Силата

8

Фей очерта кръг с кинжала, после го обиколи, пръскайки го първо с вода от една чаша, после с дълга запалена ароматна пръчица и накрая с горяща свещ. Това символизираше стихиите, които Каси беше назовала — земя, вода, въздух и огън. В студения нощен въздух Каси долови силния остър аромат на пръчицата.

— Добре, влизайте вътре — обърна се към тях Фей. Пристъпиха в кръга през пролуката, оставена в североизточния му край и седнаха от вътрешната му страна.

„Колко странно е да сме само момичетата“ помисли си Каси.

— Ти ли ще обясниш или аз? — обърна се Диана към Фей и сложи ръка върху бялата торба. Вътре имаше още нещо.

— О, и ти може да обясниш — нехайно отвърна Фей. — Добре. Всяка от нас трябва да вземе свещ, да я запали и да я сложи в центъра на кръга. После всяка трябва да каже една дума, която да описва живота на жената. Не говоря за трите етапа: девойка, майка и старица, а за някакво качество. За…

— Добродетел — помогна й Мелани.

— Да. За добродетел. Нещо, типично за жената. После, когато съберем всички свещи, трябва да ги покажем на стихиите и да получим тяхната благословия. Като един вид потвърждение на онова, което сме, като честване. Добре. Хайде. Кой иска червената свещ или да не питам? — Диана извади червена свещ от торбата. На Каси й се стори, че долови топлия, наситен аромат на канела.

— Аз. Аз съм с червеното — заяви Фей. Завъртя свещта в ръце и се загледа в гладкия восък. Изправи я и обви с ръка фитила. Каси видя как пламъкът оживя, заблестя през пръстите на Фей и те заприличаха на розови раковини, а дългите й червени нокти заискриха като скъпоценни камъни.

Диана беше протегнала кибрит към Фей, но свали ръка.

— Страст — заяви гърлено Фей и отправи типичната си ленива усмивка към останалите, докато накапваше восък на земята и залепваше свещта.

— Това добродетел ли е? — усъмни се Мелани.

Фей вдигна вежда.

— Това е част от живота на жената. Онази част, която аз искам да ознаменувам.

— Оставете я — намеси се Лоръл. — Става.

Червената свещ заблестя като звезда.

— Ред е на оранжевата — продължи Диана. — Кой я иска?

— Аз ще я взема — обади се Сюзан. Цветът й беше близък до златисточервения нюанс на косата й. Тя помириса свещта. — Праскови — добави и Каси усети сладкия, чувствен аромат. — Добре. Красота — рече тя и запали свещта с кибрит.

— Красотата определено не е…

— Е, не е добродетел, но е нещо, типично за жените — подкрепи я Каси.

Мелани завъртя очи. Сюзан залепи с восък оранжевата свещ до червената.

— Дай на мен сега. Разбрах как се прави — обади се Дебора.

Тя сграбчи бялата торба, порови из нея и извади жълта свещ.

— Кибрит — нареди тя и Сюзан постави кибрита в отворената й длан. Дебора запали жълтата свещ. — Смелост — заяви тя ясно и отчетливо и наклони свещта, за да излее прозрачен разтопен жълт восък върху пътя. Каси долови острия аромат на лимон и той й напомни за Дебора и смелостта й. Пламъкът на жълтата свещ осветяваше тъмната коса на Дебора и хвърляше ярки отблясъци по коженото й яке.

— Добре. Зелена — заяви Диана, след като си върна торбата.

— Моя е — каза Мелани и пое тъмнозелената свещ. Тя стоеше до Каси, която се наведе заедно с нея да помирише восъка. Имаше аромат на бор, на коледно дърво. — Мъдрост — продължи Мелани. Очите й бяха спокойни, докато палеше фитила. Вдиша аромата за миг и закрепи зелената свещ на пътя. Четирите горящи свещи бяха оформили полукръг.

— Ред е на синята — вмъкна Диана.

Каси усети трепет и вълнение. Синьото беше нейният любим цвят и тя силно искаше свещта, но не беше сигурна дали да се обади или не. Диана и Лоръл не казаха нищо. Каси си спомни, че Лоръл обичаше аметисти и често носеше лилаво. Прочисти гърлото си.

