Сабриел

Глава петнадесета

Стълбата се намираше северно от средния кораб от общо четирите. Прикрита едновременно с магия и хитрост, тя наподобяваше просто много мокър участък от влажния варовик, от който бе образувана стената на ямата, но човек можеше да мине през него, защото всъщност това беше отворена врата, зад която се виеха стъпала.

Те решиха да слязат по тях на следващата сутрин, след като си починат още един ден. Сабриел изгаряше от желание да продължи нататък, защото усещаше, че опасността, грозяща баща й, нараства, но разсъждаваше достатъчно реалистично, за да прецени собствената си нужда от време за възстановяване. Тъчстоун навярно също се нуждаеше от почивка, мислеше си тя. Беше опитала да измъкне още информация от него, докато търсеха стъпалата, но той очевидно нямаше желание дори да отвори уста, а когато го направи, Сабриел установи, че смирените му извинения я дразнят още повече. След като откриха вратата, тя съвсем се отказа и седна в тревата до извора, за да чете книгите на баща си за магията на Хартата. „Книгата за мъртвите“ беше все така подвързана с мушама. Дори и така, момичето усещаше присъствието й, надвиснало мрачно над раницата…

Тъчстоун остана в противоположния край на кораба, близо до носа, и се зае със серия от упражнения по фехтовка с двата си меча, както и с разтягания и леки акробатични занимания. Могет го наблюдаваше от шубраците, а зелените му очи светеха, сякаш бяха вперени в мишка.

Обядът се оказа пълна катастрофа, както в кулинарен аспект, така и като комуникация. Сушени ивици говеждо, гарнирани с кресон от извора, и едносрични отговори от страна на Тъчстоун. Той дори продължи да я нарича „милейди“, въпреки многократните молби на Сабриел да използва името й. Могет също не й помогна особено, като я наричаше Абхорсен. След обяда всички се заеха със заниманията си. Сабриел се върна към книгата си, Тъчстоун — към упражненията, а Могет продължи наблюдението си.

Вечерята не беше чакана с нетърпение от никой. Сабриел се опита да поговори с Могет, но той сякаш се бе заразил от необщителността на Тъчстоун, макар да му липсваше неговата сервилност. Когато се нахраниха, всички се разотидоха от стъкмения лагерен огън — Тъчстоун пое на запад, Могет — на север, а Сабриел на изток — и всеки легна да спи на най-удобното парче земя, което успя да открие.

Сабриел се събуди веднъж през нощта. Без да става, видя, че огънят отново гори и Тъчстоун седи до него, вгледан в пламъците, а очите му отразяваха игривата, златистожълта светлина. Лицето му изглеждаше изтерзано, почти нездраво.

— Добре ли си? — попита тихо Сабриел, подпирайки се на лакът.

Тъчстоун се сепна, олюля се на пети и едва не падна. За първи път не звучеше като намусен слуга.

— Не съвсем. Помня това, което не трябва и забравям необходимото. Прости ми.

Сабриел не отговори. Той бе изрекъл последните две думи на огъня, не на нея.

— Моля ви, заспивайте, милейди — продължи Тъчстоун, възприел отново сервилната си роля. — Ще ви събудя на сутринта.

Сабриел понечи да каже нещо язвително относно арогантността на престорената му смиреност, после затвори уста и се върна под одеялото. Концентрирай се само върху спасението на баща си, каза си тя. Това е единственото важно нещо. Да спасиш Абхорсен. Не се тревожи за проблемите на Тъчстоун или за странния нрав на Могет. Спаси Абхорсен. Спаси Абхорсен. Спаси Абхорс… Спаси…

— Събуди се! — каза Могет право в ухото й. Тя се обърна на другата страна, без да му обърне внимание, но той скочи над главата й и го повтори в другото й ухо. — Събуди се!

— Будна съм — промърмори Сабриел. Седна, омотана в одеялото, усещайки студа преди изгрева по лицето и ръцете си. Все още беше много тъмно, с изключение на неравномерната светлина от огъня и едва доловимите проблясъци на зората над ямата. Тъчстоун вече приготвяше кашата. Освен това се беше измил и обръснал — с помощта на кинжал, съдейки по вида на драскотините и порязванията по брадата и шията му.

