Рома Етерна

2206 O.P.: ПОКРАЙНИНИТЕ НА ИМПЕРИЯТА

Човек познава врага си от пръв поглед. Аз срещнах своя в един искрящ пролетен ден горе-долу преди година, докато вървях край Големия канал, както правех всеки ден, за да се наслаждавам на сутрешния бриз. По водата плавно се движеше флотилия от богато украсени римски баржи, измествайки нашите гондоли, сякаш бяха тресчици. На носа на първата баржа стоеше едър чернобрад римлянин — младият имперски проконсул, и се хилеше, сякаш беше някакъв нов Александър, влизащ триумфално в току-що покорените си владения.

Гледах от стъпалата на малкия храм на Аполон, недалеч от Риалто. Баржата на проконсула беше с три високи мачти, на които се вееха знамена с римските орли, и не можеше да мине под подвижния мост, а той кой знае защо не се вдигаше. Мъжът се огледа нетърпеливо наоколо и очите му се спряха върху мен — блестящи и нагли. Огледа ме безцеремонно, смигна и ми махна с ръка, после сви дланите си като фуния и извика нещо, което не разбрах.

— Какво? — попитах автоматично.

— Фалко! Квинт Помпей Фалко!

Мостът се вдигна и пропусна баржата му, тя бързо се отдалечи надолу по канала. Скоро щях да разбера, че е потеглила към Двореца на дожите, където щеше да живее проконсулът — палата насред големия площад, обитаван някога от принцовете на Венеция.

Погледнах София, компаньонката ми.

— Чу ли го? Какво каза?

— Името си, госпожо. Той е Помпей Фалко, новият ни господар.

— Ах, да, разбира се! Новият ни господар!

Как го мразех в този миг! Това космато италианче, което сигурно лъхаше на чесън, тръгнало така самонадеяно да покорява нашия хубав и спокоен град — как да не го мразя? Някой недодялан войник от Неапол или Калабрия, измъкнал се от вонящата на пот палатка, за да стане проконсул на Венеция, без съмнение като награда за проявена кръвожадност на бойното поле. И сега този новоизлюпен сановник щеше да ни проглушава ушите с неблагозвучния си латински и да ни разваля приемите с недодяланите си римски маниери. Още от пръв поглед изпитах отвращение. Чувствах се омърсена от хладния, нагъл поглед, с който ме удостои, минавайки покрай мен. Квинт Помпей Фалко, да не вярваш! С какво можеше да ме впечатли това грозно име? Мене, благородната венецианка, византийка до мозъка на костите си, която можеше да проследи потеклото си чак до принцовете на Константинопол и от дете се движеше сред силните на деня?

Не бях изненадана, че римляните са тук. От месеци усещах как империята се влива в живота ни, както горчивите океански вълни нахлуват в тихата ни лагуна, преодолявайки преградата на веригата от острови. Така е във Венеция — ограждаме се както можем от морето, но по време на буря то поглъща всичко по пътя си и ни залива. В целия свят няма по-могъщо море от Римската империя и сега то се готвеше да ни връхлети.

Бяхме претърпели поражение. Минаха десет години, откакто василевс Лъв XI и император Флавий Ромул подписаха Равенския договор, обединяващ Западната и Източната империя под върховенството на Рим, и всичко беше така, както по времето на първите цезари. Величието на Гърция беше останало в миналото. Две столетия бяхме първи, но в крайна сметка римляните победиха. Къс по къс цялата независима Византия се върна под римско управление и сега беше наш ред да бъдем погълнати. Венеция, най-западната твърдина на падналата империя. Римски баржи плаваха в нашите канали. Римски проконсул се беше настанил в Двореца на дожите. Римски войници сновяха из нашите улици. Петдесет години кървава гражданска война, двеста години величие — и сега всичко е само история. Дори нямахме свой император. Хиляда години, още от времето на Константин, бяхме имали свой владетел, а сега трябваше да подвиваме коляно пред цезарите. Чудно ли е тогава, че намразих човека на Цезар, влязъл така надменно в този победен, но не и покорен град?

Отначало като че нищо не се промени. Храмът на Зевс не беше превърнат в храм на Юпитер. Хубавите ни византийски монети, нашите солиди и милиареси, останаха в обръщение, макар сред тях да се срещаха и римски ауреуси и сестерции. Говорехме езика, на който бяхме говорили векове. Сега официалните документи се датираха по римски образец — за тях беше 2206 година от основаването на Рим, а не 1123 година от основаването на Константинопол, но кой гледа официалните документи?

