Сестричките от Елурия

IV. Паница супа. Момчето в съседното легло. Нощната смяна.

Роланд сънуваше, че огромна буболечка (може би дори докторче), кръжи над главата му и постоянно се удря в носа му — с което повече го дразнеше, отколкото да му причинява болка. Непрестанно се мъчеше да я отпъди с ръка и макар че при нормални обстоятелства бе едва ли не дяволски ловък, все не съумяваше да я достигне. Буболечката посрещаше с кикот всеки неуспешен опит.

„Бавен съм, понеже съм болен“ — рече си в просъница.

Не, пленен из засада. Влачен по земята от бавните мутанти и спасен от сестричките от Елурия.

Пред погледа му ненадейно изплува яркият спомен за човешка сянка, която израства от сянката на преобърнатия фургон, а в ушите му отекна пронизителен злорад възглас: „Па-а!“

Събуди се толкова рязко, че сложната плетеница от ремъци се разлюля, а жената, която стърчеше край главата му, почукваше го с огромна дървена лъжица по носа и се кикотеше, отскочи така стреснато, че паницата в другата и ръка се изплъзна от пръстите й.

Роланд се пресегна с обичайната си бързина — раздразнението, че ръката му се бави, бе само част от съня. Хвана паницата, преди да се е разплискала. Жената — сестра Кокина — се опули насреща му.

От рязкото движение гърбът му изтръпна от болка, но тя далеч не можеше да се мери с предишната, а и вече не усещаше никакво движение по кожата си. Може би „докторчетата“ просто спяха, но Роланд имаше чувството, че са си отишли.

Протегна ръка за лъжицата, с която сестра Кокина му досаждаше допреди малко (въобще не се учуди, че някоя от тях е в състояние да дразни болния спящ човек по такъв начин — би се смаял единствено ако бе видял Джена); тя му я подаде, продължавайки да се пули насреща му:

— Много си бил бърз! Туй, дето го направи, беше като магия, хем едва що отваряш очи!

— Не го забравяй, сай — отвърна Роланд и опита супата. В течността плуваха късчета пилешко месо. Може би при други обстоятелства щеше да я намери доста постна, но сега му се стори като амброзия. Лакомо започна да се храни.

— Какво ще рече туй? — полюбопитства тя. В стаята вече се смрачаваше, а розово-оранжевите ивици по отсрещната стена означаваха, че слънцето клони на залез. На тази светлина Кокина изглеждаше доста млада и хубавичка… но всичко бе външен блясък, вещерски труфила.

— Нищо конкретно. — Захвърли лъжицата, тъй като много го бавеше, и надигна паницата да пие направо от нея. Изгълта цялата порция на четири глътки. — Вие бяхте много добри с мен…

— Тъй, тъй, много добри! — доста възмутено го прекъсна тя.

— …и се надявам, че зад тази добрина не се крият непочтени мисли. Ако е така, сестро Кокина, не забравяй, че съм бърз. Аз от своя страна не винаги съм бил добър.

Тя не отвърна, само посегна да вземе празната паница, която Роланд и подаде. Пое я много внимателно, сякаш се боеше пръстите им да не се докоснат. Погледът и се плъзна към гърдите му, където висеше медальонът, отново скрит в пазвата на нощницата. Стрелеца не каза нищо повече — не искаше да отслаби въздействието на безмълвната заплаха, като припомни на сестрата, че я отправя невъоръжен човек, който виси полугол във въздуха, понеже гърбът му не може да понесе тежестта на собственото му тяло.

— Къде е сестра Джена?

— Оооо — вдигна вежди сестра Кокина. — Допада ни май. — Като чуем за нея, сърцето ни потръпва, а… — Тя енергично потупа червената роза на гърдите си.

— Ни най-малко — отвърна Роланд, — но тя беше добра. Съмнявам се, че би ме закачала с лъжица като някои други.

Усмивката на сестра Кокина помръкна. Стори му се едновременно ядосана и разтревожена.

— Да не си посмял да кажеш на Мери, ако случайно намине насам. Може да си изпатя.

— Мен какво ме интересува?

— Може да си го върна, като се погрижа малката Джена да си изпати. И без друго е трън в очите на Голямата сестра. Сестра Мери много се ядоса на приказките и за теб… а и никак не и харесва, че малката се завърна с Тъмните камбанки.

Сестра Кокина мигом затули уста — този често безсрамен орган, сякаш се усети, че се е разбъбрила твърде много.

Роланд много се заинтригува от думите й, но реши засега да не го показва, и спокойно отвърна:

— Аз ще си държа устата затворена, но и ти ще мълчиш пред Голямата сестра за Джена.

Кокина изпита видимо облекчение.

