Рома Етерна

1282 O.P.: С ЦЕЗАР В ПОДЗЕМНИЯ СВЯТ

Току-що пристигналият посланик на източния император беше доста по-млад от очакванията на Фауст — въздребен, с изящно телосложение и почти момичешка хубост, но очевидно много способен и с бърз ум. Човек, когото трябваше да държи под око. Имаше и нещо плашещо у него, макар на пръв поглед да не биеше на очи. Беше блестящ във великолепните си непроницаеми доспехи. Изисканата леност в съчетание със скрита сила караше високия, тромав и червендалест Фауст, започнал да пълнее откъм талия и да изтънява откъм коса, да се чувства истински плебей независимо от пищното си родословие.

Тази сутрин Фауст, чиято задача като служител в Канцеларията беше да посреща в столицата тъкмо такива важни гости, бе отишъл до Остия, за да посрещне на Имперския кей гръцкия посланик, който беше минал през Сицилия и Неапол, и да го придружи до апартаментите му в стария дворец на Северите, където отсядаха пратениците от източната половина на империята. Сега беше моментът да се сближи с новодошлия. Двамата се гледаха през изящната маса с ониксов плот в Малката колонна зала, която някой от предишните императори беше превърнал в голяма до неудобство гостна. Тук протоколът изискваше да обменят любезности и да си побъбрят на светски теми. Фауст нареди да донесат вино — едно от тежките изискани вина от лозята на Галия Транзалпина.

Двамата известно време се наслаждаваха на вкуса му. Не след дълго Фауст заговори, решен час по-скоро да приключи с най-деликатната част от задачата си.

— За съжаление принц Херакъл трябваше спешно да замине за северната граница, ето защо се наложи да отменим вечерята. Затова пък ще си свободен тази вечер и ще можеш да си починеш след дългото пътуване. Сигурен съм, че няма да имаш нищо против.

— Така ли? — устните на пратеника за миг се свиха в тънка черта.

Очевидно беше смутен, че още първата вечер в Рим е оставен на произвола на съдбата. Той се загледа в идеално оформените си нокти, а когато вдигна поглед, в очите му се долавяше тревога.

— Значи няма да се срещна и с императора, така ли?

— Императорът е много болен и не е в състояние да се срещне с теб тази вечер, а може би и следващите дни. Принц Херакъл се е нагърбил с голяма част от задълженията му, ето защо заминаването му днес беше неизбежно. Но в негово отсъствие твой домакин и другар ще бъде по-младият брат Максимилиан. Сигурен съм, че ще ти се стори забавен и очарователен, господарю Менандър.

— За разлика от брат си, предполагам — хладно изрече гръцкият посланик.

Така си е, помисли си Фауст. Но да кажеш подобно нещо беше нечувана грубост. Фауст трескаво се опитваше да разбере какво се крие зад думите на дребния мъж. В края на краищата Менандър беше дошъл да уговори брака между сестрата на своя владетел и принца, за когото току-що се беше изказал с такова неуважение. Когато един обигран дипломат като този лъскав грък си позволяваше подобна вопиюща нетактичност, обикновено имаше доста сериозна причина. Може би Менандър просто даваше израз на раздразнението си, че принц Херакъл така безотговорно е изчезнал, вместо да го посрещне при влизането му в Рим.

Фауст обаче не можеше да допусне да бъде въвлечен в по-нататъшни сравнения. Той си позволи само бегла усмивка — едва доловимо помръдване на крайчеца на устните, което беше научил от младия си приятел Цезар Максимилиан.

— Признавам, че двамата братя са доста различни. Искаш ли още вино, господарю мой Менандре?

Този въпрос доведе до нова промяна в тона на разговора.

— Без формалности, умолявам те! Нека бъдем приятели. — Гостът се настани по-уютно и гласът му прозвуча задушевно: — Наричай ме Менандър, а аз ще те наричам Фауст. Какво ще кажеш, приятелю? А, да, разбира се, ще пийна още вино. Великолепно е! В Константинопол нямаме такова. От какъв сорт е?

Фауст стрелна с поглед чакащия прислужник, който побърза да напълни чашите.

— Галско е — отвърна той. — Забравих му името.

По лицето на гърка пробяга сянка на видимо неудоволствие, но той бързо успя да го скрие. И все пак недостатъчно бързо. Беше хванат натясно — да хвали така горещо едно нищо и никакво провинциално вино! Но в намеренията на Фауст не влизаше да поставя госта в неловко положение. Нямаше да спечели нищо, ако накараше една толкова могъща и потенциално полезна особа като посланика на източния владетел да се чувства в небрано лозе.

Работите вървяха от зле по-зле. Фауст трескаво мислеше как да изглади неловкостта.

— Днес Галия е сърцето на винопроизводството ни. Казвали са ми, че в избите на императора почти няма италиански вина. Представяш ли си? А тези червени галски вина са любимите на негово императорско величество, уверявам те.

— Ще трябва, докато съм тук, да набавя известно попълнение за избите на негово величество Юстиниан — каза Менандър.

Отново отпиха в мълчание. Фауст имаше чувството, че ходи по оголено острие.

— Разбрах, че за пръв път посещаваш Рим, така ли? — попита той, когато мълчанието се проточи повече от обичайното. След като Менандър пръв му предложи да оставят официалностите настрана, трябваше да внимава тонът му да бъде достатъчно задушевен.

— За пръв път, така е. По-голямата част от кариерата ми премина в Египет и Сирия.

Фауст се зачуди колко ли продължителна ще да е тази кариера. Менандър изглеждаше на двайсет и пет — е, в най-добрия случай трийсет. Разбира се, тези гладки мургави гърци, излъскани, по ориенталски напомадени и намазани с благовония, често изглеждаха по-млади от годините си. За Фауст, който беше минал петдесетте, ставаше все по-трудно да определи точно възрастта — всички около него в двора му изглеждаха толкова ужасяващо млади, тълпа от момчета и момичета. От онези, които управляваха империята в младостта му, не беше останал никой, освен самотния стар император, но напоследък, кажи-речи, не го виждаха. Царедворците, връстници на Фауст, се бяха устроили удобно по-далеч от столицата — живите все още. Той самият беше поне десет години по-стар от министъра, който ръководеше Канцеларията. На най-добрия му приятел тук, Максимилиан Цезар, му предстояха още години, докато стигне и половината от възрастта му. Открай време Фауст говореше за себе си като за останка от една отминала епоха и това си беше самата истина, защото само преди три династии семейството му беше властвало над империята. Ала тази фраза напоследък беше добила за него ново горчиво звучене, защото беше надживял не само величието на фамилията си, а и собствените си съвременници.

Беше донякъде обезпокоително, че Юстиниан е пратил един съвсем млад и очевидно неопитен посланик на толкова деликатна мисия. Но Фауст подозираше, че ще сбърка, ако подцени този човек. Е, сега поне имаше удобен случай да заглади част от проблемите, до които ненавременното отсъствие на Херакъл можеше да доведе през следващите няколко дни, тъй като младият пратеник идваше за пръв път в столицата и не знаеше нищо за нея.

Той плесна театрално с ръце.

— Как ти завиждам, приятелю Менандре! Да видиш за пръв път Рим в цялото му великолепие! Какво преживяване ще бъде това за теб! Ние сме родени тук и го приемаме за даденост, затова не можем да го оценим както подобава. Величието му. Блясъкът му.

Така, така, помисли си, да препуска с Максимилиан от единия край на града до другия, докато се върне Херакъл. Ние ще го заслепим с чудесата си и много скоро ще го накараме да забрави колко неучтив е бил нашият принц.

— Докато чакаш Цезар да се върне — продължи той, — ще ти организираме пълна обиколка на града. Всички големи храмове, амфитеатъра, баните, Форума, Капитолия, дворците, чудесните градини…

— Пещерите на Тит Галий — неочаквано го прекъсна Менандър. — Подземните храмове и светилища. Пазара на магьосниците. Катакомбите на свещените халдейски проститутки. Купела на баптаите. Лабиринта на менадите. Каверните на вещиците.

— А, значи си чувал и за тези места?

— Кой не е чувал за подземията на Рим? Цялата империя говори за тях.

За миг лъскавата му метална фасада изгуби застрашителния си вид. Сега в очите му се четеше нещо друго, някакво неприкрито момчешко нетърпение. И без съмнение под външния блясък прозираше дяволитост. Тихо и задушевно Менандър изрече:

— Да ти призная ли нещо, Фаусте? Великолепието ме отегчава. Изпитвам някакво влечение към низкото. Всички тези потайности, с които Рим е известен, тъмната утроба на града, уличниците и магьосниците, циркаджиите, оргиите и пазарите за крадени вещи, странните светилища на чудатите ви култове — потресен ли си, Фаусте? Сигурно е ужасно недипломатично да си го призная. Не ми трябват обиколки из храмовете. Но след като имам няколко дни, преди да се заема със сериозна работа, искам да видя другата страна на Рим, тайнствената, тъмната страна. В Константинопол имаме достатъчно храмове и дворци, имаме си и бани, и всичко останало. Великолепен блестящ мрамор, докъдето поглед стига, накрая чак ти идва да молиш за милост! Истинските подземни тайни, мръсните, вонящи, лъхащи на гнило подземия — това е, което наистина ме интересува, Фаусте. В Константинопол сме изкоренили всичко това. Смята се за упадъчна разюзданост.

— И у нас е така — тихо продума Фауст.

— Да, но вие го допускате! И дори му се наслаждавате! Или поне така твърдят, а източникът ми е напълно надежден. Вече ти казах, че по-рано съм живял в Сирия и Египет. Което ще рече, древният Изток, хиляди години по-стар от Рим или Константинопол. Повечето странни култове произхождат оттам. И тъкмо там се зароди интересът ми към тях. Онова, което съм видял, чул и правил в градове като Дамаск, Александрия и Антиохия… Но днес Рим е средището на всичко това, истинска столица на чудесата! И ще ти кажа, Фаусте, ако има нещо, което искам…

Той внезапно замълча насред дума. Видът му беше смутен и донякъде скован.

Накрая поклати глава.

— Това вино… Не биваше да го пия толкова бързо. Явно е по-силно, отколкото си мислех.

Фауст се пресегна през масата и нежно докосна ръката на младия мъж.

— Не се бой, приятелю. Твоите откровения не ме карат да се чувствам неловко. Аз самият неведнъж съм бил в Подземията, принц Максимилиан също. И докато чакаме завръщането на принц Херакъл, двамата с него ще ти покажем всичко, което би пожелал да видиш.

Той се изправи и се отдръпна няколко крачки, та да не създава у полулегналия пратеник впечатление, че му се натрапва, и да го подплаши. След неубедителното начало беше успял да спечели известно предимство, но не биваше да прекалява.

— Сега те оставям. Изминал си дълъг път и сигурно ще искаш да си починеш. Това тук са слугите ти. Освен доведените от теб от Константинопол, тези мъже и жени — Фауст кимна към робите, които бяха застанали чинно настрана, в по-тъмната част на залата — са изцяло на твое разположение, ден и нощ. Те са твои и ще изпълнят всяко твое желание. Абсолютно всяко, уважаеми Менандре.

Паланкинът и носачите го чакаха отвън.

— Отнесете ме до жилището на Цезар! — енергично нареди той и се настани вътре.

Носачите знаеха за кой Цезар става дума. В Рим много персони с висок произход имаха право да носят тази титла, като се започне от императора. Самият Фауст имаше известно основание да претендира за нея. Напоследък обаче беше прието с нея да се назовават само двамата синове на император Максимилиан II. Носачите може и да не знаеха, че по-големият син не е в града, но бяха достатъчно съобразителни да се сетят, че господарят им едва ли ще иска да посети мрачния и скучен Херакъл. Без съмнение ставаше дума за очарователно разпуснатия по-малък син Максимилиан Цезар. Принц Максимилиан, скъпият, верен приятел и другар, а в момента и единственият близък човек на стареещия и самотен дребен служител в императорския двор Фауст Флавий Константин Цезар.

Максимилиан живееше в по-отдалечената част на Палатина, в дворец от розов мрамор със сравнително скромни размери, който от пет-шест поколения беше резиденция на по-младите синове на императора. Принцът — светлокос, синеок, дългокрак младеж, висок колкото самия Фауст, но строен и мускулест за разлика от своя тежък и започнал да пълнее приятел, при влизането му се надигна от дивана, прегърна го другарски и му подаде висока чаша с охладено бяло вино. Това, че Фауст в продължение на час и половина беше пил червено вино с гръцкия пратеник, сега нямаше значение. В качеството си на особа с царска кръв Максимилиан имаше достъп до най-добрите императорски изби, а предпочитанията му бяха на страната на редките бели вина от Албанските хълмове — колкото по-стари, по-сладки и по-студени, толкова по-добре. Когато беше с него, Фауст също пиеше бяло вино от Албанските хълмове.

— Погледни ги! — възкликна принцът, без да изчака приятелят му да привърши с похвалите за качествата на виното.

Измъкна отнякъде дълга, добре натъпкана торбичка от червено кадифе и с широк жест пръсна на масата съдържанието й — малък искрящ водопад от скъпоценни камъни, преплетени огърлици, обици, пръстени, медальони, опали с филигранен златен обков, от всякакъв вид и размер — розови, млечнобели, искрящо зелени, антрацитовочерни, кървавочервени. Максимилиан възторжено ги загреба с шепи и ги остави да изтекат между пръстите му. Очите му блестяха, сякаш тази сияеща красота го беше омагьосала.

Фауст се взираше озадачен в пръснатите лъскави дрънкулки. Вярно, някои от тях бяха изключително красиви, но възторгът на Максимилиан му се струваше прекален. Кое беше очаровало толкова принца?

— Много са хубави — каза той. — Да не би да си ги спечелил на игралната маса? Или си купил всички тези дрънкулки за подарък на някоя от твоите красавици?

— Дрънкулки! — възкликна Максимилиан. — Това са камъните на Кибела! Съкровището на върховната жрица на Великата майка! Не са ли прекрасни, Фаусте? Евреинът ми ги донесе току-що. Естествено, крадени са. От главното светилище на богинята. Ще ги поднеса на снаха си като сватбен подарък.

— Крадени? От светилището? Кое светилище? Кой евреин? За какво говориш, Максимилиане?

Принцът се изсмя и натика един от най-големите медальони в месестата длан на Фауст, после сключи пръстите му около него.

— Подръж го — смигна той на смаяния си приятел. — Стисни го здраво! Почувствай как пулсиращата магия на богинята се влива в теб. Надърви ли го вече? Точно това трябва да стане, Фаусте. Те са амулети на плодовитостта. И са с огромна сила. В светилището ги носи жрицата и всеки, когото докосне с такъв камък, се превръща във вулкан от мъжка мощ. Принцесата на Херакъл ще зачене още първия път, когато той проникне в нея. Имам пълна гаранция. Династията ще бъде продължена. Ще направя тази дребна услуга на моя студен безполов брат. Ще обясня всичко на неговата възлюбена и тя ще знае какво да прави. А, какво ще кажеш? — Максимилиан потупа Фауст по корема. — Усещаш ли нещо между краката, старче?

Фауст му върна медальона.

— Усещам, че този път май прекаляваш. От кого взе тези неща? От Даниел бар-Хип, нали?

— Разбира се, от кого другиго!

— А той откъде ги е взел? Откраднал ги е от храма на Великата майка, нали? Промъкнал се е през нощта през пещерата и е влязъл в храма, когато жриците не са могли да го видят.

Фауст притисна длани към очите си и шумно издиша. Беше потресен — нещо доста необичайно за него. Максимилиан беше единственият човек в империята, способен да го накара да се почувства скучен стар глупак.

— В името на Юпитер Всемогъщия, Максимилиане, кажи ми как можеш да поднесеш нещо крадено като сватбен дар? И то на царска сватба! Не разбираш ли, че ще се вдигне шум оттук чак до Индия, когато жриците забележат липсата?

Максимилиан се подсмихна с дяволитата си, малко загадъчна усмивка и заприбира скъпоценностите в торбичката.

— Започваш да оглупяваш с възрастта, старче! Да не мислиш, че камъните са откраднати вчера? Всъщност станало е по времето на Марк Анастасий, което е било преди… колко беше, май двеста и петдесет години? И светилището изобщо не е тук, а някъде във Фригия, където и да се намира това. Оттогава са минали през петима легални собственици, което е напълно достатъчно, за да престанат да бъдат „крадени“. Освен това платих за тях в злато. Казах на евреина, че ми трябва хубав сватбен подарък за булката на по-големия Цезар, и той ми обясни, че се продавала тази малка сбирка. Дадох му за нея толкова златни слитъци, колкото тежат двама Фаустовци, и той отиде право в Пещерата на златарите, за да уреди сделката. И ето ги тук. Иска ми се да видя лицето на брат ми, когато поднеса този дар на любимата му Сабатия — дар, наистина достоен за царица. А после ще му разкрия особената им сила. „Любими братко! — изрече Максимилиан високо, с надута тържественост. — Помислих си, че сигурно ще имаш нужда от известна помощ през първата брачна нощ, затова те съветвам съпругата ти да си сложи този пръстен и тази гривна и да окачи този медальон между гърдите си…“

Фауст усети първите признаци на главоболие. Имаше моменти, когато дори и на него развинтеното въображение на Цезар му идваше в повече. Той мълчаливо си наля още вино и го изпи на дълги, бавни глътки, после се приближи до прозореца и застана с гръб към принца.

