Ритуали на съзряването

1

Известно време на Акин му се струваше, че Земята е диво и странно място,

а изобилието ? от живот – почти ужасяващо в своята сложност. На Чкахичдак

изобилието беше само потенциал, съхранен в паметта на обитателите му и в

семената, клетките и банките с генетични образци. Самата Земя все още

представляваше една огромна биологична банка, която успява да запази

екологията си в равновесие с малко помощ от оанкалите.

Акин не можеше да направи нищо на четвъртата планета – или Марс, както я

наричаха човеците – преди да е претърпял метаморфозата си. Обучението му

също бе стигнало до най-далечната си възможна точка преди метаморфозата.

Учителите му го бяха пратили обратно вкъщи. Тиикучак, сега в

разбирателство с него и със себе си, изглеждаше доволно, че се прибира. А

Декиат бе просто привързано към Акин. Дори Дичаан не предложи да го

оставят на кораба, когато дойде да вземе Акин и Тиикучак.

Но щом достигнаха Земята, Акин усети порив да се махне от Декиат и от

всички останали за малко. Искаше да види някои от приятелите си от

съпротивата, преди метаморфозата му да започне… преди да се е променил до

неузнаваемост. Трябваше да им каже какво е станало, какво предложение има

за тях. Също така имаше нужда от авторитетни човеци за съюзници. Първо се

сети за хора, които бе посещавал по време на скитанията си – мъже и жени,

които го познаваха като малкия, почти човешки изглеждащ мъж. Но не му се

искаше да ги вижда. Все още не. Усещаше, че нещо го дърпа към едно друго

място – място, където хората почти не го познаваха. Не беше стъпвал там

от тригодишен. Смяташе да отиде във Феникс – при Гейб и Тейт Риналди,

където се бе родила обсебеността му от бунтовниците.

Настани Декиат при родителите си и забеляза, че Тиикучак е започнало да

прекарва все повече време с Дичаан. Погледа ги с тъга, знаейки, че губи

най-близката си роднина за втори и последен път. Ако то решеше по-нататък

да помогне в трансформирането на Марс, нямаше да го направи нито като

партньор, нито дори като потенциален партньор. Превръщаше се в мъжки

индивид.

Отиде да види Маргит, която сега беше кафява на цвят, с партньори,

бременна и доволна.

Помоли родителите си да намерят женски партньор за Декиат.

И тръгна към Феникс. Най-много искаше да види Тейт, докато все още

прилича на човек. Искаше да ? каже, че е спазил обещанието си.

2

Феникс все още беше повече град, отколкото село, но вече изглеждаше

съвсем занемарен. Акин не можеше да спре да го сравнява с онзи Феникс,

който пазеше в спомените си.

По улиците имаше боклуци. Изсъхнали бурени, остатъци от храна, отпадъци

от дърво, парцали, хартия. Някои от къщите бяха празни. Две от тях бяха

частично разрушени. Други изглеждаха на ръба на срутването.

Акин влезе в града открито, както винаги, когато посещаваше селищата на

бунтовниците. Само веднъж бяха стреляли по него. Не беше нищо повече от

дребна болезнена неприятност. Ако беше човек, щеше да умре. Акин просто

избяга и се самоизлекува. Лилит го беше предупредила, че не трябва да

допуска бунтовниците да виждат как тялото му се лекува; че гледката на

затваряща се пред очите им рана може да ги изплаши. А човеците бяха най-

опасни и непредсказуеми, когато се страхуваха.

Докато минаваше по улиците на Феникс, към него имаше насочени пушки.

Значи, Феникс вече беше въоръжен. Виждаше оръжия и хора на прозорците,

въпреки че май хората се стремяха да останат незабелязани. Няколко души,

които или работеха, или се мотаеха на улицата, вторачиха погледи в него.

Най-малко двама от тях бяха твърде пияни, за да го забележат.

Прикрити оръжия и открито пиянство.

Феникс умираше. Един от пияниците беше Мейси Уилтън, който бе играл

ролята на баща на Амма и Шкахт. Другият беше Стансио Ройбал, съпругът на

Неси, жената, която бе искала да ампутира сетивните пипала на момичетата.

А къде бяха Колина Уилтън и Неси? Как така бяха оставили партньорите си –

съпрузите си – да лежат почти или напълно в безсъзнание в калта.

И къде беше Гейб?

Стигна до къщата, в която беше живял с Тейт и Гейб, и се спря пред

стълбите, за кратко неспособен да събере смелост да се изкачи до

верандата и да почука по вратата с кокалчетата на ръката си, както

правеха човеците. Къщата беше заключена и изглеждаше добре поддържана,

но… кой ли живееше в нея сега?

Мъж с пушка излезе на верандата и погледна надолу. Гейб.

– Говориш ли английски? – попита, насочил оръжието си към Акин.

– Винаги съм го правел, Гейб. – Направи пауза, за да има време мъжът да

го огледа. – Аз съм Акин.

Мъжът продължи да се взира в него, огледа го от едната страна, след това

се премести леко, за да го види и от другата. Все пак Акин се беше

променил, беше пораснал. Гейб изглеждаше по същия начин.

– Притеснявах се, че може да си горе на хълмовете или в друго село – каза

Акин. – Но никога не ми е минавало през ума да се тревожа, че може и да

не ме познаеш. Върнах се, за да спазя едно обещание, което дадох на Тейт.

Гейб не каза нищо.

Акин въздъхна и се приготви да чака. Беше малко вероятно някой да стреля

по него, докато стои неподвижен, с ръце на показ и нищо заплашително в

позата му.

Около него се събраха мъже в очакване на някакъв знак от Гейб.

– Провери го – каза Гейб на един от тях.

Мъжът опипа тялото на Акин с груби ръце. Това беше Гилбърт Сен. Той и

жена му Ан някога бяха взели страната на Неси, убедени, че сетивните

пипала трябва да бъдат премахнати. Акин не му каза нищо. Само чакаше,

забил поглед в Гейб. Човеците имаха нужда от непоклатимия, явен поглед с

очите. Мъжките сред тях го уважаваха. Женските го считаха за сексуално

интригуващ.

– Твърди, че е онова дете, което купихме преди около двайсет години –

каза Гейб на мъжете. – Твърди, че е Акин.

Мъжете погледнаха Акин враждебно и с недоверие. Акин не показа с нищо, че

е забелязал това.

– Няма червеи – каза единият. – Не би ли трябвало вече да са му

поникнали?

Никой не отговори. Акин не го направи, защото не искаше да му казват да

мълчи. Носеше само чифт къси панталонки, както когато живееше сред тези

хора. Насекомите вече не го хапеха. Беше се научил да прави тялото си

безвкусно за тях. Беше тъмен на цвят, даже кафяв, дребен, но очевидно

силен. И със сигурност не беше изплашен.

– Възрастен ли си? – попита го Гейб.

– Не – отговори му приглушено.

– Защо?

– Още съм малък.

– Защо дойде?

– За да ви видя с Тейт. За известно време вие бяхте моите родители.

Пушката трепна леко.

– Приближи се.

Акин се подчини.

– Покажи ми езика си.

Акин се усмихна, след което показа езика си. И сега изглеждаше също

толкова нечовешки, колкото когато Гейб го бе зърнал за първи път.

Гейб се отдръпна, пое дълбоко въздух. Отпусна пушката и тя вече сочеше

към земята.

– Значи, си ти.

Акин протегна ръката си почти срамежливо. Човешките същества често се

ръкуваха. Няколко от тях бяха отказвали да стиснат неговата.

Гейб хвана ръката и я стисна, после сграбчи Акин за рамената и го

прегърна.

– Не мога да повярвам – не спираше да повтаря. – Не мога да повярвам, по

дяволите.

– Всичко е наред – каза на другите мъже. – Наистина е той!

Те продължиха да ги гледат още малко и се разотидоха. Наблюдавайки ги,

без да се обръща, Акин остана с впечатлението, че са разочаровани – че

биха предпочели да го набият, вероятно и убият.

Гейб вкара Акин в къщата, където всичко беше както преди: прохладно,

мрачно и чисто. Тейт лежеше на дълга пейка, допряна до стената. Обърна

глава, за да го види, и той прочете болка в изражението ?. Не го позна,

разбира се.

– Падна – каза Гейб. В гласа му също имаше дълбока болка. – Йори се грижи

за нея. Помниш Йори, нали?

– Помня я – каза Акин. – Йори беше казала някога, че ще напусне Феникс,

ако хората тук започнат да правят оръжия.

Гейб го изгледа странно.

– Оръжията са необходими. Похитителите научиха всички ни на това.

– Кой…? – попита Тейт. И след това, с удивление: – Акин?

Той отиде и коленичи до нея, взе ръката ? в своята. Не му хареса леко

киселата ? миризма, нито бръчките около очите ?. Колко болка ? бе

причинена?

Колко помощ биха приели тя и Гейб?

– Акин – повтори той. – Как падна? Какво се случи?

– Същият си – каза тя и докосна лицето му. – Искам да кажа, още не си

пораснал.

– Да. Но спазих обещанието си. Намерих… Може би намерих отговор за вашите

хора. Но ми кажи как се нарани.

