Сабриел

Глава първа

Заекът беше прегазен преди минути. Розовите му очи бяха изцъклени, а бялата му козина бе обагрена в кръв. Козината бе неестествено чиста, тъй като той току-що бе избягал от ваната. Тя все още ухаеше слабо на лавандулова вода.

Една висока, необичайно бледа жена се надвеси над заека. Черната й като нощта, модно подстригана коса бе леко надвиснала над лицето й. Не носеше грим или бижута, с изключение на една емайлирана училищна значка, прикрепена към униформения й тъмносин блейзър. Всичко това, съчетано с дългата й пола, чорапи и удобни обувки, я определяше като ученичка. На една табела под значката пишеше „Сабриел“, а римската цифра „VI“ и една позлатена корона съобщаваха, че е в шести прогимназиален клас, а също така е и отговорник.

Заекът без съмнение бе мъртъв. Сабриел отмести очи от него и погледна към настланата с тухли алея, която се отклоняваше от пътя и лъкатушеше към две внушителни порти от ковано желязо. Една табела над портата с позлатени букви, имитиращи готически стил, оповестяваше, че това е входът към колежа „Уайвърли“. С по-дребен шрифт се съобщаваше, че колежът е бил „основан през 1652 за млади дами с благородно потекло“.

Една дребна фигура се опитваше да се покатери по портата, ловко избягвайки шиповете, предназначени да осуетяват подобни намерения. Тя измина последните няколко стъпки и се затича, докато опашките й се развяваха, а обувките тракаха върху тухлите. Главата й бе приведена, за да набере инерция, но щом достигна определената скорост, вдигна очи, видя Сабриел и мъртвия заек, и изпищя:

— Зайче!

Сабриел се сепна, когато момичето изпищя, поколеба се за миг, после се приведе към заека и протегна бледата си ръка, за да докосне мястото между дългите му уши. Очите й се затвориха, а лицето й застина, сякаш внезапно се бе вкаменила. От полуотворените й устни долетя слабо изсвирване, подобно на вятъра, който се чува в далечината. По върховете на пръстите й се образува скреж, който покри асфалта между стъпалата и коленете й.

Другото момиче, все още тичайки, видя как тя внезапно се наклони над заека и политна към пътя, но в последния момент ръката й се протегна и тя се задържа. Миг по-късно бе възвърнала равновесието си и използваше двете си ръце, за да задържи заека, който необяснимо как вече бе оживял, очите му бяха ведри и блестящи, а той изгаряше от желание да избяга, съвсем както когато се бе изплъзнал от къпането.

— Зайче! — изпищя отново по-малкото момиче, когато Сабриел се изправи, хванала животинчето за врата. — О, благодаря ти, Сабриел! Когато чух, че колата поднесе, помислих…

Тя залитна, когато Сабриел й подаде заека и кръвта обагри протегнатите й ръце.

— Ще се оправи, Ясинт — отвърна уморено Сабриел. — Това е само драскотина. Вече зарасна.

Ясинт внимателно огледа заека, после погледна Сабриел, а в дъното на очите й личеше зараждащият се парализиращ страх.

— Под кръвта няма нищо — промърмори Ясинт. — Какво си…

— Не съм — сряза я Сабриел. — Но може би ти ще ми кажеш какво правиш извън района на училището?

— Гонех зайчето — отвърна Ясинт, а очите й се проясниха, докато нещата се връщаха към по-нормална ситуация. — Нали разбираш…

— Без извинения — издекламира Сабриел. — Нали помниш какво каза мисис Ъмбрейд на събранието в понеделник.

— Това не е извинение — настоя Ясинт. — Това е основание.

— В такъв случай можеш да го обясниш на мисис Ъмбрейд.

— О, Сабриел! Не би го направила! Знаеш, че просто тичах след зайчето. Никога нямаше да изляза…

Сабриел вдигна ръце, за да се престори на победена и посочи към портата.

— Ако се върнеш вътре до три минути, не съм те виждала. И този път отвори портата. Няма да я заключат, докато не се върна.

Ясинт се усмихна, цялото й лице сияеше, завъртя се в кръг и хукна обратно по алеята, със зайчето, вкопчено в шията й. Сабриел я проследи с поглед, докато влезе през портата, после се остави треперенето да я обземе, докато не се приведе одве, потръпвайки от студ. В момент на слабост бе нарушила обещанието, което бе дала на себе си и на баща си. Това бе само един заек, а Ясинт наистина го обичаше толкова много — но до какво щеше да доведе това? Не съществуваше голяма разлика между това да върнеш заек и да върнеш човек.

