Сабриел

Глава двадесет и трета

Тъчстоун вече виждаше и чуваше мъртвите безпроблемно. Те пееха и пляскаха, а разложените им ръце се допираха една в друга в равномерен, забавен ритъм, който накара всички косми по тила му да настръхнат. Един зловещ шум, издаван от ужасяващия звук на триещи се кости, или от разводнените удари на разложената, пихтиеста плът. Пеенето звучеше още по-зле, защото малцина имаха нормални усти. Тъчстоун никога не бе ставал свидетел на корабокрушение, но сега разбра какъв е звукът от хиляди давещи се едновременно в спокойно море моряци.

Редиците от мъртви бяха приближили до мястото, където стоеше той, образувайки огромна маса от движещи се сенки, плъзнали като задушаваща плесен около колоните. Тъчстоун не успя да разбере какво правят, преди Могет, който можеше да вижда в тъмното, да му обясни.

— Строяват се в две редици, за да образуват коридор — прошепна малката котка, макар че отдавна не се налагаше да пазят тишина. — Коридор от мъртви ръце, протегнати от Северната стълба към нас.

— Виждаш ли вратата при стълбата? — попита Тъчстоун. Вече не се страхуваше, тъй като можеше да види и усети миризмата на противните, вонящи трупове, подредени в някакво гротескно подобие на парад. Трябваше да умра в това водохранилище преди много време, мислеше си той. Просто го отложих с двеста години…

— Да, виждам я — продължи Могет, а в зелените му очи проблесна огън. — Появи се висок звяр, чиято плът клокочи от нечисти пламъци. Разяждащ дух. Стои приведен във водата, оглеждайки се наоколо като куче пред своя господар. По стълбите зад гърба му се стеле мъгла — това е трик на Свободната магия. Чудно защо е обзет от толкова силно желание да впечатлява?

— Рогир винаги е бил доста превзет — заяви Тъчстоун, сякаш обсъждаше някой човек на вечерно парти. — Искаше всички да гледат в него. Не е по-различен като Керигор, като мъртъв.

— О, напротив — каза Могет. — Много е различен. Знае, че си тук, и използва мъглата от суета. Трябва да е бързал много, за да създаде тялото, което носи в момента. Един суетен мъж — макар и мъртъв — не би желал никой да види това тяло.

Тъчстоун преглътна, опитвайки се да не мисли за това. Запита се дали ще успее да атакува от защитния ромб, да пробие с меча си тази мъгла в един безумен щурм — но дори и да се добереше дотам, щяха ли неговите мечове, макар и омагьосани със заклинанието на Хартата, да имат някакъв ефект върху омагьосаната плът, която в момента имаше Керигор?

Нещо помръдна във водата, доколкото успя да види, и ръцете засилиха темпото на своето барабанене, а френетичното клокочещо припяване стана по-силно.

Тъчстоун присви очи, уверявайки се, че е видял точно това, което мислеше — стълбчета мъгла, носещи се мудно из водата между редиците на мъртвите, успоредно на коридора, който те бяха образували.

— Играе си с нас — простена Тъчстоун, изненадан от внезапно секналия си дъх, който му пречеше да говори. Чувстваше се така, сякаш вече е пробягал цяла миля, а сърцето му правеше бум-бум-бум-бум…

Изведнъж, над барабаненето на мъртвите се извиси ужасен вой и Тъчстоун отскочи назад, като едва не събори Могет. Воят ставаше все по-силен, дори непоносим, а след това от мъглата и мрака изскочи огромна сянка, хукнала към тях с ужасяваща скорост, която вдигаше огромни пръски, докато тичаше.

Тъчстоун извика, или може би изпищя — не беше сигурен — захвърли свещта си, извади меча с лявата си ръка и протегна напред и двете остриета, като се наведе, за да посрещне удара, а коленете му бяха така сгънати, че навлезе до гърдите във водата.

— Разяждащият дух! — извика Могет, а после изчезна, прескочил от Тъчстоун към покритата със скреж Сабриел.

Тъчстоун нямаше почти никакво време да осъзнае това, както и образа на някакво същество, подобно на огромна, обгърната в пламъци мечка, появило се за част от секундата с рев, наподобяващ финалния вик на жертвоприношението — после разяждащият дух се Сблъска със защитния ромб и протегнатите му мечове.