Не беше забравил нищо от нея. Бързият ? ум, склонност-та ? да се държи с

него като с малък възрастен, усещането, което идваше от нея, че не може

да ? има пълно доверие: че е достатъчно непредсказуема, за да му носи

леко безпокойство. И въпреки това я бе приел и харесал от първия момент,

прекаран с нея. Това, че сега видът ? беше толкова променен, го

притесняваше повече, отколкото би могъл да си представи. Беше отслабнала

и цветът на кожата ?, също като миризмата ?, се беше влошил. Изглеждаше

прекалено бледа. Почти сива. И косата ? бе започнала да посивява. Жълтото

в нея беше много по-малко от преди. Беше прекалено слаба.

– Паднах – каза тя. Очите ? бяха същите. Сега изучаваха лицето му, тялото

му. Тя взе едната му ръка и я огледа. – Господи – прошепна.

– Изследвахме територията – каза Гейб. – Изгуби равновесие и падна по

един наклон. Занесох я до Салвидж. – Той направи пауза. – Старият лагер

сега е отделен град. Там живеят хора постоянно. Но си нямат собствен

доктор. Някои от тях ми помогнаха да я донеса до Йори. Беше… Беше много

зле. Но вече се оправя.

Не се оправяше. Умираше.

Акин докосна лицето ?, за да я накара да отвори очи. Човеците изглеждаха

напълно отсъстващи, когато бяха със затворени очи. Можеха да изключат

цялото си визуално усещане и да се отделят от света между стените на

собствената си плът.

– Кога се случи? – попита той.

– Боже. Ами преди два, близо три месеца.

Беше страдала толкова дълго. Гейб не бе потърсил оолои, за да ? помогне.

Всяко оолои би го направило, без да иска нищо в замяна от човеците. Дори

някои мъжки и женски биха могли да помогнат. Той вярваше, че и самият той

би могъл. Беше ясно, че тя ще умре, ако не се направи нещо.

Какъв беше етикетът при заявяване на желание да спасиш нечий живот по

неприемлив начин? Ако Акин помолеше по грешния начин, Тейт щеше да умре.

Най-добре да не пита изобщо. Или все още не. А може би най-добре никога.

– Върнах се да ти кажа, че спазих обещанието си – каза той. – Не знам

дали вие и останалите ще приемете предложението ми, но това ще означава

да си върнете плодовитостта и… да получите свое собствено място за живот.

Сега очите ? бяха широко отворени и вторачени в него.

– Какво място? – прошепна тя.

Гейб беше дошъл при тях и гледаше надолу.

– Къде? – настоя той.

– Не може да е тук – каза Акин. – Ще трябва да построите изцяло нови

градове в нова среда, да възприемете нов начин на живот. Няма да е лесно.

Но съм намерил хора – други конструкти, – които ще помогнат това да се

случи.

– Къде, Акин? – прошепна тя.

– На Марс – каза простичко той. Те го изгледаха в мълчание. Нямаше

представа какво точно знаят за Марс, затова побърза да ги успокои. –

Можем да променим планетата, за да поддържа човешки живот. Ще започнем,

щом достигна зрялост. Това ще е моята работа. Никой друг не смята, че е

толкова наложително да се прави такова нещо.

– Марс? – попита Гейб. – И да оставим Земята на оанкалите? Цялата Земя?

– Да.

Акин отново застана с лице към Гейб. Мъжът трябваше да разбере възможно

най-бързо, че Акин говори сериозно. Той трябваше да има основание да

повери Тейт на Акин. А Тейт се нуждаеше от нещо, заради което да продължи

да живее. На Акин му мина през ума, че е възможно тя да се е изморила от

дългия си, безсмислен живот. Това, осъзна той, е нещо, което никога не би

хрумнало на оанкалите. Те не биха го разбрали, дори и да им го кажеха в

прав текст. Някои от тях биха го приели без разбиране. Повечето не биха.

Акин обърна лице към Тейт.

– Бил съм оставен с вас толкова време, за да можете да ми покажете дали

това, което са ви причинили, е било правилното нещо. Не са могли да

преценят сами. Били са толкова… притеснени от генетичната ви структура,

че не са били способни да направят, или дори да си помислят да направят

това, което ще направя аз.

– Марс? – изрече тя. – Марс?

– Мога да ви го дам. Другите ще ми помогнат. Но… вие с Гейб трябва да ми

помогнете да убедя бунтовниците.

Тя погледна нагоре към Гейб.

– Марс – прошепна и някак успя да поклати глава.

– Проучих го – каза Акин. – И сега можете да оцелеете там, но ще ви е

нужна защита или ще трябва да сте под земята или в някаква постройка. Има

твърде много ултравиолетово лъчение, атмосфера от въглероден диоксид и

никаква течна вода. И е студено. Винаги ще бъде по-студено от тук, но

можем да направим мястото по-топло от сега.

– Как? – попита Гейб.

– С помощта на модифицирани растения и по-късно – животни. Оанкалите са

ги използвали и преди, за да създават живи светове от мъртви планети.

– Оанкалски растения? – попита Гейб. – Не земни?

Акин въздъхна.

– Ако нещата, които оанкалите са променили, им принадлежат, значи, вие и

всички хора тук също им принадлежите.

Мълчание.

– Изменените растения и животни работят по-бързо от който и да е

организъм на Земята. Те са ни необходими, за да подготвим сравнително

бързо пътя за вас. Оанкалите няма да ви позволят да си възстановите

плодовитостта тук, на Земята. Сега сте по-стари, отколкото е било

нормално за хората преди. Можете да живеете още дълго, но искам да

заминете възможно най-скоро, за да можете да отгледате деца там, както

майка ми тук, и да ги научите да познават себе си.

Очите на Тейт се бяха затворили отново. Тя сложи ръката си върху тях и

Акин устоя на порива да я махне оттам. Плачеше ли?

– Вече сме изгубили почти всичко – каза Гейб. – А сега ще изгубим и света

си, заедно с всичко на него.

– Не всичко. Ще можете да вземете каквото поискате. А и ще засадим земна

флора, щом средата там стане годна да я поддържа. – Той се подвоуми. –

Растенията, които растат тук… Малко от тях ще виреят там навън. Но пък

много от планинските растения ще могат да растат там.

Гейб поклати глава.

– И всичко това ще се случи в рамките на нашия живот?

– Ако се пазите, ви предстоят още два пъти повече години живот от

натрупаните досега. Ще доживеете да видите с очите си как земни растения

виреят на открито на Марс.

Тейт махна ръка от лицето си и го погледна.

– Акин, сигурно ми остава около месец живот – каза. – До този момент, не

исках да живея изобщо. Но сега… Можеш ли да извикаш някой да ми помогне?

– Не! – възрази Гейб. – Нямаш нужда от помощ. Ще се оправиш!

– Ще умра! – Тя събра сили да го изгледа гневно. – Вярваш ли на Акин? –

попита го.

Той премести погледа си от нея към Акин, задържа го върху него, докато ?

отговаряше:

– Не знам.

– Какво, да не мислиш, че лъже?

– Нямам идея. Той е просто хлапе. Децата лъжат.

– Така е. Мъжете също лъжат. Но не си мисли, че след всичките тези години

ще можеш да ме излъжеш. Ако има нещо, за което да живея, искам да живея!

Да не би да казваш, че трябва да умра?

– Не. Разбира се, че не.

– Тогава ме остави да получа единствената възможна помощ. Йори се е

отказала да ме спасява.

Гейб изглеждаше така, сякаш има какво още да възрази, но единственото,

което направи, бе да я погледне. Момент по-късно се обърна към Акин:

– Доведи някого да ? помогне – каза.

Акин си спомни, че го беше чувал да кълне със същия тон. Само човеците

бяха способни на това: да казват „Доведи някого да ? помогне“ с устните

си и „Проклета да е!“ с гласовете и телата си.

– Аз мога да ? помогна – каза Акин.

И внезапно осъзна, че двамата го гледат с подозрение, основанието за

което той изобщо не разбираше.

– Помолих да ме обучат – каза им. – Защо ме гледате така?

– Ако не си оолои – каза Гейб, – как така можеш да лекуваш?

– Казах ви, помолих да ме научат. Учителят ми беше оолои. Не мога да

правя всичко, което то може, но мога да помогна на тъканите и костите ви

да заздравеят. Мога да накарам органите ви да се поправят сами, дори и

онези, които не могат да се регенерират.

– Не бях чувал, че мъжките са способни на това – каза Гейб.

– Едно оолои ще се справи по-добре. Ще получите и наслада от това, което

прави. Най-сигурното в моя случай ще е да ви приспя.

– Това би направил и ако си дете оолои, нали? – попита Тейт.

– Да. Но ще продължа да го правя и когато порасна. Оолоите се променят и

добиват физическата способност да вършат повече неща.

– Не ми трябват повече неща – каза Тейт. – Искам да бъда излекувана… от

всичко. Това е.

– Само това мога.

Гейб издаде кратък, нечленоразделен звук.

– Още можеш да жилиш, нали?

Акин потисна импулса да се изправи и застане лице в лице с Гейб. Тялото

му беше дребно в сравнение с това на Гейб. Но дори и да беше по-едър,

нямаше да има смисъл от физическа конфронтация. Той само изгледа мъжа.

След малко Гейб се приближи и се наведе над Тейт.

– Наистина ли искаш да му позволиш да го направи?

Тя въздъхна, затвори очи.

– Умирам. Естествено, че искам.

Той също въздъхна и погали леко косите ?.