Можеше ли да бъде сигурен, че Максимилиан му казва истината за произхода на тези скъпоценности? И дали наистина бяха взети от светилището преди векове, или някой току-що ги беше отмъкнал? Само това ни липсва, помисли си. В самия разгар на пазарлъка за един военен съюз, от който имат отчаяна нужда и който трябва да последва незабавно след сватбата на западния принц и източната принцеса, набожният и изключително добродетелен Юстиниан открива, че братът на зет му с лека ръка е поднесъл на сестрата на източния император краден и светотатствен сватбен дар. Дар, който полицията може би тъкмо в този момент усилено търси.

Вниманието на Максимилиан все още беше погълнато от камъните. Фауст не му обръщаше внимание. От здрача навън долетя свеж полъх и донесе смесица от възхитителни аромати — на канела, пипер, мускатово орехче, печено месо, хубаво вино, тежки благовония, нарязан лимон. Всички чудесни аромати от нечий щедър пир. Това му подейства ободряващо.

Повлиян от този благотворен ветрец, наситен с благоухание, Фауст усети как угризенията и страховете му се стопяват. Нямаше от какво да се притеснява. Вероятно сделката наистина беше законна. Но дори опалите да бяха откраднати от светилището на Великата майка, какво биха могли да направят шепа разярени жрици, щом полицията не би дръзнала да посегне на императорското семейство? А това, че дарът на Максимилиан имаше възбуждащо действие, би било хубава шегичка за сметка на важния му, надут брат.

Фауст усети как го залива вълна на обич към неговия приятел. За кой ли път принцът му показа, че макар и два пъти по-млад, по хитрост и изобретателност му е равен, а това говореше много.

— Между другото, пратеникът показа ли ти неин портрет? — попита Максимилиан.

Фауст го погледна през рамо.

— А трябва ли? Няма аз да се женя за нея.

— Просто съм любопитен. Чудя се дали наистина е толкова, грозна, колкото разправят. Чувал съм, че много приличала на брат си, а Юстиниан има конско лице. При това е доста по-стара от Херакъл.

— Така ли? Не съм чул.

— Юстиниан сигурно е към четирийсет и пет. Каква е според теб вероятността да има сестра на осемнайсет или двайсет?

— Може да е на двайсет и пет.

— Но по-вероятно наближава трийсет и пет, ако не и повече. Херакъл е на двайсет и девет. Брат ми се готви да се ожени за една грозна старица. И нищо чудно тя да не може вече да ражда. Някой замислял ли се е за това?

— Грозна старица, обаче е сестра на източния император — напомни му Фауст. — И благодарение на това ще създаде кръвна връзка между двете половини на царството, а това ще е от първостепенно значение, когато поискаме от Юстиниан няколко легиона, за да ни помогнат да спрем варварите на север. Нашите приятели готите и вандалите отново ни притискат. Не е толкова важно дали тя е на детеродна възраст или не. Знаеш, че наследниците могат и да се осиновяват.

— Да, разбира се. Но дали наистина тази голяма цел, военният съюз, е чак от такова значение, Фаусте? Ако смрадливите варвари се върнат да ни притесняват, не можем ли да се справим с тях и сами? На баща ми това му се удаде блестящо през четирийсет и втора, когато те пак се навъртаха около границите ни, нали така? Да не говорим за онова, което е успял да стори с Атила и неговите хуни дядо му само петдесетина години по-рано!

— Четирийсет и втора беше много отдавна — възрази Фауст. — Сега баща ти е стар и болен, талантливи пълководци също не се намират под път и над път.

— А Херакъл? Той би могъл да изненада всички ни.

— Херакъл? — повтори Фауст.

Тази мисъл го слиса — надменният, раздразнителен, аскетичен Херакъл Цезар да командва армия на бойното поле! Дори шумният и недисциплиниран присмехулник Максимилиан би могъл да измисли по-добра кандидатура за ролята на пълководец.

— Ще ти напомня, драги ми Фаусте — театрално изпръхтя принцът, — че ние сме династия от воини. В нашите вени тече кръвта на герои.

— Да, героят Херакъл! — язвително изрече Фауст и двамата се разсмяха.

— Добре де, съгласен съм. Помощта на Юстиниан май наистина ни е нужна. И така, брат ми се жени за грозната принцеса, брат й ни помага да пометем косматите диваци на север веднъж завинаги и цялата империя поема към едно светло бъдеще без войни, ако не се смята някое и друго спречкване с персите, но те са проблем на Юстиниан, а не наш. Е, така да бъде. Пък и какво ме интересува как изглежда жената на Херакъл? Него самия едва ли го е грижа.

— Прав си.

Всеизвестно беше, че наследникът на трона не питае кой знае какъв интерес към жените.

— Разправят, че камъните на Великата майка съдържали някакво вещество, което ще помогне на бял свят скоро да се появи нов малък Цезар, да се надяваме. След което той вероятно повече няма да я докосне с пръст — за свое огромно облекчение… — Максимилиан се изправи, за да напълни чашите. — Между другото, наистина ли е заминал, за да провери готовността на войската на север?

— Това е официалната версия, но имам някои подозрения. По-вероятно се е скрил в горите си да половува някой и друг ден, та да отложи проблема със сватбата, доколкото е възможно. — Това беше единственото всеизвестно удоволствие на Цезар Херакъл — да преследва неуморно и настървено елени, глигани, лисици и зайци. — Трябва да ти кажа, че гръцкият пратеник беше сериозно обиден, когато разбра, че принцът е избрал тъкмо седмицата на неговото пристигане, за да напусне града. И ми даде много ясно да разбера колко е ядосан. Което всъщност е и поводът за посещението ми тук. Имам работа за тебе. Нашата задача сега ще бъде да забавляваме посланика, докато Херакъл благоволи да се върне.

Максимилиан лениво вдигна рамене.

— Може и да е твоя работа, но защо пък моя, стари приятелю?

— Защото мисля, че ще ти хареса, когато разбереш за какво става дума. Освен това вече му казах, че и ти ще дойдеш, и няма да посмееш да ме изоставиш. Пратеникът иска да направи обиколка на Рим, но не по обичайните туристически маршрути. Иска да хвърли едно око на Подземията.

Очите на Цезар се разшириха.

— Така ли? Посланик, който иска да отиде там?

— Той е млад и е грък. Може да си пада малко извратен или поне да му се иска да е такъв. Казах му, че ще му покажем храмовете и дворците, но той пожела да види пещерите и бардаците. Пазара на магьосниците, каверните на вещиците и в този дух. „Имам някакво влечение към низкото“ — това бяха думите му. — Имитацията на Фауст беше горе-долу добра, поне що се отнася до провлечения изговор и източния акцент на Менандър. — „Тъмната утроба на града“ — точно така се изрази.

— Турист! — насмешливо подметна Максимилиан. — Иска да разгледа града, но по маршрут, малко по-различен от обичайния.

— Няма значение. Във всеки случай длъжен съм да го забавлявам и след като брат ти се е скрил в гората, а баща ти е болен, налага се да впрегна някой друг член на императорското семейство, който да се прави на домакин. И кого, ако не тебе? Няма и половин ден, откакто е пристигнал, а Херакъл вече успя да го оскърби дори отсъствайки. Колкото повече се ядосва, толкова по-труден ще стане пазарлъкът, когато брат ти най-сетне се появи. Посланикът далеч не е толкова лесен, колкото изглежда, и е опасно да го подценяваме. Ако го оставя през следващите няколко дни да се дави в собствения си гняв, могат да изникнат големи неприятности.

— Неприятности ли? И от какъв род? Няма да провали сватбата само защото се е почувствал обиден!

— Не, няма, но ако се ядоса, може да докладва на Юстиниан, че западният император е кръгъл глупак, който не заслужава да си хаби войската за него, та камо ли сестрата. И тогава принцеса Сабатия тайничко се връща в Константинопол само няколко месеца след сватбата, а ние оставаме сами да се оправяме с варварите. Надявам се, че ще успея да предотвратя всичко това, като за седмица-две отвлека вниманието на посланика и му позволя да се докосне до мръсничките наслади на катакомбите. Ти можеш да ми помогнеш. Двамата с теб неведнъж сме си прекарвали добре долу, нали, приятелю? Хайде да го заведем на някои от любимите си места. А? Какво ще кажеш?

— Може ли да взема и евреина? — попита Максимилиан. — Той ще ни бъде водач, защото познава Подземията по-добре и от нас.

— Говориш за Даниел бар-Хип, нали?

— Точно той.

— Чудесно! Колкото повече хора, толкова по-добре.

Когато Фауст си тръгна от Максимилиан, беше твърде късно, за да отиде в баните. Той предпочете да се прибере у дома и поиска гореща вана и масаж, а после и гъвкавата мургава Оалатея — шестнайсетгодишната нумидийска робиня, с която говореха само един общ език — този на Ерос.

Денят беше дълъг и труден и Фауст беше уморен. Не очакваше, че Херакъл ще е избягал, когато се връщаше от Остия с източния посланик. Тъй като здравето на стария император Максимилиан беше сериозно разклатено, планът беше гръцкият пратеник да вечеря с принц Херакъл в деня на пристигането си. Ала почти в мига, когато Фауст тръгна за Остия, принцът избяга от града, използвайки неубедителното оправдание, че трябва да инспектира войската на север. В негово отсъствие не оставаше нито една персона от висок ранг, достойна да поеме ролята на домакин на официална вечеря, освен безделника Максимилиан. Никой от служителите в двора обаче не събра достатъчно кураж да предложи подобен изход, без преди това да е сигурен в одобрението на Фауст. Ето защо официалният пир просто беше отменен — нещо, което Фауст научи чак след връщането си от пристанището. Вече беше твърде късно да се предприеме каквото и да било, освен да се прати писмо на принца-беглец с настояване да се върне в Рим час по-скоро. Ако Херакъл наистина беше отишъл на лов, посланието щеше да го свари в ловната му резиденция в горите отвъд езерото Неморензис и може би — кой знае? — щеше да го трогне. А ако все пак беше тръгнал към границата, което беше малко вероятно, едва ли щеше да се върне скоро. Волю-неволю, Цезар Максимилиан беше този, който трябваше да свърши работата. Твърде рисковано начинание…

Признанието на пратеника, че има влечение към низкото, извади на преден план задачата да го забавляват поне през следващите няколко дни. Какво пък, ако Менандър наистина искаше да види катакомбите, Максимилиан можеше да се окаже не проблем, а спасение.

Фауст се облегна назад във ваната, наслаждавайки се на ефирните благовония, чийто аромат се издигаше над водата. Тъкмо ваната беше мястото, където истинските римляни от древността — такива като Сенека, поета Лукан и онази стара вещица Антония, майката на император Клавдий — си прерязваха вените, вместо да търпят несправедливостите и беззаконията на обществото, в което живеят. Но сега времената бяха други и Фауст не се чувстваше така оскърбен от несправедливостите и беззаконията на обществото като онези велики древни римляни, пък и не намираше нищо привлекателно в самоубийството.

И все пак времената бяха тъжни за Рим. Старият император беше жив труп, наследникът на трона — добродетелен глупак, а вторият син — пройдоха. На всичкото отгоре варварите, които уж от години бяха усмирени, отново чукаха на портите. Фауст разбираше, че той самият не е образец на добродетелите на древните римляни — пък и кой беше такъв пет века след времето на Август? — но при всичките си слабости и страхове понякога горчиво окайваше жалката епоха на показен блясък. Наричаме се римляни, мислеше си той, и умеем до съвършенство да подражаваме на позите и държанието на великите си предшественици. Но това е всичко, което умеем — да имитираме пози и маниери. Просто си играем на римляни и дори се самозалъгваме, приемайки имитацията за истина.

Жалка епоха.

Той самият малко или много беше от царска кръв, дори и името му го показваше — Фауст Флавий Константин Цезар. То напомняше за царствения му прадядо Константин Велики и жена му Фауста, която пък беше дъщеря на император Максимиан. Династията на Константините отдавна беше слязла от сцената, разбира се, но сред родословните плетеници Фауст можеше да проследи произхода си и да добави към името си почетното „Цезар“. Независимо от това обаче той беше само един второстепенен чиновник в Канцеларията на император Максимилиан II Август, баща му беше просто дребен офицер в Северната армия, а дядо му… за него по-добре да не си спомня. Семейството му беше станало жертва на редица превратности след възкачването на Константин Велики на трона, но поне никой не можеше да отрече родословието му и имаше моменти, в които той тайничко си мислеше за императорската фамилия като за новаци, натрапници във властта, паднали от небето. Разбира се, първите императори — такива като Август, Тиберий и Клавдий, биха гледали дори на Константин Велики като на нахакано парвеню, а великите мъже на старата Република като Камил или Клавдий Марцел биха си мислили същото за Август и за Тиберий. Глупаво нещо беше произходът. Миналото живееше в множеството съсловия в града на Ромул, почти тринайсетвековно минало, и всеки в началото е бил новак, дори и самият му основател.

Епохата на Константин Велики бе дошла и си бе отишла, а сега неговият далечен потомък Фауст Флавий Константин Цезар старееше, дебелееше, оплешивяваше и с пот на челото си изкарваше хляба като недотам високопоставен служител в Имперската канцелария. И самата империя като че остаряваше. Сега, към края на дългото царуване на Максимилиан II, сякаш всичко беше омекнало. Великите дни на Тит Галий и неговата династия, на Константин и наследниците му, на първия Максимилиан и неговите син и внук се бяха превърнали в част от легендите на древността, макар на трона все още да седеше последният Максимилиан. През изминалите десетина-двайсет години всичко се беше променило. Империята вече не изглеждаше толкова непоклатима както някога. А тази година из сенчестите коридори на пазара на магьосниците се шушукаше за пророчествата на някакъв тайнствен оракул, открити в неотдавна намерен ръкопис на Сибилините книги. От него ставало ясно, че Рим е навлязъл в последното си столетие, след което ще последва огън, апокалиптичен хаос и всичко ще рухне.

Ако е така, помисли си Фауст, нека това да почака още двайсетина-трийсет години. Тогава и да настъпи краят на света, мене вече няма да ме е грижа.

Но тези приказки за края на вечния Рим бяха нещо ново. От стотици години насам винаги се намираше някой велик мъж да се намеси и да предотврати катастрофата. Три века по-рано Септимий Север се появил тъкмо навреме, за да спаси империята от лудия Комод. След едно поколение, когато още по-лудият син на Север — Каракала, бил на път да унищожи всичко, се появил неподражаемият Тит Галий, за да поеме юздите на държавата и да поправи щетите. По онова време варварите започнали да стават сериозна заплаха за границите на империята, но отново и отново били отблъсквани от силни императори — най-напред Тит Галий, после племенникът му Гай Марций, след него Марк Анастасий и Диоклециан — първият император, разделил владенията си между двама равноправни владетели, управляващи заедно. След него дошъл Константин, който основал втората столица на Изток, и така нататък, чак до ден-днешен. Ала сега тронът стоеше празен и за никого не беше тайна, че наследникът, който чакаше да го заеме, не струва нищо. Откъде щеше да се вземе следващият велик спасител на държавата?

Принц Максимилиан беше прав, че династията му е дълга поредица от могъщи воини. Максимилиан I, който изобщо не бил римлянин, а можел да проследи корените си чак до древната етруска раса, положил началото на тази династия, когато си извоювал правото да наследи великия император Теодосий. Още като млад пълководец той отблъснал готите, заплашващи северната граница на Италия, а после, в късните си години, заедно с Теодосий II от Източната империя разбил хунските нашественици, предвождани от Атила. След него синът му Херакъл I организирал отбраната на всички граници и когато следващата вълна готи и близките до тях вандали започнали да нахлуват през Галия и германските земи, неговият син, младият император Максимилиан II, ги разбил на пух и прах с мощно контранападение, което като че сложило край на набезите веднъж завинаги.

Да, но не станало така. Вандалите, готите и другите номадски племена продължаваха да прииждат. Сега, четиридесет години след като Максимилиан II прекосил с двадесет легиона Рен и навлязъл в Галия, за да им нанесе съкрушително поражение, те отново се събираха на огромни пълчища за може би най-голямото си нападение от времето на Теодосий. Максимилиан обаче днес беше стар и слаб, едва ли не на смъртен одър. Знаеше се само, че живее в уединение и достъп до него имат само лекарите, затова пък се носеха какви ли не слухове за местопребиваването му — според някои не бил в Рим, а на юг, на остров Капреи, в Картаген, Волубилис или някой друг окъпан от слънцето африкански град. Фауст дори допускаше, че вече е мъртъв, но уплашените му министри не смеят да кажат истината. Подобно нещо не се случваше за пръв път в историята на Рим.

