Смрък

4.

На следващия ден сержант Колън не се появи на работа. Госпожа Колън прати бележка по едно хлапе веднага щом самата тя се прибра от работа.^[21]

Като го завари вкъщи, у Фред Колън нямаше нищо романтично, така че след като помете, изпра, забърса всичко от прах и прекара известно време в чепкане на бучките кал, които се бяха набили в изтривалката пред вратата, тя отърча до двора на Псевдополис (като пътьом се отби при приятелката си Милдред, която имаше доста хубав порцеланов сервиз и един леген за продаване). Когато накрая стигна до участъка, тя обясни, че Фред е ужасно зле, поти се като прасе и бръщолеви нещо за зайци.

Сержант Дребнодупе беше изпратена да разследва случая, върна се с умислен вид и тежко изкачи стълбите до кабинета на Ваймс, чието място понастоящем заемаше капитан Керът. Личеше си, че заемаше мястото му не само защото седеше на стола му, което си беше убедителен намек, а и защото всичките бумаги бяха прегледани и подредени. Този почин страшно впечатляваше инспектор Е. И. Песимал — дребен човечец, които имаше лъвско сърце и физическата сила на котенце и чието лице, стойка и цялостно излъчване биха накарали дори най-закоравелите счетоводители да възкликнат: „Само го виж! Не е ли направо образец за счетоводител?"

Това обаче не притесняваше лъвското сърце на Е. И. Песимал. Той беше тайното оръжие на Стражата.

В града нямаше ни един сметководител, който да се радва да види Е. И. Песимал, освен, разбира се, ако не е съвършено невинен. Това изключение обаче като цяло може да отпадне, понеже синчето на господин и госпожа Песимал умееше да проследи и най-малката грешчица по целия път от някоя сметководна книга чак до дъното на мазето, където се криеха истинските сметки. И единственото, което инспектор Е. И. Песимал искаше за своя гений, беше педантично изчислена заплата и шанса от време на време да излиза по улиците с някой истински полицай, като полюшва палката си и хвърля свирепи погледи на троловете.

Керът се облегна назад.

— Е, Веселке, как е Фред?

— Ами всъщност не видях, ъм, кой знае какво…

— Това беше голямо „ъм", Веселке.

Проблемът беше, че капитан Керът имаше дружелюбно, честно и открито лице, което те караше да искаш да му кажеш истината. Фактът, че сержант Дребнодупе въздишаше тайно по капитана, изобщо не помагаше. Така де, макар че доста го одумваха, технически погледнато, той също беше джудже, нали така, пък и никой няма власт над сънищата си.

— Ами… — неохотно започна тя.

Керът се наведе напред.

— Да, Веселке?

Тя се предаде.

— Ами, сър, става дума за ънгю. Нали сте от Меден рудник… Натъквал ли сте се на много гоблини там?

— Не, но знам, че това е тяхната религия, ако може така да се нарече.

Веселка Дребнодупе поклати глава, като се мъчеше да разкара от главата си откъслечните размишления относно ролята на една сравнително висока табуретка в отношенията между мъж и жена, и си напомни, че улавя погледа на сержант Златочук от участъка в Кукличките всеки път, когато тя му хвърля по някой поглед, случеше ли се да се срещнат при патрулирането. Този улов на погледи може би щеше да се окаже доста резултатен, ако набереше смелост да го попита дали наистина е от мъжки пол.^[22]

— Ънгюто не е религия, а суеверие. Гоблините не вярват в Так^[23], сър. Те са диваци, варвари, само че… — Тя отново се поколеба. — Веднъж чух нещо, направо не е за вярване, ама те понякога си ядат бебетата, сър, или поне майката изяжда детето си, новороденото си дете, ако умира от глад. Може ли да повярвате, сър?

Ченето на Керът за миг висна, а тъничък глас се обади:

— Да, струва ми се, че мога, сержант, ако ме извините за намесата.

Е. И. Песимал дръзко изгледа израженията им и се опита да се поизправи още малко.

— Въпрос на логика е, разбирате ли? Няма храна? Но майката може да оцелее, като усвои обратно белтъците си, тъй да се каже, докато при липса на храна детето ще умре. Всъщност детето умира и в двата случая. Майката, от друга страна, може със съответното действие да оцелее достатъчно дълго, за да дочака храна и след време да роди друго дете.

— Що за счетоводителско обяснение! — избухна Веселка.

Е. И. Песимал запази спокойствие.

— Благодаря, сержант Дребнодупе, ще го приема като комплимент, понеже логиката е безпогрешна. Нарича се страшната логика на безизходицата. Отлично съм запознат с логицизма на оцеляването.

Столът изскърца, когато капитан Керът се наведе напред.

— Без да се засягате, инспектор Песимал, но може ли да ви попитам какви проблеми с оцеляването възникват при двойното счетоводство?

Е. И. Песимал въздъхна.

— Може да стане доста опасно към края на отчетната година, капитане. При все това взимам си бележка и бих искал да знаете, че съм изчел всички налични към момента мемоари, записки, бордови дневници и послания в бутилки — под последното, естествено, имам предвид послания, извадени от бутилки — и мога да ви уверя, че ще бъдете потресени от ужасяващите решения, които понякога трябва да бъдат взети от група хора, така че някои, ако не всички, да могат да оживеят. В класическия случай имаме корабокруширали моряци, бедстващи в неуправляема лодка насред океана с изключително малки шансове за спасение. По принцип процедурата е да си изядат взаимно краката, макар че рано или късно този запас, ако мога така да се изразя, се изчерпва. Тогава възниква въпросът кой да умре, за да оживеят някои. Страховита алгебра, капитане. — Чак тогава Е. И. Песимал се изчерви. — Прощавайте. Знам, че съм дребничък, хилав човек, но съм насъбрал голяма библиотека. Мечтая за опасни места.

— Достатъчно е само да се поразходите из Сенките, инспекторе — предложи Керът, — няма нужда да мечтаете. Веселке, продължи, моля те.

Веселка Дребнодупе потръпна.

— Ама чак да си изядеш собственото дете… не е редно, не съм ли права?

— Вижте, сержант — отново въздъхна Е. И. Песимал, — чел съм за подобни случаи и ако се замислите за развръзката, която се свежда или до смъртта на майката и детето, или до смъртта на детето, но евентуалното оцеляване на майката, се налага заключението, че нейното решение е правилно. В своята книга „Пиршество за червеите" полковник Ф. Дж. Масингям изрично споменава казуса във връзка с гоблините. Очевидно според гоблинския мироглед изяденото дете, което безусловно се е появило от майката, се връща обратно там, откъдето е дошло, с възможност да бъде родено отново в някой бъдещ момент, когато обстоятелствата са по-благоприятни, и поради това всъщност не е станало нищо лошо. Сигурно си мислите, че тази гледна точка едва ли издържа на критиките, но когато сте изправени пред страховитата алгебра, светът става доста по-различен.

Настъпи тишина, като тримата потънаха в размишления. Накрая Керът се обади:

— Знаеш как е в уличните схватки, Веселке. Понякога, ако нещата загрубеят, въпросът е или ти, или те… тогава опираш до тази алгебра.

— Фред като че ли не знае на кой свят е — промълви Веселка. — Няма температура и в стаята му не е особено топло, но плува в пот и не ще да пусне оная проклета съдинка. Само да понечиш да я приближиш и започва да крещи. Всъщност направо ми ревна насреща! Което пък е другото нещо — гласът му се е променил. Звучи така, сякаш си прави гаргара с чакъл. Минах да говоря с Пондър Стибънс в университета, но там явно нямат такъв, който да знае нещо повече за гоблините.

Капитан Керът повдигна вежди.

— Сигурна ли си? Та те имат даже професор по праха и всевъзможните частици и влакънца, това го знам със сигурност! А ми казваш, че нямат ни един специалист по цял биологичен вид от словесни хуманоиди?

— В общи линии да, сър. Всичко, което успяхме да открием, се свеждаше дотам, каква проклета напаст били… и тем подобни.

— И никой не знае нищо за гоблините? Искам да кажа, нещо съществено?

Е. И. Песимал буквално изкозирува.

— Хари Кинг знае, капитане. Надолу по реката има доста от тях, макар че не припарват много до града. Сигурно си спомняте, че лорд Ветинари беше достатъчно благосклонен да ме командирова до границата, за да проверя постъпленията на господин Кинг, предвид че всички останали данъчни служители се бояха да стъпят на негов терен. Мен самия, сър, изобщо не ме беше страх — гордо заяви Е. И. Песимал, — защото съм защитен от значката си и от върховенството на закона. Хари Кинг може и да изхвърли някой данъчен през вратата, но е достатъчно умен да не пробва това с един от хората на командир Ваймс, ама ха! — Сияещото от гордост лице на Е. И. Песимал, който се опита да изпъчи пилешките си гърди, можеше да освети целия град.

Изпъчи ги даже още малко, когато Керът каза:

— Браво на вас, инспекторе. Сметалото ви наистина щрака така, че пушек се вдига. Още утре мисля рано-рано да навестя нашия стар приятел Хари.

Ваймс се позачуди дали следва да води малкия Сам на мястото на престъпление, но честно казано, момчето явно не се стряскаше от никакви изненади. Освен това всяко хлапе иска да види къде работи татко му. Той сведе очи към сина си:

— Няма ли да те хване страх от дълга разходка в тъмното, синко? С мен и тези дами?

Малкият Сам го изгледа сериозно и отвърна:

— Мисля да оставя господин Свирчо да хваща страха, та да не се грижа за тая работа.

Вратата към тайния проход, ако действително беше таен, се намираше в избата на госпожица О’Майна, където имаше добре подредени лавици с вино и като цяло не неприятна миризма на… ами на изба. Още щом прекрачиха вратата обаче, се усети далечната смрад на гоблини.

Бая дълга се оказваше тази разходка в тъмното, особено когато ти се налага да катериш доста стръмен наклон едва ли не на четири крака. След време миризмата на гоблини се усили, но през въпросното време човек някак си свикваше с нея. Тук-там в тъмнината просветваше по някой лъч от дупки към света отвън. Ваймс първо реши, че това е много разумен конструкторски замисъл, докато не осъзна, че проходът се ползва и от зайци, които бяха оставили доста дарадонки като доказателство. Той се зачуди дали да не прибере в джоба си няколко мостри за колекцията на Сами и дори му го предложи, но малкият Сам, пълзейки мъжествено след него, отказа:

— Не, тате, имам си заешки. Ама искам слонски, ако открием.

Заешкото àко, забеляза Ваймс, прилича на шоколадови драженца — мисъл, която незабавно го върна в детството, когато ако по някакъв начин (нито веднъж съвсем легален) успееше да придобие някое петаче, го похарчваше за билет в старото театро и с рестото си взимаше пакетче шоколадови дражета. Никой не знаеше, нито искаше да знае какво точно припка и драска под седалките, но скоро научаваше едно много важно правило: изпуснеш ли шоколадовите си дражета, жизненоважно е да не си ги събираш!

Ваймс рязко спря, при което госпожица О’Майна се натресе в торбата с ябълки, която го беше помолила да носи, но той се стегна достатъчно, за да каже:

— Бих искал минутка-две да си поема дъх, госпожице О’Майна. Съжалявам, не съм вече толкова млад, както преди. Ще ви настигна. Какво изобщо мъкнем в тези торби?

— Плодове и зеленчуци, командире.

— Какво? За гоблините ли? Мислех, че сами си набавят храната.

Госпожица О’Майна се провря край него и продължи да лази нагоре в тъмното, като подвикна през рамо:

— Да, така е.

Ваймс приседна за малко със Сами да се съвземе и го попита:

— Как си, малкият?

Тъничък глас в тъмното отвърна:

— Казах на господин Свирчо да не се притеснява, тате, понеже той е малко глупав.

Като баща ти, помисли си Ваймс, и сигурно ще продължава да е така. Но беше тръгнал на лов. По един или друг начин беше тръгнал на лов. Нямаше значение кого преследва. Важно беше преследването.

Гневът помогна на Ваймс да изкатери и последния участък. Гняв към самия себе си и към който и да бе съсипал отпуска му. При все че беше тревожно — той искаше нещо да се случи и ето че стана така. Някой беше умрял. Понякога човек трябва да погледне себе си, преди да се оглежда наоколо.

Завари госпожица О’Майна и Сълзици на гъбка да ги чакат с още десетина… девойки. Гадаеше наслуки, тъй като още не беше открил надежден начин да различава един гоблин от друг, като се изключи, разбира се, Сълзици на гъбка, която имаше джобове по своето сари — нещо, което не беше виждал досега, а същото явно важеше и за останалите девойки. В момента Сълзици на гъбка очевидно беше хитът на сезона, що се отнася до посестримите й, които носеха дръзки остатъци от стари чували, плетени треви и заешки кожи. Бяха се насъбрали около нея, цвъртейки, по всяка вероятност гоблинският еквивалент на „О, миличка, изглеждаш зашеметяващо''.^[24]

Госпожица О’Майна се промъкна до Ваймс и отбеляза:

— Знам какво си мислите, но това е само началото. Да носят разни неща, полезни неща, без да използват ръцете си… безспорно е крачка в правилната посока. — Тя дръпна Ваймс настрана от новосформиралия се клон на Женската асоциация, която вече беше привлякла интереса на малкия Сам, чийто свеж отпор да се наплаши от нещо явно бе спечелил девойките, довеждайки го дотам, където неизменно чувстваше, че трябва да бъде, а именно в центъра на вниманието. Това си беше талант.

— Ако искате да промените целия народ, трябва да почнете от момичетата — продължи госпожица О’Майна. — Това е логично. Те учат по-бързо и предават наученото на децата си. Предполагам, че се чудите защо се довлякохме дотук с тези торби?

Зад тях момичетата едно след друго пробваха сарито — тазгодишния задължителен артикул. Ваймс се обърна към писателката:

— Е, просто предполагам, но забелязах доста заешки кости наоколо, а съм чувал, че човек може да умре, ако кара само на заешко, само дето не знам защо.

Госпожица О’Майна светна:

— Виж ти, командир Ваймс, определено надминахте очакванията ми! Да, заешкото е бичът на гоблинската нация! Доколкото знам, то лишава организма от някои жизненоважни елементи, ако не се приемат и други неща. Общо взето, всякакви зеленчуци вършат работа, но мъжките гоблини смятат, че храната е храна, като е заек на шиш. — Тя въздъхна. — Джуджетата са наясно с проблема и са абсолютно фанатизирани по правилното хранене, както и вие щяхте да бъдете, ако прекарвахте повечето си време под земята. Само дето никой не си е направил труда да го каже на гоблините, не че щяха да го послушат, де. Ето защо поголовно страдат от лошо здраве и преждевременна смърт. Някои оцеляват, разбира се, най-вече онези, които предпочитат плъхско или целия заек, а не само по-очевидно ядивните части, или които просто си ядат зеленчуците.

Тя започна да развързва една торба със зелки и продължи:

— Бях в добри отношения с жената на главния тук, защото като се разболя веднъж, се погрижих да получи няколко свестни манджи. Той, естествено, се кълне, че оздравял, понеже направил магия, но жена му е изключително здравомислеща, а останалите мъже не се интересуват от приумиците на жените, така че те пъхат по някой плод или зеленчук в чорбите им, твърдейки, че са магически. Така децата им оцеляват и променяме света чорба по чорба. Така де, в случай че гоблините изобщо имат шанса да оживеят. — Тя тъжно погледна клюкарещите момичета и додаде: — Онова, което наистина им е нужно, е първокласен теолог, понеже, разбирате ли, те са съгласни с останалия свят и сами се мислят за боклуци! Вярват, че са извършили нещо много лошо много отдавна и заради това са живели както сега. Вярват, че сами са си го докарали на главата, тъй да се каже.

Ваймс се намръщи. Не можеше да си спомни някога да е влизал в църква или храм, или в някое от всевъзможните повече или по-малко духовни места по някаква друга причина, освен когато му се налагаше поради естеството на работата. Напоследък му се налагаше поради естеството на Сибил, т. е. жена му го влачеше със себе си, така че да бъде видян, и то по възможност в будно състояние.

Не, отвъдният свят, задгробният живот и всякакви там изкупителни дестинации хич не намираха място в главата му. Независимо дали искаш или не, просто се раждаш, правиш каквото можеш, а после, независимо дали наистина искаш или не, умираш. Това беше единственото сигурно нещо, така че най-доброто, което можеше да стори едно ченге, беше да си гледа работата. И беше крайно време Сам Ваймс да се захване отново със своята.

На малкия Сам изглежда му беше дошла в повече женската компания и се беше примъкнал до един възрастен гоблин, който си правеше съдинка. Наблюдаваше го с безкрайна възхита, което, доколкото можеше да прецени Ваймс, явно ласкаеше възрастния гоблин. Това да ни е за урок… Не знам какъв урок, но е урок, помисли си Ваймс. Той изчака госпожица О’Майна да се върне от женската дискусия за евентуалния моден бум и вежливо я попита:

— Жертвата имала ли е някакви ънгюви съдинки у себе си?

— Щях да се учудя, ако е нямала — отговори госпожица О’Майна. — Най-малкото поне една-две, но вероятно от най-мъничките за дневна употреба.

— Разбирам — кимна Ваймс, — но открити ли са някакви у нея, ъ-ъ, при подготовката, имам предвид, ако е била погребвана? — Той не знаеше какъв е протоколът и продължи направо: — Вижте, госпожице О’Майна, възможно ли е да е имала някоя ънгюва съдинка, която да липсва? Знам, че са ценни, разбира се, нали са лъскави.

— Не зная, но ще ида да попитам Студените надигащи се кости. Той е главният тук. Той ще знае.

Това подсети Ваймс. Доста смутен, той зарови в джоба си и измъкна едно много, много внимателно увито пакетче. Подаде го на госпожица О’Майна с умолителен поглед.

— Мисля, че това е принадлежало на покойната — смънка той. — Пръстенче от камък с малко синьо мънисто. Можете ли да се погрижите да стигне до някого тук, на когото е свидно? — Единственото, което е имала, е било каменно пръстенче, каза си той, и дори това са й отнели.

Има моменти, в които на света не му трябват полицаи, защото това, което наистина му трябва, е някой, който знае какво върши, да го срине целия и да започне всичко отначало, така че този път да стане както трябва…

Но преди отчаянието да го погълне изцяло, госпожица О’Майна се върна, и то въодушевена.

— Колко удачно зададохте този въпрос, командире! Една от съдинките е липсвала! Ънгювата котка!

Ваймс демонстрира абсолютно безучастна невнятност, както е присъщо за всеки, роден за ченге. Невежеството се излъчваше от него като с прожектор, но нямаше проблем, защото госпожица О’Майна беше готова да се превърне във фонтан от информация.

— Сигурна съм, че знаете каквото и всички останали, командире, а именно, че гоблините, бих казала по религиозни подбуди, наистина съхраняват определени телесни секрети в съдинки с вярата, че те трябва да се съединят с трупа им при изгарянето. Това задължение се нарича ънгюване. Всички гоблини трябва по традиция, която много строго се тачи, да поддържат Ънгювата троица — триединството от сополи, изрезки от нокти и ушна кал. Липсващата съдинка в този случай е ънгювата котка, в която се държат изрезки от нокти. Не се подвеждайте от думата „котка". Котешките видове не се намесват в картинката… просто на света има толкова много срички…

— И едва сега разбрахте, че липсва, така ли, госпожице О’Майна?

— Е, за пръв път идвам тук от вчера, а в момента не е лесно да се говори със семейството й, както може да си представите.

— Разбирам — каза Ваймс, макар че не разбираше, не съвсем… при все че усещаше миниатюрно зрънце светлина да нараства в тъмнината на ума му. Той отново погледна към малкия Сам, който изучаваше майстора на съдинката с всички признаци на криминологичен интерес. Това е момчето ми. Той продължи: — Търсили ли са съдинката?

— Навсякъде, командире, дори навън. А тя е доста мъничка. Видите ли, всеки гоблин си прави комплект съдини, които се пазят дълбоко в пещерата. Не зная къде, макар че за повечето други неща ми се доверяват. Само дето хората крадат съдинки. Затова повечето гоблини си правят други, сравнително малки съдинки за дневна употреба и за случаите, когато излизат от пещерата, а после скришом ги пресилват в по-големи съдини. — Тя се опита да се усмихне и добави: — Сигурна съм, че това ви се струва доста смахнато, командире, но правенето и пълненето на съдинките за тях само по себе си е религия.

В дадения момент Самюъл Ваймс не държеше да бъде чут да изразява възгледите си относно съдинките, така че се задоволи да каже:

— Възможно ли е друг гоблин да е откраднал съдинката? А впрочем до какъв размер се свежда „доста мъничка"?

Госпожица О’Майна го изгледа изумено.

— Ако изобщо ми вярвате за нещо, командире, сега ви е паднало. Никой гоблин не би си и помислил да открадне съдинката на друг гоблин. Самата идея за това им е съвършено непонятна, уверявам ви. А размерът? Ами обикновено колкото дамска пудра или може би кутийка за енфие. С опалов блясък.

— Да — кимна Ваймс, — знам. — Ярки цветове в мрака, помисли си той. — Не искам да създавам проблеми, но може ли да заема за малко някоя от другите съдинки на жената? Може да ми се наложи да покажа на хората какво търся.

Госпожица О’Майна явно се изненада отново.

— Това е невъзможно, но ми се струва, че ако говоря със Сълзици на гъбка, тя би могла теоретично да ви заеме една от нейните. В този случай бих казала, че ще сте много специален човек, командире. Съдинката по принцип сменя притежателя си само при извънредни обстоятелства, но Сълзици на гъбка прекарва много време с мен и вече е научила, тъй да се каже, приложението на гъвкавото мислене. Пък и ако мога така да се изразя, изпитва известна слабост към вас.

Тя се отдалечи, оставяйки слисания Ваймс и малкия Сам да се дивят насаме. Тук и там гоблините се занимаваха със своите си работи, подклаждаха малки огньове, спяха или в много случаи се пипкаха около съдинките си. А някои просто седяха, оцъклени празно в нищото, като полицай, който се чуди как да напише „фантасмагория". А от спомените на Ваймс се измъкна нова картина. С множество сини дребосъци, които крещят „Кривунци!" А, да, Нак Мак Фигъл! И те живееха в дупки под земята. Вярно, че по общо мнение бяха доста по-здравословни от тази обърната на сметище пещерна система, но откъдето и да ги погледнеш, бяха в същото положение като гоблините. И те живееха на ръба, само дето… всъщност танцуваха по ръба, подскачаха нагоре-надолу по него, кривяха му се, виреха му сополивите си носове, отказваха да видят своята безизходица и като цяло явно имаха огромен апетит за живот, приключения и алкохол. Като ченге той не биваше да го казва, понеже сигурно бяха проклета напаст, но имаше нещо достойно за похвала в жизнерадостната агресия, с която посрещаха… ами всичко.

Някой го подръпна за ръкава. Той сведе очи към лицето на Сълзици на гъбка. Госпожица О’Майна стоеше закрилнически над нея подобно на квачка, а останалите гоблински момиченца се редяха зад двете като ефебиански хор.

Малкото личице продума с тържествения си глас:

— Сърцата трябва да отдават, гусин пу-ли-ссай. С маниера на престараваща се начална учителка госпожица О’Майна се намеси именно в този страшно неподходящ момент и Ваймс скришом се зарадва, като видя мимолетно раздразнение по лицето на Сълзици на гъбка.

— Иска да каже, че ако ви повери своя съдинка, вие трябва да й поверите нещо също толкова ценно. Предполагам, че бихте нарекъл това заложническа ситуация.

Не, не бих, каза си Ваймс, взирайки се в тъмните очи на гоблинското момиченце. Странно нещо: когато се абстрахираш от чертите, които в най-добрия случай можеха да бъдат определени като животински, в зависимост от това на какви животни си се нагледал, очите бяха съвсем човешки. Имаха дълбочина, която дори най-умното животно не може да постигне. Той бръкна за портфейла си, а госпожица О’Майна остро го сряза:

— Парите не вършат работа!

Той я игнорира и като извади снимката на малкия Сам, която носеше навсякъде, внимателно я подаде на Сълзици на гъбка. Тя я пое, сякаш държеше рядка и крехка светиня — каквато, от гледна точка на Ваймс, определено си беше. Погледна я, а после и самото момченце, което и отвърна със сияеща усмивка, и очите й потвърдиха, че гримасата на лицето й всъщност представлява ответна усмивка. За малкия Сам гоблинската пещера беше интригуваща страна от приказките. Нямаше как да не се възхити човек на способността му да не изпада във внезапен ужас от нищо.

Сълзици на гъбка отново върна очи към снимката, а после пак към малкия Сам и лицето на Ваймс. Пъхна я внимателно в джоба си и измъкна мъничка дъгоцветна съдинка. Подаде я на Ваймс с леко трепереща ръка, а той усети, че я поема трепетно с две ръце. Тогава Сълзици на гъбка рече със странния си глас, подобен на жива картотека:

— Сърцата отдадоха.

От което Ваймс едва не падна на колене.

Като нищо можеше и нейната глава да се зъби от стената на кръчмата, каза си той. Някой ще гори в ада!

Дълбоко в главата му нещо засмяно подметна: „Браво, командир Ваймс, най-накрая подхвана моята песен!"

Той не му обърна внимание, усещайки в шепите си малката съдинка. Беше гладка като кожа. Каквото и да беше предназначена да съдържа, а той нямаше да попита, съдържанието беше прикрито от изваяна плетеница от цветя и гъбки.

В хладните недра на своята изба кръчмарят Джимини се подготвяше за вечерния наплив, когато чу шум в тъмнината между бъчвите. Решавайки, че е поредният плъх, той продължи да си върши работата, докато една ръка не запуши устата му.

— Извинявай, господинчо, ама имам причина да вярвам, че можеш да ми помогнеш с разследването.

Мъжът се мъчеше да се отскубне, но Ваймс знаеше всички номера, що се отнася до задържането на заподозрян.

— Знаеш кой съм, господинчо — изсъска той, — и аз те знам какъв си. И двамата сме ченгета и сме видели туй-онуй. Сам каза, че кръчмарите виждат всичко, чуват всичко и не обелват и дума, а аз съм либерален човек, господин Джимини, само че разследвам убийство. Убийство, сър, най-тежкото престъпление и може би нещо къде-къде по-лошо. Така че да ме прощаваш, ако възприема позицията, че тия, които не са до мен, стоят на пътя ми, с всички съпътстващи я последици.

Джимини вече се задушаваше и безсилно се загърчи.

— О, май къркането и заседналият живот си казват думата, а? — подметна Ваймс. — И така, няма да принуждавам човек да наруши тържествената си кръчмарска клетва, така че като си махна ръката, ще седнем кротичко и ще си поиграем на малко гатанчици. Пускам те… сега.

Кръчмарят изруга немощно и добави:

— Нямаше нужда от това, командире. Имам слабо сърце, да знаеш!

— Не толкова слабо, колкото можеше да е, господин Джимини. А сега няколко думи относно недостатъка да си голям умник.

Кръчмарят го изгледа кръвнишки, когато Ваймс продължи:

— Аз съм ченге в строгия смисъл на думата. Не убивам хора, освен ако не се опитват да ме убият. Сигурно си спомняш моя помощник, господин Уиликинс. Видя го онзи ден. За съжаление той е по-праволинеен от мен и освен това изключително лоялен. Преди няколко години, за да спаси семейството ми, уби въоръжено джудже с най-обикновено шило за лед. А има и други таланти. Сред които, трябва да призная, е умението му да глади ризи толкова перфектно, колкото изобщо могат да бъдат изгладени. И както казвам, е наистина много лоялен. Хайде де, Джимини. Аз съм ченге и ти си ченге. Каквото и да разправяш, все още си ченге — дамгата си е доживотна. Знаеш на какво съм способен и аз знам на какво си способен. Освен това си достатъчно умен да застанеш на правилната страна.

— Добре де, няма нужда да ми го натякваш повече — изръмжа Джимини. — И двамата знаем и две, и двеста. — Тонът му изведнъж и почти театрално омекна до мъркане: — С какво може един такъв кротък гражданин като мен да бъде полезен, господин полицай?

Ваймс внимателно извади от джоба си малката съдинка. Наистина беше горе-долу като кутийка за енфие. Нелепото несъответствие развесели Ваймс — в единия си джоб държеше прекрасна драгоценност, доста вероятно съкровищница на гоблински сополи, а в другия къташе собствената си кутийка за енфие. Колко ли забавно щеше да е, ако ги обърка?

Джимини определено реагира при вида й, макар че сигурно си мислеше, че не е. Има тънка разлика между това да криеш реакцията си и да си личи, че криеш реакцията си.

— Добре де, добре, господин Ваймс. Прав си. Не бива да си играем игрички, не и такива стари ченгета като нас. Предавам се. Знам какво е това. Всъщност наскоро видях едно такова. — И?

— Мога да ти дам едно име, господин Ваймс. Щото какво? Той е откачалка, боклук, пък и не е оттук. Казва се Стретфърд, или така поне му викат. Кръволок, от ония типове, дето хич не искаш да ти влязат в кръчмата, изобщо не се свеня да ти го кажа. Не идва често насам, слава богу! Онзи ден го видях за пръв път от месеци. Не зная къде му е бърлогата, ама оня гнусен проклетник, с който се мъкне, се казва Тед О’Трепка, работи за младия лорд Ръждьо, горе в Поднокът. Негово благородие бил станал тютюнев магнат, така чувам. — Джимини млъкна.

Ваймс беше убеден, че изтълкува думите му точно както Джимини искаше. Лорд Ръждьо младши беше намислил нещо и намеквайки за това, Джимини му хвърляше кокал, за да го свали от гърба си. Някои сигурно биха нарекли това долна постъпка, но мъжът в края на краищата беше бивш полицай.

Джимини слабо се прокашля, докато се мъчеше да открие друга жертва, която Ваймс да погне.

— Ама О’Трепка, да ти кажа, си е просто шушумига. Ако на някого му трябва едно-друго, той е от ония типове, дето ще стоят да се оглеждат и ослушват или дето им заръчват да изнесат мършата. Като не крои някоя мръсотия, май лепи тапети по къщята и върти една ферма за пуйки горе по пътя към Стръмнище. Не може да я пропуснеш, голяма смрад е съборетината, щото хич не се грижи за пилците. Не му е уред главата, мен ако питаш.

Ваймс използва момента да подметне:

— Тютюн, а? Ами да, господин Джимини, наистина ми се стори, че усещам доста по-силна миризма на тютюн, отколкото бих очаквал по тия места, и, разбира се, като полицай това е нещо, което ще трябва да проверя евентуално, като имам повечко време. — Той намигна, а Джимини кимна многозначително.

При така разчупилата се атмосфера Джимини рече:

— Влачат насам някакви бурета по нощите, а после ги вземат и ги отнасят нанякъде. Хубаво, знам, че прибират там по нещичко и прочее, ама то няма лошо. И понеже се разбираме толкова добре, господин Ваймс, да ти кажа, че съм тук едва от три години. То е ясно, навремето е ставало нещо. Може и да са поизклали неколцина гоблини, не знам, не ми влиза в работата. Нито знам защо, нито знам кой, ако ме разбираш.

Ваймс забеляза, че Джимини е плувнал в пот.

Има моменти, когато да постъпиш по начин, който се изисква от най-обикновено приличие, не служи на по-висшата цел. Ето защо Ваймс просто се усмихна леко и каза:

— Някой ден, господин Джимини, ще доведа тук една дама. Струва ми се, че ще й бъде много интересно да разгледа заведението ти.

Джимини се озадачи, но прояви достатъчно добри обноски да отвърне:

— Ще го очаквам с нетърпение, командире.

— Това, което се опитвам да кажа — въздъхна Ваймс, — е, че ако следващия път, като дойда тук, над бара в тази кръчма още стои гоблинска глава, ще избухне мистериозен пожар, ясен ли съм? Ти несъмнено не искаш да си на бойна нога с младия лорд Ръждьо и неговите дружки, понеже винаги си струва човек да е в добри отношения с властимащите, както ми е добре известно. За да видиш колко приятелски съм настроен към теб, господин Джимини, бих искал да ти подскажа, че няма да е в твой интерес да имаш за враг командир Ваймс. Просто ти давам акъл, нали се сещаш, като ченге на ченге.

С насилена шеговитост Джимини отвърна с глас, от който капеше мед и масло:

— Няма случай досега, в който редови полицай Джимини да не е усетил накъде духа вятърът. И понеже беше тъй добър да посетиш скромното ми заведение, май няма да сбъркам, ако кажа, че вятърът е попътен за Ваймс.

Ваймс повдигна резето на избата и на тръгване каза:

— О, аз съм на същото мнение, господин Джимини, на същото мнение. И ако някога ветропоказателят реши да се обърне в друга посока, ще му отхапя проклетата петльова глава.

Джимини се усмихна неуверено:

— Имате ли правомощия тук, командире?

И се оказа дръпнат за яката на сантиметър от лицето на Ваймс, който процеди в оцъклените му очи:

— Пробвай да разбереш.

В доста приповдигнато настроение след разигралата се сценка Ваймс бодро пое по пътеката, която водеше до хълма, и откри госпожица О’Майна и Сълзици на гъбка на прага на вилата. Явно бяха брали ябълки — до тях стояха няколко препълнени кошници. Стори му се, че Сълзици на гъбка се усмихна, като го видя, макар че как всъщност би могъл да е сигурен? Гоблинските лица бяха трудно разгадаеми.

Съдинката беше надлежно разменена за снимката и Ваймс не можа да не забележи, понеже винаги и момиченцето се опитват скришом да проверят състоянието на своите драгоценности, без да засегнат другия. Беше сигурен, че чу как госпожица О’Майна потиска въздишка на облекчение.

— Открихте ли убиеца? — запита тя, навеждайки се нетърпеливо напред. — Би ли влязла вътре, миличка, докато поговоря с командир Ваймс? — обърна се тя към момиченцето.

— Да, госпожице О’Майна. Ще вляза вътре, както желаете.

Ето го отново — езика на малките чекмедженца, които се отварят и хлопват по поръчка. Гоблинчето изчезна в къщата, а Ваймс сподели:

— Имам информация, че в нощта на убийството двама мъже са посетили кръчмата и единият със сигурност е притежавал съдинка. Доколкото разбрах, никой от двамата не е стожер на обществото.

Госпожица О’Майна запляска с ръце.

— О, но това е чудесно, нали? Направо сте ги загащил на местопрестъплението!

Самюъл Ваймс винаги се чувстваше неловко, когато цивилни се опитваха да говорят на нещо, което смятаха за „полицейски" език. Ако ставаше въпрос, той мразеше да мисли за тях като за цивилни. Какво е полицаят, ако не цивилен с униформа и значка? Напоследък обаче тази дума почваше да се използва като определение за хора, които не бяха полицаи. Това беше опасна тенденция — престанеха ли полицаите да бъдат цивилни, единственото, което им оставаше, беше да бъдат възприемани като войници. Той въздъхна.

— Доколкото знам, госпожице, не е незаконно да се притежава гоблинска съдинка. Нито пък, строго погледнато, е незаконно да не си стожер на обществото. Гоблините бележат ли съдинките си по някакъв начин?

— О, да, командире, безусловно. Гоблинските съдинки са много отличителни. Тези престъпници имат ли modus operandi?^[25]

Сърцето на Ваймс се сгърчи.

— Не, и не мисля, че ще го познаят, ако им се изпречи пред очите. — Той се опита да каже това непреклонно, защото госпожица О'Майна изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се впусне напред с лупа и хрътка.

И в този момент, обагряйки света около него като разноцветна дъга от звуци, от отворения прозорец на вилата бликна музика. Той се заслуша с отворена уста, напълно забравяйки разговора.

Негова светлост херцогът на Анкх, командир сър Самюъл Ваймс, не беше човек, който се прехласва по разни изпълнения на класическа музика или впрочем на всякаква музика, която не можеш да си подсвиркваш по пътя за вкъщи. Очевидно обаче да си от знатното общество налагаше задължителни посещения на опера, на балет и на колкото може музикални изяви, на които Сибил успееше да го завлече. За щастие обикновено седяха в ложа, а Сибил като мъдра съпруга, след като му извадеше душата да го курдиса на представлението, не го връщаше в съзнание чак до края му. Част от произведенията обаче явно бяха проникнали в главата му и бяха достатъчно, за да знае, че онова, което сега чува, е истинска класика. И дума не можеше да става да я изтананика човек, нито пък в някой момент някой да кресне „Опа! Гепи един банан!". Беше чистата есенция на музиката — звук, които почти те кара да паднеш на колене и да обещаеш да бъдеш по-добър човек. Той се обърна безмълвно към госпожица О’Майна, а тя кимна:

— Много я бива, а?

— Това е арфа, нали? Гоблин да свири на арфа?

Госпожица О’Майна явно се подразни от въпроса.

— Ами да, защо не? Колкото и да е странно, големите им ръце са съвсем подходящи за инструмента. Не мисля, че все още разбира концепцията за нотите, и трябва да й помагам да настройва струните, но наистина свири много добре. Само небесата знаят откъде й идва тази музика…

— От небесата? — каза Ваймс и спешно додаде: — Дълго ли ще свири? Имам ли време да доведа Сибил? — Без да изчака отговор, той хукна по пътеката, прехвърли се през портата, накара някакво стадо овце да експлодира във всички посоки, изруга една телена ограда, прескочи ха-ха-то, напълно игнорира хе-хе-то и направо подмина хо-хо-то. Профуча по алеята, прехвърли стъпалата и като по магия мина през портата тъкмо в момента, в който лакеят я отвори.

Сибил пиеше чай с групичка дами, което явно беше задължителна процедура в провинциалните следобеди, но Ваймс се подпря на стената и изпъхтя:

— Трябва да дойдеш да чуеш музиката! Вземи и Сами! Вземи и тези дами, ако искат да дойдат, но за бога, побързай! Никога не съм чувал нещо толкова хубаво!

Сибил се озърна.

— Е, тъкмо свършвахме, Сам. Знаеш ли, изглеждаш много зачервен. Случило ли се е нещо? — Тя погледна с молба приятелките си, които вече се надигаха от местата си: — Надявам се да ми простите, дами. Толкова е трудно да си съпруга на човек с важни дела. — Последната сричка беше леко натъртена. — Сигурна съм, Сам, че каквото и да е, може да почака, докато си вземем довиждане с гостите, нали?

И така, Сам Ваймс се ръкуваше, усмихваше, ръкуваше, усмихваше и изяждаше от яд, докато и последната бъбрица не си избъбри бъбренето и не се изнесе.

Изпратила последната карета, лейди Сибил се върна, стовари се в един стол пред Ваймс и изслуша объркания му разказ.

— Става дума за онова гоблинче, което госпожица О’Майна учи на право говор ли?

Ваймс едвам се свърташе на място.

— Да! И свири прекрасна музика! Прекрасна!

— Сам Ваймс, като те заведа на концерт, заспиваш до десетата минута. И знаеш ли какво? Убеди ме. Да тръгваме, а?

— Къде? — обърка се Ваймс, изпаднал в съпружески стрес.

Сибил се престори на изненадана.

— Как къде, да чуем младата дама как свири на арфа, разбира се. Мислех, че именно за това припираш. Ще ида да си взема жакета, докато ти откриеш малкия Сам, става ли? Той е в опитното отделение.

Объркването на Ваймс набираше сили.

— В… какво?

— В опитното отделение, Сам! Нали знаеш, че предците ми са били прочути експериментатори? Уиликинс е с него и мисля, че правят дисекция на някакви, как да се изразя, екскременти. Погрижи се и двамата да си измият ръцете… старателно — додаде тя, излизайки от стаята. — И им обясни, че съм била категорична. И обясни на Сами какво значи категорична!

Каретата остана сиротна на алеята. Не посмяха да почукат на вратата, не и докато вълшебната музика се лееше от прозореца на вилата. По лицето на Сибил се стичаха сълзи, но тя често вдигаше очи и мълвеше нещо от сорта на: „Това не би могло да се изпълни на арфа!". Дори малкият Сам стоеше като гръмнат, отворил устица, а музиката струеше и само за миг заля целия свят, окрили всички сърца и прости всички грехове — част от Ваймс успя да забележи, че това не беше особено трудно в случая с малкия Сам, но си беше съсипващо тежка работа с баща му. А когато музиката спря, малкият Сами извика: „Още!", каквото впрочем направиха и родителите му. Останаха там, без да смеят да се погледнат, докато вратата на вилата се отвори и госпожица О’Майна излезе на прага.

— Видях, че стоите отвън. Моля, влезте, но тихичко. Направила съм лимонада. — Тя ги поведе през вестибюла и зави към дневната.

Сълзици на гъбка сигурно беше предупредена за посещението им от госпожица О’Майна. Седеше на един стол до арфата, сключила скромно възголемите си ръце на скута си. Малкият Сам безмълвно отиде до нея и гушна крака й. Гоблинското момиче явно се паникьоса и Ваймс каза:

— Не се тревожи, просто иска да ти покаже, че те обича.

А аз току-що казах на едно гоблинче да не се плаши от сина ми, понеже го обича, и светът се обърна наопаки, и всички грехове са вече опростени, освен може би моите, помисли си Ваймс.

Докато каретата потропваше кротко по пътя към резиденцията на Рамкин, лейди Сибил тихо сподели с Ваймс:

— Разбрах, че младата гоблинска дама, която е била… убита, е можела да свири на арфа също като госпожица Гъбка.

Ваймс се сепна от дълбокия си размисъл.

— Не знаех.

— О, да, така е — неестествено словоохотливо потвърди Сибил. — Очевидно госпожица О’Майна иска гоблинските девойчета да се гордеят с нещо. — Тя се прокашля и след малко продължи: — Подозираш ли някого, Сам?

— О, да, двама. Разполагам с показанията на надежден свидетел, че са били в района, и започвам да обмислям поредица от действия, които биха могли да ме отведат до местонахождението на ковача, господин Джеферсън. Това в крайна сметка е провинцията. Където и да идеш, все ще те видят и никога не знаеш кой стои зад живия плет. Убеден съм, че са го чули как ме кани на корията на мъртвеца през онази „съдбовна нощ", както би гръмнал Вестникът.

Сибил сведе очи към малкия Сам, задрямал между тях, и запита:

— Знаеш ли къде живеят?

— Да, поне единият. Мисля, че другият просто се мотае наоколо, както се казва. — Скриптенето на чакъла под колелата им подсказа, че се спускат по дългата алея.

Сибил отново се прокашля и тихо каза:

— Опасявам се, че може би си почувствал известна острота в отношението ми към теб, Сам, че оставяш професионалният ти интерес да наруши почивката ни. На моменти сигурно съм била… доста рязка.

— Не, съвсем не, Сибил, напълно разбирам твоите тревоги.

На лейди Сибил явно нямаше да й дойдат зле няколко хапчета за кашлица, но тя храбро продължи:

— Сам, ще ти бъда много благодарна, ако бъдеш тъй добър да вземеш някакви мерки, като например Уиликинс, за да измъкнеш тези негодници откъдето и да тровят света с тяхното съществуване и да ги изправиш пред закона.

Усещайки я как трепери от ярост, Ваймс призна:

— Смятах да направя това при първа възможност, скъпа, но трябва да ти кажа, че може да не мине изцяло по устава. В крайна сметка тук нямам юрисдикция.

Жена му обаче отвърна:

— Ти си педантичен привърженик на устава, Сам, и аз оценявам това, но юрисдикцията на всеки добър човек се простира до края на света… макар че кой ще ги осъди? Хавлок би ги обесил, знаеш го. Той обаче е много далеч. Въпреки всичко, в едно съм сигурна и то е, че най-лошото, което можеш да направиш, е да не направиш нищо. Действай, Сам.

— Всъщност, Сибил, мислех си да ги предам на местното правосъдие.

— Моля? Та то е една ужасна пасмина, очевидно използваща онова, което тук наричат закон, за своя собствена изгода! Случаят ще се разсмърди страшно!

Ваймс се усмихна.

— О, скъпа, наистина ли мислиш така?

Какъв смисъл да си ляга човек, помисли си Ваймс по-късно същата вечер, затова целуна жена си за лека нощ и отиде в билярдната зала, където Уиликинс лениво практикуваше някои от по-социално приемливите умения, които беше усвоил през пропиляната си младост. При влизането на Ваймс той се изправи и го посрещна с разбиране:

— Добър вечер, командире. Бихте ли желал едно укрепващо питие?

Ваймс се поглези и с рядка пура, понеже, така де, какво й е хубавото на една билярдна зала, ако сред светлините не се вие дим, превръщайки въздуха в сивкавосиньо — цвета на умрелите надежди и изгубените шансове?

Уиликинс, който знаеше протокола, изчака Ваймс да вкара първата топка, преди леко да се прокашля.

— О, отлично, сър! И доколкото разбирам, Нейно благородие е до известна степен разлютена относно гоблинската ситуация. Струва ми се, че случаят е именно такъв, сър, понеже я срещнах по-рано в коридора и тя използва език, какъвто не съм чувал от женски устни, откак старата ми майка се спомина, боговете да благословят душата й, ако могат да я открият. Но… отново отлично, сър.

Ваймс остави щеката си настрана.

— Искам да ги пипна всичките, Уиликинс. Не си струва да опандизим само някакъв местен главорез.

— Да, наистина, командире. Цялата работа е да се вкара черната топка.

Ваймс вдигна очи от парливото си питие.

