Смрък

2.

Пейзажът полетя край плонжиращия през верандата Ваймс, който се приземи по гръб в една цветна леха, оцъклен в небето. Пред взора му някак уголемено изникна угриженото лице на Небивал.

— Прощавайте за това, командире. Аз собствено и с пръст не бих ви бутнал, но не ми се ще да добиете грешно впечатление. Тази хватка се нарича „пич капич мучо сори".

Ваймс съзерцаваше парчето небе над себе си в състояние на смътна отмала, а младежът продължаваше:

— Видите ли, дядо ми на младини е работил на големите кораби и е плавал до Бханг Бхангдук и всичките ония места, дето народът е толкоз чудноват, а на връщане довел баба ми, Минг Чанг, която научи на това тате и мен. — Той подсмръкна. — Тя умря преди няколко месеца, ама поне научи и мама на готварство. Пу Динг Со Псе още си е любимо околовръст, пък и, разбира се, съставките не се набавят чак толкоз трудно, щото сме близо до морето. Ши Бън Скок Льо не вирее много добре в нашата околия, макар че Къл Цан Лай Нян Чеп се развива съвсем успешно. О, радвам се, че си връщате цвета, сър.

С болки във всичките си съставни части, Ваймс се понадигна.

— Не го прави отново, чуваш ли?

— Ще се постарая, сър, но вие сте арестуван.

— Казах ти, младежо, по устав не съм арестуван. — Ваймс се изправи на крака с пропъшкване. — За да извърши законен арест, служителят на закона трябва да е във физически допир със заподозрения, докато ясно произнася: „Вие сте арестуван", ето така, макар че в този момент не е необходимо да уточнява престъплението, по което заподозреният е заподозрян. Докато извършва това… — Ваймс го фрасна в слънчевия сплит толкова силно, че хлапакът се преви одве —…е важно да прояви внимание, което ти, момчето ми, ще трябва да направиш, ако възнамеряваш да ме арестуваш. А това, бих посочил, все още не си сторил, което е жалко, понеже ако беше, сега щеше да разполагаш с безспорна улика срещу мен за съпротива при арест, както и за възпрепятстване на полицай при изпълнение на служебните му задължения. И то при условие, че можеш да докажеш с нещо, че си наистина полицай.

Ваймс приседна на един камък наблизо и загледа разгъването на Небивал.

— Аз съм Сам Ваймс, младежо, така че не ми излизай на мене с тия Ко Ши Ям, ясно?

Гласът на Небивал беше нещо като изтънен хрип:

— А един ден някой ще ти каже: „Знаеш ли кой съм аз бе, полицай?", на което ти ще отговориш: „Да, сър, или може би мадам, според случая, вие сте лицето, което разпитвам във връзка с въпросното престъпление" или нещо подобаващо, което няма да включва реплики като: „Овапца я, гадино" или „Тепих те и нема мърдане". Не вземай присърце, но помни всички заплахи по твой адрес. Законът е един и неизменен. Него не го касае кой кой е, а в този момент ти по същество си законът, и следователно теб също.

Ваймс седеше с отворена уста, а Небивал додаде:

— Тук не получаваме често Вестника, но лани накупих бая лекарства за свинете, пък те бяха увити в него, та видях онова там, дето говорите какво е да си полицай. Изпълни ме с голяма гордост, сър.

Ваймс си спомни онази реч. Наложи се да я напише по случай завършването на новия випуск в Стражарската школа. С часове се мъчи да я съчини, защото за него всички форми на литературно съчинение бяха във всякакъв смисъл затворена книга.

Тогава я показа на Сибил и я попита дали не смята, че трябва да наеме някой да му помогне, а тя го помилва по главата и каза:

— Не, скъпи, понеже ще заприлича на нещо, писано от някого за някой друг, докато сега излъчва Ваймс в чиста форма, като искрящ маяк.

Това доста го беше окуражило, понеже хич не му се беше случвало да е искрящ маяк.

Сега обаче сърцето му се сви, а влакът на мисълта му бе прекъснат от много вежливо покашляне и гласът на Уиликинс изрече:

— Извинете, командире, но намирам момента за удачен да представя младия господин на моите приятели господин Бърли и господин Силенвръката. Лейди Сибил не би се радвала да ви види арестуван, командире. Опасявам се, че това може да я… поразгневи, сър.

Ваймс успя да открие гласа си.

— Умът ли си загуби бе, човече! Свали тая проклетия! Държиш спусъка на косъм! Свали я веднага!

Уиликинс безмълвно постави лъскавия арбалет на парапета на стълбището, както майка слага рожбата си да легне. Разнесе се струнен звук и на петнайсетина метра оттам едно мушкато остана без листа. Това мина незабелязано, освен от мушкатото и от една дрипава фигура, скрита сред рододендроните, която изруга под нос, но упорито не свали очи от Ваймс.

