Сабриел

Глава двадесет и пета

— Моля за извинение, сър — каза войникът, козирувал на вратата на банята на офицера. — Приемете почитанията на дежурния офицер и ще бъде ли възможно да дойдете незабавно?

Полковник Хорис въздъхна, остави бръснача и използва кърпата, за да избърше остатъците от пяната за бръснене. Тази сутрин го бяха прекъснали, докато се бръснеше и на няколко пъти през деня опита да довърши започнатото. Навярно това беше знак, че трябва да си пусне мустаци.

— Какво става? — попита той примирено. Каквото и да беше, едва ли бе нещо хубаво.

— Самолет, сър — отвърна безизразно редникът.

— От Щаба на армията? Дошъл е да остави бутилка с послание?

— Не зная, сър. От другата страна на Стената е.

— Моля! — възкликна Хорис, изпускайки всички бръснарски принадлежности, като взе шлема и меча си и опита да хукне навън, и всичко това наведнъж. — Невъзможно!

Ала когато накрая успя да излезе и отиде при Предния наблюдателен пост — осмоъгълно укрепление, простиращо се из Границата на около петдесет метра от Стената, — видя с очите си, че е напълно възможно. Светлината бледнееше, докато следобедът преваляше — от другата страна навярно беше преди залез, — но видимостта беше достатъчно добра, за да различи далечния силует във въздуха, който се спускаше с поредица от продължителни лупинги… от отсрещната страна на Стената. В Старото кралство.

Дежурният офицер наблюдаваше през голям артилерийски бинокъл, опрял лакти върху укрепения с пясъчни торби парапет на поста. Хорис поспря за миг, за да си припомни името на човека — беше нов в Граничния гарнизон, — а после го потупа по рамото.

— Йорбърт. Имаш ли нещо против да погледна? Младият офицер неохотно свали бинокъла и му го подаде като момче, лишено от наполовина изядена близалка.

— Определено е самолет, сър — каза той, а лицето му светна, докато говореше. — Съвсем тих, като безмоторен, но очевидно има някакво захранване. Много е маневрен и красиво боядисан. Вътре има двама… души, сър.

Хорис не каза нищо, но взе бинокъла и зае същата поза с подпрени лакти. Известно време не можеше да види самолета и припряно го завъртя наляво и надясно, после го размърда нагоре-надолу — и ето, че го зърна, по-ниско, отколкото очакваше, почти готов за кацане.

— Издай команда „на оръжие“ — нареди той грубо, когато осъзна, че самолетът ще кацне много близо до пропускателния пункт — може би едва на стотина метра от портала.

Чу, че командата му се повтаря от Йорбърт към един сержант, а после той я изрева, за да бъде изпълнена от часовоите, дежурните сержанти и накрая последва звука от ръчните клаксони и старата камбана, която висеше пред офицерския стол.

Трудно можеше да се види точно кой или какво има в самолета, докато не нагласи фокуса и лицето на Сабриел изскочи пред него, увеличено до узнаваем вид, дори и при сегашното разстояние. Сабриел, дъщерята на Абхорсен, придружавана от непознат мъж — или нещо с формата на мъж. За миг Хорис реши да нареди на хората си да свалят оръжието, но вече чуваше как подкованите им ботуши тракат по дъсчената настилка, а сержантите и ефрейторите крещят — а и това всъщност можеше да не е Сабриел. Слънцето гаснеше и приближаващата нощ щеше да бъде първата от пълнолунието…

— Йорбърт! — изрече отсечено той, като подаде бинокъла на изненадания и неподготвен низш офицер. — Върви да предадеш моите почитания на старшината на полка и го помоли лично да подбере едно разузнавателно подразделение — ще излезем да огледаме по-отблизо онзи самолет.

— О, благодаря ви, сър! — смотолеви лейтенант Йорбърт, очевидно решил, че „ние“ включва и самия него. Ентусиазмът му изненада Хорис, поне за миг.

— Кажете, господин Йорбърт — попита го той, — случайно да сте молили да ви прехвърлят във Въздушните сили?

