Сезонът на бурите

Глава двайсета

Конярчето беше получило половин крона още вечерта, така че конете чакаха оседлани. Лютичето се прозина и се почеса по тила.

— О, богове, Гералт… Наистина ли трябва да тръгнем толкова рано? Та още е тъмно…

— Не е тъмно. Точно както трябва е. Слънцето ще изгрее след около час.

— Цял час. — Лютичето се настани в седлото на скопеца. — По-добре да бях поспал през този час…

Гералт скочи в седлото, замисли се, даде на конярчето още половин крона.

— Сега е август — каза той. — От изгрев до залез има около четиринайсет часа. Иска ми се да отидем колкото се може по-далеч за тези часове.

Лютичето се прозина. И сякаш едва сега забеляза неоседланата петниста кобила в яслата зад преградата. Кобилата махна с глава, сякаш искаше да напомни за себе си.

— Чакай — реагира поетът. — А тя? За Мозаик?

— Тя няма да тръгне с нас. Разделяме се.

— Как така? Не разбирам… Можеш ли любезно да ми обясниш…

— Не мога. Не сега. По пътя, Лютиче.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? Напълно?

— Не. Не напълно. Нито дума повече, не ми се говори сега за това. Да тръгваме.

Лютичето въздъхна. Подкара скопеца. Огледа се и отново въздъхна. Той беше поет.

Затова имаше право да въздъхва, когато си поиска.

Странноприемницата „Тайна и шепот“ изглеждаше доста красиво на фона на зората, в мъгливото предутринно сияние. Приличаше на заобиколен от слез и оплетен от поветица и бръшлян замък на феи, горски храм на тайната любов. Поетът се замисли.

Той въздъхна, прозина се, загърна се с наметалото си и пришпори коня. След малко размислите останаха зад гърба му. Гералт вече едва се различаваше в мъглата.

Вещерът яздеше бързо. И не поглеждаше назад.

— Моля, ето вино. — Стопанинът сложи на масата фаянсова кана. — Ябълково от Ривия, както искахте. И жена ми се интересува как намирате свинското.

— Намираме го сред кашата — отвърна Лютичето. — От време на време. Не толкова често, колкото ни се иска.

Кръчмата, до която се добраха към края на деня, се наричаше, както обещаваше шарената ѝ табела, „Под глигана и елена“. Но този дивеч беше само на табелата, не влизаше в менюто. Специалитетът на заведението беше каша с късове мазно свинско и гъст лучен сос. Лютичето, явно заради принципа, малко се помръщи заради твърде плебейското според неговите разбирания ястие. Гералт не се оплакваше. Не можеше да има големи претенции към свинското, сосът беше приличен, а кашата добре сварена — точно това се удаваше далеч не на всеки готвач в крайпътните кръчми. Можеше да е и по-лошо, още повече че изборът беше ограничен. Гералт държеше през деня да изминат колкото се може по-голямо разстояние и затова не искаше да спират в по-рано срещнатите кръчми.

Както се изясни, кръчмата „Под глигана и елена“ беше краен пункт на дневното пътешествие не само за тях. Една от масите край стената беше заета от пътуващи търговци. Търговците бяха модерни, за разлика от старомодните, те не се гнусяха от слугите и не смятаха за позорно да ядат на една маса с тях. Модерността и толерантността, разбира се, си имаха своите граници — търговците заемаха единия край на масата, слугите — другия, демаркационната линия лесно можеше да се забележи. Същото се отнасяше и за ястията. Слугите ядяха свинско с каша, специалитетът на местната кухня, и пиеха разредена бира. Господа търговците си бяха поръчали по едно пиле и няколко бутилки вино.

На отсрещната маса, под препарираната глиганска глава, вечеряше една двойка: светлокоса девойка и по-възрастен мъж. Девойката беше облечена богато и много строго, съвсем не по девически. Мъжът приличаше на чиновник, но далеч не от най-висок ранг. Двойката вечеряше заедно, водеше доста оживен разговор, но това беше скорошно и най-вероятно случайно запознанство — личеше си по поведението на чиновника, ухажващ настойчиво девойката с надежда за нещо повече. Девойката реагираше с учтивост, като при това запазваше ироничното си изражение.

