Силата

11

От самото начало сънят беше по-ясен от другите. Може би защото Каси разсъждаваше по-трезво, беше по-спокойна и осъзнаваше какво се случва. Солена вода заля лицето й и тя глътна малко. Беше толкова студено, че не чувстваше нито ръцете, нито краката си.

Потъваха. Щеше да се удави… но не и да умре. С последни сили на волята изпрати духа си на предварително подготвеното място… в черепа на острова. Част от силата й вече беше там и сега тя щеше да се присъедини към нея. Един ден, когато подходящият момент настъпеше, когато достатъчно голяма част от тялото й се разпаднеше в морето и бъдеше изхвърлена на острова, щеше да заживее отново.

„Хубави сънища. Исках хубави сънища“ помисли си обезумяла Каси, когато водата заля главата й. Промяна…

Заслепи я слънчева светлина.

— С Кейт можете да поиграете в градината — каза нежен глас.

Да. Беше успяла. Беше в къщата.

Градината беше отзад. Каси тръгна към задната врата.

— Джасинт, забрави ли?

Каси спря объркано. Нямаше представа какво става. Високата жена, облечена с типична за пуританите рокля, гледаше пода. Там, на чистите чамови дъски лежеше Книгата на сенките с червената кожена подвързия. Каси си спомни — книгата беше паднала от скута й, когато се беше изправила.

— Съжалявам, мамо — откъснаха се естествено думите от устните й. Очите й се бяха пригодили към светлината, но не можеше да си спомни къде трябваше да прибере книгата. Имаше специално място… Но къде? После видя тухлата до огнището.

— Така е много по-добре — каза високата жена, когато Каси пъхна книгата в дупката и върна тухлата на мястото й. — Не забравяй, Джасинт. Трябва винаги да сме нащрек. Дори и тук, в Ню Салем, където всички съседи са като нас. Сега бягай в градината.

Кейт вече излизаше. На слънчевата светлина отвън Каси забеляза, че косата на Кейт беше същия цвят като косата на Диана — по-светъл от златото, някак по-блед, подобен на светлинен лъч. Очите й също бяха златисти и приличаха на слънца. Изобщо тя беше златно момиче.

— Небе и море, пазете ме — засмя се Кейт и се завъртя към градината с билки и синия океан оттатък скалата. Там в момента нямаше стена. Още не беше построена. После Кейт се спусна да откъсне нещо. — Помириши лавандулата — рече тя и протегна китка лавандула към Каси. — Нали е прекрасна?

Каси обаче стоеше до отворената врата. Още двама души бяха влезли в кухнята. Може би майката и бащата на Кейт. Говореха с тихи, напрегнати гласове.

— … току-що разбрахме. Корабът е потънал — каза мъжът.

Майката на Джасинт нададе вик на радост и изненада.

— Значи е мъртъв!

Мъжът поклати глава, но Каси не успя да чуе следващите му думи. Страхуваше се да не я хванат, че подслушва, и да я отпратят.

— … черепът… — долови тя. — … никой не знае… да се върне…

— А това е жасмин — продължаваше да чурулика Кейт. — Не е ли чудесен? — На Каси й се прииска да й каже да млъкне.

После чу нещо, от което косъмчетата по ръцете й настръхнаха, макар че беше застанала на слънце.

— … да ги скрием — казваше майката на Кейт. — Но къде?

Това беше въпросът. Къде? Къде? Ако този сън имаше някакво значение, то беше отговорът на този въпрос. Кейт се опита да я прегърне през кръста, да я накара да помирише жасмина, но Каси хвана ръката й и напрегна слух.

Възрастните спореха тихо. До ушите на Каси достигнаха възклицания, изразяващи тревога и несъгласие: „Не можем ли…?“, „Не, не там…“, „Но къде тогава?“, „О, боже, хлябът изгоря!“

После долетя лек смях.

— Разбира се! Трябваше да се сетим по-рано.

Къде? Каси избута Кейт и се опита да надникне в кухнята.

— Джасинт, какво ти става? — извика Кейт. — Не чу и дума от това, което ти казах! Джасинт, погледни ме!

