Ритуали на съзряването

1

Дичаан изплува от най-дълбоката част на обширното езеро, премина от

дишане под вода към дишане на суша и пое към брега.

Човеците го наричаха меандровото езеро, защото някога е било част от

реката. Засега Дичаан беше успял да спре организма на Ло да го погълне,

защото той би унищожил флората на дъното, което неизбежно би довело до

унищожаването и на фауната. Дори и да получи помощ, нямаше как Ло да бъде

научено да осигурява на животните необходимото им да оцелеят под такава

форма, че те да го приемат, преди да умрат от глад. Единственото полезно

нещо, което Ло би могло да осигури веднага, бе кислород. Но сега

организмът се променяше, преминаваше към следващата фаза от развитието

си. Вече можеше да се учи как да инкорпорира земна растителност, как да я

поддържа и да извлича полза от нея. Оставено само, то би се учило бавно,

убивайки твърде много в процеса, унищожавайки местната растителност,

докато не остане само онази част от нея, която може да се адаптира към

промените, направени от него.

Но ако се намира в симбиотична връзка със своите оан-калски обитатели,

организмът би могъл да се променя по-бързо, да се адаптира и да приема

приспособената

флора,

която

Дичаан

и

останалите

са

подготвили

предварително.

За да стигне до брега, Дичаан тръгна по един естествен коридор през

избуяли дълги, дебели, вертикални подпорни корени, които щяха постепенно

да се озоват под водата, щом започне дъждовният сезон и нивото се покачи.

Вече беше излязъл от тинята, а тялото му продължаваше да се наслаждава на

вкуса на езерото – богато на флора и фауна, – когато чу вик.

Замръзна, ослушвайки се, само пипалата на главата и тялото му се извиваха

във всички посоки, за да уловят точно посоката на звука. Разбра откъде

идва и от кого идва и се втурна. Беше прекарал цяла сутрин под вода.

Какво се беше случвало през това време на сушата?

Не спираше да тича, прескачайки паднали дървета, избягвайки висящи лиани,

храсталаци и живи дървета. Допря телесните си пипала плътно до кожата си.

По този начин чувствителните зони на пипалата оставаха защитени от

тънките клонки, които го драскаха, докато минаваше през шубрака. Не

можеше едновременно да избягва всяка от тях и да не забавя скорост.

Преджапа едно малко поточе, после изкатери един стръмен бряг.

Стигна до купчина цепеници и видя къде е било сечено дърво. На мястото се

усещаше миризмата на Акин и на непознати мъже човеци. Усещаше се и

миризмата на Тино – беше съвсем остра.

Тино отново извика, но този път едва-едва: викът беше просто сянка на

онзи, който Дичаан бе чул край езерото. Звучеше почти нечовешки, макар че

за Дичаан нямаше съмнение, че идва от Тино. Пипалата на главата му се

заизвиваха, започнаха да търсят човека, намериха го. Той изтича до там,

където мъжът лежеше, скрит зад огромните клиновидни опорни корени на едно

дърво.

Косата му се беше сплъстила в твърди буци от кръв, пръст и шума. Тялото

му потрепваше, а от устата му излизаха тихи звуци.

Дичаан се сгъна и седна на земята. Първо провери раните на Тино с няколко

от пипалата на главата си, след това легна до него и проникна където

можеше в тялото му с влакънцата на всичките си пипала.

Мъжът умираше… щеше да си отиде, ако Дичаан не успееше да го запази жив.

Беше хубаво мъж от човеците да е част от семейството. Той бе балансът,

открит след години на болезнено неравновесие, а никой не бе усещал това

неравновесие по-силно от Дичаан. Той беше роден, за да работи с паралелен

индивид от мъжки пол и от човешката раса, с чиято подкрепа да помага при

отглеждането на децата. Но му се бе наложило да куцука по този път без

присъствието на така значимия друг. Как щяха децата да се научат да

разбират човешката си мъжка страна, която всички имаха, независимо от

пола, който щяха да развият?

И ето, появи се Тино, без деца и опит с тях, но бързо свикващ и лесно

приет.

И ето го Тино, почти убит от ръцете на собствения му вид.

Дичаан се свърза с нервната му система и започна да поддържа ритъма на

сърцето му. Мъжът представляваше едно красиво и ужасно противоречие,

както всеки друг човек. Той беше съблазън на два крака, но никога нямаше

да го разбере. Не трябваше да го губят. Не можеше да бъде вторият

Джоузеф.

Имаше мозъчни увреждания. Дичаан ги улавяше, но беше неспособен да ги

излекува. Никанж трябваше да свърши това. Но Дичаан можеше да спре

влошаването им. Спря загубата на кръв, която не беше толкова голяма,

колкото изглеждаше, и се погрижи да осигури на живите мозъчни клетки

незасегнати кръвоносни съдове, които да ги подхранват. Откри наранявания

на черепа и установи, че засегнатата кост упражнява неестествено силен

натиск върху мозъчната тъкан. С това не посмя да се заеме. Никанж ще се

погрижи за него. Никанж щеше да го направи по-бързо и по-сигурно,

отколкото някой мъжки или женски индивид.

Дичаан изчака Тино да се стабилизира, доколкото е възможно, и го остави

за малко. Отиде в края на Ло при един от по-големите опорни корени на

едно псевдодърво и удари по повърхността няколко пъти, използвайки кода

от натискания, които използваше, когато искаше да обогати разменени

сензорни образи. Натисканията обикновено се прилагаха в бърза и беззвучна

последователност върху кожата на някой друг. Отнемаше малко време, за да

се възприеме това барабанене като общуване. Но нямаше да остане

незабелязано. Дори и да не го чуеше нито един оанкали или конструкт, Ло

щеше да усети познатите групи вибрации. Щеше да сигнализира общността в

момента, в който някой отвореше стена или издигнеше платформа.

Дичаан избарабани съобщението два пъти, върна се при Тино и легна до

него, за да следи състоянието му и да чака.

Сега имаше време, за да мисли какво беше закъснял да предотврати.

Акин го нямаше – беше изчезнал от известно време. Беше отвлечен от мъже

от човешкия вид: бунтовници. Бяха избягали в посока на реката. Без

съмнение вече бяха тръгнали нагоре или надолу по нея към селото си… или я

бяха пресекли и поели през сушата. И в двата случая миризмата им вероятно

щеше да се изпари по протежение на реката. Той беше включил в съобщението

си инструкции да започнат да ги търсят, но не възлагаше много на това. Ще

претърсят всички села на съпротивата. Ще намерят Акин. Феникс щеше да

бъде огледан внимателно, тъй като там беше домът на Тино. Но беше ли

възможно хора от Феникс да мразят Тино толкова силно? Не изглеждаше като

един от онези хора, които продължаваш да мразиш и след като ги опознаеш.

Хората от Феникс, които са били свидетели на порастването му като

единственото дете на селото, сигурно се чувстват като негови родители.

По-вероятно би било да го отвлекат заедно с Акин.

Акин.

Не биха го наранили… не и нарочно. Не и веднага. Все още сучеше, но го

правеше, защото беше свикнал, а не защото имаше нужда. Той имаше

оанкалската способност да смила всяка дадена му храна и да извлича

максималното от нея. Ако го хранеха с каквото ядяха и те, това щеше да

задоволи нуждите на тялото му.

Дали знаеха колко е интелигентен? Дали знаеха, че може да говори? Ако не,

как щяха да реагират, щом разберат? Човеците не реагираха добре на

изненади. Той ще внимава, разбира се, но какво знаеше той за разярените,

изплашени и разочаровани човеци? Никога не беше и доближавал някого,

който може да го намрази, да нарани дори когато открие, че не е толкова

човек, колкото изглежда.

2

Нагоре по реката.

Човеците имаха дълго, гладко и тясно кану, леко и лесно за гребане. Двете

двойки мъже се редуваха на греблата и лодката пореше бързо водата.

Течението не беше силно. Заради тези смени не губеха време за почивка.

Акин беше крещял колкото силно можеше и докато имаше някакъв шанс да бъде

чут. Но никой не беше дошъл. Сега мълчеше, изтощен и нещастен. Мъжът,

който го беше хванал и го държеше все още, грабна крака му и го провеси

над водата, заплашвайки, че ще го хвърли в реката, ако не млъкне. Само

намесата на останалите му попречи да изпълни заканата си. Мъжът ужасяваше

Акин. Изглежда, искрено не разбираше защо Акин може да се разстрои от

убийството и отвличането или да престане да изпълнява заповеди.

Акин се загледа в широкото, брадато, червено лице на мъжа, вдиша киселия

му дъх. Беше озлобеното гневно лице на някой, който може да го нарани,

задето се държи като бебе, но и да го убие, ако се държи като нещо

различно. Мъжът го държеше със същото отвращение, което Акин беше видял

веднъж на лицето на човек, хванал змия. Дали за тези хора той беше

толкова чужд, колкото и змията?

Злобният мъж погледна надолу, улови погледа на Акин.

– Какво зяпаш, по дяволите? – попита.

Акин престана да гледа мъжа с очите си, но продължи да го наблюдава с

другите чувствителни към светлината част на тялото си. Мъжът смърдеше на

пот и още нещо. Имаше нещо нередно в тялото му: някаква болест. Трябваше

му оолои. А той дори не би се доближил до такова.

Акин лежеше неподвижно в ръцете му и накрая някак заспа.

Събуди се, оставен между два чифта крака върху парче подгизнал парцал на

дъното на лодката. Беше го събудила плискаща го вода.

Изправи се предпазливо, като още преди да е помръднал, знаеше, че

течението тук е по-силно и че вали. Валеше силно. Мъжът, който беше

държал Акин в ръцете си, започна да изгребва водата от лодката с една

голяма кратуна. Ако дъждът продължеше или се усилеше, със сигурност щяха

да спрат.

Акин погледна към сушата и видя, че бреговете са високи и силно ерозирали

– стръмни скали с пълзяща надолу растителност. Никога не беше виждал

такива неща. Беше по-далече от къщи от всякога, а продължаваше да пътува.

Къде щяха да го отведат?... до хълмовете?... в планините?