Една от късите маси беше заета от четири жрици. Пътуващи лечителки, което лесно можеше да се отгатне по сивите дрехи и скриващите косите плътни качулки. Трапезата им, както забеляза Гералт, беше повече от скромна: нещо като ечемична каша без мазнина. Жриците никога не искаха заплащане за лечението, изцеляваха всички даром, но обичаят изискваше срещу това да им се предоставя, ако помолят за това, храна и подслон. Стопанинът на „Под глигана и елена“ явно знаеше този обичай, но възнамеряваше да отбие номера с възможно най-малко разходи.

На съседната маса, под еленските рога, се бяха разположили трима местни жители с бутилка житна водка, явно не първата. След като повече или по-малко бяха удовлетворили основната си потребност, те започнаха да търсят развлечения. И разбира се, бързо ги намериха. На жриците не им провървя. Макар че сигурно бяха свикнали с подобни неща.

Масата в ъгъла на стаята беше заета само от един гост. При това тази маса беше скрита в сянка. Гостът, както забеляза Гералт, не ядеше и не пиеше. Той седеше неподвижно, облегнал гръб на стената.

Тримата местни бяха неуморни, техните насочени към жриците подигравки и шеги ставаха все по-груби и непристойни. Жриците издържаха стоически, просто не им обръщаха никакво внимание. Местните явно започнаха да се дразнят от това, при това все повече и повече с намаляването на течността в бутилката. Гералт започна да работи по-бързо с лъжицата. Беше решил да разбие муцуните на пияниците, но не искаше кашата му да изстине.

— Вещерът Гералт от Ривия.

В ъгъла, в сянката, изведнъж припламна огън.

Седящият самотно на масата мъж вдигна ръка над плота. От пръстите му се изтръгнаха трепкащи пламъчета. Мъжът протегна ръката си към свещника върху масата и запали трите свещи. Позволи им да го осветят добре.

Имаше сиви като пепел коси, примесени на слепоочията със снежнобели къдрици. Мъртвешки бледо лице. Гърбав нос. И яркожълти очи с вертикални зеници.

На шията му блестеше под светлината на свещите измъкнат отгоре сребърен медальон.

Главата на озъбила се котка.

— Вещерът Гералт от Ривия — повтори мъжът в тишината, която беше настанала в помещението. — На път към Вижима, както предполагам? За наградата, обещана от крал Фолтест? За две хиляди орена? Правилно ли отгатнах?

Гералт не отговори. Дори не помръдна.

— Не питам знаеш ли кой съм. Защото със сигурност знаеш.

— Не останахте много — отвърна спокойно Гералт. — Така че не е трудно да се досетя. Ти си Бреен. Също известен като Котарака от Йело.

— Виж ти — изсумтя мъжът с котешкия медальон. — Прочутият Бял вълк знае името ми. Голяма чест. Сигурно трябва да сметна за чест и това, че възнамеряваш да откраднеш наградата ми? Трябва да ти отстъпя правото, да се поклоня и да се извиня? Като във вълче стадо, да отстъпя от плячката и да чакам, размахвайки опашка, докато водачът на стадото не се засити? И любезно да се задоволя с огризките?

Гералт мълчеше.

— Няма да ти отстъпя правото — продължи Бреен, познат и като Котарака от Йело. — И няма да се задоволя с огризките. Ти няма да отидеш във Вижима, Бели вълко. Няма да откраднеш наградата ми. Говори се, че Весемир ми е издал присъда. Имаш възможност да я изпълниш. Да излезем от кръчмата. На площада.

— Няма да се бия с теб.

Мъжът с котешкия медальон изскочи иззад масата толкова бързо, че движението му не се забеляза. Проблесна взетият от масата меч. Бреен хвана една от жриците за качулката, издърпа я от пейката ѝ, свали я на колене и допря острието в гърлото ѝ.

— Ще се биеш с мен — каза той студено, като гледаше Гералт. — Ще излезеш на площада, преди да преброя до три. В противен случай кръвта на тази жрица ще изпръска стените, тавана и мебелите. А после ще заколя и останалите. Една по една. Никой да не мърда! Никой да не шава дори!

В кръчмата настъпи тишина, глуха и пълна. Всички застинаха. И гледаха с отворена уста.

— Няма да се бия с теб — повтори спокойно Гералт. — Но ако нараниш тази жена, ще умреш.