Драматургичната сцена на стълбището бе прекъсната от лейди Сибил, която за едра жена умееше да се движи много тихо.

— Какво става тук, господа?

— Този младеж, представящ се за местния полицай, иска да ме задържи като заподозрян в убийство, скъпа.

Размененият между съпруг и съпруга поглед заслужаваше да се признае за телепатия. Сибил се втренчи в Небивал.

— А вие, предполагам, сте младият Левак. С голямо съжаление научих за смъртта на баща ви и се надявам, че майка ви е все така в добро здраве. Често я посещавах, когато бях малка. Та значи искате да арестувате съпруга ми, така ли?

Оцъкленият Небивал успя да смънка едно непрофесионално „Да, мадам". Сибил въздъхна и строго продължи:

— Е, в такъв случай мога ли да се надявам, че поне ще го сторите без по-нататъшно изтребване на растения? — Тя изви очи към Ваймс: — В затвор ли ще те вкара?

Небивал се озова пред оръдие, заредено с хилядолетната самоувереност на висшата класа, когато тя се обърна отново към него:

— Той ще има нужда от дрехи за смяна, полицай. Ако ми кажете къде ще го водите — а вие ще ми кажете къде ще го водите — аз лично ще донеса подходящо облекло. Трябва ли да пришивам райета към него или това става автоматично? И ще съм ви благодарна, ако го върнете преди следобедния чай, защото очакваме гости.

Лейди Сибил пристъпи напред и Небивал заотстъпва, за да избегне смазване от възнегодувала гръд.

— Желая ви късмет в начинанието, млади господине. Ще ви е нужен. А сега моля да ме извините. Трябва да отида да говоря с готвачката.

Тя се изнесе, оставяйки невярващия Небивал зяпнал след нея. И ето че вратата, едва затворила се зад нея, отново се отвори и Сибил запита:

— Все още ли сте ерген, младежо?

Небивал успя да измънка:

— Тогава сте поканен на чай — ведро обяви тя. — Ще идват някои много благонадеждни млади дами и съм сигурна, че с огромно удоволствие ще се запознаят с младеж, готов да танцува по самия ръб на ада. Сам, сложи си шлема, моля, в случай че има някаква полицейска бруталност. Уиликинс, ела с мен. Искам да си поговоря с теб!

Ваймс остави тишината да коагулира. Когато му дойде свръх сили, Небивал се обади:

— Вашата съпруга е много забележителна жена, сър.

Ваймс кимна.

— И представа си нямаш. Какво следва сега, околийски?

Младежът се поколеба. Такава си е тя, Сибил. Със съвсем спокоен и уверен тон ще те накара да повярваш, че светът е направил салто и е паднал върху главата ти.

— Ами, сър, според мен трябва да ви заведа при магистратите?

Ваймс забеляза мъничкия въпросителен знак.

— Пред кого отговаряш, Левак?

— Пред въпросните магистрати, сър.

Ваймс заслиза по стълбището и Небивал забърза подире му. Командирът изчака хлапакът да набере скорост и спря на място, така че Небивал се блъсна в него.

— Да.

— Отговаряш пред закона, младежо, не го забравяй. Всъщност едно от задълженията на магистратите е да се погрижат за това! Полагал ли си изобщо клетва? Помниш ли в какво се закле? И на кого?

— О, съвсем ясно помня, сър. На магистратите.

— На… кого? Дал си клетва да се подчиняваш на магистратите? Та това е незаконно! — Той млъкна. В провинцията все има по някой, който те наблюдава, напомни си той, а сигурно и те чува.

Небивал явно се шокира, така че Ваймс смекчи тона:

— Отведи ме в твоя дранголник, хлапе, и ме заключи. И като така и така ще заключваш, вземи се заключи вътре с мен. Не прибързвай, не задавай въпроси и не говори на висок глас, освен евентуално за нещо от рода на: „Сгепцах те, мръснико", и тем подобни глупости в същия дух, понеже, младежо, ми се струва, че някой здравата е закъсал и този някой си ти. Ако имаш капка здрав разум, кротичко ще ме отведеш до дранголника си, ясно?

Небивал кимна, опулил очи.

Походът до дранголника, който се оказа върху малък кей до реката, беше приятен. Мястото разполагаше с всички полуестествени отломъци, които би очаквал да види човек, както и с подвижен мост, вероятно с цел пропускане на по-големи плавателни съдове. Слънцето грееше и нищо не се случваше по един муден начин. Въпросният дранголник приличаше на огромна пиперница, направена от камък. Беше обрасъл с цъфтящи катерливи растения, а точно до вратата му стоеше огромен шопар, вързан с верига. Когато забеляза, че го приближават, шопарът се изправи на задни крака и малко нестабилно взе да проси храна.

