Рома Етерна

2543 O.P.: ЗАПОЗНАВАНЕ С ДРАКОНА

Онази сутрин стигнах в театъра около девет сутринта — половин час преди уговореното време, защото знаех колко суров може да бъде Цезар Деметрий към закъснелите. Оказа се обаче, че той е дошъл още по-рано. Лабиен, личният му телохранител и главен сътрапезник, се мотаеше около входа.

— Защо се забави толкова? — изпръхтя той насреща ми. — Цезар те чака.

— Подранил съм с половин час — осведомих го кисело. Нямаше защо да се церемоня с такива като Лабиен — или Поликрат, както го величаеше сега Цезар, който ни беше измислил гръцки имена. — Къде е той?

Лабиен посочи към портата, вдигна среден пръст и го размаха насреща ми. Не му обърнах внимание, а с куцукане влязох вътре.

За свой ужас забелязах стройната фигура на Цезар Деметрий в най-високата част на театъра, очертана на фона на яркосиньото небе. Измина месец и половина, откакто си счупих глезена по време на един лов за глигани с Цезар. Все още ходех с патерици и ми беше трудно да вървя, камо ли да се качвам по стълби. Той обаче беше решил да застане точно там.

— Появи се най-сетне, Писандре! — посрещна ме Цезар. — Давай бързо горе! Ще ти покажа нещо интересно.

Писандер. Миналото лято всички ние ни в клин, ни в ръкав бяхме удостоени с гръцки имена. Хубавите римски имена Юлий, Луций и Марк бяха забравени и се появиха Евристей, Идоменей и Диомед. Аз, Тиберий Улпий Драко, станах Писандер. Това беше последната мода в сицилианския двор на Цезар, поддържан по настояване на царствения му баща. Следващата стъпка вероятно щеше да бъде налагането на гръцки прически и лепкави помади, после гръцки костюми и накрая, нищо чудно, и задължителна педерастия в гръцки стил. Какво пък, цезарите се забавляват така, както намерят за добре, и аз не бих възразил, ако ми беше измислил някакво героично име като Агамемнон или Одисей например. Но Писандер! Писандер от Ларанда е авторът на чудесния исторически епос „Героичните съюзи на боговете“ и не бих имал нищо против Цезар да ме нарече на него, защото също съм историк. Има още един Писандер — от Камир, написал най-стария известен епос за подвизите на Херкулес. Но познавам и още един, дебел и развратен атински политик, осмян безжалостно от Аристофан, а аз знам, че той е любимият автор на Цезар. Тъй като първите двама са исторически личности от древността и са известни само на специалисти като мен, логично е да се предположи, че той ме е нарекъл на героя на Аристофан. Аз не съм нито дебел, нито развратен, но Цезар много обича от време на време да ни жегне с някоя подобна шегичка.

Като сега например — да кара човек, който едва върви, да се качи до най-горния ред на театъра. С неимоверни мъки допълзях догоре. Цезар изобщо не ме погледна, защото се любуваше отвисоко на чудесния изглед към Етна — тя беше покрита със сняг, само на върха чернееше изригнатата от вулкана пепел и от бушуващото му гърло се виеше тъмен дим. От гледките, които могат да се видят от театъра в Тавромений, дъхът на човек секва, но аз и без това бях останал без дъх от мъчителното изкачване и точно в този момент не бях настроен да се възхищавам от разкриващата се под нас панорама.

Цезар се беше облегнал на една каменна маса на горката площадка, където винопродавците излагат стоката си през антракта. Пред себе си беше разгърнал огромен свитък.

— Това е планът ми за благоустрояване на острова, Писандре. Хвърли един поглед и ми кажи какво мислиш.

Огромна карта на Сицилия покриваше цялата маса. Върху нея биеха на очи няколко червени кръгчета, пет или шест, очертани от решителна ръка. Не очаквах подобно нещо, тъй като уговорката ни беше тази сутрин да обсъдим замисленото от Цезар преустройство на театъра. Една от многото области, в които съм вещ, е архитектурата. Само че Цезар очевидно бе намислил нещо далеч по-мащабно.

— Островът е красив — каза той, — но стопанството му от десетилетия е занемарено. Намислил съм да го възродя с най-грандиозната строителна програма, която някой на Сицилия може да си представи. Например нашият хубав малък Тавромений има вопиюща нужда от приличен царски дворец. Вилата, където живея от три години, е великолепно разположена, признавам, но е доста скромна за един наследник на престола, не мислиш ли?

Скромна, как не! Трийсет-четирийсет стаи на върха на стръмна скала, надвиснала над града, от която се разкрива възхитителна гледка към морето и вулкана. Той почука с пръст по най-горното кръгче вдясно — Тавромений е разположен в североизточната част на Сицилия.

— Какво ще кажеш да превърнем вилата в дворец, като я поразширим? Ела насам, ще ти покажа за какво става дума.

Закуцуках след него. Той ме отведе до онази част на парапета, откъдето се виждаше портикът на вилата му, и започна да ми описва замислените от него стъпаловидни тераси, поддържани от фантастични конзоли и огромни издадени подпори, които щяха да се спускат надолу по скалата до самия бряг на Йонийско море.

— Така ще ми е много по-лесно да слизам до плажа, нали? Защо да не измислим и някакъв начин — например с вагонетка, спускана по въжета? Така ще мога да се придвижвам до долу, без да излизам от двореца си!

Очите ми щяха да изхвръкнат, така се бях облещил. Строителството на подобно съоръжение би отнело половин век, да не говорим за милиардите сестерции, които щеше да глътне.

Но това не беше всичко. Далеч не беше всичко.

— После, Писандре, ще трябва да направим нещо за удобствата на царските особи, навестяващи Панорм. — Той прокара пръст към левия горен ъгъл на картата до голямото пристанище в северната част на острова. — Баща ми обича да отсяда в Панорм, когато идва тук, но дворецът е на шестстотин години и за нищо не става. Искам да го съборя и да построя на негово място копие на императорския дворец на Палатина, а може би и на Форума в подножието му. На него ще му хареса — ще се чувства като у дома си в Сицилия. А в централната част на острова, където ходим на лов, имаме чудесния стар дворец на Максимиан Херкулей недалеч от Ена, ала той практически се руши. Можем да издигнем нов палат във византийски стил, да речем, но трябва много да внимаваме да не повредим сегашните мозайки. А после…

Слушах го изумен. Идеята на Деметрий за възраждане на сицилианското стопанство се свеждаше до строителството на безумно скъпи дворци по целия остров. Щяха да са нужни армия от строители и поне един век време, за да се осъществят всичките му грандиозни проекти. Само замисълът му за Сиракуза би разорил империята.

— Е, Писандре, какво ще кажеш? Чувал ли си за подобна строителна програма в историята на света?

Лицето му сияеше. Деметрий Цезар е много хубав мъж, а в този момент, вдъхновен от мегаломанския си замисъл, приличаше на истински Аполон. Само че луд Аполон. Какво бих могъл да отговоря на всичко това? Че е изгубил напълно разсъдъка си ли? Че не съм сигурен дали в хазната на баща му ще се намери достатъчно злато за нелепото му начинание? Че всички отдавна ще сме мъртви, когато замисленото от него види бял свят? Баща му Лодовик, назначавайки ме на служба при него, ме предупреди за изменчивия нрав на сина си. Една непредпазлива дума — и можех да полетя надолу по стъпалата, които току-що бях изкачил с толкова труд.

