Интерлюдия

Лютичето, „Половин век поезия“ (фрагмент от чернова, която не е влязла в официалното издание)


Честно казано, вещерът ми е много задължен. С всеки ден все повече и повече.

Посещението при Пирал Прат в Равелин, завършило, както знаете, бурно и кърваво, все пак роди някакви плодове. Гералт попадна на следите на крадеца, похитил мечовете му. Това отчасти е и моя заслуга, тъй като аз благодарение на съобразителността ми насочих Гералт към Равелин. А на следващия ден точно аз, а не някой друг, осигурих на Гералт ново оръжие. Не можех да го гледам беззащитен. Ще кажете, че един вещер никога не е беззащитен? Че това е обучен във всякакъв вид бой мутант, който е два пъти по-силен и десет пъти по-бърз от нормален човек. Който натръшква за миг по земята трима въоръжени бандити с дъбова бъчварска летва? Че в допълнение към това владее магия, своите Знаци, с които се защитава напълно задоволително? Така е. Но мечът си е меч. Колко пъти ми е повтарял, че без меч се чувства гол. И аз му намерих меч.

Прат, както вече знаете, в знак на благодарност даде на мен и на вещера определена сума пари, не твърде щедра, както обикновено. На следващата сутрин отидох с чека във филиала на банка Джианкарди, както пожела Гералт. Дадох чека на касата.

Стоя и се оглеждам. И виждам, че някой ме наблюдава внимателно. Дама, не възрастна, но не и твърде млада, облечена елегантно, с вкус. Свикнал съм с втренчените женски погледи, мъжествената ми, хищническа красота ме прави неотразим за много жени.

Внезапно тя се приближава до мен, представя се като Етна Асидер и ми казва, че ме познава. Каква изненада, мен всички ме знаят, славата ми се носи напред, където и да отида.

— Научих, уважаеми поете — казва тя, — за неприятното приключение, с което се е сблъскал вашият приятел, вещерът Гералт от Ривия. Знам, че е изгубил оръжието си и спешно му трябва ново. Освен това знам колко трудно се намира добър меч. Случи се така, че на мое разположение има такъв меч. Остана ми от покойния ми съпруг, боговете да успокоят душата му. Дойдох в банката точно за да му направят оценка — за какво ѝ е меч на една вдовица? Оцениха го и са готови да го вземат на консигнация. А на мен парите ми трябват спешно, нали съм задължена да платя дълговете на покойния ми мъж, иначе кредиторите ще ме изядат. Затова…

След тези думи жената разгръща бродирано копринено покривало и аз виждам меч. Чудо, да ви кажа. Лек като перце. С изящна и елегантна ножница, ръкохватката обвита в гущерова кожа, позлатен ефес, увенчан с яспис с размера на гълъбово яйце. Вадя го от ножницата и не вярвам на очите си. На острието, малко над предпазителя, гравирано слънце. И до него надпис: „Без причина не вади, без чест не прибирай“. Значи, острието е изковано в Нилфгард, във Виролед, в града, чиито оръжейни работилници са прославени по цял свят. Докоснах острието с възглавничката на пръста ми — като бръснач, ви казвам.

Е, аз не съм някой балък, не реагирам по никакъв начин, гледам равнодушно как банковите чиновници се суетят, а някакво женище полира месинговите дръжки.

— Банка Джианкарди — казва жената — оцени меча на двеста крони. На консигнация. Само че ако ми платите в брой, ще ви го дам за сто и петдесет.

— Охо! — отвръщам аз. — Сто и петдесет, това са много пари. С тях къща можеш да си купиш. Макар и малка. И то в предградията.

— Ах, господин Лютиче — започва тя да чупи ръце и да рони сълзи. — Вие се подигравате с мен. Жесток човек сте, не пожалвате бедната вдовица. Но нямам друг изход. Ще ви го дам за сто.

И ето така, скъпи мои, аз реших проблема на вещера.

Връщам се в кръчмата „Под рака и змиорката“, Гералт вече седи там пред яйца с бекон, ха, очевидно рижата вещица пак го е гощавала на закуска със сирене и зелен лук. Приближавам се и — бум, меча на масата! Той едва не се задави. Хвърли лъжицата, вади меча от ножницата, гледа. Лицето му каменно. Но аз вече съм свикнал с мутацията му, знам, че лицето му не изразява никакви емоции. Колкото и да е развълнуван и щастлив, нищо от това няма да се забележи външно.

— Колко даде за него?

Искаше ми се да му кажа, че не е негова работа, но навреме си спомних, че го платих с неговите пари. Така че си признах. Той ми стисна ръката, но не каза нито дума и изражението на лицето му не се промени. Такъв си е той. Простосърдечен, но честен.

И ми каза, че заминава. Сам.

— Бих искал — изпревари той възраженията ми — да останеш в Керак. И внимателно да слушаш и наблюдаваш.

Разказа ми за случилото се предишния ден, за нощния си разговор с принц Егмунд. И през цялото време си играеше с меча както дете с новата си играчка.

— Нямам намерение да служа на принца — завърши накрая той. — Нито да участвам в кралската сватба през август като телохранител. Егмунд и братовчед ти са сигурни, че скоро ще заловят крадеца, който открадна мечовете ми. Не споделям оптимизма им. И това ми дойде тъкмо навреме. Ако имаше мечовете ми, Егмунд можеше да ме изнуди. Предпочитам сам да проследя крадеца в Новиград, през юли, в началото на търга у Борсодови. Върна ли си мечовете, повече в Керак няма да ме видят. А ти, Лютиче, си дръж устата затворена. За онова, което ни разказа Прат, не бива да разбира никой. Никой. Включително братовчед ти.