— Това е Франт. Баща му беше див глиган, а майка му беше изненадана. Виждате ли глигите му? Никой не ми се репчи, като се заканя, че ще пусна Франт, нали така, Франтчо?

Той изчезна зад дранголника и веднага се върна с кофа помия, в която Франт се опита да се зарови с адски доволни звуци — впрочем толкова адски, колкото и глигите му. Ваймс все така ги зяпаше, когато една приветлива женица с домакинска престилка забързано излезе от близката къщурка със сламен покрив, закова се на място, като видя Ваймс, и приклекна в реверанс. После с надежда изви очи към Небивал:

— Кой ще да е този изискан господин, синко?

— Това е командир Ваймс, мамо… нали се сещаш, херцогът.

Настъпи мълчание, през което жената явно се кореше, че не е с по-хубава рокля, прическа и обувки, че не е успяла да излъска клозета, кухнята, миялната, да оплеви градината, да боядиса входната врата и да почисти покрива отвътре.

Ваймс предотврати пропадането й вдън земя, като протегна ръка с думите:

— Сам Ваймс, мадам, радвам се да се запознаем.

Това обаче я накара да се втурне панически в къщурката.

— Мама много си пада по аристокрацията — сподели Небивал, докато отключваше вратата на дранголника с невъобразимо голям ключ.

— Защо? — запита Ваймс с изумление. В дранголника беше доволно уютно. Вярно, че свинете бяха оставили благовонен спомен след себе си, но за момче от Анкх-Морпорк това минаваше за свеж въздух. Небивал седна до него на добре изтъркания одър.

— Ами. сър, когато дядо ми е бил млад, лорд Рамкин му е дал направо половин долар, задето му отворил портата просто за да мине с ловната си дружинка. Според тате дядо казвал: „Ни един проклет лицемер, дето тръби за правата на хората, не ми е дал и четвъртинка фартинг, а пък ей го на, лорд Рамкин ми даде цял половин долар, га беше пиян като кютук, и хич и не си го поиска, га изтрезня. Ей на туй му викам аз джентълмен."

Ваймс се сви вътрешно, знаейки, че предполагаемо щедрият стар смукач сигурно е имал повече пари, отколкото човек изобщо може да си представи, а някакъв окаяник е покъртително благодарен за подхвърленото от старото пишлеме. Той се озъби наум на отдавна умрялото пиянде. Само че част от него, женена за Сибил от години, прошепна: „Но той не е бил длъжен да дава нищичко, а в онези дни половин долар сигурно е представлявал повече пари, отколкото човечецът е можел да си представи!" Веднъж Сибил, при един от техните много редки спорове, го беше изненадала с думите:

— Е, Сам, семейството ми е пробило в този живот, награбило е кокала, ако по ти харесва, с пиратство. Това няма как да не ти допадне, Сам! Същински редовен физически труд! И виж до какво е довел! Твоят проблем, Сам Ваймс, е, че си решен да бъдеш собствения си класов враг.

— Нещо не е наред ли, командире? — угрижи се Небивал.

— Всичко — изръмжа Ваймс. — Първо на първо, никой полицай не се кълне да служи на гражданската власт, а се заклева да служи на закона. О, да, политиците могат да променят закона, а ако на ченгето не му се нрави, може да напусне, но докато е на служба, от него зависи да действа според закона такъв, какъвто е. — Той се облегна на каменната стена. — Не може да се закълнеш да служиш на магистрати! Бих искал да видя какво си подписал… — Ваймс млъкна, понеже малкото метално капаче на вратата на килията се отвори, за да разкрие притесненото лице на майката на Небивал.

— Сготвила съм Смуч Кан Па Ток, Небивал, с цвекло и картофки. Има достатъчно и за херцога, ако благоволи да приеме.

Ваймс се наведе напред и прошепна:

— Тя знае ли, че си ме арестувал?

Небивал потръпна.

— Не, сър, и моля ви, моля ви не й казвайте, защото май никога няма да ме пусне да припаря до вкъщи.

Ваймс отиде до вратата и каза в отвора:

— Гостоприемството ви е чест за мен, госпожо Левак.

От другата страна на вратата се дочу свенлив кикот, но майката на Небивал отново се стегна:

— Съжалявам да ви призная, че нямаме сребърна посуда, Ваше височество.

У дома Ваймс и Сибил ядяха от обикновени пръстени съдове, евтини, практични и лесни за миене. Той рече високо:

— И аз съжалявам, че нямате сребърна посуда, госпожо Левак, и ще поръчам направо да ви изпратят един сервиз.

