Ритуали на съзряването

1

Спомняше си много от престоя в утробата.

Докато беше там, започна да улавя звуци и вкусове. Не му говореха нищо,

но ги запомни. Когато се появяваха отново, той ги забелязваше.

Когато нещо го докосваше, той знаеше, че е ново – ново преживяване.

Докосването беше стряскащо в началото, след това – успокояващо.

Проникваше в плътта му без болка и му носеше покой. Когато то се

оттегляше, той се чувстваше изоставен, сам за първи път. Когато се

връщаше, той бе доволен: още едно ново усещане. След като беше изпитал

няколко от тези оттегляния и завръщания, той научи очакването.

Болката не научи, докато не дойде времето да се роди.

Можеше да усети и вкуси промените, случващи се около него – бавното

завъртане на тялото му, след това внезапния тласък, натискът първо около

главата, после по протежение на цялото му тяло. Изпитваше тъпа, далечна

болка.

И все пак не се страхуваше. Промените бяха правилни. Беше им времето.

Тялото му беше готово. Носеше се напред, избутвано от равномерен пулс, а

от време на време докосването на познатия му спътник го успокояваше.

Имаше светлина!

В началото зрението беше пламък от шок и болка. Той не можеше да избяга

от светлината. Тя стана по-ярка и по-болезнена, достигна максимума си,

когато натискът изчезна. Нито една част от тялото му не беше свободна от

острия суров блясък. По-късно щеше да си спомня за него като за горещина,

изгаряне.

Внезапно то изстина.

Нещо заглуши светлината. Той можеше да вижда, но вече гледането не беше

болезнено. Разтриваха тялото му нежно, докато той лежеше потопен в нещо

меко и успокояващо. Не му хареса търкането. То караше светлината да се

отдръпва и изчезва, а след това внезапно да става отново видима. Но това,

което го докосваше и държеше, беше познатото присъствие. Беше до него и

му помагаше да издържи на разтриването без страх.

Беше увит в нещо, което го докосваше навсякъде, освен по лицето. Не му

харесваше това, колко много тежеше, но поне пречеше на светлината и не го

нараняваше.

Нещо докосна лицето му от едната страна и той се обърна с отворена уста,

за да го поеме. Тялото му знаеше какво да прави. Той всмука и бе награден

с храна и с вкуса на плът, позната му като неговата собствена. За

известно време мислеше, че е неговата собствена. Беше с него, откакто се

помнеше.

Чуваше гласове, можеше дори да отличи отделните звуци, макар че не

разбираше нито един от тях. Те улавяха вниманието му, любопитството му.

Щеше да си спомня и за тези също, когато станеше по-възрастен и способен

да ги разбира. Но меките гласове му харесваха, нищо че не знаеше какво

представляват.

– Красив е – каза един глас. – Изглежда напълно човешки.

– Някои от чертите му са чисто козметични, Лилит. Дори и сега сетивата му

са много по-разпръснати по тялото му, отколкото твоите. Той е... по-малко

човешки от дъщерите ти.

– Предполагах, че ще е. Знам, че твоите хора все още се притесняват от

човешко-родени мъжки.

– Те бяха нерешен проблем. Мисля, че вече сме го разрешили.

– Но сетивата му са наред, нали?

– Разбира се.

– Предполагам, това е всичко, което мога да очаквам. – Въздишка. – Да ти

благодаря ли за това, че си го направил да изглежда така... че си го

направил достатъчно човешки, за да го обичам?... За известно време.

– Никога досега не си ми благодарила.

– ...така е.

– И мисля, че продължаваш да ги обичаш дори след като са се променили.

– Те не са виновни за това, което са... това, в което са се превърнали.

Сигурен ли си, че всичко друго е наред? Всички ли несъгласувани парченца

от него съвпадат по възможно най-добрия начин?

– Нищо в него не е несъгласувано. Той е много здрав. Ще има дълъг живот и

ще е достатъчно силен, за да издържи това, което трябва да издържи.

2

Той беше Акин.

Разни неща го докосваха, когато чуеше този звук. Даваха му утеха или

храна, или пък го държаха и учеха. Даваха му разбиране тяло в тяло.

Започна да възприема себе си като себе си – индивидуален, очертан,

отделен от всички допири и миризми, всички вкусове, образи и звуци, които

достигаха до него. Той беше Акин.

Въпреки това научи и че е част от хората, които го докосваха, че вътре в

тях той може да открие фрагменти от себе си. Той беше себе си, но беше и

онези, другите.

Бързо се научи да ги различава на вкус и допир. Отне му повече време да

се научи да ги познава по образ и мирис, но вкусът и допирът бяха почти

едно и също усещане за него. И двете му бяха познати от много отдавна.

Още от раждането си усещаше разликите между гласовете, които чува. Сега

започна да свързва тези разлики с идентичности. Когато, дни след

раждането си, бе научил името си и как да го произнася на глас, другите

му казаха своите имена. Повтаряха ги, когато видеха, че имат вниманието

му. Оставяха го да гледа как устните им оформят думите. Той бързо разбра,

че всеки от тях може да бъде извикан с една или две групи звуци.

Никанж Ооан, Лилит Майка, Ахажас Тай, Дичаан Ишлиин, както и на онзи,

който никога не идваше при него, въпреки че Никанж го бе научило на

неговите допир, вкус и мирис. Лилит Майка му беше показала отпечатан

образ на този и той го бе сканирал с всичките си сетива: Джоузеф Баща.

Когато викаше Джоузеф Баща, при него идваше Никанж Ооан и го учеше, че

Джоузеф Баща е мъртъв. Мъртъв. Свършен. Заминал и няма да се върне. И все

пак той е бил част от Акин и Акин трябва да го познава така, както

познава всичките си живи родители.

Акин беше на два месеца, когато започна да съставя прости изречения. Не

можеше да се насити на това, да го държат и учат.

– По-бърз е от повечето ми момичета – отбеляза Лилит, докато го

притискаше към себе си и му даваше да пие.

Щеше да му е трудно да се учи от нейната гладка, безучастна кожа, ако не

му беше толкова позната, колкото неговата собствена – и със същата

повърхност. Никанж Ооан го учеше да използва езика си, най-малко видимият

му човешки орган, за да изучава Лилит, докато тя го храни. Вкусваше

плътта заедно с млякото ? в течение на множество хранения. Тя беше поток

от вкусове и тъкани – сладко мляко, солена кожа, гладка на едни места,

груба на други. Той се концентрира върху едно от гладките пространства,

съсредоточи цялото си внимание, за да го обследва и възприеме в

дълбочина, в детайл. Усети многото клетки на кожата ?, живите и мъртвите.

От нейната кожа научи какво е да си мъртъв. Мъртвият ? външен слой бе в

рязък контраст с онова, което долавяше от живата кожа под него. Езикът му

беше дълъг, чувствителен и променлив като сетивните пипала на Ахажас и

Дичаан. Той вмъкна едно от влакънцата му в живата плът на зърното ?.

Първия път когато беше направил това, я бе наранил, а болката го бе

достигнала, пътувайки по езика му. Болката беше толкова остра и шокираща,

че той се отдръпна, крещейки и плачейки. Отказваше всеки опит да бъде

успокоен, докато Никанж не му показа как да изследва, без да причинява

болка.

– Това – беше казала Лилит – приличаше много на убождане с гореща тъпа

игла.

– Няма да го прави повече – беше ? обещало Никанж.

Акин не го направи повече. Беше научил и един важен урок: той ще сподели

всяка болка, която причини. В такъв случай най-добре би било да внимава и

да не предизвиква болка. В продължение на месеци не знаеше колко

необичайно бе за едно дете да разпознава болката на друг човек и да

припознава себе си като неин причинител.

Сега, чрез мустачето от плът, което бе пуснал в Лилит, той усети огромни

пространства от живи клетки. Съсредоточи се върху няколко клетки, после

само върху една, върху частите на тази клетка, върху нейното ядро, върху

хромозомите в ядрото, върху гените по протежение на хромозомите. Проучи

ДНК-то, което изграждаше тези гени, нуклеотидите на ДНК. Имаше нещо отвъд

нуклеотидите, което не можеше да възприеме – свят от по-малки частици, в

който не можеше да премине. Не знаеше защо не е способен на тази последна

крачка, ако тя беше последната. Това, че въобще има нещо отвъд неговите

сетива, го разстрои. Знаеше за него само благодарение на сенчести,

неразбираеми чувства. Когато порасна, започна да мисли за него като за

хоризонт, който винаги се отдръпва, щом го доближиш.

Превключи вниманието си от разочарованието от това, което не можеше да

улови, към обаянието на онова, което можеше. Плътта на Лилит беше много

по-вълнуваща от тази на Никанж, Ахажас и Дичаан. В нейната имаше нещо

нередно – нещо, което той не разбираше. Тя беше едновременно плашеща и

съблазняваща. Тя му казваше, че Лилит е опасна, въпреки че едновременно е

и незаменима. Никанж беше интересно, но не и опасно. Ахажас и Дичаан си

приличаха толкова много, че той се затрудняваше да улови разликите между

тях. В някои отношения Джоузеф е бил като Лилит. Смъртоносен и неустоим.

Но той не е приличал толкова на Лилит, колкото Ахажас приличаше на

Дичаан. Всъщност, макар че той безспорно е бил човек и роден на това

място, на тази Земя, също като Лилит, той не е бил роднина на Лилит.

Ахажас и Дичаан бяха брат и сестра, както повечето двойки мъжки и женски

оанкали. Джоузеф е бил несвързан, подобно на Никанж… но въпреки че Никанж

беше оанкали, то беше също така и оолои, нито мъжко, нито женско. Оолоите

не трябваше да са свързани с мъжките и женските си партньори, за да могат

да съсредоточат вниманието си върху генетичните им различия и да

конструират деца, без да правят опасни грешки поради твърде големи

близост и увереност.

– Внимавай – чу гласа на Никанж. – Пак те изучава.

– Знам – отвърна Лилит. – Понякога ми се иска да суче като останалите

човешки бебета.

Лилит разтри гърба на Акин и проблясващата между и около пръстите ?

светлина наруши концентрацията му. Той отдръпна плътта си от нейната, а

след това пусна зърното ? и я погледна. Тя затвори дрехата върху гърдата

си, но продължи да го държи на скута си. Той се радваше винаги когато

хората го държаха и разговаряха, позволявайки му да слуша. Вече беше

научил повече думи от тях, отколкото бяха ситуациите, в които можеше да

ги използва. Събираше думи и постепенно изграждаше въпроси от тях. Когато

въпросите му получаваха отговори, той запомняше всичко казано.

Представата му за света растеше.

– Поне не е по-силен или бърз във физическото си развитие от другите

бебета – каза Лилит. – С изключение на зъбите.

– И преди са се раждали бебета със зъби – каза Никанж. – Във физическо

отношение ще изглежда нормално за човешката си възраст до момента на

метаморфоза. Ще трябва да използва ума си, за да намира изход от

проблемите, които преждевременното му развитие може да му докара.

– Това няма да му помогне много с някои от човеците. Те ще го презират,

защото няма да е изцяло човек и защото ще изглежда повече човек от

собствените им деца. Ще го мразят, защото ще изглежда много по-млад,

отколкото ще звучи. Ще го мразят, защото на тях не им е позволено да имат

синове. Твоите хора превърнаха човешки изглеждащите бебета в много ценна

стока.

– Сега ще позволим повече от тях. Всички са вече по-спокойни за

смесването им. Досега твърде много оолои не успяваха да усетят нужната

смес. Можеха да направят грешки, а грешките им да се окажат чудовища.

– Повечето хора мислят, че правят точно това.

– И ти ли продължаваш?

Тишина.

– Бъди доволна, Лилит. Сред нас имаше група, която смяташе, че е най-

добре да се отървем от всички родени от човеци мъжки индивиди. Можем да

изграждаме женски деца за женски човеци и мъжки деца за женски оанкали.

Това правихме до този момент.

– И излъгахте всички. Ахажас иска дъщери, а аз искам синове. И други се

чувстват по този начин.

– Знам. Ние контролираме децата по начини, по които не трябва, за да ги

превърнем в зрели мъже, родени от оанкали, и жени, родени от човеци.

Контролираме наклонности, които трябва да бъдат оставени на отделните

деца. Дори групата, която предложи да тръгнем по този път, знае, че не

трябва. Но се страхувахме. Мъжки индивид, който е достатъчно човек, за да

бъде роден от човешка женска, може да се превърне в опасност за всички

ни. Но все пак трябва да опитаме. Ще се учим от Акин.

Акин усети, че Лилит го държи по-близко до себе си.

– Защо той е такъв експеримент? – попита тя. – И защо човешко-родените

мъже са толкова голям проблем? Знам, че повечето мъже отпреди войната не

ви харесват. Чувстват се, сякаш ги измествате и принуждавате да правят

нещо извратено. Прави са от тяхна гледна точка. Но вие можете да научите

следващото поколение да ви обича, независимо кои са майките им. Всичко,

което трябва да направите, е да започнете рано. Втълпете им го, преди да

са пораснали достатъчно, за да изграждат собствени мнения.

– Но… – Никанж се поколеба. – Ако трябва да работим толкова сляпо,

толкова непохватно, няма да имаме обмен. Ще трябва да ви отнемаме децата,

щом се родят. Не бихме ви се доверили да ги отгледате сами. Ще ви държим

единствено за разплод – като животни без разум.

Тишина. Въздишка.

– Изричаш толкова ужасни неща с толкова нежен глас. Не, замълчи, знам, че

е единственият глас, който имаш. Никанж, ще преживее ли Акин човешките

мъжки, които ще го мразят?

– Те няма да го мразят.

– Ще! Той не е човек. Не-човешките жени ги отблъскват, но те обикновено

не се опитват да ги наранят и даже спят с тях – като расист, който спи с

жени от друга раса. Но Акин… За тях той ще е заплаха. По дяволите, той е

заплаха. Той е един от техните заместници.

– Лилит, те няма да го мразят.

Акин усети как го вземат от ръцете на Лилит и притискат към тялото на

Никанж. Задъха се от прекрасния шок от контакта със сетивните пипала на

Никанж, много от които го придържаха, докато останалите се забиваха

безболезнено в плътта му. Беше толкова лесно да се свърже с Никанж и да

учи.

– Ще го смятат за красив и същия като тях – каза Никанж. – Когато е

достатъчно пораснал, за да може тялото му да разкрие това, което

представлява в действителност, той вече ще е възрастен и способен да

отстоява своето.

– Способен да се бори?

– Само за да спаси живота си. Ще е склонен да избягва боя. Той ще е като

родените от оанкали мъжки: самотен скиталец, когато не е с партньор.

– И няма да уседне с никого?

– Не. Повечето човешки мъжки не са особено моногамни. И нито един

конструиран мъжки няма да е.

