Смрък

3.

Гоблинът вече подтичваше със своеобразната си куцук-провлач походка, която се оказа измамливо бърза. Ваймс с изненада установи, че Небивал се препоти от лекия крос до — това вече не го изненада — Обесническия хълм. Чуваше го как пъхти. Може би не ти е нужна чак такава бързина да уловиш запиляла се свиня, но трябва да си наистина много бърз, за да настигнеш млад трол, надрусан до козирката със снадка, а и да си доста жилав, за да го хванеш и да му щракнеш белезниците, преди да се освести достатъчно, че да ти отскубне главата. Полицейската работа в провинцията явно беше много различна.

В провинцията все някой те наблюдава, мислеше си той, докато бързаха напред. Е, и в града все някой те наблюдава, но общо взето, с надеждата, че може внезапно да пукнеш и да офейка с портфейла ти. Просто те зяпа, без да го е еня за тебе. Тук обаче имаше чувството, че в него са приковани не едно и две очи. Може и да бяха на катерици или язовци, или каквито там бяха проклетите неща, дето се чуваха посред нощ. Може би горили.

Нямаше никаква представа какво ще види, но със сигурност не очакваше да завари върха на хълма ограден с боядисано в жълто въже. При все това почти не му обърна внимание. С гръб към едно от дърветата и с много напрегнат вид седяха три гоблина. Единият се изправи, при което главата и съответно очите му се изравниха със слабините на Ваймс, което не беше особено добра позиция. Той протегна сбръчкана ръка и рече: — Ваймс? Беси!

Ваймс се опули надолу към него, а после към Небивал.

— Какво иска да каже с това „беси"?

— Така и не разбрах съвсем, сър — призна Небивал. — Нещо като „добър ден", струва ми се, само че на гоблински.

— Ваймс! — продължи старият гоблин. — Викат тебе пу-ли-ссай. Гу-лям пу-ли-ссай. Га пу-ли-ссай, то за кон! Не е прав да тук! Ама га мрак у мрак! Мрак движи! Мрак да доде, Ваймс! Мрак дига! За кон!

Ваймс изобщо не можеше да определи пола на гоблина, нито дори възрастта му. Дрехите не му подсказваха нищо. Гоблините очевидно носеха всичко, което може да се привърже към тялото. Спътниците му го гледаха немигащо. Държаха каменни брадви, от кремък, яко нещо, но се изтъпяваше след няколко удара, което не е утеха, когато те млатне по врата. Освен това беше чувал, че се бият като бесни. И какво още разправяха за тях? А, да, каквото и да става, не давай да те одраскат…

— Търсите законност, така ли? Правда за какво?

Гоблинът се втренчи в него и каза:

— Иде с мен, пу-ли-ссай. — Думите се откъртиха като проклятие или най-малкото като заплаха. Гоблинът се обърна и тръгна бавно надолу по хълма. Останалите три гоблина, в това число и онзи, известен като Смръдльо, не помръднаха.

— Може да е капан, сър — прошепна Небивал.

Ваймс подбели очи и проточи саркастично:

— Амии? Аз пък си мислех, че е покана за приказно представление с участието на Изумителните Бонко и Дорис и Въртящите едноколка братя с котарака Фидо. Каква е тая работа с жълтото въже, господин Левак?

— Полицейско ограждение, сър. Мама ми го оплете.

— А, да, виждам, че е успяла да вплете и думата ПЛИЦЯ, при това на няколко места.

— Да, сър, съжалявам за правописа — смънка Небивал, явно смутен от втренчените погледи на гоблините. — По цялото място имаше кръв, сър, та събрах малко в един чист буркан от сладко, просто за всеки случай.

Ваймс не му обърна внимание, понеже двамата гоблински стражи се бяха раздвижили и ставаха на крака. Смръдльо кимна на Ваймс да тръгне пред тях. Ваймс поклати глава, скръсти ръце и се обърна към Небивал:

— Нека ти кажа какво си решил, господин Левак. Действал си по подаден сигнал, нали? И си чул, че двамата с ковача сме се впуснали в юмручна свада пред кръчмата снощи, което си е така. Без съмнение са ти казали и че малко по-късно някой е дочул разговор, в който се уговаряме да се срещнем на това място, нали? Не се хаби да отговаряш, написано ти е на челото — далеч си още от ченгелъшката безизразност. Господин Джеферсън изчезнал ли е?

Небивал се предаде.

— Да, господин Ваймс.

Не заслужаваше, а може би си заслужаваше яростта, с която Ваймс се нахвърли върху него:

— Не съм ти господин Ваймс, момко, не си заслужил правото да ме наричаш така! За теб съм „сър" или „командире", или дори „Ваша светлост", ако си достатъчно тъп да стигнеш до последното, ясно? Снощи можех да пратя ковача да се върне вкъщи с много особена походка, стига да имах такива намерения. Той е здравеняк, но не и уличен герой. Само че аз просто му позволих да изпусне парата и да се укроти, без да бере срам. Да, той наистина ми каза, че иска да се срещнем тук горе снощи. А когато дойдох, при това със свидетел, по земята имаше кръв, която гарантирам, че е гоблинска, и определено нямаше и следа от никакъв ковач. А ти ми идваш у дома с някакво проклето идиотско обвинение и още се водиш по проклетото идиотско обвинение. Някакви въпроси?

Небивал заби очи в краката си.

— Не, сър, съжалявам.

— Добре, радвам се. Приеми това като практически урок, момчето ми, при това съвсем безплатен. И така, тези гоблини явно искат да ги последваме и аз възнамерявам да го сторя и също така възнамерявам да дойдеш с мен, ясно?

Ваймс погледна Смръдльо и двамата гоблински стражи. Люшна се брадва, но без ентусиазъм, само да покаже, че наистина трябва да тръгват. Потеглиха и Ваймс усети как омърлушеният Небивал се опитва да бъде смел, но излъчва уплаха.

— Няма да ни докоснат, хлапе, първо, защото ако имаха такова намерение, вече щяха да са го сторили и, второ, искат нещо от мен.

Небивал се примъкна по-близо до него.

— И какво е то, сър?

— Закон — рече Ваймс. — И мисля, че се досещам какво значи това…

Понякога питаха командир Ваймс защо сержант Колън и ефрейтор Нобс са още в селекцията, тъй да се каже, на модерната анкх-морпоркска Градска стража, при положение че се налагаше Ноби да бъде периодично обръщан с главата надолу и изтръскван, за да се възстановят разни дребни предмети на съответните им собственици, а Фред Колън на практика беше развил способността да патрулира със затворени очи и да се връща, все така похърквайки, в участъка на Псевдополис, чат-пат с графити по нагръдника.

За пред лорд Ветинари командир Ваймс беше подготвил три защити. Първата беше, че и двамата имат завидни познания за града и неговите обитатели, легитимни или не, които се конкурират с тези на Ваймс. Втората се базираше на традиционния уринарен довод, а именно, че е по-добре да са вътре и да пикаят навън, отколкото вън и да пикаят навътре. Най-малкото беше по-лесно да се държат под око. И не на последно място, съвсем не, ей богу, те бяха късметлии. Колко престъпления само бяха разкрити, понеже ту нещо ще падне върху главите им, ту ще се опита да ги претрепе, ту ще препъне някой от тях или ще бъде открито да плува в манджата му, а в един случай да се опитва да снесе яйца върху носа на Ноби.

И така се случи, че днес, каквото там божество или друга сила си играеше да направлява стъпките им, ги насочи към пресечката на ул. Евтинджийска и Рима и ароматния магазин на Сащисник Простолюдни.^[17]

Сержант Колън и ефрейтор Нобс, както си му е редът при полицаите, влязоха в сградата през задния вход, където бяха посрещнати от господин Простолюдни с онази радушна, но някак оцъклена усмивка, с която търговците посрещат стари познайници, за които знаят, че ще вземат стока с отстъпка от сто процента.

— О, Фред, драго ми е да те видя отново! — възкликна той, докато си отваряше мистичното трето око, с каквото се сдобиват всички дребни предприемачи, особено онези, които виждат, че в дюкяна им влиза Ноби Нобс.

— Наобикаляхме из района, Сащисник, та си помислих, че не е зле да се отбия да си взема малко тютюнец и да те видя как я караш с всичките тия налози и прочее?

Сержантът трябваше да говори високо, за да се чуе през грохота от пресата за енфие и потока от колички, които кръстосваха халето. Редица жени опаковаха енфие на дълги маси, а от другата страна (той протегна шия, за да види по-добре) поточната линия бълваше ли, бълваше цигари.

Сержант Колън се огледа наоколо. Полицаите винаги се оглеждат, понеже винаги има нещо за виждане. Разбира се, понякога може да сметнат за разумно да забравят, че са видели нещо, поне за пред протокола, де. Господин Простолюдни имаше нова игла за вратовръзка, в която проблясваше диамант. Обувките му очевидно бяха нови — направени по поръчка, доколкото можеше да прецени Фред Колън, — а едва доловима миризма подсказваше употребата на — я да видим — а, да, „Кедрова есенция за мъжки" от Куирм, по 15 долара парчето.

— Как върви бизнеса? — рече той. — Удариха ли те новите акцизи?

Изражението на господин Простолюдни веднага придоби вида на отруден човечец, горко смазан от политически машинации и зла участ. Той скръбно поклати глава:

— Едвам свързвам двата края, Фред. Голям късмет ще е да оцелеем.

О, и златен зъб при това, отбеляза си сержант Колън. За малко да го пропусна. На глас каза:

— Съжалявам да го чуя, Сащисник, много жалко наистина. Позволи ми да ти вдигна печалбата, като дам два долара за обичайната ми стограмка тютюн. — Фред Колън бръкна за портфейла си, а господин Простолюдни с укорително цъкане размаха ръце. Този ритуал битува, откакто на белия свят има търговци и полицаи, поради което светът продължава да си е бял. Той отряза парче тютюн от калъпа върху мраморния плот, уви го чевръсто и с инстинктивен порив бръкна под тезгяха и измъкна голяма пура, която подаде на сержанта.

— Пробвай една от тия благинки, Фред, току-що ми ги докараха, не са местно производство. Внос са от плантацията за ценни наши клиенти. Не, не, направи ми това удоволствие, настоявам — додаде той, когато Фред замънка протестни звуци. — Винаги ми е драго да ме навести Стражата, нали знаеш.

Всъщност, помисли си господин Простолюдни, докато изпровождаше с очи полицаите, този път мина доста тънко — онова същество Нобс само зяпаше и хич нищо не пипна.

— Сигурно правят луди пари — обади се Ноби Нобс, като се помъкнаха по обиколката си. — Видя ли бележката „Търсим персонал", лепната на прозореца, а? Пък той драскаше разни цени на тезгяха. Подбива пазара! Чудни сделчици върти с ония от плантацията, само това мога да кажа.

Сержант Колън подуши голямата дебела пура (най-дебелата, виждал досега), която миришеше толкова хубаво, че сигурно беше незаконна, и почувства някакъв гъдел, някакво усещане, че се е натъкнал на нещо доста по-голямо, отколкото изглежда отстрани — чувството, че дръпнеш ли едно конче, ще се разнищи нещо огромно. Той потри пурата между пръстите си така, както беше виждал да правят познавачите. Честно казано, що се отнася до тютюневи изделия, сержант Колън се числеше към, тъй да се каже, „дънната" потребителска прослойка, чийто водещ критерий беше евтинията, а табиетите, свързани с пурите, му бяха напълно неведоми като за човек, напълно доволен и от късче тютюн за дъвчене. Какво още беше виждал ония изтупаните да правят? А, да, трябваше да я приглади с пръст и да я втъкне зад ухото си. Нямаше представа защо се прави така, но тъй или иначе го стори.

И изруга.

И я хвърли на земята…

Пътеката към подножието на Обесническия хълм излезе от гората и се спусна надолу през храсталаци от прещип и скалисти сипеи, на места с остатъци от изветрена, безплодна почва. Изобщо дивотия, пущинак, обитаван от мършави зайци, безнадеждни полевки, чат-пат по някой обезумял плъх и гоблини.

И ето че сред храсталака изникна вход на пещера. Човек трябваше да се свие одве, за да влезе в тази зловонна дупка, при което щеше да е лесна мишена.

Провирайки се обаче, Ваймс знаеше, че е в безопасност. Просто си го знаеше. Предполагаше го още отвън, на светлото, а долу в мрака просто го знаеше. Тази увереност стана почти материална, когато мракът го обгърна с криле и той чу шепота на пещерата, отчетливо долавяйки всеки отделен звук.

Внезапно узна пещерата, с всичките й проходи към мястото, където се събираше вода, с разсадниците й за плесени и гъби, с покъртително празните й хранилища и с готварницата. Това, разбира се, бяха човешки понятия. Гоблините по принцип ядяха каквото им падне и спяха където сварят. Те нямаха същинска представа за помещение с някаква определена цел. Ваймс вече знаеше това, сякаш си го знаеше открай време, а за пръв път стъпваше в място, което някой гоблин би нарекъл дом.

Това обаче беше мракът, а Ваймс и мракът имаха… съглашение, нали така? Е, поне мракът си мислеше така. Онова, което Ваймс си мислеше, съвсем непрозаично, беше: „По дяволите, пак се почна".

Някой го сръга отзад в кръста и чу как Небивал изохка. Ваймс се обърна към захиления гоблин и каза:

— Пробвай това още веднъж, слънчице, и ще опиташ опакото на ръката ми, ясно? — Точно това каза и точно това се чу да казва… само дето нещо, не точно чужд глас, се промъкна в думите му като змия, пълзяща по дърво, и двамата им стражи изпуснаха оръжията си и си плюха на петите. Стана мигновено. Нито писнаха, нито закрещяха. Гледаха да си запазят дъха за бягството.

— Мътните ме взели, командир Ваймс! Ега ти магията! — възкликна Небивал и приклекна да вземе падналите брадви. Ваймс видя как момчето пипнешком ги откри по чудо в непрогледния мрак.

— Остави ги! Казах, остави ги веднага!

— Ама ние сме невъоръжени!

— Не смей, по дяволите, да ми спориш, момче!