— Виждам, че си играл доста в живота си, Уиликинс. Срещал ли си някога Таз Уилямс? Много религиозен човек посвоему, живееше някъде из пилешкия цех със сестра си и играеше, както никога не съм виждал някой да играе преди или оттогава. Кълна се, че можеше да накара топката да прескочи масата, да се завърти по ръба и да падне обратно точно там, където я иска, или право в джоба. — Ваймс изсумтя от доволство и продължи: — Естествено, всички казваха, че мамел, ама той просто си стоеше, мек като млекце, и повтаряше: „Топката литна". Да ти кажа правичката, не го пребиваха само защото си беше направо образование да го гледа човек. Веднъж вкара топка с рикошет в лампата и в една халба бира. И както казваше, топката литна. Право в джоба. — Ваймс се поотпусна и завърши: — Проблемът, естествено, е, че в реалния живот правилата са по-строги.

— Да, наистина, командире — отново каза Уиликинс. — Там, където аз играех, единственото правило беше, че след като треснеш противника с щеката по главата, трябва да можеш да тичаш много бързо. Разбрах от Нейно благородие, че може би ще ви трябва помощта ми тази нощ?

— Да, моля. Ще посетим селището Поднокът. Към двайсетина мили нагоре по реката.

Уиликинс кимна.

— Така е, сър. Навремето е било седалище на фамилията Поднокът и най-вече на лорд Правосъдни Поднокът, който е прословут с изказването си, че изобщо не приема пледирания за невинност с мотива, че „престъпниците все лъжат" и по една щастлива случайност е бил Почетен майстор на благотворителното дружество на въжарите и плетачите. Ако имаме късмет, няма да се натъкнем на негов образ и подобие.

— Отлично, Уиликинс, и пътьом ще се отбием да вземем ентусиазираното ни местно полицайче, което да стане свидетел на честна игра. Възнамерявам да се погрижа за това.

— Радвам се да го чуя, сър — кимна Уиликинс, — но помислете над следното: има ли значение, след като топката е литнала?

Госпожа Левак отвори вратата, изписка, тръшна вратата, отвори вратата да се извини, че е тръшнала вратата, след което внимателно затвори вратата, оставяйки Ваймс на прага. Половин минута по-късно Небивал отвори вратата с полувтъкната в панталоните си нощница.

— Командир Ваймс! Нещо не е наред ли? — изпъшка той, мъчейки се юначно да натъпче цялата нощница в гащите си.

Ваймс енергично потри ръце.

— Да, околийски Левак, почти всичко, но има една част, която може да се оправи с твоята помощ. Във връзка с убийството на гоблинската жена разполагам с достатъчно информация, за да препоръчам задържането на двама мъже за разпит. Тук сме в твои води, тъй да се каже, така че от професионална гледна точка мисля, че е редно и правилно да ми съдействаш с арестите. — Ваймс пристъпи в стаята, за да се види лицето на Уиликинс, и продължи: — Мисля, че познаваш Уиликинс, моя прислужник, който доброволно предложи да кара каретата и, разбира се, да ме снабди с чиста бяла риза, в случай, че ми потрябва.

— Дасррр — изръмжа Уиликинс, като се извърна да намигне на Ваймс.

— Околийски Левак, ще съм ти задължен, ако можеш да се въоръжиш с всичко, каквото ти се види от полза, и тъй като нямаш белезници, дето да струват, и проклет, о, много се извинявам, петак, поне можеш да изнамериш някакво въже, нали?

Лицето на Небивал Левак представляваше цяла палитра от противоречиви емоции. Ще работя с прочутия командир Ваймс — ураа! Ама тая работа е дебела и опасна — о, боже! Само че ще действам като истински полицай — ураа! Но в леглото ми вече им шише с гореща вода — о, боже! От друга страна, ако всичко се обърка, в края на краищата тук почти всичко е на херцога на Анкх, тъй че той ще обере калая — ураа! А току-виж, ако се отлича, може да ме вземат на работа в града и мама да живее някъде, където не будуват нощем да слушат как мишките се трепят с хлебарките — ураа!^[26]

За Ваймс беше истинска наслада да наблюдава изражението на момчето под трепкащия пламък на свещта, особено предвид че Небивал мърдаше устни, докато мислеше. Така че вметна:

— Убеден съм, че съдействието ти по този въпрос ще бъде много благотворно за бъдещата ти кариера, околийски Левак.

При тези думи госпожа Левак, надничаща иззад рамото на сина си, светна от гордост и рече:

— Слушай Негова светлост, Небивал! Може и да прокопсаш, както все ти повтарям! Ни гък! Стягай си партакешите, синко!

Този майчин съвет беше съпроводен от толкова скоростно кланяне, че госпожа Левак като нищо можеше да се конкурира с крачето на шевна машина. Бог да поживи старите мамчета, каза си Ваймс, когато Небивал в крайна сметка се навря в каретата с манерка горещ чай, чифт чисти гащи за смяна и половинка ябълков пай.

Когато колелата заскърцаха и след като Небивал спря да маха на старото си мамче през прозореца, Ваймс, внимателно балансирайки под друсането, запали малкия спиртник. Той беше единственото, с което каретата разполагаше за осветление. Когато отново се настани мястото си, подхвана:

— Ще ти бъда благодарен, момко, ако отделиш малко време да запишеш в тефтера си всичко, което си чул от мен тая вечер. Може да е от полза и за двама ни. — Небивал направо изкозирува, а Ваймс продължи: — Когато онзи ден открихме гоблинката, господин Левак, отбеляза ли си го в тефтера?

— Да, сър! — Небивал отново изкозирува. — Дядо ми викаше винаги да си записвам всичко в тефтера, сър!

Те подскочиха в седалките си при поредния камък, през който мина каретата, и Ваймс тихо запита:

— А някога казвал ли ти е чат-пат да обръщаш случайно по две страници наведнъж, за да ти остане по някоя празна?

— О, не, сър. Трябва ли?

Седалките отново ги подхвърлиха нагоре, а Ваймс обясни:

— Формално погледнато, момко, отговорът е „не", особено ако изобщо не работиш с мен. А сега запиши всичко това, ако обичаш, както те помолих. Пък аз, понеже не съм вече на твоите години, ще се опитам да си почина малко.

— Да, сър, разбирам. Само едно нещо, сър. Господин Каменоломни, секретарят на магистратите, тоя следобед намина край мен и като си побъбрихме, ми рече да не се кахъря за гоблинката, щото те, гоблините, официално са си вредители. Много беше мил и бренди донесе за старото мамче, и рече, че сте чудесен джентълмен, ама сте си башка луд, сър, така щото нали сте от хайлайфа, и ви влизат разни мухи в главата. Сър? Сър? Заспахте ли, сър?

Ваймс обърна глава и сладко промърмори:

— Отбеляза ли си това в тефтера, момко?

— О, да сър!

— И все пак тръгна с мен? Защо, господин Левак?

Под тях трополеше чакъл и мина известно време, преди Небивал Левак да си събере мислите. Накрая отговори:

— Ами… рекох си, тъй де, че господин Каменоломни е, кажи-речи, от благородията, пък и командир Ваймс си е благородие, само дето е херцог и затуй е много голямо благородие и ако човек ще трябва да е заклещен между благородия, май по бива да е на страната на най-голямото. — Той чу Ваймс да изсумтява и додаде: — Пък и, сър, рекох си, тъй де, бях там горе, видях оная клета твар и какво й беше сторено и се сетих, че Каменоломни се опита да ме направи на глупак, като ме накара да арестувам Ваша светлост. И се размислих за гоблините и си рекох, тъй де, гнусни са и са смрадливи, ама старият гоблин плачеше, пък животните не плачат, а гоблините, тъй де, правят разни неща, красиви неща. Пък за туй, дето покрадват от помията и са адски мърляви, е, то и сред хората има такива, дето хич не им отстъпват, малко ли съм ги виждал наоколо! Ta ce поразмислих още по тая тема и си рекох, че, тъй де, господин Каменоломни, рекох си, сигурно нещо не е доразбрал.

Разнесе се тътнеж, когато каретата мина по един мост, след което трополенето на колелата по натрошен камък се върна. Небивал тревожно запита:

— Така ли е, сър?

Той зачака притеснено. Накрая Ваймс, този път със съвсем отвлечен глас, се обади:

— Знаеш ли как се нарича тая малка реч, дето току-що произнесе, господин Левак?

— Не знам, сър. Само казах това, което си мисля.

— Нарича се изкупление, господин Левак. Дръж се здраво за него.

Ваймс се сепна от дрямката, в която сънува как малкият Сам свири на арфа, и докато схване, че е било само сън, шумът от колелата се промени, а каретата намали и спря.

Уиликинс открехна кепенчето, което позволяваше комуникация между пътниците и кочияша, и тихо каза:

— Уважаеми пътници, намираме се на около половин километър от Поднокът, с население тридесет и седем души, до един тъпаци. Оттук може да усетите миризмата на пуйки, от която ще ви се додрайфа, прощавайте за клачианския. Предположих, че не е зле да извървим тихичко останалия път, сър.

Ваймс слезе от каретата и се поразтъпка. Въздухът вонеше с чудновато агресивната смрад на птици. Даже гоблините не изтезаваха синусите чак толкова мъчително. Това обаче беше нищо в сравнение с тръпката, да, тръпката. Откога не беше водил истинска акция? Твърде отдавна, ето откога. Сега капитаните и старшите сержанти вършеха тая работа, докато той си седеше в кабинета, представлявайки анкх-морпоркската Градска стража. Е, не и днес.

Докато напредваха през високата до коляно мъгла, той полугласно нареди:

— Околийски Левак, като ти дам сигнал, ще почукаш на предната врата, а аз ще застана до задната, в случай че господата решат да си плюят на петите, ясно?

Вече наближаваха двора. Да, двамата щяха да са достатъчни. Къщата изглеждаше твърде малка за две врати, камо ли три.

— Какво да извикам, командире? — прошепна Небивал.

— О, мътните го взели, нали си от ченгелъшко семе, бе, синковецо! Какво, по дяволите, си мислиш, че трябва да извикаш? Ей ти един жокер — не включва думата „моля". Като заема позиция, ще ти свирна, ясно? Добре.

Те прекосиха предпазливо вонящия двор и Ваймс заобиколи отзад, където му хрумна интересна мисъл и той си я отбеляза наум. После се опря на мръсната стена на къщата, малко встрани от задната врата, смръкна щипка енфие, за да прочисти вонята на пуйки, и подсвирна леко.

— Отворете в името на закона! Обградени сте! Имате една минута да отворите вратата! Не се шегувам! Отворете вратата! Говори полицията!

Удобно облегнат на стената, Ваймс неохотно оцени това с „много добър" като за начинаещ, отнемайки единица за междинното „Не се шегувам", а когато един мъж изхвръкна от задната врата, подложи крак.

— Добро утро, господине. Името ми е командир Ваймс. Надявам се, че си в състояние да си спомниш твоето!

Пуйките в навеса пощуряха, предизвиквайки леко покачване на смрадливостта. Мъжът се изправи мъчително на крака и отчаяно се заозърта.

— О, да, може да побегнеш, да, като нищо — продължи Ваймс разговорливо, — само дето хората може да изтълкуват това като знак, че имаш причина да бягаш. Е, по мое лично мнение всеки, който бъде спрян от ченге, трябва да хукне като за световно, бил той невинен или не, на общо основание. Освен това напоследък толкова се ояждаме, че се налагат някакви физически упражнения. Но, моля, бягай, ако ти се бяга, господин О’Трепка, понеже и аз мога да бягам, при това много бързо.

Ето че О’Трепка вече се усмихваше като всеки, който си мисли, че ченгето срещу него не е особено умно.

— Бас ловя, че нямаш заповед от магистратите, нъл тъй?

— Е, де, господин О’Трепка, защо пък реши така, а? Да не си мислиш, че магистратите не биха издали заповед за задържането ти, а? Между другото, благодаря, че ми показа къде са скътани буренцата с тютюн. Съдействието ти ще бъде взето предвид.

Някои дни са лоши, както когато се озовеш право пред обезобразения труп на млада жена, но пък има и добри дни, когато жилещите те очи на заподозрения се извърнат точно към мястото в двора, където е скрита плячката.

— Аз, разбира се, ще спомена сътрудничеството ти пред властите и, о, да, разбира се, в местната кръчма.

Господин О’Трепка вече си представяше резултата от това да го сметнат за доносник, така че прояви глупостта да каже:

— Хич не съм ти казвал нищо за никакъв тютюн и ти го знаеш, куко недна!

В този момент Небивал пристъпи иззад ъгъла, вдигнал страховитата си палка и изкривил лице в почти комично изражение на агресия.

— Ако искате да му хвърля един-два яки тупаника, командире, само кажете!

Ваймс подбели очи в престорено отчаяние.

— Няма нужда, Левак, няма нужда тъкмо сега, когато господин О’Трепка гори от желание да си побъбри с нас, не виждаш ли?

О’Трепка реши, че удачният подход е да апелира към Небивал.

— Виж, Небивал, познаваш ме…

Не успя да продължи, понеже момъкът кресна:

— За теб съм околийски Левак, О’Трепка. Баща ми те е влачил в изправителното десетки пъти. Наричаше те торен бръмбар, щото където и да става нещо лайняно, все там те заварваше. И ми каза да те държа под око, което всъщност и правя в момента.

Той погледна към Ваймс, който му кимна окуражително и каза:

— Проблемът, господин О’Трепка, е, че не сме тук да говорим за контрабанден тютюн, разбираш ли? Виж сега, никога не съм се възприемал като бирник, пък митничарската професия не ми е по душа. Аз съм чисто и просто ченге, ясно, и за мен ти си само един човечец, който прави услуга на шефа си, като му пази няколко буренца тютюн в бараката си. От друга страна обаче, като погледнем везните… е, ако видя убиец от тая друга страна, бога ми, напълно може да ми изфиряса от ума първата… Не ме карай да ти го обяснявам образно, О’Трепка, понеже и двете ми везни са пълни.

О’Трепка явно се ужаси:

— За гоблина ли иде реч? Слушайте, не бях аз! Вярно, не съм цвете за мирисане, признавам си го, ама не съм като него! Аз съм мушица, а не проклет убиец!

Ваймс погледна Небивал. Някои хора, като светнат от радост, са самото олицетворение на господин Пънч от куклената постановка. Можеше да се каже, че Небивал изглеждаше като господин Пънч, Джуди, кучето Тоби, крокодила и най-вече полицая, всички щастливо накачулени накуп. Ваймс повдигна въпросително вежди и Небивал потвърди:

— Вярвам му, шефе. Не му стиска за нещо подобно. Най-много да бутне някоя бабичка, за да й отмъкне портмонето, ама даже тогава ще гледа да е някоя сляпа.

— Ето, виждате ли! — ликуващо посочи О’Трепка. — Не съм наистина лош човек!

— Да — кимна Ваймс, — виждам, че си същинско ангелче от църковния хор, господин 0'Трепка, пък и аз съм доста набожен и обичам да слушам по някой псалм или химн, но ще потвърдиш ли под клетва, че лицето, известно като Стретфърд, е накълцало до смърт една гоблинска девойка на Обесническия хълм в имението на Рамкин преди три нощи?

О'Трепка вдигна пръст.

— Може ли само да кажа, че му виках да я остави, ама той се изсмя, пък и хич не знаех, че е жена… ами то как да ги различи човек?

Лицето на Ваймс беше каменно.

— Кажи ми, Тед, какво щеше да сториш, ако знаеше! Заинтригува ме.

О'Трепка заби поглед в краката си.

— Ами аз, такова, ами то, такова, не и… жена, искам да кажа… такова, не и жена… искам да кажа, това не е редно, нали разбирате какво искам да кажа?

А такива като този опасен клоун се срещат в почти всеки квартал, помисли си Ваймс.

— Личи си, че кавалерството още не е умряло, господин О'Трепка. Добре, Левак, да караме нататък. Господин О'Трепка, защо отидохте на Обесническия хълм във въпросната нощ?

— Ами просто на разходка — изплю О'Трепка. Лицето на Ваймс отново се вкамени до такава степен, че стана като отливка.

— Ама, разбира се, господин О'Трепка. Колко глупаво от моя страна да задам такъв въпрос наистина. Околийски Левак, виждам, че Уиликинс пуши цигара ей там. — Той бутна отворената врата и дръпна О'Трепка а вътре. — В тази къща има ли мазе?

О'Трепка беше на крачка от някои естествени нужди, но понеже беше от онези глупаци, които сами се натикват все по-надълбоко, успя да се заяде:

— Може и да има. И кво?

— Господин О'Трепка, вече споменах, че съм набожен човек и тъй като ти би изпробвал и търпението на светец, аз чувствам необходимост от миг за тих размисъл, разбираш ли ме? Ти несъмнено знаеш, че винаги има лесен начин и обратното, винаги има труден начин. Това в момента е лесният начин, но трудният в известен смисъл също е доста лесен. Преди да продължим нашия разговор, искам да остана насаме с мислите си. И понеже ми се струва, господин О'Трепка, че би могло да ти хрумне да си биеш камшика, тъй да се каже, моят колега, околийски Левак, ще заварди вратата, а аз ще ти пратя помощника си, господин Уиликинс, да ти прави компания.

Още преди Ваймс да успее да почука на прозореца, вратата се отвори и Уиликинс, изряден както винаги, пристъпи в мърлявата стая с излъсканите си обувки, безупречния си костюм и намек за помада по косата си. Тримата проследиха с очи как Ваймс дръпна някаква халка на пода, под която се откри капак към тъмно мазе и стълба надолу.

— Околийски Левак, трябва ми малко време да си поразсъждавам на тъмно. Няма да се бавя. — Той слезе по стълбата и дръпна капака след себе си.

Мракът каза:

— А, командире, най-накрая! Предполагам, че си тук, за да вземеш свидетелски показания.

Това е нередно, помисли си Ваймс. Как да вземеш показания от демон, особено като е без конкретно местожителство? От друга страна, на кого са му притрябвали свидетелски показания, като разполага с признание?

Горе в стаята очите на Тед О'Трепка зашариха наляво-надясно, докато преценяваше ситуацията. Да видим сега: ей ти на един млад некадърник, който си играе на ченге, и някакъв изтупан иконом, лъснат до розово. Така като гледам, синчето на госпожа О'Трепка направо се е омело оттук. В този момент, точно в този момент Уиликинс, без да поглежда О'Трепка, бръкна в джоба си и с шляпване постави на масата пред себе си метален гребен. Гребенът блестеше. А във въображението на О'Трепка направо заискри. След като хвърли поглед към изражението на Уиликинс, синчето на госпожа О'Трепка реши, че ще си седи много кротко, докато онзи мил командир Ваймс не се върне. От някакъв друг джоб Уиликинс извади най-остро изглеждащия нож, който О'Трепка беше виждал в живота си, и без да обръща каквото и да било внимание на околните, започна да си чисти ноктите.

Всъщност капакът се отвори само след някакви си секунди. Ваймс излезе, кимна на Уиликинс, който си прибра гребена и напусна стаята, без да каже и дума, а Ваймс се отпусна на стола му.

— Господин О'Трепка, имам свидетелско показание, че си бил на Обесническия хълм във въпросната нощ с друг човек, известен като Стретфърд. Свидетелят твърди, че си казал на въпросния, че можеш да осигуриш известно количество пуешка кръв, но той ти е отвърнал, че навсякъде има зайци и че никога не пропуска с прашката си. В този момент според свидетеля от храсталака излязла млада гоблинска жена и твоят спътник взел да я кълца, докато е молела за живота си… При това толкова жестоко, че даже ти самият си му казал, по собствените ти думи, да зареже това, при което той е обърнал срещу теб желязото, описано ми като мачете, толкова рязко, че си се напикал в гащите.

— Не, не говори, не съм свършил. Информираха ме, че въпреки всичко си казал на спътника си, че се предполагало да оставите само кръв, а не, по твоите думи, „пръснати навсякъде черва", при което той те е накарал да ги напъхаш обратно в трупа и да го скриеш по-надолу по хълма в един храсталак от прещип. Не, казах да не говориш! В джоба ти е имало парче свински пай, който си носил от вкъщи, и три долара — заплащането ти за тази малка поръчка.

— След това двамата със Стретфърд сте се върнали при конете си, временно приютени в изоставената стара плевня в другия край на селото. Конете били дореста кобила и скопен сив кон, еднакво съсипани от злоупотреба. Всъщност на коня му паднала подкова на тръгване и е трябвало да разубеждаваш спътника си да го убие на място. О, и свидетелят ми каза, че като сте тръгвали, си бил гол до кръста, понеже блузата ти била прогизнала от кръв и след спор със Стретфърд си я оставил в плевнята. Ще я взема, като се върнем там. Приятелят ти е викал да си свалиш и панталоните, но ти си отказал. Както и да е, пръските кръв още си личат по тях.

— Не ми се ще да влизам в разходи да пращам ездач до града, където моят Игор ще удостовери дали кръвта е човешка, гоблинска или пуешка. Казах да не говориш, нали? Не споменах част от другите разговори между теб и господин Стретфърд, понеже Небивал тук слуша и трябва да се благодариш за това. Клюките могат да са ужасно жестоки.

— А сега, господин О'Трепка, ще спра да говоря, при което бих искал първите думи от твоята уста — много внимавай — да бъдат: „Искам кралска закрила срещу показанията си". Да, знам, че вече нямаме крале, но никой не е променил закона. Ти си голяма О'Трепка, но неохотно се оставих да бъда убеден, че си бил въвлечен в нещо извън своя контрол и по-лошо, отколкото си можел да си представиш. Добрата новина е, че лорд Ветинари най-вероятно ще приеме съвета ми и ще те остави жив. Не забравяй: „Искам кралска закрила срещу показанията си". Ако не чуя това, господин О'Трепка, ще изляза да се поразходя, а господин Уиликинс ще си среши косата.

О'Трепка, който беше изслушал всичко това със стиснати очи, изломоти думите толкова бързо, че Ваймс трябваше да го помоли да ги повтори по-членоразделно. Когато приключи, получи позволение да отиде до тоалетната, като Уиликинс го чакаше отвън, чистейки нокти с ножа си, а Небивал беше изпратен да нахрани обезумелите пуйки.

Ваймс от своя страна влезе в една от смърдящите бараки и сръчка тук-там мръсната слама за онова, което знаеше, че би трябвало да открие там. Не остана разочарован. От достатъчно близко разстояние миризмата на тютюн бе едва доловима сред задушаващата пуешка смрад. Той измъкна едно буре, откри Небивал и заяви:

— Мисля, че е пълно с тютюн, така че възнамерявам да го взема като доказателство. Твоята работа в момента е да ми изнамериш един кози крак и някой, когото знаеш като свестен и почтен гражданин, доколкото тук може да има такива.

— Ами има един Дейв, дето е собственик на „Псета и борсуци" — предложи Небивал.

— И е непоклатим стожер, а?

— Виждал съм го да се кандилка — призна Небивал, — ама са му ясни работите, ако ме разбирате.

Ваймс кимна и изчака известно време, преди Небивал да се върне с инструмента и един кривокрак човек, плюс малка опашка от хора, които за момента, до доказване на противното, трябваше да се приемат за „невинни очевидци".

Когато Ваймс се приготви да отвори бурето, те се скупчиха около него.

— Внимание, господа! — обяви той. — Убеден съм, че това буре съдържа контрабандни стоки. — Той запретна ръкави. — Виждате, че не крия нищо в ръкава си, а в ръка държа само един кози крак.

С известен напън от негова страна капакът на бурето поддаде и ги заля уханието на тютюн. А някои от очевидците решиха, че е време да използват прекрасната възможност за бърза безгрижна разходчица.

Ваймс започна да вади бала след бала кафяви листа, овързани с памук.

— Не мога да взема твърде много в каретата — обясни той, — но ако господин Дейв като непоклатим стожер на обществото приема да удостовери, че ме е видял да вадя тези от запечатано буре, ти, господин Левак, ще вземеш кратки показания и всички можем да се върнем към своите си работи.

Небивал засия.

— Ей, как само го забелязахте, командире! Като гледам, в тая смрад какво ли не може да се скрие, а? — След миг той вдигна очи към Ваймс: — Командире?

Ваймс сякаш гледаше право през него, когато каза:

— Далеч ще стигнеш, околийски Левак. Дай сега да опразним цялото буре, а?

Кой знае откъде му дойде тази мисъл? Може би от основоположните принципи. Като така или иначе си се забъркал с контрабанда, къде да сложиш чертата? Какъв да ти бъде пазарът? Как да получиш най-добрата цена за едно кило от стоката? Той продължи да вади бала след бала и ето че една, почти на дъното на бурето, се оказа осезаемо по-тежка от останалите. Стараейки се да остане с равнодушно изражение, той подаде тежкия вързоп на Небивал:

— Много ще съм благодарен, ако двамата с господин Дейв отворите този вързоп и ми кажете какво има вътре.

Той седна върху бурето и си смръкна щипка енфие, а зад гърба му се разнесе шумолене и накрая Небивал каза:

— Ами, командире, това изглежда е…

Ваймс вдигна ръка.

— На коксов прах ли ти прилича, Левак?

— Да, ама…

Ваймс отново вдигна ръка.

— Проблясва ли в червено и синьо, като го погледнеш на светлината?

В някои случаи наследственото ченге в Небивал се отзоваваше на повика на кръвта.

— Тъй вярно, командир Ваймс!

— Е, в такъв случай браво на теб и на приятеля ти Дейв! — Ваймс погледна за втори път въпросния Дейв и реши да го оправдае по липса на доказателства. — Чудесно, че не стетролове, понеже ако бяхте, досега да сте се гипсирали, тъй да се каже, на място. Това, дето го държите, е „кристален срут", значката си залагам. Тролските хлапета се дрогират с него, не знаете ли? Смръкват си една малка щипчица, ей такава, като кутрето ми, и си мислят, че могат да минават през стени. Което впрочем бездруго правят, а като си смръкнат още един-два пъти, ритват топа. Забранен е по целия свят и се прави много трудно, понеже миризмата при кипването му е безподобна. Освен това излизат и доста искри. Продажбата му е наказуемо със смърт престъпление в Анкх-Морпорк, Юбервалд и всички тролски градове. Диамантеният крал на троловете дава много щедра награда на всеки, който му даде сведения за производството.

Ваймс погледна обнадеждаващо гореспоменатия Дейв. просто в случай че онзи лапне въдицата. Не, разубеди се след малко, не биха го правили тук. Всичкият този тютюн сигурно идва от някое топло място, което значи далече, далече оттук.

Те предпазливо отвориха другите бурета, където откриха много тютюн и няколко опаковки първокласни пури, една-две от които Ваймс прибра в джоба на ризата си за по-нататъшно щателно криминологично изследване. А някъде на дъното на всяко буре имаше и скътани опаковки кристален срут, смив, скалотръс, снадка, сбив и тем подобни отрови, макар че сбивът по принцип се ползва за рехабилитация, стига идеята ви за рехабилитация е да се събудите в канавката, без да знаете чия глава стои на раменете ви.

Натовариха колкото се може повече доказателства в каретата, като Ваймс спря едва когато видя, че започна да проскърцва. Насъбраха останалите бъчви накуп и по сигнал на Ваймс изключително гордият околийски Левак им драсна клечката. При пламването на опаковките с наркотици настъпи кратка пиротехническа демонстрация и Ваймс си помисли, че това е едва началото на фойерверките, които ще се разхвърчат.

Когато хората дотичаха да видят какво става, Ваймс ги увери в най-добрите си намерения и им обясни, че господин О'Трепка ще отсъства за известно време, така че би ли могъл някой да се грижи за пилетата? От отговорите стана ясно, че добросъседската общност споделя въжделението за един доста по-хубав свят без наличието на господин О'Трепка и смрадливите му пуйки, затова последното, което Ваймс направи, бе да отвори клетките и да пусне окаяните твари да търсят сполука по широкия друм.

Като последна ведра идея Ваймс привика притеснения Дейв и му сподели:

— Диамантеният крал на троновете ще оцени високо днешното ни дело. Но ние, разбира се, в служба на закона няма да приемем никаква отплата…

— Няма ли? — разочаровано възкликна Небивал. Ваймс пренебрегна тази намеса и продължи:

— Аз обаче ще се погрижа твоята помощ днес да бъде подходящо възнаградена.

Лицето на човека светна. Нещо в производните на „диамант" и „награда", съчетани в едно изречение, има способността да действа така на лицата.

Пътуваха задушевно в проскърцващата карета, но едното прозорче беше открехнато, защото господин О’Трепка в момента не беше от тези, с които ти се ще да си в затворено пространство. Потеше се като преяло с пуйки прасе.

Кралска закрила! Това беше резултатът! На О’Трепка не му и хрумна да протестира, а Ваймс видя изражението му, докато изреждаше показанията на Призоваващия мрак. Забеляза всяко потрепване и примигване от спомена, които, събрани накуп, изграждаха цяла кула от доказателства. Кралска закрила! Кой ли не би предал съучастниците си, за да получи това или може би по-хубава килия. Търсиш кралска закрила, за да си спасиш нещастния задник, и може наистина да избегнеш отмъщението, но на определена цена, а тя е смърт чрез обесване, ако дадеш лъжливи показания. Това е едно от безусловните неща: да излъжеш под кралска закрила е лъжата на лъжите. Лъжеш съдията, лъжеш краля, лъжеш обществото, лъжеш света, така че жизнерадостният господин Трупър те приветства на бесилката, подавайки ръка, за да покаже, че няма лоши чувства, и скоро след това дърпа ръчката, която изпраща продажната ти душа към отвъдното и спира… на средата на пътя.

Пък и, разбира се, съществуваше проблемът с тролската дрога. Разкриването й уплаши О’Трепка до такава степен, че той изобрети нови богове, в които да се кълне, че не знае нищичко за нея. Ваймс му повярва. Що се отнасяше до О’Трепка, буретата съдържаха само тютюн. Добрият стар тютюн, нищо лошо няма в него, пък контрабандата му беше… ами беше си като игра, това всеки го знаеше. Нищо лошо да прибереш по нещичко от печалбата, та нали затова е печалба! Така си е открай време, помисли си Ваймс. Малките престъпления пораждат големи престъпления. Човек се усмихва пренебрежително на дребните шмекерлъци, докато големите не му отсекат главата.

О’Трепка се свиваше мизерно на отсрещната седалка, вероятно умиращ от шубе да не бъде пребит от тролове, макар че, както забеляза Ваймс, О’Трепка сигурно го беше шубе от всекиго. Така че Ваймс откри у себе си толкова човещина, че да му предложи коричка от сандвич с добри новини:

— Попаднал си в лоша компания, Тед. Мислил си, че с онзи злодей просто ще вгорчите живота на някое ченге, пък изведнъж си се оказал съучастник в убийство и макар и неволно, си се забъркал в изключително сериозна афера с тролски наркотици, най-лошата дрога. Но просто си попаднал в лоша компания. Ще кажа това в съда.

В зачервените очи на О’Трепка се появи упование и той промълви:

— Много мило от ваша страна, сър.

И толкоз. Никакво перчене, никакво хленчене, просто благодарност за снизхождението, което бе получил и на което трескаво се надяваше.

Ваймс се наведе напред и предложи енфие на смутения човек. О’Трепка си взе голяма щипка и я смръкна толкова силно, че неизбежната кихавица се опита да излезе през ушите му. Без да обръща внимание на това и на леко кафявата мараня в каретата, Ваймс се облегна назад и бодро заговори:

— Ще кажа по някоя дума на колегите в Мъчилището, и без това са ми длъжници… — Той погледна обнадежденото лице. По дяволите, изруга наум. Знам, че в момента е доста претъпкано там. Такъв мухльо като него няма да издеяни там, каквото и да правя. Уф, да му се не знае. — Не, господин О’Трепка, ще вземем да направим друго. Ще те приберем в участъка на Псевдополис, какво ще кажеш за това, а? Да си сам в килията е доста потискащо, но може да ти се стори благословия, особено след четвърт час в някои части от Мъчилището. Пък и моите момчета са доста бъбриви, като нямат кой знае какво за вършене. Освен това имаме най-първокачествените плъхове, сламата е прясна и не плюем в кашата, а ако си услужлив и не държиш хората будни посред нощите, ще си бъдеш в прекрасно здраве.

— Никакви ядове няма да ви създавам, командире! — Думите се изсипаха главоломно, в неистов стремеж да бъдат чути и ужасени, че може и да не бъдат.

— Радвам се да го чуя, Тед — приветливо кимна Ваймс. — Харесвам хората, които взимат правилен избор! Между другото, Тед, кой ти подсказа да извъртиш онзи мъничък трик горе на хълма?

— Стретфърд, сър, честна дума, той беше. Каза, че ще е шегичка. Знам какво ще ме попитате, сър! Аз го подпитах кой стои зад всичко това, понеже малко ми беше свито, щото аз си знам най-вече пуйките и бъчвите, нали разбирате? — О’Трепка придоби изражението на простичък честен труженик. — Той рече, че ако ми кажел, трябвало да ме убие, и аз му рекох: „Голямо благодарско, господин Стретфърд, ама няма да ти създавам тоя труд", тъй му рекох и си затворих плювалника, щото ме гледаше едно такова особено. — О’Трепка явно помисли за момент и додаде: — Той все си гледа едно такова особено.

Ваймс се опита да се престори, че това малко го интересува. Като човек с кепче за пеперуди, морилка и огромно желание да забучи върху корковото табло последния екземпляр от много редкия вид сини ланкърски пеперуди, току-що кацнал да си почине на цъфтящия наблизо магарешки бодил, той се опита да не прави нищо, за да не му изхвръкне плячката под носа.

— Но ти знаеш, нали, Тед? — импровизира той. — Искам да кажа, имаш акъл в тая твоя глава въпреки всичко. Доста хора биха казали, че и две талпи са по-умни от теб, но, честно казано, човек не може да успее в тоя проклет свят, без да си държи отворени очите, че и ушите, нали?

Разбира се, кой би казал нещо важно на такова нищожество като О’Трепка, а? Той дори не беше подлизурко — за да си същински подлизурко, трябва да умееш донякъде да мислиш тактически, — но подлизурковците се навъртат около всякакви, а като са с тъпунгер като О'Трепка, не винаги внимават какво казват.

— Наистина е срамота, Тед — продължи той на глас — тъкмо ти да си единственият обвиняем за всичко това. И то като се има предвид, че всъщност само си помагал на приятелче за няколко долара и халба бира, не е ли така? Ужасно е, нали, все безобидните хорица да опират парцала, а? Особено като е такъв парцал. — Той млъкна и погледна О’Трепка в очите.

— Амиии — проточи О’Трепка, — един ден, като беше малко подпийнал, ми рече, че лорд Ръждьо разчитал на него, поверявал му разни неща и прочее и се грижел джобовете му все да подрънкват, ама си мисля, че само се дуеше.

Ваймс се впечатли от собственото си търпение, като каза:

— Слушай, Тед, чул ли си някой от тях да говори за гоблинската жена?

Лицето на О’Трепка се разтегли в ужасна усмивка:

— Ако искате, бих могъл, командире!

Ваймс се втренчи в него за момент, преди да каже:

— Тед, искам да разбера онова, което си видял или чул. Не онова, което си въобразяваш, и — това е важната част, Тед — не разни измишльотини, които си скалъпваш, за да ми угодиш, ясно? Иначе няма повече да съм ти приятел. — Ваймс спря малко да помисли. — Някога чувал ли си лорд Ръждьо или Стретфърд да говорят за ковача?

Беше поучително да се наблюдава как арестантът си напъва мозъка. Изглеждаше като псе, задъвкало карамел. Очевидно успя да роди някаква мисъл, защото следващите му думи бяха:

— Ковачът ли? Не знаех, че иде реч за ковача. Да, докато разтоварвахме в двора, младият лорд Ръждьо отиде при Стретфърд и му каза нещо от сорта на: “Някакви новини за приятелчето ни?". А пък Стретфърд, такова, му рече: „Не го мислете, сър, скоро ще навести кралицата", и двамата се разсмяха, сър. — След малко наруши настъпилата тишина: — Добре ли сте, сър?

Ваймс прескочи въпроса:

— Имаш ли някаква представа какво е имал предвид?

— Не, сър — сви рамене О’Трепка.

— Има ли нещо наоколо, на което да му викат „Кралицата"? Някакъв публичен дом? Или лодка?

Ами да, разсъди Ваймс, те всички са с шантави имена, нищо чудно и кралица да има сред тях. Псето отново задъвка карамела.

— Съжалявам, командире, наистина не се сещам. Ни една лодка по тая река не се нарича „Кралицата".

Ваймс спря дотук. Все пак имаше резултат. Не най-добрият, естествено. Далеч от това, което щеше да задоволи Ветинари, но поне намек за известна конспирация да изпратят Джетро някъде, където той не желае да отиде. Ваймс поне трябваше да бъде доволен.

Той осъзна, че О’Трепка плахо е вдигнал ръка като дете, което се страхува да не го смъмри учителят.

— Да, Тед? — уморено каза Ваймс.

Мъжът свали ръката си.

— Ще мога ли да открия бог, сър?

— Какво? Какъв бог да откриеш?

О’Трепка явно изпадна в смут, но геройски се стегна.

— Ами, сър, все чувам за разни, дето влизат в пандиза и откриват бог. Пък ако откриеш бог, се отнасят по-добре с теб и може да те пуснат по-рано, заради молитвите. Та се питах, като съм в участъка, дали ще има някакъв шанс за божия наличност, ако схващате накъде бия. Не искам да създавам ядове, разбира се.

— Виж, Тед, ако изобщо има някаква справедливост във вселената, мисля, че в Мъчилището ще има доста богове. Но ако бях на твое място и трябваше да избирам между евентуалната божествена намеса и три сигурни манджи на ден, в които никой не е плюл, и никакви здравеняци не ти хъркат по цяла нощ в ухото, и освен това можеш да бъдеш сигурен, че ако ти се наложи да застанеш на колене, ще бъде само за молитва — бих казал, че небесата може да почакат.

Слънцето вече беше високо в небето и Уиликинс поддържаше добра скорост. Ваймс си отбеляза този факт. Улицата му говореше даже когато всъщност не беше нищо повече от широка пътека. Той събуди Небивал със сръгване.

— Скоро ще сме си вкъщи, момко. Струва ми се, че господин О’Трепка може да бъде настанен в чудесния ти дранголник, как мислиш?

О’Трепка явно се паникьоса и Ваймс възкликна:

— Мили боже, човече, нали не си въобразяваш, че мога да те експедирам чак до Анкх-Морпорк на един дъх? Че нали първо трябва да пратя някого да извика някой друг да докара дотук патрулката! Не се тревожи, дранголникът е здрав и уютен и е граден от камък. И плюс това — а доколкото разбирам, това наистина е голям плюс — госпожа Левак сигурно ще ти направи вкусен Гов Нян Пес с моркови и градински грах. Специалитет дьо мезонет.

Рангът си има своите привилегии, каза си Ваймс, когато скоро след това скочи пред стария дранголник.

— Околийски Левак, моля, настани затворника ни както се полага и се погрижи да бъде нахранен, напоен и тъй нататък, и прочее, ясно? И между другото оправи бумащината.

— Да оправя кое, сър?

Ваймс примига.

— Възможно ли е, господин Левак, да не знаеш какво е бумащина?

Небивал се обърка.

— Ами не, сър, разбира се, ама аз по принцип само драсвам името в тефтера си. Искам да кажа, че аз нали си знам кой е и знам къде живее и какво е сторил. О, да, и откак стана оня проблем със стария господин Магданоз, дето се изрина, проверявам и дали задържаният е алергичен към нещо от бханг-бхангдукската кухня. Цял ден ми отиде да изчистя тука, само зарад едно съвсем мъничко парченце смижка. — Забелязвайки изражението на Ваймс, той додаде: — Много популярна билка, сър.

— Habeas corpus, момко! Искаш да си ченгето тук, нали? В такъв случай господин О’Трепка е твой затворник! Ти си отговорен за него. Ако му стане зле, проблемът си е твой, ако умре, трупът си е твой, а ако се измъкне и офейка, ще се видиш в такова чудо, че думата „чудо" просто няма да вмести цялата чудесия, дето ще ти се изсипе на главата. Опитвам се да ти помогна, честно, но като нищо мога да го откарам в резиденцията. Имаме куп мазета и без проблем ще го настаним в едно от тях, никакъв проблем. Само че ако аз трябва да правя това, ти за какво си?

Небивал явно се шокира. След малко поизпъчи гърди:

— Не бих допуснал това, сър, нито моите предци биха го допуснали. Ама ни веднъж не сме прибирали някого, който даже да е бил близо до убийство.

— Много добре тогава, дай ми разписка за затворника, което е особено важно, и ще ида в резиденцията да подремна малко.

Ваймс се отдръпна, когато по реката се зададе кораб и по малкия кей леко се разплиска малка приливна вълна от кална вода. Корабът беше с гребни колела. Сибил му беше разказвала за тях. В трюма имало вол, който търпеливо обикалял в кръг, а някакъв чуден зъбчат механизъм карал греблата да се въртят.

Кормчията му помаха с ръка. Като корабът мина край тях, Ваймс видя на кърмата жена, която простираше дрехи под наблюдението на една котка. Хубав живот с волско темпо, помисли си той, в който сигурно никой никога не се опитва да те убие. Макар и само за миг, той усети завист, докато редица баржи се плъзнаха след кораба покрай флотилия от патенца. Ваймс въздъхна, качи се в каретата, за да бъде закаран до резиденцията от Уиликинс, и след много кратък душ потъна във възглавниците и се зарови в тъмнината.

Говореше се, че в последно време Анкх-Морпорк се раздвижва. Някои казваха, че това може и да е вярно, но същото важи и за достатъчно старо сирене.

И също като хипотетичното сирене, напира да излезе от калъпа си, в конкретния случай от най-външните си стени, които (по думите на лорд Ветинари) бяха „корсет, който трябва да бъде развързан". Едни от първите поразширили се беше Хари Кинг, понастоящем, разбира се, известен като сър Харолд Кинг. Той беше негодник, авантюрист, безмилостен противник и опасен машинатор на сделки над позволените обороти. И понеже всичко това идваше малко в повече на останалите, те го причисляваха към категорията „преуспял бизнесмен", тъй като това горе-долу се свеждаше до същото. Освен това имаше талант да превръща боклука в пари.

Докато капитан Керът и Ангуа крачеха по пътеката към обраслите с тръстика блата надолу по реката, царството на Хари Кинг бълваше пушеци пред тях. Всичко ставаше на златно мливо в мелачките на Царя на боклука. Армиите му от работници метяха улиците, изгребваха помийните ями, лъскаха комините, обираха нечистотиите от района на кланиците и извозваха от въпросния район всички остатъци от бивша жива материя, които поради известно благоприличие не можеха да се сложат в наденичка. Говореше се, че Хари Кинг ще изсмуче и праха от въздуха, ако реши, че може да му вземе добра цена.

А ако си търсиш работа, Хари Кинг ти осигуряваше такава, при това на заплата, не много по-ниска от тази, която би взел навсякъде другаде в града. Пък ако решиш да крадеш от Хари Кинг, си получаваш заслуженото. Цеховете му воняха, разбира се, но затова пък самият град — не. Поне не чак толкова зле де, колкото преди. Някои хора даже се оплакваха от загубата на прочутата анкх-морпоркска смрад, за която се носеха слухове, че е толкова крепка, че предпазва от болести и всякакви заболявания и освен това окосмява гърдите и те държи във форма.

В Анкх-Морпорк вече имаше Дружество за защита на смрадта.

С наближаването на дима и изпаренията двамата стражи започнаха да дишат по-пестеливо. Около цеховете беше изникнал миниград от бараки, сглобени надве-натри от самите работници с благословията на Хари, понеже все пак това означаваше, че няма да закъсняват за работа.

Охраната на входа незабавно отвори портата при приближаването им. Хари сигурно не беше света вода ненапита, но ако вършеше някакви закононарушения, те се случваха, когато и където това не засягаше Стражата, и се изличаваха от паметта на всички замесени още щом вълничките от плисъка стихнеха и течението отмиеше следите.

Докато Керът и Ангуа изкачваха външното стълбище към големия кабинет, където Хари властваше над царството си, оттам тъкмо си тръгваше един човек в хоризонтално състояние, подпомогнат от самия Хари Кинг, който го беше хванал за яката и дъното на панталоните с огромните си ръце и го метна по стълбите с гръмогласно: „Уволнен си!". Стражите се поотдръпнаха, за да направят място на въргалящия се от стъпало на стъпало човек.

— И ако ми се мернеш пак пред очите, ще нахраня кучетата с теб! О, здравейте, капитан Керът — каза Хари, рязко превключвайки на дружеска интонация — и очарователната госпожица Ангуа. Ей богу, каква приятна изненада, моля, заповядайте, за мен е удоволствие да съдействам винаги на Стражата!

— Сър Хари, наистина не бива да изхвърляте така хората по стълбището — отбеляза Керът.

Хари Кинг олицетворяваше самата невинност, като разпери широко огромните си ръце:

— Какво? Тези проклети стълби още ли са тук? Дадох нареждания да ги махнат! Благодаря ви за съвета, капитане, но мен ако питате, щом съм го хванал да ме краде и е все още жив, значи като цяло сме квит. Кафенце? Чай? Нещо по-силничко? Да, така си и помислих, но моля, настанявайте се, от това поне глава не боли.