– Но…

– Семействата ще се променят, Лилит… те се променят. Едно пълно

конструирано семейство ще е съставено от женска, оолои и деца. Мъжките ще

идват и ще си тръгват, когато пожелаят.

– Но те няма да имат домове.

– Подобни домове ще бъдат като затвор за тях. Те ще получават това, което

искат, от което се нуждаят.

– Способността да бъдат бащи на децата си?

Никанж замълча.

– Може и да изберат да поддържат контакт с децата си. Няма да живеят

постоянно с тях – и нито един конструкт, мъжки или женски, млад или стар,

няма да се чувства ощетен от това. За тях то ще е нещо нормално и

смислено, тъй като винаги ще има много повече женски и оолои, отколкото

мъжки индивиди. – Пипалата по главата и тялото му зашумоляха. – Обмяната

означава промяна. Телата се променят. Начинът на живот трябва да се

промени. Нали не мислеше, че децата ти само ще изглеждат различни?

3

Акин прекарваше по част от деня с всеки от родителите си. Лилит го

хранеше и учеше. Другите само го учеха, но той ходеше при всички с

желание. Ахажас обикновено го държеше след Лилит. Ахажас беше висока и

широка. Носеше го все едно не забелязваше колко тежи. Никога не бе усетил

умора у нея. И знаеше, че на нея ? харесваше да го носи. В момента, в

който тя забиваше влакънцата на сетивните си пипала в него, той започваше

да изпитва удоволствие. Тя беше първата, която можеше да достигне до него

по този начин, с нещо повече от прости емоции. Тя беше първата, която му

даде мултисензорни образи и сигнализиращи налягания и му помогна да

разбере, че му говори без думи. Докато растеше, той осъзна, че Никанж и

Дичаан също правеха така. Никанж го бе правило още преди раждането му, но

тогава той не бе разбрал. Ахажас беше достигнала до него и го беше

научила бързо. Посредством образите, които създаваше за него, той научи

за детето, което растеше в нея. Тя му показа негови образи и дори успя да

покаже самия него на бебето. То имаше няколко присъствия: всичките му

родители, освен Лилит. Имаше и него. Роднина.

Той знаеше, че ще бъде мъж, когато порасне. Разбираше мъжкото, женското и

оолои. И знаеше, че тъй като той ще бъде мъж, нероденото дете, което ще

започне живота си приличащо много по-малко на човек от него, в един

момент ще стане жена. В това имаше баланс, някаква естественост, които му

харесваха. Той трябва да има сестра, с която да израсне – сестра, но не и

оолои роднина. Защо? Чудеше се дали детето в Ахажас ще стане оолои, но

Ахажас и Никанж го увериха, че няма. И не пожелаха да му кажат откъде

знаят. Значи, тази роднина ще се превърне в сестра. Щяха да минат години,

преди да развие пола си, но той вече го мислеше като „нея“.

Дичаан обикновено го вземаше, след като Ахажас го е върнала на Лилит и

Лилит го е нахранила. Дичаан го учеше за непознатите.

Първо за по-големите му роднини, някои от тях родени от Ахажас и ставащи

все повече човеци, и някои родени от Лилит и ставащи все повече оанкали.

След това за децата на по-възрастните роднини и накрая, което беше

плашещо: хора, които не бяха роднини. Акин не можеше да разбере защо

някои от несвързаните приличаха повече на Лилит, отколкото Джоузеф. И

нито един от тях не беше като Джоузеф.

Дичаан прочете неизреченото объркване на Акин.

– Разликите, които откриваш между човеците – между групите човеци – са

резултат от изолация и кръвосмешение, мутация и адаптация към различните

среди на Земята – каза той, илюстрирайки всяка представа с няколко бързи

множествени образа. – Джоузеф и Лилит са родени в различни части на този

свят – родили са се в отдавна разделили се народи. Разбираш ли?

– Къде са хората на Джоузеф? – попита на глас Акин.

– Сега те имат села на югоизток. Наричат се китайци.

– Искам да ги видя.

– Ще ги видиш. Може да пътуваш до тях, когато порас-неш. – Дичаан не

обърна внимание на притока на фрустрация, идващ от Акин. – И един ден ще

те заведа при кораба. Тогава ще можеш да видиш и разликите между

оанкалите. – Той изпрати на Акин образ на кораба – необятна сфера,

изградена от огромни, все още растящи многостранни плочки, подобно на

черупка на костенурка. В действителност това беше външната черупка на

живо същество. – Там – каза Дичаан – ще видиш оанкали, които никога няма

да дойдат на Земята за обмен с човеците. Засега те се грижат за кораба по

начин, който изисква различна физическа форма.

Той изпрати на Акин образ, а Акин го оприличи на огромна гъсеница.

Акин излъчи бездумен въпрос.

– Говори на глас – каза му Дичаан.

– Дете ли е? – попита Акин, мислейки за промените, през които преминаваха

гъсениците.

– Не. Възрастно е. По-голямо е от мен.

– Може ли да говори?

– С образи, с тактилни, биоелектрически и биолуминесцентни сигнали, с

феромони и с жестове. Може да жестикулира с десет крайника наведнъж. Но

частите на гърлото и устата му не могат да произвеждат реч. И е глухо.

Налага му се да живее на места, където има страшно много шум. Родителите

на моите родители бяха в такава форма.

На Акин това му се струваше ужасно – оанкали, които са принудени да

живеят в грозна форма, която дори не им позволяваше да могат да чуват или

говорят.

– Това, което са те, е толкова естествено за тях, колкото и това, което

си ти, е за теб – каза му Дичаан. – И те са много по-близо до кораба,

отколкото ние можем да бъдем. Те са негови спътници и познават тялото му

по-добре, отколкото ти своето. Когато бях малко по-голям от теб, исках да

съм един от тях. Те ми позволиха да вкуся частица от връзката им с

кораба.

– Покажи ми.

– Не още. Това е много силно нещо. Ще ти покажа, когато пораснеш още

малко.

Всичко щеше да се случи, когато порасне. Трябва да чака! Трябва винаги да

чака. Акин престана да говори, ядосан. Не можеше да спре да чува и да си

спомня всичко, което Дичаан му каза, но щеше да може да говори отново с

Дичаан чак след дни.

И все пак Дичаан бе този, който започна да го оставя на грижите на по-

възрастните му сестри, позволявайки му да ги изучава, докато те подробно

изучаваха него. Любимата му сред тях беше Маргит. Тя беше на шест години

– твърде малка, за да го носи дълго, но на него му стигаше да го качи на

гърба си или да го държи на скута си, докато ? е удобно. Тя нямаше

сетивни пипала като неговите оанкали сестри, но имаше гроздове

чувствителни бучки, които може би щяха да се превърнат в пипала, когато

порасне. Тя можеше да съединява някои от тях с гладките, невидими сетивни

пространства върху кожата му и тогава двамата обменяха образи и емоции

заедно с думите. Тя можеше да го научи.

– Трябва да внимаваш – каза му, докато отиваха към семейния дом, за да се

скрият от проливния следобеден дъжд. – Очите ти не следят нещата през

голяма част от времето. Можеш ли да виждаш с тях?

Той се замисли.

– Мога – каза, – но не го правя винаги. Понякога е по-лесно да видя

нещата с други части на тялото.

– Когато пораснеш, от теб ще се очаква да обръщаш лицето и тялото си към

хората, с които говориш. Дори и сега трябва да гледаш към човеците с

очите си. Ако не го правиш, те започват да ти крещят или да повтарят

думи, защото не са сигурни, че вниманието ти е насочено към тях. Или

престават да ти обръщат внимание, защото мислят, че правиш същото.

– Никой не е постъпвал така с мен.

– Ще. Просто изчакай да мине фазата, през която се опитват да общуват с

теб с глупашкия говор.

– Бебешкия ли имаш предвид?

– Човешкия!

Мълчание.

– Не се притеснявай – заговори тя след малко. – На тях съм ядосана, не на

теб.

– Защо?

– Обвиняват ме за това, че не изглеждам като тях. Те не могат да се спрат

да го правят, а аз не мога да се спра да ги презирам. Не знам кое е по-

лошото – тези, които се свиват, ако ги докосна, или онези, които се

преструват, че всичко е наред, докато се свиват отвътре.

– Какво чувства Лилит?

Акин попита само защото вече знаеше отговора.

– За нея може спокойно да изглеждам и като теб. Помня, когато бях горе-

долу на твоята възраст и тя се чудеше как ще си намеря партньор, а Никанж

? каза, че докато порасна, ще има немалко мъжки като мен. Тя не каза нищо

повече след това. Само ми казва да се движа с конструктите. И аз това и

правя основно.

– Човеци като мен – каза той. – Предполагам, защото изглеждам като тях.

– Просто не забравяй да ги гледаш с очите си, когато ти говорят или ти на

тях. И внимавай с вкусването им. Няма да ти се разминава дълго. Да не

говорим, че езикът ти не изглежда човешки.

– Човеците казват, че не трябва да е сив, но не разбират колко различен е

всъщност.

– Не ги оставяй да отгатват. Може да бъдат опасни, Акин. Не им показвай

всичко, което можеш да правиш. Но… бъди с тях, когато имаш възможност.

Изучавай поведението им. Може би ще събереш неща за тях, каквито ние не

можем. Ще е грешка, ако каквото и да е от това, което представляват, бъде

изгубено.

– Краката ти ще заспят – отбеляза Акин. – Уморена си. Трябва да ме

занесеш при Лилит.

– След малко.

Той осъзна, че тя не искаше да го оставя. Той нямаше нищо против това. Тя

беше, както казваха хората, сива и в брадавици – по-различна от повечето

деца, родени от човеци. А тя можеше да чува толкова добре, колкото всеки

конструкт. Улавяше всеки шепот, който искаше или не искаше да чуе, и ако

се намираше близо до човеци, те, рано или късно, започваха да говорят за

нея. „Ако изглежда толкова зле сега, на какво ще прилича след

метаморфозата?“, така започваха. След това я обсъждаха или съжаляваха,

осъждаха или подиграваха. По-добре да прекара още няколко спокойни минути

с него.

Пълното ? човешко име беше Маргита Ияпо Домонкос Каалниканжло. Маргит. Тя

споделяше с него всичките му четирима живи родители. Човешкият ? баща

обаче беше Видор Домонкос, а не мъртвият Джоузеф. Видор – някои хора му

викаха Виктор – се беше преместил в едно селище няколко мили нагоре по

реката, когато двамата с Лилит си бяха омръзнали. Идваше два или три пъти

годишно, за да види Маргит. Не му харесваше как изглежда, но я обичаше.

Тя беше видяла, че това е така, и Акин беше сигурен, че е разчела

емоцията му правилно. Той никога не се беше срещал с Видор. При

последното посещение на мъжа Акин беше все още твърде млад за контакт с

непознати.

– Ще кажеш ли на Видор да ми позволи да го докосна, когато дойде пак да

те види? – попита Акин.

– Татко ли? Защо?

– Искам да те намеря в него.

Тя се засмя.

– Имаме много общо с него. Но той не обича да го изследват. Казва, че

няма нужда разни неща да ровят в кожата му. – Тя се поколеба. – И

наистина го мисли. Позволи ми да го направя само веднъж. Просто говори с

него, ако го срещнеш, Акин. В някои отношения той може да бъде също

толкова опасен, колкото всеки друг човек.

– Твоят баща?

– Акин… Всички те! Не си ли изследвал някой от тях? Не можеш ли да го

усетиш?

Тя му подаде сложен образ. Той го разбра само защото бе изследвал няколко

души

сам.

Човеците

бяха

неустоимо,

съблазнително,

смъртоносно

противоречие. Той усещаше привличане към тях, но осъзнаваше и

предупреждението, което отправяха. Да докоснеш човек в дълбочина – да

вкусиш такъв – раждаше точно това чувство.

– Знам – рече. – Но не разбирам.

– Говори с ооан. То знае и разбира. Говори и с майка. Тя знае повече,

отколкото си признава.

– Тя е човек. Не мислиш, че и тя е опасна, нали?

– Не и за нас. – Тя се изправи с него. – Ставаш по-тежък. Ще е много

хубаво, когато се научиш да ходиш.

– Да. Ти на колко беше, когато започна?

– Малко повече от година. Ти си почти на толкова.

– Девет месеца.

– Да. Жалко, че не можа да се научиш да ходиш с лекотата, с която се

научи да говориш.

Тя го върна при Лилит, която го нахрани и му обеща да го вземе със себе

си в гората.

Лилит вече му даваше хапки твърда храна, но той продължаваше да изпитва

голямо удоволствие от кърменето. Мисълта, че един ден тя няма да му

позволи да суче, го плашеше. Не искаше да пораства чак толкова много.

4

Лилит го качи на гърба си в платнена торба и го занесе в една от

градините на селището. Тази се намираше на известно разстояние от

селището нагоре по реката и Акин се наслади на дългата разходка през

гората. Всяко пътуване донасяше нови звуци, миризми и картини. Лилит

често спираше, за да може той да докосне или вкуси нови неща или за да го

остави да огледа и запомни смъртоносните сред тях. Той бе открил, че

пръстите му са достатъчно чувствителни, за да вкуси чрез тях кои растения

могат да му навредят, в случай че обонянието му не го е предупредило

преди това.

– Това е чудесен талант – каза му Лилит, когато ? сподели. – Така поне

няма вероятност да се отровиш. Но внимавай как докосваш нещата. Някои

растения нанасят вреда при контакт.

– Покажи ми ги – каза Акин.

– Добре. Прочистваме територията от тях, когато ги видим, но те винаги се

връщат. Ще те взема с мен следващия път, когато тръгнем да ги

изкореняваме.

– „Изкоренявам“ същото ли е като „прочиствам“?

– „Изкоренявам“ означава да прочистваш избирателно. Махаме само

растенията, които отделят отрова при контакт.

– Ясно. – Той млъкна, опитвайки се да разбере новата миризма, която бе

уловил. – Между нас и реката има някой – прошепна внезапно.

– Добре.

Бяха стигнали до градината. Тя се наведе над една маниока и се престори,

че ? е трудно да я изтръгне, за да може да се завърти и застане с лице

към реката. Водата не се виждаше от мястото, на което стояха. Между тях и

реката имаше голямо пространство… и достатъчно места за криене.

– Не мога да видя никого – каза тя. – А ти?

Тя можеше да гледа само с очите си, но сетивата ? бяха по-остри от тези

на останалите човеци – в това отношение тя беше нещо средно между човек и

конструкт.

– Мъж е – каза Акин. – Скрил се е. Човек е и е непознат. – Акин вдиша

нотката адреналин в миризмата на мъжа. – Вълнува се. Може би е уплашен.

– Не е уплашен – каза тя меко. – Не и от жена, която събира маниока и

носи бебе. Чувам го сега, движи се около големия бразилски орех.

