VI. Джена. Сестра Кокина. Тамра, Микела, Луиз, Кучето с кръста. Какво се случи на полянката с градинския чай.

Този ден се стори на Роланд един от най-дългите в живота му. От време на време се унасяше, но не заспиваше дълбоко; папурът си казваше думата и той вече бе повярвал, че с помощта на Джена действително може да се измъкне оттук. Оставаха само револверите му… дано Джена му помогне и за това.

Часовете бавно се точеха, той ги запълваше със спомени за едно време — за Гилеад и приятелите си, за състезанието по отгатване на гатанки по време на панаира през Широкоземието, което за малко да спечели. Накрая друг си тръгна с гъската, но Роланд почти успя. Замисли се за майка си и баща си, за Ейбъл Вани, който цял живот се мъчи, но живя благородно, и за Елдред Джонас, който цял живот се мъчи, но извърши безчет злодеяния… докато един прекрасен пустинен ден Роланд го застреля на седлото му.

И както винаги мислите му се насочиха към Сюзан.

„Ако ме обичаш, Роланд, люби ме…“ — казваше тя… и той я послуша.

Послуша я.

И така минутите отминаваха. Приблизително на всеки час изваждаше папура изпод възглавницата си и отхапваше. Мускулите му вече не се гърчеха така неудържимо и сърцето му не биеше толкова силно. Роланд си го обясняваше с предположението, че веществото в тръстиките вече не се бори толкова ожесточено с лекарството на сестричките, защото взима надмощие.

Блестящите ивици на слънчевите лъчи, които прозираха през белия копринен таван, бавно се отместваха на запад и най-сетне сумракът, който сякаш винаги се плискаше на пода на отделението, започна да се надига над леглата като прилив. По западната стена на продълговатото помещение разцъфнаха розово-оранжевите отблясъци на залеза.

Вечерята му донесе сестра Тамра — супа и пак питка. Сетне постави до ръката му пустинна лилия. Направи го с усмивка. Страните и бяха разцъфнали като божури. Днес всичките сестрички бяха румени и засмени, като пиявици, които са смукали кръв до пръсване.

— От обожателката ти, Джими. Толкова е трогателна! Тази лилия означава: „Не забравяй обещанието ми“. Какво ти е обещала, а, Джими, брат на Джони?

— Да се срещнем отново и да поговорим.

Тамра избухна в такъв силен смях, че камбанките, обточващи булото й, задрънчаха. Сплете длани и едва не затанцува в съвършен екстаз:

— Сладка като мед! О, да! — Тя погледна Роланд. — Какво тъжно обещание, ще остане неизпълнено. Няма да я видиш никога повече, хубавецо. — Взе паницата. — Голямата сестра така реши. — Изправи се; усмивката не слизаше от устните й. — Защо не махнеш този отвратителен сигул от себе си?

— Не мисля.

— Брат ти вече го свали — виждаш ли! — Роланд проследи вдигнатия и показалец и забеляза златния медальон в другия край на пътеката, където беше паднал, когато Ралф го захвърли.

Сестра Тамра го изгледа с усмивка.

— Реши, че медальонът го разболява, и го свали. Ще постъпиш мъдро, ако го махнеш и ти.

— Не мисля — повтори Роланд.

— Е — примирено въздъхна тя и го остави сам сред празните легла, чиито бели завивки блестяха сред сгъстяващи те се сенки.

Клепките му започнаха да се притварят, но Роланд се насили да остане буден, докато пламтящите багри, които сякаш кървяха през западната стена на лечебницата, изгаснаха и се превърнаха в пепел.

Сетне отново си отхапа от папура и почувства в тялото си прилив на сили — истински сили, не някакви си жалки гърчове и сърцебиене. Вгледа се в захвърления медальон, който проблясваше в последните отблясъци на деня и даде безмълвно обещание пред Норман: ще даде двата медальона на роднините му, ако ка го срещне с тях по пътя.

