Сестричките от Елурия

III. Петте сестри. Джена. Докторите от Елурия. Медальонът. Обет за мълчание.

Когато се събуди, отначало бе сигурен, че още спи. Сънува. Присънва му се кошмар.

Навремето, още когато срещна Сюзан Делгадо и се влюби в нея, познаваше една вещица на име Рия — първата истинска вещица от Средния свят, която виждаше. Именно тя стана причина за смъртта на Сюзан, въпреки че и Роланд имаше пръст. Сега като отвори очи, му се стори, че вижда не една, а пет Рии, и си рече: „Ето каква е ползата от спомените за миналото. Мисълта за Сюзан извика образа на Рия от хълма Кьос. Рия и нейните сестри.“

И петте бяха облечени в широки надиплени одеяния, бели като стените и тавана на шатрата. Съсухрените им лица бяха обрамчени в ослепително бели була, които ярко контрастираха със сивкавата им кожа, набраздена като напукана от сушата земя. Копринените була, които скриваха косите им (ако изобщо имаха коси), бяха обточени с миниатюрни камбанки, които подрънкваха с всяко движение на главата. На гърдите на снежнобелите им роби беше извезана по една кървавочервена роза… сигулът на Тъмната кула. При вида му Роланд заключи: „Значи не сънувам. Тия дъртофелници са истински.“

— Той се събуди се! — провикна се едната с гнусно кокетни нотки в гласа.

— Оооо!

— Ооооо!

— Ааа!

Запърхаха наоколо му като птици. Средната пристъпи към постелята му и в същия миг лицата и на петте затрептяха като копринените стени под напора на вятъра. Е, не бяха толкова стари — може би на средна възраст, но в никакъв случай стари.

„Напротив, Стари са. Просто се промениха.“

Най-старшата беше малко по-висока от останалите и имаше широко, леко изпъкнало чело. Тя се приведе към Роланд и камбанките на челото и дръннаха. От този звук сякаш му призля и го обзе необяснима слабост. Лешниково-кафявите и очи го изучаваха напрегнато. Може би дори лакомо. Докосна лицето му и мястото сякаш се парализира. Плъзна поглед надолу и лицето и се сгърчи в странна гримаса, която може би издаваше тревога. Побърза да отдръпне ръка.

— Ти се събуди, добри човече. Тъй, значи, събуди се. Хубаво, хубаво.

— Кои сте вие? Къде се намирам?

— Ние сме сестричките от Елурия. Аз съм сестра Мери. Това са сестра Луиз, сестра Микела, сестра Кокина…

— И сестра Тамра — представи се последната. — Прелестна двайсетгодишна девица.

Разкикоти се. Лицето и се размаза и за миг отново се съсухри — закривен нос, сивкава кожа. Роланд отново се сети за Рия.

Те се приближиха и наобиколиха плетеницата от ремъци, в която висеше Роланд; той неволно потръпна и непоносима болка прониза гърба и прасеца му. Изстена. Ремъците проскърцаха.

— Ооооо!

— Боли!

— Боли го!

— Боли тъй силно!

Запритискаха се още по-близо, сякаш болката ги очароваше. Роланд долови миризмата им — спечена миризма на пръст. Онази, която се наричаше Микела, дори посегна…

— Махайте се! Оставете го! Нали ви предупредих!

Като чуха този глас, вещиците стреснато отскочиха назад. Мери страшно се ядоса. Но и тя отстъпи назад, като не пропусна да хвърли последен яростен поглед (Роланд бе готов да се закълне, че не му се е привидяло) на медальона на гърдите му. Беше сигурен, че при предишното си събуждане го пъхна в пазвата си, но сега отново беше изваден.

Появи се шеста сестра, която грубо разблъска Тамра и Мери. Тази може би действително беше на двайсет, с алени страни, гладка кожа и тъмни очи. Белите и одежди се повдигаха на талази като мечтание. Червената роза на гърдите и гневно пламтеше като проклятие.

— Махайте се! Оставете го!

— Оооо, виж ти! — хем недоволно, хем през смях възкликна сестра Луиз. — Ето я и Джена сукалчето, да не би да се е влюбила в него?

— Влюбила се е! — изкряка Тамра и се изкикоти. — Сърцето на сукалчето е негово!

— О, негово е, негово е! — заприглася и Кокина.