– Да. – Обърна се и изгледа Акин свирепо. – Добре, прави каквото там

правиш.

Акин стоеше неподвижно и мълчеше. Продължаваше да наблюдава Гейб,

отвратен от отношението на мъжа, сигурен, че страхът за Тейт не е

единственият му източник.

– Е? – каза Гейб, като се изправи и погледна изотгоре.

Високите мъже правеха така. С това целяха да сплашат другия. Някои от тях

искаха да се бият. Гейб просто желаеше да изтъкне нещо, което не беше в

позицията да изтъква.

Акин чакаше.

Тейт каза:

– Излез, Гейб. Остави ни насаме за малко.

– Да те оставя с него?!

– Да. Веднага. Писна ми да се чувствам като настъпено лайно. Хайде.

Той тръгна. За него беше по-добре да ги остави, защото тя го иска от

него, отколкото да го направи под натиска на Акин. Акин би предпочел да

го остави да си тръгне тихо, но не посмя.

– Гейб – каза, докато мъжът излизаше навън.

Гейб спря, без да се обръща.

– Стой на вратата. И едно прекъсване би могло да я убие.

Гейб затвори след себе си, без да промълви. Тейт мигновено издиша с нещо

като стенание. Погледна към вратата, после към Акин.

– Трябва ли да правя нещо?

– Не. Просто ме изтърпи до себе си на тази пейка.

Не изглеждаше притеснена от това.

– Достатъчно малък си – каза му. – Идвай.

Не беше по-дребен от нея.

Намести се между нея и стената съвсем внимателно.

– Все още разполагам само с езика си за работа – каза. – Това означава,

че ще изглежда все едно те хапя по врата.

– И преди си го правил, когато ти давах.

– Знам. Но явно сега това изглежда по-страшно и подозрително.

Тя се опита да се засмее.

– Нали не мислиш, че ще влезе? Наистина може да умреш, ако някой се опита

да ни раздели.

– Няма. Отдавна се е научил да не прави такива неща.

– Добре. Няма да заспиш толкова бързо, колкото ако бях оолои, защото не

мога да те ужиля до безсъзнание. Ще трябва да убедя тялото ти да свърши

цялата работа. Сега не мърдай.

Прегърна я с една ръка, за да може да я задържи в същата позиция, когато

изпадне в безсъзнание, и допря устата си до врата ?. От този момент

нататък, единственото, което усещаше, бе нейното тяло: ранените му

органи, лошо зарасналите счупвания… и събудилото се старо заболяване –

хорея на Хънтингтън. Дали тя знаеше? Дали болестта беше причината за

падането ?? Възможно беше. А може и да беше паднала нарочно, надявайки се

да избяга от болестта.

Сухожилията на гърба ? бяха разтегнати и навехнати. Един от хрущялните

дискове между прешлените на врата ? беше изместен. Капачката на лявото ?

коляно беше натрошена. Бъбреците ? бяха увредени. И двата. Как бе успяла

да си причини това? От колко високо бе паднала?

Лявата ? китка също беше счупена, но някой я беше наместил и вече бе

почти заздравяла. Имаше и две ребрени фрактурки, и те почти излекувани.

Акин се изгуби в работата – в удоволствието – да открива наранявания и да

стимулира способностите на тялото ? за самолечение. Накара тялото ? да

произвежда ензим, който изключва гена на хореята на Хънтингтън. Генът

щеше да стане активен отново в един по-нататъшен момент. На нея ?

трябваше оолои, което да реши проблема с болестта завинаги, преди да

напусне Земята. Той не можеше да подмени смъртоносния ген или да излъже

тялото ? да използва гени, които не е използвало отпреди раждането ?. Не

можеше да ? помогне да започне да произвежда чисти от болестния ген

яйцеклетки. Повече от това не се осмели да направи.

3

Прекъсването на изцерителния процес от страна на Гейб доведе до

единствения сериозен разрив в паметта, който Акин беше преживявал.

Всичко, което си спомняше от него след това, бе внезапната агония.

Въпреки предупреждението от страна на Акин, въпреки убедеността на Тейт,

Гейб беше влязъл в стаята, преди лечението да е приключило. По-късно Акин

разбра, че Гейб бе нахлул, защото минавали часове, а от Акин и Тейт

нямало и звук. Притеснил се за Тейт, изплашил се, че нещо лошо се е

случило, нямал доверие на Акин.

Намерил Акин видимо в безсъзнание, с устни, допрени до врата на Тейт.

Акин изглеждал така, сякаш дори не диша. Тейт също. Плътта ? била хладна

– почти студена – и това ужасило Гейб. Бил сигурен, че тя умира,

страхувал се, че може би вече е умряла. Изпаднал в паника.

Първо се опитал да издърпа Тейт от хватката, като с това дал знак на Акин

на някакво ниво, че нещо не е наред. Но вниманието на Акин било прекалено

погълнато от Тейт. Тъкмо бил започнал да се откъсва от нея, когато Гейб

го ударил. Гейб се опасявал, че Акин може да го ужили. Не сграбчил Акин,

нито се опитал да го издърпа от Тейт. Вместо това се пробвал да избута

Акин с бързи, силни удари.

Първото кроше почти откъснало Акин. Наранило го повече от всичко в живота

му до този момент и той не успял да спре болката, преди част от нея да

премине в Тейт.

Поне успял да не я отрови. Не осъзнавал, че е започнала да крещи.

Продължавал да я държи като по рефлекс. Това, заедно с факта, че е по-

силен от по-едрия Гейб, му позволило да се оттегли от нервната система на

Тейт и след това от тялото ?, без да причинява сериозни наранявания… и

смърт. По-късно беше изумен от това, което е направил. Учителят му беше

казал, че мъжките нямат нужния контрол за това. Мъжките и женските

оанкали избягваха да лекуват не само защото нямаше нужда от тях като

лечители, но и защото беше по-вероятно да убият някого случайно,

отколкото оолоите. Подобни намеси и прекъсвания или дори самите субекти

на лечението можеха да ги накарат да убият по неволя. В такава ситуация

даже Гейб беше в опасност. Акин би могъл да го удари сляпо и по рефлекс.

Но не го направил.

Само тялото му се свило от болка в ембрионална поза и останало да лежи

така, по-уязвимо от всякога и в абсолютно безсъзнание.

4

Когато отново започна да възприема околния свят, Акин установи, че не

може да се движи и говори. Лежеше вцепенен, знаеше само, че от време на

време около него се появяват човеци. Те гледаха към него, сядаха до него,

но не го докосваха. За известно време не можеше да каже нито кои са те,

нито къде се намира той самият. По-късно сравни този период с най-ранното

си детство. Беше време, за което има спомен, но в което няма участие. Но

като бебе някой го хранеше, къпеше и държеше в ръце. Сега нито една ръка

не го докосваше.

Съвсем бавно осъзна, че все пак двама души му говорят. Две женски, и

двете човеци, едната – дребна, жълтокоса и бледа. Другата беше малко по-

едра, тъмнокоса и с потъмняла от слънцето кожа.

Беше му хубаво, когато бяха при него.

Страхуваше се от идването им.

Възбуждаха го. Миризмите им проникваха надълбоко в него и го дърпаха към

тях. Но той не можеше да помръдне. Лежеше напълно неподвижно, а те го

дърпаха и дразнеха. Беше чисто мъчение, но той го предпочиташе пред

самотата.

Жените му говореха. След време разбра, че това са Тейт и Йори. И си

спомни всичко, което знаеше за Тейт и Йори.

Тейт седеше близо до него и повтаряше името му. Разказваше му колко добре

се чувства, колко е пораснала реколтата и с какво се занимават разни хора

в селището. И докато правеше това, шиеше и пишеше. Водеше си дневник.

Йори също имаше дневник. Този на Йори се превърна в цяло изследване на

това, което е той. Така му каза тя. Каза му и че е започнал метаморфозата

си. Досега не била виждала метаморфоза, но е слушала описания. Вече се

забелязваха малки, нови сетивни пипала по гърба, главата и краката му.

Кожата му сега беше сива и косата му постепенно опадаше. Тя му каза, че

трябва да намери начин да им съобщи дали иска да го пипат. Каза, че Тейт

е добре и че Акин трябва да открие как да комуникира с тях. Каза, че ще

направят всичко, което поиска. Тя ще се погрижи. Той да не се тревожи, че

ще остане сам, защото тя ще се погрижи винаги да има някой до него.

Последното му донесе по-голяма утеха, отколкото тя би предположила. Тези,

които преминаваха през метаморфозата си, имаха ниска поносимост към

самотата.

И Гейб седеше при него. Той и двете жени бяха вдигнали пейката, на която

лежеше, и я бяха пренесли в малка, слънчева стая.

Понякога Гейб се опитваше да го изкуши с храна и вода. Нямаше как да

знае, че миризмата на жените изкушаваше Акин по-силно от всичко, което

Гейб слагаше до него. Щеше да иска храна, преди да заспи, ако бе навлязъл

в метаморфозата си по нормалния начин. Щеше да се нахрани и след това да

заспи. Беше чувал, че оолоите не спят през цялото време във втората си

метаморфоза. Лилит му беше казала, че Никанж е прекарал повечето време в

сън, но се будел от време на време, за да се храни и говори. След това

отново изпадал в дълбок сън. Мъжките и женските обикновено преминаваха

през единствената си метаморфоза, спейки. Не пиеха, не се хранеха, не

уринираха и не отделяха изпражнения. Жените възбуждаха Акин, привличаха

вниманието му, но храната и водата не предизвикваха никакъв интерес у

него. Забелязваше ги, защото се появяваха периодично. Представляваха

промени в обстановката, които не можеше да пропусне.