– Да, чувам! – каза Акин развълнувано.

– Тихо! И се дръж. Може да ми се наложи да вървя бързо.

Мъжът беше престанал да се движи. Внезапно изскочи пред очите им и Акин

видя, че държи нещо в ръце.

– По дяволите! – Лилит прошепна. – Лък и стрела. От съпротивата е.

– За пръчките, които държи, ли говориш?

– Да. Това са оръжия.

– Не се обръщай натам. Не мога да го видя.

– И той не може да те види. Наведи глава!

Той осъзна, че е в опасност. В съпротивата бяха човеци, които бяха решили

да живеят без оанкалите – и съответно без деца. Акин беше чувал, че

понякога крадяха

деца

конструкти,

най-човешки

изглеждащите деца

конструкти, които можеха да намерят. Това обаче беше глупаво, защото

нямаха никаква идея как може да изглежда детето след метаморфоза. Но

оанкалите, така или иначе, не им позволяваха да задържат децата.

– Говориш ли английски? – провикна се Лилит и Акин, напрягайки се да

погледне над рамото ?, видя как мъжът сваля лъка и стрелата си. –

Английският е единственият човешки език, който се говори тук – каза

Лилит.

Акин се успокои от това, че тя нито звучеше, нито миришеше като уплашена.

Страхът му намаля.

– Чух те да говориш с някого – каза мъжът на английски с лек акцент.

– Дръж се здраво – прошепна Лилит.

Акин сграбчи тъканта на платнената торба, в която тя го носеше. Държеше

се с ръце и крака и му се искаше да е по-силен.

– Селото ми не е далече от тук – каза тя на мъжа. – Там ще си добре

дошъл. Храна. Подслон. Скоро ще завали.

– С кого говореше! – поиска да разбере мъжът, приближавайки се.

– Синът ми.

Тя посочи Акин.

– Какво? Бебето ли?

– Да.

Мъжът се доближи, взирайки се в Акин. Акин отвърна на погледа му иззад

рамото на Лилит, а любопитството му окончателно надделя над страха. Мъжът

беше гол до кръс-та, с черна коса, гладко избръснат и набит. Косата му

беше дълга и се спускаше свободно по гърба му. Над челото си я бе отрязал

в права линия. Нещо в него му напомняше за снимката на Джоузеф, която

беше виждал. Очите на този мъж бяха тесни като на Джоузеф, но кожата му

беше почти толкова кафява, колкото на Лилит.

– Детето изглежда добре – каза той. – Какво му има?

Тя го погледна.

– Нищо – каза му с равен тон.

Мъжът се намръщи.

– Не искам да те обидя. Просто… Той наистина ли е толкова здрав, колкото

изглежда?

– Да.

– Не съм виждал бебе отпреди войната.

– Така и предположих. Ще дойдеш ли с нас в селото? Не е далече.

– Как така ти позволиха да имаш момче?

– Как са позволили на майка ти да има момче?

Мъжът направи една последна крачка и изведнъж се озова прекалено близо.

Стоеше напълно изправен и се опитваше да я сплаши със стегнатата си

гневна поза и взиращите се очи. Акин бе виждал човеци да се държат така

един с друг и преди. Никога не действаше пред конструкти. Акин никога не

беше виждал да действа и при Лилит. Тя не помръдна.

– Аз съм човек – каза мъжът. – Вижда се. Роден съм преди войната. В мен

няма нищо от оанкалите. Имам двама родители, и двамата човеци, и на тях

никой никога не им е казвал кога и дали да имат деца, и от какъв пол да

са тези деца. Сега ми кажи как така ти позволиха да имаш момче?

– Поисках да имам.

Лилит се протегна, грабна лъка на мъжа и го счупи с коляното си, преди

мъжът да може да осъзнае напълно какво се е случило. Движението ? беше

прекалено бързо, за да може той да го проследи, дори и да го очакваше.

– Добре дошъл си, ако искаш храна и подслон – каза тя, – но оръжията са

забранени.

Мъжът отстъпи назад, препъвайки се.

– Обърках те с човек – каза той. – Господи, изглеждаш като човек.

– Родена съм двайсет и шест години преди войната – каза тя. – Достатъчно

човек съм. Но имам други деца в селото. Няма да занесеш оръжия при тях.

Той погледна към мачетето, закачено на колана ?.

– Това е инструмент – каза тя. – Не ги използваме срещу другия.

Той поклати глава.

– Не ми пука какво казваш. Това беше здрав лък. Никоя човешка жена не би

трябвало да може да го грабне от мен и да го счупи така.

Тя се отдалечи от него, извади мачетето от калъфа и отряза един ананас.

Взе го внимателно в ръце, отсече острите листа отгоре и отряза още два

плода.

Акин наблюдаваше мъжа, докато Лилит слагаше маниоката и ананасите в

кошницата си. Тя отсече един ствол с банани и след като провери, че по

него няма змии и опасни насекоми, го подаде на мъжа. Той бързо направи

крачка назад.

– Вземи да носиш тези – каза тя. – Нищо им няма. Добре, че попаднахме на

теб. Двамата ще можем да носим повече.

Тя отряза повече от дузина ленти куат – оанкалски зеленчук, който Акин

обожаваше – и ги върза в сноп с помощта на тънки лиани. Отсече и тлъсти

стъбла скиджи, който оанкалите бяха създали от някакво мутирало след

войната земно растение. Хората казваха, че има вкуса и консистенцията на

плътта на едно изчезнало животно – прасето.

Лилит върза стъблата скиджи и пристегна целия сноп малко над ханша си

отзад. Преметна Акин през едното си рамо, а кошницата през другото.

– Можеш ли да го наблюдаваш, без да използваш очите си? – прошепна на

Акин.

– Да – отговори ? той.

– Направи го. – И тя се обърна към мъжа: – Ела. Оттук.

Тя пое по пътеката към селото, без да изчаква, за да види дали мъжът ще я

последва. За известно време изглеждаше, сякаш е решил да остане. Тясната

пътека зави зад едно огромно дърво и Акин го изгуби от поглед. Не се

чуваше дали ги следва. После се чу взрив от звуци – бързащи крака, тежко

дишане.

– Чакай! – викна мъжът.

Лилит спря и го изчака да ги настигне. Акин забеляза, че той още държеше

ствола с банани. Носеше го на лявото си рамо.

– Наблюдавай го! – прошепна Лилит на Акин.

Мъжът се приближи, след това спря и се взря в нея, мръщейки се.

– Какво има? – попита го.

Той поклати глава.

– Просто не знам какво да мисля за теб – каза.

Акин усети как тя се отпуска леко.

– Това е първото ти посещение в обменно село, нали? – каза тя.

– Обменно село? Значи, така ги наричате.

– Да. И не искам да знам как ни наричате вие. Но прекарай известно време

с нас. Може би ще приемеш представата, която имаме за себе си. Дошъл си,

за да разбереш повече за нас, нали?

Той въздъхна.

– Предполагам. Бях дете, когато войната започна. Все още помня колите,

телевизорите, компютрите… Наистина помня. Но тези неща вече не са реални

за мен. Родителите ми… Всичко, което искат, е да се върнат в дните

отпреди войната. Знаят, също както и аз, че това е невъзможно, но то е

всичко, за което говорят и мечтаят. Оставих ги, за да разбера какво друго

може да се направи.

– И двамата ти родители са оцелели?

– Да. Още са живи. Та те дори не изглеждат по-възрастни от мен в момента.

Все още могат да се присъединят към… някое от вашите села и да имат още

деца. Само дето няма да го направят.

– А ти?

– Не знам. – Той погледна Акин. – Не съм видял достатъчно, за да реша.

Тя се протегна, за да докосне ръката му в знак на съчувствие.

Той сграбчи ръката ? и я задържа, сякаш очакваше тя да се опита да се

отдръпне. Тя не направи нищо. Той хвана китката ? и огледа дланта ?. След

малко я пусна.

– Човешка – прошепна. – Чувал съм, че се познавало по ръцете, че… другите

имат твърде много пръсти или пръсти, които се извиват по нечовешки начин.

– А може и просто да попиташ – каза тя. – Хората ще ти кажат, те нямат

нищо против. Не е нещо, за което човек си прави труда да лъже. Ръцете не

са толкова надежден знак, колкото си мислиш.

– Може ли да видя и на бебето?

– Не по-близо от там, където си сега.

Той пое дълбоко въздух.

– Не бих наранил дете. Дори и някое, което не е изцяло човек.

– Акин не е изцяло човек – каза тя.

– Какво му има? Искам да кажа… Какво му е различното?

– Вътрешни разлики. Бързо умствено развитие. Разлики в перцепцията. С

настъпването на метаморфозата ще започне да изглежда различно, макар че

не знам точно колко.

– Може ли да говори?

– Непрекъснато. Хайде.

Той я последва по пътеката, а Акин го наблюдаваше през чувствителните към

светлина зони от кожата на рамото и ръката си.

– Бебе? – каза мъжът, поглеждайки към него.

Акин обърна глава и погледна мъжа, спомняйки си какво му беше казала

Маргит.

– Акин – каза той. – Как се казваш?

Мъжът зяпна с отворена уста.

– На колко години си? – попита.

Акин се взираше в него безмълвно.

– Не ме ли разбираш? – попита мъжът.

Имаше назъбен белег на едно от раменете си и Акин се чудеше какво го е

оставило.

Мъжът плесна един комар със свободната си ръка и заговори на Лилит:

– На колко години е?

– Кажи му името си – каза му тя.

– Какво?

Тя не каза нищо повече.

Акин забеляза, че най-малкият пръст от десния крак на мъжа липсваше. По

тялото му имаше и други следи – белези, по-бледи от останалата му кожа.

Сигурно се е наранявал често и не е имал оолои, което да му помогне да се

излекува. Никанж никога не би оставило толкова много белези.

– Хубаво – каза мъжът. – Предавам се. Казвам се Аугустино Леал. Всички ми

казват Тино.

– Така ли да ти викам и аз? – попита Акин.

– Разбира се, защо не? Сега кажи на колко си, по дяволите.

– Девет месеца.

– Можеш ли да ходиш?

– Не. Мога да стоя прав, ако наблизо има нещо, за което да се държа, но

още не съм много добър в това. Защо си прекарал толкова време далече от

селата? Не харесваш ли деца?

– Аз… не знам.

– Не всички са като мен. Повечето от тях не могат да говорят, докато не

пораснат.

Мъжът се протегна и докосна лицето му. Акин хвана един от пръстите му и

го вкара в устата си. Вкуси го бързо със змиеподобно стрелване на езика

си и проникване, което беше прекалено светкавично и прекалено леко, за да

бъде усетено. Събра няколко живи клетки за изследване по-късно.

– Поне слагаш разни неща в устата си точно като бебетата – каза мъжът.

– Акин! – предупреди го Лилит.

Потискайки разочарованието си, той пусна пръста на мъжа. Щеше му се да

може да изследва още, да разбере повече как генетичната информация, която

беше прочел, намира израз и да види какви негенетични фактори може да

открие. Искаше да се пробва да разчете емоциите на мъжа и да разкрие

следите, оставени от оанкалите в него, когато са го прибирали от

следвоенната Земя, когато са го поправяли и подготвяли за летаргичен сън.

Може би по-късно ще има възможност за това.

– Ако детето е толкова умно сега, какво ще е като възрастен? – попита

Тино.

– Не знам – отговори му Лилит. – Единствените зрели мъжки конструкти,

които имаме в момента, са родени от оанкали – техните майки са оанкали.

Ако Акин е като тях, ще е достатъчно умен, но интересите му ще са толкова

разнообразни и в някои случаи до такава степен не-човешки, че ще му се

наложи да прекарва доста време сам.

– Това не те ли притеснява?

– Нищо не мога да направя.

– Но… не е трябвало да имаш деца.

– Всъщност трябваше. Родих две деца конструкти, преди да дойде моментът

да ме свалят от кораба. Нямах възможност да избягам и да линея по добрите

стари дни!

Мъжът не каза нищо. Ако останеше достатъчно дълго, щеше да разбере, че

Лилит изпадаше в подобни моменти на огорчение понякога. Те никога не

оказваха влияние на поведението ?, макар че нерядко плашеха хората.

„Сякаш в нея има нещо, което се опитва да намери изход. Нещо ужасно“,

беше казала Маргит. Когато усетеше, че това нещо е точно под

повърхността, Лилит отиваше в гората и не се връщаше с дни. Най-големите

сестри на Акин му бяха казали, че преди са се страхували да не би да ги

напусне и да не се върне никога.

– Принудиха те да имаш деца? – попита мъжът.

– Едно от тях ме изненада – каза тя. – Забремени ме и след това ме

уведоми. Каза, че ми давало това, което желая, но не смея да поискам.

– Така ли беше?

– Да. – Тя тръсна глава. – О, да. Но щом аз имах силата да не го поискам,

то тогава то трябваше да има силата да ме остави.

5

Започна да вали, преди да стигнат до селото, и Акин се наслаждаваше на

първите няколко капки, които успяваха да си проправят път през горската

покривка. Малко по-късно вече бяха вътре, последвани от всички, които

бяха видели как Лилит пристига с непознат.

– Ще искат да чуят историята на живота ти – каза му Лилит меко. – Ще

искат да узнаят за селото ти, за пътешествията ти; всичко, което знаеш,

може да се окаже ново за нас. Тук не идват много пътешественици. А по-

късно, след като си се нахранил и наговорил, и какво ли не, те ще се

опитат да те замъкнат в леглата си. Прави каквото искаш. Ако сега си

твърде уморен за всичко това, просто кажи и ще оставим купона ти за утре.

– Не ми спомена, че ще трябва да ги забавлявам – каза той, гледайки към

притока от човеци, конструкти и оанкали.

– Не трябва. Прави каквото искаш.

– Но…

Той се огледа безпомощно, отдръпна се от едно родено от оанкали, все още

безполово дете конструкт, което го докосна с едно от растящите на главата

му сетивни пипала.

– Не го плаши – каза му Акин от гърба на Лилит. Говореше на оанкали. –

Там, откъдето той идва, няма такива като нас.

– От съпротивата ли е? – попита детето.

– Да. Но не мисля, че иска да ни навреди. Не се опита да нарани нас

двамата.

– Какво иска хлапето? – попита Тино.

– Просто проявява любопитство към теб – каза му Лилит. – Искаш ли да си

поговориш с хората, докато приготвям яденето?

– Предполагам. Макар че не съм добър разказвач.

Лилит се обърна към още нарастващата тълпа.

– Така – извиси глас. И когато те притихнаха: – Името му е Аугустино

Леал. Идва от много далече и казва, че е в настроение да говори.

Хората се зарадваха.

– Ако някой иска да отиде до къщи за нещо за ядене или пиене, ще

изчакаме.