Две тупвания огласиха падането на брадвите на земята. Ваймс отново задиша.

— Така, сега ще идем да се видим с онзи мил старши гоблин, ясно? И ще отидем без страх, защото ние сме законът, ясно? А законът може да проникне навсякъде в преследване на своите цели.

Навътре проходът ставаше все по-висок и по някое време Ваймс можеше да върви съвсем спокойно изправен. Небивал от своя страна имаше проблеми. Зад Ваймс се носеше серия от фрас-прас и думи, които милите стари майчици изобщо не бива да чуват, камо ли да разбират. Ваймс трябваше да спре и да изчака момчето да го настигне, след като се препъне във всяка възможна бабуна и си удари главата на всяко по-ниско място в тавана.

— Хайде, де, околийски! — не се стърпя Ваймс. — Ченгето следва да има добро нощно зрение! Трябва да ядеш повече моркови с оня Ке Бап Со Псе или каквото там!

— Тъмно е като в рог, сър! И ръката си не мога да видя пред очите… ох! — Небивал се блъсна право във Ваймс. Грейна светлина, макар че не и за Небивал.

Ваймс се озърна в криволичещата пещера. Беше осветена като от слънчеви лъчи. Нямаше ни факли, ни свещи, просто повсеместна, умерено ярка светлина — светлината, която беше виждал преди, преди много години, в една голяма пещера, далеч, далеч и знаеше какво значи. Означаваше, че вижда мрака, и то по-добре от всеки гоблин най-вероятно. Мракът беше станал фантастично светъл в онзи ден, когато Ваймс се беше борил с подземни твари — ходещи, говорещи твари, които живееха скрити от светлината и крояха тъмни планове. Ваймс обаче се беше изправил срещу тях и беше победил, и така се стигна до Съглашението от Куумската долина, с чието сключване най-старата война в света бе доведена до завършек, ако не мирен, то поне такъв, където семената на мира могат с надежда да бъдат посети. Добре беше да не забравя това, защото в мрака Ваймс се беше сдобил… със спътник. Джуджетата имаха специално име за него: Призоваващият мрак. Имаха и редица обяснения за това какво представлява-демон, изгубен бог, проклятие, благословия, въплътена мъст, само дето нямаше плът освен тази, която обсебваше, самовластен закон, убиец, но понякога и защитник, или нещо, за което никой не можеше да намери точните думи. То можеше да минава през камък, вода, въздух и плът, а също според Ваймс и през времето. Все пак какво може да спре нещо безтелесно? Да, Ваймс се беше срещнал с него и когато се разделиха, дали за развлечение, на подбив, от злоба или просто като награда, Призоваващият мрак го беше белязал със знака си, като премина през него и му остави тази малка горяща татуировка.

Ваймс повдигна ръкава на ризата си, погледна я и да, изглеждаше по-ярка. Понякога се срещаше с него насън, кимваха си един на друг и после поемаха всеки по пътя си. Между срещите можеха да минат месеци, дори години и даже можеше да реши, че всичко е свършило, но белегът все така си стоеше на ръката му. Понякога го смъдеше. Общо взето, беше като да си имаш опитомен кошмар. А сега му даваше зрение в тъмнината. Ама я чакай, това тук е гоблинска дупка, не джуджешка пещера! А собствените му мисли се обърнаха срещу му с онзи лек резонанс, сякаш говорят двама: „Да, но гоблините отмъкват всичко, командире".

Точно тук и сега изглеждаше така, сякаш гоблините се бяха измъкнали. Подът беше покрит с останки, боклуци и неща, вероятно смятани от гоблините за важни, което сигурно ще рече всичко, имайки предвид, че от религиозни подбуди събираха собствените си сополи. Зърна старият гоблин да му помахва да го последва, преди да изчезне. Отпред имаше врата, гоблинска изработка, както си личеше по гнилия й вид и факта, че висеше на една панта, която се строши още щом Ваймс побутна вратата. Зад гърба му Небивал изпъшка:

— Какво беше това? Моля ви, сър, нищо не виждам!

Ваймс отиде до младока и го потупа по рамото, от което онзи подскочи.

— Господин Левак, ще те изведа до входа, за да можеш да си идеш вкъщи, бива ли?

Усети как момчето потръпва.

— Не, сър! По-скоро бих останал с вас, ако нямате нищо против… моля ви.

— Ама нали не виждаш нищо бе, момко!

— Да, сър. Имам малко връвчица в джоба си. Дядо ми казваше, че читавото ченге трябва винаги да си носи връвчица. — Гласът му трепереше.

— По принцип е от полза, да — рече Ваймс, като полекичка го извади от джоба му. — Не е за вярване колко безпомощен може да е един субект с вързани палци. Сигурен ли си, че няма да ти е по-добре горе на свеж въздух?

— Прощавайте, сър, ама мисля, че най-безопасното място в момента е точно зад вас.

— Наистина ли не виждаш нищо, момко?

— Съвсем нищичко, сър. Като че ли ослепях.

Така като го гледаше, младежът беше на път да се чалдиса и може би да го привърже за себе си беше по-добре, отколкото да го слуша как си троши главата в опит да избяга оттук.

— Не си ослепял, момко, просто аз съм изкарал бая нощни смени и… така де, май виждам в тъмното по-добре, отколкото си мислех.

Небивал пак потръпна при допира на Ваймс, но заедно успяха да привържат околийски Левак към Ваймс с около метър разръфана връв, която смърдеше на свине.

Зад падналата врата нямаше гоблини, но завариха тлеещ огън, над който цвъртеше някакво парче, слава богу, неразпознаваемо месо. Някой би си помислил, че на гоблините им се е наложило да зарежат набързо следобедния си чай. И като стана дума за чай, в жаравата къкреше чайник, тоест ръждясало тенеке. Ваймс го подуши и с изненада откри, че мирише на бергамот. Някак си идеята за гоблин, отпиващ превъзходен чай с щръкнало кутре на ръката, успя временно да оглави представите му за нелепост. Добре де, бергамотът нали си расте? А гоблините сигурно ожадняват, не е ли така? Нищо нередно нямаше в това. Макар че ако зърнеше чинийка с фини бисквити, определено щеше да му се наложи да седне и да си поеме дъх.

Той продължи нататък в просветлелия мрак, но гоблини не се мяркаха. Пещерата осезателно се спускаше надолу и навсякъде имаше следи от гоблини, но от самите тях ни следа, което на теория би следвало да е добре, имайки предвид, че по принцип първата следа от гоблин е като ти скочи върху главата в опит да я превърне в топка за боулинг.

По някое време в този безжизнен сивкавокафяв подземен пейзаж проблесна цветна краска. Беше китка цветя, или по-скоро нещо, което е било китка, преди да бъде изпуснато. Ваймс не беше експерт по цветята и когато купуваше такива за Сибил на препоръчителни съпружески интервали, обикновено се придържаше към букет рози или към очевидно приемливия му еквивалент — една-единствена орхидея. Бегло признаваше наличието и на други цветя, разбира се, които, дума да няма, красяха атмосферата, но да пукне, ако знаеше имената им.

Тези тук не бяха нито рози, нито орхидеи. Очевидно бяха някакви ливадни и храсталачни зелении и даже имаше от онези мършави издънки, дето успяват да се прикрепят и да цъфтят в пущинаците високо над тревите. Някой ги беше донесъл. Някой ги беше изпуснал. Някой беше избягал бързешком. Цветята бяха като отворена книга и Ваймс я прочете. Бяха паднали от отворената ръка на живо същество, разпилявайки се по пътя му като опашката на комета. А после бяха стъпкани от мнозина, и то не защото бяха погнали въпросния приносител на букета, а защото са искали да избягат натам, накъдето той е побягнал и съдейки по погрома, даже по-бързо от него.

С две думи, паническо бягство. Бягали са, уплашени до смърт. Да, но от какво?

— От теб, командир Ваймс. От теб, височайше законничество. Виждаш ли колко ти помагам, а? — Фамилиарността на гласа го подразни. Твърде много наподобяваше собствения му глас.

— Но аз дойдох, защото те поискаха! — тросна се той на пещерата като цяло. — Не съм мислил да се бия с никого!

А собственият му глас отговори в главата му:

— О, клетичката измет, окаяните боклукчарчета, които не вярват на никого и никой не вярва в тях! Гледай къде стъпваш, господин Полицай. Мразените нямат причина да обичат! О, потайните чешитчета, най-изостаналите и най-лошите, родени в боклука, безнадеждни, лишени от бог. Желая ти късмет, братко… братко по мрак… Направи каквото можеш за тях, гусин пу-ли-ссай.

Дамгата на Призоваващия мрак проблесна за миг на китката на Ваймс.

— Не съм ти никакъв брат! — кресна Ваймс. — Аз не съм убиец!

Думите отекнаха в пещерата и на Ваймс му се стори, че нещо изпълзя нанейде под тях. Можеше ли нещо без тяло да пълзи? Дявол ги взел джуджетата и проклетия им подземен фолклор!

— Ъ-ъ, добре ли сте, сър? — обади се разтрепераният глас на Небивал зад него. — Ъ-ъ, крещяхте, сър.

— Само изругах, защото си треснах главата в тавана, момче — излъга Ваймс. Трябваше спешно да внесе спокойствие, преди Небивал да се шашардиса толкова, че да се опита да хукне панически към изхода. — Справяш се много добре, околийски!

— Само дето не обичам тъмното, сър, никога не ми е понасяло… Ъ-ъ, дали някой ще се засегне, ако пусна една вода до стената?

— На твое място не бих се спрял, момко. Не мисля, че нещо може да накара това място да смърди по-лошо.

Ваймс чу някакви смътни звуци зад гърба си, след което малко влажният гласец на Небивал:

— Ъ-ъ, природата ме изпревари, сър. Съжалявам.

Ваймс се усмихна на себе си.

— Не се притеснявай, момко, няма да си първото ченге, на което се налага да си изцеди чорапите, нито ще си последното. Помня първия път, когато трябваше да арестувам трол. Един такъв грамадански, че и адски проклет. Оня ден и аз поовлажних чорапите, хич не се свеня да си призная. Приеми го като един вид кръщене! — Давай по-веселяшки, каза си той, обърни го на шега. Не му позволявай да се замисля над факта, че отиваме на мястото на престъпление, което той не може да види. — Странно, същият онзи трол сега е най-добрият ми сержант и неведнъж ми е спасявал кожата. Което само иде да покаже, че човек никога не знае, макар да предполагам, че никога няма да узнаем какво точно не знае.

Ваймс зави зад един ъгъл и се озова пред гоблините. Добре, че Небивал не можеше да ги види. Честно казано, и на Ваймс му се дощя да не можеше да ги види. Сигурно бяха стотина и доста от тях държаха оръжия. Вярно, примитивно направени оръжия, но за кремъчна брадва не ти трябва висше по физика, за да строшиш нечия глава.

— Стигнахме ли донякъде, сър? — обади се Небивал зад него. — Спряхте.

Просто си стоят там, помисли си Ваймс, като за парад. Просто наблюдават мълчаливо и чакат да се наруши мълчанието.

— Тука има неколцина гоблини, момко, които ни гледат.

След няколко секунди мълчание Небивал попита:

— Бихте ли ми казал какво точно значи „неколцина", сър?

Десетки и десетки направо кукумявски очи бяха приковани зомбирано във Ваймс. Ако някой беше извикал „атака", той и Небивал щяха да бъдат направо размазани по пода, който бездруго си беше доста омазан. Защо дойдох тук? Защо реших, че е добра идея? Е, дявол го взел, момчето в края на краищата е полицай, пък и не е като да няма вече проблем с облеклото. Той пое дъх:

— Бих казал, че са около стотина, момко, до един тежко въоръжени, доколкото виждам, освен неколцина развалини отпред, предполагам водачите. С бради, в които и заек може да се скрие, и като гледам, нищо чудно да е така. Струва ми се, че чакат нещо.

След известна пауза Небивал каза:

— Много е поучително да се работи с вас, сър.

— Слушай — прошепна Ваймс, — ако се наложи да си плюя на петите, просто не изоставай, ясно? Бягането е едно от уменията, които всеки полицай трябва да усвои. — Той се обърна към пасивните гоблини, повишавайки глас: — Аз съм командир Ваймс от анкх-морпоркската Градска стража! Как мога да ви помогна?

— За кон! — Викът разтърси тавана. Екотът изпълни пещерата и се върна обратно, подет от тунел след тунел, които сякаш го превъртаха в уста и отвръщаха насреща. Лумнаха факли и стана по-светло. Ваймс не осъзна това веднага, защото светлината, която осветяваше пътя му, онази странна изкуствена светлина, вероятно искряща в главата му, беше доста по-ярка и причудливо се смесваше с мъждивия оранжев светлик, който сега изпълваше пещерата.

— Е, сър, май се радват да ни видят, а?

Облекчението и надеждата на Небивал трябваше да бъдат бутилирани и продавани на отчаяни хора по целия свят. Ваймс само кимна, понеже редиците се разделяха, оформяйки нещо като кордон, в края на който стоеше, без никакво съмнение, труп. Фактът, че е на гоблин, донякъде беше облекчение, но никой труп не е добра новина, особено ако се намира в мърляв сумрак и особено за самия труп. И все пак нещо у Ваймс се зарадва и възкликна „Алелуя!", понеже ето на: тук има труп, а той е ченге и това си е престъпление, а всичко наоколо е одимено, мръсно и пълно с подозрителни на вид гоблини, и е станало престъпление. Неговата територия. Да, това си беше неговата територия.

В криминологичната лаборатория на анкх-морпоркската Градска стража под акомпанимента на далечен тътен, странни проблясъци от светлина и миризмата на електрически заряд Игор приготвяше кафе. Най-накрая той дръпна големия червен лост и по плетеницата от тръбички загълголи пенлива кафява течност, която надлежно се разпредели в две чаши — едната с надпис „Игор вшеки ще оправи", а другата изписана с „Джуджетата го вършат малко по-надолу". Той подаде втората на сержант Веселка Дребнодупе, чийто предишен опит в алхимията се свеждаше дотам, че понякога дежуреше в лабораторията. В този момент обаче уютът на сутрешното кафе бе прекъснат от Ноби Нобс, повлякъл сержант Колън зад себе си.