Мъжете се отказаха и започнаха да гребат към брега. Водата беше сиво-

кафява и буйна, а дъждът се изливаше още по-силно. Кануто потъна малко

преди да достигнат брега. Мъжете започнаха да псуват и скочиха от

лодката, за да я изтеглят до един по-голям тинест нанос, а Акин остана на

място, почти плувайки. Стовариха лодката, наклониха я, изляха водата

заедно с него и започнаха да се смеят, когато той се хлъзна по калта.

Един от тях го сграбчи за крака и се опита да го подаде на мъжа, който го

беше хванал. Но той не искаше да го вземе.

– Ти ще си гледачката за малко – каза мъжът. – Нека опикава теб.

Акин едва успя да се спре да не проговори от възмущение. От месеци не

беше пишкал върху никого – не и откакто семейството му бе успяло да го

накара да разбере, че не трябва, че трябва да ги предупреждава, когато

има нужда да прави това или да изпразни червата си. Не би уринирал дори и

върху тези мъже.

– Не, благодаря – каза мъжът, който държеше Акин за крака. – Гребах в

продължение на бог знае колко мили, докато ти си седеше и се любуваше на

гледката. Сега ще можеш да се насладиш и на хлапето.

Остави Акин на наноса и се обърна, за да помогне на останалите да занесат

лодката до място, откъдето ще могат да продължат нагоре по брега. В

тинестия нанос нямаше нищо изненадващо: отрязък от събрала се малко над

водата мека и влажна утайка. Не беше нито сигурно, нито удобно място под

този порой. А и нощта идваше. Беше време да се намери място за лагер.

„Детегледачката“ на Акин го изгледа със студена неприязън. Разтри корема

си и само за момент изглеждаше така, все едно болка е изместила

цялостното му неразположение. Вероятно стомахът го болеше. Колко глупаво

беше да си болен, да знаеш къде могат да те излекуват и да решиш да

останеш болен.

Изведнъж мъжът грабна Акин, вдигна го с една ръка, сложи го под една от

мощните си мишници и тръгна след другите нагоре по стръмната кална

пътека.

Акин затвори очи по време на изкачването. Похитителят му не беше много

стабилен. Непрекъснато падаше, макар че нито веднъж не падна върху Акин и

не го изпусна. Обаче го беше стиснал толкова здраво, че пръстите му му

причиняваха болка и израняваха кожата му. Акин хленчеше, а понякога и

изреваваше, но се стремеше да бъде тих през повечето време. Страхуваше се

от този мъж, както от никой друг досега. От този човек, който с лекота го

беше захвърлил във вода, в която можеше да има хищници, който го беше

сграбчил и разтресъл, и заплашил да го удари, защото плаче, който

очевидно предпочиташе да търпи болка, отколкото да отиде при някого,

който ще го излекува, без да иска нищо в замяна… този мъж можеше да го

убие, преди някой да реагира и да го спре.

Когато изкачиха скалата, похитителят на Акин го хвърли на земята.

– Можеш да вървиш – измърмори.

Акин остана неподвижен, където беше паднал, чудейки се дали човешките

бебета ги хвърлят също по този начин – и ако да, как успяваха да оцелеят?

После тръгна след мъжете колкото бързо можеше. Ако беше зрял, щеше да

избяга. Щеше да се върне при реката и да я остави да го отнесе вкъщи. Ако

беше зрял, щеше да може да диша под вода и да отблъсква хищници с

обикновено химическо средство: еквивалентът на лоша миризма.

Но ако беше зрял, тези от съпротивата нямаше да го искат. Те искаха

беззащитно дете… и почти го бяха получили. Той можеше да мисли, но тялото

му беше толкова малко и слабо, че беше неспособен да действа. Нямаше да

умре от глад в гората, но нещо можеше да го отрови след внезапно ухапване

или ужилване. А близо до реката можеше да бъде изяден от някоя анаконда

или кайман.

Освен това досега не беше ходил в гората сам.

Колкото повече изоставаше от мъжете, толкова по-уплашен ставаше. Падна

няколко пъти, но не си позволи да заплаче отново. Най-накрая спря,

изтощен. Ако имаха намерение да го изоставят, той не можеше да ги спре.

Дали отвличаха децата конструкти само за да ги изоставят в гората?

Пишка направо върху земята, след което откри един храст с ядливи,

хранителни листа. Беше прекалено малък, за да достигне възможно най-

добрите източници на храна – източници, които мъжете щяха да могат да

стигнат, но едва ли да разпознаят. Тино знаеше много, но не знаеше почти

нищо за горските растения. Ядеше очевидни неща – банани, смокини, ядки,

палмови плодове – все диви роднини на растенията, отглеждани от хората

във Феникс. Ако нещо му беше непознато на вид и вкус, не посягаше към

него. Акин се хранеше с всичко, което не можеше да го отрови и което го

поддържаше жив. Когато чу единия от мъжете да се връща за него, ядеше от

една особено хранителна сива гъба.

Преглътна бързо, нарочно изцапа едната си ръка с кал и я размаза по

цялото си лице. Ако беше просто мръсен, мъжете нямаше да му обърнат

внимание. Но ако само устата му беше мръсна, можеше да решат да го

накарат да повърне.

Мъжът го видя, изпсува, грабна го и го занесе под мишница при другите,

които вече строяха заслон.

Бяха открили сравнително сухо, добре защитено от горската растителност

място и бяха разчистили шумата. Бяха опънали облицована с каучук покривка

между две дървета и земята. Покривка, която явно е стояла в лодката,

незабелязана от Акин. В момента отсичаха малки клони и фиданки, за да

направят под. Поне не възнамеряваха да спят в калта. Не запалиха огън.

Нахраниха се със суха храна – смес от ядки, семена и сушени плодове, – и

пиха нещо, което не беше вода. Дадоха и на Акин малко от напитката и

това, че той не пожела да пие повече, след като я вкуси, ги развесели.

– Обаче не го притесни много – каза един от тях. – А е силна. Дай му и

малко храна. Може с нея пък да се справи. Има зъби, нали?

– Да.

Той се беше родил със зъби. Дадоха му малко от храната си и той яде

бавно, хапка след малка хапка.

– Значи, този от Феникс, когото го убихме, лъжеше – каза похитителят на

Акин. – Така и предположих.

– Чудя се дали наистина е негово дете.

– Сигурно. Прилича на него.

– Исусе. Какво ли е трябвало да направи, за да го получи? В смисъл, едва

ли просто е изчукал някоя жена.

– Знаеш какво е направил. Ако не знаеше, отдавна щеше да си умрял от

старост или болест.

Мълчание.

– Какво мислите, че могат да ни дадат срещу детето? – попита нов глас.

– Каквото поискаме. Момче, и то почти идеално? Каквото имат. Толкова е

ценен, че се чудя дали да не го задържим.

– Метални инструменти, стъкло, здрав плат, една-две жени… А това дете

може и да умре, преди да порасне. Или може да порасне и да му поникнат

пипала навсякъде. Какво като изглежда добре сега? Това не значи нищо.

– И още нещо – обади се похитителят на Акин. – Шансовете ни, нашите или

на който и да е човек, да видим как това дете пораства са равни на нула.

Червеите ще го намерят, рано или късно, живо или мъртво. А селото, в

което го намерят, може да се счита за преебано.

Някой изрази съгласие:

– Единственият начин е да се отървем от него бързо и да се разкараме от

тази област. Нека някой друг се чуди как да го задържи, без да завърши в

гроба или на още по-кофти място.

Акин излезе от заслона, намери място, където да се изходи, и друго място

– голо пространство, където едно от по-големите дървета бе паднало

наскоро, – на което дъждът валеше достатъчно силно, за да може да се

измие и да улови достатъчно вода, за да утоли жаждата си.

Мъжете не го спряха, но един от тях не свали очи от него. Когато се върна

под заслона, мокър и лъщящ, понесъл широки, гладки листа от див банан,

върху които да спи, всички мъже зяпнаха.

– Каквото и да е това нещо – каза един от тях, – то не е толкова човек,

за колкото го мислехме. Кой знае на какво е способно! С радост ще се

отърва от него.

– Точно такова е, за каквото го мислехме – каза похитителят на Акин. –

Бебе мелез. Обзалагам се, че може много повече от това, което видяхме.

– Бас държа, че ако си тръгнем и го оставим тук, ще оцелее и ще си иде

вкъщи – каза мъжът, който беше убил Тино. – И се кълна, че ако го

отровим, няма да умре.

Около последното твърдение се заформи спор, докато мъжете си подаваха

алкохолната напитка и слушаха дъжда, който спря и започна отново.

Акин започна да се страхува още повече от тях, но дори страхът му не успя

да го задържи дълго буден. Изпита облекчение, когато разбра, че смятат да

го изтъргуват с други хора – най-вероятно от Феникс. Можеше да открие

родителите на Тино. Може би те също щяха да си въобразят, че прилича на

Тино. Може би щяха да го оставят да живее с тях. Искаше да е сред хора,

които не го сграбчват болезнено за крака или ръката и които няма да го

носят, все едно е не по-чувствителен от изсъхнал клон. Искаше да е сред

хора, които му говореха и се грижеха за него, вместо такива, които или го

игнорираха, или се отдръпваха от него, все едно е отровно насекомо. Или

пък му се подиграваха. Тези мъже не само го плашеха, те го караха да се

чувства болезнено самотен.

По някое време, след като се беше стъмнило, Акин се събуди от това, че

някой го беше хванал, а друг се опитваше да сложи нещо в устата му.

Веднага разбра, че всичките мъже бяха пили твърде много от алкохолната си

напитка. Миришеха на нея. А говорът им беше завален и труден за

разбиране.

Някак бяха запалили малък огън и на светлината му Акин видя, че двама от

тях са се проснали на земята и спят. Другите двама бяха заети с него,

опитваха се да го нахранят с бобени зърна, които бяха намачкали на пюре.

И без да ги докосва с език, той знаеше, че намачканите бобени зърна са

смъртоносни. Не ставаха изобщо за ядене. А така намачкани, можеха да го

обезсилят, преди да ги е изхвърлил от организма си. След това щяха със

сигурност да го убият.

Започна да се съпротивлява и да вика доколкото може, без да отваря устата

си. Единствената му надежда, помисли си, беше да събуди спящите, за да

могат да видят как другите двама унищожават стоката им.