— Аз ще я взема — престраши се тя и протегна ръце към светлосинята свещ, която й подаваше Диана. Беше доволна, че именно тя представлява синьото в цветната дъга на сборището, но не знаеше какво качество да назове. Символ на какво беше синьото, запита се тя и помириса свещта, за да спечели време. Каква добродетел беше присъща на момичетата и заслужаваше да бъде отпразнувана?

Не успя да разпознае сладкия остър мирис.

— Блатна мирта — обясни Мелани на Каси. — Този аромат има дълга история. Колонизаторите са правели свещи от растението.

— О. — Може би затова миризмата й се беше сторила позната. Може би свещите на баба й бяха от блатна мирта. Баба й спазваше много стари традиции. Каси се сети коя добродетел иска да отбележи. — Вдъхновение — рече тя. — Това е въображение или проблясъкът на една идея. Докато баба ми помагаше да приготвя костюма си на муза за Хелоуин, тя ми каза, че музите са точно това. Че даряват хората с вдъхновение, с умението да измислят нови неща, подсказват им гениални идеи… Каза, че всички музи са жени.

Каси нямаше намерение да изнася реч и сведе поглед засрамено. „Нямам кибрит“, осъзна тя и… изведнъж я осени вдъхновение. Тя обви с ръка фитила, подобно на Фей, съсредоточи се и си представи ярък пламък… После изтласка образа със съзнанието си, както при случката с добермана и Шон. Усети как силата се изля от нея като топла вълна и изведнъж фитилът пламна толкова силно, че се наложи бързо да дръпне ръка, за да не се изгори.

— Просто ми хрумна… — обясни тя, леко разтреперана. После покапа восък и залепи синята свещ. Всички момичета я гледаха с широко отворени очи. Изключение правеше само Фей, която я наблюдаваше изпод гъстите си мигли.

Дебора се усмихна.

— Май още някой владее огъня — обади се тя.

На Фей никак не й беше забавно.

— А… ето и лилава — продължи Диана. Тя разтърси рамене и извади свещта от торбата.

— Тя е за мен. Как го направи, Каси? Добре де, продължаваме с церемонията. Просто исках да знам — избъбри Лоръл и пое свещта. — Не знам как да се изразя само с една дума — сподели тя. — Иска ми се да е нещо, свързано с природата. С връзката ни с нея. Ние сме част от земята и трябва да се грижим за всички други неща, които живеят тук, с нас.

— Защо не кажеш „състрадание“? — предложи Мелани. — Мисля, че е доста близко.

— Харесва ми. Състрадание. — Лоръл запали лилавата свещ.

— На какво мирише? — попита Сюзан шепнешком, докато Лоръл поставяше свещта между синята свещ на Каси и червената на Фей, завършвайки цветния кръг.

— Има сладък цветен аромат. Мисля, че е зюмбюл — отвърна й Лоръл.

— Чакайте — обади се Каси. — Кръгът е пълен, а Диана? За теб няма ли свещ, Диана? — Изведнъж се постави на мястото на Диана и изпита ревност. Искаше й се и тя да участва в церемонията.

— Имам. Бялата свещ се поставя в центъра. Тя остана последна и е за мен.

„Идеално“, помисли си Каси, докато гледаше как Диана вади бяла свещ с аромат на ванилия и я вдига високо. Бялото беше цветът на Диана, както червеното беше цветът на Фей. То беше символ и на онази добродетел, която Диана назова.

— Чистота рече простичко тя, запали бялата свещ с кибрит и се протегна да я постави в центъра. Ако някой друг беше изрекъл това качество, щеше да прозвучи смешно. Красивото лице на Диана обаче беше озарено от светлината на свещите, невероятната й коса падаше по гърба й и тя беше като живо въплъщение на тази добродетел. Изражението й беше сериозно и открито. Когато Диана каза „чистота“, тя наистина имаше предвид „чистота“ и дори Фей не посмя да се подсмихне.

Кръгът от свещи беше красив. Седемте пламъка подскачаха и танцуваха в тъмнината, а седемте аромата се сливаха в разкошна, богата миризма. Бризът довя дъх на канела към Каси, после аромата на бор, после на лимон.

— Страст, красота, смелост, мъдрост, вдъхновение, състрадание и чистота — повтори Лоръл, посочвайки по ред всяка свещ.

— Нека всички ние… — подсказа Диана на Фей.