И което е по-зле, беше толкова лесно. Тя бе уловила духа точно при извора на реката и го бе върнала с едва доловимо движение на силата си, възстановявайки тялото с най-обикновени символи на Хартата, докато преминаваха от смъртта към живота. Дори не й бяха нужни звънчета или някои от другите приспособления на един некромант. Само едно изсвирване и волята й.

Смъртта и нейните последици не бяха голяма мистерия за Сабриел. Само й се щеше да е така.

Това бе последният учебен срок за Сабриел в „Уайвърли“ — всъщност, последните три седмици. Тя вече бе завършила, първа по английски, първа и по музика, трета по математика, седма по естествени науки, втора по бойни изкуства и четвърта по етикет. Освен това беше безспорен първенец по магии, но това не бе отразено в дипломата й. Магията действаше единствено в онези райони на Анселстиер, които се намираха близо до Стената, бележеща границата със Старото кралство. Отвъд тези земи, магията се възприемаше като занимание, надхвърлящо рамките на приличието, ако изобщо съществуваше, и хората с добра репутация дори не я споменаваха. Колежът „Уайвърли“ се намираше едва на четиридесет мили от Стената, като цяло се ползваше с добра репутация и в него преподаваха магия на онези ученици, които получаваха специално разрешение от родителите си.

Бащата на Сабриел го бе избрал именно поради тази причина, когато се бе появил от Старото кралство с петгодишната си дъщеря, в търсене на пансион. Той бе предплатил за първата година със сребърни дениери от Старото кралство, които тайнствено наподобяваха хладно желязо. След това той идваше да посещава дъщеря си два пъти годишно, в средата на лятото и в средата на зимата, като всеки път оставаше за няколко дни и винаги носеше още сребро.

Съвсем разбираемо, директорката много обичаше Сабриел. Най-вече защото тя никога не изглеждаше разстроена от редките посещения на баща си, както биха били повечето момичета. Веднъж мисис Ъмбрейд бе попитала Сабриел дали това й пречи и бе смутена от нейния отговор, защото според Сабриел тя виждала баща си много по-често, отколкото когато идвал лично. Мисис Ъмбрейд не преподаваше магия и не желаеше да знае нищо повече за нея освен приятния факт, че някои родители плащаха значителни суми за обучението на дъщерите си в основните принципи на магьосничеството и магиите.

Мисис Ъмбрейд със сигурност не желаеше да знае как Сабриел вижда баща си. Сабриел, от друга страна, винаги очакваше с нетърпение неговите неофициални посещения и наблюдаваше луната, проследявайки движенията й в алманаха с кожена подвързия, в който бяха изброени фазите й в двете кралства, както и ценна информация за сезоните, приливите и отливите и други краткотрайни явления, които никога не бяха еднакви по едно и също време от двете страни на Стената. Образът на Абхорсен винаги се появяваше сред лунния мрак.

През тези нощи Сабриел се заключваше в кабинета си (една от привилегиите на последния клас — преди това й се налагаше да се промъква в библиотеката), поставяше чайника на огъня, пиеше чай и четеше книга, докато не се появеше характерния вятър, който загасяваше огъня, изключваше електрическите лампи и разтърсваше кепенците — всички необходими приготовления, както изглеждаше, за да може в празното кресло да се появи фосфоресциращото изображение на баща й.

Този ноември Сабриел очакваше с особено нетърпение посещението му. То щеше да бъде последното, защото обучението й в колежа бе към края си и тя искаше да обсъдят бъдещето й. Мисис Ъмбрейд искаше тя да отиде в университет, но това означаваше още повече да се отдалечи от Старото кралство. Магическите й способности щяха да намалеят, а посещенията на баща й щяха да се ограничат фактически до физическите появи, които по всяка вероятност щяха да станат още по-редки. От друга страна, постъпването в университет означаваше да остане с някои от приятелките, които бе имала буквално през целия си живот — момичета, с които бе започнала училище на петгодишна възраст. Освен това пред нея щеше да се разкрие един много по-голям свят на социални контакти, особено с млади мъже, от които в колежа „Уайвърли“ се наблюдаваше чувствителен недостиг.