За пръв път през този ден му олекна на сърцето и се унесе в дрямка. Като се събуди, съвсем се беше смрачило. Докторчетата пееха необикновено пронизително. Извади един папур изпод възглавницата си и тъкмо да го пъхне в устата си, един леден глас го сряза:

— О-хо, значи Голямата сестра беше права. Тайни имаш, значи.

Сърцето на Роланд спря. Огледа се и забеляза сестра Кокина, която тъкмо се изправяше. Докато е дрямал, незабелязано се беше промъкнала в лечебницата и се беше свряла под леглото вдясно, за да го следи.

— Откъде имаш това? Кой…

— Аз му го дадох.

Кокина рязко се обърна. По пътеката се задаваше Джена. Беше захвърлила бялата одежда. Не беше свалила булото с камбанките, но се бе преоблякла в проста карирана риза, джинси и протрити ботуши. Стискаше нещо. В лечебницата беше твърде тъмно, но на Роланд му се стори, че…

Ти — просъска злобно сестра Кокина. — О, само като кажа на Голямата сестра…

— Няма да кажеш нищо на никого — сряза я Роланд.

Да беше обмислял как да се измъкне от примките, в които бе омотан, щеше да сбърка, но както винаги, се справяше най-успешно, когато мислеше най-малко. Само след миг двете му ръце и левият му крак бяха свободни. Десният му глезен обаче се заплете и той увисна с рамене на леглото и единият крак във въздуха.

Кокина се извърна и просъска като котка. Устните и се опънаха назад и разголиха острите и като бръснач зъби. Втурна се към него с разперени пръсти, завършващи с изпочупени остри нокти.

Роланд сграбчи медальона и го насочи срещу нея. Тя се отдръпна като опарена, обърна се рязко и продължавайки да съска, се втурна към сестра Джена сред гневното шумолене на белите поли на дрехата си.

— Ще видиш ти, нахална уличнице! — кресна дрезгаво.

Роланд се помъчи да се изправи, но не успя. Кракът му беше приклещен здраво в проклетата примка, която сякаш наистина беше стегната като клуп около глезена му.

Джена вдигна ръце и Роланд се увери, че е бил прав — беше донесла револверите му заедно със стария колан и изтърканите кобури, които носеше, откакто напусна Гилеад.

— Стреляй, Джена! Стреляй!

Тя обаче заклати глава като в онзи ден, когато я молеше да свали булото си, за да види косата й. Камбанките дрънкаха настойчиво и острият им писък се вряза в съзнанието на Стрелеца като шип.

„Тъмните камбанки. Сигулът на техния ка-тет. Какво…“

Песента на докторчетата се извиси в остър, писклив вой, заплашителен като гласа на самите камбанки. От сладката мелодия не остана и следа. Сестра Кокина тъкмо посягаше към гърлото на Джена, но ръцете и увиснаха във въздуха — самата Джена дори не бе примигвала.

— Не! — прошепна Кокина. — Не можеш!

Вече го направих — отвърна Джена и в този миг Роланд забеляза насекомите. От краката на брадатия се спусна цял батальон. Но сега от сенките извираше цяла армия, по-могъща и многобройна от всички армии на света; ако вместо от насекоми се състоеше от мъже, спокойно щеше да надхвърля по численост всички войници, носили оръжие в цялата дълга и кървава история на Средния свят.

Но гледката, която остана запечатана в съзнанието на Роланд и години наред го преследваше в най-страшните му кошмари, не бяха прииждащите пълчища по пода, а леглата. Две по две от двете страни на пътеката, те постепенно почерняваха, като правоъгълни светилници, които един след друг угасваха.

Кокина се разпищя и взе на свой ред да клати глава и да дрънчи със звънчетата си. Но на фона на острия, властен зов на Тъмните камбанки гласът им отекваше кухо и фалшиво.

Насекомите продължаваха да прииждат, почерняйки пода и леглата.

Джена се втурна покрай пищящата сестра Кокина, хвърли револверите на леглото до Роланд и бързо развърза примката. Той освободи крака си от мрежата.

— Хайде — подкани го. — Повиках ги, но не зная дали ще мога да ги спра.