Гейб му носеше растения и след време той осъзна, че това са някои от

онези растения, които обичаше да яде като малък и които Гейб го беше

виждал да пасе. Мъжът помнеше. Това му носеше радост и даже омекоти

внезапния шок, когато един ден Гейб го докосна.

Направи го без предупреждение. Така както Гейб бе решил да нахлуе в

стаята и да раздели Акин и Тейт, така и сега, в този ден реши да направи

едно от нещата, които Йори бе предупредила него и Тейт да не правят.

Просто сложи ръка на гърба на Акин и го разтърси.

Миг по-късно Акин потръпна. Малките му нови сетивни пипала се раздвижиха

за първи път, като се протегнаха по рефлекс към докосващата ръка.

Гейб рязко дръпна ръката си. Нямаше да бъде наранен, но нямаше и как да

знае това, а Акин не можеше да му каже. Гейб повече не го докосна.

Пилар и Матео Леал се редуваха да седят до Акин. Родителите на Тино.

Матео бе убил хора, на които Акин бе държал много. За известно време

присъствието му караше Акин да се чувства силно некомфортно. След това,

понеже нямаше друг избор, Акин привикна.

Колина Уилтън сядаше понякога до него, но никога не му говореше. Един

ден, съвсем изненадващо, до него седна Мейси Уилтън. Значи, мъжът не

лежеше пиян по улиците през цялото време.

Мейси се върна още няколко пъти. Дялкаше разни неща от дърво, докато

седеше при Акин, и мирисът на дървесина се превърна в сигнал за идването

му. Той започна да говори на Акин: чудеше се какво се е случило с Амма и

Шкат, размишляваше на глас за децата, които може би щеше да има някой

ден, обсъждаше Марс.

Така Акин разбра за първи път, че Гейб и Тейт са разпространили историята

и надеждата, които бе донесъл със себе си.

Марс.

– Не всеки иска да замине – каза Мейси. – Аз смятам, че ще са луди да

останат тук. Бих дал всичко, за да видя как хомо сап получава нов шанс.

Лина и аз ще заминем. А за другите въобще не се притеснявай!

Изведнъж Акин започна да се тревожи. Нямаше как да забърза метаморфозата

си. Травматичното ? отключване го беше довело почти до смъртта. Сега не

можеше да направи друго, освен да чака. Да чака и да знае, че когато

човеците не са на едно мнение, понякога стигат до борби, а когато се

бият, често и се убиват един друг.

5

Метаморфозата на Акин се проточи. Изкара цели месеци, без да се движи и

говори, докато тялото му се трансформираше отвътре и отвън. Дочуваше и

автоматично запомняше един след друг всякакви спорове относно мисията му,

правото му да бъде във Феникс, правото на хората върху Земята. Нямаше

решения. Имаше обиди, крясъци, заплахи, сбивания, но не и решения. И

тогава, в деня, в който мълчанието му приключи, градът бе нападнат. Имаше

престрелки. Един мъж загина. Откраднаха една жена.

Акин чуваше звуците, но не знаеше какво се случва. С него беше Пилар

Леал. Остана, докато стрелбата не свърши. После го остави за малко, за да

провери дали всичко с мъжа ? е наред. Когато се върна при него, той

отчаяно се опитваше да проговори.

Пилар изпищя в шок и той осъзна, че сигурно прави нещо, което тя можеше

да види. Той я виждаше, чуваше, усещаше миризмата ?, но беше някак

отдалечен от себе си. Нямаше представа за себе си и не можеше да каже

дали не кара някоя част от тялото си да се движи. Реакцията на Пилар му

каза, че прави точно това.

Успя да издаде някакъв звук и разбра, че го е направил. Беше просто

дрезгаво грачене, но го бе направил съзнателно.

Пилар се доближи предпазливо и се вторачи в него.

– Est? despierto? – попита.

Дали е буден?

– SI – каза и се задъха и закашля.

Нямаше никаква сила. Чуваше се как говори, но продължаваше да се чувства

разделен от тялото си. Опита се да го изправи и не успя.

– Боли ли те? – попита тя.

– Не. Слабост. Слабост.

– Какво да направя? Какво да ти донеса?

Не можа да ? отговори в продължение на няколко секунди.

– Престрелка – каза накрая. – Защо?

– Нападатели. Проклетите копелета! Отвлякоха Рудра. Убиха съпруга ?. А

ние убихме двама от тях.

На Акин му се прииска да потъне обратно в убежището на безсъзнанието. Не

се избиваха заради решението за Марс, но все пак се унищожаваха един

друг. Изглежда, човеците винаги можеха да намерят причина да отнемат

живота на някого. Той ще им даде нов свят – суров свят, в който ще са им

необходими сътрудничество и интелект. Без наличието на което и да е от

двете, този свят ще ги убие със сигурност. Имаше ли шанс Марс да ги

разсее от убийствата достатъчно дълго, че размножавайки се, да намерят

път, който да ги изведе от Противоречието им?

Почувства се малко по-силен и отново се опита да говори с Пилар.

Установи, че я няма. Сега с него беше Йори. Значи, е спал. Да, беше

съхранил спомена за това, как Йори идва, как Пилар ? съобщава, че е

проговорил, и след това излиза. Как след това Йори му казва нещо, но

разбира, че е заспал.

– Йори?

Това я стресна: тя също се бе унесла в сън.

– Значи, си буден – каза му.

Той пое дълбоко дъх.

– Още не е свършило. Не мога да се движа много.

– А трябва ли изобщо да опитваш?

Той се насили да се усмихне.

– Да. – И малко след това: – Върнаха ли Рудра?

Не познаваше жената, но си спомняше, че я е виждал по време на престоя си

във Феникс. Беше дребна, тъмна жена с права черна коса, която щеше да се

влачи по земята, ако не я носеше вързана. Тя и съпругът ? бяха азиатци от

място, наречено Южна Африка.

– Мъжете тръгнаха след тях. Но не мисля, че са се върнали.

– Много ли са нападенията?

– Прекалено много. И стават все повече.

– Защо?

– Защо ли? Ами защото сме дефектни. От твоите хора го знаем.

За първи път я чуваше да говори с такава горчивина.

– Преди нападенията не бяха чак толкова много.

– Хората тук таяха някаква надежда, когато беше малък. Бяхме по-трудна

мишена. И… нашите мъже още не бяха започнали да нападат другите селища.

– Мъжете от Феникс правят това?

– Човечеството се самоунищожава от скука, безнадеждност, огорчение…

Изненадана съм, че сме оцелели толкова дълго.

– Ти ще заминеш ли за Марс, Йори?

Тя го гледа в продължение на няколко секунди.

– Значи, е истина?

– Да. Трябва да разчистя пътя. След това човечеството ще си има свое

място.

– И какво ще правим с това място?

– Ще се трудите здраво и няма да му позволявате да ви убие. Ще можете да

живеете там, след като съм го подготвил, но няма да ви е лесно. Ако не

внимавате и не работите заедно, ще измрете.

– Ще можем ли да имаме деца?

– Това не мога да уредя. Ще трябва да позволите на оолои да го направи.

– Но ще стане!

– Да.

Тя въздъхна.

– Тогава ще замина. – Отново го изгледа. – Кога?

– След години. Но някои от вас ще заминат по-рано. Някои от вас ще трябва

да видят и разберат това, което правя там, за да знаете от самото начало

как работи новият ви свят.

Тя го наблюдаваше безмълвно.

– Ще ми трябва и помощ за другите бунтовници – каза ?.

Напрегна се за момент в опит да вдигне ръка, да разхлаби възела, в който

се бе превърнало тялото му. Все едно беше забравил как да се движи. И все

пак това не го притесни. Знаеше, че само се опитва да забърза неща, които

нямаше как да бъдат пришпорени. Можеше да говори. И това беше достатъчно.

– Сигурно изглеждам много по-малко човешки отпреди – продължи. – Няма да

мога да говоря с хората, които ме познават в предишния ми вид. Не искам

да стрелят по мен или да трябва да ги заплашвам. Необходими са ми хора,

които да говорят с останалите човеци и да ги съберат.

– Грешиш.

– Какво?

– За това ти трябват основно оанкали. Или възрастни конструкти.

– Но…

– Трябват ти такива, които няма да бъдат застреляни на място. Нормалните

хора стрелят по оанкали само погрешка. Трябват ти хора, които никой няма

да превърне в затворници, чиято дума не значи нищо. А човешките същества

правят точно това тези дни. Застрелват мъжете. Отвличат жените. Ако се

чудиш какво да правиш, нападни съседите.

– Толкова ли е зле?

– И повече.

Той въздъхна.

– Ще ми помогнеш ли, Йори?

– Какво искаш да направя?

– Да ме съветваш. Ще имам нужда от човеци, които да ме съветват.

– От това, което съм чувала за нея, майка ти трябва да е един от тях.

Той се опита да разчете замръзналото ? лице.

– Не знаех, че знаеш коя е.

– Хората говорят разни работи.

– Значи, съм си избрал добър съветник.