— Един от нас ще умре, това е сигурно. Там, на площада. Но по-скоро това няма да бъда аз. Разправят, че са ти откраднали прочутите мечове. И както виждам, не си си направил труда да се сдобиеш с нови. Наистина трябва да си много високомерен, щом се готвиш да откраднеш нечия награда, без да се въоръжиш преди това. Или може би прочутият Бял вълк е толкова добър, че не му е нужна стомана?

Изскърца отместващ се стол. Светлокосата девойка се изправи. Тя взе от масата продълговат свитък. Сложи го пред Гералт и се върна на мястото си, седна до чиновника.

Вещерът знаеше какво е това. Още преди да развърже ремъците и да разгърне плата.

Меч от сидеритова стомана, обща дължина четиридесет и половина цала, дължина на острието — двайсет и седем и една четвърт. Тегло трийсет и седем унции. Дръжката и предпазителят — изработени просто, но елегантно.

Вторият меч — със същата дължина и тежест — сребърен. Частично, разбира се. Чистото сребро е твърде меко, за да може да се наточи добре. На предпазителя и по цялата дължина на острието — рунически знаци и символи.

Езиковедите на Пирал Прат не бяха успели да ги разчетат, което показваше ниското равнище на знанията им. Древните руни образуваха надписа: Dubhenn haern am glândeal, morc’h am fhean aiesin. „Моят блясък ще разреже тъмнината, моята светлина ще разсее мрака.“

Гералт се изправи. Измъкна от ножницата стоманения меч. С бавно и плавно движение. Той не гледаше Бреен. Гледаше острието.

— Пусни жената — каза тихо. — Веднага. Иначе ще умреш.

Ръката на Бреен потрепна, по шията на жрицата потече струйка кръв. Жрицата дори не изстена.

— Трябват ми пари — изсъска Котарака от Йело. — Тази награда трябва да бъде моя!

— Пусни жената, казах. Иначе ще те убия. Не на площада, а тук, на място.

Бреен се прегърби. Дишаше тежко. Очите му блестяха злобно, устните му бяха грозно изкривени. Пръстите му, стиснали ръкохватката, побеляха. Изведнъж той пусна жрицата, отблъсна я. Хората в кръчмата зашумяха, сякаш пробудили се от кошмарен сън. Чуха се въздишки и дълбоки вдишвания.

— Ще дойде зимата — изрече с усилие Бреен. — А аз, за разлика от някои, няма къде да зимувам. Уютният и топъл Каер Морхен не е за мен!

— Не — отговори Гералт. — Не е за теб. И добре знаеш защо.

— Каер Морхен е само за вас, добрите, праведните и справедливите, нали? Лайняни лицемери. Вие сте същите такива убийци, по нищо не се отличавате от нас!

— Иди си — каза Гералт. — Остави това място и си върви по пътя.

Бреен прибра меча си. Изпъна се. Докато вървеше през залата, очите му се промениха. Зениците изпълниха цялата очна ябълка.

— Не е вярно, че Весемир ти е издал присъда — каза Гералт, когато Бреен преминаваше край него. — Вещерите не воюват с вещери, не кръстосват мечове едни с други. Но ако някога се повтори това, което се случи в Йело, ако науча нещо подобно… Ще направя изключение. Ще те намеря и ще те убия. Приеми това предупреждение сериозно.

Глухата тишина в помещението продължи още известно време, след като вратата се хлопна зад Бреен. Пълната с облекчение въздишка на Лютичето прозвуча доста гръмко в тази тишина. Скоро след това всички се раздвижиха. Местните пияници тихичко се изнесоха, без да допият водката си. Търговците се задържаха, макар и притихнали и пребледнели, но наредиха на слугите да напуснат масата, като явно им дадоха указания грижливо да охраняват каруците и конете, изложени на опасност, щом наблизо се намират такива тъмни личности. Жриците превързаха ранената шия на колежката си, благодариха на Гералт с мълчаливи поклони и се оттеглиха за почивка, вероятно на сеновала — едва ли стопанинът им беше предоставил легла в спалното помещение.

Гералт с поклон и жест покани на масата блондинката, която му беше предала мечовете. Тя се възползва от поканата много охотно и без никакво съжаление напусна досегашната си компания, онзи чиновник, като го остави с мрачно изражение на лицето.

— Казвам се Тициана Фреви — представи се тя и се здрависа по мъжки с Гералт. — Приятно ми е да се запознаем.

