Сезонът на бурите

Глава десета

Плотка, както обикновено, пръхтеше и се запираше още при вида на чергата, с пръхтенето изразяваше своя страх и протест. Не ѝ харесваше, когато вещерът увива главата ѝ. Още по-малко ѝ харесваше онова, което следваше скоро след това. Гералт изобщо не се учудваше от поведението на кобилата. Той също не обичаше това нещо. Разбира се, не му идваше да пръхти, но не се въздържа да изрази неодобрението си в друга форма.

— Наистина ме учудва — незнайно за кой път се зачуди Харлан Цара — твоето отвращение към телепортацията.

Вещерът не се включи в дискусията. Цара не беше и очаквал това.

— Прехвърляме те — продължи той — вече повече от седмица и всеки път физиономията ти е такава, сякаш отиваш на ешафода. Мога да разбера, че за обикновените хора преместването на материя все още е нещо страшно и необяснимо. Но мислех, че ти, вещерю, вече си свикнал с магията. Това не са времената на първите портали на Джофри Монк! Сега телепортацията вече е нещо обичайно и напълно безопасно. Телепортите са безопасни. А телепортите, отворени от мен, са отявлено безопасни.

Вещерът въздъхна. Случвало му се беше неведнъж и два пъти да вижда резултатите от действието на безопасните телепорти, беше участвал в сортирането на останките на хора, използвали телепорти. Затова беше наясно, че приказките за безопасните телепортали са подобни на твърденията: моето куче не хапе, моят син е добро дете, този бигос[26] е пресен, ще ти върна парите най-късно вдругиден, нощувах у една приятелка, сърцето ми е изпълнено с любов към родината и… отговори на няколко въпроса и веднага ще те пуснем.

Но нямаше друг изход или алтернатива. В съответствие с разработения в Рисберг план, задачата на Гералт беше всекидневно патрулиране в района на Погорие и разположените там селища, колонии, махали и къщи — местата, където Пинети и Цара се опасяваха, че ще има нови нападения на енергумена. Тези селища бяха разхвърляни из цялото Погорие, понякога доста далеч едно от друго. На Гералт му се наложи да признае и приеме факта, че успешното патрулиране не би било възможно без помощта на магическото телепортиране.

В помощ на конспирацията Пинети и Цара създадоха порталите на края на комплекса Рисберг, в голямо, празно и нуждаещо се от ремонт помещение, в което миришеше на плесен, паяжините се лепяха за лицето, а топчетата от изсъхнали миши екскременти хрущяха под ботушите. При активиране на заклинанието върху някоя от покритите с влага и мръсотия стени се появяваше огнен светещ контур на врата — или по-скоро порта, — зад която се кълбеше непрозрачно опалово сияние. На Гералт му се налагаше да пришпорва кобилата със завързани очи в това сияние — и тогава ставаше неприятно. Притъмняваше пред очите, след което вече не можеше да се види, чуе или усети нищо, освен студ. Вътре в черното небитие, сред тишината, безформието и безвремието студът беше единственото, което можеше да се почувства, всичко останало телепортът го изключваше и загасваше. За щастие, само за част от секундата. Прехвърлянето приключваше, реалният свят пламваше пред очите, а цвилещият от ужас кон потропваше с копита върху твърдата почва на реалността.

— Конят се бои, това е разбираемо — каза му за пореден път Цара. — Но твоят страх, вещерю, е напълно ирационален.

Страхът никога не е ирационален, въздържа се да отбележи Гералт. Освен в случаите на психично разстройство. Това беше едно от първите правила, на които учеха малките вещери. Добре е да изпитваш страх. Ако те е страх, значи има от какво да се боиш и ще бъдеш нащрек. Страхът не е нужно да се преодолява. Само не бива да му се поддаваш. И си струва да се учиш от него.

— Днес къде? — попита Цара, като отвори лакираната кутия, в която държеше пръчката си. — В кой район?

— Сухите скали.