А след Максимилиан II — какво? Да, принц Херакъл щеше да седне на престола, но нямаше никакво основание да му се възлагат големи надежди като император. Фауст лесно можеше да си представи какви събития ще последват. Готите щяха да се спуснат необезпокоявани от север и да нахлуят в Италия, да опустошат града и да изколят благородниците, накрая щяха да провъзгласят някой от своите вождове за монарх. В това време на Запад вандалите или някое подобно племе щеше да насочи апетитите си към богатите провинции Галия и Испания, да ги превърне в независими кралства и така империята щеше да се разпадне.

— Нашата най-голяма и всъщност единствена надежда е сродяването на властващите фамилии — беше чул да казва месец по-рано канцлерът Лициний Обсеквенс. — Юстиниан сигурно ще защити престола на зет си, пък и едва ли ще иска да има за съседи куп непокорни варварски кралства на мястото на Западната империя. Затова ще присъедини войските си към нашите и с помощта на няколко опитни гръцки пълководци готската заплаха ще бъде ликвидирана. Но дори и това не ни спасява. Не е трудно да си представим как някой от Юстиниановите генерали ни предлага да остане тук като „съветник“ на младия и неопитен император Херакъл, после научаваме, че Херакъл е бил отровен, а гъркът ни дава да разберем, че милостиво би приел поканата на Сената да заеме престола. Оттам нататък Западната империя е изцяло зависима от Изтока и всичките ни пари от данъци започват да се стичат към Константинопол, а Юстиниан управлява света.

Нашата най-голяма и всъщност единствена надежда… Наистина би трябвало да си прережа вените, мислеше си Фауст. Да се оттегля разумно пред лицето на независещи от мене обстоятелства, както много римски герои преди мене. Примерите бяха безброй. Помисли си за Лукан, който спокойно рецитирал собствените си стихове, докато умирал. За Петроний Арбитер, сторил същото. За Кокцей Нерва, умрял от гладна смърт в знак на протест срещу деянията на Тиберий. „И най-грозната смърт е за предпочитане пред най-хубавото робство“ — беше казал Сенека. Прав е бил, но аз може би не съм истински римски герой.

Той се изправи във ваната. Двама роби се спуснаха да го увият в меки кърпи.

— Пратете ми нумидийката — нареди той и се запъти към спалнята.

— Ще влезем през портата на Тит Галий — обясни Даниел бар-Хип, — откъдето е най-известният път до Подземията. Има множество други входове, но този е най-внушителен.

Беше късна сутрин. Прекалено рано да се слиза долу, особено за Максимилиан, който водеше бурен живот и ставаше по това време само по изключение. Но Фауст настояваше да тръгнат колкото е възможно по-рано — сега за него най-важното беше пратеникът да не скучае.

Евреинът много бързо пое работите в свои ръце, кроеше планове и през цялото време приказваше. Беше един от любимите другари и сътрапезници на принца. Фауст го беше виждал неведнъж — едър плещест мъж с плътен глас, изпъкнали скули и огромен клюнест нос, а синьо-черната му коса се къдреше на стегнати масурчета. Макар че от много години модата в Рим беше мъжете да са гладко обръснати, той си беше пуснал биеща на очи брада, тъмна, гъста и къдрава. Вместо с тога беше облечен с къса туника от грубо бяло платно, поръбена с шевица от яркозелени мълнии.

Пратеникът Менандър, макар и човек от Изтока, явно никога не беше виждал евреин и трябваше да му обяснят кой стои пред него.

— Това е малко племе от пустинята, което преди много години се заселило в Египет — заразказва Фауст. — Отделни малки групи са пръснати из цялата империя. Предполагам, че ги има и в Константинопол. Те са умни, решителни и доста избухливи хора, които невинаги се отнасят с уважение към законите, освен към тези на собственото си племе, затова пък тях спазват фанатично. Чувал съм, че не вярват в боговете и приемат неохотно властта на императора.

— Не вярват в боговете? — слиса се Менандър. — В нито един?

— Нито един от известните ни.

— Те си имат свой бог — намеси се Максимилиан, — но никой не може да го види, защото не му правят статуи. Освен това им е наложил цял куп нелепи закони — какво могат и какво не могат да ядат и така нататък. Бар-Хип ще ти обясни по-подробно, ако го помолиш. А може и да не пожелае. Те всички са такива дръпнати и непредсказуеми.

Фауст беше посъветвал пратеника да се облече простичко. Нищо не биваше да издава високото им положение. Естествено гардеробът на Менандър изобилстваше с елегантни копринени роби и други подобни красоти от Изтока, но Фауст му беше осигурил проста вълнена тога без каквито и да било отличителни знаци. Оказа се, че гъркът знае как да се загърне с нея. Максимилиан като син на императора имаше право да носи поръбена с пурпур златоткана тога, но също си беше облякъл обикновена дреха. И Фауст имаше право на пурпурна ивица като потомък на императори. Но така или иначе никой долу не би ги сбъркал — те бяха римляни от висшата класа и им личеше отдалеч. И все пак никак не беше разумно да се перчат с патрицианското си великолепие в подземния свят на Рим.

Входът, избран от евреина, се намираше в покрайнините на гъсто населения квартал Субура, разположен източно от Форума в долината между хълмовете Виминал и Есквилин. В този район, белязан от нищета, мръсотия и смрад, живееха натъпкани в мизерни четири-пететажни сгради обикновените римляни. Шумът беше оглушителен. Скърцащи каруци с мъка си пробиваха път през тълпите из тесните криви улички. Тук около 980 година император Тит Галий беше започнал прокопаването на подземията, та да могат жителите на Рим да намерят убежище в тях, ако свирепите готи, които се трупаха по северната граница, успеят да пробият отбраната и да нахлуят в града.

Готите бяха разгромени дълго преди да се приближат до столицата, но междувременно Тит Галий беше успял да прокопае сложна мрежа от тунели под Субура. Той и наследниците му десетилетия наред я разширяваха, пробиваха разклонения във всички посоки, свързваха вече съществуващите лабиринти и подземни галерии, прокопавани от римляните в продължение на цяло хилядолетие.

Днес Подземията бяха град под града, отделен свят във влагата и непрогледния мрак. Портите на Тит Галий се извисяваха пред пътниците — две изкусно издялани каменни арки, наподобяващи зейналата паст на великан, насред улицата, където преди векове бяха разчистили жалките коптори, за да сторят място за площада пред входа. Отворът към Подземията беше широк колкото да пропусне едновременно три талиги. Надолу към дълбините водеше наклонена алея, постлана с очукани кафяви тухли.

— Ето ви и светилници — каза Бар-Хип и им раздаде запалени фенери. — И не забравяйте да ги държите високо, иначе ще угаснат. Долу въздухът е по-тежък и ще започнат да димят.

Стъпиха на алеята и Цезар застана начело на групата. Фауст вървеше с гърка зад него, последен остана Бар-Хип. Менандър се учуди, че ще вървят пеша, но Фауст му обясни, че с носилки ще се придвижват далеч по-трудно по тесните проходи. Не бяха взели със себе си дори слуги. Гъркът беше във възторг. Харесваше му да слезе в Подземията като обикновен римлянин, да се потопи в мизерията, мръсотията и опасностите.

Макар да беше още рано, пътят беше задръстен и в двете посоки от забързана, блъскаща се тълпа. Пред тях всичко беше обгърнато от гъст сумрак. Фауст всеки път изпитваше чувството, че слиза в леговището на огромен звяр. И този път се остави да го погълне гъстият, наситен с миризми мрак, отдавайки се с удоволствие на прегръдката му. Колко пъти бяха слизали с Цезар тук, за да търсят странните наслади на нощта, и колко често ги бяха намирали!

Очите му бързо свикнаха с тъмнината, разпръсквана от фенерите. В мъждивата светлина на далечни факли се виждаха извивките на множество сводове, водещи във всички посоки. Тухлената пътека вече не беше полегата, а се разширяваше в голямо преддверие. Облъхна ги зловонен въздух от подземията и донесе всевъзможни миризми — на дим, пот, плесен, добитък. Беше много оживено, от десетки тунели излизаха и влизаха хора и товарни животни. Пред тях се простираше широката Виа Субтеранеа, а от нея наляво и надясно тръгваха стотици разклонения. За кой ли път Фауст видя познатите пристани, арки и заливи, извитите стени от златиста тухла, тежките колони от неодялан камък и безбройните ниши зад тях. И изведнъж мракът на този сенчест свят му се стори не толкова потискащ.

Той хвърли поглед към гърка. Меките черти на Менандър издаваха вълнение. Ноздрите му трептяха, устните му бяха стиснати. Изражението му беше като на дете, което за пръв път са завели на гладиаторски игри. И видът му беше почти детски между тримата високи мъже — крехка, дребна фигура редом с дългокракия Максимилиан, якия плещест Бар-Хип и масивния Фауст.

— Какво е това? — Гъркът посочи към огромния мраморен барелеф над тях, изобразяващ брадата мъжка глава.

От един отвор в сводестия таван отгоре се промъкваше лъч светлина и озаряваше издяланите й черти с някакво зловещо, свръхестествено сияние.

— Бог — обади се зад гърба му Бар-Хип и в гласа му се прокрадна презрителна нотка. — Преди много години един император го поставил тук. Може да е някой от твоите богове, а може и да е от Сирия. Ние го наричаме Юпитер от Катакомбите.

Евреинът вдигна фенера високо над главата си и освети могъщия профил, огромното всевиждащо око, всечуващото ухо, заплашително разтворените устни, масивната каменна брада, по-гъста и къдрава дори от неговата.

Над окото нямаше нищо, под брадата — също. Само един колосален фрагмент, невъобразимо древен на вид, мрачна реликва от някаква далечна отминала епоха.

— Привет, Юпитере! — избоботи евреинът и се изсмя.

Но Менандър спря да огледа огромното мрачно лице и мраморния олтар под него, изгладен от безброй ръце на вярващи и искрящ от поставените по ръба му свещи. В нишата до него се виждаха овъглени кости, очевидно от неотдавнашно жертвоприношение.

Максимилиан с бърз повелителен жест му показа нетърпението си.

— Това е само началото — каза той. — Чака ни още много път.

— Да, да, разбира се — сепна се гъркът. — Но всичко е толкова ново за мен, толкова странно…

Едва бяха изминали сто-двеста крачки по Виа Субтеранеа, когато Максимилиан сви наляво в някакъв крив тунел, по чиито стени се стичаше студена влага и се събираше в малки локвички под краката им. Въздухът също беше пропит с лъхаща на плесен влага.

Тук като че не беше толкова многолюдно или поне пешеходците бяха по-малко. Светилниците високо в стените бяха разположени на по-голямо разстояние. От мрака долитаха зловещи звуци, от които сърцето тревожно се свиваше — дрезгав смях, непонятен шепот и ломотене на неразбираеми езици, а от време на време и рязък пронизителен писък. Усещаха се и силни миризми — на печено на жар месо, яхния от цветно зеле, казани с гореща подлютена чорба, пържена риба. Не, това не беше град на мъртвите независимо от мрака и призрачния му вид — той кипеше от таен живот, бълбукаше и клокочеше от трескава енергия. Фауст знаеше, че навсякъде наоколо, в нишите и под сводовете, издълбани в яката скала, се случват хиляди неща — продаваха се вълшебни отвари и амулети, правеха се магии, сключваха се сделки и невинаги законни, извършваха се религиозни ритуали на стотици култове и се предлагаха всевъзможни плътски наслади.

— Сега къде сме? — попита Менандър.

— Това са пещерите на Тит Галий — обясни Цезар. — Един от най-оживените райони на Подземията. Тук се случва какво ли не и много трудно се поддава на описание. Човек тук може да види всичко — и рядко два пъти.

Четиримата преминаваха от едно помещение в друго, като следваха криволичещата линия на ниския тунел. Все още ги водеше Максимилиан, сега се беше събудил напълно и във всяко негово движение прозираше възбуда. Той ги теглеше след себе си и Фауст и евреинът покорно го следваха. Това негово държание им беше добре познато — не се сблъскваха за пръв път с него. Когато слезеше в подземния лабиринт, сякаш го обземаше някаква странна лудост, която го тласкаше от една пещера към следващата. Фауст неведнъж беше ставал свидетел на този безумен глад за нови преживявания, на несекващо, изгарящо любопитство.

Това беше проклятието на празния живот, мъчението да си ненужен по-млад син на император, неспособен да преглътне унижението на собствената си ненужност, на срамното безсилие сред цялата тази мощ — единственото, донесено му от високото му рождение. Като че най-голямото предизвикателство, с което Максимилиан се беше сблъсквал някога, бе скуката на собственото му разкошно съществуване, а Подземията му даваха възможност да се пребори с това предизвикателство, търсейки крайностите, търсейки невъзможното. Евреинът беше необходимото оръдие — често се налагаше той да каже няколко думи, невинаги на латински, за да получат достъп до някоя част на Катакомбите, обикновено затворена за неканени посетители.

Тук, под редицата горящи светилници, изпълващи въздуха с лютив дим — никога негаснещи светлини в едно място, където разликата между деня и нощта се губеше, имаше пазар, където се продаваха чудновати лакомства — езици от славеи и фламинго, далак от минога, камилски джолани, яркожълти петльови гребени, папагалски глави, черен дроб от щука, мозък от фазани и пауни, уши от съсел, яйца от пеликан, странни неща от всички кътчета на империята, и всичко това струпано на големи купчини върху сребърни подноси. Космополитът Менандър стоеше и зяпаше като някакъв селяндур от дълбоката провинция.

— Всеки ден ли ядат римляните такива неща? — попита той.

Цезар изви устни в загадъчната си етруска усмивка и му обясни, че го правят постоянно и не само в двора на императора, но и в цял Рим, дори и в най-бедните домове, след което обеща да го нагости при първа възможност със славееви езичета и мозък от паун.

Оттам излязоха на шумен площад, пълен с клоуни, жонгльори, акробати, гълтани на саби, гълтани на огън, въжеиграчи и всевъзможни улични артисти, както и прегракнали глашатаи, които с пълен глас възхваляваха представленията. Максимилиан щедро им хвърляше сребърни монети и по негово настояване Менандър трябваше да прави същото. Под колонада по-нататък се играеше представлението на уродите — гърбушковци и джуджета, трима ухилени идиоти в пищни алени одеяния, мъж с вид на жив скелет и още един, близо три метра висок.

— Онзи с глава на щраус го няма — разочаровано отбеляза Бар-Хип. — И момичето с трите очи, и близнаците, сраснати в кръста.

И тук се раздаваха щедро сребърни монети, само Бар-Хип явно нямаше намерение да си развързва кесията.

— Знаеш ли, Фаусте, кой е най-големият урод и чудовище от всички? — тихо попита Максимилиан, докато вървяха през тълпата. Фауст мълчеше и той си отговори сам по начин, който приятелят му не очакваше: — Императорът, приятелю, защото по нищо не прилича на другите хора — винаги сам, без допир до честта и любовта, до нормалните човешки чувства. Нелепа фигура е императорът, да знаеш. Няма по-достойно за съжаление чудовище на земята от императора.

Цезар сграбчи месестата му ръка с желязна хватка и го погледна с такава ярост и болка, че Фауст онемя от изумление. За пръв път се сблъскваше с тази страна от характера на приятеля си. Но Максимилиан се озъби в усмивка и добродушно го смушка в ребрата, сякаш да заличи горчилката от думите си.

Продължиха сред редици от аптекарски сергии, наблъскани в тесни ниши, наподобяващи останките на изоставено светилище. Пред всяка от тях пламтеше лампа. Тези търговци на цярове предлагаха стоки като жлъчка от бик и хиена, змийска кожа, паяжина, слонски тор.

— Какво е това?

Гъркът посочи стъклено шишенце с някакъв ситен сив прах и Бар-Хип, след като се осведоми от продавача, обясни, че били изпражненията на сицилианска гугутка, ценени високо заради способността им да лекуват тумори на крака и много други болести. На друга сергия се продаваха само ароматни кори от индийски дървета, а на трета — малки кръгли плочки от рядка смола от остров Лемнос, подпечатани със свещения печат на Диана, които лекували ухапване от бясно куче и отравяне с най-смъртоносните отрови.

— А този човек тук — посочи Максимилиан към следващата сергия — продава само териак, универсална противоотрова, лекуваща дори проказа. Прави се основно от змии, накиснати във вино, но има и други съставки, които той не би издал дори да го измъчваме до смърт. Така ли е, Птолемее? — смигна той на едноокия египтянин с ястребово лице. — Дори да те подложим на мъчения, пак няма да кажеш, нали?

— Надявам се да не се стигне дотам, Цезаре — отвърна мъжът.

— Значи тук те познават? — попита Менандър, когато се отдалечиха на няколко крачки от сергията.

— Някои ме познават. Този тук на няколко пъти е носил цяровете си в двореца, да лекува болния ми баща.

— Да — кимна гъркът. — Всички знаем за слабото здраве на баща ти и се молим за бързото му изцеляване.