Заклех се, че ще мълча като гроб. И той ме изгледа странно. Сякаш не ми вярваше.

— Само че всичко може да се случи — продължи той, — така че трябва да имам резервен план. Затова бих искал най-вече да науча повече за Егмунд и неговите братя и сестри, за всички възможни претенденти за трона, за самия крал, за всички кралски роднини. Искам да знам за намеренията и заговорите им. Кой кого поддържа, кои фракции са най-активни и така нататък. Ясно ли е?

— Доколкото разбирам — отвърнах аз, — ти не желаеш да въвличаш Лита Нейд в тази история. И смятам, че постъпваш правилно. Червенокосата красавица сигурно има пълна информация по интересуващите те въпроси, но е твърде тясно свързана с местната монархия, за да се реши да разделя на две лоялността си — това първо. Второ, не ѝ казвай, че скоро ще изчезнеш и повече няма да се появяваш тук. Тъй като реакцията ѝ може да е яростна. Магьосниците, както сам си се убедил, не обичат, когато някой изчезва. Що се отнася до останалото, можеш да разчиташ на мен — обещах аз. — Ще си държа очите и ушите отворени и ще ги насочвам към правилната посока. С местната кралска фамилийка вече съм запознат и съм се наслушал на клюки. Милостивият крал Белоун е наплодил многочислено потомство. Сменял е жените доста често и с лекота, още щом си набележи някоя нова, старата своевременно напуска този свят, по някакво странно стечение на обстоятелствата внезапно ѝ се появява някоя нелечима болест и медицината се оказва безсилна. Така че в момента кралят има четирима законни синове, всеки от различна майка. Многобройните дъщери не влизат в сметката, тъй като те не могат да претендират за трона. Не броя и множеството копелета. Но трябва да се отбележи, че всички важни постове в Керак се заемат от съпрузите на дъщерите, братовчед ми Феран е изключение. А извънбрачните синове управляват търговията и промишлеността.

Вещерът като че ли слушаше внимателно.

— Четиримата синове от съпружеското ложе — продължих да разказвам аз — са следните по старшинство. Първородният, не му знам името, забранено е да се произнася в двора, замина след караница с баща си и следите му се изгубиха. Оттогава никой не го е виждал. Вторият, Елмер, го държат под стража, той е душевноболен, пияница, това като че ли е държавна тайна, но целият Керак го знае. Реалните претенденти са Егмунд и Ксандер. Те се мразят и Белоун ловко се възползва от това, държи и двамата в състояние на постоянна несигурност относно това кой ще го наследи, понякога демонстративно дава обещания на този или онзи фаворит, включително и на някои от копелетата. Сега по кьошетата се шепне, че е обещал да предаде короната на сина, който ще му роди новата жена, онази, за която официално ще се ожени в Ламас. Но двамата с братовчеда Феран — продължих аз — смятаме, че това са празни обещания, с помощта на които старият негодник смята да вкара младичката девойка в леглото си. Така че Егмунд и Ксандер са единствените реални претенденти за трона. И ако ще има държавен преврат, той ще бъде направен от някой от двамата. Запознах се с тях чрез братовчед ми. И двамата са… с такова впечатление останах… хлъзгави като лайно в майонеза. Ако разбираш какво имам предвид.

Гералт потвърди, че разбира, че той също е останал с такова впечатление, когато разговарял с Егмунд, но не можел да го изрази толкова красиво с думи.

След това се замисли дълбоко.

— Скоро ще се върна — каза най-накрая той. — А ти действай тук и наблюдавай внимателно.

— Преди да се сбогуваме — казах аз, — бъди приятел, разкажи ми повече за ученичката на твоята магьосница. Онази зализаната. Тя е същинска розова пъпка, трябва малко да се поработи над нея и ще разцъфне великолепно. Мисля да се заема с нея…

Изведнъж лицето му се промени. Той така удари с юмрук по масата, че чашите подскочиха.

— Дръж си лапите по-далеч от Мозаик, музикантче — така се обърна към мен, без капчица уважение. — Избий си го от главата. Нима не знаеш, че на ученичките на магьосниците им е строго забранен и най-невинният флирт? И за най-малкото подобно провинение Корал ще я сметне за недостойна за по-нататъшно обучение и ще я върне обратно в училището, а това ужасно компрометира ученичките и им носи голям срам, чувал съм за самоубийства по този повод. Корал не разбира от шеги. Тя няма чувство за хумор.

Исках да го посъветвам да се опита да погъделичка с кокоше перо цепката на задника ѝ, тази процедура лекува и най-намусените. Но не казах нищо, защото го познавах. Той не понасяше да говорят непредпазливо за жените му. Даже онези, с които прекарваше само една нощ. Така че се заклех в честта си, че невинността на зализаната адептка е зачеркната от дневния ред и че дори няма да флиртувам с нея.

— Ако толкова те е напънало — рече по-весело той на прощаване, — знай, че в местния съд срещнах една дама адвокат. Изглежда, че на всичко би се съгласила. Можеш нея да поухажваш.

Хубава работа. Аз, какво, да прекарам самото правосъдие?

Но пък от друга страна…

Загрузка...