Ритуали на съзряването

1

Момчето скита твърде много – каза Дичаан, докато се хранеха с Тино. –

Прекалено рано е, за да започва скитническата фаза от живота му.

Дичаан ядеше с пръсти обилната салата от плодове и зеленчуци, която беше

приготвил. Единствено той знаеше най-добре какво му се яде в момента и

какви точно са настоящите му хранителни нужди.

Тино ядеше ястие от царевица и боб, а до чинията му имаше парчета пъпеш

със сладка оранжева сърцевина, пържени плантейни5 и печени ядки. „Обръща

повече внимание на храната си, отколкото на това, което казвам“, помисли

си Дичаан.

5 Вид банан; яде се след обработка – пържене, варене, на пара. – Б. пр.

– Тино, чуй ме!

– Чувам те. – Мъжът преглътна и облиза устните си. – Той е на двайсет,

Чаан. Ако не даваше знаци за някакъв стремеж към независимост, аз щях да

се тревожа сега, не ти.

– Не. – Пипалата на Дичаан зашумоляха. – Човешкият му външен вид те

подвежда. Неговите двайсет години са като… като дванайсет човешки. В

някои отношения и по-малко. Той не може да се размножава сега. Няма да

може, докато не завърши метаморфозата му.

– След още четири или пет години?

– Вероятно. Къде ходи, Тино?

– Няма да ти кажа. Той ме помоли да не го правя.

Дичаан рязко съсредоточи пипалата си върху него.

– Не съм искал да го следя.

– Тогава недей. Нищо лошо не прави.

– Аз съм единственият му родител от неговия пол. Би трябвало да го

разбирам най-добре. А не го разбирам, защото човешкото, което е наследил,

го кара да върши неочаквани неща.

– Какво би правил в този период един двайсетгодишен оанкали?

– Би започнал да формира сходство с някой от половете. Да осъзнава в

какво ще се превърне.

– Той знае това. Не знае как ще изглежда, но знае, че ще бъде мъж.

– Да.

– Е, един двайсетгодишен човек от мъжки пол в място като това тук ще

изследва и ловува, ще гони момичета и ще се перчи. Ще направи всичко

възможно да не останат хора, които не са разбрали, че вече е мъж, а не

дете. Това правех аз.

– Акин е все още дете, както каза.

– Не изглежда като такова, нищо че е малък на ръст. И вероятно не се

чувства така. И независимо от това, дали може да се размножава, или не,

момичетата си го вълнуват доста силно. А и самите те, изглежда, нямат

против това.

– Никанж каза, че ще премине през фаза на псевдочовешка сексуалност.

Тино се засмя.

– Значи, вече е в нея.

– След това ще иска оолои.

– Да. И това го разбирам.

Дичаан се поколеба. Беше стигнал до въпроса, който най-силно искаше да

зададе, и знаеше, че Тино няма да е доволен.

– Ходи ли при бунтовниците, Тино? Те ли са причината да се скита?

Тино изглеждаше изненадан, после видимо се ядоса.

– Като знаеш, защо питаш?

– Не знаех. Предположих. Той трябва да престане!

– Не.

– Може да го убият, Тино! Убиват се един друг с такава лекота!

– Те го познават. Грижат се за него. А и той не се скита надалече.

– Искаш да кажеш, че го познават като мъж конструкт?

– Да. Научил е някои от езиците им. Но от никого не е крил идентичността

си. Размерът му ги размеква. Мислят си, че никой толкова малък не може да

бъде опасен. От друга страна, това не означава, че винаги му се е

разминавало без бой. Някои мъже смятат, че щом е малък, значи, е слаб, а

като е слаб, това го прави лесна плячка.

– Тино, той е твърде ценен, за да прави това. Той ни учи какво могат да

бъдат родените от човек мъжки. Все още има толкова малко други като него,

защото сме още прекалено несигурни, за да установим консенсус…

– Тогава се учете от него! Оставете го на мира и се учете!

– Да учим какво? Колко му е приятно в компанията на бунтовници? Колко

обича да се бие?

– Той не обича да се бие. Трябваше да се научи да го прави за самозащита,

това е. А що се отнася до бунтовниците, той казва, че трябва да ги

опознае, за да ги разбере. Смята, че са част от него.

– Какво още има да учи от тях?

Тино изправи гръб и погледна Дичаан.

– Знае ли всичко за оанкалите?

– …Не. – Пипалата по главата и тялото на Дичаан увиснаха. – Съжалявам.

Бунтовниците не изглеждат особено сложни… освен в биологическо отношение.

– И въпреки това се съпротивляват. Предпочитат да умрат, отколкото да

дойдат тук и да водят лесен, безболезнен живот с вас.

Дичаан остави храната и съсредоточи в конус пипалата на главата си и го

насочи към Тино.

– Твоят живот безболезнен ли е?

– Понякога… в биологическо отношение.

Не обичаше Дичаан да го пипа. На Дичаан му бе отнело време, за да

осъзнае, че причината не е в това, че той е оанкали, а че е от мъжки пол.

Тино хващаше ръцете на други човешки мъже, някои от тях прегръщаше през

рамо, но мъжкото в Дичаан го притесняваше. Накрая бе отишъл при Лилит, за

да му помогне да го разбере.

– Ти си един от партньорите му – беше му казала тя със сериозен тон. –

Повярвай ми, Чаан, той никога не си е мислел, че ще има мъж за партньор.

Дори с Никанж свикна трудно.

Дичаан не знаеше, че Тино е свикнал трудно с Никанж. Хората свикваха с

Никанж много бързо. А по време на дългите, незабравими групови

съвкупления Тино не изглеждаше като някой, който има проблем с когото и

да е. Но беше вярно, че след тях Тино често отбягваше Дичаан. А Лилит не

отбягваше Ахажас.

Дичаан стана от платформата си, остави салатата си и отиде при Тино.

Мъжът тръгна да отстъпва, но Дичаан го хвана за ръцете.

– Позволи ми да те разбера, Чка. Толкова деца имаме с теб! Стой така.

Тино застана неподвижно и остави Дичаан да го докосне с дългите си тънки

пипала на главата. Имаха шест деца. Три момчета от Ахажас и три момичета

от Лилит. Старата формула.

– Ти избра да дойдеш тук – каза Дичаан. – И избра да останеш. Много се

радвам, че си тук – че децата имат човешки баща, а групата ни – човек от

мъжки пол, който да балансира съвкупленията. Партньор във всяко едно

отношение. Защо оставането ти тук ти причинява болка?

– Как да не боли? – попита Тино тихо. – И как може да не знаеш? Аз съм

предател за моите хора. Всичко, което правя тук, е предателство. Един ден

моите хора няма да съществуват изобщо, а аз ще съм помогнал на

унищожителите им. Предадох родителите си… всички.

Гласът му се беше стопил до нечуваемост още преди да е свършил да говори.

Болеше го коремът, започваше да го боли и главата. Понякога главата го

болеше страшно силно. И той не казваше на Никанж. Отделяше се някъде и

страдаше. Ако някой го намереше, той започваше да кълне понякога, но

никога не се съпротивляваше на опитите за помощ.

Дичаан се приближи до платформата, на която седеше Тино. Той проникна в

плътта на платформата – на Ло – и го помоли да извика Никанж. Ло обичаше

да прави такива неща. Никанж винаги му даваше удоволствие, след като бе

предало подобно съобщение.

– И Лилит ли се чувства като теб? – попита той Тино.

– Наистина ли не знаеш отговора?

– Със сигурност в началото беше така. Но тя знае, че разполагаме с гените

на бунтовниците, също както с гените на който и да е друг човек. Знае, че

няма бунтовници, живи или мъртви, които да не са вече родители на деца

конструк-ти. Разликата между тях и нея – и теб – е, че вие сте решили да

постъпите като родители.

– Лилит наистина ли вярва на това?

– Да. Ти не вярваш ли?

Тино извърна очи, главата му пулсираше.

– Предполагам, че вярвам. Но няма значение. Бунтовниците не са предали

себе си или човешкото в тях. Не са ви помогнали да направите това, което

правите. Може и да са неспособни да ви спрат, но не са ви съдействали.

– Ако всички човеци бяха като тях, децата ни конструкти щяха да са много

по-малко човеци, независимо от външния им вид. Щяха да знаят за човеците

само това, на което ги научим ние. Тогава по-добре ли ще е?

– Казвам си, че няма да е – каза Тино. – Повтарям си, че има някакво

оправдание за това, което правя. През повечето време мисля, че лъжа.

Исках деца. Исках… начинът, по който Никанж ме кара да се чувствам. И за

да получа това, което искам, предадох всичко, което бях.

Дичаан махна храната на Тино от платформата и му каза да легне. Тино само

го изгледа. Дичаан неловко раздвижи пипалата по тялото си.

– Никанж казва, че предпочиташ да изтърпиш болката си. То казва, че имаш

нужда да се накараш да страдаш, за да мис-лиш, че хората ти са отмъстени

и си платил дълга си към тях.

– Това са глупости!

Никанж влезе отвън през една от стените. Погледна и двамата и изстреля

неприятна миризма към тях.

– Той настоява да се самонаранява – каза Дичаан. – Чудя се дали не е

убедил и Акин да започне да го прави.

– Акин прави каквото поиска! – каза Тино. – Той разбира какво чувствам

по-добре отколкото вие бихте могли, но не се чувства по същия начин. Има

си свои виждания.

– Ти не си част от тялото му – каза Никанж, бутайки го назад, за да го

накара да легне. Този път той легна. – Но си част от мислите му. Направил

си много повече, отколкото Лилит би си позволила, за да го накараш да си

мисли, че бунтовниците са онеправдани и предадени.

– Но бунтовниците са онеправдани и предадени – каза Тино. – Обаче никога

не съм твърдял това пред Акин. Не ми се е налагало. Той сам се е убедил в

това.

– Развиваш нова язва – каза Никанж.

– И какво от това?

– Искаш да умреш. Но искаш и да живееш. Обичаш децата и родителите си и

си в ужасен конфликт. Обичаш дори нас… но не мислиш, че е редно.

То се качи на платформата и легна до Тино. Дичаан докосна платформата с

пипалата на главата си, подкани я да се разрасне, да се разшири и да

осигури място и за него. Нямаше нужда от него, но той искаше да разбере

от първа ръка какво се е случило с Тино.

– Помня как Акин ми разказа за един човек, който умрял от кървящите си

язви – каза той на Никанж. – Един от похитителите му.

– Да. Той ми предаде идентичността на мъжа. Открих оолоито, което го бе

обучило, и разбрах, че е имал язви от юношеска възраст. Оолоито е опитало

да го задържи за негово добро, но мъжът отказал.

– Как се е казвал? – попита Тино.

– Йозеф Тилден. Сега ще те приспя, Тино.

– Не ми пука – измърмори Тино.

След малко се унесе в сън.

– Какво му каза? – попита Никанж Дичаан.

– Попитах го за изчезванията на Акин.

– Ех. Трябваше да питаш Лилит.

– Мислех, че Тино ще знае.

– Той знае. И това го притеснява силно. Мисли, че Акин е по-лоялен на

човечеството от него. Не разбира защо Акин е така обсебен от

бунтовниците.

– Не осъзнавах, че е чак толкова обсебен – призна Дичаан. – А трябваше.

– Човеците са лишили Акин от близост с новото дете и са му дали в замяна

компенсаторна страст. Той е наясно с това.

– Какво ще направи?

– Чка, той е и твое дете. Какво, мислиш, ще направи?

– Ще се опита да ги спаси – това, което е останало от тях – от празната

им, ненужна смърт. Но как?

Никанж не отговори.

– Невъзможно е. Нищо не може да се направи.

– Може би е така, но въпросът ще го занимава до метаморфозата му. След

това се надявам, че другите полове ще обсебят вниманието му.

– Но не може да е само това!

Пипалата по тялото на Никанж прилепнаха към кожата му от удивление.

– Всичко, което засяга хората, изглежда, включва някакви противоречия. –

То направи пауза. – Разгледай Тино внимателно. В него има толкова много

различни неща, които работят заедно, за да го поддържат жив. Вътре в

клетките му митохондриите, една някога независима форма на живот, са

намерили убежище и предоставят способността си да синтезират протеини и

да обменят липиди срещу място за живеене и възпроизвеждане. Ние също сме

в клетките му в момента, и те са ни приели. По един оанкалски организъм

във всяка клетка, който я дели, удължава живота ?, отблъсква от нея

болестите. Даже и преди ние да се появим, във вътрешностите им са живеели

бактерии и са ги защитавали от други бактерии, които биха ги наранили или

убили. Не са могли да съществуват без симбиотични връзки с други

същества. И въпреки това подобни връзки ги плашат.

– Ника… – Дичаан нарочно вплете пипалата на главата си в Никанжовите. –

Ника, ние не сме като митохондриите или бактериите помощници, и те го

знаят.

Мълчание.

– Не трябва да ги лъжеш. По-добре ще е да не казваш нищо.

– Няма да е. Когато мълчим, те си мислят, че го правим, защото истината е

ужасяваща. Мисля, че сме точно толкова симбионти, колкото са били

митохондриите в началото. Без митохондриите нямаше да са еволюирали до

такава степен. Земята им щеше да е населена само с бактерии и водорасли и

досега. Нямаше да е особено интересна.

– Ще се оправи ли Тино?

– Не. Но аз ще се погрижа за него.

– Не можеш ли да направиш нещо, за да го спреш да се наранява?

– Бих могъл да го накарам да забрави част от миналото си отново.

– Не!

– Знаеш, че не бих постъпил така. Не бих, дори и да не бях видял

приятния, празен мъж, който представляваше, преди спомените му да се

завърнат. Не бих го направил. Не ми харесва да се намесвам по този начин.

Така губят твърде много от това, което ценя в тях.

– Тогава какво ще направиш? Просто ще го поправяш, докато накрая не ни

напусне и не се самоубие?

– Той няма да ни напусне.

Което значеше, че то няма да го пусне, че то не можеше да го пусне.

Оолоите понякога ставаха такива, когато откриеха човек, който ги привлича

силно. Никанж със сигурност не би могло да остави Лилит да си тръгне,

независимо от свободата, която ? даваше в скитането.

– Всичко ли ще бъде наред с Акин?