Аз обаче знам как се разговаря с царски особи. Тактично, но без подмилкване, казах:

— Този замисъл ме изпълва с благоговение, Цезаре. И не мога да се сетя за нищо подобно.

— Така е. Никой досега не е замислял подобно нещо. Аз ще вляза в историята. Нито Александър, нито Сарданапал, нито дори самият Август Цезар не е предприемал толкова мащабен проект. Ти, разбира се, ще бъдеш архитектът на това начинание, Писандре.

Да ме беше изритал в корема, пак нямаше да ме зашемети така.

— Аз ли, Цезаре? — попитах отмалял. — Прекалено голяма чест е за мен. Сега се занимавам с исторически изследвания, господарю. Вярно е, че разбирам нещичко от архитектура, но не смятам, че съм достатъчно…

— Аз пък смятам. Спести ми фалшивата си скромност, Драко.

Отново ме наричаше със собственото ми име. Това не беше малко.

— Всички знаят колко кадърен човек си. Криеш се зад тази поза на учен, защото така ти се струва по-безопасно, но аз познавам истинските ти способности и ще се възползвам от тях, когато стана император. Това отличава великия държавник, не мислиш ли — че умее да се обкръжи със също такива велики мъже и да ги вдъхнови да разгърнат изцяло възможностите си! А аз се надявам да бъда велик държавник — след десет, двайсет години, когато ми дойде редът. Но вече съм започнал да подбирам най-важните хора, които ще ми служат. Ти си един от тях. — Той ми смигна. — Гледай кракът ти да оздравее бързо, Драко. Мисля да започна със строителството на двореца в Тавромений, а това означава, че ще трябва да се катериш по скалата и да търсиш най-удобните места. Не ми се ще да го правиш с патерици. Погледни, Писандре, колко е красива днес планината!

Само за няколко секунди отново се превърнах в Писандер.

Той нави свитъка. Чудех се дали най-сетне не сме стигнали до обсъждането на въпроса за театъра. Но тогава ми просветна, че Цезар, въодушевен от грандиозния си план, е толкова склонен да се занимава с дреболии, колкото един бог би се заинтересувал от здравословните проблеми на някой смъртен — например от един счупен глезен, когато умът му е зает с мисълта какъв нов мор да прати на хората, та да натръшка поне милион жълтокожи китайци за някакъв си месец.

Известно време се наслаждавахме заедно на гледката. Когато усетих, че вече мога да си вървя, обърнах се и бавно и мъчително заслизах по стъпалата. Въпросът за ремонта на театъра изобщо не беше повдигнат. Тъкмо бях стигнал долната площадка, когато го чух да ме вика. За един ужасен миг си представих как отново изкачвам всички тези стъпала за втори път. Той обаче просто искаше да ми пожелае приятен ден. Цезар Деметрий може да е луд, но в никакъв случай не е зъл.

— Императорът никога няма да го допусне — заяви Спикуло, докато си пиехме виното същата вечер.

— Напротив. Императорът изпълнява и най-дребните желания на откачения си син. Както впрочем и не толкова дребните.

Спикуло е най-старият ми приятел, възнисък и голяма драка, както подсказва името му. И двамата сме испанци, в Тарако ходехме заедно на училище. Когато се преместих в Рим и постъпих на служба при императора, той последва примера ми. Когато императорът ме прехвърли да служа на сина му, той ме последва и в Сицилия. Вярвам му така, както не вярвам на никого другиго. Онова, което си говорим с него, може да бъде окачествено като най-подла държавна измяна.

— Дори и да се захване с тази работа — продължи Спикуло, — доникъде няма да я докара. Знаеш го какво представлява. Половин година след като изкопаят основите на тукашния дворец, той ще реши да започне Партенона си в Сиракуза. Ще вдигне три колони и ще тръгне за Панорм. А след един месец ще е някъде другаде.

— И какво от това? — попитах. — Мен какво ме засяга?

Не аз, той ще изглежда глупакът, ако постъпи по този начин. Аз съм само архитект.

— Какво? — облещи се той. — Ама наистина ли смяташ да се забъркаш в тази работа?

— Цезар ми предложи.

— А ти такова мекотело ли си, че да правиш онова, което се иска от теб, без дори да се замислиш? Да пропилееш пет или десет години от живота си заради шантавите планове на един малоумен принц, желаещ да захлупи острова с мраморен похлупак? И името ти да остане навеки свързано с неговото като негов сподвижник в безумните му начинания? — Спикуло занарежда провлечено: — Тиберий Улпий Драко, най-големият учен на епохата, безразсъдно се отказва от ценните си научни занимания, за да посвети остатъка от живота си на тази поредица от недомислени мегаломански начинания, като нито едно от тях не вижда бял свят. А една сутрин е намерен мъртъв, сложил край на живота си със собствената си ръка, проснат в подножието на Голямата пирамида в Сиракуза… Не, Драко! Не го прави! Махни се, докато не е станало късно!

— Говориш, сякаш имам някакъв избор.

Той ме изгледа втренчено, изправи се и с куцукане прекоси двора по посока на терасата. Спикуло е куц по рождение — ходилото на левия му крак е извито навън. Инцидентът с моя счупен глезен го разяри, защото сега и аз куцах, а това допълнително привличаше вниманието към неговия недъг, докато двамата се тътрехме по улиците — гротескна двойка, която спокойно би могла да отива на просяшко сборище.

Той остана така известно време, като ме гледаше намръщено, накрая изрече:

— Ти ме изумяваш, Драко. Какво значи, че нямаш избор? Просто се откажи от службата и се върни в Рим. Императорът също има нужда от теб. Да си намери друга бавачка за малоумното си синче. Нали не допускаш, че Деметрий ще те хвърли в затвора, задето си отказал? Или че ще те екзекутира?

— Ти не разбираш. Аз искам да се заема с това.

— Макар че става дума за обърканите сънища на един луд? Да не си откачил, Драко? Да не е заразна лудостта на Цезар?

Усмихнах се.

— Знам колко нелепа е цялата работа. Но това не значи, че не ми се иска да опитам.

— А, това ли било! — най-сетне схвана той. — Изкушението на непостижимото! Ох, Драко, Деметрий май не е толкова луд, колкото изглежда. Добре те е преценил. Само един човек на света има куража да се захване с подобна идиотска работа и той е тук, в Тавромений.

— Да — кимнах. — Да, Спикуло! Разбира се, че се изкушавам. И какво, ако всичко това е лудост? Ако нищо от замисленото не се осъществи? Поне ще се сложи началото. Ще се направят планове, ще се положат основите. Не допускаш ли, че ми се иска да видя как се строи една египетска пирамида? Или как се гради дворец на стръмната скала? Това е шансът на живота ми.

— А изследванията ти върху живота на Траян VII? Само преди ден-два не говореше за нищо друго, освен за документите, които чакаш от архива на Севиля. По цяла нощ разсъждаваше върху чудесните открития, които очакваше да намериш там. Наистина ли мислиш да зарежеш всичко това ей така?

