Сабриел

Пролог

От Стената в Старото кралство ги деляха малко повече от три мили, но това беше достатъчно. Обедното слънце се виждаше от отсрещната страна на Стената, в Анселстиер, а небето бе безоблачно. Тук залезът тънеше в облаци и току-що бе завалял проливен дъжд, толкова ненадейно, че не успяха да разпънат шатрите.

Акушерката придърпа мантията по-плътно към шията си и отново се наведе над жената, а дъждовните капки се стичаха от носа й към извърнатото лице отдолу. Дъхът на акушерката образува бяло облаче, но то не предизвика ответен прилив на въздух у пациентката й.

Акушерката въздъхна и бавно се изправи и това единствено движение извести на наблюдателите всичко, което искаха да узнаят. Жената, която се бе добрала до техния лагер в гората, беше мъртва, успяла да запази сетните си жизнени сили, за да ги вдъхне на бебето до себе си. Ала дори когато акушерката вдигна трогателно дребното същество, то потръпна в повоя, без да издаде и звук.

— И детето ли? — попита един от наблюдателите, мъж, който носеше знака на Хартата, прясно нарисуван с дървесна пепел на челото му. — В такъв случай няма нужда да го кръщаваме.

Ръката му се вдигна, за да изтрие знака от челото, после внезапно спря, когато една бледа, бяла ръка сграбчи неговата и силно я дръпна надолу с едно-единствено бързо движение.

— Мир! — каза един спокоен глас. — Не ви желая злото.

Бялата ръка освободи хватката си и говорещият стъпи в обръча от огнена светлина. Останалите го наблюдаваха недружелюбно и ръцете, които имаха наполовина изрисувани знаци на Хартата, или бяха посегнали към тетивата или дръжките на мечовете, останаха върху тях.

Мъжът закрачи към двете тела и ги погледна. След това се извърна към наблюдателите, като отмести качулката си, за да разкрие лице на човек, бродил из неогрявани от слънцето пътища, защото кожата му беше мъртвешки бледа.

— Наричат ме Абхорсен — каза той, а думите му предизвикаха вълнение сред хората около него, сякаш бе хвърлил голям тежък камък в локва застояла вода. — И тази вечер ще има кръщение.

Магът на Хартата сведе поглед към вързопа в ръцете на акушерката и рече:

— Детето е мъртво, Абхорсен. Ние сме пътешественици, животът ни преминава под небето и често е суров. Познаваме смъртта, господарю.

— Не по-добре от мен — отвърна Абхорсен и се усмихна така, че хартиено бледото му лице се нагърчи по краищата и разкри също толкова белите му зъби. — И аз казвам, че детето е още живо.

Мъжът понечи да отвърне на погледа на Абхорсен, но не успя и извърна очи към другарите си. Никой не помръдна, нито му даде някакъв знак, докато накрая една жена каза:

— Е, това лесно може да стане. Бележи детето, Аренил. Ще направим нов лагер в Левис Форд. Последвай ни, когато приключиш тук.

Магът на Хартата склони глава в знак на съгласие и останалите се разпръснаха, за да вдигнат своя полуготов лагер, като вървяха бавно заради нежеланието да се преместят, но изпитваха по-голямо нежелание да останат в близост до Абхорсен, понеже името му бе обвито в тайни и неизречени страхове.

Когато акушерката отиде да положи детето на земята и да си тръгне, Абхорсен проговори:

— Почакай. Ще имаме нужда от теб.

Акушерката погледна бебето и видя, че е момиче, и ако не бе неподвижно, можеше просто да е заспало. Беше чувала за Абхорсен и ако момиченцето оживееше… тя внимателно вдигна детето отново и го поднесе към Мага на Хартата.

— Ако Хартата не… — поде мъжът, но Абхорсен вдигна бледата си ръка и го прекъсна.

— Да видим каква е волята на Хартата.

Мъжът отново погледна детето и въздъхна. Сетне измъкна малко шишенце от кесията си, вдигна го високо и започна песнопение на висок глас, което бележеше началото на Хартата. В него се изброяваха всички същества, които живеят или растат, или отново ще живеят, както и връзките, които ги обединяват. Докато говореше, шишето бе озарено от светлина и започна да трепти в ритъма на песента. После певецът млъкна. Допря шишето до земята, после до символа от дървесна пепел на челото си, а след това го наклони над детето.

