Рома Етерна

2723 O.P.: КЪМ ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ

Дойдоха за мен по обед, в часа на Аполо, когато само луд би пожелал да излезе в пустинята. Имах много работа и никак не ми се искаше да ме отвличат. Но да ги накараш да се вслушат в здравия разум беше като да обърнеш течението на Нил. Те не бяха разумни хора. Очите им имаха метален блясък, а устните им бяха плътно стиснати по начин, който недвусмислено издаваше фанатизъм. Докато шетаха из малкия ми разхвърлян кабинет, ръчкаха из натрупаните на купчини книги и ровеха из ръкописа на почти завършената ми история на падането на империята, приличаха на стихийно бедствие, на двама оживели египетски богове, пред които бях безсилен.

По-възрастният и по-висок от двамата се наричаше Елиазар. За мен обаче беше Хор заради големия си, извит като клюн нос. Приличаше на египтянин и беше облечен с бяла египетска роба. Другият, набит и мускулест, имаше маймунското лице на Тот и се казваше Леонардо ди Филипо. Римско име и видът му беше такъв, но аз знаех, че е толкова римлянин, колкото и аз. И двамата говореха еврейски, при това с лекота, непостижима за чужденец. Бяха израелити, хора от собственото ми племе. Може би бащата на Ди Филипо не беше от нашата вяра, а може просто да му се искаше да е един от господарите на света, а не член на забравено от Бога племе. Така и не узнах.

Елиазар гледаше ту мен, ту снимката от военното ми досие, после пак мен, сякаш се съмняваше, че наистина съм Натан бен Симеон. Снимката беше правена преди петнайсет години. Тогава брадата ми още беше черна. Най-сетне огледът като че го удовлетвори и ми нареди бързо да си стегна куфара, сякаш ще прекарам почивните дни в Александрия.

— Моше ни прати да ви отведем при него — каза той. — Моше има нужда от вас. Ще ви възложи важна работа.

— Моше ли?

— Вождът — изрече Елиазар с благоговение, сякаш говореше за фараон или най-малкото за Първия консул. — Вие още не знаете нищо за него, но ще научите. Скоро цял Египет ще го познава. Цял свят.

— Какво иска от мен вашият Моше?

— Да напишете историята на неговия Изход — обясни Ди Филипо.

— Не се занимавам с антична история — казах.

— Не говорим за антична история.

— Но това е било преди три хиляди години и днес се знае само, че нищо не се е получило. Пълен провал и толкова.

Ди Филипо ме изгледа безизразно за миг.

— Не става дума за това. Изходът е сега. Той тепърва предстои, истинският Изход. Първият е бил грешка, несполучил опит.

— И този ваш Моше иска да го повтори, така ли? Защо? Първият провал не му ли стига? Защо му е притрябвал още един? Къде ще намерим нещо по-добро от Египет?

— Ще видите. Това, което прави Моше, няма равно в историята.

— Стига! — прекъсна го Елиазар. — Трябва да тръгваме. Пригответе си багажа, доктор Бен Симеон.

Значи наистина имаха намерение да ме отведат. Усетих как ме пронизват страх и недоверие. Наистина ли се случваше това? Не можех ли да им се противопоставя? Не биваше да го допускам. Време беше да проявя твърдост, да защитя авторитета си на учен. Едва ли щяха да си послужат със сила — все пак бяха евреи, а евреите уважават учените. Поклатих глава.

— Боя се, че няма да стане. Не ми е възможно.

Елиазар направи едва забележим жест и Ди Филипо се приближи плътно до мен. В цялата му поза се долавяше заплаха.

— Хайде, побързайте — тихо изрече той. — Отвън ни чака кола. Имаме четири часа път, а Моше каза да ви отведем при него преди залез.

Отново се почувствах безпомощен и уязвим.

— Моля ви, имам работа и…

— Зарежете я, професоре. Стягайте си багажа, ако не искате да тръгнете без него.

Улицата беше тиха и пуста, както обикновено по това време. По обяд, когато слънцето се издига високо, Мемфис изглежда изоставен. Вървях между двамата мъже като пленник и се опитвах да запазя спокойствие. Когато се обърнах да погледна за последен път очуканите сиви фасади на къщите в Еврейския квартал, където бях живял цял живот, не можах да не се запитам дали ще ги видя някога отново. Какво ще стане с книгите ми, кой ще ги запази? Това ми приличаше на лош сън.

От запад духаше силен прашен вятър, от който небето почервеняваше и сякаш цялата Делта беше обхваната от пламъци. Жегата беше непоносима. Въздухът миришеше на прегоряла мазнина, на портокалов цвят, камилски тор и дим. Колата беше паркирана точно зад огромната порутена статуя на фараона на площад Аменхотеп, може би с надеждата за малко сянка, но по това време сянка нямаше и вътре беше задушно като в пещ. Ди Филипо караше, а Елиазар беше до мен на задната седалка. Седях неподвижно и почти не дишах, сякаш това можеше да намали някак моята уязвимост, но когато Елиазар ми предложи цигара, я сграбчих жадно и с настървение. Той ме погледна изумен.