Мери се обърна към новодошлата, стиснала устни в тънка линия:

— Нямаш работа тук, нагло момиче!

— Имам, щом аз така смятам — отвърна Джена. Беше се поовладяла. Черна къдрица се бе изплъзнала изпод булото и и бе паднала на челото й, извита като запетайка. — Вървете си. Не му е до вашите шеги и закачки.

— Не ни командвай — отвърна сестра Мери, — ние никога не се шегуваме. И ти го знаеш, сестра Джена.

Чертите и поомекнаха и Роланд забеляза, че девойката се страхува. Изведнъж се уплаши за нея. И за себе си.

— Вървете си — повтори. — Рано е още. Нима няма други, за която да се погрижите?

Сестра Мери сякаш се замисли. Всички се втренчиха в нея. Най-сетне кимна и усмихнато сведе глава към Роланд. Ликът и отново се раздвижи, сякаш забулен в мараня. Другото лице, което е видя отдолу (или поне така се стори на Роланд), беше много зловещо и зорко го следеше.

— Остани при нас, добри човече — рече сестра Мери. — Остани при нас и ние ще те изцерим.

„Имам ли избор?“ — мислено отвърна той.

Останалите се разкикотиха и смеховете им се разпиляха из сумрачната стая като пандели. Сестра Микела дори му изпрати въздушна целувка.

— Хайде, дами! — подкани ги сестра Мери. — Да оставим Джена с него в памет на майка й, която толкова обичахме! — С тези думи ги поведе навън — пет бели птици, които литнаха по пътеката между леглата, развели полите на дългите си одеяния.

— Благодаря — каза Роланд и вдигна поглед към жената с хладната ръка… защото вече знаеше коя е тя.

Сякаш за доказателство тя посегна да погали пръстите му.

— Няма да ти направят нищо лошо — рече… но Роланд долови, че сама не вярва на думите си, а и той не и повярва. Беше в беда, в много страшна беда.

— Какво е това място?

— Наше е — простичко отвърна тя. — Домът на сестричките от Елурия. Ако щеш го наречи дори метох.

— Не е метох — отвърна той и плъзна поглед по празните легла. — Лазарет е. Нали?

— Лечебница — уточни девойката и продължи да гали ръката му. — Ние служим на лекарите… и те служат на нас. — Беше очарован от черната къдрица на сметаненобялото и чело — би я погалил, ако дръзнеше да посегне. Искаше да усети докосването й. Струваше му се красива, тъй като бе единственото черно петно в цялата тази белота. Белият цвят вече бе изгубил очарованието си за Роланд. — Ние сме болничните сестри… бяхме, преди светът да се промени.

— От хората на Исус ли сте?

За миг го изгледа смаяно, едва ли не с ужас, и радостно се разсмя:

— Кой, ние ли?! Не!

— Ако вие сте болничните сестри… къде са лекарите?

Тя го погледна и прехапа устни, сякаш се мъчеше да вземе решение. В съмнението си му се стори необикновено очарователна и Роланд се улови, че болен или не, гледа на тази жена като на жена, което му се случваше за пръв път след смъртта на Сюзан Делгадо, а оттогава изтече много време. Оттогава целият свят се промени, но не за по-добро.

— Наистина ли държиш да знаеш?

— Да, разбира се — отвърна той учудено. И поразтревожено. Зачака образът и да се размие като лицата на останалите. Той обаче си оставаше непроменен. А и тялото и не излъчваше онази неприятна миризма на пръст.

„Не бързай, не бързай — смъмри се. — Не вярвай на нищо тук, най-малко на здравия разум. Рано е още.“

— Значи може би трябва — въздъхна тя и камбанките на челото и звъннаха. На цвят бяха по-тъмни от тези на останалите сестри — не бяха чак като косата й, но изглеждаха опушени, сякаш дълго са висели над лагерен огън. Гласът им обаче бе чист и ясен като сребро. — Но ми дай дума да не викаш, за да не събудиш момъка в онуй легло.

— Момъка?

— Момчето. Дай дума.

— Давам — отвърна, неусетно превключвайки на полузабравения диалект на Външната арка. Диалектът на Сюзан. — Отдавна не съм викал, хубавице.

При тези думи страните и пламнаха като алени рози, далеч по-красиви и живи от изображението на гърдите й.

