Сестричките от Елурия

II. Възземане. Окачен. Бяла красота. Другите двама. Медальонът.

Завръщането на Стрелеца в света никак не приличаше на свестяване след удар, което му се бе случвало неведнъж, но не беше и като събуждане от сън. Беше по-скоро като въздигане.

„Сигурно съм умрял — рече си в просъница, когато способността му да мисли частично се възвърна. — Умрял съм и се възземам в отвъдното, каквото и да е то. Само това ще да е. А това, което чувам, сигурно са песнопенията на мъртвите души.“

Мракът изтъня и скоро доби графитеносивия оттенък на буреносен облак, сетне съвсем избледня и се превърна в перленосива мъгла. Накрая се избистри като равното лъчисто сияние в гъста мъгла миг преди слънцето да я разкъса. Стрелецът през цялото време имаше чувството, че се въззема, сякаш носен от бавно, но силно течение.

Това усещане постепенно отслабваше, ярката светлина зад клепачите му се усилваше и Роланд най-сетне повярва, че все пак е жив. Най-вече заради пеенето. Онова, което чуваше, не беше хорът на мъртвите души, нито на небесните ангели, за които често говореха свещениците на онзи човек Исус, а жуженето на насекомите. Онези, дето напомняха на щурци, но песента им беше по-мелодична. Онези, които чу в Елурия.

При тази мисъл отвори очи.

Видяното доста разколеба увереността му, че е жив — намери се потънал сред бяла красота и в почудата си дори се запита дали не се носи върху бяло облаче в слънчевото небе. Пискливото жужене на насекомите го заливаше отвсякъде. Всъщност вече чуваше и звъна на камбанките.

Понечи да извърне глава и цялото му тяло се разлюля, сякаш бе впрегнат в хомот, който дори проскърцваше. Нежната песен, която му напомняше за песента на щурците в ливадите при залез слънце у дома, в Гилеад, се разстрои и секна. Във възцарилата се тишина Роланд почувства силна болка, която сякаш израстваше от гръбнака му подобно на дърво. Не можеше да си представи пламтящите му клони, но стволът със сигурност беше гръбнакът му. Несравнимо по-остра болка обаче раздираше прасеца му — в цялото си объркване обаче не можеше да определи кой от двата. „Сигурно е от боздугана с пироните“ — предположи. И главата го болеше. Имаше чувството, че черепът му е като натрошена яйчена черупка. Извика и почти не можа да повярва, че дрезгавото грачене излезе от собственото му гърло. Стори му се, че в далечината проехтя и едва доловимият лай на кучето с кръста, но най-вероятно си въобразяваше.

„Умирам ли? Може би се пробуждам за последен път и вече съм на прага на смъртта.“

Нечия длан погали челото му. Чувстваше допира й, но не я виждаше — пръстите нежно следваха гънките на кожата и тук-там спираха да разтрият някоя цицина или драскотина. Ласката и бе нежна като глътка студена вода в горещ летен ден. Клепачите му се притвориха, но в миг го прониза кошмарно подозрение — ами ако ръката, която го гали, е зелена, а собственичката и е с развлечена червена жилетка, в чиято пазва се полюшват провиснали цици?

„И какво като е тя? Какво можеш да направиш?“

— Кротко, човече — изрече нежен глас на млада жена… може би дори девойка. Във всеки случай Роланд веднага си спомни Сюзан от Меджис, която говореше по особен, старинен начин.

— Къде… къде…

— Ш-шт, не мърдай. Още е твърде рано.

Болката в гърба поутихваше, но Роланд продължаваше да си я представя като дърво и сякаш кожата му беше короната, която леко се поклаща на ветреца. Как бе възможно?

Отказа се да размишлява над този или който и да било друг въпрос и се съсредоточи върху малката хладна длан, която галеше челото му.

— Ш-шт, не мърдай, хубавецо, Господ да те поживи. Тежко си ранен. Не мърдай. Изцери се.

Кучето бе престанало да лае (ако изобщо е лаело) и Роланд отново долови слабото проскърцване. Напомняше конски повод или нещо подобно,

(клуп)

за което никак не му се искаше да мисли. Вече му се струваше, че чувства натиск под бедрата, на кръста и… да… на раменете.

„И все пак не лежа. Като че ли вися над самото легло. Как е възможно това?“

Сигурно е провесен в примки. Смътно помнеше, че като хлапак беше видял един човек да виси в подобно приспособление в конската лечебница зад Великата зала на Гилеад. Човекът — един от конярите, беше получил толкова сериозни изгаряния при пожар с керосин, че не можеше да лежи на легло. В крайна сметка почина, но дълго се мъчи — две нощи подред писъците му раздираха благоуханния летен въздух.