— Добро утро — каза той. — Кашата ще бъде готова след пет минути, милейди.

Сабриел изстена, когато отново чу тази дума, взе ризата и панталона си и залитайки се отдалечи, за да открие подходящ храст на път към извора, едно тромаво, загърнато в одеяло подобие на човешко същество.

Ледената вода на извора безмилостно довърши процеса на събуждане; Сабриел се подложи на въздействието й за не повече от десет секунди, които й трябваха да свали долната си риза, да се измие и отново да се облече. Чиста, разсънена и облечена, тя се върна при лагерния огън и изяде своя дал от кашата. След това Тъчстоун започна да се храни, докато Сабриел закопчаваше бронята, меча и звънците. Могет лежеше до огъня и нагряваше корема си, покрит с бяла козина. Не за първи път Сабриел си зададе въпроса дали той изобщо има нужда от храна. Очевидно харесваше храната, но изглежда се хранеше за удоволствие, а не за да се подкрепя.

Тъчстоун продължи да се държи като слуга след закуска, като изми тенджерата и лъжицата, угаси огъня и разтреби всичко. Ала когато понечи да метне раницата на гърба си, Сабриел го спря.

— Не, Тъчстоун. Това е моят багаж. Аз ще го нося, благодаря.

Той се поколеба, после й я подаде и щеше да й помогне да я нарами, но тя прокара ръце през каишките и раницата се плъзна на гърба й, преди той да поеме тежестта.

Половин час по-късно, може би след една трета от пътя по тясната, издълбана от камък стълба, Сабриел съжали за решението си да вземе раницата. Все още не се беше възстановила напълно от катастрофата с Хартиеното крило, а стълбата беше много стръмна и толкова тясна, че тя с мъка преодоляваше криволичещите завои. Раницата непрекъснато се удряше в някоя вътрешна или външна стена, без значение накъде се обръщаше тя.

— Може би е добре да се редуваме в носенето на раницата — каза тя неохотно, когато спряха при някаква ниша, за да си поемат въздух. Тъчстоун, който ги водеше, кимна, и се върна няколко стъпала, за да вземе раницата.

— Сега аз ще водя — добави Сабриел, извивайки гърба и раменете си, като леко потръпна от събраната пот по гърба й, който изглеждаше хлъзгав под бронята, туниката, ризата и долната риза. Взе свещта си от пейката и пристъпи напред.

— Не — каза Тъчстоун, застанал на пътя й. — По тази стълба има пазачи — и пазители. Аз знам думите и знаците, с които се преминава. Ти си Абхорсен, така че може би ще те пуснат, но не съм сигурен.

— Изглежда паметта ти се връща — отбеляза Сабриел, леко раздразнена, задето са й попречили. — Кажи ми, за тази стълба ли говореше, когато каза, че са устроили засада на кралицата?

— Не — отвърна категорично Тъчстоун. Той се поколеба, после добави: — Онази стълба беше във Велизар.

След тези думи се извърна и продължи нагоре по стълбите. Сабриел го последва, а Могет вървеше по петите й. След като вече не беше натоварена с раницата, тя беше нащрек. Докато наблюдаваше Тъчстоун, забеляза, че той от време на време спира и мърмори някакви думи под нос. Всеки път долавяше лекия като перце допир на Магията на Хартата. Фина магия, много по-хитроумна от тази в тунела отдолу.

Много по-трудно откриваема и навярно много по-смъртоносна. След като знаеше за нейното съществуване, тя също долови лекото усещане за смърт. Тази стълба бе станала свидетел на убийства преди много, много време.

Накрая стигнаха до голяма стая с две двойни врати от едната страна. Вътре се процеждаше светлина през многобройните малки, кръгли дупки в тавана, или, както скоро забеляза Сабриел, през обрасла решетка, която навремето е била отворена към въздуха и небето.

— Тази врата води навън — каза Тъчстоун. Той угаси свещта си, взе тази на Сабриел, която сега беше просто малко парче восък, и сложи и двете в един джоб, пришит върху предницата на полата му. Сабриел реши да се пошегува с горещия восък и възможната опасност, която криеше, но размисли. Тъчстоун съвсем не бе веселяк.