— Ами, да, сър — отвърна Йорбърт. — Осем пъти…

— Просто запомнете — прекъсна го Хорис, — че каквото и да е това там, е възможно да е летящо чудовище, а не летателен апарат, а пилотите може би са полуразложени същества, които би трябвало да са мъртви, или творения на Свободната магия, които всъщност никога не са живели. Не са колеги авиатори, рицари на небето или нещо подобно.

Йорбърт кимна, съвсем не по военному, отдаде чест и се обърна кръгом.

— И следващият път, когато си дежурен офицер, не забравяй меча си — извика след него Хорис. — Никой ли не ти е казвал, че револверът ти може да засече?

Йорбърт отново кимна, изчерви се, почти козирува, а после хукна към свързочния окоп. Един от войниците в Предния наблюдателен пост беше ефрейтор, чийто ръкав бе запълнен с нашивки, обозначаващи двайсетте години служба, а на челото му имаше символ на Хартата, показващ граничния му произход. Той поклати глава след отдалечаващия се гръб на младия офицер.

— Защо клатиш глава, ефрейтор Анши? — озъби се Хорис, изнервен от многократно прекъсваните си опити да се обръсне и новата, потенциално опасна поява на самолет.

— Разводнен мозък — отвърна весело и доста двусмислено ефрейторът. Хорис отвори уста, за да изрече сурово порицание, после я затвори, когато ъгълчетата на устата му неволно се извиха в усмивка. Преди наистина да се разсмее, той напусна поста, поемайки обратно към възела от окопи, където трябваше да го чакат неговото подразделение и старшината на полка, за да се прехвърлят от другата страна на Стената.

След като направи пет крачки, усмивката му изчезна.

Хартиеното крило кацна безупречно сред снежна вихрушка. В него седяха Сабриел и Тъчстоун, зъзнещи съответно под мушамата и рибарското наметало, които бавно слязоха, за да потънат до колене в обилно натрупалия сняг. Тъчстоун се усмихна на Сабриел, носът му беше червен, а веждите — заскрежени.

— Успяхме.

— Засега — отвърна Сабриел, оглеждайки се уморено. Виждаше дългото сиво туловище на Стената и есенното слънце с дълбокия цвят на мед, откъм страната на Анселстиер. Тук снегът беше натрупан по сивия камък и беше облачно, а слънце почти нямаше. Достатъчно тъмно бе, за да могат мъртвите да бродят наоколо.

Усмивката на Тъчстоун се стопи, когато усети настроението й, взе мечовете си от Хартиеното крило, като даде единия на Сабриел. Тя го прибра в ножницата, която не му беше по мярка — още едно напомняне за нейната загуба.

— Най-добре да взема и книгите — каза, навеждайки се, за да ги извади от кабината. Двете книги с Магия на Хартата бяха невредими, недокоснати от снега, но „Книга за мъртвите“ изглеждаше мокра. Когато Сабриел я извади, разбра, че не е мокра от снега. От подвързията й се стичаха капчици тъмна, гъста кръв. Сабриел безмълвно я изтри в твърдата кора на снега, оставяйки синкава следа. После прибра книгите в джобовете на палтото си.

— Защо… защо книгата изглеждаше така? — попита Тъчстоун, стараейки се, и почти успявайки, гласът му да прозвучи по-скоро любопитно, отколкото уплашено.

— Мисля, че реагира на присъствието на толкова много смърт — отвърна Сабриел. — Тук има големи възможности за възкресение на мъртвите. Това място е много уязвимо…

— Шшш — прекъсна я Тъчстоун, сочейки Стената. Към тях в разгърнат строй се приближаваха силуети, тъмни на фона на снега, които крачеха целенасочено и равномерно. Носеха лъкове и копия, и поне Сабриел успя да различи пушките, които бяха преметнали през рамо.

— Всичко е наред — каза тя, макар че стомахът й бе пронизан от нервна тръпка. — Това са войници от Анселстиер — въпреки това, мога да изпратя Хартиеното крило обратно…

Тя набързо се увери, че са взели всичко от кабината, после постави ръка на носа на Хартиеното крило, точно над светещото му око. То сякаш я гледаше, докато му говореше.

