Силата

9

Аметистът на Каси беше доста голям. Кристалът висеше от ноктите на сребърен бухал с разперени криле. Усещаше студенината му върху гърдите си под блузата на сини и бели черти. Огледа се в огледалото на Диана, за да се увери, че не се забелязва и притеснено го докосна. Досега беше притежавала три кристала — халцедоновата роза, която Адам й беше дал, кварцовата огърлица, която Мелани й беше заела за танците, и хематита, който беше намерила на номер тринайсет. Нито един от тях не се беше задържал дълго у нея. Беше върнала халцедоновата роза на Адам. Същата нощ беше загубила кварцовата огърлица на гробището и после някой открадна хематита. Надяваше се нищо лошо да не се случи с аметиста.

През нощта бяха излезли облаци и небето изглеждаше стоманеносиво, докато с Диана пътуваха за училище сутринта. Напоследък училището беше неприветливо като времето. Дежурните със странните си значки и мрачни изражения бродеха по коридорите и само чакаха някой да наруши правилата. Това се случваше често. Имаше ужасно много правила и човек нарушаваше няколко от тях дори само с факта, че беше жив.

— За малко да ни пратят при директора. Били сме носили шумни джаджи — оплака се Крис, докато вървяха по коридора през обедната почивка.

Каси изтръпна.

— Вие какво направихте?

— Подкупихме дежурния — обясни Дъг и се ухили зловещо. — Дадохме му уокмена.

— Моят уокмен — уточни тъжно Крис.

— Интересно какво ли е наказанието за подкупване на дежурен? — зачуди се Лоръл, когато стигнаха столовата.

Каси отвори уста, но думите замръзнаха на устните й. През стъклото видя нещо, което изтри всички мисли от главата й.

— Господи! — възкликна Лоръл.

— Не мога да повярвам! — прошепна Диана.

— Аз пък мога — заяви Адам.

В самия център на столовата имаше дървена конструкция, която Каси разпозна от историческите книги. Беше направена от две части, които, щом се затвореха, хващаха като в капан шията и китките на човек и те оставаха да стърчат през дупки от другата страна.

Дървена стегалка.

И сега тя беше заета.

В нея стоеше едно момче. Едро момче, което Каси познаваше от часовете по алгебра. Беше танцувала с него на бала и тогава се беше убедила, че той се мисли за голяма работа. Обичаше да отговаря на учителите. Тя обаче не го беше виждала да прави нещо нередно, което да заслужава подобно наказание.

— Няма да му се размине — заяви Диана и зелените й очи проблеснаха напрегнато.

— На кого? На директора ли? — попита Дебора. Тя, Сюзан и Ник чакаха останалите до вратата на столовата. — Не си познала. Преди няколко минути той мина оттук с няколко родители и им го показа, за бога! Каза, че било част от програмата „Любов с твърда ръка“. Другите училища карали проблемните деца да стоят прави, качени върху маси, за да ги виждат всички. Той обаче смятал дървените стегалки за по-хуманен метод, защото виновникът можел да седне. Всичко звучеше едва ли не разумно. Родителите кимаха и се усмихваха… Със сигурност му се вързаха.

На Каси й прималя. Спомни си Тъмницата на вещиците в Салем и как с Крис и Дъг бяха тичали по тесните коридори край малките тъмници. Стегалката я накара да изпита същото присвиване в стомаха. „Как е възможно хора да причиняват това на други хора“, запита се тя.

— … било част от историческото ни наследство — рече Ник и изви устни от отвращение. Каси усети, че и той се чувства като нея.

— Може ли да го обсъдим, докато обядваме? — попита Сюзан и премести тежестта си на другия крак. — Умирам от глад.

Но когато се отправиха към задната стаичка в дъното на столовата, където клубът обядваше през последните четири години, дребна фигура с рижа коса застана на пътя им.

— Съжалявам — заяви самодоволно Сали Уолтман. — Помещението вече е само за дежурни.

— Така ли? — попита Дебора.

Две момчета със значки се появиха от нищото и застанаха от двете страни на Сали.

— Така — заяви едното.

Каси надникна през прозореца на стаичката — днес пред нея нямаше тълпа — и видя русата глава на Порша. Беше заобиколена от момчета и момичета, които я зяпаха с възхита. Всички носеха значки.