От другата страна на вратата се разнесе шумотевица, а Небивал скочи:

— Какво? Да не сте полудял, сър?

Е, това би помогнало, помисли си Ваймс.

— В резиденцията имаме стотици от проклетите сребърни съдини, момчето ми. Никаква работа не вършат — само изстудяват храната и почерняват, докато им обърнеш гръб. А и с лъжици очевидно сме засипани. Ще видя какво имаме.

— Не може да постъпвате така, сър! Нея я е страх да държи скъпи неща вкъщи!

— Много кражби ли стават тъдява, околийски? — попита Ваймс, наблягайки на последните две думи.

Небивал отвори вратата на килията и вдигна майка си, явно подкосена от възможността да притежава сребърни съдини, поизтупа я и отвърна през рамото й:

— Не, сър, понеже никой тук няма нищо за крадене. Мама все казва, че щастието не се купува с пари, сър.

Да, помисли си Ваймс, и моето майче така казваше, но се зарадва, като й дадох първата си надница, защото това значеше, че можем да хапнем нещо с месо, макар че не знаехме от какво точно е месото. Това, значи, е щастието, а? Мили боже, какви лъжи само си разправяме…

Когато изчервената до уши госпожа Левак се завтече да донесе яденето, Ваймс се обади:

— Между нас да си остане, околийски, ти смяташ ли, че съм виновен за убийство?

— Не, сър! — незабавно отвърна Небивал.

— Много бързо го реши, младежо. Да не кажеш сега, че е полицейски инстинкт? Понеже добивам впечатлението, че отскоро си полицай и не си имал много работа. Аз не съм специалист, но ми се струва, че и свинете не се опитват да те лъжат кой знае колко.

Небивал пое дълбоко дъх.

— Видите ли, сър — спокойно подхвана той, — дядо ми беше врял и кипял и умееше да чете хората като книга. Често ме водеше със себе си и ме запознаваше с всеки срещнат, а като отминехме, ми разказваше историята му, като на онзи, който бил хванат на местопрестъплението с най-обикновена домашна кокошка…

Ваймс слушаше с отворена уста, докато розовото, добре умито лице описваше тихата благоуханна околия така, сякаш бе населена с дяволи от най-пъклената яма. Изредиха се какви ли не мръсни истории, които въпиющо се нуждаеха от пране: не углавни престъпления, а просто гадории, простотии и всякакви злодеяния от човешко невежество и глупост. Е, то се знае, че там, където има хора, има и злодеяния. Просто в този муден свят с ширнали се поля и пеещи птички те някак не бяха на място. И все пак Ваймс беше надушил нещо гнило още с пристигането си, а сега се оказа насаден право в него.

— То си е краста — продължаваше Небивал, — така викаше тате. Казваше ми: гледай, слушай и бъди нащрек. Никъде няма добър полицай, дето да не е поне малко злодей, пък то краставите магарета се надушват. Тя, крастата, си казва: „Тоя крие нещо" или „Оня бая се стресна от няма нищо", или „Тоя се репчи така, щото умира от страх". Тъй де, то си иде отвътре.

Раздвоен между потрес и възхита, Ваймс реши да заложи на второто, макар и не много щедро:

— Е, господин Левак, като гледам, дядо ти и баща ти са уцелили в десетката. Та значи аз излъчвам правилните сигнали, а?

— Не, сър, съвсем никакви. Дядо и тате понякога ставаха такива. Напълно непроницаеми. Това много изнервя хората. — Небивал наклони глава на една страна и каза: — Само секунда, сър, май имаме малък проблем…

Вратата на дранголника остана да си подрънква отворена, докато околийски Левак притича до гърба на тумбестата малка постройка. Нещо заскимтя и заквича, след което Ваймс, както си седеше кротко, изведнъж се оказа с гоблини в скута. Всъщност само с един гоблин, но като си на тясно, и един е повече от достатъчен. За начало те блъска смрадта, а и не само за начало, понеже тази смрад е сякаш всепроникваща. И все пак не беше само тя, макар че — О, небеса! — вонеше на всичко, което едно органично същество може да произведе. О, не! Всеки, минал по улиците на Анкх-Морпорк, беше повече или по-малко имунизиран към смрад и всъщност в момента процъфтяваше, ако това е точната дума, хоби за колекциониране на зловония^[15] и Дейв от специализирания център за марки и карфици отново разширяваше табелата над салона си. Присъщата за гоблини воня обаче не може да се бутилира (или каквото там правеха колекционерите), защото беше по-скоро усещане, отколкото миризма — усещането, че зъбният ти емайл се изпарява и всякакво налично у теб снаряжение ръждясва със страшна скорост. Ваймс заблъска съществото, но то се вкопчваше с ръце и крака, пищейки с нещо, което на теория беше глас, но звучеше като торба с орехи, върху която някой скача. И все пак то не го нападаше — ако изключим биологичното оръжие, де. Вкопчваше се с крака и размахваше ръце и Ваймс едва успя да спре Небивал да му разбие главата с официалната палка, понеже, стига да се заслушаш, гоблинът изричаше думи и те бяха:

— Кон! Кон! Прав да! Бъде! Моли за кон! Прав да? За кон!