— Сега върви, приятелю. Не ми се ще да рискувам да те завлекат в Анселстиер и да те разглобят. Полети, накъдето желаеш — към глетчера на Клеър, или ако искаш, към дома на Абхорсен, при водопада.

Тя се отдръпна и образува символите на Хартата, които щяха да дадат избор на Хартиеното крило, а ветровете да го понесат нататък. Символите се сляха с нейното изсвирване и самолетът помръдна в унисон с усилващата се мелодия, ускорявайки ход, докато не се издигна в небето при кулминацията на най-високия тон.

— Гледай ти! — възкликна един глас. — Как го направи?

Сабриел се извърна и видя един млад, задъхан офицер от Анселстиер, чиято единствена златна звезда на младши лейтенант стоеше самотна върху пагоните. Той бе застанал на около петдесет метра пред строя, но не изглеждаше уплашен. Държеше меч и револвер и вдигна и двете оръжия, когато Сабриел пристъпи напред.

— Стойте! Вие сте мои пленници!

— Всъщност ние сме пътници — отвърна Сабриел, макар че застана неподвижно. — Това зад вас полковник Хорис ли е?

Йорбърт се извърна да погледне, осъзна грешката си, и се обърна отново точно навреме, за да види как Сабриел и Тъчстоун се усмихнаха, после захихикаха, а накрая избухнаха в неудържим смях, хванати за ръце.

— Кое е толкова смешно? — попита настоятелно лейтенант Йорбърт, докато двамата не преставаха да се смеят, а по бузите им се стичаха сълзи.

— Нищо — каза Хорис, като даде знак на хората си да обградят Сабриел и Тъчстоун, а той се приближи и внимателно положи два пръста на челата им, за да провери Хартата, която носеха отдолу. Доволен, той ги разтърси леко, докато престанаха да се смеят, разтресени и останали без дъх. После, изненадвайки някои от своите хора, прегърна и двамата и ги поведе към пропускателния пункт, към обляния в слънце Анселстиер.

Йорбърт, който трябваше да пази гърба им, възмутено попита въздуха пред себе си:

— Какво беше толкова смешно?

— Чу какво каза полковникът — отвърна старшината на полка Токлиш. — Нищо. Това беше просто истерична реакция. Тези двамата са преживели много, слушай какво ти казвам.

После, с маниера, който само старшините имат към младшите офицери, той спря, съсипвайки напълно Йорбърт с едно благоразумно и провлечено:

— Сър.

Топлината обгърна Сабриел като меко одеяло, когато излязоха от сянката на Стената, към сравнително топлата есен в Анселстиер. Тя усети, че Тъчстоун върви несигурно до нея и се препъва, извърнал като слепец лицето си към слънцето.

— Вие двамата изглеждате изтощени — каза Хорис, говорейки с любезния, равномерен тон, който използваше при шокираните на бойното поле войници. — Какво ще кажете да хапнете нещо, или предпочитате първо да се наспите?

— Ще хапнем нещо, разбира се — отвърна Сабриел, стараейки се да му се усмихне с благодарност. — Но няма да спим. Няма време за това. Кажете — кога беше пълнолунието? Преди два дни?

Хорис я погледна и си помисли, че тя вече не му напомня за дъщеря му. Беше станала Абхорсен, непознат за него човек, за толкова кратко време…

— Тази вечер е — каза той.

— Но аз прекарах в Старото кралство поне шестнайсет дни…

— Времето между двете кралства тече загадъчно — каза Хорис. — Някои от нашите патрули се кълнат, че са отсъствали по две седмици, връщайки се след осем дни. Това създава големи главоболия на касиера…

— Онзи глас, който се чува от кутията на стълба — прекъсна го Тъчстоун, когато излязоха от лъкатушещата пътека през телените заграждения и се спуснаха в един тесен свързочен окоп. — Нито в гласа, нито в кутията има Магия на Хартата…

— О — отвърна Хорис, поглеждайки напред към мястото, откъдето един високоговорител оповестяваше смяната на караула, — изненадан съм, че работи. Захранва се с електричество, господин Тъчстоун. Чрез наука, а не с магия.