Сребристи искри се разхвърчаха оглушително и заглушиха рева, запращайки Тъчстоун и разяждащия дух на няколко метра. Тъчстоун загуби опората си и потъна, а водата бълбукаше в носа му и все още отворената му в писък уста. Обзе го паника при мисълта, че разяждащият дух ще се стовари отгоре му след миг, и той се изтласка нагоре с ненужна сила, напрягайки жестоко стомашните си мускули.

Почти излетя от водата, отново насочил напред мечовете, ала ромбът беше непокътнат, а разяждащият дух отстъпваше, крачейки по коридора от ръце. Те бяха притихнали, но сега се чуваше нещо друго — нещо, което Тъчстоун не успя да разпознае, докато водата не се оттече от ушите му.

Беше смях, смях, който кънтеше от мъглата, която сега се стелеше из водата, приближавайки се все повече, докато отстъпващият разяждащ дух потъна в нея и се изгуби от погледа му.

— Уплаши ли те моето куче, братчето ми? — каза един глас от мъглата.

— Оу! — възкликна Сабриел, усетила ноктите на Могет върху физическото си тяло. Абхорсен я погледна, повдигайки въпросително посребрената си вежда.

— Нещо докосна тялото ми в живота — обясни тя. — Могет, струва ми се. Чудно, какво ли става?

Те стояха в самия край на смъртта, при границата с живота. Нито един мъртъв не бе опитал да ги спре и те с лекота бяха преминали през Първата порта. Навярно всеки мъртъв би се уплашил при вида на двама Абхорсен…

Сега чакаха. Сабриел не знаеше защо. По някакъв начин Абхорсен можеше да вижда в живота или да разбира какво се случва там. Стоеше като подслушвач, леко привел тялото си, допрял ухо до несъществуваща врата.

Сабриел, от друга страна, стоеше като войник, отваряйки си очите за мъртви. Счупените камъни превръщаха този участък от смъртта в примамлив път към живота и тя очакваше да завари много мъртви тук, опитващи се да се възползват от „вратата“. Но не беше така. Очевидно бяха сами сред сивата, невзрачна река, а единствената им компания бяха вълните и въртопчетата на водата.

Абхорсен затвори очи, концентрирайки се още повече, след това ги отвори широко и се втренчи, като леко докосна ръката на Сабриел.

— Моментът почти настъпи — каза той нежно. — Когато излезем, искам да вземеш… Тъчстоун… и да побегнете към Южното стълбище. Не спирайте по никакъв повод, за каквото и да било. Щом излезете, се качете на върха на хълма на двореца, в Западния двор. Сега там има само празно поле — Тъчстоун знае как да стигнете. Ако Клеър наблюдават както трябва, и не са изгубили ориентация за време, там трябва да има Хартиено крило…

— Хартиено крило! — прекъсна го Сабриел. — Но аз катастрофирах с него.

— Тук има няколко — отвърна Абхорсен. — Онзи Абхорсен, който го построи — четиридесет и шестият, струва ми се — обучи още неколцина как да го правят. Както и да е, трябва да е там. Клеър също ще бъде там, или негов пратеник, за да ти кажат къде да откриеш тялото на Керигор в Анселстиер. Лети възможно най-близо до Стената, прекоси я, открий тялото и го унищожи!

— А какво ще правиш ти? — прошепна Сабриел.

— Вземи Саранет — отвърна Абхорсен, без да я поглежда. — Дай ми меча си и… Астарел.

Седмият звънец. Астарел печалният. Плачещият.

Сабриел не помръдна, не раздвижи ръката си, за да му подаде звънеца или меча. Абхорсен пъхна Саранет в кесията му и завърза връзката. Понечи да развърже каиша, зад който се намираше Астарел, но ръката на Сабриел обви неговата, стискайки здраво.

— Трябва да има друг начин — проплака тя. — Можем да избягаме всички заедно…

— Не — заяви категорично Абхорсен и леко отблъсна ръката й. Сабриел го пусна и той внимателно извади Астарел от пояса, като се постара да не звънне. — Пътникът ли избира пътя си, или пътят избира него?

Потресена, Сабриел му подаде меча си… неговия меч. Празните й ръце увиснаха разтворени до тялото.

— Вървях из смъртта чак до самата бездна на Деветата порта — каза тихо Абхорсен. — Познавам тайните и ужаса на Деветата зона. Не зная какво има зад нея, но всяко живо същество трябва да отиде там, когато му дойде времето. Това правило направлява дейността ни като Абхорсен, но важи и за нас самите. Ти си петдесет и третият Абхорсен, Сабриел. Не съм те обучил толкова добре, колкото трябваше — нека това бъде последният ми урок. За всеки човек и същество настъпва времето, когато трябва да умре.