Огромна светкавица проряза гората наоколо, когато пламтящата течност се изля върху главата на детето, а жрецът извика:

— В името на Хартата, която обединява всичко живо, кръщаваме те…

Обикновено на това място родителите на детето изричаха името му. Сега проговори само Абхорсен, който каза:

— Сабриел.

Щом изрече тази дума, дървесната пепел изчезна от челото на жреца и бавно се премести върху детското челце. Хартата бе одобрила кръщаването.

— Но… но тя е мъртва! — възкликна Магът на Хартата и боязливо докосна челото си, за да се увери, че пепелта наистина е изчезнала.

Никой не му отвърна, защото акушерката се взираше в Абхорсен през огъня, а Абхорсен се бе втренчил в… нищото. Очите му отразяваха игривите пламъци, но не ги виждаха.

От тялото му бавно започна да се издига хладна мъгла, която обгръщаше мъжа и акушерката, а те се втурнаха към отсрещната страна на огъня — искаха да избягат, но вече бяха твърде уплашени за това.

Той чу, че детето проплака, а това бе добре. Ако беше преминала отвъд Първата порта, нямаше как да я върне обратно без по-строги приготовления, които щяха да предизвикат разреждане на духа й.

Течението беше силно, но той познаваше този дял на реката и прекоси вировете и въртопите, които се опитваха да го повлекат надолу. Вече усещаше как водата изсмуква духа му, но волята му бе силна, затова тя отне само цвета, но не и същността му.

Спря се, за да се вслуша и когато чу, че плачът утихва, забърза напред. Навярно тя бе вече пред Портата и се готвеше да премине.

Първата порта беше воал от мъгла, с една-единствена мрачна пролука, където водата се изливаше в тишината отвъд. Абхорсен забърза нататък, а после спря. Бебето още не беше преминало, но само защото нещо го бе задържало и повдигнало. Изправена там, надвиснала над черните води, стоеше една сянка, по-тъмна от Портата.

Беше с няколко стъпки по-висока от Абхорсен. На мястото, където трябваше да има очи, светеха две бледи и мътни светлини, а от нея се носеше зловонната смрад на мърша — топла смрад, която смекчаваше студа на водата.

Абхорсен бавно се приближи към съществото, вгледан в детето, което то държеше небрежно под лакътя на призрачната си ръка. Бебето беше заспало, но неспокойно, и се извиваше към съществото в търсене на майчината гръд, но то просто го отблъскваше от себе си, сякаш детето пареше или щеше да го разяде.

Абхорсен бавно измъкна едно малко сребърно звънче от пояса със звънци, който опасваше гърдите му и наклони китката си, за да звънне с него. Ала призрачната сянка вдигна бебето нагоре и проговори със сух, виещ се глас, подобно на змия върху чакъл.

— Дух от твоя дух, Абхорсен. Не можеш да ме омагьосаш, докато я държа в ръцете си. А може би ще я преведа през Портата, след като майка й вече я няма.

Абхорсен се смръщи, познал съществото, и свали звънчето.

— Приел си нова форма, Керигор. И сега си от тази страна на Първата порта. Кой е бил така глупав, че да ти помогне да стигнеш дотук?

Керигор се усмихна широко и Абхорсен зърна огньовете, които горяха дълбоко в устата му.

— Един от онези с обичайното призвание — изрече дрезгаво той. — Но неопитен. Не разбра, че това ще бъде равносилно на размяна. Уви, животът му не се оказа достатъчен, за да премина Последната порта. Но ето че ти дойде да ми помогнеш.

— Аз, който те приковах отвъд Седмата порта?

— Да — прошепна Керигор. — Струва ми се, че иронията не ти убягва. Но ако искаш детето…

Той понечи да хвърли детето в потока и с това движение го събуди. Бебето веднага се разплака и малките му юмручета се протегнаха да сграбчат призрачната материя на Керигор, подобно на дипли на роба. Той извика, опита се да я откъсне от себе си, но малките ръчички стискаха здраво, духът бе принуден да използва прекомерна сила и я захвърли далече. Тя падна, пищейки, и течението на реката мигновено я понесе, но Абхорсен се хвърли напред, изтръгвайки я и от водите, и от хватката на Керигор.