Но спящите мъже продължаваха да спят. Тези, които се опитваха да го

нахранят, само се разсмяха. Един от тях стис-на носа му и отвори с пръсти

устата му.

Акин повърна от отчаяние върху ръката на насилника.

Мъжът отскочи, проклинайки го. Препъна се в един от спящите и падна в

огъня.

Настъпи ужасна суматоха от крясъци и псувни, а заслонът замириса на

повърнато, пот и алкохол. Мъжете се боричкаха, без да осъзнават какво

правят. Акин се измъкна точно преди да срутят заслона.

Изплашен, объркан, почти болен от самота, Акин избяга в гората. По-добре

да се опита да стигне до къщи. По-добре да рискува да попадне на гладни

зверове и отровни насекоми, отколкото да остане с тези мъже, които бяха

способни на всичко, на всяка неразумна постъпка. По-добре да е напълно

сам, отколкото самотен сред опасни същества, които не разбираше.

Но това, което в действителност го плашеше, беше самотата. Кайманите и

анакондите вероятно можеше да бъдат избегнати. Повечето жилещи и хапещи

насекоми не бяха смъртоносни.

Но да си сам в гората…

Той жадуваше за Лилит, за прегръдката ? и за сладката ? кърма.

3

Мъжете бързо осъзнаха, че е изчезнал.

Може би се бяха свестили от болката от огъня и лудешките удари,

срутването на заслона и внезапния порой. Разпръснаха се да го търсят.

Акин беше малко уплашено животинче, неспособно да се придвижва бързо или

да координира добре движенията си. Чуваше ги, а от време на време ги и

виждаше, но не можеше да се отдалечи от тях достатъчно бързо. Нито пък да

бъде толкова тих, колкото му се искаше. За щастие, дъждът прикри

непохватността му.

Отправи се в посока, обратна на реката: към дълбоката гора, към мрака, в

който той можеше да вижда, а хората – не. Топлината на телата им

излъчваше сияние, за което те бяха слепи. Акин също сияеше и използва

това, заедно с топлинната светлина на растенията, като ориентир. За първи

път в живота си се радваше, че човеците не притежават тази способност.

А те го откриха и без нея.

Той бягаше колкото бързо можеше. Дъждът спря и вече единствено звуците на

насекоми и жаби прикриваха грешките му. Явно те не бяха достатъчни. Един

от мъжете го чу. Той видя как мъжът се върти, за да чуе по-добре.

Замръзна, надявайки се, че ще остане незабелязан, както беше полу-скрит

от листата на няколко ниски растения.

– Ето го! – викна мъжът. – Намерих го!

Акин тръгна да лази към едно голямо дърво с надеждата, че мъжът ще се

спъне във висящите лиани или в някой голям корен. Но от другата страна на

дървото друг мъж се движеше слепешката по посока на вика. Почти със

сигурност този не видя Акин. Май не виждаше и дървото. Спъна се в Акин,

залитна към дървото, завъртя се, разпери ръце и ги размаха почти като

плувец. Акин беше твърде бавен, за да избяга от опипващите ръце.

Хванаха го, провериха го целия за наранявания грубо, вдигнаха го и го

отнесоха.

– Държа го – извика мъжът. – Добре е. Само е мокър и студен на пипане.

Акин не беше студен. Нормалната му телесна температура беше малко по-

ниска от тази на мъжа обаче и затова кожата му за хората винаги беше

хладна на допир.

Акин се отпусна уморено в ръцете на мъжа. Нямаше изход. Дори и през

нощта, когато зрителните му способнос-ти му даваха преднина. Нямаше как

да избяга от възрастни мъже, решени да го задържат.

Как да постъпи тогава? Как да се предпази от непредвидимото им насилие?

Как да оцелее поне докато го продадат?

Облегна глава на рамото на мъжа и затвори очи. Може би нямаше как да се

спаси. Може би не му оставаше нищо друго, освен да чака да го убият.

Мъжът, който го носеше, започна да разтрива гърба му със свободната си

ръка.

– Горкото дете. Трепериш адски силно. Дано тези глупаци не са те

разболели. Какво ли разбираме и ние от гледането на болно дете… или на

здраво дори.

Той си мърмореше на себе си, но поне не обвиняваше Акин за случилото се.

А и не го беше вдигнал за ръката или крака. Това беше приятна промяна. На

Акин му се искаше да се осмели да помоли мъжа да не го гали. Галенето по

гърба беше равно на това, да търкат очите ти, а те да не могат да се

предпазят чрез затваряне.

Но все пак това беше проява на нежност от страна на мъжа.

Акин го погледна с любопитство. Имаше най-късите и най-светли коса и

брада в групата. И двете бяха медни на цвят и впечатляващи. Той не беше

онзи, който бе ударил Тино. Спеше, когато приятелите му се опитаха да

отровят Акин. В лодката седеше зад Акин и само гребеше, почиваше си или

изгребваше вода. С изключение на проявата на краткотрайно любопитство, не

беше обръщал особено внимание на Акин. Сега обаче го беше хванал удобно,

подкрепяше тялото му и го оставяше да се държи сам, вместо да го стиска

до задушаване. Вече беше престанал и да го разтрива и Акин се чувстваше

добре. Ако мъжът му позволеше, щеше да се придържа към него. Може би с

негова помощ щеше да оцелее до продажбата си.

4

Акин спа при червенокосия мъж до сутринта. Просто го изчака да нагласи

постелката си под новоиздигнатия заслон и да легне. След това Акин отиде

до постелката, лазейки, и легна до него. Мъжът повдигна глава, намръщи му

се и каза:

– Добре, хлапе, но само ако слушаш.

На следващата сутрин, докато червенокосият мъж споделяше оскъдната си

закуска с Акин, похитителят му започна да повръща кръв и припадна.

Акин го наблюдаваше изплашено зад червенокосия мъж. Това не би трябвало

да се случва. Не би трябвало да се случва! Акин се сви, дишаше тежко и

трепереше. Мъжът изпитваше болка, кървеше, беше зле, а всичко, което

приятелите му можеха да направят, бе да му помогнат да легне по гръб и да

обърне главата си настрани, за да гълта обратно кръвта си.

Защо просто не намерят някое оолои? Как може ей така да оставят приятеля

си да кърви? Може да изгуби твърде много кръв и да умре. Акин беше чувал,

че при човеците това се случваше. Не можеха да спрат кръвоизливите си без

чужда помощ. Акин знаеше как го прави със собственото си тяло, но нямаше

идея как да научи един човек на това умение. Може би не можеше да бъде

научено. А той не можеше да го прави за друг както оолоито.

Единият от мъжете отиде до реката, за да вземе вода. Друг седеше с болния

и бършеше кръвта… макар че той продължаваше да кърви.

– Господи – каза червенокосият, – досега не е бил толкова зле.

Той погледна надолу към Акин, намръщи се, след това вдигна Акин и тръгна

към реката. Срещнаха онзи, отишлия за вода, който се връщаше с пълна

кратуна.

– Добре ли е? – попита мъжът, спирайки така внезапно, че разля малко от

водата.

– Още повръща кръв. Исках да махна детето от там.

Другият се втурна пак, разливайки още от водата.

Червенокосият седна на едно паднало дърво и постави Акин до себе си.

– Мамка му! – измърмори.

Качи крак върху дънера и обърна гръб на Акин. Акин седеше, разкъсван от

колебания. Искаше да говори, но не смееше. Кървящият мъж почти бе

разболял и него. Не беше редно такова страдание да бъде допуснато, беше

абсолютно нередно да се изхвърля един живот, който е така незавършен,

небалансиран, несподелен.

Червенокосият го вдигна и го гушна, взирайки се в лицето му с

притеснение:

– Не се разболяваш, нали? – попита. – Моля те, Господи, недей.

– Не – изхлипа Акин.

Мъжът го изгледа остро.

– Значи, можеш да говориш. Тилдън каза, че би трябвало да знаеш няколко

думи. Като се има предвид какво си, май знаеш доста повече, а?

– Да.

Чак след това Акин осъзна, че мъжът не беше очаквал отговор. Човешките

същества говореха на дървета, реки, лодки и насекоми по същия начин, по

който говореха на бебетата. Говореха, за да говорят, но вярваха, че го

правят пред неразбиращи неща. Когато нещо, което се очакваше да бъде

нямо, им отговореше интелигентно, те започваха да се притесняват и

страхуват. Акин осъзна всичко това по-късно. В момента можеше да мисли

единствено за мъжа, който повръщаше кръв и вероятно умираше така

незавършен. А червенокосият беше мил. Може би щеше да го послуша.

– Той ще умре – прошепна Акин и се почувства така, все едно е изрекъл

някаква срамна обида.

Червенокосият го пусна долу и го изгледа невярващо.

– Оолои би могло да спре кървенето и болката – каза Акин. – Няма да го

задържи или да му направи нещо друго. Само ще го излекува.

Мъжът тръсна глава, устата му зейна.

– Какво, по дяволите, си ти?

Гласът му вече не звучеше мило или дружелюбно. Акин осъзна, че е направил

грешка. Как можеше да я компенсира? С мълчание? Не, мълчанието вече щеше

да изглежда като инатливост и вероятно щеше да бъде наказано като такова.

– Защо трябва приятелят ти да умира? – попита с цялото силно убеждение,

което чувстваше.

– Той е на шейсет и пет – каза мъжът и се отдръпна от Акин. – Поне

толкова години е бил буден. Това е достатъчно време за едно човешко

същество.

– Но той е болен, боли го.

– Просто язва. Имал е такава и преди войната. Червеите я оправиха, но тя

се върна след няколко години.

– Може да бъде излекувана отново.

– Мисля, че ще си пререже гърлото, преди да позволи на някоя от онези

твари да го докосне отново. Аз със сигурност бих.

Акин погледна мъжа, опита се да разбере новото изражение на отвращение и

омраза върху лицето му. Дали изпитваше същите чувства, които изпитваше

към оанкалите, и към Акин? Той гледаше към Акин.

– Какво, по дяволите, си ти? – попита.

Акин не знаеше какво да каже. Мъжът знаеше какво е.

– На колко си в действителност?

– На седемнайсет месеца.