— Не, разбира се. Защо единият проект трябва да е спънка за другия? Нищо не ми пречи през деня да работя върху плановете на дворците, а вечер да се занимавам с историческите изследвания. Не мисля да се откажа и от рисуването, поезията и музиката. Струва ми се, че ме подценяваш, стари приятелю.

— Е, ти поне трудно можеш да бъдеш упрекнат в същото.

Предпочетох да не коментирам изказването му.

— Помисли само върху едно нещо и после спираме да обсъждаме въпроса, става ли? Лодовик е минал шейсетте и здравето му не е блестящо. Когато умре, Деметрий ще стане император, независимо кой какво си мисли, и ние с теб ще се върнем в Рим, където аз ще бъда ключова фигура в администрацията му. Това ми отваря пътя към всички научни и исторически източници, които столицата може да предложи. Освен, разбира се, ако не се покажа твърде неблагоразумен, докато той е още наследник, и не му хвърля в лицето този проект, както очевидно искаш да направя. Ето защо ще приема предложението. Това ще бъде нещо като вложение за бъдещето.

— Много разумно разсъждаваш, Драко.

— Благодаря.

— А я си представи, че когато стане император, което по някаква зла ирония на боговете вероятно ще се случи скоро, той предпочете да те държи в Сицилия, за да напълниш този остров с архитектурни чудеса втора ръка? И ти останеш до края на живота си в това затънтено място, за да надзираваш безсмисленото и ненужно строителство…

Вече започна да ми писва.

— Виж какво, Спикуло, готов съм да поема този риск. Той вече достатъчно ясно ми даде да разбера, че когато стане император, ще се възползва от множеството ми умения далеч по-добре от баща си.

— И ти му повярва?

— Звучеше ми напълно искрено.

— Ох, Драко, Драко! Започвам да си мисля, че си по-луд и от него!

Това беше авантюра, разбира се. И аз го знаех.

Спикуло може би беше прав, като казваше, че съм по-луд и от горкия Деметрий. В края на краищата Цезар не можеше да бъде друг. В семейството му повече от сто години лудостта беше постоянно наблюдавано явление — някаква сериозна душевна нестабилност, умствен недъг, при който често се стигаше до непредсказуеми изблици на непостоянство и фантазьорство. Аз, от друга страна, всеки ден съм в досег с ясния, логичен разум. Свикнал съм на усилена работа и съм надежден човек, освен това притежавам интелект, с чиято помощ преуспявам във всичко, с което се захвана. Не се хваля. Моите достижения са факт и изобщо не подлежат на съмнение. Строил съм храмове и дворци, рисувал съм великолепни картини и съм правил прекрасни статуи, писал съм епически поеми и исторически книги. Дори изобретих летяща машина и един ден ще я построя и ще я изпитам. И с много други неща възнамерявам да се захвана — тайни, зашифровани в записките ми, идеи, които ще променят света. Един ден ще доведа всичко това докрай. Но в момента мога да говоря за откритията си само с намеци и тъкмо затова съм ги зашифровал (сякаш някой би могъл да ги разбере дори и да са изписани на най-разбираемия латински!).

Някои смятат, че дължа тази живост на ума на някакво специално благоволение на боговете — няма да споря, но и наследствеността без съмнение си казва думата. Изключителните ми способности са заслуга на предците ми, както недъзите на Деметрий Цезар са му дар от неговите предци. В моите вени тече кръвта на един от най-великите императори, ясновидеца Траян VII, комуто напълно би подхождала титлата, дадена преди шестнайсет века на първия император с това име — Оптимус принцепс, „най-добрият сред принцовете“. А кои са предците на Деметрий Цезар? Лодовик! Марий Антоний! Валенс Аквила! Нима някога на престола е имало по-слаби мъже? Нима тъкмо те не бяха тласнали империята по пътя на упадъка и разложението?

Разбира се, в историята на всяка империя има периоди на подем и падение. Помислете си — преди осемнайсет века са царели хаос и размирици, а Август Цезар полага началото на управление, което ни служи и до днес. А когато разредената кръв на ранните цезари поражда чудовища като Нерон и Калигула, спасението се явява своевременно в лицето на Траян, след него и Адриан, наследени от не по-малко способните Антонин Пий и Марк Аврелий.

Проблемите на един по-късен период са решени успешно от Диоклециан, чието дело е довършено от великия Константин. А когато седемстотин години по-късно отново се стига до неизбежната криза, наречена от историците Големия упадък, и сме покорени от нашите гръцки събратя от Изтока, Флавий Ромул е човекът, който отново ни дарява свободата. Не след дълго настъпва времето на Траян VII, чиито изследователи обикалят цялото земно кълбо и носят на Рим несметни богатства, полагайки началото на периода, известен ни като Възраждането. Днес, уви, отново сме в криза, която след време може би ще бъде наречена Втория голям упадък. Този цикъл като че наистина е неизбежен.

Аз съм свикнал да мисля за себе си като за един от последните представители на Възраждането, роден по някаква нещастна случайност две столетия след времето си и принуден да живее в епоха на упадък и слабоумие. Това е една приятна представа и имам всички основания да смятам, че не е съвсем безпочвена.

Че епохата е упадъчна — това е вън от всякакво съмнение. Един от безпогрешните признаци е страстта към неоправдано разточителство, а какъв по-добър пример за това от неразумния и недообмислен план на Цезар да превърне Сицилия в паметник на собственото си величие? Фактът, че сградите, които трябва да построя, почти без изключение са копия на вече съществуващите, само потвърждава моето убеждение.

Освен всичко останало и централната власт отслабва. Далечните провинции като Сирия и Персия открай време си правят каквото си искат, но сега и Галия, Испания, Далмация и Панония, под носа на императора, започват да се държат като независими царства. Пък и езиците — какво стана с нашия хубав чист латински, гръбнака на империята ни? Изродил се е в куп местни диалекти. Сега всяка провинция си има свой говор. Ние, испанците, говорим испански, галите си мънкат под дългите носове на своя така наречен галски, а тевтонските провинции съвсем са се отказали от латинския и бъбрят на някакъв фъфлещ примитивен германски. И така нататък. Та дори и в самата Италия латинският вече е почти изместен от някакво недоносче, наречено романски език — музикален и приятен за ухото, но напълно загърбил дълбината и граматическата гъвкавост на латинския, които го правят световен език. И ако латинският отмре (за разлика от гръцкия на Изток, избегнал подобна участ), как испанецът ще се разбере с британеца, тевтонецът с гала или далматинецът с когото и да било?

И това ако не е упадък — цялото ни общество е обхванато от тези центробежни сили!

И дали наистина аз съм човек от Възраждането, натикан в тази жалка епоха? Не е толкова лесно да се каже. Ние използваме думата „възрожденец“ за човек с необикновено обширни и задълбочени познания. Аз определено съм такъв. Но дали наистина бих се чувствал добре в онази дивашка епоха на Траян VII? Притежавам характерната за Възраждането широта на ума, но не и техния горещ темперамент. Не бива да забравяме, че те са хора от Средновековието. Бих ли могъл да ходя с меч и да го вадя при най-малката провокация? Да имам двайсет любовници и петдесет извънбрачни деца? Да се кача на миниатюрно скърцащо корабче, за да поема към непознати земи?