Каси отчаяно впери поглед в тъмната кухня. Беше прекалено тъмно. Сънят избледняваше.

Не. Трябваше да го задържи. Трябваше да види края. „Бабо, помогни ми“, помисли си тя. „Помогни ми да видя…“

— Джасинт!

Ставаше по-тъмно и по-тъмно…

Зашумяха дълги поли, хората вътре се движеха. Само един поглед…

— Старото скривалище — каза майката на Джасинт доволно. — Докато потрябват отново.

Тъмнина обви Каси.

Събуди се объркана.

Отначало не можа да си спомни какво търсеше в съня си. Сънят обаче помнеше прекрасно. Коя беше Джасинт? Нейна роднина? Може би й беше прапрапрабаба. Ами Кейт?

После се сети.

Инструментите на посветените. Членовете на първото сборище ги бяха скрили от Черния Джон, защото са знаели, че той ще се върне. Каси беше заспала с надеждата да открие къде са ги скрили и беше успяла.

Беше се питала защо Черния Джон нападна баба й в нощта, когато се завърна. „Не заради Книгата на сенките“ осъзна сега тя. Не защото познаваше майка й и баба й. Искал е нещо друго. Искал е инструментите на посветените.

Баба й обаче не знаеше къде са. Беше сигурна в това, иначе щеше да каже на Каси. Нейната собствена прабаба (прапрапрабабата на Каси) обаче беше повтаряла постоянно, че огнището е чудесно скривалище. Сега, благодарение на съня, Каси знаеше, че тухлата е криела тайна дупка още по времето на Джасинт.

Имаше обаче само една хлабава тухла и в дупката зад нея беше скрита единствено Книгата на сенките. Каси беше сигурна в това, както и че първото сборище беше търсило къде да прибере инструментите на посветените за дълго време, „докато потрябват отново“ на бъдещите поколения. Не зад хлабава тухла. Спомни си нещо — огнището, което беше зърнала между полите на жените в последната секунда на съня, беше малко по-различно от съвременното огнище.

Каси полежа известно време в кадифената тъмнина. После се завъртя и нежно побутна Диана по рамото.

— Диана, събуди се. Знам къде са инструментите на посветените.

Събудиха Адам, като хвърляха камъни по прозореца му. Тримата отидоха до номер дванайсет, въоръжени с кирка, ковашки чук, няколко обикновени чука, отвертки, железен лост и Радж. Немската овчарка подскачаше весело до Каси, сякаш среднощните разходки бяха любимото му занимание.

Намаляващият диск на луната беше високо над главите им, когато стигнаха до къщата на бабата на Каси. Вътре сякаш беше по-студено, отколкото навън. Всичко сякаш беше замряло и ентусиазмът на Каси се изпари.

— Там — прошепна тя и посочи лявата част на огнището, където се виждаха нови тухли, различни от онези в съня й. — Огнището е по-различно. Сигурно там са ги зазидали.

— Жалко, че нямаме пневматичен чук — пошегува се Адам и вдигна лоста. Очевидно студът и тишината не го притесняваха. На слабата изкуствена светлина в кухнята косата му беше с цвета на гранатите от торбичката на Диана. Радж седеше до Каси, а черно-кафеникавата му опашка се мяташе по кухненския под. Като погледна Адам и кучето, Каси се поуспокои.

Отне им много време. Каси нарани кокалчетата на ръцете си, докато човъркаше парче стар хоросан с отвертка като с длето. Накрая обаче и последните тухли паднаха в студената пепел на огнището една след друга. Всяка беше с различен цвят — имаше червени, оранжеви, дори лилаво-черни.

— Определено тук има нещо — заяви Адам и пъхна ръка в дупката, която бяха направили. — Трябва да извадим още няколко тухли… Готово! — протегна отново ръка, но спря и отправи поглед към Каси. Ти заслужаваш тази чест. Не се страхувай, вътре няма нищо живо.

На Каси не й се искаше да се сблъска с някоя тристагодишна хлебарка и кимна с благодарност. Пъхна ръка и усети нещо гладко и хладно. Беше толкова тежко, че трябваше да го вдигне с две ръце.