От време на време виждахме римски чиновници на площада, в магазините по Риалто или във ведомствените гондоли по главните канали, но те бяха малко и се опитваха да не се месят в живота ни. Градските големци живееха все така разкошно, със същата пищна показност. Вярно, нямаше дож, ала от много време беше така.

Моят живот също не се промени. Като дъщеря на Алекси Фока и вдовица на Ираклий Кантакузин, аз бях богата и се радвах на множество привилегии. В двореца ми на Големия канал си даваха среща знатните и високообразованите. Имението ми в слънчевата Истрия на изток даваше обилна реколта от смокини, маслини, овес и пшеница и ми осигуряваше спокойно убежище, когато започнех да се отегчавам от великолепието на Венеция. Защото, колкото и да обичах града, влажните зими и жарките, наситени с миазми лета ме потискаха и гледах по това време на годината да избягам.

Имах любовници и поклонници, без да смесвам двете неща. Всички бяха убедени, че отново ще се омъжа — все още бях едва на трийсет, бездетна, богата и красавица по общо мнение, а семейството ми беше родствено на императорската династия в Константинопол. Ала макар и да не бях вече в първа младост, не бързах да се обвържа с нов съпруг. Бях твърде млада, когато се омъжих за Ираклий, и нямах никакъв светски опит. Нещастната случайност, която ме лиши от моя повелител, в същото време ми даде възможност да се отърва от някогашната си невинност и аз побързах да се възползвам от нея. Също като Пенелопа се обкръжих с поклонници, които с радост биха взели за жена една дъщеря на фамилията Фока, та макар и вдовица. Но докато тези грандове, повечето с десетина години по-стари от мен, се навъртаха наоколо ми, изпращаха подаръци и ми нашепваха щедри обещания, аз се забавлявах с не толкова издигнати, затова пък кипящи от сила мъже — гондолиери, коняри, музиканти и някой и друг войник, — което значително обогатяваше житейския ми опит.

Неизбежно беше рано или късно да срещна римския проконсул. Венеция е малък град и да си спечели благоволението на местната аристокрация беше един вид негово задължение. От своя страна ние трябваше да бъдем учтиви с него — при римляните благата се разпределят от горе на долу, а той беше човекът на императора във Венеция. Когато трябваше да се раздават земи, военни чинове, привлекателни длъжности в градската управа, Квинт Помпей Фалко беше човекът, който ги разпределяше. Ако пожелаеше, той можеше да пренебрегне градските големци и да издигне никому неизвестни досега хора. Ето защо овластените при предишното управление трябваше да го ухажват усилено, ако искаха да запазят високото си положение. И Фалко също като мен имаше свита от поклонници. В празнични дни се появяваше в храма на Зевс, заобиколен от венециански благородници, които се умилкваха около него, сякаш самият Зевс ги беше удостоил с присъствието си. На много пиршества му се отреждаше почетното място, канеха го на лов в аристократичните имения и често го виждахме на някоя богато украсена баржа да пие вино и да се смее в компанията на един или друг градски големец.

Както вече казах, неизбежно беше да се срещнем. От време на време забелязвах да ме зяпа отдалеч по време на някое голямо събиране, но нито веднъж не му направих удоволствието да отвърна на погледа му. И тогава дойде вечерта, когато вече не можех да избегна пряката среща.

Беше на един официален прием във вилата на Деметрий, бащиния ми брат. След смъртта на баща ми той беше глава на фамилията и поканата му беше равносилна на заповед. Нямах представа, че Деметрий, въпреки че ринеше златото с лопата и имаше множество имения във вътрешността на страната, се домогва до политически пост в новото римско управление. Искаше да стане Началник на кавалерията, което изобщо не беше военна длъжност — та кой би могъл да си представи кавалерия в прорязаната от канали Венеция? — а чисто синекурен пост. Той обаче би му осигурил достъп до постъпленията от митницата. По тази причина той държеше да спечели благоразположението на Помпей Фалко и го беше поканил на приема. И за мой ужас беше определил да седя от дясната му страна на масата. Дали чичо ми не беше решил да се прави на сводник заради няколко дуката? Имах усещането, че е точно така, и не можех да си намеря място от ярост, но не ми оставаше нищо, освен да си изиграя ролята. Не исках да предизвикам скандал точно в дома на чичо си.

— Изглежда ще си правим компания тази вечер — каза Фалко. — Мога ли да ви придружа до мястото ви, госпожо Евдокия?