Заобиколихме Хиподрума и Голямата базилика и се вляхме в потока от коли по Свещения път. Значи щяхме да се отправим на изток, през пустинята. Не питах нищо. Бях уплашен, ядосан и може би малко любопитен. Това съчетание от чувства ме парализираше. Ето защо седях тихо и тайничко се молех тези хора и техният вожд по-бързо да ме оставят на мира, за да мога да се върна към работата и книгите си.

— Как го мразя този Мемфис! — промърмори Елиазар. — Такава мръсотия!

За мен градът винаги е бил красив и величествен, един от най-великите градове на света. Всички твърдят така и аз им вярвам, макар никога да не съм излизал от Египет.

От двете страни на Свещения път се редят храмове — на Изида, на Сарапис, на Юпитер Амон и всички останали богове, между петдесет и сто на брой. Няма храм само на Единствения Истински Бог, на когото евреите предпочитат да отдават почести скромно и в уединение зад стените на своя квартал. Богове от цялата земя са задръстили Мемфис като калта на Нил. Разбира се, днес никой не ги взема насериозно, дори и така наречените вярващи. Епохата ни е доста далеч от религията. Само в светилището на Митра и в храма на Юпитер Амон могат да се видят повече поклонници. Хората обаче отиват там повече да поговорят по работа, да се видят с приятели, да поискат някоя услуга. Останалите храмове са по-скоро музеи. Никой не влиза в тях, освен римските и японските туристи, но те си стоят, както са стоели хиляда години. Тук нищо не се руши.

— Погледнете ги! — презрително подметна Елиазар, когато подминавахме огромния полуразрушен Сарапион. — Противно ми е да ги гледам! Каква глупост! Какво прахосничество! Всичко това е построено с потта на дедите ни.

Всъщност в това няма много истина. По времето на първия Мойсей наистина сме участвали в строителството на пирамидите, но сме твърде малко, за да представляваме сериозна работна сила. Дори и днес, след четири хиляди години, все още сме само двайсетина хиляди, изгубени сред милионното море на египтяните. Етнографска рядкост, капка в човешкия океан, със значение единствено за самата себе си.

Улицата с храмовете преминава в мост, изящен и блестящ от стомана — мостът на Август Цезар. Прекосяваме реката и се озоваваме в гъсто населеното предградие Хикупта на източния бряг с неговите пазари за кожа и злато, с безбройните кафенета и лабиринта от средновековни улички. После и Хикупта се разтваря в гъсталака от смокинови дървета и захарна тръстика. Нататък са маслиновите градини и финиковите палми, а след тях внезапно започва гола безплодна земя, червеникава и суха. Пустотата и самотата ме притискат като тежък товар. Слънцето сипе жар отгоре ни. Започвам да се боя, че ще се опечем живи в тази пещ.

Моторът се задави и се закашля. Мрачното изражение на Елиазар ми подсказа, че ако колата се счупи, с нас е свършено. От тръгването ни спътниците ми почти не бяха проговорили, но сега в тази сурова пустиня съвсем се смълчаха. Никой от нас не смееше да помръдне, сякаш колата се беше превърнала в гробница. Бавно продължихме напред, сковани от страх, че моторът всеки момент ще заглъхне. В непоносимата горещина всяко дихание изискваше огромно усилие. Дрехите ми бяха залепнали за тялото. Отначало пътят беше широк и с хубава настилка, но постепенно се стесни, докато накрая се превърна в тясна бяла ивица, полузасипана от пясъка. По времето на империята по-добре са се грижели за пътищата, мина ми през ума. Но сега е ерата на консулите и в далечните провинции всичко се разпада, само че никой не го е грижа.

— Знаете ли накъде сме тръгнали, докторе? — попита по някое време Елиазар, след като бяхме мълчали повече от час.

— На изток, струва ми се — отвърнах с пресъхнало гърло.

— Точно така, на изток. Но се движим по същия път, по който е вървял първият Мойсей, докато се е опитвал да отведе хората си по-далеч от оковите. Към Горчивите езера и Червено море. Там ги застига армията на фараона и десет хиляди невинни хора загиват, удавени в морето.

Гласът му трепери от сподавен гняв, сякаш това, за което говори, е станало вчера, а той го е научил не от Книгата на Аарон, а от сутрешния вестник. Свих се под гневния му поглед и се загледах навън.

— Замислял ли сте се някога върху това, доктор Бен Симеон? Че са ни настигнали и са ни издавили в морето? Че половината ни народ е загинал само за един ден? Че майките с невръстни деца на ръце са били премазвани от колесниците на фараона?

— Било е много отдавна — смотолевих безпомощно.

Още в същия миг си дадох сметка колко глупаво звучи това. Нямах намерение да омаловажавам трагедията на Изхода. Исках само да кажа, че раните са зараснали, че някак сме успели да оцелеем, да преживеем катастрофата и да се приспособим към живота на Нил, най-напред под властта на фараоните, после на техните завоеватели гърците и накрая на римляните, покорили гърците. Империята се беше разпаднала, на нейно място беше дошла жалката и нелепа република, а ние още съществувахме.