— Удоволствието е изцяло мое.

— Беше малко нервно, а? Вечерите в крайпътните странноприемници по принцип са скучни, а днес беше интересно. В един момент даже малко започнах да се боя. Но ми се струва, че това бяха мъжки игри? Дуел на тестостерони? Или мерене на кой му е по-голям? Нямаше реална заплаха?

— Нямаше — излъга той. — Предимно заради мечовете, които се намериха благодарение на теб. Благодаря ти за тях. Само че не мога да проумея по какъв начин са се озовали у теб.

— Това трябваше да остане тайна — поясни тя нехайно. — Беше ми поръчано да ти ги подхвърля тихомълком и скришно, а след това да изчезна. Но условията внезапно се промениха. Бях принудена от ситуацията да ти дам оръжията лично, с вдигнато забрало, така да се каже. И сега би било просто неприлично да откажа обясненията. Така че няма да ги откажа, поемам отговорността за разкриването на тайната. Мечовете ми ги даде Йенефер от Венгерберг. Това стана в Новиград, преди две седмици. Аз съм двимвеандра. С Йенефер се срещнахме случайно, при учителката, при която тъкмо бях приключила практиката си. Когато тя научи, че отивам на юг, и след като моята учителка гарантира за мен, госпожа Йенефер ми повери тази мисия. И ми даде препоръчително писмо до своя позната магичка в Марибор, при която сега възнамерявам да карам стаж.

— Как… — Гералт преглътна слюнката си. — Как е тя? Йенефер? Всичко ли е наред при нея?

— Съвсем наред, мисля. — Тициана Фреви го погледна изпод ресниците си. — Чувства се прекрасно, изглежда така, че да ѝ завиди човек. И аз ѝ завиждам, честно казано.

Гералт се изправи. Приближи се до стопанина на кръчмата, който едва не беше изгубил съзнание от страх.

— Е, нямаше нужда… — каза скромно Тициана, когато след малко стопанинът сложи пред тях бутилка „Ест Ест“, най-скъпото бяло вино от Тусент. И няколко допълнителни свещи, набутани в гърлата на празни бутилки. — Наистина ми е много неудобно — добави тя, когато след миг на масата се появиха блюда — едното с парченца сушено свинско, второто с пушена пъстърва, третото с най-различни сирена. — Вкарваш се в излишни разходи, вещерю.

— Имам си повод. И отлична компания.

Тя му благодари с кимане. И с усмивка. Мила усмивка.

След завършването на училището по магия всяка магьосница се изправяше пред избор. Тя можеше да остане в училището като учител асистент. Можеше и да помоли всяка от независимите учителки по магия да я вземе при себе си на стаж. Или да избере пътя на двимвеандрата.

Системата беше заимствана от другите гилдии. В много от тях ученикът, получил званието чирак, беше длъжен да извърши пътешествие, по време на което се устройва на временна работа в различни работилници и при различни майстори, ту на едно място, ту на друго, и накрая, след няколко години, се връщаше, за да издържи изпита за званието майстор. Разбира се, имаше и разлики. Принудените да се скитат, без да намират работа чираци често се срещаха очи в очи с глада и пътешествието се превръщаше в скитничество. Двимвеандра се ставаше по собствена воля и желание и Капитулът беше учредил за пътешестващите магички специална стипендия — както беше чувал Гералт, никак не малка.

— Този ужасен тип — присъедини се към разговора поетът — носеше медальон, подобен на твоя. Това беше един от Котараците, нали?

— Да. Не ми се говори за това, Лютиче.

— Прочутите Котараци — обърна се поетът към магьосницата. — Вещери, но несъстояли се. Неуспешна мутация. Безумци, психопати и садисти. Котараци са се нарекли сами, защото са като котки: агресивни, жестоки, непредсказуеми и своенравни. А Гералт, както винаги, омаловажава, за да ни успокои. Защото имаше заплаха, и то голяма. Чудо е, че се размина без бой, кръв и трупове. Щеше да има касапница като в Йело преди четири години. Всеки момент очаквах…

— Гералт помоли да не се говори за това — прекъсна го Тициана Фреви учтиво, но твърдо. — Да уважим желанието му.

Вещерът я погледна със симпатия. Тя му изглеждаше приятна. И привлекателна. Даже много привлекателна.