— Как се отваря? — попита тя, сочейки вратата. Не виждаше никаква дръжка, ключалка или ключ. И, всъщност, никакви панти.

Тъчстоун мълчеше с блуждаещ и втренчен поглед, а после се разсмя — горчив, кратък кикот.

— Не помня! Целият този път по стълбата, всички думи и сигнали… а сега са безполезни! Безполезни!

— Поне ни преведе по стълбата — изтъкна Сабриел, разтревожена от силната му самоомраза. — Без тебе все още щях да си седя край извора и да гледам как бълбука.

— Щеше да намериш изхода — промърмори Тъчстоун. — Или Могет щеше да го открие. Да! Заслужавам да си остана просто дърво…

— Тъчстоун — намеси се Могет със съскане. — Млъкни. Трябва да бъдеш полезен, забрави ли?

— Да — отвърна той, видимо успокоил дишането си, с хладнокръвно лице. — Съжалявам, Могет. Милейди.

— Моля, моля, просто Сабриел — каза Сабриел уморено. — Току-що завърших училище — само на осемнайсет съм! Нелепо е да ме наричаш милейди.

— Сабриел — каза плахо Тъчстоун. — Ще се опитам да го запомня. „Милейди“ е по навик… напомня ми за мястото ми в този свят. По-лесно ми е…

— Не ме е грижа кое ти е по-лесно! — сопна се Сабриел. — Не ме наричай милейди и престани да се държиш като слабоумен! Просто бъди себе си. Дръж се нормално. Нямам нужда от слуга, трябва ми добър… приятел!

— Много добре, Сабриел — каза Тъчстоун, като старателно наблегна на думите си. Сега беше ядосан, но това поне беше по-добро от сервилното му поведение, помисли си Сабриел.

— А сега — каза тя на самодоволно ухиления Могет, — имаш ли някакви идеи за тази врата?

— Само една — отвърна котката, плъзгайки се между краката й към тънката линия, която разделяше двете крила на вратата. — Да блъскаме. По един от всяка страна.

— Да блъскаме?

— Защо не? — каза Тъчстоун и сви рамене. Зае позиция, подпрян на лявата страна на вратата, опрял длани в покритата с метал врата. Сабриел се поколеба, после направи същото в дясната половина.

— Едно, две, три, бутай! — нареди Могет.

Сабриел блъсна на „три“, а Тъчстоун — на „бутай“, затова изминаха няколко секунди, преди дружните им усилия да се синхронизират. После вратата бавно се отвори с изскърцване и през нея нахлу сноп ярка слънчева светлина, който се плъзна от пода към тавана, а по пътя му танцуваха прашинки.

— Странно е — каза Тъчстоун, а дървото трептеше под ръцете му, като дръпнатите струни на лютня.

— Чувам гласове — възкликна Сабриел, а ушите й доловиха приглушени думи, смях и далечно пеене.

— Виждам времето — прошепна Могет, толкова тихо, че думите му се изгубиха.

После вратите се отвориха. Те преминаха, закрили очи от слънцето, усетили хладния бриз, който хапеше кожата им и свежия аромат на борови дървета, прочистил ноздрите им от подземния прах. Могет кихна бързо три пъти и затича наоколо в тесен кръг. Вратите се затвориха с плъзгане зад гърба им, толкова тихо и необяснимо, както се бяха отворили.

Намираха се на малко сечище насред една борова гора или плантация, защото дърветата бяха разположени равномерно. Вратите зад тях се намираха в ниска затревена могила, покрита с окастрени храсти. По земята имаше дебел килим от борови иглички, а през няколко крачки се подаваха шишарки, като черепи, заровени в някое древно бойно поле.

— Гората на стражите — каза Тъчстоун. Той пое дълбоко въздух няколко пъти, погледна небето и въздъхна. — Зима е, струва ми се — или ранна пролет?

— Зима — отвърна Сабриел. — В района на Стената валеше доста силен сняг. Тук времето изглежда много по-меко.

— По-голямата част от Стената, Дългите скали и домът на Абхорсен са разположени, напълно или частично, в Южното плато — обясни Могет. — Платото се намира между триста и шестстотин метра над бреговата ивица. Всъщност областта около Нестоу, накъдето сме тръгнали, се намира предимно под морското равнище и е култивирана.