Но за Елиазар това изглежда прозвуча кощунствено — сякаш се бях изплюл върху Завета.

— Било е много отдавна! — повтори той язвително. — И затова трябва да го забравим, така ли? Трябва ли да забравим и Патриарсите? Да забравим Писанието? Египет ли е земята, която Господ ни е отредил? За това ли ни е избрал той — да бъдем роби на фараоните вовеки веков?

— Исках само да кажа…

Онова, което исках да кажа, не го интересуваше. Очите му искряха, лицето му пламтеше, на челото му се беше издула дебела вена.

— На нас ни е отредено величие. Господ е благословил Авраам и е казал, че ще умножи семето му колкото са звездите в небесата, колкото е пясъкът на брега. И чрез неговото семе всички народи по земята ще бъдат благословени. Чувал ли сте някога тези думи, доктор Бен Симеон? Мислите ли, че означават нещо, или са само празно самохвалство на дребни пустинни вождове? Не, казвам ви, на нас ни е отредено да бъдем велики, да разтърсим света. Твърде дълго се възстановявахме от катастрофата в Червено море. Само час или два — и всичко щеше да бъде различно. Цялата история. Щяхме да стигнем Синай и плодородните земи отвъд. Щяхме да създадем там свое царство, както пише в Завета. Щяхме да накараме света да се вслуша в грохота на Неговия глас. Днес целият свят щеше да ни гледа така, както гледа римляните вече двайсет столетия. Но още не е късно. Родил се е новият Мойсей и той ще успее там, където първият не е успял. Ние ще излезем от Египет, доктор Бен Симеон, и ще вземем онова, което ни се полага по право! Най-сетне, след толкова много време!

Той се облегна назад, разтреперан и потен, явно изтощен от собственото си красноречие. Не направих опит да споря. Не можеш да се бориш със силата на подобно убеждение, пък и какво ли бих спечелил от това? Нека си вярва — и в божието предопределение, и в своя нов Мойсей, и в тържеството на Израил. Аз самият виждах нещата по-иначе, не в толкова романтична светлина, донякъде цинично. Бих могъл да си представя, че децата на Израил са успели да избягат от робството и да стигнат до Синай и плодородната Палестина. И какво тогава? Щяха да владеят света ли? Кое в нашата история, в нашия национален характер и темперамент би могло да наведе на подобна мисъл? Щяха да проповядват Йехова на езичниците? А те биха ли ги разбрали? Не. Мисля, че винаги ще си останем един по-особен народ, малък и упорит, вкопчен във вярата в Единствения Бог сред толкова много хора, които искат да вярват в други богове. Можехме да покорим Палестина, Сирия, дори да стигнем по-далеч, до Великото море. Но тогава щеше да има асирийци, вавилонци, перси, гърците на Александър, които щяха да са ни трън в очите. И особено скучните флегматични римляни, чиято съдба е да покоряват всяко ъгълче на планетата и да го превръщат в римска провинция с римски пътища, мостове и бордеи. Вместо да живеем в Египет при сегашния фараон, марионетка на Първия консул, ще живеем в Палестина под управлението на някой дребен прокуратор, проконсул или префект, ще говорим с господарите си на гръцки или латински вместо на египетски, но всичко останало ще си бъде същото. Не казах обаче нищо на Елиазар. С него бяхме различни хора. Душата и въображението му бяха по-големи и по-възвишени от моите. Освен това беше по-силен и по-темпераментен. Ако оспорех историческите му теории, можеше да ме удари в гнева си и тогава кой от двамата щеше да се окаже по-мъдър?

Слънцето се плъзна зад нас и вятърът смени посоката си, така че сега пясъкът биеше право в предното стъкло. Виждах тъмни очертания на планини на юг и пред нас, далеч отвъд пролива, разделящ Египет от Синайската пустош. Беше късно следобед и скоро щеше да се стъмни. Внезапно пред нас изникна село.

Приличаше повече на временен лагер — няколко десетки ламаринени бараки и измазани с кал тръстикови колиби. Тук-там светеха карбидни лампи. Виждаха се три-четири разпадащи се камиона и няколко очукани стари коли, пръснати из цялото селище. В центъра беше изкопан кладенец и от него във всички посоки тръгваше грозна плетеница от голи тръби. Недалеч се издигаше по-голяма солидна сграда с ламаринен навес отпред, под който бяха паркирани още камиони.

Бяхме пристигнали в тайния щаб на някаква нелегална организация, но никой не си бе направил труда да го замаскира или да го защити. Тази безплодна пустош сама по себе си е достатъчна защита — никой нормален човек не би дошъл тук без основателна причина. Полицейските патрули не излизат от големите градове, а на цивилните държавни служители не им е работа да душат къде какво става. Живеем в упадъчна епоха, но поне е спокойно и хората не се боят.