– Майната му! Исусе, какво правят тези червеи с нас? Каква майка те е

родила?

– Роден съм от майка човек.

Това всъщност искаше да разбере. Не искаше да чуе как Акин има двама

родители от женски пол, както и двама от мъжки. Знаеше го, макар че

вероятно не го разбираше. Тино бе проявил силно любопитство по темата,

беше задавал въп-роси на Акин, които се срамуваше да зададе на новите си

партньори. Този мъж беше също любопитен, но неговото любопитство беше от

типа, който кара някои човеци да обръщат гниещи дънери: за да се насладят

на отвращението от това, което живее отдолу.

– Този от Феникс баща ти ли беше?

Акин не се въздържа и заплака. Беше мислил много пъти за Тино, но не му

се беше налагало да говори за него.

– Как може да го мразите толкова и въпреки това да искате мен? Той беше

човек като вас, а аз не съм, но един от вас го уби.

– Той беше предател на собствения си вид. По своя воля.

– Никога не е наранявал други човеци. Дори и когато го убихте, не беше

тръгнал да наранява когото и да било. Той просто се страхуваше за мен.

Мълчание.

– Щом аз имам някаква стойност, как може направеното от него да е

нередно?

Мъжът го изгледа с дълбоко отвращение.

– Може и да нямаш стойност.

Акин избърса лицето си и погледна с изпълнени с неп-риязън очи мъжа,

който оправдаваше убийството на Тино, който не му беше направил нищо.

– Ще ви бъда полезен – каза. – Всичко, което трябва да направя, е да

мълча. След това вие ще се отървете от мен, а аз – от вас.

Мъжът стана и си тръгна.

Акин остана, където беше. Мъжете нямаше да го забравят. Щяха да минат

оттук, когато тръгнат към реката. Беше уплашен и отчаян и се тресеше от

гняв. Никога не беше изпитвал подобна смес от емоции. А и откъде бяха

дошли последните му думи? Напомняха му за Лилит, когато е гневна. Яростта

? винаги го беше плашела, а сега я откриваше в себе си. Това, което беше

изрекъл, беше истина, но той не беше Лилит, не беше висок и силен. За

него би било по-добре да не споделя на глас чувствата си.

И все пак по лицето на червенокосия се четеше и страх, преди онзи да си

тръгне.

„Човешките същества се страхуват от различието – беше му казала веднъж

Лилит. – Оанкалите желаят различието. Човеците преследват различните сред

своите и в същото време се нуждаят от тях, за да могат да се

самоопределят и намерят мястото си. Оанкалите издирват различието и го

събират. Нуждаят се от него, за да се предпазят от застой и

свръхспециализация. Ако не разбираш сега, един ден ще можеш. Вероятно ще

откриеш проявления и на двете тенденции в поведението си. – Тогава беше

поставила ръка на главата му. – Когато почувстваш конфликт в себе си,

опитай се да постъпиш като оанкали. Приеми различието.“

Акин не беше разбрал, но тя бе добавила: „Не се притеснявай. Просто

помни“. И разбира се, той бе запомнил всяка дума. Беше един от малкото

случаи, в които тя го бе насърчила да изразява оанкалските си черти. Но

сега…

Как би могъл да приеме хора, които в различието си не само че го

отхвърляха, ами и го караха да иска да е достатъчно силен, за да ги

нарани?

Слезе от дънера и намери гъби и опадали плодове за ядене. На земята се

намираха и паднали ядки, но той ги остави, защото не можеше да счупи

черупките им. От време на време чуваше как мъжете си говорят, но не и

какво си казват. Беше прекалено изплашен, за да се опита отново да

избяга. Този път можеха да го набият, когато го хванат. Ако Червенокоско

им кажеше колко добре говори и разбира, сигурно щеше да им се прииска да

го наранят.

Когато се засити, започна да наблюдава няколко мравки, всяка голяма

колкото човешки показалец. Не бяха смъртоносни, но ужилването им

причиняваше силна болка на възрастните човеци и ги омаломощаваше. Акин

събираше смелост да опита една от тях, за да изследва базисната ?

структура, когато мъжете пристигнаха, грабнаха го и се запрепъваха и

захлъзгаха по пътеката към реката. Трима мъже носеха лодката. Един носеше

Акин. От петия нямаше и следа.

Сложиха Акин сам на петата седалка в центъра на лодката. Метнаха

принадлежностите си в лодката, избутаха я към по-дълбокото и скочиха в

нея, и никой не му проговори или обърна каквото и да било внимание.

Мъжете гребяха мълчаливо. По лицето на единия течаха сълзи. Сълзи за

човек, който мразеше всички останали и който явно беше умрял, защото

никога не би потърсил помощ от оолои.

Какво бяха направили с тялото му? Бяха ли го погребали? Бяха оставили

Акин сам за дълго време – достатъчно дълго, че дори да може да избяга,

ако се беше осмелил. Тръгваха твърде късно, при все че знаеха, че ги

преследват. Щяха да могат да отделят време да заровят едно тяло.

Сега бяха опасни. Бяха като димящо дърво, което може във всеки един

момент или да лумне в пламъци, или да изгас-не и да стане по-малко

смъртоносно. Акин мълчеше и почти не помръдваше. Не трябваше да подклажда

лумването.

5

Дичаан помогна на Ахажас да заеме седнала поза, след което застана зад

нея, за да може да се облегне на него, ако поиска. Досега не беше имало

такъв случай. Но тя имаше нужда той да е до нея, да е в контакт с него по

време на този акт: раждането на детето ?. Искаше всичките ? партньори да

са близо до нея, да я докосват, да може да се свърже с тях и да усети

онези части от детето, които са дошли от тях. Можеше да оцелее и без този

контакт, но не би било добре нито за нея, нито за детето. При самотните

раждания на бял свят се появяваха деца, които проявяваха склонности да

станат оолои. Беше твърде рано за конструирането на оолои. Едно такова

дете би било изпратено на кораба, където да израсне сред роднини от Ло

там.

Лилит беше приела това. Беше споделяла всички раждания на Ахажас, както и

Ахажас – нейните. Тя коленичи до Дичаан, съвсем малко зад Ахажас. Чакаше

с престорено търпение детето да открие пътя си от тялото на Ахажас. Първо

Тино трябваше да бъде транспортиран до кораба за лечение. Вероятно нямаше

да умре. Щеше да се възстанови физически и емоционално в рамките на

кратък период, прекаран в летаргичен сън. Но сигурно щеше да изгуби част

от паметта си.

След това, когато го бяха отнесли и Лилит беше готова да се присъедини

към търсещите Акин, детето на Ахажас реши да се ражда. Така беше с всички

деца, независимо дали бяха човешки, или оанкалски. Когато телата им бяха

готови, започваха да настояват да се родят. Единайсет месеца за родените

от човек, вместо първоначалните девет. Петнайсет месеца на родените от

оанкали, вместо първоначалните осемнайсет. Човеците бяха бързи във

всичко. Бързи и потенциално смъртоносни. И при двете страни ражданията на

конструкти трябваше да са по-внимателно конвенционални, отколкото

ражданията на човеци или оанкали. Оолоито трябваше да симулира

отсъстващите родители. Светът трябваше да бъде разкрит много бавно, след

като детето опознаеше родителите си. Лилит не можеше просто да асистира

раждането и да си тръгне. Никанж беше направило всичко, което можеше, за

да симулира Джоузеф и едновременно с това да бъде себе си за детето.

Повече от това би довело до несигурност… и опасност за детето конструкт.

Никанж търсеше със сетивните си ръце мястото, от което детето ще се появи

в един момент. Човешкият начин на раждане при Лилит беше по-прост. Детето

се появяваше през съществуващ отвор – един и същи всеки път. Раждането му

носеше болка на Лилит, но Никанж винаги я отнемаше. Ахажас нямаше отвор

за раждане. Детето ? само трябваше да намери пътя си навън. От това

Ахажас не я болеше, но отслабваше силите ? непрекъснато, караше я да иска

да седне, караше я да съсредоточава цялото си внимание върху това, да

следи напредъка на детето, да му помага, ако усети, че е притеснено.

Задължение на партньорите ? беше да предотвратят намеса от нейна страна и

да ? покажат, че са с нея: че всички са част от детето, което е част от

нея. Всички са взаимосвързани, всички са обединени – семейство мрежа, в

която детето да падне. Това беше възможно най-добрият момент за едно

семейство. Но с тежко ранения Тино и отвлечения Акин, това време беше

изпълнено единствено с объркани емоции. Моментите на съюз и очакване бяха

притиснати от миговете на страх за Акин и притеснение, че този Тино,

който ще им върнат, може и да не ги познава или иска.

Със сигурност похитителите нямаше да наранят Акин. Със сигурност…

Но тези не идваха от нито едно от селата на съпротивата. Поне това беше

ясно за тях. Бяха номади – пътуващи търгов-ци, когато имаха стоки за

търгуване, и разбойници, когато нямаха нищо. Дали щяха да се опитат да

задържат Акин и да го отгледат като един от тях, който да използва

оанкалските си сетива срещу оанкалите? Други преди тях се бяха опитвали

да го правят, но никога с толкова малко дете. И никога с родено от човек

момче, тъй като Акин беше първото такова. От това Дичаан се опасяваше

най-силно. Той беше единственият жив родител на Акин от същия пол и сега

се чувстваше несигурен, изпълнен с лоши предчувствия и болезнено

отговорен. Къде в тази безкрайна джунгла беше детето? Сигурно не би могъл

да избяга и да се върне вкъщи, както много други преди него бяха правили.

Просто не беше нито толкова бърз, нито толкова силен. Трябва вече да е

осъзнал това, както и да е разбрал, че ще му се наложи да слуша мъжете,

да ги убеди, че има голяма стойност. Ако е още жив, трябва да знае това.

Детето щеше да се появи от лявата страна на Ахажас. Тя се излегна на

дясната си. Дичаан и Лилит се преместиха, за да не прекъсват контакта, а

Никанж започна да гали зоната на бавно раздвижващата се плът. На малки

кръгови вълнички плътта се отдръпна от една централна точка, която

ставаше все по-голяма и променяше цвета си към по-тъмносиво: временен

отвор, в който можеха да се видят бавно извиващите се пипала на детската

главичка. Тези пипала бяха отделили веществото, което беше задействало

родилния процес. Те бяха и причината сега плътта на Ахажас да се отдръпва

с вълнисти движения.