Не, може би не съм като тях. Те са хора с широки души. За тях светът е бил по-голям, по-интересен и далеч по-тайнствен и романтичен, отколкото за нас, и те са се потапяли в тайните му със страст и енергия, които днес за нас са немислими. Аз се съгласих с предложението на Цезар, защото то събужда у мен романтична тръпка и ме кара да се чувствам наследник на своя велик предшественик Траян VII, Траян Дракона. Но с какво всъщност се захващам? Ще откривам като него нови светове ли? Не, просто ще строя пирамиди, гръцки храмове и вилата на Адриан. Само че всичко това вече е направено, при това доста добре, и няма нужда да се прави отново. Не съм ли тогава също толкова безнадежден, колкото и съвременниците ми?

Каквато и да е истината, аз съм тук, несъмнено интелигентен и трезв, но доброволно се забърквам в безумния замисъл на нашия слабоумен Цезар само защото нямам сили да устоя на предизвикателството. Какво е това — великолепен романтичен жест или просто лудост? Не изключвам Спикуло да е прав, когато казва, че съм по-луд от самия Деметрий. Всеки що-годе здравомислещ човек би побегнал презглава при подобни обстоятелства.

Не беше нужно да съм Сибила, за да се досетя, че ще мине много време, преди Цезар отново да отвори дума за проекта си. Вниманието му не можеше да се задържи задълго върху каквото и да било — един от признаците на болестта му. Два дни след разговора ни в театъра той напусна Тавромений, отиде на почивка сред пясъчните дюни на Африка и остана там повече от месец. Тъй като не бяхме стигнали по-далеч от избора на място за новия дворец върху скалата, камо ли да се споразумеем за вида му и нужните средства, аз изхвърлих всичко това от главата си до неговото завръщане. Дълбоко в себе си се надявах дотогава да е забравил напълно за целия проект.

Възползвах се от отсъствието му, за да продължа работата си върху онова, което най-живо ме интересуваше в последно време — изследването върху живота на Траян VII.

Изключителният житейски път на този велик император до ден-днешен не е осветен както подобава от историците. Това може да изглежда странно, като се има предвид дългата ни историографска традиция, водеща началото си от древността. Но от времето на Флавий Ромул насам тя като че се прекъсваше. Може би в тази епоха на велики мъже всички са били твърде заети да правят история и не са имали време да я пишат.

Каквато и да е причината, до нас не е стигнала нито една що-годе прилична книга за живота на забележителния Флавий Ромул, само суха хронология и тук-там някой раболепен панегирик. За нрава на неговия наследник, тайнствения Гай Юлий Флавил, не се знае практически нищо, само мястото на раждане — както Флавий Ромул, и той е от Тарако в Испания, където съм роден и аз самият — и държавните постове, които е заемал по време на дългата си кариера, преди да се възкачи на трона. Колкото до последния от тримата големи испанци — Траян VII, чиято фамилия по някакво съвпадение е Драко, но не тя, а делата са му донесли прозвището Дракона, — и тук отново се сблъскваме само с оскъдна хронология.

Не е чудно, че два века след смъртта му никой не се е наел с нелеката задача да опише живота му. За един мъртъв Цезар можеш да пишеш без страх, но къде е човекът, който би го направил? Блестящата епоха на Възраждането твърде бързо отстъпва пред зараждащата се индустриализация и в това мрачно, опушено време печеленето на пари засенчва всичко останало, включително културата и просвещението. И ето ни сега отново в поредния период на упадък, когато короната преминава от едно нищожество към друго, а империята се разпада на отделни части, които пет пари не дават за централната власт. Цялата енергия на управляващите ни като че отива за такива диви начинания като строителството на островърхи пирамиди във фараонски стил на Сицилия. Кой в такава епоха би дръзнал да застане лице в лице с величието на Траян VII?

Аз.

Имам дебел ръкопис, на който мога да се позова. Възползвал съм се неведнъж от положението си в администрацията, за да се ровя в подземията на Капитолия, да отварям шкафове, запечатани преди двайсет столетия, да изваждам на бял свят документи, за чието съществуване отдавна всички са забравили. Ровил съм се в записките на Сената, в данъчни списъци и мемоарите на висши длъжностни лица. С помощта на всичко това ми се удаде да превърна Траян Дракона и неговата епоха в жива реалност — ако не другаде, поне в собствените си мисли и в недописаната си книга.

Каква фигура само! През целия си дълъг живот той е абсолютното олицетворение на силата, проницателността, целеустремеността и енергията. С тези свои качества Траян VII застава редом с основателя на империята Август Цезар, с Траян I и Адриан, с Константин и Максимилиан III, с великия си земляк Флавий Ромул. През всичките години досега се запознавах с него — запознавах се с Дракона! — и досегът до великата му душа ме обогати и укрепи духа ми.

Какво знам за него, за този велик император, този Дракон, този мой далечен предшественик?

Първо, че е незаконороден. Дълго се рових в регистрите на Тарако и околните селища за целия период от 2215 до 2227 O.P., което би трябвало да е напълно достатъчно, и макар да открих няколко души с фамилията Драко в данъчните списъци, никой от тях не се беше женил официално или нямаше потомство, вписано в регистъра. Така че родителите на Дракона остават неизвестни, знае се само, че е бил зачислен на военна служба през 2241 O.P. в Трети испански легион, от което си правя извода, че е роден между 2220 и 2225 O.P.

По това време империята все още формално е под гръцко управление, но Испания, както и повечето западни провинции, е практически независима. Тогава император е Лъв XI. Той се интересува повече от оставените от древните гърци произведения на изкуството, с които пълни двореца си, отколкото от случващото се в европейските територии на империята. Официално тези територии са поверени на западния император Никифор Кантакузин, негов далечен братовчед, но той е просто една от многото марионетки, заемали римския престол в този период. Знае се, че дори не стъпвал в Рим, а предпочитал да прекарва времето си някъде на юг, близо до Неапол.

Въстанието на Запад започва от Испания, от родния ми град Тарако, с което особено се гордея. Храбрият и енергичен Флавий Ромул, син на овчар и може би дори незнаещ да чете, повежда армия от същите голтаци като него, сваля управниците на провинцията и се провъзгласява за император. Това става през 2193 O.P. Тогава е между двайсет и пет и трийсетгодишен.

Никифор Кантакузин решава, че въстанието е просто някакъв дребен метеж, и е съмнително, че василевс Лъв XI изобщо е знаел за него в началото. Ала не след дълго съседната провинция Лузитания преминава на страната на метежника, след нея Британия и Галия. Една по една западните територии се отдръпват от безпомощното правителство в Рим, докато най-сетне Флавий Ромул влиза в столицата, превзема императорския дворец, праща войска на юг да арестува Никифор и го заточава в Египет. През 2198 година пада и цялата Източна империя. Лъв XI предприема прословутото си пътешествие от Константинопол до Равена, където подписва договора, провъзгласяващ Флавий Ромул за император не само на Запада, но и на източните територии.