Като седнаха, Керът каза:

— Интересуват ни гоблините.

Хари Кинг изглежда се стъписа, но отговори:

— Имам неколцина, дето ми работят, ако това ще ви е от някаква полза. Да се чуди човек, ама са читави работници. Имат си своите трески за дялане и не са големи умници, ама хванат ли цаката на това, дето искаш да направят, можеш просто да ги оставиш, докато не им кажеш да спрат. Плащам им наполовина на онова, дето плащам на хората, ама като гледам, вършат два пъти повече работа, при това по-добре. Ще се радвам да наема още стотина, ако ми дойдат.

— Но им плащаш доста по-малко от хората? — отбеляза Ангуа.

Хари я изгледа със съжаление.

— Че кой друг изобщо ще им плаща нещо бе, душко? Бизнесът си е бизнес. Не е като да съм ги оковал с вериги. Знам, никой не ще да наема гоблини заради смрадта, ама си личи по потрепването на симпатичното ти носле, капитане, че и аз смърдя. То си върви с работата. Освен това им позволявам да се настанят на земята ми и да си правят техните смахнати съдинки в свободното си време — грижа се да не им е много, а те, като съберат достатъчно парици за каквото им трябват, се омитат натам, откъдето са дошли. Малкият Шик и баба му са единствените, които се задържат тук. Ще му се прочуе името на това хлапе.

— Бихме искали да поговорим с някои от гоблините за съдинките, които спомена, Хари, ако нямаш нищо против — каза Керът.

Хари Кинг се усмихна и заклати пръст срещу него.

— Ей, това от вас двамата ще си го пропусна покрай ушите, понеже и вие, и аз сме видели по нещичко от тоя свят и знаем кое как е, ама от тая врата нататък съм сър Хари, разбрахме ли се? Лично аз не държа чак толкова на тая работа, ама Нейно благородие направо се вманиачава, бога ми, тъй си е! Така си вирва носа, че събаря врабците, казвам ви! Ама то това не е престъпление. — Хари Кинг, или по-точно сър Харолд Кинг се умисли за малко. — Само от любопитство, защо ви е да си говорите за гоблинските съдинки?

Ангуа се поколеба, но Керът отговори:

— И двамата се интересуваме много от гоблинския фолклор, сър Хари.

Хари Кинг се захили.

— Да си призная, хич не мога да ви прочета по лицето, капитан Керът. Да не ми се пада да играя на покер срещу вас! Добре де, не е моя работа, тъй че го приемам на вяра. Като слезете по стълбището, просто тръгнете към сортировъчните ленти и там ще откриете Били Шик. Кажете му, че Хари Кинг ще се радва, ако бъде тъй добър да ви заведе при старата си баба, ясно? Няма нужда да ми благодарите, предполагам, че старият Ваймс е казал някоя добра дума за мен на Ветинари, когато се раздаваха медалите, ако ме разбирате какво искам да кажа. Хората викат, че едната ръка мие другата, ама се хващам на бас, че като става дума за стария Хари Кинг, ще сменят „мие" с „търка".

Завариха Били Шик да товари стари броеве на Вестника в една товарна кола. Личеше си, че е гоблин, макар че всички работници тук в мърлявите си гащеризони приличаха на такива. Единствената разлика беше, че този конкретно беше гоблин.

Керът леко го потупа по рамото и Били се озърна.

— О, ченгета.

— Праща ни Хари Кинг, Били. — Керът бързо добави: — Нищо лошо не си сторил. Просто се интересуваме от ънгюви съдинки.

— От съдинки, а? — Били се втренчи в Керът. — Не съм сторил нищо лошо, приятел, и не ми трябва ти да ми казваш това. И хич няма да припаря до онези проклети съдинки, за да си спася задника. Аз си изкарвам хляба, ясно? Хич не ме занимавай с разни врели-некипели.

Ангуа пристъпи напред:

— Господин Шик, въпросът е много важен. Трябва да открием някой, който да ни обясни за ънгювите съдинки. Познаваш ли някого, който може да ни помогне?

Били дръзко я огледа от глава до пети.

— Ти си върколак, нали? От километър мога да те надуша. И какво, ако ти кажа, че не познавам никого?

— Е — намеси се Керът, — тогава за съжаление ще трябва да се върнем към нашите си дела.

Били го изгледа накриво.

— Тия дела да ме наритате ли ще да значат?

Сутрешното слънце се отразяваше от изрядно лъснатия нагръдник на Керът.

— Не, господин Шик, не значат това.

Били го измери с очи.

— Добре де, имам баба. Ама тя може и да не иска да говори с вас. Казвам ви го само заради господин Кинг. Тя с всеки не говори, шлемът си можеш да заложиш на това. Пък и защо ви е да говорите за съдинки, а? Тя напоследък почти не става от леглото. Хич не я виждам да е извършила кражба!

— Нито ние, Били, просто искаме малко информация за съдинките.

— Е, тогава сте попаднали на точния човек, щото тя е направо спец по тия проклетии, все мрънка за тях. Намира ли ви се шише бренди? Баба ми хич не обича разни навлеци, ама като си я знам, никой с шише бренди няма да й се види навлек, поне докато има нещо в шишето.

Ангуа прошепна на Керът:

— Хари има огромен шкаф за напитки в кабинета си, пък и това не се брои за подкуп. Струва си да опитаме, а?

Тя остана с Били Шик, докато Керът се зае със задачата, и за да се намира на приказка, попита:

— Били Шик не звучи много като гоблинско име, а?

Били подбели очи.

— Страшно си права! Баба ми вика Жаловития полъх на вятъра. Що за име е това, питам аз? Кой ще те вземе насериозно с подобно име? Живеем в съвременен свят, нали така? — Той я погледна предизвикателно и тя си помисли: „И така малко по малко всички ставаме човешки същества — човешки върколаци, човешки джуджета, човешки тролове… мелачката се върти само в една посока и ние напредваме натам." На глас каза:

— Не се ли гордееш с гоблинското си име?

Той я погледна с виснало чене, разкривайки острите си зъби.

— Какво? Да се гордея ли? Защо, мамка му, някой ще се гордее да бъде гоблин! Освен баба ми, естествено. Давай да влизаме. Дано брендито дойде скоро, че става бая свадлива без бренди.

Били Шик и баба му живееха в нещо като хралупа сред гетото от бараки. Върбови и разни други клонки бяха измъкнати от блатната тиня и сплетени в сравнително голямо полукълбо с размер на малка колибка. Ангуа си помисли, че за изграждането й са вложени доста умения и мисъл — в основната конструкция бяха втъкани по-малки клонки и пръчици, част от които, както става с върбалака, се бяха вкоренили и пуснали издънки. А после някой, вероятно Били Шик, беше дооплел новите израстъци така, че поне през лятото сигурно беше доста уютно, особено като се има предвид, че някой щателно беше запълнил повечето пролуки с чимове. Отвътре си беше одимена дупка, но привикналите на тъмно очи на върколака забелязаха, че вътрешните стени са грижливо облицовани със стара мушама и всякакви други боклуци, които можеха да бъдат накарани да се огънат, за да пазят от дъжд и вятър.

Добре де, изграждането на тази хралупа сигурно беше отнело по-малко от два дни и не струваше нищо, но градът беше пълен с хора, които щяха да са вън от себе си от радост да живеят в нея.

— Извинявай за обстановката — каза Били. — Не мога да кажа, че Хари е много щедър, но си затваря очите, като прибираме по някое парченце от боклука, стига да не прекаляваме.

— Но вие даже си имате кюнец! — възкликна изумена Ангуа.

Били сведе очи.

— Пробит е тук-там, чака ме да го позакърпя малко, това е. Стой тук, ще видя дали е в настроение за гости. Знам само, че ще бъде в настроение за бренди.

Отвън вежливо се почука, което значеше, че капитан Керът е пристигнал с брендито. Той внимателно отвори смачканата и многократно боядисвана врата и пусна вътре малко светлина. Огледа се и отбеляза:

— Много уютно!

Ангуа тропна с крак.

— Гледай, даже е наредил парчета керемиди, за да направи здрав под. В тоя строеж има голяма мисъл. — Тя снижи глас и прошепна: — Пък е гоблин. Не бях очаквала такова нещо…

— При това имам адски добър слух, госпожице — прекъсна я Били, връщайки се при тях. — Да се чудиш и маеш какви трикове знаем ние, гоблините, а? Боже, за малко да ни вземеш за хора! — Той посочи към някакво сплъстено покривало, което скриваше другата част от помещението. — Донесе ли брендито? Влизаме тогава. С шишето напред, това обикновено помага. Да знаете, тя всъщност не ми е баба. Пада ми се пра-прабаба, ама като бях малък, това ми идваше в повече, та стана само баба. Оставете ме аз да говоря, щото освен ако не сте проклети гении, няма да й отберете и бъкел от приказките! Хайде, по-бързичко, че след половин час трябва да й приготвя обяда, пък и както ви казах, сигурно ще ви свърши времето, като свърши шишето.

— Нищо не виждам — призна Керът, когато покривалото мрачно се спусна зад тях, а Ангуа каза тихо:

— Аз виждам. Ще бъдеш ли тъй добър да ни представиш на пра-прабаба си, Били?

Керът все още се бореше за поне частично зрение, но за сметка на това чу как хлапакът казва нещо, макар че звучеше като че ли дъвче чакъл. После, след някакво раздвижване в тъмнината, чу как му отвръща друг, пропукващ като лед глас. Накрая Били съобщи съвсем отчетливо:

— Скръб на падащо листо ви приветства, стражи, и ви подканва да й дадете проклетото бренди веднага.

Керът протегна шишето по посока на гласа на Били. То незабавно премина към силуета, който започваше да се оформя пред него, докато очите му постепенно се нагаждаха към мрака. Съдейки по думите на Били, фигурата очевидно каза:

— Защо си дошъл при мен, пу-ли-ссай? Защо ти е помощ от умираща старица? За какво ти е ънгювче, гусин пу-ли-ссай? Ънгювчетата са си наши, само наши! Нямаш работа тук, голям гусин пу-ли-ссай!

— Какво е ънгювче, мадам? — запита Керът.

— Без религия, без камбанен звън, без падане на колене, без хор, без алелуя, без вашето разрешение, ънгювчето си е ънгювче! Чисто и просто ънгювче, което идва в неволята. Малко ънгювче! Когато боговете си измият ръцете и отвърнат глава, Ънгю запретва ръкави! Ънгю прониква в мрака. Ако не дойде сам Ънгю, той изпраща ънгювчета. Ънгю е навсякъде!

Керът прочисти гърло.

— Скръб на падащо листо, имаме един колега, полицай, добър човек, който умира от ънгю. Не разбираме защо. Моля ви, помогнете ни да разберем. Не пуска от ръката си една ънгюва съдинка.

Крясъкът сигурно отекна из цялото поселище. Хралупата определено се разтърси.

— Крадец на ънгю! Крадец на съдинки! Нека мре! — Били преведе това с ужасно смутен вид. Гоблинската старица се опита да стане, но не успя и с ропот се отпусна назад в постелята си.

Ангуа се намеси:

— Грешиш, стара жено. Тази съдинка попадна у него случайно. От онези е, дето им викат „душа на сълзите".

Скръб на падащо листо беше изпълнила света с шум. Сега сякаш го опразни с тишина. Кисело и донякъде изненадващо, предвид че пра-пра-внукът й беше обяснил, че не разбира много анкх-морпоркски, тя процеди:

— О, да, намерил в гоблинска дупка! О, да, намерил на върха на лопата! Чума да го тръшне дано!

— Не! — Керът внезапно се озова лице в лице със старицата. — Станало е случайно, като гръм от ясно небе. Взел я е неволно, без да знае какво е. Намерил я е в една пура.

Настъпи тишина, в която старицата вероятно правеше някакви сложни изчисления, защото накрая каза:

— Ще ми платиш ли цената, гусин пу-ли-ссай?

— Вече ти дадохме брендито — сопна се Ангуа.

— Тъй, тъй, вълченце, ама туй си беше само за консултацията. Има си цена за диагноза и лечение, дето се плаща в дюкяна за енфие — едно кило сладка малина, половин кило рибарска дружка и половин кило от лечебния супер микс на д-р Мени, идеален за студените зимни дни. — От устата на старицата избухна нещо като смях. — Глътка свеж въздух — додаде тя. — Малкият ходи насам-натам и ми вика, че можело да ви се вярва, ама гоблините са се научили да не разчитат на дума, тъй че ще сключим сделката по стария начин, както си знаем откак свят светува.

Шашардисаният Били се отдръпна, когато една дълга ръка с още по-дълги нокти се протегна към Керът, който плю на собствената си длан и без да помисли за инструкциите за здраве и безопасност, стисна тази на Скръб на падащо листо, а тя отново се изкиска.

— Няма разваляне тая сделка, няма отърване. Никога. — След миг колебание тя додаде с рекламна интонация: — Измийте ръцете след ползване.

Бутилката с бренди прогълголи и старата баба на Били Шик продължи:

— Съдинка на сълзите думате, а? — Ангуа кимна. — Ако е тъй, само едно ще да значи. Някоя клета гоблинска женица, умираща от глад женица, е трябвало да изяде новороденото си, понеже не е можела да го храни. Чух ви, че спряхте да дишате. Че такива неща стават ли? О, да, туй е ужасната истина. Често е ужасната истина в лоша страна, когато времената са тежки и гладни. И тъй, през сълзи, тя е направила ънгюва съдинчица за душата на бебето си и му е вляла живот с плача си да го отпрати до по-добри времена, когато бебето ще се върне отново.

Керът тихо помоли:

— Бихте ли ни казала малко повече, мадам?

Старицата малко помълча, преди да каже:

— В пура насред тютюна, а? Питай оня, дето продава тютюна!

Били обърна шишето с бренди с отвора надолу и от него не капна ни капка.

— Само още едно нещо, моля ви, мадам! Как да помогнем на приятеля си? Той изглежда се мисли за гоблин!

Малките черни очички просветнаха, когато старицата рече:

— Вярвам ти за тютюна. Сега ти вярвам за още една бутилка бренди. Намери гоблинска дупка! Намери гоблинска мома! Само такава може да вземе съдинката с надеждата да има дете някой ден! Тъй става, няма друг начин. Ама голям проблем ще имаш, гусин пу-ли-ссай, че гоблински девойки в последно време трудно се намират. Няма такива тук. Може и никъде да няма. Свиваме се и чезнем като стари листа. До ново бренди. Не! Нека е коняк от Куирм. Специална реколта. Шейсет долара струва при Грозника на Бродуей, ама може и от Сенките да се вземе, там в пивницата на Кракоплет предлагат и две в едно. Малко бие на цаца, ама не задават въпроси и не отговарят на такива.

Старческият глас замлъкна и стражите постепенно се върнаха към околната реалност, мъчейки се да се отърсят от ужасните картини на пресните спомени. Керът успя да проговори:

— Много съжалявам, че трябва да ви попитам, но това ще навреди ли на сержанта ми? Той явно има непрекъснати кошмари и не можем да отделим съдинката от ръката му!

— Три бутилки бренди, гусин пу-ли-ссай? — преведе Били. Керът кимна:

— Добре.

— Откога е у него съдинката?

Керът погледна към Ангуа.

— От около два дни, мадам.

— Тогава заведете вашия човек до гоблинска дупка колкото се може по-бързо, гусин пу-ли-ссай. Може и да оцелее. Може и да умре. При всички случаи три бутилки бренди, гусин пу-ли-ссай. — Малките черни очички блещукаха срещу Керът. — Толкоз се радвам, че срещнах истински джентълмен. Побързай, гусин пу-ли-ссай.

Старицата се отпусна назад в купчината си възглавници и покривала. Аудиенцията беше приключила, също както брендито.

— Баба те хареса — сподели Били с уважение, докато ги побутваше навън. — Личи си. Хич с нищо не те замери. Ама най-добре да й донесеш енфието и брендито скоричко, че иначе може да стане малко проклета по един такъв окултен начин, ако разбираш какво ти казвам, или по-скоро какво не ти казвам, разбира се. Радвам се, че се запознахме, симпатяги, но старият Кинг не обича да вижда, че хората му не работят.

— Извинявай, Били — задържа го Керът за кльощавата ръка, — наоколо има ли някакви гоблински дупки?

— Вече получи за каквото дойде, господине. Никакви няма, доколкото знам. Не ме интересува. Може да пробваш към вътрешността на страната, аз така бих сторил, ама наистина не ме интересува. Ако откриеш гоблинска дупка на някоя карта, може да си заложиш зъбите, че там вече няма никакви гоблини, поне не и живи.

— Много ти благодаря за помощта, господин Шик, и ще ми позволиш ли да те поздравя, че имаш баба с такъв добър усет за съвременния език?

Откъм купола на хралупата, чиито стени бяха доста тънки, долетя доволен крясък:

— Адски си прав! Баба Шик ги джаса като с камшик!

— Е, май имаме напредък — обади се Керът, като тръгнаха обратно към града, — само че… така де, знам, че Анкх-Морпорк е истинска топилня, но не е ли доста тъжно, когато народът идва тук и забравя корените си?

— Да — кимна Ангуа, без да го поглежда, — така е.

Когато се върнаха в участъка на Псевдополис, Керът извика Веселка:

— Бих искал да идеш при продавача на тютюн, който е дал тази пура на сержант Колън. Попитай го откъде идва тютюнът му. Тъй или иначе знаем, че се върти доста контрабанда, така че той ще се притесни. Може да е добра идея да вземеш и някой колега, чието присъствие само по себе си ще го притесни още повече. Лудичкия Артър вече се върна от отпуск.

Веселка се ухили.

— В такъв случай ще ида с него. Той притеснява всички.

До момента денят на господин Сащисник Простолюдни си вървеше чудесно. Отиде в банката да депозира печалбата и купи два билета за опера. Госпожа Простолюдна щеше да бъде много доволна от това, определено доста по-доволна, отколкото да я наричат Простолюдна. Тя открай време го ръчкаше към светското общество или поне към по-светското общество, но името Простолюдни някак все го дърпаше назад. Сега той отвори вратата на кабинета си и видя търпеливо седналото на стола му ченге. Веселка Дребнодупе стана да го посрещне.

— Господин Сащисник Простолюдни?

Той се насили да се усмихне.

— Обикновено заварвам Фред Колън, сержант.

— Може. Аз пък съм сержант Дребнодупе. Колкото и да е странно, днес съм тук във връзка със сержант Колън. Да сте му давал пура?

Господин Простолюдни страдаше от доста широко разпространената илюзия, че ченгетата не забелязват как хората непрекъснато лъжат, затова отвърна:

— Не, доколкото помня.

На което Веселка отговори:

— Господин Простолюдни, добре известен факт е, че сержант Колън си купува или по друг начин си осигурява потребността от тютюн от печелившото ви предприятие.

Сащисник отново се подведе по грешен сигнал.

— Искам да говоря с адвоката си.

— И аз бих искала да говоря с адвоката ви, господин Простолюдни. Може би ще пратите някой да го повика, докато ние с колегата ми чакаме тук?

Сащисник се озърна сащисан.

— Какъв колега?

— О, туй ще да съм аз, тъй на — заяви полицаят, известен (понякога за много кратко) като Лудичкия Артър, който до момента изглежда се беше скатавал зад пакет цигари.

Две ченгета са доста повече от двойно по-зле от едно и Веселка Дребнодупе използва предимството на внезапната паника да каже отчетливо:

— Въпросът е много простичък, господин Простолюдни. Откъде е онази пура?

Веселка знаеше, че командир Ваймс не обича фразата „Невинните няма от какво да се боят", понеже смяташе, че има да се боят от какво ли не, предимно от виновните и в общи линии най-вече от онези, които редят разни приказки в духа на: „Невинните няма от какво да се боят". Сащисник обаче се боеше — личеше си по потенето му.

— Знаем, че въртите контрабанда, господин Простолюдни, или може би трябва да кажа, че се възползвате от много добри сделки, когато, м-хм, ви се отворят такива. Точно сега обаче единственото, което искам от вас, е да ми кажете откъде е дошла онази пура. Веднага щом бъдете тъй любезен да ми отговорите, ще си тръгнем оттук в доволно и сговорчиво разположение на духа.

Сащисник се поободри.

— Разбира се — продължи Веселка, — и други отдели от Стражата може да изявят желание да ви посетят своевременно. В момента обаче, сър, си имате работа само с мен. Знаете ли откъде е дошла партидата с пурите?

Сащисник безстрашно се пробва:

— Непрекъснато купувам стоки от дилъри. Векове ще ми отнеме да прегледам книжата!

Веселка продължи да се усмихва.

— Няма проблем, господин Простолюдни. веднага ще извикам колегата си, експерт в тази област, господин Е. И. Песимал. Не зная дали сте чувал за него. Не е за вярване колко бързо преглежда книжа, пък и съм сигурна, че ще намери време в натоварения си график да ви помогне съвсем безплатно.

Пет минути по-късно пребледнелият и едвам дишащ Сащисник подаде на Веселка малък лист хартия. Тя вдигна очи към него:

— Хоуондаленд? Мислих, че онзи тютюн идва най-вече от Клач?

Сащисник сви рамене.

— Е, вече имат плантации и в Хоуондаленд. При това стоката е добра. — Посъбрал малко смелост, Сащисник продължи: — Всичко си е надлежно платено, уверявам ви. Да, знам, че има контрабанда, но ние нямаме пръст в тая работа. Няма нужда, когато сделките са си доста добри, като се купува на едро. Всичко е записано в сметководните ми книги. Всяка доставка. Всяко плащане. Всичко е отбелязано както си трябва.

Веселка поомекна. Е. И. Песимал вероятно можеше да открие нещо вълнуващо за себе си нейде из сметководните книжа на Простолюдни. Все пак бизнесът си е бизнес. Но има бизнес и бизнес. Не си струваше да усложнява нещата. Тя стана.

— Благодаря ви много за съдействието, господин Простолюдни. Няма да ви безпокоим повече.

Сащисник се поколеба, но все пак попита:

— Какво става с Фред Колън? Той малко муфтаджия си пада, да ви кажа, ама дано да не му се е случила някоя беля. Не е било… отрова или нещо такова, нали?

— Не, господин Простолюдни. Пурата започна да му пее.

— Обикновено не правят така — неспокойно отбеляза Сащисник. — Ще трябва да си проверя стоката.

— Ако обичате, сър. И докато го правите, може би ще проверите дали няма нещичко за смъркане от този списък?

Продавачът на тютюн предпазливо взе списъка от нея. Устните му замърдаха и накрая отбеляза:

— Това е доста нещо за смъркане, да знаете.

— Да, сър — съгласи се Веселка. — Упълномощена съм да го изкупя.

Сащисник изглежда се сащиса донемайкъде:

— Какво? Полицай да плаща?

Да вървиш по улиците в компанията на Лудичкия Артър си беше трудна работа дори за джудже като Веселка Дребнодупе. Той беше висок около педя, така че ако му говориш, докато си вървите, приличаш на откачалка. От друга страна, искрено ненавиждаше да бъде вдиган на ръце. Просто трябваше да се примириш с това. Така или иначе, повечето минувачи правеха лек обход, като срещнеха Лудичкия Артър.

Като пристигнаха в участъка и отидоха да докладват на Керът, първите думи, с които ги посрещна, бяха:

— Знаеш ли къде има гоблински дупки, Веселке?

— Не, сър. Защо питате?

— По-късно ще ти разкажа. — Керът поклати глава. — Почти не е за вярване. Разбра ли нещо от стария Простолюдни?

Веселка кимна.

— Да, сър. Обсебената пура на сержант Колън без съмнение идва от Хоуондаленд.

Керът се втренчи в нея.

— Не знаех, че в Хоуондаленд има гоблини. Цялата фамилия Глуми е оттам. — Той щракна с пръсти. — Чакай само за момент.

Керът изтича надолу по коридора до бюфета и се върна, последван от редови страж Бижу Глума — жена, за която думата „едра" просто не вършеше работа. Всичко в нея беше, тъй да се каже, с фамилен размер, включително нейното добродушие. Всички харесваха Бижу. Тя сякаш беше извор на веселие, винаги намираше по някоя ободрителна дума за всеки, дори когато хванеше по едно пиянде във всяка ръка, за да ги метне в патрулната кола.

След кратка серия от въпроси Бижу обясни:

— Татко ме изпрати там миналата година, помните ли, искаше да открия корените си. Честно казано, не се посветих особено на това. Хубаво време. Мързелив живот. Не особено вълнуващ наистина, освен ако не се опитате да погалите някоя от тамошните котки, че стават доста необуздани. Ни веднъж не съм чувала да има гоблини там, пък и ми се струва, че мястото не е като за тях. Прощавайте, капитане, мога ли да се върна към чая си сега?

Последвалата тишина бе нарушена от Керът:

— Хоуондаленд е на месеци оттук по вода, а даже да успеем да убедим магьосниците да ни заемат метли, те не работят много добре над вода. Някакви идеи?

— Кривунци! — възкликна Лудичкия Артър. — Нема проблемо! Я можем да стигнем там за нема и ден, че знайш.

Те се втрещиха в него. Лудичкия Артър беше достатъчно мъничък, за да язди всяка по-едра от средно голям ястреб птица. Въздушните му сводки за задръстванията на трафика в града^[27] представляваха своеобразна част от живота по улиците на Анкх-Морпорк, но чак до друг континент?

Той се ухили.

— Eпa нали у последно време се бех позапилел мънинко, оти се срещнах с братлетата ми, Нак Мак Фигъл. Епa они си фъркат бая с разни пилци, а па има и нещо, дето му викат петльова стъпка, то е една такава врътка с крака, чат ли сте? Eпa я съм си съвсем изпечен да я врътна, че знайте.

— Това са три епа-та в едно изказване, Артър — отбеляза Ангуа сред смеха на останалите стражи. — Взел си да се вживяваш в тая фигълска история, а?

— О, мож си се хилиш, ама я съм едничък сред вазе, смарангесници, дека си знай що има толкоз много грамадански пилци над градо по туй време на годината. Анкх-Морпорк е жегав! Видите ли големите кълбища дим и пари? Туй си е все жега. Дига те нагоре, возиш се на аванта, па ветъро ти вее под крилата. Чували ли сте за скришнио албатрос? Не, щото сал я и професоринът по орнитология у университето го знаем, а па смарангеснико го знай, оти я му го рекох. Ако не е у брачнио сезон, ич не каца доле по земята. И не е само туй, дека е шантаво. Он си е орел, дека се маскира на албатрос. Право си е кат акула у небето, а па мене ми се чини, дека един такъвичък ме урежда отсекъде. Они си го аресват градо. Въртят се там, дека нивга не ще ги зърнеш, ако не знайш де да зяпаш. Все има по некой наоколо, а па я мога йоще днеска да тръгна. Кво че кайте?

— Ама няма ли да измръзнеш толкова високо в небето? — обади се Керът.

— Eпa знам си я, дека термогащите ми мож и да не стигнат, та затуй на думата „бренди" че земе да се намеси у разговоро. Не ми бери грижа, капитане. Има-нема съм се върнал за две слънца.

— Кога значи? — уточни Ангуа.

Лудичкия Артър подбели очи.

— След два дни, капитане, за русокоски кат теб.

На Лудичкия Артър всъщност му отне само час да открие хрисимо изглеждащата птица, която си хвърчеше щастливо високо над града, напълнила търбух с любезното съдействие на една чайка, чиито пера още се сипеха към градския пейзаж под нея. Скришният албатрос нямаше врагове, които да не може лесно да преглътне, и почти не обърна внимание на безличния и сравнително безвреден ястреб, който закръжи над него, точно до момента, в който се оказа с Лудичкия Артър на гърба. Албатросът заизвива шия, но не можеше да достигне фигъла, седнал удобно с ръце през врата му. Лудичкия Артър беше привърженик на меките методи за опитомяване на диви животни.

Скришният албатрос се опита да набере още по-голяма височина, възползвайки се от огромния безплатен лифт, както въздушният поток над Анкх-Морпорк беше известен и възприеман сред птичето общество, а Лудичкия Артър използва времето да разучи екипираната с молив миниатюрна карта на света. Наистина не беше трудно. Като цяло географията не можеше да се сбърка, нито очертанията на континентите, където по общо мнение, корабите имаха навика да акостират. Лудичкия Артър беше световен експерт по гледане отвисоко, което го забавляваше, защото повечето хора, които искаха да видят Лудичкия Артър, трябваше да погледнат надолу. Е, рече си той, давай да даваме!

Номерът се наричаше врътката и фигълите от Кредище надлежно бяха показали на брат си как става, дори когато е яхнал голяма птица.

Жителите на Анкх-Морпорк вдигнаха очи към трясъка високо горе, а после, понеже небето си остана ясно, изгубиха интерес, без изобщо да разберат, че в същото време върху един шашнат скришен албатрос седи един страшно доволен фигъл, настанил се сред перата и заръфал парче твърдо сварено яйце и петсантиметрова филия хляб, които бяха дажбата му за пътуването,^[28] докато вселената се втурна покрай тях със звук, подобен на уишшиииуууууу.

След около четири часа в мрака Ваймс бе събуден от подскачащо върху леглото и следователно върху Сам Ваймс хлапе, което викаше:

— Уиликинс намери една птица, дето току-що е умряла, тате! Мама каза, че мога да я ди… сектирам, ако кажеш, че няма проблем, тате!

Ваймс успя да избъбли:

— Да, добре, щом майка ти казва така — и потъна отново в чернотата, която се разстла около него. Той се чу да мисли: „Призоваващият мрак може да ми каже всичко, което ми трябва да знам, и това е истината. Но истината, която ми казва, самата истина ли е? Как да разбера това? Ако разчитам на нея, по някакъв начин ставам зависим от нея. Или тя става зависима от мен? Може би сме обвързани с мрака? Може би той ми помогна под Куумската долина и затова светът е по-добро място? Мракът нали няма причина да лъже? Винаги съм харесвал нощта, нейното мъртвило, онези нощи, които са черни като в рог, и кучетата стават безпокойни, а овцете прескачат стоборите от ужас. Мракът винаги е бил мой приятел, но не мога да го оставя да ми бъде господар. Рано или късно ще трябва да положа клетва и ако излъжа, аз, полицейският стожер, какъв ще съм тогава? Как ще мога някога да смъмря ченге за това, че си е затворило очите за нещо?

Той се замята сред възглавниците. И все пак каузата е добра. Това е добра кауза! Онзи Стретфърд наистина е убил гоблинската жена, имам показанията на съучастника му и думата на едно създание, чието съдействие е от съществена полза за обществото. Да, вярно, накарах го да трепери от страх, но хора като О’Трепка винаги треперят от страх и по-добре да се страхува от мен, отколкото от Стретфърд, понеже аз поне знам кога да спра. Той е просто една червена топчица на билярдната маса, а в този смисъл предполагам, че и Стретфърд е същото. Някой стои зад него. Зад такива като него винаги стои по някоя голяма клечка, понеже почти всички тук са или отрудени хорица, или големи клечки, а доколкото знам, на практика никой няма и една добра дума за гоблините. Това е един полигон с много мишени, а проблемът при полигоните с много мишени е, че са безполезни, ако не знаеш в коя да се целиш.

Ваймс потъна в дълбок сън и почти мигновено се събуди от геройските усилия на сина си, който усърдно скачаше върху пихтията, представляваща спящия Ваймс.

— Мама вика да ставаш, тате. Казва, че дошъл един човек.

Ваймс не беше от хората, които се мотаят по халати, така че си навлече дрехите и се приведе в някакъв вид, доволно представителен за човек, който има нужда от бръснене, но явно не е успял да стигне до бръснача.

В салона седеше мъж с ветрилообразна шапка, бричове и нервозна усмивка — три неща, които без изключение леко подразниха Ваймс. Нервозната усмивка по принцип значеше, че някой се стреми към нещо, което не му се полага. Ветрилообразната шапка според Ваймс изглеждаше глупаво, а що се отнася до бричовете, никой не биваше да се изправя пред ченге, ако носи панталони, от които краката му изглеждат така, сякаш току-що е обрал къща, пълна със сребърна посуда, и я е наврял припряно в гащите си. На Ваймс действително му се стори, че вижда очертанията на чайник, но реши, че очите му си играят дяволити игрички с него.

Причинителят на тази вероятно самоинициирана тройна злополука стана при влизането на Ваймс.

— Ваша милост?

— Понякога — отвърна Ваймс. — Какво мога да направя за вас?

Мъжът погледна неспокойно към лейди Сибил, която се беше настанила удобно в ъгъла с лека усмивка, и подхвана:

— Ваша милост, опасявам се, че трябва да ви връча тази възбрана от името на борда на магистратите на този окръг. Много съжалявам за това, Ваша светлост, и се надявам да проявите разбиране, че е изключително неприятно да се налага подобно нещо спрямо един благородник, но никой не е над закона и законът трябва да се спазва. Аз самият съм Уилям Каменоломни, чиновник към въпросния правосъден орган… — господин Каменоломни се поколеба, защото Ваймс тръгна към вратата.

— Просто вземам мерки да не си тръгнете набързо — обясни Ваймс, като заключи вратата. — Моля, седнете, господин Каменоломни, защото сте тъкмо човекът, с когото исках да поговоря.

Чиновникът приседна като на тръни. Явно хич не му се щеше да е тъкмо този човек. Държеше в ръцете си свитък с червен восъчен печат, от онези, за които се смята, че правят един документ официален… или поне разточителен и труден за разбиране, което всъщност е едно и също.

Ваймс изведнъж осъзна, че всичките тези години, през които се изправяше лице в лице срещу лорд Ветинари, всъщност бяха висше образование, стига да си даваше сметка за това. Е, сега беше време за изпита. Той се върна при стола си, настани се комфортно на него, събра връхчетата на пръстите си и се намръщи над тях към чиновника пред себе си за цели десет секунди — време, което го изкарваше от кожата му всеки път, когато бе подложен на това изпитание, и би трябвало със сигурност да свърши работа за този дребен тъпунгер.

После разби тишината с:

— Господин Каменоломни, преди три нощи в моя имот е извършено убийство. Земевладението означава нещо тук, нали, господин Каменоломни? Изглежда е извършено, за да се спрегне името ми с изчезването на един ковач, Джетро Джеферсън. Може би мислите, че съм го наранил по някакъв начин, но това е нищо в сравнение с нараняването, което изпитах, когато се срещнах с Небивал Левак, нашия местен полицай, свестен момък, мил към старото си мамче, който въпреки това явно вярваше, че е подчинен на някакви мистериозни магистрати вместо на закона. А магистратите? Кои са магистратите? Някакъв вид местен орган? Те изглежда не са подчинени на никого, ни на окръжен съдия, ни… не съм свършил още!

Господин Каменоломни седна обратно на стола си с посивяло лице. Както и Ваймс, който се опитваше да не поглежда към Сибил, в случай че тя прихнеше. Той отново постави на лицето си маската на спокойствието и продължи:

— И явно изглежда, господин Каменоломни, че съвсем официално в тази околия гоблините са вредители. Плъховете са вредители, мишките са вредители, а ми се струва, че гълъбите и враните също може да са вредители. Те обаче не свирят на арфа, не правят изящно изваяни съдинки и, господин Каменоломни, не се молят за милост, макар че, да си призная, съм виждал разни мишки да се пробват, като умилно замърдат носле, което наистина ме кара да оставя млата. Но аз се отвлякох. Гоблините може да са жалки, мръсни и изгладнели, което е доста характерно за по-голямата част от човечеството. Вашите магистрати къде слагат чертата, господин Каменоломни? Ние в Анкх-Морпорк не слагаме такива черти, понеже ако гоблините са вредители, тогава и бедняците са вредители, и джуджетата са вредители, и троловете са вредители. Онази гоблинка не е била животно, господин Каменоломни, и се е молила за живота си.

Той се отпусна назад и изчака господин Каменоломни да осъзнае, че всъщност има словесни способности. Когато го стори, чиновникът подходи към чутото по чисто чиновнически начин, като реши да го пропусне покрай ушите си.

— При все това, господин Ваймс, вие сте извън юрисдикцията си тук и ако мога така да се изразя, подкокоросвате околийски Левак и бих казал, насърчавате у него поведение, което ще се отрази зле на кариерата му…

Чиновникът не можа да продължи, защото Ваймс го пресече с:

— Каква кариера? Той няма кариера! Той е единственият полицай в тази околия, ако не се броят няколко прасета, които явно са на щат към дранголника. По душа е читав момък, не се плаши лесно и пише с прегледни, закръглени букви, а може и да чете гладко, което по моята скала го прави автоматично сержантски материал. Колкото до проклетата юрисдикция, убийството е углавно престъпление. Според омнианците е било третото престъпление, извършено на тоя свят!^[29] Никъде не съм виждал общество, което да не го смята за престъпление, подлежащо на възмездие, ясно ли ви е? А що се касае до закона, хич не се опитвайте да ми говорите на мен за закона. Аз не съм над закона, но стоя точно под него и го крепя на раменете си! И понастоящем работя с господин Левак и в неговия дранголник имаме съучастник в убийство. Така че ще възтържествува не удобството, а справедливостта.

— Браво, Сам — лоялно го похвали Сибил, започвайки лекичко, но отчетливо да пляска с ръце, както правят хората, когато искат другите да се присъединят към тях.

Господин Каменоломни от своя страна простичко каза:

— Чудесно, сър, но въпреки всичко инструкциите ми са да ви арестувам. Видите ли, магистратите ме назначиха за полицай, а младият Левак е освободен от длъжност. — Той примига от внезапно спусналия се хлад.

Ваймс стана.

— Не мисля, че ще ви позволя да ме арестувате днес, господин Каменоломни! Смея да кажа. че Сибил ще ви отпусне чаша чай, ако искате, но аз възнамерявам да ида при околийски Левак. — С тези думи Ваймс отключи вратата и напусна салона, резиденцията, двора и (с разумна скорост) се отправи към дранголника.

На половината път Уиликинс го застигна.

— Не можах да се сдържа да не дочуя цялата оная плява, командире, предвид че подслушвах на вратата съгласно раздел пети от кодекса на благородните благороднически служители. Що за наглост! Трябва да ви пазя гърба!

Ваймс поклати глава.

— Не мисля, че трябва да намесвам цивилен, Уиликинс.

На Уиликинс му се наложи да подтичва, понеже Ваймс ускори крачка, но събра дъх да изпръхти:

— Какви чудовищни думи от вашата уста, командире! — и забърза след него без повече дискусии.

Нещо ставаше в дранголника. Отдалече на Ваймс му се стори като някаква местна крамола, свада, може би ежба или дори разпра, в който случай някой щеше да бъде по-разпорен от останалите. Хрумна му една свежа идея: да, може би беше размирица, много полезна думичка, защото никой не беше съвсем сигурен какво значи, но звучеше опасно.

Още щом видя какво всъщност става, Ваймс избухна в смях. Небивал стоеше пред дранголника с червено като домат лице и родовата палка в ръцете си. Последната най-вероятно вече беше изпробвана върху малката тълпа, която се опитваше да атакува дранголника, понеже на земята се въргаляше един стенещ мъж, стиснал слабините си. При все това дългогодишният опит на Ваймс му подсказа, че добре прицеленото злощастие е застигнало мъжа от страна на госпожа Левак, застанала в полукръг от мъже, до един готови да отскочат в момента, в който замахне с метлата си към тях.

— Само да съм ви чула да викате, че момчето ми не било полицай! Той е полицай, също както татко му, че и дядо му, че и прадядо му преди него. — Тя поспря за миг и неохотно се поправи: — Извинявам се, излъгах, той беше престъпник, ама все едно, то това си е почти като полицай!

Метлата засвистя, когато я размаха наляво-надясно.

— Знам ви аз вас! Някои сте горски, някои сте трафиканти, а някои сте копелета, да ме прощавате за клачианския! — В този момент зърна Ваймс и поспирайки само за да стовари метлата си като чук върху крака на един, направил стъпка в грешната посока, тя насочи пръста си към Ваймс и кресна: — Виждате ли го него? Ей това е джентълмен, че и велик полицай! Не може да се сбърка истинският полицай като моя Хенри, мир на праха му, а също и командир Ваймс, щото имат служебни значки, дето са отворили хиляди бирени бутилки, тъй да знаете, и дума ви давам, че бая ще боли, ако вземат да ви наврат една такава в носа. Тия скапани хартийки, дето ми ги размахвате, са смешна работа! Още една крачка напред, Дейви Хакит — процеди тя на най-близкия мъж, — и ще те млатна с метлата по ухото, хич не се съмнявай, ще го сторя!

Ваймс сканира множеството, опитвайки се да отдели подлите и опасните от невинните и глупавите, и тъкмо се канеше да пропъди една муха от главата си, когато чу тълпата да ахва и видя стрелата да пада на калдъръма пред госпожа Левак, зяпнала как метлата й се разцепва на две.

На теория госпожа Левак следваше да изпищи, но беше прекарала дълго време около ченгета, така че сега, цялата почервеняла, тя посочи строшената метла и каза само както едно старо мамче можеше да каже:

— Тая метла струваше половин долар! Не растат по дърветата, да знаете! Трябва да се плаща!

Моментално последва трескаво ровене из джобовете. Един мъж с огромно самообладание свали шапката си и в нея заваляха монети. И понеже повечето от тези монети бяха набързо извадени, сред тях имаше и цели, и половинки долари, така че госпожа Левак очевидно щеше да бъде осигурена доживотно с метли.

Небивал обаче, който досега вътрешно вреше, бутна шапката на земята точно като й я подаваха, и кипна:

— Не! Туй си е кат подкуп бе, мамо! Някой стреля по теб. Видях стрелата, дойде право от тая пасмина, точно от средата! А сега, мамо, искам да се прибереш вкъщи, щото не ща да те загубя кат тате, ясно? Марш в проклетата къща, мамо, щото кат хлопнеш вратата, смятам да ги науча тез господа на обноски!

Небивал аленееше. Ако на главата му паднеше някоя цепеница, щеше да избухне в пламъци. Гневът му — чист праведен гняв, от онези, в които човек може да открие подтика, стремежа и най-вече силата да пребие до смърт всички около себе си — се превърна в подмокрящ гащите проблем за подпийналите граждани, надделяващ доста над другия, т. е. че там, на калдъръма, има поне шест комунални долара и колко от тях биха могли да измъкнат, твърдейки, че са техни?

Ваймс не каза ни дума. Нямаше къде да я вмести. Една дума би могла да освободи спирачката, която задържаше възмездието. Родовата палка на Небивал, вдигната над главата му, приличаше на предупреждение от боговете. В ръцете му олицетворяваше мигновена смърт. Никой не посмя да побегне. Бягството със сигурност щеше да е кандидатура за свистящо дъбово поразяване.

Може би сега беше моментът.

— Околийски Левак, може ли да разменим няколко думи, като полицай с полицай?

Небивал обърна към Ваймс мътен поглед като човек, който се опитва да фокусира нещо от другия край на вселената. Един от по-далече стоящите мъже изтълкува това като възможност за бягство и зад тълпата се разнесе тупване, гласът на Уиликинс каза:

— О, много се извинявам, Ваша светлост, но този господин се препъна в крака ми. За съжаление имам много големи крака. — И за да подкрепи извинението си, Уиликинс вдигна един мъж, чийто нос може би щеше да изглежда по-добре към края на следващата седмица.

Всички очи се обърнаха към Уиликинс, с изключение на тези на Ваймс, защото там, в сенките, встрани от тълпата, отново видя онзи проклет чиновник. Не беше с тълпата, очевидно един уважаван чиновник не може да бъде част от тълпата, о, не, просто стоеше там и наблюдаваше.

Небивал изгледа кръвнишки множеството, понеже бягството е присъщо за хората.

— Оценявам помощта на вашия човек, командире, но това тук е моя територия, ако ме разбирате какво искам да кажа, и тук аз имам думата.

Небивал дишаше тежко, а очите му се въртяха наляво-надясно да открият първия, който помръдне или дори само изглежда като че ще помръдне в някакъв бъдещ момент.

— Аз съм полицай! Не най-добрият или най-умният, но аз съм полицай и човекът в дранголника ми е мой затворник, тъй че ще го защитавам до смърт, па ако ще да е смъртта на някои кучи синове, които застанаха пред старото ми мамче с арбалети, дето не знаят как да използват! — Той снижи глас до не толкова силен крясък. — Зная ви аз, точно както тате ви знаеше, и дядо също… е, поне някои от вас… и знам, че не сте чак толкова лоши. — Той млъкна за миг, присвивайки очи. — Какво правите тук, господин Каменоломни? Просто си стоите редом с тълпата? Поопразнихте ли джобовете си?

— Това изказване е подсъдно, младежо — обади се Каменоломни.

Ваймс внимателно си проправи път до Каменоломни и прошепна:

— Няма да кажа, че си играете с късмета, господин Каменоломни, понеже си го проиграхте в момента, в който ми се изпречихте пред очите. — Той потупа върха на носа си. — Само един съвет: и аз имам големи крака.

Сляп за това, Небивал продължи:

— Искам всички вие да знаете, че преди няколко нощи една гоблинска жена е била накълцана горе на хълма, докато се е молела за живота си. Това е лошо. Много лошо! И една от причините е, че човек, дето може да накълца гоблинска жена, някой ден ще накълца сестра ви. Но аз ще помогна на моя… — Небивал се поколеба —…колега, командир Ваймс, и ще изправя виновните пред закона. И това не е всичко, ей богу, съвсем не, понеже видите ли, аз знам също като вас, че преди три години куп гоблини са изловени посред нощ и откарани надолу по реката. Бедният ми татко е направил, каквото са му казали, и си е затворил очите, ама аз няма да сторя същото. Не знам дали някой от вас е замесен в оня случай и в момента това не ме дразни чак толкова, щото тукашните люде са свикнали да правят каквото им се каже, макар че на някои май им харесва да правят, каквото им се каже, повече от някои други.