— Кутия за документи — прошепна Диана, когато Каси го постави на пода пред камината. На Каси й заприлича на сандъче със съкровище. Малко сандъче от кожа, с медни панти. — През седемнайсети век са съхранявали важните документи в такива кутии — продължи Диана. — Документите на Черния Джон бяха в подобна. Хайде, Каси, отвори я.

Каси я погледна, после изчака Адам да остави кирката. Лицето му беше оцапано със сажди. Пръстите й трепереха, когато отвори кутията.

Ами ако грешеше? Ами намереха стари хартии, а не инструментите на посветените? Ами ако…

В кутията, сякаш сега изработени и още недокоснати, сякаш скрити едва вчера, лежаха една диадема, една гривна и един жартиер.

— О! — възкликна Диана.

Диадемата, която кръгът използваше, беше сребърна и Каси знаеше това. Онази в кутията също беше сребърна, но изглеждаше някак по-нежна. Беше по-тежка, с повече орнаменти, по-бляскава. И тя, и гривната бяха ръчно изработени. Нищо не беше направено на машина. Всяка резка от надписите върху гривната, всеки сложен детайл на диадемата, говореше за майсторска изработка. Кожата на жартиера беше мека и вместо една сребърна закопчалка, имаше цели седем. Тежеше в ръката на Каси.

Без да каже и дума, Диана протегна ръка и проследи с пръст полумесеца на диадемата.

— Инструментите на посветените — каза тихо Адам. — Толкова ги търсихме, а през цялото време са били под носовете ни.

— Толкова много сила — прошепна Диана. — Изненадана съм, че са си стояли съвсем спокойно тук. Би трябвало да излъчват огромна енергия… — Тя замълча и погледна Каси. — Не каза ли, че ти е трудно да спиш тук?

— Нещо в къщата скърцаше и трополеше цяла нощ — потвърди Каси, но после срещна погледа на Диана. — О! Искаш да кажеш… Мислиш, че…

— Според мен проблемът не е в къщата — обясни кратко Диана. — Толкова силни инструменти могат да предизвикат много странни неща.

Каси затвори очи, отвратена от себе си.

— Как може да съм толкова глупава? Всичко е толкова просто. Трябваше да се досетя…

— Сега всичко изглежда много логично — рече сухо Адам. — Но никой не се сети къде може да са инструментите, дори Черния Джон. Между другото, по-добре да не казваме на Фей.

Двете момичета го погледнаха и Диана кимна бавно.

— Тя е изпяла на Черния Джон за аметиста. Боя се, че си прав. Не можем да й имаме доверие.

— Не трябва да казваме на никого — предложи Каси. — Поне не още. Не и докато не решим какво да правим с тях. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-безопасно ще е.

— Така е — съгласи се Адам. Започна да връща тухлите в огнището. — Ако оставим всичко, както си беше, и намерим добро скривалище за кутията преди сутринта, никой няма да се досети, че сме ги намерили.

— Вземи я — каза Каси, върна жартиера в кутията и пъхна кутията в ръцете на Диана. — Другите са у Фей, тези са твои.

— Те са на водача на сборището…

— Водач на сборището е една идиотка — заяви Каси. Твои са, Диана. Аз ги намерих и аз така казвам.

Адам извърна поглед от огнището и тримата се спогледаха на светлината в студената, тиха кухня. Бяха мръсни. Дори по красивите скули на Диана имаше петна от сажди. Каси все още се чувстваше изтощена — беше преживяла един от най-дългите и ужасни дни в живота си. В този миг обаче почувства топлина и близост и болката и умората се стопиха. Бяха свързани. И тримата. Бяха част един от друг. И тази нощ бяха победили. Бяха триумфирали.

„Ако Диана не ни беше простила, какво ли щеше да се случи?“ зачуди се Каси и отправи поглед към огнището.

„Радвам се, че той е твой — наистина“ каза си после тя. Вдигна поглед и забеляза сълзите в очите на Диана. Тя сякаш знаеше какво си мислеше Каси.

— Добре. Ще ги взема… докато стане време да ги използваме — съгласи се Диана.

— Готови сме — рече Адам. Събраха инструментите и излязоха от къщата.