Небивал от своя страна крещеше:

— Смръдльо, изчадие недно, нали ти казах какво те чака, ако пак те видя да крадеш помията! — Той се обърна към Ваймс като че за подкрепа: — Пренася ужасни болести, сър!

— Я спри да размахваш това проклето оръжие бе, момче! — Ваймс сведе очи към гоблина, който се гърчеше в хватката му, и нареди: — А ти, гадинко, спри да вдигаш врява!

В малката килия се възцари тишина с тук-там по някой сподавен възклик „Те си ядат бебетата!" от Небивал и „За кон!" от гоблина, съвсем простичко и точно наречен Смръдльо.

Малко по-спокойно гоблинът протегна закривени нокти към лявата китка на Ваймс, вдигна глава към лицето му, и изрече:

— За кон?

Беше молба. Закривените нокти задърпаха крака му.

— За кон?

Дребосъкът закуцука към вратата и изви очи към смръщилия се Небивал и отново към Ваймс с изражение, което го прониза до дън душа, изричайки много настойчиво:

— За кон? Гусин пу-ли-ссай?

Ваймс извади кутийката си с енфие. Ако не друго, кафявото й съдържание гарантираше едно: цялата церемония, през която минаваш, за да си смръкнеш една щипка, ти дава доста повече време за мислене, отколкото запалването на цигара. Освен това приковаваше вниманието на околните.

— Е, господин околийски — подхвана той, — ето ти един субект, който иска да се обърне към закона. Какво ще направиш по случая?

Небивал изглежда не беше много сигурен и потърси убежище в безспорното:

— Ама това е един смрадлив гоблин!

— Често ли се навъртат такива край дранголника? — запита Ваймс, запазвайки благия си тон.

— Само Смръдльо. — Небивал се намръщи на гоблина, а той му оплези червейоподобния си език.

— Все се навърта наоколо. Останалите знаят какво става, ако ги хванат да хайдутуват наблизо!

Ваймс сведе очи към гоблина и веднага диагностицира зле наместен счупен крак. Запревърта кутийката с енфие в ръцете си, без да поглежда младежа.

— Един полицай обаче няма как да не се е запитал какво е докарало такава клета твар дотам, че да престъпи закона и да рискува да бъде осакатена… отново? — налучкваше на сляпо, но, дявол го взел, беше налучквал толкова често, че слепотата беше просто трамплин.

Засърбя го ръката. Опита се да потисне чувството, но пред очите му внезапно се ширна тъмна бездна и никаква друга мисъл, освен за безкрайна чудовищна мъст. Той примига. Гоблинът отново го дърпаше за ръкава, а Небивал се пенеше:

— Не съм го направил аз! Не съм виждал да се случва!

— Но знаеш, че се случва, нали? — В главата на Ваймс отново изплуваха мракът и жаждата за мъст. Всъщност мъстта жадуваше да доминира. А малкият проклетник го беше докоснал точно по тази ръка. Всичко се върна отново, а му се щеше да не е, понеже макар че всяко ченге е отчасти злодей, никое ченге не бива да таи у себе си част от демон под формата на татуировка.

Яростта на Небивал се беше спаружила под обзелия го страх.

— Епископ Бич казва, че са безобразни изчадия, направени за присмех на човечеството — оправда се той.

— За епископите не знам — поклати глава Ваймс, — но тук става нещо, усещам крастата. Усетих я още в деня, в който пристигнах, а сега плъзва по моята земя. Чуй какво ще ти кажа, околийски. Когато задържаш заподозрян, трябва да си направиш труда да го попиташ дали е виновен, а като каже „не", следва да го попиташ дали може да докаже, че е невинен. Ясно? Следва да го попиташ. Разбра ли? А моите отговори в съответния ред са: не, по дяволите, и да, по дяволите!

Закривената ръчица отново задраска по ръкава на Ваймс.

— За кон?

Ох, да му се не знае, каза си Ваймс, май бях твърде мек с момчето досега.