— Ще трябва да седнете другаде — заяви Сали. — И понеже никъде няма достатъчно места за всички, ще трябва да се разделите. Колко жалко!

— Ще излезем навън — рече кратко Ник и хвана Каси за ръката.

Сали се засмя.

— Няма да стане. Забранено е храненето извън столовата. Ако тук няма места, ще ядете прави.

Каси усети как Ник се напрегна и силно стисна ръката му. Диана държеше Адам по подобен начин, а той беше вперил стоманен поглед в момчетата от двете страни на Сали.

— Не си заслужава — прошепна Диана и го накара да се успокои. — Той точно това иска. Хайде, да седнем там.

Сали изглежда се разочарова, когато тръгнаха към масите край стената. После очите й проблеснаха победоносно.

— Той е в нарушение — рече тя и посочи Дъг. — Има радио.

— Не е включено — сопна се Дъг.

— Няма значение. Самото носене на радио е нарушение тип А. Ела с мен, моля. — Двете момчета се спуснаха към Дъг.

— Ник, недей! Чакай… — задъха се Каси и застана пред него. Само това им трябваше, да се сбият в столовата.

Очите на Дъг заблестяха диво. Изглеждаше достатъчно луд да удари Сали, да не говорим за двете момчета.

— Водете го — нареди ликуващо Сали. Момчетата протегнаха ръце към Дъг, Дъг сви юмрук и замахна. Тогава в суматохата се чу гърлен глас.

— Какво става тук? — попита Фей, а тъмните й като въглени очи засвяткаха. Тя отново беше облечена в делови костюм, този път в черно и жълто.

Сали впи поглед в нея.

— Отказват да се подчинят на заповедите на дежурен — отвърна тя. — И той има радио.

Фей протегна ръка и откачи уокмена от колана на Дъг.

— Вече няма — заяви тя. — И аз им позволявам да обядват някъде другаде. Навън, може би. Имат моето позволение.

Сали побесня. Фей се подсмихна и поведе клуба извън столовата.

— Благодаря — обърна се към нея Диана и двете за миг впериха поглед една в друга. Каси се сети за горящите в кръг свещи на пътя. Нов етап в живота… Нима Фей беше обърнала нова страница? Щеше ли да се върне при сборището?

Следващите думи на Фей обаче опровергаха тази идея.

— Всъщност и вие може да обядвате в задната стаичка — каза тя. — Можете да станете дежурни. Той това иска…

— Иска да ни покори — прекъсна я Дебора язвително.

— Иска да се присъедини към клуба. Той е един от нас.

— Не, не е, Фей — сряза я Каси, сещайки се за сянката до скалата. — Нямаме нищо общо.

Фей й отправи странен поглед, но каза само:

— През последния час в стая С 207 има среща на дежурните по коридорите. Помислете си. Колкото по-скоро се присъедините към него, толкова по-лесно ще бъде. — Тя тикна уокмена на Дъг обратно в ръцете му и отмина.

Обядът не беше особено приятен. В двора пред училището беше студено и никой, освен Сюзан, нямаше голям апетит. Шон дойде късно, след като вече всички се бяха успокоили. Отново обсъждаха как да победят Черния Джон и пак стигнаха до извода, че им трябва сила. Сила, за да го разгромят. Трябваха им инструментите на посветените.

Всеки предлагаше да търсят на различно място. Адам каза — на плажа, най-вече около Залива на дявола, където господин Фогъл, бившият директор, беше убит от скалното свлачище. Според Дебора трябваше да търсят при старото гробище. „То съществува от седемнайсети век — беше обяснила тя. — Сигурно първото сборище ги е скрило там.“ Мелани и Диана обсъждаха дали могат да направят махало с кристал, който да проследи „бялата енергия“ на инструментите.

Каси седеше тихомълком до Ник, без да участва в разговора. Изпитваше глупаво и отчаяно желание да забрави всичко и да зарови глава в рамото му. Не познаваше Ню Салем добре като другите. Откъде да знае къде може да са? А и имаше предчувствие, че предстояха страховити, ужасни неща.

„Ще загубим“, помисли си тя, заслушана в разтревожените гласове на приятелите си. „Ние сме само деца, а той с векове е трупал опит. Ще загубим.“

Усещането за нещо лошо се засили с напредването на деня. Докато отиваше към последния си час, тя срещна Ник в коридора.