— Постарай се да се добереш до Яворка преди залез-слънце. Ще те приберем оттам, аз или Пинети. Готов ли си?

— За всичко.

Цара започна да маха във въздуха с ръка и пръчка, сякаш дирижира оркестър, на Гералт даже му се стори, че чува музика. Магьосникът напевно рецитираше заклинание, звучащо като стихотворение. На стената засветиха огнени линии, образуващи сияещ правоъгълник. Вещерът изруга под нос, успокои трепкащия медальон, смушка кобилата с пети и я застави да пристъпи в млечното нищо.

Чернота, тишина, безформеност, безвремие. Студено. И изведнъж просветване и разтърсване, тропот на копита по твърдата земя.

Престъпленията, в които магьосниците подозираха енергумена, обладания от демон, се извършваха в околностите на Рисберг, в безлюден район, наречен Тукайско погорие, ивица от обрасли с древни гори хълмове, отделящи Темерия от Бруге. Названието на ивицата, както разправяха едни, се дължеше на легендарен герой на име Тукай или, както твърдяха други, на нещо съвсем различно. Тъй като в района нямаше други хълмове, беше прието да се казва просто Погорие и това съкратено наименование също фигурираше на много карти.

Погорие се простираше на около сто мили дължина и между двайсет и трийсет мили ширина. Западната част се характеризираше с интензивно използване на гората и производство на горска продукция. Там се сечаха дървета, развиваха се производствата и занаятите, свързани с използването на гората. На безлюдни места се създаваха селища, колонии, махали и лагери, където хората се занимаваха с горски неща, постоянно или временно, устроени или както им падне, в големи, средни, малки и съвсем малки стопанства. Понастоящем, по оценката на магьосниците, имаше около петдесет такива селища.

В три от тях бяха станали касапници, от които не беше оцелял никой.

Сухите скали, група обкръжени от гъсти гори ниски варовикови хълмове в самия западен край на Погорие, бяха западната граница на района за патрулиране. Гералт вече беше идвал тук, той позна мястото. На края на гората беше построена пещ за изпичане на варовика. Крайният продукт от това изпичане беше негасена вар. Пинети, когато бяха тук заедно, му обясни за какво е нужна тази вар, но Гералт не бе слушал внимателно и беше забравил. Някаква си там вар — това беше доста далеч от сферата на неговите интереси. Но край пещта работеха доста хора, за които същата тази вар беше основа на съществуването. Беше му възложено да защитава тези хора. И само това имаше значение.

Работниците го познаха, един му помаха с шапка. Той отговори на поздрава. „Аз си върша работата — помисли си. — Правя това, което трябва. За което ми плащат.“

Насочи Плотка към гората. Имаше пред себе си половин час път по горската пътека. Около миля го делеше от следващото селище. То се наричаше Плохачова просека.

За един ден вещерът изминаваше между седем и десет мили — в зависимост от района, при това посещаваше от няколко до двайсетина селища и до залез-слънце се добираше до определеното място, от което един от магьосниците го телепортираше обратно в замъка. На следващия ден всичко се повтаряше, но вече патрулираше в друг район на Погорие. Гералт избираше мястото на патрулиране на случаен принцип, като избягваше рутината и схемите, които можеха да направят появата му предсказуема. Въпреки това работата се оказа доста еднообразна. Вещерът обаче не се притесняваше от еднообразието, беше свикнал с него заради професията си; в повечето случаи само търпението, настойчивостта и последователността гарантираха успешното ловуване на чудовища. Впрочем до момента — и това не беше без значение — никой никога не беше имал желание да плати за неговото търпение, настойчивост и последователност толкова щедро, колкото магьосниците от Рисберг. Нямаше основания да се оплаква, трябваше просто да си върши работата.

Дори и да не вярва особено в успеха.