— Околийски Левак, нещо не е наред и ти знаеш, че нещо не е наред, и си сам-самичък, така че най-добре привикай на помощ всички, на които можеш да се довериш. Като мен например. В този случай аз ще бъда заподозреният, а тъй като съм пуснат под гаранция от едно пени — тук Ваймс подаде леко ръждясала медна монета на изумения Небивал, — съм помолен да ти съдействам при разследването. Цялата тази развръзка ще е чудесна, направо прекрасна и в съответствие със стандартната полицейска процедура, която, момчето ми, е написана от мен, така че хич не се съмнявай в нея. Аз не съм законът. Никой полицай не е. Полицаят е просто човек, но за разлика от другите сутрешният му будилник е законът. Досега бях добър и любезен с теб, но наистина ли може да ти хрумне, че ще прекарам нощта в свинарник? Време е да станеш истинско ченге, момко. Стори каквото трябва, пък бумащината ще я скалъпваш след това, както правя аз. — Ваймс погледна надолу към настоятелния дребен гоблин. — Добре, Смръдльо, показвай пътя.

— Ама старото ми мамче тъкмо ви носи обяда, командире! — проплака Небивал и Ваймс се поколеба. Не вървеше да разстройва стари мамчета.

Беше време да измъкне херцога на показ. Ваймс по принцип не се кланяше на никого, но сега се поклони на госпожа Левак, която едва не изпусна подноса във френетичен конфуз.

— Драга ми госпожо Левак, направо съм покрусен, че се налага да ви помоля да притоплите по-късно вашия Смач Кан Ма Чок, тъй като синът ви, същинска чест за униформата и семейството си, ме помоли да му окажа съдействие по един случай от изключителна важност, който може да се повери само на такъв почтен момък, какъвто е вашият син.

Докато женицата се разтапяше от гордост и щастие, Ваймс дръпна хлапака настрана.

— Сър, това беше Смуч Кан Па Ток. Само в неделя ядем Смач Кан Ма Чок. С пюре от моркови.

Ваймс се обърна и топло стисна ръката на госпожа Левак:

— С нетърпение очаквам да го опитам по-късно, драга ми госпожо Левак, но сега моля да ме извините — синът ви много държи на полицейските си задължения, както вярвам, че знаете.

С вещината на дългогодишен стратег, полковник Чарлз Августус Миротворски много отдавна беше оставил Летиша да има думата по всички въпроси. Това му спестяваше сума ти ядове и му даваше възможност да се мотае из градината си, да се грижи за драконите си и от време на време да ходи да лови пъстърва, което му беше любимо развлечение. Беше наел половин миля от потока, но за съжаление вече откриваше, че му е трудно да тича достатъчно бързо. Напоследък прекарваше доста време в библиотеката си, работейки над втория том от своите мемоари, стараейки се да не се мярка много-много на жена си и да не се меси в нищо.

Доскоро приемаше най-радушно, че е поела ролята на председател на магистратите, понеже това й налагаше да отсъства от дома им с часове. Никога не го беше бивало особено да разсъждава на тема добро и зло или вина и невинност. Беше свикнал да дели хората на наши и техни и на живи и умрели. Ето защо не слушаше много внимателно седналите около дългата маса в другия край на библиотеката магистрати, които разтревожено дискутираха нещо, но не можеше да не подочуе нещо. Тя подписа онзи проклет документ! Трябваше да се опита да я разубеди, но знаеше, че няма да излезе на глава с нея. Командир Ваймс! Добре де, човекът явно беше от избухливите и сигурно наистина се е счепкал с онзи какмубешеимето ковач, който по своему не беше чак толкова лош, малко луда глава, разбира се, но пък ей го на, оня ден направи адски свестен остен за дракони на съвсем разумна цена. А Ваймс? Не беше убиец, дума да няма. Това е едно от нещата, които човек научава при военните. Убиец ли си, не деяниш дълго. Да убиеш по служба си е съвсем различно нещо. Летиша се беше вслушала в онзи безподобен адвокат и всички приеха, че документът трябва да бъде подписан просто защото проклетият Ръждивец го иска.

Той отвори месечния брой на „Резци и жупел". От време на време някой снижаваше глас, което направо си беше проклето оскърбление, при положение че му седят на човек в библиотеката, при това без изобщо да попитат човека дали не възразява. Той обаче си затрая. Отдавна се беше научил да си трае, така че заби очи в притурката за пламъкозадържащи инкубатори, която беше вдигнал пред себе си като щит пред злото.

При все това сред онова, което не дочу, бяха думите:

— Той, естествено, се е оженил за нея само заради парите й, нали знаете. — Това беше гласът на жена му, последван от:

— Аз пък чух, че била направо отчаяна да си намери съпруг. — Необичайно острият тон на този глас определи собственичката му като госпожица Пробирна, която, както полковникът не можеше да не забележи, докато мрачно се взираше в рекламната страница за азбестови колибки, очевидно съвсем не бързаше да си намери съпруг.