Сестра Кокина продължаваше да пищи, но вече не от ужас, а от болка. Гадините я бяха надушили.

— Не гледай — заповяда Джена и помогна на Роланд да се изправи на крака. Той си рече, че никога не се е радвал толкова на способността си да стои изправен. — Хайде. Трябва да побързаме. Писъците и ще разбудят останалите. Скрих ботушите и дрехите ти на пътеката, която извежда оттук — взех, каквото можах. Как си? Имаш ли сили?

— Благодарение на теб. — Роланд не знаеше докога ще му стигнат… а и в настоящия миг това най-малко го вълнуваше. Джена грабна двата последни стръка папур — в опитите си да се измъкне от мрежата ги беше разпилял по цялата възглавница — и го помъкна по пътеката далеч от насекомите и сестра Кокина, чиито писъци вече заглъхваха.

Роланд надяна колана с кобурите в движение, без да изостава.

От платнището на шатрата ги деляха три двойки легла… едва сега забеляза, че лечебницата всъщност е схлупена шатра, а не просторен павилион. Копринените стени и тавани бяха оръфани брезентови платнища, достатъчно протрити да пропускат лъчите на Целуващата луна в трета четвърт. Самите легла не бяха никакви легла, а две редици нарове.

На излизане се обърна назад — на пода, където допреди малко стоеше сестра Кокина, бе останала само една гърчеща се черна гърбица. При вида и Роланд бе осенен от изключително неприятна мисъл.

— Забравих медальона на Джон Норман. — В душата му като ураган се изви мъчително терзание, почти равняващо се на мъката по починал близък.

Джена бръкна в джоба на джинсите си и извади златното украшение. То проблесна на лунната светлина.

— Аз го прибрах.

Не знаеше кое го изпълни с по-голяма радост — самият медальон или фактът, че лежи в дланта й. Това означаваше, че не е като останалите.

Сякаш да разсее това впечатление, преди да му е повярвал напълно, тя го подкани:

— Вземи го, Роланд… не мога да го държа повече.

Докато го поемаше, забеляза непогрешимите отпечатъци от изгорено по пръстите й.

Хвана дланта и й целуна поред всички белези.

— Благодаря ти, саи. — Беше готова да се разплаче. — Благодаря ти, скъпи. За тези прекрасни целувки си струва човек да изтърпи какво ли не. А сега…

Погледът и се насочи нанякъде и Роланд го проследи, По каменистата пътека насреща им се приближаваха няколко светлинки, които неспокойно мърдаха нагоре-надолу.

Отвъд се виждаше сградата, където живееха сестричките — не метох, а разрушена хасиенда, на вид поне отпреди хиляда години. Светлинките бяха три; като наближиха още малко, Роланд забеляза че и сестрите са само три. Мери не беше с тях.

Приготви револверите за стрелба.

— Оооо, той бил стрелец! — Луиз.

Страховит човек! — Микела.

— Намерил е и любимата, и револверите си! — Тамра.

— Продажната си уличница! — Луиз.

Злобен смях. Но не се страхуваха… във всеки случай не и от неговите револвери.

— Прибери ги — нареди Джена и докато извърне поглед, вече бяха в кобурите.

Междувременно другите се бяха доближили.

— Ооо, я вижте, тя плаче! — Тамра.

— Захвърлила е бялата дреха! — Микела. — Сигурно плаче за нарушения обет.

— Защо ридаеш, сестро? — Луиз.

— Той целуна изгорените ми пръсти — каза Джена. — Никой никога не ме е целувал. Така ми се доплака.

— Ооооо! — Колко трога-ателно!

— Още малко ще напъха и малкото си нещо в нея! Още по-трогаателно!

Джена слушаше подигравките им без капка гняв. Като млъкнаха, заяви:

— Тръгвам с него. Дръпнете се.

Те я зяпнаха потресени, престореният им смях замря на устните им.

— Не! — прошепна Луиз. — Да не си полудяла? Знаеш какво ще се случи!

— Не зная, нито пък ти знаеш. Но ми е все едно.