Небивал се завъртя, за да се увери, че всички знаят, че попадат в тоя кюп.

— И още нещо знам! Знам, че късно снощи, точно докато пътувахме към Поднокът, група гоблини от Стръмнище са били изловени и натоварени на волски кораб…

— Какво?! Защо не ми каза по-рано? — извика Ваймс.

Небивал не го погледна, приковал очи в тълпата.

— Кога по-рано? Прощавайте, командире, ама всичко е на юруш, пък и разбрах едва преди тая пасмина да пристигне, а оттогава станах много зает. Корабът сигурно е минал оттук още докато сме отваряли буретата в Поднокът. Тия тука искаха да им предам моя… вашия… нашия затворник, пък сетне старото ми мамче естествено се намеси, тъй да се каже. Знаете, винаги има усложнения, като се намеси старо мамче. Не съм казал, на никой да мърда, нали?!

Последното беше към доста стресиран мъж, превил се почти на две с ръце върху чатала си.

— Много съжалявам, ъ-ъ, Небивал, ъ-ъ, полицай, ъ-ъ, околийски Левак, наистина трябва да ползвам тоалетната, ако нямате нищо против, моля ви, много ви благодаря!

Ваймс сведе очи към превиващия се мъж и възкликна:

— О, боже, ама това сте вие, господин Каменоломни! Уиликинс! Би ли го завел някъде, където може да си свърши работата, ако обичаш? Но гледай да го върнеш обратно тук, ясно? А ако се окаже, че не е имал някаква неотложна работа, направи му услугата да я свърши предсрочно. — Имаше още доста за казване, но това в крайна сметка беше територията на Небивал, а той се справяше учудващо добре при разправата с такива, които се разправяха със стари мамчета.

Момчето също не беше приключило. Настроението му просто мина от стопено желязо към хладна, твърда стомана.

— Преди да ви кажа какво следва, господа, бих искал да ви обърна внимание на гоблина, който седи ей там на дървото и не ви изпуска от поглед. Всички от вас, дето са местни, познават Смръдльо. То се знае, че чат-пат го сритвате, някой път ви изкрънква по цигара, а сегиз-тогиз ви прави по някоя малка услуга, нали?

Сред тълпата се усети потно облекчение, че най-лошото изглежда беше минало. Всъщност едва започваше.

— Командир Ваймс би искал да знаете, както впрочем и аз, че законът важи за всички, което значи, че важи и за гоблините. — Последва масово кимане и Небивал продължи: — Но ако законът важи за гоблините, значи те имат права. А ако гоблините имат права, тогава е редно да има гоблин на щат към околийския участък.

Ваймс изгледа Небивал с изумление и немалка доза възхищение. Хванаха се! Всички бяха кимали и той ги беше хванал за кимащите брадички и преди да се усетят, вече кимаха на гоблински полицай.

— Е, господа, възнамерявам да назнача Смръдльо за стажант към околийското, така че да ме държи в течение на онова, което се случва горе на хълма. Ще има значка и всеки, който го срита оттук насетне, ще бъде извършител на физическо насилие над полицай при изпълнение на служебните му задължения. Мисля, че съответното наказание не е просто да ви обесят, а да ви оставят да си повисите на въжето известно време, подрипвайки с крака. Това е вътрешноведомствено решение, което не изисква одобрението на никакъв магистрат. Прав ли съм, командир Ваймс?

Ваймс се учуди как устата му отговори без никакво допитване към мозъка:

— Да, околийски Левак, съгласно раздел 12, дял 3 от нормативната уредба на Анкх-Морпорк представлява стандартна полицейска процедура — докладва уверено, знаейки, че никой от присъстващите не я е и зървал и твърде вероятно няма да може да я изчете, ако някога му попадне. Вътрешно Ваймс потрепна. Беше успял да вкара в Стражата джуджета, тролове и накрая дори върколаци и вампири въпреки определени явни пречки, но това беше резултат от системен натиск с течение на годините. Ветинари все казваше: „Какво е нормално? Мерилото за нормално е вчера и миналата седмица, и миналият месец, взети накуп." И, додаваше си Ваймс, същевременно се вкарва по нещичко, за да може нормалното постепенно да еволюира… макар че господин Смръдльо, или по-точно околийски стажант Смръдльо, наистина щеше да е по-добре да ограничи полицейските си дейности до пещерата. Да, идеята не беше чак толкова лоша наистина, стига да ги убеди да оставят пилците на мира. Тогава може би нормалното щеше да има шанс. Все пак хората явно доста лесно позволяваха правата и свободите им да бъдат отнети от онези над тях, но да се посместят на клона беше някак си шамар през лицето и се приемаше като такъв.

Ето че Небивал, останал без дъх, изглежда приключваше с тирадата си.

— Не мога да принудя никого от вас да ми даде показания, но има ли някой, който иска да ми помогне за следствието?

Ваймс се опита да скрие изражението си от останалите и най-вече от Небивал. Разбира се, капитан Керът навремето беше такъв, а и — възможно ли беше? — може би даже младият Сам Ваймс е бил същият, но със сигурност на всекиго му беше ясно, че не може да се очаква от хора, които са част от тълпата, да вдигнат ръка и да изчуруликат:

— Да, околийски! Много ще се радвам да си кажа всичко, което знам, и бих искал тези любезни господа тук да ми бъдат свидетели.

Това, което следва да правиш при подобно представление е просто да чакаш. Чакаш, докато някой се промъкне и ти прошепне нещичко на четири очи или просто кимне с глава в правилната посока, или (това се беше случвало на Ваймс) надраска три инициала в разляната по барплота бира и усърдно ги забърше за по-малко от две секунди. А някой умник би си помислил, че човек никога не знае кога ще му излезе късметът. Все пак Небивал можеше да се окаже перспективен младеж, нали? А едни добри взаимоотношения може да ти дойдат добре някой ден.

Ваймс се отърси от розовия облак на смущението.

— Е, господа, в качеството си на командир на анкх-морпоркската Градска стража, трябва да отбележа, че вашият околийски е доста мек с вас. Аз нямаше да бъда такъв, така че трябва да сте му благодарни. Колко от тези… — тук Ваймс вкара подигравателна усмивка —…господа всъщност познаваш, околийски Левак?

— О, ами около половината, командире. Имам предвид по име, фамилия, домашен адрес и прочее. Останалите не са тукашни. Не мога да кажа, че всички са ангелчета, но като цяло не са твърде лоши.

Този деликатен отговор при дадените обстоятелства предизвика няколко неестествени усмивки и определено облекчение из цялото множество, като за щастие отвори място за следващия въпрос на Ваймс:

— Та кой от тях, значи, ще да е бил със зареден арбалет, а, господин Левак?

Преди обаче Небивал да успее да отвори уста, Ваймс се обърна, за да посрещне връщащият се господин Каменоломни, тъй ненавременно предаден от храносмилането си. Уиликинс, чиито инстинкти рядко го подвеждаха, все още го държеше под око. Високо и бодро Ваймс възкликна:

— Виждам, че моят добър приятел господин Каменоломни се върна! Той е правист, а аз съм полицай, така че ще намерим общ език. Моля, елате насам, господин Каменоломни.

Той галантно, но здраво поведе под ръка неохотно крачещия чиновник малко встрани от тълпата, която ги загледа, както с доволство забеляза Ваймс, с най-дълбоко подозрение.

— Вие сте правист, нали, господин Каменоломни? Случайно да се занимавате с наказателно право?

— Не, Ваша светлост, специализирам най-вече поземлени отношения и вещно право.

— А, доста по-малко рисковано — отбеляза Ваймс. — И предполагам, че сте член на анкх-морпоркската адвокатска колегия, председателствана от стария ми познайник господин Въртел? — Спомена го сякаш между другото, но знаеше, че името на старото зомби смразява от ужас сърцето на всеки правист… макар че дали господин Въртел все още разполагаше със сърце, беше спорен въпрос.

Ето че господин Каменоломни взе да мисли на бързи обороти. Ако имаше някакъв акъл в главата и четеше между редовете своя „Правен журнал“, щеше да е наясно, че докато господин Въртел се кланя (доста сковано) на богатите и влиятелните, той не обича грешките и мрази да вижда как правото си печели лоша слава заради некадърни юристи и профани. Беше дълбоко убеден, че това конкретно задължение трябва да бъде оставено на висши адвокати като например господин Въртел, който умееше да го върши с прецизност, финес и срещу 300 анкх-морпоркски долара на час.

А господин Каменоломни сигурно си мислеше, че тъй като земевладелците тук явно тълкуваха закона според интересите си, което като цяло си беше прерогатив на правната професия, господин Въртел няма да е едно особено щастливо зомби, дето си обикаля и си стене, както доскоро се налагаше от обичая и практиката, с протегнати право напред ръце (в едната вероятно с отсечена глава за ефект). Не, той щеше да излее все още значителното си угнетеше върху всички сополиви адвокатчета с разни нетрадиционни идеи, като им говори със спокоен и равен глас в продължение на час-два, в резултат от което те щяха да разправят, че отсечената глава за разлика от това е била вегетарианската опция.

Ваймс наблюдаваше лицето на младока, докато обмисляше своите собствени оскъдни опции, и откри, че не са в множествено число.

— Наистина се постарах да посъветвам надлежно магистратите с оглед на тяхното положение, разбира се — каза правистът, сякаш репетираше пледоария, — но за жалост трябва да призная, че те отстояваха позицията си, че щом притежават съответната земя, следва да определят законите на нея. Трябва да кажа, че сами по себе си те са съвсем порядъчни хора.

Ваймс се изненада колко успешно сдържа нервите си в последно време.

— Земя — кимна той, — и аз доста обичам земята. Тя е едно от любимите ми места за стоене. Само че всичката тая земя и земевладелци, и закони, ами… човек може доста да се пообърка, нали? Особено като има и тлъст хонорар. Лесно им е на хората да са адски порядъчни, щом могат да си позволят да наемат напълно непорядъчни хора, такива, на които даже не им трябват нареждания, а само едно кимване или намигване.

В този момент прогърмя гръм, не съвсем подхождащ на последния коментар и поради това без окултно значение.

Въпреки всичко небето се превърна в гигантски тъпан, от който се изсипаха грамадни отломки от звук. Ваймс вдигна очи и видя, че хоризонтът е като насинен, но въздухът наоколо си беше тих и топъл, а насекомите и други неизвестни нему твари си жужаха из шубрака. Доволен, че все още не се налага да търси прикритие, той върна вниманието си върху гърчещия се правист.

— Ще позволите ли да ви предложа, господин Каменоломни, да си намерите внезапно неотложна причина да идете до града и евентуално да поговорите с някои от по-опитните адвокати там? Предлагам ви да им опишете себе си като глупак, а мокрите ви панталони ще послужат за потвърждение, повярвайте ми. Ако е необходимо, бих могъл да се насиля да драсна няколко добри думи за вас, в смисъл че ви смятам за глупав и зле подведен, а не толкова за престъпник.

По лицето срещу него се изписа благодарност, така че Ваймс додаде:

— Защо не пробвате наказателно право? Напоследък се свежда най-вече до тежки телесни повреди и убийства. Може да ви се види мехлем за душата. Само още едно две нещица обаче: какво знаете за гоблините, откарани по реката? И какво знаете за изчезването на ковача Джеферсън?

Хич не е приятно да отговаряш на трудни въпроси, докато си мислиш как ще се качиш на някой кон и скоростно ще пропътуваш далечни разстояния.

— Уверявам ви, Ваша светлост — смънка мъжът, — че не знам нищо за изчезването на ковача, който впрочем може просто да е отишъл да работи някъде другаде. А гоблините? Да, знам, че някои са били изселени преди време, но аз работя тук едва от две години и не мога да коментирам онези обстоятелства. — Той додаде сковано: — Не ми е известно някакви гоблини да са били лишавани от обиталищата си в скоро време, както явно смята околийският.

Обръщайки гръб, така че протягащата шии тълпа да не може добре да види какво става, Ваймс го измери с поглед:

— Поздравявам ви за изрядното невежество, господин Каменоломни. — Той сграбчи скования правист за врата и процеди: — Слушай, говненце. Това, което ми разправяш, може строго погледнато да е вярно, само че ти си един проклет тъпак, ако досега не си осъзнал, че шепа земевладелци не могат да решават самовластно, че законът е онова, каквото те искат. Пък ако искаш да поддържаш добри отношения и с двете страни, господин Каменоломни, накъдето ми се струва, че клониш, би могъл да отделиш един миг от натоварения си график и да кажеш на бившите си работодатели, че командир Ваймс знае всичко за тях и че командир Ваймс знае какво да предприеме спрямо тях. Знам кои са, господин Каменоломни, защото околийски Левак ми предостави цял списък с имена. — Той леко отпусна натиска и додаде тихо: — Много скоро тук ще стане тясно за теб, господин Каменоломни.

А после се обърна, така че тълпата да може да вижда, и като хвана десницата на шашнатия правист, я разтърси крепко и високо каза:

— Много ви благодаря за ценните сведения, сър. Страшно ще улеснят разследванията ми, дума да няма! И съм сигурен, че околийски Левак ще сподели мнението ми. Животът на всички ни ще стане доста по-лек, ако и други съвестни граждани бъдат толкова любезни да съдействат на полицията. — Той погледна поразения правист и добави малко по-тихо: — Не мога да съм сигурен, но на някои от тези типове май им се дръпна àкото. Познавам такива като тях, май имат повече зъби, отколкото мозъчни клетки, ама сега, господин Правист, се чудят колко ли знаеш и колко си ми казал. На твое място не бих губил време да събирам багаж. Надявам се, че имаш бърз кон.

Чиновникът си тръгна скоростно, а след изразително кимване от страна на Небивал тълпата стори същото, повече или по-малко изпарявайки се сред пейзажа. И Ваймс си помисли: „Още една вкарана топка. Вкарваш червени, вкарваш бели, но тъй или иначе, си се прицелил в черната."

И така, сега остана само с Уиликинс и околийския, който се озърна като човек, осъзнаващ, че може би е лапнал по-голям залък, отколкото не само може да преглътне, а и да побере. Той се поизправи, като забеляза, че Ваймс го гледа. Беше време за малко подкрепления, така че Ваймс отиде до момъка и го тупна по гърба.

— Е, дявол го взел! Поздравления, околийски Левак, и този път не те бъзикам, не си правя шега, не те подигравам, а не мога да повярвам, че си хлапакът, когото срещнах преди два дни! Даде им да разберат, без майтап! На цяла пасмина опасни идиоти! И правист!

— Те стреляха по старото ми мамче! О, взеха да го усукват, щото се надяваха да ни подвият опашките! Викаха, че нямали стрели! Тъй че аз им рекох, бърз като стрела, как ще имате стрели, като сте ги изстреляли по старото ми мамче, а? Туй си е доказателство, рекох им, туй си е логика, тъй им рекох, пък те не знаеха какво да кажат!

— Е, и аз останах без думи, Небивал, понеже ми се стори, че те чух да казваш, че още някакви гоблини вчера са били откарани по реката. Откъде знаеш?

Небивал вдигна палец по посока на дранголника и се ухили.

— Ей го ключето, сър, просто идете да си побъбрите с нашия затворник. Ще ви хареса. Той изгуби ума и дума, като разбра, че идват за него, и запя като славейче, сър, също като славейче!

— По принцип се казва канарче — отбеляза Ваймс, обръщайки се към ниската постройка.

— Да, сър, ама това е провинциален участък и аз познавам птиците. Той си пееше също като славейче, няма съмнение, сър! Мелодично вибриращо легато, по мое мнение отстъпващо само на трелите на червеношийка, може би поради това, че беше наистина адски уплашен, сър. Ще ида да лисна кофа вода след минутка.

— Отново поздравления, Небивал! Бих ли могъл да ти предложа сега да идеш да видиш старото си мамче? Сигурно се тревожи за теб. Старите мамчета все се тревожат, да знаеш.

Лудичкия Артър беше впечатлен. Защо никой не му беше споменавал за врътката преди? Е, той съвсем отскоро разбра, че по рождение е Нак Мак Фигъл, а не, както му беше внушено, отроче на миролюбивите гноми, които се занимаваха с обущарство. Фигълите нито носеха обувки, нито бяха миролюбиви. Като някои преди и след него, Лудичкия Артър все си мислеше, че не е на мястото си в родната среда.

Когато истината съвсем ненадейно беше разкрита, всичко сякаш се намести. Той можеше да се гордее, че е Нак Мак Фигъл, макар и такъв, който обича чат-пат да гледа балет и може да прочете меню на куирмски, а и впрочем изобщо може да чете.

Той кръжеше в топлите сини небеса на Хоуондаленд с широки спирали и се наслаждаваше донемай-къде. Гледаше отвисоко целия континент! На него имаше хора, така поне беше чувал, но това, което виждаше от въздуха, бяха предимно пустини, планини или най-вече зелени джунгли. Той позволи на албатроса да се пусне по топлите въздушни течения, докато острият му взор търсеше онова, което подозираше, че може да е там. То всъщност не беше, тъй да се каже, веществено, а идея: нещо правоъгълно. Хората, които садят разни неща, обичат правоъгълното. То въвежда ред. То улеснява нещата.

И ето го на! Точно там долу, на брега. Определено правоъгълно и доста голямо. След кратка закусчица с твърдо сварено яйце той убеди птицата да кацне на върха на едно дърво. Скачането от високо не беше ужасяващо начинание за някой с фигълска кръв.

На свечеряване Лудичкия Артър пое по редиците ароматен тютюн. И в тази земя, където геометрията беше рядкост, колибите в близката далечина се оказаха също толкова правоъгълни.

Той тръгна крадешком натам, а когато видя купчината, бяла и сложно устроена, продължи все по-крадешком. Белотата се състоеше от кости. Малки кости, не фигълски, но доста по-малки от човешките. А когато се взря малко по-нататък, видя трупове. Един от тях все още мърдаше, повече или по-малко.

Лудичкия Артър не можеше да сбърка гоблин, па макар и отдалеч. На света имаше достатъчно хора, които не обичаха фигълите, за да се дуят твърде много самите фигъли по отношение на гоблините. Те бяха проклета напаст, естествено, но даже фигълите с радост признаваха, че и те самите са напаст. А да си напаст не е нещо, от което трябва да умреш. Накратко, Лудичкия Артър определи положението като много лошо.

Той погледна онзи, който помръдваше. Целият беше в рани. Единият му крак беше пресукан, а по тялото му гнояха дълбоки язви. Лудичкия Артър не можеше да сбърка смъртта, като му се мернеше пред очите, а тя в момента витаеше навсякъде около него. Той видя молбата в едничкото останало око на гоблина, извади ножа си и сложи край на страданията му. Докато стоеше втренчен пред него, глас зад гърба му каза:

— Ти пък откъде се взе, по дяволите?

Лудичкия Артър посочи значката си, която върху него беше колкото щит, и отвърна:

— Анкх-морпоркска Градска стража, че знайш. Плещестият човек се втренчи в него и каза: — Тук нема закони, келешче недно, квото и да си ти.

Както командир Ваймс все повтаряше при периодичните си мотивиращи речи към подчинените си, добрият служител си личи по това дали може да импровизира при непривични обстоятелства. Лудичкия Артър помнеше думите му съвсем ясно: „Никой не очаква от вас да сте велики законоведи, но ако имате доказателство, което предполага, че с оглед на него предполагаемите ви действия са оправдани, трябва да ги предприемете."

Затова Лудичкия Артър, драскайки отметки в главата си, разсъди: „Робството е незаконно. Знам, че преди е имало такова, ама не знам вече да го има някъде. Джуджетата не го вършат, нито пък троловете, пък аз знам, че лорд Ветинари е смъртно против." Той провери отново всички отметки, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо, след което погледна нагоре към смръщения човек и рече:

— Прощавай, гусинчо. Що беше туй, дето току-що ми го рече?

Мъжът се усмихна ужасно, сграбчвайки дръжката на камшика си.

— Рекох, че тук нема закон, малоумно скункче такова.

Последва пауза и Лудичкия Артър сведе очи към мъртвия гоблин върху вонящото, пълно с кости бунище.

— Я пробвай пак — подкани го той.

В историята на битките конкретната представляваше една от най-едностранчивите и въпросната страна клонеше към Лудичкия Артър. В плантацията имаше едва десетина пазачи, понеже окованите и умиращи от глад същества по принцип не дават отпор. А пазачите така и не разбраха с какво се бият. Беше някаква сила, която хвърчеше напред-назад по земята, а после нагоре по крачолите, оставяйки те без никакъв дъх за борба или всъщност за каквото и да било друго. Ударите се сипеха от нищото. Онези, които побягнаха, бяха повалени на земята. Онези, които не побягнаха, бяха оставени в безсъзнание. Битката, естествено, си беше нечестна. Като цяло е такава, дори да се бие само един фигъл, и то срещу цял взвод.

Като свърши, Лудичкия Артър измъкна разни вериги от някои колиби и прилежно окова всеки повален пазач. Чак тогава отвори останалите колиби.

Желязната врата на дранголника се тресна в каменната стена при влизането на Ваймс. Въпреки всичко той гледаше да внимава къде стъпва.

А господин О’Трепка пропя, наистина пропя. Ваймс не беше в орнитоложка позиция да прецени дали пее като славей или червеношийка, но дори да беше като жаба, нямаше да има значение, защото му изпя всичко за някакъв хаймана на име Бени Безносия. Той се мотаел наоколо, както правят такива типове, с надеждата да прибере по нещичко, и беше изтъргувал чифт ботуши („Не знам откъде са дошли, нито пък ти, ясно?") за една пуйка точно онази вечер, преди кошмарът да почне за Тед.

— Ами, сър — продължаваше О’Трепка, — нали ме питахте какво се е случило преди години, пък то нали покрай всичко останало хич не се сетих за онова, дето може да се е случило вчера, ако ме разбирате какво искам да кажа. Всичко беше толкоз внезапно едно такова. Ама тъй де, той рече, че оня следобед подготвяли една плаваща база за двуволски кораб и му замирисало на гоблини. Той нали живее близо до пещерата им в Стръмнище, пък тя такава миризма хич не се забравя. Та така му рекъл на докера, дето всички го знаят като Залитака Без Име, щото често плете крака, като се накърка, и оня му отвърнал: „Да бе, откарват ги, докат още може, ама ти хич нищо не си видял, нито пък аз, ясно?". На някой сигурно му е било много важно, щото Стретфърд е на оня кораб. Някой сигурно е тропнал с крак, щото Стретфърд хич не обича кораби. Абе направо си мрази водата. Хич няма да се качи на кораб, ако има друг чалъм.

Ваймс не нададе радостен възклик. Дори не се усмихна. Така поне се надяваше — все гледаше да не се усмихва, стига да може, но се поздрави за цивилизованото си държание спрямо О’Трепка. След обвинение за съучастие в убийство О’Трепка нямаше как да не си отвиси зад решетките, но пък там също имаше две и двеста и ако всичко сработеше според надеждите му, О’Трепка би могъл да открие, че си кюта там комфортно и може би даже по-кратко от обичайното.

— Благодаря ти, Тед — кимна Ваймс, — ще проверя случая. Междувременно ще те оставя в способните ръце на околийски Левак, за когото затворникът е свещен като скъпото му старо мамче, повярвай ми. — Той хвана бравата, за да излезе, и поспря, като че ли току-що съвсем случайно го е споходила важна мисъл.

— Двуволски, а? Така не се ли движи два пъти по-бързо?

И ето че О’Трепка веднага се прояви като корабен експерт:

— Ами всъщност не, ама може да влачи повече товар, дори нощем, разбирате ли? Те, корабите с един вол, трябва да спират през нощта, за да може добичето да се нахрани и да си почине малко преди изгрев, а туй струва време и пари, откъдето и да го погледне човек. — Затворник или не, Тед вече беше самозван просветител на клетите невежи. — С два вола обаче е друго, единият може да си подремва, докато другият опъва хомота. Предполагам, че този влачи три-четири баржи подире си, дето не са чак толкоз много за един вол по туй време на годината, и то надолу по течението. — Той подсмръкна. — Аз исках да съм кормчия на волски кораб, ама естествено, проклетите зуни^[30] ми направиха сечено. Изкарах един сезон на такъв, ринех тора и храних добичето, ама предпочитам пуйките.

— Как му е името на тоя кораб? — внимателно попита Ваймс.

— О, всички го знаят! Той е най-големият по реката. Всеки знае „Чудната Пути"!

Вътрешните монолози могат да протекат доста скоростно и Ваймс набързо прехвърли един: „Да видим сега. О, да, почти със сигурност е имало капитан, чиято жена се е казвала, да речем, Путилопея, но името е било твърде дълго, затова е нарекъл кораба, както й е казвал на галено, понеже я е обичал страшно много. Ето, готово. Няма нужда да задълбаваш още по темата, защото има толкова много думи, букви и срички, които ти пълнят главата, че ако вземеш да си я блъскаш над тях, по-добре хич да не ставаш от леглото." И така, въвел ред в мислите си, той отпусна стягата на глупаво смутената си маска и каза:

— Благодаря ти за съдействието, Тед, но ако ни беше казал по-рано, можехме вече да сме догонили проклетия кораб!

О’Трепка го зяпна втрещено.

— Да догоните „Пути"? Бога ми, сър, че то и еднокрак може да го догони! Това е тежкотоварен кораб, не някаква хвърчилка! И цяла нощ да пътува, едва ли е минал завоя при Фендер. По целия път има завои, разбирате ли? Мене ако питате, и един километър няма без завой! А и е пълно със скали. Без майтап, по старата Негодяйка трябва да криволичите толкова много, че често си пресичате собствената диря.

Ваймс кимна.

— Едно последно нещо, Тед. Припомни ми отново… Как точно изглежда господин Стретфърд?

— О, ами нали ги знаете тия, сър, някак никакви. Не знам на колко години е. Има-няма към двайсет и пет. Може би двайсет. С някак миша коса. Странно, ама не си личи да има някакви белези. — Тед изглежда се смути от тези оскъдни сведения и сви рамене. — Горе-долу средно висок. — Той зарови из главата си за подробности и се предаде. — Честно казано, някак си прилича на всички останали, сър, тъй де, докато не се ядоса — лицето на Тед светна, — ама тогава си прилича баш на Стретфърд.

Уиликинс седеше на пейката под кестена и отморяваше, положил спокойно ръце на скута си. Биваше го в това. Имаше талант да се отморява, какъвто убягваше на Ваймс. Сигурно беше някакъв прислужнически чалъм, помисли си капитанът. Ако нямаш нищо за вършене, не вършиш нищо. Тъкмо сега и на него би му дошла добре малко отмора. Докато той си стои тук, вещественото доказателство сигурно се изнизваше по течението, но съдейки по чутото, със скорост, която би могъл да задмине едва ли не пеша. За съжаление Сибил беше права. На тази възраст човек трябваше да бъде разумен. Понякога се налага да поемеш дъх, докато все още можеш. Той седна до помощника си и подхвана:

— Интересен ден, Уиликинс.

— Да, наистина, командире. Ще позволите ли да отбележа, че младият околийски Левак се справи със задълженията си с голям апломб. Имате дарба да вдъхновявате хората, сър, ако мога да се изразя така.

За известно време се възцари тишина, след което Ваймс каза:

— Е, разбира се, доста помогна фактът, че някакъв проклет глупак действително пусна стрела! Личеше си как треперят при мисълта какво ли би могло да се случи, ако се окажат от бандата, убила мила старица. Човек не се измъква лесно от тоя тип проблеми. Това ги размекна! И очевидно беше истински късмет за нас — додаде Ваймс, без да извръща глава. Той остави тишината да си царува, докато бурята се вихреше в далечината, а каквото и да беше онова, дето си цвъртеше в храсталака наблизо, продължаваше да си цвърти в топлия душен следобед.

— Макар че съм озадачен — продължи той, като че ли току-що му е минало през ума. — Ако някой отпред в тълпата беше пуснал стрела, нямаше как да не го забележа, а ако е бил някъде отзад, ще да е бил доста умел да се прицели през може би много тясно пространство. Това би било много изкусна стрелба, Уиликинс.

Уиликинс седеше, все така благо зареял взор в хоризонта. Ваймс го погледна с крайчеца на окото си, но не забеляза и намек за влага по челото му. Тогава благородният благороднически служител се обади:

— Предполагам, че тези селски момци са понадобрели в ловката стрелба, командире.

Ваймс го шляпна по гърба и се ухили.

— Брей, да им се не начуди човек, а? Видя ли само какви арбалети имат? Скапана работа, мен ако питаш, вехти и ръждясали, като ония, дето дядовците им са домъкнали вкъщи от някоя война. А пък стрелата като че ли беше от зловещите комплектчета, дето се правят по поръчка от „Бърли и Силенвръката" за Миротвореца, модел номер 9, сещаш ли се?

— Опасявам се, че се налага да освежите паметта ми, командире.

Ваймс започваше да се забавлява и възкликна:

— О, няма как да не се сетиш! Само три такива бяха направени! Два от тях все още са под ключ и магьосническа защита в трезора на фирмата, а другият… наистина ли не се сещаш? Прибран е на сигурно в онова малко хранилище, дето направихме в мазето на булевард „Скуун" миналата година. Двамата с теб изливахме бетона, докато Сибил и малкият бяха навън, и после замазахме целия под, тъй че трябва да знаеш, че е там, за да го откриеш. Всеки, заловен с подобно оръжие, подлежи на обесване съгласно разпорежданията на Ветинари, а от Гилдията на убийците са заявили пред Вестника, че обесването ще е пикник в сравнение с онова, което ще му се случи на онзи, за когото разберат, че притежава такъв. Само си помисли: та то едва му личи, че е арбалет. Безшумен, сгъваем, само за миг се прибира в джоба, лесно се скрива и е смъртоносен в ръцете на опитен стрелец като теб или мен. — Ваймс отново се усмихна. — Не се изненадвай, Уиликинс, помня какви чудеса извърши дори със стандартен военен лък през войната. Небесата знаят какво ли би могъл да направи някой като теб с проклетия Миротворец. Само се чудя как подобно нещо е попаднало тук, в провинцията. Небивал все пак конфискува всички оръжия, които откри, но може би едно от онези приятелчета го е скрило в ботуша си. Как мислиш, а?

Уиликинс прочисти гърло.

— Ами, командире, ако позволите да говоря открито, бих казал, че от една страна, в „Бърли и Силенвръката" има доста работници, а от друга, разбира се, директорите на най-прочутия производител на оръжия в Равнините може да са решили да приберат по няколко сувенира, преди да бъде забранен моделът, и кой знае къде може да са попаднали въпросните. Не мога да се сетя за никакво друго обяснение.

— Да, разбира се, сигурно си прав — кимна Ваймс. — И при все че ме ужасява мисълта, че едно от тези неща може да попадне нейде си из улиците, трябва да призная, че идиотът, който го използва, наистина ни измъкна от доста трудна ситуация. — Той млъкна за малко, а после продължи: — Получавал ли си повишение на заплатата наскоро, Уиликинс?

— Напълно съм доволен от възнаграждението си, командире.

— То е напълно заслужено. Но за да сме сигурни, бих искал още щом се приберем у дома, да провериш мазето просто за всеки случай, става ли? Понеже ако няма други от тези проклети неща, искам да съм сигурен, че все още имам такова у мен. — Когато Уиликинс обърна глава, Ваймс продължи: — О, и Уиликинс, адски голям късметлия си, че Небивал не може да събере две и две.

Това едва забележима въздишка на облекчение ли беше? Определено не.

— Ще се заема с въпроса още щом стъпим в сградата, командире, и съм сигурен, че ако искате сам да слезете долу малко по-късно да направите лична проверка, ще го намерите да си стои там, където винаги е бил.

— Сигурен съм, Уиликинс. Сега обаче се чудя дали не би могъл да ми помогнеш с решаването на един проблем? Трябва да догоня „Чудната Пути". — Той спешно додаде: — Става дума за кораб, разбира се.

— Да, сър, наясно съм с въпросния плавателен съд. Ако си спомняте, бях тук известно време преди да дойдете с Нейно благородие, и се случи да съм близо до реката, когато той мина нагоре по течението. Помня, че хората взеха да ми го сочат. Обясниха ми, че отивал нагоре до Стръмнище да натовари вероятно желязна руда, добита от джуджешката мина, което доста ме изненада, тъй като обикновено я топят направо в мината и изнасят отливките, което е по-икономичният метод, сър.

— Изумително — каза Ваймс. — Но си мисля, че колкото и бавно да се движи, трябва да го погна.

Небивал тъкмо излизаше от къщата.

— Чух за… кораба, момко. Трябва да тръгваме, докато е още светло.

Небивал направо изкозирува.

— Тъй вярно, имам грижата, сър, ама какво да правя със затворника? Старото ми мамче, може да му дава храна и да му изнася кофата, няма да й е за пръв път да прави нещо такова, ама не ми се ще да я оставям самичка точно сега, ако ме разбирате.

Ваймс кимна. У дома трябваше само да щракне с пръсти, за да се появи тутакси някой страж на негово разположение, но сега… Е, нямаше избор.

— Уиликинс!

— Да, командире?

— Уиликинс, против волята си и, смея да кажа, против твоята те назначавам на длъжност цивилен полицай и ти нареждам да закараш затворника в резиденцията и да го охраняваш под ключ. Дори проклета армия да съберат, трябва да са луди да нападнат резиденцията, когато Сибил е в нея. И във всеки случай, Уиликинс, не мога да се сетя за по-подходящ от теб да пази семейството ми.

Уиликинс светна и отдаде чест:

— Да, сър, прието и разбрано. Може да разчитате на мен, сър, само че… ъ-ъ, като се върнем обратно в града, бихте ли могъл, ъ-ъ, да не казвате на никого, че съм бил за известно време ченге, моля? Имам приятели, сър, близки приятели, които ме познават отдавна и ще ме скалпират, ако чуят, че съм бил ченге.

— Е, не съм от хората, които ще тръгнат да избелват нечие име против волята му — отвърна Ваймс. — Разбрахме ли се? Ще ти бъда благодарен, ако успееш да се въздържиш от прекомерно авантюризиране. Просто охранявай затворника и се погрижи да не му се случи нищо лошо. Пък ако заради това се налага някаква благоразумна дребна вреда да споходи някого другиго, неохотно ще преглътна този факт.

Уиликинс доби смирен вид.

— Да, сър, напълно ви разбрах. Гребенът ми няма да излиза от джоба.

Ваймс въздъхна.

— В джобовете си имаш страшно много неща, Уиликинс. Наложи запор на ползването им, човече. И между другото, предай на Сибил и Сами, ако обичаш, че тате преследва лошите и скоро ще се върне.

Небивал премести очи от Ваймс върху Уиликинс.

— Ами хубаво, че въпросът се реши, господа — заключи той с притеснена усмивка. — А сега, ако сте готов, командире, да идем до конюшнята да наемем два коня. — С тези думи той тръгна енергично към селото, оставяйки Сам Ваймс без друга алтернатива, освен да го последва.

Ваймс изпъшка:

— Коне?

— Тъй вярно, командире. Съдейки по чутото, би трябвало да застигнем „Пути" до час. Честно казано, сигурно можем да го изпреварим, но най-добре да играем на сигурно, не е ли така? — Небивал за миг доби овчи вид и добави: — Аз не яздя много-много, командире, но ще се опитам да не се изложа пред вас.

Ваймс отвори уста. След което я затвори, опандизвайки думите: „Момко, по-скоро бих яздил прасе, отколкото кон, ако не възразяваш. Те, прасетата, поне само си търчат, ама конете? Аз по принцип си падам по конете, но си падам доста болезнено по тях, при което те ме отблъскват така, че отново започвам да си падам по конете, но знам, че след половин секунда цялото проклето нещо започва отново и да, преди да ми излезеш с всичките онези „Няма проблеми, ако се надигнеш, докато се снижават", нека ти кажа, че тоя трик изобщо не се получава при мен, защото тогава се озовавам или над, или малко зад коня, или толкова внезапно върху него, че наистина се радвам, че със Сибил решихме да имаме само едно дете…"

Небивал обаче беше във въодушевено и бъбриво настроение:

— Предполагам, че в Куумската долина е имало много коне, а, сър?

На Ваймс му приседна.

— Всъщност, момко, на троловете не им вършат никаква работа, а се говори, че джуджетата ги ядат тихомълком.

— Боже, това сигурно е било голям удар за такъв боец като вас, командире?

Боец ли? Може би, каза си Ваймс, поне при липса на друга алтернатива, но откъде, да им се не знаят и седемте кръга на ада, ти хрумна, че ми е присъщо дори да поглеждам коне? И защо още вървим към някакъв обор, който ще е тъпкан с проклетите твари, които пръхтят, ровят с копита, ръсят слюнки и въртят дивашки очи, както по принцип си правят? Е, ето защо: защото съм се гипсирал адски от страх да кажа на Небивал, че съм се гипсирал адски от страх. Ха, историята на моя живот — твърде голям страхливец съм, за да бъда страхливец, по дяволите!

Ето че Небивал отмести тежката дървена порта, която в чувствителните уши на Ваймс изскърца като новоскована бесилка. Той изпъшка и прекрачи прага. Да, това си беше истинска гадна конюшня и на Ваймс му се догади. Ей ги на и неизменните хрантутници — кривокраки, диви, с нещо плъхско в мутрите и чаталестусет в краката. Направо да играеш крикец с тях. Всички имаха по някоя сламка между зъбите, вероятно защото на това я караха. И така, безпомощният Ваймс бе представен на разни мъже, които, то се знае, бяха чували за него (Е, как, такъв велик полицай!), докато Небивал го описваше с щедри краски тъкмо като човек, който ще настоява да язди най-необуздания звяр, озаптен в обора.

Изведоха им два оседлани коня със зъл вид и Небивал щедро побутна по-едрия към Ваймс.

— Ето, сър. Отново на седлото, а? — смигна той и му подаде юздите.

Докато Небивал договаряше наемните условия, Ваймс усети, че нещо го подръпва за крака, и сведе очи към ухилената физиономия на околийски стажант Смръдльо, който изсъска:

— Гулям зор, гусин пу-ли-ссай, а, кулега? Гулям зор за некой шубе от кон. Адски верно! Мрази кон, знае мой нос страх. Земи мен, гусин пу-ли-ссай. Аз оправя. Нема грижа. Смръдльо без туй требе, а? Ти открива плашен гоблин? Вряс, вряс, вряс! Ама Смръдльо вика млък гоблин, тоз тук ако тъй личи, не чак такъв задник, тъй на! — Проклетото гоблинче снижи още повече пропукващия си глас и додаде така, че Ваймс едва го чу: — А Смръдльо хич нема каже бъкел за оня, дето пере ризи на гусин пу-ли-ссай и бива арбалет, а? Гусин Ваймс? Няма толкова клет народ, за когото никой да нехае, господин Ваймс. — Думите удариха Ваймс като мокър парцал през лицето. Малкият негодник ли каза това? Ваймс наистина ли го чу? Сякаш попадна в разговора от някъде другаде, от някъде много другаде. Той се втренчи в Смръдльо, който весело му се озъби и се навря ужасяващо под коня тъкмо когато отсреща в обора мозъчният тръст от дебатиращи конни експерти приключи преговорите с Небивал. Онзи, който явно бе шефът, плю на десницата си, а Небивал, нарушавайки всички процедури по обществена безопасност, плю на своята и разтърсиха ръце, а после и парите размениха ръце и Ваймс си помисли, че би било добре, ако те поне си миеха ръцете.

И в този момент конят коленичи пред Ваймс, вероятно за свое собствено изумление. Ваймс беше виждал това само в цирка, а всички останали ахнаха, сякаш никъде не са го виждали.

Смръдльо чудодейно беше изчезнал, но както казва достопочтеният философ Ли Тин Уидъл, когато те гледат невярващи очи, трябва да направиш нещо или да си останеш, според великия божествен замисъл, тъпак. Ето защо Ваймс разкриви крака и се примъкна над коня небрежно колкото можа, а после издаде онзи странен цъкащ звук, който беше чувал конярите да използват за всяка команда, и конят се изправи на крака, издигайки Ваймс лекичко като в люлка за небивало изумление и последващи диви овации от кривокраката тълпа, която ръкопляскаше и викаше неща от сорта на: „Ей богу, сър, трябва да се цаните в цирка!". А през това време Левак, за жалост, преливаше от възхита.

Вятърът се усилваше, но все още не се беше съвсем смрачило и Ваймс остави Небивал да води в лек раван, който наистина се оказа равен.

— Изглежда ще вали, командире. Предлагам да ускорим малко, докато не стигнем земята на Свирач, а като заобиколим плитчините при пролива Джонсън, може да минем в лек галоп край бостана с пъпеши, откъдето вече ще можем да видим „Пути". Как ви се струва, сър?

Сам Ваймс тежко изчака няколко секунди, за да създаде впечатлението, че има и най-малка представа от местната география, и отвърна:

— Ами да, струва ми се горе-долу добре, Левак.

Смръдльо се примъкна нагоре към гривата на коня, отново се ухили и вдигна малък палец, за щастие не чужд.

Небивал стисна юздите.

— Добре, сър, в такъв случай напред!

На Ваймс му отне известно време да схване напълно какво точно става. В един момент Левак стоеше на коня си и цъкаше както се полага, а в следващия нямаше ни Левак, ни кон, но доста голямо количество прах в далечината и дрезгавият глас на Смръдльо, подвикващ „Дръж здраво, гусин пу-ли-ссай!". И тогава хоризонтът се хвърли срещу него. Галопът някак си не беше чак толкова зле, колкото тръса, и той успя горе-долу да легне върху коня. Оставаше му само да се надява, че някой знае какво става. Изглежда Смръдльо беше поел командването.

Пътят беше доста широк и те прогърмяха по него, оставяйки следа от бял прах. По някое време внезапно се спуснаха надолу, докато земята отдясно на Ваймс се издигна нагоре, а реката се появи иззад някакви дървета. Той вече знаеше, че това е река, която не вижда смисъл да бърза. Все пак се състоеше от вода, а е общоизвестно, че водата има памет. Тя си знаеше работата: изпаряваш се, носиш се напред-назад като облак, докато някой не организира всичко, а после падаш надолу като дъжд. Това се случва непрекъснато. Няма смисъл от бързане. След първото цопване вече всичко ти е ясно.

И така, реката се влачеше из меандрите. Дори Анкх беше по-бърза. Но докато Анкх вонеше като отходен канал, тя не се полюшваше мудно напред-назад от единия бряг към другия, както старата Негодяйка, сякаш несигурна относно цялата тая работа с кръговрата на водата. И докато реката се извиваше като змия, същото правеха и бреговете й, които в синхрон с цялостния ленив пейзаж, бяха обрасли с гъста растителност.

При все това Небивал поддържаше темпото, а Ваймс просто се крепеше с надеждата, че конете вероятно не се мъчат да паднат нарочно във водата. Лежеше все така плътно прилепен към коня, понеже по-ниските клони и оплетената зеленина заплашваха в противен случай да го пометат от седлото като муха.

А, да, мухите. Речният бряг ги развъждаше с милиони. Той усещаше как лазят по косата му, докато някое листо или клонка не ги забършеше. Вероятността да зърне Чудната… лодка, без да му бъде откъсната главата, изглеждаше изключително малка. И все пак ето че внезапно се появи надежда за бодящия го гръб — пясъчна коса с няколко изхвърлени на нея дънера и Небивал, който дръпва юздите на коня си, за да спре. Ваймс успя да се поизправи на седлото тъкмо навреме и двамата скочиха на земята.

— Поздравления, командире! Явно сте роден в седлото! Добри новини! Усещате ли миризмата?

Ваймс подуши въздуха, при което носът му се изпълни с мухи и много тежка воня на говежди тор.

— Виси във въздуха, нали? — обади се Небивал. — Това е миризмата на волове, няма грешка! Те си вършат работата в движение, да знаете.

Ваймс погледна мътната вода.

— Не съм изненадан. — Може би, помисли си той, сега му е времето да си поговоря малко с хлапака. Той прочисти гърло и се втренчи невиждащо в калта, докато си подреди мислите. Малки вълнички се плискаха в брега, а конете пристъпваха неспокойно.

— Левак, не знам на какво ще се натъкнем, като стигнем кораба, ясно? Не знам дали можем да го обърнем или да измъкнем гоблините и после да ги върнем по суша или дори да яздим чак до крайбрежието, но оттук нататък думата имам аз, ясно? И имам думата, понеже имам много голям опит с хора, които не искат да ме виждат пред очите си или дори жив.

— Да, сър — започна Небивал, — само че ми се струва…

Ваймс заора нататък:

— Не знам какво ще открием, но подозирам, че хората, които се опитват да превземат плавателни съдове, дори плавателна фабрика за тор като „Пути", вероятно се приемат без замисляне от екипажа за пирати, така че аз ще давам заповедите и искам да правиш точно каквото ти наредя, ясно?

За малко изглеждаше, сякаш Небивал се кани да възрази, но той просто кимна, потупа коня си и загледа как поредната малка вълничка се плисна до конете. Внезапното мълчание на обичайно толкова бъбрив човек обърка Ваймс и той запита:

— Чакаш ли нещо, Левак?