Полковникът по същество беше широко скроен и ако питаха него, щом някоя фуста иска да се мъкне с друга фуста, дето носи риза и вратовръзка, обяздва коне и има физиономия на булдог, ближещ оцет от магарешки бодил, това си е изцяло нейна работа. Така де, каза си той, ами старият „здравеняк" Джексън, а? Всяка вечер си слагаше рокля в обоза, че и доста сладникав афтършейв като за момче, ама опреше ли до битка, се биеше като бесен демон. Ама че странен е тоя свят!

Той се помъчи да открие докъде беше стигнал с четенето, но го прекъсна гласът на високопреподобния Авджий. Полковникът изобщо не се погаждаше със свещеници, понеже не схващаше гледната им точка.

— Според мен е много подозрително, че Рамкинови решиха да дойдат тук след толкова много години, как смятате? Все чета за Ваймс във Вестника — не е от онези, които може да си представите, че ей така ще си вземат отпуск.

— Ларвородни казва, че бил известен като териера на Ветинари — вметна Летиша.

В другия край на помещението съпругът й едва не зарови глава в списанието си, за да не се изхили. Ларвородни! Кой би нарекъл детето си Ларвородни? Със сигурност никой, на когото му се е случвало да отглежда дракони или риби, дума да няма. Разбира се, има и такова нещо като речник, но старият лорд Ръждьо хич не беше от онези, които ще отворят книга, ако могат да си го спестят. Полковникът се опита да се съсредоточи върху една статия за лечение на пресукана шия при възрастните мъжки, а спътницата му в живота продължи:

— Е, тук нямаме нужда от щуротиите на Ветинари. Негова светлост очевидно доста се забавлява, позволявайки на Ваймс да осквернява въздуха в кулоарите на властта. Ваймс очевидно не уважава висшето общество. Всъщност точно обратното. И всъщност както изглежда, е готов да устрои засада на порядъчен труженик.

Странно, помисли си полковникът, за пръв път я чувам да нарича ковача другояче, освен проклета напаст. Стори му се, че клюките около масата бяха безсъдържателни, изкуствени, като разговор на новобранци в навечерието на първата им битка. Издадохте, значи, заповед за арест на командир Ваймс, героя на Куумската долина (адски добро представление! Чудесно изпълнение. Мир в наши дни между братя тролове и братя джуджета и прочее. Евала! Нагледал съм се на убийства през живота си), и сега ще му отнемете работата и репутацията само защото онзи мазен тип с име като преносила жаба ви е надумал да го сторите.

— Доколкото разбирам, бил много зъл — обади се… небеса, как му беше името? Нещо негодническо, ако питаха полковника. Беше някакъв от дружките на Ръждьо, купил голям имот близо до Долно стръмнище. Комай и ден не беше работил през живота си. Как му беше името? А, да, Зъбер! Такъв ни зад гърба си, ни пред очите си да го оставиш, но въпреки всичко го бяха заклели в заверата.

— И е бил някакво улично хлапе и пиянде! — додаде Летиша. — Какво ще кажете за това, а?

Полковникът надлежно се концентрира в списанието си, докато неизказаните му мисли изкоментираха: „На мен ми звучи чудесно, скъпа. Единственото, което аз спечелих, когато се ожених за теб, беше обещанието за половинка дял от бащиното ти дюкянче за риба и картофки, като се уволня, ама така и не го получих."

— Всеизвестно е, че в рода му има цареубиец, така че на Ваймс едва ли би му трепнало окото да убие ковач — отбеляза преподобният Амброзии. Скрита лисица беше тоя тип. С превози някакви се занимавал. Бил натирен от града заради нещо си там с момиче. Полковникът, който прекарваше доста време в размисъл,^[16] веднъж се бе запитал как в тия модерни времена може да те прокудят от града заради някакво момиче и инстинктът му подсказа, че това може би има нещо общо с възрастта на момичето. След като мъдрува известно време върху тезата, полковникът написа писмо до старата си дружка Робинсън Трошката, който винаги поназнайваше по нещичко за тоя-оня и туй-онуй и сега беше някаква политическа клечка в двореца. Та на запитването до приятеля си, когото навремето беше спасил, като го дръпна от седлото току пред един клачиански ятаган, получи кратък отговор с лаконичното: „Да, малолетна, бая се оръсил да й затвори устата". Оттогава насетне полковникът гледаше всячески да не се ръкува повече с кучия син.

В блажено неведение за мислите на полковника, преподобният Амброзии, на когото някак все му теснееха дрехите (въпросните дрехи бяха направени по мода, по-подходяща за някой с двайсетина години по-млад), подметна:

— Честно казано, смятам, че правим услуга на света. Разправят, че покровителствал джуджета и всякакви отрепки. От такъв човек всичко можем да очакваме!