Никанж оголи едната от сетивните си ръце, бръкна в отвора и внимателно

докосна пипалата по главата на детето.

Пипалата на мига се увиха около сензорната ръка: единственото познато

нещо сред толкова много странност. Ахажас, усетила внезапното движение и

разбрала значението му, се обърна нежно по гръб. Сега детето знаеше, че

се появява на едно благоразположено и приветливо място. Без този малък

контакт, тялото му щеше да го е подготвило за живот в по-сурова среда:

място, което е по-малко сигурно, защото там няма родител оолои. В

истински опасна среда имаше голяма вероятност оолоито да бъде убито,

докато се опитва да работи с враждебно настроени нови форми на живот.

Затова и деца, които не са били посрещнати на бял свят от оолои родителя

си, често сами се превръщаха в оолои, когато съзреят. Телата им мислеха

винаги най-лошото. Но за да могат да достигнат зрялост в предполагаемата

враждебна среда, те трябваше да станат здрави и издръжливи в ранна

възраст. На това дете обаче нямаше да му се налага да претърпява подобни

изменения. Никанж беше с него. А някой ден то може би щеше да стане

женско, за да уравновесява Акин… ако Акин се върнеше навреме, за да може

да му повлияе.

Никанж пое детето, когато то се плъзна с лекота навън през родилния

отвор. Беше сиво, с пълен комплект пипала на главата и само няколко малки

по тялото. Имаше изумително човешко лице – очи, уши, нос, уста, както и

функциониращ саир отверстие на гърлото, обрамчено от бледи, добре развити

пипала. При всяко вдишване и издишване на детето пипалцата трептяха. Това

означаваше, че най-вероятно малкото човешко носле е само декоративно.

Детето имаше пълен набор от зъби, както повечето новородени конструкти, и

за разлика от родените от човеци конструкти, щеше да започне да ги

използва веднага. Щяха да му дават по малки хапки от това, с което се

хранеха всички останали. А щом успееше да убеди Никанж, че е малко

вероятно да се натрови, щеше да получи свободата да яде всяко ядливо

нещо, което намери, или да пасе, както казваха човеците.

Акин може би правеше това сега, за да остане жив – пасеше или преживяваше

от каквото намери. Бунтовниците може би го хранеха, а може би – не. Ако

просто го бяха оставили сам да търси храната си в гората, щеше да е

достатъчно. Човеците обаче винаги се плашеха, когато видеха малко дете да

слага странни неща в устата си. Ако похитителите бяха съвестни, нормални

човеци, биха могли и да го убият.

6

Реката се разклоняваше и разклоняваше, а мъжете нито веднъж не се

поколебаха по кой ръкав да поемат. Пътуването изглеждаше безкрайно. Пет

дни. Десет дни. Дванайсет дни…

Докато пътуваха, Акин не каза нищо. Беше направил една грешка. Страхуваше

се да не направи втора. Червенокосият, чието име беше Гaлт, не каза на

никого, че говори. Сякаш и той самият не можеше да повярва, че е чул

думите на Акин. Стоеше настрана от Акин, доколкото можеше, изобщо не му

говореше и почти не говореше за него. Другите трима провесваха Акин, като

го хващаха за крайниците, побутваха го с краката си или го носеха, когато

се наложеше. Отне му дни, за да осъзнае, че тези мъже, от своя гледна

точка, не се отнасят към него с жестокост. Повече нямаше пиянски опити да

бъде отровен и никой не го удари. Понякога се удряха един друг. На два

пъти двама от тях се изтъркаляха в тинята, удряйки се с юмруци и

стискайки се силно. Дори и когато не се биеха, те се псуваха един друг и

проклинаха него.

Не се миеха достатъчно често и понякога смърдяха. Нощем говореха за

мъртвия си другар Тилден и за други мъже, с които са пътували и грабили.

Изглежда, повечето от тях също бяха мъртви. Толкова много ненужно мъртви

мъже.

Когато насрещното течение стана твърде силно, те скриха лодката и

тръгнаха пеша. Земята вече се издигаше. Все още беше джунгла, но

постепенно преминаваше във възвишенията. Там мъжете се надяваха да

изтъргуват Акин в едно богато село от съпротивата, наречено Хилман,

където хората говореха немски и испански. Тилден беше немскоговорещият в

групата. Майка му, някой беше споменал, е била германка. Мъжете смятаха,

че е важно някой да може да говори на немски, защото голяма част от

жителите в селото бяха германци, а те вероятно притежаваха най-добрите

обменни стоки. Обаче само един от останалите мъже – този, който се

казваше Дамек и беше ударил Тино, – говореше някакъв немски. И то съвсем

малко. Двама знаеха испански: Ириарте и Калик. Ириарте бе живял на място,

наречено Чили, преди войната. Другият, Калик, бе прекарал няколко години

в Аржентина. Решиха да се пазарят на испански. Повечето германци знаеха

езика на съседите си. Търговците щяха да се престорят, че не говорят

немски, а Дамек щеше да слуша, за да чуе това, което се предполагаше, че

не разбира. Селяните, които си мислеха, че никой не ги разбира,

обикновено обсъждаха много неща помежду си.

Акин нямаше търпение да види и чуе други типове човеци. Беше чувал и даже

научил малко испански от Тино. Бе харесал как звучи, когато Тино беше

накарал Никанж да му говори на него. Никога не беше чувал немски. Искаше

му се някой друг, а не Дамек, да го знаеше. Гледаше да отбягва Дамек,

защото помнеше какво бе сторил на Тино. Но мисълта, че ще срещне напълно

нови хора, беше толкова вълнуваща, че смекчаваше тъгата и разочарованието

му от това, че не го бяха завели във Феникс, където вярваше, че ще бъде

посрещнат сърдечно от родителите на Тино. Нямаше да се прави на сина на

Тино пред тях, но ако цветът на кожата и формата на очите му им напомняха

за Тино, нямаше да съжалява. Вероятно германците нямаше да го искат.

Четиримата от съпротивата и Акин стигнаха до Хилман през полета от

банани, папая, ананасови храсти и царевица. Полетата изглеждаха добре

поддържани и плодородни. На Акин му се сториха по-впечатляващи от

градините на Лилит, защото бяха много по-големи и заради тях бяха

отсечени толкова много дървета. Имаше и много маниока, както и лехи от

нещо, което още не беше поникнало. Сигурно дъждът бе отмил голяма част от

горния слой на почвата във всичките тези подредени лехи. Колко време още

им оставаше на хората от Хилман да садят по този начин, преди земята да

бъде унищожена, а на тях да им се наложи да се преместят? Колко от

почвата вече не ставаше за нищо?

Селото представляваше два равни реда от дървени къщи на колове със

сламени покриви. В центъра му бяха оставили няколко големи дървета. Акин

хареса мястото. В него имаше някаква успокояваща симетрия.

Но нямаше хора.

Акин не видя нито един. И което беше по-лошо: не чу нито един. Човеците

бяха шумни, дори когато се опитваха да не бъдат. Тези човеци обаче би

трябвало да говорят, да работят и да си живеят живота. Вместо това

наоколо не се чуваше и едничък звук от тях. Не се криеха. Просто ги

нямаше.

Акин се загледа в селото от ръцете на Ириарте и се зачуди колко време ще

им трябва на мъжете, за да осъзнаят, че нещо не е наред.

Ириарте забеляза пръв. Спря и започна да се взира в далечината. Хвърли

поглед на Акин, чието лице беше близо до неговото, и видя, че Акин се

беше завъртял в ръцете му и също гледаше с очите си.

– Какво има? – попита, като че ли очакваше отговор от Акин.

Акин за малко да му го даде… за малко да забрави и да заговори на глас.

– Тук се е случило нещо кофти – обърна се Ириарте към останалите.

Калик веднага му възрази:

– Приятно място е. И още изглежда богато. Нищо му няма.

– Тук няма никого – каза Ириарте.

– Защо? Защото никой не се е втурнал да ни посреща ли? Някъде наоколо са

и ни гледат.

– Не. Дори детето забеляза.

– Да – съгласи се Галт. – Забеляза. Аз го наблюдавах. Неговият вид вижда

и чува по-добре от нас. – Той погледна Акин подозрително. – Към каквото и

да вървим, ти си с нас, хлапе.

– О, боже – каза Дамек, – той е просто бебе. Нищо не знае. Хайде.

Беше направил няколко крачки напред, когато другите тръгнаха след него.

Откъсна се даже още по-напред, за да покаже пренебрежението си към

предпазливостта на останалите, но не го застреляха нито с куршум, нито

със стрела. Нямаше кой да стреля по него. Акин подпря брадичка на рамото

на Ириарте и започна да се наслаждава на странните слаби миризми… всички

бяха съвсем леки. Човеците бяха напуснали мястото преди дни. В някои от

къщите имаше развалена храна. Миризмата ? се усилваше, колкото повече се

приближаваха към селото. Много мъже, няколко жени, развалена храна и

агутита – дребните гризачи, с които се хранеха някои от съпротивата.

И оанкали.

Преди няколко дни тук е имало много оанкали. Дали имаше нещо общо с

отвличането на Акин? Не. Как би могло? Оанкалите не биха обезлюдили село

заради него. Ако някой в селото го беше наранил, те щяха със сигурност да

го намерят, но нямаше да притесняват останалите. А и това обезлюдяване

можеше и да се е случило преди неговото отвличане.

– Тук няма никой – каза Дамек.

Беше спрял най-накрая в центъра на селото, заобиколен от празни къщи.

– Казах ти го отдавна – измърмори Ириарте. – Но мисля, че няма опасност

за нас. Детето беше изнервено, но сега е спокойно.

– Остави го на земята – каза Галт. – Да видим какво ще направи.

– Ако не е притеснено, може би ние трябва да сме. – Калик огледа

предпазливо наоколо, надникна през отворената врата на една от къщите. –

Това е работа на оанкалите. Няма кой друг да направи това.

– Сложи детето на земята – повтори Галт.