— Тъй да бъде. — После се наведе и доверително му пошушна: — Изпратена е в Дома за размисъл. Така наричаме една пещерка на хълма, където ни пращат на размисъл, когато Голямата сестра отсъди, че сме постъпили лошо. Джена ще седи там и ще размишлява над наглостта си, докато Мери не я освободи. Изведнъж млъкна, сетне рязко додаде: — Кой е този до теб? Знаеш ли?

Роланд се обърна и забеляза, че младежът е буден и слуша разговора им. Имаше тъмни очи като на Джена.

— Дали го познавам?! — повтори с надеждата, че докарва вярната нотка на презрение в гласа си. — Питаш ме дали познавам собствения си брат?!

— Ами, брат, той — тъй млад, ти — тъй стар. — От тъмнината изникна сестра Тамра, която се бе представила за двайсетгодишна девойка. Миг преди да застане край постелята на Роланд, изглеждаше като дърта вещица, отдавна загърбила осемдесетата… че и деветдесетата си годишнина. После лицето и се разми и мигом се превърна в пухкавичкото, румено лице на трийсетгодишна матрона. С изключение на очите. Роговиците жълтееха, кладенчетата сълзяха, но погледът и беше много зорък.

— Той е най-малкият, аз — най-големият — поясни Роланд. — Делят ни седмина други и двайсет години от живота на нашите родители.

— Колко трогателно! Е, щом ти е брат, несъмнено знаеш как се казва.

Младежът не го остави да сгреши и побърза да отговори:

— Та кой може да забрави просто име като Джон Норман. Голям ахмак ще да е, нали, Джими?

Кокина и Тамра се втренчиха в бледия младеж, очевидно ядосани… и надхитрени. Поне за момента.

— Дали сте му от гнусната ви супа — продължи малкият (на чийто медальон несъмнено пишеше Джон, Обичан от БОГ и семейството си). — Я да си вървите и да ни остави те да си побъбрим.

— Виж го ти! — нацупи се Кокина. — Голяма благодарност, няма що!

— Благодарен съм за всичко, което ми дават — отвърна Норман, приковавайки я с поглед, — но не и за онова, което ми вземат.

Тамра изпръхтя, врътна се и си тръгна толкова рязко, че полъхът от развените и поли стигна чак до Роланд. Кокина се забави още малко.

— Ти да си траеш, току-виж пък някой, който ти е по мил от мен, отърве кожата още утре заран наместо след седмица.

Без да дочака отговор, последва сестра Тамра.

Едва след като се скриха, Джон Норман се обърна към Роланд и приглушено попита:

— Брат ми. Мъртъв ли е?

Роланд кимна.

— Взех медальона, в случай че срещна някой от близките му. По право принадлежи на теб. Съжалявам.

— Благодаря ти саи. — Долната устна на Джон Норман затрепери, но младежът бързо се овладя. — Знаех си, че мутантите са го очистили, но тия брантии не искаха да ми — кажат със сигурност. Зелените изпотрепаха сума ти народ, останалите раниха.

— Може би и самите сестри не знаят със сигурност.

— Знаят, знаят. Хич не се и съмнявай. Мълчат си, но знаят много. Само Джена е различна. Нали за нея говореше дъртата вещица?

Роланд кимна:

— Да, и спомена нещо за Тъмните камбанки. Ще ми се да узная нещо повече.

— В Джена има нещо необикновено. Тя е като принцеса с благородническа титла по рождение, която никой не може да и отнеме… Не е като останалите сестри. Както си лежа си тук и се преструвам на заспал — струва ми се, че така е по-безопасно — понякога дочувам какво си говорят. Джена се е върнала наскоро и тези Тъмни камбанки имат по-особено значение… но все още Мери командва тук. Камбанките са само нещо като отличителен знак, като пръстените на едновремешните барони, които се предават от поколение на поколение. Тя ли е надянала медальона на Джими на врата ти?

— Тя.

— Каквото и да става, не го сваляй. — Лицето му придоби напрегнато, мрачно изражение. — Не знам дали заради златото или заради името Божие, но не смеят да припарят. Мисля, че това е единствената причина да съм все още тук. — Сниши глас и шепнешком додаде: — Те не са хора.

— Е, сигурно знаят някоя и друга магия, но…

— Не! — Момчето се вдигна на лакът, макар да му костваше огромно усилие. Настойчиво погледна Роланд и за яви: — Ти си мислиш, че са магьосници или вещици. Но те не са нито едното, нито другото. Изобщо не са хора!

— А какви са тогава?

— Де да ги знам какви са.

— Кой вятър те довя насам, Джон?