Той знаеше, че магьосничките се разкрасяват — престижът на професията изискваше магичката да предизвиква възхищение. Но разкрасяването никога не беше идеално, винаги оставаше нещо. Тициана Фреви не беше изключение. На челото й, малко под линията на косата, имаше няколко едва забележими следи от вариола, преболедувана вероятно в детството, когато у нея още не е имало имунитет. Линията на красивата уста беше леко нарушена от малък вълнист белег над горната устна. Гералт за кой ли път почувства яд, яд към своето зрение, към очите, позволяващи да се забележат такива несъществени подробности, дребни детайли, които в края на краищата бяха нищо в сравнение с това, че Тициана седеше на една маса с него, пиеше „Ест Ест“, ядеше пушена пъстърва и му се усмихваше. Вещерът познаваше много малко жени, чиято красота можеше да се смята за безупречна, и имаше основания да смята, че шансовете някоя от тях да му се усмихне, са нулеви.

— Той говореше за награда… — Когато Лютичето се захванеше с някоя тема, беше трудно да го накара човек да я смени. — Някой от вас знае ли какво имаше предвид? Гералт?

— Нямам никаква представа.

— А аз знам — похвали се Тициана Фреви. — Учудвам се, че още не сте чули, защото историята се разчу. Фолтест, кралят на Темерия, е обявил тази награда. За да се свали проклятието от дъщеря му, която е омагьосана. Убола се е с вретено и е заспала вечен сън, горката, според слуховете лежи в замъка в ковчег, обрасъл с глог. Според други слухове ковчегът ѝ е стъклен и е на върха на стъклена планина. Говорят още, че се е превърнала в лебед. А други казват, че е станала ужасно чудовище, стрига. В резултат на проклятие, защото принцесата е плод на кръвосмешение. Тези слухове се предполага, че ги разпространява Визимир, кралят на Редания, който има териториални спорове с Фолтест, сериозно се е скарал с него и е готов на всичко, за да му навреди.

— Наистина изглежда като измислица — каза Гералт. — Основана на приказка или легенда. Омагьосана и превърната в чудовище принцеса, проклятие като наказание за кръвосмешение, награда за онзи, който свали магията. Класика и баналност. Този, който го е измислил, не си е давал много зор.

— Случаят — добави двимвеандрата — има явен политически подтекст, затова Капитулът е забранил на магьосниците да участват в него.

— Приказка или не, същият този Котарак е повярвал в нея — рече Лютичето. — Явно бързаше към Вижима именно при тази омагьосана принцеса, за да свали заклинанието и да получи обещаната от крал Фолтест награда. Заподозря, че Гералт също отива там, и му се прииска да го изпревари.

— Сгрешил е — отвърна сухо Гералт. — Не съм тръгнал към Вижима. Нямам намерение да си пъхам носа в политически котел. Това е работа точно за някой като Бреен, който, както той сам каза, се нуждае от нея. Аз не се нуждая. Мечовете се намериха, няма нужда да поръчвам нови. Имам средства за съществуване. Благодарение на магьосниците от Рисберг…

— Вещерът Гералт от Ривия?

— Аз съм. — Гералт измери с поглед чиновника, който стоеше наблизо с мрачно изражение на лицето. — А кой пита?

— Това не е съществено. — Чиновникът вирна глава и изду бузи, опитвайки се да изглежда важен. — Същественото е съдебната призовка. Която ви връчвам. Пред свидетели. В съответствие със закона.

Чиновникът връчи на вещера свитък хартия. След което излезе, без да пропусне да дари Тициана Фреви с поглед, изпълнен с презрение.

Гералт счупи печата и разгърна свитъка.

— Datum ex Castello Rissberg, die 20 mens. Jul. anno1245 post Resurrectionem — прочете той. — В градския съд на Горс Велен. Ищец: дружество Комплекс Рисберг. Ответник: Гералт от Ривия, вещер. Предмет на иска: връщането на сума в размер хиляда новиградски крони. Ние молим, primo: да се задължи ответникът Гералт от Ривия да върне сумата от хиляда новиградски крони заедно със съответните лихви. Secundo: да се задължи ответникът да плати съдебните разходи съгласно установените норми. Tertio: да се обяви решение за незабавно изпълнение. Основание: ответникът е получил чрез измама от ищеца, дружеството Комплекс Рисберг, сумата от хиляда новиградски крони. Доказателство: копия от банковите преводи. Плащането е било извършено като аванс за работа, която ответникът не е свършил и която, поради злоумишленост, никога не е възнамерявал да свърши… Свидетели: Бирута Ана Маркет Икарти, Аксел Мигел Еспанса, Иго Тарвикс Сандовал… Мерзавци.