Елиазар изскочи от колата и ми даде знак да го последвам. Тръгнах след него. След часовете, прекарани в една и съща поза, крайниците ми бяха изтръпнали и вдървени. От вонята на бензинови пари започна ми се гади. Дрехите ми бяха вкоравени от засъхнала пот. Вечерната прохлада още не се усещаше и въздухът беше горещ и неподвижен, без хилядите познати градски миризми. Сърцето ми се сви — ако на Луната имаше въздух, сигурно щеше да е такъв.

— Това място се казва Бет Израел — каза Елиазар. — Столицата на нашия народ.

Бях попаднал не просто сред фанатици, а сред луди с мания за величие. Или двете неща вървят заедно?

Към нас изтича жена, облечена в мъжки дрехи. Беше млада и много висока, с широки рамене и гъста тъмна грива, а очите под нея светеха със същия фанатичен блясък като на Елиазар. Носът й беше извит като неговия, но това я правеше дори още по-привлекателна.

— Сестра ми Мириам — представи я той. — Тя ще ви помогне да се настаните. Сутринта ще ви разведа наоколо и ще ви обясня какво се иска от вас.

Елиазар си тръгна и ме остави сам с момичето.

Мириам беше невероятна. Понечих да си взема чантата, но тя настоя да я носи и тръгна с такава бърза крачка, че едва я догонвах. Бяха ми приготвили отделна барака, напълно самостоятелна и малко встрани от останалите. Имаше походно легло, бюро и пишеща машина. В дъното беше поставен леген, а от тавана висеше една-единствена гола крушка. Мириам разопакова вещите ми и постави чистите дрехи в едно шкафче, а няколкото книги, които бях взел, нареди до леглото. После напълни легена с вода и ми каза да се съблека. Погледнах я объркан.

— Не можете да останете с тези дрехи — обясни тя. — Докато се миете, аз ще ги занеса за пране.

Можеше да ме почака отвън, но тя не го направи. Скръсти ръце и зачака, демонстрирайки с целия си вид нетърпение. Вдигнах рамене и й дадох ризата си, но тя не помръдна. Това беше нещо съвсем ново за мен — пълно пренебрежение към приличието. Имал съм малко жени, а откакто почина съпругата ми — нито една. Как да се съблека пред това момиче, което можеше да ми бъде дъщеря? Мириам обаче настоя и в крайна сметка свалих всичко от себе си. Голотата ми изглежда не й направи никакво впечатление. Тя излезе, а аз се измих набързо и навлякох чистите дрехи, за да не ме свари гол. Мириам обаче се забави, а когато се върна, носеше поднос с вечерята ми — каша, някаква агнешка яхния и малка бутилка бистро червено вино. Останах сам. Нощта се беше спуснала над пустинята, черна и необятна, с ярки като маяци звезди. Нахраних се и излязох от бараката да погледам. Струваше ми се нереално, че са ме отвлекли по този начин, че съм на това чуждо място, а не в малкия ми, затрупан с книги апартамент в Еврейския квартал. Тук обаче цареше спокойствие, каквото не съществуваше в Мемфис. Някъде в далечината блещукаха светлинки. Чух смях, звън на китара. Някой запя стара еврейска песен с дълбок, богат глас. Макар и пленник, почувствах как ме завладява спокойствието на това място. Ако имах повече кураж, щях да отида и да се запозная с тези хора. Но аз бях чужденец и се боях. Останах дълго в мрака, заслушан в гласовете и песните. По някое време захладня и трябваше да се прибера. Лежах буден до сутринта и се въртях в леглото. Но изглежда все пак съм подремнал малко, защото сутринта в главата ми се въртяха откъслечни спомени за объркани сънища, в които имаше конници, колесници и мъже с копия, а гневният чернобрад Моше държеше високо над главата си скрижалите.

Плахо девойче ми донесе закуската, а малко след това дойде и Елиазар. В бъркотията на предния ден не бях забелязал колко е огромен. Тогава ми се стори просто едър, но сега видях, че е истински великан, цяла педя по-висок от мен. Лицето му беше червендалесто, а гъстите черни къдрици се спускаха до раменете му. Беше съблякъл египетската роба и днес беше облечен като римлянин, с отворена бяла риза и панталони в защитен цвят.

— Знаете ли — каза той, — вие наистина сте човекът, който ни трябва, не може да има съмнение. С Моше много пъти сме обсъждали книгите ви. И двамата смятаме, че никой не умее като вас да вникне в логиката на историята, да разбере неизбежността на процесите, произтичащи от самата човешка природа.

Не отвърнах нищо.

— Представям си колко сте ядосан, че ви отвлякохме по този начин. Но вие сте ни жизнено необходим, а бяхме сигурни, че никога няма да се съгласите да дойдете по собствено желание.

— Жизнено необходим? — повторих.

— Великите събития имат нужда от велики хронисти.

— А вашето движение…

— Елате.