— Веднага след пристигането ми в Рисберг — обърна той внимание на магьосниците — вие ме представихте на Ортолан и на всички магове с висш ранг. Дори и да се предположи, че виновният за практикуването на гоеция и за масовите убийства не е бил сред тези магове с висш ранг, новината за присъствието на вещер в замъка трябва да се е разнесла. Вашият престъпник, ако има такъв, веднага ще разбере защо е нужно това, веднага ще се стаи, ще прекъсне всякаква дейност. Напълно. Или ще изчака да си тръгна и тогава ще я възобнови.

— Ще инсценираме, че си тръгваш — каза Пинети. — По-нататъшното ти пребиваване в замъка ще бъде тайно. Не се притеснявай, съществува магия, която ще гарантира секретността на това, което трябва да остане в тайна. Повярвай ми, ще можем да използваме тази магия.

— В такъв случай ежедневното патрулиране, вашата задача, има смисъл?

— Има. Върши си работата, вещерю. Не се безпокой за останалото.

Гералт си обеща тържествено да не се безпокои. Но съмнения имаше. И не се доверяваше напълно на магьосниците. Той си имаше свои подозрения.

Но не възнамеряваше да ги разкрива.

На Плохачова просека бодро удряха брадви и скърцаха триони, миришеше на прясна дървесина и борова смола. С активното изтребване на гората тук се занимаваше дървосекачът Плохач с голямото си семейство. По-възрастните членове на семейството сечаха и режеха, по-младите отсичаха клоните от дънерите на повалените дървета, най-малките носеха сухи клонки. Плохач видя Гералт, заби секирата си в един пън, избърса челото си.

— Здравейте. — Вещерът се приближи. — Как е при вас? Наред ли е всичко?

Похач го изгледа продължително и навъсено.

— Зле е — обади се най-накрая.

— Защо?

Плохач мълча дълго.

— Откраднаха ми трион — изръмжа той най-накрая. — Откраднаха ми трион! Как ви се струва? За какво яздите из сечищата, господине, а? А Торквил със своите за какво се мъкне из гората, а? Уж патрулирате, а? А крадат триони!

— Ще се заема с това — гладко излъга Гералт. — Ще се заема с тази работа. Всичко хубаво.

Плохач се изплю.

На следващата просека, този път Дубкова, всичко беше наред, никой не беше застрашавал Дубкова и като че ли не бяха откраднали нищо. Гералт дори не спря Плотка. Той се насочи към съседното селище. Наричано Варилня.

Придвижването между селищата ставаше по горски пътища, разрити от колелата на каруците. Гералт често се натъкваше на впрягове, както натоварени с горска продукция, така и празни, пътуващи, за да бъдат натоварени. Срещаше групи пешаци, движението беше удивително активно. Дори в дълбините на гората рядко беше напълно безлюдно. Над папратите, като гръб на нарвал над морските вълни, изведнъж се появяваше задницата на жена, навела се да бере плодчета или други горски дарове. Между дърветата понякога с рязка походка сновеше нещо, по контури и облик наподобяващо зомби, но всъщност се оказваше старец, търсещ гъби. Понякога нещо с бесни викове разкъсваше храсталака — това бяха деца, утеха за дървосекачите и въглищарите, въоръжени с лъкове, направени от клони и върви. Изумително беше колко вреда може да се нанесе на природата с толкова примитивно оборудване. И беше плашеща мисълта, че някога тази орда ще порасне и ще се сдобие с професионално оборудване.

Селището Варилня, където също цареше тишина и нищо не пречеше на работата и не заплашваше работещите, беше получило толкова оригиналното си наименование заради факта, че тук се вареше поташ, полезен за производството на стъкло и сапун продукт. Поташът, както обясниха на Гералт магьосниците, се получавал от дървесна пепел, каквато имало много в района. Гералт вече беше посещавал — и се канеше да посети и днес — намиращите се наблизо селища на въглищари. Най-близкото се наричаше Дъбровец и пътят към него минаваше край голямо струпване на огромни многовековни дъбове. Дори по пладне, при безоблачно небе, под дъбовете винаги падаше мрачна сянка.