Флавий управлява в продължение на трийсет години. Обединението на империята не му е достатъчно и той предприема още една изумителна стъпка — обиколка на Африка откъм юг, която го извежда до бреговете на Индия, а може би и по-далеч, до непознати земи отвъд нея. Флавий е първият от императорите-мореплаватели и вдъхновяващ пример за още по-прославения пътешественик Траян VII. Ала честолюбието му е безгранично. Той мечтае за пътешествия на запад, към двата континента на Нова Рома отвъд океана. Стотици години преди него безразсъдният император Сатурнин пропилява огромни суми в стремежа си да завоюва Перу и Мексико, но претърпява съкрушително поражение. Провалът на това начинание до такава степен отслабва империята както във военно, така и в стопанско отношение, че само за някакви си петдесет години гърците успяват напълно да я завладеят. Благодарение на тази печална страница от нашата история Флавий си дава ясна сметка, че никога няма да покори свирепите народи от Новия свят, но се надява поне да установи с тях търговски отношения и още от самото начало на царуването си прави опити в тази насока.

Наследникът му — Флавий надживява всичките си синове — е също испанец от Тарако, Гай Юлий Флавил, но от знатно потекло, чието семейство вероятно е финансирало въстанието на Флавий. Той също е могъщ воин и блестящ император, но между две личности от такъв мащаб, каквито са Ромул и Траян Дракона, днес ни се струва по-скоро обединител, отколкото новатор. По време на царуването си между 2238 и 2253 O.P. той продължава изследователската политика на своя предшественик, като набляга повече на пътешествията до Новия свят, отколкото до Азия и Африка. В същото време Флавил се стреми да укрепи връзката между двете части на империята, латинската и гръцката — нещо, на което самият Ромул обръща твърде малко внимание.

Именно по времето на Гай Флавил израства Траян Дракона. Първото му военно назначение изглежда е в Африка, където скоро се отличава при потушаването на Александрийското въстание, а после и в спирането на грабежите на юг от Картаген, където върлуват пустинни банди. Не е ясно как е попаднал в полезрението на императора, но вероятно причината е в испанския му произход. Във всеки случай през 2248 O.P. той вече командва преторианската гвардия. Тогава е едва двайсет и пет годишен. Не след дълго получава званието Първи трибун, после и консул, а през 2252 O.P., година преди смъртта си, Гай Флавил официално го осиновява и го обявява за свой наследник.

Сякаш Флавий Ромул се е преродил, когато Траян Дракона се възкачва на трона под името Траян VII. На мястото на надменния патриций Гай Флавил идва още един испански селянин, изпълнен с неизтощимата енергия, отвела Флавий до върховете на властта, и могъщият му смях отеква по целия свят от висотата на престола.

И наистина Траян е Флавий, но в по-голям мащаб. И двамата били едри мъже, но Траян бил истински великан. (Аз, неговият далечен потомък, също съм много висок.) Тъмната му коса се спускала почти до кръста. Челото му било високо и благородно, очите му — зорки и пронизващи като на орел, а гласът му се чувал от Капитолийския хълм до Яникула. Можел да изпие бъчвичка вино и да не му проличи. Живял осемдесет години и имал пет жени — не по едно и също време, бързам да уточня — и безброй любовници. Наплодил двайсет законни деца, десетото от които е собственият ми далечен прадядо, и такава орда от копелета, че днес почти във всеки град по света може да се види ястребовото му лице, оживяло чрез някой негов далечен потомък.

Обичал не само жените, а и изкуството, особено скулптурата и музиката, покровителствал и науките, които били занемарени при изнежените, свикнали на лек живот гърци. Траян отделил много средства за съживяване на математиката, астрономията и инженерното дело. Обновил изцяло древния център на Рим, като го напълнил с дворци, университети и театри, сякаш дотогава нямало такива. Но това изглежда му се видяло недостатъчно и той се насочил на изток, към провинцията Панония, и превърнал малкото градче Вения на река Данубий във втора столица със собствен голям университет, театри, огромна сенатска сграда и императорски дворец — едно от чудесата на света. Твърдял, че Вения, макар и по-мрачна и студена от слънчевия Рим, е по-близо до сърцето на Европа. Той не би допуснал империята отново да бъде разделена. Построявайки втора столица в центъра на Европа, Траян имал поглед както върху Британия и Галия, така и на север към тевтонците и на изток към гръцките територии, при това без да изпуска юздите от собствените си ръце.

Той обаче не оставал задълго в новата си столица, както впрочем и в Рим. Бил постоянно в движение — ту се появявал в Константинопол, за да напомни на азиатците, че имат император, ту тръгвал към Египет, Сирия или Персия, често се насочвал на север на лов за диви зверове в Хиперборейските земи или посещавал родната си Испания, където превърнал древния град Севиля в главно пристанище за корабите, заминаващи за Новия свят. Бил неуморим.

А след двайсет и пет години царуване дошъл мигът, когато потеглил на най-голямото пътешествие в живота си — онова, заради което ще го помнят поколенията. Околосветското пътешествие, започнало и завършило в Севиля и обхванало почти всички народи по земното кълбо — и цивилизовани, и варварски.

Дали някой преди него си е представял подобно нещо? В историческите документи, които съм виждал, не се споменава нито дума за такова начинание.

Разбира се, едва ли някой се е съмнявал сериозно, че светът е сфера и може да бъде обиколен. Това се вижда с просто око, когато гледаме към хоризонта, и представата, че някъде има край и непредпазливите моряци ще се стоварят в пропастта, е просто залъгалка за деца. Нямаме никакво основание и да се боим, че някъде в южните морета има непроходима зона, обхваната от пламъци, както вярват от памтивека простите хора. Минали са двайсет и пет века, откакто първите мореплаватели са заобиколили най-южния край на Африка, а още никой не е видял стени от огън.

Но дори и най-смелите моряци не са и помисляли някога да обиколят земното кълбо през средата, та камо ли да опитат, преди Траян да потегли от Севиля. От дотогавашните пътешествия вече се е знаело за съществуването на втори океан, може би дори още по-голям от онзи, който разделя Европа от Новия свят. Откъм източната страна на този огромен океан се намират Мексико и Перу, от западната — Китай и Япония, а по-нататък е Индия. Но какво лежи между тях? Дали в средата на това Западно море няма други империи, по-могъщи от Китай, Япония и Индия, взети заедно? Ами ако някъде там има империя, способна да засенчи дори самия Рим?

Траян Дракона ще остане в историята с опита си да разбере, та дори и с цената на собствения си живот. Сигурно се е чувствал непоклатим на престола, за да се реши да остави столицата си на своите подчинени за толкова дълго време, а може би просто не го е било грижа, толкова е бил завладян от мисълта за предстоящото пътуване.

Околосветското му пътешествие, продължило пет години, според мен е едно от най-големите постижения в цялата човешка история и може би съперничи по важност с основаването на империята от Август Цезар и разширяването й при Траян I и Адриан. Точно това ме накара най-вече да се заема с изучаването на живота му. Той не намира империя, способна да засенчи Рим, затова пък открива множество островни държави в Западното море, чиито стоки така обогатяват живота ни днес. Нещо повече, откритият от него път през тясната долна част на северния континент на Новия свят ни дава постоянен достъп до азиатските земи от всички посоки.