– Не знам.

Дичаан се откъсна от Никанж, надигна се и седна върху сгънатите си крака.

– Ще го отделя от бунтовниците.

– Защо?

– Рано или късно, някой от тях ще го убие. Два пъти им отнемаме оръжията,

откакто го откраднаха. Всеки път произвеждат още, а новите са винаги по-

ефективни. С по-широк обхват, по-голяма точност, по-висока сигурност за

човеците, които ги използват… Човеците са твърде опасни. А те са само

част от него. Нека научи от какво друго е направен.

Разстроен, Никанж прибра пипалата си, но не каза нищо. Ако имаше любимци

сред децата си, Акин беше един от тях. То нямаше деца от същия пол и това

беше огромно лишение за него. Акин беше уникален и когато си беше вкъщи,

прекарваше голяма част от времето си с Никанж. Но Дичаан си оставаше

неговият родител от същия пол.

– Няма да е задълго, Чка – каза Дичаан нежно. – Няма да ви държа

разделени дълго. А и той ще се върне при теб с всички промени, които

намери в Чкахичдак.

– Винаги ми носи неща – прошепна Никанж. То, изглежда, се успокои и прие

решението на Дичаан. – Прави специални усилия, за да намери необичайни

неща, които да вкуси и донесе. Остава толкова малко време до

метаморфозата му, след която ще започне да дава всичките си придобивки на

партньорите си.

– Година – каза Дичаан. – Ще го върна само след година.

Той легна отново, за да утеши Никанж, и не се изненада, когато установи,

че оолоито има нужда от утеха. Беше разстроено от начина, по който Тино

непрестанно изкарваше безсилието и объркването си на тялото си. Сега му

стана още по-мъчно. Предстоеше му да изгуби година от детството на Акин.

В собствения си дом, заобиколено от голямото си семейство, то се

чувстваше само и изтощено.

Дичаан се свърза с нервната система на оолоито. Усещаше как дълбоката

семейна връзка, която имаше с оолоито, стимулира Никанж. Тези връзки се

разширяваха и променяха с годините, но никога не отслабваха. И винаги

привличаха най-силно любопитството на Никанж.

По-късно Дичаан щеше да каже на Ло да се свърже с кораба и да го накара

да изпрати совалка. После щеше да каже на Акин, че е време да научи

повече за оанкалското в кръвта си.

2

Понякога на Акин му се струваше, че светът се състои от затворени групи

хора, които се държат с него мило или студено, според настроението им, но

които, колкото и да им се иска, не могат да го пуснат вътре, сред тях.

Той помнеше времето, когато сливането с другите изглеждаше не само

възможно, но и неизбежно: когато Тиикучак бе все още неродено и той

можеше да го достигне и вкуси, и опознае като най-близката си роднина.

Сега обаче то беше може би най-малко интересното от всичките му близки,

защото не бе успял да се свърже с него. Бяха прекарали възможно най-малко

време заедно.

Сега то искаше да отиде на Чкахичдак с него.

– Нека отиде, а мен остави тук – бе казал на Дичаан.

– И то е самотно – отвърна Дичаан. – И двамата трябва да научите повече

какво сте.

– Аз знам какво съм.

– Да. Ти си детето ми от същия пол, чиято метаморфоза наближава.

Акин не бе могъл да отговори на това. Беше време да започне да слуша

Дичаан, да се учи от него и да се приготви да бъде зрял мъжки индивид.

Усещаше силна склонност към подчинение.

Въпреки това беше прекарал дни изгубен в гората, опитвайки се да устои на

тази склонност, мразейки я силно всеки път когато тя се появеше отново и

започнеше да го тормози.

Никой не го потърси тогава. И никой не изглеждаше изненадан, когато се

прибра. Докато го чакаше, совалката бе разчистила още пространство,

хранейки се.

Той се вторачи в нея. Представляваше огромно нещо със зелена черупка –

мъжки индивид, доколкото корабните организми можеха да бъдат от един или

друг пол. Всеки от тях имаше потенциала да се превърне в женски индивид.

Но докато получаваше контролираща субстанция от тялото на Чкахичдак, щеше

да остане малък и мъжки. Щеше да разшири обхвата на Чкахичдак, като

изследва планети и луни от слънчевите системи, като донася информация

обратно, като доставя минерали, живот. Щеше да превозва пътници и да им

съдейства в проучванията. И щеше да пренася хора до кораба и обратно.

Акин никога не бе влизал в такова същество. Беше му забранено да се

свързва с нервната им система, докато не порасне. Толкова неща щяха да са

му позволени чак след като съзрее.

Когато порасне, ще може да защитава бунтовниците. Сега гласът му лесно

можеше да бъде игнориран, да остане нечут дори, освен ако някой от

възрастните членове на семейството му не послужи за „усилвател“ със

собствения си глас. Той си спомняше разказите на Никанж за собственото му

детство: за това, как е било право, знаело е, че е право, но въпреки това

не са му обръщали внимание, защото не е било зряло. През тези години

Лилит често била наранявана, защото никой не слушал Никанж, което я

познавало по-добре от всеки друг.

Акин няма да направи грешката на Никанж. Бе взел това решение отдавна. Но

сега… Защо Дичаан беше решил да го изпрати на Чкахичдак? Дали беше само

за да го предпази от опасности, или имаше и друга причина?

Той се приближи до совалката. Нямаше търпение да влезе вътре, но искаше

първо да обиколи нещото и да го разгледа, да го усети със сетивата, които

той и човеците споделяха.

Отвсякъде изглеждаше като идеално симетричен висок хълм. Издигнеше ли се

във въздуха, щеше да стане сферично по форма. Плочките на черупката му

щяха да се плъзнат встрани и да се заключат – цели три пласта от тях – за

да не може нищо да влезе или излезе.

– Акин.

Той се огледа, без да движи тялото си, и видя, че Ахажас идва откъм Ло.

Всички останали издаваха звуци, когато вървяха, но Ахажас, която бе по-

голяма и по-висока от почти всеки друг, сякаш се носеше над земята, без

шестнайсетопръстите ? крака да я докосват. Ако не искаше да бъде чута,

никой не можеше да я чуе. Женските трябваше да могат да се крият, ако е

възможно, и да се бият, ако от криенето нямаше смисъл. Никанж му бе

обяснило това.

Нямаше да види Никанж цяла година. Може би повече.

Неимоверно висока, тя се доближи, сгъна се и зае седяща позиция отсреща

му така, както някои човеци се навеждаха или коленичеха, за да говорят с

него, когато беше по-малък. Сега главите им бяха на едно ниво.

– Исках да те видя, преди да тръгнеш. Може вече да не си дете, когато се

върнеш.

– Ще бъда. – Той сложи ръката си сред пипалата на главата ? и усети как

те я хващат и проникват в нея. – До промяната ми има години.

– Тялото ти може да се промени по-бързо, отколкото си мислиш. Стресът от

необходимостта да се адаптираш към новата обстановка може да ускори

процесите. Трябва да видиш и останалите.

– Не искам.

– Знам. Не искаш да тръгваш, за да не ти се налага да се сбогуваш. Даже и

при приятелите си бунтовници не отиде.

Тя не ги подушваше по него. Беше се почувствал много неловко, когато беше

разбрал, че тя и останалите могат да подушат кога е бил с жена. Той се

миеше, разбира се, но те винаги знаеха.

– Трябваше да отидеш при тях. Може да се промениш много по време на

метаморфозата. Човеците не приемат тези неща лесно.

– Лилит?

– Знаеш я много добре. Каквото и да говори, никога не съм я виждала да

отхвърли някое от децата си. Но наистина ли искаш да тръгнеш, без да я

видиш първо?

Мълчание.

– Ела, Акин.

Тя пусна ръката му и се изправи.

Той тръгна след нея към селото, чувствайки се обиден и манипулиран.

3

Устроиха цяло пиршество навън в негова чест. Хората прекъснаха

заниманията си и се събраха в центъра на селото заради него и Тиикучак.

Тиикучак, изглежда, се забавляваше на празненството, а Акин просто чакаше

то да мине. Маргит, за която се знаеше, че е на ръба на метаморфозата си,

седна до него. Все още беше любимата му сестра, въпреки че напоследък тя

прекарваше повече време със сестрата, с която беше свързана. Тя протегна

сивата си ръка към него и той почти я беше хванал в своите, когато

забеляза какво му показва тя. Винаги бе имала прекалено много пръсти за

родено от човек дете: по седем на всяка ръка. Но ръката, която сега

протягаше към него, имаше само пет дълги, тънки и сиви пръста.

Той се вторачи в нея, след което внимателно пое протегнатата ръка и я

огледа. Нямаше рани и белези.

– Как…? – попита.

– Събудих се тази сутрин и ги нямаше. Нищо не беше останало, освен един

нокът и малко сбръчкана мъртва кожа.

– Болеше ли те ръката?

– Усещането от нея беше приятно. И все още я чувствам така. Спи ми се,

засега няма нещо друго. – Тя се замисли. – Ти си първият, на когото

казвам.

Той я прегърна, едва успяваше да удържи сълзите си.

– Може би няма да те позная, когато се върна. Ти ще си някой друг, може

би с партньори и бременна.

– Може и да съм с партньори и бременна, но ти ще ме познаеш. Ще се

погрижа за това!

Той само я изгледа. Всеки се променяше, но съвсем ирационално, той не

искаше тя да се променя.

– Какво има? – попита Тиикучак.

Акин не знаеше защо го прави, но след като погледна към Маргит и се

увери, че няма нищо против, той хвана ръката ? и я показа на Тиикучак.

Тиикучак, която, въпреки че бе родена от оанкали, изглеждаше много по-

човешки от Маргит, започна да плаче. Целуна ръката и я пусна натъжено.

– Нещата ще се променят твърде много, докато ни няма – каза то, а сивото

му лице беше мокро от тих плач. – Ще бъдем чужденци, когато се върнем.

Няколкото му малки сетивни пипала се събраха в буци по тялото му и то

заприлича на онова, което Акин чувстваше вътре в себе си.

Сега и останалите се зачудиха какво има, а Лилит дойде при тях с

изражение, което казваше, че вече знае какво става.

– Маргит? – каза тя нежно.

Маргит подаде ръка и се усмихна.

– Така си и помислих – каза Лилит. – Сега празненството е и твое. Ела.

Тя отведе Маргит, за да я покаже на другите.

Акин и Тиикучак се изправиха едновременно, без да говорят. Понякога

вършеха неща в унисон, също като свързаните братя и сестри, но феноменът

всеки път ги изненадваше и някак не успяваше да им донесе чувството за

сигурност и спокойствие, което носеше на двойките, свързали се в ранно

детство, както си му е редът. Сега обаче и двамата отидоха заедно при

Айре, най-голямата им сестра. Тя беше зрял конструкт – най-възрастният

такъв в Ло – и докато си говореше с един от оанкалските синове на Лий, бе

съсредоточила няколко от пипалата на главата си върху тях, за да ги

наблюдава. Тя бе родена на Чкахичдак. Беше минала през метаморфозата си

на Земята, където се бе свързала с партньори и родила няколко деца. Това,

което предстоеше на двамата, беше вече зад гърба ?.

– Седнете до мен – каза Айре, когато те дойдоха при нея. – Ето тук.

Седнаха от двете ? страни. Тя мигновено уви дългите пипала на главата си

с тези на Тиикучак. Акин, както се бе оказало, имаше само едно истинско

сетивно пипало и то, за негово неудобство, се намираше в устата му. На

бунтовниците им харесваше, защото не им се налагаше да го гледат, но това

пречеше на общуването му с оанкалите и конструктите. Той бързо бе станал

прекалено голям, за да бъде държан в ръце.

Но Айре, бидейки Айре, просто го прегърна с една ръка и го придърпа към

себе си така, че да му е лесно да се свърже с нея, докато тя използва

телесните си пипала, за да нап-рави връзката с него.

– Не знаем какво ще стане с нас – и той, и Тиикучак казаха в беззвучен

унисон. И за двама им това беше вик от страх, а за Акин – и вик от

безсилие.

Отнемаха му времето. Той познаваше жителите и езиците на едно китайско

село от съпротивата, на едно игбо село, на три испаноговорещи села,

населени с хора от много страни, на едно хинду селище и на две села, в

които хора от различни държави говореха на суахили. Толкова много

бунтовници. А имаше и още. Най-изненадващо го бяха прогонили от едно село

с англоговорещи, защото е по-кафяв на цвят от местните. Така и не разбра

защо, а и не посмя да помоли никого от Ло за обяснение. И въпреки това

имаше бунтовници, които не беше виждал никога, чиито идеи не беше чувал,

бунтовници, които вярваха, че единствената им надежда е в това, да крадат

деца конструкти, ако не искат да изчезнат като вид. Разказваха се истории

за село, чиито жители се събрали на площада и заедно пили отрова. Никой

от тези, с които Акин бе разговарял, не бе могъл да му каже името на

селото, но всеки бе чувал за него.

Щяха ли да са останали човеци за спасяване, когато най-накрая порасне

достатъчно, за да уважават мнението му?

И ще изглежда ли самият той достатъчно човешки, за да ги убеди?

Или всичко бе глупост? Би ли могъл да им помогне изобщо, независимо от

това, което предстоеше да се случи? Оан-калите нямаше да му попречат да

направи нещо, което не смятат за носещо вреда. Но ако нямаха консенсус,

нямаше и да му помогнат. А той не би могъл да помогне на хората сам.

Той не би могъл например да им осигури корабен организъм. Докато

продължаваха да бъдат дотолкова човеци, че да отговарят на вярванията си,

те нямаше как да могат да общуват с кораб. Някои от тях упорито вярваха,

че корабите не са живи – че са структури от метал, които всеки би могъл

да се научи да управлява. Не бяха го разбрали, когато Акин се бе опитал

да им обясни, че корабите сами управляват себе си. И ти или се

присъединяваш към тях, споделяйки опита им и позволявайки им да споделят

твоя, или няма размяна. А ако няма такава, ти не съществуваш за корабите.

– Знаете, че трябва да си помагате един на друг – каза Айре.

Акин и Тиикучак се отдръпнаха по рефлекс.