— Върнах ти мечовете — сведе поглед Тициана — и веднага ти стоварих проблеми на главата. Този чиновник ме проследи. Тази сутрин чух как разпитва за теб на пристана. И веднага след това се залепи за мен като репей за кучешка опашка. Сега знам защо. Този иск е по моя вина.

— Ще ти трябва адвокат — рече мрачно Лютичето. — Но не ти препоръчвам госпожа юристката от Керак. Тя е подходяща само за дела извън съдебната зала.

— Можем да забравим за адвоката. Обърна ли внимание на датата на иска? Обзалагам се, че делото вече е било гледано и присъдата е произнесена задочно. И че вече са конфискували сметката ми.

— Много съжалявам — каза Тициана. — Моя е вината. Прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам, не си виновна ти. А на Рисберг и съда дано им приседне. Уважаеми стопанино! Още една бутилка „Ест Ест“, ако може!

Скоро те останаха единствените гости в залата. Кръчмарят, демонстративно прозявайки се, им даваше да разберат, че е време да приключват. Първа си тръгна Тициана, а скоро я последва и Лютичето.

Гералт не отиде в стаята, която заемаха заедно с поета. Вместо това тихичко почука на вратата на Тициана Фреви. Тя отвори веднага.

— Чаках те — промълви жената, докато го издърпваше вътре. — Знаех, че ще дойдеш. А ако не беше дошъл, щях да тръгна да те търся.

Тя сигурно го беше приспала с магия, иначе той, разбира се, щеше да се събуди, когато си е тръгвала. А най-вероятно си беше тръгнала преди изгрев-слънце, още по тъмно. От нея беше останал аромат. Нежен мирис на перуника и круша. И още нещо. Рози?

На масичката, върху мечовете му, лежеше цвете. Роза. Една от белите рози, които растяха в множеството саксии, наредени около кръчмата.

Никой не помнеше какво е било това място, кой го е построил, на кого и за какво е служило. Зад кръчмата, в долината, бяха останали руините на древна постройка — някога голям и вероятно богат архитектурен комплекс. От зданието не беше оцеляло практически нищо, виждаха се само останките от основата, затрупани ями и тук-таме каменни блокове. Всичко друго е било разрушено и разграбено. Строителните материали бяха скъпи, нищо не биваше да пропада.

Влязоха под руините на разрушената порта, някога впечатляваща арка, а сега изглеждаща като бесило; впечатлението се засилваше от бръшляна, висящ като отрязано въже. Тръгнаха по алеята между дърветата — те бяха изсъхнали, осакатени и уродливи, сякаш засегнати от проклятието, надвиснало над това място. Алеята водеше към градина или по-скоро нещо, което някога е било градина. Гъсталак от тръни, жълтуга и пълзящи рози, които някога сигурно са били декоративна ценност, а сега представляваха дива и хаотична плетеница от клони, бодливи лози и сухи стъбла. Изпод тази плетеница надничаха останките от статуи и скулптури, изработени предимно в пълен ръст. Останките бяха толкова бедни, че беше невъзможно дори приблизително да се определи кого или какво са изобразявали. Не че това имаше някакво значение. Статуите бяха минало. Те не се бяха съхранили, значи бяха престанали да съществуват. Бяха останали само руини, и те, изглежда, щяха да съществуват много дълго, руините са вечни.

Руини. Паметник на разрушен свят.

— Лютиче.

— Какво?

— В последно време всичко, което можеше да тръгне на зле, тръгна на зле. И на мен ми се струва, че аз съм този, който развали нещата. С каквото и да се захвана напоследък, го провалям.

— Така ли ти се струва?

— Така ми се струва.

— Но изобщо не е така. Не очаквай обяснения. Омръзна ми да обяснявам. А сега се самосъжалявай мълчаливо, много те моля. В момента творя, а твоите оплаквания ме разконцентрират.

Лютичето приседна върху една рухнала колона, тикна шапката си назад, на тила, сложи крак връз крак, настрои лютнята.