Ала макар в общи линии да знаехме основното за пътешествието на Траян, дневникът му, пълен с интересни подробности, беше изгубен в продължение на векове. Ето защо възторгът ми нямаше край, когато в началото на годината един от моите сътрудници ми докладва, че ровейки се в архива на морското ведомство в Севиля, съвсем случайно се натъкнал на този дневник. Наредих да ми го пратят с държавен куриер в Тавромений и това отне шест седмици — пакетът трябваше да пътува по суша, тъй като не бих рискувал да го поверя на капризите на стихиите.

Ала дали беше богатото на детайли повествование, за което копнеех, или просто съдържаше сухи навигационни данни, дължини и ширини, ъгли и измервания?

Нямаше как да разбера, преди да го отворя. За лош късмет тъкмо този ден Цезар Деметрий се върна от едномесечната си почивка в Африка. Едва имах време да разгърна пакета и да прокарам пръст по ръба на потъмнелите от времето пергаментови страници, когато пристигна пратеник със съобщение, че Цезар ме вика незабавно при себе си.

Както вече споменах, Цезар Деметрий не е от най-търпеливите. Забавих се само колкото да погледна началото на текста и с трепет познах в несръчно изписаните редове почерка на Траян Дракона. Погледнах само още веднъж, някъде около стотната страница, и се натъкнах на пасаж, описващ срещата с някакъв островен крал. Да, да, да! Това беше дневникът, който Дракона си беше водил по време на пътешествието!

Връчих пакета на иконома си, надежден сицилианец от освободените роби на име Панталеон, и му обясних точно какво ще му се случи, ако стане нещо дори с една страница от ръкописа, докато ме няма.

Упътих се към двореца на върха на скалата и заварих Цезар в градината, зает да оглежда двойката камили, които беше довел със себе си от Африка. Беше облечен в някакви дълги пустинни одежди с качулка, а в пояса си беше затъкнал необикновено красив извит ятаган. През петте седмици в Африка толкова беше почернял от слънцето, че лесно можеше да мине за арабин.

— Писандре! — провикна се Цезар.

В негово отсъствие бях забравил това идиотско име. Той се усмихна и белите му зъби блеснаха върху потъмнялото лице.

Изрекох всички любезности, полагащи се за случая, но той само махна с ръка, сякаш отпъждаше муха.

— Знаеш ли за какво си мислех през цялото време, Писандре? За нашия велик проект! За нашето безподобно начинание! И знаеш ли, разбрах, че не бива да се приключи само с това. Реших да направя Сицилия своя столица, когато стана император. Няма защо да живея на север, където е студено и дъждовно, щом мога да съм толкова близо до Африка. Обичам Африка безумно! Затова трябва да построим в Панорм и сграда за Сената, както и големи вили за всички мои придворни, също и библиотека… Знаеш ли, Писандре, че на целия остров няма място, достойно да се нарече библиотека? Но можем да разделим онова, което се съхранява в Александрия, и да пренесем половината тук, когато построим подходяща сграда. А после…

Ще ви спестя останалото. Ще ви кажа само, че лудостта му беше навлязла в нова фаза на неудържима мегаломания. И аз бях първата й жертва, защото Цезар ме осведоми, че още същата вечер трябва да замина на обиколка из острова, за да търся подходящи места за всички архитектурни чудеса, замислени от него. Намерението му беше да направи от Сицилия онова, което Август Цезар беше направил от самия Рим — най-голямото чудо на епохата. Планът строителството да започне от новия дворец в Тавромений беше забравен. Най-напред трябваше да прекосим целия остров от Тавромений до Лилибей и от Ерикс до Сиракуза, спирайки във всяка една точка между тях.

Така и направихме. Сицилия е голям остров и пътуването ни отне два месеца и половина. Цезар е приятен спътник — все пак е остроумен, интелигентен и жизнерадостен, а обстоятелството, че е луд, не беше чак толкова важно. Пътувахме разкошно, а заради счупения ми глезен почти през цялото време ме носеха в носилка, което ме караше да се чувствам като някой древен монарх — фараон или поне Дарий Персийски. Това обаче ми попречи да надникна в дневника в продължение на седмици — можех да го чета в спалнята си, но Цезар е докачлив и ако ме изненадаше и откриеше, че пилея силите си за нещо, несвързано с настоящата ми работа, спокойно можеше да грабне свитъка и да го хвърли в огъня. Затова връчих дневника на Спикуло и му казах да го пази като зеницата на очите си. Много нощи след това се въртях неспокойно в леглото и си представях фантастичните приключения на Траян, макар да знаех, че действителността далеч ще надмине всичките ми очаквания.

Когато най-сетне се върнах в Тавромений, взех книгата от Спикуло и три дни и три нощи не мигнах, докато не изчетох и последния ред. И заедно с чудесата и красотите открих в нея много неща, които не си бях представял и които далеч не бяха толкова приятни.

Император Траян беше прекрасен разказвач, неговият стил — прост, лаконичен и стегнат, не можеше да не ми напомни за Юлий Цезар, друг велик мъж, който умеел да си служи с перото така добре, както и с меча. Изглежда дневникът не беше предназначен за широката публика и оцеляването му в архива беше просто щастлива случайност.

Разказът започва от севилските докове — за пътешествието са построени пет кораба, като най-големият от тях е едва сто и двайсет тона. Траян описва в най-малки подробности екипировката, с която тръгва. Естествено, оръжие — шейсет арбалета, петдесет фитилни аркебузи (тогава последна дума на техниката), тежки артилерийски оръдия, копия, пики, алебарди, щитове. Наковални, точила, мехове, горнила, фенери, оръдия и инструменти, с които биха могли да се построят цели крепости. Лекарства, мехлеми и настойки. Шест дървени квадранта, шест метални астролабии и шест компаса. За търговия с вождовете на новооткритите острови били взети бутилки с живак, медни кюлчета, бали памук, кадифе, коприна, брокат, хиляди миниатюрни звънчета, рибарски кукички, огледалца, ножове, мъниста, гребени, медни и месингови гривни и какво ли още не. Всичко това беше описано с чиновническо усърдие — една страна от характера на Траян, за която не бях подозирал.

Идва денят на отплаването. По река Бетис от Севиля до океана, после към Канарските острови, където обаче нямало и помен от големите кучета, дали име на островите. За сметка на това открили забележителното водно дърво, в чийто гигантски раздут ствол бил побран целият воден запас на острова. Мисля, че то вече е изчезнало, тъй като оттогава никой не го е виждал.

После е прекосяването на океана до Новия свят, продължило дълго заради безветрието. Пътешествениците пресекли екватора и вече не виждали Полярната звезда. От жегата катранът по шевовете се топял и палубите били горещи като пещ. Но по някое време излязъл попътен вятър и пътуването продължило леко и бързо. Скоро стигнали южния континент на мястото, където издадената му част е най-близо до африканския бряг. Перуанската империя не се простирала чак дотук и пътниците били посрещнати от дружелюбни голи хора, които имали обичай да ядат човешко месо, но „само това на враговете“, както подчертава императорът.