Елиазар ме поведе през селото, но онова, което успях да извлека от нашата обиколка, беше удивително малко. Той се движеше и обясняваше механично, сякаш четеше предварително подготвена лекция, а на въпросите ми отговаряше уклончиво. Голямата сграда с ламаринения покрив била фабриката, в която се ковял Изходът, така ми каза той, но не пожела да отговори на нито един мой въпрос. Показа ми къщата на Моше, същата примитивна барака като моята. Самият Моше обаче не успях да видя.

— Ще се запознаете с него, има време — обеща Елиазар.

Две от бараките се величаеха с гръмките имена синагога и библиотека, а в трета се помещаваше електрическият генератор. Помолих да се отбием в библиотеката, но той само вдигна рамене и продължи нататък. Отзад се редяха още къщи, които предния ден не бях забелязал.

— Тук живеят петстотин души — осведоми ме Елиазар. Това беше далеч повече, отколкото очаквах.

— Всички ли са евреи? — попитах.

— А вие как мислите?

Бях изненадан, че толкова много хора от нашата общност са се заселили в пустинята, а аз не съм чул нищо. Вярно, водех уединен живот на учен, но все пак петстотин израелити — това означаваше един на всеки четиридесет! За нас това е истинско преселение. И сред всичките тези хора да нямам нито един познат или поне познат на мои приятели? Странно. Е, възможно беше повечето да идват от Александрия. Във всеки случай не срещнах нито едно познато лице по улиците.

От време на време Елиазар подмяташе нещо за предстоящия Изход, но думите му бяха съвсем мъгляви. Сякаш държеше лъскава играчка и я премяташе в ръце, но така, че да видя блясъка, а не формата й. Нямаше смисъл да питам повече. Беше ясно, че ще ми каже само онова, което той пожелае. Дразнеше ме тайнствеността, обгръщаща грандиозния им замисъл. Щом искаха де напуснат Египет, защо просто не го направеха? Границите не се охраняваха. Вече две хиляди години не бяхме роби на фараоните. Елиазар и приятелите му можеха да се заселят където пожелаят — в Палестина, в Сирия, в Галия или Испания, та дори и в Нова Рома, ако щете. Републиката малко я беше грижа накъде са тръгнали шепа евреи-фанатици. Защо беше тогава цялата тази помпозност, тайнственост, заговорнически дух? Дали тези хора не замисляха нещо наистина изключително? Или просто бяха луди?

Следобед Мириам ми донесе дрехите, изпрани и изгладени, и ми предложи да ме запознае с някои от приятелите си. Селото беше тихо — всички били на работа, така ми обясни тя. Но пред една от къщите бяха насядали няколко души, все млади хора. Тя ми ги представи — Дебора, Рут, Рубен, Исак, Йосиф, Саул. Посрещнаха ме с голямо уважение, дори благоговение, но веднага след това се върнаха към оживения си разговор, сякаш бяха забравили за присъствието ми. Йосиф беше мургав, гладък и строен и се държеше с Мириам свойски, сякаш бяха близки приятели, дори повече от приятели, често довършваше изреченията вместо нея и докосваше ръката й. Кой знае защо, това ме разстрои. Съпруг ли й беше? Или любовник? А какво всъщност ме интересуваше? И двамата бяха достатъчно млади да ми бъдат деца. Какво ми ставаше, за Бога?

Неочаквано и изумително бързо отношението ми към хората, които ме бяха отвлекли, започна да се променя. Повечето се оказаха много приятни, мили и сърдечни. И макар да бях пленник, скоро се почувствах сред тях като у дома си.

През първите два дни ми беше позволено да науча единствено, че тук хората са енергични и решителни, повечето млади и всички без изключение интелигентни и че влагат цялата си душа в някакво грандиозно начинание, което според тях ще разтърси света. Презираха стерилното чуждо общество, в което живееха, жадуваха за свобода и светлина, бореха се да създадат нов свят. Но как? С какви средства? Сигурен бях, че ще ми кажат повече, когато му дойде времето, а засега ме наблюдаваха, изпитваха ме, опитваха се да разберат дали могат да ми поверят тайната си.

Каквато и да беше тази огромна изненада, с която щяха да зашеметят републиката, аз им желаех успех. Може да съм стар и плах, но в никакъв случай не съм консервативен. Промяната е залог за развитието, а империята, сега заменена от републиката, беше враг на всякакви промени. Двайсет столетия Рим притискаше хората в железните си обятия. Създадената от него цивилизация беше куха, животът на повечето от нас — празен и безсмислен, лишен от ценности и стремежи. Той приемаше и поглъщаше всевъзможни божества и чужди нрави, нивелираше всичко и го лишаваше от съдържание. Самата връзка между човека и бога беше прекъсната и не ни оставаше друго, освен да се кланяме на установения от векове ред, на светата стабилност на световното управление. От години вече чувствах, че така не може да продължава повече, че е нужна революция, която да помете всички закостенели отношения и вкоренени предразсъдъци. Дали замисленият Изход нямаше да доведе тъкмо до това? Дълбоко в себе си се надявах да е така. Защото империята беше мъртва, но не го знаеше. Като някакъв огромен издъхнал звяр тя се беше проснала върху душата на човечеството и я притискаше и душеше. Звяр толкова огромен, че вестта за смъртта му още не беше достигнала до крайниците му.