А недостатъкът от загубата на магическите й способности вероятно би могъл да се компенсира от отслабването на влечението й към смъртта и мъртвите…

Сабриел размишляваше над тези неща, докато чакаше с книга в ръка, подпряла нестабилно недопитата чаша чай на страничната облегалка на креслото. Беше почти полунощ, а Абхорсен не се появяваше. Тя бе проверила в алманаха два пъти и дори бе отворила кепенците, за да вижда небето през стъклото. Несъмнено се намираше откъм тъмната страна на луната, но от него нямаше и следа. За първи път в живота й той не се появяваше и тя внезапно бе обзета от тревога.

Сабриел рядко се замисляше за това какъв е животът в Старото кралство, ала сега в съзнанието й изплуваха стари истории и смътни спомени от времето, когато бе живяла там с пътешествениците. Абхорсен беше могъщ магьосник, но въпреки това…

— Сабриел! Сабриел!

Един писклив глас прекъсна размишленията й, незабавно последван от припряно почукване и раздвижване на бравата. Сабриел въздъхна, стана от стола, взе чашата с чай и отключи вратата.

От другата страна стоеше малко момиче, което мачкаше нощната си шапчица с треперещи ръце, а лицето й бе пребледняло от страх.

— Олуин! — възкликна Сабриел. — Какво има? Да не би Съсен да е отново болна?

— Не — проплака момичето. — Чух шумове зад вратата на кулата и си помислих, че Ребека и Айла провеждат среднощно тържество без мене, затова погледнах…

— Моля! — възкликна Сабриел разтревожена. Никой не отваряше външните врати посред нощ, не и толкова близо до Старото кралство.

— Съжалявам — проплака Олуин. — Не исках. Не зная защо го направих. Не бяха Ребека и Айла — там имаше мрачна фигура, която се опита да влезе. Затръшнах вратата…

Сабриел захвърли чашата и си проправи път покрай Олуин. Вече бе в средата на коридора, когато чу как порцеланът се счупи зад нея, последван от ужасения стон на Олуин заради това толкова небрежно отношение. Тя не му обърна внимание и се затича, като включваше осветлението, докато бягаше към отворената врата на западната спалня. Когато я доближи, отвътре се чуха писъци, които бързо се извисиха в истеричен хор. В спалнята имаше четиридесет момичета — повечето от първи клас, до една под единайсетгодишна възраст. Сабриел пое дълбоко въздух и застана на вратата, извила пръстите на ръцете си в заклинателен жест. Още преди да погледне, тя усети присъствието на смъртта.

Спалнята беше много дълга и тясна, с нисък покрив и малки прозорци. От двете й страни бяха разположени легла и тоалетни масички. В дъното имаше врата, която водеше към стълбите на Западната кула. Тя би трябвало да е заключена от двете страни, но ключалките рядко устояваха на силите на Старото кралство.

Вратата беше отворена. Зад нея стоеше невероятно тъмна фигура, сякаш някой бе изрязал човешки силует от нощния мрак, внимателно подбирайки участъците без звезди. Фигурата нямаше никакви черти, но главата се въртеше в двете посоки, като че сетивата й имаха ограничен обхват. Колкото и да бе странно, тя държеше най-обикновен чувал в четирипръстата си ръка, а грубо изтъканата материя контрастираше рязко с нейната свръхестествена плът.

Ръцете на Сабриел образуваха сложен жест, изобразявайки символите на Хартата, които изразяваха сън, тишина и спокойствие. Размахвайки ръце, тя посочи двете страни на спалнята и изобрази един от главните символи, обхващайки всички. В миг всички момичета в спалнята престанаха да пищят и бавно утихнаха в леглата си.

Главата на съществото престана да се движи и Сабриел разбра, че вниманието му е насочено към нея. То започна да се движи бавно, като тромаво повдигна единия си крак и замахна напред, поспря за миг, а после замахна с другия малко встрани от първия. Това неуверено, отекващо движение предизвика зловещ шум от тътрещи се крака по тънкия килим. Докато вървеше покрай леглата, електрическите лампи над тях проблеснаха веднъж и угаснаха.

Сабриел спусна ръцете си до тялото и съсредоточи погледа си в центъра на торса на съществото, изследвайки материята, от която бе изградено. Тя бе дошла без никакви инструменти или приспособления, ала това предизвика само мигновено колебание, преди да се плъзне отвъд границата към смъртта, без да сваля очи от натрапника.