– Не знам. Не мисля, че бих могла да напусна Феникс. Освен с групата,

която ще замине за Марс. Обучила съм и други, но съм единственият доктор

по образование тук. Шегувам се. Психиатър съм. Но поне имам формално

образование.

– Какво е психиатър?

– Доктор, чиято специалност са психическите заболявания. – Тя се засмя

горчиво. – Оанкалите твърдят, че тези като мен са се занимавали с

разстройства, които са много по-органични, отколкото сме могли да

установим.

Акин не каза нищо. Имаше нужда от някого като Йори, който познава

бунтовниците и който видимо не се страхува от оанкалите. Но тя трябваше

сама да убеди себе си. Трябваше да осъзнае, че да помогнеш на

човечеството да се премести в новия си свят, е много по-важно от това, да

наместваш счупени кости и да лекуваш рани от куршум. Вероятно вече го бе

осъзнала, но имаше нужда от време, за да го приеме. Той смени темата.

– Как изглеждам, Йори? Колко съм се променил?

– Изцяло.

– Моля?

– Приличаш на оанкали. Не звучиш така, но ако не знаех кой си, щях да

предположа, че си малък оанкали. Дете, най-вероятно.

– Мамка му!

– Ще се променяш ли още?

– Не. – Той затвори очи. – Сетивата ми не са толкова остри, колкото ще

бъдат след време. Но външният ми вид в момента е този, в който ще остана

винаги.

– Наистина ли не ти е приятно?

– Разбира се. Господи. Колко бунтовници ще ми се доверят сега? Колко от

тях ще повярват, че съм конструкт?

– Няма значение. Колко от тях имат доверие един на друг? Въпреки че

знаят, че са човеци.

– Не навсякъде е така. Близо до Ло има селища на съпротивата, които не

воюват толкова.

– Може да ти се наложи да се обърнеш към тях и да се откажеш от някои от

хората тук.

– Не знам дали бих могъл да направя това.

– Аз мога.

Той погледна към нея. Беше седнала така, че да я вижда с очите си, без да

му се налага да се движи. Тя щеше да се върне с него в Ло. Щеше да го

съветва и да проследи метаморфозата на Марс.

– Все още ли нямаш нужда от храна? – попита го тя.

Самата идея го отврати.

– Не. Скоро може би, но не сега.

– Трябва ли ти нещо?

– Не. Но ти благодаря, че се погрижи да не съм сам и за момент.

– Чувала съм, че е важно.

– Много. В близките няколко дни би трябвало да започна да се движа.

Тогава пак ще трябва да има хора около мен.

– Някой конкретно?

– Ти ли подбра хората, които седяха с мен… с изключение на семейство

Риналди, разбира се?

– Аз и Тейт.

– Справили сте се чудесно. Всички те ли ще емигрират на Марс?

– Не се водехме от това, като ги избирахме.

– Ще емигрират ли?

След миг забавяне, тя кимна.

– Да. Както и още няколко други.

– Прати ги тези други тук – ако смяташ, че няма да се изплашат от външния

ми вид.

– Всеки от тях е виждал оанкали преди.

Той се зачуди дали не иска да го обиди с това. Каза го с толкова странен

тон. Горчивина, смесена с нещо друго. Тя стана.

– Чакай – каза ?.

Тя спря, но изражението ? остана същото.

– Възприятията ми още не са обострени докрай. Не мога да преценя какво не

е наред.

В очите ? сега се четеше несъмнена враждебност.

– Мислех си за това, колко много хора страдаха и си отидоха – каза тя. –

Колко много вече са… неспасяеми. И колко много предстои да изгубим. – Тя

млъкна, пое дълбоко дъх. – Защо оанкалите ни причиниха това? Защо не ни

предложиха Марс още преди години?

– Те никога не биха ви предложили Марс. Аз ви го предлагам.

– Защо?

– Защото аз съм част от вас. Защото смятам, че трябва да ви се даде още

един шанс да се размножавате и така да избягате от клопката на

генетичното ви Противоречие.

– А какво смятат оанкалите?

– Че не можете да надраснете този капан, неспособни сте да решите

проблема си в полза на интелекта. Че йерархичното поведение винаги избира

и се стреми към себе си, независимо дали трябва, или не. Че дори Марс

няма да е достатъчно голямо предизвикателство, за да се промените. – Той

спря. – Че да ви се даде нов свят и да ви бъде позволено да се

размножавате отново… би било равносилно на това, да отглеждаш

интелигентни същества с единствената цел те да се избият взаимно.

– Това не е целта ни – възрази тя.

Той се подвоуми, чудеше се какво да каже. Истината или нищо. Истината.

– Йори, целта на човечеството не е тази, която ти или аз казваме, че е.

Тя е това, което биологията казва, че е… което казват гените ви.

– Вярваш ли в това?

– …да.

– Тогава защо…?

– Шансът съществува. Мутация. Неочаквани влияния на новата околна среда.

Неща, които никой не е предвидил. Оанкалите може да грешат.

– А ние?

Той само я погледна.

– Защо оанкалите ти позволяват да вършиш това?

– Аз искам да го направя. Други конструкти смятат, че трябва да го

направя. Някои от тях ще ми помогнат. Дори онези, които не са на това

мнение, разбират защо го искам. Оанкалите го приемат. Постигнаха

консенсус. Те няма да помагат, само ще преподават. Няма да стъпват на

Марс от момента, в който започнем. Няма дори да ви транспортират до там.

– Той се опитваше да открие начин да я накара да разбере. – За тях това,

което правя, е ужасно. По-ужасно би било само ако ви убия всичките със

собствените си ръце.

– Звучи нелогично – прошепна тя.

– Вие не можете да видите и прочетете генетичната структура, както тях.

Не е като да четете думи по някоя страница. Те я усещат и знаят. Те… В

английския няма дума за това, което правят. Ако кажа, че знаят, ще е

напълно неадекватно обяснение. Аз съм създаден да мога да го възприемам,

преди да съм готов за него. Сега го разбирам, както никога не съм могъл.

– И пак ще ни помогнеш.

– Пак ще ви помогна. Трябва.

Тя си тръгна. Враждебното изражение беше напуснало лицето ?, когато се

обърна, за да го погледне, преди да затвори дървената врата. Изглеждаше

объркана, но обнадеждена.

– Ще пратя някого – каза и затвори вратата.

6

Акин спеше и само с периферията на сетивата си разбра, че Гейб дойде и

седна до него. Мъжът говореше с него за първи път, но той не се събуди,

за да отвърне.

– Съжалявам – каза Гейб, щом се увери, че Акин е заспал.

Не повтори думата, нито я обясни.

Гейб все още се навърташе наоколо, когато отвън се чу шум. Не беше силен

или заплашителен, но Гейб излезе да провери какво става. Акин се събуди и

заслуша.

Бяха спасили Рудра, но тя бе умряла. Похитителите ? я бяха пребили и

изнасилили така жестоко, че спасителите ? не можаха да я върнат вкъщи

жива. Не бяха успели дори да хванат или убият нито един от нападателите.

Бяха изтощени и разгневени. Връщаха тялото на Рудра в селището, за да

бъде погребано до това на мъжа ?. Още двама изгубени. Мъжете проклинаха

всички нападатели и се опитваха да разберат откъде е дошла групата. Къде

трябваше да отидат за реванш?

Някой – не Гейб – повдигна въпроса за Марс.

Друг му каза да млъкне.

Трети попита как е Акин.

– Добре – отговори Гейб.

Имаше нещо особено в начина, по който го каза, но Акин не можеше да

установи какво точно.

За известно време мъжете не казаха нищо.

– Дайте да го видим – обади се един от тях изведнъж.

– Не той отвлече Рудра и уби Мехтар – каза Гейб.

– Да съм казвал такова нещо? Просто искам да го видя.

– Прилича на оанкали сега. Точно като оанкали е. Йори твърди, че самият

той не е особено очарован от това, но не може да направи нищо по въпроса.

– Чух, че можели да променят външния си вид след метаморфозата – каза

някой. – Нещо като онези гущери хамелеони, които си променят цвета.

– Надяваха се, че ще могат да използват нещо, взето от нас, за да го

правят – каза Гейб. – Май беше ракът. Но не съм виждал и знак, че са

успели.

Не бяха. Нямаше дори да опитат, докато хората не свикнеха повече с

конструкти като Акин – с човешко-родените мъжки – за които се смяташе, че

са най-вероятен източник на проблеми. Нямаше да могат да го правят,

докато не се появяха конструкти оолои.

– Да идем всички да го видим.

Отново същият глас. Същият мъж, който бе поискал и преди малко да види

Акин. Кой беше? Акин се замисли, порови в спомените си. Не го познаваше.

– Чакайте – каза Гейб. – Това е моят дом. Не може просто така да влезете,

когато си искате!

– Какво криеш там? И преди сме виждали проклетите пиявици.

– Значи, няма какво да гледате Акин.

– Поредният червей, дошъл да ни изсмуче.

– Той спаси живота на жена ми – каза Гейб. – Какво, по дяволите, си

спасил ти?

– Ей, просто исках да го видя… да се уверя, че е добре.

– Хубаво. Ще имаш възможността да го направиш, когато той може да стане и

да те види също.