Небивал кимна и обясни:

— Не исках да ви прекъсвам, командире, пък и както казахте, вие имате думата. Само чаках да кажете нещо, което ми се щеше да чуя, сър.

— О, нима? Като например?

— Ами, сър, като начало бих искал да ви чуя да кажете, че е време да яхнем конете и да се изнесем оттук наистина бързо, понеже водата се вдига и скоро алигаторите ще се събудят.

Ваймс се озърна. Един от дънерите, на когото тъй равнодушно не беше обърнал и капка внимание, протягаше крака. Озова се върху коня си с юзди в ръката за малко повече от секунда.

— Ще приема това за заповед, сър, с ваше разрешение — извика Небивал и се юрна подире му.

Ваймс не се и опита да намали, докато не прецени, че са достатъчно нагоре от брега, за да представляват интерес за нещо, което живее във водата, а после изчака Небивал да го настигне.

— Добре, околийски Левак, все още аз имам думата, но ще се вслушвам в сведенията ти за местните условия. Така доволен ли си? Откъде се взима тая вода?

Водата определено се вдигаше: когато започнаха, беше нужна линийка, за да е сигурен човек, че изобщо тече, а сега вълничките танцуваха една след друга и започваше да ръми лек дъжд.

— От онази буря, която идва зад нас — посочи Небивал, — но не се безпокойте, сър, всичко това значи, че „Пути" ще акостира, ако стане прекалено силна. Тогава може просто да се качим на борда.

Дъждът вече се сипеше по-бързо и Ваймс запита:

— А какво, ако реши да продължи? Не остава много до залез слънце, нали?

— Това няма да е проблем, командире, не се притеснявайте! — извика Небивал с вбесяваща бодрост. — Ще продължим да го преследваме. Водата не може да се вдигне чак толкова. Освен това където и да е, „Пути" ще е със запалени светлини, червени, от газови лампи. Така че не му берете грижа — завърши Небивал. — Ако е по реката, ще го открием, така или иначе. Може ли да попитам, сър, какво възнамерявате да правим тогава?

Ваймс не беше сигурен, но никой командир не обича да си признае нещо подобно, затова той парира въпроса с въпрос:

— Господин Левак, струва ми се, че подценяваш реката! Я виж там! — Той посочи към едно място срещу тях, където водата се завихряше и клокочеше, покачвайки нивото си пред очите им.

— А — Небивал махна с ръка, — старата Негодяйка все влачи разни отломки. Ама човек трябва да се притеснява само в случай на противна вълна.^[31] То се случва много рядко при определени обстоятелства, сър, и може да сте сигурен, че капитанът ще отбие „Пути" доста преди да се стигне до нещо такова. Освен това в лошо време, особено нощем, изобщо не може да се плава по тая река. Старата Негодяйка е пълна с подводни скали и прагове. Би било самоубийство, дори за щурман като господин О’Стър!

Продължиха да яздят в тишина, ако се изключи ужасното гъргорене и клокочене на тъмните води отдолу, напиращи към рида. Вече изчезваше и последната виделина, станала мръсно оранжева от прорязващите я светкавици, следвани от каменоломни гръмотевици. В горите от двете страни на реката припламваха и на места горяха дървета, което, помисли си Ваймс, поне помагаше донякъде за навигацията. Дрехите му вече подгизваха от дъжда и той извика с глас, който издаде убеждението му, че няма да му се понрави отговорът на следващия въпрос:

— Между нищото, само за да минава времето, момко, би ли ми казал какво точно е противна вълна?

Отговорът на Небивал бе удавен от изтрещелия зад тях гръм, но при следващия опит успя:

— Рядко явление при бури в ждрелата, сър, при което отломките от бурята се заприщват по определен начин и…

Смръдльо се покатери до шията на коня и кой би посмял да помисли откъде. Излъчваше бледосин мъртвешки отблясък. Ваймс протегна пръст да го пипне и по ръката му затанцува синьо пламъче. Знаеше си.

— Огънят на свети Унгулант! — извика той и му се прииска да можеше да го използва, за да запали последната си цигара, àко и да беше дихание на удавените. На човек понякога просто му трябва едно дръпване.

Небивал се цъклеше в синята светлина с такъв ужас, че Ваймс почти не намери у себе си сили да се намеси. Все пак го стори:

— Какво има сега, момко?

Една светкавица с усет за драматични моменти освети лицето на Небивал, когато той се обърна към Ваймс.

— Ами, командире, отломките се струпват и сбиват в плътна маса, а реката се вдига и така напира, че рано или късно разбива тоя естествен бент, и той се пръсва по течението, безмилостно помитайки всичко по пътя си чак до морето, сър. Те затова на тая река й викат „Старата Негодяйка"!

— Е, разбира се — въздъхна Ваймс, — аз съм едно неуко градско чедо и не знам много за тия неща, но както подразбирам, това натрупване на отломки, които се пръсват по течението, помитайки всичко по пътя си чак до морето, по принцип се счита за кофти работа, а?

Зад тях се разнесе тягостно проскърцване, когато светкавица удари поредното дърво.

— Да, сър. Изпуснахте „безмилостно", сър — внимателно отбеляза Небивал. — Мисля, че наистина трябва да се опитаме да догоним „Пути" колкото се може по-скоро, сър.

— Смятам, че си прав, момко, и затова предлагам… Каквото и да правеше Смръдльо и каквото и всъщност да беше Смръдльо, конете вече бяха уплашени до полуда. Във въздуха имаше толкова много вода и толкова малко останала светлина, че разликата между реката и брега можеше да си проличи само по това къде ще изпаднеш.

Дъждът се лееше от всички посоки, включително нагоре, а симфонията на мрачната разруха се подсилваше от неумолимото свличане на брега в пенещата се вода. Конете вече бяха обезумели и посоката нямаше никакво значение — светът се състоеше единствено от мрак, вода, смразяваща безнадеждност и две червени очи.

Небивал ги видя пръв, а после Ваймс долови миризмата. Беше натрапчивата, отчаяна миризма на наистина притеснени волове и достатъчно наситена, за да си проправи път през целия ад. Колкото и да е чудно, корабът все още се носеше над водата въпреки факта, че вързаната за него флотилия от баржи се блъскаше, оплиташе и с една дума се мяташе по реката като опашката на вбесена котка.

— Защо не са го вързали някъде? — извика Небивал на бурята.

Изглеждаше отчаяно, но Ваймс скочи от стремето, сграбчи зловонното телце на Смръдльо и перна коня си по задницата. Все пак така поне имаше някакъв шанс да оцелее, отколкото с ездач.

И тогава, макар и за миг, вътрешният му взор обгърна Куумската долина. Едва не умря тогава, когато водата се стовари в ждрелото и забуча из безкрайните карстови пещери, като го запокитваше в стените, въргаляше го по дъното и го блъскаше по таваните, докато не го изхвърли на малък пясъчен бряг сред абсолютен мрак. Тогава мракът му стана приятел и Ваймс се понесе в лоното на мрака, откривайки просветление. Тогава разбра, че страхът и яростта могат да бъдат отлети в меч, а стремежът да почете още веднъж за лека нощ на детето си — да се превърне в щит и броня за един умиращ дрипльо, който след това се ръкува с крале.

След подобно нещо какво му е страшното да спасиш няколко гоблина и още неколцина човеци от лашкащ се в някаква коварна река кораб сред тътнещия проливен мрак?

Той затича по жвакащия бряг с лееща се във врата му вода. Тичането обаче не беше достатъчно. Трябваше да помисли. Близко е до ума, че щурманът познава реката и познава кораба. Би могъл да акостира по всяко време, нали? Но не го беше сторил, а явно не беше глупак, защото, макар да познаваше реката едва от няколко часа, Ваймс виждаше, че нито един глупак не би могъл да оцелее в нея за повече от няколко курса. Тя беше създадена като капан за глупаците.

От друга страна, ако не си глупак, да си щурман на волски кораб е доста добра оферта — получаваш престиж, уважение, подчинени и стабилна заплата за стабилна работа, без да се брои завистта на всички хлапета по всеки пристан от курса. Една вечер Сибил му беше разказала надълго и нашироко за щурманите, при това с немалък ентусиазъм. Защо тогава при такава чудесна длъжност някои би влачил ценен товар с такъв ценен кораб в подобна вечер, обещаваща пълно унищожение при всеки змийски завой, когато никой не би го обвинил, ако акостира за малко?

За пари? Не, отхвърли мисълта Ваймс. Тази река се казва Старата Негодяйка и парите със сигурност не вършат работа, когато затъваш мъчително в калната й паст. Освен това Ваймс познаваше такива мъже. По принцип бяха горди, самоуверени и абсолютно неподатливи на подкуп. Щурманът вероятно не би подложил на риск кораба дори да му опреш нож в гърлото… Но семейството му обикновено е с него. Той, така да се каже, си върти руля от вкъщи, нали?

Какво би направил един отчаян щурман в такъв случай, а? Какво би сторил, ако някой опре нож в гърлото на жена му или детето му? Какво му остава да стори, освен да продължи да върти руля, разчитайки на целия си жизнен опит, за да ги спаси? А нежеланият гост няма да е сам, не, защото когато се опиташ да килнеш рязко кораба, докато напрегнал мускули, разчиташ на объркването, за да скочиш върху падналия негодник и да го удушиш с голи ръце, би могъл да успееш, ако не си е довел помощник. Така че просто оставаш на руля с голата надежда и молитвите си, очаквайки всеки миг да те застигне грохотът на противната вълна.

Небивал вече търчеше по брега след него и едва успя да изпъхти:

— Какво ще правим, сър? Олеле, какво ще правим!

Ваймс не му обърна внимание за момента. Дъждът, кипналото течение и въргалящите се дънери бяха достатъчно голям проблем, обаче той не сваляше очи от редицата баржи. В лашкането им имаше някакъв ритъм, но той непрекъснато се нарушаваше от всевъзможни отломки каквито и опити за управление да се правеха там отпред, при щурвала. Всеки път, когато най-задната баржа се блъснеше в брега, настъпваше един момент, един ценен мигновен момент, в който човек би могъл да скочи на борда й, стига да беше такъв глупец.

Така че той скочи и осъзна, че един скок налага друг скок и сбъркаш ли ритъма, падаш във водата. Ако обаче скочиш на следващата баржа, която се тресе и подмята насам-натам във въртопа, просто се надяваш кракът ти да не попадне помежду двете. Защото ако две осемметрови баржи приклещят крака ти като в сандвич, няма да се разминеш само със синина. Смръдльо обаче се стрелкаше напред с летящи подскоци, едва ли не пируети, а Ваймс беше достатъчно бърз да схване посланието и скачаше точно след него на следващата баржа, пък подире му, колкото и да е чудно, същото правеше и Небивал, и то през смях, макар че трябваше да си на крачка от него, за да го чуеш.

— Супер, сър! Така скачахме като деца… всеки правеше скок… големите бяха най-страхотни…

Ваймс задиша отново след първите два скока. Според думите на Небивал „Чудната Пути" беше товарен кораб, голям и бавен, само че кой знае какъв товар превозваше? На тези баржи може да има какво ли не, помисли си той, но все още не се долавяше миризмата на гоблини, а ги чакаха още две баржи и време, което се напъваше да се влоши още повече.

Докато си мислеше това, пред него отново изникна Смръдльо, който очевидно можеше да се появява и да изчезва съвсем незабележимо. Още просветваше леко. Ваймс трябваше да се наведе почти до ухото му, за да го попита:

— Къде са те, Смръдльо?

Гоблинът изпърдя, най-вероятно по клоунски, повече за забавление, отколкото за облекчение. Явно доволен от реакцията, той пропука:

— Първа баржа! Лесно стига! Лесно храни!

Ваймс измери на око разстоянието до баржата непосредствено зад „Пути". Там сигурно има нещо като подвижен мост, нали? Някакво средство да се стигне до баржата, така че екипажът да има достъп до товара. Той се обърна отново към Небивал, целият прогизнал от дъжд и огрян от поредното проблясване на светкавица.

— Колцина са в екипажа, как мислиш?

Дори от толкова близо, Небивал трябваше да вика:

— Сигурно има двама мъже или мъж и момче, долу в онова, дето му викат обора! Освен техничаря и отговорника за товара или капитана на каргото! Понякога и готвач, ако жената на капитана не иска да върши тая работа, макар че обикновено я върши, плюс един-двама младока, дето се учат на занаята.

— Само това? Няма ли часови?

— Не, сър, това не е военен кораб!

Двете баржи се сблъскаха, запращайки нагоре воден стълб, който най-накрая успя да напълни ботушите на Ваймс чак до върха. Нямаше смисъл да ги изпразва, но смогна да изръмжи през бурята:

— Имам новини за теб, момко. Водата се покачва. Готвейки се да скочи на следващата лашкаща се баржа, той се зачуди: „Добре де, къде са хората? Надали всички искат да умрат?" Когато баржата наближи, той се засили, но се подхлъзна и падна тъкмо навреме, за да види как мечът му предателски потъва в бушуващата вода. Ругаейки и мъчейки се да запази равновесие, той изчака следващата възможност за оцеляване на косъм и този път успя. Отново скочи и едва не падна назад между удрящите се една в друга греди, но с рисковано балансиране успя да се хвърли напред и пропадна през брезента, озовавайки се очи в очи с някакво неразличимо лице, което изпищя:

— Моля ви! Моля не ме убивайте! Аз съм само един объркан птицевъд! Нямам никакви оръжия! Дори не обичам да убивам пилци!

Оказа се, че се е приземил върху възпълничък мъж, който щеше отново да изпищи, ако Ваймс не му беше запушил устата, като процеди:

— Полиция, господине. Съжалявам за неудобството, но кой, по дяволите, сте вие и какво става тук? Хайде, нямам време за губене! — Той изтика мъжа по-навътре в баржата и мокрият мрак с позната миризма му подсказа, че объркан или не, човекът не лъжеше за пилците. От клопащата перната тъмнина на телените кошове отзад се излъчваше и друга миризма, която обявяваше, че голям брой кокошки, по принцип не най-стоическите същества и в най-добрите моменти, понастоящем бяха много уплашени.

Смътният силует възкликна:

— Полиция? Тук? Я кажи някой друг майтап, друже! За кой се мислиш, а? Да не си проклетият командир Ваймс?

Баржата отново се килна и едно блудно яйце полетя от тъмнината и се разпльока в лицето на Ваймс. Той го обърса или поне поразмаза оттук-оттам, след което отвърна:

— Бре, бре, все така ли уцелвате, господине?

Фирмата му беше менте. Всъщност пълното й име беше „Хвалба и Изцерител Менте", така че беше неизбежно при такава фамилия да настояваш да се обясниш, дори когато надвисналата мокра смърт се е втренчила не само в очите ти, а и навсякъде другаде, включително вероятно и в двата ти крачола.

— Видите ли, сър, родът ми идва от Клач и коренната ни фамилия е била Манталитет, но, естествено, в течение на времето хората имат навика да произнасят погрешно някои…

Ваймс го прекъсна, понеже това беше по-приемлив вариант от удушаването.

— Моля ви, господин Менте, ще ми кажете ли какво става на „Пути"?

— О, боже, беше ужасно, наистина беше изключително ужасно! Отвсякъде викове, крясъци и със сигурност чух женски писък! А сега непрекъснато се удряме в брега или поне така звучи! А пък бурята, сър, без съмнение ще сме на дъното само докато мигнем!

— Не отидохте ли напред да погледнете, господи! Менте? — запита Ваймс.

Човекът явно се потресе.

— Командире, аз отглеждам комплицирани кокошки, изключително комплицирани кокошки. Не разбирам нищо от бой! Кокошките никога не стават толкова агресивни! Наистина съжалявам, сър, но не отидох да погледна, та да не би да видя нещо, разбирате ли? Щото ако бях видял нещо, хората сигурно щяха да видят мен, сър. И понеже предполагам, че са онези хора, дето са останали живи, след като някои други хора може евентуално да са умрели, и може би имат пръст във въпросните смъртни случаи, се погрижих да не ме видят, сър, ако разбирате какво имам предвид. Освен това нямам оръжия, но пък имам слаби дробове и дървен крак. И съм жив до момента.

Ваймс си помисли, че общо взето, във всичко това има безспорна логика, така че каза:

— Не се тревожете за това, господин Менте, сигурен съм, че си имате достатъчно проблеми с комплицираните ви кокошки. Та значи нямате никакво оръжие, а?

— Много съжалявам, че ви разочаровам, командире, но аз не съм голям здравеняк. Едвам качих сандъчето си с инструменти на борда!

Лицето на Ваймс не трепна.

— Сандъче с инструменти ли? Имате инструменти?

Господин Менте отново се прилепи за стената, когато баржата подскочи от нещо, което не би трябвало да е там, и отговори:

— Ами да, разбира се. Ако успеем да стигнем до Куирм, имам едно местенце, което трябва да подготвя за стотина кокошки, а в тия времена ако искаш нещо да стане както трябва, трябва да си го свършиш сам, нали?

— Сърбал съм я тая чорба — каза Ваймс, залитайки от поредния удар. — Питам се дали не може да погледна това ваше сандъче с инструменти?

Има моменти, в които симфонията на света с целия й звуков калейдоскоп от трясъци, бумтежи, свистене и тътен изведнъж се слива в едно огромно алелуя! А съдържанието на невинното сандъче с инструменти на птицевъда, в което нямаше нищо, дето да не е направено от най-обикновено желязо, стомана и дърво, въпреки всичко озари очите на командир Сам Ваймс като манна небесна. Чукчета, чукове, триони, леле-мале! Дори имаше голямо нарезно шило! Какво би могъл да постигне Уиликинс с такава играчка? А-ле-лу-я! О, имаше и кози крак! Ваймс го претегли на ръка и усети как Улицата се надига и разгръща под краката му. Мъжът с комплицираните кокошки беше чул женски писък…

Ваймс се извъртя, когато брезентът се отметна и Небивал падна в баржата сред вихрушка от пръски.

— Знам, че не ми дадохте сигнал, командире, но реших, че е редно да ви кажа — водата спада.

Ваймс забеляза, че господин Менте стисна очи и изпъшка. Обърна се въпросително към Небивал:

— Е, това е добре, нали? Водата? Че спада?

— Не, сър, не е! — извика Небивал. — Продължава яко да вали, а нивото на водата спада, което значи, че нагоре по течението се натрупват достатъчно строшени дървета, храсти, камъни, кал и какви ли не боклуци и правят тапа, която става все по-голяма и по-голяма и се разширява, а водата се заприщва зад нея. Разбирате ли какво имам предвид?

Ваймс разбра.

— Противна вълна?

Небивал кимна:

— Противно вярно, сър! Имаме избор да умрем върху реката или под нея, как предпочитате? Какви са заповедите ви, моля ви, сър?

Поредният сблъсък разтърси баржата и Ваймс се втренчи в мрака. В тази ужасна тъмнина някой успяваше да накара кораба да не се преобърне. Беше пищяла жена, а Ваймс имаше кози крак. Почти без да мисли, той бръкна в отвореното сандъче и подаде на Небивал един ковашки чук:

— Дръж, момко. Знам, че си имаш официална палка, но нещата могат да станат интимни и лични. Зачисли го към чудовищната алгебра на нуждата и се опитай да не ме удряш с него.

Чу гласа на Небивал да пита още по-трескаво:

— Какво ще правим, командире?

Ваймс примигна и отговори:

— Всичко!

Когато Ваймс дръпна брезента, вятърът го подхвана и той полетя през реката, оставяйки собственика на комплицираните кокошки ребром с голата надежда и строшените яйца. Измъкнаха се върху баржата, а сенките им затанцуваха под ритъма на светкавиците. Как, по дяволите, щурманът успяваше да се ориентира във всичко това? Със светлини отпред? Те със сигурност не можеха да послужат за нищо в подобна нощ, освен да показват колко е черна. Но макар че при всеки трясък и разтърсване му се струваше, че ще е за последно, Ваймс различи плисъка на гребните колела като някакъв стабилен, надежден лайтмотив в какофонията, някакъв постоянен окуражителен звук. Корабът си проправяше път.

В света все има някакъв ред, но как щурманът се справяше с хаоса? Накъде да се насочи човек, като не вижда нищо? Небивал обясни набързо и Ваймс изрази абсолютното си недоверие даже още по-бързо.

— Истина ви казвам, сър! Той знае наизуст всеки завой на реката, познава вятъра, знае колко бързо се движим, пък и разполага с пясъчен часовник и секундомер. Влиза в завоя, когато му дойде времето. Вярно, позабърсва брега със старата „Пути", ама тя си е доста якичка.

Скочиха заедно на последната баржа и на палубата откриха заключен капак. Козият крак обаче е универсален пропуск. Там, под капака, имаше гоблини. Всичките с овързани ръце и крака, натъпкани като зелки. Бяха стотици. Втрещен, Ваймс се озърна за Смръдльо, който се оказа точно зад него.

— Добре, приятелю, твой ред е. Ще ги освободим, разбира се, но не бих отказал малка гаранция, че няма внезапно да се озова под куп вбесени гоблини, които въртят главата ми насам-натам, за да видят накъде ще се откъсне, ясно?

Смръдльо, бездруго кльощав като скелет, доби още по-хилав вид, като сви рамене. Той посочи стенещите купчини.

— Твърде пребити, твърде мръзнали, твърде гладни, твърде… — Смръдльо се вгледа в един гоблин на дъното на купчината и докосна безжизнена ръка — .. твърде умрели да погнат некого, гусин пу-ли-ссай. Еех! Ама после, дай храна, дай вода и те погнат. О, те погнат кат зверилник, дума нема! Още аз говори с тех, о, дума нема! Ама аз каже, гусин пу-ли-ссай голем задник, тъй-тъй, ама читав задник. Аз каже, вие млати него, аз млати вас, щото аз вече пу-ли-ссай. Окулийски пу-ли-ссай Смръдльо!

Ваймс реши, че това е най-доброто уверение, което би могъл да очаква при дадените обстоятелства. Тъкмо тогава Небивал успя да изкърти капака на една голяма каца от няколкото такива, които се въргаляха по палубата. Ужасното зловоние на баржата мигновено се удвои и той се отдръпна, запушил уста с ръце. Смръдльо от друга страна блажено пое дъх.

— Брех, мааму! Пуешки дреболийки! Божия манджа! Плаване адски катилско, ама кетъринг бива!

Ваймс се втренчи в него. Е, добре, каза си, навърта се около хората и закача по нещо от речника, но това вече е подозрителна ерудиция. Да не би пък госпожица О’Майна да му е давала уроци? Или просто е някакъв окултен пътешественик, довлякъл се бог знае откъде да се забавлява за сметка на работохолично ченге? Не за пръв път ми се случва.

Небивал вече режеше въжетата и Ваймс се опита да възкреси набързо колкото може повече гоблини. Това не беше работа за някой с мания за хигиена или дори с идея за смисъла на думата… макар че той бездруго се губеше след час под калния порой на Старата Негодяйка. Те се изправяха на крака и отново падаха, добираха се до преобърнатата каца с парчетии от умрели пуйки и се препъваха през хлъзгавата палуба до едно разплискващо се и вече полупразно корито с вода, което Небивал беше намерил и пълнеше чрез простия способ на нескачените съдове, опирайки кофа на ръба му. Връщаха се към живот. Повечето се връщаха към живот.

Баржата отново се отблъсна от брега и насред въргалящите се гоблини Ваймс успя да сграбчи някаква скоба. Половината палуба беше заета от каци, които — съдейки по миризмата — определено не бяха пълни с листенца от рози. Той храбро стана на крака на тресящата се палуба и извика:

— Не мисля, че всичко това е за малка разходка до крайбрежието, а ти? Има повече каци с вонящи пуешки вътрешности, отколкото всичките тия клети дяволи могат да ометат за седмица! Някой се е готвил за дълъг път! Мили боже!

Баржата се беше врязала в нещо и съдейки по шума от строшени стъкла, това нещо се беше разбило. Небивал се изправи, стиснал някакво въже и отръсквайки пуешки дреболийки от куртката си, каза:

— Плаване, сър. Не разходка, сър. На човек не му трябва всичко това, ако ще пътува по суша, сър. Предполагам, че са ги повели някъде доста надалеч.

— За отмора на слънчев плаж със сърф и други забавления, а? — подхвърли Ваймс.

— Не, сър. Пък и нямаше да им е забавно, ако беше така, нали? Гоблините обичат мрака.

Ваймс го шляпна по рамото.

— Добре, околийски Левак, не удряй никой, дето е вдигнал ръце да се предава, а ако някой си хвърли оръжието, дръж го под око, докато си сигурен, че не си е скътал някъде резервно, ясно? Ако се съмняваш, повали го в несвяст. Нали знаеш как? Използвай стария Цап Ни Тоз Пръч, става ли?

— Да, сър, това е рецепта за вакса, но ще го имам предвид.

Ваймс се обърна към Смръдльо, който вече изглеждаше малко по-пълен от обикновено.

— Смръдльо, нямам ни най-малка представа какво ще стане след малко. Виждам, че дружките ти започват що-годе да приличат на живи, така че имате шанс да избирате като всички останали — плуваш или потъваш. Не мога да ви предложа друго. Хайде, Левак, да поемаме!

От това разстояние „Чудната Пути" представляваше скърцаща лашкаща се грамада, полускрита от хвърчащи листа и клони. Освен бурята, тракането и скриитенето на ходовия механизъм не се чуваше друго.

— Добре — тихо се обади Небивал, — предлагам да влезем през вратата за добитъка откъм кърмата, сър, или „изотзад", както бихте казал вие. Скокът няма да е труден, има доста скоби, понеже отговорникът по товара трябва да слиза оттам да наглежда баржите. Виждате ли онези двойни врати и малката портичка? Оттам ще влезем. По рампата за добитъка сигурно ще има още товар, понеже тия кораби винаги се пълнят до дупка, а после ще отидем до сред трюма…

— Това на средата на кораба ли ще рече? — уточни Ваймс.

Небивал се усмихна.

— Да, сър, и внимавайте, понеже там има и разни машинарии. Ще видите какво имам предвид, понеже ви сече пипето. Една грешна крачка и може да се натресете между зъбните колела или върху вол, което не е особено щастливо събитие. Долу е шумно, смрадливо и опасно, така че ако има бандити на този кораб, не бих очаквал да ги открием там.

Аз бих, помисли си Ваймс. Нашият господин Стретфърд явно е от онези маниаци, дето не се спират пред гибелни условия. Защо? За да бъде товарът далеч, преди някой да разбере за него. Стретфърд работи за младия Ръждьо, а цялата рода на Ръждьо вярва, че светът им принадлежи. Замъкват гоблините нанякъде, но искат да ги запазят живи… защо?

Сътресението от поредния сблъсък го върна обратно в ужасяващото тук и сега и той каза:

— Според мен няма да свалят орлов поглед от екипажа, в случай че на някого му хрумне да навре винтов ключ в машинарията.

— О, много умно, сър, наистина много умно. Там долу трябва да има някакво осветление, просто за безопасност, но няма да е кой знае какво, а и всички лампи са с двойно стъкло, за да не стане…

Небивал се поколеба, затова Ваймс предложи:

— Пожар евентуално? Не познавам механик, който да не ръси грес навсякъде, където може.

— О, съвсем не става дума за грес, сър. Заради добичетата е. Газовете им някак се натрупват, без майтап! И ако се строши стъклото на газена лампа, е… за жалост става голямо зрелище. Преди две години „Великолепната Пеги" хвръкна от водата тъкмо по тая причина!

— Тука да не ядат Пу Шен Ку Чи Гъз с репички?

— Не, сър, доколкото знам, не, но смесената бханг-бхангдукска кухня е много популярна по корабите, така си е. Както и да е, по-нататък е каютата на щурмана, спалните помещения, после и рубката, която е с много големи прозорци… ъм, това си е още една добра причина да нападнем изотзад, сър.

Скокът се оказа стимулиращо малък с добра хватка накрая. Ваймс не се тревожеше, че могат да ги чуят. Палубата скърцаше под краката му, докато не се вмъкна в „Чудната Пути", а като се промъкна към търбуха или какъвто там, по дяволите, беше правилният термин, корабът заскърца отвсякъде и непрекъснато, и освен това запъшка. Беше толкова шумно, че внезапната тишина сигурно щеше да се окаже подозрителна. А аз търся някой, който изглежда като всички останали, помисли си той, докато не заприлича на проклетия главорез, какъвто е всъщност. Е, това изглежда няма как да се сбърка.

Ваймс смътно долавяше трескавото въртене на огромните колела от двете страни и нижещите се над главата му вериги. И ето че на върха на тясната стълба забеляза нещо, на което явно не му беше мястото там…

Беше жена. За полата й се беше вкопчило малко момиченце. Стояха хлабаво овързани за една скърцаща греда, а малка газена лампа над тях ги държеше в центъра на кръгче светлина. Сигурно защото малко по-встрани от тях на някакъв стол седеше човек с арбалет на скута.

Което беше озадачаващо, защото краката му бяха овързани с въже. Единият му край минаваше по пода и изчезваше надолу в нещо, което, съдейки по топлината, смрадта и периодичния рев на измъчено копитно, водеше към тъй наречения обор, който Ваймс току-що беше подминал. Другият край на въжето се губеше напред към рубката.

Жената го забеляза и мигновено притисна детето към себе си, като много бавно доближи пръст до устните си. Оставаше му да се надява мъжът да не е забелязал, но не и жената да е осъзнала, че е там, за да я спаси, а не за да й причини още страдания. Не беше необходимо да се надява — просто го знаеше, но се поуспокои, като видя, че жената е съобразителна. Той вдигна ръка към Небивал, който явно беше офицерски материал и не беше помръднал изобщо. Също като Ваймс само наблюдаваше. Само че Ваймс наблюдаваше, позволявайки на мрака у себе си да надигне глава и да прецени ситуацията по своя си неподражаем начин. Това не беше Призоваващият мрак или Ваймс поне горещо се надяваше да не е. Беше просто собственият му човешки мрак и вечен враг, който знаеше всяка негова мисъл. Знаеше, че всеки път, когато командир Ваймс заловеше някой безчовечен и изобретателен убиец, за да получи съответната милост или справедливост, каквато законът в своята относителна мъдрост отсъди, се появява друг Ваймс, един призрачен Ваймс, чийто порив да накълца на място тази твар на парчета трябва да бъде удържан с вериги. Това за съжаление всеки път ставаше все по-трудно и той се зачуди дали някой ден този мрак няма да се отприщи и да реши да си вземе своето, а той да не разбере… Стегите и оковите, вратите и ключалките в главата му щяха да са изчезнали, а той нямаше да разбере.

Точно сега, докато гледаше уплашеното дете, той се страхуваше, че този момент наближава. Може би само присъствието на Небивал държеше мрака настрана и възпираше ужасния му порив да лиши палача от неговите долар за обесването, два пенса за въжето и шест пенса за бирата. Много е лесно да се убива, да, но не и когато те гледа някое читаво младо ченге, което те смята за добър човек.

Там, у дома, Стражата и семейството му обграждаха Ваймс като стена. Тук добрият човек беше добър, защото не искаше никой да го види като лош. Не искаше да се срамува. Не искаше да бъде мракът.

Арбалетът сочеше към заложниците и онзи, който го държеше, сигурно имаше заповед да стреля, ако подръпване на крака му бие „тревога". Щеше ли да го стори? Човек трябваше да е израснал донякъде, за да почне в него да се процежда мракът, макар че винаги има един-двама, родени като живо въплъщение на мрака, които биха убили ей така, да минава времето. Този такъв ли беше? Дори да не беше, нямаше ли да се стресне? Колко лек беше спусъкът? Можеше ли внезапно дръпване да го освободи?

Бурята бушуваше отвън. Дали водата спадаше или не вече изобщо не изглеждаше чак толкова важно, при положение че наоколо имаше толкова много от проклетото нещо. Жената го гледаше с крайчеца на окото си. Е, добре, всеки миг беше от значение…

Пристъпвайки внимателно, като че ли в целия тътен и скърцане изобщо можеше да се чуе как стъпва, Ваймс се промъкна до нищо неподозиращия пазач, сключи ръце през врата му и дръпна нагоре. Стрелата се заби в тавана.

— Не искам никой да пострада — помъчи се приятелски да обясни Ваймс, но продължи: — Ако си мислиш, че можеш да дръпнеш въженцето, малкия, нека ти кажа, че ще ти свърши дъхът, преди на мен да ми свърши захватът. Околийски Левак, вземи това оръжие и завържи краката на господина. Можеш да задържиш оръжието му. Знам, че харесваш такива.

Сигурно неволно беше отпуснал хватката си, защото пленникът му изхъхри:

— Не искам да убивам никого, сър, моля ви! Дадоха ми арбалет и ми наредиха да стрелям, ако корабът спре или дръпнат въжето! Мислите ли, че бих го сторил, сър? Наистина ли мислите, че бих го сторил? Само седях тук, да не би да дойдат! Моля ви, сър, изобщо не се цаних за такова нещо! Стретфърд е виновен, сър, той е абсолютен побърканяк, проклет убиец е, истина ви казвам!

Разнесе се трясък и целият кораб се разтресе. Може би секундомерът беше подвел щурмана.

— Как се казваш, господинчо?

— Еди, сър, Еди Як. Аз съм просто един воден плъх, сър!

Човекът трепереше. Ваймс виждаше, че ръката му потрепва. Обърна се към жената с детето, на които Небивал вече помагаше, докосна чело и извади дълбоко скритата си значка.

— Мадам, аз съм командир Ваймс от анкх-морпоркската Градска стража. Този човек малтретира ли вас или момиченцето по някакъв начин?

Жената почти не беше помръднала. Напомни му на Сибил на младини — спокойна, сдържана и по-скоро готова да влезе в бой, отколкото да пищи, но нямаше да се впусне в бой неподготвена.

— Стана доста бързо, командире, тъкмо когато слагах Прелест да си легне. Негодниците се качиха като собственици на някакъв товар и се държаха прилично, докато мъжът ми не каза, че според него времето много ще се влоши. Бях в камбуза, чух много викове, а после ни завързаха тук. Лично аз, сър, ще съм ви задължена да ги избиете до последния, но животът не може да върви само по моята свирка. Колкото до този тук… е, можеше и по-груб да е, така че макар да бих искала да го хвърлите в реката, няма да възразя, ако не завържете тежест за краката му.

Небивал се засмя.

— Няма да има нужда от тежести, мадам! Реката си прави вечеринка и всички сме й почетни гости! Аз съм доста добър плувец, но не бих посмял да скоча в онова там навън.

Ваймс сграбчи Як и се втренчи в очите му. След миг каза:

— Не, бих познал очите на убиец. Това обаче не означава, че не си пират, така че ще те държим под око, ясно? Не пробвай никакви номера. Вярвам ти. Небесата да са ти на помощ, ако греша.

Як отвори уста да каже нещо, но Ваймс бързо добави:

— Можеш да направиш живота си малко по-лек и може би по-дълъг, господин Як, ако ми кажеш колко от твоите забавни аверчета са на „Пути".

— Не знам, сър. Не знам кой е още жив, разбирате ли?

Ваймс погледна жената, а корабът се килна. Беше странно усещане — за миг се почувства безтегловен, а отзад в помещението за животните сред големите въртящи се колела настъпи суматоха. Когато възвърна равновесието си, той успя да каже:

— Предполагам, че сте госпожа О’Стър, мадам?

— Да, командире, действително съм — кимна тя, а момиченцето се вкопчи още по-здраво за нея. — Знам, че съпругът ми е още жив, защото и ние сме живи… в момента. — Тя млъкна, когато още една вълна поде целия кораб, след което го пусна и „Пути" рухна с плисък и вцепеняващ трясък, последван от провлачения рев на вече съвсем обезумял вол и началото на писък.

Ваймс, Небивал и Як се надигнаха от пода. Колкото и да е чудно, госпожа О’Стър и дъщеря й все още стояха на крака. На лицето на жената играеше мрачна усмивка.

— Този последният звук беше на някой умиращ пират, смея да отбележа с изключително доволство! Това означава, че всички останали при животните са живи. Да ви кажа ли защо? Защото съм сигурна, че не е скочил сам! Тези вълни дотук са нищо. Някъде зад нас се надига такава противна вълна, че поражда трусове, които откъсват части от нея и ги запращат към нас със страшна скорост, разбирате ли, като камък, от който нивото се качва и спада отново, когато потъне. Тъкмо тогава човек трябва да знае как да танцува в ритъм! Защото не танцува ли в ритъма на вълната, скоро ще танцува със сатаната! Когато боят започна, там долу слезе един мъж с арбалет. Като съдя по звука, не е бил наясно с танца.

Предполагам, че Десетгалонния Чарли го е помел, като е залитнал по пода, клетата душица. Чарли е говедарят. Удари ли човек веднъж, няма нужда от втори удар. — Госпожа О’Стър заяви това със сух, доволен тон. — Ако някой иска да краде от нашия кораб, трябва да е подготвен за значителни неприятности.

А пък аз си мислех, че градът е суров, каза си Ваймс. Той забеляза, че Небивал предвидливо е заредил конфискувания арбалет, и заяви:

— Отивам долу да проверя. Госпожо О’Стър, колко още пирати има тук според вас?

— Четирима се качиха, представяйки се за собственици. — Тя започна да отброява на пръсти. — Господин Харисън, който се грижи за товара, обезвреди един, но го повалиха, дяволите. Знам, че само един слезе долу при говедата, а другият помогна на този проклет притворко да ни върже, та да имат заложници, ако някой реши да пробва нещо, и отиде горе в рубката. Казаха ни, че никой няма да пострада, ако мъжът ми закара товара до Куирм. — Момиченцето се притисна до нея, а тя продължи с каменно лице: — Лично аз не им повярвах, но все още не са наранили съпруга ми. Той брои, през цялото време брои. Слуша Старата Негодяйка и помни всеки завой! Опитва се да надхитри сто километра смъртоносна вода! Ако умре, тя печели, каквото и да правим…

— Левак, дръж тоя арбалет насочен право в господина, става ли? — каза Ваймс. — Пък ако и с пръст помръдне, даже за да посегне да си обърше носа, давам ти пълни правомощия да го простреляш някъде, където ще изпадне в сериозно неудобство.

— Той се отправи към стълбата и като кимна на Небивал и госпожа О’Стър, вдигна пръст и додаде:

— Връщам се след минутка!

И забърза надолу в горещото и зловонно сърце на „Чудната Пути". Билярд, каза си Ваймс. Вкарваш топките, докато черната не ти кацне точно на щеката.

Усети как краката му се напрягат при надигането на кораба и мигновено скочи, приземявайки се леко, когато „Пути" се сгромоляса обратно във водата. Пред него се изправи човек, който сигурно би накарал дори Уиликинс да се поколебае.

— Вие сигурно сте Десет Галона? Праща ме госпожа О’Стър. Аз съм командир Ваймс, анкх-морпоркска Градска стража!

А здравенякът с тролска физиономия и съответстващо телосложение рече:

— Чувал съм за вас. Мислех ви за умрял!

— По принцип си изглеждам така в края на плаване, господин Галона. — Ваймс посочи очевидния труп на пода между тях и додаде: — Какво му се случи?

— Тоя вече е умрял — ухили се Десет Галона. — Досега не бях виждал човек да се задуши от собствения си нос.

Сред роптанието на воловете и зловещото трополене на пренапрегнатите вериги трудно се чуваше друго нещо, но Ваймс извика:

— Има ли арбалет?

Десет Галона кимна и с пръсти, по-дебели от китката на Ваймс, свали въпросното оръжие от една кука на стената.

— Бих дошъл с вас, господине, ама само ние тримцата крепим нещата тук! — Той плю. — То бездруго няма надежда, де, противната вълна е точно зад нас! Ще се видим на оня свят, ченге!

Ваймс му кимна, огледа набързо арбалета, пипна го оттук-оттам и удовлетворен, пое нагоре по стълбите. Изправи се пред малцината, останали на „Чудната Пути", които не изливаха вода върху гърбовете на изпускащите пара волове или не опитваха да запазят кораба цял и над водата. Талазите вече се сгъстяваха, той беше сигурен в това, а без съмнение, направеше ли достатъчно голям пробив, цялата противна вълна щеше да се изсипе върху тях.

Когато поредният талаз повдигна кораба, всички на площадката подскочиха освен Як, който се прекатури и вече трепереше неистово, явно осъзнал, че вероятно ще е злощастният победител в първото състезание по премятане през борда. Небивал рязко пое дъх, когато Ваймс отиде до разтреперания човек, и измъчено изпъшка, като видя, че командирът му подава своя арбалет с думите:

— Казах ти, околийски, не мога аз да сбъркам убиец, като го видя. Сега ни трябва помощ и съм сигурен, че нашият господин Як страшно много иска точно сега да мине към добрите — решение, което може да го представи по-лицеприятно в съда. Не съм ли прав, господин Як?

Младежът закима трескаво, а Ваймс продължи:

— Стой тук, Левак. Докато не знам точно кой е още на това корито, бих искал да пазиш дамите. В момента не съм сигурен кой е оцелял и кой не.

— „Пути" не е корито, командире — рязко се обади госпожа О’Стър, — но този път ще пропусна това край ушите си.

Ваймс й отдаде чест. И отново всички освен Як подскочиха, а идиотът пак се търколи по пода. Ваймс обърна очи към стълбите.

— Стретфърд е при щурмана, нали, господин Як? Подхвана ги още един, по-силен талаз и Як тежко падна, но успя да избъбли:

— Той също е чувал за вас, да знаете, и е решен да стигне до морето, преди да го хванете. Той е убиец, сър, безмилостен убиец! Не му давайте шанс, сър, моля ви, заради всички нас и го ликвидирайте бързо заради себе си!

Въздухът беше наелектризиран, наистина наелектризиран. Всичко метално се тресеше и подрънкваше.

— Казват, че вълната скоро ще се отприщи — додаде Як.

— Благодаря за съвета, господин Як. Звучите ми като разумен младеж и ще кажа това на властите.

Притесненото изражение на младежа се изкриви в усмивки:

— А вие сте прочутият командир Ваймс, сър! С радост ще застана зад гърба ви!

Стъпалата до рубката бяха доста. Щурманът беше цар на реката и наблюдаваше от високия си престол цялото речно царство, дори когато, както сега, дъждът удряше по здравите стъкла, сякаш смяташе такава преграда за оскърбление спрямо небето. Ваймс стремително влезе в рубката. Не си струваше да вика, при положение че бурята удавяше всеки звук, но трябваше да може да каже, че го е казал:

— Командир Ваймс, анкх-морпоркска Градска стража! В името на закона за наложителните действия! — Какъвто не съществуваше, но той се зарече, че ще го вкара в сила, по дяволите, още щом се върне в града, дори да се наложи да привлече подкрепа от целия свят. Човек на закона, изправен пред кошмарни критични обстоятелства, трябваше да разполага поне с някакъв смокинов лист, който да навре в гърлата на адвокатите!

Виждаше тила на господин О’Стър с капитанска шапка на главата. Щурманът не му обърна никакво внимание, но един младеж се оцъкли във Ваймс с подкосяващ краката и подмокрящ гащите ужас. Мечът, който държеше, се стовари тежко на пода.

Як подрипваше от крак на крак.

— Бързо му вижте сметката, командире, че сигурно ще извърти някой номер, казвам ви!

Ваймс пропусна думите му покрай ушите си и предпазливо посегна към колана на младежа, откъдето измъкна къс нож, от онези, каквито обикновено носят речните плъхове. Сряза с него едно въже и върза ръцете на младежа зад гърба му.

— Добре, господин Стретфърд, слизаме долу. Макар че ако искаш първо да се окъпеш в реката, няма да те спирам.

Тогава мъжът за пръв път отвори уста.

— Аз не съм Стретфърд, сър — умолително изхленчи той. — Аз съм Стисльо Дръвчев. Стретфърд е зад вас с арбалета, сър.

Мъжът, представил се като Як, се изкиска, когато Ваймс се обърна към него.

— О, боже, о, боже, великият командир Ваймс! Проклет да съм, ако не си тъп като купчина конски фъшкии! Не можеш да сбъркаш очите на убиец, а? Е, аз има-няма шестнайсетина съм затрил, без да включвам гоблините, разбира се, те не се броят.

Стретфърд се прицели във Ваймс и се ухили.

— Май го дължа на момчешкия си вид, как мислиш? На кой проклет глупак му пука за гоблините, а? О, разправят, че можели да говорят, ама нали знаеш как лъжат проклетите копеленца! — Върхът на арбалета хипнотично се движеше напред-назад в ръцете на Стретфърд. — Ама все пак ми е любопитно. Имам предвид, не ми се нравиш и ще те застрелям като едното нищо, ама що не ми направиш услугата да ми кажеш какво видя в очите ми, а?

Стисльо използва възможността да се измъкне отчаяно надолу по стълбите тъкмо когато Ваймс каза, повдигайки рамене:

— Видях убита гоблинска жена. Тя какви лъжи ти наговори? О, да, не мога да сбъркам очите на убиец, господин Стретфърд, понеже много пъти съм се взирал в такива. Пък ако искам да си ги припомня, се поглеждам в огледалото. Да, познах те по очите и ми е интересно да видя какво ще сториш, господин Стретфърд. Макар че сега като се замисля, може би не беше съвсем разумно от моя страна да ти давам арбалета. Може би наистина съм глупав, понеже ти предлагам възможността да се предадеш тук и сега. Няма да имаш друга възможност.