„Нима и аз съм обгорен, чисто и просто въглен с крака, провесен в примки?“

Пръстите отново докоснаха челото му и изгладиха дълбоката бръчка между веждите му. Чевръстите, целебни пръсти сякаш прочетоха мислите му:

— Ако даде Господ, ще оцелееш, саи. Но времето принадлежи на Господ, не на теб.

„Не — би отвърнал, стига да можеше. — Времето принадлежи на Кулата.“

Сетне отново взе да потъва, все така плавно, както се беше въззел, откъсвайки се от ръката, сънното жужене на насекомите и звъна на камбанките. Изпадна в странно замаяно състояние — сигурно бе потънал в сън или в несвяст — но повече не се спусна в онези мрачни дълбини, от които изплува одеве.

По едно време му се стори, че отново чува гласа на девойката, но не беше много сигурен, защото гласът крещеше, изпълнен с ярост или страх, или и двете:

— Не! Не можете да го свалите и го знаете! Вървете си по пътя и не казвайте нито дума по въпроса!

Когато се свести за втори път, се чувстваше все така немощен, но разсъдъкът му се беше прояснил. Като отвори очи, разбра, че не се намира в облак, но веднага пак си помисли за „бяла красота“. В известен смисъл това бе най-красивото място, където е бил през живота си… донякъде и защото все още го имаше, разбира се, но най-вече защото мястото беше някак вълшебно и напълно спокойно.

Роланд се намираше се в огромно помещение, едновременно високо и дълго. Когато най-сетне съумя да извърне глава — с безкрайна предпазливост — за да се ориентира колко е голямо, му се стори, че има поне двеста метра от единия до другия край. Въпреки че беше тясно, височината създаваше усещане за неограничен простор.

Нямаше стени и таван в общоприетия смисъл на думата, по-скоро напомняше огромна шатра. Слънцето грееше право в очите на Роланд, но лъчите му сякаш се разтваряха в тънката бяла коприна, която се издуваше и полюшваше като сияйна драперия, която при първото си събуждане той взе за облаци. Самото помещение под копринения балдахин бе изпълнено със сивкав здрач. Стените — също от коприна, се издуваха под напора на ветреца като платна на кораб. На всяка от тях беше провесен дълъг наниз камбанки. Нанизите прилепваха плътно върху копринените платнища и с всеки порив на вятъра тихо и омайно звъннаха в един глас като многобройни украшения „уинд чайм“.

По средата на залата минаваше дълга пътека. От двете и страни бяха подредени множество легла, застлани с чисти бели чаршафи и пухкави бели възглавници. Тези оттатък пътеката наброяваха поне четирийсет, все празни, и още толкова в редицата на Роланд. Две от отсамните обаче бяха заети, едното непосредствено вдясно от него. Този човек…

„Това е момчето. Онова момче, което беше в поилката.“

При тази мисъл настръхна и стреснато подскочи, обзет от злокобни суеверия. Отново се взря в спящото момче.

„Не е възможно. Просто си замаян — не е възможно.“

При едно по-внимателно вглеждане обаче бързо се увери, че предположението е погрешно. Това момче изглеждаше досущ като онова в поилката и макар да беше болно (иначе какво щеше търси на подобно място), със сигурност не беше мъртво — гърдите му се повдигаха и спускаха, а пръстите на ръката му, провесена над ръба на леглото, от време на време трепваха.

„Не си го разгледал достатъчно внимателно, за да твърдиш със сигурност каквото и да било, а и след няколкодневен престой в коритото и собствената му майка не би го познала.“

Но Роланд, който ясно помнеше майка си, отхвърли подобно наивно обяснение. А и нали видя медальона на врата му. Миг преди нападението на зелените го свали от трупа и го напъха в джоба си. И сега някой — най-вероятно собствениците на това място, които чрез някакви магии са върнали младежа на име Джеймс към непрекъснатия поток на живота — на свой ред му го бяха отнели и отново го бяха окачили на врата на момчето.

Дали това е дело на девойката с вълшебно хладната ръка, която обаче е взела Роланд за главорез мародер? Тази мисъл никак не му допадна. Тежеше му дори повече от вероятността да лежи в съседство със същия онзи подпухнал труп, на който някой по неведом начин бе възвърнал нормалните размери и повторно бе вдъхнал живот.