Акин започна да се притеснява, че по някакъв начин този мъж ще успее да

проникне в къщата. Явно човеците се чувстваха силно изкушени да правят

неща, които са били предупредени да не правят. А Акин беше в най-уязвимия

си период от ранното си детство насам. Можеха да го измъчват и от

разстояние. Да стрелят по него. Ако нападателят беше достатъчно упорит,

можеше и да убие Акин. И в този момент той беше сам. Без придружител. Без

пазител.

Отново започна да се опитва да се движи. Напъваше се отчаяно, но

единствено новите му сетивни пипала се размърдаха. Започнаха да се гърчат

и свиват на възел безпомощно.

И тогава се появи Тейт. Спря, огледа множеството мърдащи сетивни пипала и

се настани на освободения от Гейб стол. На скута ? лежеше дълга,

матовосива пушка.

– Чу тези тъпотии, нали? – каза.

– Да – прошепна той.

– Опасявах се, че ще ги чуеш. Спокойно. Тези хора ни познават. Няма да

стъпят тук, освен ако не решат, че искат да загубят живота си. – Преди

беше толкова против оръжията. А сега държеше пушката в скута си, все едно

? е приятел. А той трябваше да е доволен, благодарен за защитата. Той

мълчеше, объркан, а тя каза: – Добре ли си?

– Страхувам се, че някой ще бъде убит заради мен.

Тя не каза нищо за момент. Най-накрая го попита:

– Скоро ли ще можеш да вървиш?

– След няколко дни. Три или четири. Може би.

– Дано не се окаже късно. Ако си подвижен, няма да пос-меят да те

притесняват. Изглеждаш изцяло като оанкали.

– Ще си тръгна, щом започна да ходя.

– Ние ще дойдем с теб. Крайно време е да се махнем от това място.

Той я погледна и ? се усмихна. Или поне си мислеше, че го е направил. Тя

се засмя.

– Чудех се дали можеш да го правиш.

По внезапното притъпяване на усещанията си усети, че новите му сетивни

пипала са прилепнали към тялото му, гладки като втора кожа, и приличат

повече на нещо нарисувано, отколкото истинско. През целия си живот бе

ставал свидетел на това при оанкалите и конструктите. Сега му се струваше

напълно естествено да го прави и той.

Тя го докосна.

Видя я как протяга ръка към него, усети топлината на дланта ? още преди

да я е допряла до рамото му и да я е плъзнала по гладките пипала. Той

успя да ги задържи спаднали само секунда. След това се увиха около ръката

?. Женствеността ? го измъчваше повече от всякога, но единственото, което

той можеше да направи, бе да я опита и да се наслади на вкуса. Дори и тя

да имаше сексуално влечение към него, той щеше да е безпомощен.

– Пусни ме – каза тя.

Не беше уплашена или ядосана. Просто го чакаше да я пусне. Не можеше да

си представи колко трудно е за него да отдръпне сетивните си пипала, да

прекъсне дълбокия отчайващ контакт.

– Какво беше това? – попита го тя, след като освободи ръката ?.

Не беше достатъчно бърз, че да измисли безобиден отговор, преди тя да се

засмее.

– Така си и помислих – каза му. – Определено трябва да те върнем у дома.

Там чакат ли те партньори?

Той мълчеше огорчен.

– Извинявай. Не исках да те притесня. Отдавна мина времето, в което бях

юноша.

– Човеците ме наричаха така, преди да се променя.

– Младеж тогава.

– Как можеш да се държиш снизходително с мен и да ме следваш в същото

време?

Тя се усмихна.

– Не знам. Още не съм съвсем наясно с чувствата си към новото ти Аз.

Нещо в начина, по който го каза, беше лъжа. Нито една от думите не беше

пряка лъжа, но нещо не беше наред.

– Ще заминеш ли за Марс, Тейт, или ще останеш на Земята? – попита я.

Тя сякаш се отдръпна от него, без да помръдне дори.

– Свободна си да направиш и едното, и другото.

Тя имаше оанкали партньори, които щяха да са повече от щастливи да остане

тук. А ако не го направеше, можеше те никога да не се заселят на Земята.

– Край – каза Тейт тихичко.

Искаше му се тя да е оанкали, за да може да ? покаже, че наистина мисли

това, което казва. Думите му не бяха в отговор на нейното снизходително

отношение, както тя очевидно вярваше. Той бе отвърнал на неискреността в

начина ? на говорене. Но комуникацията с човеците винаги беше непълна.

– Проклет да си – каза Тейт приглушено.

– Моля?

Тя извърна очи. Стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Беше

застанала от едната страна, за не могат да я видят отвън. Но под този

прозорец нямаше никого. Закрачи из стаята, неспокойна, унила.

– Мислех, че съм взела решението си – каза. – Смятах, че самото напускане

на това място ще е достатъчно на този етап.

– То е – каза Акин. – Няма нужда да бързаш. Все още не се налага да

вземаш други решения.

– Кой сега се държи снизходително? – попита тя с горчивина.

Пак го беше разбрала погрешно.

– Разбирай думите ми буквално – каза Акин. – Приеми, че имам предвид

точно това, което казвам.

Тя го изгледа с изумление и недоверие.

– Можеш да решиш по-късно – настоя той.

След един кратък момент тя въздъхна.

– Не – каза, – не мога.

Тъй като не я разбра, той не каза нищо.

– Но това си е мой проблем – продължи тя. – Вече нямам избор. Трябва да

замина.

– Не трябва.

Тя поклати глава.

– Отдавна направих избора си… както и Лилит своя. Избрах Гейб, Феникс и

човечеството. Хората ми ме отвращават понякога, но това са моите хора.

Трябва да замина с тях.

– Наистина ли?

– Да.

Тя седна отново, а миг след това остави пушката в скута си и затвори очи.

– Тейт? – обади се той, когато вече изглеждаше поуспокоена.

Тя отвори очи, но не каза нищо.

– Притеснява ли те начинът, по който изглеждам сега?

Стори му се, че въпросът я издразни. Но тя само вдигна рамене.

– Ако ме бяха попитали как бих се чувствала, ако се промениш напълно, щях

да кажа, че това най-малкото би ме разстроило. Но не ме. Не мисля, че е

проблем и за останалите. Всички гледахме как се променяш.

– Ами онези, които не са гледали?

– Мисля, че за тях ще си някой оанкали.

Той въздъхна.

– Заради мен имигрантите ще са по-малко.

– Заради нас – каза тя.

Заради Гейб – това имаше предвид.

– Помислил е, че съм умряла, Акин. Паникьосал се е.

– Знам.

– Говорила съм с него. Ще ти помогнем да събереш хора. Ще обиколим селата

– сами, с теб или с други конструкти. Само ни кажи какво искаш да

направим.

Удоволствието отново приглади сетивните му пипала.

– Ще ми позволиш ли да подобря възможностите ти да оцеляваш след

наранявания и да се възстановяваш? – попита я. – Ще допуснеш ли някой да

поправи генетично хореята на Хънтингтън, от която страдаш?

Тя се поколеба.

– Хореята?

– Не би искала да предадеш болестта на децата си, нали?

– Но генетичните промени… Те означават да прекарам време с оолои. Много

време.

– Болестта се е активизирала, Тейт. Вече беше активна, когато те лекувах.

Помислих си, че може би… си забелязала.

– Искаш да кажеш, че ще се разболея от нея? Ще полудея?

– Не. Аз оправих нещата отново. Но само временно. Деактивирах ген, който

е трябвало да бъде сменен отдавна.

– Аз… не бих могла да преживея това.

– Болестта може би е била причината да паднеш.

– О, боже – прошепна тя. – Така беше и при майка ми. Непрекъснато падаше.

И казваше, че… личността се променя. А аз четох, че болестта причинява

мозъчни увреждания… които са необратими…

– Не и за оолои. А и състоянието ти все още не е сериозно.

– Всяко мозъчно увреждане е сериозно!

– Това може да бъде оправено.

Тя го изгледа. В очите ? се четеше, че иска да му повярва.

– Не може да занесеш това нещо в колонията на Марс. Знаеш, че не можеш.

Ще плъзне из населението за няколко поколения.

– Знам.

– Значи, ще позволиш да го поправим?

– Да.

Не беше толкова дума, колкото движение на устните ?, но Акин го видя и ?

повярва. Унесе се в сън, облекчен и изненадващо изтощен. С нейната помощ

и с тази на другите от Феникс той имаше шанс да направи колонията на Марс

успешна.

7

Когато се събуди, къщата беше в пламъци.

Първо си помисли, че звукът, който чува, е от дъжда навън. Миризмата на

дим му каза ясно, че става дума за пожар. Беше сам. В стаята беше тъмно,

а в главата му беше само споменът за Мейси Уилтън, който седи до него,

сложил къса и дебела пушка в скута си. Двуцевна пушка от модел, който

Акин виждаше за първи път. Мъжът беше станал и излязъл да провери какви

са странните шумове, идващи точно отпред къщата. Акин върна обратно

спомените си за звуците. Дори и заспал, той беше чул това, което Мейси

вероятно бе изпуснал.

Шепнещи хора.

– Не го изливай там. Хвърли го по стената, там ще има ефект. И на

верандата.

– Млъкни. Да не мислиш, че вътре са глухи?!

Странно неравномерни стъпки.

– Разлей малко под прозореца на мелеза, Бейб.

Стъпки, които се приближават към прозореца на Акин… които стигат до него

почти със залитане. И някой, който пада. Това беше шумът, който Мейси бе

доловил: изсумтяване от болка и тяло, което пада тежко.