— Сержантът нещо взе, че изпадна в шок, Игор, та си рекох дали не можеш да му помогнеш.

— Е, мога да му шпретна още един — предложи Игор, а Фред Колън се срути на един стол, който изскърца зловещо под тежестта му. По стола бяха привързани ремъци.

— Слушай — намръщи се Ноби, — не се занасям! Нали си чувал за оня серт тютюн, дето ти изкарва сълзи на очите? Е, Фред току-що си взе една пура, дето направо си плаче сама. Турих я тука, ей в тая кесийка за веществени доказателства, съгласно получените инструкции.

Веселка взе кесийката и надникна вътре.

— Ама тук има сандвичи с яйца! Честно, Ноби, някой обяснявал ли ти е какво значи криминология? — Приемайки, че най-вероятно не може да оплеска повече нещата, Веселка изтърси на масата сандвичите, сред които се търколи омазана с майонеза пура. Тя я позабърса, колкото можа, и я огледа. — Е, Ноби? Не пуша и не разбирам много от пури, но тази ми изглежда съвсем щастлива в момента.

— Трябва да си я сложиш до ухото — услужливо подсказа Ноби.

Веселка последва съвета му.

— Чувам само как пропуква тютюнът. Сигурно не е изсъхнал както трябва. — Отдръпна пурата от лицето си и я огледа подозрително, след което безмълвно я подаде на Игор. Той също я доближи до ухото си или поне до това, което в момента използваше (човек никога не може да бъде сигурен с Игорите). Те се спогледаха и Игор наруши тишината:

— Нямаше ли ражни гадинки по тютюна, като тютюневи бълхи?

— Сигурна съм, че има — каза Веселка, — но силно се съмнявам да се… кискат?

— Да ше кишкат ли? На мен ми жвучеше като че някой плаче — обясни Игор, като изгледа накриво издутата пура, и додаде: — Трябва да ижмием машата, да ижчиштим шкалпела и да ижполжваме втори номер пиншети и две, не, по-добре четири штерилижирани хирургичешки машки и ръкавици. Може да има някакво необичайно нашекомо.

— Аз я държах до ухото си тая пура — намеси се Ноби. — За какво насекомо иде реч?

— Не шъм шигурен — обясни Игор, — но онежи мешта по швета, където ше отглежда тютюн, принципно ша ижвештни като ижключително опашни. Знае ше например, че жълтата тревна гъгрица от Хоуондаленд влижа в главата преж ушите, шнашя яйцата ши в можъка на жертвата и оштавя клетата жертва да тъне в халюцинации, като накрая ижлижа преж ноздрите й. Неижбежно наштъпва шмърт. Братовчед ми Игор има пълна штъкленица ш такива. Много добра работа вършат жа ижрядно почиштване на черепи. — Игор поспря. — Така шъм чувал де, лично аж не мога да го потвърдя. — Той отново поспря, преди да додаде: — Ражбираше.

Ноби Нобс тръгна към вратата, но съвсем нетипично за него, сержант Колън не последва приятеля си. Вместо това каза:

— Аз просто ще си постоя така със запушени уши, ако нямате нищо против. — Той проточи врат, за да види как Игор внимателно срязва пурата, и разговорливо сподели: — Разправят, че в чужбина пурите били навивани по бедрата на млади девойки. Лично аз на това му викам отвратително.

Последва звън, лек проблясък^[18] и нещо се търколи по масата. Веселка предпазливо се наведе напред. Отначало й заприлича на миниатюрна луксозна стъкленица за най-деликатни алхимични експерименти, макар че, по-късно разсъди тя, в нея сякаш имаше движение, някакво застинало движение. Игор надникна над рамото й.

— О — отрони той.

Загледаха стъкленичката в мълчание, което скоро бе нарушено от сержант Колън.

— Това изглежда лъскавко. Струва ли нещо?

Веселка Дребнодупе изви вежди към Игор, а той сви рамене:

— Цяло шъштояние, мен ако питате, штига да намерите купувач ш доштатъчно пари и, как да го кажа, шъответния вкуш към приложното ижкуштво.

— Това е ънгювче — внимателно обясни Веселка. — Церемониална гоблинска съдинка, серж.

Зората на проумяването плъзна по газовия гигант, представляващ лицето на сержант Колън.

— Те не бяха ли ония неща, дето правят да си събират пикнята и лайната в тях? — отдръпна се той назад.

Игор прочисти гърло и вперил очи във Веселка, отвърна студено:

— Не и в тожи им вид, ако не греша, и поне не тук долу, в равнините. Онежи, които ше чувштват на шигурно във вишоките планини, правят шъдинки ш помощта на ънгювшки четчици и, ештештвено, ънгювшки машки. — Той погледна с очакване, но без особена надежда, сержанта. Веселка, която познаваше Фред от по-дълго, додаде:

— Доколкото знам, серж, гоблините в равнините смятат онези в планините за доста странни. Колкото до тази съдинка — тя се поколеба, — опасявам се, че е особено специална.

— Е, май копеленцата са направили нещо както трябва — оживи се Фред и за ужас на Веселка грабна миниатюрната съдинка. — Мое си е, тъй щото е бая хубавко за смрадлив гоблин. Ама що пищи?

Сержант Дребнодупе погледна изражението на Игор и за да предотврати неуредици в криминологичния отдел, сграбчи сержанта за лакътя и го помъкна навън, хлопвайки вратата след него.

— Ще прощаваш за това, серж, ама забелязах, че Игор взе леко да се нервира.

Сержант Колън се отскубна с колкото достойнство успя да събере и рече:

— Щом е ценно, не си го давам, много благодаря. В крайна сметка ми е подарък, ясно?

— Е, разбира се, сержант, но как да ти кажа… то е гоблинско притежание.

Сержант Колън избухна в смях.

— На ония ли? Че какво може да притежават те, освен купчини лайна?

Веселка се поколеба. Колкото и мързелив надутко да беше Фред Колън, данните сочеха, че противно на всякакви очевидни факти, е полезен и резултатен служител. Трябваше да бъде тактична.

— Сержант, ще позволиш ли да кажа колко високо оценявам цялата помощ, която си ми оказвал, откак пристигнах в участъка на Псевдополис? Никога няма да забравя, че ми разкри всичките онези местенца, където един страж може да се скрие от вятъра и от ужасния дъжд, и определено съм решена да запомня списъка от заведения, които биха проявили щедрост часове наред към жадно ченге. С трепет си спомням как ми каза, че едно ченге никога не бива да приема подкуп и защо почерпката не е подкуп. Свидно ми е твоето одобрение, сержант, понеже знам, че по природа не си „за" жени в Стражата, особено когато някои от тях са джуджета. Осъзнавам, че в хода на дългата ти кариера се е наложило да приспособиш разбиранията си към новите обстоятелства. Затова съм горда да служа рамо до рамо с теб, сержант Колън, и се надявам да ми простиш, като ти казвам, че има моменти, в които трябва да си затвориш устата и да пуснеш няколко нови идеи в тази твоя дебела кратуна, наместо да превърташ старите до безкрай. Ти взе тая джунджурийка, сержант, и вече наистина е твоя, повече твоя, отколкото май изобщо можеш да си представиш. Ще ми се да можех да ти обясня повече, но знам само онова, което всяко обикновено джудже знае за гоблините. Не разбирам кой знае колко от този вид ънгюви съдинки, но като гледам цветната украса и малкия размер, ми се струва, че е от онези, на които им викат „душа на сълзите", и мисля, че животът ти изведнъж ще стане много интересен, защото… би ли я оставил само за секунда, моля? Обещавам най-честно, че няма да ти я взема.

Колън впи с подозрение леко свинските си очички във Веселка, но отвърна:

— Е, щом като ти се ще толкова… — Той понечи да остави съдинката на близкия перваз и затръска ръка. — Май е залепнала.

Вярно е, значи, каза си Веселка, а на глас продължи:

— Много съжалявам да го чуя, сержант, но, видиш ли, в тази съдинка е живата душа на гоблинска рожба и тя ти принадлежи. Честито! — додаде тя, опитвайки се да потисне надигащия се сарказъм в тона си.

Същата нощ сержант Колън сънува, че е в пещера с чудовища, които му плещят нещо на отвратителния си език. Той го отдаде на бирата, но странно как все не можеше да остави малкото блестящо нещо. Независимо колко се мъчеше, пръстите му изобщо не го пускаха.

Майката на Сам Ваймс беше съумяла, бог знае как, да отделя по пени на ден за образованието му в Благопристойното школо на госпожа Слабонравна.

Госпожа Слабонравна представляваше всичко, присъщо на една благопристойна жена. Беше толкова дебела, че създаваше впечатлението, че е омесена от локуми, проявяваше деликатно разбиране за факта, че пикочните мехури на момченцата са почти толкова коварни, колкото и тези на старците, и като цяло преподаваше основите на азбуката с минимум жестокост и максимум локуми.

Отглеждаше гъски, както подобава на всяка уважаваща себе си благопристойна жена. След години вече поотрасналият Ваймс се чудеше дали под безкрайните пластове фусти госпожа Слабонравна не носи кюлоти на червени и бели точки. Със сигурност имаше боне и смях като дъждовна вода, шурнала през улук. Докато преподаваше, тя неизменно белеше картофи или скубеше гъска.

Ваймс още къташе в сърцето си топъл спомен за старата госпожа Слабонравна, която чат-пат намираше в джоба си по едно ментолче за момчето, което си знае азбуката и може да я каже отзад напред. Пък и човек трябва да бъде благодарен на онзи, който го учи как да не се плаши.

В малката й стая имаше една книжка. Първия път, когато я беше дала на малкия Сам Ваймс да я чете, той стигна до седма страница и се вцепени. От страницата го гледаше гоблин — веселият гоблин според надписа. Ама дали се смееше или се мръщеше, дали не се зъбеше от глад и не се канеше да ти отхапе главата? Малкият Сам Ваймс не изчака да разбере и прекара остатъка от сутринта под един стол. В онези дни се оправдаваше, като си напомняше, че повечето от останалите деца биха реагирали по същия начин. Опре ли въпросът до детска невинност, възрастните често изпадат в заблуда. Както и да е, след часовете тя го беше взела в неизменно леко влажния си скут и го беше накарала наистина да се взре в гоблина. Та той беше направен от точици! Сума ти миниатюрни точици, ако се вгледа човек. И колкото повече го гледа, толкова повече му се губи от очите. Втренчиш ли се в него, изгубваше цялата си сила да те уплаши.

— Чувала съм, че били жалки, недоизкусурени създания — тъжно беше обяснила госпожата. — Омесен през пръсти народ, поне така разправят. Цяло чудо е, че този тук е имал нещо, за което да е весел.

След време, защото беше послушно момче, тя го направи дежурен по дъска — първият път, когато някой изобщо му поверяваше нещо. Добрата стара госпожа Слабонравна, помисли си Ваймс, докато стоеше в зловещата пещера, обграден от пълчища безмълвни, мрачни гоблини. Ще й занеса кесийка ментол чета на гроба, ако се измъкна жив оттук. Той прочисти гърло.

— Е, момко, както изглежда, попаднахме на гоблин, участвал в схватка. — Той се втренчи в трупа, след което в Небивал. — Би ли ми казал какво констатираш?

Небивал беше на крачка от нервен припадък.

— Ами, сър, предполагам, че е мъртъв.

— И какво те навежда на този извод, моля?

— Ами, ъ-ъ, главата му е отделена от тялото, сър.

— Да, това по принцип се приема като улика, че трупът е действително на мъртвец. Между другото, момко, може вече да развържеш въженцето. Не бих казал, че това е най-добрата светлина за оглед, ама карай да върви. Та така, забелязваш ли нещо друго, околийски? — Ваймс се постара да говори с равен тон.

— Ами, сър, доста е понакълцан.

Ваймс се усмихна окуражително.

— И какво констатираш в тази връзка, момко?

Небивал се оцъкли от напън, но новаците често са така в началото — толкова се цъклят, че забравят да гледат.

— Добре се справяш, околийски. Би ли екстраполирал, ако обичаш?

— Сър? Да екстраполирам ли, сър?

— Защо нечии ръце ще бъдат целите накълцани? Помисли.

Устните на Небивал направо се размърдаха, докато мислеше, а накрая се изкривиха в усмивка.

— Отбранявал се е с ръце, сър.

— Отлично, момко! А онези, които се отбраняват с ръце, го правят, понеже нямат щит или оръжие. Освен това бих се обзаложил, че главата му е отрязана, докато е бил на земята. Не мога да го докажа със сигурност, но това на мен ми мяза повече на умишлено клане, отколкото на случайно рязване. Всичко е мазало, но все пак ще забележиш, че коремът е разпорен, а по него почти няма кръв. — Той сам се изненада. — И от раната на корема вече знам още нещо, което ми се ще да не знаех.

— Какво е то, сър?

— Той е тя. И е била нападната от засада или може би заловена в капан. — И освен това, додаде си той наум, й липсва пръст.

Трупът в крайна сметка винаги се превръща в загадка, каза си Ваймс, като коленичи. Загадката обаче никога не се разнищва навреме, нито се нищи достатъчно дълго. На глас рече:

— Виж белезите по крака й, момко. Предполагам, че е стъпила в капан за зайци, може би защото е бягала от… някого. — Ваймс се изправи толкова рязко, че наблюдаващите го гоблини отскочиха. — Ей богу, момче, това не бива да става, па ако ще и в провинцията! Изобщо ли няма никакви норми? Като ходиш на лов, убиваш елени, не сърни, нали така? А това тук не е нещо импулсивно! Някой е искал да източи до капка кръвта на тази жена! Кажи ми защо!

Ваймс не беше сигурен какво щеше да отговори Небивал, ако не бяха обградени от мрачни гоблини, и по-добре, че си беше глътнал езика.