На третия ден на вратата ми почука Ди Филипо.

— Вождът иска да ви види.

Вътре къщата на Моше не се различаваше особено от моята, като се изключат отрупаните с книги рафтове. Самият той беше по-дребен, отколкото очаквах, нисък и набит, но излъчваше огромна сила. Не беше нужно да ми казват, че е по-големият брат на Елиазар — личеше от пръв поглед. Имаше същата буйна тъмна грива и пламтящи очи, същия извит нос, но набитото му телосложение създаваше впечатлението, че напиращата отвътре сила всеки миг ще го взриви. Иначе изглеждаше стабилен, уравновесен и сериозен. И малко плашещ.

Той обаче ме посрещна топло и се извини за грубия начин, по който ме бяха отвели, после посочи редицата мои книги на един от рафтовете:

— Вие познавате републиката по-добре от всеки друг, доктор Бен Симеон. Колко прогнила и слаба е зад бляскавата фасада, зад приказките за всеобща любов и братство между хората. Колко гибелно е влиянието й и колко крехка е силата й. Сега светът чака нещо ново, но какво ще бъде то? Не е ли в това въпросът, доктор Бен Симеон? Какво ще бъде новото?

Тази реч явно беше обмислена и подготвена предварително с цел да ми направи впечатление и да ме привлече за каузата. Всъщност най-поразителни от всичко бяха страстта и убеждението му. Той говори така известно време, привеждаше аргументи и засягаше въпроси, които отдавна не бяха нови за мен. За него Римската империя също беше мъртъв организъм и нищо не можеше да го съживи. Дали империя или република — нямаше значение. Все същата световна държава, чието съществуване беше немислимо в съвременната епоха. Не можеше да не направи впечатление възраждането на националистките идеи, уж изкоренени преди хилядолетия. Търпимостта на Рим към местните религии, обичаи и управници беше мъдра политика в продължение на векове, но тя носеше в себе си семената на унищожението на империята. Религиозното многообразие, насърчавано от Рим, не заздравяваше вярата, а я обезценяваше. Само най-примитивните хора и такива затворени общества като нашето все още продължаваха да вярват в нещо. Общество, което проявява търпимост към всички богове, всъщност не вярва в нито един. А общество без вяра е като кораб без кормило, дори без посока. Скоро то щеше да бъде обхванат от пожар, какъвто историята не познава.

— А вашият Изход? — попитах. — Той какво общо има с това, за което говорим?

— Краят е близо — заяви Моше. — Не бива да позволяваме да бъдем унищожени от хаоса, който ще настъпи след падането на републиката, защото ние сме оръдие на Бога в неговия велик замисъл и трябва да оцелеем. Елате, ще ви покажа нещо.

Излязохме навън и почти веднага пред вратата спря една от очуканите стари коли. Зад волана беше мургавият Йосиф. Моше ме покани с жест да се кача и не след дълго вече напускахме селото по неравния път сред ниски каменисти дюни. След десетина минути заобиколихме голям хълм, отвъд него се простираше широка плоска равнина. И за свое изумление там видях нещо, което най-малко очаквах да видя. Странно съоръжение от сребрист метал, цялото в тръби, кацнало върху шест тънки паешки крака на трийсетина метра над земята, а отдолу сред всевъзможни машини и кабели сновяха забързани работници.

Първата ми мисъл беше, че това е някакъв идол, Молох, Ваал, и си представих как хората от Бет Израел, намазани със свинска мас, танцуват около него под звуците на барабани. Тази мисъл, разбира се, беше нелепа.

— Какво е това? — попитах. — Някаква скулптура?

Моше беше възмутен.

— На такова ли ви прилича? Не, това е летателен апарат. Свещеният ковчег.

Гледах го невярващо.

— Прототипът на звездолета ни — обясни той. — Ще полетим с такива кораби към звездите, към Бога, към Неговата светлина. И там ще се заселим, в новия Едем, който ни чака в друг свят, докато дойде времето някои от нас да се върнат на Земята.

— Нов Едем… в друг свят…

Не вярвах на ушите си. Кораб, който да плава между звездите, както римските кораби плават между континентите! Възможно ли беше? Нали римските инженери, най-талантливите от тях, вече бяха обсъждали въпроса за пътуванията в Космоса и бяха стигнали до извода, че това е технически неосъществимо и безсмислено!

Поклатих глава.

— Какъв друг свят? Къде е той?

Той отмина въпроса ми с величествено презрение.

— Най-добрите ни умове от пет години работят, за да стигнат до това, което виждате пред себе си. Сега времето за изпитание настъпи. Най-напред едно кратко пътуване — до Луната и обратно, после истинското пътешествие до новия свят, който Бог е обещал да ми покаже. Пионерите ще основат първото селище и после ще тръгнат нови кораби, докато всички израелити от Египет стигнат до обетованата земя… — Очите му пламтяха. — Това ще бъде нашият дългоочакван Изход! Какво ще кажете, доктор Бен Симеон?