Джон Норман шепнешком разказа на Роланд какво му се бе случило. Той, брат му и четирима други младежи, ловки момчета с бързи коне, били наети да охраняват на дълъг път керван от седем фургона със стока — зърно, храна, сечива, пощенски пратки и четири годеници по поръчка — за затънтеното селище Техуас на триста километра западно от Елурия. Шестимата се редували да яздят най-отпред и най-отзад на дългата колана, а двамата братя се разделили в различни отряди, понеже заедно се биели като… е…

— Като братя — помогна му Роланд.

— Именно — с мъка се позасмя Джон Норман.

Джон яздел в крайния отряд, на около три километра зад последния фургон, когато мутантите нападнали Елурия из засада. Накрая попита:

— Колко фургона имаше в града?

— Само един. Преобърнат — отвърна Роланд.

— А трупове?

— Само един — на брат ти.

Джон Норман мрачно се ухили:

— Не са го взели заради медальона.

— Зелените ли?

— Не, сестричките. Мутантите не се страхуват ни от златото, ни от Господа. Но, виж, тия мръсници… — Взря се в мрака, който вече съвсем се бе сгъстил.

Роланд отново почувства слабост, но едва по-късно се досети, че сестричките слагат нещо в супата.

— А другите фургони, които не се преобърнаха? — попита.

— Мутантите са ги откарали заедно със стоката. Притрябвало им е на тях злато; на сестричките пък за какво им е стока. Сто на сто се хранят с нещо друго, не ща и да си помислям. Гнусна работа, ти казвам… като ония буболечки.

Джон и останалите от задния отряд препуснали в галоп към Елурия, но докато стигнат, битката била свършила. Градът бил осеян с трупове, но имало и много ранени. Поне две от годениците били още живи. Зелените подбрали оцелелите, които можели да ходят, и ги повели нанякъде. Джон Норман ясно си спомняше мутанта с бомбето и жената с червената жилетка.

Норман и останалите двама се хвърлили да се бият. Скоро видял, че другарят му е пронизан от стрела, но повече не помнел — някой го издебнал изотзад, халосал го с все сила и всичко потънало в мрак.

Роланд се зачуди дали нападателят е извикал: „Па-а!“, но не попита.

— Като се свестих, бях тук — завърши Норман. — Направи ми впечатление, че другите — повечето от тях — бяха покрити с проклетите гадини.

— Другите ли? — Роланд огледа празните легла. В сгъстяващия се мрак чаршафите проблесваха като бели островчета. — Колко бяха?

— Най-малко двайсет. Излекуваха се… гадините ги из лекуваха… и един по един взеха да изчезват. Заспиваш, а като се събудиш — погледаш, още едно празно легло. Един по един изчезнаха всичките, накрая останахме само аз и онзи човек. Норман го изгледа умислено и додаде: — А сега и ти.

— Норман… — На Роланд му се завиваше свят. — Аз…

— Да, знам какво ти е — достигна до него гласът на Норман сякаш от другия край на земята. — От супата е. Но човек трябва да яде. Ако е истински човек от плът и кръв. Тези не са. Дори сестра Джена не е. Може да е мила, но това не значи, че е истинска. — Гласът заглъхваше все по вече и повече. — Накрая и тя ще стане като тях. Помни ми думата.

— Не мога да помръдна — с неистово усилие отрони Роланд. Сякаш тикаше камъни.

— Да — ненадейно се засмя Норман. Този необичаен звук болезнено отекна в тъмнината, която постепенно обвиваше съзнанието му. — Слагат в супата не само приспивателно, ами и някакво упойващо вещество. Иначе защо, мислиш, съм тук? Отдавна нищо ми няма…

Гласът му звучеше така, сякаш се намира не на другия край на земята, а най-малко на луната.

— Мисля, че не ни е писано да видим отново слънцето.

„Грешиш, братко“ — искаше да отвърне Роланд и още нещо в този дух, но не успя. Отплава към обратната страна на луната и всичките му слова се продъниха в пропастта, която го очакваше там.

Но така и не се предаде всецяло на съня. Явно сестра Кокина не беше пресметнала правилно каква доза от веществото да постави в супата, а може би просто никога не бяха изпитвали отварите си на гърба на стрелец, пък и не знаеха с кого си имат работа.

С изключение на сестра Джена, разбира се — тя знаеше.

По едно време през нощта шепотът, кикотът и тихото подрънкване на камбанките го извадиха от мрачния унес, в който бе изпаднал; не спеше, не беше и в несвяст. Както винаги „докторчетата“ пееха — песента им не секваше нито за миг и Роланд вече почти не я забелязваше.

Отвори очи. Забеляза бледа, мъждукаща светлинка, която играеше в мрака. Кикотът и шепнещите гласове наближаваха. Роланд се опита да извърне глава, но не успя. Даде си кратка почивка и отново напрегна волята си, представяйки си, че концентрира цялата си мощ в синкава метална сфера. Този път успя. Извърна се съвсем мъничко, но достатъчно.