По-нататък в редицата, може би десетина легла през момчето, лежеше третият пациент на тази чудата болница. Този тип изглеждаше четири пъти по-възрастен от младежа и горе-долу два пъти по-възрастен от самия Роланд. Имаше дълга сива брада, разполовена на две рехави разклонения. Лицето му бе загоряло от слънцето, с дълбоко вкопани бръчки и торбички под очите. Лявата му страна бе пресечена от дебела тъмна линия, която продължаваше нагоре по носа, вероятно белег. Човекът или спеше, или беше в несвяст — дори хъркаше — и висеше на един метър над леглото в сложна плетеница от бели ремъци, които проблясваха в сумрака. Те опасваха цялото му тяло под формата на осморки. Отстрани човекът изглеждаше като буболечка, оплетена в екзотична паяжина. Беше облечен в прозирна бяла нощница. Един от ремъците минаваше между краката му и повдигаше слабините му нагоре, сякаш предизвикателно се предлагаше на сивкавия, сънен сумрак. Роланд плъзна поглед по-надолу по тялото му и различи тъмните очертания на краката му. Отдалеч изглеждаха разкривени като изсъхнали от старост дървета. Не искаше и да си помисля на колко места трябва да са счупени, за да имат тази форма. На всичко отгоре сякаш се движеха. Но как е възможно, след като брадатият бе в несвяст? Вероятно оптическа илюзия, игра на сенките… или ветрецът развяваше тънката му роба, или…

Роланд отклони поглед към издуващото се копринено платнище на тавана, мъчейки се да се овладее. Причината не беше нито във вятъра, нито в сенките. Краката на човека сякаш се движеха, без да се движат… а Роланд изпитваше странното чувство, че и собственият му гръб се движи, без да се движи. Не можеше да си обясни на какво се дължи това, а и не искаше, поне за момента.

— Не съм готов — прошепна. Устните му бяха напукани. Отново затвори очи, искаше да заспи, да избяга от мисълта за собственото си състояние, съдейки по гърчещите се крака на брадатия… Но…

„А трябва да се подготвиш“ — заяви гласът, който винаги се обаждаше, когато Роланд понечеше да изкръшка, да претупа някоя работа или да заобиколи някое препятствие. Това бе гласът на Корт, неговия учител. Човекът с пръчката, от когото като малки всички се страхуваха. Плашеше ги не толкова тоягата, колкото езикът му. Страхуваха се от подигравките, с които ги жегваше в моменти на слабост, и от презрението му, когато понечеха да се разхленчат или да заоплакват участта си.

„Ти стрелец ли си, Роланд, или не си? Ако си, трябва да се подготвиш.“

Отново отвори очи и извърна глава наляво, В същия миг почувства как нещо се раздвижи на гърдите му.

С неимоверно бавни движения измъкна десницата си от примката, в която беше омотана. Болката на гърба му сякаш се раздвижи и възнегодува. Роланд застина неподвижно, докато се увери, че тя няма да се усили (ако се движи предпазливо, разбира се), сетне приближи ръка до гърдите си. Напипа фино платно. Памучно. Сведе глава и видя, че е облечен в същата нощница като брадатия.

Бръкна в пазвата и напипа триъгълен метален предмет. Като че ли вече знаеше какво представлява, но бе длъжен да се увери. Измъкна го, като се стараеше да се движи все така внимателно, без да се напряга. Златен медальон. Престраши се и въпреки болката повдигна украшението, за да прочете надписа:

Джеймс Обичан от БОГ и семейството си

Прибра го в пазвата си и отново се вгледа в спящото момче на съседното легло — в самото легло, а не над него. Чаршафът беше придърпан до гърдите му и медальонът ярко се открояваше на фона на непорочната белота на нощницата му. Същият медальон, какъвто висеше на врата на Роланд. Само че…

Като че ли най-сетне проумя каква е работата и облекчено въздъхна.

Отново се взря в брадатия и забеляза нещо много странно: плътната черна линия, която опасваше лицето му, беше изчезнала. На нейно място бе останал розов белег от заздравяваща рана… от нож или от някакво острие.

„Така ми се е сторило.“

„Не, стрелецо — възрази гласът на Корт. — На такива като теб не им се струва, както прекрасно знаеш и сам.“

Чувстваше се изтощен от раздвижването… или може би по-скоро от разсъжденията си. Трудно му бе да устои на сънното жужене и звъна на камбанките, които се сливаха в приспивна песен. Роланд затвори очи и заспа.