Преди да стигнат до дома на Адам забелязаха тъмен силует край пътя.

— Черния Джон — изстена Каси и замръзна.

— Не е той — каза Адам и спря. — Прекалено е нисък. Според мен е Шон.

Наистина беше Шон. Беше по дънки и с горнище на пижама. Личеше си, че много му се спи.

— Какво става? — попита той. Малките му черни очи шареха под тежките клепачи. — Видях светлина в къщата на Каси и чух кола да излиза на пътя… Взех ви за Черния Джон.

— Много смело от твоя страна да излезеш сам — обади се Каси. После се сети как беше обещала да се държи по-мило с него и се опита да се успокои. Диана и Адам се мъчеха да се разберат без думи. Шон местеше поглед от мръсните им лица към чуковете на пода на джипа и буцата под якето на Адам.

— По-добре да му кажем — промълви Диана. Каси се поколеба. Бяха решили да не казват на никого, но… май нямаха избор.

Тя кимна бавно, неохотно.

Шон се качи на задната седалка и се закле да пази тайна. Много се развълнува, че са намерили инструментите на посветените, но Адам не му позволи да ги докосне.

— Сега трябва да измислим къде да ги скрием — заключи Адам. — По-добре върви да спиш, утре ще се видим.

— Добре. — Шон излезе от колата. Понечи да затвори вратата, но спря и се обърна към Каси. — О, чух за онова… Че Черния Джон ти бил баща… Ами… исках да знаеш, че… за мен няма значение. Трябва да видиш моя баща. Това е. — Затвори вратата и си тръгна.

Гърлото на Каси се стегна и очите й започнаха да парят. Беше забравила, че Адам им е казал. Сутринта трябваше да се изправи срещу останалите от кръга. Засега обаче Шон я накара да се почувства спокойна и смирена.

„Наистина трябва да се държа по-добре с него“, помисли си тя.

Скриха инструментите в мазето на Адам.

— Ако не ги използваме, никой няма да успее да ги проследи — успокои я Диана. — Така поне смятаме с Мелани. Инструментите обаче са опасни, Адам. Опасни са. — И тя го погледна сериозно.

— Нека и някой друг, освен вие двете, да поеме някакъв риск — отвърна й нежно той. — Само този път.

Каси си легна за втори път тази нощ. Беше уморена, но доволна. Постави лунния камък на нощното шкафче — стигаха й толкова сънища. Зачуди се дали някога ще види Кейт отново.

— Не ми пука, дори и Адолф Хитлер да й е баща. — Резкият глас на Дебора прокънтя от долния етаж. Каси стоеше до вратата в стаята на Диана и се държеше за касата. — Какво общо има това с Каси?

— Така е, Дебора, но не викай толкова. Може ли? — обади се Мелани малко по-тихо, но достатъчно високо, за да се чуе и горе.

— Да вървим да я изкараме оттам — предложи прагматично Дъг, а Крис добави:

— Едва ли ще слезе сама.

— Сигурно я плашите до смърт — скара им се Лоръл. Сякаш майка орлица се опитваше да вкара в час непокорните си пилета. — Сюзан, кексчетата са за нея.

— Сигурна ли си, че са овесени? Имат вкус на пръст — отвърна й спокойно Сюзан.

— Все някога трябва да слезеш — обади се Диана зад Каси.

Каси кимна и опря за кратко чело в студената стена до вратата. Притесняваше я най-много единственият човек, когото не чу да казва нищо — Ник. Изправи рамене, взе раницата си и накара краката си да вървят. „Сега знам как се чувства човек пред взвода за разстрел“, помисли си тя.

Всички членове на кръга, с изключение на Фей, се бяха събрали в основата на стъпалата и гледаха нагоре в очакване. Изведнъж Каси се почувства по-скоро като булка, а не като затворник. Добре, че беше с чисти дънки и взет назаем от Диана кашмирен пуловер в меки сини и виолетови цветове.

— Здрасти, Каси — обади се Крис. — Чухме, че… Ооох! — залитна той, след като Лоръл го ритна.

— Заповядай, Каси — изчурулика сладко Лоръл. — Вземи си кексче.