Не беше обръщал внимание на Акин през по-голямата част от престоя му с

тях, но изглежда, бе забравил за преждевременното развитие на Акин или

пък го отричаше. Сега по всяка вероятност искаше нещо.

Ириарте постави Акин на земята, макар че Акин предпочиташе да остане в

ръцете му. Но Галт явно очакваше нещо. Най-добре да го получи и да ги

остави на мира. Акин се завъртя бавно, започна да диша през езика си.

Нещо необичайно, но не достатъчно, че да предизвика страх или гняв.

В едната посока имаше кръв. Стара човешка кръв, изсъхнала върху мъртво

дърво. Не. Не беше добра идея да им показва това.

Наблизо имаше едно агути. Повечето от тях бяха изчезнали – явно отнесени

от жителите на селото или пуснати в гората. Това беше още в селото, ядеше

шушулки, паднали от няколкото останали дървета. Най-добре мъжете да не

знаят за него. Можеше да го застрелят. Бяха жадни за месо. В последните

дни бяха хванали, сготвили и изяли няколко риби, но непрекъснато говореха

за истинско месо – истински пържоли, парчета, скари и бургери…

Слаба миризма на един вид растителна боя, с която човеците в Ло пишеха.

Писане. Книги. Може би хората от Хилман бяха оставили някакви записки с

обяснения за изчезването си.

Мъжете мълчаливо тръгнаха след Акин към къщата, която миришеше най-силно

на боята, или на мастило, както я наричаше Лилит. Използваше я толкова

често, че миризмата ? извика образа ? в съзнанието му и Акин почти се

разплака от силното желание да бъде с Лилит.

– Точно като хрътка е – каза Дамек. – Не пропуска и сантиметър.

– Яде гъби, цветя и листа – изтърси Калик без връзка. – Чудя се как не се

е натровил още.

– Това пък какво общо има? Какво намери?

Ириарте взе голямата книга, която Акин се опитваше да достигне. Хартията,

видя Акин, беше тежка и гладка. Корицата беше от полирано тъмно дърво.

– Мамка му – възнегодува Ириарте. – На немски е.

Подаде книгата на Дамек.

Дамек я постави на малката масичка и запрелиства бавно.

– Ananas… bohnen… bananen… mangos…1 Тук пише само за реколти. Не мога да

разчета всичко, но става дума за… опис. Колко са давали реколтите, какви

са земеделските методи… – Прелисти още няколко страници към края на

книгата. – Тук има малко на испански май.

1 Ананас… боб… банани… манго… (нем.). – Б. пр.

Ириарте се върна, за да погледне.

– Да. Пише… мамка му. Леле, мамка му!

Калик ги избута, за да види.

– Не мога да повярвам – каза след малко. – Някой е бил принуден да напише

това!

– Дамек – каза Ириарте, сочейки. – Я виж тези немски глупости тук горе.

На испански пише, че са се отказали доб-роволно. Оанкалите ги поканили да

се присъединят към обменните села и те гласували с „да“. Да имат

оанкалски партньори и деца. Пише: „Част от това, което сме, ще продължи.

Част от това, което сме, ще тръгне сред звездите някой ден. Това звучи

по-добре, отколкото да стоим тук и да гнием, живи или умиращи, без да

оставяме нищо след себе си. Как може да е грях човек да иска да

продължи?“. – Ириарте погледна Дамек. – Пише ли нещо подобно и на немски?

Дамек се зарови в книгата за толкова дълго, че Акин седна и зачака на

пода. Накрая Дамек се обърна към другите, мръщейки се.

– Пише горе-долу същото – каза им. – Но са го писали двама души. Единият

пише: „Присъединяваме се към оанкалите. Кръвта ни ще продължи“. Но

другият пише, че оанкалите трябва да бъдат избити – че присъединяването

към тях противоречи на Божията воля. Не съм сигурен, но мисля, че едната

група е отишла при оанкалите, а другата е тръгнала да ги избива. Бог знае

какво се е случило.

– Просто са си тръгнали – каза Галт. – Напуснали са домовете си, оставили

са реколтата…

Той започна да оглежда къщата, за да види какво още бяха оставили. Стоки

за търгуване.

Останалите мъже се разпръснаха из селото да тършуват и те. Акин се

огледа, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, и отиде да види

агутито. Не беше виждал такова животно отблизо. Лилит твърдеше, че

приличат на нещо средно между сърна и плъх. Никанж казваше, че сега са

по-големи, отколкото преди войната, и са по-склонни да ловуват насекоми.

Преди се хранели главно с плодове и семена, макар че и тогава се е

случвало да изядат някое насекомо. Това агути беше очевидно по-привлечено

от ларвите на насекомите, от които шушулките бъкаха, отколкото от самите

шушулки. Предните му крайници завършваха в малки ръчички и сега то седеше

на задните си, използвайки ръчичките, за да измъква белезникавите ларви.

Акин го наблюдаваше като хипнотизиран. То го погледна, напрегна се за

момент, след което си взе друга шушулка. Акин беше по-малък от него. Явно

то не го възприемаше като заплаха. Той се снижи близо до него и продължи

да го наблюдава. Приближи се още малко, искаше да го докосне, да усети

какво е на допир косматото му тяло.

За негово учудване, животното му позволи да го докосне и да погали късата

козина. Изненада се, когато установи, че козината не е като косата на

пипане. Беше гладка и леко щръкнала в едната посока и груба в другата.

Животното се раздвижи, когато той започна да гали козината му срещу

косъма. Подуши ръката му и го погледна за малко. Държеше голяма,

полуизядена ларва в лапите си. Миг по-късно агутито изхвърча встрани след

силен трясък, причинен от човеците. Приземи се на едната си страна на

известно разстояние от Акин и краката му започнаха да правят кратки,

безсмислени движения като при бягане. Не можеше да се изправи.

Акин веднага видя, че Галт беше застрелял животното. Мъжът изгледа Акин и

се усмихна. Тогава Акин разбра, че мъжът е застрелял безобидното животно

не защото е бил гладен за месото му, а защото е искал да нарани и изплаши

него.

Акин отиде при агутито, видя, че е още живо и още се опитва да избяга.

Задните му крака бяха неподвижни, но предните правеха малки, тичащи

стъпчици във въздуха. В тялото му зееше дупка.

Акин се наведе към врата му и го вкуси, след това, за първи път, нарочно

впръска отровата си. Няколко секундни по-късно агутито престана да се

движи и умря.

Галт дойде и побутна животното с крак.

– Беше започнало да го боли страшно много – каза Акин. – Помогнах му да

умре.

Той се залюля леко, въпреки че седеше на земята. Беше вкусил от живота и

болката на агутито, но всичко, което бе успял да му даде в замяна, беше

смърт. Ако не беше дошъл при него, Галт нямаше и да го забележи. Щеше да

е живо.

Той се сви. Трепереше и се чувстваше зле.

Галт го ритна леко и той се претърколи. Изправи се и се взря в мъжа.

Отчаяно искаше да се махне от него.

– Защо говориш само с мен? – попита Галт.

– Първо, защото исках да помогна на Тилден – прошепна Акин трескаво.

Другите идваха. – Сега, защото трябва… трябва да ти помогна. Не трябва да

ядеш от агутито. Отровата, която му дадох, ще те убие.

Акин успя да избегне злобния ритник, който Галт насочи към главата му.

Ириарте го вдигна и го хвана така, че да го предпази.

– Глупак, ще го убиеш! – изкрещя Ириарте.

– Прав му път! – му викна Галт. – Тук и без това има достатъчно неща за

търгуване. Не ни трябва този помияр.

Калик бе дошъл и застанал до Ириарте.

– И какво откри тук, което да можем да заменим срещу жена? – попита той.

Мълчание.

– Това момче е като златото от миналото – заговори Калик внимателно.

– Даже – каза Ириарте – то е по-ценно за нас, отколкото си ти.

– Той може да говори! – кресна Галт.

Калик пристъпи към него.

– Човече, не ми пука, дори и да лети! Има хора, които ще платят каквото

поискаме за него. Изглежда нормално и това е важното.

Ириарте погледна към Акин.

– Е, от началото знаехме, че разбира повече от нормалните деца на

неговата възраст. Какво ти каза?

Галт разтегли устата си в тънка усмивка.

– След като застрелях агутито, той го ухапа по врата и то умря. Каза ми

да не го ям, защото го е отровил.

– Така ли? – Ириарте вдигна Акин пред лицето си и се взря в него. –

Хлапе, я кажи нещо.

Акин се страхуваше, че мъжът може да го изпусне, ако проговори.

Страхуваше се и че може да изгуби Ириарте като свой защитник – точно

както бе изгубил Галт. Той се опита да изглежда толкова уплашен, колкото

се чувстваше, но не каза нищо.

– Дай ми го – каза Галт. – Ще го накарам да проговори.

– Ще говори, когато е готов – каза Ириарте. – Имах седем деца преди

войната, по дяволите. Плямпаха непрекъснато, докато не им затвориш

устите.

– Слушай, не ти говоря за бебешко говорене!

– Знам. Вярвам ти. Защо те притеснява толкова?

– Защото говори добре като теб!

– Е, и? По-добре, отколкото да е покрит с пипала или да има сива кожа.

По-добре, отколкото да няма очи, уши или нос. Калик е прав. Важен е

външният му вид. Но и двамата с теб знаем, че не е човек, и това трябва

да си личи все по нещо.

– Той твърди, че е отрова – каза Галт.

– Може и да е. Такива са оанкалите.

– Продължавай да го държиш близо до врата си. Давай.

За изненада на Акин, Ириарте го послуша. По-късно, когато беше насаме с

Акин, му каза:

– Не е нужно да говориш, ако не искаш. – Той прокара ръка през косата на

Акин. – Честно казано, предпочитам да не го правиш. Толкова приличаш на

едно от моите деца, че направо боли.

Акин прие това, без да каже и дума.

– Не убивай нищо друго – каза мъжът. – Дори и да се мъчи, остави го. Не

плаши момчетата. Че полудяват понякога.

7

Хората в селото Сивату приличаха много на Лилит. Говореха английски,

суахили и още малко други езици. Огледаха Акин и изявиха силно желание да

го купят, но не се решиха да изпратят една от жените си с чуждите мъже.