Стретфърд го изгледа със зяпнала уста.

— Мамка му, взел съм те на мушка, а ти искаш аз да се предам? — възкликна накрая. — Прощавай, господинчо, ама ще се видим пак в ада!

В гръмовния свят се отвори една пролука за иззвънтяването на тетивата, когато ухиленият Стретфърд дръпна спусъка. За съжаление последвалият звук наподобяваше думичката „кльоф". Той се втренчи в арбалета.

— Извадих жилото и го метнах в тора — обади се Ваймс. — Номерът не става без него. Е, предполагам, че имаш един-два ножа в себе си, така че ако ти хрумне да си прорежеш път през мен, с радост ще те приветствам, макар че, да ти кажа, първо няма да успееш и второ, дори да съумееш да минеш край възпитаник на улиците на Анкх-Морпорк, там долу има един човек с юмрук, дето и слон ще повали, а ако вземеш да го наръгаш, само ще го вбесиш…

Талазът беше по-силен отвсякога и Ваймс удари глава в тавана на рубката, преди да се приземи пред Стретфърд, изритвайки го изкусно по официалния полицейски метод право в чатала.

— О, хайде де, господин Стретфърд, няма ли да си защитиш репутацията? Страховит убиец? Повечко време ти трябва в града, момчето ми, и аз ще се погрижа за това. — Стретфърд се търколи възнак, а Ваймс продължи: — Пък после, както си му е редът и си е редно, ще увиснеш на въжето, но не се тревожи — господин Трупър много си изпипва работата и разправят, че хич не боли. Знаеш ли, само за да ти раздвижа адреналина, я си представи, че съм гоблинската жена. Тя се е молела за живота си, господин Стретфърд, помниш ли? Аз да! Като гледам, ти също. Ти падна при първия талаз, господин Стретфърд. Речните плъхове знаят какво да правят. Ти обаче не знаеше, макар че, трябва да призная, си играеше ролята доста добре. Опа!

Възкликна, защото Стретфърд наистина се пробва с нож. Ваймс му изви китката и метна ножа по стълбите тъкмо когато стъклото на рубката се разби и един клон, по-дълъг от Ваймс, влетя в стаята, ръсейки листа и влачейки подире си пороен дъжд и мрак.

И двете лампи заминаха, а както се оказа — и Стретфърд. Сигурно беше излетял през разбития прозорец, вероятно към смъртта си. Ваймс обаче не беше сигурен. Би предпочел вместо „вероятно" да е „несъмнено". Сега обаче нямаше време да го мисли, защото дойде поредният талаз и водата нахлу през строшените стъкла. Ваймс отвори със замах преградката към щурвала и откри господин О’Стър да се мъчи да излезе изпод купчина отломки. Стенеше:

— Изгубих бройката, изгубих бройката!

Ваймс го изправи на крака и му помогна да седне на големия стол, където той отчаяно заблъска главата си с ръце.

— А не виждам нищо в тая проклета чернилка! Изгубих бройката, нищичко не виждам, не мога да управлявам! Няма как да оцелеем!

— Аз виждам, господин 0'Стър — успокои го Ваймс. — Какво ви интересува?

— Виждате ли?

Ваймс се втренчи в смъртоносната река.

— Отляво има грамадна скала, надвисваща право над нас. Трябва ли да прави така? Изглежда има и строшен кей.

— О, небеса! Това е Дяволското рило! Бързо, заведете ме при руля! Колко близо сме вече?

— На горе-долу петдесетина метра.

— И го виждате през всичко това? Проклет да съм, господине, сигурно сте роден в пещера! Не сме чак толкова далеч от Куирм, значи, на по-малко от трийсет километра. Как мислите, можете ли да застанете на наблюдателницата? Семейството ми добре ли е? Онзи проклет мерзавец заплаши да ги нарани, ако не закарам „Пути" по разписание! — Нещо голямо и тежко отскочи от покрива и отхвърча нататък в нощта, а щурманът продължи: — Гастрит О’Стър, за мен е чест да се запознаем, сър. — Той се втренчи напред. — Чувал съм за вас. Куумската долина, нали? Радвам се, че сте на борда.

— Ъ-ъ, Гастрит? Огромно дърво е паднало във водата до левия бряг, на десетина метра пред нас! Отдясно е горе-долу чисто.

Щурвалът трескаво се завъртя.

— Задължен съм ви, сър. Надявам се да не се засегнете, ако ви кажа, че обикновено говорим за бакборд и щирборд.

— Не ги отбирам тия, Гастрит, досега не съм пил на никой борд. Нещо подобно на строшени талпи отпред, на около четиридесет метра, прилича на малка могила, а горе вдясно виждам слаба светлина, не мога да кажа колко е далеч. — Ваймс се сниши, когато нащърбен ствол отскочи от стената на рубката. До него щурманът вече звучеше съвсем като в свои води.

— Ясно, командире, това ще да е Светликът на Джексън, много приветлива гледка. Сега, като се ориентирах и открих един пясъчен часовник, дето не е строшен, ще ви бъда още по-задължен, ако слезете долу и кажете на Десет Галона да отвърже баржите, става ли? На една от тях има птицевъд! Най-добре го качете на борда, преди да ни връхлети противната вълна.

— Има и стотици гоблини, Гастрит.

— Зарежете ги, сър. Те са просто гоблини.

За момент Ваймс се втренчи в мрака и в мрака вътре в мрака, а той му подхвърли: „Забавляваш се, а, командире? Това е то, да бъдеш Сам Ваймс в мрака, бурята и опасността. И понеже си ченге, няма да повярваш, че Стретфърд е мъртъв, преди да видиш трупа му. Знаеш го. Някои хора се затриват дяволски трудно. Знаеш, че го видя да изхвърча от рубката, но по тоя кораб има всякакви въжета и скоби, за които може да се хване, а мръсникът беше жилав и гъвкав и ти знаеш, че ще се върне, точно както нощта се връща след деня. Двойна опасност, командир Ваймс, всички пешки са на дъската.

Гоблини ли да спасяваш, убиец ли да залавяш… И през цялото това време, като си помислиш, има една съпруга и едно малко момченце, които те чакат да се върнеш при тях."

Винаги ги мисля!

„Разбира се, командир Ваймс — продължи гласът, — разбира се. Но аз те познавам, а всяко слънце понякога се закрива от сянка. Въпреки всичко мракът винаги ще е в теб, мой упорити друже."

И тогава реалността или се върна, или си отиде, а Ваймс се чу да казва:

— Ще качим гоблините на борда, Гастрит, защото те… Да, те са веществено доказателство по важно полицейско следствие!

Надигна се още един талаз и този път Ваймс се приземи на палубата, която вече беше малко по-мека заради парцаливия килим от листа и клони. Като се изправи, господин О’Стър каза:

— Полицейско следствие, а? Е, „Пути" винаги е била дружка на закона, но… вижте, сър, те смърдят като ямите на ада и това си е чистата истина! Ужасно ще изплашат воловете!

— Да не мислите, че сега не са уплашени? — заяде се Ваймс. — Ъ-ъ, малка купчина дънери отдясно. Отляво е чисто. — Той пое въздух през ноздри. — Вярвайте ми, сър, съдейки по миризмата, вече са достатъчно стреснати. Не може ли да хвърлите котва и да спрем до брега?

Смехът на О’Стър беше горчив.

— Сър, вече няма бряг, не и такъв, до който смея да се приближа! Познавам тази река. Побесняла е. Напира противна вълна. Можем да спрем кораба толкова, колкото можем да спрем бурята. Попаднал сте на дълъг крос, командире. Или ще се надпреварваме с реката, или ще скръстим ръце, ще си кажем молитвите и ще умрем веднага. — Той отдаде чест. — Въпреки всичко, сър, виждам, че сте мъж, който прави каквото смята за нужно, а, бога ми, с това не мога да споря! Захванал сте се с трудна работа, командир Ваймс, и дано боговете бъдат с вас! Дано да са с всички нас!

Ваймс се спусна тичешком по стълбите, сграбчвайки пътьом Небивал, и се запързаля по надигащия се под към трюма.

— Хайде, момко, време е да се отървем от баржите. Твърде голям товар са. Господин Десет Галона! Да отворим тези врати, а? Господин О’Стър ми възложи ръководството. Ако искате да спорите, чувствайте се свободен!

Огромният мъжага изобщо не пробва да спори, а разби вратите с юмрук.

Ваймс изруга. Господин О’Стър беше прав. Не много далеч от тях се носеше грохот и една планина от светкавици и син пламък помиташе долината като гигантски порой. Той се хипнотизира за миг, но веднага се стегна.

— Добре, Левак, почвай да качваш гоблините на кораба, а аз ще ида за нашия птицевъд! Проклетият товар от желязна руда може да си потъва колкото ще.

Под ярката светлина на противната вълна Ваймс направи двоен скок, за да се приземи на баржата, от която вече долиташе крякането на ужасени пилци. Водата се изливаше от него, като се надвеси над отвора и изкрещя:

— Господин Менте! Не, не награбвайте пилците! По-добре птицевъд без пилци, отколкото куп пилци без птицевъд! Пък и те сигурно могат да плуват или да хвърчат, или нещо такова!

Той прилъга уплашения човечец до следващата баржа, която завари все още тъпкана с ошашавени гоблини. Небивал стоеше на шлюза в кърмата на „Пути" и Ваймс го чу да вика през тътена и свистенето:

— Господин Десет Галона не дава, сър! Вика никакви гоблини!

Ваймс погледна назад и се обърна отново към Небивал.

— Много добре, господин Левак, наглеждай баржата на гоблините, докато аз обсъдя въпроса с господин Десет Галона, ясно?

Метна господин Менте на палубата на „Пути" и се озърна за Десет Галона. Мъжагата поклати глава. Какво ченге щеше да стане от тоя мъж, ако беше напътстван правилно от хората! Ваймс въздъхна.

— Господин Десет Галона! Нали ви казах вече, господин О’Стър ми даде картбланш. Може ли да обсъдим проблема с гоблините?

Исполинът изръмжа:

— Нямам ни една карта и не познавам никакъв Бланш. И няма да търпя гоблини тука, ясно?

Ваймс кимна като играч на покер и внимателно огледа трюма.

— Това последната ви дума ли е, господин Десет Галона?

— Точно тъй, по дяволите!

— Добре, а това е моята.

Десет Галона се срути назад като дърво и заспа като пън.

Улицата никога не те напуска…

А това, на което те учи уличният университет, е, че боят е наука — науката да разкараш опонента от главата си и да залепиш неговата за земята с максимална скорост и минимални усилия. След това, разбира се, имаш широк избор от привлекателни възможности и известно време на спокойствие, през което да ги обмислиш. Но ако искаш честен бой или поне по-честен от другите улични варианти, тогава трябва да знаеш как да удряш и къде да удряш, и точно под какъв ъгъл да го удряш. Естествено, скъпоценният му месингов бокс беше опционална, но полезна екстричка, но — каза си Ваймс, докато се мъчеше да влее малко кръв обратно в пръстите си — вероятно всеки съдия, след като зърне Десет Галона, би простил на Ваймс, дори да беше използвал ковашки чук.

Той погледна месинговия бокс. Дори не се беше огънал. Това е то, доброто старо анкх-морпоркско ноухау. Провинцията може и да има мишци, но градът разполага с технология, каза си той, като го пъхна обратно в джоба си.

— Добре, господин Левак, да ги вкарваме, а? Намери Смръдльо, той е мозъкът на бандата.

Смръдльо като нищо можеше и да е мозъкът на бандата. Ваймс така и не разбра съвсем точно какво беше Смръдльо. Гоблините обаче, пришпорвани от скриптящия му брътвеж, тичаха край Ваймс и скачаха като уродливи газели в кораба. Той хвърли един поглед на ръмжащата смърт зад тях, скочи последен и помогна на Небивал да затвори и залости шлюза. А това означаваше, че сега, без проветрение, воловете долу вдишваха с пълни ноздри гоблинска воня. Е, каза си Ваймс, не е чак толкова зле, като й свикнеш — по-алхимична, отколкото помийна. Но в трюма се надигнаха адски крясъци и рязко раздвижване, когато животните се опитаха да запрепускат в своята въртележка. Ваймс не им обърна внимание въпреки потръпването на кораба, а изкрещя:

— Да разкараме баржите, околийски! Надявам се, че наистина знаеш как!

Небивал кимна и отвори капака на пода. Влетяха пръски, които обаче секнаха, когато той коленичи и завря ръката си в дупката.

— Ще мине малко време, докато се отцепят, командире. На ваше място щях да се хвана за нещо, когато тръгне желязната руда!

Ваймс с лакти си проби път през ужасените гоблини, добра се мъчно до рубката и потупа Гастрит по рамото.

— Баржите ще се откъснат всеки миг! Щурманът, все така стиснал руля и втренчен в мрака, кимна отсечено. В рубката вече не можеше да се чуе нищо, по-тихо от писък. Вятърът и отломките бяха потрошили всички прозорци.

Ваймс погледна назад и видя огромната плаваща, не, летяща разруха от поръбени със светкавици дървета, кал и премятащи се канари да приближава. За миг му се стори, че зърна гола мраморна девойка, въргаляща се сред отломките, стиснала своята мраморна премяна, сякаш защитаваше остатъка от моминския си свян от пороя. Като примигна, вече я нямаше… Може би му се беше привидяла…

— Надявам се, че можете да плувате, сър? — извика той точно когато противната вълна ги настигна и призракът, наречен Стретфърд, се хвърли през прозореца и за голяма своя изненада беше париран мигновено от Ваймс. — Да не мислиш, че съм хлапе, господин Стретфърд? Да не мислиш, че аз не мисля?

Стретфърд се изскубна от хватката на Ваймс, завъртя се светкавично и замахна с юмрук, който Ваймс почти успя да избегне. Ударът беше по-силен, отколкото очакваше. Трябваше да му се признае на дявола — знаеше как да се бие, пък и, пусто да опустее, беше по-млад от Ваймс, доста по-млад.

Да, убийците си личаха по очите, поне след първите няколко убийства, за които им се беше разминало. Очите им имаха същото изражение, което може би имат някои богове. Един убиец е винаги обсебен в хода на убийството, вглъбен, пресметлив, черпещ някаква дяволска сила. Ако му отрежеш крака, няма и да забележи, докато не падне. Триковете не вършеха работа, а подът беше като пързалка от останките на половин гора. Въргаляха се из палубата с ритници и юмручни удари и Стретфърд надвиваше. Кога за последно беше ял Ваймс, откога не беше пийвал глътка чиста вода или поспал както трябва?

В този момент отдолу се разнесе вика „Баржите се отцепват!" и „Чудната Пути" подскочи като породист жребец, хвърляйки и двамата на пода, където Ваймс се оказа заклещен и едвам успяваше да отбива ударите. Водата се лееше върху тях, пълнейки рубката до пояс и изчерпвайки силите на Ваймс почти до нула. Стретфърд го сграбчи за гърлото с две ръце и светът на Ваймс стана тъмносин и пълен с клокочеща вода, оглушаваща тъпанчетата му. Той се опита да мисли за малкия Сам и Сибил, но водата непрекъснато ги отмиваше… Само дето натискът изведнъж изчезна и тялото му, решавайки, че съзнанието му най-накрая е отишло в отпуск, се издигна нагоре.

И ето го Стретфърд, коленичил в бързо оттичащата се вода — въпрос, който сигурно изобщо не го интересуваше в момента. Беше се хванал за главата и пищеше, защото в нея изведнъж се беше вкопчил Смръдльо, разперил крака и нокти и ритащ и дращеш всичко, което можеше да се нарита, издращи или за един дълъг писък да се изскубне.

Негова светлост херцогът на Анкх, подпомаган от сър Самюъл Ваймс със съдействието на командир Ваймс и подкрепен в последния момент от Дежурен по дъска Ваймс, стана на крака и всички те се сляха в един човек, който скочи през тресящата се палуба, но закъсня само с миг, за да успее да спре Стретфърд. Той отскубна Смръдльо заедно с немалко коса от главата си и го хвърли на залятата с вода палуба, стъпквайки го с цялата си тежест. Звукът не можеше да се сбърка. Беше трошене на кости. Чу го още преди да се приземи, така че онова, което се стовари върху Стретфърд, представляваше закона в пълната му сила и безпощадност.

Улицата е стара и коварна. Обаче не е закостеняла. Улицата непрекъснато учи по нещо ново и ето защо Ваймс насред въздуха усети как краката му се разперват и Негово величество законът удари Стретфърд с традиционното съкрушително „пич капич мучо сори". Даже Ваймс се впечатли и се зачуди дали би могъл да го повтори.

— Върху вълната сме! — извика Гастрит. — Върху нея сме, не под нея! Летим към Куирм, командире! Има светлина! Хвала на небесата!

Ваймс изпъшка, овързвайки вцепенения Стретфърд с последното останало в джоба му въже, като го привърза здраво за една подпора.

— Плуваш или потъваш, Стретфърд, ще си платиш за всичко! Не ми пука къде — на небето, в ада или на дъното.

Когато обезумелите волове удвоиха усилията си да избягат от притискащата ги гоблинска воня, се разнесе скърцане и мучене, последвано от устрем към небето. И докато би било най-поетично да се каже, че водите закриха лицето на земята, всъщност закриха най-вече лицето на Самюъл Ваймс.

Ваймс се събуди сред влажен и непрогледен мрак с пясък под бузата си. Някои части от тялото му доложиха, че са на линия, докато други замънкаха, че имат извинителна бележка от майка си. След известно време започнаха да се различават дребни настойчиви улики — плисък на вълни, говор на хора и по някаква причина нещо, което звучеше като тръбене на слон. В този момент нещо навря пръст в едната му ноздра и дръпна силно нагоре:

— Рипкай на крачка, гусин пу-ли-ссай, че инак си най-големата тиганица, дето съм скивал! Рипкай, рипкай! Спасил гоблини! Голем герой! Уррааа! Сички пляскат!

Гласът беше познат, но не можеше да е на Смръдльо, понеже Ваймс го беше видял съвсем потрошен. Така или иначе, Ваймс се опита да стане, което беше почти невъзможно заради някакви вонящи на риба плавеи, покрили го като саван. Не можеше да повдигне ръка, за да перне каквото и да беше онова проклето нещо, дето все още го дърпаше за носа, но успя поне да се надигне достатъчно, за да осъзнае, че върху него има цяла купчина отломки.

Различи нещо, което приличаше на отпечатък от слонски крак, и в състоянието си на приятна безтегловност се зачуди вяло какво ли прави някакъв слон на крайбрежието и дали въпросният слон би си направил труда да прекрачи поредната купчина плавеи. Тази мисъл изкристализира тъкмо когато дърпането на носа му спря и пропукващ глас кресна:

— Рипай горе, гусин Ваймс, щот Джъмбо пристига!

Ваймс се набра като за световен шампионат и скочи на крака, ръсейки плавеи и ракообразни в момента, в който един крак колкото кофа за смет се стовари там, където преди беше главата му.

— Уррааа, гусин Ваймс не ваденка!

Ваймс погледна надолу и на около сантиметър от исполинския нокът на слона, впрочем спрял с донякъде смутено изражение, видя фигурката на Смръдльо, която възбудено подскачаше нагоре-надолу на върха на хобота му. И други бяха забелязали Ваймс и тичаха към него. Той с нерадостно облекчение забеляза отличителните шлемове на градската стража на Куирм, която открай време смяташе за твърде припряна и милитаристична за присъщото полицейско здравомислие, но сега възприе като искрящи проблясъци на здрав разум.

Един страж с капитански шлем извика:

— Командире? Добре ли сте? Всички ви смятаха за загубен!

Ваймс се опита да обърше калта и пясъка от съдрания си жакет и успя да каже:

— Е, момчетата в Анкх-Морпорк ми подариха кофичка и лопатка за отпуска, та си рекох, че трябва да ги пробвам. Оставете ме мен, какво става с „Пути"? Какво става с народа!

— Всички са добре, сър, доколкото можем да преценим. Малко понатъртени и ожулени, разбира се. Било е изумително, сър! Мъжете, дето се грижат за слоновете в Куирмския зоопарк, са го видели с очите си! Тая заран закарали животните до брега да се изкъпят и позабавляват, преди да дойдат тълпите, и единият видял „Пути" да прелита точно над дока на гребена на вълната и после плавно да акостира на плажа. Надзърнах вътре, сър, и бих казал, че си иска около месец в корабостроителницата, да не говорим, че гребните колела са разбити на трески, но с години ще се говори за тоя случай по реката!

Някакъв засрамен пазач от зоопарка вече дърпаше питомника си по-далеч от Ваймс, разкривайки гледка към плаж, покрит с мокри парчетии и както Ваймс с радостна изненада установи, доста голям брой кокошки, делово риещи пясъка за червеи. Една от тях, без изобщо да забелязва Ваймс, порови малко сред някакви водорасли, приклекна с леко кривогледо изражение, изгърголи веднъж-дваж и после се изправи с явно облекчен вид. Стана ясно, че зад себе си в пясъка беше оставила яйце. Поне се предполагаше да е яйце. Беше квадратно. Той го вдигна и като изгледа кокошките в полусъзнателното си състояние, отбеляза:

— Е, това на мен определено ми се вижда комплицирано.

По-надолу двата вола стояха почти до шия в прибоя и може би се дължеше единствено на въображението на Ваймс, но му се стори, че водата около тях дими.

Ето че още хора затърчаха към него, а кокошките затърчаха встрани. Сред навалицата бяха дори Десет Галона и госпожа О'Стър с нейната дъщеричка, които изглеждаха прогизнали въпреки одеялата, с които бяха загърнати, но най-важното — не изглеждаха умрели. Ваймс, който от твърде дълго време стоеше със затаен дъх, си отдъхна. А когато Десет Галона го шляпна по гърба, а госпожа О’Стър го целуна, съвсем остана без дъх.

— Как е Гастрит? — смънка той. — И къде е Небивал?

Госпожа О’Стър се усмихна.

— Добре са, господин Ваймс, доколкото може да се каже. Поразбити са, но си отспиват. Никакви дълготрайни проблеми според лекаря. Сигурна съм, че ще се оправят, благодарение на вас!

Тя се поотдръпна, когато някакъв куирмски полицай подаде на Ваймс чаша кафе. В нея хрущеше пясък, но никога не беше пил по-вкусно пясъчно кафе.

— Може да се каже, че всичко се нареди чудесно, сър. Дори се погрижихме онези проклети гоблини да не изпуснат превоза си!

В цялата история на кафепроизводството никога не беше изплювана толкова голяма глътка и по толкова много народ. Ваймс се втренчи отвъд прибоя, където в далечината един кораб напускаше пристанището с пълна скорост.

— Докарайте ми и.д. капитан Треска веднага! — изхъхри той.

И.д. капитан Треска пристигна на бегом след шест минути и Ваймс не можа да не забележи, че по крайчеца на устата му още имаше малко закуска.

— Отношенията ни с комендант Фурни са топли в момента, нали? — запита Ваймс.

Треска се ухили широко.

— Командире, като дойде тук долу, може да ви се наложи със сила да го спрете да ви целува по бузите. Госпожа О’Стър му е щерка.

— С радост съдействах — кимна Ваймс, оглеждайки се отсъстващо. — И така, би ли казал на тези господа, че ми трябва бързо возило, нещо достатъчно чевръсто да догони онзи кораб, и приличен екипаж, който да го управлява, и ги искам сега. А докато чакам, някой да ми донесе чиста куртка и сандвич с бекон… без авек.

— Имат доста пъргав катер, командире, за преследване на контрабандисти!

— Добре. И ми намери шашка. Винаги съм искал да изпробвам една. — Ваймс помисли за момент и додаде: — Нека са още два сандвича с бекон. И още доста кафе. И още един сандвич бекон. И, Треска, ако можеш да изровиш шишенце с онзи прочут кафяв сос на „Меркел и Стингбат", кълна се, че ще те повиша в сержант веднага щом ти свърши нарядът тук. Щото всеки, който може да открие истински „долен и мръсен" анкх-морпоркски сос в Куирм, родината на петстотин проклети вида майонеза, без да ослепее от оплюването, заслужава да бъде сержант във всяка полиция!

И тогава, понеже каквото и да държеше Сам Ваймс на крака, се изчерпа, той се свлече възнак на земята, сънувайки сандвичи с бекон и кафяв сос.

Дори редови страж Треска, или понастоящем и.д. капитан Треска, би се съгласил, че не е най-острият нож в долапа, но не е за вярване какво може да се направи с тъп инструмент. Той хукна да изпълнява това престижно поръчение, но беше спрян от един куирмски полицай:

— Херинг!^[32] Чувал ли си за някакъв страж на име Пети Льольо Артоа?

— Лудичкия Артър ли? Да, той е от нашия участък!

— Е, най-добре ела бързо, друже, щото е в нашия участък. Дребничък, ама здравеняк, а? Неколцина от колегите му се изсмели, така вика, ама според мен вече са си взели поука… по трудния начин, както стана явно. Май е изпратен да намери команданте Ваймс.

Сам Ваймс се събуди от свинския кошмар, за да открие, че лежи върху купчина чували в някаква дупка из доковете. И.д. капитан Треска внимателно го подхвана и криво-ляво го пренесе до груб плот, зад който някакъв готвач се вихреше над цвъртящите съставки на сандвич с бекон, или по-точно няколко сандвича с бекон.

— Поразписка се — призна Треска, — като настоях да не слага майонеза, но в момента няма грешка, командире. А тука имам едно неотворено шишенце от най-доброто на „Меркел и Стингбат", сър, единственото в града. Само дето се опасявам, че ще трябва да ядете пътьом, ама готвачът ще сложи сандвичите в тенджерка, с жар отдолу да ги държи топли. Нямаме време, сър. Катерът ще тръгне след десет минути.

Тикна тефтер под носа на Ваймс.

— Какво е това?

— Подписът ви за повишаването ми в сержант, командире — предпазливо каза Треска. — Надявам се да не възразявате, ама нали обещахте, сър.

— Браво на теб — одобри Ваймс. — Всичко трябва да е в писмен вид.

Треска се поизпъна от гордост.

— Уредих на борда да има избор от шашки за вас, командире.

Ваймс се навря в новата си куртка и като измъкна глава, каза:

— Искам и ти да дойдеш, Лъчеперко. Знаеш кое как е тук по-добре от мен. Между другото, какво направихте с пленника?

— Кой пленник, командире? — поинтересува се Треска.

Кръвта на Ваймс се смрази за момент.

— Не намерихте ли един, завързан на „Пути"?

Треска изглежда се притесни.

— Не, сър, като отидохме, вече нямаше никого. Беше страшна бъркотия. Съжалявам, сър, не знаехме!

— Нямаше и как, по дяволите! Извинявай, че викам, ама ако куирмската полиция си мисли, че слънцето изгрява от задника ми, иди им кажи, че трябва да търсят младеж на име Стретфърд. Той е най-малкото двоен убиец… безскрупулен и вече сигурно въоръжен. Кажи им, че ще направят услуга на всички, като проверят отново кораба, ранените и всички младежи в тяхната болница, а също и че трябва веднага да изпратят съобщение по щракалките до участъка на Псевдополис. В него да пише, че командир Ваймс иска двама от хората му да яхнат един големски кон и да спрат чак в резиденцията на Рамкин, за да охраняват лейди Сибил и малкия Сам. Не искам да се мотаят. Знам, че това са лоши новини, но Стретфърд е психар — трябва да побързат!

— Извинете, командире — обади се един от куирмските полицаи, — ние тук говорим доста добре морпоркски. Всички тук говорят морпоркски. Ако ни чуете да си говорим на куирмски, то е, защото искаме да си кажем нещо зад гърба ви. Нарежданията ви са приети, командир Ваймс, ще изпратим вашето съобщение и ще проверим навсякъде за убиеца ви, както и ще се погрижим за ранените. А сега, моля ви, побързайте за катера. „Кралицата на Куирм" е доста стара, само на крачка от брака. Нашият катер би трябвало да я настигне за няколко часа. Ще тръгваме ли?

— Хайде, сър — подхвана го Треска, — пък Лудичкия Артър ще ви докладва по пътя.

— Лудичкия Артър?

— Да, командире.

— Явно са го командировали дотук по някакъв гоблински въпрос, върнал се е в Анкх-Морпорк и са го пратили обратно да ви търси. Има какво да ви каже, дума да няма.

— Къде е сега? — попита Ваймс.

— В момента сигурно го освобождават от ареста, сър. Смешно недоразумение, без големи щети, всичко ще бъде простено и най-вероятно излекувано, сър, не се безпокойте.

Ваймс беше достатъчно мъдър да не задълбава повече.

Морската болест, разбира се, не помогна, но почна да се проявява едва след като Лудичкия Артър приключи с бездиханния си доклад.

— И какво откри в колибите? — запита Ваймс.

— Още гоблини, сър, от секакъв вид и калибър, че и мъненки също. Повечето беха умрели, а другите бая закъсали, мене ако питаш. Сторих за тех, що можах, дето се вика. Правичката да си кажем, сър, чини ми се, че беха съвсем шашардисани, клетите уродчета. Ама там има некаква помия и вода, та си мислим, дека ония пазвантини нема да си плюят на петите, че знайш. — Той направи физиономия и добави: — Ама много са шашави тия гоблини, че знайш! Я ги поведох навънка, а они сал се шматкат кат гламави и ич се не сещат що да сторят. Брех, кривунци, епа я ако бех на техно место, щех да съм изфърчал кат куршум, та да ги наритам едно яко ония смарангесници у чатало, докат са си натръшкани. А па ония… е, я нъл си знайх, дека е спешно и секоги мож се върна при тех и поне да им лисна мъненко водица, ама си рекох, дека Стражата требе да знай, та се бъзнах до Анкх-Морпорк. Па там ми рекоха, дека си бил у отпуск, а па лейди Сибил рече, дека си тръгнал по онуй ми ти мърляво речище, та на мене сал ми стана да литна по него, дорде не стигнах у Куирм. Па като зърнах онуй ми ти грамаданско страшно ужасно мазало, си знайх, дека че имаш ти пръст у него, командире.

Лудичкия Артър се поколеба. Не беше съвсем сигурен какво е отношението на Ваймс към него, при положение че фигълите като цяло се смятаха за адска напаст. Когато Ваймс се забави с отговора, той попита:

— Дано съм сторил, както и ти би сторил, командире?

Ваймс погледна Лудичкия Артър, сякаш го виждаше за пръв път.

— Не, редови полицай, не си постъпил, както аз бих постъпил. Което е голям късмет, понеже ако беше, щеше да стоиш пред мен като обвиняем за прилагане на крайно брутална сила при изпълнение на служебните си задължения. В случая обаче ще получиш медал и официална похвала за действията си, редови страж. В момента преследваме друг кораб, който отвежда още гоблини до онова проклето място. И макар да си представям колко си уморен, предполагам, че ще искаш да се присъединиш към гонката. Между другото, може ли да те поздравя лично, редови страж — като за отгледан от гноми наистина си хванал чалъма на цялата фигълска специалност, а? Натръшкал си с голи ръце десетина въоръжени мъже!

— Eпa да, сър — срамежливо призна Лудичкия Артър, — ама не беше баш честно, оти ги превъзхождах числено. А, са ми дойде на акъло, дека у некои от ония колиби имаше секакви неща от онез, алхимическите. Ни ги отбирам, ама на тебе мож па да ти се видат интресни.

— Много наблюдателно — похвали го Ваймс. — Защо не идеш долу да си починеш?

— Бива, сър, ама след туй требва да свърша една работа за сержант Колън, оти стрррашно го е закъсал. — Той погледна празното изражение на Ваймс и додаде: — Не си ли у час? Зел некаква гоблинска джунджурийчица, дето му дали, пък тя му сторила некакво връздействие и са пищи и вреска, и по цел ден се праи на гоблин, тъй вика сержант Дребнодупе. Она го е наредила у санаториум.

— Сержант Колън ли?!

— Eпa да, сър. И каптан Ангуа рече, дека требвало да издирим гоблинска дупка да строшим връздействието, чат ли си? На мене туй ми се чини мъненко шашаво, ама половината Стража се е разтърчала да дири дека има гоблинско местенце, ама ни мож найдат хич ни едно от клетите дребосъци, оти са таквиз мъненки зверчета, дека и носо си не смеят да си покажат тия дни, ако ми сфащаш мислата. — Лудичкия Артър отново погледна угрижено Ваймс.

— Сержант Колън!

— Епа таман туй рекох, сър.

Кръвта се върна в лицето на Ваймс, когато до мозъка му успя да се добере една рационална мисъл.

— Може ли да пътува?

Лудичкия Артър сви рамене. Пред тях „Кралицата на Куирм" изглеждаше малко по-близко.

— Тогава, редови страж, би ли отишъл до щракалките в Куирмския участък да предадеш да закарат Фред до резиденцията на Рамкин възможно най-бързо, моля те? Най-добре и Веселка да отиде с него, струва ми се — додаде той, а наум продължи: „Фред Колън! Дълбоко в себе си той мрази всичко нечовешко."

И предвид онова, което предстоеше, засега спря дотук, но не и преди да си помисли: „Фред Колън! Чудно той какви ли съдинки би направил?".

Зад гърба му Лудичкия Артър изсвири някакъв странен сигнал и една чайка, помъкнала се след катера със смътната надежда за безплатен банкет от рибешки вътрешности, се озова с товар на гърба и глас в ухото, който рече:

— Мараба, зверче, я съм Лудичкио Артър.

Ваймс обичаше да стъпва на нещо здраво, като например на подметките си, и обичаше подметките му да правят същото. Платната на „Кралицата на Куирм" вече ясно се различаваха, а катерът остави зад себе си сигурността на пристанището и пое сред така нареченото умерено вълнение. А командир Ваймс, херцогът на Анкх-Морпорк, сър Самюъл Ваймс и не на последно място Дежурен по дъска Ваймс, категорично решиха да си изядат сандвичите с бекон и да не повърнат пред другите стражи.

И успяха. Не разбра как, но успяха, макар че в един момент май мернаха високо сред такелажа, дребната фигурка на гоблин, който им се хили. Ваймс отдаде това на сандвичите с бекон, които мъжествено се опитваха да се върнат навън, също както той мъжествено се опитваше да ги задържи вътре.

Стретфърд се беше качил на онзи проклет кораб, Ваймс беше сигурен в това. Адски сигурен. Едно на ръка, щеше да иска да му платят, а и нямаше да му се ще да го обесят. Ваймс се поколеба. Колко сигурен можеше да бъде в това? Колко беше подготвен да залага на интуицията? Това все пак беше Стретфърд. Той беше умен и гаден, така че трябваше да се подготви за всички негови ходове, макар да знаеше, че един умен човек в бързината може да си измисли нови.

И така, всичките онези личности, които съставляваха Сам Ваймс, закрачиха напред-назад по палубата на кърмата или на носа, или на щирборда, или както там се наричаше проклетото хлъзгаво люшкащо се дюшеме, на което стоеше, лашкайки се между надеждата, морската болест, отчаянието, неувереността, морската болест и тръпката на преследването, и морската болест, докато катерът явно уцелваше всичките твърди части от всяка вълна, носейки се със страшна скорост към „Кралицата на Куирм" и справедливостта.

Лейтенантът го приближи и след като доста стегнато отдаде чест, заяви:

— Командире, помолихте ни да последваме кораба, защото превозва гоблини, но не ми е известно някъде да има закон срещу превозването на гоблини.

— Трябва да има закон, защото това със сигурност е престъпление, разбирате ли? — Ваймс потупа лейтенанта по рамото и продължи: — Поздравления! Този ваш катер действително се движи по-бързо от закона, лейтенант. Не се притеснявайте, законът ще ни догони. Гоблините могат да говорят, имат общинен строй, а аз лично съм чувал с ушите си едно от тези създания да свири на арфа така, че и бронзова статуя ще избухне в сълзи. Целият ми полицейски опит ми дава основание да вярвам, че са измъкнати насилствено от дома си, а корабът, който преследваме, ги откарва някъде, където не искат да отидат. Вижте, ако това не ви се нрави, просто ми помогнете да се кача на онзи кораб и аз ще се оправя сам, става ли? Освен това мисля, че и нашият убиец може да е там. Но вие си решавате, лейтенант. — Ваймс кимна към кораба и додаде: — Толкова сме близо, че виждам лицата на екипажа им. Може би трябва да ми споделите намеренията си, лейтенант?

Малко му дожаля за младежа, но не особено съчувствено. Беше се хванал на хорото, беше приел повишението и парите, които си вървят към него, нали? Всяко ченге, заслужаващо палката си, щеше поне да хвърли едно око на „Кралицата", щом беше стигнало чак дотук, нали?

— Много добре, командире — проговори лейтенантът. — Не съм сигурен за правомощията ни, но ще дадем знак на „Кралицата" да спре и ще помолим за разрешение да се качим на борда.

— Не! Няма да молите! Ще им наредите да спрат за полицейска проверка! И ако не ви пука за гоблините, факт е, че преследвам убиец — додаде Ваймс. — Става дума за углавно престъпление, лейтенант, не може да извърнем глава!

Всъщност видя, че „Кралицата" вече извръща своята.^[33] Дори вдигаше бяло знаме за голяма негова изненада. А капитанът й ги чакаше на палубата, докато катерът се изравни с нея.

— Няма да ви създаваме никакви пречки, господа. Знам, че направихме проклета глупост. Човекът, когото търсите, е при нас. Ей сега ще ви го свалим. Не сме пирати все пак. Добро утро, лейтенант Кеклик, съжалявам, ако сме ви създали грижи.

Ваймс се обърна към лейтенанта.

— Познавате капитана?

— О, да, командире. Капитан Изверг е много известен по нашето крайбрежие — отвърна лейтенантът, а катерът леко опря в кораба. — Върти контрабанда, разбира се, всички го правят. То е нещо като спорт.

— Но капитан… Изверг? — натърти Ваймс. Лейтенантът с лекота се прехвърли на палубата на „Кралицата" и подаде на Ваймс ръка, като обясни:

— Извергите са високоуважавана фамилия по тези места. Право да ви кажа, командире, мисля, че доста си харесват името. Биха възразили повече на Контрабандист, струва ми се.

— Свалят ви човека, лейтенант — обади се капитанът, — ама не е в много добро настроение.

Ваймс го изгледа от глава до пети и заяви:

— Аз съм командир Ваймс, от анкх-морпоркската Градска стража. Понастоящем разследвам поне две извергства.

Капитан Изверг затвори очи и сложи ръка на устата си, преди да прошепне с отънял от слаба надежда глас:

— Не може да бъде, самият командир Ваймс, нали?

— Капитан… Изверг… дайте ми човека, когото преследвам, и съм сигурен, че ще се разделим на приятелска нога, ако ми следите мисълта.

Доловиха викове и тропот, плюс няколко признака, че някой е бил сритан много яко. Най-накрая на палубата бе полуизбутан, полудовлечен един мъж с нахлузен върху главата чул.

— Да си призная, с радост ще му видя гърба — каза капитанът, като се обърна.

Ваймс се увери, че моряците здраво държат мъжа, и му дръпна чула. За миг постоя втренчен в кървясалите очи, след което каза с желязно спокойствие:

— Лейтенант, ако обичате, задръжте „Кралицата на Куирм" и арестувайте капитана и помощник-капитана с обвинение за отвличане и вероятно похищение на редица лица и в частност господин Джетро Джеферсън, както и петдесетина или повече гоблини. Може да има и други обвинения.

— Не може да ни обвините в похищение на гоблини — възмути се капитан Изверг. — Гоблините са карго!

Ваймс реши засега да пропусне това край ушите си. Капитан Изверг щеше да получи ориентация за мирозданието от гледна точка на командир Ваймс в удобен за командир Ваймс момент. В настоящия се обърна към лейтенанта:

— Също така ви съветвам да заключите капитана и помощник-капитана в карцера или както го наричате тук, понеже когато господин Джеферсън се види с развързани ръце, предполагам, че ще се опита да светне някой от тях по муцуната. Сигурен съм, че накрая всичко може да се нареди, но сега някой ще опере пешкира и е просто въпрос на избор. — Той се замисли за миг и смени решението си: — Не, мисля първо да поговоря с капитана. В неговия кабинет. Лъчеперко, бих искал да дойдеш да водиш записки. Много записки. Радвам се да те видя, господин Джеферсън. Лейтенант, доколкото знам, господин Джеферсън не е извършил никакво престъпление, освен това, че е в перманентно лошо настроение. И макар че много се радвам, че го открих, той не е негодникът, когото търся.

Слава богу, помисли си и.д. капитан Треска, че имам достатъчно празни листа в тефтера си…

— Капитан Изверг, нека обобщя — рече Ваймс след време, като лениво се въртеше наляво-надясно във високия капитански стол. Той проскърцваше. — Някакви мъже, непознати за вас, с които обаче сте решил да се отнесете с уважение, понеже са знаели правилната парола, тоест използваната от вас парола при сделките ви с контрабандисти, с които, ако мога така да се изразя, сте постигнал един вид разбирателство, са ви докарали човек, овързан и със запушена уста, и са ви казали да го закарате до Хоуондаленд, за да, цитирам: „изпусне парата за известно време". Също така твърдите, че тези мъже са ви казали, че няма проблем със закона.

Въртящият се стол под Ваймс проскърца още един-два пъти, когато той го завъртя за драматичен ефект и продължи:

— Капитан Изверг, аз представлявам закона в Анкх-Морпорк. Може би сте чувал, че редица влиятелни политици из целия свят се вслушват в думите ми. А аз, капитан Изверг, не съм чувал за такъв закон, който да узаконява похищението, но все пак ще запитам моя колега и експерт по куирмско законодателство дали няма някой местен декрет, който да дава право на някого да завърже невинен човек и да го завлече на кораб до подозрително далечно място пряко волята му?

Въртящият се стол имаше само един шанс да изскърца, преди лейтенант Кеклик да отговори тежко:

— Командир Ваймс, не ми е известна никаква подобна поправка в закона и поради това, капитан Изверг, ви арестувам — лейтенантът постави ръка на рамото на сломения капитан — за отвличане, оказване на съдействие и съучастие в отвличане, нанасяне на телесни, вероятно тежки повреди и по други обвинения, които може да възникнат в процеса на провежданото следствие. Междувременно „Кралицата на Куирм" ще бъде задържана и при връщането си в пристанището обискирана, може да сте сигурен, до последната дупчица на фалшборда.

Ваймс отново врътна стола така, че съкрушеният капитан да не може да види лицето му, но за сметка на това лейтенантът да го вижда пределно ясно, след което му кимна и в отговор получи кратко кимване. Той отново завъртя стола и продължи:

— Лишаването на невинен човек от свобода дори за седмица, капитане, е много сериозно престъпление. При все това лейтенантът ми каза, че сте уважаван по това крайбрежие и като цяло сте считан за образцов гражданин. Лично на мен изобщо не ми се нрави, когато случайни хорица от страх или дори поради заблуда биват хвърлени в затвора, докато големите клечки, инициаторите, ако не и извършителите на дадено престъпление се измъкват абсолютно безнаказано. Предполагам, че и на вас не ви се нрави, а?

Капитан Изверг се втренчи в ботушите си, като че ли очакваше всеки миг да експлодират или, току-виж, да запеят някой моряшки марш. Все пак успя да смънка:

— Прав сте, командире!

— Благодаря, капитане! Вие сте практичен човек. В момента ви е нужен приятел, а на мен ми трябват имена. Трябват ми имената на хората, които са ви вкарали в тази каша. Господин Джеферсън, ковачът, ми каза, че в действителност не може да твърди, че е бил чак толкова зле третиран, откакто е попаднал под вашата незаконна опека. Очевидно е бил относително добре хранен, с дневната си дажба е получавал бира и глътчица ром, като даже са му били предоставени няколко стари броя на списанието „Девойки, лудории и жартиери", за да не скучае. Той също иска имена, капитан Изверг. Пък ако, току-виж, получим тези имена, всичко записано черно на бяло и под клетвена декларация, той не щеш ли би могъл да забрави лишаването си от свобода в замяна на определена сума пари, подлежаща на обсъждане с него, и шанса да премери сили в честен бой без никакви правила с вашия помощник-капитан, когото той описва като „чувал с гувна" — мореплавателен термин, който не претендирам да знам. Въпросният помощник-капитан очевидно си е позволил свободата да го поотупа, когато се е възпротивил срещу задържането си, и господин Джеферсън би искал, тъй да се каже, да изравни резултата.

Ваймс се изправи и протегна ръце, сякаш да се поразкърши.

— Разбира се, капитане, всичко това е много нередно, още повече че тук е и лейтенантът, порядъчен, доблестен и почтен млад служител на реда. Допускам обаче, че би могъл да счете честта си за удовлетворена, ако закара „Кралицата" на дока, а вас пред властите с обвинение за контрабанда. Това би било удар за вас, но не и наполовина толкова лош, колкото за съучастие в отвличане. Не сте ли съгласен? — усмихнато продължи Ваймс. — Лейтенантът ще получи перце в своето шапт, а може и да пусне някой смекчаващ вината ви лаф, защото сте толкова любезен и най-вече услужлив гражданин.

Ваймс намигна на лейтенант Кеклик.

— Уча този млад човек на лоши навици, капитане, така че ви съветвам да се отнасяте с него най-приятелски, особено ако някой път се обърне към вас с разни невинни въпроси във връзка с корабните превози, стоки и прочее подобни теми. Вие решавате, капитан Изверг. Мисля, че знаете някои имена. Най-малкото имената на мъжете, с които работите, както и името на техния работодател. Искате ли да ми кажете нещо?