Точно при тези дъбове почти преди седмица Гералт беше срещнал за първи път констабъл Торквил и неговия отряд.

Когато изскочиха в галоп иззад дъбовете и го обкръжиха от всички страни, със зелените си маскировъчни униформи и с дълги лъкове на гърбовете, Гералт първоначално ги взе за Лесничеите, членовете на прочутата доброволна паравоенна формация, наричащи себе си Пазителите на гората и занимаващи се с ловуване на не-хора, главно елфи и дриади, и убиването им по изтънчени начини. Случваше се Лесничеите да обвинят скитащите се из гората в заговор с не-хората или търговия с тях, като и за двете неща ги заплашваше линчуване, а доказването на невинността беше трудно. Неочакваната среща при дъбовете се оказа толкова опасна, че Гералт въздъхна с дълбоко облекчение, когато научи, че зелените конници са пазители на реда в изпълнение на своите задължения. Командирът им — мургав тип с пронизващ поглед, — който се представи като констабъл на служба при съдебния пристав на Горс Велен, рязко и настойчиво поиска Гералт да съобщи какъв е, и когато вещерът го направи, пожела да види вещерския знак. Медальонът с озъбения вълк не само че беше признат за задоволително доказателство, но и предизвика възхищение сред пазителите на реда. Уважението, както се оказа, се разпространи и върху самия Гералт. Констабълът слезе от коня, помоли вещера да стори същото и го покани на разговор.

— Аз съм Франс Торквил. — Констабълът свали маската на неприветлив професионалист и се оказа спокоен и разсъдлив човек. — А ти си Гералт от Ривия. Същият този Гералт от Ривия, който преди месец в Ансегис спаси от смърт жена и дете, като уби чудовище човекоядец.

Гералт стисна устни. За щастие, вече беше успял да забрави за Ансегис, за чудовището с бронята и за човека, умрял по негова вина. Това дълго го беше измъчвало, докато най-накрая не беше убедил себе си, че е направил всичко възможно, че е спасил двамина, а чудовището повече няма да убие никого. Сега всичко се върна.

Франс Торквил като че ли не забеляза сянката, която пропълзя по лицето на вещера при неговите думи. А дори и да я беше забелязал, това не го притесни.

— Излиза, вещерю — каза той, — че ние с теб се мъкнем по една и съща причина из тези гъсталаци. От пролетта из Тукайско погорие започнаха страшни неща, много тежки произшествия. И на това трябва да се сложи край. След касапницата в Каблонки посъветвах маговете от Рисберг да наемат вещер. Явно са ме послушали, макар че не обичат съветите.

Констабълът свали шапката си и я почисти от игличките и семената. Шапката му беше със същия фасон като на Лютичето, само че от филц с по-лошо качество. И перото му беше не на чапла, а на фазан.

— От доста време охранявам реда и закона в Погорие — каза той, гледайки Гералт в очите. — Без да се хваля, доста злодеи съм хванал, доста сухи клони съм украсил с тях. Но това, което става тук напоследък… Срещу него трябваше да се привлече някой като теб. Такъв, който разбира от заклинания и от чудовища и който няма да се уплаши нито от чудовище, нито от упир, нито от дракон. Чудесно, ще патрулираме заедно и ще охраняваме хората. Аз — срещу моята скромна заплата, ти — срещу парите на магьосниците. Интересно, колко ли ти плащат за тази работа?

„Петстотин новиградски крони, преведени авансово в банковата ми сметка — помисли си Гералт, но нямаше намерение да му го казва. — За толкова купиха услугите и времето ми магьосниците от Рисберг. Петнайсет дни от моето време. А след още петнайсет дни, независимо от това какво ще се случи, ще ми преведат още толкова. Щедро. Повече от задоволително.“

— Е, сигурно не плащат малко. — Франс Торквил бързо разбра, че няма да дочака отговор. — Могат да си го позволят. Ще ти кажа едно нещо: колкото и да плащат, не е твърде много. Защото това е мръсна работа, вещерю. Отвратителна, черна и противоестествена. Злото, което вилня тук, е дошло от Рисберг, залагам си главата. Магьосниците някак са забъркали нещо с магията си. Защото тяхната магия е като чувал със змии: колкото и да го завързваш, накрая ще изпълзи нещо отровно оттам.