– Не можете да бъдете това, което трябваше да сте, но пак можете да си

помагате – Акин нямаше как да не усети увереността на Айре. – И двамата

сте сами. И двамата ще сте чужденци. Вие сте като зърно грах, срязано на

две. Позволете си да зависите един от друг за известно време.

Нито Акин, нито Тиикучак отговориха.

– Разделеното на половинки грахово зърно едно наранено нещо ли е, или

две? – попита тя нежно.

– Не можем да се излекуваме един друг – каза Тиикучак.

– Метаморфозата ще ви излекува, а тя може би е по-близо, отколкото си

мислите.

И те отново започнаха да се страхуват. Плашеше ги промяната, плашеше ги

завръщането в един различен, неузнаваем дом. Страхуваха се да отидат на

място, което ще е още по-малко тяхно, отколкото домът, който напускаха.

Айре се опита да ги откъсне от страха:

– Ти, защо искаш да отидеш на Чкахичдак? – попита.

Тиикучак не искаше да отговаря. Акин и Айре получиха само силно негативно

чувство от него.

– Там няма бунтовници – каза Айре. – Затова, нали?

Тиикучак не каза нищо.

– Ахажас казвала ли ти е, че ще си женска? – попита Айре.

– Още не.

– Искаш ли да бъдеш?

– Не знам.

– Мислиш, че може да ти се прииска да си мъжки?

– Може би.

– Ако искаш да си мъжки, трябва да останеш тук. Остави Акин да иде.

Прекарай време с Дичаан, Тино и сест-рите ти. Мъжки родители и сестри.

Тялото ти ще знае как да реагира.

– Искам да видя Чкахичдак.

– Можеш да почакаш. Ще го видиш, след като се промениш.

– Искам да отида с Акин.

Отново се появи силното негативно чувство. Беше казало това, което не

искаше да казва.

– Тогава сигурно ще станеш женска.

Тъга.

– Знам.

– Ти може би искаш да заминеш с Акин, защото все още се опитваш да

излекуваш старата рана. Както споменах, на Чкахичдак няма бунтовници.

Няма групи човеци, които да го разсейват и да отнемат от времето му. – Тя

се съсредоточи върху Акин. – А ти? Тъй като ти трябва да заминеш, как се

чувстваш по отношение на идването на Ти с теб?

– Не искам да идва.

По време на една толкова интимна форма на общуване не можеше да бъде

казана успешно нито една лъжа. Единственият начин да се избегне

неприятната истина, бе, като се избегне общуването изцяло и не се казва

нищо. Но Тиикучак вече знаеше, че той не иска то да идва с него. Всеки

знаеше. То го отблъскваше и в същото време привличаше по един така

непонятен и некомфортен начин, че той не обичаше дори да го доближава. То

изпитваше същите чувства към него. Би трябвало да е доволно, че той си

заминава.

Айре трепна. Не прекъсна контакта между тях, но ? се прииска. Усещаше

дълбокото привличане-отблъскване, което изпитваха един към друг. Опита се

да превъзмогне противоречивите емоции с помощта на собственото си

спокойствие и на чувството за единност със своята сестра, което извика от

спомените си. Акин разпозна чувството. Беше го забелязвал и у други

преди. То нямаше силата да потуши обърканите усещания в него.

Айре прекъсна контакта с тях.

– Ти е право. Трябва да се качите горе заедно – каза тя с неловко

шумящите си пипала. – Трябва да решите този проблем. Отвратително е, че

другите са избрали това да ви сполети.

– Не знаем как да го разрешим – каза Акин, – освен като чакаме

метаморфозата.

– Намерете оолои. Някое на ръба на зрелостта. Тук няма как да го

направите. Не съм виждала юноши оолои тук от години.

– И аз не съм – каза Тиикучак. – Слизат след втората си метаморфоза.

Какво биха могли да направят преди нея?

– Да премахнат с лекота обсесията ви един от друг. Ще видите. Дори и

непораснали, те са… интересни.

Акин стана.

– Не искам оолои. Кара ме да мисля за чифтосване. Всичко става прекалено

бързо.

Айре въздъхна и поклати глава.

– А как наричаш това, което правеше с всички онези жени от съпротивата?

– То беше различно. Нищо не можеше да се случи. Даже им казах, че нищо не

може да се случи. Но те го искаха… надявайки се, че греша.

– Намерете си оолои с Ти. Ако не е зряло, не може да ви чифтосва… но може

да ви помогне.

Оставиха я и се усетиха, че и двамата търсят с поглед, а след това се

отправят към Никанж. В този момент Акин нарочно се откъсна от синхрона с

Тиикучак. Това беше неприятен синхрон, който непрекъснато се получаваше

случайно и който му носеше същото чувство, което бе изпитал, когато

веднъж бе чул звуците от работилницата във Феникс, след като нещо доста

сериозно се бе случило с триона, и трябваше да я затворят за няколко дни.

Той спря, а Тиикучак продължи. Олюля се и той разбра, че е почувствало

същото откъсване, което бе усетил и той. Винаги се случваше така с тях.

Той знаеше, че то обикновено е доволно, когато той напуска селото за

седмици или месеци. Понякога, когато той си беше вкъщи, то не оставаше

при семейството им, ами отиваше при други семейства, където това, да бъде

само, да бъде аутсайдер, му се струваше по-поносимо.

Човеците нямаха идея до каква степен цялото общество на оанкалите и

конструктите е изградено от групи от двама или повече души. Тейт не

осъзнаваше какво е направила с отказа си да му помогне да се върне в Ло

при Тиикучак. Вероятно и затова по време на нито едно от пътуванията си

той не се бе връщал във Феникс.

Отиде при Лилит в момента, в който някой започна да я кара да разкаже

някоя история. Тя седеше сама и не обръщаше внимание на молбите, въпреки

че хората харесваха историите ?. Паметта ? я снабдяваше и с най-дребните

детайли от предвоенната Земя и тя знаеше как да подреди всичко така, че

хората да се смеят или плачат, или пък да се накланят напред, целите в

слух, притеснени, че може да изпуснат някоя от предстоящите думи.

Тя погледна нагоре към него и не каза нищо, докато той сядаше до нея.

– Исках да се сбогуваме – каза ? тихо.

Изглеждаше уморена.

– Мислех си за това, как Маргит пораства, за заминаването ви с Ти… Но

трябва да заминете. – Тя хвана ръката му и я задържа. – Трябва да

опознаете и оанкалската си страна. Но аз почти не мога да понеса мисълта,

че ще изгубя може би последната година от детството ти.

– Надявах се, че ще се свържа с повече бунтовници – каза той.

Тя не отговори. Не обсъждаше с него посещенията му при бунтовниците.

Понякога го предупреждаваше да внимава, друг път отговаряше на въпросите,

които ? задаваше. И той виждаше, че се притеснява за него. Но тя не

правеше нищо от това по своя воля… нито той. Веднъж, когато бе напуснала

селото за един от самотните си преходи, той я бе последвал и намерил

седнала на един пън в очакване да я настигне. Пътуваха заедно няколко дни

и тя му разказа историята си: защо името ? е станало епитет сред

англоговорещите бунтовници, как са я обвинявали за направеното от

оанкалите, защото тя била човекът, чрез когото оанкалите решили да

работят. Трябвало е да събужда от летаргичен сън групи от хора и да им

помага да се ориентират в новите условия. Тогава само тя знаела

оанкалски. Само тя била способна да отваря и затваря стени и да използва

увеличената си от оанкалите сила, за да защитава себе си и другите. Това

било достатъчно, за да я превърне в сътрудник, в предател в очите на

собствения ? вид. Било лесно да я винят, разказа му. Оанкалите били

могъщи и опасни, а тя – не.

Сега го погледна в очите.

– Няма как да стигнеш до всички бунтовници – каза му. – Ако искаш да им

помогнеш, вече имаш информацията от тях, която ти трябва. Сега е важно да

научиш повече за оанкалите. Разбираш ли?

Той кимна бавно, а кожата му го засърбя там, където имаше сетивни петна,

но не и пипала, които да се свият и да изразят напрежението, което

чувстваше в себе си.

– Ако има нещо, което би могъл да направиш, сега е моментът да откриеш

какво е то и как да го постигнеш. Научи всичко, което можеш.

– Ще науча. – Той сравни дългата ? кафява ръка със своята и се зачуди как

видимата разлика може да е толкова малка. Сигурно първите знаци на

метаморфозата му щяха да бъдат новопоникнали пръсти или паднали от

старите плоски човешки нокти. – Не бях мислил досега за пътуването като

за нещо полезно.

– Направи го такова!

– Да. – Той се поколеба. – Наистина ли вярваш, че мога да помогна?

– А ти?

– Имам някакви идеи.

– Запомни ги. Правилно си постъпил, като не си ги споделял досега.

Беше добре да чуе от нея потвърждение на това, което смяташе за правилно.

– Ще дойдеш ли с мен на кораба?

– Разбира се.

– Сега.

Тя огледа празнуващите, селото. Част от хората се бяха събрали в къщата

за гости, където някой разказваше история, а друга група бяха извадили

флейти, тъпани, китари и малка арфа. Музиката им скоро щеше или да вкара

разказвачите в една от къщите, или, което бе по-вероятното, да изкара

всички навън, за да пеят и танцуват.

Оанкалите не обичаха музиката. Те започнаха да се оттеглят по къщите си –

за да си запазят слуха, както се оправдаваха. Повечето конструкти се

наслаждаваха на музиката също толкова, колкото и хората. Няколко

оанкалско-родени мъжки конструкти бяха станали скитащи музиканти, чакани

с нетърпение във всяко обменно село.

– Не съм в настроение за песни, танци или истории – каза той. – Да се

разходим. Ще спя на кораба тази вечер. Сбогувах се с когото трябва.

Тя стана. Извисяваше се над него по начин, който го караше да се чувства

странно защитен. Никой не ги заговори или придружи по пътя им вън от

селото.

4

Чкахичдак. Дичаан се качи с Акин и Тиикучак. Можеха просто да изпратят

совалката обратно вкъщи. Беше се нахранила и запознала с няколко души,

които наскоро бяха достигнали зрялост. Беше задоволена и нямаше нужда от

упътване. Но Дичаан въпреки това тръгна с тях. Акин беше доволен.

Нуждаеше се от родителя си от същия пол повече, отколкото би си признал.

Тиикучак, изглежда, също имаше нужда от Дичаан. Стоеше винаги до него в

меката светлина на совалката. Организмът на совалката им бе създал

обикновена сива сфера в себе си и ги бе оставил сами да решат дали искат

да издигат платформи вътре, или подслони. Совалката поддържаше въздуха

свеж, като ги снабдяваше с кислород и вземаше за свои нужди издишвания от

тях въглероден диоксид. Можеше да използва и отпадъците, които

произвеждаха, както и да ги храни с всичко, което опишат – също като Ло.

Дори дете с едно-единствено функциониращо сетивно пипало беше способно да

опише храните, които е яло, и да си поиска техни дубликати. Совалката

щеше да ги синтезира, както правеше Ло.

Но само Дичаан можеше да се свърже истински със совалката и чрез сетивата

? да изпита какво е да летиш през космоса. Той не можеше да сподели

преживяното, преди да се е откъснал от совалката. След това хващаше Акин,

държейки го здраво, все едно е бебе, и му показваше открития космос.

Акин се понасяше, чисто гол, завърташе се около оста си, напускаше

влажната, камениста, сладка на вкус малка планета, която винаги бе

обичал, и се връщаше към източника на живот, който беше негова жена,

майка, сестра, убежище. Носеше новини за нея от едно от децата им – от

Ло.

Но той беше в празния космос, заобиколен от чернота, поглъщащ невъзможно

ярката светлина на слънцето, отдалечаващ се от синята дъга на Земята,

усещащ с тялото си огромното количество далечни звезди. Те бяха нежни

докосвания, а слънцето – силна, сграбчваща ръка, нежна и неизбежна. Никоя

совалка не можеше да пътува толкова близо до звезда, след което да се

измъкне от гравитационната ? прегръдка. Само Чкахичдак успяваше,

задвижена от слънцето вътре в нея: от изключително ефикасното си

храносмилане, което не пропиляваше нищо.

Всичко беше ярко, кристално чисто, наситено до непоносимост. Всичко

обстрелваше сетивата му. Впечатленията се сипеха като удари. Атакуваха

го, биеха го, измъчваха го…

И свърши.

Акин не би могъл сам да го прекъсне. Сега лежеше, изнемощял от шока, без

да се дразни от хватката на Дичаан, зажаднял за подкрепата му.

– Продължи само секунда – казваше Дичаан. – По-малко от секунда. И го

омекотих за теб.

Лека-полека Акин започна да възвръща способността си да се движи и мисли.

– Защо се усеща така? – попита.

– Защо совалката чувства това, което чувства? Защо ние преживяваме

чувствата ? толкова силно? Ека, защо ти чувстваш това, което чувстваш?

Как ще приеме твоите усещания едно коати или агути?

– Но…

– Совалката чувства това, което чувства. Усещанията ? биха те наранили,

може би осакатили или убили, ако ги приемеш пряко. А твоите реакции биха

я объркали и отклонили от курса.

– А когато съм възрастен, ще мога да възприемам света през сетивата ?,

както ти?

– О, да. Ние никога не разменяме способностите си да работим с корабите.

Те са ни много повече от партньори.

– Но… какво им даваме ние всъщност? Благодарение на тях ние пътуваме из

космоса, но те могат да го правят и без нас.

– Ние ги изграждаме. Те също са част от нас, нали знаеш.

Той погали една гладка сива стена, след което се свърза с нея с няколко

от пипалата по главата си. Акин осъзна, че моли совалката за храна.

Доставянето ? щеше да отнеме известно време, защото тя нямаше никакви

запаси. Имаше случаи, в които заедно с човеците качваха и нужните им

хранителни продукти, но това се дължеше на малкия опит, който някои

совалки имаха в направата на задоволяващи човешките вкусове храни. Досега

не бяха натровили или оставили гладен нито един пътник. Но понякога

храната, която произвеждаха, имаше толкова странен вкус за човеците, че

те предпочитаха да изкарат пътуването в глад.

– Тяхното начало е като нашето – продължи Дичаан.