Реката течеше около краката й, студена както винаги. Светлината, сива и лишена от топлина, все така се простираше до съвсем плоския хоризонт. В далечината чуваше грохота на Първата порта. Вече виждаше ясно истинския силует на съществото, без обвивката на мъртвешката аура, която то бе донесло в света на живите. Беше обитател на Старото кралство, смътно наподобяващ хуманоид, но по-близък до маймуна, отколкото до човек, и очевидно полуинтелигентен. Но това не беше всичко и Сабриел усети хватката на страха, когато видя черната нишка, която излизаше от гърба на съществото и се вливаше в реката. Отвъд Първата порта, или дори още по-далече, тази пъпна връв се намираше в ръцете на някой Адепт. Докато тази нишка съществуваше, съществото щеше да се намира под абсолютната власт на своя господар, който би могъл да използва сетивата му, както намери за добре.

Нещо подръпна физическото тяло на Сабриел и тя неохотно насочи сетивата си отново към света на живите, а в нея се надигна леко чувство на гадене, когато през изстиналото й от смъртта тяло премина топла вълна.

— Какво има? — каза един спокоен глас близо до ухото на Сабриел. Стар глас, белязан от силата на Магията на Хартата — мис Гринууд, магистрата на училището.

— Това е служител на Смъртта в призрачна форма — отвърна Сабриел, а вниманието й отново бе погълнато от съществото. То бе в средата на спалнята и все така целенасочено движеше краката си. — Няма свободна воля. Нещо го е изпратило в света на живите. Контролират го някъде отвъд Първата порта.

— Защо е тук? — попита магистрата. Гласът й звучеше спокойно, но Сабриел долови как в него се надигат символите на Хартата и се оформят върху езика й — символи, които щяха да отприщят мълнии и огньове, разрушителните сили на земята.

— Очевидно не е злонамерен, нито е опитал да нанесе някаква действителна вреда… — отвърна бавно Сабриел, докато мозъкът й обмисляше възможностите. Тя бе свикнала да разяснява чисто некромантските аспекти на магията на мис Гринууд. Магистрата й преподаваше Магията на Хартата, но некромантията не бе залегнала в учебната програма. Сабриел бе научила от своя баща повече, отколкото й се щеше да знае за некромантията… а и за самите мъртви.

— Не правете нищо засега. Ще опитам да поговоря с него.

Студът я скова отново, просмукваше се в нея, докато реката течеше около краката й, нетърпелива да я повлече и да я отнесе със себе си. Сабриел напрегна волята си и студът се превърна просто в усещане, лишено от опасности, а течението стана приятно вибриране за краката й.

Съществото вече беше близо, тъй като се намираше в света на живите. Сабриел протегна двете си ръце и плесна, а пронизителният звук отекна по-дълго, отколкото ако бяха някъде другаде. Преди ехото да утихне, тя изсвири няколко тона и те също отекнаха, мелодични звуци на фона на рязкото пляскане с ръце.

Съществото се сепна от звука и отстъпи назад, закривайки с ръце ушите си. Докато го правеше, изпусна чувала. Сабриел трепна от изненада. Досега не го бе забелязала, вероятно защото не очакваше да е там. Малцина бяха неодушевените същества, които обитаваха и двете царства — на живите и мъртвите.

Изненадата й бе още по-голяма, когато съществото внезапно се наведе напред и се хвърли във водата, а ръцете му търсеха чувала. Намери го почти веднага, но загуби опората си. Когато чувалът изплува на повърхността, течението повлече съществото надолу. Сабриел си отдъхна облекчено, когато го видя да се носи надалече, а после ахна, когато главата му се подаде на повърхността и то извика:

— Сабриел! Моят пратеник! Вземи чувала! — Това беше гласът на Абхорсен.

Сабриел се втурна напред и една ръка се протегна към нея, стиснала горния край на чувала между пръстите си. Тя се пресегна, не успя, после опита отново. Чувалът се намираше в сигурната хватка на ръцете й, когато течението потопи напълно съществото. Сабриел го проследи с поглед и чу как тътенът на Първата порта внезапно се увеличи, както ставаше винаги, когато някой преминаваше през нейните водопади. Тя се извърна и с мъка си проправи път през течението към някое място, откъдето лесно би могла да се върне към живота. Чувалът в ръката й беше тежък и тя почувства в стомаха си оловна тежест. Ако пратеникът наистина беше на Абхорсен, тогава самият той не беше успял да се върне в царството на живите.