Отстъпвайки назад, той измъкна с една ръка сребърното звънче и го разклати, за да звънне два пъти. Звукът бе странно приглушен, но реален, и ясният звън се понесе из въздуха, чист и пронизителен, жив. Керигор потръпна, когато го чу, и пропадна назад в мрака на портата.

— Скоро някой глупак ще ме върне отново и тогава… — извика той, докато реката го поглъщаше. Водите се завъртяха и заклокочиха, а после подеха нормалния си ход.

Абхорсен погледа портата известно време, после въздъхна и като върна звънчето обратно на пояса си, погледна бебето, което държеше в ръка. Тя отвърна на погледа му, а тъмните й очи приличаха на неговите. Цветът вече се бе отдръпнал от кожата й. Абхорсен тревожно прокара ръка през белега на челото и усети топлината на духа й под него. Знакът на Хартата бе запазил живота й непокътнат, когато реката трябваше да го погълне. Именно духът на живота й бе опарил толкова силно Керигор.

Тя му се усмихна и изгука нещо и Абхорсен усети как собствената му уста също се разтяга в усмивка. Все така усмихнат, той се извърна и поде дългия преход нагоре по реката, към портата, която щеше да върне и двамата към живата плът.

Бебето проплака миг преди Абхорсен да отвори очи, а акушерката вече бе преполовила пътя до гаснещия огън, готова да я поеме. Скрежът хрущеше по земята, а от носа на Абхорсен се спускаха ледени висулки. Той ги изтри с ръкава си и се приведе над детето, както прави всеки загрижен баща след раждането.

— Как е бебето? — попита той, а акушерката го погледна учудено, защото мъртвото дете вече бе живо и шумно, а кожата му бе мъртвешки бледа като неговата.

— Както сам чувате, господарю — отвърна тя, — тя е много добре. Навярно е малко студено за нея…

Той посочи огъня и каза нещо, след което огънят се оживи с рев, мразът незабавно се стопи, а дъждовните капки се превърнаха в пара.

— Това ще свърши работа до сутринта — каза Абхорсен. — Тогава ще я заведа в дома си. Ще имам нужда от бавачка. Ще дойдеш ли?

Акушерката се поколеба и погледна към мага на Хартата, който все още стоеше в далечния край на огъня. Той не пожела да отвърне на погледа й и тя още веднъж погледна малкото момиченце, което плачеше в ръцете й.

— Вие сте… вие сте… — прошепна акушерката.

— Некромант? — рече Абхорсен. — Само донякъде. Обичах жената, която лежи тук. Тя щеше да оцелее, ако бе обикнала друг, но не го направи. Сабриел е наше дете. Не виждаш ли приликата?

Акушерката го погледна, когато той се наведе и взе бебето от ръцете й, люлеейки я на гърдите си. То утихна и след няколко мига заспа.

— Да — отвърна акушерката. — Ще дойда с вас и ще се грижа за Сабриел. Но трябва да намерите дойка…

— А предполагам и много други неща — размишляваше Абхорсен. — Но моят дом не е място за…

Магът на Хартата се прокашля и заобиколи огъня.

— Ако имате нужда от човек, който да познава малко Хартата — каза той колебливо, — бих желал да ви служа, защото видях нейното дело във вас, господарю, макар че не ми се ще да напусна своите спътници.

— Може би няма да ви се наложи — отвърна Абхорсен, усмихнат от внезапно осенилата го идея. — Питам се дали вашата предводителка би възразила, ако още двама членове се присъединят към групата й. Моята работа е свързана с пътуване и няма кътче от кралството, където стъпките ми да не са оставили отпечатък.

— Вашата работа? — попита мъжът и потрепери леко, макар вече да не бе студено.

— Да — отвърна Абхорсен. — Аз съм некромант, но не като обикновените. Докато останалите в нашия занаят възкресяват мъртвите, аз ги връщам обратно. А тези, които не желаят да се върнат, аз заставям да го направят — или поне опитвам. Аз съм Абхорсен… — Той отново погледна бебето и добави, почти с нотка на изненада: — Бащата на Сабриел.