Жените взеха Акин, нахраниха го и го изкъпаха, сякаш беше неспособен сам

да се справи с това. Няколко от тях вярваха, че ако го държат близо до

себе си, гърдите им ще започнат да пускат мляко.

Мъжете бяха толкова очаровани от него, че похитителите му се изплашиха.

Взеха си го обратно и се измъкнаха незабелязани от селото в една безлунна

нощ. На него му харесваше да е с жените, които знаеха как да го вдигнат,

без да му причиняват болка, и които му даваха интересна храна. Харесваха

му начинът, по който миришеха, меките им пазви и гласовете им: високи и

лишени от заплаха.

Но Ириарте го отнесе, а той беше сигурен, че ако се разплаче, мъжът може

да намери смъртта си. Със сигурност хора щяха да бъдат убити. Може би

щеше да е само Галт, който го риташе всеки път когато се озовеше до него,

или Дамек, който бе пребил Тино. Но най-вероятно това щяха да са и

четиримата му похитители, заедно с няколко от мъжете на селото. Самият

той можеше да умре. Знаеше как мъжете полудяват, докато се бият. Бяха

способни на постъпки, които по-късно ги караха да недоумяват и да се

срамуват.

Акин се остави да го занесат до канутата на похитителите. Вече имаха две

– едното, с което бяха тръгнали, и леко, ново кану, намерено в Хилман.

Поставиха Акин в новото между две уравновесени купчини стоки за

търгуване. Зад едната купчина седеше Ириарте и гребеше. Пред другата пък

гребеше Калик. Акин беше доволен, че най-малкото няма да му се налага да

се притеснява от краката или греблото на Галт тук. И продължаваше да

избягва Дамек, когато можеше, въпреки че мъжът се отнасяше дружелюбно.

Дамек се държеше така, все едно Акин не го беше видял как пребива Тино.

8

Във Владленград имаше оанкали. Галт ги видя през пороя на поредното

разклонение на реката. Бяха много далече и самият Акин не ги видя

отначало – сиви същества, които излизат от сивите води и потъват сред

сенките на дърветата по брега под изливащия се дъжд.

Мъжът не обърна внимание на умората им и поеха по левия ръкав на реката,

оставяйки десния на Владленград и оанкалите.

Гребаха до пълно изтощение. Най-накрая, с нежелание, се завлякоха заедно

с лодките си до ниския бряг. Скриха лодките, нахраниха се с опушена риба

и сухи плодове от Сивату и пиха меко вино. Калик държеше Акин и му даде

малко от виното си. Акин установи, че му харесва, но пи съвсем малко.

Тялото му не харесваше дезориентацията, която напитката му причиняваше, и

би изхвърлило всяко по-голямо количество. Когато изяде храната, дадена му

от Калик, отиде да пасе. Докато беше навън, събра няколко големи ядки в

едно широко листо и ги занесе на Калик.

– Виждал съм ги тези – каза Калик, разглеждайки едната. – Мисля, че са от

новите следвоенни видове. Чудя се дали стават за ядене.

– Не бих ги пробвал – каза Галт. – Както и нищо друго, което не е било

тук преди войната. Нямам нужда.

Калик взе две от ядките в шепа и стисна. Акин чу как се чупят черупките.

Когато отвори шепата си, сред парчетата черупки се виждаха няколко малки,

кръгли ядки. Калик ги предложи на Акин и Акин взе повечето от тях с

благодарност. Изяде ги с такова явно удоволствие, че Калик се разсмя и

сам лапна една. Дъвчеше бавно, внимателно.

– Има вкус на… не знам на какво. – Изяде и останалите. – Много са вкусни.

По-добри са от всичко, което съм ял в последно време.

Започна да чупи и яде другите, а Акин донесе още едно пълно листо за

Ириарте. Нямаше много неразвалени ядки сред опадалите. Повечето гъмжаха

от насекоми. Той провери всяка с език, за да е сигурен, че става за

ядене. Когато Дамек отиде и сам си събра ядки, почти всяка една беше

пълна с ларви. Това го накара да изгледа Акин с подозрение и съмнение.

Акин го наблюдаваше, без да обръща лице към него, видя го без очите си

как повдигна рамене и изхвърли ядките с отвращение. Той погледна още

веднъж Акин и се изплю на земята.

9

Феникс.

Четиримата от съпротивата казаха, че нарочно са го отбягвали, защото

знаят, че това е родното село на Тино. Оан-калите ще проверят първо него

и вероятно ще останат най-дълго там. Но Феникс беше и най-богатото село,

за което знаеха. В него имаше хора, които събираха метал от останали

опреди войната места из хълмовете и които можеха да го обработват. В него

имаше повече жени, отколкото във всяко друго село, защото ги разменяха

срещу метал. Жителите му отглеждаха памук и произвеждаха меки и удобни

дрехи. Не само отглеждаха и източваха през нарези каучукови дървета, но и

такива, които отделяха един вид масло, което можеше да гори в лампите,

без рафиниране. В селото имаше и хубави, големи къщи, църква, магазин,

обширни ферми…

Прилича, казваха похитителите, повече на град отпреди войната и по-малко

на група хора, които са се отказали и единственото, на което се надяват,

е да убият няколко оанкали, преди да умрат.

– За малко да остана за постоянно там – каза Дамек, след като бяха скрили

канутата и тръгнали в индианска нишка към хълмовете и Феникс. Селото беше

на много дни път южно от Хилман и разположено на различен ръкав на

реката, но и то се намираше по-близо до планините от повечето други села,

били те обменни или на бунтовниците. – Кълна се – продължи Дамек, – имат

всичко без деца.

Ириарте, който носеше Акин, въздъхна тихо.

– Ще те купят, nino – каза. – И ако не ги плашиш, ще се погрижат за теб.

Акин се раздвижи в ръцете на мъжа, за да покаже, че слуша. Ириарте бе

свикнал да му говори. И изглежда, прие раздвижването за достатъчен

отговор.

– Говори им – прошепна Ириарте. – Ще им кажа, че можеш да говориш и

разбираш като много по-голямо дете, а ти ще го направиш. Няма смисъл да

се преструваш на нещо, което не си, и след това да ги изплашиш с това,

което всъщност представляваш. Разбираш ли?

Акин се раздвижи отново.

– Кажи ми, nino2. Говори ми. Не искам да се правя на глупак.

2 Дете (исп.). – Б. пр.

– Разбирам – каза тихичко Акин в ухото му.

Той вдигна Акин и го задържа за кратко пред лицето си. Накрая се усмихна,

но усмивката му беше особена. Поклати глава и отново гушна Акин.

– Продължаваш да приличаш на едно от децата ми – каза му. – Не ми се иска

да те давам.

Акин го вкуси. Направи го с много бързо движение, като нарочно допря

устата си до врата на мъжа подобно на това, което човеците наричаха

целуване. Ириарте щеше да почувства целувка и нищо повече. Така беше най-

добре. Той си помисли, че ако човек се чувства като него, би изразил

чувствата си с целувка. Неговата нужда бе да разбере Ириарте по-добре и

да запази това разбиране. Искаше му се да може да се осмели да изучи мъжа

така спокойно и цялостно, както бе изучил Тино. Това, с което разполагаше

в момента, бе отпечатък от Ириарте. Би могъл да даде няколкото клетки,

които бе събрал, на едно оолои и то да използва информацията, за да

изгради нов Ириарте. Но едно беше да знаеш от какво е направен този мъж,

и съвсем друго да разбереш как тези части работеха заедно: как всяко

парченце намираше израз чрез функция, поведение и вид.

– По-добре внимавай с това дете – провикна се Галт от няколко стъпки зад

тях. – Целувка от него може да е равна на целувка от бушмастер3.

3 Вид отровна змия, обитаваща горите на Централна и Южна Америка. – Б.

пр.

– Този човек е имал три деца преди войната – прошепна Ириарте. –

Харесваше те. Не трябваше да го плашиш.

Акин знаеше. Въздъхна. Как би могъл да избегне плашенето на хора? Никога

не беше виждал човешко бебе. Как да се държи като такова? Щеше ли да е

по-лесно да не плаши селяни, които вече знаят, че може да говори? Би

трябвало. В крайна сметка Тино не се страхуваше. Беше любопитен,

подозрителен, шокиран, когато едно неприличащо на човешко дете го бе

докоснало, но не и уплашен. Не и опасен. А хората във Феникс бяха

неговите хора.

Феникс беше по-голямо и красиво село от Хилман. Къщите бяха просторни и

оцветени в бяло, синьо или сиво. Виждаха се стъклените прозорци, с които

Тино се беше хвалил – прозорци, които блестяха и отразяваха светлината.

Имаше обширни полета и складове, както и една украсена постройка, която

сигурно беше църквата. Тино я бе описвал на Акин и се бе опитал да му

обясни за какво служи. Акин все още не разбираше, но можеше да повтори

обяснението на Тино, ако се наложеше. Можеше да повтори дори молитвите

му. Тино го бе научил на тях, скандализиран, че не ги знае.

В полетата работеха човешки мъже. Засаждаха нещо. Човешки мъже наизлязоха

и от къщите, за да посрещнат посетителите. В селото се усещаше леката

миризма на оанкали. Беше на много дни: оставена от търсачи, които са

дошли тук, претърсили, почакали и продължили нататък. Сред тях не е имало

нито един от членовете на семейството му.

Къде ли търсеха неговите родители?

И къде бяха човешките жени в това село?

Вътре. Можеше да ги усети в къщите им: подушваше вълнението им.

– Не казвай нищо, докато не ти дам знак – прошепна Ириарте.

Акин помръдна, за да покаже, че е чул, след това се извъртя в ръцете на

Ириарте с лице към голямата, добре построена къща на ниски колове, към

която вървяха, и високия слаб мъж, който ги очакваше в сянката на покрива

?, застанал в нещо, което приличаше на частично затворена стая. Стените

бяха високи едва до кръста на мъжа, а покривът се държеше на разположени

на равно разстояние една от друга подпори. Полустаята напомняше на Акин

за рисунката, която бе видял, от една от човешките жени в Ло, Кора:

внушителни постройки, чиито покриви бяха легнали върху огромни, богато

украсени колони.

– Значи, това е детето – каза високият мъж.