А това означаваше, че или е мъртъв, или е бил възпрепятстван от нещо, което трябва да бе преминало отвъд Последната порта.

Отново я връхлетя пристъп на гадене и Сабриел падна на колене, треперейки. Усещаше ръката на магистрата на рамото си, ала вниманието й бе приковано върху чувала, който държеше в ръката си. Не беше необходимо да поглежда, за да разбере, че съществото е изчезнало. Неговата поява в света на живите бе преустановена, когато духът му бе преминал през Първата порта. От него щеше да остане само купчина черна пръст, която на сутринта да пометат.

— Какво направи? — попита магистрата, когато Сабриел прокара ръце през косата си, а от тях се посипаха ледени кристали и паднаха върху чувала пред коленете й.

— То носеше послание за мен — отвърна Сабриел. — Така че го взех.

Тя отвори чувала и бръкна в него. Ръката й попадна на дръжка на меч и тя го измъкна, все още в ножницата, и го остави настрана. Нямаше нужда да го вади, за да види символите на Хартата, гравирани по острието му — матовият смарагд върху горната част на ефеса и изтърканият, покрит с бронз напречен предпазител й бяха толкова познати, колкото и тривиалните прибори за хранене в училище. Това бе мечът на Абхорсен.

Коженият патрондаш, който измъкна след това, представляваше стар кафяв колан, широк колкото човешка китка, който винаги носеше лек аромат на пчелен восък. На него бяха окачени седем цилиндрични кожени кесии, като първата беше с размера на малко шишенце за хапчета. Те постепенно се уголемяваха и седмата бе почти колкото буркан. Патрондашът беше предназначен да се носи препасан около гърдите, а кесиите да висят надолу. Сабриел отвори най-малката и измъкна миниатюрно сребърно звънче с тъмна, силно излъскана дръжка от махагон. Тя го хвана внимателно, но въпреки това езичето се разлюля леко и звънчето издаде висок мелодичен звук, който някак се запечати в съзнанието й, дори след като звукът изчезна.

— Инструментите на баща ми — прошепна Сабриел. — Некромантските приспособления.

— Но върху звънчето са гравирани символите на Хартата… също и на дръжката! — намеси се магистрата, която гледаше надолу с възхищение. — Некромантията е Свободна магия, която не е под контрола на Хартата…

— Тази на баща ми беше различна — отвърна разсеяно Сабриел, все така взирайки се в звънчето, което държеше в ръката си, мислейки за кафявите, покрити с бръчки ръце на баща си, които държаха звънците. — Обвързваща, а не възкресяваща. Той бе верен слуга на Хартата.

— Ти ще ни напуснеш, нали? — каза внезапно магистрата, когато Сабриел върна обратно звънчето и се изправи, с меч в едната ръка и патрондаш в другата. — Току-що го видях в отражението на звънчето. Ти прекосяваше Стената…

— Да. Към Старото кралство — каза Сабриел с внезапно разбиране. — Нещо се е случило с татко… но аз ще го намеря… кълна се в Хартата, която нося.

Тя докосна знака на Хартата върху челото си, който проблесна за кратко, а след това угасна, сякаш това изобщо не се бе случвало. Магистрата кимна с глава и докосна с ръка челото си, където внезапно се появи светещ символ, засенчил целия ход на времето. Когато той избледня, от двете страни на спалнята започнаха да се чуват шумолене и слабо скимтене.

— Ще затворя вратата и ще обясня на момичетата — каза решително магистрата. — Най-добре върви и… се приготви за утре.

Сабриел кимна и излезе, стараейки се да съсредоточи мислите си върху практическата страна на пътуването, вместо върху това какво би могло да се е случило с баща й. Щеше да вземе такси възможно най-рано до Бейн, най-близкия град, а след това автобус до границата на Анселстиер, която гледаше към Стената. С малко късмет, щеше да пристигне до ранния следобед…

Извън тези планове, мислите й постоянно препускаха към Абхорсен. Какво би могло да се е случило, та да го задържи в смъртта? И какво всъщност можеше да се надява да направи тя, дори и да стигнеше в Старото кралство?