Намерението на Траян било да заобиколи континента от юг — изумително начинание, като се има предвид, че никой не знаел докъде се простира той и с какво ще се сблъскат по пътя си. Възможно било изобщо да няма край, нито морски път на запад, а земя, простираща се до самия полюс. Освен това не било изключено да се натъкнат на перуанците. Те обаче потеглили на юг, навлизайки във всеки по-дълбок залив с надеждата, че това може да е краят на континента и връзка с откритото море отвъд.

Няколко от тези заливи се оказали устия на големи реки, но по бреговете им живеели диви враждебни племена. Това правело изследването им опасно, ето защо Траян решил да продължат все на юг покрай брега. Времето дотогава било горещо, но постепенно се влошило, небето притъмняло и вятърът станал леден. Те обаче вече знаели, че на юг от екватора сезоните са обърнати и по време на нашето лято там е зима, затова не се изненадали.

Не след дълго се развилняла такава зима, каквато никой не бил виждал. Заедно с нея дошъл и бунтът. Капитаните на два от корабите обявили, че се връщат. По този повод Траян пише в дневника си: „Те ме поканиха да се срещнем и да обсъдим положението. Всъщност целта им беше просто да ме убият. Пратих на първия кораб петима верни мъже с писмо и още двайсет с друга лодка, но така, че да не ги видят от кораба. Още със стъпването си на палубата моите хора убиха капитана, а после мъжете от втората лодка се качиха на борда.“ Бунтът е потушен. Тримата му водачи са екзекутирани веднага, още единайсет мъже са оставени на брега на скован от лед остров, където не се виждало и едно зелено стръкче. Не съм очаквал от Траян Дракона да бъде милостив към заговорниците, но от спокойствието, с което описва как тези хора са били оставени да загинат от ужасна смърт, ме побиха тръпки.

В студените земи на юг пътешествениците открили раса от голи великани, високи близо два метра и половина според думите на Траян, и пленили двама, за да ги отведат в Рим и да ги показват. „Те ревяха като бикове и призоваваха демоните, на които се кланят. Оковахме ги във вериги и ги затворихме на два различни кораба. Те обаче не пожелаха да поемат никаква храна и скоро умряха.“

Пътешествениците продължили на юг към полюса сред зимен мрак и виелици, но проход още не се виждал и дори самият Траян започнал да се замисля дали да не се откажат. Сега морето било почти непроходимо от плаващи ледове. Моряците обаче открили вид тлъсти птици, които не можели да летят, а само да плуват, и се установили на лагер на брега. Останали там три месеца, а през това време запасите им от храна се стопили. Когато времето се пооправило, най-сетне се решили да продължат й почти веднага стигнали до мястото, известно днес като Траянов пролив. Императорът пратил на разузнаване един от капитаните си и той установил, че проливът е тесен, но дълбок и със силно течение, а водата е солена, което доказвало, че не става дума за река, а за път към Западното море!

Преминаването през пролива било невъобразимо трудно — сред остри като ножове скали, непрогледни мъгли и въртопи, от които водата кипяла и клокочела. Но вече започнали да се мяркат зелени дървета, на брега проблясвали огньовете на местните жители, а не след дълго пред тях се ширнал и океанът. „Небето беше изумително синьо, облаците пухкави, а вълните едва се къдреха и блестяха от яркото слънце.“ Цялата картина била толкова спокойна и безметежна, че Траян дал на новия океан името Пасифик — тих.

Сега планът му бил да плава все на запад, защото му се струвало очевидно, че Япония и Китай не може да са далеч, пък и не искал да рискува да тръгне на север покрай брега, за да не влиза в досег с войнствените перуанци — неговите пет кораба не биха могли да излязат срещу цяла империя.

Ала плаването право на запад се оказало невъзможно заради насрещния вятър и течението в източна посока. Така че му се наложило все пак да тръгне на север и известно време да плава близо до брега. Когато най-сетне успели да обърнат на запад, в морето не срещнали нито един остров. Отвсякъде ги обграждала безкрайна водна пустош. Запасите от храна били на привършване, всички опити да хванат риба се оказали неуспешни и хората били принудени да ядат трески и стърготини и да ловят плъхове в трюмовете. Дневната дажба от вода се свеждала до една-единствена глътка. Сега най-голямата опасност не била нов бунт, а гладна смърт.

Най-сетне стигнали до някакви малки острови, на които не растяло нищо, освен дребни изродени храсти. Но все пак имало хора — петнайсет-двайсет души, голи диваци, боядисали телата си на ивици. „Те ни посрещнаха с град от камъни и стрели. Двама от хората ни загинаха. Нямахме друг избор, освен да ги избием всичките. И тъй като на острова не открихме никаква храна, само няколко жалки риби и раци, уловени от тези хора през деня, опекохме телата на мъртъвците и ги изядохме, иначе щяхме да умрем от глад.“

Не мога да кажа колко пъти четох и препрочитах тези редове с надеждата, че следващия път ще прочета нещо друго. Ала те си оставаха същите.

На четвъртия месец от плаването през Пасифика се появяват и други острови, по-плодородни, чиито жители отглеждали някакъв сорт палми, от които правели хляб, вино и масло, освен това имали ямс, банани, кокосови орехи и други тропически растения, с тях отдавна вече сме свикнали. Някои от островитяните посрещали мореплавателите дружелюбно, но повечето били настроени враждебно. И тук дневникът на Траян изобилства с описания на зверства: „Избихме ги до крак. Подпалихме селото им за назидание на съседите. Натоварихме реколтата им на корабите.“ Същите фрази се повтарят отново и отново. И нито дума на съжаление или угризение. Сякаш вкусвайки човешка плът, те самите се бяха превърнали в чудовища.

Отвъд тези острови се простирала нова водна пустиня. Траян осъзнал, че Пасификът е невъобразимо огромен — в сравнение с него познатият им дотогава океан изглеждал обикновено езеро. Следващото откритие дошло след много седмици — голяма островна група, която днес наричаме Августини. Седем хиляди острова, големи и малки, разположени като широка дъга, около хиляда мили дълга. „При нас дойде вождът, величествена фигура с изрисувано лице и памучна пола, поръбена с коприна. Носеше копие и бронзов кинжал, инкрустиран със злато, щитът му също блестеше от скъпоценния метал. Обиците и гривните му и те бяха от злато.“ В замяна на римските дрънкулки местните предлагат подправки — канела, карамфил, джинджифил, мускатово орехче — и скъпоценни камъни, перли и злато. „Целта ми е постигната — пишеше Траян. — Открихме приказна империя насред огромното море.“

Откритието било последвано от завоюване, извършено по възможно най-жестокия и брутален начин. Отначало римляните били приети добре от местните жители, но скоро работите тръгнали на зле. Някои от войниците на Траян, разгорещени от изпитото вино, се нахвърлили върху жените от острова с цялата стръв на мъже, близо година недокосвали женска гръд. Самите жени, както споделя Траян, отначало като че нямали нищо против, но хората му се отнасяли с тях толкова грубо и жестоко, че предизвикали справедливо възмущение у местните. Избухнали свади и мъжете от острова се вдигнали да защитят своите жени (някои от тях нямали и десет години!). Стигнало се до кървава касапница, в която бил убит и благородният вожд на острова.