— Изглеждаш ужасно — каза той.

— Благодаря — опита се да се усмихне тя.

— Не, наистина си бледа. Добре ли си? Искаш ли да си отидеш вкъщи?

— И да напусна района на училището без позволение? — цитира Каси автоматично и изведнъж се озова в ръцете му.

Ник отвърна:

— Защо не си заврат позволението…

Каси само се притисна по-силно към него. Ник се отнасяше толкова добре с нея, искаше й се да го обикне. „Ще направя всичко възможно“, реши тя. Може би трябваше да се приберат на „Кроухейвън Роуд“, да отидат някъде сами. Ник не обичаше да проявява нежност пред хората.

— Прегърни ме — каза тя. И той го направи. После я целуна.

Да. Продължавай. Стани част от Ник… това беше безопасно. Ник щеше да се погрижи за нея. Вече можеше да спре да мисли.

— Леле-мале… Прилича ми на провинение тип А — чу се нечий досаден глас. — Проява на нежност на публично място, в разрез със сериозната и достойна политика на общественото образование. Ти какво мислиш, Порша?

Ник и Каси се разделиха. Каси се изчерви.

— Направо е отвратително — изрази мнението си Порша Бейнбридж.

Зад нея се беше събрала цяла тълпа дежурни. Очевидно отиваха на срещата. Бяха може би трийсет. Сърцето на Каси заби силно и бързо.

— Тя беше виновна — продължи Порша и сведе аристократичния си нос към Каси. — Тя го насърчи. Да я отведем.

— Хайде, мръснице — обърна се Сали към Каси.

Каси си спомни гнева и злобата в гласа на Сали, по време на разговора в тоалетната. На танците накара всички момчета да вървят по петите й с изплезени езици, включително и моето гадже. Оттогава Каси беше променила значително мнението си за самата себе си.

Ник гледаше групата дежурни със студено лице. Приличаше на стария Ник от времето, когато го беше видяла за пръв път. Студен като лед.

— Къде ще я водите? Наказанието за нарушение тип А е задържане след часовете. Или не познавате собствените си правила? — сопна се той.

— Ние решаваме какво да бъде наказанието… — започна Порша, но Сали я прекъсна.

— Противопостави се на дежурен през обедната почивка — обясни тя. — Затова ще я заведем при директора. Господин Брансуик ни даде специални инструкции. Ще я изпратим в кабинета му да си поговорят.

— Тогава водете и двама ни — предложи Ник и стисна ръката на Каси.

Бяха прекалено много. Погледът на Каси се плъзна по лицата на дежурните, но не видя приятел сред тях. Всички бяха от горните класове. Всички мразеха вещиците. А и Фей я нямаше.

— Ник — обърна се към него тя нежно и внимателно, опитвайки се да овладее разтуптяното си сърце. — Трябва да отида с тях. — Сетне извърна поглед към Сали. — Може ли само да се сбогувам с него?

Сали я изгледа язвително, но кимна. Каси обви ръце около врата на Ник.

— Събери другите — прошепна тя в ухото му. — Дежурните ще са на среща… Намерете начин да ме измъкнете.

Ник се отдръпна и в махагоновите му очи се четеше разбиране. После удостои Сали с безизразно изражение и отстъпи встрани.

Дежурните обиколиха Каси и я ескортираха по коридора, сякаш водеха масов убиец. Обхвана я лудо желание да се изкикоти. Когато обаче стигнаха кабинета на директора, то отстъпи място на страха и тревогата.

„Планирал е всичко“, помисли си тя. „Не самата ситуация днес. Знаел е обаче, че ще ни излови един по един.“ Тя се опита да не обръща внимание на шептящия в главата й гласец: „Знаел е, че ще пипне теб. Той иска теб“.

Защото беше наполовина външна, или защото не влизаше в плановете му. Образът на Кори проблесна в главата й — вдървената и неподвижна Кори със счупен врат в подножието на хълма. Вече знаеше какво се случваше с хората, които не влизаха в плановете на Черния Джон.

— Може би ако изпърхаш с мигли, ще те пусне — прошепна злобно Сали и я бутна да влезе.

Каси не отговори. Не можеше.

Не беше влизала в кабинета на директора, откакто беше дошла да се оплаква на господин Фогъл от поведението на Фей. Стаята изглеждаше по същия начин, но този път в камината гореше огън. И мъжът зад бюрото беше друг.