— Нека всички ние съхраним тези качества у себе си — рече Фей. — Земя, вода, огън, въздух, вие сте нашите свидетели. Не че вече не ги притежаваме — добави тя и огледа кръга с доволна усмивка. Очите на Лоръл проблеснаха към Каси над пламъците на свещите и Каси отвърна на погледа й.

— Притежаваме ги, когато сме всички заедно — заяви Дебора и се усмихна. Устните на Диана също се извиха в нежна усмивка. За миг всички момичета се усмихваха една на друга над свещите и Каси почувства, че те са част от нещо много по-голямо. Всяка носеше нещо важно у себе си и заедно бяха нещо повече от прост сбор на отделни части.

— Трябва да ги оставим да горят цяла нощ — обади се Мелани и кимна към свещите.

— Ами ако някой ги прегази? — попита прагматично Сюзан.

— Ако нас ни няма и не видим, няма значение — успокои я Диана. — Чакайте, исках да направя още нещо. Не е част от ритуала в Нощта на Хеката, но е друг гръцки обред. Нарича се Аретофориа. Означава „празник на доверието“. — Тя отново пъхна ръка в торбата. — Провеждали са го гръцките жрици на Атина. Един от по-старите членове на сборището, например аз, дава кутия на най-младия член, тоест на теб, Каси. Ти трябва да заровиш кутията, без да гледаш какво има вътре. По принцип би трябвало да предприемеш опасно пътуване през нощта, но Ник е прав и те съветвам да не се отдалечаваш. Занеси я някъде край пътя и я закопай.

— Това ли е всичко? — Каси погледна кутията, която й беше дала Диана. Беше изработена от светло дърво, а на капака й бяха гравирани малки изящни фигури — пчели, мечки и риба. Вътре имаше нещо. — Трябва само да я заровя?

— Да — потвърди Диана и подаде последното нещо от бялата торба — една малка лопата. — Много е важно да не поглеждаш какво има вътре. Затова се нарича Празник на доверието. Чества се доверието, отговорността и приятелството. Някой ден ще дойдем и ще изровим кутията.

— Добре. — С кутията и лопата в ръка, Каси излезе от кръга и се отдалечи от момичетата. Зад гърба й останаха танцуващите пламъци на свещите.

Не й се искаше да заравя кутията близо до пътя. Там почвата беше сбита и засипана с чакъл. Трудно щеше да изкопае дупка, а и нямаше да е достатъчно дълбока. Освен това, ако не се отдалечеше достатъчно, някой можеше да намери мястото и да я извади, преди да е настъпил подходящия момент.

Каси продължи да върви на изток. Чуваше шепота на морето и усети слабия солен бриз. Изкачи няколко големи скали и плажът се простря пред нея безлюден и тайнствен. Бели пенести вълни тихо се плискаха в брега.

Жълта луна, почти наполовина пълна, изгряваше над океана. „Жалееща луна“, спомни си Каси. Беше с цвета на очите на Фей. Всъщност луната приличаше на злокобно древно око. Каси изпита неприятното чувство, че някой я наблюдава, когато заби лопатата в студения сух пясък и започна да копае.

Направи достатъчно дълбока дупка. Изровеният пясък се беше вкоравил и Каси се притесни дали влагата няма да повреди кутията на Диана. Когато я постави в дупката, медната ключалка проблесна на лунната светлина. Беше отключена. Каси се изкуши да надникне вътре.

„Не ставай глупава“, каза си тя. „След всичко, което преживяхте с Диана, нима не можеш да заровиш някаква си кутия, без да погледнеш какво има вътре…“

„Никой няма да разбере“, оправда се някакъв глас в главата й.

„Аз ще знам“, отвърна Каси на гласа. Готово. Тя засипа решително кутията с пясък, като си помагаше с лопатата, за да стане по-бързо.

Докато го правеше, забеляза черен силует.

„Това е просто сянка“, помисли си Каси. Луната беше вече достатъчно високо и скалата до брега хвърляше дълга сянка. Каси я наблюдаваше с крайчеца на окото си, докато заглаждаше пясъка над заровената кутия. Така, вече не личеше, че нещо е закопано там. Сянката се издължи към нея, но може би просто луната се беше издигнала по-високо в небето…

„Нищо подобно“, сепна се Каси. Спря да изтупва ръцете си от пясъка и впери поглед в нея.