Той докосна Акин с няколко протегнати надалече пипала от главата си и

Акин се приближи още повече, за да получи образа на оанкалите в една от

най-ранните им форми, ограничени от родната си планета и живота,

възникнал там. Създали предците на корабите от собствените си гени и тези

на много други животни. Интелектът им, когато се налагаше да го

използват, беше все още оанкалски. Нямаше кораби оолои и затова

свързването на половите им клетки се извършваше от оанкалско оолои.

– А конструкти оолои няма – каза Акин тихо.

– Ще има.

– Кога?

– Ека… когато сме по-сигурни за теб.

Акин се вторачи в него мълчаливо.

– Само за мен ли?

– За теб и останалите като теб. Вече всяко обменно село има по едно

такова дете. Ако в скитанията си беше минал и през обменните села, щеше

да знаеш.

Тиикучак се обади за първи път:

– Защо е толкова трудно човешки женски да родят мъжки конструкти? И защо

родените от човеци мъжки са толкова важни?

– Трябва да им бъдат дадени повече човешки характеристики, отколкото на

родените от оанкали мъжки конс-трукти – отговори Дичаан. – Иначе не биха

могли да оцелеят в човешките си майки. И понеже трябва да са човеци до

такава степен и все пак мъжки, а и от един момент нататък – способни да

се размножават, в някои отношения те трябва да се доближат опасно много

до това, да са изцяло човешки мъжки. Те носят в себе си много повече от

Човешкото противоречие, отколкото всички останали хора.

Отново Човешкото противоречие. Или Противоречието, както най-често го

наричаха оанкалите. Интелигентност

и йерархично поведение. Нещо

очарователно, съблазнително и смъртоносно. Причината за последната

човешка война.

– Не усещам нищо от него в себе си – каза Акин.

– Ти още не си достигнал зрялост – каза Дичаан. – Никанж вярва, че си

точно това, което то е имало намерение да създаде. Но хората трябва да

видят работата му в пълнотата ?, за да са готови да обърнат внимание на

конструктите оолои и зрялостта на новия вид.

– Значи, това ще е оанкалски вид – каза Акин приглушено. – Ще израсне и

ще се раздели на групи, както оанкалите винаги са правели. И

представителите му ще се наричат оанкали.

– Това ще е оанкалски вид. Вгледай се в клетките на собственото си тяло.

Ти си оанкали.

– А човеците ще изчезнат точно както са убедени, че ще се случи.

– Но ние ще сме оанкали. Те ще бъдат… нещо, което сме погълнали.

Дичаан легна, отпусна се и покани Тиикучак, което мигновено легна до него

и зарови пипалата на главата си в неговите.

– Ти и Никанж – каза той на Акин. – Никанж казва на човеците, че са

симбионти, а ти вярваш, че ние сме хищници. Ти какво погълна, Ека?

– Аз съм това, което Никанж е създал.

– И какво е погълнало то?

Акин гледа двамата известно време, чудейки се за взаимността, която

споделят в момента, и за неговото неучастие в нея. Но той не искаше още

едно болезнено, нехармонично сливане с Тиикучак. Не още. То щеше да

възникне скоро и пак случайно. Седеше и ги наблюдаваше, опитваше се да ги

види през очите на бунтовник. Постепенно започнаха да му изглеждат чужди,

грозни, почти плашещи. Рязко разтърси глава, за да прогони илюзията. И

преди бе успявал да я създаде, но никога така целенасочено или толкова

перфектно.

– Те са погълнати – каза той тихо. – И това беше ненуж-но и нередно.

– Те живеят, Ека. В теб.

– Оставете ги да живеят в себе си!

Мълчание.

– Какво сме ние, че да можем да причиним това на цели раси? Не сме

хищници? Не сме симбионти? Какво сме тогава?

– Раса, която расте и се променя. Ти си важна част от тази промяна. Ти

представляваш опасност, от която може и да не оцелеем.

– Никого няма да нараня.

– Да не мислиш, че хората нарочно са унищожили цивилизацията си?

– Как според теб ще унищожавам аз?

– Не ти лично, ами мъжките, родени от човеци като цяло. И въпреки това

трябва да има и такива като вас. Вие сте част от обмена. Нито една

размяна досега не е била напълно безопасна.

– Да не искаш да кажеш – каза Акин намръщено, – че този нов клон на

оанкалите, в който ще се превърнем, може да стигне до война и

самоунищожение?

– Не мислим така. Оолоите са много внимателни, проверяват се сами, както

и едно друго. Но ако грешат, ако са направили грешки, които са пропуснали

да забележат, то тогава Динсо ще загинат в един момент. Тоат вероятно

също ще изчезнат. Само Акджай ще оцелеят. Не е задължително унищожението

да дойде от война. Тя беше просто най-бързото от многото изтребления,

които очакваха човечеството, преди да ни срещне.

– Трябва да му се даде още един шанс.

– Има го. С нас. – Дичаан насочи вниманието си към Тиикучак. – Не съм ти

позволявал да вкусиш възприятията на кораба. Искаш ли?

Тиикучак се поколеба, отвори уста, за да им покаже, че възнамерява да

говори на глас.

– Не знам – каза накрая. – Да ги опитам ли, Акин?

Акин се изненада, че попита него. За първи път, откакто бяха стъпили на

кораба, Тиикучак се обръщаше пряко към него. Прегледа чувствата си, за да

намери отговор. Дичаан го бе разстроил, а и мразеше да го вкарват в друга

тема на разговор така рязко. Но въпросът на Тиикучак не беше проява на

фриволност. Трябваше да отговори.

– Да – каза. – Направи го. Боли и няма да ти хареса, но ще ти донесе нещо

повече от болка, нещо, което ще изпиташ по-късно. Мисля, че може би… може

би това усещане е сянка на това, което ще сме, когато пораснем и станем

способни да възприемаме пряко. Струва си цената, която ще платиш.

Заслужава си да го искаш.

5

Акин и Тиикучак спяха, когато совалката достигна Чкахичдак. Дичаан ги

събуди с докосване и ги изведе в един псевдокоридор, който беше в същия

цвят като вътрешността на совалката. Пространството беше ниско и тясно –

голямо точно толкова, колкото тримата да могат да преминат през него един

след друг. Акин, който вървеше накрая, видя как стените се затварят като

сфинктер на няколко крачки зад него. Движението го очарова. Нито една

структура в Ло не беше толкова масивна, че с движенията си да може

създава временен коридор, който да ги преведе през дебел слой жива тъкан.

И сигурно напред плътта се разтваряше пред тях. Опита се да погледне

покрай Тиикучак и Дичаан и да види движението. От време на време успяваше

да го зърне. Това му беше лошото да си дребен. Той не беше слаб, но почти

всеки, когото познаваше, беше по-висок и широк от него… и винаги щеше да

бъде. По време на метаморфозата си Тиикучак, ако станеше женска, щеше да

увеличи размерите си почти два пъти. Но той щеше да стане мъжки, а при

мъжките метаморфозата не водеше до кой знае какви промени в ръста. Ще е

дребен и саможив, беше казал Никанж малко след раждането му. Няма да иска

да се установява на едно място и да бъде баща на децата си. Няма да иска

да има каквито и да е отношения с другите мъжки.

Той не можеше да си представи такъв живот. Нито хората, нито оанкалите

живееха така. Как би могъл да помогне на бунтовниците, ако е саможив?

Никанж знаеше страшно много, но не всичко. Децата му бяха винаги здрави и

умни. Но невинаги правеха това, което то искаше или очакваше от тях.

Понякога предсказваше с по-голям успех действията на човеците при

определени обстоятелства. Със сигурност не знаеше толкова доб-ре, колкото

си мислеше, какво би направил Акин, когато порасне.

– Това не е добър начин да се вкарват човеци – каза Дичаан, докато

вървяха. – На повечето от тях не им е приятно в толкова тесни и затворени

пространства. Ако някога ви се наложи да ги водите тук, накарайте

совалката да ви заведе възможно най-близо до един от истинските коридори

и ги изкарайте в него колкото можете по-бързо. И движенията на плътта не

им харесват особено. Опитайте се да ги скриете от тях.

– Но те ги виждат вкъщи – каза Тиикучак.

– Не и в такъв мащаб. Лилит казва, че я карат да си представя как някакво

огромно животно я поглъща. Тя поне може да ги изтърпи. Някои човеци губят

изцяло контрол и се нараняват… или правят опити да наранят нас. – Той

направи пауза. – Ето един истински коридор. Сега ще пояздим.

Дичаан ги заведе до една станция за хранене на тилиота и избра едно от

големите плоски животни. Тримата се качиха на него и Дичаан го докосна с

няколко от пипалата на главата си. Тилиото беше любопитно и насочи

псевдопипала към тях, за да ги разучи.

– Това никога досега не е носило родени на Земята конструкти – каза

Дичаан. – Вкусете го. Оставете го да ви опита и то. Безобидно е.

Напомняше на Акин за агути или видра, макар че беше по-умно и от двете.

Носеше ги през поток от други ездачи и пешеходци: оанкали, конструкти и

човеци. Дичаан му каза къде иска да ги отнесе и то намери пътя си без

проблем. И остана доволно, че се е срещнало със странни на вкус

посетители.

– Ще имаме ли от тези животни на Земята в един момент? – попита Тиикучак.

– Да, когато ни потрябват – каза Дичаан. – Всички наши оолоита знаят как

да ги изградят.

„Изградят“ е точната дума, помисли си Акин. Тилиотата бяха сътворени от

комбинираните гени на няколко животни. Човеците ги слагаха в клетки или

ги връзваха, за да не избягат. Оанкалите просто създаваха чрез селекция

видове, които не обичат да бягат и за които бе удоволствие да правят

това, за което са предвидени, и когато за награда получават чисто нови

или пък познати, но приятни усещания. Това под краката им проявяваше

особен интерес към Акин и той използва времето, в което пътуваха, за да

му разкаже за Земята и за себе си. Направи го посредством просто сетивни

впечатления. Насладата, която животното изпита от тях, донесе на Акин

също толкова удоволствие, колкото той бе дарил на тилиото. Не му се

искаше да слиза от него, когато стигнаха до края на пътуването си. Дичаан

и Тиикучак го изчакаха търпеливо да се откъсне от животното и да го

докосне последно за сбогом.

– Хареса ми – заяви той очевидното, докато следваше Дичаан първо през

една стена и след това нагоре по един наклон, водещ към друго ниво.

Дичаан съсредоточи конус от пипалата на главата си към него, без да се

обръща.

– Обърна ти сериозно внимание. Повече, отколкото на нас. И земните

животни проявяват любопитство към теб, нали?

– Понякога ми позволяват да ги докосвам, даже да ги вкусвам. Но ако с мен

има някой друг, бягат.

– Тук може да бъдеш обучен да се грижиш за тях – да разбираш телата им и

да ги поддържаш здрави.

– Оолойска работа?

– Можеш да се научиш да я вършиш. Всеки аспект от нея с изключение на

контрола върху размножаването им. Както и смесването на малките им – и за

това трябва оолои.

Разбира се. Властта върху животни и хора минаваше през контрол върху

размножаването им: абсолютният контрол. Но може би Акин можеше да научи

нещо, което да е от полза на съпротивата. А и харесваше животните.

– Ще мога ли да работя със совалки или с Чкахичдак? – попита.

– Ако избереш това след промяната си. Твоето поколение ще има нужда от

хора, които са способни да вършат такава работа.

– Беше ми казал, че хората, които работят с кораба, трябва да изглеждат

различно… наистина различно.

– Тази промяна няма да е наложителна на Земята в продължение на няколко

поколения.

– Значи, работата с животни няма да промени изобщо външния ми вид?

– Ни най-малко.

– Тогава искам да правя това. – Няколко стъпки по-късно, той се обърна

към Тиикучак: – Ти какво ще предприемеш?

– Ще намеря оолои юноша – каза то.

Ако знаеше пътя, щеше да ускори крачка. Искаше да се махне от Тиикучак.

Мисълта как то намира оолои – дори и незряло такова – за да ги свърже,

дори за кратко, беше стряскаща, почти отблъскваща.

– Имах предвид каква работа ще вършиш?

– Ще трупам знание. Ще събирам информация за промени в Тоат и Акджай,

които са настъпили след заселването на Динсо на Земята. Не мисля, че ще

ми позволят да правя нещо повече. Ти знаеш от какъв пол ще си. Все едно

никога не си бил ека. Но аз съм.

– Никой няма да те спре да усвоиш някоя дейност – каза Дичаан. – Няма да

те приемат на сериозно, но никой няма да ти попречи да правиш това, което

си избрало. А когато имаш нужда от помощ, ще ти помогнат.

– Ще трупам знание – настоя Тиикучак. – Може би докато правя това, ще

попадна на работа, която да искам да върша.

– Това е Ло аж Тоат – каза Дичаан, докато ги въвеждаше в една от

огромните зони за живеене.

Тук растяха огромни дървесовидни структури, по-големи от всяко земно

дърво, за което Акин знаеше. Лилит беше казала, че на ръст са колкото

небостъргачите с офиси, но това не говореше нищо на Акин. Тези тук бяха

жилища, складове, конструкции за вътрешна опора, както и производители на

храна, облекло и други необходими неща, като хартия, водоустойчиви

покрития и строителни материали. Не бяха дървета, ами части на кораба.

Плътта им беше като неговата. Когато Дичаан докосна с пипалата на главата

си това, което явно беше кората на едно от тях, то се разтвори, както се

разтваряха стените у дома, и разкри една позната стая, в която нямаше

мебели в бунтовнически стил, но имаше няколко платформи, издигнати за

сядане или за съхранение на храна. И стените, и платформите бяха в

бледожълто-кафеникаво.

Докато тримата влизаха, отсрещната стена се отвори и в стаята пристъпиха

трима оанкали, които Акин виждаше за първи път.

Акин вдиша и вкуси с език въздуха и обонянието му му каза, че мъжкият и

женската са Ло: близки роднини. Оолоито сигурно беше техен партньор. От

него не се усещаше поз-натият мирис на семейството, какъвто би имало, ако

беше ооан Дичаан. Значи, тези не бяха родители. Но бяха роднини. Вероятно

брат и сестра на Дичаан и тяхното оолои.