— Това е убийство, момче, най-тежкото престъпление! И знаеш ли защо е извършено? Залагам си главата, че е затуй, щото полицай Левак, действащ по подаден сигнал, да открие купища кръв на корията на мъртвеца, където командир Ваймс очевидно е щял да има среща със заядливия ковач и така, предвид че и двамата са с доста избухлив нрав, е доста възможно играта да е загрубяла, нали?

— В това има логика, сър, трябва да признаете.

— Разбира се, че го признавам, и освен това е пълна идиотщина, което пък ти трябва да признаеш.

— Да, сър, признавам, и моля за извинение. При все това бих искал да огледам наоколо за някаква следа от господин Джеферсън. — Небивал изглеждаше полузасрамен и полудързък.

— И защо ти е да го правиш, околийски Левак?

Небивал вирна брадичка напред.

— Защото ми показаха, че съм постъпил като проклет тъпак, и не възнамерявам да се повтори отново, сър. Освен това, сър, може и да грешите. Тази клета жена може да е влязла в разпра с ковача, знам ли? Само знам, че ако не направя оглед при дадените обстоятелства, някоя важна клечка със сигурност ще ме обвини, защото не съм. И тази клечка ще сте вие, нали, командире?

— Добър отговор, младежо! Трябва да призная, че съм постъпвал като проклет глупак повече пъти, отколкото мога да изброя, така че мога да ти вляза в положението.

Ваймс отново погледна трупа и реши, че много спешно трябва да се опита да разбере какво е направил Уиликинс с пръста с все пръстена, който бяха открили предишната нощ. Неловко се обърна към насъбралите се гоблини:

— Май намерих едно украшение, принадлежащо на тази млада жена и, разбира се, ще ви го донеса.

Безучастната орда не даде признак да го е чула. Ваймс се замисли над това. Ордите убиват и плячкосват. Тези тук изглеждаха като куп разтревожени хора. Той отиде до прошарения стар гоблин, може би същият, който бе видял на повърхността преди хиляда години, и рече:

— Бих искал да поогледам повечко тук, сър. Съжалявам за смъртта на дамата. Ще изправя убийците пред закона.

— За кон! — отекна още веднъж из пещерата. Старият гоблин пристъпи много бавно напред и докосна ръкава на Ваймс.

— Мракът ти е другар, гусин пу-ли-ссай. Аз чувам теб, ти чуваш мен. В мрака ти идеш където си щеш. Молим, гусин пу-ли-ссай, не ни убивай.

Ваймс погледна плътните редици зад гоблина. Повечето са кльощави като клечки, а този, вероятно главатарят, който сякаш щеше да се разпадне, докато си стои, не иска да ги наранявам? Той си спомни пръснатите цветчета. Изоставеният чай от бергамот. Невкусеното ядене. Опитвали са се да се скрият от мен? Той кимна:

— Не вдигам ръка на никой, който не ми вдига ръка, сър, и няма да започна днес. Можеш ли да ми кажеш как е станало така, че жената да бъде… убита?

— Снощи ни беше хвърлена в дупката, гусин пу-ли-ссай. Ошла беше да види зайчите примки. Хвърлена кат стара торба кокали, гусин пу-ли-ссай, кат стара торба кокали. Без кръв у нея. Кат стара торба кокали.

— Как се казваше тя?

Старият гоблин се втрещи във Ваймс и след известно време отговори:

— Казваше се Приятният контраст на оранжево-жълтите венчелистчета в цвета на прещипа. Сполай ти, гусин пу-ли-ссай на мрака.

— Опасявам се, че съм едва в началото на разследването — смънка Ваймс, чувствайки се несвойствено смутен.

— Саках да река, гусин пу-ли-ссай, сполай ти задето прие, че гоблините имат имена. Моето име е Звукът на дъжда върху сухата земя. Тя ми беше втора жена.

Ваймс се вгледа в сбръчканото лице, което само майка би могла да изтърпи и може би да обича, търсейки някакъв признак за гняв или мъка. Откри само печал и безнадеждно примирение с факта, че светът е такъв, какъвто е и винаги ще бъде и нищо не може да бъда направено. Гоблинът представляваше една въздишка с крака. Той скръбно погледна Ваймс и рече:

— Навремето пускаха изгладнели кучета в пещерата, гусин пу-ли-ссай. Добри дни бяха тогава, всички хапвахме добре.

— Тази земя е моя — заяви Ваймс — и мисля, че мога да се погрижа да не ви притесняват тук.

Нещо като хилеж си проправи път през чорлавата брада на стария гоблин.

— Знаем го ний законът, гусин пу-ли-ссай. Законът е земята. Ти викаш „Тая земя е моя", ама не ти си направил земята. Не ти си направил овцете, не ти си направил зайците, с които преживяваме, не ти си направил кравите, нито конете, ама викаш „Тия неща са мои". Туй не може да е вярно. Аз си правя брадвата, правя си съдинките и те са си мои. Онуй на гърба ми е мое. И малко обич имах. Сега я няма. Чиниш ми се добър човек, гусин пу-ли-ссай, ама времената се менят. Преди стотина-двеста години може и да е имало нейде онуй, дето хората му викат „пустош" или „ничия земя", или „пущинак", и ний сме живели по ония места, ний сме пущини. Има тролска раса, джуджешка раса, човешка раса и ми е жал за гоблинската раса, дето не може да тича толкоз бързо.

Някой дръпна Ваймс за ръкава. Този път беше Небивал.

— Най-добре да тръгвате веднага, сър.

Ваймс рязко се обърна:

— Защо?

— Прощавайте сър, но Нейно благородие ви заръча да се върнете за следобедния чай.

— Провеждаме разследване за убийство, околийски Левак! Не искам да бъда груб, но съм сигурен, че господин Дъжд върху суха земя тук ще прояви разбиране. Трябва да се уверим, че изчезналият ковач не е тук.

Небивал запристъпва притеснено от крак на крак.

— Не можах да не забележа, че Нейно благородие беше много изрична по въпроса, сър.

Ваймс кимна на стария гоблин.

— Ще открия убиеца на жена ти и ще го изправя пред закона. — Той спря насред словото си, докато поредният хор от „За кон!" отекна из пещерите. — Но първо се налага от полицейски съображения да проверя останалата част от тази… обител, ако нямаш нищо против.

Гоблинът го погледна с присвити очи.

— А ако имам, гусин пу-ли-ссай?

Ваймс го изгледа по същия начин.

— Интересен въпрос — отбеляза той. — Ако ни заплашваш с насилие, веднага си тръгвам. Сериозно, ако ми забраняваш да направя обиск, веднага си тръгвам и най-лошата новина е, че повече няма да се върна. Затова почтително моля, господине, в изпълнение на задълженията ми да бъдем допуснати до останалите помещения.

Това по лицето на стария гоблин усмивка ли беше?

— Разбира се, гусин пу-ли-ссай.

Тълпата зад стария гоблин започна да се разотива, по всяка вероятност за да прави съдинки или за да ги пълни. Дъждът върху сухата земя, който — поради липса на представени опровержения — се предполагаше да е или главатарят (както Ваймс го разбираше), или просто един гоблин, натоварен със задачата да говори с глупавите човеци, каза:

— Ковача дириш, значи? Той ни навестява чат-пат. Тук долу има желязо, не много, ама на него му върши работа. То не става за съдинки, та го разменяме за храна. Комай не съм го виждал от неколцина дни. Ама подири го, хич нищо не те спира. Мракът е в теб. Не бих посмял да ти застана на пътя, гусин пу-ли-ссай. Ти тук си у дома си, тъй да се каже. — При тези думи старият гоблин кимна на неколцина млади гоблини да вдигнат останките от жена му и се запъти към друго отверстие на пещерата.

— Много трупове ли сте виждал, командире? — обади се Небивал с глас, който почти успяваше да не трепери.

— О, да, момко, а на някои съм помогнал да станат такива.

— Убивал сте хора?!

Ваймс заби очи в тавана, за да избегне изражението на Небивал.

— Ще ми се да си мисля, че правех всичко по силите си, за да не се стига дотам — призна той, — и като цяло ми се удаваше, но рано или късно все изниква по някой, който е решен да те довърши, и в крайна сметка не ти остава друго, освен да го обезвредиш по грешния начин, понеже проклетникът е прекалено тъп, за да се предаде. От това не ти олеква. Досега не съм виждал труп, дето да радва окото.

Погребалната процесия се беше изнизала през отверстието и двамата полицаи останаха насаме, но усещаха кипящата наоколо дейност. Старият гоблин ей така, както си стоеше, беше споменал сякаш като лирично отклонение, че жената му е съпруга. Дори не беше повишил глас! Ваймс нямаше да може да стои така, ако на земята пред него лежеше тялото на Сибил, и със сигурност нямаше да бъде вежлив, дявол го взел, с разни гоблини, дето му се мотаят в краката. Как изобщо се стига дотам? Как животът те смазва до такава степен?

Улицата е винаги с теб, точно както казваше Уиликинс. Ваймс си спомни жените, които я чистеха. Петльовата улица толкова често се чистеше до претъркване, че беше чудно как не е хлътнала под нивото на околния терен. Праговете на къщите се изжулваха, след което се варосваха. Червените плочи по пода на стаите се изтъркваха и после полираха с червено олово, а черните готварски печки се лъскаха до даже още по-наситено черно, като се търкаха ожесточено с графит. Жените по онова време имаха лакти, които се движеха като бутала. И всичко беше въпрос на оцеляване, а оцеляването опираше до честта. Може и да не дърпаш конците в тоя живот, ама ей богу, можеш да го живееш на чисто и да покажеш на света, че си беден, но уважаван. Това беше ужасът — ужасът от подхлъзването, пропадането, от опасността да станеш като онези, които се наливат, бият и крадат в безжалостния въртоп на гетото, известно като Сенките. Така ли гоблините са стигнали дотук, а? Подхвърляни от течението, докато светът лека-полека ги е давил, изгубили надежда, останали без сили… но убийството си е убийство под чиято и да е юрисдикция, че и под ничия. Той привърза тези мисли на възел под брадичката си, грабна две тлеещи факли и процеди: — Хайде, околийски, да идем да се сборим с престъпността.

— Да, сър — изпружи се Небивал. — Може ли да ви попитам още нещо, сър?

— Разбира се — въздъхна Ваймс, отправяйки се към тунела, който видимо се спускаше надолу.

— Какво става тук, сър, да ме прощавате за въпроса? Имам предвид, знам, че е станало убийство и сигурно някой гадняр е искал да реша, че вие сте го извършил, ама как така им разбирате дивашкия брътвеж? Искам да кажа, чух ви да си говорите с тях и те явно ви разбират, щото ви отвръщат, сър, ама те плямпат така, сякаш трошат орехи с крака, и аз не отбрах ни един проклет бъкел, сър, прощавайте за клачианския, ни един проклет бъкел. Настоявам за отговор, сър, понеже вече се чувствам достатъчно идиотски. Не ми се ще да се чувствам още по-идиотски, отколкото сега.

В уединението на мисловната си сцена Ваймс направи пробна репетиция: „Е, щом като питаш, споделям съзнанието на смъртоносен демон, който явно ми помага по свои си причини. Дава ми възможност да виждам в тая тъмница и някак си да комуникирам с гоблините. Нарича се Призоваващият мрак. Не знам какво му е отношението към гоблините, но джуджетата считат, че поразява с ярост неправедните. Щом като е извършено убийство, не се свеня да използвам всякаква налична помощ."

На практика не произнесе това изявление, понеже подозираше, че повечето слушатели щяха да са напуснали скоропостижно доста преди да го завърши, така че се ограничи с:

— Помага ми по-висша сила, околийски Левак. Дай сега да огледаме тука.

Това обяснение не задоволи Небивал, но той явно проумя, че няма да получи друго.

Обходът беше зловещ. Хълмът се оказа прояден от пещери, свързани с проходи като пчелна пита. Някои бяха естествени, но на места, съдейки по вида им, преминаваха в изкуствени. Беше като малък град. Имаше бунища, грубо сковани клетки, вече опразнени от каквото и да е имало в тях, тук-там доста големи гъбарници, на места с берачи, които работеха много, много бавно и почти не поглеждаха към полицаите. В един момент минаха през някакъв отвор, май водещ към детски ясли, съдейки по звука, в случай че гоблинските бебета цвъртяха като птички. Ваймс не можа да се насили да отиде натам.

Спускайки се още по-надолу, се натъкнаха на много малко ручейче, което се процеждаше през една стена. Гоблините набързо бяха спретнали примитивен водопровод, така че пътят нататък се съпровождаше от звука на течаща вода. И навсякъде имаше гоблини, които правеха съдинки. Ваймс беше подготвен за това, но се оказа зле подготвен. Беше очаквал нещо като джуджешките работилници в Юбервалд — шумни, оживени, кипящи от целеустремена дейност. Това обаче не беше гоблинският подход. По всичко изглеждаше, че ако някой гоблин иска да си направи съдинка, трябва само да си намери местенце, където да приклекне, да порови из джобовете си за каквото и да се намира там и да се залови за работа толкова бавно, че трудно се забелязваше, че изобщо върши нещо. На Ваймс на няколко пъти му се стори, че чува тропане на камък в камък, някакво чегъртаме или нещо като рязане, но понечеше ли да се доближи до някой приклекнал гоблин, въпросният вежливо го загърбваше и криеше ръце като дете, което се мъчи да опази тайна. Колко сополи, замисли се Ваймс, колко изрезки от нокти, колко ушна кал може да събере един гоблин за година? Съдинката с годишния урожай сополи нещо като дамска кутийка за енфие ли представлява или по-скоро е шльокава кофа?

И защо не, така де, защо не събират зъби? Дори хората отдават значение на паднали зъбчета, а като става въпрос, има и такива, особено магьосниците, които много държат ноктите от краката им да бъдат бракувани. Ваймс се усмихна на себе си. Може би гоблините не бяха чак толкова малоумни — само малко по-малоумни от хората, което, като се замисли човек, изискваше известни усилия.

В този момент, докато минаваха покрай един седнал по турски гоблин, той се понадигна на една страна и измъкна… светлина. Ваймс беше виждал какви ли не бижута — всевъзможни пръстени, брошки, огърлици и тиари, които се бяха роили през вековете, за да се изсипят право в скута на лейди Сибил, макар че напоследък повечето от тях бяха озаптени в трезор. От това все го напушваше смях.