Максимилиан небрежно кимна, сякаш Менандър беше отправил пожелание времето на другия ден да е добро.

Това настроение на Цезар започваше да тревожи Фауст. Знаеше, че Максимилиан е непредсказуем и постоянно се люшка между самообладание и пълна неуравновесеност, но поне от учтивост би трябвало да намери думи на благодарност за проявеното съчувствие. Какво ли си мислеше пратеникът за този странен принц? А може би изобщо не мислеше нищо, освен че друго не би могло и да се очаква от по-младия син на един император.

В този подземен свят нямаше часовници, нито слънце, за да се отгатне часът по него, но стомахът вече подсказваше безпогрешно на Фауст кое време е.

— Ще се качим ли горе за обяд — попита той Менандър, — или предпочиташ да се нахраним тук?

— Иска ли питане! — заяви гъркът. — Нямам никакво желание да се качвам горе!

Обядваха в осветена с факли кръчма през две галерии от аптекарския тунел, заобиколени от лъхащи на чесън плебеи, насядали по грубите дървени пейки. Поднесоха им задушено месо с ароматен сос от ферментирала риба, накиснати в мед и оцет плодове и кисело вино, което малко се отличаваше от оцета. На Менандър очевидно му хареса. Изглежда никога не беше опитвал подобни груби лакомства и сега ядеше и пиеше със завиден апетит. Лъщящото му от пот чело, зачервените бузи и блесналите очи издаваха какво удоволствие му доставя тази необичайна трапеза. Максимилиан също поглъщаше блюдо след блюдо и прокарваше храната с огромни количества от ужасното вино, но той си беше такъв — обожаваше простата храна и нямаше мярка, когато видеше вино, независимо дали ставаше за пиене. Фауст също не беше от най-умерените и обичаше да си пийва заради шеметното усещане, когато умът се откъсва от натежалата плът, сега обаче преглъщаше с мъка, но се насилваше да пие заради Цезар, който се наливаше без мярка. Гледаше да налива по-често и на якия Бар-Хип, който беше като бъчва без дъно, защото прекрасно знаеше какво може да се случи, ако принцът прекали с виното и се забърка в някоя пиянска свада. Не му беше трудно да си представи как един хубав ден изнасят Максимилиан от подземията на носилка, изкормен и вкочанен. Ако това се случеше, най-доброто, на което можеше да разчита, беше да прекара остатъка от живота си като изгнаник в някоя затънтена тевтонска застава.

Когато най-сетне продължиха пътя си — а това беше някъде късно следобед, в групата имаше малко разместване. Максимилиан, дали защото му беше доскучало, или защото беше прекалил с яденето, като че бе изгубил интерес към експедицията. Той вече не препускаше най-отпред, влачейки ги след себе си, сякаш се състезаваше с невидим противник. Сега водеше Менандър, зареден с енергия от погълнатото вино и още по-нетърпелив от принца преди това. Той ги мъкнеше из подземния град, без да знае пътя, завиваше напосоки и често ги вкарваше в задънени тунели, тъмни като рог, или ги извеждаше на ръба на някоя зашеметяваща пропаст, обвита в паяжините на спираловидни стълби, водещи към долните нива, или в стаи с изрисувани стени, където в нишите като в тронове седяха луди просякини и ломотеха нещо на несвързания си език.

Повечето време Максимилиан като че не разпознаваше местата, където ги водеше Менандър, или не си правеше труда да се обади. Вместо него го правеше Бар-Хип, който очевидно познаваше подземния град като петте си пръста.

— Това е подземната арена — обясни той, когато се озоваха на ръба на черна яма, простряна докъдето поглед стига. — Тук игрите започват в полунощ и всички схватки са на живот и смърт.

Не след дълго застанаха пред блестяща мраморна фасада с величествена врата, водеща към някакви невидими за окото зали. Храмът на Юпитер Император, обясни Бар-Хип. Това беше култ, създаден от император Гай Марций с може би неосъзнатата надежда да се отъждестви бащата на боговете с главата на империята в очите на простия народ, който иначе би могъл да се увлече от някоя чужда вяра, отслабваща верността му към държавата.

— А това — Бар-Хип посочи съседната постройка, почти долепена до храма на Юпитер — е Домът на Кибела, където отдават почести на Великата майка.

— И ние на Изток познаваме този култ — каза Менандър и спря да огледа с око на познавач великолепните мозаечни орнаменти: редици изрисувани плочки, червени, сини, оранжеви, зелени, златисти, от които личеше, че това място е обител на пълногръдата богиня. — Колко е хубаво, че подобно чудо е построено под земята, където може да бъде видяно само в мъждивата светлина на факлите, при това не особено ясно. Колко дръзко! Истинско разточителство!

— Култът на Кибела е много богат — обади се Максимилиан и силно смушка Фауст, сякаш да му напомни за откраднатите опали, които щеше да поднесе като сватбен дар на константинополската си снаха.

Менандър продължаваше неуморно да ги влачи из тъмния лабиринт, край ромолящи фонтани и тихи гробници, изографисани светилища и шумни тържища, накрая и през тесен процеп в стената, извеждащ на огромна площадка, от която във всички посоки се разклоняваха прашни тунели. Тръгнаха по един от тях, свиха по втори и накрая се озоваха сред лабиринт от тесни коридорчета. Дори Бар-Хип беше озадачен и смръщи чело. Фауст едва се тътреше от умора и вече започваше да съжалява, че изобщо е тръгнал. Наоколо не се мяркаше жива душа. Единственият звук беше ехото от собствените им стъпки. Всички бяха чували историите за хора, изгубени в подземния лабиринт, построен в незапомнени времена за защита от нашественици — заплетена паяжина без план и система, единственият изход от която беше гладната смърт. Тъжна съдба за дребния гръцки пратеник и енергичния, смел до безразсъдство принц, мислеше си Фауст. Пък и за самия него.

Този лабиринт обаче не беше такъв. След няколко остри завоя се натъкнаха на стълба, после свиха наляво и по някакъв неведом начин се озоваха на Виа Субтеранеа, макар и доста далеч от мястото, откъдето бяха дошли сутринта. Тук сводестият таван имаше форма на фуния и беше облицован с плочки от кораловочервен камък. Срещу тях се зададе процесия от пеещи жреци — мършави мъже с резки от червило по страните и изрисувани яркожълти и зелени кръгове около очите. Бяха облечени в бели туники с кръстосани тесни пурпурни ивици отгоре и високи шафраненожълти шапки с изображение на широко отворено око в горната част. Те се шибаха един друг с възлести камшици от вълнена връв с нанизани овчи ашици, въртяха се в чудат танц и надаваха дрезгави нечленоразделни звуци, в които се долавяше определен ритъм.

— Всичките са евнуси — с отвращение изрече Бар-Хип. — Поклонници на Дионис. Отдръпнете се, защото ще ви стъпчат — като тръгнат така, не признават никого.

Зад жреците вървеше втора процесия от уродливи клоуни, разногледи гърбушковци, които също носеха камшици, но само си даваха вид, че ги използват по предназначение. Максимилиан им хвърли шепа монети, Менандър повтори жеста му и изведнъж строят им се разпадна и те ентусиазирано се хвърлиха да ги събират в тъмното. Евреинът посочи над главите им към някакво помещение и обясни, че това е храмът на Приап. Менандър тутакси изрази желание да го разгледа, но този път Максимилиан го изпревари.

— Мисля това да остане за някой друг ден, твоя милост. Човек трябва да е свеж, когато се захваща с подобно нещо, а ти сигурно вече си уморен след това дълго обикаляне из подземията.

Пратеникът се омърлуши. Фауст се запита чия ли воля ще надделее — тази на високия гост, с чиито приумици трябваше да се съобразяват, или на императорския син, който очакваше да му се подчиняват безпрекословно. Ала след кратко колебание Менандър призна, че е време да се връщат. Може би осъзна, че ще е по-благоразумно да сдържи за известно време неутолимото си любопитство, а най-вероятно просто се подчини на волята на принца.

— Тук наблизо има изход — Бар-Хип посочи надясно.

Четиримата се озоваха на повърхността неочаквано бързо. Навън беше нощ. Както винаги след задуха на подземията, сладкият прохладен въздух им се стори хиляди пъти по-чист и по-благоуханен. Фауст с изненада установи, че са излезли недалеч от Константиновите бани, само на няколкостотин метра от мястото, откъдето бяха слезли, макар краката да го боляха от ходене. Това го наведе на мисълта, че сигурно са направили огромен кръг долу.

Сега копнееше единствено за собствената си баня, за прилична вечеря и масаж, а после и нумидийското девойче.

С небрежното високомерие на истински принц Максимилиан спря една минаваща носилка, чиито отличителни знаци показваха, че принадлежи на сенатор, и поиска да му я преотстъпят. Собственикът, оплешивяващ мъж, когото Фауст познаваше само по лице, безропотно се съгласи и побърза да се махне от погледа им, потъвайки в мрака. Фауст, Менандър и Цезар се качиха, а евреинът се сбогува само с небрежно махване и изчезна в тъмните улици.

Фауст се надяваше у дома да го чака съобщение, че принц Херакъл се връща в града. Уви, очакваше го още един изтощителен ден в катакомбите.

Тази нощ той спа лошо, макар малката нумидийка да правеше всичко възможно да го успокои.

Този път слязоха в подземията през друг вход, между колоната на Марк Аврелий и храма на Изида и Сарапис. Бар-Хип обясни, че това бил най-краткият път до пазара магьосниците, който Менандър особено силно желаеше да види.

Като усърден водач евреинът държеше да им покаже всички забележителни гледки по пътя — Шепнещата галерия, където дори и най-слабите звуци отекваха надалеч, Баните на Плутон — изпускащи пара горещи извори, от които лъхаше неприятно на сяра, но въпреки това бяха пълни дори по това време на деня, както и близката река Стикс — тъмният подземен поток минаваше по цялото протежение на Катакомбите и се вливаше в Тибър малко над Клоака Максима, големия отходен канал.

— Наистина ли е Стикс? — наивно попита Менандър с доверчивост, каквато Фауст не беше очаквал от него.

— Така я наричаме — отвърна Бар-Хип. — Защото е реката на нашия Подземен свят. А истинската, мисля, е някъде на изток, при вас. Тук трябва да свием…

В голямата зала, известна като Пазара на магьосниците, се влизаше през дупка в стената с неправилна овална форма. Смяташе се, че първоначалното й предназначение е било тук да се съхраняват колесниците на империята, в случай че градът падне в ръцете на варварите. По-късно се оказало, че подобна предпазна мярка е излишна и залата преминала във владение на тълпата магьосници, които я преградили с леки арки от пемза и я превърнали в редица ниски стаички. Високо на тавана, в самия му център, осмоъгълен отвор пропускаше бледите слънчеви лъчи от улицата, но осветлението идеше основно от димящите мангали пред всяка от сергиите. Дали благодарение на някаква магия или на чисто технически умения, но те искряха с ярки многоцветни пламъци и танцуващите огнени езици във виолетово, малиновочервено, кобалтовосиньо и изумруденозелено се смесваха с обичайните жълти и оранжеви цветове на нажежената жарава. От всички страни долиташе обичайната за всяко тържище глъчка. Всеки магьосник си имаше викач, който стоеше пред сергията и възхваляваше с цяло гърло достойнствата на стоката. Менандър едва беше пристъпил в залата, когато един от тях — дебел потен мъжага с брокатена роба в сирийски стил, тутакси се залепи за него и започна да го увещава да влезе вътре, като махаше енергично с ръце.

— Насам, млади момко! Какво ще кажеш за една любовна магия? Имаме отлично средство, от което кръвта ти ще кипне, най-доброто от този род!

Менандър се заинтересува.

— Влез тогава, да ти покажа това невероятно вълшебство! — каза викачът. — То притегля мъжете към жените, жените към мъжете, кара девиците да тичат презглава навън, да си търсят любовници! — Мъжът посегна към един рафт зад гърба си, измъкна навито парче пергамент и го размаха под носа на Менандър. — Ето, приятелю! Вземаш чист папирус и пишеш върху него с магарешка кръв думите, които са написани тук. После слагаш косъм от жената, която желаеш, или късче плат от дрехата й или от постелките й — ти сам трябва да се погрижиш да си ги набавиш. Накрая го намазваш с оцетена смола и го залепяш на стената на дома й — и няма да повярваш какво ще се случи! Само гледай магията да не порази тебе, защото може да се влюбиш в първия срещнат говедар или в магарето му, та дори и по-лошо! Три сестерции! Три!

— Щом любовта може да се купи толкова евтино — подметна Максимилиан, — защо всеки ден в реката се хвърлят нещастни влюбени?

— И защо бардаците са пълни — обади се и Фауст, — ако за три сестерции можеш да имаш жената на бляновете си?

— Или мъжа — допълни Менандър. — Нали магията действа и върху двете страни?

— Също и върху магаретата — намеси се Бар-Хип и всички избухнаха в смях.

На съседната сергия се продаваше магия, която правеше човека невидим. Цената беше два сребърни денария.

— Най-простата работа — обясни викачът, дребен слаб мъж, жилест като оплетена ракита с лице, покрито с дълбоки белези от нож. — Вземаш око от сова, чувалче тор от египетски скарабеи и зехтин от зелени маслини, смилаш всичко заедно, докато се получи гладка смес, и се намазваш целия, после на зазоряване отиваш до най-близкото светилище на великия Аполон и прочиташ молитвата, написана на този пергамент. Тогава до залез-слънце ставаш невидим и можеш да влезеш незабелязан в женските бани, да се промъкнеш в двореца на императора и да си хапнеш лакомства от трапезата му, да си напълниш кесията със злато при някой лихвар само за два сребърни денария!

— Много разумна цена за един ден невидимост — отбеляза Менандър. — Ще я купя, господарят ми ще я хареса.

Той посегна към кесията си, но Цезар хвана ръката му и обясни, че на място като това не бива да приема първата предложена цена. Менандър вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че за него това е дреболия, но Цезар Максимилиан държеше на принципа. Той повика на помощ Бар-Хип, който бързо се спазари да смъкнат цената до четири медни дупондия, и тъй като Менандър нямаше толкова дребни пари, наложи се Фауст да плати.

— Сделката си струва — каза продавачът и подаде на гърка парчето пергамент.

Менандър се отдалечи и го разгърна.

— Буквите са гръцки — възкликна той.

Максимилиан кимна.

— Да, повечето от тези глупости са на гръцки. Тук това е езикът на магията.

— Буквите са гръцки, но не и думите. Чуйте! — Менандър зачете с приповдигнат тон: — БОРКЕ ПХИОУР ИО ЗИЗИА АПАРЦХЕОУЦХ ТХИТХЕ ЛАИЛАМ ААААА ИИИИ ООО ИЕО ИЕО ИЕО. Има и още два-три реда в същия дух. На вас на какво ви прилича това, приятели?

— Мисля, че не е зле да спреш да четеш, че току-виж, си изчезнал под носа ни — каза Фауст.

— Не и преди да се е намазал с бръмбарския тор, окото от сова и всичко останало — отбеляза Бар-Хип. — Пък и това тук не са първите лъчи на зората, дори да приемем, че сме в храма на Аполон.

— ИО ИО О ПХРИКСРИЗО ЕОА — прочете Менандър, засмя се щастливо и сгъна пергамента, после го пъхна в кесията си.

Фауст вече не мислеше, че гъркът вярва в тези небивалици, както беше заключил предния ден от нетърпението му да посети тържището. Той обаче купуваше с увлечение — без съмнение търсеше причудливи предмети, които да отнесе в дар на своя император в Константинопол като забавни примери за лековерието на съвременните римляни. Защото Менандър със сигурност вече беше забелязал нещо важно за тази зала — почти всички магьосници, както и продавачите, бяха родом от източната половина на империята, която се смяташе за люлка на магията още от времето на фараоните и вавилонските царе, докато купувачите — а те никак не бяха малко — до един бяха западняци. В другата империя без съмнение имаха в изобилие от тази стока и жителите на Изтока нямаше да открият тук нищо ново. Хитреци бяха тамошните хора. Всички търговски хитрини бяха измислени от тях. Корените им се губеха някъде в дълбоката древност, много преди самият Рим да се появи на бял свят, и човек трябваше да си отваря очите на четири, когато си имаше работа с тях.

Значи Менандър просто събираше доказателства за глупостта на римляните, в това не можеше да има съмнение. С помощта на Бар-Хип той сваляше цените и обикаляше от сергия на сергия, търсейки нови придобивки. Така се сдоби с указания как да си изработи пръстен на властта, с чиято помощ би могъл да получи всичко, което пожелае от когото пожелае. Купи си магия за безсъница, както и за сън. Стана притежател на дълъг пергамент, съдържащ цял списък с могъщи тайнства, и зачете с ликуващ глас:

— „Ще видиш как вратите се отварят и отвътре излизат седем девици в платнени одежди и със змийски лица. Това са небесните парки и всяка от тях държи в ръка златен жезъл. Когато ги видиш, приветствай ги така…“

Менандър откри и магия, използвана от некромантите да не позволяват на черепите да говорят, докато си служат с тях за правене на магии. Намери и такава, с която човек може да повика Безглавия, създал небето и земята, могъщия Осоронофрис, и да го накара със заклинание да изгони демоните от тялото на болен. Имаше и магия, с която се откриваше и се връщаше изгубено или откраднато имущество. Той се върна на първата сергия и си купи доза от любовната магия за малка част от поисканата сума. Най-накрая се сдоби и със средство, което можеше да накара сътрапезниците по време на пир да повярват, че лицата им са се превърнали в маймунски муцуни.