Поизвърна се и протегна ръка към входа на овехтялата болнична шатра. На лунната светлина изглеждаше маслиненосивкава, а над входа беше изрисуван избелял червен кръст. Роланд се питаше колко ли градове са обиколили сестричките с тази шатра, отвън съвсем малка и проста, а отвътре — просторна и величествена, вечно потънала в сумрак. Колко ли градове са обиколили и колко ли години са изминали оттогава.

През отвора като лъскав черен език изпъплиха докторчетата. Вече не пееха. Мълчанието им бе зловещо.

— Отдръпнете се, или ще ги изпратя върху вас.

— Да не си посмяла! — с ужасен шепот възкликна сестра Микела.

— О! Вече ги изпратих на сестра Кокина. Тя стана част от лека им.

Трите така зяпнаха, сякаш леден вятър се изви в изсъхнала гора. Не че толкова се бяха загрижили за собствената си безценна кожа. Стореното от Джена далеч надминаваше всичките им представи.

— Бъди проклета тогава! — каза сестра Тамра.

— Кой говори за проклятие! Сторете път.

Те се отдръпнаха. Докато двамата бегълци ги подминаваха, уплашено се отдръпнаха от Роланд… но Джена като че ли ги плашеше повече.

— Проклета ли? — въпросително повтори той, като за обиколиха хасиендата и излязоха на пътеката. Целуващата луна къпеше в блясък полусрутената купчина камъни. Бледите и лъчи осветяваха малка черна дупка в склона. Сигурно това бе така нареченият Дом за размисъл. — Какво искаха да кажат с това „бъди проклета“?

— Няма значение. Вече няма от какво да се страхуваме, остана само сестра Мери. Никак не ми харесва това, че още не сме я срещнали.

Тя понечи да ускори ход, но Роланд я сграбчи за ръката и я извърна към себе си. Песента на докторчетата отново отекваше едва доловимо в мрака — напускаха метоха на сестричките и Елурия, ако чувството му за ориентация още работеше. По-точно останките от Елурия.

— Кажи ми какво искаха да кажат.

— Може би нищо. Не ме питай, Роланд… каква полза? Вече е късно, мостът е запален. Не мога да се върна дори да искам. — Тя сведе поглед, прехапа устни, а когато след малко изправи глава, Роланд отново видя в очите и сълзи.

— Споделяла съм трапезата им. Имало е моменти, когато не съм можела да се въздържа, както ти не можеше да се въздържиш да пиеш гнусната им супа, макар да знаеше какво има в нея.

Роланд си спомни думите на Джон Норман „Човек трябва да яде“ и кимна.

— Ала за нищо на света не искам да продължавам по този път. Ако наистина съм обречена на гибел, сама ще избера каква да бъде тя, не те. Майка ми ми мислеше доброто, като ме върна при тях, но сгреши. — Тя вдигна смутените си, изплашени очи… но издържа погледа на Стрелеца. — Ще тръгна с теб по твоя път, Роланд от Гилеад. Ще вървя с теб, докато мога или докато ме прогониш.

— На драго сърце те приемам за своя спътница…

„И да тръгнеш с мен ще бъде истинска благословия“ — искаше да довърши, но не успя, прекъснат от нечий глас, който се обади от мрачните лунни сенки в подножието на хълма, където пътеката най-сетне извиваше нагоре и излизаше от скалистата, безплодна падина, където сестричките забъркваха злокобните си магии.

— Мъчна задача е да осуетиш очарователното бягство на двама влюбени, но нямам друг избор.

От сенките изникна сестра Мери. Разкошната и бяла одежда с алената роза се бе превърнала в онова, което бе всъщност — саван на мъртвец. В мръсните му дипли бе загърнато съсухрено, сбръчкано лице с втренчени черни очи. Приличаха на загнили фурми. Ухилената гримаса разкриваше четири остри резеца.

На гладко изпъната кожа на челото и подрънкваха звънчета… добре поне че не бяха Тъмните камбанки. Това бе единствената им утеха.