Той се приведе и я целуна по челото, точно под ръба на шлема. За миг тя остана като неподвижна кукла на конци, после се метна на гърдите му, усещайки меката тъкан на туниката. Сякаш се смали и отново стана онова малко момиченце, затичало се към разтворените му обятия при училищния портал. Както и тогава, чу бавния ритъм на сърцето му. Само че сега усещаше ударите му като частици от някакъв часовник, отброяващи неговите извоювани с мъка хиляда мига, отмерващи оставащото време до смъртта му.

Сабриел го прегърна силно, ръцете й се сключиха около шията му, а неговите ръце бяха протегнати като кръст, хванал меча в една ръка, а звънеца в другата. После тя го пусна.

Обърнаха се заедно и навлязоха в живота.

Керигор отново се изсмя с неприличен кикот, който се извиси до неистово кресчендо, преди внезапно да потъне сред зловеща тишина. Мъртвите продължиха да барабанят вече по-тихо, а мъглата се понесе напред с ужасяваща неизбежност. Тъчстоун, мокър до кости и почти потънал, я наблюдаваше с изопнатите нерви на мишка, хваната от пълзяща змия. Някъде в дъното на съзнанието си той отбеляза, че му е по-лесно да види белотата на мъглата. Над главата му облаците бяха изчезнали и краищата на водохранилището отново бяха огрявани от процеждащата се слънчева светлина. Ала те се намираха на повече от четиридесет крачки от периферията…

Някакво изпукване зад гърба му го стресна и го накара да се обърне, и разтърсващият страх внезапно бе заменен с облекчение. Сабриел и баща й се завръщаха към живота! От телата им се сипеха ледени късчета в миниатюрни поточета, а леденият пласт около кръста на Абхорсен се разцепи на няколко дребни парченца и отплава надалече.

Тъчстоун мигаше, докато скрежът падаше от ръцете и лицата им. Сега Сабриел беше с празни ръце, а Абхорсен държеше меча и звънците.

— Да благодарим на Хартата! — възкликна той, когато двамата отвориха очи и се размърдаха.

Ала никой не го чу, защото в този миг от мъглата се разнесе ужасен писък на гняв и безумие, толкова силен, че колоните се разтресоха, а във водата се образуваха вълни.

Тъчстоун отново се обърна, докато мъглата се разсейваше постепенно, разкривайки ниско приведения разяждащ дух. Само очите и дългата му уста, в която бушуваха мазни огньове, се виждаха над водата. Зад него, опряло ръка върху главата си от блатиста тиня, стоеше нещо, което би трябвало да бъде човек.

Взирайки се в него, Тъчстоун видя, че Керигор се бе опитал да придаде на тялото, което сега обитаваше, някогашния вид на Рогир, но за жалост не му достигаха или умения, или памет, или вкус. Ръстът на Керигор достигаше поне седем стъпки, тялото му беше с невероятно хлътнали гърди и тънка талия. Главата му беше твърде издължена, а устата се простираше от ухо до ухо. Беше непосилно да погледнеш в очите му, защото те представляваха тънки процепи, пламтящи от огньовете на Свободната магия — никак не приличаха на очи.

Ала по някакъв начин, дори и толкова деформиран, той бе запазил нещо от вида на Рогир. Вземате един мъж, правите го мек, разтягате и извивате…

Отблъскващата уста се отвори, зеейки все по-широко, после Керигор се разсмя, кратък смях, подсилен от щракането на затварящите се челюсти. След това заговори с деформиран и извратен като тялото му глас.

— Какъв късметлия съм. Трима носители на кръвта — кръвта за строшаването! Трима!

Тъчстоун продължи да го гледа втренчено, вслушан в гласа на Керигор, все още напомнящ този на Рогир, звучен, но покварен, влажен като разяден от червеи плод. Той виждаше едновременно новия, деформиран Керигор, и другото, по-добре оформено тяло, което бе познавал под името Рогир. Отново видя кинжала, прерязал гърлото на кралицата, бликналата кръв, златната чаша…

Една ръка го сграбчи, завъртя го в кръг и взе меча от лявата му ръка. Внезапно той пренасочи вниманието си, борейки се за въздух, и видя Сабриел. Тя държеше меча му в дясната си ръка и сега пое разтворената му длан в своята лява длан, повеждайки го на юг. Той се остави да го тегли, като я следваше шумно, бягайки с омекналите си крака. После сякаш бе обграден отвсякъде, полезрението му се стесни, като в полузабравен сън.