„Не го гледай“, помисли си Каси, когато вратата се затвори зад гърба й. Но не успя да се въздържи.

Черните му очи се впиха в нейните от мига, в който погледна към бюрото. По приличното на ястреб лице нямаше и следа от изненада, че я вижда.

Директорът постави внимателно тънък, позлатен химикал на бюрото.

— Касандра — започна той.

Колената на Каси омекнаха.

Беше гласът на сянката. Тъмен, течен глас. Толкова тих, толкова коварен… толкова зъл. Пред черните му като хематит очи се почувства гола, открита. Сякаш проникваше в съзнанието й. Търсеше пролука да се вмъкне в главата й.

— Господин Брансуик — отвърна тя. Гласът й прозвуча странно дори за собствените й уши. Учтив, но дистанциран.

Той се усмихна.

Носеше черно поло и черно сако. Изправи се и постави длани на бюрото.

— Толкова си смела — каза той. — Гордея се с теб.

Това беше последното нещо, което можеше да очаква. Каси впери поглед в него. Пръстите й автоматично посегнаха към висулката с аметиста под блузата й.

Очите му проследиха движението.

— Не си прави труда — рече с лека усмивка. — Кристалът е прекалено малък, за да има някакъв ефект.

Каси бавно пусна ръка. Откъде знаеше? Почувства се объркана, смутена. Гледаше мъжа пред себе си и се опитваше да го свърже с надвесеното над баба й изгоряло създание в кухнята, със заклинателя от седемнайсети век, повел подплашеното сборище към Ню Салем. Как беше възможно изобщо да е тук? Това беше въпросът. Какъв беше източникът на неговата сила?

— Аметистът е слаб камък. Той е камък на сърцето — обясни тихо той. — Чистота на намеренията, Каси. Това е тайната. Чистота и яснота. Никога не изпускай от поглед целта си.

Изпита странното усещане, че отговори на въпроса й. Господи, защо не идваше Ник? Сърцето й заби лудо… беше изплашена.

— Нека ти покажа — предложи тъмният мъж. — Би ли ми подала кристала? Само за минута — добави той, когато Каси не помръдна.

После Каси бавно вдигна ръка към врата си. Откопча сребърната верижка и сне колието с вкочанени пръсти. Не знаеше какво друго да направи.

Той бавно и внимателно го пое от нея.

Изведнъж на Каси й се стори, че е фокусник, който всеки миг ще направи някакъв номер. „В ръкавите му няма нищо“, помисли си тя. „Само плът, която така или иначе не би трябвало да е там.“

Все още държейки висулката във въздуха, директорът се отдалечи от Каси. Огънят подскачаше и пукаше и Каси усети пулса си в гърлото и във върховете на пръстите си. „Не издържам повече“, помисли си тя. „Ник, къде си?“

— Виж сега — започна директорът със странно променен глас, — аметистът е камък с много несъвършенства. Ако искам повече сила, бих се спрял на кварца… — Той понечи да се обърне.

„Не“, помисли си Каси. Всичко беше започнало да се движи на забавен каданс, сякаш превърташе кадър след кадър на видеозапис. Видеозапис на някаква страхотна машина — всеки образ беше ясен, светъл и отчетлив, без замазани петна. Дори не разбра откъде се появи това „Не“ в главата й. Нещо дълбоко в мозъка й закрещя в знак на протест, сякаш се опитваше да я предупреди. „Не гледай! О, не гледай!“

Искаше й се да спре действието, да натисне „стоп“. Но не можеше. Над полото се появи чудовище, което накара от очите й да бликнат сълзи и в гърлото й да заглъхне вик. Мъжът нямаше лице.

Нямаше коса, нямаше вежди, нямаше очи, нямаше нос. Нямаше уста, само ухилените очертания на стиснати зъби. Дори и този образ, дори и костите, които я гледаха, бяха ясно очертани и бистри като вода. Не можеше да извика, не можеше да си поеме въздух. Загуби контрол над съзнанието си.

„Господи! Господи! Черепът не е изчезнал. Нищо чудно, че не можахме да го намерим. Изобщо не е избухнал. Той е на главата му! О, Диана! О, Адам! На главата му е…“

— Виждаш ли, Касандра — долетя нечовешки глас иззад стиснатите зъби. — Чистота плюс яснота е равно на сила. А аз притежавам повече сила, отколкото вие, деца, някога сте мечтали.