Най-сетне, изпълнен с удовлетворение от покупките, Менандър заяви, че е готов да продължи нататък. В дъното на залата, след като подминаха сергиите на продавачите на магии, спряха във владенията на гадателите и авгурите.

— Срещу една-две медни монети — обясни Фауст — ще погледнат ръката ти или бръчките на челото ти и ще ти кажат бъдещето. За по-висока цена ще разгледат вътрешностите на пиле или черния дроб на овца и ще ти предскажат истинското бъдеще. Та дори и бъдещето на самата империя.

Менандър беше изумен.

— Бъдещето на империята? Обикновени гадатели от тържището предсказват подобни неща? Мислех, че само имперските авгури го правят, при това единствено пред императора!

— Предполагам, че сведенията на имперските авгури са по-надеждни — съгласи се Фауст. — Но тук е Рим и всичко се купува и продава.

Той обходи с поглед сергиите и забеляза човека, който твърдеше, че е открил ново Сибилино пророчество. В него се предричал неизбежният край на империята — възрастен мъж, без съмнение римлянин, а не грък или някакъв друг чужденец, с избелели сини очи и дълга рядка бяла брада.

— Ето този тук например е един от най-дръзките прорицатели — посочи го Фауст. — Срещу известна сума ще ти каже, че краят на империята е близо и че наближава годината, когато седемте планети ще се срещнат в Козирога и цялата вселена ще пламне.

— Големият екпирозис — кимна Менандър. — И ние имаме същото пророчество. А върху какво се основават неговите предвиждания?

— Какво значение има? — извика Максимилиан, обзет от внезапен гняв. — Всичко това са глупости!

— Може и да е така — съгласи се Фауст и се обърна към Менандър, който беше видимо заинтригуван от предсказанията на стареца: — Това е нещо свързано с легендата за цар Ромул и дванайсетте орела, които прелетели над главата му в деня, когато двамата с брат му Рем спорели къде точно да бъде разположен град Рим.

— Мислех, че са били лешояди — обади се Бар-Хип.

Фауст поклати глава.

— Не, орли са били. А предсказанието на Сибила гласи, че Рим ще трае дванайсет Дълги години, от по сто години всяка, колкото са орлите на Ромул, и още един век отгоре. Сега сме 1282 година от основаването на Рим. Значи ни остават още осемнайсет, така казва брадаткото.

— Това са пълни глупости — повтори Максимилиан. Очите му искряха от гняв.

— Дали все пак да не поговорим с човека? — попита Менандър.

Личеше, че Цезар няма никакво желание да се приближава до стареца, но не можа да откаже на смирената молба на госта си. Докато вървяха към сергията, Максимилиан видимо се бореше с гнева си и с огромно усилие успя да се овладее.

— Този човек е гост на града ни — процеди той, когато се изправиха пред стареца — и иска да чуе предсказанието ти за надвисналия ужасен край на Рим. Кажи си цената и започвай да разказваш приказката си.

Ала прорицателят се сви и отстъпи назад ужасен.

— Не, Цезаре! Умолявам те, недей!

— Значи ме познаваш?

— Кой не познава сина на императора? Особено ако работата му е да разбулва тайни!

— Е, моята я разбули. Но защо толкова се боиш от мен? Нищо няма да ти сторя. Хайде, човече, гостът ми е от двора на Юстиниан и иска да те пита куп неща за ужасната участ, която скоро ще ни сполети. Започваш ли? — Максимилиан измъкна кесията си и извади отвътре блестящо златно кръгче. — Току-що отлят ауреус. Стига ли да ти развърже езика? Или трябва още един, два, колко?

Това беше цяло състояние, но човекът се беше вцепенил от ужас. Той се отдръпна навътре, цял разтреперан, готов всеки миг да се строполи в несвяст. В лицето му не беше останала капка кръв, а бледите му очи се бяха изцъклили. Очевидно е свръх силите му, помисли си Фауст, да говори за краха на света пред истинския син на императора.

— Стига вече — тихо изрече той. — Уплаши горкия човечец до смърт, Максимилиане.

Ала Цезар кипеше от гняв.

— Не! Ето му златото! Да говори!

— Аз ще ти кажа, Цезаре, стига да пожелаеш — прозвуча нечий висок, пронизителен глас зад тях. — И ще чуеш неща, които със сигурност ще зарадват слуха ти.

Беше друг прорицател, дребен разноглед мъж с плъше лице, облечен в опърпана жълта туника, който дори има смелостта да дръпне Максимилиан за края на тогата. Каза, че се опитал да види бъдещето му още в мига, когато го съзрял да се появява на тържището, и дори нямало да му иска пари. Щял да му съобщи вестта, без да му вземе и една медна монета.

— Нямам желание! — отсече Максимилиан и му обърна гръб.

Ала дребният прорицател не се предаваше. С катерича пъргавина човечецът обикаляше около Максимилиан, надничаше в очите му с неизтощимата дързост на нищожество, срещнало титан.

— Хвърлих костите, Цезаре, и те ми показаха бъдещето ти. Славно бъдеще! Ти ще бъдеш един от най-великите герои на Рим! Хората ще те възхваляват в песни и след столетия!

Чертите на Максимилиан се разкривиха от внезапен гняв. Фауст никога не го беше виждал толкова разярен.

— Нима дръзваш да ми се подиграваш в очите? — изрече той с глас, така натежал от заплаха, че думите с мъка си пробиваха път. Дясната му ръка подскачаше и потрепваше конвулсивно, сякаш възпирана с огромно усилие на волята. — Герой, значи. Герой! Герой!

Дори да се беше изплюл в лицето му, дребосъкът едва ли би го вбесил повече.

Ала прорицателят упорстваше.

— Да, господарю, велик пълководец, който ще разпилее варварските армии като обрулени листа! Ти ще тръгнеш срещу тях начело на могъща войска скоро след като станеш император…

Тук принцът не издържа.

— И император значи! — изрева той и с все сила замахна с опакото на дланта си към лицето на мъжа.

Ударът просна нещастника върху пейката, на която се беше свил и трепереше от страх белобрадият пророк. Максимилиан направи крачка нататък, сграбчи дребосъка за раменете и го зашлеви отново, после пак, плесница след плесница, докато от носа и устата му рукна кръв, а очите му се изцъклиха. Фауст, изгубил ума и дума от слисване, се окопити и се намеси.

— Максимилиане — опита се да хване ръката на Цезар, — господарю, умолявам те… Не е редно, господарю…

Той даде знак на Бар-Хип и евреинът хвана другата ръка на Максимилиан. Двамата с общи усилия го откъснаха от човека.

В залата се беше възцарила мъртва тишина. Магьосниците и техните работници бяха спрели работа и наблюдаваха сцената с изумление и ужас. Не по-малко ужасен беше и Менандър.

Дрипавият дребен пророк, проснат на пейката, кажи-речи, в несвяст, изплю един зъб и прошепна с отчаяно предизвикателство в гласа:

— И да ме убиеш, господарю, това е истината: император!

Фауст и евреинът едва успяха да удържат принца и да го отмъкнат настрана, преди да е направил нещо още по-лошо.

Фауст не познаваше Максимилиан от тази му страна. Цезар не вземаше нищо на сериозно. За него светът беше една голяма шега. Винаги даваше да се разбере, че не държи на нищо и на никого, дори на себе си. Беше прекалено циничен и непостоянен, прекалено лекомислен и равнодушен към всичко важно на този свят, за да се разгневи истински. Защо тогава думите на прорицателя го бяха вбесили толкова? Яростта му беше далеч по-силна, отколкото оскърблението заслужаваше, ако изобщо имаше оскърбление. Човекът просто се опитваше да го поласкае. Ето, дошъл е принц, човек с царска кръв — защо да не му кажем, че ще бъде герой, та дори и император! Впрочем второто съвсем не беше невъзможно. Херакъл, който скоро щеше да седне на престола, можеше да умре бездетен и тогава неизбежно щяха да поканят брат му да заеме мястото му, колкото и далеч да беше той самият от подобна мисъл.

Но да каже, че Максимилиан ще бъде велик герой… Изглежда тъкмо това го беше разярило толкова. Без съмнение той не съзираше у себе си и намек за достойнствата, които правят героя, независимо какво му говореше ласкателят. И сигурно вярваше, че цял Рим го вижда не като красив млад принц, който тепърва ще извърши велики дела, а като женкар, комарджия и безделник, какъвто беше в собствените си очи. Ето защо ласкателството на пророка му беше прозвучало като зла насмешка.

— Мисля, че трябва час по-скоро да си намерим някоя кръчма — предложи Фауст. — Малко вино ще охлади разгорещената ти кръв, господарю.

Виното, колкото и да беше лошо, наистина бързо успокои Максимилиан и не след дълго той се смееше и клатеше глава, дивейки се на неблагоразумието на дребосъка с плъшето лице.

— Герой! Аз! Че и император! Можете ли да си представите пророчество, което да е по-далеч от истината?

— Ако всички са като този — обади се Бар-Хип, — тогава няма защо да се боим, че вселената ще се сгромоляса. Тези хора са клоуни, дори по-лошо. Единственото, което правят, е да развличат глупците.

— Много полезна функция според мен — намеси се Менандър. — Светът е пълен с глупци, нима нямат право и те да се забавляват?

Фауст почти не проговаряше. Случката му беше развалила настроението, което не му се случваше често. Иначе той беше доста жизнерадостен човек и Цезар го ценеше за веселия нрав. Ала с идването на гръцкия пратеник все по-често го обземаха нерадостни мисли. Сигурно причината за унинието му се криеше в дългите часове, прекарани в това подземно царство на мрака и смътните сенки. Беше време, когато двамата с принца намираха тук само удоволствие и разтуха, но двата дни в древните тунели, в тайнствените владения на невидими създания и таящи се призраци го караха да се чувства уморен и притеснен. Този пропит от влага подземен свят, до който слънцето нямаше достъп, беше истинският Рим, мрачно царство на магия и ужас, място на лоши предзнаменования и зловещи прокоби.

Дали светът щеше да бъде погълнат от пламъци след осемнайсет години, както беше предсказал онзи старец? Вероятно не. Само че Фауст едва ли щеше да доживее, за да го види. Дори краят на вселената да не беше толкова близо, за собствения му край не можеше да се каже същото — пет, десет години, в най-добрия случай петнайсет и него вече нямаше да го има дълго преди обещаната катастрофа. Как я беше нарекъл гъркът — екпирозис?

Но дори и без огнен апокалипсис империята като че се разпадаше. Признаците на болестта бяха навсякъде. И това, че вторият най-близък до трона човек в държавата реагираше така яростно на възможността да бъде призован в служба на империята, също беше лош симптом. Както и варварите, които отново чукаха на портите само едно поколение след предполагаемия им разгром за вечни времена. Изглежда сме се отклонили от пътя и блуждаем напосоки, мислеше си Фауст.

Той отново напълни чашата си. Знаеше, че пие прекалено много и прекалено бързо — дори неговият обемист търбух не беше бездънен. Ала виното уталожваше болката. Пий тогава, стари Фаусте! Пий! Ако не друго, поне можеш да доставиш малко радост на тялото си.

Да, старееше… Но Рим беше още по-стар. Необятността на миналото го притискаше от всички посоки. Тесните улички, задъхващи се под камарите боклук, отстъпваха място на огромните площади с безбройни фонтани, изригващи сребърни струи, на дворците на богатите и могъщите, на статуите и обелиските, на колоните, донесени от далечни храмове, на трофеите от стотиците завоевания, на светилищата на стотици чужди богове, а под всичко това лежеше чистият стар Рим на ранната Република — пласт върху пласт история, цели дванайсет века и всеки следващ наложен върху предишния, но миналото въпреки това си стои… Да, мислеше той, дълъг път сме изминали и може би сега, след като сме сътворили толкова много минало, вече имаме твърде малко бъдеще и наистина вървим към края, ще се стопим в собственото си слабоволие, в лутането си, във фаталната си любов към удоволствията и лекия живот.

Това го тревожеше силно. А защо трябваше да го е грижа? Той самият беше един развратен стар безделник, другар на друг, млад безделник. Цял живот си беше давал вид, че не го е грижа за нищо и за никого.

И все пак никога не си позволи да забрави, че във вените му тече кръвта на титана Константин, един от най-великите императори, властвали някога. За Константин съдбата на империята беше стояла над всичко — десетилетия наред той беше държал здраво кормилото й и в крайна сметка я беше спасил, основавайки нова столица на Изток, нов фундамент, способен да поеме бремето, което самият Рим вече не бе в състояние да носи сам. И ето ме мене два века по-късно, в сравнение с предшественика си Константин съм като тлъста, сънлива стара котка пред свиреп лъв. Но все пак трябва да мисля поне малко за съдбата на империята, на която той бе посветил живота си. Ако не заради самия себе си, поне заради него. Иначе какъв е смисълът в жилите ти да тече императорска кръв?

— Нещо притихна, старче — забеляза унинието му Максимилиан. — Аз ли те разстроих, като се развилнях одеве?

— Малко. Вече ми мина.

— Тогава какво има?

— Бях се замислил. Вреден навик, от който не мога да се отърва. — Той повъртя чашата в ръцете си, загледан мрачно в дълбините й. — Ето, седим си в утробата на града, на това странно и мръсно място. Винаги съм мислел, че всичко тук изглежда нереално, че е нещо като представление. А сега имам чувството, че то е по-истинско от всичко там, горе. Тук поне няма преструвки. Всеки е това, което е, сред фантазиите и абсурдите. Всички знаем защо сме на това място и какво трябва да правим. А там, горе, властва глупостта. Залъгваме се, че е свят на непоклатима реалност, на имперска сила и търговска мощ, но всъщност с поведението си доказваме тъкмо обратното. Главите ни са заровени в пясъка като на онази африканска птица. Варварите идват, но ние не правим нищо да ги спрем. И този път те ще ни погълнат. Накрая ще нахълтат с рев в мраморния град над главите ни, ще грабят и ще палят, и от Рим няма да остане нищо, освен този тъмен, влажен, скрит и тайнствен Подземен свят с неговите странни богове и зловещи чудовища. А той според мен е истинският Рим, вечният град на сенките.

— Ти си пиян — каза Максимилиан.

— Така ли мислиш?

— Това място е просто един фантастичен свят, Фаусте, и ти много добре го съзнаваш. Той не значи нищо. — Принцът посочи нагоре със същия жест като самия него преди малко. — Истинският Рим, за който говориш, е горе. Винаги е бил и винаги ще бъде. Дворците, храмовете, Капитолият, стените. Яки, непоклатими, нерушими. Вечният град. И варварите никога няма да го погълнат. Никога!

Досега Фауст не беше чувал принца да говори с такъв тон. За втори път в продължение само на един час се сблъскваше с непознат Максимилиан, този път твърд, недвусмислен и страстен. Имаше нещо ново и странно и в погледа му, някаква сила на чувствата, която беше видял за пръв път предния ден, когато принцът говореше за императорите като за изроди и чудовища. Сякаш през последните два дни нещо напираше у него и се мъчеше да си проправи път. Какво ли щеше да стане, запита се Фауст, когато най-сетне се освободи?

Той затвори за миг очи, кимна, усмихна се. Нека, помисли си. Каквото има да става, да става.

Денят им в Катакомбите беше към края си. Гневното избухване на принца в залата на гадателите сякаш ги беше затиснало с похлупак. Дори неутолимата жажда на Менандър да изследва всяка пролука в подземните пещери като че беше поутихнала.

Слънцето клонеше към залез, когато Фауст най-сетне се добра до дома си. Беше обещал на Менандър да вечеря с него в двореца на Северите. Вкъщи го чакаше изненада. Принц Херакъл наистина беше отишъл на лов, а не на северната граница, и посланието на Фауст беше стигнало до него. Принцът съобщаваше, че се връща в Рим още същата вечер и че би желал да се срещне колкото е възможно по-скоро с пратеника на Юстиниан.

Фауст бързо се изкъпа и се преоблече в официални дрехи. Малката нумидийка беше готова и го чакаше, но той я освободи и каза на старшия надзирател, че тази вечер няма да има нужда от услугите й.

— Странен ден — отбеляза Менандър, когато се срещнаха за вечеря.

— Така е — кимна Фауст.

— Твоят приятел Цезар беше потресен от онова, което човекът му каза — че щял да стане император един ден. Толкова ли го отвращава тази мисъл?