Няколко човеци и конструкти тръгнаха, като ? казаха да започват без тях.

Едно оанкали взе Акин от гърба ?. Дичаан. Акин щастливо се притисна към

гърба му, споделяйки какво е научил от новия човек.

– Харесваш ли го? – попита го Дичаан посредством тактилни сигнали,

оцветени със сензорни образи.

– Да. Малко е уплашен и опасен. Майка трябваше да му вземе оръжието. Но е

повече любопитен. Толкова е любопитен, че го чувствам като един от нас.

Дичаан проектира удивление. Без да прекъсва сензорната си връзка с Акин,

той започна да наблюдава как Лилит дава на Тино нещо за пиене. Мъжът го

вкуси и се усмихна. Хората се бяха събрали около него, насядали на пода.

Повечето от тях бяха деца и това, изглежда, го успокояваше, от една

страна – вече не се страхуваше, – и вълнуваше, от друга. Очите му се

спираха върху всяко дете, изучавайки широкото им разнообразие.

– Ще се опита ли да открадне някого? – попита Акин без думи.

– Ако се опита, Ека, това най-вероятно ще си ти.

Дичаан омекоти изказването с малко веселие, но под него остана

сериозност, която Акин не пропусна. Мъжът най-вероятно не им мислеше

злото, сигурно не беше крадец на деца. Но Акин трябваше да бъде

внимателен, да не се оставя да се окаже насаме с Тино.

Хората донесоха храна, споделиха я един с друг и с Лилит, като приеха

това, което тя им предложи. Както обикновено, започнаха да хранят и

своите, и чуждите деца. Дете, което можеше да ходи, успяваше да получи

хапки отвсякъде.

Лилит приготви за Тино и по-младите си деца порции с питки от маниока,

покрити с пикантни скиджи и куат и гарнирани с лютив ароматен боб. За

десерт имаше резени ананас и папая. Тя даде на Акин малки количества

куат, смесен с маниока. Не му позволи да суче, докато не се настани до

всички останали, за да говори с Тино и да го слуша.

– Бяха кръстили селото ни Феникс, преди родителите ми да стигнат до него

– каза им Тино. – Ние не бяхме от първите заселници. Пристигнахме

полумъртви от гората – бяхме яли нещо вредно, някакъв палмов плод.

Ставаше за ядене като цяло, но само ако го сготвиш, а ние не бяхме. Както

и да е, пристигнахме едва-едва и хората от Феникс се погрижиха за нас.

Бях единственото дете, което имаха, единственото човешко дете, което бяха

виждали от времето преди войната. Цялото село ме осинови, така да се

каже, защото… – Той млъкна, хвърли поглед към групата оанкали. – Ами ясно

ви е. Те искаха да намерят малко момиче. Мислеха, че може би малкото

деца, които не са достигнали пубертет, преди да ги освободят, ще могат да

имат свои деца, когато пораснат.

Той впери поглед в най-близкото оанкали, което се оказа Никанж.

– Истина ли е, или не? – попита.

– Не – каза Никанж нежно. – Ние им казахме, че грешат. Те избраха да не

ни повярват.

Тино погледна Никанж, погледна го по начин, който Акин не разбра. В очите

му не се четеше заплаха, но Никанж отдръпна пипалата на тялото си леко,

формирайки ги в предударен жест при заплаха. Човеците го наричаха „да

станеш на възли“ или „да станеш възлест“. Знаеха, че този жест говори за

гняв или някакъв смут. Малко от тях осъзнаваха, че той е също така и

рефлексивен, потенциално смъртоносен жест. Всяко сензорно пипало можеше

да жили. Оолоите можеха да жилят и със сетивните си ръце. Но поне те

можеха да жилят, без да убиват. Мъжките и женските оанкали, както и

конструктите можеха само да убиват. Акин бе способен да убие с езика си.

Това бе едно от първите неща, които Никанж го научи да не прави. Ако

никой не му беше казал, той можеше да открие тази си способност случайно,

като убие Лилит или друг човек. Първоначално тази мисъл го плашеше, но

вече не се притесняваше от нея. Той никога не беше виждал някой да жили

друг.

Дори и сега езикът на тялото на Никанж предаваше единствено леко

смущение. Но защо Тино ще го смущава изобщо? Акин започна да наблюдава

Никанж вместо Тино. Докато Тино говореше, всички дълги пипала от главата

на Никанж се извиха и съсредоточиха в неговата посока. Интересът на

Никанж към новодошлия беше интензивен. Момент по-късно то се изправи и

дойде при Лилит. Взе Акин от ръцете ?.

Акин беше престанал да суче и сега се притисна услужливо към Никанж,

давайки му това, което знаеше, че Никанж желае: генетична информация за

Тино. В замяна поиска да му бъдат разяснени чувствата, които Никанж бе

демонстрирал чрез отдръпнатите си сетивни пипала.

Никанж му обясни посредством беззвучни ярки образи и сигнали.

– Този искаше да остане с нас, когато беше дете. Не постигнахме съгласие

да го задържим, но се надявахме, че ще се върне, когато порасне.

– Познаваше ли го тогава?

– Аз се занимавах с обучението му. Тогава той говореше само испански.

Испанският е един от човешките езици. Той беше само на осем и не се

страхуваше от мен. Не исках да го оставям. Всеки знаеше, че родителите му

ще избягат, щом ги пуснем. Че ще станат част от съпротивата и вероятно ще

умрат в гората. Но не можахме да постигнем съгласие. Не сме толкова добри

в отглеждането на човешки деца и затова никой не пожела да раздели

семейството. И дори аз не исках да ги принуждавам да останат с нас и

тримата. Имахме отпечатъци от тях. Ако се стигнеше до смъртта им или

станеха част от съпротивата, можехме да изградим техни генетични копия,

които да бъдат родени от участващи в обмена човеци. Нямаше да бъдат

изгубени от генетичната база. Решихме, че това ще е достатъчно.

– Тино позна ли те?

– Да, но по един много човешки начин, мисля. Не вярвам, че осъзнава защо

привлякох вниманието му. Той няма пълен достъп до паметта си.

– Това не го разбирам.

– То е нещо човешко. Повечето човеци губят достъп до стари спомени с

натрупването на нови. Например те знаят как да говорят, но не си спомнят

как са се научили. Запазват това, на което опитът ги е научил – най-често

– но губят самия опит. Ние можем да го извлечем вместо тях, да им

помогнем да си спомнят всичко, но за повечето от тях това само ще доведе

до объркване. Те помнят толкова много, че спомените им ще им пречат да

възприемат настоящето.

Акин получи образа на замаян човек, чието съзнание дотолкова преливаше от

минало, че всяко ново събитие отключваше повторното преживяване на

няколко стари, които на свой ред отключваха други.

– И аз ли ще стана такъв? – попита той уплашено.

– Разбира се, че не. Нито един конструкт не е такъв. Бяхме внимателни.

– Лилит не е такава, а тя помни всичко.

– Естествена способност плюс няколко промени, добавени от мен. Тя бе

избрана много внимателно.

– Как Тино те откри отново? Доведе ли го тук, преди да го пуснеш? Спомнил

ли си е?

– Това място не съществуваше, когато пуснахме неговото семейство и още

няколко други. Сигурно е следвал реката. Имаше ли кану?

– Не мисля. Не знам.

– Ако вървиш по реката и държиш очите си отворени, ще откриеш села.

– Той откри майка ми и мен.

– Той е човек и е от съпротивата. Не би се решил просто да влезе в някое

село. Първо би огледал. И е имал късмет, че е срещнал безобидни селяни,

хора, които могат да го въведат в селото, без опасност за него, или да му

обяснят защо трябва да избягва селото.

– Майка ми не е безобидна.

– Не, но за нея е удобно да изглежда така.

– Какви села трябва да избягва той?

– Други села на съпротивата вероятно. Селата на съпротивата, особено

тези, които са разположени далече едно от друго, са опасни по различен

начин. Някои от тях са опасни едно за друго. Няколко станаха опасни за

нас и трябваше да ги разрушим. Човешкото разнообразие е впечатляващо и

съблазнително, но ние не можем да го оставим да унищожи тях… или нас.

– Ще оставите ли Тино тук?

– Харесваш ли го?

– Да.

– Добре. Майка ти все още не го харесва, но може да си промени мнението.

Вероятно и той ще иска да остане.

Изпълнен с любопитство към отношенията между възрастните, Акин използва

всичките си сетива, за да възприеме случващото се между родителите му и

Тино.

Първо Тино трябваше да завърши историята си.

– Не знам какво да ви кажа за нашето село – казваше той. – Пълно е със

стари хора, които изглеждат млади – точно както тук, предполагам. Само

дето тук имате деца. Работихме здраво, опитвайки се, доколкото е

възможно, да възстановим нещата, както бяха преди. Това ни държеше.

Идеята, че можем да използваме дългите си животи, за да върнем

цивилизацията, да подготвим всичко за момента, в който щеше да се намери

момиче за мен или пък те щяха да открият начин да имат собствени деца. Те

вярваха, че това може да се случи. Аз вярвах. По дяволите, аз вярвах

повече от всеки друг.

Събирахме вещи и камъни в планините. На мен ми беше забранено да ходя.

Страхуваха се, че нещо може да ми се случи. Но помагах да построим къщи.

Истински къщи, не колиби. Имахме дори стъкла за прозорците. Правехме

стъкло и го търгувахме с други села от съпротивата. Жителите на едно от

тях дори се присъединиха към нас, когато видяха колко добре се справяме.

Станахме почти два пъти повече. Сред тях имаше момче с около три години

по-малко от мен, но нито една млада жена.

Построихме град. Имахме дори няколко мелници за енергия. Това улесни

строенето. Строяхме като луди. Когато си наистина зает, не можеш да

мислиш, че може би това, което правиш, е напразно. Може би всичко, което

правехме, беше да седим в хубавите си къщи и да се молим в красивата ни

църква, и да гледаме как никой не остарява.

Тогава в рамките на седмица двама мъже и една жена се обесиха. Четирима

други просто изчезнаха. Удари ни ей така, като болест, която някой е

хванал и разпространил. Досега не бяхме имали самоубийство, убийство или

изчезване. Все някой друг хващаше болестта. Накрая се разболях и аз.

– Къде отиват хората, когато изчезнат? На място като това ли?

Той се огледа, въздъхна, след това се намръщи. Внезапно смени тона:

– Вие тук имате всички предимства. Оанкалите могат да ви дадат всичко.

Защо живеете по този начин?

– Така ни е добре – каза Айре, най-голямата сестра на Акин. – Начинът ни

на живот не е ужасен.

– Примитивен е! Живеете като диваци! В смисъл… – Той започна да говори

по-тихо: – Съжалявам. Не исках да кажа това. Просто… не знам какъв е

възпитаният начин да попитам защо поне не построите нормални къщи и не

разкарате тези съборетини. Трябва да видите нашите! И… По дяволите, та

вие имате космически кораби. Как може да живеете така!

Лилит му заговори меко:

– Колко от тези истински ваши къщи бяха празни, когато напусна, Тино?

Той я погледна гневно.

– Моите хора не получиха никакъв шанс! Не те започнаха войната. Не те

докараха оанкалите. И не те се стерилизираха! Но можеш да бъдеш сигурна,

че всичко, което нап-равиха, беше добро и работеше, защото го бяха

направили от сърце. „Ами – мислех си, – щом ние сме направили градче, то…

търговците… трябва да са издигнали цял град!“ И какво намирам? Село от

колиби и примитивни градини. Това място дори не може да се нарече

разчистено пространство! – Отново повиши тон. Огледа се наоколо с

неодобрение. – Имате деца, за които да мислите и да се грижите, но вие ще

ги оставите да се върнат към пещернячеството!

Една човешка жена, на име Лий, се обади:

– Децата ни ще са си наред – каза. – Но ми се иска да накараме повече от

твоите хора да дойдат тук. Те са по-близо до безсмъртието от което и да е

друго човешко същество, но всичко, което правят, е да издигат ненужни

къщи и да се избиват един друг.

– Време е да предложим на човеците от съпротивата обратен път към нас –

каза Ахажас. – Мисля, че тук сме се отпуснали твърде много.

Няколко оанкали изразиха съгласие с тихи жестове.

– Оставете ги на мира – каза Тино. – Причинихте им достатъчно неща! Няма

да ви кажа къде са!

Никанж, който още държеше Акин, се изправи и тръгна сред насядалите хора,

за да намери място за сядане, където между него и Тино да няма друг.

– Нито едно от селата на съпротивата не е скрито от нас – каза то нежно.

– Не бихме те попитали къде е Феникс. И нямаме намерение да обръщаме

специално внимание на Феникс. Време е да се обърнем към всички села на

бунтовниците и да ги поканим да се присъединят към нас. Само за да им

напомним, че не е нужно да водят стерилен, безсмислен живот. Няма да ги

принуждаваме да дойдат при нас, но ще им покажем, че все още са добре

дошли. В началото ги пуснахме, защото не желаехме да държим затворници.

Тино се засмя горчиво.

– Значи, всеки тук е тук по собствена воля, а?

– Всеки тук е свободен да си тръгне.

Тино хвърли още един невъзможен за разчитане поглед към Никанж и нарочно

се обърна така, че да е с лице само към Лилит.

– Колко мъже има тук? – попита.

Лилит се огледа, откри Рей Ордуей, който държеше малката къща за гости

пълна с храна и други провизии. Това беше мястото, в което отсядаха

новодошлите мъже, докато не станат партньори с някоя от жените в селото.

Беше единствената къща в селото, построена от отсечени дървета и с покрив

от палмови листа. Тино би могъл да спи там тази вечер. Рей поддържаше

къщата за гости, защото беше избрал да не скита. Беше станал партньор на

Лий и тя, изглежда, така и не му беше омръзнала. Двамата имаха девет

родени от човек дъщери и единайсет родени от оанкали деца със своите

трима оанкали партньори.

– Колко са мъжете ни сега, Рей? – попита Лилит.

– Пет – каза той. – Но нито един не е в къщата за гости. Тино може да я

има на свое разположение, ако иска.

– Петима мъже. – Тино поклати глава. – Нищо чудно, че не сте построили

нищо.

– Строим себе си – каза Рей. – Изграждаме нов начин на живот тук. Ти не

знаеш нищо за нас. Защо не задаваш въпроси, вместо да нападаш с думите

си?

– Какво да питам? Като изключим градината, която почти не прилича на

градина, не отглеждате нищо. С изключение на колибите, не сте построили

нищо! А що се отнася до самоизграждането ви, то е дело на оанкалите. Вие

сте тяхната глина, нищо повече!