Констабълът погледна въпросително към Гералт, но осъзна, че вещерът няма да му разкаже нищо, никакви подробности за договорката си с магьосниците.

— Те запознаха ли те с детайлите? Разказаха ли ти какво се случи в Чиси, в Каблонки и Роговизна?

— Донякъде.

— Донякъде — повтори Торквил. — Три дни след Белетейн — селището Чиси, убити девет дървосекачи. Средата на май — селището на резачите в Каблонки, дванайсет убити. Началото на юни, Роговизна, колония от въглищари. Петнайсет жертви. Ето къде е „донякъде“ понастоящем, вещерю. Защото това не е краят. Залагам си главата, че не е краят.

Чиси, Каблонки, Роговизна. Три масови убийства. Това не е някакъв си случаен срив в работата, не е демон, който се е измъкнал и е избягал, без калпавият гоет да успее да се справи с него. Това е умишлено планирана акция. Някой трикратно е вселил демон в носител и три пъти го е изпратил да убива.

— Много неща съм виждал. — Мускулите върху скулите на констабъла започнаха да играят силно. — Не един бой, не един труп и не два. Нападения, грабежи, бандитски набези, кръвно отмъщение, разчистване на сметки, дори една сватба, след която изнесоха шестима покойници, включително и жениха. Но да режеш сухожилия, а после да убиваш осакатените? Да сваляш скалпове? Да прегризваш гърла със зъби? Да изкормваш жертвите, докато са живи, и да им изваждаш червата? И, най-най-накрая, да строиш пирамиди от отрязаните глави? С кого си имаме работа тук, питам? Това не ти ли го казаха магьосниците? Не ти ли обясниха защо им трябва вещер?

За какво им беше необходим на магьосниците от Рисберг вещер? Толкова необходим, че да го принудят чрез шантаж да работи за тях? Нали магьосниците биха могли да се справят сами с всеки демон и всеки носител, и то без особени усилия? Fulmen sphaericus[27], Sagitta Aurea[28] — ето две магии от многото, с които може да се порази енергумен от далечина сто крачки, и е съмнително, че ще оцелее след това. Но не, магьосниците искат вещер. Защо? Отговорът е прост — този, който е станал енергумен, е магьосник, събрат, колега. Един от колегите от братството призовава демони, позволява им да се вселят в него и отлита, за да убива. Правил е това вече три пъти. Но един магьосник никак не бива да мята в колега кълбовидни мълнии или да го пронизва със златна стрела. Против колегата е нужен вещер.

Той не можеше и не искаше да разкаже за това на Торквил. Не можеше и не искаше да му казва това, което е казал на магьосниците в Рисберг. И на което те реагираха с пренебрежение. Като на някаква баналност.

— Все пак вие с това се занимавате. Все пак се развличате с тази, както я наричате, гоеция. Призовавате тези същества, измъквате ги от техните измерения, иззад затворени врати. Със същата неизменна песен: ние ще ги контролираме, ще ги подчиним, ще ги накараме да ни слушат, ще ги впрегнем в работа. Със същото неизменно оправдание: ще узнаем тайните им, ще ги накараме да разкрият загадките си и благодарение на това мощта на магията ни ще нарасне многократно, ще лекуваме и изцеляваме, ще ликвидираме болестите и природните бедствия, ще направим света по-добър, а човека — по-щастлив. И непременно ще се окаже, че това е лъжа, че вие сте загрижени изключително за собствената си сила и власт.

Цара явно напираше да възрази, но Пинети го спря.