Искаше ми се да кажа, че за пръв път се сблъсквам с подобно безумие, а Моше е луд, повел своите — и моите — хора към неизбежна катастрофа. Това беше мечта, трескава фантазия на болен мозък. Бих предпочел да танцуват голи около това нещо под биенето на барабани, отколкото да поемат в него към мрака на Космоса. Ала Моше ме хвана за ръката и ме повлече надолу към площадката. Отблизо корабът изглеждаше огромен и някак странно крехък. Моше се изкачи по стръмна стълбичка и ми даде знак да го последвам. Влязохме в нещо като кабина в тясната горна част на кораба. Видях множество екрани, проводници, скали и още много неща, все непознати. Спираловидна стълба водеше надолу към помещението, където щеше да спи екипажът, а под него, според обясненията на Моше, били ракетите, които ще изведат ковчега в открития Космос.

— А ще проработи ли? — успях най-сетне да попитам.

— Можете да не се съмнявате — отвърна той. — Най-добрите ни умове са работили върху този проект.

Той ме запозна с някои от тях. Най-възрастният едва ли имаше повече от двайсет и пет години. Заеха се да ми обясняват теорията на въздухоплаването, но без особен успех. Не разбрах и една десета от обясненията им, ала в ума ми започна да се оформя представата за гигант, разкъсващ оковите си, за да се оттласне от Земята и да полети волно към непознати небесни владения. Защо не? Защо не? Според тях беше нужно само добро гориво и управляема експлозия. Да, защо не? Само след няколко минути вече вярвах, че този звездолет може да се издигне върху огнен стълб и да отлети към мрака на Космоса. Когато след около час Моше ме измъкна навън, вече не се съмнявах в това.

Йосиф ме закара в селото сам. За последен път видях Моше да стои на люка на кораба си и да се взира нетърпеливо в нажеженото небе.

Същия следобед Елиазар отново ми напомни, че задачата ми е да опиша всичко, което предстои да видя. Опитах се да протестирам с аргумента, че е по-добре да потърсят някой журналист, ориентиращ се в науката. Той обаче възрази, че не им трябва журналист, а човек, който разбира историческия процес. Стана ми ясно, че от мене не се иска журналистическо или историческо описание, а труд, който да притежава белезите на Свещено писание. Те искаха от мен да напиша Изход, или Книга на Втория Мойсей.

Дадоха ми стая в библиотеката и ми отвориха архива си. Показаха ми откровенията на Моше, писмата до близки приятели, бележките и манифестите му, обосноваващи нуждата от Изход, далеч надхвърлящ по мащабите си онова, което далечният му съименник беше замислил преди хилядолетия. Проучвах техническа документация и купища трактати, доказващи историческата необходимост от космически полети. Накрая понаучих нещичко и за самата конструкция на звездолетите.

През цялото време Мириам ми помагаше. Работехме рамо до рамо, затворени в тясната стаичка. Младостта, красотата, блясъкът на очите й ме караха да треперя. Копнеех да протегна ръка и да я докосна, да погаля ръката й, рамото, лицето й. Но бях твърде плах. Боях се, че ще се изсмее, ще се разгневи, ще ме погледне с презрение, дори с отвращение. Страхът на застаряващ мъж, че ще бъде отблъснат. Но не беше само това. Тя беше сестра на двамата пламенни пророци и кръвта във вените й сигурно беше гореща като тяхната. Боях се, че докосването ще ме изпепели.

Моше беше определил за полета двайсет и третия, празничен ден на тишри, 5730 година по нашия календар и 2723 година по римския. Денят беше ярък, сух и безоблачен, а слънцето пламтеше като нажежена жарава. От три дни работата на площадката не спираше, но само специалистите имаха достъп до кораба. Сега обаче цялото село се беше изсипало там да наблюдава излитането.

Кабелите и машините бяха разчистени. Корабът стоеше насред площадката самотен и някак уязвим — блестяща метална игла, стройна и крехка. Районът беше ограден с въжета. Трябваше да стоим далеч, защото имаше опасност пламъците от ракетните двигатели да ни обгорят.

Екипажът се състоеше от трима мъже и две жени — Юдит, Леонардо ди Филипо, приятелят на Мириам Йосиф и една жена, която не бях виждал. Петият естествено беше Моше. Това беше неговият ковчег, неговото голямо приключение, неговата мечта. Той щеше да сложи шлема и да поведе своя Изход, този път към звездите.

Последен на кораба се качи той. Всички гледахме със затаен дъх. Петимата бяха облечени в униформи от бял сатен, ослепителен под ярките слънчеви лъчи, и странни шлемове с очила, наподобяващи тези на водолазите. Изкачиха се един по един по стълбата, обърнаха се да ни погледнат и се скриха във вътрешността на кораба. Моше се поколеба за миг, преди да влезе, сякаш четеше молитва, а може би просто искаше да се наслади докрай на радостта си.