– Те ни променят и ние променяме тях – каза Лилит. – Цялото следващо

поколение е съставено от генетично модифицирани хора, Тино – конструкти,

независимо дали майките им са оанкали, или човеци. – Тя въздъхна. – Не ми

харесва това, което правят, и никога не съм пазела това в тайна. Но и те

преминават през него с нас. Когато корабите си тръгнат, те ще останат

тук. И тъй като собствената им биология им го налага, те не могат да не

се смесят с нас. Но нещо от това, което ни прави човеци, ще оцелее, така

както ще оцелее частица от онова, което прави тях оанкали. – Тя млъкна,

огледа просторната стая. – Виж децата тук, Тино. Виж зрелите конструкти.

Не можеш да кажеш кой от кого е роден. Но пък можеш да видиш човешки

черти във всички тях. А колкото до начина ни на живот… ами не сме толкова

примитивни, колкото си мислиш… и не сме толкова напреднали, колкото бихме

могли да бъдем. Всичко беше въпрос на това, колко подобни на кораба

искахме да са домовете ни. Оанкалите ни накараха да се научим да живеем

тук без тях, за да можем, в случай че изберем съпротивата, да оцелеем. За

да могат хора като твоите родители да имат избор.

– Да ти имам избора – измърмори Тино.

– По-добре е от това, да си затворник или роб – каза тя. – Те е трябвало

да бъдат подготвени за гората. Изненадана съм, че са изяли палмовия плод,

от който им е станало лошо.

– Ние бяхме градски жители и бяхме гладни. Баща ми не вярваше, че нещо

може да е отровно сурово, но да става за ядене сготвено.

Лилит поклати глава.

– И аз бях от града, но имаше неща, за които не исках да научавам от

опит.

Тя се върна към първоначалната тема.

– Както и да е, след като се бяхме научили да живеем сами в гората,

оанкалите ни казаха, че не е нужно да го правим. Те възнамеряваха да

живеят в домове, уютни като онези в кораба, и ние можехме да направим

същото. Приехме предложението им. Повярвай ми, намирам толкова

очарование, колкото и ти, в плетенето на листа и стягането на дънери с

лиани. А съм правила и двете достатъчно.

– Това място е с плетен покрив – възрази Тино. – Даже изглежда прясно

изплетен.

– Защото листата са зелени ли? Ами зелени са, защото са живи. Не сме

построили тази къща, Тино, отгледахме я. Никанж осигури семето; ние

разчистихме пространството, а всички, които щяха да живеят в нея, обучиха

стените и ги запознаха с нас.

Тино се намръщи.

– Как така „запознаха“? Нали ми каза, че е от растения.

– Това е оанкалски конструкт. Всъщност тази къща е версия на кораба в

ларва. Неотенична ларва. Може да се размножава, без да съзрява. Може и да

стане много по-голяма, без да достига полова зрялост. На тази ще ? се

наложи да прави точно това за известно време. Нямаме нужда от друга.

– Но вие имате повече от една. Имате…

– Само една в това село. И голяма част от нея е под земята. Това, което

виждаш, изглежда като къщи, треви, храсти, разположени наблизо дървета и

донякъде речен бряг. Допуска известна ерозия, улавя определено количество

новопоявила се тиня. Нагласата ? обаче е да се превърне в затворена

система. Кораб. Не можем да ? позволим да го направи тук. На нас самите

ни предстои още да растем.

Тино поклати глава. Огледа голямата стая, огледа и хората, които го

наблюдаваха, хранеха се, хранеха децата си, видя няколко малки деца,

заспали с глави, отпуснати в скутовете на възрастните.

– Погледни нагоре, Тино.

Тино подскочи от идващия съвсем отблизо звук от нежния глас на Никанж.

Изглеждаше на ръба да се отмести, да се свие. Вероятно от дете не се беше

озовавал толкова близко до оанкали. Някак успя да запази спокойствие.

– Погледни нагоре – повтори Никанж.

Тино се взря в мекото жълто сияние на тавана.

– Не се ли зачуди поне малко откъде идва светлината? – попита Никанж. –

Това прилича ли ти на таван в примитивна постройка?

– Не изглеждаше така, когато влязох – каза Тино.

– Да. Нямаше толкова много нужда от него, когато ти влезе. Отвън идваше

достатъчно светлина. Погледни гладките стени. Погледни пода. Почувствай

го. Не мисля, че под от мъртво дърво ще излъчва такъв уют. Ще имаш

възможност да сравниш, ако избереш да останеш в къщата за гости. Тя

наистина е постройка от грубо дърво и тръстика, за каквато помисли тази

тук. И трябва да е такава. Непознатите няма да могат да контролират

страните на истинските къщи тук.

– Ника, ако този мъж спи в къщата за гости тази нощ, ще изгубя всякаква

вяра в теб – каза Рей Ордуей внимателно.

Тялото на Никанж стана изцяло гладко и всички се засмяха. Акин знаеше, че

гладката като стъкло кожа след слягането на пипалата на главата и тялото

обикновено сигнализираше хумор или удоволствие, но това, което Никанж

чувстваше в момента, не беше нито една от двете емоции. Приличаше повече

на едва контролиран огромен и всепоглъщащ глад. Ако Никанж беше човек,

сега щеше да трепери. След малко то успя да възвърне нормалния си вид.

Насочи към Лилит няколко оформени в конус пипала от главата си,

умолявайки я. Тя не се беше засмяла, но се усмихваше.

– Не сте много мили – каза, запазвайки усмивката си. – Засрамете се.

Отивайте си вкъщи. Хайде, всички. Пожелавам ви интересни сънища.

6

Хората си тръгваха, а Тино ги гледаше в недоумение. Някои от тях все още

се смееха – на шега, която Тино не разбра напълно, а и май не искаше да

разбира. Някои се спряха да говорят с жената, която го беше довела в

селото. Лилит беше името ?. Лилит. Необичайно име, натоварено с лоши

конотации. Трябвало е да си го смени. Почти всяко друго щеше да е по-

добро.

Около нея се бяха струпали три оанкалита и няколко деца и говореха с

тръгващите си гости. Голяма част от разговора беше на някакъв друг език –

почти със сигурност оанкали, тъй като Лилит беше казала, че жителите на

селото не говорят други човешки езици.

Тази група, семейство и гости, е менажерия, помисли си Тино. Човеци;

почти човеци с по няколко видими сетивни пипала; получовеци, сиви и със

странно съединени крайници, и с няколко сетивни пипала; оанкали с човешки

черти, които бяха в отвратителен контраст с тяхната извънземност;

оанкали, които може би са отчасти човеци; и оанкали като онова оолои,

което беше говорило с него и в което очевидно нямаше и следа от

човешкото.

Лилит сред менажерията. Когато я беше забелязал в градината, тя му беше

харесала. Беше истинска амазонка, висока и силна, но без да изглежда

сурова. Хубава тъмна кожа. Стегнати гърди, въпреки всички деца, гърди,

пълни с мляко. Никога досега не беше виждал жена да кърми дете. Трябваше

почти да ? обърне гръб, за да престане да гледа втренчено, докато Лилит

хранеше Акин. Жената не беше красива. Широкото ? гладко лице най-често

изглеждаше сериозно, дори тъжно. Това ? придаваше вид на – и Тино трепна

при мисълта – на светец. Майка. Абсолютна майка. И още нещо. И очевидно

си нямаше мъж. Беше казала, че бащата на Акин е мъртъв отдавна. Дали си

търси някого? За това ли беше целият този смях? В крайна сметка, ако той

останеше с Лилит, щеше да заживее и с нейното оанкалско семейство, както

и с оолоито, чиято реакция беше предизвикала толкова много смях. Най-вече

с оолоито. И какво би означавало това?

Той го наблюдаваше, когато мъжът, когото Лилит беше нарекла Рей, се

приближи.

– Аз съм Рей Ордуей – каза той. – Живея тук постоянно. Намини някой път,

когато можеш. Всеки тук може да те упъти към къщата ми.

Беше дребен рус мъж, с почти безцветни очи, които уловиха вниманието на

Тино. Възможно ли е някой наистина да вижда с такива очи?

– Познаваш ли Никанж? – попита мъжът.

– Кого? – попита Тино, макар че подозираше, че знае.

– Оолоито, което говори с теб. Това, което гледаш сега.

Тино го погледна, мъжът вече започваше да му е неприятен.

– Мисля, че то те позна – каза Рей. – То е интересно същество. Лилит има

много високо мнение за него.

– Партньор ли ? е?

Разбира се, че беше.

– То е един от партньорите ?. При нея отдавна не е оставал мъж обаче.

Този Никанж ли беше партньорът, който ? бе наложил бременността? То беше

грозно създание с прекалено много пипала на главата и почти нищо друго,

което би могло да се нарече лице. И все пак в него имаше нещо неустоимо.

Може би го беше виждал и преди. Може би то беше последното оолои, което

беше видял, преди той и родителите му да бъдат спуснати на Земята и

освободени. Това оолои…?

Една съвсем човешки изглеждаща млада жена мина бързо покрай Тино, докато

излизаше. Привлече вниманието му и той я изгледа как се отдалечава. Видя

я да отива при друга, много подобна на нея млада жена. И двете се

обърнаха към него и му се усмихнаха. Бяха напълно еднакви, красиви, но

толкова шокиращи в подобието си, че той престана да мисли за красотата

им. Осъзна, че рови в паметта си за дума, която не бе имал повод да

използва от детството си.

– Близнаци? – попита той Рей.

– Тези двете ли? Не. – Рей се усмихна. – Обаче се родиха с ден разлика.

Едната от тях трябваше да е момче.

Тино се загледа в добре оформените млади жени.

– Никоя от тях не изглежда като момче.

– Харесват ли ти?

Тино го погледна и се усмихна.

– Те са ми дъщери.

Тино се вцепени, след което неловко отмести поглед от момичетата.

– И двете ли? – попита след малко.

– Човешка майка, оанкалска майка. Повярвай ми, не бяха идентични, когато

се родиха. Мисля, че сега са такива, защото Техкорахс искаше да ми докаже

нещо: че деветте деца, които направихме с Лий, са истински роднини на

децата на нашите оанкали партньори.

– Девет деца? – прошепна Тино. – Девет?

Още от детството си беше живял сред хора, които почти биха дали живота

си, за да имат и едно дете.

– Девет – потвърди Рей. – И слушай. – Той млъкна, изчака очите на Тино да

се спрат върху него. – Слушай, не искам да си правиш грешни изводи. Тези

момичета носят повече дрехи от останалите конструкти, защото разликите им

може да бъдат прикрити. Нито една от тях не е толкова човек, колкото

изглежда. Забрави ги, ако не можеш да приемеш това.

Тино се взря в бледите, подобни на слепи очи.

– Ами ако мога да го приема?

Рей погледна към двете момичета, изражението му се смекчи.

– Това си е между теб и тях.

Момичетата говореха с Никанж. При тях дойде още едно оолои и докато

разговорът продължаваше, то уви около всяко от момичетата по една от

силовите си ръце.

– Това е Техкорахс – каза Рей, – моят оолои партньор. Сега Техкорахс се

държи покровителствено, мисля. А Никанж… е нетърпеливо, ако някой изобщо

би се хванал на това.

Тино наблюдаваше двете оолои и двете момичета с интерес. Не изглеждаше да

спорят. Всъщност те бяха престанали да разговарят… или поне на глас. Тино

предполагаше, че продължават да комуникират някак. Открай време се носеше

слух, че оанкалите могат да четат мисли. Той никога не беше вярвал на

това, но в момента очевидно се случваше нещо.

– Още нещо – каза Рей тихо. – Слушай.

Тино се обърна към него в недоумение.

– Можеш да правиш каквото поискаш тук. Ако не нараняваш никого, можеш да

останеш или да си тръгнеш, когато поискаш; можеш да си избереш приятели,

любовници. Никой не е в правото си да изисква от теб нещо, което не

желаеш да дадеш.

Той се обърна и си тръгна, преди Тино да успее да го попита какво

означаваше това по отношение на оанкалите.

Рей се присъедини към дъщерите си и Техкорахс и ги изведе от къщата. Тино

се улови как гледа ханшовете на младите жени. Чак когато бяха излезли,

той осъзна, че Никанж и Лилит бяха дошли до него.

– Бихме искали да останеш с нас – каза Лилит меко. – Поне за тази нощ.

Той огледа лицето ? без бръчки, гъстата ? черна коса, гърдите ?, сега

скрити под семпла сива риза. Беше успял само да ги зърне, докато тя се

приготвяше да кърми Акин. Тя пое ръката му и той си спомни как бе

сграбчил нейната, за да я огледа. Тя имаше големи, силни, загрубели ръце,

топли и човешки. Той обърна гръб на Никанж почти несъзнателно. Какво

искаше то? Или по-скоро, как получаваше това, което иска? Какво точно

правеха оолоите на хората? Защо то го искаше? И той наистина ли желаеше

Лилит достатъчно силно, за да разбере?

Но за какво беше напуснал Феникс, ако не за това?

И все пак толкова скоро? Сега?

– Седни с нас – каза Лилит. – Да поговорим малко.

Тя го поведе към една стена – към мястото, на което седяха, когато той

разказваше на хората. Седнаха със скръстени крака – по-точно двамата

човеци скръстиха краката си – и телата им оформиха триъгълник. Тино

наблюдаваше другите двама оанкали, докато извеждаха децата. Акин и

малкото сиво дете, което сега го държеше, очевидно искаха да останат.

Беше ясно за Тино, макар че нито едно от децата не говореше английски.

По-голямото от двете оанкали вдигна децата с лекота и започна да ги

занимава с нещо друго. И тримата изчезнаха с останалите през врата, която

се затвори зад тях, сякаш израствайки – точно както се затваряха вратите

преди много време на кораба. Стаята беше запечатана и празна, с

изключение на Тино, Лилит и Никанж.

Тино се насили да погледне към Никанж. То беше сгънало краката си под

себе си по типичния за оанкалите начин. Много от пипалата на главата му

бяха насочени към мъжа и изглеждаха все едно се стремят да го достигнат.

Той потисна едно потръпване… което не беше реакция на страх или

отвращение. Тези чувства не биха го изненадали. Усещаше… Не знаеше какво

чувства към това оолои.

– Ти беше, нали? – попита внезапно.

– Да – призна Никанж. – Ти си необикновен. За първи път виждам човек,

който си спомня.

– Който си спомня обучението ли?

Мълчание.

– Който си спомня обучителя – каза Тино, кимайки. – Не мисля, че някой

може да забрави това обучение. Но… не знам как те познах. Срещнах те

толкова отдавна и… не искам да те засегна, но все още не мога да ви

различавам един от друг.

– Можеш. Просто още не го осъзнаваш. И това е необичайно. Някои човеци

никога не се научават да ни различават един от друг.

– Какво ми направи тогава? – поиска да знае той. – Никога… нито преди,

нито след това не съм чувствал подобно нещо.