— Що се отнася до съществата зад затворени врати — продължи Гералт, — тези, които за удобство наричаме демони, несъмнено вие знаете за тях същото, което и ние, вещерите. Това, което ние сме изяснили отдавна, и то е написано във вещерските протоколи и хроники. Демоните никога, за нищо на света няма да ви издадат никакви свои тайни. Те никога няма да ви позволят да ги впрегнете в работа. Ще ви позволят да ги призовете и да ги доведете в нашия свят само за едно нещо — те искат да убиват. Защото това им харесва. И вие го знаете. Но им давате тази възможност.

— Да преминем от теорията към практиката — каза Пинети след продължително мълчание. — Мисля, че в протоколите и хрониките на вещерите е написано нещо и за това. И ние очакваме от теб, вещерю, не трактати на тема морал, а практически решения.

— Приятно ми беше да се запознаем. — Франс Торквил протегна ръка на Гералт. — Време е за работа, за патрулиране. Да се служи, да се защитават хората. Затова сме тук.

— Затова.

Когато вече беше на седлото, констабълът се наведе.

— Обзалагам се — каза тихо той, — че това, което ще ти кажа сега, ти е добре известно. Но аз все пак ще ти го кажа. Бъди внимателен, вещерю. Бъди нащрек. Не искаш да говориш, но и аз знам някои неща. Магьосниците като нищо са те наели, за да оправиш онова, което те са забъркали, да изчистиш гадостите, които те са натворили. Но ако нещо се обърка, ще търсят изкупителна жертва. И ти си много подходящ за целта.

Небето над гората започна да тъмнее, внезапен вятър зашумя в короните на дърветата. Разнесе се далечен гръм.

— Ако не е буря, ще е порой — каза Франс Торквил при следващата им среща. — През ден бури и дъждове. И като резултат всички следи са заличени, как да ги търсиш. Удобно, нали? Като по поръчка. Това също ми мирише на магия, от Рисберг по-конкретно. Говори се, че магьосниците могат да управляват времето. Да призовават магически вятър, а обикновения така да го омагьосват, че да духа накъдето си поискат. Да подгонват облаците, да предизвикват дъжд или градушка и дори буря да разразят по поръчка. Когато им е изгодно. Например за да заличат следите. Какво ще кажеш, Гералт?

— Магьосниците умеят много неща, факт — отвърна Гералт. — Времето винаги са умеели да го управляват, още от Първото приземяване, което, както смятат, не е завършило с катастрофа само благодарение на заклинанията на Ян Бекер. Но може би не си струва да ги обвиняваме за всички бедствия и катастрофи. В края на краищата ти говориш за природни явления, Франс. Просто сезонът е такъв. Сезонът на бурите.

Гералт пришпори кобилата си. Слънцето вече клонеше към заник, а преди смрачаване беше планирал да посети още няколко селища. Най-близо беше колонията на въглищарите, разположена на поляна на име Роговизна. Когато беше там за първи път, го съпровождаше Пинети.

Мястото на касапницата, за учудване на вещера, вместо да се окаже унило и безлюдно, всъщност беше доста оживено, тук кипеше работа.

Въглищарите — те наричаха себе си саждари — работеха върху строителството на нова жижна, съоръжение за получаване на дървени въглища. Жижната имаше формата на купол, построен от дървета — не някакво безформено струпване, а структура, издигната внимателно и прецизно. Когато Гералт и Пинети пристигнаха на поляната, завариха въглищарите да покриват тази структура с мъх и грижливо да я посипват с почва. Втората жижна, построена по-рано, вече работеше, тоест димеше интензивно. Цялата поляна беше изпълнена с лютив за очите дим, остра миризма на смола атакуваше ноздрите.

— Колко отдавна… — Вещерът се изкашля. — Колко отдавна, казваш, се случи…

— Точно преди месец.

— А хората си работят тук, сякаш нищо не е станало?