— Отдръпни се — каза Джена. — Или ще изпратя кан там върху теб.

— Не — отвърна сестра Мери и пристъпи по-близо. — Няма. Няма да посмеят да се отдалечат толкова от останалите. Тръскай глава и дрънчи с проклетите си звънчета, докато им изпопадат езичетата, но нищо няма да се случи.

Джена яростно заклати глава. Тъмните камбанки нададоха пронизителен зов, но им липсваше онзи остър, почти хипнотичен тембър, който се врязваше в съзнанието на Роланд като шип. Докторчетата — които Джена нарече „кан там“ — не дойдоха.

Разтягайки устни в още по-широка гримаса (Роланд подозираше, че и самата Мери не е била много сигурна в изхода на експеримента), жената-труп плавно се приближи към тях, сякаш се носеше над земята. Погледът и се насочи към Роланд.

— Махни това нещо.

Сведе поглед и забеляза, че стиска револвер. Не помнеше да го е вадил.

— Освен ако не е благословено или осветено със свещената течност на някоя секта — кръв, вода или мъжко семе — оръжието ти е безсилно над мен, стрелецо. Аз съм повече сянка, отколкото тяло… но по нищо не ти отстъпвам.

И все пак бе сигурна, че ще направи опит да стреля — прочете го в очите й. „Ти нямаш друго освен тези пищови — казваха те. — Без тях, си напълно безпомощен, както когато висеше в нашите мрежи в копринения павилион, който изтъкахме за теб от сънища, и очакваше часа на нашия пир.“

Вместо да стреля, Роланд пъхна револвера в кобура и се хвърли върху нея с протегнати ръце. Изненадана сестра Мери нададе писък — съвсем кратък, защото пръстите на Роланд мигновено се впиха в гърлото и й сподавиха звука.

Плътта и бе непоносимо гнусна — не стига, че бе жива, но и някак подвижна, сякаш се опитваше да се изплъзне изпод дланите му. Напомняше течност, която се лее, и допирът до нея бе ужасяващ. Но той стискаше все по-силно, твърдо решен да отнеме живота й.

В миг проблесна синя мълния (по-късно, като си припомняше случилото се, си каза, че е блеснала не във въздуха, а в съзнанието му — сякаш предизвикана от мигновено, но силно мозъчно разстройство) и ръцете му отхвръкнаха настрана. В сивкавата и плът се очертаха дълбоки бразди — отпечатъци от пръстите му. Той отхвръкна назад, строполи се възнак върху купчината камъни и се изхлузи на земята, като си удари главата и пред погледа му блесна втора, по-слаба мълния.

— Не, хубавецо — рече тя и се намръщи, ужасяващо празните и черни очи се смееха. — Такива като мен не можеш ги удуши… но аз ще те накажа за дързостта ти, ще те накълцам на сто места и бавно ще утолявам жаждата си! Първо обаче ще се разправя с това невярно момиче, което престъпи обета си… и ще и отнема Тъмните камбанки.

— Опитай се да видим дали ще успееш! — разтреперано извика Джена и разклати глава. Камбанките дръпнаха подигравателно, заядливо.

Ухилената гримаса на Мери посърна.

— Ще успея — изпъхтя. Разтвори уста. На лунната светлина резците и проблеснаха като кости, стърчащи от алена възглавница. — Ще успея и още…

Над главите им проехтя кучешки лай. Отначало се извиси, сетне се накъса в яростна канонада от злобни пролайвания. Мери се обърна наляво и миг преди ръмжащото кълбо да се отдели от камъка, върху който клечеше, Роланд ясно прочете безкрайното смайване, изписано на лицето й.

Животното се метна върху нея — тъмен силует на фона на звездното небе, който завършваше със странни израстъци, подобни на крива тояга. Още преди да се стовари върху й, впивайки зъби в гърлото й, Роланд вече знаеше какво е това.

Сестра Мери политна по гръб и нададе писък, който отекна в съзнанието на Роланд като властния зов на Тъмните камбанки. Той се изправи на крака доста запъхтян. Създанието, което изскочи от сенките, се беше вкопчило в жената, сграбчило главата и между предните си лапи, задните здраво стъпили върху мъртвешкия саван на гърдите и — там, където беше извезана розата.