– И тогава ти казах. Прегледах те за болести и наранявания, засилих

защитата ти срещу инфекции, премахнах проблемите, които открих,

програмирах тялото ти да забави процеса си на стареене след определен

момент и направих каквото още можех, за да подобря шансовете ти да

оцелееш след завръщането ти на Земята. Това са нещата, които правят

всички обучители. Всички ние взехме и отпечатъци от вас – прочетохме

всичко, което телата ви можаха да ни кажат за себе си, и създадохме нещо

като образец. Мога да създам твое копие, дори и да не беше оцелял.

– Бебе?

– Да, евентуално. Но предпочитаме теб самия пред което и да е копие. За

добър обмен ни е нужно както генетично, така и културно разнообразие.

– Обмен! – каза Тино с презрение. – Не знам как бих нарекъл това, което

ни причинявате, но не е обмен. Обмен имаш, когато двама души са съгласни

на размяната.

– Да.

– Не включва принуда.

– Ние имаме нещо, което ви трябва. Вие имате нещо, което ни трябва.

– Нищо не ни трябваше, преди да дойдете тук!

– Вие умирахте.

За момент Тино не каза нищо. Отвърна поглед. Войната беше лудост, която

така и не беше разбрал, а и никой във Феникс не беше успял да му я

обясни. Най-малкото, никой не беше успял да му каже защо хора, които са

имали несъмнени основания да вярват, че ще се самоунищожат, ако направят

определена стъпка, са избирали да направят тази стъпка въпреки това. Той

смяташе, че разбира гнева, омразата, унижението, дори желанието да убиеш

човек. Беше чувствал всичките. Но да убиеш всеки… почти да убиеш Земята…

Понякога се чудеше дали оанкалите не бяха причинили войната за свои цели.

Как беше възможно здравомислещи хора, като онези, които беше оставил във

Феникс, да направят подобно нещо – или как беше възможно да позволят на

ненормални хора да получат контрол върху устройства, които могат да

нанесат такива щети? Ако знаеш, че някой е полудял, се опитваш да го

усмириш. А не да го дариш с власт.

– Не знам за войната – призна Тино. – Никога не съм я разбирал. Но… може

би е трябвало да ни оставите. Може би някои от нас щяха да оцелеят.

– Нищо нямаше да оцелее, освен бактериите, няколко вида малки растения и

животни и някои морски обитатели. Голяма част от живота, който виждаш

наоколо, посадихме наново от отпечатъци, от събрани екземпляри от наши

творения, както и от изменени остатъци от организми, които бяха

претърпели доброкачествени промени, преди да ги открием. Войната нанесе

щети на озоновия ви слой. Знаеш ли какво е това?

– Не.

– Той предпазваше живота на Земята от ултравиолетовите лъчи на слънцето.

Надземният живот на Земята би бил невъзможен без неговата защита. Ако ви

бяхме оставили на Земята, щяхте да ослепеете. Щяхте да изгорите – в

случай че не сте били убити преди това от други разрастващи се ефекти на

войната – и да бъдете покосени от ужасна смърт. Повечето животни измряха,

както и повечето растения, и някои от нас. Не сме лесни за убиване, но

твоите хора бяха превърнали света си в абсолютен враг на живота. Ако не

му бяхме помогнали, нямаше да успее да се възроди толкова бързо. А щом

възстановяването завърши, осъзнахме, че няма да можем да извършваме

нормален обмен. Не можехме да ви оставим да се размножавате заедно с нас

и да идвате при нас само когато разберете каква е стойността на това,

което предлагаме. За стабилизирането на такъв обмен са необходими твърде

много поколения. Трябваше да ви освободим, поне най-малко опасните от

вас. Но не можехме да допуснем броят ви да нараства. Не можехме да

допуснем да започнете да се превръщате в това, което бяхте преди.

– Мислиш ли, че щяхме да започнем нова война?

– Щяхте да започнете много нови: един срещу друг, срещу нас. Някои от

южните групи от съпротивата вече правят оръжия.

Тино осмисли това в мълчание. Той знаеше за оръжията на южняците и беше

предположил, че се готвят да ги използват срещу оанкалите. Не вярваше, че

хората от звездите могат да бъдат спрени от няколко недодялани пушки,

даже беше споделил опасенията си, губейки подкрепа сред онези от неговите

хора, които искаха да вярват, имаха нужда да вярват. Няколко от тях даже

бяха напуснали Феникс, за да се присъединят към южняците.

– Какво ще направите по отношение на оръжията? – попита той.

– Нищо, с изключение на тези, които наистина се опитат да ни застрелят.

Те ще бъдат изпратени на кораба за постоянно. Те губят Земята. Това сме

им го казали. Засега никой от тях не е стрелял по нас. Някои обаче са

стреляли по други човеци.

Лилит изглеждаше шокирана.

– И вие им позволявате да го правят?

Никанж насочи конус от пипала към нея.

– Бихме ли могли наистина да ги спрем, Лилит?

– Преди се опитвахте!

– На борда на кораба, тук, в Ло, и в останалите обменни села. Никъде

другаде. Можем да контролираме бунтовниците само ако ги затворим в

клетка, дрогираме и оставим да обитават нереален свят, изграден от

стимулирани от наркотици представи. Постъпихме по този начин с няколко

буйни човеци. Да продължаваме ли да го правим?

Лилит само се взираше в него с невъзможно за разчитане изражение.

– Няма ли да продължите? – попита Тино.

– Няма. Имаме отпечатъци от всички вас. Ще съжаляваме, ако ви изгубим, но

поне ще имаме нещо. Ще продължим да каним твоите хора при нас. Ако някои

от тях са ранени или осакатени, или даже болни, въпреки усилията ни, ще

им предложим помощта си. Те са свободни да приемат нашата помощ и все пак

да останат в селата си. Или да дойдат при нас. – То насочи остър конус от

пипала от главата си към Тино. – Ти знаеше още от момента, в който те

изпратих обратно при родителите ти преди години, че можеш да избереш да

дойдеш при нас.

Тино поклати глава и заговори тихо.

– Спомням си, че не исках да се върна при родителите ми. Помолих да

остана с теб. До ден днешен не знам защо.

– Аз исках да те задържа. Ако беше малко по-възрастен… Но ни бе казано и

показано, че не се справяме добре с отглеждането на изцяло човешки деца.

– За момент то превключи вниманието си към Лилит, но тя отвърна очи. – Ти

трябваше да бъдеш оставен с родителите си, за да порас-неш. Мислех, че

няма да те видя повече.

Тино осъзна, че се взира в дългите сиви сетивни ръце на оолоито. И двете

изглеждаха отпуснати по протежение на тялото на оолоито, краищата им бяха

навити и оформяха спирали, насочени нагоре, за да не докосват пода.

– Все ми приличат на слонски хоботи – каза Лилит.

Тино я погледна и видя, че тя се усмихва: тъжна усмивка, която някак ?

отиваше. За момент тя беше красива. Той не знаеше какво иска от оолоито,

ако изобщо искаше нещо. Но знаеше какво иска от жената. Желаеше оолоито

да не е там. И в момента, в който си помисли това, той го отхвърли. По

някакъв начин Лилит и Никанж бяха двойка. Без Никанж Лилит нямаше да е

така привлекателна. Това беше нещо, което той не разбираше, но го

приемаше.

Трябваше те да му покажат какво предстои. Той нямаше да пита. Те бяха

показали ясно, че искат нещо от него. Нека те попитат.

– Мислех си – каза Тино, говорейки за сетивните ръце, – че не знам какво

представляват.

Телесните пипала на Никанж сякаш потрепнаха, след което се втвърдиха в

обезцветени буци. Спихнаха се, както понякога правеха меките тела на

плужеците, когато спрат да се движат.

Тино се отдръпна леко с отвращение. Господи, колко грозни създания бяха

оанкалите. Как така хората бяха започнали толкова лесно да ги понасят, да

ги докосват, да им позволяват да…

Лилит взе дясната сензорна ръка на оолоито в своите две и не я пусна дори

когато Никанж изглеждаше все едно иска да се откъсне от нея. Тя се взря в

него и Тино разбра, че помежду им протича някаква комуникация. Да не би

оанкалите да споделяха телепатичните си способности с човешките си

домашни любимци? И беше ли това тяхното четене на мисли изобщо? Лилит

заговори на глас.

– По-бавно – прошепна тя. – Дай му малко време. Дай малко време и на мен.

Недей да саботираш сам себе си, като бързаш.

За момент бучките по Никанж придобиха още по-ужасен вид: наподобяваха

някаква гротескна болест. След това отново се превърнаха в тънки сиви

телесни пипала, не по-гротескни от обикновено. Никанж дръпна сензорната

си ръка от ръцете на Лилит, изправи се и отиде в един от далечните ъгли

на стаята. Там то седна на земята и сякаш се самоизключи. Вкамени се и

заприлича на нещо, изваяно от сив мрамор. Дори пипалата по главата и

тялото му престанаха да мърдат.

– Какво беше това? – попита Тино.

Лилит се усмихна широко.

– За първи път в живота ми се наложи да му кажа да има търпение. Ако беше

човек, щях да кажа, че е увлечено по теб.

– Шегуваш се!

– Прав си – каза тя. – По-зле е от увлечение. Радвам се, че и ти изпитваш

чувства към него, нищо че още не знаеш какви точно.

– Защо отиде и седна в онзи ъгъл?

– Защото не може да се накара да напусне стаята, макар че знае, че трябва

– за да ни остави да бъдем просто хора за малко. Както и да е, не мисля,

че наистина искаш то да излезе от тук.

– То може ли да чете мисли? А ти?

Тя не се засмя. Поне не се засмя.

– Не съм срещала някого, оанкали или човек, който да може да чете мисли.

То може да стимулира усещания и да разпраща мислите ти във всички посоки,

но не може да чете тези мисли. Единствено новите усещания, които те

създават, могат да бъдат споделени с него. То има силата да ти даде най-

реалистичните и пълни с удоволствие сънища, които някога си имал. Нищо от

миналия ти опит не може да се сравни с това – освен може би обучението

ти. И в него трябва да търсиш обяснението защо си тук, защо си бил

обречен, рано или късно, да тръгнеш в търсене на обменно село. Никанж те

е докоснало, когато си бил твърде млад, за да имаш каквито и да е защити.

И даденото ти от него е нещо, което никога няма да забравиш напълно – или

да си спомниш напълно, освен ако не го изпиташ отново. Ти го желаеш

отново. Така е, нали.

Не беше въпрос. Тино преглътна и не си направи труда да даде отговор.

– Помня наркотиците – каза той, взирайки се в нищото. – Никога не съм

вземал. Бях прекалено малък преди войната. Помня, че други хора ги

употребяваха и май полудяваха за кратко, или просто се надрусваха. Помня,

че се пристрастяваха, че понякога се нараняваха или ги убиваха…

– Това не е просто наркотик.

– А какво е тогава?

– Пряка стимулация на мозъка и нервната система. – Тя вдигна ръка, за да

го накара да мълчи. – Няма болка. Те мразят болката повече от нас, защото

са по-чувствителни към нея. Ако ни наранят, нараняват и себе си. И няма

вредни странични ефекти. Точно обратното. Те автоматично оправят всички

проблеми, които забележат. Получават истинско удоволствие от това, да

лекуват или регенерират, и споделят това удоволствие с нас. Не са били

толкова добри в поправянето, преди да ни открият. Регенерирането, на

което са били способни, се е изчерпвало с лекуване на рани. Сега те могат

да направят така, че да ти израсне нов крак, ако загубиш своя. Способни

са да възстановят дори мозък и нервна тъкан. Ако щеш вярвай, но това са

го научили от нас. Ние имаме тази способност, а те знаят как да я

използват. И представяш ли си – научили са се, изследвайки случаите на

рак при нас. Човечеството им се е сторило толкова ценен партньор за обмен

заради рака.

Тино поклати глава, отказвайки да повярва.

– Видях как ракът убива и двамата ми дядовци. Това не е нищо повече от

една гнусна болест.

Лилит докосна рамото му, остави ръката си да се плъзне в милувка надолу

по ръката му.

– Ето защо. Затова толкова силно привличаш Никанж. Трима мои близки си

отидоха от рак, включително майка ми. Казаха ми, че е щял да погуби и

мен, ако оанкалите не бяха поработили върху мен. За нас е гнусно

заболяване, но за оанкалите болестта е инструментът, който са търсили

поколения наред.

– Какво нещо, свързано с рака, иска да прави то с мен?

– Нищо. Просто то те намира за много по-привлекателен от повечето човеци.

Има ли нещо, което можеш да правиш с красива жена, което да не можеш с

грозна? Не. Въпрос на предпочитания. Никанж и всяко друго оанкали вече

разполагат с цялата информация, която им е нужна, за да използват

наученото от нас. Дори и конструктите могат да я използват, когато

съзреят достатъчно. Но хора като мен и теб продължават да ги привличат.

– Не го разбирам това.

– Не го мисли. Казват, че нашите деца ще ги разбират, но не и ние.

– Нашите деца ще са като тях.

– Приемаш ли това?

Отне му момент, за да осъзнае какво бе казал.

– Не! Не знам. Да, но… – Той затвори очите си. – Не знам.

Тя се премести по-близо до него, постави топли, загрубели ръце върху

неговите. Той усещаше уханието ?. На смачкани растения: точно както

миришеха прясно окосените ливади. На храна, на лютиво и на сладко. Жена.

Той посегна към нея, докосна големите ? гърди. Беше по-силно от него.

Искаше да ги докосне от първия път, в който ги беше видял. Тя легна

настрани, притегляйки го надолу с лице към нея. Малко по-късно той

осъзна, че Никанж е зад него. Че тя нарочно го беше накарала да заеме

такава позиция, че Никанж да е зад него.

Той се изправи рязко, обърна се, за да види оолоито. То не беше

помръднало. Дори не показваше признаци на живот.

– Полежи известно време с мен – каза тя.

– Но…

– След малко ще отидем при Никанж. Нали?

– Не знам. – Той легна отново, този път доволен, че е с гръб към

съществото. – Все още не разбирам какво прави. Може да ми даде хубави

сънища, хубаво. Но как? И какво още ще направи? Ще ме използва ли, за да

те забремени?

– Не сега. Акин е твърде малък. То… може да събере известно количество

сперма от теб. Няма да го усетиш. Когато имат възможност, те стимулират

жената да овулира. Събират яйцеклетките, съхраняват ги, събират

сперматозоиди, съхраняват ги. Могат да поддържат сперматозоидите и

яйцеклетките жизнеспособни и без да са в контакт в телата си в

продължение на десетилетия. Акин е дете от мъж, умрял преди близо трийсет

години.

– Бях чул, че имало времево ограничение – че могат да поддържат

сперматозоидите и яйцеклетките живи само няколко месеца.

– Прогрес. Преди да напусна кораба, някой откри нов метод на съхранение.

Никанж беше един от първите, които го усвоиха.