Той говореше гръцки, при това правилно, макар и със силен варварски акцент. Облегнах се на ръката му. Беше по-висок, отколкото си мислех, и много широк в раменете. Погледът му беше зорък и проницателен, усмивката — непринудена и обаятелна. Отдалеч ми изглеждаше съвсем млад, но сега видях, че е поне на трийсет и пет, ако не и повече. Мразех го заради самоувереността му, заради самочувствието, че е у дома си, заради добрия му гръцки. Мразех го дори заради брадата, гъста и черна — вече няколко поколения в гръцките земи не се носеха бради. Неговата беше къса и само обрамчваше лицето — брада на войник, която му придаваше прилика с императорите от древните римски монети. Нищо чудно да целеше именно това.

Поднесоха блюдата с печена риба и изстудено вино.

— Обичам вашето венецианско вино — каза той. — Далеч по-тънко е от тежките южни вина. Да ви налея ли, госпожо?

Наоколо стояха слуги, които чакаха да свършат тази работа, но моята чаша я напълни проконсулът на Венеция и всички в залата го забелязаха.

Аз бях примерна племенница. Водех приятен разговор, сякаш Помпей Фалко беше обикновен гост, а не пратеник на нашия завоевател. Давах си вид, че съм се примирила напълно с падането на Византия и присъствието на римски чиновници. Попитах го откъде е. От Тарако, каза той. Това било някъде далеч на запад, в Испания. Император Флавий Ромул също бил от Тарако.

А дали са роднини с императора? Не, отвърна Фалко, но той бил близък приятел на най-малкия син на императора, Марк Квинтилий. Двамата воювали заедно в Кападокийската кампания.

— Доволен ли сте от назначението си във Венеция? — попитах го, когато ми наля втори път.

— О, да, госпожо, много! Какво прекрасно градче! Толкова необикновено — навсякъде канали и мостове. И толкова цивилизовано — след цялата врява и суматоха на Рим.

— Да, Венеция наистина е цивилизована — отвърнах.

Но вътрешно кипях, защото знаех какво означава това. Колко е приятна вашата Венеция, такава прелестна играчка! Много умно от ваша страна да построите чудесното си градче на морето, та всички улици да са канали и човек да може да ги обикаля с гондола, вместо да се друса в карета. И какъв приятен отдих е за мене да прекарам известно време в едно такова тихо провинциално кътче и да си пийвам хубаво вино с красиви жени, докато местните величия се въртят около мен и се опитват да спечелят благоразположението ми, вместо да си проправям път през дивата джунгла на римските улици. И докато той възхваляваше красотите на града, аз още повече го намразвах. Едно е да те превземат, съвсем друго е да те покровителстват.

Знаех, че иска да ме съблазни. Не е нужно да притежаваш мъдростта на Атина, за да го разбереш. Само че аз бях решила първа да го прелъстя. Да покоря, доколкото беше възможно, този римлянин, да го усмиря и така да възтържествувам над него. Фалко беше достатъчно привлекателно животно. И на чисто животинско ниво сигурно би било приятно да ме обладае. Другото удоволствие беше да видя победителя победен, преследвача — превърнат в жертва. Копнеех за това. Вече не бях седемнайсетгодишното момиченце, което омъжиха за блестящия Ираклий Кантакузин. Сега разполагах с цял арсенал от хитринки и уловки.

Насочих разговора към изкуството, литературата, философията. Исках да му покажа какъв варварин е. Той обаче се оказа неочаквано добре образован. Когато го попитах дали е посетил най-новата постановка — „Навзикая“ на Софокъл, каза, че я е гледал, но любимата му пиеса на Софокъл е „Филоктет“, защото най-добре разкрива конфликта между честта и патриотизма.

— Все пак, госпожо Евдокия, разбирам пристрастието ви към Навзикая — тази мила принцеса сигурно ви се струва близка.

Пак ме ласкаеше и го мразех за това. Но, честно да си кажа, в театъра плаках, когато Навзикая и Одисей се разделяха — може би виждах нещо от нея у себе си или нещо от себе си у нея.

В края на вечерта той ме попита дали бих приела да обядвам с него в двореца му след два дни. Бях подготвена за това и хладно се позовах на по-стара уговорка. Тогава ми предложи обяд следващата седмица. Отново измислих причина да откажа. Той се усмихна. Очевидно правилата на играта му бяха ясни.

— Тогава може би друг път.

С тези думи се отдалечи и поведе разговор с чичо ми.