— Недей — прошепна Сюзан в ухото на Каси.

— Набрах ги за теб — заяви Дъг и пъхна в ръцете й някакви влажни растения. После втренчи за миг изпълнен със съмнение поглед в „букета“. — Май са маргарити. Изглеждаха по-добре, преди да умрат.

— Да те закарам на училище с мотора? — предложи Дебора.

— Не, няма да я закараш на училище с мотора. Тя идва с мен — изправи се Ник. Той беше седнал на дървената пейка в коридора.

Каси се страхуваше да го погледне в очите, но не можа да се въздържи. Изглеждаше спокоен и невъзмутим, както винаги, но махагоновите му очи излъчваха топлота, предназначена само за нея. Той взе раницата й и силните му, ловки пръсти стиснаха ръката й само веднъж.

Тогава осъзна, че всичко е наред.

Каси огледа клуба.

— Всички вие… Не знам какво да кажа. Благодаря ви. — Погледна Адам с благодарност. Той ги беше накарал да разберат. — Благодаря ти.

Адам сви рамене. Само онези, които го познаваха наистина добре, щяха да доловят болката в усмивката му. Очите му бяха тъмни като буреносни облаци, сякаш потискаха някаква емоция.

— Няма проблеми — отвърна той, докато Ник водеше Каси към вратата.

Мимоходом Каси хвърли поглед на Дъг.

— Какво се е случило с лицето ти?

— Той винаги си е бил грозен — увери я Крис.

— От боя вчера — отвърна Дъг и докосна гордо насиненото си око. — Трябва да видиш петдесетте момчета, които ме нападнаха — извика след нея той.

— Ще имаме ли проблеми заради боя? — обърна се Каси към Ник, когато излязоха.

— Не… Не знаят кой е започнал. Трябва да накажат буквално цялото училище.

И директорът точно това и направи. Отмени футболната среща за Деня на благодарността и в училище се възцари атмосфера на недоволство. Каси само се молеше да не разберат на кого трябва да се сърдят.

— Да се опитаме да не се набиваме на очи до ваканцията за Деня на благодарността следващата седмица — предложи Диана на обяд. Само Каси и Адам знаеха защо Диана държеше да не се забъркват в неприятности — трябваше им време да решат как да използват инструментите на посветените, — но всички се съгласиха да опитат. Никой, освен Дъг и Дебора, не мислеше за сбивания в момента.

— Страх ме е. Страх ме е, че той няма да ни остави на мира. Може да накара дежурните да ни заведат при него и без причина — обърна се Каси към Диана по-късно.

Нищо такова не се случи. Необичайно спокойствие, подобно на наркоза, завладя гимназията. Сякаш всички чакаха нещо, но никой не знаеше какво.

— Не отивай сама — каза Диана. — Изчакай ме и ще дойда с теб.

— Знам точно къде е книгата — рече Каси. — Няма да оставам в къщата повече от минута. — Отдавна искаше да даде на Диана да прочете „Смъртта на Артур“. Беше една от любимите й книги, а баба й имаше красиво издание от 1906 година. — Ще взема и малко сушена салвия за плънката. Така и така ще съм там — добави тя.

— Не, недей. Не се занимавай с други неща. Върни се възможно най-бързо — посъветва я Диана и отметна с опакото на изцапаната си ръка кичур мокра коса от челото си. Пълненето на пуйката за Деня на благодарността се беше оказало много уморително, но интересно занимание.

— Добре — съгласи се Каси и отиде с колата до номер дванайсет. Закъсняваха с пуйката, а слънцето вече залязваше.

„Влизам и излизам“, каза си Каси и се шмугна бързо през вратата. Намери книгата на една полица в библиотеката и я пъхна под мишница. Не се чувстваше притеснена — последната седмица мина много спокойно. Кръгът отпразнува рождения ден на Сюзан на двайсет и четвърти, преди два дни.

„Видя ли, нали ти казах — обърна се тя мислено към Диана, докато излизаше. — Няма за какво да се притес…“

Видя колата — сиво беемве до белия фолксваген на баба й. В същия миг се спусна да се скрие назад през вратата, но не успя. Една груба ръка затисна устата й и я повлече.