Тино се взря в нея, огледа гладкото ? широко лице.

– А ти на колко си? На петдесет и няколко?

– Петдесет и пет.

Той въздъхна, поклати глава над ръката, върху която я бе положил.

– Изглеждаш по-млада, отколкото аз. Аз поне имам няколко посивели косъма.

Спомням си, че се притеснявах, че аз съм човекът, при когото оанкалите са

се провалили, способен да оплодява и остаряващ нормално, и че всичко,

което ще спечеля от това, е да стана стар.

– Никанж не би се провалил с теб.

Тя беше толкова близо до него, че той не можеше да спре да я докосва,

прокарвайки пръсти по нежната кожа. Но когато тя спомена името на

оолоито, той се отдръпна.

– Не може ли да се махне? – прошепна той. – Само за малко.

– То избира да не го прави – каза тя с нормален глас. – И не си прави

труда да шептиш. То може да чуе и ударите на сърцето ти от там, където

седи. Може да чуе и субвокализациите ти – нещата, които… казваш на себе

си с думи, но не съвсем на глас. Може би затова си си помислил, че чете

мисли. А то очевидно няма да се махне.

– А ние не можем ли?

– Не. – Тя се подвоуми. – То не е човек, Тино. Не е същото, като да има

друг мъж или друга жена в стаята.

– По-зле е.

Тя се усмихна уморено, наведе се над него и го целуна. След това се

изправи.

– Разбирам – каза тя. – И аз се чувствах така преди. Може би това е

добре.

Тя обви ръце около себе си и го погледна почти гневно. Фрустрация? Кога ?

е било за последно? Е, проклетото оолои не можеше да присъства всеки път.

Защо не се разкара и не изчака реда си? Тъй като то няма да го направи,

защо пък той се срамуваше толкова от него? Присъствието му го смущаваше

повече, отколкото би го притеснило присъствието на който и да е човек.

Много повече.

– Ще се присъединим към Никанж, Тино, щом ти кажа още нещо – каза тя. –

По-точно, ще се присъединим към него, ако решиш, че все още искаш нещо от

мен.

– От теб ли? Не с теб имам проблем. Имам предвид…

– Знам. Това е нещо друго – нещо, което бих предпочела никога да не ти

казвам. Но ако не ти кажа, някой друг ще го направи. – Тя пое дълбоко

дъх. – Не се ли замисли коя съм? Или защо името ми е такова?

– Помислих си, че е трябвало да го смениш. Не е много популярно име.

– Знам. И сменянето му няма да е от голяма полза. Прекалено много хора ме

познават. Аз не съм просто жена, случила на непопулярно име, Тино. Аз съм

тази, която го направи непопулярно. Аз съм Лилит Аяпо.

Той се намръщи, понечи да поклати глава, след това се спря.

– Ти не си онази, която… която…

– Аз събудих първите три групи хора, които трябваше да бъдат изпратени

обратно на Земята. Казах им в каква ситуация се намират, какви са опциите

им, а те решиха, че всичко това е моя отговорност. Помогнах им да се

научат да живеят в гората, а те решиха, че аз съм виновна за това, че е

трябвало да се откажат от цивилизования начин на живот. Нещо като да ме

обвинят за проклетата война! Както и да е, те решиха, че съм ги предала

на оанкалите, и най-милото определение на някои от тях за мен беше Юда. И

ти ли така си научен да мислиш за мен?

– Аз… Да.

Тя тръсна глава.

– Оанкалите ги привличаха или ужасяваха, или и двете едновременно. Аз, от

друга страна, бях никой. Не им беше трудно да винят мен. И беше

безопасно. Така че, когато от време на време през Ло мине някой напуснал

съпротивата и чуе името ми, на мига си представя, че имам рога. Някои от

по-младите са научени да ме винят за всичко – като че ли съм втори Сатана

или пък жената на Сатаната, или някаква подобна тъпотия. От време на

време някой от тях прави опит да ме убие. Това е една от причините да съм

толкова чувствителна на тема оръжия тук.

Той я гледа известно време. Беше я наблюдавал внимателно, докато тя

говореше, опитвайки се да открие вината в нея, дявола в нея. Хората във

Феникс казваха подобни неща: че е обсебена от дявола, че е продала първо

себе си, а после човечеството, че е първата, отишла по своя воля при

оанкалите, за да стане тяхната курва и да съблазни останалите хора…

– Какво казват твоите хора за мен? – попита тя.

Той се поколеба, хвърли поглед към Никанж.

– Че си ни продала.

– Срещу какво?

Винаги бе имало спор по този въпрос.

– Срещу правото да останеш на кораба и срещу… способности. Казват, че си

родена човек, но оанкалите са те направили като конструкт.

От устата ? излезе звук, който може би беше тръгнал като смях.

– Молех се да отида на Земята с първата група, която събудих. Трябваше

така да стане. Но когато моментът настъпи, Ника не ме пусна. Каза ми, че

хората ще ме убият, щом ме отделят от оанкалите. Навярно така и щеше да

стане. И щяха да се почувстват добродетелни и овъзмездени.

– Но… ти си различна. Ти си много силна, бърза…

– Да. Това не беше начинът на оанкалите да ми платят. Това беше техният

начин да ми осигурят някаква защита. Ако не ме бяха променили малко,

някой в първата група щеше да ме убие още докато будех останалите. По

отношение на способностите ми съм нещо между човек и конструкт. По-силна

и бърза съм от повечето хора, но съм по-слаба и бавна от повечето

конструкти. Раните ми зарастват по-бързо от твоите и мога да се

възстановя от такива, каквито биха те убили. И разбира се, мога да

контролирам стените и да издигам платформи тук, в Ло. Всички хора, които

се установят тук, получават тази способност. Това е. Никанж ме промени,

за да спаси живота ми, и успя. Вместо да убие мен, първата група, която

събудих, уби бащата на Акин, мъжа, който беше станал мой партньор… с

когото можех още да съм. Един от тях го уби. Другите го гледаха и

продължиха, следвайки него.

Настъпи дълго мълчание. Накрая Тино каза:

– Може би са се страхували.

– Това ли ти разказват?

– Не. Тази част не я знаех изобщо. Дори съм чувал… че… ти може би не

харесваш мъжете въобще.

Тя отметна глава назад и се засмя изненадващо, ужасяващо.

– О, боже. Кой от първата ми група е във Феникс?

– Един мъж, на име Риналди.

– Гейб? Гейб и Тейт. Те още ли са заедно?

– Да. Не знаех… Тейт никога не е казвала, че е била с него тогава.

Мислех, че са се събрали на Земята.

– Аз събудих и двамата. Бяха най-добрите ми приятели за известно време.

Тяхното оолои беше Кахгаят… ооан Никанж.

– Какво Никанж?

– Родителят оолои на Никанж. То остана на кораба с партньорите си и

отгледа още три деца. Никанж му каза, че Гейб и Тейт няма да напуснат

съпротивата скоро. Накрая то призна таланта на Никанж, но не можа да се

насили да приеме други човеци.

Тино погледна към Никанж. След момент се изправи, отиде и седна срещу

него.

– Какъв е талантът ти? – попита.

Никанж нито отговори, нито показа, че го забелязва.

– Говори ми! – настоя той. – Знам, че чуваш.

Оолоито бавно започна да се връща към живот.

– Чувам.

– Какъв е талантът ти?

То се наклони към него и пое ръцете му в силовите си ръце, като остави

сетивните си навити. По някакъв странен начин този жест му напомни за

Лилит: толкова много приличаше на това, което Лилит правеше. И някак

приемаше, че сега твърди и сиви ръце държаха неговите.

– Имам талант за човеците – каза то с нежния си глас. – Отгледан съм да

работя с вас, обучен съм да работя с вас и един от вас беше мой спътник

по време на един от най-важните периоди в моето развитие. – То се обърна

за момент към Лилит. – Познавам телата ви и понякога мога да предвидя

мисленето ви. Знаех, че Гейб Риналди нямаше да приеме съюз с нас, когато

Кахгаят го поиска. Тейт щеше, но тя нямаше да напусне Гейб за едно оолои

– независимо колко силно го желаеше. А Кахгаят нямаше как просто да я

остави при себе си, когато другите бяха изпратени на Земята. Това ме

изненада. То винаги казваше, че няма смисъл да обръщаме внимание на това,

което човеците казват. То знаеше, че Тейт най-накрая го е приела, но я

послуша и я пусна. А и то не е било отгледано в контакт с човеци, както

бях аз. Мисля, че вашият вид ни влияе по-силно, отколкото осъзнаваме.

– Мисля – каза тихо Лилит, – че ти може би разбираш по-добре нас,

отколкото твоя вид.

То се съсредоточи върху нея, а телесните му пипала прилепнаха към кожата

и станаха невидими. Това означаваше, че е доволно, спомни си Тино.

Доволно или дори щастливо.

– И Ахажас казва същото – каза ?. – Не смятам, че е вярно, но може и да

греша.

Тино се обърна към Лилит, но заговори на Никанж.

– Против волята ? ли я забремени?

– Против част от волята ?, да – призна Никанж. – Тя искаше дете от

Джоузеф, но той беше мъртъв. Тя беше… по-самотна, отколкото можеш да си

представиш. Мислеше си, че не разбирам.

– Била е самотна по твоя вина!

– Вината беше споделена. – Пипалата по главата и тялото на Никанж се

отпуснаха. – Вярвахме, че я използваме както трябва. Иначе щеше да се

наложи да упояваме новосъбудените човеци много повече от полезното за

тях, защото трябваше да ги учим ние самите. Правихме и това по-късно,

защото видяхме… че увреждаме Лилит и останалите, които се опитвахме да

използваме.

– С първите деца дадох на Лилит това, което желае, но не може да поиска.

Оставих я да вини мен, вместо себе си. За известно време се превърнах в

това за нея, което беше тя за човеците, обучавани и водени от нея.

Предател. Унищожител на скъпи неща. Тиранин. Тя имаше нужда да ме мрази

известно време, за да може да престане да мрази себе си. А и имаше нужда

от децата, които смесих за нея.

Тино погледна оолоито; трябваше да го погледне, за да не забравя, че чува

думите на едно абсолютно нечовешко създание. Накрая обърна очи към Лилит.

Тя отвърна на погледа му с горчива, безрадостна усмивка.

– Казах ти, че е талантливо – проговори тя.

– Колко от всичко това е истина? – попита той.

– Откъде да знам! – Тя преглътна. – Може би всичко. Никанж обикновено

казва истината. От друга страна, причините и оправданията звучат

убедително и когато са измислени по-късно. Първо се забавляваш, а след

това измисляш някаква прекрасно звучаща причина защо си постъпил

правилно.

Тино се изтръгна от оолоито и отиде при Лилит.

– Мразиш ли го? – попита.

Тя поклати глава.

– Трябва да го напусна, за да го мразя. Понякога се махам за известно

време – проучвам, посещавам други села и го мразя. Но след време децата

започват да ми липсват. И небесата са ми свидетели, то започва да ми

липсва. Не се прибирам, докато бягството ми не започне да боли повече от

мисълта за прибирането… вкъщи.

Помисли, че тя ще се разплаче. Майка му никога не би удържала толкова

много страст в себе си без сълзи, никога не би се и опитала. Той хвана

ръцете ?, усети, че е стегната и се съпротивлява. Очите ? отхвърляха

утехата, преди той да може да ? я предложи.

– Какво да направя? – попита я. – Какво искаш да нап-равя?

Тя го прегърна внезапно, притисна го силно към себе си.

– Ще останеш ли? – попита в ухото му.

– Да остана ли?

– Да.

– Добре.

Тя не беше Лилит Аяпо. Тя беше едно тихо, изразително, широко лице. Беше

тъмна, гладка кожа и топли, загрубели от труд ръце. Беше гърди, пълни с

мляко. Той се чудеше как е могъл да ? устои по-рано.

Ами Никанж? Той не погледна към него, но си въобрази, че усеща вниманието

му върху себе си.

– Ако решиш да напуснеш – каза Лилит, – ще ти помогна.

Не можеше да си представи да иска да я напусне.

Нещо хладно, грубо и твърдо се закачи за горната част на ръката му. Той

се вцепени; не беше нужно да поглежда, за да разбере, че това е една от

сетивните ръце на оолоито.

То беше застанало до него, опряло едната си сензорна ръка в него, а

другата в Лилит. Тези ръце наистина бяха като слонски хоботи. Усети как

Лилит го пуска, усети как Никанж го дърпа към пода. Остави се да бъде

придърпан само защото Лилит легна с тях двамата. Позволи на Никанж да

намести тялото му по дължината на своето. Видя как Лилит се изправя от

другата страна на Никанж и ги наблюдава със сериозно изражение.

Не разбираше защо само наблюдава, защо не се включва. Преди да успее да

попита, оолоито плъзна сензорната си ръка около него и го натисна в тила

така, че тялото му първо се разтресе, а след това се отпусна.

Не беше в безсъзнание. Знаеше, че оолоито се доближава още повече, че го

държи по начин, който той не разбира.

Не се страхуваше.

Когато вълната от ледено-сладко удоволствие достигна до него, той ? се

отдаде напълно. Това беше полузабравеното чувство, заради което се беше

върнал. Това беше начинът, по който то започваше.

Преди дългоочакваният поток от усещания да го погълне изцяло, той видя

как Лилит ляга до оолоито, видя как втората сензорна ръка се увива около

врата ?. Той се опита да се пресегне над тялото на оолоито, за да я

докосне, за да докосне топла човешка плът. Струваше му се, че протяга и

протяга ръка, а тя е винаги отвъд допира му.

Мислеше, че крещи, когато усещането, сграбчвайки го, започна да се

задълбочава. Сякаш тя внезапно се беше появила до него и притиснала

тялото си в неговото. Мислеше, че казва и казва името ?, но не можеше да

чуе собствения си глас.

7

Акин направи първите си няколко стъпки, вървейки към протегнатите ръце на

Тино. Научи се да взема храна от чинията на Тино и се качваше на гърба на

Тино всеки път когато мъжът се съгласяваше да го носи. Той не забрави за

предупреждението на Дичаан да не остава сам с Тино, но и не го приемаше

на сериозно. Доверието му в Тино се разви съвсем бързо. Накрая всеки

имаше доверие в Тино.

Така се случи, че Акин беше сам с Тино, когато се появиха група

нападатели, дошли да търсят деца за крадене.

Тино беше излязъл да сече дърва за къщата за гости. Все още не можеше да

възприеме границите на Ло. Беше свикнал да взема Акин със себе си, за да

му помага при разпознаването, след като беше счупил една взета назаем от

Рей Ордуей брадва в дърво, което не беше дърво. Съществото Ло се

развиваше според желанията на жителите си и разпространението на околната

растителност. И все пак то беше ларвата на пътуващ в космоса организъм.