Разбира се, намерението ми беше да се срещна с него, но аз да избера мястото и времето. Скоро се появи удобен случай. Когато пътуващи музиканти посещават Венеция, те винаги са добре дошли в дома ми. И сега една такава трупа щеше да изнесе концерт и аз поканих проконсула. Той дойде, придружен от солидна свита. Разбира се, настаних го на почетното място. След концерта Фалко се задържа малко, за да похвали флейтистите и умението на певеца, но не спомена нито дума за обяд. Това беше добре — от този момент аз диктувах правилата на играта. Аз също не му отправих никаква покана, но го разведох, преди да си тръгне, из долните зали на двореца и той се възхити от картините, скулптурите и антиките — всички онези красиви вещи, които бях наследила от баща си и дядо си.

На другия ден римски войник ми донесе подарък от проконсула — малка статуетка от полиран черен камък, изобразяваща жена с котешка глава. В бележката си Фалко обясняваше, че я е купил от един храм в Мемфис, докато служел в провинцията Египет преди няколко години, и изказваше надежда, че ще ми хареса. Тя наистина беше красива, макар и по особен начин, и ми се видя доста странна и плашеща. С нещо ми напомняше самия Квинт Помпей Фалко. Тази мисъл ме слиса. Поставих статуетката в шкафа с антиките и реших, че следващия път, когато го видя, непременно трябва да го накарам да ми разкаже за Египет, за неговите пирамиди, за странните му богове и огромната пясъчна пустиня.

Благодарих му с кратка бележка, после изчаках още няколко дни и го поканих да погостува в имението ми в Истрия следващата седмица.

Той ми отговори, че за голямо негово съжаление следващата седмица братовчедът на Цезар щял да посети Венеция и някой трябвало да го забавлява. Дали не бихме могли да отложим гостуването за друг път?

Отказът ме свари неподготвена. Той се оказа по-добър играч, отколкото очаквах. От ярост чак се разплаках. Имах обаче достатъчно здрав разум да не му отговарям веднага. След три дни му писах отново и изразих съжаление, че в момента не мога да му предложа друго подходящо време, но може би по-нататък ще имам възможността да го поканя. Това беше рискована стъпка, която без съмнение би могла да обърка плановете на чичо ми. Ала Фалко изглежда не се обиди. Когато два дни по-късно гондолите ни се разминаваха, той се поклони и ми се усмихна.

Изчаках още известно време и отново го поканих. Този път той прие. С него дойде охрана от десетима войници. Дали не си мислеше, че се каня да го убивам? Едва ли, просто империята трябваше да демонстрира мощта си при всеки удобен случай. Бях предупредена, че няма да дойде сам, и се погрижих да настаня войниците му в отдалечените постройки и да повикам момичета от селото да ги забавляват и да им отвличат вниманието. Самият Фалко настаних в апартамента за гости в къщата си.

Той отново ми беше приготвил подарък — огърлица от някакви странни зелени камъни, чудато гравирани, а в средата — кървавочервен клин.

— Колко е хубава! — казах, макар да намирах украшението грубо и зловещо.

— Иде от Мексико — обясни той. — Това е голямо царство в Нова Рома, отвъд океана. Там се кланят на някакви загадъчни богове. Ритуалите се извършват на върха на големи пирамиди, където жреците разрязват телата на жертвите и изтръгват сърцата им, докато по улиците не потекат реки от кръв.

— И вие сте бил там?

— Да, преди шест години. В Мексико и още една страна, наречена Перу. Тогава бях посланик на Цезар в Нова Рома.

Бях изумена — този човек беше ходил и в Нова Рома! Двата огромни континента отвъд океана ми се струваха толкова далеч, колкото и самата Луна.

Погалих каменните мъниста — зеленият камък беше гладък като коприна и сякаш гореше с вътрешен огън — и си сложих огърлицата.

— Египет, Нова Рома… — Поклатих глава. — Навсякъде ли сте бил?

— Да, кажи-речи — засмя се той. — Онези, които служат на Флавий Цезар, са свикнали да пътуват. Брат ми е бил в Китай и Япония, чичо ми е слизал на юг в Африка, в земите отвъд Египет, където живеят косматите хора. Това е златен век за Рим, госпожо. Империята е стигнала до всяко кътче на света. А вие? Много ли сте пътувала?

— Виждала съм Константинопол — отвърнах.

— Ах, да, великата столица. На път за Египет минах оттам. Конните състезания на Хиподрума — в живота си не съм виждал подобно зрелище, дори в самия Рим! И дворецът на императора — естествено видях го само отвън. Казват, че стените били от злато. Мисля, че дори дворецът на Цезар не би могъл да се сравни с него.