„Господи! Не вярвам! Не вярвам, че това се случва! Не искам да гледам повече…“

— Духът ми не е ограничен от това тяло — продължаваше спокойно ужасяващо звучащият глас. — Може да тече като вода, накъдето аз реша. Мога да съсредоточа силата си навсякъде.

Очните кухини се сведоха надолу към аметиста, висящ от съвършено нормално изглеждащата човешка ръка. Във вътрешността на кристала проблесна пламък. После Каси го усети — изблик на сила, подобно на вълните, които беше отправила към кучето, за да предупреди Шон или да запали свещта. Неговата сила обаче беше много по-голяма, много по-концентрирана от нейната. Тя сякаш я видя, беше като поток светлина.

Аметистът се пръсна.

Сребърният бухал се залюля, но вече не държеше нищо в ноктите си. Кристалът го нямаше.

Слухът й долови звънтенето на парченцата, които се посипаха на земята, но звукът не достигна до съзнанието й. Паниката я беше направила сляпа и глуха.

— Сега, Касандра… — започна отново гласът, но изведнъж замълча. Чу се толкова силен шум, че нямаше как дори Каси да го пренебрегне. От двора пред училището се разнасяше рев като от спортна среща, но звучеше някак по-гневно. На фона на дрезгавите викове се разнасяха пронизителни писъци.

Директорът изпусна сребърната верижка и отиде до прозореца, който гледаше към двора.

Съзнанието на Каси се пробуди. Искаше само едно — да се махне оттам. Вниманието на тъмния мъж не беше насочено към нея и тя се спусна към вратата.

Избяга от кабинета без дори да поглежда към секретарките. По коридорите на втория етаж цареше хаос. Учениците излизаха на тълпи от класните стаи.

— Има бой! — викаше някакво момче на стълбите. — Бързо!

„Прилича по-скоро на бунт. Не могат да контролират всички едновременно“, осъзна замаяно Каси. Все още тичаше. Побягна по стълбите и по коридора, инстинктивно отправяйки се към центъра на хаоса.

— Каси, чакай!

Не беше мъжки глас, макар и да прозвуча заплашително. Фей. Каси спря за момент и се огледа отчаяно за Ник, Диана или Адам.

— Каси, спри, за бога! Никой няма да те нарани. Тичам след теб от кабинета.

Каси предпазливо забави крачка. Коридорът беше безлюден. Всички бяха навън.

— Каси, изслушай ме. Той не се опитва да те убие, уверявам те. Иска да ти помогне. Той те харесва.

— Фей, ти си луда! — Каси изгуби контрол и изкрещя следващите думи: — Нямаш представа какво е той! Всичко, което виждаш, е илюзия! Той е чудовище!

— Стига глупости. Той е един от нас…

— О, господи! О, господи! — избъбри Каси. Рухна психически и колената й се разтрепериха толкова силно, че трябваше да се подпре на стената. Плъзна се по нея и скъса плакат за футболната среща за Деня на благодарността. — Ти не го видя. Не знаеш.

— Виждам, че се държиш като бебе. Дори не чу какво искаше да ти каже. Щеше да ти обясни всичко…

— Фей, събуди се! — извика Каси. — За бога, събуди се и го погледни! Не е такъв, за какъвто го мислиш. Ти си сляпа!

— Смяташ, че знаеш всичко? — Фей се отдръпна и кръстоса ръце на гърдите си. Наклони брадичка и погледна някак победоносно Каси с премрежени очи. Кървавочервените й устни се извиха в усмивка. — Вярваш, че знаеш всичко. Ти обаче нямаш представа дори как се е казвал последния път, когато е бил тук. Когато е дошъл при родителите ни и се е настанил на номер тринайсет.

Силата, която паниката беше вдъхнала у Каси преди малко, се стопи и изведнъж на Каси й се стори, че земята се люлее. Притисна ръка към пода. Фей продължаваше да я гледа със странни, триумфиращи очи.

— Не! — прошепна Каси.

— „Не, не знам“ или „Не, не ми казвай“? Аз обаче ще ти кажа, Каси. Време е да научиш. Името, под което се е представял, е било Джон Блейк.