Възрастните се събраха тихо, вплетоха пипалата по телата и главите си и

се свързаха в интензивен съюз. След малко, може би след като скоростта на

чувствата и общуването се беше забавила и охладила до степен, в която да

е поносима за едно дете, те придърпаха Тиикучак и започнаха да го

докосват и изучават с неимоверно любопитство. То направи същото и се

запозна с тях. Акин му завиждаше за пипалата по главата. Когато

възрастните го пуснаха и взеха него сред тях, той можеше да вкусва само

по един наведнъж и нямаше време да се наслади на всички, както искаше.

Беше му по-лесно да се справя с деца и бунтовници.

И въпреки това тези хора тук го приветстваха. Откриваха се в него и

виждаха чуждоземната му човечност. Тя ги омагьоса и те решиха да отделят

време и да се опитат да възприемат себе си през неговите сетива.

Оолоито беше особено очаровано от него. Казваше се Тайшокат –

Джатайшокатло леи Сурохауахдж аж Тоат. Акин докосваше Джа оолои за първи

път. Беше по-ниско и набито от оолоите от Каал или Ло. Всъщност

структурата му доста приличаше на неговата, макар че беше по-високо.

Всеки беше по-висок от Акин. Оолоито излъчваше напрегнатост и увереност,

както и нещо като веселие – сякаш се забавляваше много с него, но той го

хареса.

– Нямаш представа колко интригуваща смес представ-ляваш – сподели му то

беззвучно. – Ако ти си прототипът на родените от човеци мъжки, ще има

много сред нас, които ще изберат да имат само дъщери от човешките си

партньори. И това ще е загуба.

– Има още няколко като него – каза му Дичаан на глас. – Изучи го. Може би

ти ще смесиш първия такъв за Ло Тоат.

– Не знам дали бих искало.

Акин, който още беше в контакт с него, наруши връзката и отстъпи, за да

го огледа. То искаше. Силно.

– Изучавай ме колкото желаеш – каза той. – Но споделяй колкото се може

повече от наученото с мен.

– Размяна, Ека – каза то с удивление. – Ще ми е интересно да разбера

колко възприемаш.

Акин не беше сигурен, че оолоито му харесва. То имаше приглушен, сух като

хартия глас и отношение, което дразнеше Акин. За оолоито нямаше значение,

че Акин без съмнение ще бъде мъжки индивид и че метаморфозата му е близо.

За него той беше ека: безполово дете. Дете, което се опитва да участва в

сделки за възрастни. Удивително. Но точно това Дичаан беше обещал на

Тиикучак. Да получават помощ и знания и съвсем малко сериозно отношение.

Можеше да се каже, че с тях щяха да се държат снизходително. Децата,

които живееха в сигурното пространство на кораба, не трябваше да

порастват толкова бързо, колкото тези на Земята. С изключение на младите

оолои, които преминаваха през две метаморфози, разделени от юношеските им

години, всеки имаше дълго и леко детство. Дори и оолоите не се изправяха

пред сериозни трудности до момента, в който докажеха, че ще са оолои, а

той настъпваше с юношеството им. Никой не ги отвличаше като бебета, нито

пък ги разнасяше насам-натам за ръка или крак. Никой не ги заплашваше. Не

им се налагаше да оцеляват сред добронамерени, но невежи бунтовници.

Акин погледна към Дичаан.

– Как е възможно да е добре да се държат с мен, все едно съм по-малък? –

попита. – На какъв урок за тази група от моите хора би могло да ме научи

снизхождението.

Нямаше да е толкова рязък, ако Лилит беше с него. Тя винаги настояваше за

повече уважение към възрастните. Дичаан обаче просто отговори на

въпросите му, както бе очаквал.

– Научи ги кой си. Сега те знаят само какво си. Това се отнася и за двама

ви. – Той се съсредоточи за кратко върху Тиикучак. – Ти си тук и за да ги

учиш, не само да се учиш от тях.

Което беше същото като казаното от Тайшокат, с тази разлика, че Тайкошат

го бе казало като на много по-малко дете.

В същия момент, по необясними за него причини, Тиикучак го докосна и

двамата изпаднаха отново в болезнена, дисонантна и почти пълна

синхронизация.

– Ние сме и това – каза той на Тайшокат… докато чуваше същите думи от

устата на Тиикучак. – Трябва ни помощ и за това нещо!

Тримата оанкали ги вкусиха и се отдръпнаха. Женската, Суро, прилепи

телесните си пипала плътно до кожата си и заговори от името и на тримата.

– Чухме за този проблем. По-тежък е, отколкото си представях.

– Беше грешка да ги разделяме – каза Дичаан приглушено.

Мълчание. Какво можеше да каже? Случилото се бе резултат от съгласие,

постигнато години по-рано. Решението бе взето от възрастните на Земята и

Чкахичдак.

– Знам едно семейство от Тиеж с дете оолои – каза Суро.

Оанкалите нямаха мъжки и женски деца, но всяко младо оолои се наричаше

дете оолои. Акин бе чувал тези думи през целия си живот. Сега възрастните

щяха да намерят оолои дете за него и Тиикучак. При мисълта го побиха

тръпки.

– Най-близките ми братя и сестри имат дете оолои – каза Тайшокат. – Но е

младо. Току-що минало първата си метаморфоза.

– Прекалено младо е – каза Дичаан. – Трябва ни някое, което разбира добре

себе си. Да остана ли, за да ви помогна с избора?

– Ние ще се справим – каза мъжкият, а пипалата прилепнаха плътно към

тялото му. – Не е само един проблем за решаване. Довел си ни нещо много

интересно.

– Доведох ви децата си – каза Дичаан тихо.

И тримата мигновено го докоснаха, вдъхнаха му увереност и придърпаха Акин

и Тиикучак, за да му покажат, че това място ще е и техен дом, че тук за

тях ще се грижат добре.

Акин отчаяно искаше да се върне в истинския си дом. Когато сложиха

храната, той не яде. Тя не го вълнуваше. Когато Дичаан си тръгна, Акин

едва се въздържа да не тръгне след него, настоявайки да го върне на

Земята. Дичаан нямаше да го вземе. А никой от присъстващите нямаше да

разбере защо той прави този жест. Никанж би разбрал, но Никанж беше на

Земята. Акин погледна към оолоито от Тоат и видя, че то не му обръща

внимание.

Сам и по-самотен дори от дните, прекарани с похитителите си, той легна и

заспа.

6

Страх ли те е? – попита Тайшокат. – Човеците винаги се плашат от тях.

– Не се страхувам – каза Акин.

Намираха се в просторно и тъмно помещение. Стените светеха меко от

телесната топлина на Чкахичдак. Тук, дълбоко в недрата на кораба,

осветлението идваше единствено от нея. Над тях бяха разположени зоните за

живеене и транспортните коридори… или поне Акин си ги представяше над

тях. Беше минал през места с по-слаба гравитация и дори през такива, в

които тя липсваше. Думи като нагоре и надолу бях безсмислени, но Акин не

можеше да спре да мисли пос-редством тях. Виждаше Тайшокат по телесната

му топлина: беше по-слаба от неговата собствена и по-силна от тази на

Чкахичдак. Виждаше и че не са сами в помещението.

– Не ме е страх – повтори. – Може ли да чува?

– Не. Остави го да те докосне. След това вкуси крайника, който ти подаде.

Акин пристъпи към това, което обонянието му определяше като оолои. За

зрението му обаче то беше нещо голямо и подобно на гъсеница, покрито с

гладки плочки, които бяха нашарени от редуващи се светлина и мрак, тъй

като телесната му топлина излизаше измежду плочките, а не от самите тях.

От това, което Акин бе чувал, оолоито пред него беше способно да се

затвори в черупката си и да не изгуби почти никакъв въздух или топлина.

Можеше да забави телесните си процеси и да се вкара само в летаргичен

сън, за да оцелее дори ако му се наложи да се носи из космоса. Други като

него били сред първите, пратени да изследват опустошената от войната

Земя.

Частите на устата му смътно напомняха на тези на някои земни насекоми.

Дори и да имаше уши и гласни струни, не би могло да произведе нещо

наподобяващо човешка или оанкалска реч. И все пак то беше оанкали като

Дичаан или Никанж. Беше толкова оанкали, колкото бе и всяко друго

надарено с разум същество, конструирано от оолои така, че клетките му да

могат да приемат оанкалската органела като част от себе си. Толкова

оанкали, колкото и Акин.

То представляваше онова, което са били оанкалите един обменен цикъл преди

да открият Земята, една размяна преди да използват дълбоката си памет и

огромните си запаси от генетичен материал, за да създадат говорещи,

чуващи, двукраки деца. Деца, които, както се надяваха те, ще бъдат по-

приемливи за вкуса на човеците. Устната реч, вкарана отново в употреба

след векове забрава, бе генетично заложена. А първите събудени пленени

човеци – използвани, за да стимулират първите двукраки деца да говорят…

да си „припомнят“ как се говори.

Сега повечето от гъсеницоподобните оанкали бяха от Акджай, също като

оолоито пред Акин. То или неговите деца щяха да напуснат околностите на

Земята физически непроменени, без да вземат нищо от планетата или

човечеството, освен знание и памет.

Оолоито Акджай протегна един тънък преден крайник. Акин го взе в ръцете

си, все едно е сетивна ръка – и изглежда, беше точно това, макар че още в

първия миг на контакта им Акин научи, че оолоито разполага с шест, вместо

обичайните две сетивни ръце.

Тактилният език, който то говореше, беше първият, усетен от Акин преди

раждането му. Той се почувства по-спокоен от това, че имаше нещо познато,

и опита на вкус оолоито Акджай, нетърпелив да разбере тази смесица от

чуждост и близост.

Опознаването на оолоито и осъзнаването, че то е не по-малко заинтригувано

от него, трая дълго време. В един момент – Акин не можеше да каже кога

точно – Тайшокат се присъедини към тях. На Акин му се наложи да използва

зрението си, за да разбере със сигурност дали Тайшокат го бе докоснал,

или оолоито Акджай. Двете оолоита се сляха напълно – съюзът им бе по-

силен от всяко друго сливане между свързани братя и сестри, което Акин бе

усещал. „Това – помисли си той – би трябвало да е онова, което

възрастните постигат, когато се стремят към съгласие по някаква

противоречива тема. Но ако е, как тогава продължават да мислят като

отделни индивиди?“ Тайшокат и Кохдж, оолоито Акджай, изглеждаха напълно

съединени: бяха една нервна система, която комуникира вътре в себе си

както всяка друга.

– Не разбирам – предаде той.

И само за миг те му показаха, като го вкараха в това невероятно единение.

Той успя да овладее ужаса си едва след като мигът бе отминал.

Как не губеха себе си? Как успяваха да се отделят един от друг отново?

Това беше като да слееш два контейнера с вода и после да ги разделиш

отново… и всяка молекула да се върне в контейнера, от който е дошла.

Изглежда, бе сигнализирал тези си мисли. Оолоито Акджай отговори:

– Дори и по време на настоящия ти стадий на растеж, Ека, си способен да

усещаш молекулите. Ние можем да възприемем и субатомните частици.

Създаването и прекъсването на такъв контакт е не по-трудно за нас от

стискането и пускането на ръцете при човеците.

– Защото сте оолои ли? – попита Акин.

– Оолоите възприемат и в рамките на половите клетки манипулират. Мъжките

и женските само усещат. Скоро ще разбереш.

– Бих ли могъл да се науча да се грижа за животните, докато съм толкова…

ограничен?

– Можеш да го усвоиш донякъде. Можеш да започнеш. Но тъй като нямаш

възприятията на зрял индивид, първо трябва да се научиш да ни се

доверяваш. Това, което за кратко ти дадохме да усетиш, не беше особено

дълбок съюз. Използваме го, когато преподаваме или се опитваме да

постигнем съгласие. Ти трябва да се научиш да го понасяш рано. Ще се

справиш ли?

Акин изтръпна.

– Не знам.

– Ще се опитам да ти помогна. Искаш ли?

– Ако не го направиш, няма да се справя сам. Плаши ме.

– Знам. Но сега няма да те уплаши толкова.

То внимателно пое контрол върху нервната му система и започна да

стимулира отделянето на определени ендорфини в мозъка му – накратко,

подтикваше го да се самоупои до състояние на приятно спокойствие и

приемане. Тялото му отказваше да му позволи да изпита паника. И докато го

обгръщаше това единение, което усещаше повече като давене, отколкото като

сливане, той не спираше да се хвърля към паниката само за да се окаже, че

емоцията е задушена от нещо, което беше почти удоволствие. Чувстваше се,

все едно нещо пълзи надолу в гърлото му, а той е неспособен да се изкашля

дори по рефлекс, за да го изкара.

Оолоито Акджай можеше да му помогне повече, можеше да потуши целия

дискомфорт. Но не го правеше, защото, осъзна Акин, вече преподаваше. Акин

се опита да овладее чувствата си, да приеме тази размиваща идентичността

му близост.

Постепенно я прие. Откри, че е способен с превключване на вниманието да

възприема света така, както го усещаше оолоито Акджай: един тих, предимно

тактилен свят. То можеше да вижда, и то много по-добре от Акин, в

мрачното помещение. Можеше да види повечето форми на електромагнитно

излъчване. Да погледне към някоя стена и да открие огромни разлики в

тъканта, където Акин не можеше да забележи и една. И то познаваше –

виждаше – кръвоносната система на кораба. Някак виждаше и най-близко

разположените външни плочки. В случая най-близките такива се намираха на

известно разстояние над главите им, където формираните на Земята сетива

на Акин му казваха, че би трябвало да има небе. Всичко това, и дори

повече, оолоито Акджай можеше да разбере, използвайки само зрението си. В

тактилно отношение обаче то беше в непрекъснат контакт с Чкахичдак.

Можеше да узнае, ако поиска, какво прави корабът във всяка част от

огромното си тяло, във всеки един момент. Всъщност то винаги знаеше.

Просто не се интересуваше, защото нищо не изискваше вниманието му. За

всичко, което се бе повредило или предстоеше да се развали, се грижеха

други. Оолоито Акджай следеше това благодарение на контакта между

множеството му крайници и пода.

Най-удивителното беше, че и Тайшокат знаеше това. Трийсет и двата пръста

на босите му крака му предаваха същото, което крайниците на оолоито

Акджай му казваха. Акин никога не бе виждал оанкалите вкъщи да правят

това. Той със сигурност не го бе правил с човешките си петопръсти крака.