— Да — каза Тъчстоун. — Спомням си. Лонг Дайк, издигнатите канали, вятърните помпи, които да изтласкват водата…

— Странно, но и двамата сте много сведущи по този въпрос — отбеляза Сабриел. — Някой от вас ще бъде ли така добър да ми каже нещо, което наистина искам да разбера, например какви са Великите Харти?

— Аз не мога — казаха едновременно Могет и Тъчстоун. После Тъчстоун продължи колебливо: — Има едно заклинание… ограничение, което тегне над нас. Но някой, който не е маг на Хартата, или свързан по друг начин с нея, може би ще проговори. Например, някое дете, кръстено със символа на Хартата, но без да е отраснало сред силата й.

— По-умен си, отколкото мислех — отбеляза Могет. — Не че това говори много.

— Дете — каза Сабриел. — Откъде би могло да знае едно дете?

— Ако ти бе получила добро образование, също щеше да знаеш — каза Могет. — Това твое училище е било само загуба на ценно сребро.

— Може би — съгласи се Сабриел. — Ала след като вече знам повече за Старото кралство, подозирам, че фактът, че съм ходила на училище в Анселстиер, е спасил живота ми. Но стига за това. Накъде ще поемем сега?

Тъчстоун погледна небето — синьо над сечището и мрачно над кръга от борове. Слънцето едва се виждаше над дърветата, навярно оставаше час до обедния зенит. Тъчстоун премести поглед от него към сенките на дърветата, а после посочи:

— Изток. Там трябва да има няколко камъка на Хартата, които водят оттук до източния край на Гората на стражите. Това място е силно защитено с магии. Има… имаше много камъни.

Камъните все още стояха, а след първия между тях криволичеше нещо като животинска следа. Под боровете беше прохладно, но приятно, а постоянното присъствие на Камъните на Хартата беше успокояващо усещане за Сабриел и Тъчстоун, които ги възприемаха като маяци в морето от дървета.

Камъните бяха общо седем и нито един не беше счупен, макар Сабриел да изпитваше остър пристъп на нервно напрежение всеки път, когато напускаха приятната атмосфера на единия, за да стигнат до другия, а в съзнанието й неизменно изникваше мрачна картина — оцапаният в кръв, разцепен камък на Разполовения хребет.

Последният камък се намираше в самия край на боровата гора, върху гранитна скала, висока около трийсет-четирийсет метра, която бележеше източния край на гората и края на възвишението.

Те застанаха до него и погледнаха нататък, към необятната шир на синьо-сивото море, осеяно с бели вълни, неспокойно, вечно плискащо се към брега. Под тях се намираха равните, потънали полета на Нестоу, поддържани от мрежа издигнати канали, помпи и диги. Самото селище се намираше на три-четвърти миля разстояние, разположено високо върху друга гранитна скала, зад която се криеше пристанището.

— Полетата са залети — каза Тъчстоун с озадачен тон, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Сабриел проследи погледа му и видя, че онова, което бе взела за някаква култура, всъщност бе тиня и вода, невъзмутимо заели мястото на посевите, някога раснали там. Вятърните мелници, захранващи помпите, стояха безмълвни, а на върха на скелетата имаше неподвижни ветропоказатели във форма на трилистник, въпреки че от морето духаше солен бриз.

— Но помпите бяха омагьосани с магия на Хартата — възкликна Тъчстоун. — За да следват вятъра, да работят безпроблемно…

— По полетата няма никакви хора — никой, от тази страна на селото — добави Могет, а очите му бяха по-проницателни от телескопа в раницата на Сабриел.

— Навярно Камъкът на Хартата в Нестоу е счупен — каза студено Сабриел през зъби. — Освен това долавям някаква смрад в бриза. В селото има мъртви.

— Лодката ще бъде най-бързият начин да стигнем до Велизар, а аз съм доста сигурен в плавателните си умения — отбеляза Тъчстоун. — Но ако мъртвите са там, не е ли по-добре…

— Ще слезем долу и ще вземем някоя лодка — заяви решително Сабриел. — Докато слънцето е високо.