И петте бяха тук — Мери, Луиз, Тамра, Кокина, Микела. Крачеха по дългата пътека на потъналата в мрак лечебница и се кикотеха като хлапета, които замислят някоя лудория; носеха дълги вощеници в сребърни поставки, а звънчетата на челата им сладкогласно подрънкваха. Наредиха се около леглото на брадатия. Мъждивият светлик от свещите се сливаше и колебливо се издигаше над скупчените им глави към копринения таван като струйка дим, но още по средата на помещението угасваше.

Сестра Мери заговори отсечено. Роланд позна гласа й, но не разбра какво казва — не говореше на нито един от познатите му езици. Една фраза изпъкваше в потока на речта и — „кан де лах, ми хим ен тоу“ — но Роланд нямаше представа какво може да означава това.

Изведнъж забеляза, че се чува само подрънкването на звънчетата — докторчетата бяха замлъкнали.

— Рас ме! Он! Он! — властно кресна сестра Мери с груб, пронизителен глас. Свещите угаснаха. Светлинката, която се процеждаше над булата им, угасна и в лечебницата отново се възцари пълен мрак.

Роланд изстина и зачака да види какво ще последва. Опита се да раздвижи дланите и стъпалата си, но не можа. Вярно, успя да отмести едва забележимо глава встрани, но бе парализиран като муха в паяжина.

В мрака се разнасяше само тихият звън на камбанките… но изведнъж стаята се изпълни с шумно мляскане. Роланд веднага се досети какво става. От самото начало дълбоко в себе си подозираше какви са сестричките от Елурия.

Как му се искаше да вдигне ръце и да затисне уши. Но беше принуден да лежи неподвижно, да ги слуша и да чака да свършат.

Но пиршеството нямаше край — по едно време взе да си мисли, че ще продължава вечно. Сумтяха и пръхтяха като свине, които лочат помия в копанята си. Една дори звучно се оригна, с което предизвика приглушени смехове (сестра Мери ги пресече с една дума — просъска: „Хаис!“ и всички тутакси млъкнаха). По едно време се чу тих вопъл — Роланд бе почти сигурен, че изстена брадатият. Е, бил е последният му вик отсам поляната, където свършва пътят.

Шумът от угощението постепенно утихна. Буболечките отново запяха — отначало по-неуверено, сетне по-силно. Лечебницата отново се изпълни с шепот и смях. Запалиха свещите. Роланд вече бе извърнал глава на другата страна. Не трябваше да знаят, че ги с видял, а и не само това — за нищо на света не искаше да гледа повече. Видя и чу предостатъчно.

Съдейки по приглушените им разговори обаче, те се насочиха право към него. Затвори очи, съсредоточавайки се върху медальона на гърдите си. „Не знам дали заради златото или заради името Божие, но не смеят да припарят“ — бе казал Джон Норман. Хубаво е човек да го знае, за да си го повтаря, докато ги чува как се приближават, шепнейки на странния си непознат език. Но в тъмното медальонът му се струваше твърде недостатъчен да го защити.

В далечината глухо отекна лаят на кучето с кръста.

Наобиколиха го и Роланд долови миризмата им. Излъчваха гнусна, противна воня на леш. Каква друга миризма да излъчват такива като тях?

— Какъв хубавец — замислено отбеляза сестра Мери.

— А носи такъв отвратителен сигул — сестра Тамра.

— Ще му го свалим! — сестра Луиз.

— И после ще го нацелуваме! — сестра Кокина.

— Ще има за всички! — възкликна сестра Микела толкова разпалено, че всички се засмяха.

Роланд откри, че все пак не е парализиран напълно. Една част на тялото му се бе разбудила от гласовете им и бе щръкнала нагоре. Една ръка пропълзя под нощницата му, докосна втвърдения му член, обви го с длан и го погали. Той примря от ужас, преструвайки се на заспал, и почти веднага почувства топлата влага по дрехите си. Ръката замря за миг, сетне палецът заразтърква омекващата плът. После го заряза и пропълзя по-нагоре. Най-сетне напипа влажното място на слабините му.

Почти недоловим кикот, като повей на вятъра.

Звън на камбанки.

Роланд отвори очи едва-едва и в пламъка на свещите огледа спаружените лица, които му се смееха — блеснали очи, повехнали страни, щръкнали зъби. На сестра Микела и сестра Луиз като че им бяха пораснали бради, но това, разбира се, не бяха косми, а кръвта на брадатия.

Мари крепеше нещо в свитата си длан. Поднесе я на всяка от сестрите, които си близнаха по малко.

Роланд затвори плътно очи и зачака сестричките да се махнат. Най-сетне си тръгнаха.

„Никога повече няма да заспя“ — рече си той и пет минути по-късно заспа.