В момента, в който се събуди напълно, Акин вече знаеше всичко това. Както

и че хората отвън са се напили. Сред тях беше и мъжът, на когото Гейб бе

попречил да влезе и да види Акин.

Другият човек беше Неси. Беше скочила от опит за осакатяване направо на

опит за убийство.

А какво се беше случило с Мейси? Къде бяха Тейт и Гейб? Как беше възможно

пожарът да вдига толкова много шум и да пръска такава светлина, без да

разбуди никого? Пламъците бяха плъзнали нагоре към външната страна на

един от прозорците. А прозорците се намираха нависоко от земята. Огънят,

който той виждаше, сигурно вече си проправяше път през стената и пода.

Той започна да вика името на Тейт, на Гейб. Можеше да се движи леко, но

не достатъчно, за да му помогне.

Никой не дойде.

Пламъците проядоха стените и плъзнаха в стаята. Навсякъде се стелеше

задушаващ дим и Акин установи, че диша по-лесно, когато не го прави през

устата. Вече на гърлото му имаше саир отвор, ограден от големи и силни

сетивни пипала. Те се задвижиха автоматично, за да пречистят въздуха,

който той вдишваше, от дима.

И все още никой не беше дошъл да му помогне. Щеше да изгори. Нямаше

никаква защита от огън.

Ще умре. Неси и приятелят ? ще унищожат шанса на човечеството за нов

свят, защото бяха пияни и обезумели.

Това ще е краят му.

Провикна се и се задави, защото все още не разбираше напълно как да

използва познатия си отвор за говорене, а непознатия нов – за дишане.

Защо го оставяха да изгори? Хората го чуваха. Би трябвало да са го чули и

сега! И той ги чуваше: тичаха, крещяха, звуците им потъваха в пукането и

бученето на огъня.

Успя да падне от леглото.

Изпита съвсем лек шок при приземяването. Сетивните му пипала автоматично

се защитиха, като прилепнаха плътно към тялото му. Щом докосна пода,

започна да се опитва да се претърколи към вратата.

Спря, за да разбере какво точно му казват сетивата му. Вибрации. Някой

идва.

Някой тича към стаята, в която е той. Стъпките на Гейб.

Извика, с надеждата, че така ще успее да насочи мъжа през дима. Видя как

вратата се отваря, усети чужди ръце по себе си.

С почти болезнени усилия, Акин успя да спре сетивните си пипала да се

забият в плътта на мъжа. Допирът му беше като покана да бъде изследван с

подсилените зрели сетива. Но моментът не беше подходящ за това. Трябваше

да направи всичко възможно да не пречи на Гейб.

Остави се да се превърне в предмет – в чувал със зеленчуци, който да бъде

метнат на нечие рамо. В този момент се радваше, че е дребен.

Гейб падна веднъж, закашля се, сломен от горещината. Изпусна Акин, вдигна

го отново и пак го метна на рамо.

Огромни пламъци бяха блокирали външната врата. След момент излизането и

от задната щеше да е невъзможно. Гейб я отвори с ритник и изтича надолу

по стълбите; за кратко бе изцяло заобиколен от пламъци. Косата му се

подпали и Акин му закрещя да я изгаси.

Гейб спря в момента, в който беше на сигурно място далече от къщата,

хвърли Акин на земята и се свлече, удряйки се и кашляйки.

Дървото, под което бяха спрели, се беше подпалило от къщата. Трябваше

отново да се преместят, и то бързо, за да избягат от горящите клони. Гейб

вдигна Акин веднага след като потуши огъня по себе си, и се заклатушка

към гората.

– Къде отиваш? – попита го Акин.

Не му отговори. Изглежда, в момента бе способен само да диша и да се

движи.

Пламъците погълнаха цялата къща зад гърба им. Никой не можеше да оцелее в

нея вече.

– Тейт! – каза Акин внезапно.

Къде беше тя? Гейб никога не би тръгнал да спасява него, докато Тейт

изгаря в пламъците.

– Напред – изхриптя Гейб.

Значи, тя беше добре.

Гейб падна отново, този път наполовина върху Акин. От болката и по

рефлекс Акин се впи в него безпомощно. Мигновено парализира мъжа, като

прекъсна пътя на важни сигнали за движение между мозъка и останалата част

от тялото.

– Лежи и не мърдай – каза, надявайки се, че така дава на Гейб поне илюзия

за избор. – Просто лежи и ме остави да ти помогна.

– Сам на себе си не можеш да помогнеш – прошепна Гейб.

Бореше се да диша, да се движи.

– Мога да си помогна, като те излекувам! Ако паднеш още веднъж върху мен,

може да те ужиля. Сега млъкни и престани да се опитваш да се движиш.

Белите ти дробове са пострадали и имаш изгаряния.

Проблемът с белите дробове беше голям и можеше да го убие. Изгарянията

бяха просто много болезнени. Но Гейб не млъкваше.

– Градът… Могат ли да ни видят?

– Не. Между нас и Феникс има царевична нива. Но огънят още се вижда. И се

разпространява.

Гореше още поне една къща. Вероятно подпалена от пламналото дърво.

– Ако не завали, може да изгори половината град. Глупаци.

– Няма да завали. Сега млъкни, Гейб.

– Ако ни хванат, сигурно ще ни убият!

– Моля? Кой?

– Хората от града. Не всичките. Само тези, които създават проблемите.

– Ще бъдат твърде заети с потушаването на огъня. Не е валяло от дни.

Избрали са грешния сезон за това. Само не говори и ме остави да ти

помогна. Няма да те приспивам, така че може да усетиш нещо. Но няма да те

боли.

– Вече толкова ме боли, че едва ли ще усетя, ако ме заболи от теб.

Акин прекъсна сигналите за болка, които нервите на Гейб изпращаха към

мозъка му, и накара мозъка му да започне да отделя специфични ендорфини.

– Исусе Христе! – каза мъжът, докато се задъхваше и кашляше.

За него болката бе спряла изведнъж. Не чувстваше нищо. Така всичко беше

по-малко объркващо. Но за Акин това означаваше внезапна, ужасна болка,

последвана от бавно облекчение. Никаква еуфория. Не искаше Гейб да се

опияни от собствените си ендорфини. Но можеше да направи така, че да се

чувства добре и нащрек. Беше като композирането на музика: балансирането

на ендорфините, заглушаването на болката, поддържането на трезвостта.

Музиката, която той правеше, беше проста. Оолоите постигаха величествени

съзвучия, като вплитаха хора един в друг и споделяха удоволствието им.

Оолоите също така добавяха по малко от себе си в това единение. Акин щеше

да усети това скоро, когато Декиат се променеше. Засега удоволствието

идваше само от лечението.

Гейб започна да диша по-леко, когато състоянието на дробовете му се

подобри. Не забеляза, че плътта му беше започнала да зараства. Акин

остави ненужната изгоряла кожа да се отлющи. Скоро Гейб щеше да има нужда

от вода и храна. Акин смяташе да приключи, като стимулира чувството за

глад и жажда в мъжа, за да е готов да поеме всичко, което Акин намери.

Най-важното беше да изпие нещо скоро.

– Идва някой – прошепна Гейб.

– Гилбърт Сен – каза Акин в ухото му. – Търси ни от известно време. Ако

не мърдаме, може и да не ни намери.

– Откъде знаеш, че е…

– По стъпките. Той звучи по същия начин, по който звучеше, когато живеех

тук. Сам е.

Акин тихо приключи с работата си и изтегли влакънцата на сетивните си

пипала от Гейб.

– Може да се движиш вече – прошепна му. – Но недей.

Акин също можеше да се движи, вече малко по-свободно, но се съмняваше, че

ще може да върви.

Внезапно Гилбърт Сен ги откри – почти се препъна в тях на светлината от

луната и пламъците. Отскочи назад и насочи пушката си към тях.

Гейб се повдигна и седна. Акин се подпря на него, за да се изправи, и

успя да се задържи на крака, когато го пусна. Можеше да ускори телесните

процеси на всеки, но не и своите собствени. Гилбърт Сен погледна към

него, след което предпазливо отмести поглед. Наведе пушката си.

– Добре ли си, Гейб? – попита.

– Добре съм.

– Имаш изгаряния.

– Имах.

Гейб хвърли поглед към Акин.

Гилбърт Сен внимаваше да не гледа към него.

– Ясно. – Обърна се към огъня. – Иска ми се това да не се беше случвало.

Никога не бихме подпалили дома ти.

– Така като гледам, точно това направихте – измърмори Гейб.

– Неси го направи – каза Акин бързо. – Тя и мъжът, който искаше да влезе

в къщата, за да ме види. Чух ги.

Пушката се повдигна отново, този път насочена само към Акин.

– Ти мълчи – каза той.

– Ако умре той, умираме всички – каза Гейб приглушено.

– И без това всички ще умрем. Някои от нас избират да умрат свободни!

– На Марс ще има свобода, Гил.

Ъгълчетата на устата на Гилбърт Сен увиснаха. Гейб поклати глава. Обърна

се към Акин:

– Убеден е, че идеята ти за Марс е измама. Трик, с който лесно да се

съберат всички бунтовници, за да бъдат използвани на кораба или в

оанкалските селища на Земята. Доста хора мислят така.