— Според мен изобщо и през ум не му минава подобно нещо — че може да стане император. Император ще бъде Херакъл, това никога не е подлагано на съмнение. Той е с шест години по-голям от брат си и при раждането на Максимилиан вече се готвеше за наследник. Всички смятат, че той ще наследи баща си. Максимилиан не вижда своето бъдеще по-различно от живота, който води сега, и никога не е гледал на себе си като на потенциален владетел.

— Но Сенатът може да избере когото от двамата пожелае, не е ли така?

— Сенатът може да избере и мене, ако реши. Та дори и тебе. На теория, както сигурно знаеш, такова нещо като наследяване няма. А на практика работите стоят по-иначе. Пътят на Херакъл към трона е ясен и открит. Освен това Максимилиан не иска да бъде император. Това е трудна работа, а той никога не си е давал труд за каквото и да било. Според мен точно това го разстрои толкова днес — мисълта, че може да му се наложи един ден да стане император.

Фауст вече познаваше Менандър достатъчно добре, за да забележи, че думите му предизвикаха едва прикрито презрение. Гъркът твърдо знаеше какъв трябва да бъде един император — мъж суров и безмилостен като Юстиниан, управляващ с твърда ръка земите от Дакия и Тракия до Персия, от замръзналите северни брегове на Понтийско море до знойната Африка, властвайки безразделно над сложната и пъстра мозайка, каквато беше Източната империя. А тук, на Запад, който от памтивека беше по-изнежен, се канеха да искат помощта на Юстиниан срещу собствения си отколешен враг, властващият император беше болен и не се появяваше пред хорските очи, а наследникът на трона беше доста странен — измъкваше се от града тъкмо когато пратеникът на Юстиниан пристигаше да обсъдят именно жизненонеобходимия им съюз. И на всичкото отгоре вторият човек в империята дотолкова нямаше интерес към управлението на държавата, че беше готов да пребие нещастника, дръзнал да му подхвърли подобна мисъл.

Фауст си помисли, че в неговите очи всички те са безполезни, жалки твари. И сигурно беше прав.

Този разговор нямаше да доведе до нищо и Фауст побърза да го прекрати, като съобщи на пратеника, че принц Херакъл се връща същата вечер.

— А, значи на северната ви граница всичко е наред — кимна Менандър. — Това е добре.

Фауст не беше длъжен да обяснява, че не е възможно Цезар само за два-три дни да отиде дотам и да се върне и че просто е бил в ловната си резиденция. Херакъл беше напълно способен да демонстрира собственото си нищожество и без негова помощ.

Ето защо Фауст предпочете да разпореди да им поднесат вечерята. Тъкмо привършваха последното блюдо — плодове и шербет, когато пристигна куриер със съобщение, че принц Херакъл е в Рим и очаква пратеника от Константинопол в залата на Марк Анастасий в Императорския дворец.

Най-близката част на петвековния дворцов комплекс беше само на десетина минути пеша, ала Херакъл винаги успяваше да избере най-неуместния вариант и беше предпочел пред собствените си покои в близост до резиденцията на пратеника огромната кънтяща зала, в която се събираше Великият държавен съвет, кажи-речи, на върха на Палатина. Фауст нареди да им приготвят две носилки.

Принцът се беше настанил на огромния, наподобяващ трон стол в издигнатата част на залата, на който обикновено сядаше императорът по време на заседания. Седеше там с надменния вид на самодържец и мълчаливо чакаше Менандър да прекоси тържествено огромната зала — неизбежната церемония се стори безкрайна на тромаво пристъпващия зад него Фауст, който все повече кипваше. За един ужасен миг придворният изтръпна от опасението, че старият император може все пак да се е изхитрил да умре през деня и това е причината Херакъл да хукне към Рим, за да заеме мястото на баща си. Но едва ли — ако това беше станало, все някой щеше да му го съобщи.

Менандър си знаеше работата. Той коленичи пред принца в полагащия се за случая ритуал. Когато се изправи, Херакъл също стана и му протегна за целувка ръката си с огромен пръстен с червен халцедон. Менандър целуна пръстена и произнесе кратка и твърде изискана реч, предавайки поздравите и благопожеланията за добро здраве на император Юстиниан до царствения му колега император Максимилиан, както и до царствения му син Цезар Херакъл, и благодари за оказаното гостоприемство. Той не пропусна да отдаде дължимото на Фауст, но благоразумно се въздържа да спомене за ролята на принц Максимилиан.

Херакъл го изслуша безстрастно, а видът му беше дори по-разсеян и незаинтересован от обичайното.

Фауст никога не беше изпитвал особена любов към наследника на трона. Херакъл беше скован и скучен и трудно би могъл да се нарече непринуден. Беше нисък, слаб и невзрачен, без следа от изяществото и атлетичността на брат си. Очите му бяха студени, устните — тънки и присвити. Липсваше му живец. Беше учудващо колко малко прилича на баща си. На младини император Максимилиан изглеждаше точно като малкия си син сега — висок, строен, хубав мъж с лъскава меднозлатиста коса и искрящи от смях сини очи. Херакъл беше тъмнокос, доколкото изобщо му беше останала коса, а очите му бяха черни като въглени под надвисналите вежди, открояващи се върху бледото му безизразно лице.

Тази първа среща се оказа съвсем безплодна. И принцът, и посланикът си даваха сметка, че е твърде рано да обсъждат царската сватба или предложения военен съюз между Изтока и Запада, но дори и Фауст беше изумен от безсъдържателността на разговора. Херакъл попита Менандър дали би искал да присъства на гладиаторския турнир следващата седмица, подхвърли едно-две изречения за етруските си предци и религиозните им вярвания, за чийто последовател се смяташе, накрая заговори за някаква идиотска гръцка пиеса, представена в Одеон от Агрипа Лигурин предната седмица. За варварите, напиращи по северната граница, не каза и дума. За тежката болест на баща си — също. Както и за надеждата си да се сближи с Юстиниан. С подобен успех можеше да говори и за времето. Менандър със сериозен вид му отговаряше в същия дух. Фауст разбираше, че нищо друго не му остава. Цезар Херакъл трябваше да диктува положението, поне тук.

Принцът приключи аудиенцията изненадващо бързо и внезапно.

— Надявам се да имаме възможността отново да се срещнем — заяви неочаквано той, сварвайки неподготвен дори съобразителния Менандър, който отвори уста от изумление. — За съжаление утре отново се налага да напусна града. Но след като се върна, при първа възможност…

И отново протегна пръстена за целувка.

Навън, докато чакаха носилките, Менандър се обърна към Фауст:

— Мога ли да говоря открито, приятелю?

— Дали ще позная какво ще ми кажеш? — подсмихна се Фауст. — Вероятно, че не си очарован от принца, прав ли съм?

— Да, нещо такова. И винаги ли е такъв?

— О, не. Обикновено е много по-зле. Дори бих казал, че надмина себе си в твоя чест.

— Хм, много интересно. И това е бъдещият император на Запада… И ние в Константинопол бяхме чували, че Цезар Херакъл не е най-приятната личност, но чак толкова… За такова нещо не бях подготвен…

— Какво, възмутен си, че трябваше да целунеш пръстена му ли?

— Не, не е това. От един посланик се очаква да покаже известно смирение и уважение поне към императора. Както и към сина му, щом държи на това. Не, Фаусте, друго ме изуми… как да го кажа? Нека да помисля за момент… — Менандър замълча и се вгледа в нощта, към Форума и Капитолия в далечината, после отново заговори: — Знаеш ли, аз съм сравнително млад, но съм изучавал историята на империята — както на Източната, така и на Западната, и знам какво е нужно, за да бъде един император истински владетел. Ние, гърците, имаме една дума — харизма. Знаеш ли я? Нещо като вашето виртус, но не съвсем. Става дума за качество, присъщо на човека. Но харизмата може да бъде различна. Един управлява добре благодарение на личните си достойнства, събуждайки благоговение, страх или уважение — Юстиниан е добър пример за това, а също Веспасиан и Тит Галий в миналото. Друг управлява с решителност и хитрост, както е при Август и Диоклециан. Трети може да притежава милосърдие и мъдрост като Адриан и Марк Аврелий. Някои са останали в историята с воинската си доблест — такива като Траян и Гай Марций, пък и вашите двама императори, носещи името Максимилиан. Но… — Менандър отново замълча и пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Ако човек не притежава нито милосърдие, нито мъдрост, нито хитрост, нито доблест, нито способност да събужда страх и уважение…

— Аз мисля, че Херакъл е способен да събуди страх — вметна Фауст.

— Страх — да. Всеки император го може, поне за известно време. Калигула. Нерон. Домициан. Комод.

— И четиримата са били убити, ако не греша — подметна Фауст.

— Точно така. — Носилките пристигнаха и Менандър се обърна към него с ясна, почти блуждаеща усмивка. — Не е ли странно, Фаусте, че двамата царствени братя са толкова различни и надареният с харизма не желае да служи на империята, заставайки на кормилото й, а другият, комуто е отреден тронът, е напълно лишен от искрата божия? Жалко за тях, за тебе, жалко за света. Това е една от малките шегички, които боговете често си правят с нас, а, приятелю? Но онова, което забавлява боговете, за нас невинаги е толкова забавно.

На другия ден нямаше посещение на Катакомбите. Менандър прати вест, че ще остане в резиденцията си през целия ден, за да подготви посланието си за Константинопол. Цезар Максимилиан също му съобщи, че този ден няма да има нужда от неговата компания. Фауст прекара дълги часове над купищата документи, които канцеларията непрекъснато бълваше, отиде на редовната среща с другите служители, кисна няколко часа в обществената баня и вечеря с малката нумидийка с блестящите очи. Тя час и половина седя срещу него в нямо съзерцание, без да пророни дума и почти без да докосне храната — апетитът й беше като на пиле, — после покорно го последва в леглото. След като момичето си тръгна, Фауст полежа известно време, зачетен в кървавия „Тиест“ на Сенека, докато стигна до един пасаж, който би предпочел да не вижда тази вечер: „Живея в ужасен страх, че цялата вселена може да се пръсне на парчета във всеобща гибел и безформеният хаос да се върне и да покори богове и хора, че земята и морето ще бъдат погълнати от планетите, блуждаещи в небето.“ Той остана загледан в тези редове, докато буквите се размазаха пред очите му, и тогава пред погледа му изникнаха следващите: „От всички поколения тъкмо ние сме избрани да посрещнем тази горчива съдба, да бъдем смазани от падащите късове на натрошеното небе.“ Много привлекателно четиво за приспиване! Фауст захвърли свитъка и затвори очи.

Ето така, мислеше си, измина още един ден от живота на Фауст Константин Цезар. Варварите се тълпят пред портите ни, императорът всеки момент ще умре, наследникът е хванал гората, за да мушка с копие нещастните диви зверове, а старият Фауст се рови из разни глупави официални книжа, кисне половин ден в мраморния басейн с топла вода, играе си в леглото с мургава кукла и накрая, когато се опитва да се приспи с четене, се натъква на зли предзнаменования.

Следващият ден започна с идването на един от робите на Менандър, който носеше бележка, че посланикът ще се радва, ако късно следобед отново го придружи в Подземията. Менандър подчертаваше, че особено силно се интересува от храма на Приап и купела на баптаите, а ако остане време, и от пещерите на светите халдейски проститутки. Изглежда пратеникът беше в настроение за плътски наслади.

Фауст бързо надраска бележка до Максимилиан, за да му съобщи за плановете за деня и да го помоли още веднъж да извика Бар-Хип като техен водач. „Съобщи ми до шест часа къде искаш да се срещнем“ — завършваше писмото. Ала утрото премина, без да получи и думица от принца. Второто послание също остана без отговор. Вече наближаваше времето, когато Фауст трябваше да тръгне към двореца на Северите, за да вземе пратеника. По всичко личеше, че този ден той ще бъде единственият придружител на Менандър. Тази мисъл не го въодушеви особено — още от сутринта беше мрачен и потиснат. Имаше нужда от неизчерпаемата жизненост на Максимилиан, за да се справи със задачата.

— Носете ме при Цезар — нареди той на носачите.

Максимилиан, некъпан, небръснат, с кръвясали очи и в стара платнена роба с огромни дупки, се слиса, когато го видя.

— Какво става, Фаусте? Защо си дошъл, без да ме предупредиш?

— Сутринта ти пратих две писма, Цезаре. Трябва пак да водим гърка в Подземията.

Принцът вдигна рамене. Явно не беше видял бележките.

— Станах само преди час. Спал съм не повече от три часа. Изкарах тежка нощ. Баща ми умира.

— Да, знам. Всички ние от известно време се боим от това и скърбим — лицемерно изрече Фауст. — Може би за императора ще бъде избавление след всичките мъки…

— Не ти казвам, че е болен, Фаусте, а че може би това са последните му часове. Цяла нощ бях при него в двореца.

Фауст примигна от изненада.

— Баща ти е в Рим?

— Разбира се, че е в Рим! Къде другаде да е?

— Чувах истории, че бил на Капреи, в Сицилия, даже в Африка…

— Врели-некипели! От месеци е тук, откакто беше на баните в Байе. Не знаеше ли? Много малко хора го посещаваха, разбира се, защото беше отслабнал и дори най-кратките разговори го изтощаваха. Но вчера около пладне получил криза. Започнал да повръща черна кръв, имал и силни гърчове. Повикали всички лекари — и всеки смятал тъкмо той да спаси живота му, та ако ще да го убие по време на лечението.

Максимилиан трескаво, с почти маниакална настойчивост се зае да изрежда церовете, с които бяха лекували баща му през последното денонощие — компреси с лъвска мас, настойка от кучешко мляко, жаби, варени в оцет, сушени цикади, разтворени в спирт, смокини, пълнени с миши дроб, драконов език, варен в зехтин, очи от речен рак и какви ли не още скъпи и редки лекарства, цялата позната фармакопея, достатъчна да вкара в гроба и здрав човек. Но това не беше всичко. Бяха му пускали кръв. Бяха го къпали във вана с мед, поръсен със златен прашец. Бяха го мазали с топла кал от склоновете на Везувий.

— И като капак най-голямата нелепица, точно преди съмване — продължи Максимилиан — гола девица, която го докосва с ръка и призовава три пъти Аполон да спре напредването на болестта. Направо не е за вярване, че са успели за толкова кратко време да намерят девица. Е, в краен случай щяха да измислят някоя със задна дата!

Принцът се усмихна с безумна блуждаеща усмивка. Фауст разбираше, че това е само театър, демонстрация на хладен цинизъм, какъвто според Максимилиан се очаква от него, но зачервените му подпухнали очи издаваха болката на млад човек, потресен от страданията на любимия си баща.

— Дали ще умре днес, как мислиш? — попита Фауст.

— Вероятно не. Лекарите казват, че дори и сега силата му е изумителна. Ще изкара поне още един ден, даже два или три, но не повече.

— Брат ти при него ли е?

— Брат ми? — изуми се Максимилиан. — Нали ти ми каза, че бил на лов?

— Върна се миналата вечер и даде аудиенция на гърка в залата на Марк Анастасий. И аз бях там.

— Не! — изумено промърмори Максимилиан. — Не може да бъде! Копеле!

— Цялата среща продължи не повече от петнайсет минути, после той заяви, че сутринта отново заминава, но след като е разбрал, че баща ви е толкова зле… — Изведнъж Фауст схвана и остана като втрещен: — Какво искаш да кажеш — че вчера изобщо не си го виждал? Че не е отишъл цял ден да види баща си?

За миг и двамата онемяха.

Най-сетне Максимилиан проговори:

— Смъртта го плаши. Видът й, миризмата й, мисълта за нея. Не може да търпи присъствието на болен. Откакто императорът се разболя, той гледа да стои по-далеч от него. Във всеки случай не си е направил труда да му поднесе дори фъшкия. Това е точно в негов стил — да преспи под един покрив със стареца, без дори да се поинтересува за здравето му, камо ли да иде да го види, а после да се вдигне и пак да замине. Сигурно изобщо не е разбрал, че краят е толкова близко. Колкото до мене — едва ли би му минало през ума изобщо да се занимава с мен.

— Трябва пак да го извикаме в Рим — каза Фауст.

— Да, и аз така мисля. В края на краищата след ден-два ще бъде император. — Максимилиан го погледна уморено. — Ще го направиш ли ти, Фаусте? Аз в това време ще се изкъпя и ще се облека. Гъркът ни чака да го вземем, нали така?

— Какво? — Фауст стоеше като поразен от гръм. — Искаш да кажеш, че ще слезеш долу… днес, когато баща ти…?

— Защо не? В момента не мога да направя нищо за стареца. Пък и лекарите най-тържествено ме увериха, че ще изкара деня.

Гласът на Цезар внезапно беше станал леден. Фауст изпита желание да се скрие от смразяващия повей.

— Пък и няма аз да ставам император! — все така студено заяви Максимилиан. — Брат ми е този, който трябва да стои тук и да чака да поеме юздите. Прати на Херакъл съобщение да се връща възможно най-бързо, а ние ще идем с гърка да се позабавляваме. Скоро може да не ни се удаде такава възможност.