Вече не се страхуваше.

Имаше ясно съзнание за себе си, независимо от дълбочината на сливането му

с двете оолои. В еднаква степен възприемаше тях, телата им и усещанията

им. И някак всеки от тях тримата оставаше себе си. Чувстваше се все едно

е носещо се съзнание без тяло, като душите, за които някои от

бунтовниците говореха в църквите си, все едно наблюдава от невъзможен

ъгъл и вижда всичко, включително и собственото си тяло, което се бе

облегнало на оолоито Акджай. Той се опита да помръдне лявата си ръка и я

видя как се движи. Направи опит да помръдне един от крайниците на оолоито

Акджай и щом разучи нервите и мускулатурата му, успя.

– Виждаш ли? – каза оолоито, а Акин усети докосванията му, все едно сам

докосва кожата си. – Никой не се изгубва. И ти можеш да го правиш.

Можеше. Той проучи тялото на оолоито Акджай, сравни го със своето и с

това на Тайшокат.

– Как са могли групите Динсо и Тоат да се откажат от толкова силни и

способни тела, за да встъпят в обмен с човеците? – попита.

И двете оолоита се развеселиха.

– Задаваш този въпрос само защото още не знаеш за собствения си потенциал

– каза му оолоито Акджай. – Сега ще ти покажа структурата на едно тилио.

Не я знаеш дори до степента, до която може да я познава едно дете. Когато

я разбереш, ще ти покажа как тя може да се повреди и какво да направиш по

въпроса.

7

Акин живееше с оолоито Акджай, докато то пътуваше из кораба. То го учеше,

предавайки му всичко, което той можеше да възприеме. Научи се да разбира

не само животните на Чкахичдак и Земята, но и растенията. Когато поиска

информация за телата на бунтовниците, оолоито намери няколко оолои Динсо,

които бяха на посещение на кораба. За броени минути то научи от тях

всичко, което можаха да му предадат. След това даде информацията на Акин

в дълга поредица от уроци.

– Сега знаеш повече, отколкото осъзнаваш – каза то, когато бе предало

цялата информация, която имаше за човеците. – Имаш знания, които ще можеш

да използваш чак след метаморфозата си.

– Знам повече, отколкото мислех, че мога да науча – каза Акин. – Знам

достатъчно, за да мога да лекувам язвите в стомасите на бунтовниците или

пък порезни и прободни рани по кожата или органите.

– Ека, не мисля, че ще ти позволят.

– Ще ми позволят. Най-малкото, ще го правят, докато не съм се променил.

Някои от тях.

– Какво искаш от тях, Ека? Какво ще им дадеш?

– Това, което имаш ти. Което си ти.

Акин седеше облегнат на извитата страна на оолоито. То го достигаше с

няколко от крайниците си и му бе предоставило една от сетивните си ръце,

за да комуникира той по нея.

– Искам човешка група Акджай – каза му той.

– Чух, че искаш. Но твоят вид не може да съществува заедно с тях. Нито

пък отделно. Знаеш това.

Акин извади тънкия светещ крайник от устата си и го огледа. Той харесваше

оолоито. То го учеше вече месеци наред. Беше му показало части от кораба,

в които другите никога не стъпваха. То се радваше на увлечението му и

нарочно предлагаше нови неща, които можеше да му е интересно да научи.

Той беше, както то бе казало, по-енергичен от по-възрастните ученици,

които е имало. Оолоито беше приятел. Сигурно с него той можеше да говори,

да се свързва така, както не бе могъл със семейството си. Вероятно можеше

да му има доверие. Той вкуси крайника отново.

– Искам да създам място за тях – каза. – Знам какво ще се случи със

Земята. Но има и други светове. Може да променим втория или четвъртия –

да ги направим като Земята. Достатъчни са няколко от нас. Чувал съм, че и

на двата свята няма никакъв живот.

– Там няма живот, да. Четвъртият свят може да бъде трансформиран по-лесно

от втория.

– Може да се направи, така ли?

– Да.

– Струваше ми се толкова очевидно… Мислех, че греша, че съм пропуснал

нещо.

– Времето, Акин.

– Вие го започнете и го оставете в ръцете на бунтовниците. Те имат нужда

от метал, машини и други неща, които да контролират.

– Не.

Акин съсредоточи цялото си внимание върху оолоито. То не казваше: не,

човеците не може да разполагат с машините си. Сигналите му изобщо не

предаваха това. То казваше: не, човеците нямат нужда от машини.

– Можем да направим така, че да заживеят на четвъртия свят – каза то. –

Няма да имат нужда от машини. Ако ги искат, ще трябва сами да си ги

създадат.

– Ще помагам. Ще правя каквото е необходимо.

– Когато се промениш, ще искаш да си намериш партньори.

– Знам. Но…

– Не знаеш. Поривът е по-силен, отколкото си мислиш сега.

– Той е… – Акин изпрати удивление. – Той е твърде силен и сега. Знам, че

след метаморфозата ще е различно. Щом трябва да намеря партньори, ще го

направя. Ще намеря хора, които да ми помогнат. Със сигурност има такива,

които ще успея да убедя.

– Намери ги още сега.

Изумен, Акин млъкна за малко. Най-накрая попита:

– Да не искаш да кажеш, че съм близо до метаморфоза?

– По-близо, отколкото предполагаш. Но не това имах предвид.

– Съгласно си, че може да бъде постигнато? Да преместим бунтовниците? Да

възстановим способността им да се размножават сами?

– Възможно е, ако получиш съгласие. Но ако го получиш, може да се окаже,

че си избрал каква да е работата на живота ти.

– А не са ли я избрали други за мен още преди години?

Оолоито Акджай се поколеба.

– Знам за това. Групата Акджай нямаше участие в решението да бъдеш

оставен толкова дълго сред бунтовниците.

– Не съм си и помислял, че е имала. Никога не съм могъл да се накарам да

говоря за това с някого, който съм усещал, че е участвал във вземането на

решението… да ме откъсне от най-близката ми роднина.

– И въпреки това ще свършиш делото, за което си избран?

– Да. Но заради човеците и човешкото в мен. Не заради оанкалите.

– Ека…

– Да ти покажа ли какво чувствам… всичко, което усещам с Тиикучак, най-

близката ми роднина? Да ти покажа ли всичко, което съм имал с него?

Всички оанкали и конструкти притежават нещо, което заедно са решили да ми

бъде отречено.

– Покажи ми.

Акин отново се изуми. Но защо? Кой оанкали не би приел ново усещане? Той

си спомни за оолоито целия рязък, разкъсващ дисонанс на връзката си с

Тиикучак. Подплати усещанията в тялото на оолоито Акджай с отвращението,

което предизвикваха у него, и нуждата да избягва личността, с която би

трябвало да е най-близък.

– Мисля, че то почти иска да е мъжки, за да няма никакви сексуални

влечения към мен – завърши той.

– Да ви държат разделени, е било грешка – съгласи се оолоито. – Сега

разбирам защо са го направили, но пак си остава грешка.

Досега само семейството на Акин беше казвало това. Те го бяха казали,

защото той беше един от тях, и изпитваха болка, когато и него го болеше.

Болеше ги, защото семейството губеше равновесие заради несвързани деца.

Онези, които никога не са имали близки брат или сестра или чийто брат или

сестра са загинали, не нарушаваха в такава степен равновесието, както

близките братя и сестри, които не са успели да се свържат.

– Трябва да се върнеш при роднините си – каза оолоито. – Накарай ги да

намерят младо оолои за теб и другото дете. Не трябва да навлизаш в

метаморфоза с тази болка, която ви разделя.

– Ти говореше, че трябва да намерим младо оолои, преди да започна да се

уча при теб. Не мисля, че ще понеса споделянето на оолои с него.

– Ще издържиш – каза оолоито. – Трябва. Върни се сега, Ека. Разбирам

чувствата ти, но те нямат значение. Някои неща носят болка. Отиди и се

помири с роднината си. След това ела при мен и аз ще ти намеря нови

учители – такива, които познават процесите, променящи един студен, сух,

необитаем свят в място, където човеците могат да оцелеят.

Оолоито изправи тялото си и прекъсна контакта с него. Когато Акин

замръзна, вторачен в него, неискащ да го остави, то се обърна и си

тръгна, като отвори пода под себе си и потъна в дупката, която бе

направило. Акин не му попречи с ясното съзнание, че затвори ли се

отворът, той няма да може да открие оолоито до момента, в който то само

не пожелае да бъде намерено.

8

Юношата оолои беше роднина на Тайшокат. Джадекиат беше собственото му име

на този етап от живота му. Декиат. Живееше със семейството на Тайшокат и

Тиикучак в очакване на своето завръщане при оолоито Акджай.

Младото оолои изглеждаше безполово, но не миришеше така. Щеше да развие

сетивни ръце чак след втората си метаморфоза. Това правеше миризмата му

още по-шокираща и обезпокоителна.

Миризмата на оолоите никога не бе възбуждала Акин досега. Харесваше ги,

но само жените от съпротивата и жените конструкти го интересуваха в

сексуално отншение. А и какво можеше да направи за него по този въпрос

едно незряло оолои?

Акин направи крачка назад в момента, в който улови мириса на оолоито. Той

погледна към Тиикучак, което беше с оолоито и което ги бе запознало с

вълнение.

В стаята нямаше никой друг. Акин и Декиат се взираха един в друг.

– Не си това, което очаквах – прошепна то. – Ти ми разказа, показа ми… и

въпреки това не успях да разбера.

– Какво не разбра? – попита Акин, докато отстъпваше с още една крачка.

Не искаше да се чувства така привлечен към някого, който е в очевидно

добри отношения с Тиикучак.

– Че и ти си нещо като юноша – каза Декиат. – Фазата ти на растеж сега е

повече като моята, отколкото като на Ти.

Това беше нещо, което никой досега не беше казвал. Почти отклони

вниманието му от миризмата на оолоито.

– Никанж казва, че още не мога да се размножавам.

– Нито аз. Но при оолоите е толкова очевидно, че никой не може да сбърка.

За свое учудване, Акин се засмя. И също така внезапно стана сериозен.

– Не знам как става това.

Мълчание.

– Преди не исках да става. Но сега искам.

Той не погледна към Тиикучак. Не можеше да не гледа към оолоито, въпреки

че се страхуваше, че то ще види ясно, че мотивацията му да успее има

малко връзка с него или Тиикучак. Никога не се бе чувствал така оголен,

както сега, пред това незряло оолои. Не знаеше какво да направи или каже.

Осъзна, че постъпва по същия начин, по който бе реагирал, когато за първи

път жена от съпротивата се бе опитала да го съблазни.

Пое дълбоко дъх, усмихна се и поклати глава. Седна на една платформа.

– Реагирам много човешки на нещо нечовешко – каза той. – Твоята миризма.

Иска ми се да я потиснеш, ако е възможно. Адски ме обърква.

Оолоито приглади телесните си пипала и се сгъна върху платформата.

– Не знаех, че конструктите говорят за ада.

– Казваме това, което сме чули като малки. Ти, как ти действа миризмата

му?

– Харесва ми – каза Тиикучак. – Прави така, че да нямам нищо против

присъствието ти в стаята.

Акин се опита да осмисли това на фона на разсейващата миризма.

– А аз едва забелязвам твоето.

– Виждаш ли?

– Но… То… Не искам да се чувствам по този начин през цялото време и да не

мога да направя нищо.

– Ти си единственият тук, който може да направи нещо – каза Декиат.

Акин искаше да се върне при учителя си Акджай, при зрялото оолои, което

никога не го бе карало да се чувства така. Нито едно възрастно оолои не

го караше да се чувства така.

Декиат го докосна.

Не знаеше кога оолоито се беше приближило. Отскочи. Повече от всякога

усещаше в себе си желание за задоволяване, което това оолои не можеше да

осигури. Осъзнал това, той почти отблъсна Декиат от безсилие. Но Декиат

беше оолои. Имаше тази невероятна миризма. Той не можеше да го отблъсне

или удари. Вместо това се извърна. Беше го докоснало само с ръката си, но

и това беше прекалено. Преди да се спре, той вече беше отишъл до една от

външните стени на стаята. Оолоито го наблюдаваше с явно удивление.

– Нямаш представа какво причиняваш, нали? – каза му той.

Беше се задъхал леко.

– Мисля, че не – призна то. – И все още не мога да контролирам миризмата

си. Може би няма да мога да ви помогна.

– Не! – каза рязко Тиикучак. – Възрастните казаха, че можеш… а и на мен

ми помагаш.

– Но наранявам Акин. Не знам как да спра да го правя.

– Докосни го. Разбери го, както разбра мен. Тогава ще знаеш как.

Гласът на Тиикучак спря Акин от това, да подтиква оолоито да се махне.

Тиикучак звучеше… не просто уплашено, но и отчаяно. То беше негова

роднина и също толкова измъчвано от положението им, колкото и той. Освен

това, беше и дете. Много повече дете от него: по-младо и истински ека.

– Добре – промълви той унило. – Докосни ме, Декиат. Няма да мърдам.

И Декиат не мърдаше, а го гледаше мълчаливо. Почти го беше наранил. Ако

беше избягал от него съвсем малко по-бързо, щеше да му причини неизмерима

болка. А то вероятно щеше да го ужили по рефлекс и да му причини

неизмерима болка. То имаше нужда от нещо повече от думите на Акин, за да

е сигурно, че той няма да постъпи отново така.

Той се насили да отиде при него. От миризмата му му се искаше да изтича

при него и да го сграбчи. Незрелостта и връзката му с Тиикучак го караха

да желае да се обърне и да избяга. Някак той успя да прекоси стаята и да

отиде при него.

– Легни – каза му то. – Ще ти помогна да заспиш. Когато свърша, ще знам

дали не мога ви помогна по друг начин.

Акин легна на платформата, жаден за облекчението, което щеше да дойде със

съня. Нежните докосвания на пипалата по главата на оолоито бяха почти

непоносим стимулант, а сънят се бавеше повече от обикновено. Накрая той

осъзна, че възбудата му прави съня невъзможен.