Ботушите помръднаха.

— Вижте, командире, не искам да ставам враг на влиятелни хора, ако разбирате какво имам предвид.

Ваймс кимна и се наведе напред, така че да застанат очи в очи.

— Разбира се, напълно ви разбирам, капитане — отвърна тихо, — и именно затова трябва да ми дадете имената им. Имената, капитане. Имената. Защото, капитан Изверг, прекрасно разбирам, че не ви се ще да разстройвате влиятелни хора. А точно в момента се колебая дали да не наредя да ви конфискуват и унищожат кораба, понеже правите незаконна търговия с живи, дишащи, схватливи, креативни, макар и донякъде мърляви, разумни същества. Формално погледнато, може и да си имам проблеми за това, че съм дал подобни нареждания, но кой знае? Светът се променя доста бързо, а в момента се преобръща светкавично за вас. — Той шляпна капитана по гърба. — Капитан Изверг, тук и сега бих искал да ме считате за приятел.

И докато Ваймс слушаше, червените топки подскачаха по зеленото сукно и правеха карамбол с другите, а законът се нарушаваше из основи с цел поддържане на закона. Как да обясниш това на някой обикновен човек? Как да го обясниш на адвокат? Как да го обясниш на себе си? Когато колелата се завъртят с такава скорост, трябва да си на капрата или загиваш. Така че правиш всичко по силите си и стискаш юздите, които ти подадат.

Същия ден, два и половина месеца по-рано от очакваното, „Кралицата на Куирм" се върна за изненада, ужас или може би даже радост на жените на екипажа. Началникът на пристанището си отбеляза това събитие и беше заинтригуван от факта, че след като слязоха на сушата, по-голямата част от екипажа незабавно тръгнаха край другите кораби в пристанището към една тиха зона от плажа близо до ремонтната работилница, където вече качваха на хелинга „Чудната Пути", за жалост доста потрошена.

Капитан О’Стър, с гипсирана ръка, подтичваше край кораба си като кокошка край гигантското си пиленце. Когато зърна Ваймс, направо светна:

— Сър, дайте да ви стисна ръката! Сто камбали, дайте да я стисна! Мъжки се справихте, сър, върнахте ни у дома! Никога няма да го забравя, нито аз, нито жена ми и дъщеря ми!

Ваймс вдигна очи към кораба, надявайки се да не види чак такава разруха.

— Изглежда страшно зле, капитане… имам предвид кораба, не жена ви, разбира се.

Капитанът обаче явно беше решил да заложи на оптимизма.

— Ходовият механизъм вече не става за нищо, но честно казано, отдавна му трябваше основен ремонт. Ей богу, скъпи ми командире, преживяхме противна вълна без нито една жертва! И освен това… Какво, по дяволите, правят тия!

Ваймс долови острия звук на свирка, но трябваше да обърне глава, за да види голямата тълпа гоблини, решително крачещи по плажа. Техният предводител, за момент изглеждащ ярко син, се оказа Смръдльо, който надуваше някакъв кух крак от краб. Като мина покрай Ваймс, той спря да свири достатъчно дълго, за да каже:

— Никъф морски чукар за гоблин! Уррааа! Пак у дома, пак у дома, колко може беж! А тия горе, дето зяпат, ей на, плескат ръце! А тия, дето мъчат спре Смръдльо пулицейски и дружина, о, да, видат Смръдльо най-лош кошмар.

Ваймс се разсмя.

— Какво? Какви ги редиш? Гоблин със значка, а? — Трябваше да подтичва, докато говори, понеже Смръдльо беше разбираемо устремен да отведе гоблините възможно най-бързо.

— Смръдльо не требва значки, гусин пу-ли-ссай! Смръдльо най-лош кошмар сам по себе си! Помниш мънечък момчурляк? Мънечък момчурляк отвори книга. И види зъл гоблин, а аз види гаден мънечък момчурляк! Голем късмет, мънечък момчурляк, дето и двамата бехме прави!

Ваймс се втрещи след маршируващите гоблини, които ускориха крачка към храсталаците в края на корабостроителницата, където изчезнаха и на Ваймс му мина през ума, че дори да се втурне и да почне да рови из тях, няма да намери и следа от гоблини. Направо се слиса. Това нямаше чак такова значение — ченгетата често се слисват. Работата му беше да въведе някакъв ред в света, но имаше моменти, в които му се щеше светът да не е чак толкова объркан.

— Добре ли сте, командире?

Ваймс се обърна и се втренчи в сериозното лице на лейтенант Кеклик.

— Ами… не съм сигурен откога не съм спал както трябва, но поне си стоя на краката! И имам всичките имена и описания.

Да де, три имена, а едното — о, какво име беше едното! тоест ако се вярва на думата на някой, щастлив да се нарича Изверг. Е, човекът гонеше петдесетака, не особено добра възраст да бяга и да се крие. Не, капитан Изверг нямаше да е проблем. Нито Джеферсън, колкото и луда глава да беше идиотът. Онова, което Джеферсън само подозираше, капитан Изверг го знаеше. Само че Ваймс, от своя страна, не беше настоял да си пробва силите срещу помощник-капитана на „Кралицата", безспорно неприятна мутра с брадичка като касапски чепик. Въпросният в момента се набираше към тях, сподирян от неспокойния капитан Изверг, който се суетеше край него. Ваймс отиде до ковача.

— Стига, Джетро, Изверг ще ти плати каквото трябва, за да зарадва лейтенанта и да си запази кораба. Пиши го бегал, а?

— Да, ама остава пустият помощник-капитан — изръмжа ковачът. — Останалият екипаж се държа горе-долу прилично, ама той е гнусен кучи син!

— Е — сви рамене Ваймс, — ей ти го нà тогава. Ще стоя тук да съм сигурен, че ще е честен двубой. Интересен ден се очертава. Пробваме различни видове правораздаване — бързо и без да притесняваме никакви адвокати. Така че давай! Той знае какво искаш и ти също, господин Джеферсън.

Все повече членове на екипажа се стичаха към тази част от плажа. Ваймс огледа лицата (до едно издаваха труженическата интуиция, че може да се очаква една доста разпускаща порция здравословно насилие) и прочете неизречения диалог. Помощник-капитанът наистина изглеждаше като човек, който използва доста юмруците и сприхавостта си. Така значи, каза си Ваймс, сигурно щеше да има доста от екипажа, които биха се радвали да го видят как получава малък урок… или дори страшно голям. Той повика съперниците при себе си.

— Господа, боят е ръкопашен. И двамата сте наясно. Ако видя нож, боговете да са на помощ на онзи, който го е извадил. Тук няма да има никакви извергства, с изключение на вас, разбира се, капитане, и заявявам пред всички ви, че ще спра боя, когато реша, че на единия му е дошло достатъчно. Вие сте на ход, господа. — С тези думи той бързо отстъпи назад.

Никой от двамата не помръдна, но Джеферсън запита:

— Знаеш ли правилата на маркиз дьо Въртиопаш, специално предназначени за юмручен бой?

Помощник-капитанът се ухили злобно:

— Че как не!

Ваймс не видя, наистина не видя със собствените си очи какво стана след това. Несъмнено никой не успя да го види, но по-късно всички се съгласиха, че Джеферсън се е завъртял шеметно и е проснал моряка от воле. Шумът от тежкото му, срутващо се на пясъка тяло беше единственото, което наруши тишината.

След секунда Джеферсън, разтривайки юмрук, за да върне малко кръв в него, погледна надолу към падналия гигант и отвърна:

— Аз пък не. — Той обърна очи към Ваймс: — Знаеш ли? Нарочно пикаеше върху гоблините в трюма. Кучи син.

Ваймс напрегна мускули, в случай че поваленият има дружки без чувство за хумор, но всъщност избухна смях. Все пак на земята лежеше тръшнат бабаит, а това определено се отразяваше на не един джоб.

— Поздравления, господин Джеферсън, чиста проба честен бой! Предполагам, че господата ще отнесат помощник-капитана да си полежи на кораба. — Ваймс изрече това като инструкция, чието изпълнение беше незабавно предприето, но все пак добави: — Ако нямате нищо против, капитан Изверг? Добре. А сега, струва ми се, двамата с вас трябва да посетим на съвсем приятелски начала заедно с лейтенанта участъка на куирмската стража, където ще има малко документчета за подписване.

— Сигурно ще бързате да си тръгвате, командире — обади се лейтенантът, като поеха по „рю дьо Пробудù".

— Е, да — кимна Ваймс, — предполага се да съм в отпуск. Ще взема младия Левак от болницата и ще намеря някакъв начин да се върна в резиденцията.

Лейтенантът изглежда се изненада:

— Нима не възнамерявате да се впуснете по петите на убиеца, сър?

— Подир него ли? С него скоро ще се видим, не се и съмнявам, но, видите ли, дори той не е краят на тази история. Тук играете ли билярд?

— Ами… не съм играл, но съм запознат с играта, ако това питате.

— Тогава знаете, че крайната цел е да се вкара черната топка, макар че стреляте по всички останали в хода на играта. Удряте червените отново и отново, като понякога ги използвате, за да развиете стратегията си. Е, аз знам къде е черната топка, тя няма мърдане. А останалите? Капитанът услужливо ни предостави имена и описания. Ако желаете да ги арестувате за съдействие и подпомагане на трафика с разумни същества за печалба, ще оставя тази чест на куирмската полиция. — Той се ухили. — Колкото до мен, след като взема подписаните декларации, възнамерявам да се върна право при жена си и момченцето си, които позорно, не, отчаяно пренебрегвах последните няколко дни. И знаете ли какво? Веднага щом се върна при тях, смятам да ги доведа тук! На жена ми ще й хареса свежия въздух, а малкият Сам просто ще се влюби в слоновете, о, само стой, та гледай!

Лейтенантът се пооживи:

— В такъв случай мога ли да ви предложа да се качите на нощния кораб след вечеря? Казва се „Чернооката Сузи", доста е бърза, също като съименницата си, според популярната история. Трябва да тръгне след, я да видя, около час. Движи се бързо, не носи много товар, така че не я жалят. До утре сутрин ще сте си у дома, как ви се струва? Тъкмо да имате време да се постегнете. Ако ви се нрави идеята, ще пратя някой от момчетата да открие капитана на „Сузи" и да се погрижи да не тръгва без вас.

Ваймс се усмихна.

— Каква е прогнозата за времето?

— Ясно небе, командире, а Старата Негодяйка е гладка като езерце, прочистена от всички дънери и камъни до края на сезона. Оттук нататък плаването е песен.

— Добър вечер, Ваша светлост! — Гласът беше някак познат. По булеварда към Ваймс се мъкнеше нещо, което отначало му заприлича на човек с огромен пояс, докато по-задълбочена криминологична проверка установи, че е отшелникът от имението. Брадата му беше забележително чиста и увита около тялото му заедно с две млади дами от кискащата се разновидност. Ваймс се взря в него.

— Пън? Какво правиш тук? Това предизвика още кискане.

— В отпуск съм, командире! М-да, тъй си е! Всекиму се полага отпуск, сър!

Ваймс не знаеше какво да отговори, така че потупа човека по рамото и каза:

— Само така, господин Пън, но не забравяй полезните билки.

— Като гледам, ще ми трябват, командире…

Каквото и да разправят, храната в бюфета на куирмския участък си е доста добра, да му се не знае, макар да й слагат твърде много авек, помисли си Ваймс. Авек на всичко.

Доволно преял, измит и с някои много важни документи, пъхнати в джоба на експресно изпрания му и безупречно изгладен жакет, Ваймс пое с околийски Левак по кея към „Чернооката Сузи". Лейтенантът и двама от стражите го придружиха до каютата му, където стюардът, впрочем джудже, му показа изрядно оправената койка с едва ли не колосани чаршафи.

— За нас ще е чест да поспите в тях, командире. Ще откриете, че „Сузи" вози много гладко, макар че понякога може да е игривичка, също като съименницата си, но най-добре да не захващаме темата. И, разбира се, господин Левак ще получи каюта точно до вашата. Може би ще желаете да видите как „Сузи" потегля, а?

Пожелаха. „Сузи" разполагаше с два вола, също като „Чудната Пути", но без тежък товар и само с около десетина пътници беше експресът по Старата Негодяйка. Ходовите колела се въртяха леко, оставяйки дълга бяла диря по водата след себе си.

— И сега какво, командире? — обади се Небивал, облегнат на релинга, докато наблюдаваха как Куирм се губи в края на дирята. — Искам да кажа, какво трябва да предприемем сега?

Ваймс запали цигара с огромно удоволствие. Някак си точно тук и сега му беше моментът. Да си смръкнеш енфие е хубаво нещо, разбира се, но една цигара си тежи на мястото, създава специфична атмосфера и време за размисъл. С мъка щеше да я загаси.

— Не ми трябва да предприемам абсолютно нищо в момента — отговори той и се загледа в залеза. „В последно време рядко ми се случва да виждам залези, замисли се той. Виждам предимно среднощни тъми. И не ми трябва да преследвам Стретфърд. Познавам го, както познавам себе си." Той млъкна насред безсловесната си реч, за миг шокиран от заключението. На глас продължи: — Нали видя, че двама от куирмската стража се качват на борда? Е, аз го изисках. Те, естествено, ще имат грижата да пътуваме необезпокоени. Екипажът също е предупреден, че може нашият убиец да се опита да се качи на борда. Според лейтенанта капитан Запивка гарантира за целия си екипаж, който му служи лоялно от дълги години. Лично аз, разбира се, все пак смятам да си заключа вратата на каютата и ти предлагам да направиш същото, Левак.

— Всичко това се корени в алчността — продължи Ваймс. — Алчността и проклетата дрога. И двете са гибелни, но алчността е убиец, далеч по-лош от дрогата. Знаеш ли, като говоря на млади служители като теб, обикновено казвам, че в определени случаи трябва непременно да тръгнат по дирите на парите. Затова следва да се запиташ: „Кой ще загуби? Кой ще спечели?". — Ваймс със съжаление хвърли угарката от цигарата си във водата. — Понякога обаче трябва да тръгнеш по дирите на арогантността… Да търсиш онези, които дори не допускат, че законът може да ги стигне, защото вярват, че действат по право, каквото останалите нямат. Работата на служителя на закона е да им даде да разберат, че грешат!

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта.

— Командир Ваймс, у вас има нещо, което сам-самичко ще задвижи колелата на тоя кораб, ако рече да се запъне! — с възхита възкликна Небивал. — Помня, че четох как се каните да арестувате и боговете за техните грешки.

Ваймс поклати глава.

— Сигурен съм, че никога не съм заявявал нещо подобно! Но законът е ред, а редът е закон и той трябва да бъде най-висшата инстанция. Светът се крепи на него, небесата се крепят на него! Без ред, момко, една секунда не може да следва другата.

Той усети, че се олюлява. Безсънието може да отрови ума, да го залута в странни посоки. Ваймс усети ръката на Небивал на рамото си.

— Ще ви изпратя до каютата, командире. Денят беше много дълъг.

Ваймс не помнеше как се е съблякъл и си е легнал в леглото или по-скоро в койката, но явно го беше сторил и съдейки по малките петна бяла пяна в миниатюрния умивалник в каютата, очевидно си беше измил и зъбите. Заспа мъртвешки, направо се разпадна на молекули, освен онази част от разпадането, в която се превръщаш в прах. Единственото, което си спомняше, беше хладна чернота, а с пробуждането му възкръсна и увереност, сякаш чернотата му беше оставила съобщение за момента, в който ще дойде в съзнание.

Той те преследва, Дежурен по дъска Ваймс. Знаеш това, защото позна онова, което видя в очите му. Познаваш този тип същества. Те искат да умрат от деня на раждането си, но нещо се обърква и вместо това убиват. Той ще те открие, също като мен. Надявам се тримата да се срещнем на тъмно.

Когато съобщението избледня, Ваймс се втренчи в отсрещната стена, където след деликатно почукване се отвори врата, за да разкрие стюарда, понесъл нещо, което гарантирано прогонва всички кошмари, а именно — чаша горещ чай.^[34]

— Няма нужда да ставате, командире — бодро го поздрави стюардът, като грижливо постави чашата чай в малка вдлъбнатина на масичката, която някой прозорлив човек беше предвидил в малката каюта, така че въпросната чаша да не се пързаля из нея. — Капитанът би искал да ви уведоми, че ще пристигнем след двайсетина минути, макар че ще се радваме, разбира се, да останете на борда и да хапнете за закуска, докато изчистим палубата и сменим воловете и, естествено, вземем пощата, фураж и неколцина пътници. Днес камбузът предлага… — тук стюардът ентусиазирано изреди дълго меню с чревоугодни мащаби, завършвайки тържествуващо със „сандвич с бекон!".

Ваймс прочисти гърло и унило запита:

— Предполагам, че нямате мюсли, нали?

Все пак Сибил беше само на двайсетина минути разстояние.

Стюардът явно се озадачи.

— Ами… да, сигурно имаме съставките, разбира се, но не си представях да сте по заешките изпълнения.

Ваймс отново си помисли за Сибил.

— Е, днес нослето ми явно помръдва.

Колкото и луксозна да беше каютата, определено й липсваше пространство. Ваймс успя да се обръсне с подарения му от стюарда „с комплименти от капитана, командире" бръснач, а с помощта на далновидно оставените легенче, сапун, изтривалка и миниатюрна хавлия съумя някак да се справи с онази форма на къпане, която старата му майка наричаше „да измиеш видимите части". При все това той им отдаде дължимото, полагайки известно старание с ясното съзнание, че този малък дървен свят много скоро ще се изпари и той отново ще се върне в света на Сам Ваймс, любящ съпруг и баща. Докато се привеждаше в приличен вид обаче, той периодично се обръщаше към себе си в огледалото за бръснене, възкликвайки: „Фред Колън!".

Луксозната каюта се беше оказала чудесно място за сън, макар и толкова тясно, че всъщност би била подходяща само за придирчив труп. Но най-накрая, когато всяка част от Ваймс, която успя да достигне, беше надлежно, ако не и ексцентрично изтъркана, а стюардът му донесе отшелническа порция плодове с ядки, той се озърна да види дали не е забравил нещо и зърна лице в огледалото за бръснене. Беше си неговото собствено, макар че трябва да се каже, че това явление не е необичайно при огледалата за бръснене. Ваймс от огледалото каза:

— Нали знаеш, че той не просто иска да те убие. Това няма да е достатъчно за кучи син като него, съвсем няма да е достатъчно. Той иска да те унищожи и ще пробва всичко, докато не успее.

— Знам — отвърна Ваймс и додаде: — Ти не си демон, нали?

— Категорично не — засегна се огледалният му образ. — Може и да съм създаден от подсъзнанието ти и моментното отравяне с мюсли в резултат на ферментиращи стафиди. Гледай къде стъпваш, командире. Гледай навсякъде. — И после изчезна.

Ваймс се отдалечи от огледалото и бавно се обърна. Трябва да съм видял отражението си, каза си той, иначе щеше да е в обратната посока, нали?

Той се отправи надолу по подвижното мостче към реалността, която се оказа олицетворена от ефрейтор Ноби Нобс, след когото реалността не можеше да стане по-реална.

— Радвам се да ви видя, господин Ваймс! Брей че излъскан вид имате! Отпускът явно ви се отразява добре. Някакъв багаж? — Въпросът беше зададен с абсолютната увереност, че Ваймс няма никакъв багаж, но винаги си струваше човек да демонстрира желание за услужливост.

— Всичко наред ли е? — запита Ваймс, пропускайки последното покрай ушите си.

Ноби почеса нос, при което се откърти едно струпейче. О, да, каза си Ваймс, върнах се, няма съмнение!

— Ами… случват се разни случки, както обикновено, ама държим положението. Мога ли да ви насоча вниманието към онзи хълм ей там? Много се постараха да не повредят дърветата, а лейди Сибил обеща бавна смърт на всеки, който закачи гоблините.

Озадачен, Ваймс впери очи към Обесническия хълм.

— Жив да не бях! Това е семафорна кула! Това е проклета семафорна кула! Сибил ще се скъса да пише възражения!

— Всъщност, господин Ваймс, лейди Сибил веднага се нави, като изчете посланието на капитан Керът. Според него не му било сега времето да сте извън обхват. Нали го знаете колко е убедителен, сър. Та ония от семафорната компания доприпкаха като на пожар да спретнат една временна кула. Цяла нощ бачкаха, няма лабаво, и я вързаха към системата като стой, та гледай! — Този път Ноби бръкна в носа си, набързо провери урожая за нещо интересно или ценно, а после го перна настрана и продължи: — Само едно нещо, сър, Вестникът иска да ви вземе интервю как сте станал велик герой и сте спасил нечия чудна пути… — Изчакаха в мълчание Небивал да спре да се задушава от смях и да си върне дъха, след което Ваймс каза:

— Ефрейтор Ноби Нобс, това е околийски началник Левак. Наричам го началник, понеже представлява единственото върховенство на закона в тази околия, поне засега. Това тук е негова територия, така че ще се съобразяваш с него, ясно? Кой още дойде с теб от пушилката?

— Сержант Детритус, сър, ама той остана горе в Резиденцията под деликатно прикритие да охранява Нейно благородие и младия Сам.

Част от Ваймс тайно затаи дъх. Детритус и Уиликинс? Двамата можеха и с армия да се справят. Той потисна тръпката.

— А Фред Колън?

— Не, господин Ваймс, доколкото разбрах, второто съобщение е пристигнало, след като сме тръгнали, ама сигурно ще довтаса скоро.

— Е, господа, отивам вкъщи — заяви Ваймс, — но, господин Левак, кога е следващият кораб до Куирм?

Небивал светна.

— Имате късмет, командире. „Сладката Роберта" тръгва утре сутринта! Помоему е тъкмо това, което ви трябва. Голям и бавен кораб, ама няма да ви доскучае, понеже има казино и всякакви развлечения. Пълен е с туристи, но не се тревожете, сър, вашето име е вече легенда по тая река. Повярвайте ми, сър! Само кажете и капитанът на „Роберта" ще се погрижи да ви очаква каюта с царски, прощавайте, с командирски размер. Какво ще кажете, а?

Ваймс отвори уста да запита дали няма да излезе възскъпичко, но я затвори при смущаващата мисъл, че със състоянието на Рамкин сигурно можеше да изкупи всички плавателни съдове по Старата Негодяйка.

Небивал като истинско ченге, в каквото започваше да се превръща, забеляза този кратък миг на колебание и додаде:

— Повярвайте ми, капитане, и петаче няма да ви трябва по реката. Никой няма да остави спасителят на „Пути" да си плаща за цигари или за каюта по Старата Негодяйка!

Ноби Нобс направо се превиваше от смях, като задавено хъхреше „Пути!". Ваймс въздъхна:

— Ноби, казва се „Путилопея", накратко „Пути". Разбираш ли? — На някои изобщо нямаше да им мине номерът. Май всъщност минаваше само на Ваймс.

— И, Ноби, искам да чакаш тук и в момента, в който пристигне Фред, да го отведеш до гоблинската пещера на хълма, ясно?

— Да, господин Ваймс — каза Ноби, забил поглед в краката си.

— И, Ноби, ако видиш гоблин, който смърди като кенеф и има леко син оттенък, да знаеш, че е колега и да не си правиш оглушки.

Ваймс вече беше преполовил пътя, когато Сибил го пресрещна заедно с малкия Сам, който тичаше напред и се заби в краката на баща си, обгръщайки ги с ръце колкото му сила държи.

— Тате, тате! Знам как да доя кози, тате! Трябва да им се дърпат цицките, тате, пък те много шават! — Изражението на Ваймс не се смени, а малкият Сами продължаваше: — И се уча как да правя сирене! И вече имам едно àко от язовец и малко àко от невестулка!!

— Еха, явно си бил зает — възкликна Ваймс. — Кой те научи да казваш „цицки", момко?

Малкият Сам светна.

— Говедарят Чурка, тате.

Ваймс кимна.

— Ще ми се да си поговорим по-късно с теб за това, Сам, но първо, струва ми се, трябва да си поговоря с говедаря Чурка. — Той вдигна малкия Сам на ръце, без да обръща внимание на прищракването в гърба си. — Надявам се, че миенето на ръце е част от тези приключения?

— Имам грижата за това — намеси се Сибил, тъкмо стигнала до тях. — Честно, Сам, изпускам те от поглед едва за минутка и ти веднага отново ставаш герой! Думи нямам! Честно, цялата река говори за това! Битки на кораб? Преследвания в морето? О, боже мой, направо не знам къде да си заровя главата, така че ако бъдеш тъй любезен да оставиш внимателно детето ни на земята, ще я заровя мощно в твоята!

Когато Ваймс се добра до повърхността за глътка въздух, измърмори:

— Това там е истинска проклета семафорна кула, нали? А сега, щом Вестникът се е докопал до всичко това, ще ме изкарат проклет герой, глупаците му с глупаци!

Поотпускайки обятията си, лейди Сибил възрази:

— Не, Сам… е, може би донякъде, но няма да повярваш колко бързо се носят вестите по реката. Очевидно си стоял отгоре на рубката на „Чудната Пути" и си се сражавал с някакъв убиец, който е стрелял по теб с арбалет и стрелата е отскочила!

Доколкото разбрах, това ще бъде отразено в утрешния вестник с голяма художествена импресия! И аз отново няма да знам къде да заровя глава! — Сибил не можеше да се сдържа повече и избухна в смях. — Е. Сам, за вечеря можеш да си поръчаш всичко, каквото ти е по душа.

Ваймс се наведе и й прошепна нещо, при което жена му го плесна по ръката с думите:

— Може би по-късно!

Вече чувствайки се донякъде окрилен, Ваймс запита:

— Не можах да не забележа, че мостът е страшно пострадал?

Сибил кимна.

— О, да, скъпи. Бурята беше ужасна, нали? Отнесе цялата централна арка и всичките три безочливки.^[35] Помня ги още от детството си. Майка ми все ми закриваше очите с ръка, като минавахме по моста, така че ми станаха доста интересни, особено онази, която си почесваше задника. — Усмивката й се разшири. — Но не се притеснявай, Сам, голи девойки лесно се забелязват.

Ваймс се успокои от усмивката й, но миниатюрното предателско подозрение го жегна отново. Мислеше си, че се е отървал от него, но проклетото нещо не спираше да се връща. Ето защо той прочисти гърло и запита:

— Сибил, ти обсъди ли плановете за отпуска ми с Ветинари?

Сибил явно се изненада.

— Ами да, разбира се. Той, формално погледнато, ти е началник все пак. Само формално, разбира се. Поговорихме по въпроса на някакъв благотворителен прием, струва ми се. В момента не мога да си спомня на кой от всичките. Но нямаше никакви проблеми. Той беше на мнение, че е крайно време да си отдъхнеш прилично от твоите подвизи!

Ваймс беше достатъчно разумен да не изрече думите, които му дойдоха на върха на езика. Вместо това подметна внимателно:

— Ъ-ъ, значи идеята да дойдем в резиденцията не е негова, а?

— Честно казано, Сам, беше доста отдавна. Но и двамата ти мислим най-доброто, както сигурно знаеш. Говорихме най-общо по въпроса и това е всичко, наистина.

Ваймс не задълба повече. Никога нямаше да разбере със сигурност. Пък и топката, тъй да се каже, беше литнала.

По-късно същия ден Сам Ваймс в цялата си съвкупност се топна в огромната баня, като остави само носа си да стърчи над водата. След време излезе с чувството, че си е съвсем същият, но поне доста по-чист. Подписаните показания бяха в трезора, а когато трезорът е на Рамкин, в него не се влиза просто ей така. Първо трябваше да въведеш комбинация, с нея да отвориш един по-малък, но въпреки това опасно обезопасен сейф само за да извадиш ключ, с който след това трябваше последователно да отвориш ключалки, скрити в три отделни часовника в резиденцията, като всяка задвижваше часовников механизъм. Сибил му разказа колко скъпи спомени имала от дядо си, който си скъсвал задника, по неговите думи, да търчи надолу към главния салон, за да пъхне ключа в последната ключалка, преди часовникът, който задейства първата ключалка, да изключи и най-вече преди да паднат гилотините. Пазим си нашето, спомни си Ваймс, когато го пробва. Е, безспорно не се бъзикаха. Вече беше с дрехи, които не миришеха на риба. И сега какво?

Беше приятно да се разхожда отново с малкия Сам. Таткото тръгнал на възпитателна разходка със синчето, нали? Направо картинка.

За съжаление тази картинка включваше в далечен план сержант Детритус, който се сливаше с пейзажа. Всеки страж от тролската раса можеше да изпълни подобна задача просто като си махне бронята и забоде стръкче здравец зад ухото си, при което, тъй като природата му бе скалистокаменна, се превръщаше в част от пейзажа без ни най-малко усилие. Троловете стражи обикновено носеха гигантски версии на стандартната стражева екипировка, понеже силата на едно ченге до голяма степен се корени в това да изглеждаш като ченге.^[36] Съображенията за сигурност нямаха място тук. Съществуват какви ли не оръжия, които в умели ръце могат да пробият стоманена броня, но единственият им ефект върху гол трол е, че го вбесяват.

В момента обаче Детритус не успяваше да се направи на незабележим. Той беше телохранител, дума да няма, при това носеше и миротвореца, който наистина можеше да направи онова, дето го пишеше в указанията. Някои оръжия са за еднократна употреба. Многоцевният арбалет на Детритус можеше да кара по цяла седмица. И някъде, където Ваймс не можеше да го види, което означаваше, че и никой друг не може, се намираше Уиликинс. Ей ти, значи, картинка: таткото, извел синчето си на разходка при наличието на достатъчно огнева мощ да избие цял взвод.

Сибил беше настояла и толкоз. Че Ваймс може да е в опасност, си беше едно на ръка, това Сибил го беше приела още в самото начало, но малкият Сами? Никога!

Докато изкачваха Обесническия хълм да разгледат новата семафорна кула, Ваймс си каза, че Стретфърд не би използвал арбалет. Той беше рационално средство, а един убиец… един истински убиец щеше да иска да е близо, където да може да вижда. Стретфърд беше убил гоблинската жена и беше продължил да я убива дълго след като беше умряла. На него му харесваше да убива. Щеше да иска Ваймс да знае кой го убива. Ваймс осъзна, че познава убийците твърде добре, за да има душевен мир.

Горе на хълма ги посрещна захиленият Ноби и изкозирува с вариация на тема „чевръстост", но с известно смущение, понеже не беше сам. До него седеше млада гоблинка. Ноби припряно се опита да я изкъшка и тя, очевидно с неохота, се отдръпна на минималното безопасно разстояние, все така влюбено зяпнала ефрейтора.

Въпреки всичко Ваймс се помъчи да сдържи усмивката си и успя да си докара строго изражение.

— С местните ли си другаруваш, Ноби?

Малкият Сам отиде до гоблинката и я хвана за ръката. Явно имаше склонност да прави така с всички от женски пол, които срещаше за пръв път. Ако питаха баща му, този навик вероятно щеше му отвори немалко врати в живота. Момичето се опита внимателно да издърпа ръката си, но малкият Сам беше безмилостен окупатор.

Ноби явно се притесни.

— Аз не си другарувам с нея, господин Ваймс, тя иска да си другарува с мен! Домъкна ми се тука с тая сламена кошница с гъбки да ми ги тика в устата, честно!

— Сигурен ли си, че не са отровни?

Ноби се вцепени.

— Не знам, господин Ваймс. Аз ги изядох тъй или инак, много бяха вкусни, едни такива хрупкави, леко лютивички… Ама Фред вече е тук, сър. Тази млада дама — и за изненада и одобрение на Ваймс, Ноби не сложи в кавички думата „дама" — отиде право при него и взе оная странна лъскава съдинка от ръката му. Пък то това си беше изумително, щото никой друг не можа да му я измъкне — и ей го на! Съвсем нормален! Ама май ще трябва да му напомним за къпането и че се дриска само в кенефа и прочее.

Ваймс се отказа. Ами нали всяка организация трябва да си има гръбнак, та затова е логично, че ще има и нещо от анатомията, обикновено предназначено за кучешка храна. Ноби обаче беше лоялен и късметлия, а ако има нещо, което наистина му трябва на един полицай, това е късметът. В случая на Ноби май му беше излязъл късметът.

— Какво правиш тук горе, Ноби? — тросна се Ваймс. Ноби го изгледа, сякаш се е чалдисал, и посочи клатушкащата се кула.

— Ми нали трябва да проверявам съобщенията по щракалките, господин Ваймс. То той младият Тони, дето е горе, като ги напише, ги омотава въз някой камък и ги мята, та затуй… — Нещо изтрополи по шлема на Ноби и той ловко улови увития в хартия камък, преди да се търколи на земята —…та затуй стоя баш тук, господин Ваймс. — Ноби разгъна хартията и обяви: — Една двойна каюта и една единична на „Сладката Роберта", потегляне в 9 сутринта утре! Късметлия сте, господин Ваймс! Щракалки! Какво щяхме да правим без тях, а?

Отгоре се разнесе вик: „Пай се, слизам!", и Ваймс видя как цялата конструкция на кулата затрепери, докато някакъв младеж се спусна от една греда на друга, внимателно проверявайки всяка, преди да прехвърли тежестта си. Скочи от метър височина и подаде ръка на Ваймс:

— Радвам се да се запознаем, сър Самюъл! Съжалявам, че е толкова раздрънкано, ама снощи още я сглобявахме. Голямо бързане падна! Какво да се прави, като е рекъл лорд Ветинари, трябва да стане. Ще я постегнем по-нататък, ако нямате нищо против. Вързах я с щракалките от главната линия, а те имат връзка с където си щете. Ще спретнем и едно отклоненийце до дома ви. Естествено, ще ви трябва някой тук да поддържа връзката, но като гледам, няма да има проблем. — Младежът изкозирува на Ваймс и додаде: — Желая ви късмет, сър, а сега отивам да хапна и да се изкъпя.

Шлемът на Ноби Нобс отново издрънча и в краката му падна лист хартия, омотан около камъче. Младежът го взе собственически и прочете съобщението.

— А, това е само служебно потвърждение за временно прекратяване на услугата, предвид че слизам за почивка. Помощникът ми го е написал. Нямаше нужда да го предава, но е съвестен, дребосъкът му с дребосък. Досега не съм виждал някой да учи толкова бързо. Веднъж му показваш как става и готово! Може да се разчита на дяволчето. Пък и с тези големи ръце няма проблем с клавиатурата.

Когато младежът си тръгна с подсвиркване, изводът изскочи в ума на Ваймс като скакалец.

— Смръдльо! Слез веднага тук, проклетнико! — кресна той.

— Ей ме на, командире! — Дребничкият гоблин вече стоеше едва ли не между краката на Ваймс.

— Ти? Ти! Ти се оправяш с щракалките? Можеш ли да четеш?

Смръдльо разпери големите си ръце.

— Не, ама мога гледам, мога помня! Зелен хлапак дума: „Смръдльо, туй остро нещо се вика А", и Смръдльо не му трябва повтаря. И той дума: „Туй, дето мяза на задник, се вика В". Голем майтап! — Пропукващият глас замърка, но Ваймс сякаш долови някаква цинична проницателност. — Гоблин полезен, гоблин надежден, гоблин потребен, а? Гоблин жив!

На Ваймс му се стори, че само той чу тези думи. Малкият Сам се беше примъкнал да хване ръката на Смръдльо, но размисли.

— Какво си ти, Смръдльо? — тихо каза Ваймс.

— Какво си ти, Сам Ваймс? — ухили се Смръдльо. — Дръж, Сам Ваймс. Дръж заедно или сам. Най-много дръж себе. Дръж се, гусин Ваймс.

Ваймс въздъхна.

— Струва ми се доста вероятно да успея — потиснато отвърна той. Като се озърна, установи, че е приковал погледите на малкия Сам, Ноби Нобс и гоблинката, която иначе зяпаше Ноби, сякаш дребният ефрейтор е Адонис. Смутен, той сви рамене и се оправда: — Мина ми една мисъл през главата.

Откъдето и да го погледнеш, Фред Колън беше един от най-старите приятели на Ваймс. Както впрочем и Ноби Нобс, което си беше отрезвяваща мисъл. Ваймс откри сержанта на пътя за гоблинската пещера. Изглеждаше странно розов, замаян, но въпреки всичко в доста добро настроение, вероятно защото ядеше печен заек. Ядеше така, сякаш вече нямаше да види бял ден, какъвто очевидно беше случаят със заека. Веселка го наблюдаваше с известна угриженост отстрани, а когато зърна Ваймс, му се усмихна и вдигна палец, което беше окуражително.

Фред Колън се опита да изкозирува, но за целта му се наложи да се съсредоточи за малко.!

— Прощавайте, господин Ваймс, имах малко гадно премеждие. Всичко ми беше като в мъгла наистина и ей ме на изведнъж съм тука сред тия хорица.

Ваймс затаи дъх, а Фред Колън продължи:

— Много мили, много услужливи хорица. И много щедри при това. Какви ли не гъби ми дадоха, страшно вкусни. Малко им са кът дрешките, ама са добри хорица, казвам ви, каквото видях. То кара човек да се позамисли. Не съм сигурен за какво, ама го кара. — Той се огледа със странен блясък в очите. — Хубаво е тук, нали? Тихо и спокойно, далеч от влудяващите тълпи. Нямам против да поостана тук… Я колко е хубаво.

Сержант Колън млъкна, метна заешките кости през рамо и бързо бръкна в купчината камъни до себе си. Взе един. Ваймс ли си въобрази или той наистина просветна за миг, преди да се превърне отново в камък?

— Остани колкото ти душа иска, Фред — каза Ваймс. — Аз трябва да вървя, но Ноби ще бъде край теб, както и горе-долу всички останали от Стражата или поне така изглежда. Остани колкото ти душа иска — той улови погледа на Веселка Дребнодупе, — но може би не прекалено дълго.

Докато разходката с малкия Сами продължи надолу по хълма и през селото, още доста мисли минаха през главата на Ваймс. А когато Джимини се появи на прага на кръчмата и кимна безмълвно, с което каза сума ти неща, през главата на Ваймс мина още една мисъл — че всеки наблюдателен кръчмар знае накъде духа вятърът и опъва платна според него. Никой не знаеше по-добре от него откъде идват слуховете и как се разпространяват, но малкият конвой, нищо, че включваше Ноби Нобс и гоблинката, беше посрещнат с усмивки и кимвания там, където преди седмица щеше да се сблъска със стена от празни погледи. Понеже ужасната истина е, че никой не иска да е на губещата страна.

Когато се върнаха в имението на Рамкин, Ваймс откри Сибил в розовата градина да кастри розите — нещо, което очевидно трябваше да се направи, защото беше в списъка с неща, които трябва да се правят в провинцията, независимо дали ти харесва или не. Тя вдигна очи към съпруга си, а после продължи да се занимава с делото си, като каза тихо: — Разтревожил си хората, нали, Сам? Лейди Ръждьо се отби неочаквано на социална визита, точно след като ти тръгна.

Кръц! Кръц! — яростно кръцкаха ножиците.

— Ти прие ли я?

Кръц! Кръц!

— Разбира се! Естествено! Последва поредното Кръц! Кръц!

— И освен това я почерпих с чай и шоколадови ореховки. Тя може и да е тесногръда мъртвешки бледа кучка, присвоила си титли, които не са по право нейни, но съществува и такова нещо като обноски в края на краищата. — Кръц! Кръц! Щрак! — Направих го само защото тази тук просто разваляше симетрията, честно. Както и да е, изнесе ми лекция относно поддържането на стандартите и обединяването в защита на нашата култура и прочее, наясно си с тоя тип шифри.

Лейди Сибил се изправи, хванала ножиците в готовност, и изгледа розовите храсти като революционер с окървавени ръце, който се оглежда за следващия аристократ.

— Знаеш ли какво ми каза въртиопашката? „О, драга моя, на кого му пука какво се случва с неколцина трола! Остави ги да си се друсат, щом искат, ето какво ще ти кажа аз." — Сибил продължи с пламнали очи. — Тъй че се сетих за сержант Детритус и колко често ти е спасявал живота, а после и за Тухльо, младия трол, който той осинови. И така се вбесих, че почти казах нещо неповторяемо! Те си мислят, че съм като тях! Това ми е адски омразно! Те просто не схващат! Живуркали са си добре години наред, без хич да им се е налагало да поразмислят, а сега дори не знаят как! — Кръц! Кръц! Щрак!

— Току-що уби един розов храст, скъпа — отбеляза Ваймс, впечатлен. Доста як захват си трябваше, за да прекараш ножиците през три сантиметра от нещо, което приличаше на малко дърво.

— Това беше шипка, Сам, нищо добро нямаше да излезе от нея.

— Можеше да й дадеш някакъв шанс евентуално.

— Сам Ваймс, ако обичаш, запази невежеството си относно градинарството и не започвай да размахваш социални хипотези пред вбесена жена, хванала режещ предмет! Между растенията и хората има разлика!

— Мислиш ли, че мъжът й я е изпратил? — попита Ваймс, като се поотдръпна. — Той е в схемата, да знаеш, и се надявам още днес да мога да го улича в контрабанда, трафик на гоблини и несъмнено опит за изпращане на Джетро Джеферсън зад граница, за да го разкара от пътя. Знам какво става с гоблините, отведени в Хоуондаленд, и то определено не е полезно за тяхното здраве. Джеферсън ми каза, че Ръждьо стоял зад изселването на местните гоблини преди три години. Надявам се много скоро да се сдобия с потвърждение за това. Общо взето, поне ще разкарам усмивката от аристократичната му мутра.

Птичките пееха и розите насищаха въздуха с аромат, а лейди Сибил пъхна градинарските ножици в джоба на престилката си.

— Това ще опозори стария лорд Ръждьо, да знаеш.

— Не мисли, че не го знам — отвърна Ваймс. — Още като пристигнахме, старецът се опита да ме предупреди да стоя настрана, което само иде да покаже колко некадърен тактик е. Но трябва да му призная на стария кучи син, държи си на достойнството, честта и честността. Жалко, че същевременно е толкова твърдоглав, плиткоумен и несведущ. Ти обаче си права, това ще го нарани. Макар че сигурно е убил толкова много войници заради своето невежество, че позорът като стар познайник трябва вече да му е станал втора природа. — Той въздъхна. — Сибил, всеки път, когато ми се налага да арестувам някой глупец, който си е въобразявал, че може да се измъкне с измама, изнудване или шантаж, аз си давам сметка, че семейството му може и да пострада, разбираш ли? Все си мисля за това. Човърка ме отвътре. Проблемът е, че проклетите идиоти извършват престъпления! И аз се опитвам да спестя някои последствия за дребните риби, тъй да се каже, при положение че благодарността им се изразява в показания. Мога да поразтегна закона в името на по-висшата цел, но всичко си има граници.

Сибил кимна тъжно, а после сбърчи нос и попита:

— Не надушваш ли дим?

Уиликинс, който търпеливо стоеше настрана, се обади:

— Ефрейтор Нобс и неговата, мхм, млада… дама тръгнаха към чимширената алея с младия Сам, Ваше благородие. Сержант Детритус ги придружава под онова, което смятам, че се води… — Уиликинс завъртя думата из устата си като карамелен бонбон — …прикритие.

В подкрепа на думите му свидетелства и самият чимшир, понеже никой чимшир, колкото и да е голям, не може да прикрие факта, че през него току-що е минал трол.

Сред храстите гореше малък спретнат огън под пасивното наблюдение на Детритус и малкия Сам и неспокойния взор на ефрейтор Нобс, който следеше как новата му изгора пече нещо на шиш.

— О, тя пече плужеци — възкликна Сибил с явно одобрение. — Каква благоразумна млада дама!

— Плужеци ли? — шокира се Ваймс.

— Доста традиционно ястие по тези места, в интерес на истината — обясни Сибил. — Баща ми имаше навик да пече плужеци с приятелчетата си след някой запой. Много са здравословни, доколкото знам, пълни с витамини и минерали. А ако се хранят с чесън, очевидно имат вкус на чесън.

Ваймс сви рамене.

— Предполагам, че е по-добре, отколкото да имат вкус на плужек.

Сибил дръпна Сам на страна и тихо сподели:

— Струва ми се, че е онази, която наричат Сияние на дъгата. Педагогия казва, че била много умна.

— Е, май няма да стигне далеч с Ноби — отбеляза Ваймс. — Той се е прехласнал по Верити Пушпрам. Сещаш ли се, дето продава риба?

— Тя се сгоди миналия месец, Сам — прошепна Сибил. — За някакъв младеж, който си прави собствен рибарник. — Тя надникна през листата и се измъкна на пръсти.

— Но тя е гоблинка! — възкликна Ваймс, чувствайки се в небрано лозе.

— А той е Ноби Нобс, Сам. При това е доста привлекателна по гоблински, не смяташ ли? И честно казано, не съм сигурна дали дори майката на Ноби знае биологичния вид на сина си. Честно, Сам, това не е наша работа.

— Ами ако Сами се натъпче с плужеци?

— Сам, на твое място не бих се тревожила предвид онова, което вече е нагълтал за краткия си живот до момента. Предполагам, че девойката знае какво върши. Като цяло знаят, Сам, повярвай ми. Освен това районът е пасищен и плужеците просто няма от какво да се отровят. Не се тревожи, Сам!

— Да, ама как ще…

— Не се тревожи, Сам!