Колкото и искрящи да бяха бижутата на Сибил обаче, той можеше да се закълне, че никое от тях няма да успее да изпълни въздуха със светлина така, както малката съдинка го изпълни, когато нейният създател я вдигна пред очите си за критична оценка. Гоблинът я обърна насам-натам, оглеждайки я като човек, обмислящ да купи кон от някой на име Честния Хари. При движението й проблясваха бели и жълти сияния, озарявайки мръсната пещера с онова, което Ваймс можеше да определи единствено като ехо на светлината. Небивал зяпаше като хлапе, видяло за пръв път заря. Гоблинът обаче явно се намръщи на творението си и го метна пренебрежително през рамото си, а то се разби в стената.

— Защо го направи? — извика Ваймс толкова силно, че гоблинът потрепери и се сви, сякаш очакваше да бъде ударен.

— Лоша съдина! Лоша работа! За срам! Следващ път по-добра направи! Почва веднага! — Той хвърли още един ужасен поглед на Ваймс и избяга в мрака на пещерата.

— Той я строши! Наистина я строши! — цъклеше се Небивал във Ваймс. — Едва я погледна и я строши! А беше чудна! Това е престъпно! Не може ей така да се унищожава нещо толкова прекрасно, нали?

Ваймс сложи ръка на рамото му.

— Мисля, че може, ако току-що си го направил и смяташ, че си можел и по-добре. В края на краищата даже най-великите майстори понякога правят грешки, нали така?

— Грешка ли ви се стори? — Небивал се спусна към мястото, където останките от стъкленичката се бяха пръснали по земята, и събра в шепа блещукащите парченца. — Той нали ги изхвърли, сър?

Ваймс отвори уста да отвърне, но от шепата на Небивал се разнесе слаб звук. През пръстите му се сипеше прах като пясъците на времето. Небивал се усмихна смутено на Ваймс и смънка:

— Може пък все пак да е било малко калпаво, сър!

Ваймс приклекна и прокара пръсти през купчинката прах. Беше си най-обикновена скална прах, с толкова цвят или искрица, колкото има в крайпътно камъче. Нямаше и следа от живата дъга, която току-що бяха видели. В отсрещния край на пещерата обаче друг гоблин се опитваше да изглежда невидим, докато се пипкаше най-вероятно над друга съдинка. Ваймс внимателно го приближи, понеже той държеше съдинката си така, сякаш бе готов да се защитава с нея.

Непринудено, за да покаже, че не му мисли злото, Ваймс сплете ръце зад гърба си и подхвана с интонацията, заучена от жена си:

— Еха! Тази съдинка ми изглежда много хубава. Я кажи, как се прави това, приятелю? Би ли ми обяснил?

Гоблинът сведе очи към творението в ръцете или в лапите си, ако предпочитате да сте гадни и сигурно малко по-точни, и каза:

— Ами прави се съдинка. — Той вдигна недовършеното си творение.

Ваймс не разбираше много от камъни, които не бяха част от зидарията, но този изглеждаше леко жълт и лъскав.

— Да — кимна той, — виждам, но как всъщност се прави?

Творецът отново потърси прояснение от вселената, въртейки очи нагоре-надолу и всъщност навсякъде, където не стоеше Ваймс. Накрая просветлението го озари:

— Ами прави се съдинка.

Ваймс кимна тежко.

— Благодаря, че сподели тайните на своя успех — рече и се обърна към Небивал: — Хайде, да продължаваме.

Както изглежда, гоблинската пещера (или дупка, или бърлога, в зависимост от това какъв ефект искате да й придадете) не беше съвсем онова пъкло, което може би си представя човек. Тя всъщност си беше просто една… ами дупка, спарена от дима на безбройните малки огнища, от които явно се нуждаеха гоблините, наред със съответните купчинки изгнили подпалки, както и прилежащите им бунища.

Докато минаваха край тях, стари и млади гоблини ги наблюдаваха неотклонно, сякаш очакваха да им устроят някакво представление. Не липсваха и невръстни гоблинчета. Ваймс трябваше да признае, че в сравнение с останалите словесни видове гоблинските бебета бяха отвратително грозни, просто умалени копия на своите родители, които по начало не бяха картинка за гледане, нито даже карикатура. Ваймс си каза, че не е тяхна вината, дето някой некадърен бог е насъбрал куп захвърлени остатъци и е решил, че светът има нужда от същество, наподобяващо кръстоска между вълк и маймуна, като на всичкото отгоре им е наложил онова, което със сигурност беше една от най-нелепите религиозни догми, дори по критериите на божествения идиотизъм. Те изглеждаха като изчадия, а без намесата на Призоваващия мрак и звучаха като такива. Ако орехите можеха да пищят, докато ги трошаха, хората щяха да казват: „Това не ти ли напомня за гоблин?". Пък и на зевзешкия бог явно не му беше стигнало всичко това, та им беше дал най-лошия дар — самосъзнанието, което им внушаваше толкова силна убеденост, че са неспасяем ходещ боклук, че не можеха да намерят сили дори да изтъркат прага, образно казано.

— Ох, да му се не знае! Стъпвам върху нещо… в нещо — оплака се Небивал. — Явно виждате доста по-добре от мен тук долу, сър.

— Водя здравословен живот, момко, ям моркови и тем подобни.

— Джеферсън може би е тук някъде. Ама съм сигурен, че има разни проходи, които сме пропуснали.

— Знам, че не е тук, малкия, само не ме питай откъде го знам, понеже ще трябва да те излъжа. Просто вървя наслуки, за да си събера мислите. Това е стар ченгелъшки номер.

— Да, сър, като е наслуки, дано е наслука!

Ваймс се усмихна в тъмното.

— Добре речено, момко. Малко хумор не вреди на ченге. Все повтарям, че денят не е пълен без някоя шегичка… — Той млъкна, понеже нещо издрънча по шлема му. — Май стигнахме железния рудник на Джеферсън, момчето ми. Току-що открих газена лампа. Определено не мернах такава по-горе. — Той затършува из джоба си и скоро лумна клечка кибрит. Е, каза си Ваймс, не е кой знае какъв рудник, ама бас държа, че е по на сметка, отколкото да цакаш на джуджетата.

— Не виждам никакъв изход — обади се Небивал. — Сигурно изнася рудата през главния вход.

— Не мисля, че гоблините са толкова глупави, та да живеят в пещерен кошер само с един вход. Най-вероятно има някакъв, дето хич не си личи отвън. Ето, тук се вижда, че някой е влачил товари по камъните… — Ваймс млъкна. В каверната имаше още някой. Е, благодаря ти, господин Мрак, каза си той. Предполагам, че е в реда на нещата да попитам кой е?

— Сър, тук май не само се добива руда. Вижте това — възкликна Небивал зад гърба му. Държеше в ръце някакви книжки, детски книжки, съдейки по вида им. Бяха мърляви — това все пак беше обиталище на гоблини, — но Ваймс отвори едната на първа страница и не се учуди, като видя невъзможно голяма червена ябълка, донякъде почерняла под напора на множество мръсни ръчици.^[19] Глас в сумрака, женски глас, се обади:

— Не всички въпроси получават отговор, командире, но за щастие някои отговори се поставят под въпрос. Опитвам се да уча гоблинските деца. Разбира се, наложи се да донеса ябълка на малките, за да видят какво е — додаде жената в сенките. — Единици знаеха какво е това и определено не знаеха как се нарича. Тролският език е невероятно сложен в сравнение с това, с което разполагат тези клети дяволчета. Добър ден и на вас, господин Левак. Нали няма да се скриете от истината във вашия дранголник?

Още като чу гласа, Ваймс подскочи на място и сега стоеше зяпнал с отворена уста.

— Вие? Вие не сте ли, ъ-ъ…

— Дамата с àкото, да, командир Ваймс. Не е за вярване какви работи помнят хората, нали?

— Е, трябва да признаете, че това… как да го кажа… някак се набива в главата, госпожице Педагогия О’Майна.

— Поздравления, командире, като се има предвид, че сме се срещали само веднъж!

В този момент Ваймс забеляза, че с нея имаше гоблин. Всъщност, съдейки по размера му, гоблинче, но по-същественото в случая беше, че го гледаше право в очите с жив и любопитен поглед, доста нетипичен за гоблините, които беше виждал досега, ако не се брои клетият Смръдльо. Небивал, от друга страна, се мъчеше неистово да не срещне очите на госпожица О’Майна, както забеляза Ваймс. Той й се усмихна:

— Мадам, по груби сметки виждам името ви поне веднъж дневно. Знаете ли какво ми каза малкият, като го слагах вчера да спи? Каза ми: „Тате, знаеш ли защо àкото на кравите е толкова грамадно и пльокаво, а на конете е едно такова кръгличко и мекичко и мирише на трева? Чудна работа, а? Ами те нали и кравите, и конете пасат трева и са почти еднакво големи, пък правят два различни вида àко, нали, тате? Ама дамата с àкото казва, че е така, понеже кравите били пре-пре-живни и затова повече си дъвчат храната, а пък щото конете не били пре-пре-живни, не дъвчат чак толкова много и àкото им си е съвсем като трева и не смърди толкова."

Ваймс видя, че жената се усмихва, и продължи:

— Очаквам утре да попита майка си дали може някой ден да дъвче много дълго обяда си, а на другия не чак толкова, за да види дали ще мирише различно. Какво мислите за това, мадам?

Госпожица О’Майна се разсмя. Имаше много приятен смях.

— Е, командире, изглежда синът ви съчетава вашето аналитично мислене с вроденото Рамкиново влечение към експерименти. Сигурно сте много горд, а? Определено се надявам да е така.

— И още как, мадам. — Детето, застанало в сянката на госпожица О’Майна, също се усмихваше. Ваймс за пръв път виждаше гоблин да се усмихва. Но преди да успее да каже нещо, госпожица О’Майна измери Небивал с неодобрителен поглед и продължи:

— Жалко само, че не ви заварвам в по-добра компания, командире. Чудя се дали не знаете къде е приятелят ми Джетро, околийски Левак?

Дори под мъждивия газов светлик си пролича, че Небивал кипи от ярост. Ако обаче си се научил да четеш хората — а Ваймс беше безжалостен читател — ставаше ясно, че яростта му е подсолена със срам и ужас. Ваймс погледна надолу към малката масичка, на която имаше разни инструменти и още няколко шарени книжки. Улицата го беше научила, че има моменти, когато е най-добре да оставиш някой вбесен човек наистина да излезе от кожата си, така че той взе една книжка, сякаш изобщо не беше чул ужасната минитирада, и възкликна:

— О, „Къде е моята крава?"! Сами я обожава. На гоблините ли я преподавате, госпожице?

Все така впила очи в кипналия Небивал, госпожица О’Майна отвърна:

— Да, ако изобщо може да се нарече преподаване. Трудна работа е. Между другото, формално погледнато, съм госпожа О’Майна. Съпругът ми загина в клачианската война. Върнах се към „госпожица", понеже… е по-авторско, пък и не е като да имах доста време да свикна с „госпожа".

— Моите съболезнования, мадам. Ако знаех, нямаше да се държа толкова непукистки.

Госпожица О’Майна му хвърли горчива усмивка.

— Не се притеснявайте, непукизмът понякога върши работа.

— Не-пук-измът? Измътва се, без да пука?

— Сълзици на гъбка е най-добрата ми ученичка. Ти си чудесно дете, нали, Сълзици на гъбка?

— Чудесно е нещо хубаво — каза гоблинското момиченце, сякаш пробваше на вкус всяка дума. — Нежно е нещо хубаво, гъбка е нещо хубаво. Сълзиците са меки. Аз съм Сълзици на гъбка, така е речено.

Тази малка реч беше страшно особена. Момиченцето говореше така, сякаш сваляше думите от полица и грижливо ги връщаше обратно по местата им, след като бъдат произнесени. Звучеше много достолепно, а идваше от странно, изпито бледо личице. В известен смисъл Сълзици на гъбка изглеждаше, ако не точно хубава, то приятна, в нещо като парцаливо сари и Ваймс се запита на колко ли години е. Тринадесет? А може би четиринадесет? Той се зачуди дали и останалите гоблини няма да изглеждат толкова спретнати, ако им попаднат някакви читави дрехи и направят нещо относно кошмарните си коси. Тази на момиченцето беше дълга, сплетена на плитка и чисто бяла. Колкото и да е странно в това място, приличаше на фигурка от крехък порцелан.

Без да знае какво да каже, той все пак го каза:

— Приятно ми е да се запознаем, Сълзици на гъбка.

И протегна ръка. Гоблинчето я погледна, после изви очи към лицето му, а накрая към госпожица О’Майна.

— Те не се ръкуват, командире — обясни тя. — За народ, който изглежда толкова прост, са поразително сложни. Явно някакво провидение ви е довело тук тъкмо навреме да разкриете убийството на Приятния контраст, която беше отлична ученичка. Дойдох веднага, щом научих, но гоблините са свикнали с незаслужена и ненадейна смърт. Ще ви изпратя до изхода, а после имам урок.

Ваймс дръпна Небивал, за да върви в крачка, и тръгнаха след госпожица О’Майна и нейната повереница към повърхността и благословения свеж въздух. Той се зачуди какво ли е станало с трупа.

Какво всъщност правят с покойниците си? Погребват ли ги, ядат ли ги или просто ги изхвърлят на бунището? Или пък просто той разсъждаваше грешно — мисъл, която от известно време насам тропаше по мозъка му. Без да мисли, той запита:

— На какво още ги учите, госпожице О’Майна? Да бъдат по-добри граждани?

Шамарът го уцели по брадичката, може би защото дори в гнева си госпожица О’Майна съзнаваше, че железният шлем е все още на главата му. Биваше си го обаче. С крайчеца на размътения си поглед Ваймс долови, че Небивал отстъпва назад. Момчето поне имаше някакъв разум.