Роланд сграбчи Джена, която се взираше в падналата сестра, окаменяла от почуда.

— Хайде! — подкани я. — Преди да му хрумне да се нахвърли върху теб!

Кучето не обърна никакво внимание на Роланд, който хукна покрай него, влачейки Джена за ръка. Вече почти бе откъснало главата на сестра Мери.

Плътта и започна да се променя — най-вероятно да гние — но каквито и промени да настъпиха, Роланд не желаеше да гледа. Не искаше и Джена да гледа.

Почти тичешком изкачиха на хълма и едва когато се добраха до върха, спряха за миг да си поемат дъх, окъпани в лунната светлина, свели глави и хванати за ръце, дишайки остро и хрипливо.

Кучешкият лай вече почти бе утихнал, но все още се чуваше едва доловимо, когато сестра Джена надигна глава и попита:

— Какво беше това? Ти знаеше… беше изписано на лицето ти. Как така я нападна? Всяка от нас притежава власт над животните, но нейната е… беше… най-голяма.

— Не и над това животно — отвърна Роланд и кой знае защо се сети за нещастното момче от съседното легло. Норман не знаеше защо медальоните плашат сестрите и ги държат настрана — дали заради златото, или заради името Божие. Вече знаеше отговора: — Беше куче. Най-обикновено улично куче. Видях го на площада, преди зелените да ме нападнат и да ме дадат на сестричките. Предполагам, че останалите животни, които са можели да избягат, отдавна са офейкали, но не и това. То няма защо да се страхува от сестричките от Елурия и го е знаело. Носи на гърдите си знака на онзи човек Исус. Такава му е шарката на козината — черен кръст в бяло петно. Въпрос на случайност — така се е родило, предполагам. Във всеки случай видя и сметката. Знаех, че се спотайва наоколо. На два-три пъти го чух да лае.

— Защо? — прошепна Джена. — Защо е дошло? Защо въобще е останало тук? И защо се нахвърли отгоре й?

Роланд от Гилеад отговори, както бе отговарял винаги досега и както възнамеряваше да продължи да отговаря и занапред на подобни безсмислени, озадачаващи въпроси:

Ка. Хайде. Трябва да се отдалечим оттук колкото се може повече, преди да потърсим къде да се скрием за през деня.

Успяха да изминат едва петнайсет километра… може би дори по-малко, размишляваше Роланд, като се отпуснаха уморено на гъсто обрасла с градински чай полянка в подножието на огромна скала. Бавеха се заради него или по-скоро заради действието на супата, което още не беше преминало напълно. Като усети, че не може да измине и крачка повече без чужда помощ, я помоли за стръкче папур. Тя му отказа с обяснението, че в съчетание с активното натоварване лечебното вещество може да доведе до разрив на сърцето.

— Пък и — продължи, докато се приготвяха за сън на брега на поточето, което бяха намерили — няма кой да ни гони. Сестричките знаят кога да си тръгнат. Може би за това са оцелели толкова дълго. Сме оцелели. В някои отношения сме много силни, но притежаваме безброй слабости. Сестра Мери го беше забравила. Мисля, че нейната арогантност изигра не по-малка роля за гибелта и от кучето с кръста.

На върха на хълма Джена бе скрила не само ботушите и дрехите му, но и двете кожени дисаги. Като взе да се извинява, че не могла да домъкне и одеялото, и по-голямата чанта (опитала се, но била много тежка), Роланд докосна устните и да мълчи. И онова, което бе направила, му се струваше истинско чудо. Освен това (не го изрече гласно, но тя и без друго сигурно го знаеше), единствено револверите имаха значение. Револверите, принадлежали на баща му, преди това на неговия баща, още по-преди това на неговия баща и така до дните на Артур от Илд, когато вълшебства и дракони населявали земята.