– Това е моят свят – каза Гилбърт Сен. – Тук съм роден и тук ще умра. И

ако не мога да имам човешки деца – изцяло човешки деца – то тогава не

искам да имам никакви.

Този мъж беше готов да помогне при отрязването на сетивните пипала на

Амма и Шкахт. Тогава не искаше да причинява подобно нещо на деца, на

момичета, но искрено вярваше, че това е правилната постъпка.

– Марс не е за теб – каза му Акин.

Пушката трепна.

– Моля?

– Марс не е за онези, които не го искат. Там ще има много работа, риск и

предизвикателства. Един ден планетата ще е човешки свят. Но никога няма

да бъде Земята. Ти имаш нужда от Земята.

– Мислиш, че детинската ти психоанализа ще ми повлияе по някакъв начин?

– Не – каза Акин.

– Не искам да слушам такива неща нито от теб, нито от Йори.

– Ако сега ме убиеш, нито един човек няма да отиде на Марс.

– И без да го правя, никой няма да отиде.

– От това, което направиш сега, зависи дали човечеството ще живее, или

умре.

– Не!

Мъжът искаше да застреля Акин. Може би никога не бе искал нещо толкова

силно. Вероятно бе тръгнал из нивата с надеждата да открие и застреля

Акин. И сега не можеше да го направи, защото Акин сигурно говореше

истината.

След един дълъг момент Гилбърт Сен се обърна и тръгна към пожара.

Миг по-късно Гейб се изправи и се изтръска.

– Ако това беше психоанализа, беше страхотно – каза.

– Нищо освен чистата истина – отвърна му Акин.

– Опасявах се, че може да е. Гил за малко да стреля по теб.

– Помислих, че ще го направи.

– Щеше ли да те убие?

– С достатъчно патрони и упорство, да. Или щеше да ме принуди да го убия.

Той се наведе, за да вземе Акин.

– Станал си твърде ценен, за да поема такива рискове. Познавам мъже,

които не биха се поколебали. – Той се изтръска отново и така разтърси и

Акин. – Боже, с какво си ме изцапал? Някаква гнусна слуз!

Акин не отговори.

– Какво е? – настоя Гейб. – Смърди.

– Изпечена плът.

Гейб потрепери и не каза нищо.

8

Тейт чакаше в края на гората сред група хора. Там бяха и Матео и Пилар

Леал. Как ще реагира Тино, когато ги види отново? А те, когато го видят с

Никанж? Ще остане ли с партньорите и децата си, или ще замине с хората на

своите родители? Малко вероятно бе Никанж да го пусне или той да оцелее

дълго без Никанж. На фона на Марс изборът на Тино да бъде с оанкалите

можеше да му се стори по-приемлив. Вече няма да помага на човечеството да

изчезне, неспособно да се размножава. Но и няма да помага в създаването

на новия му свят.

Йори също беше там, застанала до Колина Уилтън и Стансио Ройбал. Вече

изтрезнял, Стансио изглеждаше уморен и болен. Сред хората имаше и такива,

които Акин не познаваше – нови хора. Там беше и Абира – ръката, която се

бе протягала всяка вечер от хамака, за да го вдигне.

– Къде е Мейси? – попита Гейб, докато оставяше Акин на земята.

– Още не е дошъл – отговори Колина. – Надявахме се, че е с теб и ти

помага за Акин.

– Излезе навън, когато чу Неси и приятелят ? да подпалват къщата – каза

Акин. – След това го изгубих.

– Беше ли ранен? – попита Колина.

– Не знам. Съжалявам.

Тя се замисли.

– Трябва да го изчакаме!

– Ще изчакаме – каза Тейт. – Той знае къде да ни намери.

Навлязоха по-навътре в гората, а светлината от пожара стана още по-ярка.

– Домът ми гори – каза Абира, докато всички гледаха. – Не съм и

предполагала, че ще видя два пъти как изгаря домът ми.

– Просто се радвай, че не си вътре – каза един от непознатите.

Акин веднага разбра, че този мъж не харесва Абира. Хората щяха да отнесат

всичките си взаимни недолюбвания на Марс и да останат с тях завинаги там.

Пожарът горя цяла нощ, но Мейси не дойде. Пристигнаха няколко други души.

Йори бе помолила повече от тях да дойдат. И тя бе тази, която попречи на

останалите да ги застрелят, когато ги забелязаха. Ако застрелят някого,

ще трябва да се махнат бързо, преди шумът да е привлякъл враговете.

– Трябва да се върна – каза Колина най-накрая.

Никой не проговори. Вероятно защото очакваха това да се случи.

– Може да го държат в плен – каза Тейт накрая. – Може би чакат да се

появиш.

– Не. Не и с този пожар. Едва ли ще се сетят за мен.

– Сред тях има такива, които ще се сетят. Такива, които ще те пленят и

продадат, ако сметнат, че номерът ще мине.

– Аз ще отида – каза Стансио. – Сигурно никой не е забелязал, че съм

напуснал града. Ще го намеря.

– Не мога да тръгна без него – каза Колина.

– Трябва да тръгнем скоро – включи се Гейб. – Гил Сен почти уби Акин в

нивата. Ако му се удаде друг шанс, може и да натисне спусъка. Сигурен

съм, че има и други, които няма да се колебаят, и те ще тръгнат на лов

още на зазоряване.

– Някой да ми даде пушка – каза Стансио.

Един от непознатите му подаде своята.

– И аз искам една – каза Колина. Взираше се в пламъците и когато Йори

бутна пушка в ръцете ?, тя я взе, без да обръща глава. – Пазете Акин –

каза.

Йори я прегърна.

– Пази се. И върни Мейси при нас. Ще намерите пътя.

– Вървим на север до голямата река, а след това тръгваме на изток по нея.

Знам.

Никой не каза нищо на Стансио и затова Акин го извика. Гейб беше облегнал

Акин на едно дърво и Стансио клекна пред него, видимо необезпокоен от

външния му вид.

– Ще ми позволиш ли да те прегледам? – попита Акин. – Не изглеждаш добре,

а за това, което ти предстои, трябва да бъдеш… много здрав.

Стансио вдигна рамене.

– Нямам нещо, което да можеш да излекуваш.

– Нека видя. Няма да боли.

Стансио се изправи.

– Тази работа с Марс истина ли е?

– Истина е. Нов шанс за човечеството.

– Тогава се погрижи да се случи. Не се притеснявай за мен.

Сложи пушката на рамото си и тръгна с Колина към пожара.

Акин ги гледа, докато не изчезнаха в края на царевичната нива. Никога

повече не ги видя.

След известно време Гейб го вдигна, метна го на рамо и тръгна. Акин щеше

да може да върви сам утре или вдругиден. Сега гледаше от рамото на Гейб

как останалите потеглиха след тях един по един. Поеха на север към

реката. Там щяха да завият на изток към Ло. Много по-скоро, отколкото

предполагаха, някои от тях щяха да се качат на совалките за Марс. Щяха да

станат първите свидетели от вида им на промените там.

Той беше вероятно последният, който видя облака от дим зад тях и

неспиращия да гори Феникс.

* * *

Издателство „Колибри“

Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно от първите

частни издателства след промените и от малкото, които съществуват и днес.

През годините „Колибри“ се утвърди със своя професионализъм и качество

като едно от водещите издателства на книги у нас, познато и извън

страната като единствен представител на много чужди издателства. Високото

качество на текстовете и преводите на „Колибри“, както и изисканото

художествено оформление са признати в страната и чужбина.

Благодарение на „Колибри“ българският читател е имал възможността да се

запознае с популярни и не толкова популярни автори от различни страни и

континенти, представители на различни жанрове, епохи, идеи, писатели,

които е необходимо да познаваме, за да сме в крак със световните

литературни тенденции.

„Колибри“ притежава впечатляващ издателски портфейл – „колекция“ от

автори, с които би се гордяло всяко световно издателство. Сред тях са

имена като Исабел АЛИЕНДЕ, Жоржи АМАДУ, Фредерик БЕГБЕДЕ, Симон дьо

БОВОАР, Бернар ВЕРБЕР, Кърт ВОНЕГЪТ, Греъм ГРИЙН, Франсоаз ДОЛТО, Марио

ВАРГАС Льоса, Вим ВЕНДЕРС, Лаура ЕСКИВЕЛ, Итало КАЛВИНО, Труман КАПОТИ,

Даниел КЕЛМАН, Дъглас КЕНЕДИ, Харлан КОУБЪН, Милан КУНДЕРА, Дийн КУНЦ,

Стиг ЛАРШОН, Xорхе ЛУИС БОРХЕС, Иън МАКЮЪН, Едуардо МЕНДОСА, Харуки

МУРАКАМИ, Амели НОТОМБ, Пол ОСТЪР, Милорад ПАВИЧ, Джеймс ПАТЕРСЪН, Филип

РОТ, Дж. К. РОУЛИНГ, Салман РУШДИ, Джон СТАЙНБЕК, П. Г. УДХАУС, Вирджиния

УЛФ, Хелън ФИЛДИНГ, Томас ХАРИС, Сири ХУСТВЕТ и много други.

Издателство „Колибри“

За да си в час със световните литературни явления!

За да си част от българските културни събития!

www.colibri.bg

www.livresfrancais.bg | www.dora.bg

Facebook: www.facebook.com/ColibriBooks

ул. „Иван Вазов“ № 36

тел. +359 2 988 8781

София 1000, България