— Тази вечер няма да работи — каза тихо Сабриел. — Както и всяка друга техника.

— Да, доста шумен е — каза Хоръс със силен глас. После добави по-тихо: — Моля ви, не казвайте нищо повече, докато не влезем в моята землянка. Хората ми вече подразбраха нещо за довечера и пълнолунието…

— Разбира се — отвърна уморено Сабриел. — Съжалявам.

Изминаха останалата част от пътя в мълчание, тътрейки се по криволичещия свързочен окоп, като отминаваха войниците в бойните окопи, застанали в готовност. Разговорите на войниците секваха, докато те минаваха, но отново продължаваха, щом завиеха по следващия криволичещ участък и се скриваха от погледа им.

Накрая слязоха по няколко стъпала към землянката на полковника. Отвън на пост стояха двама магове на Хартата от разузнавателния отряд при пропускателния пункт, а не от редовната гарнизонна пехота. Друг войник изтича до кухненското помещение, за да донесе храна. Хорис се зае с малък спиртник и направи чай.

Сабриел го изпи, без да изпита особено облекчение. Анселстиер и универсалният утешител на обществото в него — чаят — вече не изглеждаха толкова сигурни и надеждни, както някога си мислеше.

— А сега — каза Хорис, — кажи ми защо нямате време да спите.

— Татко почина вчера — каза Сабриел с каменно изражение. — Вятърните флейти ще престанат да свирят тази нощ, когато се появи луната. Мъртвите тук ще възкръснат заедно с нея.

— Съжалявам за баща ти. Много съжалявам — каза Хорис. Поколеба се, а после добави: — Но тъй като ти си тук, не можеш ли отново да възпреш мъртвите?

— Ако това беше всичко, да, бих могла — продължи Сабриел. — Но лошото предстои. Някога чували ли сте името Керигор, полковник?

Хоръс остави чая си.

— Баща ти го спомена веднъж. Един от Висшите мъртви, струва ми се, затворен зад Седмата порта?

— Не просто Висш, а вероятно най-великият — каза мрачно Сабриел. — Доколкото знам, той е единственият мъртъв дух, който в същото време е последовател на Свободната магия.

— А и ренегат от кралското семейство — добави Тъчстоун, чийто глас бе все така дрезгав и сух от студените ветрове, съпътствали полета им, дори чаят не бе го възстановил. — И вече не е затворен. Подвизава се в живота.

— Всички тези неща му дават сила — продължи Сабриел. — Но има и една слабост. Владеенето на Свободната магия от Керигор, както и голяма част от силата му в живота и смъртта, зависят от продължителното съществуване на физическото му тяло. Той го е скрил, отдавна, когато е взел решението да стане мъртъв дух — и то е скрито в Анселстиер. Близо до Уайвърли, ако трябва да сме точни.

— И сега идва да си го вземе… — каза Хорис с ужасяваща прозорливост. Външно изглеждаше спокоен, всички онези дълги години военна служба бяха образували твърда черупка, зад която криеше чувствата си. Но вътрешно усети потрепване, за което се надяваше да не се е предало върху чашата, която държеше в ръка. — Кога ще дойде?

— С настъпването на нощта — отвърна Сабриел. — С цяла армия мъртви. Ако успее да излезе от смъртта близо до Стената, може би ще дойде по-рано.

— Слънцето… — поде Хорис.

— Керигор може да променя времето, да донесе мъгла или гъсти облаци.

— Тогава какво можем да направим? — попита Хорис, обръщайки дланите си нагоре, към Сабриел, с въпросителен поглед. — Абхорсен?

Сабриел усети как върху й се стоварва огромна тежест, едно бреме, което увеличи умората, която вече тегнеше над нея, но положи усилия да отговори.