— Не наричай хубост онуй, що не си видял докрай.

— Тогава свали това було.

Макар да виждаше отлично лицето й, искаше да разпусне и косите си — всъщност почти примираше от желание. Ще рукнат като черен водопад насред тази белота. Разбира се, винаги съществува възможността да е подстригана съгласно правилата на ордена, но някак си не му се вярваше.

— Не ми е позволено.

— От кого?

— От Голямата сестра.

— Онази, дето се вика Мери ли?

— Да, тя. — Понечи да тръгне нанякъде, но спря и го погледна през рамо. У друга, също тъй красива девойка подобен поглед би се изтълкувал като кокетство. Но в сериозните очи на това момиче нямаше и следа от флирт.

— Помни обета си.

— Няма да викам.

Развявайки полите на робата си, тя застана до брадатия. В сумрака сянката и се плъзна по празните легла като неясно петно. Като стигна до болния (изглежда, бе в несвяст, не просто заспал), отново извърна поглед към Стрелеца. Той кимна.

Сестра Джена се приближи до окачения в бялата мрежа човек, но застана от срещуположната страна, за да може Роланд да наблюдава движенията й. Постави длани отляво на гърдите му, наведе се… и отривисто тръсна глава, сякаш бурно се противеше. Звънчетата на челото и остро дръннаха и Роланд отново почувства странното раздвижване по гърба си, придружено с болка. Потръпна, но без наистина да се движи, сякаш насън.

Онова, което последва, наистина изтръгна крясък от гърдите му — трябваше да прехапе устни, за да не му позволи да излезе. Краката на брадатия отново се раздвижиха, без да се движат… защото онова, което се движеше, се намираше върху тях. Косматите му пищялки, глезени и стъпала стърчаха изпод полите на нощницата. В миг по тях плъзна черна колона от буболечки. Песента им стана отсечена като войнишки марш.

Роланд си спомни черния белег, който опасваше лицето му, а сетне изчезна. Това обаче съвсем не бяха всичките. На всичко отгоре лазеха и по самия него. Ето защо трепери, без да трепери. Покриваха целия му гръб. Хранеха се от него.

Не, да възпре вика си се оказа много по-трудно, отколкото предполагаше.

Буболечките изпълзяваха по пръстите на болния и скачаха в редица като плувци, които едновременно се гмурват в речен вир. След приземяването си върху ослепително белия чаршаф пъргаво се строяваха в полк с ширина една стъпка и се спускаха по завивките право на пода. Роланд не можа да ги огледа добре, тъй като бяха далеч, а и светлината беше твърде слаба, но му се сториха колкото мравки, може би малко по-малки от пухкавите пчели, които се трупаха по цветните лехи у дома, в Гилеад.

Крачеха и не спираха да пеят.

Брадатият обаче не пееше. Когато насекомите, плътно обвили конвулсивно потрепващите му крака, намаляха, човекът потрепери и изстена. Младата жена докосна челото му и го успокои — въпреки цялата си погнуса от странната гледка Роланд изпита ревност.

Всъщност кое бе толкова гнусно? В Гилеад някои болести също се лекуваха с пиявици — например оток на мозъка, на подмишниците и най-вече на слабините. Особено за мозъка пиявиците бяха сто пъти за предпочитане пред следващата лечебна мярка — трепанация.

И все пак в насекомите наистина имаше нещо отвратително, може би понеже не ги виждаше добре, а и самата мисъл как пъплят по гърба му, докато виси безпомощен във въздуха, никак не му се нравеше. Неговите обаче не пееха. Защо ли? Може би се хранеха. Или спяха. Или и двете.

Слабините на брадатия се отпуснаха. Буболечките в това време маршируваха към полюшващите се копринени стени и се изгубваха в сенките. Джена се върна при Роланд с тревожен поглед.

— Хвала ти. Но аз знам какво ти е — беше изписано на лицето ти.

— Лекарите.

— Да. Притежават огромна мощ, но… — Тя сниши глас. — Не могат да спасят онзи джелепин. Краката му са по добре и раните на лицето му преминаха, но има други рани, които те не могат да достигнат. — Тя прокара длан през корема си, сякаш сочеше къде са нараняванията, макар да не уточняваше какви са.

— А аз?