Нямаше как да открият евреина толкова бързо, затова се наложи този ден да минат без неговата неоценима помощ. Това не се понрави особено на Фауст, защото да се навърташ около храма на Приап беше малко рискована работа и той би предпочел силният, безстрашен Бар-Хип да е наблизо, ако се забъркат в някаква неприятност. Максимилиан обаче не изглеждаше притеснен. Принцът имаше необичайно оживен вид дори за него. Гневът, предизвикан от поведението на брат му, и напрежението, свързано с болестта на баща му, очевидно бяха изопнали нервите му до крайност и той приличаше на човек, който всеки миг ще избухне.

Ала все пак държанието му беше достатъчно хладнокръвно, когато ги поведе по криволичещата алея към Подземията откъм Константиновите бани и се насочи към пещерата, където се провеждаха ритуалите на култа към Приап. Тунелът беше с нисък таван и мокри от влага стени, белязани от сиво-зеленикави гъбести налепи. Колкото повече приближаваха към целта, толкова по-ясно личеше момчешкото нетърпение на Менандър. Фауст се забавляваше, но същевременно изпитваше и мъничко презрение. Нима в Константинопол нямаха вече подобни сенчести култове? Чак такъв блюстител на морала ли беше Юстиниан, след като собствената му жена Теодора беше бивша актриса с възможно най-свободното поведение, което човек може да си представи?

— Оттук — прошепна Максимилиан и посочи отвора — обикновен процеп в стената на пещерата. — Този тунел ще ни изведе над храма, откъдето се вижда много добре. Но искам да пазите пълна тишина. Само едно кихане — и с нас е свършено, защото това е единственият изход и ако открият, че ги шпионираме, ще ни причакат тук със секири.

Пътеката тръгваше стръмно нагоре. За високи мъже като Максимилиан и Фауст беше почти невъзможно да вървят изправени, затова пък Менандър не срещаше никаква трудност. Младият и пъргав Максимилиан се придвижваше с лекота, но за бавния и тромав Фауст всяка крачка беше изпитание. Той бързо се изпоти и се запъхтя. По някое време блъсна неволно фенера си в стената и звукът от удара отекна гръмко в тунела. Макасимилиан го изгледа сърдито и му изсъска да пази тишина.

Не след дълго се убедиха, че в момента се провежда служба — чуваше се звън на чинели, думкане на барабани, дрезгаво тръбене на рог, пронизително пищене на флейти. Когато стигнаха мястото, откъдето можеха да наблюдават сцената, Максимилиан даде знак да оставят фенерите настрана, та да не хвърлят отблясъци, по които да ги забележат от светилището, и настани Менандър на най-удобната позиция.

Фауст дори не направи опит да гледа. Вече беше виждал всичко това неведнъж — стените, покрити с крещящи изображения на любовни сцени, огромния олтар на бога на похотта и седналата фигура на самия Приап с огромен фалос, щръкнал като каменна колона между бедрата му. Пет-шест голи поклоннички танцуваха пред ужасяващия идол. Телата им бяха намазани с масло и изрисувани, очите им блестяха с безумен блясък, ноздрите им се издуваха, а зъбите им бяха оголени в гримаса. Голите им гърди се люшкаха и подскачаха, докато танцьорките се въртяха в дивия си танц.

Думите на заклинанието долитаха дрезгави и накъсани в монотонен ритъм:

— Ела при мен, велики господарю Приапе, и ми дай почести, богатство, изящество, красота и наслада! Имената ти в небесата са ЛАМПТЕН — УОТ УАСТЕН — УТИ АМЕНОТ — ЕНТОМУХ. Знам всеки твой облик — на изток си ибис, на запад си вълк, на север си змия, а на юг — орел. Ела при мен, господарю Приапе… Ела при мен, господарю Приапе…

Танцувайки, жените една по една се приближаваха до голямата статуя, целуваха главичката на фалоса, галеха го похотливо.

— Умолявам те, Приапе! Дай ми почести, изящество, красота! Дай ми наслада. Защото ти си аз, а аз съм ти. Твоето име е мое, а моето — твое.

В това време барабаните думкаха демонично. Фауст знаеше какво означава това — една от поклонничките възсядаше статуята на бога. Менандър така се беше зазяпал, че не усещаше как се е надвесил напред. На този етап на церемонията рискът някой от разгорещените участници да погледне нагоре и да го види беше много малък, но имаше опасност той да се стовари долу насред поклонничките. Това вече се беше случвало. За мъжете, дръзнали да шпионират, наказанието беше смърт. Фауст посегна да задържи Менандър, но Максимилиан го изпревари и вече го дърпаше назад.

Въпреки забраната до церемонията в светилището все пак се допускаха мъже. Фауст знаеше, че пет-шест яки роби чакат в сянката до стената зад статуята на бога. Не след дълго жриците на Приап щяха да дадат сигнал и оргията да започне.

Наложи им се едва ли не насила да отмъкнат Менандър настрана. Той се беше залепил за ръба на пролуката и наблюдаваше с жадното любопитство на момче, нетърпеливо да открие тайните на женската природа, и дори когато всичко стигна толкова далеч, че дори и най-ненаситното мъжко любопитство би трябвало да е задоволено, Менандър искаше да гледа още и още. Фауст беше изумен от тази странна жажда. Той вече не си спомняше времето, когато случващото се долу беше ново и непознато за него, и не разбираше горещия интерес на гърка към оргиастичното съвокупление. Сигурно в Юстиниановия двор държаха особено много на приличието и умереността на нравите, но слуховете говореха друго.

Най-сетне измъкнаха пратеника оттам и се упътиха към следващата забележителност в списъка — купела на баптаите.

— Аз ще ви чакам тук — каза Фауст, когато стигнаха до водещата надолу спираловидна стълба, чието подножие се губеше в непрогледен мрак. — Прекалено дебел и тромав съм вече за толкова слизане и изкачване.

Той знаеше, че мястото е прелестно — изсечени в скалата зали с гладки стени, украсени с блестящи пъстри мозайки, които щедрата позлата още повече оживяваше, изображения на ловуващата Диана, на гугутки и купидони, плаващи сред лебеди, на пищни нимфи и разюздани сатири. Ала въздухът беше влажен и тежък, а безкрайната спирала на губещите се в бездната хлъзгави стъпала беше прекалено уморителна за натежалите му ходила, пък и мисълта, че после трябва да се изкачва, го ужасяваше.

Ето защо той остана да чака. Някъде от мрака до него долетя закачлив сребрист смях. Божеството, на което се кланяха тук, беше тракийката Бендида, дългокос женски демон, чиито последователи бяха особено безсрамни. Човек можеше по всяко време на денонощието да стане свидетел на тяхно богослужение — ритуал, включващ както обичайните оргии, така и един вид кръщение в леденостудения басейн, където според тях се спотайваше Бендида, за да даде опрощение на току-що извършените грехове и да насърчи следващите. Този култ не беше затворен. Всички тук бяха добре дошли. Ала тайните на култа на Бендида отдавна вече не бяха никакви тайни за Фауст. Беше получавал кръщение в тези ледени води толкова пъти, че му стигаше за два живота и вече не събуждаше вълнение у него, пък и богослужението, което нумидийската му приятелка Оалатея извършваше всяка нощ в леглото му, напълно стигаше да задоволи отслабващия му апетит.

Измина много време, докато Менандър и Максимилиан се върнат от бездната. Когато се появиха, двамата почти не говореха, но пламналото, тържествуващо лице на дребния грък говореше по-ясно от всякакви думи, че е получил всички наслади, заради които беше отишъл в светилището на баптаите.

Сега беше време да посетят халдейските проститутки. Можеха да ги открият чак в другия край на подземния град сред лабиринта от тунели под Циркус Максимус. Изглежда Менандър беше слушал доста за тези жени, но сведенията му едва ли бяха верни.

— Не бива да ги наричаш блудници — обясни Фауст. — Те са проститутки — свещени проститутки.

— Не намирам особена разлика — подсмихна се ехидно гъркът.

— Той иска да каже — обясни Максимилиан, — Че всички са жени с добро положение в обществото, които служат на култ, дошъл до нас от древен Вавилон. Някои от тях са от вавилонски произход, но повечето не са. Във всеки случай от всяка жена, почитаща този култ, се иска веднъж в живота си — как беше, Фаусте, между шестнайсет и трийсет, нали? — да иде в светилището на своята богиня и да чака там някой непознат да я хареса за нощта. Той хвърля в скута й дребна сребърна монета и тя трябва да стане и да тръгне с него независимо колко е грозен и отблъскващ. С това изпълнява дълга си към богинята и после се връща към безупречната чистота на нравите.

— Доколкото знам, някои го правят повече от веднъж — вметна Фауст. — Предполагам, че от голямо религиозно усърдие. Ако, разбира се, не е заради тръпката да опознаят някой чужд мъж.

— Трябва да видя това! — заяви Менандър, който отново гореше от момчешки ентусиазъм. — Добродетелни жени, казвате, съпруги и дъщери на заможни хора? И са длъжни да се отдадат на първия срещнат? И не могат да откажат при никакви обстоятелства? Юстиниан не би повярвал.

— Това е източен култ — обясни Фауст. — От Вавилонска Халдея. Колко странно, че не го познавате във вашата столица!

Това не му звучеше правдоподобно. Беше чувал, че в Константинопол се ширят какви ли не ориенталски култове, както и в самия Рим. Вече започваше да се чуди дали няма някакъв политически интерес в очевидното желание на посланика да представи Източната империя като опора на истинската набожност и добродетелност. Може би това имаше някаква връзка с условията на договора, който предстоеше да сключат, ала засега замисълът оставаше тайна.

Този ден не успяха да видят светите халдейски проститутки. Едва бяха преполовили пътя дотам, когато до слуха им достигна приглушен шум от множество гласове, идещ откъм Виа Субтеранеа пред тях. Щом се приближиха достатъчно, доловиха и отделни думи. Виковете бяха неясни и объркани, но като че прозираше един общ смисъл:

— Императорът е мъртъв! Императорът е мъртъв!

— Възможно ли е? — сепна се Фауст. — Дали съм чул правилно?

Но ето че думите отново прозвучаха, този път гръмки и недопускащи съмнение:

— ИМПЕРАТОРЪТ Е МЪРТЪВ! ИМПЕРАТОРЪТ Е МЪРТЪВ!

— Толкова скоро! — промълви Максимилиан с глас, който сякаш принадлежеше на мъртвец. — Нали нямаше да е днес!

Фауст го погледна внимателно. Лицето му беше бяло като платно, сякаш беше прекарал целия си живот в тези подземия, а очите му блестяха със студения зловещ блясък на шлифовани сапфири. Трудно беше да издържиш погледа на тези страшни очи.

Един мъж в жълтите одежди на някакъв азиатски култ тичаше право към тях, изгубил ума и дума от страх и объркване. Той понечи да изтласка Максимилиан до стената на тесния тунел, за да си проправи път, но Цезар го сграбчи и го стисна така, че човекът не можеше да помръдне, приближи лице до неговото и му нареди да му съобщи новината.

— Негово величество… — изхърка мъжът с фъфлещ сирийски акцент, облещил очи от ужас. — Мъртъв е. Пред двореца вече са запалили кладата. Преторианците са на улицата и се опитват да въдворят ред.

Максимилиан изломоти някакво проклятие и отблъсна сириеца с такава сила, че онзи се удари в стената.

— Трябва да отида в двореца — заяви той, обърна се и бързо закрачи нанякъде, без да каже дума повече, а двамата му слисани спътници го проследиха с поглед, докато се изгуби по пътя към Виа Субтеранеа.

Менандър беше съкрушен от новината.

— На нас мястото ни също не е тук — каза той.

— Така е — кимна Фауст.

— Редно ли е и ние да идем в двореца?

— Опасно е. Всичко може да се случи, когато императорът умира, а предполагаемия наследник го няма никакъв.

Фауст промуши ръка под неговата. Менандър се стресна, но тутакси проумя, че го прави, за да не ги раздели тълпата в нарастващия хаос на подземния град. Хванати под ръка, те се отправиха към най-близкия изход.

Новината вече се беше разнесла и по улиците като обезумели тичаха тълпи от хора. Фауст се опитваше да бърза, макар сърцето му да думкаше лудо от усилието, и буквално влачеше Менандър след себе си, проправяйки си безцеремонно път през множеството.

— Императорът е мъртъв! — викаха от всички страни. — Императорът е мъртъв!

Когато най-сетне се озоваха на дневна светлина, ясно пролича потресът, изписан върху лицата на околните.

Самият Фауст беше малко стреснат, макар че смъртта на император Максимилиан не му идваше като гръм от ясно небе. Но старецът беше седял на трона повече от четиридесет години — едно от най-дългите царувания в римската история, по-дълго дори и от Август. Може би отстъпваше единствено на дядо си, първия Максимилиан. Тези етруски императори бяха дълголетници. Фауст беше още върлинесто хлапе, когато тронът за последен път смени стопанина си, но тогава наследяването стана, както си му беше редът — великолепният млад принц, на когото предстоеше да стане Максимилиан II, седеше до леглото на баща си в последните му мигове и веднага след това се упъти към храма на Юпитер Капитолийски, за да получи от Сената клетва за вярност, както и всички полагащи се атрибути и титли.

Сега положението беше съвсем друго. Нямаше блестящ млад наследник, който да заеме трона, само жалкият Херакъл, изхитрил се някак да отсъства от столицата дори в деня на смъртта на родителя си. Понякога се случваха големи изненади, когато тронът се освободеше, а предполагаемият наследник не беше на линия, за да го заеме. Тъкмо така след убийството на Калигула беше дошъл на власт сакатият пелтек Клавдий. Така беше започнал възходът на Тит Галий след убийството на Каракала. И точно по този начин се беше възкачил на престола първият от етруските императори след смъртта на Теодосий, който бе надживял собствения си син Хонорий и беше умрял през 1168 година. Кой би могъл да каже накъде ще се наклонят везните в Рим още преди да е свършил този ден?

Сега дълг на Фауст беше да върне пратеника на Юстиниан жив и невредим в двореца на Северите, после да иде в Канцеларията и да чака развоя на събитията. Ала Менандър като че не осъзнаваше колко несигурно е положението. Той беше опиянен от шума и хаоса по улиците и с любопитството на турист искаше да тръгне към Форума, за да наблюдава събитията със собствените си очи. Наложи се Фауст малко да наруши дипломатическия етикет, за да го накара да се откаже от безумната си идея и да се прибере на сигурно място в резиденцията си. Менандър неохотно се съгласи, и то чак когато видя фалангата на преторианците — само на метри от тях щедро раздаваха удари наляво и надясно по всеки, който нарушаваше или изглеждаше, че нарушава реда.

Фауст беше последният служител, пристигнал в Канцеларията — тя се намираше точно срещу царския дворец. Канцлерът Лициний Обсеквенс го посрещна кисело.

— Къде беше досега, Фаусте?

— С посланика Менандър обикаляхме Катакомбите — също така кисело отвърна Фауст.

Пет пари не даваше за Лициний Обсеквенс, богат неаполитанец, проправил си път с подкупи до високата длъжност, пък и силно се съмняваше, че при новия император някой от двамата ще остане на поста си.

— Посланикът имаше голямо желание да посети светилището на Приап и други подобни места — злобничко добави той. — И се наложи да го заведем. Откъде можех да знам, че императорът се кани да мре точно днес?

— Да го заведете, казваш… С кого?

— С Цезар Максимилиан.

Лициний присви жълтеникавите си очи.

— Естествено! С твоя добър приятел Цезар. А мога ли да попитам къде е Цезар сега?

— Остави ни в мига, в който вестта за смъртта на императора стигна до Подземията. Нямам сведения къде може да се намира в момента. Предполагам, че е в императорския дворец. А Цезар Херакъл, който сега е наш император? Чул ли е някой нещо за него?

— Той е на северната граница.

— Нищо подобно. Той е в ловната си резиденция на езерото Неморензис. Изобщо не е ходил на север.

Лициний беше изумен.

— Сигурен ли си в това, което говориш, Фаусте?

— Абсолютно. Само преди два дни му писах и той пристигна още същата вечер, за да се срещне с пратеника Менандър. И аз бях там. — Тези думи предизвикаха нова гримаса на изумление и недоверие върху месестото лице на Лициний. Фауст вече се забавляваше от сърце. — А на другата сутрин отново замина за ловните си владения. Тази сутрин, след като научих за тежкото състояние на императора, още веднъж му писах с настояване да се върне в Рим. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Знаел си, че Цезар не е на границата, а на лов, и не си ми докладвал?

— Бях изцяло погълнат от задачата да се грижа за гръцкия посланик, твоя милост — високомерно изрече Фауст. — Която никак не е лека. Нито за миг не съм допускал, че не си осведомен за местопребиваването на Цезар Херакъл. Сигурно защото ми се струва съвсем естествено веднага след пристигането си да се срещне с канцлера и да се поинтересува от здравето на баща си, но изглежда подобно нещо не му е хрумнало и…

Той замълча насред думата, защото в този миг в стаята си проправи път Азелий Прокул, префектът на Преторианската гвардия. Това поначало се случваше рядко, но да бъде тук в деня на смъртта на императора му се стори направо немислимо. Лициний Обсеквенс, който и без това имаше вид на човек, притиснат в ъгъла, чак зяпна от изумление.