— Аз съм влизала вътре като дете. Докато все още имахме василевс. Виждала съм златните зали и златните лъвове от двете страни на трона, ревящи и махащи с опашки, също и ювелирните птички, които отварят човките си и пеят, накацали върху златни и сребърни дървета в тройната зала. Василевсът ми подари пръстен. Баща ми е негов далечен роднина. Аз съм от фамилията Фока, а по-късно се омъжих за Кантакузин. Съпругът ми също е от царско потекло.

— О! — възкликна той, сякаш казаното му беше направило кой знае какво впечатление. Какво ли значеха за него всъщност имената на византийските аристократи? Сигурна бях, че продължава да гледа на мен отвисоко. Детронираният император не е никакъв император, а достойнствата на някогашната аристокрация трудно ще направят впечатление някому.

Аз бях дъщеря на малко градче в периферията на падналата империя, трогателно горда с единственото си посещение в някога могъщата столица. А той беше римлянин и целият свят беше открит пред него. Щом могъщият Константинопол с неговите златни стени за този човек беше просто спирка по пътя, какво бе тогава нашата малка Венеция? Какво бях аз?

Мразех го по-силно отвсякога. Вече съжалявах, че съм го поканила.

Но той беше мой гост. Бях приготвила великолепно угощение, с подбрани вина и деликатеси, каквито дори един изкушен римлянин не е и сънувал. Той беше видимо доволен. Пи много и се разгорещи, но от опиянение нямаше и следа. Двамата говорихме до късно през нощта.

Трябва да си призная, бях изумена от дълбочината и богатството на ума му.

Той не беше обикновен варварин. Обучавал се при гръцки учител, както повечето римляни от високопоставени семейства от хиляда години насам. Някой си Евклид, мъдър атинянин, налял в главата на младия Фалко всевъзможни знания — за поезия, драма и философия, научил го на тънкостите на нашия език и го въвел в абстрактните науки, в които ние, гърците, винаги сме били добри. Този римлянин беше на „ти“ не само с инженерните науки и военното изкуство, където открай време римляните са силни, но и с Платон и Аристотел, с литературата и историята на моя народ чак до времената на Агамемнон. Беше в състояние да говори задълбочено за неща, които аз самата знаех само по име, но не познавах отвътре.

Той говори дотогава, докато не ми омръзна, а и след това. Накрая — това беше в онзи глух час на нощта, когато бухалите започват да стенат — аз го хванах за ръка и го поведох към леглото си, дори само за да спра потока на красноречието му, заливащо ме като египетския Нил при пълнолуние.

В спалнята той запали свещ и дрехите ни сами се свлякоха, сякаш бяха изтъкани от мъгла.

Протегна ръка и ме придърпа на леглото.

Никога дотогава не ме беше любил римлянин. В мига преди да усетя прегръдката му, за последен път ме заля вълна на презрение към него и към цялото му племе, защото бях сигурна, че сега вродената му бруталност ще вземе връх и цялото му философско красноречие е било само поза, за да ме направи свое притежание — от петнайсет века вече римляните постъпваха така с всичко, което се изпречеше на пътя им. Щеше да ме покори, да ме колонизира. Щеше да бъде груб, припрян и непохватен, но щеше да получи своето, както правеха римляните открай време, а после да стане и да си тръгне, без да каже дума.

Но грешах, както грешах за всичко останало по отношение на този мъж.

Да, усещането наистина беше като за римлянин, а не като за грък. Вместо да проникне в мен по някой ловък, хитроумен начин, той беше прям и директен. Но не и непохватен, не! Сега разбрах защо жените казват, че гърците правят любов като поети, а римляните — като инженери. До този миг не знаех, че инженерите умеят неща, за които повечето поети не са и подозирали, и ако един инженер може да пише добра поезия, кой би пожелал да мине два пъти по мост, построен от поет?

Останахме заедно до разсъмване, смяхме се и си говорихме между прегръдките. А на сутринта, без да сме мигнали, станахме и тръгнахме голи през къщата към банята. Когато се изкъпахме, излязохме навън. Стояхме и гледахме чудния розов изгрев, без да говорим, гледахме как слънцето се издига над Византия и започва пътешествието си към Рим, към земите на Западното море, към Нова Рома и далечния Китай.

Облякохме се и закусихме с вино, сирене и смокини, после наредих да ни доведат коне и го разведох из имението. Показах му маслиновите горички, нивите с жито, мелницата на потока и отрупаните с плод смокинови дръвчета. Денят беше топъл и слънчев, птиците пееха, а по небето не се виждаше нито едно облаче.

По-късно, докато обядвахме във вътрешния двор, от който започваше градината, той каза:

— Какво чудесно място! Надявам се един ден, когато остарея, да се оттегля за почивка в такова имение.

— Семейството ти сигурно има имение в провинцията.