Да, очаквайте, кимна си полковникът.

А госпожица Пробирна възрази:

— Но ние не сме направили нищо нередно… нали?

Полковникът прелисти страницата и я приглади с военна прецизност. Е, каза си, всички до един се възползвате от контрабандата, дето я въртят някои, понеже са ваши хора, а ако не са ваши, им налагате адски глоби. Прилагате един закон за бедните и никакъв за богатите, драга моя, понеже бедните за вас са просто напаст.

Внезапно усети прикован върху себе си поглед. Това брачната телепатия е ужасно нещо. Жена му рече:

— Няма лошо, всеки го прави. — Тя отново извърна глава, когато съпругът й прелисти страницата, забил очи в текста, докато си мислеше, колкото безшумно съумяваше да го стори мозъкът му: „Пък и нали стана онзи… инцидент преди няколко години. Не е хубаво това. Не е хубаво. Не бива дечица, каквито ще да са, да се отделят от майките им. Хич не бива. И вие всички го знаете и ви гложди отвътре, ама то така и трябва."

Помещението притихна за миг, преди госпожа Командиршата да продължи:

— Няма да има никакви проблеми. Младият лорд Ръждьо ми го гарантира. Ние в крайна сметка сме в правото си.

— Онзи проклет ковач е виновен — избухна госпожица Пробирна. — Все припомня онова там на хората, той и онази безобразна писачка!

Госпожа Командиршата вирна нос.

— И представа си нямам за какво говорите, госпожице Пробирна. От правна гледна точка тук не се е случило нищо лошо. — Тя рязко обърна глава към съпруга си: — Добре ли си, скъпи?

Видът му сякаш каза, че не е, но само за миг той се стегна:

— О, да, скъпа. Нищо ми няма. Нищо ми няма. — На ум обаче продължи: „Съучастници сте в нещо, което най-сериозно бих предложил да се нарече циничен опит за съсипване на кариерата на един много свестен човек."

— Стори ми се, че се задави. — Това прозвуча като обвинение.

— А, само се позакашлях, скъпа, от прахоляка ли, що ли. Нищо ми няма. Нищо ми няма. — И в следващия момент той тръшна списанието на масата и стана на крака: — Още като бях нищо и никакъв младши офицер, скъпа, едно от първите неща, които научих, е, че позицията никога не бива да се издава с хаотична стрелба. Мисля, че познавам хората като вашия командир Ваймс. Младият лорд Ръждьо може и да е на сигурно с всичките си пари и връзки, но силно се съмнявам и за вас да е така. Кой знае какво щеше да стане, ако не прибързвахте толкова! Какво толкоз, някаква си дребна контрабанда? Само дръпнахте дракона за опашката и го вбесихте!

Когато жена му успя да възвърне контрол над езика си, изсъска:

— Как смееш, Чарлз!

— О, съвсем от воле, както се оказва, скъпа — отвърна полковникът с щастлива усмивка. — Малко контрабанда може да се приеме за дребен грях, но не и когато се предполага, че си стожер на закона. Направо се изумявам как никой от вас сякаш не го осъзнава.

Ако имате капка здрав разум, дами и господа, ще разкажете на Негово благородие цялата онази окаяна гоблинска история. В края на краищата нали вашето приятелче Ларвородни я спретна! Единственият малък проблем е, че му позволихте да го стори, доколкото си спомням, без много да мънкате.

— Но това не е незаконно — ледено отбеляза жена му.

Съпругът й не помръдна, но по някакъв неописуем начин изведнъж се издължи.

— Струва ми се, че тук има малко объркване. Вие, видите ли, гледате на нещата като на законни и незаконни. Е, аз съм само един войник и никога не съм се откроявал, но по мое мнение толкова се вживявате в това кое е законно и незаконно, че изобщо не обръщате внимание дали е редно или нередно. А сега, ако ме извините, ще отида до кръчмата.

Жена му реагира автоматично:

— Не, скъпи, знаеш, че пиенето не ти понася.

Полковникът грейна в усмивка.

— Тази вечер възнамерявам да изгладя отношенията си с него и направо да се побратимим.

Останалите магистрати обърнаха очи към командиршата, а тя изгледа кръвнишки съпруга си.

— По-късно ще си поговоря с теб за това, Чарлз — процеди през зъби. За нейна изненада усмивката му не повехна.

— Да, скъпа, сигурно ще си поговориш, но ми се струва, че ще откриеш как не те слушам. Приятна вечер на всички. — Вратата щракна зад гърба му. Трябваше да се тръшне, но някои врати нямат особено добър усет за ситуацията.