Видя бащата на Сабриел — Абхорсен — за пръв път без да е покрит със скреж. Той изглеждаше суров и решителен, но се усмихна и леко наведе глава, докато минаваха. Тъчстоун се запита защо върви в погрешната посока… към Керигор, меча и чашата. И Могет беше на рамото му, а това не беше типично за него, да се впуска в опасности… В Могет имаше още нещо необичайно… да, каишката му я нямаше… може би трябва да се върне, да сложи каишката на врата на Могет, да опита да се пребори с Керигор…

— Бягай! По дяволите! Бягай! — изкрещя полуобърната Сабриел. Гласът й го извади от транса, в който беше изпаднал. Усети гадене, защото бяха напуснали защитния ромб. Изненадан, той веднага повърна, извърнал глава, докато тичаха. Осъзна, че е увиснал на ръката на Сабриел и си наложи да тича по-бързо, макар че краката му бяха като покосени, сковани от жестоко изтръпване. Сега отново чуваше мъртвите, които пееха и барабаняха бързо. Имаше и гласове, силни гласове, които отекваха в огромната пещера. Воят на разяждащия дух и един странен, бръмчащ, пукащ звук, който по-скоро усещаше, отколкото чуваше.

Стигнаха до Южното стълбище, но Сабриел не забави крачка, а подскочи нагоре и навън, от здрача на хранилището към пълния мрак. Тъчстоун изпусна ръката й, после отново я намери, и двамата заедно се запрепъваха по стъпалата, а мечовете бяха надвиснали опасно над тях и отзад, хвърляйки искри, когато се удряха в камъка. Въпреки това, още чуваха глъчката зад тях, воя, барабаненето, виковете, всички усилени от водата и необятното хранилище. После се чу друг звук, прорязал шума с безупречната си чистота.

В началото беше тих, като едва докоснат камертон, но се усили — чист тон, издаван от тромпетист с неизчерпаеми дробове, докато накрая остана да се чува само той. Звънът на Астарел.

Сабриел и Тъчстоун спряха по средата на пътя. Усетиха силен импулс да напуснат телата си, да се отърват от тях като от непотребен багаж. Техните духове — тяхното вътрешно аз — искаха да заминат, да навлязат в смъртта и с радост да се гмурнат в най-силното течение, което да ги понесе до самия край.

— Мисли за живота! — изкрещя Сабриел, а гласът й едва се чуваше сред чистия звук. Тя усещаше, че Тъчстоун умира, не му достигаше воля, за да го задържи в живота. Той сякаш очакваше този внезапен призив към смъртта.

— Бори се! — изпищя тя отново, навеждайки меча си, за да го зашлеви през лицето. — Живей!

Ала той се изплъзваше. Отчаяна, тя го сграбчи за ушите и силно го целуна, хапейки устните му, а солената кръв изпълни устите и на двамата. Погледът му се проясни и тя усети, че отново се концентрира, концентрира се върху живота, върху това да живее. Мечът му падна и той обви ръце около нея, като отвърна на целувката й. После склони глава на рамото й, а тя на неговото и двамата останаха в здрава прегръдка, докато и последният тон на Астарел бавно утихна.

Най-сетне настъпи тишина и те боязливо се пуснаха. Тъчстоун започна да търси меча си с разтреперани ръце, но Сабриел запали свещ, преди да е порязал пръстите си в тъмното. Спогледаха се на трептящата светлина. Очите на Сабриел бяха навлажнени, а устата на Тъчстоун — разкървавена.

— Какво беше това? — попита дрезгаво той.

— Астарел — отвърна Сабриел. — Последният звънец. Той призовава всеки, който го чува, в смъртта.

— Керигор…

— Ще се върне — прошепна Сабриел. — Винаги ще се връща, докато истинското му тяло не бъде унищожено.

— А баща ти? — промълви Тъчстоун. — Могет?

— Татко е мъртъв — каза Сабриел. Лицето й беше спокойно, но от очите й се стичаха сълзи. — Бързо ще премине отвъд Последната порта. За Могет не знам.

Тя докосна сребърния пръстен на ръката си, намръщи се и се наведе да вдигне меча, който бе взела от Тъчстоун.

— Хайде — нареди тя. — Трябва да отидем в Западния двор. Бързо.

— Западния двор? — попита Тъчстоун, прибирайки меча си. Беше объркан и му се гадеше, но се насили да стане. — На двореца?

— Да — отвърна Сабриел. — Да вървим.