— Няколко, но нито едно не е толкова спокойно. Ние, римляните, сме забравили какво е да живееш спокойно.

— А ние като западаща раса можем да си позволим да живеем в спокойствие, така ли?

Той ме погледна някак особено.

— Смяташ, че сте западаща раса?

— Не бъди лицемер, Квинт Помпей. Няма нужда вече да ме ласкаеш. Разбира се, че сме такива.

— Защото вече не сте империя ли?

— Разбира се. Някога при нас идваха посланици от места като Нова Рома, Багдад, Мемфис и Китай. Не във Венеция естествено, а в Константинопол. Сега посланиците отиват в Рим, а в гръцките градове ходят само туристите. И римските проконсули.

— Какво странно виждане за света имаш, Евдокия.

— Какво искаш да кажеш?

— За теб загубата на имперската мощ е равносилна на упадък.

— А за теб?

— Ако ставаше дума за Рим — да. Но Византия не е Рим. — Сега той беше много сериозен. — Източната империя е лудост, една голяма грешка, продължила кой знае как хиляда години. Това не е трябвало да се случва. Бремето на управлението на света е отредено на Рим и ние го приемаме като наш дълг. Никога не е имало нужда от Източна империя.

— Искаш да кажеш, че е било ужасна грешка на Константин, така ли?

— Точно така. Дори за империите могат да настъпят тежки времена, за нашата също. По онова време сме се разпрострели твърде надалеч. Константин имал политически проблеми у дома и прекалено много синове, които му създавали грижи. Той смятал, че империята е станала тромава и не може да запази целостта си в този вид, затова основал втората столица и позволил двете части да се развиват самостоятелно. Това известно време давало резултати — какво пък, признавам, няколкостотин години, — но Изтокът забравил, че политическата му система е създадена от римляните, и започнал да вярва, че е гръцка. Това предопределило края му. Гръцката империя е аномалия, която няма място в днешно време, та дори и в древността. Агамемнон не е бил император, а племенен вожд, чиято власт се разпростирала на не повече от десетина мили от Микена. А Атинската империя — колко време е просъществувала? А царството на Александър, след като него вече го нямало? Не, не, Евдокия, гърците са изумителен народ и целият свят им е длъжник за множеството велики постижения, но създаването и управлението на империи не е по тяхната част. И никога не е било.

— Така ли мислиш? — хапливо попитах аз. — Как тогава ви победихме в Гражданската война? И Цезар Максимилиан беше този, който капитулира пред василевс Андроник, или греша? Позволи ми да ти напомня, че двеста години Изтокът нямаше съперник в целия свят!

Фалко вдигна рамене.

— Боговете ни преподадоха урок, това е всичко. Бяхме наказани, включително и за разделянето на империята. Имахме нужда от това унижение, та да не повтаряме никога същата грешка. Вие, гърците, ни нанесохте тежък удар по времето на Максимилиан и наистина бяхте първи по сила, а ние разбрахме какво е да си втори. Но това не би могло да трае дълго. Боговете са отредили Рим да управлява света. В това не може да има съмнение. Така е било по времето на Картаген, така е и днес. Затова Гръцката империя се разпадна, без дори да се налага нова гражданска война. И ето ни тук. От императорския дворец в Константинопол управлява римски прокуратор. И във Венеция имате римски проконсул. Макар че в този момент той прекарва времето си с една красива венецианка.

— Сериозно ли говориш? — попитах. — Наистина ли вярваш, че сте избран народ? Че Рим управлява света по волята на боговете?

— Абсолютно.

Виждах, че наистина го вярва.

— Значи според теб Пакс Романа е дар на Зевс към човечеството? Или по-скоро на Юпитер.

— Да — кимна той. — Ако не сме ние, светът ще потъне в хаос. Господи, жено, нима мислиш, че горим от желание цял живот да сме управници и бюрократи? Не ти ли минава през ума, че бих предпочел да се оттегля в някое имение като това, да ходя на лов, на риба, на полето? Но ние сме народ, който знае как да управлява. И тъкмо затова сме длъжни да го правим. О, Евдокия, ти смяташ, че сме просто едни жестоки, недодялани скотове, чието единствено желание е да завоюват, да покоряват. Ти не разбираш, че това е нашето предопределение, нашето бреме, нашата професия!

— Направо ще ме разплачеш!

Той се усмихна.

— Аз такъв ли съм — жесток, недодялан скот?

— Разбира се. Всички римляни сте такива.

Фалко остана с мен пет дни. През това време едва ли ни се събраха и десет часа сън. После той със съжаление заяви, че трябва да ме напусне, за да се върне към задълженията си във Венеция, и си замина.