— Ще се справиш ли? — попита я, когато вече се бяха изтегнали на тревата и се готвеха за сън. Луната беше залязла, но до пукването на зората оставаха поне три часа. Отвсякъде ги обгръщаше сладката миризма на градинския чай. Тя му се стори някак пурпурна… и завинаги остана в съзнанието му такава. Вече чувстваше как се сплита под тялото му във вълшебен килим, който скоро ще го понесе към страната на сънищата. Никога не се бе чувствал по-изморен.

— Не зная, Роланд.

Но сигурно още тогава е знаела. Първия път майка и я беше накарала да се върне, но майка и вече я нямаше. А и беше споделяла трапезата на сестричките, беше взела тяхното причастие. Ка е колело, но ка е и мрежа, от която никой не е успял да се измъкне.

Но тогава беше твърде уморен да размишлява над подобни неща… а и каква полза от подобни размишления? Както каза тя, мостовете са запалени. Роланд подозираше, че дори да се завърнат в долината, няма да намерят нищо друго освен пещерата, която сестричките наричаха Дом за размисъл. Оцелелите сестри сигурно са събрали шатрата на лошите сънищата и са заминали другаде, отлетели са с лекия нощен ветрец като звън от камбанки и мелодичното жужене на насекоми.

Роланд я погледна, вдигна ръка (която вече натежаваше) и докосна къдрицата, която отново беше паднала на челото й.

Джена се засмя свенливо.

— Все се изплъзва. Много е непокорна. Като господарката си.

Понечи да я прибере, но Роланд спря ръката й.

— Толкова е красива. Черна като нощта и красива като вечността.

Изправи се — коства му голямо усилие, умората го обгръщаше като нежни длани. Целуна къдрицата. Джена затвори очи и въздъхна. Роланд почувства как потръпна. Челото и беше много студено, а тъмната къдрица бе мека като коприна.

— Свали си булото както преди — рече.

Тя го бутна назад. За миг остана неподвижен, съзерцавайки красотата й. Джена го гледаше тъжно, без да откъсва поглед от него. Роланд прокара длани през меките тежки къдрици (приличаха на дъжд, дъжд, който тежи), сетне я хвана за раменете и я целуна по страните. Сетне се отдръпна.

— Ще ме целунеш ли както мъж целува жена, Роланд? По устата?

— Да.

И както бе пожелал, докато лежеше в копринената шатра на лечебницата, целуна устните й. Тя отвърна на целувката с несръчна страст като човек, който не се е целувал никога освен насън. Мина му през ум да се люби с нея — не е бил с жена от много, много отдавна, а тя беше красива — но заспа, докато я целуваше.

Сънува кучето с кръста, което лае насред огромно поле, Той тръгва след него, за да разбере какво го тревожи, и скоро узнава. В другия край на равнината се извисява Тъмната кула — тъмносивият и силует изпъква на фона на мътния оранжев диск на залязващото слънце, обточен с безкрайна редица зловещи прозорци, които се извиват спираловидно нагоре. Като я видя, кучето застина на място и взе да лае.

Екна камбанен звън, остър и пронизителен като гибел. Роланд познаваше този звън — това бяха Тъмните камбанки, но ечаха ясно, сякаш бяха изковани от чисто сребро. Като по даден знак тъмните прозорци на кулата пламнаха в кървавочервени отблясъци — цветът на отровени рози. В нощта се надигна писък на неизказана болка.

Сънят отлетя, но писъкът остана да звучи, като постепенно изтъня и премина в мъчителен стон. Тази част беше истинска — истинска като самата кула, заплашително възправена на самия ръб на Крайния свят. Роланд се събуди в ясната зора и сред мекия пурпурен аромат на градинския чай. Още преди да се събуди съвсем, вече бе скочил на крака и стискаше револверите, готов за стрелба.

Джена я нямаше. Празните и ботуши стояха до раницата му. Малко по-нагоре джинсите и лежаха на тревата като стара змийска кожа. Над тях беше просната карираната риза. Роланд с почуда установи, че все още е затъкната в панталоните. Над дрехите върху ронливата пръст лежеше и булото, обточено със звънчета. За миг се обърка и помисли, че звънят, тъй като не разпозна веднага звука, който проеча.