— Да, но имам предвид…

— Не се тревожи, Сам! В Дървеняците има една двойка — трол и джудже, които са си устроили дом там, така поне чух. Да са живи и здрави, бих казала. Това си е тяхна работа и определено не е наша.

— Да, но…

— Сам!

Целия следобед Сам не спря да се тревожи. Написа разни съобщения и отиде до новата кула да ги изпрати. Около кулата седяха гоблини и я зяпаха. Той потупа един от тях по рамото, подаде му съобщенията и го загледа как се катери по кулата, сякаш е хоризонтална. Няколко минути по-късно гоблинът слезе с оцапано потвърждение за изпращане, което му подаде заедно с няколко други съобщения, преди да седне отново да зяпа кулата.

Представи си само, каза си Ваймс, цял живот да живееш в дупка на някакъв хълм и да не мърдаш на три крачки от него и изведнъж ей го на това магическо нещо, дето изпраща думи, точно на прага ти. Няма начин да не ти вдъхне страхопочитание!

Той отвори двете адресирани до него съобщения, след което внимателно ги сгъна и пое надолу по хълма, затаил дъх, за да не се разкряска и разподскача от радост.

Когато стигна къщата на жената, която за малкият Сами щеше винаги да бъде „дамата с àкото", той се закова на място, дочул музика. Тя ту затихваше, ту се усилваше, поспираше и почваше наново и светът се завърташе при бликването на ромолящия звук от прозореца. Едва след като секна, той посмя да почука на вратата.

Половин час по-късно продължи към дранголника с отмерената крачка на дългогодишно ченге. Завари Джетро Джеферсън, седнал на столче отпред. Със значка на гърдите. Небивал се учеше бързо.

Участъкът до реката разполагаше точно с една метална значка и по тая причина онова, което се мъдреше на ризата на ковача, беше изрезка от картон с мъчително сгъчкан надпис: „Редови полицай Джеферсън работи за мен. Да знаете! Подпис: Околийски Левак".

До ковача имаше още един, празен стол, свидетелстващ за удвояването на персонала. Ваймс седна с пропъшкване.

— Е, как е да си ченге, господин Джеферсън?

— Ако търсиш Небивал, командире, той е в обедна почивка. И щом като питаш, не бих казал, че ченгелъкът ми е много по душа, ама може би е въпрос на привикване. Пък и в момента ковачницата е малко замряла, както и престъпността. — Ковачът се ухили. — Никой не ще аз да го погна. Чувам, че има разни промени, а?

Ваймс кимна.

— Като видиш Небивал, предай му, че куирмската полиция е задържала двама, които очевидно са си признали доброволно, наред с другите си простъпки, че са те похитили. Както изглежда, разполагат с още доста сведения, които отчаяно искат да споделят с нас в замяна на известно снизхождение.

Джеферсън изръмжа.

— Дай ми пет минути с тях, та да видят що е то снизхождение.

— Вече си ченге, Джетро, бива ли да подхождаш така? — шеговито подхвърли Ваймс. — Пък и топките се нареждат.

Джеферсън се изсмя сухо и злостно:

— Ще им ги подредя аз топките… само гледай колко хубаво ще ги подредя. Бях още хлапе, когато изселиха първите. Оня синковец Ръждьо беше там, тъй си беше, юркаше всички и се присмиваше на клетите гоблини. А като изтичах на пътя да се опитам да ги спра, някои от дружките му добре се погрижиха за мен. Това беше тъкмо след като тате умря. По онова време бях малко наивен, мислех си, че някои хора са по-добри от мен, свалях шапка на знатните и прочее, ама после поех ковачницата. Пък това, дето не те убива, те прави силен. — Той намигна, а Ваймс си каза: „Ще се справиш. Сигурно ще се справиш. Има пламък у теб".

Ваймс потупа джоба на куртката си и чу успокоителното шумолене на хартията. Беше доста горд от бележката в края на съобщението, написано лично от коменданта на Куирм. „Като чуха, че ти си се заел със случая, Сам, толкова се разбъбриха, че изхабихме два молива!"

И така, Сам Ваймс отиде в кръчмата тъкмо когато мъжете заприиждаха, и седна в ъгъла, хванал халба с пикантен сок от цвекло, за да прокара едно мариновано яйце и една маринована глава лук, насадени сред порция пържени картофки. Ваймс не разбираше много от гастрономия, но знаеше какво му е вкусно. И както си седеше, видя, че неколцина си говорят, като все поглеждат към него, а после единият бавно го приближи, стиснал с две ръце шапка пред себе си, сякаш отива на покаяние.

— Казвам се Припрян, сър. Уилям Припрян. Правя сламени покриви, сър.

Ваймс отмести крака, за да направи място, и отвърна:

— Радвам се да се запознаем, господин Припрян. С какво мога да съм полезен?

Господин Припрян се озърна назад към дружките си и в ответ получи онази смесица от кимвания и хрипливи подшушвания, която се свежда до: „Хайде, давай!". Той неохотно се обърна към Ваймс, прочисти гърло и подхвана:

— Ами, сър, ние, така де, знаехме го онова там, дето стана с гоблините, и на никого не му се нравеше много. То, така де, те са си проклета напаст, ако забравиш да си залостиш кокошарника и всичко там, ама не ни се нравеше какво стана, понеже не беше… искам да кажа, не беше редно, не и така, както стана. Пък някои тук рекоха, че ще си изпатим за туй най-накрая, понеже, щом като тъй сториха с гоблините, какво ли ще им дойде наум да сторят с истинските хора. Пък други рекоха — истински или не, туй не е редно! Ние сме прости хорица, сър, земеделци и от сорта, не сме знатни, не сме силни, не сме важни. Та кой ли ще ни слуша нас? Искам да кажа, какво можехме да направим?

Пред протегнатите шии и затаения дъх Ваймс сдъвка последното кисело парченце яйце. После вдигна очи към тавана и отбеляза:

— Всички имате оръжия. Всеки един от вас. Големи, опасни, смъртоносни оръжия. Можехте да направите нещо. Можехте да направите каквото и да е. Можехте да направите всичко. Но не сте и не съм сигурен, че ако бях на ваше място, нямаше и аз да не направя нищо. Да?

Припрян беше вдигнал ръка.

— Наистина съжаляваме, сър, ама нямаме оръжия.

— Мили боже! Огледайте се бе, хора! Едно от нещата, които можехте да направите, е да помислите! Имах дълъг ден, господа, и дълга седмица. Просто не забравяйте, ясно? Не забравяйте за следващия път.

В настъпилото мълчание Ваймс отиде до Джимини, забелязвайки на стената зад бара малко по-светло петно на мазилката. Спомените на Ваймс за момент запълниха това пространство с гоблинска глава. Още една малка победа.

— Джимини, тези господа пият за моя сметка тая вечер. Погрижи се да се приберат по домовете си читави, ако ще и да използваш ръчна количка. Ще изпратя Уиликинс да уреди сметката утре сутринта.

Единственият звук, нарушил тишината, бяха стъпките му към вратата на кръчмата, която затвори леко след себе си. Усмихна се петдесетина метра нагоре по пътя, като чу как почнаха наздравиците.

За разлика от „Чудната Пути", „Сладката Роберта“ беше кораб, от чийто персонал се изискваше да е по-скоро гиздав, отколкото мускулест. Приличаше на украса за Прасоколеда, а на едната палуба малък оркестър се напъваше да свири колкото за голям оркестър. А на кея ги чакаше човек с шапка, каквато би пожелал капитанът на всяка флотилия.

— Добре дошли на борда. Ваша светлост и, разбира се, милейди. Аз съм капитан О'Храбри, собственик на „Роберта". — Той сведе очи към малкия Сам и намигна: — Искаш ли да се пробваш на руля, момко? Ще го уредим! Бас държа, че и татко ти ще иска да направи едно кръгче. — Капитанът енергично разтърси ръката на Ваймс, като додаде: — Капитан О’Стър има само добри думи за вас, сър, само добри думи, наистина! И се надява отново да се видите някой ден. Но междувременно аз имам честта, сър, да ви направя цар!

Мислите на Сам Ваймс се сблъскаха в стремежа си да излязат на предна линия. Нещо в думата „цар" им запречваше пътя.

Все така усмихнат, капитанът обясни:

— Имам предвид „Цар на реката", сър, скромна титла, с която удостояваме героите, надвили Старата Негодяйка! Позволете ми да ви наградя с този златист медал, сър. Малко отличие е, но на който и да е капитан по реката да го покажете, ще ви превози безплатно от планините та чак до морето, стига да пожелаете!

Докарана до полуда от тази реч, тълпата избухна в гръмки овации и оркестърът заби старата класика „Глътна си езика, нали?", а във въздуха литнаха букети, които после бяха надлежно събрани, защото разхищението е майка на недоимъка. И така, оркестърът продължи да свири, колелата се завъртяха и разпениха водата, а семейството на Ваймс пое надолу по реката за една чудесна почивка.

На малкия Сам му позволиха да остане да гледа танцьорките, макар че не видя нищо интересно в това. Ваймс обаче видя. Имаше и фокусник, и всякакви други артистични личности, които се излагаха страшно в името на смеха. Впрочем той наистина се посмя, когато фокусникът бръкна в джоба му, за да пъхне в него асо пика, но напипа ножа, който Сам носеше със себе си просто за всеки случай. Човек трябва да очаква изненади тъкмо когато не очаква изненади!

А фокусникът определено не очакваше тази и известно време се цъкли във Ваймс, докато най-сетне смънка:

— О, боже, вие сте вие, нали? Самият командир Ваймс! — И за ужас на Ваймс той се обърна към тълпата с призива: — Бурни аплодисменти, дами и господа, за героя на „Чудната Пути"!

Накрая Ваймс трябваше да стане да се поклони, което явно означаваше, че и малкият Сами трябва да се поклони до него, предизвиквайки доста масово просълзяване на женски очи из ресторанта. А после барманът, който очевидно не знаеше как стоят нещата, сътвори на място коктейл „Сам Ваймс". Това впоследствие докара на Сам немалко престорени смущения, особено когато коктейлът стана част от менюто на всяко питейно заведение в Равнините, освен, разбира се, на онези, където клиентелата имаше навика да отваря бутилките със зъбите си.^[37] Всъщност той беше толкова трогнат от жеста, че действително изпи един от коктейлите, а след това и още един, защото Сибил наистина не можеше да възрази при дадените обстоятелства. После седна да раздава автографи на подложки за бира и всякакви листчета хартия и да си бъбри с хората доста по-шумно, отколкото обикновено си бъбреше, докато дори барманът реши да бие отбой и Сибил завлече залитащия си съпруг да си ляга.

А по пътя към каютата им смътно дочу как някаква жена мимоходом подхвърля на друга:

— Кой е новият барман? Не съм го виждала досега…

„Сладката Роберта" се носеше в нощта, оставяйки бяла диря след мощната си кърма. Единият вол беше отведен в обора да си почине, а другият остана да поддържа умерения напредък на приятното пътешествие до сутринта. Всички, освен щурмана и вахтата, се бяха опнали в леглата, омаломощени от алкохола или по други причини. Барманът не се виждаше никакъв. В края на краищата барманите идват и си отиват, кой изобщо ги забелязва? А в коридора към каютите една фигура се притаи в сенките и се ослуша. Напрегна слух да различи натрупващия се шепот, скърцане и хъркане.

Ето го прохъркването, о, да! Сянката се плъзна по тъмния коридор, а случайното предателско проскърцване от стъпките й почти се загуби сред симфонията от звуци, издавани от всеки плавателен съд, пуснат по вода. Ето я вратата. Ето я ключалката. Настъпи момент на внимателно опипване от онези, които по-скоро издават коварство и сила, отколкото ги прилагат на практика. Ето го щракването на бравата, деликатното завъртане на пантите, а после същото в обратен ред при лекото затваряне на вратата отвътре. Последва усмивка, толкова неприятна, че беше почти видима в мрака, особено за привикнали на мрак очи, а след нея писък, който секна мигновено…

— Нека ти кажа какво ще стане сега — прошепна Сам Ваймс, докато паниката стремително изпълваше коридора. Той се наведе над проснатото на пода тяло. — Ще бъдеш хуманно окован с вериги до края на това пътешествие под зоркото наблюдение на благородния ми благороднически служител Уиликинс, който, освен че прави наистина чудесни коктейли, не е обременен от полицейска служба. — Той стисна малко по-силно и продължи с общителен тон: — Все ми се налага чат-пат да уволня по някое свястно ченге за проява на полицейска бруталност и можеш да си сигурен, наистина го уволнявам. Уволнявам го за това, че е направило каквото средностатистическият член на обществото би направил, ако му стиска и ако е видял умиращото дете или останките на старицата. Би го направил, за да уравновеси везните на ужаса в главата си. — Ваймс отново стисна. — Законът често се отнася с такива хора милостиво, ако изобщо стигнат до съд, но с едно ченге… е, ченгето е слуга на закона — поне ако работи за мен, — а това значи, че работата му приключва с ареста, господин Стретфърд. Така че какво ме спира да изцедя животеца от един убиец, проникнал в стаята на невръстния ми син с — о, боже мой! — толкова много различни ножчета? Защо да го задушавам само до загуба на съзнание, докато се презирам за всяка частица дъх, която му опрощавам? Ще ти кажа, господинчо — онова, което стои между теб и внезапната смърт точно в момента, е законът, който ти не признаваш. А сега ще те пусна просто за да не ми умреш в ръцете, понеже не мога да си позволя това. Все пак те съветвам да не пробваш да бягаш, понеже Уиликинс няма моите задръжки и освен това е доста безмилостен и много привързан към малкия Сам, който за щастие спи при майка си. Ясно ли ти е? Избра единичната стая, нали, където би трябвало да е детето ми. Имаш късмет, че съм негодник, господин Стретфърд. Защото ако беше влязъл в двойната, щеше да откриеш, че жена ми — която хърка като мъж, макар че никога не бих посмял да й го кажа — разполага с внушителен арсенал. И познавайки нрава на Рамкин, най-вероятно щеше вече да ти е сторила такива неща, че дори Уиликинс би казал: „Е, това е вече малко прекалено". Рамкин си пазят своето, господин Стретфърд.

Ваймс мигновено смени хватката си.

— Сигурно си мислиш, че съм проклет глупак. Някакъв тип, когото смятат за голям мислител, навремето казал: „Опознай себе си". Е, аз познавам себе си, господин Стретфърд, чак до най-черните си дълбини. Затова познавам и теб, точно както познавам лицето си в огледалото за бръснене. Ти си просто един хулиган, открил, че му е все по-лесно и по-лесно да живее по тоя начин и решил, че всички останали всъщност не са истински хора, не и като него самия. А когато мислиш така, никое престъпление не е твърде дръзко, нали? Няма престъпление, което да не можеш да извършиш, а? Може да помислиш по въпроса, докато те обесят. Сигурен съм, че шефът ти, лорд Ръждьо, най-вероятно ще се измъкне от цялата тая работа. Наистина ли си въобразяваше, че ще те защити?

Проснатият Стретфърд изхъхри нещо.

— Прощавай, не те чух добре?

— Кралска закрила! — избъбли Стретфърд.

Ваймс поклати глава, макар че Стретфърд не можеше да го види.

— Господин Стретфърд, каквито и показания да дадеш, ще увиснеш на бесилото. Няма да правя сделки с теб. Сигурно осъзнаваш, че нямаш нищо, с което да се спазариш. Толкова е просто.

Стретфърд изръмжа на пода.

— Мамка му! Все едно ще ти кажа! Мразя мазния му кучи син! Какво искаш да знаеш?

Добре, че не можеше да види лицето на Ваймс.

— Няма значение — простичко отвърна Ваймс. — Сигурен съм обаче, че лорд Ветинари много ще се радва да чуе всичко, което имаш да кажеш, господине. Той е с несигурен нрав и съм убеден, че ще се поколебае между бесилка или бесило.

Притиснат на пода и полузадушен, Стретфърд все пак изхъхри:

— Всички пихте оня проклет коктейл, видях ви! Ти изпи три, а разправят, че си алкохолик!

Разнесе се смях и вратата се отвори, пропускайки лъч светлина.

— Негова светлост, тъй да се каже, пи девствената версия на „Сам Ваймс" — уточни Уиликинс, — без да се засягате, командире. Джинджифил, чили, малко краставичен сок и много кокосово мляко.

— С доста добър вкус — додаде Ваймс. — Ако обичаш, Уиликинс, би ли го отвел? А ако пробва нещо, знаеш какво да правиш… ти си роден, знаейки какво да правиш.

Уиликинс едва забележимо отдаде чест и каза:

— Благодаря ви, командире, оценявам комплимента.

И Сам Ваймс се отдаде на почивката си.

Разбира се, не съвсем изцяло, не и при наличието на щракалките, не и когато хората изпращаха съобщения от сорта на: „Не искам да ви безпокоя, но това ще ви отнеме само момент…"

Доста хора не искаха да безпокоят Сам Ваймс, но с голямо усилие на волята някак успяваха да преодолеят нежеланието си и да го направят. Едно от съобщенията, което впрочем не съдържаше никакво извинение под никаква форма, дойде от Хавлок, лорд Ветинари: „Ще си поговорим за това".

На следващата сутрин Ваймс нае малка лодка и прекара щастливи часове с малкият Сам, събирайки морски охлюви от скалите на едно от многобройните островчета по крайбрежието на Куирм. След това събраха съчки, стъкнаха огън, свариха охлювите и ги изядоха с помощта на карфица, като се състезаваха кой пръв ще извади хлъзгавата мръвчица от черупката й. Разбира се, имаше и черен хляб, и масло, а също и много сол и оцет, така че охлювите имаха вкус по-скоро на сол и оцет, отколкото на охлюви. Иначе щеше да е трагедия.^[38]

След като изпрати момчетата да не й се пречкат, Сибил се захвана да промени света по своя дискретен начин, като седна на масата в апартамента и написа с равния си наклонен почерк, усвоен още от детинство, голям брой съобщения, които изпрати по щракалките. Едното беше до директора на Кралската опера, чийто основен покровител беше самата тя, другото до лорд Ветинари, а три отидоха до секретаря на Низшия крал на джуджетата, секретаря на Диамантения крал на троловете и секретаря на лейди Марголота, която се разпореждаше с цялата надземна част от Юбервалд.

Но не спря дотук. Още щом прислужничката се върна от поръчението си да достави първата партида до местната кула на върха на хълма, беше отново изпратена там с остатъка. Лейди Сибил беше неуморен съчинител на писма и ако изобщо имаше състоятелен човек из Равнините и отвъд тях, който не получи писмо от Сибил същия онзи ден, то беше, защото името му по някаква случайност бе изпаднало от красиво подвързания й и маниакално актуализиран адресник. Той всъщност беше бледорозов с фино избродирани цветенца и малко шишенце парфюм в корицата. Независимо от това единственото сравнимо оръжие в цялата история на убедителната политика вероятно беше балистата.

По-късно следобеда лейди Сибил пи чай с някои от своите приятелки, до една възпитанички на Куирмския колеж за благородни девици, и прекара няколко удовлетворителни часа в сладки приказки за разни чужди деца, докато светът лека-полека, под пороя от съобщения, който се сипеше с непосилна за никой магьосник прецизност и скорост, започна да променя мисленето си.

В същото това време Ваймс заведе малкия Сам до зоологическата градина, където се запозна с пазачите, почти всички от които имаха по някои познат на „Чудната Пути" и съответно им отвориха широко вратите и почти всички клетки. Лично уредникът на зоопарка дойде да види с очите си жизнерадостното шестгодишно момченце, което методично претегля жирафското àко на една древна теглилка за енфие и го дисектира с два стари кухненски ножа, като си прави записки в тефтерче с рисунка на гоблин на корицата. За Сам Ваймс обаче гвоздеят на програмата беше слонската доставка, която малкият Сами с трепет очакваше. Като по поръчка Джъмбо си свърши работата тъкмо когато стигнаха до него, пращайки Сами почти буквално в природоизпитателния рай. Дори филателист, открил рядка синя марка с огледално обърнат образ в някаква забутана антикварна колекция, не можеше да бъде по-щастлив от малкия Сами, който си тръгна с пълна димяща кофа в ръка. Сами беше видял слона.

Както и Сам Ваймс. Уредникът отбеляза, че малкият Сам има невероятни заложби и очевидно вродена дарба в областта на естествознанието — коментар, който накара бащата на Сами да кимне дълбокомислено и да се надява на най-доброто.

Завършиха деня с посещение на лунапарка, където Ваймс даде на човека долар за едно возене на въртележката и получи четвърт долар ресто. Когато възрази, човекът му се нахвърли с ругатни и внезапно се оказа приклещен в стоманена хватка, преведен през ликуваща тълпа и предаден на първото зърнато куирмско ченге, което изкозирува и помоли Ваймс да му драсне един автограф на шлема. Това беше дреболия, но както казваше Ваймс, зад дреболиите често стоят големии. Освен това спечели кокосов орех, което си беше безспорен резултат, а малкият Сам получи захарна пръчка. Пръчката беше от край до край с надпис „Куирм" и му залепна напреки на зъбите — още един незабравим спомен.

Посред нощ Ваймс, който от известно време лежеше заслушан в прибоя, се обади:

— Будна ли си, скъпа? — А като не получи отговор, повтори малко по-силно, понеже така следва: — Будна ли си, скъпа?

— Да, Сам. Вече съм.

Ваймс се втренчи в тавана.

— Чудя се дали всичко ще мине добре.

— Разбира се, че ще мине добре! Всички са много заинтригувани. Направо горят от ентусиазъм. Завързах повече връзки, отколкото има в слонски корсет. Ще стане. А при теб как върви?

На тавана имаше малък гекон. Такива не се срещаха в Анкх-Морпорк. Той погледна Ваймс с мънистените си очи.

— Е, моето е горе-долу стандартна процедура. — Ваймс се размърда неспокойно и геконът се оттегли в ъгъла на стаята. — Малко се притеснявам, да ти кажа. Действах в рамките на закона, но едно-две нещица станаха по-скоро ad hoc, тъй да се каже.

— Просто си прокарал път за закона, Сам. Крайната цел оправдава средствата.

— Опасявам се, че доста недобри хора са ползвали това оправдание за недобри неща, скъпа.

Сибил протегна ръка под завивките, за да докосне неговата.

— Това не е причина някой добър човек да не ползва това оправдание за нещо добро. Не се тревожи, Сам.

Женска логика, помисли си Сам — всичко ще е наред, понеже трябва да е наред. Проблемът е, че в действителност нещата никога не са толкова прости и не се оправят с бумащина.

Ваймс беше започнал да се унася, когато чу Сибил да казва шепнешком:

— Нали няма да се измъкне, Сам? Каза, че го бивало с ключалките.

— Е, в ареста на куирмския участък имат доста яки ключалки. Освен това не го изпускат от очи и ще го прехвърлят в Анкх-Морпорк с патрулката си под въоръжена охрана. Не мога да си представя как ще се измъкне при това положение. Куирмските момчета искат да блеснат все пак. Бас държа, че ще си лъснат броните до сребристо. Искат да ме впечатлят, разбираш ли? Не се тревожи, сигурен съм, че нищо няма да се обърка.

Полежаха в уютно мълчание, преди Ваймс да се обади отново:

— Уредникът на зоологическата градина се изказа много ласкаво за Сами.

Сибил измърмори сънено:

— Може би е поредният Улсторп, но без липсващата съставка от здрав разум.

— Е, не знам какво ще стане от него — призна Ваймс, — но знам, че ще го бива.

— Значи ще стане Сам Ваймс — заключи Сибил. — Дай да поспим.

На следващата сутрин семейството си замина за вкъщи. Тоест Сибил и малкият Сам потеглиха за дома си в Анкх-Морпорк с бързия дилижанс след кратко спиране, в резултат на което нарасналата колекция на Сами беше изкарана от дилижанса и вързана отгоре на покрива му, а Сам Ваймс пое с „Чернооката Сузи" обратно към резиденцията, понеже трябваше да приключи с някои неща там. И понеже беше „цар на реката", щурманът му позволи да върти руля през част от пътя, без да го изпуска от поглед, естествено, просто за всеки случай. А Ваймс наистина се забавляваше, което беше рядко събитие. Странно е да правиш нещо, което явно винаги си искал да направиш, но всъщност чак до този момент не си знаел, че винаги си искал да го направиш или дори какво е то. Но ето че Сам Ваймс в този момент от живота си беше щурман на речен кораб и щастлив като сит котак на припек.

Остана да нощува сам в огромната резиденция на Рамкин (без да се броят, разбира се, стотината или горе-долу толкова слуги), прехвърляйки отново и отново събитията от изминалата седмица през ума си и особено собствените си действия в хода на тези събития. За кой ли път се подложи на безмилостна проверка. Беше ли измамил някого? Не съвсем. Беше ли подвел някого? Не съвсем. Беше ли действал, както се полага за полицай? Е, мхм, в това беше въпросът, нали?

Сутринта две млади прислужнички му донесоха закуската и Ваймс с изумление установи, че ги придружава лакей в ролята на блюстител на морала. Това донякъде му се стори ласкателно. После тръгна на разходка из свежата природа, наслаждавайки се на сладкогласните песни на червеношийките и прочее шийки (не можеше да запомни имената на другите, ама и тях си ги биваше с трелите). Докато вървеше, усещаше върху гърба си погледите, които го следяха от всяка къщурка и нива. Един-двама от местните притичаха до него, трескаво му разтърсиха ръката и побягнаха също толкова бързо. На Ваймс му се стори, че светът се скупчва подире му. Атмосферата се насити с напрежение до такава степен, че се изкуши да извика „БАУ!" с все сила.

Ваймс обаче просто чакаше… Чакаше вечерта.

Каретите започнаха да пристигат в анкх-морпоркската опера отрано. Събитието щеше да е голямо — говореше се, че патрицият не само ще дойде, а ще бъде придружен от лейди Марголота, властваща над цял Юбервалд, плюс джуджешкия посланик и тъмнорубинения вицекрал на Диамантения крал на троловете, който пристигна в града с почти толкова придворни, секретари, телохранители, готвачи и съветници, с колкото се довлече посланикът на джуджетата.

По един такъв хаотичен начин жителите на Анкх-Морпорк бяха доста организирани и улиците гъмжаха по-оживено от обичайното. Случваше се нещо важно. Големи държавни дела щяха да се уреждат в антрактите. Съдбата на милиони хора и тем подобни щеше най-вероятно да бъде решена от една тиха дума в ъгъла на някоя ложа и светът ще да стане по-различен, ти само стой, та гледай!

Освен ако не разполагаш с покана със златен кант, тазвечерната опера не беше събитие, за което да закъснееш тежко. Иначе можеше да си останеш тежко най-отзад и да протягаш не чак толкова тежко шия над главите на останалите.

Към залез слънце Ваймс се излегна пред дранголника и засмяно отвърна на дружеския поздрав на щурмана на миналото покрай него корабче. По някое време след това се отправи по пътеката към кръчмата и седна на пейката отвън. Извади кутийката си за енфие, погледа я малко и реши, че при подобни обстоятелства Сибил сигурно би му разрешила да си запали пура.

През дима от първото луксозно дръпване той впери очи към селската мера и по-конкретно към онзи куп пръти, който приличаше на строшен върбов плет. Той му говореше някак безмълвно, зовеше го, точно както първия път, когато го беше видял. След още няколко замислени дръпвания той отиде до прага на кръчмата. Джимини засия към него под прясно боядисаната табела „Командирската ръка", където се наслаждаваше на питието, което всеки пестелив кръчмар си забърква ежедневно, докато почиства канчетата под канелките. Е, стара бира си е, вярно, ама какво е бирата, ако не течен хляб, а? Пък хлябът не може да ти навреди.

— Малко умислен ми се виждаш, командире — отбеляза кръчмарят. — Поотнесен, тъй да се каже.

Ваймс кимна към накамарените дърва.

— Що за чудо е това, друже?

Кръчмарят изви очи към купчината без капка интерес.

— А, просто купчина стари пръти, нищо особено. Забиват ги там след годишния овчарски събор, та да не им се пречкат. Нещо като местна особеност, тъй да се каже, ама не кой знае каква.

— О — каза Ваймс. Втренчи се в купчината. Нищо, значи, не било. Но все пак му говореше. Ваймс я погледа още малко, а после влезе след Джимини в кръчмата.

— Колко бренди имаш?

— Не кой знае колко, към пет-шест бутилки и едно буренце. — Джимини се вгледа внимателно във Ваймс. Ваймс го знаеше какъв е — просто човек, който схваща достатъчно, за да е на страната на победителя.

Ваймс отново дръпна от пурата си.

— Задели ми две, става ли? И виж там, погрижи се да извадиш добра бира, понеже скоро ще ти дойдат доста клиенти.

Той остави кръчмарят да си се суети около тезгяха и излезе навън. Продължи да се взира в една точка, докато умът му шареше като совалка. Разбира се, че се получи, каза си той. Всичките имат часовници и знам, че са ги синхронизирали, дори да не знаят как се пише „синхронизация". Това е акция като всички останали, а аз лично съм обучил повечето от тях и предполагам, че ако някой им кресне: „Знаете ли с кого си имате работа, бе?", са достатъчно подготвени да отвърнат: „Да, с арестуван!". Ваймс се усмихна вътрешно при мисълта, че сред дошлите от града ченгета имаше два трола, два вампира, върколак и джудже. На това сигурно му се вика символично, каза си той. Отново извади часовника си тъкмо когато ранните мераклии за вечерна халба започнаха да се появяват. Моментът, кажи-речи, е… сега.

Около операта имаше страшно задръстване от карети, а бъдещите зрители, били те високо или ниско поставени, зарязваха каретите си и тръгваха пеш да си пробиват път през тълпата, която се мъчеше да влезе. Разбира се, ако си с отряд тролове или джуджета около себе си, ставаше по-лесно.

Анкх-Морпорк обичаше изненадите, стига да не включват акцизи. Завесите щяха да се вдигнат едва след час, но това нямаше значение, понеже онова, което имаше значение, е да си там и още по-важното, да те видят, че си там, особено онези, които ти искаш да те видят. Каквото и да следваше, щеше да е събитие и ти ще присъстваш на него, и хората ще видят, че присъстваш на него, а това беше важно, както и следователно самият ти.

Щеше да е паметна вечер, дори мистериозното изпълнение да не струваше. Адски богатите често организират такива събития от суета, но конкретното изглеждаше особено мистериозно и вероятно щеше да падне голям смях, ако се окаже пълен провал.

Денят се превръщаше в нощ. Кръчмата се пълнеше до козирката, както и клиентелата й, на която Джимини обяви, че почерпката отново е от командир Ваймс. Кръчмарят тревожно наблюдаваше от прага как сенките се удължават, а Ваймс стои все така неподвижен отпред и чат-пат поглежда часовника си.

Най-сетне хлапакът, известен на всички като младия Левак, се появи, все така с гипсирана ръка, но с по-зрял вид, както старците единодушно решиха, отколкото изобщо го бяха виждали дотогава. Придружаваше го ковачът Джеферсън, когото в най-добрия случай възприемаха като цъкаща бомба, а той имаше значка, точно като Левак. Когато двамата отидоха до Ваймс, цялата клиентела наизлезе пред кръчмата, но не можа да чуе приглушения разговор. Старците се зачудиха защо ковачът носи мегафон, но после видяха, че го подава на Ваймс, а когато Небивал и ковачът закрачиха към кръчмата, народът се разцепи като море да ги пропусне.

Ваймс отново погледна часовника си. Към мерата прииждаха още хора. Клиентите с инстинкт за драматизъм бяха притичали до домовете си да кажат, че става нещо и най-добре елате да видите. Хората от провинцията обичаха да гледат представления, ако и да е нечия смърт, точно както хората от града. И на тях им се щеше да кажат: „Бях там“, макар и да излезе като „Бях там, оохх".

Ваймс пъхна часовника в джоба си за последен път и вдигна мегафона до устните си.

— ДАМИ И ГОСПОДА! — Ковачът беше спретнал доста добър рупор и гласът отекна по мерата. — Чувал съм да казват, дами и господа, че накрая всички грехове се опрощавали. — С крайчеца на устата си той добави така, че само Небивал и Ковачът го чуха: — Ще видим.

А после продължи:

— Лоши неща са станали тук. Лоши неща са били замислени. Лоши нареждания са били изпълнени. Но няма да се допуснат отново… нали, дами и господа? Защото трябва да има закон! Обаче преди да има закон, трябва да има престъпление!

В сумрака настъпи абсолютна тишина, а той закрачи по мерата до купчината дърва и счупи двете бутилки бренди в тях, поотдръпна се малко и хвърли тлеещия фас от пурата си подире им.

Клюките в операта затихнаха и замряха, когато лейди Сибил пристъпи между кулисите на сцената. Тя беше жена, както се казва, с пищни пропорции, макар че самата тя усещаше, че част от тях са доста повече от пищни. При все това можеше да си позволи най-добрите шивачи и наистина имаше излъчването и стойката, символ на нейната класа или поне на класата, в която беше родена. Така че когато излезе пред кулисите, гръмнаха аплодисменти, които се разраснаха с шеметна сила. Като прецени, че са траяли достатъчно дълго, тя леко вдигна ръка и сред аудиторията магически се въдвори тишина.

Лейди Сибил имаше най-подходящият глас за подобни случаи. Някак си можеше да накара всеки да си мисли, че говори именно на него. Тя започна:

— Милорд патриций, лейди Марголота, Ваша чест вицекралю, посланици, дами и господа, толкова съм трогната, че всички вие приехте да дойдете на скромното ми вечерно соаре, особено след като бях твърде лаконична и доста пестелива откъм информация. — Лейди Сибил пое дълбоко дъх, което накара неколцина възрастни господа от първите редици на публиката почти да избухнат в сълзи.^[39]

— Наскоро имах привилегията да открия несравним музикант и без повече предисловия бих искала да споделя с вас това чудесно тайнство. Може ли да намалим осветлението, Джефри? Чудесно. Дами и господа, за мен е чест да ви представя тази вечер Сълзици на гъбка, която ще изпълни собствената си творба „Привечерна серенада". Надявам се, че ще ви хареса. Всъщност съм убедена в това.

Лейди Сибил се отдръпна, когато кулисите се отвориха настрани, и седна на един стол до Сълзици на гъбка, чинно настанена до арфата си.

Под привидно неуязвимото й самообладание сърцето на Сибил тупаше като танцьор на фламенко. Слабо осветление — това беше ключът. Момичето не биваше да вижда хилядите зрители. Сибил я хвана за ръката, уплашена, че внезапното й излагане на масовия анкх-морпоркски взор далеч от дома й ще има някакъв пагубен ефект, но всъщност изобщо не беше така. Момичето излъчваше странен покой, сякаш изобщо не осъзнаваше, че трябва да е в ужас. Тя се усмихна на Сибил по своя особен начин и зачака с пръсти върху струните. Не се чуваше никакъв звук, освен шепота на хората, които почнаха да се питат едни други какво всъщност представлява крехката фигурка, която виждат. Лейди Сибил се усмихна на себе си. Докато осъзнаят какво е, щеше да бъде твърде късно. Тя погледна часовника си.

Пламъците над имението на Рамкин се издигаха толкова високо, че огненият език сигурно можеше да се види чак от Анкх-Морпорк (а на бас на галон бренди и наниз калкани). Нямаше почти никакъв вятър и светеше като маяк.

Ваймс заяви на насъбралата се тълпа:

— Дами и господа, територията, известна като Графствата тази вечер е под разпоредбите на закона. Имам предвид истинския закон, онзи, който е създаден да важи за всички и дори да бъде променян при общо съгласие. Околийски началник Левак и редови полицай Джеферсън понастоящем действат с подкрепата на колегите си от анкх-морпоркската Градска стража, които биха искали да са сигурни, че техните колеги получават полагаемото им се уважение. В този момент няколко лица от Графствата биват любезно докарвани насам, макар и вероятно за свое изумление. Част от тях са лицата, които се наричат ваши магистрати. Те ще бъдат отведени оттук и помолени да обяснят на адвокат по силата на какво право са придобили тази длъжност. Ако някой от вас иска да спори с мен, моля да заповяда. Законът е създаден, за да служи на хората, а не да се заобикаля от тях. Когато видите, че се заобикаля, не се колебайте да сграбчите оръжията си, ясно? Асортиментът на бара е все още безплатен. НО ПРЕДИ ДА СЕ ЮРНЕТЕ НАТАМ, ИМА ОЩЕ ЕДНО НЕЩО!

Ваймс трябваше отново да вдигне мегафона пред устата си, защото споменаването на „бар" и „безплатен" в едно изречение има мощен ефект върху хората.

— В момента, дами и господа, гоблините на Обесническия хълм и всъщност всички останали гоблини в района са под моя защита и под защитата на закона. Те също така са длъжни да се подчиняват на закона и аз ще се погрижа да имат собствена полиция. Явно са природно надарени за оператори на щракалките, така че ако искат, могат да си докарват приходи от това. Плащам, за да направя тази кула постоянна. Вие ще спечелите от това, както и те! Няма да им се налага да крадат от вашите пилета, защото ще си ги купуват от вас. А ако ги крадат, то ще бъде престъпление и ще бъде третирано като такова. Един закон, дами и господа… Един за всички!

Последваха овации, толкова въодушевени, колкото изобщо могат да бъдат едни овации при близките изгледи за безплатен бар. Разбира се, част от тях може и да бяха заради факта, че вече има някаква справедливост в света, но като цяло беше твърде вероятно барът да печели. В това няма място за цинизъм, просто трябва да разбираш хората.

Ваймс се отправи бавно към ярко осветената кръчма, макар че шансовете да влезе в нея бяха малки. От друга страна, шансовете да го прегърне госпожица Педагогия О’Майна бяха точно сто процента, понеже тя правеше именно това под овчия поглед на ковача. Ваймс се откъсна от ръцете й, а тя възкликна:

— Вие сте велик човек, командире! Надявам се да ви издигнат статуя!

— О, боже, дано да не стане! Статуи правят само на умрелите! — Тя се разсмя, но Ваймс продължи: — Вижте, госпожице О’Майна, точно в момента не знам дали ме чака статуя или уволнение. Някои от методите, с които действах, бяха напълно законни, а други бяха донякъде… спорни. Имам служител, който може да направи с цифрите онова, което сержант Детритус прави с чука. Той вече проверява сметководните книжа на сина на един от най-влиятелните хора в Анкх-Морпорк. А същевременно опитни полицаи отидоха на визита на всеки член от списъка с местните магистрати. Представят им документ с моя печат, който ги информира, че вече не са членове на самоизбрания борд от магистрати на Графствата, и подчертава, че срещу тях могат да бъдат повдигнати официални обвинения. Помоему това трябва да свърши работа, но знам ли? Вероятно ще зависи от това кой има най-добрите адвокати.

— Бъдещето, госпожице О’Майна, е някак несигурно. Но трябва да ви кажа, че малкият Сам благодарение на вас вероятно ще бъде световен експерт по àко. Трябва да ви призная, че и двамата с майка му сме много горди с него и единствено се надяваме да развие стремеж към по-висши цели.

В далечината вече се носеше тропотът на фургони и карети. Каквото посееш, това ще пожънеш.

— Струва ми се, че скоро ще дойдат хора, с които трябва да си поговоря, госпожице О’Майна, макар да подозирам, че няма да им се говори много с мен.

— Разбира се, командире. Може ли само да отбележа, че гоблините очевидно силно се привързаха към вашия ефрейтор Нобс? Приемат го за един от своите всъщност, а той изглежда много си пада по Сияние на дъгата, както и тя по него. Може би ще ви е любопитно да разберете, че гоблините го наричат Пущащ гълъбчета.

Тя май не се усмихна и Ваймс отговори:

— Да, много удачно име. Винаги съм си мислел, че Ноби е нежна душа. Всъщност по изричния съвет на жена ми го произведох временно в сержант за престоя му тук и се надявам, че ще помогне на гоблините да разберат ползите от закона… макар че, разбира се, това приобщаване може просто да означава, че пилците на хората ще бъдат крадени по-експертно занапред.

— Ама че сте шегаджия, командире!

Изражението на Ваймс не се беше променило, нито се промени сега.

— Да, нали?

Той се обърна към Джеферсън.

— Знаеш ли, всичко щеше да е къде по-лесно, ако ми беше повярвал от началото.

Ковачът сви рамене.

— Защо да ти вярвам? Ти си тузар.

— А сега имаш ли ми вяра?

Ковачът го изгледа доста по-дълго, отколкото беше приятно на Ваймс, но накрая се усмихна и каза:

— Да, засега.

Ваймс имаше само един възможен отговор. Той се усмихна на свой ред:

— Е, това е отговор на ченге, дума да няма.

Когато двамата се оттеглиха, някой вежливо се покашля зад Ваймс. Той се обърна и позна разтревоженото лице на полковника.

— Имате ли минутка, командире?

О, боже, каза си Ваймс.

— Ще позволите ли първо да кажа, командире, че напълно подкрепям действията ви и, бога ми, отдавна трябваше да се предприемат. — Полковникът отново се прокашля и додаде: — От моя страна няма да срещнете никакви възражения по този въпрос.

Ваймс не отговори нищо и той продължи:

— Жена ми е доста празноглава и се прехласва по разни неща като титли и ако мога така да се изразя, си придава важност. Баща й беше рибар, доста кадърен, но знаете ли какво? Струва ми се, че по-скоро би умряла, отколкото да си признае пред някого.

Настъпи още една пауза и в червените отблясъци Ваймс забеляза влажните страни на стареца.

— Какво ще се случи с нея, командире? В момента две любезни млади дами в униформа на анкх-морпоркската градска стража я държат под охрана в къщата ни. Не зная дали това би помогнало особено, но първото нещо, което тя стори, когато хората ви дойдоха да я арестуват, беше да им направи чай. Има такова нещо като добри обноски, разбирате ли. В затвора ли ще отиде?

Ваймс изпита порив да отвърне: „Бихте ли желал?“, но го преглътна заради сълзите.

— Името ви е Чарлз, нали?

Полковникът явно се изненада.

— Всъщност, командире, приятелите ми ме наричат Чаз.

— Аз сред тях ли съм? — Ваймс продължи: — Други ще решават какво ще стане оттук нататък. Аз само се погрижих някой случайно да не отпътува, преди да имам възможност да си поговоря с него, разбирате ли? Нито съм съдия, нито ще бъда допуснат в съдебното жури. Ченгетата нямат работа там. В момента дори не съм сигурен какво е наказанието за празноглавие, суета и недомислие, но си мисля, че ако взема да тикна в ареста всеки уличен в подобни престъпления, ще трябва да построим още поне петстотин.

— Мен ако питате — продължи той, — бих искал да видя, че убийците, ако ми попаднат такива в ръцете, се приемат и третират като убийци, а наплашените и немислещи мухльовци получават каквото си заслужават. Понеже, сър, просто бих искал да не живея в свят от проклети глупци. Лично аз нямам никакъв особен интерес да видя жена ви зад решетките, но подозирам, че ако бъде вкарана в женското крило на Мъчилището, кръгозорът й ще бъде благотворно разширен. При шефските й заложби няма да се учудя, ако до няколко седмици цялото крило е под нейно ръководство.

— Наистина я обичам, да знаете — промълви полковникът. — Женени сме от петдесет и пет години. Много съжалявам, че ви създаде проблеми. Както казах, завиждам ви за работата.

— Аз по-скоро бих й завидял за съпруга — каза Ваймс. — Знаете ли, полковник, бих се радвал просто истината да излезе наяве, за предпочитане на първа страница на анкх-морпоркския Вестник, ако ме разбирате.

— Напълно, командире.

Ваймс погледна стареца, който вече изглеждаше малко по-спокоен, и добави:

— Във всеки случай предполагам, че лорд Ветинари ще се погрижи да си върже гащите и вероятно ще наложи някои символични наказания. Видите ли, има твърде много кирливи ризи, твърде много шкафове. Твърде много неща по света, които май са се случили твърде отдавна. Какво да стори човек, за бога, ако някое ченге тръгне да ги вади на бял свят? На това му се вика „реалистична дипломация“, сър.

Та затова подозирам, че светът ще продължи да си светува и вие няма да останете дълго лишен от компанията на съпругата си. Което ще рече, ако изобщо разбирам нещо, че следващата седмица ще можете да си хапвате, кажи-речи, всичко, каквото ви душа иска.

Идеята изглежда повдигна духа на полковника. Старецът се усмихна:

— Знаете ли, командире, сигурен съм, че ако им отдам дължимото уважение, маринованите скариди може да ми станат първи дружки.

Полковникът протегна ръка, а Ваймс я пое и я разтърси с думите:

— Добър апетит!

Впоследствие имаше няколко обяснения защо куирмската патрулка, превозваща много важен затворник, се е обърнала посред нощ и се е прекатурила по някакъв много стръмен склон, разпарчетосвайки се до последната решетка. Може би заради тъмнината, може би заради мъглата, може би заради скоростта й и най-вече може би заради експресната пощенска кола от Анкх-Морпорк, която се сблъска челно с нея на завоя. Когато ранените вече бяха що-годе в състояние да осъзнаят какво се е случило, се оказаха минус един затворник, който изглежда беше успял да отключи белезниците си, и плюс един полицай с прерязано гърло.

Беше тъмно, беше студено, беше мъгливо и присвити накуп, оцелелите изчакаха до зазоряване. Все пак как да откриеш някого в тая тъмница?