— Дървните въглища — поясни Пинети — се радват на огромно търсене. Само въглищата позволяват при изгаряне да се получи температура, достатъчна за разтопяване на метала. Металургичните пещи в Дориан и Горс Велен не биха могли да функционират без въглища, а металургията е най-важният и най-бързо развиващият се отрасъл на промишлеността. Благодарение на това търсене въглищарството е доходна професия, а икономиката, вещерю, не търпи празнота. Убитите въглищари ги погребаха ей там, виждаш ли могилата? Пясъкът е още свеж и жълт. А на тяхно място дойдоха нови. Жижните димят, животът продължава.

Слязоха от конете. Въглищарите не им обръщаха внимание, бяха твърде заети. Ако някой се заинтересува от тях, това бяха само няколко жени и деца, които тичаха между колибите.

— Че как — отгатна Пинети въпроса, който вещерът не беше задал. — Сред погребаните под могилата също имаше деца. Три. Три жени. Девет мъже и юноши. Последвай ме.

Минаха между редиците от сушащо се дърво.

— Няколко мъже — каза магьосникът — са били убити на място, разбили са им главите. Останалите са ги обезвредили и обездвижили, и са им прерязали с нещо остро сухожилията на краката. На мнозина, включително и на всички деца, освен това са им счупили ръцете. Прерязани гърла, изкормени кореми, отворени гръдни клетки. Одирали са им кожата от гърбовете, скалпирали са ги. Една от жените…

— Достатъчно. — Вещерът гледаше черните петна кръв, които все още се виждаха върху брезовите пънове. — Достатъчно, Пинети.

— Трябва да знаеш с кого… с какво си имаш работа.

— Вече знам.

— Още една последна подробност. Не излизат телата. На всички убити са им били отрязани главите. И са натрупани на пирамида, тук, точно на това място. Главите са били петнайсет, а телата тринайсет. Две тела са изчезнали. — Магьосникът направи кратка пауза и продължи: — Почти по същия начин са се разправили с жителите в две други селища: Чиси и Каблонки. В Чиси са загинали девет души, а в Каблонки — дванайсет. Ще те заведа там утре. Днес ще минем още през Нова Смоларна, не е далеч. Ще погледаш производството на дървесна смола и катран. Ако ти се наложи да смажеш нещо с катран, ще знаеш откъде се е взел.

— Имам въпрос.

— Да?

— Необходимо ли беше непременно да прибягвате до изнудване? Не вярвахте, че ще дойда по своя воля в Рисберг?

— Мненията се разделиха.

— Да ме вкарат в затвора в Керак, а после да ме пуснат, но да продължават да ме заплашват със съд — чия беше тази идея? Кой го измисли? Корал, нали?

Пинети го погледна. Гледа го дълго.

— Вярно е — призна си той най-накрая. — Това беше нейна идея. И неин план. Да те приберат, после да те освободят, да те заплашват. И в края на краищата да стане така, че преследването да бъде прекратено. Тя направи това веднага след отпътуването си, досието ти в Керак вече е чисто като сълза. Имаш ли още въпроси? Не? Тогава да вървим в Нова Смоларна, да се полюбуваш на катрана. После ще отворим телепортал и ще се върнем в Рисберг. Иска ми се вечерта да се разходя до моята рекичка с въдица. Мушиците се роят, пъстървата ще яде… Ходил ли си някога на риболов, вещерю? Харесва ли ти риболовът?

— Ловя, когато ми се дояде риба. Винаги нося със себе си връв.

Пинети мълча дълго.

— Връв — изрече той най-накрая със странен тон. — Въженце с късчета оловни тежести. И множество кукички. На които се нанизват червеи.

— Да. Защо?

— Нищо. Просто така попитах.

Вещерът отиваше към Сошница, още едно селище на въглищари, когато гората изведнъж утихна. Млъкнаха сойките, някой преряза като с нож граченето на гаргите, внезапно престана да кълве кълвачът. Гората застина в ужас.

Гералт подкара кобилата в галоп.