Не бяха камбанките, а буболечките. Докторчетата. Пееха в тревата, напомняйки щурчета, но песента им бе далеч по-омайна.

— Джена?

Отговор не последва… освен жуженето. Което ненадейно спря.

— Джена?

Нищо. Само вой на вятъра и мирис на чая.

Без да се замисля какво прави (както и актьорските умения, мисленето далеч не беше най-голямата му сила), Роланд се наведе, вдигна булото и го разклати. Тъмните камбанки дръннаха.

Отначало не последва нищо. Сетне от чая изпълзяха хиляди малки черни създания, които се скупчиха на голата пръст. Роланд си спомни батальона, който се изсипа върху леглото на джелепина, и отстъпи назад. Сетне застина на място. Буболечките също не се приближиха повече.

Стори му се, че разбира. Донякъде му помогна споменът за допира до тялото на сестра Мери, чиято плът се движеше, сякаш се състоеше не от едно, а от много неща. И думите й: „Споделяла съм трапезата им.“ Такива като тях не умират… но могат да се променят.

Насекомите трептяха и скоро закриха голата земя.

Роланд отново дрънна звънчетата.

Сред гадинките сякаш пробяга вълна и те бавно започнаха да се разместват, строявайки се в някаква фигура. Отначало се поколебаха, сякаш не бяха много сигурни как точно да продължат, но бързо се окопитиха. На белия пясък сред моравите туфи нацъфтял градински чай се появи една от Великите букви: С.

Не, не беше буква, беше къдрица.

Буболечките запяха и на Стрелеца му се стори, че изричат неговото име.

Ръката му потрепери, той изпусна булото, при падането звънчетата дрънкаха, фигурата се разпадна и гадинките се разбягаха във всички посоки. Понечи отново да ги свика — ако дрънне звънчетата, може да успее — но защо да го прави? Какъв смисъл има?

Не ме питай, Роланд… каква полза? Вече е късно, мостът е запален.

И все пак съумя да се върне при него за последен път, налагайки волята си на хиляди частици, които може би трябваше да изгубят способността си да мислят, след като цялото се е разпаднало… и все пак бе намерила начин да мисли… колкото да ги накара да очертаят онази фигура. Колко усилие и е коствало това?

Насекомите вече плъзнаха навсякъде — някои се изпокриха сред храстите, други пропълзяха върху надвисналата скала и наскачаха в пукнатините в камъка, където може би щяха да изчакат да отмине дневната горещина.

Скоро не остана и следа от тях. Не остана и следа от нея.

Роланд седна на земята и захлупи лице с дланите си. Идеше му да заплаче, но скоро му мина — като се изправи, очите му бяха сухи като пустинята, до която рано или късно щеше да стигне в преследване на Уолтър, човека в черно.

„Ако съм обречена на гибел, сама ще избера каква да бъде тя, не те.“

Самият Роланд не знаеше почти нищо за гибелта… и някак си му се струваше, че това далеч не е последният, а може би първият урок.

Беше донесла кесийката с тютюна му. Сви една цигара, клекна на земята и запуши. Като я изпуши докрай, хвърли последен поглед към празните дрехи и си спомни непоколебимия поглед на тъмните и очи. Спомни си белезите по пръстите й, където медальонът я изгори. И все пак го беше взела, защото знаеше, че той държи на него — беше се осмелила да изтърпи тази болка и Роланд сега го носеше на врата си.

Когато слънцето най-сетне изгря, той потегли на запад. Рано или късно ще намери друг кон или муле, но засега нямаше нищо против да повърви. Цял ден му се струваше, че нещо дрънчи, нещо звъни като камбанки. Няколко пъти спира да се оглежда, уверен, че по петите му пълзи малко черно стадо, което го следва като сенките на най-добрите и най-лошите ни спомени, но не забеляза никаква фигура никъде. Беше сам в ниската вълниста местност западно от Елурия.

Съвсем сам.

Загрузка...