— Азелий? Какво…

— Писмо — дрезгаво проговори префектът. — От езерото Неморензис.

Той даде знак с вдигнат палец и един куриер в зелена униформа си проправи път през множеството. Човекът имаше съвсем измъчен вид, сякаш беше тичал без спиране от езерото до Рим. Той измъкна свитъка от джоба на туниката си и го подаде с трепереща ръка на Лициний Обсеквенс, който го грабна, отвори го и го прочете, после още веднъж. Когато най-сетне вдигна поглед към Фауст, на лицето му беше изписано безкрайно смайване.

— Какво пише? — попита Фауст.

Лициний като че беше изгубил дар слово.

— Цезар — най-сетне изрече той. — Тоест, негово величество императорът. Ранен е тази сутрин по време на лов и ще остане в резиденцията си. Повикани са императорските хирурзи.

— Ранен? Сериозно ли?

Лициний го изгледа безизразно.

— Пише само, че е ранен. Това е всичко. Цезар е бил ранен по време на лов. Императорът… Нали сега той е император? — Канцлерът имаше съвсем зашеметен вид, сякаш беше получил удар. — Знаеш ли нещо повече, човече? — обърна се той към вестоносеца. — Зле ли е ранен? Ти видя ли го? Кой отговаря сега за резиденцията?

Ала човекът не знаеше нищо. Писмото му било връчено от член на охраната, който му наредил незабавно да го отнесе в столицата, и това беше всичко.

Четири часа по-късно, докато обядваше с Менандър в двореца на Северите, Фауст обясни:

— От езерото цял следобед пристига писмо след писмо. Най-напред, че е ранен. После, че е ранен сериозно. След това и описание на раната — бил пронизан с копие от един от собствените си хора в бъркотията, докато се опитвали да убият обкръжен глиган. Нечий кон се изправил на задните си крака, когато не трябва. Следващото писмо гласеше, че лекарите дават надежда, а половин час по-късно — че Цезар умира. И накрая — че Цезар Херакъл е мъртъв.

— Не е ли редно да кажеш император Херакъл? — попита Менандър.

— Още не е сигурно кой е умрял пръв — дали император Максимилиан в Рим или Цезар Херакъл на Неморензис. Предполагам, че по-късно това ще се изясни. Но каква е разликата, освен ако не си историк? Мъртвият си е мъртъв. Дали е умрял като Херакъл Цезар или като Херакъл Август, той не става по-малко мъртъв, а брат му е следващият ни император. Можеш ли да повярваш? Че Максимилиан ще бъде император? Сега се плиска с тебе в купела на баптаите и участва в оргии, а в следващия момент вече седи на трона! Максимилиан! Това е последното, което си е представял — че ще стане император.

— Онзи гадател му го каза — напомни Менандър.

Фауст усети как го пронизва суеверна тръпка.

— Да! Кълна се в Изида, така е! А Максимилиан се разгневи, сякаш човекът го е проклел. Пък може и да е. — Той напълни чашата си с трепереща ръка. — Император! Максимилиан!

— Видя ли го вече?

— Още не. Не е прилично да хукна веднага при него.

— Нали си най-близкият му приятел?

— Да, да, така е. И без съмнение мога да извлека доста полза от това. — Тук Фауст си позволи да се подсмихне доволно. — Ако Херакъл беше станал император, аз щях да съм свършен, това е почти сигурно. Щяха да ме пенсионират и да ме пратят някъде в глухата провинция. Но ако Максимилиан е на власт, всичко се променя. Той ще има нужда от мен, разбираш ли? — Тази мисъл му хрумна едва сега, но колкото повече мислеше, толкова повече му харесваше. — Той никога не е бил в досег с дворцовите велможи, всъщност изобщо не ги познава, не знае на кого да вярва и от кого да се отърве. Аз съм единственият, който може да му даде добър съвет. Мога дори да стана канцлер, Менандре, даваш ли си сметка? Но тъкмо затова още не съм хукнал презглава при него. Пък и той е зает с жреците, изпълнява полагащите се за всеки нов император ритуали, а после сенаторите един по един му се заклеват във вярност и така нататък. Няма ли да е твърде явно да ида толкова бързо — неговият разпуснат и безсрамен сътрапезник, старият Фауст, чиято поява още първата вечер би била прекалено ясен сигнал, че е дошъл да си получи наградата за годините приятелство. Не, Менандре, никога не бих направил нещо толкова глупаво. Максимилиан няма да ме забрави. Предполагам, че утре ще е първото му салутацио — тогава ще мога да се появя и да…

— Първото какво? Тази дума не ми е позната.

— Салутацио ли? Би трябвало да я знаеш. На вашия език ще се преведе като „поздравления“. На имперски език обаче е един вид масова аудиенция за населението на Рим — императорът седи на трон във Форума, а хората минават да му поднесат поздравленията си. Тогава ще бъде най-подходящият момент да се появя пред него заедно с всички останали. За да ми се усмихне, да ми смигне и да каже: „Ела при мен, след като свършат всички тези глупости, Фаусте, защото имаме да обсъдим важни неща.“

— В Константинопол нямаме такъв обичай, салутацио — каза Менандър.

— Чисто римски обичай.

— Ние също сме римляни, както знаеш.

— Така е, но сте погърчени — а в твоя случай имаме романизиран грък. Вашите нрави са белязани от историята ви — старите ориенталски деспоти, фараоните, персийските царе, Александър Велики. А ние сме римляни от Рим. Някога сме имали република, която всяка година избирала управниците си, знаеш ли го? Двама достойни мъже, избирани от Сената, които си делели властта, а след изтичането на годината слизали от сцената, за да дойдат на тяхно място нови двама. Живели сме така стотици години, управлявани от консули, докато възникнали непреодолими проблеми и Август Цезар трябвало да промени системата. Ала ние все още сме запазили нещичко от тази някогашна достойна за уважение република. И това салутацио е оттогава.

— Разбирам.

Менандър никак не беше впечатлен и след като известно време седя мълчаливо над чашата си, най-сетне наруши мълчанието:

— Мислиш ли, че принц Максимилиан може да е организирал убийството на брат си?

— Какво?

— Не е толкова трудно да се инсценира нещастен случай по време на лов. Историята познава не един пример. Дори и аз още от самото начало забелязах какво презрение изпитва Максимилиан към брат си. И става така, че старият император е на смъртен одър, а на трона ще седне непопулярният и за нищо негоден Херакъл. Ето защо твоят приятел Цезар, дали от загриженост за доброто на империята или просто от любов към властта, решава да премахне Херакъл тъкмо тогава, когато старият император изживява последните си часове. После убиецът също намира смъртта си, за да не проговори, в случай че се проведе разследване и го подложат на мъчения. И ето Херакъл е отстранен, а на престола сяда Максимилиан III Август. Не е невъзможно. Не знаеш ли случайно какво е станало с човека, пробол с копието си принц Херакъл?

— Самоубил се час след нещастието от чувство за вина. Мислиш ли, че Максимилиан го е подкупил да стори и това?

Менандър се усмихна замислено, но не каза нищо. Фауст си даде сметка, че за него това е просто игра на ума.

— Доброто на империята — каза той — е нещо, върху което Максимилиан никога не се е замислял особено. Ако си слушал внимателно какво говори, щеше и сам да стигнеш до този извод. Колкото до любовта към властта, мисля, че у него няма и намек за подобно нещо. Видя го как се разяри, когато онзи идиот, гадателят, му каза, че ще бъде герой на империята. „Подиграваш ми се в лицето!“ — това бяха думите му или нещо в този дух. А после, когато онзи продължи да вещае, че ще стане император… — Фауст се изсмя. — Не, приятелю, няма никакъв заговор. Дори и насън Максимилиан не се е виждал като император. Случилото се с принц Херакъл е просто нещастие. Боговете отново си правят шега с нас. И имам чувството, че нашият нов император трудно ще се примири с тази приумица на съдбата. Нещо повече, бих казал, че тази вечер в Рим едва ли има по-нещастен човек от него.

— Горкият Рим! — продума Менандър.

Да, имаше салутацио още на следващия ден. Фауст не беше сбъркал. Вече се оформяше опашка, когато пристигна във Форума три часа след изгрев, изкъпан, обръснат и издокаран в най-хубавата си тога.

Максимилиан беше там, седнал на трона пред храма на Юпитер Император, великолепен в пурпурната си императорска тога, обточена със злато, и лавровия венец на главата. Беше блестящ, както подобава на един нов император — изправен, спокоен и изящен, почти божествен с непостижимото благородство на лишеното от всякакъв израз лице. Сърцето на Фауст подскочи от гордост при вида му. Какъв великолепен актьор беше Цезар, какъв ненадминат измамник! *

Не, вече не биваше да го нарича Цезар дори в мислите си. Чудо на чудесата, сега той беше Август, Максимилиан III Римски!

Преторианците грижливо следяха за реда на опашката. Изглежда сенаторите вече бяха минали, защото Фауст не видя нито един. Така беше редно — те първи да поздравят новия император. Той с удоволствие забеляза, че е дошъл тъкмо навреме, за да се нареди заедно с чиновниците на покойния император. Някъде напред зърна канцлера Лициний, министъра на хазната, главния управител на императорската спалня, личния ковчежник на императора, началника на конницата и кого ли не още, като се стигне до по-дребните риби като началника на строителните работи, завеждащия гръцката кореспонденция, секретаря на Съвета, началника на отдела по прошенията. Фауст кимна и размени усмивки с няколко души, но не заговори с никого. Знаеше, че сега се отличава сред останалите не само заради ръста и внушителното си тегло, но и защото всички си даваха сметка, че е най-близкият приятел на новоизлюпения император, а това безспорно означаваше издигане в йерархията, което скоро щеше да добие определена форма. Помисли си, че докато си чака реда, златният ореол на властта сигурно вече сияе над главата му.

Опашката се придвижваше много бавно. Един по един чакащите заставаха пред Максимилиан, за да му въздадат полагащите се почести и да го уверят във верноподаническите си чувства. Императорът отговаряше с усмивка, с кратки фрази, с дружелюбни жестове. Фауст беше изумен от спокойната му увереност. Изглежда всичко това му доставяше удоволствие. Може би беше просто изкусна преструвка, но Максимилиан създаваше впечатлението, че не покойният Херакъл, а той самият цял живот е бил готвен за мига, в който ще се издигне до върховете на властта.

Най-сетне Фауст застана пред императора.

— Ваше величество — смирено промълви той, наслаждавайки се на приятния привкус на думите.

Поклони се, коленичи и притвори очи в предвкусване на чудото. Стани, Фауст Флавий Константин Цезар, ти си имперският канцлер на третия Максимилиан — това бяха думите, които очакваше да чуе от императора.

Той се изправи. Императорът не каза нито дума. Слабото му младежко лице беше сериозно и тържествено. Сините му очи гледаха хладно и сурово. Най-леденият поглед, който Фауст беше виждал някога.

— Ваше величество — повтори той малко по-остро и добави ласкаво, с усмивка, както винаги досега: — Каква ирония на съдбата, Максимилиане! Как си играе тя с живота ни! Император! Император! И съм сигурен, че това ще ти достави удоволствие, господарю!

Погледът на Максимилиан беше все така леден, но на устните му трепна нещо като нетърпение, а може би раздразнение.

— Говориш, сякаш ме познаваш — изрече императорът. — Познаваш ли ме? А аз познавам ли те?

И това беше всичко. Той го отпрати с едва доловимо движение на пръстите и Фауст разбра, че вече няма работа тук. Думите на императора отекваха гръмко в главата му, докато излизаше от храма и вървеше по пътеката между Форума и Палатина. Познаваш ли ме? А аз познавам ли те?

Да. Той познаваше Максимилиан и Максимилиан го познаваше. Това беше шега, Цезар се забавляваше за негова сметка при тази първа среща, откакто обстоятелствата се бяха променили. Ала имаше неща, които не се бяха променили и не биха могли. Никога. Двамата с принца толкова пъти бяха посрещали зората заедно и никаква промяна не би накърнила приятелството им, колкото и чудодейно да се беше отразила върху Максимилиан смъртта на брат му.

И все пак…

Все пак…

Да, това беше шега, но жестока шега, както и да го погледнеш. Фауст знаеше, че принцът може да бъде жесток, но не и спрямо него, поне досега. Може би дори и сега. Тези негови думи сигурно бяха просто закачка. Да, безобидна закачка, друго не можеше да бъде. Странното чувство за хумор на Максимилиан се проявяваше дори в деня, в който се възкачваше на престола.

Фауст се довлече някак до дома си.

През следващите три дни не се виждаше почти с никого. Канцеларията, както и всички други учреждения, щеше да остане затворена през цялата следваща седмица заради погребението на стария император Максимилиан и сина му, после предстоеше церемонията по официалното въвеждане в длъжност на новия император. Самият Максимилиан сега беше недосегаем за Фауст, достъп до него имаха само най-висшите длъжностни лица в държавата. По време на официалния траур улиците бяха тихи и пусти. Дори в Подземията липсваше обичайното оживление. Фауст си остана у дома, но бе твърде потиснат, за да повика своята нумидийка. Един ден се затътри до двореца на Северите, за да навести Менандър, но там му казаха, че пратеникът в качеството си на представител на василевс Юстиниан е бил повикан в двореца за разговори и ще остане там, докато всички обсъждания приключат.

На четвъртия ден Менандър се върна. Фауст видя носилката му да прекосява Палатина и тутакси се втурна да го поздрави. Може би гъркът му носеше някаква вест от Максимилиан.

Предположението му се оказа правилно. Менандър му подаде навит пергамент, запечатан с императорския печат.

— Императорът ми даде това за теб.

Фауст нямаше търпение да го отвори веднага, но не беше разумно. Сърцето му се свиваше при мисълта какво би могъл да му каже Максимилиан, затова предпочете да не чете писмото в присъствието на гърка.

— А императорът? — попита той. — Добре ли е?

— Много добре. Все още не го тревожат с държавни дела. Справя се великолепно с новото си положение. Може би грешиш, приятелю, като смяташ, че управлението на държавата не го интересува. На мене ми се струва, че много му харесва да бъде император.

— Той е способен на големи изненади понякога — каза Фауст.

— Мисля, че си прав. Както и да е, моята задача тук е приключена. Благодаря ти за приятната компания, приятелю Фаусте, и за възможността, която ми даде, да се сближа с бившия Цезар Максимилиан. Това беше една наистина щастлива случайност. Дните, които прекарах с Цезар в Подземния свят, до голяма степен улесниха преговорите ни относно военния съюз.

— Значи се договорихте?

— Определено. Негово величество ще се ожени за сестрата на император Юстиниан, Сабатия, вместо непрежалимия си брат. Той ще поднесе в дар на невястата си великолепни накити, едни чудесни опали. Лично ми ги показа. Естествено, ще има и военна подкрепа. Източната империя ще прати най-добрите си легиони в помощ на вашия император, за да разбие варварите по границите ви. — Лицето на Менандър сияеше от удоволствие. — Според мен всичко мина чудесно. Утре си заминавам. Надявам се да ми пратиш малко от онова благородно вино от Галия Транзалпина, с което ме почерпи първия ден. Аз също имам подаръци за теб, приятелю. Дълбоко съм ти благодарен за всичко. И особено за светилището на Приап и купела на баптаите, а, приятелю Фаусте?

Гъркът му смигна закачливо.

Фауст разгърна пергамента в мига, в който се отърва от Менандър.

Ти каза, че дните на величие си отминали за нас, Фаусте. Помниш ли, онзи ден на тържището на магьосниците? Не, Фаусте, грешиш. Още не е свършено с нас. Ние едва сега започваме. Иде нова зора и изгрява ново слънце.

М.

А под този небрежно надраскан инициал стоеше официалният подпис на негово величество император Максимилиан Тиберий Антоний Цезар Август.

Фауст получи щедра пенсия, а когато се срещнеха с Максимилиан, което се случваше от време на време през първите месеци от царуването му, императорът беше доста приветлив и винаги намираше добра дума за него, макар че старото им приятелство си беше отишло безвъзвратно. На втората година от управлението си Максимилиан замина на север, където го чакаха легионите на царствения му шурей Юстиниан, и остана на границата седем години, водейки тежки битки с варварите. Последните години от живота на Фауст.

Северните войни на Максимилиан III приключиха с пълен триумф. Рим вече нямаше да бъде притесняван от нашествениците. Това беше важна повратна точка в историята на империята, която сега можеше да очаква разцвет и благоденствие, каквито не бяха виждани от времето на Траян, Адриан и Антонин Пий четири столетия по-рано. Двама могъщи императори с името Максимилиан бяха оставили своята следа в историята на Рим, но третият с право беше наречен от народа си Максимилиан Велики.