Сенките трябваше да стават по-къси с издигането на луната. Също както на дневна светлина. Тъмното петно обаче определено беше по-близо до нея.

Изведнъж шепотът на океана се засили.

„Трябваше да послушам Диана. Не трябваше да се отдалечавам“, каза си Каси. Тя погледна бавно и небрежно през рамо. Скалите, по които се беше изкачила, изглеждаха далеч и кръгът от свещи не се виждаше оттук. Не се чуваше нищо, освен шума на вълните. Каси се почувства уязвима и сама.

„Не показвай, че се страхуваш. Изправи се и си тръгни“, нареди си тя. Сърцето й блъскаше в ребрата. Когато се изправи, сянката се премести.

Боже господи! Нямаше как да се престори, че това е нормално. Сянката вече дори се беше откъснала от скалата. Беше като тъмно петно на пясъка, плъзгаше се като течност и се движеше към нея. Беше жива.

„Бягай, бягай!“, изкрещя съзнанието й. Краката й обаче не се подчиниха. Бяха сковани, парализирани. Не можеше да се помръдне.

Касссси! Тя рязко завъртя глава, търсейки онзи, който беше произнесъл името й. Наоколо обаче нямаше никого. Виждаха се само вълните.

Касссссси!

„Искам да се махна оттук“, помисли си Каси. Краката й обаче все още бяха вцепенени.

Петното приличаше на разлят катран и пълзеше към нея. То се разцепи, разля се от двете й страни и я огради.

Касссссси!

Сянката й говореше с гласа на Черния Джон. Безформена тъмнина се изви около нея като пушек. Каси се вгледа и й се стори, че вижда змии, черни щурци и всякакви гнусни пълзящи гадини. Нещото беше около нея, но не искаше да я убие. Искаше да проникне в съзнанието й.

Усещаше го как се опитва. Почувства натиск, докато се виеше около краката й. „Господи, добре, че хематитът не е у мен“ помисли си само тя.

„Трябваше да се вслушам в съвета на момичетата. Защо ли не ги послушах“, мина през главата й друга мисъл. Още известно време нямаше да се притесняват за нея. После щеше да е късно. Искаше й се да извика, но гърлото не я слушаше, също като краката й. Можеше само да стои и да гледа увиващия се около краката й мрак.

„Избутай я със съзнанието си“ помисли си тя, но беше прекалено уплашена. А и не можеше да прогони тъмнината, както беше направила с добермана. Не беше достатъчно силна.

„Моля, помогнете ми“, помисли си тя.

И после вече не можеше да мисли за нищо друго. „О, моля ви! Някой да ми помогне! Някой да дойде, моля! Не мога да се справя сама! Моля! Някой…“

Касссссси, прозвуча отново шепотът. Този път сякаш го казаха и вълните, и мракът, и наблюдаващата луна.

„Помощ…“

— Каси! — чу се вик, не шепот, и зад гърба на Каси залая куче. При този звук я обзе усещане за безопасност, за сигурност. Тя се огледа обезумяла. Краката й още не можеха да помръднат.

— Тук съм! — извика тя в отговор. Когато проговори, се почувства свободна. Тъмнината се отдръпна към скалата и се сля с истинската сянка на камъка.

— Каси! — долетя познат, обичан глас.

— Тук съм — повтори Каси и тръгна към него. Чувството за утеха и близост я завъртя и я придърпа към себе си. Тя го последва и когато стигна скалите, две силни ръце я хванаха и я прегърнаха. Усети топлината на друго човешко тяло до себе си.

Над рамото на Ник, срещна погледа на Адам.

Луната огря лицето му и сякаш възпламени необичаен синьо-виолетов пламък в очите му. Като цвета на небето преди буря. Стори й се, че вижда сребърни отблясъци в зениците му. Радж подскачаше до него и още лаеше. Опашката на немската овчарка се замята бясно и кучето понечи да тръгне към Каси. Адам го хвана за козината и го спря.

— Добре ли си? Ранена ли си? — шепнеше Ник в ухото й.

— Не. Всичко е наред — отвърна тя, без да осъзнава значението на думите.

— Не е трябвало да се отделяш от другите — ядоса се Ник. — Не е трябвало да те пускат сама.