— Това беше безподобен идиотизъм, командир Ваймс! Не, не ги уча да бъдат имитация на хора. Уча ги да бъдат гоблини, умни гоблини! Знаете ли, че имат само пет думи за цветовете? Дори троловете имат около шейсет, че и много повече, ако попаднат на продавач на боички! Това значи ли, че гоблините са тъпи? Не, те имат огромна съвкупност от думи, каквито дори на поетите не идват наум, за неща като начина, по който цветовете се менят и преплитат, за преливането на един нюанс в друг. Те имат отделни думи за най-сложните и съкровени чувства. Знам около двеста такива, струва ми се, и съм сигурна, че има още много! Онова, което може да ви се струва като сумтене, ръмжене или пръхтене, всъщност носи огромна информация! Те са като айсберг, командире — сърцевината, която не можете да зърнете или да разберете. Аз уча Сълзици на гъбка и някои от другарчетата й на нашия език, за да могат да говорят с хора като вас, които си въобразяват, че гоблините са малоумни. И знаете ли какво, командире? Времето не стига! Изтребват ги! Не се води така, разбира се, но в крайна сметка си е изтребление, понеже те, видите ли, са просто малоумна напаст. Защо не попитате господин Левак какво се случи с останалите гоблини преди три години, а, командир Ваймс? — С тези думи госпожица О’Майна се врътна на пети и изчезна в мрака на пещерата с припкащата подире й Сълзици на гъбка, оставяйки Ваймс да се бъхти сам през последните няколкостотин метра до прекрасната слънчева светлина.

Усещането, което го удари от упор, когато излезе на ярката дневна светлина, беше като да те пронижат с желязна тел през тялото и мигновено да я изтеглят. Самюъл Ваймс направо изгуби равновесие и момчето го сграбчи за ръката. Шест плюс, каза си Ваймс, задето е достатъчно в час да види урвата отпред или за това, че има достатъчно акъл да не побегне точно в този момент.

Той приседна върху чима, вдишвайки полъха на вятъра между прещиповия храсталак, като поемаше на големи глътки чистия свеж въздух. Каквото и да разправят за гоблините, дупката им беше с онази атмосфера, за която хората казват: „На ваше място бих изчакал минутка-две, преди да вляза там."

— Бих искал да си поговорим, околийски — в случая каза той. — Като ченге с ченге. За миналото и може би за евентуалното бъдеще.

— Всъщност и аз исках да си поговорим, командире. За идеята, че съм полицай.

— Баща ти е бил полицай тук преди три години, нали?

Небивал впери очи право напред.

— Да, сър.

— Та какво, значи, е станало с гоблините, Левак?

Небивал прочисти гърло.

— Ами… тате ни рече на двамата с мама да не излизаме от вкъщи. Рече да не надзъртаме, ама не можеше да ни накара да не чуваме, щото имаше много крясъци и кои знае какво, ама старото ми мамче се разстрои донемайкъде. По-късно чух, че сума ти гоблини били измъкнати от хълма, ама тате хич и дума не продума за това тогава. Това май го съсипа сър, направо го съсипа. След време ни разправи, че видял как група мъже, най-вече разни горски и пехливани, влезли в пещерата и взели да влачат навън гоблини. Сума ти гоблини. Каза, че най-ужасното било, дето всичките гоблини били кротки като овчици, сър, разбирате ли? Сякаш чакали да им кажат какво да правят.

Ваймс малко омекна при изражението, изкривило лицето на младежа.

— Продължавай, момко.

— Ами тате каза, че хората наизлезли от домовете си и станала голяма неразбория, и той взел да задава въпроси, пък магистратите рекли, че всичко е наред, щото те, гоблините, са, такова, вредители и затуй щели да бъдат откарани до доковете, та да могат да си изкарват хляба сами и да не тормозят другите хора. Тате рече, че така било по-добре. Щели да идат някъде на слънце, далеч-далеч оттук.

— Само от любопитство, господин Левак, той пък откъде е знаел?

— Тате рече, че магистратите били твърдо убедени, сър. Всеки трябва да си изкарва хляба. Рече, че така им вършели услуга. Не е като да бъдат убити.

Ваймс се постара да запази изражението си безизразно.

— Ако е било без тяхно съгласие, значи е поробване, а ако един роб не си изкарва хляба, пада под ножа. — Той въздъхна. — Разбираш ли?

Небивал заби очи в обущата си. Ако очните ябълки бяха снабдени с вакса, обущата му вече щяха да блестят.

— След като ми разправи това, тате ми каза, че вече аз съм полицаят и че трябва да се грижа за мамчето, и ми даде палката и значката си. А после ръцете му взеха да треперят, сър, и след няколко дни умря. Сякаш нещо отровно го беше ужилило, сър. Нещо вътре в главата. То го срути, сър.

— Чувал ли си за лорд Ветинари, момко? Не мога да кажа, че съм му страшен фен, но понякога е много точен. Е, веднъж се вдигна малко врява, дето се вика, затуй, че някой си имал куче, полуумряло куче според случайните наблюдатели, и се мъчел да го спре да се дърпа на каишката, пък като му се озъбило, грабнал една брадва от близкия месарски тезгях, метнал кучето на земята и му отсякъл задните крака, просто ей така. Повечето хора сигурно биха казали: „Гадно копеле, ама кучето си е негово", и прочее, но лорд Ветинари ме извика и ми каза: „Човек, който би сторил това на куче, е човек, когото законът трябва да следи изкъсо. Незабавно претърсете дома му". Въпросният висна на бесилото седмица след това не заради кучето, макар че лично аз хич не бих възразил, ако беше така, а за това, което открихме в мазето му. Няма да те обременявам с подробности. А проклетият Ветинари отново се измъкна сух от водата, защото беше прав — където има малки престъпления, не са далеч и големите.

Ваймс впери очи в ширналия под тях вълнист простор — неговата земя, неговите дървета, неговите златисти житни поля… Всичко това беше негово, макар че не бе засадил ни едно семенце през живота си, освен навремето, като беше хлапе и се опитваше да си отгледа синап за горчица върху един фланелен парцал, който впоследствие хвърли, понеже никой не му каза, че първо е трябвало да го изпере, за да махне от него всичкия сапун. Не беше много добър старт за земеделски стопанин. Но… това си беше неговата земя, нали така? И освен това беше сигурен, че нито той, нито Сибил някога изобщо бяха давали съгласие да бъдат измъкнат куп окаяни гоблини от битака, който с такава радост наричат свой дом, и да бъдат пратени кой знае къде.

— Никой не ни е питал!

Небивал се наведе, за да избегне гневния залп.

— Нямаше как да знам, сър.

Ваймс стана и разпери ръце.

— Чух достатъчно, момко, и ми дойде предостатъчно! Време е да се сезира по-висша инстанция!

— Според мен е поне ден и половина на галоп до града, сър, даже и да имаме късмет с конете.

Сам Ваймс решително пое надолу по хълма.

— Говорех за лейди Сибил, малкия.

Когато Ваймс нахълта в Резиденцията на бегом със запъхтения Небивал по петите си, завари Сибил в една от гостните, пълна с чашки за чай и с жени. Само като го зърна, тя възкликна доста по-надъхано от обикновено:

— О, виждам, че имаш нещо за казване. Моля да ме извините, дами — обърна се тя към жените, — трябва да разменим една-две думи със съпруга ми. — След което грабна Ваймс под ръка и го повлече не особено нежно обратно към коридора. Отвори уста да му дръпне едно съпружеско конско за особеното значение на точността, пое дъх и отстъпи.

— Сам Ваймс, направо смърдиш! Да не си паднал в нещо провинциално? Не съм те виждала от сутринта! И защо още влачиш този млад полицай подире си? Убедена съм, че си има и по-важни неща за вършене. Той не пожела ли да те арестува? Ще присъства ли на следобедния чай? Надявам се първо да се измие. — Това беше казано на Ваймс, но насочено към Небивал, който стоеше на разстояние и изглеждаше готов да побегне.

— Станало е недоразумение — припряно обясни Ваймс — и съм сигурен, че ако изобщо открия името си из тукашните досиета, на него няма да има и петънце, но не щеш ли, господин Левак щедро и по собствена воля сподели информация с мен.

И докато разговорът между съпруг и съпруга набираше пълна пара, пронизван от прошепнати възклици от рода на: „Абсурд!" и „Според мен казва истината", Небивал като че ли застана на нисък старт.

— И не са се съпротивявали? — избухна Сибил. Младият полицай се помъчи да избегне погледа й, но той беше от онези, които заобикалят всякакви препятствия и те откриват където и да си застанал.

— Не, Ваше благородие — беше единственото, което успя да смънка той.

Лейди Сибил изви очи към съпруга си и сви рамене.

— Ако някой се беше опитал да завлече мен нанякъде, където не желая да отида, щеше да получи такъв отпор, че свитки да му излязат от очите — отбеляза тя. — Гоблините нали имат оръжия? Чувала съм, че се сражават доста гаднярски. Как изобщо не е избухнала война! Щяхме да чуем за подобно нещо. От това, което ми разправяш, изглежда така, сякаш са били зомбирани. Или съвсем премалели от глад? Не видях кой знае колко зайци наоколо в сравнение с детството ми. И защо не са се изнесли вкупом, защо част от тях са останали? Малко е озадачаващо, Сам. Почти всички в околията са приятели на семейството… — Тя бързо вдигна ръка. — Не бих си и помислила да те моля да загърбиш дълга си, трябва да ти е ясно, но внимавай много и бъди нащрек на всяка крачка. И моля те, Сам, понеже те познавам, не се впускай напред като бик пред порта. Местните може да добият грешна представа.

Сам Ваймс реши, че вече е добил грешна представа, и сбърчил вежди, уточни:

— Де да знам, Сибил, как бик се впуска пред порта? Просто се заковава на място и гледа озадачено ли?

— Не, скъпи, прави всичко на пух и прах.

Лейди Сибил го озари с предупреждаваща усмивка и си поизпъна роклята.

— Струва ми се, че няма нужда да ви задържаме повече, господин Левак — обърна се тя към благодарния Небивал. — Предайте специални поздрави на милата ви майчица. Ако обича, бих искала, докато съм тук, да се срещнем и да си поговорим за доброто старо време. Междувременно ви съветвам да си тръгнете през кухнята, независимо от мнението на съпруга ми за полицаите, които използват входа за прислугата, и да предадете на готвачката да ви снабди с… ами с всичко, което би харесало на майка ви. — Тя се обърна към съпруга си. — Защо не го придружиш до долу, Сам? И като гледам каква наслада ти доставя свежият въздух, защо не идеш да потърсиш Сами? Струва ми се, че е отзад при обора, с Уиликинс.

Небивал вървеше безмълвно по дългите коридори, но Ваймс усещаше как умът на момчето се бори с някакъв проблем, който накрая изплува наяве:

— Лейди Сибил е много мила дама, нали, сър?

— Нямам нужда да ми го напомнят — подбели очи Ваймс — и бих искал да ти обърна внимание, че тя е пълна моя противоположност. Аз съм склонен да не се въздържам много-много, когато смятам, че има неразкрито престъпление. Неразкритото престъпление е противоестествено.

— Не ми излиза от главата гоблинчето, сър — призна Небивал. — Изглеждаше като статуйка, пък и както говореше… ами направо не знам какво да кажа. Имам предвид, те може и да са проклета напаст, щото и връзките от обущата ще ви свият, ако не се движите достатъчно бързо, ама като ги видиш в оная тяхна дупка и осъзнаеш, че има, такова, дечица, стари гоблински деденца и…

— Стари гоблински майчици? — тихо подсказа Ваймс.

Синчето на госпожа Левак отново се загърчи в непознатата и ужасяваща хватка на философските съждения и стигна до:

— Ами, сър, те и кравите са добри майки, ама теленцето в крайна сметка си е жив бифтек, не е ли така?

— Може и така да е, но какво би направил, ако теленцето дойде до теб и ти каже: „Здрасти, аз съм Сълзици на гъбка"?

Лицето на Небивал за пореден път се сбърчи от усилието на непривичния мисловен процес.

— Май ще мина на салата, сър.

Ваймс се усмихна.

— Не ти беше лесно, момко, и знаеш ли какво? На мен също. На това му се вика да си ченге. Затова и предпочитам да ми побегнат. Те побягват, аз ги погвам. Така всичко става къде по-лесно. Не знам дали е нещо метафизическо или тем подобно. Там обаче имаше труп. Ти го видя. И аз го видях. И госпожица О’Майна го е видяла. Имай го наум.

Малкият Сам седеше върху една копа сено в стопанския двор и гледаше как конете се прибират. Той припна към баща си и греещ от самодоволство, започна:

— Тате, тате, знаеш ли за кокошките?

Ваймс вдигна сина си на ръце.

— Да, Сами, чувал съм за тях.

Малкият Сами се измуши от ръцете на баща си, сякаш да те гушнат и завъртят е неподобаващо за един сериозен изследовател на скатологичните науки, и го изгледа строго.

— А знаеш ли, че като кокошките àкат, на върха на àкото остава едно беличко нещо, дето е от пикня? Понякога прилича на захаросана кифличка, тате!

— Благодаря, че ми каза — отвърна Ваймс. — Ще си го припомня следващия път, като ям кифличка. — И всеки път след това, додаде той на себе си. — Сигурно вече знаеш всичко за àкото, а, Сами? — с надежда запита той и забеляза, че Уиликинс се усмихна.

Сами, заел се отново да разглежда купчина кокоши курешки през една лупичка, поклати глава, без да отмества очи.

— О, не, тате. Господин… — малкият Сам се запъна и погледна въпросително Уиликинс.

Уиликинс прочисти гърло и каза:

— Господин Пъстървин, един от горските, беше тук преди около половин час, а вашият момък, естествено, подхваща разговор с всекиго и резултатът е, че младият Сам, както изглежда, сър, ще си направи колекция от екскрементите на редица горски видове.