Аз останах още малко, сама с мислите си.

Не можех, разбира се, да се съглася, че гърците не са способни да управляват, а римляните са упълномощени от самите богове да го правят. Мисля, че просто в крайна сметка се бяхме опитали да надскочим самите себе си, както обикновено става с могъщите империи, или бяхме станали прекалено изнежени от толкова много благоденствие, а римляните се бяха събудили от двувековния си сън и бяха разбили империята ни. Ала и ние имахме своите велики мигове. Бяхме управлявали света не по-зле от самите римляни.

Така се опитвах да убедя сама себе си и дори си вярвах, но някъде дълбоко усещах, че се самозалъгвам.

Ние, гърците, разбираме величието. Имаме усет за възвишеното и грандиозното. А римляните знаят как да вършат ежедневната работа по управлението. Може би в крайна сметка Фалко беше прав и нашите няколко века имперско величие, прекъснали дългата римска традиция, бяха само една историческа аномалия. Защото сега Източната империя беше само спомен, а Рим отново владееше света. От своя хълм великият Цезар Флавий Ромул управляваше невиждани по мащаб владения. Римляните бяха в най-отдалечените части на Азия, в Индия, корабите им плаваха до изумителните нови континенти на западното полукълбо, благодарение на тях на бял свят идваха странни изобретения — печатни книги, оръдия, изстрелващи снаряди на големи разстояния, и какви ли не още чудеса, а ние, гърците, си седяхме в покорените си градове, пиехме вино, четяхме Омир и Софокъл и се прехласвахме по някогашната си слава. За пръв път в живота си видях моя народ като по-дребен, по-малко велик. Изискан, обаятелен, култивиран — и незначителен.

С какво високомерие се бях отнесла към моя хубав проконсул и как си бе отмъстил той!

Останах в Истрия още два дни и се прибрах в града. У дома ме чакаше подарък от Фалко — гравюра от слонова кост, изобразяваща странна на вид къща и жена с нежни черти, седнала замислено под плачеща върба на брега на езеро. В бележката, придружаваща подаръка, той обясняваше, че е от Китай и я е купил в Бактрия, на границата с Индия. Не ми беше казвал, че е бил и в Бактрия. При мисълта за всичките му пътувания ми се зави свят. Представих си го как избира тези малки съкровища и после ги поднася на жените си от други части на света. Мисълта така ме ядоса, че едва не запокитих гравюрата, но после размислих и я сложих на полицата до каменната египетска богиня.

Сега беше негов ред да ме покани в Двореца на дожите и после да прекараме нощта в леглото, в което бяха спали принцовете на Венеция със своите съпруги. Чаках седмица, после още една, а поканата не идваше. Бях започнала да мисля за него като за човек с необикновени качества и държанието му ми се струваше неразбираемо. Може би го бях надценила. В края на краищата той беше римлянин. Беше получил каквото искаше и сега може би беше готов да се впусне в нови приключения, да търси нови завоевания.

И тук грешах.

Когато нетърпението ми отново преля в ярост и гневът затъмни цялото уважение, което бях започнала да изпитвам към него, отидох при чичо ми Деметрий.

— Виждал ли си скоро нашия проконсул? — попитах. — Да не би да е болен?

— Защо си се загрижила за него, Евдокия?

Бях готова да го убия. След като ме натика в ръцете му, за да постигне собствените си цели, сега имаше нахалството и да ми се подиграва!

— Той ми дължи една покана в двореца, чичо — заявих рязко. — Не че бих приела — не и сега. Но би трябвало да знае, че ме оскърбява.

— И аз трябва да му го кажа, така ли?

— Нищо няма да му казваш. Нищичко!

Деметрий се подсмихна с разбиране. Но бях сигурна, че ще си мълчи. Нямаше да спечели нищо, унижавайки ме в очите на Помпей Фалко.

Дните минаваха. И най-сетне пристигна бележка от Фалко, изискана като всички останали, с която искаше разрешение да ме посети. Първият ми порив беше да откажа. Но на един проконсул не се отказва, пък и исках да го видя. Много исках да го видя.

— Надявам се да ми простиш, че бях толкова нелюбезен — каза той. — Но през последните седмици имах много неща, за които да мисля.

— Не се и съмнявам — изрекох сухо.

Страните му пламнаха.

— Имаш пълно право да ми се сърдиш, Евдокия, но обстоятелствата наистина са необичайни. Знаеш ли, че в Рим са настъпили големи сътресения? Императорът е направил промени в кабинета си. Някои важни хора са извън властта, други внезапно са се издигнали.