— Няма проблем, Ник. — Тя се притисна към него с всички сили и зарови лице в рамото му. Адам се обърна и дръпна недоволния Радж настрани. Каси продължи да прегръща Ник, макар и да знаеше, че той усеща треперенето й.

— Каси — погали я по гърба той успокоително.

Тя леко се отдръпна. Адам го нямаше. Обърна поглед към Ник — на лунната светлина изваяното му красиво лице изглеждаше все така студено. Но очите му вече не излъчваха хлад.

„Страст“, помисли си тя и видя червената свещ на Фей в съзнанието си. После го целуна.

Досега беше целувала само Адам, но имаше достатъчно добра представа. Устните на Ник бяха топли и чувството беше приятно. Усети почудата му, но тя почти веднага беше заменена от ново, по-дълбоко и по-сладко усещане. Почувства как отвърна на целувката й.

Целуна го, за да не мисли. Това беше добро решение. Сюзан много грешеше за Ник. Той не беше игуана. Нишки огън пробягаха по нервните окончания на Каси и пръстите й изтръпнаха. Почувства как я заля топлина.

Накрая трябваше да спрат. Каси го погледна, без да разплита пръсти от неговите.

— Съжалявам — каза притеснено тя. — Просто се уплаших.

— Трябва да те плаша по-често — пошегува се Ник. Изглеждаше леко замаян.

— Да се връщаме. Черния Джон беше тук.

Реакцията на Ник беше достойна за възхищение.

Той не изкрещя „Какво?“ и не я разтърси за раменете. Огледа се като ловец и бързо я хвана с лявата си ръка, за да освободи дясната си.

— Вече го няма — успокои го тя. — От онази скала изпълзя сянка, но вече не е там.

— От утре никой никъде няма да ходи сам — заяви Ник и я поведе към скалите, които ги деляха от кръстовището.

— Мисля, че се опитваше да влезе в съзнанието ми — обясни тя на другите, когато се събраха в къщата на Адам. Седеше до Ник и силно стискаше ръката му. — Искаше да ми повлияе, да ме пречупи или нещо такова. Не знаех как да го спра. Ако не бяхте дошли, щеше да успее.

— Повече никой не трябва да остава сам — повтори Ник и погледна сериозно Диана. Ник рядко говореше пред всички. Сега обаче гласът му беше решителен и никой не посмя да му възрази.

— Съгласна съм — подкрепи го Мелани. — Освен това смятам, че ни трябва и някаква друга защита срещу него.

— Какво имаш предвид? — попита Адам. Беше седнал на страничната облегалка на стола на Диана. Лицето и гласът му бяха спокойни.

— Някои кристали могат да действат като щит. Аметистът например. Ще ни помогне да се съсредоточим и да се противопоставим на психическите му атаки. Разбира се, ако някой има у себе си друг кристал, от който пък той може да се възползва… като да кажем хематит… няма да има никаква ползва. — Сега Мелани гледаше Фей.

Фей махна нетърпеливо с ръка.

— Както вече казах на нахалния си братовчед, не знам нищо за никакъв глупав хематит. Не ми трябва да крада чужди кристали.

— Добре, няма да спорим — рече Диана. — Мелани, у вас има ли достатъчно аметисти? Може да заемем няколко и от Лоръл. Да ги приготвим сега и да си ги занесем вкъщи още тази вечер.

— Да, трябва да са у нас постоянно — обясни Мелани. — Когато се къпем, когато спим, когато ходим на училище, винаги. Носете кристала под дрехите си и гледайте той да не го забележи. Така ефектът ще е по-голям.

— Чудесен завършек на един купон — оплака се Дъг и взе якето си.

— Приеми го като лошата страна на един купон — отвърна му Ник не особено съчувствено. — Като символ. — Той стисна леко ръката на Каси и я погледна крадешком, сякаш да й припомни какво той щеше да си спомня от тази вечер.

Каси усети как я заля топлина. Когато тръгваха от къщата на Мелани, тя попита небрежно:

— Между другото, какво ви накара да тръгнете да ме търсите?

— Да, наистина. Да не ви стана скучно или нещо такова? Нима осъзнахте, че не можете без нас, момичетата, и тръгнахте да ни търсите? — вмъкна Дебора и тъмните й очи проблеснаха към Крис.

Той й отправи странен поглед.

— Не, бяхме си добре. Адам ни накара да ви намерим. Каза, че Каси била в опасност.