Тази част от дневника се чете с огромно усилие. От една страна, великолепно описва нравите на островитяните — как възрастни жени принасят в жертва прасета, танцувайки под музиката на тръстикови свирки, после мажат с кръвта на жертвата челата на мъжете, как през гениталиите на мъжете от всички възрасти са промушени златни или сребърни пръчици с размера на гъше перо и още множество изумителни подробности, които сякаш идат от друг свят. И в същото време описание на клането, на безмилостното изтребване на островитяните под един или друг предлог, на пътуването от един остров на друг, където римляните са посрещани с мир, но много скоро мирът се изражда в насилие, убийства и грабежи.

Траян обаче очевидно не виждал нищо нередно в това. Страница след страница с все същия спокоен и уверен тон той описва тези ужаси, сякаш са най-естествената и неизбежна последица от сблъсъка на две култури. Собственият ми потрес и отвращение, докато четях, ми подсказаха колко различна е нашата епоха от неговата и колко далеч съм всъщност от възрожденеца, за когото се мислех. Траян е гледал на престъпленията на своите хора в най-добрия случай като на печална необходимост. За мен те са чудовищни. Постепенно осъзнах, че това е един от белезите за упадъка на нашата цивилизация — отвращението ни към насилието. Ние все още сме римляни, ненавиждаме хаоса и не сме изгубили умението си да воюваме. Ала когато Дракона така спокойно описва как в отговор на нападение със стрели влизат в действие тежките римски топове, как цели села са опожарени заради някаква дребна кражба от един от корабите му, как хората му утоляват похотта си с малки момиченца, защото ги мързи да потърсят по-големите им сестри — тогава чувствам, че може да се каже много в защита на нашия упадък.

През тези три дни и нощи, докато четях дневника, не се срещах с никого — нито със Спикуло, нито с Цезар, нито с жените, с които разгонвах скуката при престоя ми в Сицилия.

След като пустата част на Пасифика останала зад гърба им, пътешествениците се натъквали на все нови острови. Местните вождове ги посрещали в украсени със злато и паунови пера лодки и им поднасяли богати дарове. Траян разказва за невиждани чудеса — рогати риби, миди колкото овца, дървета, чиито листа имат крачета и падайки на земята, се разбягват, крале, наречени раджи, с които не можеш да разговаряш очи в очи, а само през тръби, прокарани в стените на дворците им. Острови, богати на подправки, на злато, на перли — чудо след чудо, и всичките покорени от непобедимия римски император в името на вечния Рим.

Най-сетне всички тези странни островни владения отстъпили място на познатите земи. Вече се виждала Азия, китайският бряг. Траян слязъл на брега, разменил подаръци с китайския монарх и го убедил да му даде хора, вещи в книгопечатането, правенето на барут и производството на порцелан. Тяхното изкуство дало тласък на новата епоха на разцвет, която наричаме Възраждане.

След това Траян посетил Индия и Арабия, натоварил корабите със скъпа стока и обиколил Африка от юг. Този път вече бил изминаван неведнъж, но в обратна посока.

Обикаляйки Африка, Траян вече знаел, че е извършил околосветско пътешествие, и побързал да се върне в Европа, като се насочил най-напред към югозападната част на Лузитания, а оттам покрай южния испански бряг се добрал до река Бетис и Севиля, отправната точка на пътешествието. „Моите моряци заслужават вечна слава — пишеше той в заключение — не по-малко от аргонавтите на Язон, тръгнали да търсят златното руно.“

Имаше и един интересен постскриптум. Траян беше писал в дневника си през всеки един ден от пътуването. При връщането в Севиля датата е девети януари 2282 O.P. Ала когато слиза на брега, разбира, че там е десети януари. Плавайки на запад около света, пътешествениците изгубват някъде един ден. Това си остава загадка, докато астрономът Макробий от Александрия установява, че Слънцето изгрява с разлика четири минути за всеки меридиан, което при триста и шейсет градуса прави 1440 минути — един пълен ден. Това е най-убедителното доказателство, ако някой изобщо би дръзнал да се усъмни, че Траян е направил околосветско пътешествие. Чрез него той отваря едно сандъче с невиждани чудеса и не пропуска да се възползва от тях през двете десетилетия абсолютна власт, които му остават до смъртта му на осемдесетгодишна възраст.

Бихте могли да предположите, че аз, след като имах в ръцете си най-важния документ от царуването на Траян VII, незабавно ще се заема с довършването на изключителната му биография. Но не стана така, не. И ето причината.

Четири дни след като довърших четенето и главата ми още гърмеше от направените открития, от Италия пристигна пратеник с вестта, че император Лодовик Август е умрял от апоплектичен удар и синът му Деметрий Цезар е новият император, Деметрий II Август.

Бях с Цезар, когато получихме новината. Той не изглеждаше нито опечален от кончината на баща си, нито доволен, че вече е първият човек в империята. Просто се усмихна със своята бегла усмивка, само потрепване на ъгълчето на устните, и каза:

— Е, Драко, май ще трябва пак да си стягаме багажа — толкова скоро след предишното ни пътуване.

Не исках да повярвам — и никой от нас не искаше, — че Деметрий един ден ще бъде император. Всички се надявахме, че Лодовик ще намери някакъв начин да заобиколи тази необходимост, например като открие някой свой незаконен син, на когото да отдаде предпочитание. Та нали тъкмо той беше отпратил Деметрий в Сицилия и му беше забранил да стъпва на континента, макар да удовлетворяваше всичките му прищевки!

Ала сега заточението беше свършило. И в същия този миг умря и планът на Цезар да благоустрои Сицилия.

Сякаш никога не беше съществувал.

— Ти ще си един от министрите ми, Драко — каза ми новият император. — Ще те направя консул още тази година. Аз ще бъда другият. Освен това ще ти поверя длъжността министър на благоустройството. Столицата без съмнение се нуждае от благоустрояване. Замислил съм нов дворец, после може би ще се наложи да постегнем Капитолия, освен това има някои интересни чужди богове, които сигурно ще са доволни да имат свои храмове в Рим, и…

Ако бях Траян Дракона, сигурно щях да убия нашия откачен Деметрий в същия момент и сам да заема престола, което щеше да е от полза и за мене, и за цялата империя. Аз обаче съм само Тиберий Улпий Драко и Деметрий стана император. Останалото го знаете.

Колкото до книгата ми за Траян Дракона — какво пък, може един ден да я довърша, когато въображението на императора секне и за мен не остане работа. Това обаче едва ли ще стане някога, а ако стане, никак не съм сигурен, че ще имам желание да направя публично достояние всичко онова, което прочетох в дневника на околосветското му пътешествие. Ако трябваше да разкажа за огромното постижение на моя далечен прадядо, дали бих се осмелил да разкрия цялата истина? Не мисля. Затова с облекчение оставям недовършения си ръкопис да събира прах на полицата. Целта ми беше да се ориентирам в характера на този мой далечен родственик, но явно се потопих твърде дълбоко и го опознах по-добре, отколкото бих искал.