Горски, повтори си наум Ваймс и като прекара думата още няколко пъти през мозъчната си преса, се замисли кой ли всъщност е приклещил гоблините там горе на хълма преди три години. А после се замисли какво ли значение има това в сравнение с въпроса кой ги е накарал? Май взех да надушвам хавата тук — хората правят, каквото им се каже, понеже открай време са правели, каквото им се каже. Горските обаче са лукава пасмина, не само хора им се налага да надхитрят. От друга страна, това е провинцията, където всички познават всички останали и наблюдават всички наоколо. Не мисля, че Левак ме лъже, така че има хора, които ще знаят какво е станало онази нощ преди три години. Не бива да се хвърлям като бик към портата, както каза Сибил и имаше право. Трябва да знам къде стъпвам. Каквото и да е станало, било е преди три години. В случая мога да си позволя да не карам на юруш. На глас каза:

— Докъде ли може да се стигне?

— Явно сте имал напрегнат ден, сър — обади се Уиликинс. — Сутринта отидохте в дранголника с един сополанко, който се мисли за ченге, а после в компанията на гоблин с все същия сополанко се качихте до корията на мъртвеца, където доста се позабавихте, преди да излезете с гореспоменатия сополанко и накрая да дойдете при нас, минус един сополанко. — Уиликинс се ухили на Ваймс. — В кухните непрекъснато влиза и излиза народ, сър, а клюките зад зелената врата са нещо като обменна валута. Трябва да отбележа, че независимо от мръсните погледи на господин Съдини, аз съм най-високопоставеният от нископоставените и мога да влизам където си искам и да правя каквото си искам, пък останалите, ако щат, да се задавят от злоба. Ако не от един, то от друг прозорец на тази резиденция се вижда целият хълм, а прислужничките са много кооперативни, сър. Младичките явно до една примират за работа на булевард „Скуун". Страшно ги привличат градските светлини, сър. Много са кооперативни. Освен това в кабинета открих доста читав телескоп. Да знаете, гледката към Обесническия хълм е забележителна. Направо можех да чета по устните ви. На младия Сам доста му допадна играта „да потърсим тате".

Ваймс усети жегване на вина от тези думи. Нали се предполагаше да е на семейна почивка? Само че…

— Горе, в Корията на мъртвеца, е убита гоблинка — глухо промълви той. — Погрижили са се да има много кървища, за да осигурят на надъханото ни полицаиче нещо, което да приеме за улика срещу мен. Много е закъсал младокът. Май досега не е виждал труп.

Уиликинс изглежда искрено се изненада.

— Ама как, хич ли? Да взема да се пенсионирам тук, само дето ще умра от скука.

През ума на Ваймс мина внезапна мисъл и той запита:

— Като гледаше през телескопа, видя ли още някой да се качва по хълма?

Уиликинс поклати глава.

— Не, сър, само вас.

И двамата извърнаха очи към малкия Сам, който старателно рисуваше кокоши курешки в тефтерчето си.

— Много ви е добро момчето, сър, много будно — тихо рече Уиликинс. — Възползвайте се от времето си с него.

Ваймс кимна.

— Страшно си прав, бога ми… но тя беше цялата накълцана, при това със стомана, несъмнено стомана. Техните оръжия са само от камък. Била е накълцана, за да е сигурно, че ще има толкова много кръв, та чак и тъпото фанте да я забележи. А е била наречена на багрите на цветче.

Уиликинс изсумтя неодобрително.

— Ченгетата не бива да изпадат в сантименталност. Пречи на преценката. Сам сте го казвал. Попадаш на някаква кошмарна битова сцена и си мислиш, че нещата могат да се оправят, като смажеш от бой някого, само че как разбираш кога да спреш? Това са ваши думи. Казвахте още, че да пребиеш някого в бой е друго, ама не е редно, като е с белезници.

За изненада на Ваймс Уиликинс дружески го потупа по рамото (човек разбираше мигновено, ако Уиликинс го потупа по рамото не съвсем дружески).

— Приемете съвета ми, командире, и утре идете да си проветрите главата. При езерото има навес за лодки, а по-късно може да изведете малкия на разходка в гората, която според всички сведения е пълна до колене с всевъзможни видове àко. Направо ще бъде в рая на àкото! А, и ми каза, че искал пак да иде да види смрадливия костеняк. Мен ако питате, с такъв ум ще стане архиканцлер на Невидимия университет още преди да е навъртял шейсетака!

Уиликинс сигурно забеляза гримасата на Ваймс, защото продължи:

— Какво толкова има, сър? Може и да иска да стане алхимик, нали така? Само не казвайте, че ви се ще да стане ченге като вас — не ви се ще, прав ли съм? Магьосника поне не се пробват да го сритат в чатала, нали? Естествено, налага се да се изправя срещу разни чудовищни твари от дяволските измерения, но те не носят ножове, пък и той се обучава. Струва си да помислите над това, командире, щото малкият расте като гъба и трябва да го насочите по правилния път в живота. А сега, ако ме извините, отивам да дразня прислугата.

Едва направил няколко крачки, Уиликинс спря, обърна се към Ваймс и додаде:

— Погледнете го от тази страна, сър. Ако си дадете малко почивка, нито виновните ще станат по-малко виновни, нито умрелите по-малко умрели, а Нейно благородие няма да се опита да ви обезглави със закачалка за дрехи.

Гостите на чаеното парти на лейди Сибил вече се разотиваха, когато Ваймс се върна в резиденцията. Той изстърга провинцията от обущата си и се отправи към господарската баня.

В резиденцията, естествено, имаше много бани — може би повече, отколкото на цяла една улица в повечето градски квартали, където се топваш в тенекиеното корито, поливаш се с кърчага и таса или просто с шепи и така се очистваш по избор или по необходимост… Тази обаче беше направена по идея на Лудия Джак Рамкин и наподобяваше прочутата баня в Невидимия университет, макар че ако тя беше направена по негова идея, сигурно щеше да се нарича Неприличния университет, понеже Лудият Джак Рамкин имаше стабилен (или може би нездрав) афинитет към младите дами и това си личеше от банята му, ей богу, как си личеше! Разбира се, белите мраморни хубавелки бяха облагородени с амфори, мраморни гроздови чепки и вечно популярните воали, които за щастие се свличаха точно до ръбчето, откъдето изкуството се превръща в порнография. Освен това по всяка вероятност това беше единствената баня с надписи по кранчетата „горещо", „студено" и „бренди".

На всичкото отгоре имаше и фрески, така че ако човек е лесно податлив, кранчето за студена вода му идваше тъкмо на място, тъй да се каже, защото без да се изпада в детайли, по тях имаше толкова много детайли, м-да, и девойките бяха само началото на проблема. Имаше мраморни мъже — несъмнено мъже, даже и онези с козите копита. Удивително как водата в банята не кипеше от само себе си.

Ваймс беше попитал Сибил и тя му обясни, че това е важна своеобразност на резиденцията и че редица господа, колекциониращи антични произведения, често я посещавали с изследователска цел. Ваймс отбеляза, че именно затуй ще да е било, о, да. Сибил го скастри, че нямало нужда от такъв тон, понеже навремето, след като влязла в юношеска възраст, се е къпала там от време на време и не видяла нищо лошо в това. Всъщност, додаде тя, това я подготвило срещу бъдещи изненади.

И ето че сега Ваймс лежеше в луксозната вана с усещането, че се мъчи да събере наедно всичките парченца на мозъка си. Смътно долови, че вратата на банята се отваря и Сибил казва:

— Сложих Сами да легне и вече спи и сънува, макар че не мога да си представя какво ли сънува.

Ваймс отново потъна в обвитата с пара топлина и в просъница чу прошумоляването на паднала на пода дреха. Лейди Сибил се плъзна до него. Водата се надигна и така, в съответствие със закона на физиката, се повдигна и духът на Сам Ваймс.

Няколко часа по-късно, полуудавен сред възглавниците на огромното легло и носещ се точно на гребена на летаргията в топла розова мараня, Сам Ваймс беше почти сигурен, че чу собствения си глас да му шепне: „Помисли за нещата, които не си пасват. Запитай се защо една приятна дама от знатното съсловие ще се вре из гоблински дупки, сякаш е нещо естествено." И той му отвърна: „Е, Сибил прекарва половината си време вкъщи, навлечена с тежко защитно облекло и огнеупорен шлем, понеже обича дракони. Дамите от знатното съсловие имат склонност към подобни неща."

След като помисли какво да отвърне, той си възрази: „Да, ама драконите са нещо, тъй да се каже, социално приемливо. Което категорично не се отнася за гоблините. Никой не казва добра дума за гоблините, освен госпожица О’Майна. Защо пък утре да не заведа Сами при нея? Все пак именно тя го вкара в това приключение с àкото, пък е и писателка, така че сигурно добре ще й дойде малко прекъсване. Да, идеята е добра, при това ще бъде образователно за Сами и съвсем не разследване…" Вече удовлетворен, той зачака пристъпа на съня сред хор от крясъци, вой, мистериозно далечно трополене, подмолно шумолене, цвъртене, смущаващо цъкащи звуци, ужасно дращене, страховито пляскане на крила току до ухото му и целия останал репертоар на безбожния оркестър, известен като покоя на провинцията.

Беше се насладил на една възкъсна игра на билярд с Уиликинс просто за да се държи във форма, и сега, полуоглушал от чуждестранната какофония, се зачуди дали разкриването на сложно престъпление, за каквото се иска определена вещина, би могло да се сравни с игра на билярд. Вярно, в нея има много червени топки, дето все ти се пречкат, тъй че трябва да им видиш сметката, но целта, крайната цел си остава черната.

В графствата живееха доста влиятелни хора, така че трябваше да пипа внимателно. Някъде в главата си Сам Ваймс метафорично вдигна билярдната си щека.

Като се отпусна отново в леглото, наслаждавайки се на чудесното усещане да бъде постепенно погълнат от възглавниците, той попита Сибил:

— Фамилията на Ръждьо има ли имот тук?

Твърде късно осъзна, че това май беше грешен ход, понеже тя сигурно му беше разказала всичко по въпроса в някой от онези случаи, когато, тъй необичайно за женен мъж, той не слушаше особено внимателно какво говори жена му и поради това можеше да стане причина за сръдня в тези скъпоценни топли мигове преди заспиване. В момента единственото, което виждаше от нея, беше връхчето на носа й сред окупиралите я възглавници. Тя обаче смънка сънено:

— О, купиха имението „Поднокът" преди десетина години, когато маркиз дьо Въртиопаш уби жена си с нож за кастрене в ананасовата оранжерия. Не помниш ли? Със седмици претърсва града за него. Накрая всички май решиха, че е забегнал в Четири хикса да се скрие, представяйки се за друг.

— А, да — сети се Ваймс, — помня, че доста от дружките му силно се възмущаваха от разследването! Бивало ли така, като е извършил само едно убийство и като жена му е виновна, задето проявила такъв лош вкус да умре от някакво си малко наръгване!

Лейди Сибил се завъртя, при което — понеже беше щастливо надарена с гравитационна сила — най-близкостоящата до Сам възглавница, действайки на принципа на скачените съдове, леко се завъртя в противоположната посока, така че Сам Ваймс се оказа захлупен от нея. Той някак успя да изплува до повърхността и запита:

— И Ръждьо го е купил, а? Как не му се е досвидяло на стария циция да даде и пени!

— Не беше той, скъпи, беше Ларвородни.

Ваймс се понадигна още малко.

— Синчето му ли? Онзи хайлазин?

— Считам, че думата е предприемач, Сам, и бих искала да поспя, ако нямаш нищо против.

Сам Ваймс знаеше, че най-добрият отговор е мълчанието, и потъна отново в дълбините, прехвърляйки наум думи като пройдоха, изпечен хъшлак, невеж кръшкач от часовете по добро и зло, егоистично шило, черноборсаджия, мръснопаралия и недосегаем…

Плавно потъвайки в кошмарния свят, където добрите и лошите толкова често без предупреждение сменяха шапки, Ваймс тръшна безсънието на ринга и не му даде да мръдне осем часа.

На следващата сутрин Ваймс, хванал за ръка сина си, умислено се отправи към къщата на госпожица О’Майна, без да знае какво да очаква. Нямаше много опит в света на прозата, тъй като бе доста по-голям привърженик на прозаичния свят, а и беше чувал, че писателите се мотаят по цял ден по халати, пиейки шампанско.^[20] От друга страна, докато наближаваше вилата по поредната стръмна пътечка, започна да размисля. Най-малкото, въпросната „вила" имаше градина, която би направила чест и на ферма. Когато погледна над оградата, Ваймс зърна лехи със зеленчуци и плодни храстчета, следвани от овощна градина и нещо като свинарник, а по-нататък и автентична външна тоалетна, много професионално направена, с едва ли не задължителния полумесец, издялан във вратата, и подредената до него купчина нацепени дърва, така че да има максимална полза при всяко слизане по пътечката. Цялото място излъчваше практичност и здравомислие и определено не беше онова, което би си представил за човек, който всеки ден просто се плюнчи с някакви си думи.

Госпожица О’Майна отвори вратата част от секундата след като той почука. Не изглеждаше изненадана.

— Очаквах ви, Ваша светлост — заяви тя, — или днес сте Господин Полицай? От това, което чувам, в крайна сметка все опираме до Господин Полицай, а? — Тя погледна надолу. — А това сигурно е малкият Сам. — Вдигайки отново очи към баща му, отбеляза:

— Имат склонност да си връзват езика, нали?

— Пък аз, да знаеш, имам страшно много àко — гордо обяви малкият Сам. — Пазя си го в буркани от сладко и си имам лаборатория в тоалетната. Ти имаш ли слонско àко? То прави — тук той поспря за ефект — даан!

За момент госпожица О’Майна придоби онова леко оцъклено изражение, често наблюдавано по лицето на някой, за пръв път срещнал малкия Сам. Тя се обърна към Ваймс:

— Сигурно сте много горд с него.

Гордият татко отвърна:

— Много е трудно да му се насмогне… знам го от личен опит.

Госпожица О’Майна ги поведе през салона до една стая, в която кретонът играеше главна роля, и придърпа малкия Сам до едно голямо бюро. Отвори едно чекмедже и му подаде нещо, което приличаше на книжка.

— Това е пробен екземпляр от „Радостта от ушната кал" и ако искаш, ще ти го подпиша.

Малкият Сам го пое като светиня, а баща му, временно превъплъщавайки се в майка му, подсказа:

— Какво се казва?