— И по какъв начин това засяга теб? — попитах. — Ти от кои си или за такива неща не се пита?

— Един от онези, които са се издигнали, е Гай Юлий Флавил.

Това име не ми говореше нищо.

— Гай Юлий Флавил беше Трети жрец. Сега е Първи трибун. Което е голямо повишение. Но освен това Флавил е от Тарако, откъдето е и самият император, а и аз също. Той е братовчед на баща ми и мой покровител. През всичките тези седмици между Рим и Венеция сновяха куриери. Аз също съм повишен благодарение на усилията на Първия трибун.

— Повишен — повторих.

— Да. Прехвърлят ме в Константинопол. Аз съм новият прокуратор там. Това е най-високата административна длъжност в бившата Източна империя. — Очите му блестяха от задоволство, но миг по-късно изражението му се промени и в погледа му се появи печал и някаква дълбока нежност. — Повярвай ми, Евдокия, посрещнах тази новина със смесени чувства и някои от тях недотам приятни. Това е голяма чест за мен. И все пак, ако зависеше от мен, не бих напуснал Венеция толкова скоро. Тъкмо започнахме да се опознаваме, а вече ще трябва да се разделим за мое безкрайно съжаление.

Той взе ръцете ми в своите. Имах чувството, че ще се разплаче. Искреността му ми изглеждаше напълно истинска — или беше по-добър артист, отколкото си мислех.

Бях зашеметена до безчувственост.

— Кога заминаваш? — попитах.

— След три дни.

— Три дни…

— През които ще бъда много зает.

Можеш да вземеш и мен в Константинопол, мислех си. В двореца на бившия василевс сигурно ще се намери място и за мене.

Но не, това не можеше да стане. Един римлянин, издигнал се така стремително, не би се обвързал със съпруга византийка. Можеше да има любовница византийка, но не това му трябваше на него сега. Беше дошъл моментът, когато един подходящ брак би му открил нови възможности за израстване. Едва ли щеше да се задържи много по-дълго в Константинопол като прокуратор, отколкото във Венеция като проконсул. Не след дълго пътят му щеше да го отведе отново в Рим. Щеше да бъде жрец, трибун, може би Велик понтифик. А защо не и император, ако изиграеше картите си правилно. Тогава може би щеше да ме повика в Рим, за да съживим миналото, но не и преди това.

— Мога ли тази нощ да остана? — попита той някак плахо, сякаш се боеше, че мога да откажа.

Разбира се, не отказах. Това щеше да бъде грубо и дребнаво, пък и го исках. Знаех, че няма да имам друг случай.

Това беше нощ на вино и поезия, на смях и сълзи, на опиянение и изнемога.

После той си отиде и ме остави в блатото на дребното провинциално съществуване, устремен към Константинопол и към славата. Голяма процесия от гондоли го съпроводи по канала до залива. Говореше се, че новият проконсул ще пристигне всеки момент.

Получих от Фалко прощален подарък — драмите на Есхил. Малко спретнато томче, отпечатано на машина — едно от онези нови изобретения, с които Рим толкова се гордееше. Разгърнах го с презрение — да ми прати не благороден ръкопис, а тази евтиния, печатана на машина! Ала по-късно, както вече неведнъж ми се беше случвало, откакто познавах този необикновен мъж, бях принудена да променя мнението си и онова, което ми се струваше евтино и безвкусно, ме изпълни с възхищение. Книгата беше красива по свой начин. Нещо повече, тя слагаше началото на нова ера и би било глупост да си затворя очите пред това.

Така научих от първа ръка колко могъщ е Рим и колко нищожни са някогашните величия. За него нашата прекрасна Венеция беше само спирка по пътя. Същото щеше да бъде и с величавия Константинопол.

Така ми беше преподаден урок, който никога няма да забравя. Научих много за Рим и римляните на собствен гръб, защото сега вече разбирам, че те са всичко, а ние, колкото и да сме шлифовани и култивирани, сме нищо.

Бях подценявала Квинт Помпей Фалко абсолютно във всичко, по същия начин бях подценявала и неговото племе. И не само аз. И тъкмо затова те отново управляваха света, а ние се усмихвахме, кланяхме им се и се домогвахме до благоволението им.

Той ми писа няколко пъти. Сигурно съм оставила у него силни впечатления. Говори за срещите ни предпазливо, но с топлота. И не споменава, че се надява да го посетя в Константинопол.

Все пак не изключвам възможността да го направя. А може и да си остана тук. Всичко зависи от това какво представлява новият проконсул.