Оолоито, изглежда, разбра това в същия момент. Направи нещо толкова

бързо, че Акин не го улови, и възбудата му внезапно изчезна. След това

вече не беше буден.

9

Акин се събуди сам.

Когато стана, беше леко сънен, но не се чувстваше променен. Тръгна из

помещенията на Ло Тоат в търсене на Тиикучак, на Декиат, на когото и да

е. Не откри никого, преди да излезе навън. А там хората си вършеха

работата, както обикновено, сред нещо, което наподобяваше нежна и

невероятно добре поддържана гора. Истинските дървета не израстваха до

височината на дървовидните проекции на кораба, но илюзията за хълмиста,

покрита с гори земя беше неизбежна. „Но тук е – помисли си Акин – твърде

опитомено, твърде планирано.“ Тук нямаше къде децата изследователи да

пасат. Корабът даваше храна, когато го помолеха. Веднъж научен как да

синтезира храна, той никога не забравяше. Нямаше откъде да се берат

банани, папая или ананаси, да се изравят маниока или сладки картофи;

нямаше

растящи

и

живи

организми,

само

придатъци

на

кораба.

Псевдодърветата можеха да бъдат накарани да раждат „перфектни“ сладки

картофи, ако някой оанкали или възрастен конструкт помолеше Чкахичдак да

го направи.

Той погледна нагоре към крайниците над него и не видя нищо различно по

огромните псевдодървета: оттам висяха обичайните подобни на косъм зелени

пипала, които произвеждаха кислород.

Защо изобщо мислеше за такива неща? Мъчно ли му беше за дома? Къде бяха

Декиат и Тиикучак? Защо го бяха оставили?

Той долепи лицето си до псевдодървото, от което беше излязъл, и го

докосна с език, за да може корабът да го идентифицира и да му предаде

съобщенията за него, ако те бяха оставили такива.

Корабът се подчини. „Чакай“, се казваше в съобщението. Нищо повече.

Значи, не го бяха изоставили. Най-вероятно Декиат беше отнесло наученото

от Акин при някое възрастно оолои за интерпретация. Когато се върнеше при

него, сигурно щеше да продължава да носи същата изтезаваща миризма. Ще

трябва някое възрастно да го промени… или да промени самия него. Щеше да

е много по-просто, ако направо възрастните намереха решението за двамата

с Тиикучак.

Той се върна, за да изчака, и веднага разбра, че най-малкото Декиат вече

е там.

Можеше да го намери и без да използва зрението си. Всъщност миризмата му

блокираше така пълно сетивата му, че той едва виждаше, чуваше или

чувстваше. Сега беше по-зле от преди.

Осъзна, че оолоито е в ръцете му, че го е сграбчил, все едно очаква някой

да му го отнеме, все едно е негова лична собственост.

След това, постепенно, успя да го пусне, да започне да мисли и да се

съсредоточи върху нещо различно от повсеместната миризма. Установи, че

отново лежи. Лежи до Декиат, притиснал се с наслада към тялото му.

Доволен.

Миризмата на Декиат продължаваше да е интересна, съблазнителна, но вече

не беше непреодолима. Той искаше да остане близо до оолоито, чувстваше го

като нещо свое, но не беше съсредоточен само и единствено върху него.

Харесваше го. Беше се чувствал по същия начин с жените от съпротивата,

които му позволяваха да ги люби и които не гледаха на него само като на

резервоар със сперма, която се надяваха да се окаже плодовита.

Дишаше дълбоко и се наслаждаваше на множеството нежни докосвания от

пипалата по главата и тялото на Декиат.

– По-добре е – прошепна той. – Така ли ще остана, или ще трябва да

продължаваш да ме приспособяваш?

– Ако останеш така, изобщо няма да започнеш да работиш – каза оолоито и

приглади пипалата си, развеселено. – Но така е добре. Особено след

другото. Тиикучак е тук.

– Ти? – Акин повдигна глава, за да погледне над тялото на оолоито. – Не

те… не те усещам.

То му се усмихна като човек.

– Аз те усещам, но не повече от всеки друг в близост.

Акин се протегна над Декиат, за да го докосне. Изпитваше някакво особено

чувство на лишение.

Декиат улови ръката му и я върна до себе си.

Изненадан, Акин съсредоточи всичките си сетива в него.

– Защо те интересува дали докосвам Ти? Ти не си зряло. Не сме партньори.

– Да. Но ми пука. Ще е по-добре, ако за известно време не се докосвате.

– Аз… не искам да съм като вързан за теб.

– Не бих могъл да те огранича така. Затова ме объркваш толкова много. Бях

при родителите ми, за да им покажа какво съм научил от теб и да им

поискам съвет. Те казаха, че ти не можеш да бъдеш обвързан. Не си

конструиран така, че да може.

Акин се размърда до Декиат. Искаше да се приближи още повече. Хареса му,

когато оолоито уви неадекватната си силова ръка около него. Не беше

оанкалско да увиваш силовите си ръце около хората или да ги милваш с тях.

Някой явно бе казал на Декиат, че човеците и конструктите намират утеха в

подобни жестове.

– Казвали са ми, че ще се скитам – каза той. – И сега го правя, когато

съм на Земята, но винаги се прибирам вкъщи. Страхувам се, че когато

порасна, няма да имам дом.

– Ло ще бъде твой дом – каза Тиикучак.

– Но не и така, както ще е твой.

Тиикучак почти със сигурност щеше да стане женска и да се превърне в част

от някое семейство като това, което беше отгледало и него самия. А може

би щеше да стане партньор на някой мъжки конструкт като него или на

неговите братя оанкали. Но дори и тогава то щеше да има оолои и деца, с

които да живее. А с кого щеше да бъде той? Домът на родителите му щеше да

остане единственият му истински дом.

– Когато станеш възрастен – каза Декиат, – ще почувстваш какво можеш да

направиш. Ще усетиш какво искаш да направиш. И то ще ти се струва

правилно и подходящо.

– Ти откъде знаеш?! – попита Акин огорчено.

– Не си осакатен. Още преди да отида при родителите ми, забелязах, че в

теб има някаква цялост – някаква силна цялост. Не знам дали ще се

превърнеш в това, което родителите ти искат да станеш, но ще бъдеш изцяло

завършен. Ще имаш в себе си всичко, което ти е нужно, за да се чувстваш

удовлетворен. Просто прави това, което смяташ, че е правилно.

– Като например да изоставям партньори и деца?

– Само ако прецениш, че е правилната постъпка.

– Някои човешки мъже го правят. Но на мен никак не ми се вижда редно.

– Прави това, което ти се струва правилно. Дори сега.

– Ще ти кажа какво смятам за редно. И двамата би трябвало да знаете. Това

нещо ми изглежда правилно, откакто съм се родил. И ще ми изглежда такова,

независимо от това, в какви отношения съм с партньорите си.

– Защо би трябвало да знаем?

Това не беше очакваният от Акин въпрос. Лежеше неподвижен, тих, замислен.

Наистина, защо?

– Ако ме пуснеш, ще стана ли отново неконтролируем?

– Не.

– Пусни ме, тогава. Нека видим дали и след това ще искам да ти кажа.

Декиат го пусна и той се изправи и погледна надолу към тях. Тиикучак

изглеждаше така, сякаш мястото му бе до оолоито. А Декиат имаше вид на…

чувстваше го като някой, който му е плашещо нужен. Само като го гледаше,

и му се искаше отново да легне до него. Представи си как се връща на

Земята без Декиат, как го оставя на друга двойка партньори. Те щяха да

съзреят и да го задържат, а миризмата им и усещането за тях щяха да

окуражат тялото му да достигне бързо зрялостта си. И когато това станеше,

щяха да са семейство. Семейство от групата Тоат, ако то останеше на

кораба.

То щеше да смесва деца конструкти за други хора.

Акин слезе от платформата легло и седна до нея. Беше му по-лесно да мисли

там долу. До този ден не беше изпитвал сексуално влечение към оолои – не

бе имал представа как би могло да му се отрази подобно чувство. Оолоито

му каза, че не може да го обвърже със себе си. Възрастните явно искаха да

бъдат обвързани с оолои – да бъдат присъединени и вплетени в едно

семейство. Акин не знаеше какво иска, но беше сигурен, че не желае други

хора да стимулират Декиат по пътя му към зрялостта. Искаше го на Земята

със себе си. Но не и да е обвързан с него. Колко от това, което

чувстваше, беше просто химия – колко от него беше следствие от

провокативната миризма на Декиат и неговата способност да кара тялото му

да се чувства удовлетворено?

– Човеците са по-свободни да решат какво желаят – каза той приглушено.

– Само така си мислят – отговори Декиат.

Да. Лилит не беше свободна. Внезапната свобода би я ужасила, въпреки че

понякога изглеждаше все едно я желае. Понякога тя опъваше докрай връзките

си със семейството. Скиташе. Но винаги се прибираше вкъщи. Тино сигурно

би се самоубил, ако се озовеше на свобода. А бунтовниците? Причиняваха си

ужасни неща едни на други, защото не можеха да имат деца. Но преди

войната – по време на войната – те са си причинявали ужасни неща едни на

други, въпреки че са могли да имат деца. Те бяха в хватката на Човешкото

противоречие. Интелектът в служба на йерархичното поведение. Те не бяха

свободни. Всичко, което той можеше да направи за тях, ако изобщо можеше

да стори нещо, бе да ги остави да се обвързват и ограничават по свой

собствен начин. Може би следващия път интелектът им ще е в равновесие с

йерархичното им поведение и те няма да се самоунищожат.

– Ще дойдеш ли с нас на Земята? – той попита Декиат.

– Не – каза Декиат приглушено.

Акин се изправи и го погледна. Нито то, нито Тиикучак бяха помръднали.

– Не?

– Не можеш да питаш от името на Тиикучак, а Тиикучак още не знае дали ще

бъде мъжки, или женска. Затова и не може да поиска само.

– Не поисках от теб обещание да ни станеш партньор, когато всички

пораснем. Помолих те да дойдеш на Земята. Да останеш с нас засега. По-

късно, когато съм вече възрастен, възнамерявам да се захвана с работа,

която ще ти е интересна и на теб.

– Каква?

– Ще дам живот на един мъртъв свят, а после ще го подаря на бунтовниците.

– Бунтовниците? Но…

– Искам да направя от тях човешка група Акджай.

– Няма да оцелеят.

– Вероятно няма.

– Няма „вероятно“. Няма да преживеят Противоречието си.

– Тогава нека се провалят. Но поне да имат свободата да го направят.

Мълчание.

– Нека ти ги покажа – не просто интересните им тела и това, как живеят

тук и в обменните села на Земята. Искам да ги видиш такива, каквито са

без оанкалите.

– Защо?

– Защото трябва поне да ги опознаеш, преди да твърдиш, че са лишени от

увереността, която оанкалите винаги си приписват. – Той се качи на

платформата и се вторачи в Тиикучак. – Ще участваш ли? – попита го.

– Да – отвърна то сериозно. – За първи път от дните преди раждането ми

насам ще мога да приемам впечатления от теб, без всичко да се проваля.

Акин легна до оолоито. Премести се съвсем близо до него, допря устни до

кожата на врата му и остави многото му пипала по главата и тялото му да

се свържат с него и Тиикучак. След това внимателно и с маниера на

разказвач му предаде целия си опит с отвличането, пленничеството и

преобръщането на отношението му към онези човеци. Накара оолоито да

почувства всичко, което той бе изживял. Постигна това, на което не

знаеше, че е способен. Той го заля и потопи в усещания така, че за

известно време то самото беше едновременно пленник и защитник на

бунтовниците. Причини му това, което изоставянето от оанкалите му беше

докарало на него самия в детството. Накара оолоито да разбере на едно

напълно лично ниво какво е изстрадал и в какво е започнал да вярва. Нито

оолоито, нито Тиикучак можеха да избягат, докато траеше всичко това.

Но когато свърши, когато той ги освободи, и двете се откъснаха от него.

Не казаха нищо. Просто станаха и си тръгнаха.

10

Оолоито Акджай проведе разговори с другите в подкрепа на Акин. Акин не

беше очаквал това да се случи: едно оолои Акджай да говори с останалите

оанкали, че трябва да има човешка група Акджай. То комуникира посредством

кораба и го накара да изпрати съобщения до обменните села на Земята.

Поиска постигане на консенсус и демонстрира на оанкалите и конструктите

на Чкахичдак това, което Акин бе показал на Декиат и Тиикучак.

В мига, в който преживяването свърши, всички започнаха да протестират

срещу интензивността му, срещу силата, с която ги бе заляло, срещу

идеята, че такова нещо може да е част от опита на малко дете…

Никой не възрази срещу идеята за човешка група Акд-жай. За известно време

никой дори не я обсъждаше. Акин проследи комуникацията чрез оолоито

Акджай, като се отдръпваше в моментите, в които тя ставаше прекалено

бърза или напрягаща. Отдръпването беше като изплуване и поемане на

въздух. Всеки път задъхан, всеки път изтощен. И винаги се гмурваше

обратно, жаден да усети това, което оолоито чувстваше, любопитен за

отговорите на останалите в дискусията. Беше рядкост дете да взема участие

в консенсус за повече от няколко секунди. Никое дете, което не е дълбоко

засегнато от темата, не би се съгласило да търпи това по-дълго.

Акин усещаше как хората избягват въпроса за човешката група Акджай. Не

разбираше реакциите им по темата: извръщане, предпазване, отричане,

отвращение. Това го объркваше и той се опита да предаде объркването си на

оолоито.

В началото оолоито сякаш не забелязваше бездумните му въпроси. То беше

напълно потънало в комуникацията с останалите. Но внезапно то внимателно

притисна Акин към себе си така, че да не прекъсват контакт. Предаде на

всички останали неговото объркване, като им съобщи, че в този момент

изпитват емоциите на едно дете конструкт – дете, което е прекалено

човешко, за да разбере реакциите им по естествен път. Дете, което е

прекалено оанкали и твърде близо до зрялостта си, за да бъде игнорирано.