При което малкият Сам отговори със сияйно „Благодаря" и додаде:

— Не ми я драскай, моля те. Не ми дават да драскам по книжки.

Докато Сами щастливо разгръщаше страниците на новата си книжка, баща му беше поканен да седне на тапициран отвсякъде стол. След кратка усмивка госпожица О’Майна се отправи към кухнята, оставяйки Ваймс да оглежда не особено разнообразния интериор, състоящ се от лавици с книги, още няколко тапицирани отвсякъде мебели, една огромна арфа и стенен часовник във вид на сова, чиито очи хипнотично мърдаха наляво-надясно при всяко тик и так — най-вероятно до момента, в който човек или извърши самоубийство, или грабне ръжена от близкото огнище и удря по проклетото нещо, докато му се разхвърчат пружините.

Докато Ваймс задушевно обмисляше това, осъзна, че го наблюдават, и обърна глава право към разтревоженото лице и издадената брадичка на гоблинчето на име Сълзици на гъбка. Той инстинктивно погледна към малкия Сам и изведнъж най-голямата черешка върху тортата му от опасения се оказа: „Как ще реагира Сами?". Колко книжки беше изчел? Не му бяха разказвали гадни приказки за гоблини, нали така, нито му бяха чели твърде много от онези невинни, многоцветни вълшебни приказки, пълни с готови да ти скочат кошмари и разни непотребни страхове, които избиват в комплекси някой ден.

А малкият Сам реагира, като прекоси стаята, закова се пред момиченцето и каза:

— Знам куп неща за àкото. Много е интересно!

Сълзици на гъбка се огледа панически за госпожица О’Майна, докато Сами без никакво притеснение се впусна в кратка дисертация на тема овчи дарадонки. В отговор, сякаш редеше думите като тухлена зидария, момиченцето попита:

— За… какво… е… àкото!

Сами сбърчи вежди, сякаш някой подлагаше на съмнение труда на живота му. След миг обаче се оживи:

— Без àко щеше да направиш буфф! — И я загледа сияещо при това пълно разбулване на смисъла на живота.

А Сълзици на гъбка се разсмя. Звучеше по-скоро като стакато и напомни на Ваймс за смеха на определен вид жени след определен вид твърде много джин. Но си беше смях — истински, спонтанен и непресторен. Превивайки се от кискане, Сами направо се разтопи в него, както и Сам Ваймс, по чийто врат плъзнаха струйки студена пот. По някое време малкият Сам възкликна:

— Де да имах такива големи ръце като теб! Как се казваш?

По онзи насечен начин, с който Ваймс започваше да свиква, гоблинчето се представи:

— Казвам се Сълзици на гъбка.

Малкият Сами тутакси я прегърна, докъдето му стигаха ръцете, и извика:

— Гъбките не бива да плачат!

Погледът, който гоблинчето отправи към Ваймс, беше от онези, които често се изписваха по лицата на попадналите в обятията на малкия Сами: смесица от изненада и онова, което Ваймс наричаше „безизходност".

В този момент госпожица О’Майна се върна в стаята с поднос, подаде го на Сълзици на гъбка и й каза:

— Ще бъдеш ли тъй добра да сервираш на гостите ни, миличка? — помоли я тя.

Сълзици на гъбка пое подноса и неуверено го побутна към Ваймс, като изтърси нещо, което звучеше като половин дузина кокосови орехи, търкалящи се по стълбището, но някак си успя да включи сричките „ти" и „яж" и „аз правя". В изражението й се четеше молба, сякаш се мъчеше да го накара да разбере. Ваймс се втренчи в лицето й и си каза: „Е, бих могъл да разбера, нали? Струва си да опитам." Той затвори очи — малко рисковано начинание, когато си лице в лице с подобна челюст. Здраво стиснал очи и сложил ръка над тях, за да пресече и последната частица светлина, той помоли:

— Би ли повторила, млада… госпожице?

И в мрака на главата си чу съвсем отчетливо: — Днес опекох курабийки, гусин пу-ли-ссай. Измила съм си ръцете — додаде тя притеснено. — Чисти са и са вкусни. Това казах и то е точно така.

Опечени от гоблин, помисли си Ваймс, като отвори очи и взе малко нащърбена, но вкусно изглеждаща курабийка от подноса пред себе си, а после отново ги затвори и попита:

— Защо гъбката плаче?

В мрака чу как гоблинчето ахна, преди да отговори:

— Плаче, за да има много повече гъбки. Това е несъмнено.

Ваймс долови лекото подрънкване на чаши зад себе си, но като понечи да свали ръка от очите си, госпожица О’Майна го спря:

— Не, останете си на тъмно, командире. Значи онова, което джуджетата разправят за вас, е вярно, а?

— Не бих могъл да знам. Какво разправят джуджетата за мен, госпожице О’Майна?

Ваймс отвори очи. Госпожица О’Майна седеше на стол почти насреща му, а Сълзици на гъбка чакаше за последващи действия с курабийките с вида на човек, който вероятно ще чака во веки веков или докато не му свирят отбой. Тя погледна умолително Ваймс, а после и Сами, който я наблюдаваше с интерес, макар че познавайки Сами, интересът му сигурно клонеше повече към подноса с курабийки. Така че Ваймс каза:

— Добре, младежо, може да помолиш дамата за курабийка, но внимавай с обноските.

— Разправят, че у вас има мрак, командире, но го държите в клетка. Бил подарък от Куумската долина, така казват.

Ваймс примига на светлината. — Джуджешко суеверие в гоблинска пещера? Какво знаете за джуджетата?

— Доста — отвърна госпожица О’Майна, — но още повече за гоблините, а те вярват в Призоваващия мрак също като джуджетата. В края на краищата и едните, и другите са пещерни създания, а Призоваващият мрак съществува. Не всичко е в главата ви, командире. Независимо че го чувате там, аз понякога също го чувам. Боже мой, тъкмо вие би трябвало най-добре да знаете какво е всеверие — та нали сте обладан от него? То е обратното на суеверие: съществува, независимо дали вярвате в него. Знам това от майка си. Тя беше гоблин.

Ваймс погледна приятната кестенява жена пред себе си и отсече вежливо: — Не.

— Добре де, няма ли да ми позволите малко мелодрама и подвеждане за ефект? Ако трябва да съм честна, майка ми е била намерена и отгледана от гоблини в Юбервалд. Била е на три и докато е станала към единадесет — казвам към, понеже не беше много сигурна за изминалото време, — се е усещала и държала досущ като гоблин и е говорила на техния език, който е безумно труден за усвояване, ако не си откърмен с него. Хранила се е редом с тях, имала си е собствен дял от гъбарника и е била високо ценена за всеотдайната си работа в развъдника за плъхове. Веднъж ми сподели, че преди да срещне баща ми, най-хубавите й спомени били от онези години в гоблинската пещера. — Госпожица О’Майна разбърка кафето си и продължи: — Също така ми сподели и най-лошите си спомени, онези, които се вселяваха в кошмарите й, а сега, бих казала, се вселяват и в моите. За онзи ден, когато някакви наблизо живеещи хора открили, че русокосо, розовобузо момиченце припка под земята сред зли, вероломни зверове, които, както всички знаят, ядат бебета. Е, тя пищяла и се дърпала, докато се мъчели да я отведат, особено когато онези, които имала за семейство, били изклани около нея.

Тя млъкна. Ваймс погледна малко боязливо сина си, който, слава богу, се беше върнал към „Радостта от ушната кал" и съответно не забелязваше нищо останало.

— Не сте докоснал кафето си, командире. Само държите в ръка чашата и ме гледате.

Ваймс отпи голяма глътка от твърде горещото кафе, което в момента му дойде съвсем на място.

— Истина ли говорите? Извинявайте, не знам какво да кажа.

Сълзици на гъбка го гледаше напрегнато, в готовност да реагира при внезапен припадък за курабийки. Те впрочем бяха доста вкусни и за да скрие смущението си, той поблагодари и си взе още една.

— Най-добре не казвайте нищо тогава — поклати глава госпожица О’Майна. — Всички до един изклани, без никаква причина. Случва се. Всеки знае, че са безполезна сган, нали? Казвам ви, командире, чистата истина е, че някои от най-чудовищните безчинства в света са дело на хора, които си вярват, искрено си вярват, че го вършат за добро, особено ако е намесен някой бог. Е, отнело е много време и много чудовищни усилия, за да бъде убедено едно невръстно момиченце, че вече не принадлежи към отвратителните гоблини и че всъщност е едно от човешките същества, които изобщо не са лоши, понеже били сигурни, че тя някой ден ще разбере как целият този кошмар с кофите студена вода и побоищата, които са се налагали всеки път, щом проговори на гоблински или започне несъзнателно да си тананика гоблинска песен, са само и изцяло за нейно добро. За щастие, макар че сигурно не си е мислела така навремето, тя била силна и умна, и си научила урока — научила се да бъде добро момиче, да носи прилични дрехи, да се храни с нож и вилица и да коленичи, за да благодари за всичко, което получава, включително побоищата. И така, толкова успешно се научила да не бъде гоблин, че й позволили да работи в градината, където прескочила оградата и избягала. Така и не успели да я пречупят докрай. Каза ми, че винаги ще носи гоблинското у себе си. Никога не съм виждала баща ми. По думите на майка ми бил свестен и трудолюбив човек, а предполагам и мил и състрадателен.

Госпожица О’Майна се изправи и поотупа роклята си, сякаш се опитваше да изтръска трошичките на историята. Застанала така, в кретонената стая с грамадната арфа, тя каза:

— Не зная кои са били онези хора, които са убили гоблините и са малтретирали майка ми, но ако някой ден открия, бих ги избила, без да се замисля, защото добрите хора не може да са толкова лоши. Добротата е в това, което вършиш. Не в онова, за което се молиш. Та така е станало — продължи тя. — Баща ми бил бижутер и скоро открил, че майка ми е нешлифован диамант в това отношение, може би заради гоблинското си минало, което й дало усет към камъните. Сигурна съм, че това е компенсирало факта да имаш съпруга, която ругае на гоблински, като се ядоса. А да ви кажа, читавата гоблинска ругатня може да продължи поне четвърт час. Както може би се досещате, за разлика от баща ми майка ми не си падала много по книгите. Та един ден аз се замислих колко ли трудно може да е писането? В края на краищата повечето се свежда до „и", „със", „аз", „то" и така нататък, при това има огромен асортимент за избор, така че по-голямата част от работата е вече свършена вместо теб. Това беше преди петдесет и седем книги. Изглежда съм уцелила.

Госпожица О’Майна седна на стола си и се наведе напред.

— Те имат най-сложния език, който изобщо може да си представите, командире. Значението на всяка отделна дума зависи от съпътстващите я, от говорещия, от слушателя, от годишния сезон, от времето и о, от толкова още неща. Те имат нещо подобно на онова, което смятаме за поезия. Използват и контролират огъня… и преди около три години почти всички от тях в тази околност бяха заловени и извозени нанякъде, понеже са вредна сган. Нали затова дойдохте тук?

Ваймс пое дълбоко дъх.

— Всъщност, госпожице О’Майна, дойдох тук, за да видя семейното имение на съпругата си и да покажа на сина си провинцията. При което вече бях арестуван по подозрение за убийството на ковача и видях брутално обезобразения труп на гоблинска жена. На всичкото отгоре не знам къде се намира въпросният ковач, госпожице О’Майна, и бих искал някой да ме осветли, за предпочитане вие.

— Да, видях клетата душица и съжалявам, че не мога да ви кажа къде е Джетро.

Ваймс се втренчи в нея и си каза: „Може би казва истината".

— Дали не се крие някъде в рудника, а?

— Не, проверих. Навсякъде търсих. Нито бележка, нищо. И родителите му нямат идея. Той е малко своенравен, но не е от хората, които ще си тръгнат, без да ми кажат. — Тя сведе очи, явно смутена.

Мълчанието говореше много. Ваймс го прекъсна с думите:

— Убийството на онази клета женица на хълма няма да мине безнаказано, докато аз съм жив. Въпросът е личен, тъй да се каже. Мисля, че някой се е опитвал да ме натопи и е нагазил в дълбокото. — Той поспря. — Кажете ми… тези съдинки, дето ги правят гоблините… Непрекъснато ли ги носят със себе си?

— Ами да, разбира се, но само онези, които пълнят в момента — отвърна госпожица О’Майна с леко раздразнение. — Това каква връзка има?

— Вижте сега, един полицай, тъй да се каже, мисли на гоблински език. Всичко е свързано с всичко останало. Впрочем колко души още знаят, че от къщата ви има проход до хълма?

— Какво ви кара да мислите, че има проход до хълма?

— Дайте да видим сега… Къщата е почти в подножието му и ако аз живеех в нея, щях да си изкопая прилична винена изба за собствено ползване. Това е едната причина, а другата е, че видях пламъчето в очите ви, когато зададох въпроса. Желаете ли да ви го задам отново?

Жената отвори уста да отвърне, но Ваймс вдигна пръст.

— Не съм свършил още. Това, което не е чак толкова простичко, е фактът, че вчера се озовахте в пещерата, без никой да ви види да се качвате по хълма. Всички ми разправят, че в провинцията навсякъде има очи, и по една щастлива случайност аз разполагах с няколко, които да работят за мен вчера. Моля ви, не ми губете времето. Не сте извършила никакво престъпление, доколкото ми е известно… нали разбирате, че да се дружи с гоблините не е престъпление? — Той се позамисли над това и додаде: — Макар че може би някои хора наоколо сигурно смятат, че е. Аз обаче не споделям мнението им и не съм тъпак, госпожице О’Майна. Видях онази гоблинска глава в кръчмата. Изглежда така, сякаш е там от години. Вижте, просто искам да се върна в пещерата, без да ме види никой, ако не възразявате, защото имам няколко въпроса за задаване.

— Искате да подложите на разпит гоблините? — настръхна госпожица О’Майна.

— Не, тази дума намеква за тормоз. Просто трябва да получа информацията, която ми е необходима, за да започна да разследвам убийството на жената. Ако не желаете да ми помогнете, опасявам се, че изборът ще е изцяло ваш.