Зачакахме. Дълго, невъобразимо тягостно очакване. Изминаха може би двайсет минути, а може би и час. Никой не проговаряше, сякаш бяхме каменни статуи.

Внезапно се чу оглушителен трясък като от гръмотевица и рев като от гърлата на хиляди бикове. От земята около кораба изригна черен дим и лумнаха ослепителни пламъци. Изход се издигна на няколко метра и увисна, сякаш застинал завинаги.

Най-сетне корабът тръгна нагоре, като отначало се разтърси, после пое по-плавно, накрая излетя стремително като стрела към яркосиния небесен свод. Поех си трескаво дъх — и миг по-късно вече ликувах заедно с останалите. Сълзи на изумление и радост се стичаха по лицето ми. Хората около мен също надаваха възгласи, ридаеха и размахваха ръце, а ракетата с рев се издигаше нагоре, докато се превърна в малка точка сред безбрежната синева на небето.

Виковете на радост още не бяха заглъхнали, когато нещо се случи. Блесна непоносимо ярка светлина, сякаш беше изгряло второ слънце, още по-ослепително от първото, избухна високо в небето и ни връхлетя като мощен талаз. Всички се свлякохме на колене, крещейки от болка и ужас, и закрихме очи.

Когато се осмелих да погледна, ослепителната светлина беше изчезнала, а на мястото й пъплеше призрачна струя черен дим, зачеркнала половината небе и избледнявайки някъде на север. Ракетата не се виждаше. Не се и чуваше.

— Няма я! — извика някой.

— Моше! Моше!

— Тя се взриви, видях го с очите си!

— Моше!

— Юдит… — изрече тихо някой зад мен.

Бях твърде зашеметен, за да извикам. Но около мен ужасът и отчаянието се надигаха като вълна, чието бучене ставаше все по-силно. Ревяха стотици гърла едновременно. Хората бяха обзети от паника и тичаха наоколо като полудели. Някои се търкаляха по земята, други удряха пясъка с юмруци.

— Моше! — крещяха те. — Моше! Моше! Моше!

Потърсих с поглед Елиазар. Лицето му беше бяло като платно, очите му горяха с безумен пламък. Пое си дълбоко дъх, вдигна ръце и пристъпи напред. Тутакси всички погледи се впериха в него. Елиазар изправи рамене и вдигна високо глава. Сега ми изглеждаше като истински великан.

— Къде е корабът? — извика някой. — Къде е Моше?

Гласът на Елиазар прозвуча като тръбата на Бога.

— Той беше син Божи. И Бог го призова при себе си.

Писъци. Вой. Истерични крясъци.

— Мъртъв е! Моше е мъртъв!

— Той ще живее вечно! — прогърмя Елиазар.

— Божи син! — извикаха няколко гласа, после към тях се присъединиха още и още. — Божи син!

Усещах Мириам до себе си, притисната до мен, сграбчила ръката ми. Гърдите й опираха в ребрата ми, устните й гъделичкаха ухото ми.

— Ти трябва да напишеш книгата! — прошепна тя с настойчивост, от която ме побиха тръпки. — Неговата книга. Тя трябва да бъде написана! За да се помни този ден навеки. За да живее той навеки!

— Да — чух собствения си глас. — Да!

В този миг на безумие и ужас се люшках като дърво на брега, блъскано от придошлите води на Нил. Бях изтръгнат от корен и пометен от стихията. Огненото кълбо на Изход блесна в душата ми като второ слънце с ослепителен блясък, който никога няма да угасне. Разбрах, че съм покоре`н, погълнат, пленен завинаги, че ще остана тук да пиша и да проповядвам, че ще изкова евангелието на новия Мойсей в ковачницата на душата си и ще разпратя Словото по всички земи. Петимата загинали днес ще дадат началото на новото раждане. Ние ще дадем на хората от републиката онова, което са чакали толкова дълго, празни и объркани, а когато то дойде, ще разкъсат оковите и от мъртвата империя ще се роди нов ред. Дали има други светове и ще можем ли да живеем там? Кой би могъл да каже? Но се роди нова истина и ние можем да я предадем на хората, истината на Втория Мойсей, дал живота си, за да полетим към звездите. Аз няма да позволя тя да загине. Ще пиша, а други от моя народ ще разнасят словото ми по всички земи и то ще ги промени.

Може би не съм прав, че републиката е обречена. По-вероятно е все пак Рим да е предопределен да властва над света. Така е било хиляди години и вероятно ще бъде така до свършека на света. Е, добре. Нека властва. Няма да се опълчваме срещу вечния Рим. Просто ще се изтръгнем от прегръдката му. Ние също имаме своя съдба. Един ден, може би скоро, може би и не толкова скоро, ще построим втори кораб, а след него и други и те ще ни отнесат далеч от този скръбен свят. Бог ни прати своя Син, пак Бог Го призова при себе си и един ден всички ние ще се изтръгнем от железните обятия на вечния Рим и ще Го последваме на криле от пламък, далеч от оковите на тази Земя, в небесата, където Той живее вечно.