И наистина повя вятър, внезапен и силен. Лютичето спря да свири. И шумно въздъхна.

Вещерът се обърна.

Тя стоеше на края на алеята, между разбития пиедестал на неразпознаваема статуя и оплетените храсти на изсъхнал дрян. Висока, с прилепнала рокля. Със сивкави петна по главата, характерни по-скоро за корсак, отколкото за сребърна лисица. С остри уши и удължена муцуна.

Гералт не помръдна.

— Обещах ти, че ще дойда. — В лисичата паст проблеснаха редици от остри зъби. — Някой ден. Този ден настана.

Гералт не помръдваше. На гърба си чувстваше познатата тежест на двата си меча, тежест, която му беше липсвала цял месец. Която обикновено му даваше спокойствие и увереност. Сега, в този момент, тежестта си беше само тежест.

— Дойдох… — Зъбите на агуарата проблеснаха. — Сама не знам защо дойдох. Може би, за да се сбогувам. Може би, за да ѝ позволя да се сбогува с теб.

Иззад лисицата се появи слабичка девойка с тънка рокличка. Бледото ѝ и неестествено неподвижно лице все още беше наполовина човешко. Но може би вече повече лисиче, отколкото човешко. Промените се извършваха бързо.

Вещерът поклати глава.

— Ти си я излекувала… съживила си я? Не, това е невъзможно. Значи, тя е била жива там, на кораба. Жива. Престорила се е на мъртва.

Агуарата гръмко залая. На Гералт му отне време, за да осъзнае, че това е смях. Че лисицата се смее.

— Някога ние можехме много неща. Илюзии за вълшебни острови, танцуващи в небето дракони, фалшиви огромни армии, приближаващи се към градските стени… Някога, отдавна. Сега светът се е променил, способностите ни намаляха… и ние се смалихме. Вече сме повече лисици, отколкото агуари. Но все пак дори най-малката, най-младата лисица е способна да излъже с илюзия вашите примитивни човешки сетива.

— За пръв път в живота си — каза той след малко — се радвам, че са ме излъгали.

— Не е вярно, че проваляш всичко. А за награда можеш да докоснеш лицето ми.

Той се изкашля, гледайки острите зъби.

— Хмм…

— Илюзиите са това, за което мислиш. От което се боиш. И за което мечтаеш.

— Какво?

Лисицата тихо изджафка. И се промени.

Тъмни, теменужени очи, пламтящи върху бледо триъгълно лице. Къдрици с цвят на гарванови крила, разрошени като в буря, падащи на каскада върху раменете, бляскави, отразяващи светлината като паунови пера, извиващи се като вълни при всяко движение. Устни, чудесно тесни и бледи под червилото. На шията — черна кадифена лента с обсидианова звезда, искряща и отразяваща наоколо хиляди отблясъци.

Йенефер се усмихна. Вещерът докосна бузата ѝ.

И тогава сухият дрян разцъфна.

А после подухна вятър, разнесе се трясък. Светът изчезна зад завеса от бели цветчета.

— Илюзия — чу Гералт гласа на агуарата. — Всичко е илюзия.

Лютичето беше спрял да пее. Но не бе оставил лютнята. Седеше върху къс от повалена колона. Гледаше небето.

Гералт седна до него. Той размишляваше за разни неща. Подреждаше в главата си разни неща. По-точно се опитваше да ги подреди. Съставяше планове. В по-голямата си част напълно нереални. Обещаваше си разни неща. Силно се съмняваше, че ще може да изпълни някое от обещанията си.

— А ти — рече изведнъж Лютичето — никога не хвалиш баладите ми. Колко само съм съчинил и изпял пред теб. А ти нито веднъж не ми каза: „Това беше хубаво. Искам да ми го изсвириш още веднъж“. Никога не си казвал такова нещо.

— Съгласен съм. Никога не съм казвал, че искам. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото не съм искал.

— Толкова голяма жертва ли е това? — не се предаваше бардът. — Толкова ли е трудно? Кажи: „Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.

— Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.

— Каза го напълно неискрено.

— И какво от това? Нали и без това ще я изсвириш?

— И още как!

Гералт се изправи.

— Време е да тръгваме, Лютиче.

— А? Накъде?

— Не е ли все едно?

— По принцип, да. Да тръгваме.