Те се страхуваха за него. Притесняваха се, че това търсене на консенсус е

нещо много тежко за едно дете. Оолоито им показа, че то го защитава, но

това не означава, че чувствата му не трябва да се вземат предвид. Оолоито

се съсредоточи върху възрастните конструкти на кораба. Изтъкна им, че

човешко-родените сред тях е трябвало да се научат на оанкалското

разбиране за живота като нещо, притежаващо неизразима стойност. Нещо

отвъд всяка размяна. Животът можеше да бъде променян, и то напълно. Но не

и унищожаван. Човешкият вид можеше да престане да съществува

самостоятелно, като се слее с оанкалите. Акин, каза им то, все още

изучава всичко това.

Някой друг се включи: Възможно ли е на човеците да им бъдат върнати

независимите животи и да им бъде позволено да потеглят към смъртта на

гърба на Противоречието си? Да им бъдат възстановени независимото

съществуване, плодовитостта им, територията им, означава да им се помогне

да създадат ново поколение, което да ги унищожи за втори път.

Отговори от всеки край на кораба се сляха в един:

„Дадохме им каквото можахме от нещата, които ценим: дълъг живот, свобода

от болестите, свобода да живеят, както искат. Не можем да им помогнем да

създават живот само за да го унищожават.“

„Тогава оставете мен и онези, които изберат да работят с мен, да го

направим – каза им Акин чрез оолоито. – Дайте ни нужните инструменти и ни

оставете да дадем на човеците това, от което се нуждаят. Ще имат нов

свят, който да заселят – свят, на който няма да им е лесно дори след като

сме го подготвили за тях. Може би докато усвоят новите умения и се

размножат достатъчно, че да го заселят, Противоречието им ще е

отслабнало. Може би интелектът им ще ги възпре да се самоунищожат.“

Нищо. Невросензорен еквивалент на мълчанието. Отричане.

Той се опита да ги достигне чрез оолоито още веднъж въпреки внезапното

изтощение, което го покоси. Единствено усилията на оолоито го поддържаха

в съзнание.

„Вижте човешко-родените сред вас – каза им той. – Ако вашата плът вярва,

че сте направили всичко възможно за човечеството, то тяхната, също като

моята, смята, че не сте направили почти нищо. Плътта им със сигурност

знае, че бунтовниците трябва да оцелеят като отделен, самостоятелен вид.

Плътта им със сигурност знае, че човечеството трябва да продължи да

живее!“

Спря. Можеше да продължи още, но беше време да спре. Ако не беше казал и

показал достатъчно, ако не беше познал правилно за усещанията на човешко-

родените, значи, се беше провалил. Ще трябва да пробва отново по-нататък,

когато вече е възрастен, или да намери хора, които ще му помогнат въпреки

мнението на мнозинството. Ще е трудно, но не невъзможно. Но ще трябва да

опита пак.

Докато осъзнаваше, че предстои да бъде изключен от общуването, и защитен

от оолоито, той долови объркване сред останалите. Объркване, несъгласие.

Беше достигнал до някои от тях, вероятно беше накарал човешко-родените

конструкти да се замислят, да се вгледат в човешкото в себе си по начин,

по който не са го правили досега. Конструктите от Тоат имаха малко

причини да се вглеждат внимателно в собствената си човечност. Той щеше да

отиде при тях, ако общото мнение се окажеше срещу него. Щеше да ги

потърси и да им обясни за хората, от които те бяха част. Можеше да отиде

при тях, дори и общото мнение да се окажеше на негова страна. Те бяха

онази група на кораба, от която бе най-реалистично да очаква помощ.

– Спи – посъветва го оолоито Акджай. – Твърде малък си за всичко това.

Оттук аз ще поема дискусията.

– Защо? – попита той. Почти се беше унесъл, но въпросът продължаваше да

човърка ума му. – Защо те е толкова грижа, когато на собствената ми

родова група не ? пука?

– Защото си прав – каза оолоито. – Ако бях човек, малки конструкте, щях

да бъда бунтовник. Всички, които знаят какво е да свършиш, трябва да

получат възможност да продължат, ако могат. Спи.

Оолоито уви част от тялото си около него и оформи широка извивка от плът,

върху която той легна. Заспа.

11

Тиикучак и Декиат бяха с него, когато се събуди. И оолоито Акджай беше

там, но той разбра, че то не беше стояло до него през цялото време.

Намери в себе си спомен как то си тръгва и се връща с Тиикучак и Декиат.

Докато се оглеждаше, Акин видя как оолоито Акджай улавя Декиат в

притеснителна прегръдка, състояща се от множество притискания на детето

оолои с поне дузина крайници.

– Искаха да научат повече един за друг – каза Тиикучак.

Това бяха първите думи, които му казваше, откакто той го бе накарал да

изживее спомените му.

Той се изправи и се съсредоточи учудено върху него.

– Не би трябвало да можеш да ни хващаш и задържаш така – каза му то. –

Декиат и родителите му казват, че никое дете не би трябвало да е способно

на това.

– Не знаех, че мога.

– Родителите на Декиат казват, че е нещо като преподавателски метод –

както понякога възрастните оолои учат юношите, когато трябва да

възприемат нещо, за което още не са готови. Досега не бяха чували за

мъжки юноша.

– Но Декиат казва, че съм точно това.

– Така е. И човешко-родените женски конструкти може да бъдат наричани

юноши, предполагам. Но ти си първият. Отново.

– Съжалявам, че не ти е харесало това, което направих. Ще се опитам да не

го правя.

– Не го прави. Поне не и с мен. Оолоито Акджай каза, че си се научил тук.

– Сигурно… без да осъзнавам. – той млъкна, загледа се в Тиикучак. Седеше

до него видимо спокойно. – Наред ли са нещата между нас?

– Така изглежда.

– Ще ми помогнеш ли?

– Не знам. – То се съсредоточи изцяло върху него. – Още не знам какво

съм. Дори не знам какво искам да бъда.

– Искаш ли Декиат?

– Хареса ми. То ни помогна и се чувствам по-добре, когато е наоколо. Ако

бях като теб, сигурно щях да искам да го задържа.

– Аз искам.

– И то те иска. Казва, че си най-интересната личност, която познава.

Мисля, че ще ти помогне.

– Ако станеш женска, може да се присъединиш към нас… като партньор.

– Ами ти?

Той извърна очи.

– Не мога да си представя как ще се чувствам с него и без теб. Това,

което усетих от него, беше… отчасти теб.

– Не знам. Все още никой не знае какво ще бъда. Още не мога да усещам

това, което чувстваш.

Той успя да се спре, преди да възрази. Тиикучак беше право. От време на

време продължаваше да мисли за него като за жена, но тялото му си беше

безполово. Нямаше как то да усеща нещата като него. Той беше удивен от

своите собствени чувства, въпреки че бяха напълно естествени. Сега,

когато Тиикучак вече не представляваше източник на дразнене и объркване,

той можеше да започне да го чувства така, както другите чувстваха най-

близките си братя или сестри. Не знаеше дали наистина иска то да бъде

един от партньорите му… и дали въобще може да се говори за такива при

един скитащ мъжки, какъвто се предполагаше, че е той. Но представата за

него като негов партньор сега му се струваше правилна. То, Декиат и той.

Така трябва да бъде.

– Знаеш ли какво са решили другите? – попита.

Тиикучак поглати глава по човешки.

– Не.

Малко след това Декиат и оолоито Акджай се разделиха и Декиат се изкачи

до издължения широк гръб на другото оолои.

– Елате при нас – призова Декиат.

Акин се изправи и тръгна към него. Тиикучак обаче остана на място зад

него.

Акин спря и се обърна към него.

– Страх ли те е? – попита.

– Да.

– Знаеш, че оолоито Акджай няма да те нарани.

– Ще ме нарани, ако прецени, че е необходимо.

Това беше така. Оолоито бе наранявало Акин, за да го научи на нещо – и го

бе научило на повече, отколкото той предполагаше.

– Ела въпреки това – каза Акин.

Той искаше да докосне Тиикучак в този момент, да го дръпне към себе си,

да го утеши. Никога досега не бе имал желание да направи нещо такова. И

въпреки импулса той осъзна, че не може да го докосне. Защото то не би

искало. Декиат също.

Той се върна и седна до него.

– Ще те изчакам – каза му.

То се съсредоточи върху него с извиващи се в мъка пипала по главата.

– Отиди при тях – каза Тиикучак.

Той не каза нищо. Остана до него, спокоен в търпението си, замислен дали

то се страхуваше да се присъедини към тях, защото така може изненадващо

да вземе решения, за които още не се чувства готово.

Декиат просто лежеше върху гърба на другото оолои, което беше

приклекнало, почти легнало по корем в очакване. Човеците казваха, че

никой не знае по-добре от оанкалите как се чака. Хората, вероятно

незабравили по-ранните си кратки животи, обикновено бързаха без причина.

Не можеше да каже след колко време Тиикучак се изправи и той направи

същото, за да застане до него. Съсредоточи се върху него и когато то

тръгна, той го последва до Декиат и другото оолои.

Оолоито Акджай изви тялото си по познатия вече начин и подкани Тиикучак и

Акин да седнат или легнат върху него. Подаде им по една сетивна ръка,

протегна една и на Декиат, когато то се плъзна надолу по една от плочките

и се настани до тях.

Сега Акин за първи път научи какво са решили хората. Усети това, което не

бе могъл да почувства преди: че другите гледаха на него като на нещо, в

чието създаване са участвали. Че той е на този свят, за да реши съдбата

на бунтовниците. Че на него е оставено да вземе решението, което групите

Динсо и Тоат не са могли да вземат. Че той е този, който ще прецени какво

трябва да се направи и ще убеди другите.

Бяха го оставили при бунтовниците, когато го отвлякоха, за да може да ги

опознае така, както нито един възрастен не би могъл, както нито един

роден от оанкали конструкт не би могъл, както нито един не-човешки

изглеждащ конструкт не би могъл. Всеки беше наясно с телата на

бунтовниците, но никой не знаеше така добре, както Акин, как мис-лят.

Никой, освен останалите човеци. А те никога не бяха имали възможността да

убедят оанкалите да извършат това дълбоко неморално и противно на живота

нещо, за което Акин бе решил, че трябва да бъде направено. Всички бяха

предполагали какво ще измисли той… бяха се опасявали от решението му.

Нямаше да го приемат, ако той не бе успял да предизвика объркване и

известно съгласие в групата на конструктите – и човешко-, и оанкали-

родените.

Бяха оставили съзнателно съдбата на бунтовниците – на човешкия вид – в

неговите ръце. Защо? Защо не в ръцете на някоя от човешко-родените

женски? Някои от тях бяха достигнали зрялост, преди Акин да се роди.

Оолоито Акджай му предостави отговора, преди той да осъзнае, че е задал

въпроса.

– Ти си повече оанкали, отколкото си мислиш, Акин; и си много пo оанкали,

отколкото изглеждаш. Но и човешкото в теб не е малко. От всички нас ти си

най-близо до Противоречието. Ти си дотолкова като тях, доколкото е

възможно, и дотолкова като нас, доколкото твоите ооан са се осмелили да

те направят. Това значи, че носиш в себе си твое лично противоречие.

Прави те и най-подходящият да решиш съдбата на бунтовниците: бърза или

продължителна, бавна смърт.

– Или живот – възрази Акин.

– Не.

– Шанс за живот.

– Само за кратко.

– Убедено си в това… и все пак ме подкрепи?

– Аз съм Акджай. Как бих могло да лиша другите от сигурността на групата

Акджай? Въпреки че за тези хора това ще е проява на жестокост. Разбери

го, Акин, това е жестокост. Ти и помощниците ти ще им дадете инструменти,

за да създадат цивилизация, чието самоунищожение е толкова сигурно,

колкото това, че гравитационното притегляне ще задържи новия им свят в

орбита около слънцето.

Акин не долови никакви следи от съмнение или неувереност в оолоито. То

мислеше това, което казваше. Беше убедено, че знае, че човечеството е в

действителност обречено. Сега или след време.

– Задачата на живота ти е да решиш съдбата им – продължи то – и след това

да действаш според решението си. Хората тук ще ти позволят да направиш

това, което сметнеш за правилно. Но не и да го вършиш в невежество.

Акин поклати глава. Усещаше съсредоточеното върху него внимание на

Тиикучак и Декиат. Прекара известно време в мисли; опитваше се да

асимилира невъзможната за асимилиране убеденост на оолоито Акджай. Той му

се беше доверил и то не го беше предало. Не лъжеше. Може би грешеше, но

ако беше така, значи, всички оанкали бъркаха. Убедеността му бе

оанкалска. Убеденост на плътта. Бяха разчели човешките гени и анализирали

човешкото поведение. Бяха наясно с това, което знаят.

И все пак…

– Не мога да не го направя – каза той. – Продължавам да се опитвам да

взема обратното решение, но не мога.

– Аз ще ти помогна да го направиш – каза Декиат на мига.

– Намери женска, с която можеш да постигнеш голяма близост, за партньор.

– оолоито Акджай се обърна към другото. – Акин няма да остане с теб.

Знаеш много добре.

– Знам.

Оолоито Акджай насочи вниманието си към Тиикучак.

– Не си съвсем детето, което ти се иска да бъдеш.

– Не знам какво ще бъда – каза то.

– Как се чувстваш по отношение на бунтовниците?

– Те отвлякоха Акин. Нараниха го, нараниха и мен. Не искам да ме е грижа

за тях.

– Но те е.

– Не искам.

– Част от теб е човешка. Не би трябвало да носиш в себе си такива чувства

за толкова голяма група човеци.

Мълчание.

– Намерих учители за Акин и Декиат. Те ще научат и теб. Ще разбереш как

да подготвиш един мъртъв свят за живот.

– Не искам.

– Какво искаш да правиш?

– Аз… не знам.

– Тогава прави това. Знанието няма да ти навреди, ако решиш да не го

използваш. Имаш нужда от това. Твърде дълго си се стремило да не правиш

абсолютно нищо.

И това беше всичко. Някак Тиикучак не успя да се накара да продължи да

спори с оолоито. Това подсети Акин, че въпреки външния му вид съществото

от групата Акджай си беше оолои. С помощта на миризми, докосвания и

стимулация

оолоите

манипулираха

останалите.

Той

се

съсредоточи

предпазливо върху Декиат, зачуден дали ще усети, когато то започне да

влияе върху емоциите му посредством похвати, различни от думите. Идеята

го обезпокои и за първи път осъзна, че няма търпение да започне да се

скита.