Кожата и органите му бяха по-добре защитени от тези на което и да е живо

същество от Земята. Нямаше брадва или мачете, които да могат да оставят

следи по него. Докато не пораснеше, никакви местни растения не можеха да

виреят в границите му. Това беше причината Лилит и още няколко души да

поддържат градини далече от селото. Ло би могло да осигурява питателна

храна от собствените си вещества: оанкалите можеха да стимулират

производството на храна и след това да я отделят от самото Ло. Но

повечето хора в селото не искаха да зависят изцяло от оанкалите. Затова и

Ло имаше широка периферия от създадени от хората градини, някои от които

се използваха, а други стояха незасети. Понякога на Акин му се налагаше

да спира Тино да нагази право в тях, след което осъзнаваше, че е твърде

късно и че мъжът вече си е проправил път с мачетето през реколтите и е

унищожил нечий труд. Все едно изобщо не можеше да види. Акин не можеше да

не разбере кога е прекрачил границите на Ло. Дори въздухът започваше да

мирише различно. Растителността, която го докосваше, го караше да се

отдръпва рязко, защото в началото я усещаше като внезапно чужда. След

това, поради същата причина, започваше да го привлича, зовеше го със

странността си. Той нарочно караше Тино да ходи по-далече от нужното,

докато някое растение, невкусвано до този момент, не се отъркаше в лицето

му.

– Ето – каза, късайки листа от фиданката, която го беше докоснала. –

Недей да сечеш това дърво, но можеш да режеш от останалите.

Тино го свали на земята и му се ухили.

– Може ли? – попита.

– Това ми харесва – каза Акин. – Мисля, че ще можем да ядем от него,

когато порасне.

– Да ядем какво?

– Не знам. Досега не съм виждал такива като него. Но дори и да не ражда

плодове, листата стават за ядене. Тялото ми ги харесва.

Тино обърна очи към горския гъсталак и поклати глава.

– Всичко влиза в устата ти – каза той. – Изненадан съм, че още не си се

натровил поне десет пъти.

Акин не обърна внимание на думите и започна да изследва кората на

фиданката и да търси насекомите и гъбите, които я ядяха, както и нещата,

които се хранеха с тях. На Тино му беше обяснено защо Акин слага неща в

устата си. Той не разбра, но никога не се опита да попречи на Акин да

вкусва всичко, както правеха други посетители. Можеше да приеме нещо, без

да го разбира. Щом видеше, че нещо странно не е опасно, той преставаше да

се страхува от него. Казваше, че езикът на Акин прилича на голям сив

плужек, но някак това не го притесняваше. Позволяваше да бъде вкусван и

изучаван, докато носеше Акин насам и натам. Лилит се притесняваше, че

прикрива отвращението или презрението си, но толкова силни емоции нямаше

как да бъдат скрити, дори от Акин. Със сигурност нямаше как да ги скрие

от Никанж.

– По-адаптивен е от повечето човеци – каза Никанж на Акин. – Както и

Лилит.

– Той ме нарича „сине“ – каза Акин.

– Чух.

– Няма да си тръгне, нали?

– Няма. Не е скитник. Той търсеше дом, в който може да има семейство, и

го откри.

Тино започна да сече едно малко дърво. Известно време Акин го наблюдава,

чудейки се защо мъжът харесваше тази дейност. Той наистина я харесваше.

Беше предложил да я върши доброволно. Не обичаше градинарството. Не

обичаше да пълни библиотеката на Ло, записвайки спомените си отпреди

войната за следващите поколения. Молеха всички да го правят, дори тези,

които оставаха съвсем малко в Ло. Конструктите също описваха живота си, а

оанкалите, които не пишеха нищо, въпреки че можеха да го правят,

разказваха историите си на писатели човеци. Тино не проявяваше никакъв

интерес към това. Той сечеше дърва, работеше с хората, които бяха

направили рибна ферма, и с конструктите, които отглеждаха изменени пчели,

оси, торни червеи, бръмбари, мравки и други дребни твари, произвеждащи

нови храни. Строеше канута и пътуваше с Ахажас, когато тя посещаваше

други села. Тя пътуваше с лодка заради него, въпреки че повечето оанкали

просто плуваха. Беше изненадана от това, колко лесно я беше приел, и

разбираше колко очарован е от нейната бременност. И Ахажас, и Акин се

опитаха да му обяснят какво е да докоснеш растящото дете и да усетиш

неговите реакция, разпознаване, силно любопитство. Двамата бяха убедили

Никанж да симулира усещането за него. Никанж се съпротивляваше на идеята

само защото Тино не беше един от родителите на детето. Но когато Тино

помоли, съп-ротивата на оолоито се изпари. То предаде усещането на Тино…

и го задържа в прегръдката си повече от необходимото. Така е добре,

помисли си Акин. Тино трябваше да бъде докосван повече. Той беше преживял

изключително болезнено факта, че да бъде част от семейството, означава да

не докосва Лилит. Това беше нещо, което Акин не разбираше. Човешките

същества обичаха да се докосват едно друго, имаха нужда да го правят. Но

в момента, в който някое от тях станеше партньор на оолои, вече не можеше

да се свързва с останалите хора по човешкия начин: не можеха дори да се

галят и прегръщат по човешкия начин. Акин не разбираше защо те се

нуждаеха от това, но знаеше, че го искаха, знаеше, че се гневяха и

огорчаваха, когато не можеха да го получат. Тино бе прекарал цели дни сам

и вперил поглед в нищото, без да проговори или само крещейки на Никанж,

на Лилит. Веднъж напусна селото за три дни, а Дичаан го проследи и върна,

когато беше готов да се прибере. Можеше да се махне, докато въздействието

от свързването с Никанж не напусне тялото му. Можеше да намери друго село

и стерилна връзка единствено с човек. Беше имал няколко такива всъщност.

Акин го беше чул да говори за тях в онези няколко тежки първи дни. Те не

бяха това, което искаше. Но и това тук също не беше. Сега той беше като

Лилит. Силно свързан със семейството и доволен от това през повечето

време, и от време на време жлъчно негодуващ и огорчен. Но единствено Акин

и останалите по-малки деца в къщата се притесняваха, че може да ги

напусне завинаги. Възрастните, изглежда, бяха сигурни, че ще остане.

Той насече дървото, което беше отсякъл, на парчета и отряза лиани за

връзване. След това дойде да вземе Акин. Спря внезапно и прошепна.

– Господи!

Акин опитваше вкуса на една голяма гъсеница. Беше я оставил да пълзи по

ръката му. Всъщност тя беше голяма колкото ръката му. Беше яркочервена и

покрита тук-там с нещо като снопове дълги, твърди черни косми. Акин

знаеше, че сноповете са смъртоносни. Животното нямаше нужда да жили.

Достатъчно беше един от сноповете му да бъде докоснат. Отровата беше

достатъчно силна, за да убие голям човек. Явно и Тино знаеше това.

Посегна с ръка към гъсеницата, но се спря.

Акин разцепи вниманието си. Наблюдаваше Тино, за да е сигурен, че няма да

направи повече движения, и вкусваше гъсеницата нежно, внимателно с кожата

си и с бръсване на езика си по бледата незащитена долна страна на тялото

?. Отдолу беше безопасна. Не тровеше това, по което пълзеше. Хранеше се с

други насекоми. Ядеше даже малки водни и крастави жаби. Някое оолои ?

беше дало характеристиките на друго пълзящо същество: малкия многокрак,

подобен на червей перипатус. Сега и гъсеницата, и перипатусът можеха да

изстрелват нещо като лепило, с което да улавят жертвата си и да я държат,

докато не бъде изядена.

Самата гъсеница не ставаше за ядене. Беше твърде отровна. Оолоито, което

я беше сглобило, не беше възнамерявало тя да става за храна за когото и

каквото и да е, докато е жива, макар че можеше да бъде убита от мравки

или оси, ако решеше да отиде на лов по някое от дърветата, които те

защитаваха. Дървото, което тази си бе избрала, обаче беше безопасно.

Нейният вид осигуряваше на дървото по-голям шанс да узрее и произведе

храна. Акин сложи ръка на стъблото на дървото и внимателно насочи

гъсеницата да продължи пълзенето си по него. В момента, в който тя се

махна от ръката му, Тино го грабна и кресна:

– Никога не прави такова ненормално нещо пак! Никога! Тази гад можеше да

те убие! Можеше да убие и мен!

Някой го сграбчи изотзад.

Някой друг изтръгна Акин от ръцете му.

Сега, вече прекалено късно, Акин видя, чу и помириса нападателите.

Непознати. Човешки мъжки индивиди, без мирис на оанкали по тях. Хора от

съпротивата. Разбойници. Крадци на деца!

Акин започна да крещи и да се извива в ръцете на крадеца си. Но във

физическо отношение той все още беше като бебе. Беше допуснал вниманието

му да бъде погълнато изцяло от Тино и гъсеницата, а сега беше пленен.

Мъжът, който хвана Акин, беше едър и силен. Държеше го, без видимо да

усеща борбата му.

Междувременно четирима мъже бяха заобиколили Тино. Някой беше ударил и

порязал Тино и по лицето му имаше кръв. Единият от четиримата носеше

парче блестящ метал около пръста си. Вероятно това нещо беше порязало

Тино.

– Дръж го здраво! – каза един от хваналите Тино. – Този живееше във

Феникс.

Мъжът се намръщи.

– Ти не си ли синът на Леал?

– Аз съм Аугустино Леал – каза Тино, държейки тялото си изправено. – Аз

бях във Феникс. Живях там, преди вие дори да разберете за него!

Гласът му не трепна, но Акин можеше да види как тялото му се тресе съвсем

леко. Погледна към брадвата си, която сега беше захвърлена на земята на

няколко метра от него. Беше я подпрял на едно дърво, когато дойде да

вземе Акин. Мачетето му обаче тогава още висеше от колана му. Сега го

нямаше. Акин не можеше да види къде се е дянало.

Всички нападатели имаха дълги пръчки от метал и дърво, които сега бяха

насочили към Тино. Мъжът, който държеше Тино, също имаше такава, но я

носеше на гръб. Акин осъзна, че това бяха оръжия. Тояги… или може би

пушки? Също така тези мъже познаваха Тино. Един от тях го познаваше. И

Тино не го харесваше. Тино беше уплашен. Акин никога не го беше виждал

по-уплашен.

Вратът на мъжа, който държеше Акин, беше в обсега на езика на Акин.

Можеше да го ужили, да го убие. Но какво щеше да стане след това? Имаше

още четирима.

Акин не направи нищо. Наблюдаваше Тино с надеждата, че мъжът знае какво

трябва да се направи.

– Нямаше пушки във Феникс, когато напуснах – говореше Тино.

Значи, пръчките бяха пушки.

– Не, ама и ти не искаше да има, нали? – попита същият мъж.

Той счете за необходимо да сръга Тино с пушката.

Страхът на Тино намаля за сметка на гнева му.

– Ако си мислите, че с тези ще можете да убиете оанкалите, значи, сте по-

глупави, отколкото си мислех.

Мъжът завъртя пушката си нагоре така, че краят ? почти докосна носа на

Тино.

– Хора ли смятате да убивате? – попита Тино внимателно. – Чак толкова

много ли са останали? Толкова ли бързо се множим?

– Ти си минал на страната на предателите! – каза мъжът.

– За да имам семейство – каза Тино тихо. – За да имам деца. – Той

погледна към Акин. – За да може поне частица от мен да продължи да

съществува.

Мъжът, който държеше Акин, се обади:

– Това дете изглежда толкова човешки, колкото всяко преди войната. Не

откривам нищо нередно в него.

– Няма ли пипала? – попита един от четиримата.

– Нито едно.

– Какво има между краката?

– Същото, което имаш и ти. Е, може би е малко по-малко.

Последва момент мълчание и Акин забеляза, че трима от мъжете се

забавляват, а един – не.

Акин се страхуваше да говори, страхуваше се да покаже на нападателите

нечовешките си черти: език, способност да говори, интелект. Щяха ли тези

неща да ги накарат да го оставят на мира, или щяха да ги накарат да го

убият? Въпреки месеците, прекарани с Тино, той не можеше да каже. Затова

продължи да мълчи и започна да се опитва да чуе или подуши някой от Ло,

който може да минава наблизо.

– Значи, вземаме детето – каза един от мъжете. – Какво правим с него?

Посочи рязко към Тино.

Преди някой да е отговорил, Тино извика:

– Не! Не можете да го вземете. Още го кърмят. Ще умре от глад, ако го

вземете!

Мъжете се спогледаха, объркани. Този, който държеше Акин, внезапно обърна

Акин с лице към себе си и стисна бузите му с пръсти. Опитваше се да

отвори устата на Акин. Защо?

Нямаше значение. Щеше да отвори устата на Акин и да се шокира. Той беше

човек, непознат и опасен, при това. Кой знае колко ирационална щеше да е

реакцията му. Трябваше да му се покаже нещо познато заедно с непознатото.

Акин започна да се върти и да хлипа в ръцете на мъжа. Досега не беше

плакал. Това беше грешка. Човеците винаги се учудваха от това, колко

малко плачат бебетата конструкти. Очевидно едно човешко бебе на негово

място би плакало много повече.

Акин отвори уста и зарева.

– Мамка му! – измърмори този, който го държеше.

Огледа се набързо, все едно се страхуваше, че звукът може да привлече

някого. Акин, който не се беше сетил за това, зарева още по-силно. Слухът

на оанкалите бе много по-чувствителен, отколкото хората си мислеха.

– Млъкни! – изкрещя мъжът и го раздруса. – Господи, това е най-грозният

сив език на света! Млъквай бе!

– Той е просто бебе – каза Тино. – Не можеш да накараш бебе да млъкне,

като го плашиш. Дай ми го.

Беше започнал да пристъпва към Акин с протегнати ръце, за да го вземе.

Акин се протегна към него, мислейки си, че е по-малко вероятно мъжете от

съпротивата да ги наранят, когато са заедно. Може би щеше да може да

защити Тино до някаква степен. В ръцете на Тино ще бъде тих и отзивчив.

Те ще видят, че Тино може да им бъде от полза.

Мъжът, който първо бе разпознал Тино, пристъпи зад него и го удари в тила

с дървения край на пушката си.

Тино се свлече на земята, без да издаде звук, а нападателят му го удари

отново, забивайки дървената част на пушката в главата му, все едно

убиваше отровна змия.

Акин закрещи от ужас и мъка. Познаваше човешката анатомия достатъчно

добре, за да знае, че дори Тино да не беше мъртъв още, щеше да умре

скоро, ако някое оанкали не му помогнеше.

А наоколо нямаше никакви оанкали.

Бунтовниците оставиха Тино, където беше паднал, и се отправиха към

гората, понесли Акин, който продължаваше да крещи и да се съпротивлява.