— Тялото на Керигор се намира в омагьосан саркофаг под един паметник, разположен на върха на хълм, който наричат Доки пойнт, на по-малко от четиридесет мили оттук. Трябва бързо да отидем там — и да го унищожим.

— И това ще унищожи Керигор?

— Не — каза Сабриел, мрачно поклащайки глава. — Но ще го омаломощи… така че има вероятност…

— Ясно — каза Хорис. — Все още разполагаме с три или четири часа дневна светлина, но ще трябва да действаме бързо. Доколкото разбирам, Керигор и неговите… сили… ще трябва да прекосят Стената тук? Не могат просто да се озоват на Доки пойнт?

— Не — съгласи се Сабриел. — Ще трябва да се появят в живота в Старото кралство и физически да прекосят Стената. Вероятно ще бъде най-добре да не се опитваме да го спрем.

— Боя се, че не можем да го направим — отвърна Хорис. — Граничният гарнизон е тук за това.

— В такъв случай много от вашите войници ще загинат без никакъв смисъл — каза Тъчстоун. — Само защото ще се изпречат на пътя му. Всяко същество или човек, застанало на пътя на Керигор, ще бъде унищожено.

— Значи искате просто да оставим това… същество и цяла орда мъртви да влязат в Анселстиер?

— Не съвсем — отвърна Сабриел. — Бих искала да се бия с него във време и място, избрани от нас. Ако ми предоставите всички местни войници, които носят знака на Хартата и владеят малко Магия на Хартата, може би ще имаме достатъчно време, за да унищожим тялото на Керигор. Освен това, ще бъдем почти на тридесет и пет мили от Стената. Силата на Керигор може да отслабне съвсем малко, но много от слугите му ще бъдат по-слаби. Навярно толкова слаби, че ако унищожим или повредим физическите им тела, това ще бъде достатъчно да ги изпратим обратно в смъртта.

— А останалата част от гарнизона? Просто ще стоим настрана и ще оставим Керигор и армията му да прекосят Границата?

— Вероятно няма да имате избор.

— Разбирам — прошепна Хорис. Стана и закрачи напред-назад, шест крачки, колкото позволяваше землянката. — За щастие, или може би за жалост — в момента изпълнявам длъжността главнокомандващ офицер за цялата гранична зона. Генерал Ашенбер се завърна на юг, заради… ъъъъ… лошото си здраве. Това е само временно — от Щаба на армията не желаят да поверяват всякакви ръководни длъжности на онези от нас, които носят знака на Хартата. Така че решението е мое…

Той спря да крачи и погледна Сабриел и Тъчстоун — ала очите му сякаш виждаха нещо далече зад тях и ръждивата вълниста ламарина, покрила стените на землянката. Накрая, той каза:

— Много добре. Ще ви дам дванайсет Мага на Хартата — половината от целия боен състав на разузнаването, но ще добавя и малко от обикновените войски. Отряд, който да ви ескортира до… как беше? Доки пойнт. Но не мога да обещая, че няма да се сражаваме на Границата.

— Имаме нужда и от вас, полковник — каза Сабриел в тишината, последвала решението му. — Вие сте най-силният Маг на Хартата в този гарнизон.

— Невъзможно! — възкликна енергично Хорис. — Аз съм командир на Границата. Моите задължения са тук.

— И бездруго няма да можете да обясните нищо от предстоящото довечера — каза Сабриел. — Нито на някой генерал на юг, нито на някой, който никога не е прекосявал Стената.

— Ще… ще си помисля, докато хапвате — заяви Хорис, когато тракането на подноса и чиниите тактично оповести появата на един войник от стола на стълбите. — Влез!

Войникът влезе, а над сребърните блюда се вдигаше пара. Когато остави подноса, Хорис отиде до него и изрева:

— Пратеник! Искам да извикате адютанта, майор Тиндал и старшината на рота „А“, лейтенант Еър от разузнаването, старшината на полка и интенданта. В Оперативната стая, след десет минути. О… повикай и транспортния офицер. И предупреди свързочниците да бъдат в готовност за кодиране.