— Ти беше в плен на зелените. Много ще да си ги ядосал, щом не са те убили на място. Бяха те омотали във въжета и те влачеха. Тамра, Микела и Луиз берели билки. Като видели онези как се забавляват с теб, им заповядали да спрат, но…

— Кажи ми, сестра Джена, мутантите винаги ли ви се подчиняват?

Тя се усмихна — може би се зарадва, че е запомнил името й.

— Не винаги, но, общо взето, ни се подчиняват. Този път ни послушаха, иначе щеше се да намериш на поляната сред дърветата, където свършва пътят.

— Може би си права.

— Почти ти бяха смъкнали кожата — гърбът ти беше почервенял от тила до кръста. Ще ти останат белези, но докторите почти те изцериха. А и пеят толкова сладко, нали?

— Да — отвърна Роланд, макар че още му се повръщаше при мисълта, че гърбът му гъмжи от черни гадинки, накачулени по разранената му плът. — Дължа ти благодарност и ти я давам от сърце. Ако мога с нещо да…

— Кажи ми името си.

— Аз съм Роланд от Гилеад. Стрелец. Имах два револвера, сестра Джена. Да си ги виждала?

— Не съм виждала никакви револвери — отвърна тя, но отклони поглед. Страните и отново пламнаха. Макар и добра сестра и голяма хубавица, никак не я биваше да лъже. Роланд се зарадва. Добри лъжци се срещат често. Честността обаче струва скъпо.

„Остави лъжата и да мине незабелязана — рече си Роланд. — Момичето, изглежда, се страхува.“

— Джена! — извикаха я откъм плътните сенки в отсрещния край на лечебницата, която днес се струваше на Стрелеца някак по-дълга, и сестра Джена виновно подскочи. — Идвай веднага! Надрънка достатъчно за двайсет мъже да те слушат! Остави го да спи!

— Да! — извика в отговор тя и се обърна към Роланд. — Не издавай, че съм ти показала докторите.

— Нито дума повече, Джена.

Тя замълча, прехапа устни, сетне рязко смъкна булото си. То падна на врата и й камбанките тихо дръпнаха. Косата и се разпиля по гърба и като тъмна сянка.

— Хубава ли съм? А, хубава ли съм? Кажи ми истината, Роланд от Гилеад… но без ласкателства. Ласкателството е лъжа, а къси са краката на лъжата.

— Хубава си като лятна нощ.

Онова, което прочете на лицето му, явно я зарадва повече от думите му, защото му отвърна с лъчезарна усмивка. Придърпа булото си и бързо напъха къдриците отдолу. — А добра ли съм?

— Колкото красива, толкоз по-добра — отвърна Стрелеца, внимателно повдигна ръка и посочи челото й. — Една къдрица остана отвън… ей-там.

— Да, вечно ме ядосва. — Комично се нацупи и я напъха под булото. На Роланд ужасно му се прииска да разцелува румените и страни… да не говорим за румените и уста.

— Всичко е наред.

— Джена! — нетърпеливо изкрещя гласът. — На размисъл!

— Ида, ида! — отвърна тя и подхвана богатите си поли, готвейки се да си върви. Но на тръгване отново се извърна и го изгледа много сериозно и тъжно. — И още нещо — продължи с едва доловим шепот и крадешком се огледа. — Златният медальон — той е на врата ти, понеже е твой. Разбра ли ме… Джеймс?

— Да. — Той извърна поглед към спящото момче. — Това е брат ми.

— Ако те питат, да. Кажеш ли друго, Джена много ще си изпати.

Не успя да я попита колко много, а и вече си беше тръгнала — буквално отлетя сред празните легла, прихванала полите си. Розите се бяха скрили и лицето и придоби пепеляв оттенък. Роланд се замисли за жадните погледи на останалите сестри, които се бяха скупчили край главата му, пристъпяйки все по-близо… и за трептящите им лица.

Шест жени, пет стари и една млада.

Пеещи доктори, които се оттегляха по заповед на звънтящи камбанки.

Чудновато болнично отделение с близо стотина легла, копринен таван и прозирни стени…

… в което имаше само три заети легла.

Роланд не разбираше защо Джена бе извадила медальона на мъртвото момче и го бе сложила на врата му, но подозираше, че ако узнаят истината, сестричките от Елурия може да я накажат със смърт.

Затвори очи и се остави тихата песен на докторите насекоми да го приспи.