Усмихна се. Имаше къса, добре поддържана черна брада и къса коса, също

много черна. Беше облечен в бели риза и къси панталонки, които разкриваха

изумително космати ръце и крака.

От къщата излезе дребна руса жена и застана до него.

– Господи – каза, – какво хубаво дете. Нищо ли му няма?

Ириарте направи няколко крачки и сложи Акин в ръцете на жената.

– Красив е – каза ? тихо. – Но има език, с който ще трябва да свикнете…

не само буквално. И е много, много интелигентен.

– И се продава – каза високият мъж, гледайки Ириарте. – Заповядайте,

господа. Казвам се Габриел Риналди. Това е съпругата ми, Тейт.

В къщата беше прохладно, сумрачно и миришеше сладко. Ухаеше на билки и

цветя. Русата жена занесе Акин в друга стая и му даде парче ананас, за да

яде, докато тя сипва нещо за пиене за гостите.

– Надявам се, че няма да намокриш пода – каза тя, хвърляйки му бърз

поглед.

– Няма – отговори ? импулсивно.

Нещо го караше да иска да говори с тази жена. Бе искал да проговори пред

жените от Сивату, но тогава бе твърде уплашен. А и нито веднъж не бе

останал насаме с някоя от тях. Беше се страхувал от реакцията, която

цялата им група може да има към неговата нечовешка страна.

Жената го погледна с широко отворени очи. След това се усмихна само с

лявата страна на устата си.

– Значи, това имаше предвид похитителят, когато говореше за езика ти. –

Тя го вдигна и постави на кухненския плот, за да може да говори с него,

без да се навежда или прегърбва. – Как се казваш?

– Акин.

Никой друг не го беше питал това по време на пленничеството му. Дори и

Ириарте.

– А-кин – произнесе тя. – Така ли?

– Да.

– Колко голям си?

– На седемнайсет месеца. – Акин се замисли за малко. – Не, вече на

осемнайсет.

– Много, много интелигентен. – Тейт повтори думите на Ириарте. – Да те

купим ли, Акин?

– Да, но…

– Но?

– Те искат жена.

Тейт се засмя.

– Разбира се, че това искат. Може и да можем да им осигурим. Мъжете не са

единствените, на които им се иска да пътуват. Но цели четирима мъже.

Господи! Ще трябва да ? се иска и нещо друго.

– Какво?

– Нищо, мъник. Защо искаш да те купим?

Акин се поколеба и накрая каза:

– Ириарте ме харесва, както и Калик. Но Галт ме мрази, защото изглеждам

повече човешки, отколкото съм. А Дамек уби Тино.

Той погледна русата ? коса, знаейки, че тя не е роднина на Тино. Но може

би го познаваше и харесваше.

– Тино е живял тук. Пълното му име е Аугустино Леал. Познаваш ли го?

– О, да. – Беше замръзнала и съсредоточила цялото си внимание върху Акин.

Ако беше оанкали, всичките пипала на глава ? щяха да са протегнати към

него във формата на конус от жива плът. – Родителите му са тук – каза. –

Той… не би могъл да ти е баща. Макар че приличаш на него.

– Човешкият ми баща е мъртъв. Тино зае мястото му. Дамек го нарече

предател и го уби.

Тя затвори очи, извърна лице от Акин.

– Сигурен ли си, че е мъртъв?

– Беше жив, когато ме отнесоха, но костите на главата му бяха натрошени

от дървената част на пушката на Дамек. Нямаше никой наблизо, за да

помогне. Сигурно е умрял.

Тя го взе от плота и го гушна.

– Ти харесваше ли го, Акин?

– Да.

– Тук много го обичахме. Беше синът, който повечето от нас никога не са

имали. Знаех, че един ден ще си тръгне обаче. Какво можеше да му предложи

място като това тук? Дадох му пакет с храна и го упътих към Ло. Дали е

успял да го стигне?

– Да.

Тя отново се усмихна с половин уста.

– Значи, си от Ло. Коя е майка ти?

– Лилит Аяпо.

Акин не мислеше, че на жената ще ? хареса да чуе дългото оанкалско име на

Лилит.

– По дяволите! – прошепна Тейт. – Слушай, Акин, не казвай това име на

никого. Може би вече няма значение, но просто не го казвай.

– Защо?

– Защото тук има хора, които не харесват майка ти. Някои тук биха те

наранили само защото не могат да се доберат до нея. Разбираш ли?

Акин погледна потъмнялото ? от слънцето лице. Имаше много сини очи – не

като бледите очи на Рей Одрей, а дълбоко, наситено сини очи.

– Не разбирам – каза, – но ти вярвам.

– Добре. Ако не кажеш на никого, ще те купим. Аз ще се погрижа.

– Похитителите ми избягаха от Сивату, защото си мислеха, че мъжете там ще

ме откраднат.

– Не се безпокой. Щом те оставя заедно с този поднос в хола, ще се

погрижа да не ходят никъде, докато не си свършим работата с тях.

Тя занесе подноса с напитките и остави Акин да отиде сам при съпруга ? и

мъжете от съпротивата. След това ги остави.

Акин се качи в скута на Ириарте. Знаеше, че скоро ще изгуби мъжа, и той

вече му липсваше.

– Ще трябва докторът ни да го прегледа – казваше Габриел Риналди. Направи

кратка пауза. – Я да видя езика ти, дете.

Акин послушно отвори уста. Не изплези езика си напълно, но и не направи

нищо, за да го прикрие.

Мъжът стана и го погледна, след което поклати глава.

– Грозен е. И вероятно отровен. Такива са конструктите обикновено.

– Видях го как убива агути с ухапване – включи се Галт.

– Но никога не се е опитвал да ухапе някого от нас – каза Ириарте, видимо

раздразнен. – Правил е винаги каквото му се каже. Сам си ходеше до

тоалетна. И знае по-добре от всеки от нас какво става за ядене и какво –

не. Не се притеснявайте, ако го видите да взема разни неща от земята и да

ги яде. Прави го, откакто го взехме – семена, ядки, цветя, листа, гъби… и

нито веднъж не му стана зле. Не яде риба или месо. Не бих го насилвал да

ги яде на ваше място. Оанкалите не ги ядат. Може би от тях ще му стане

зле.

– Това, което искам да знам – каза Риналди, – е колко нечовешки е в…

умствено отношение. Ела тук, дете.

Акин не искаше. Да си покаже езика, беше едно. Да отиде по своя воля в

ръце, които може би бяха неприятелски – съвсем друго. Погледна нагоре към

Ириарте с надеждата, че мъжът няма да го пусне. Вместо това Ириарте го

сложи на земята и го побутна към Риналди. Той запристъпва неохотно към

другия мъж.

Риналди го вдигна на ръце нетърпеливо. Седна, завъртя Акин в скута,

оглеждайки го, после го вдигна пред лицето си.

– Добре. Казват, че можеш да говориш. Говори тогава.

Акин отново се обърна и погледна към Ириарте. Не искаше да започва да

говори в стая, пълна с мъже, след като говоренето му вече бе накарало

един от тези мъже да го намрази.

Ириарте кимна:

– Говори, nino. Прави каквото казва.

– Кажи ни името си – каза Риналди.

Акин усети, че се усмихва. За втори път го питаха за името му. На тези

хора, изглежда, им пукаше кой е той, а не само какво представлява.

– Акин – каза тихичко.

– А-кин? – Риналди се намуси отгоре му. – Това човешко име ли е?

– Да.

– На какъв език?

– На йоруба.

– Йор… какво? От коя страна?

– Нигерия.

– Защо пък имаш нигерийско име? Да не би някой от родителите ти да е от

Нигерия?

– Означава герой. Ако добавиш и едно с, става смело момче. Аз съм първото

момче, родено от човешка жена на Земята след войната.

– Същото казаха и червеите, които дойдоха да те търсят – съгласи се

Риналди. Отново се мръщеше. – Можеш ли да четеш?

– Да.

– Как така си имал време да се научиш да четеш?

Акин се подвоуми.

– Не забравям нищо – каза тихо.

Похитителите изглеждаха стъписани.

– Никога? – попита Дамек. – Нищо?

Риналди само кимна.

– Така са и оанкалите – каза. – Могат да събудят способността и у хората,

ако поискат… и когато хората се съгласят да им вършат работа. Мислех си,

че точно това ще е тайната на момчето.

Акин, който бе обмислял лъжата като възможност, беше доволен, че не бе

излъгал. Винаги му се бе струвало лесно да каже истината и трудно да се

накара да излъже. Би могъл обаче да лъже убедително, ако лъжата щеше да

го остави жив и да му спести болката сред тези мъже. Но по-лесното беше

да отклонява въпросите: както бе направил с въпроса за родителите му.

– Искаш ли да останеш тук, Акин? – попита Риналди.

– Ако ме купите, ще остана – каза Акин.

– А да те купим ли?

– Да.

– Защо?

Акин погледна към Ириарте.

– Те искат да ме продадат. Ако трябва да бъда продаден, предпочитам да

остана тук.

– Защо?

– Вие не се страхувате от мен и не ме мразите. И аз не ви мразя.

Риналди се засмя. Акин беше доволен. Беше се надявал да разсмее мъжа. Още

в Ло се бе научил, че ако накара някой човек да се засмее, той ще се

чувства по-спокоен – макар че, естествено, в Ло той никога не бе влизал в

досег с хора, които можеха да го наранят само защото не е човек.

Риналди го попита за възрастта му, за броя езици, които говори, и за

смисъла от дългия му сив език. Акин не каза всичко единствено за езика.

– Душа и вкусвам с него – каза. – Мога да помириша нещо и с носа си, но

езикът ми ми казва повече.

Всичко това беше истина, но Акин беше решил да не казва на никого какво

още може езикът му. Идеята за това, как той вкусва клетките и гените им,

можеше да ги разстрои твърде много.

Жена, наречена лекар, дойде при тях, взе Акин от Риналди и започна да го

преглежда, мушка и проверява тялото му. Не му каза и дума, макар че

Риналди ? бе казал, че той говори.

– Има някакви петна с особена текстура по гърба, ръцете и корема – каза

тя. – Предполагам, че това са местата, на които ще му поникнат пипала

след няколко години.

– Така ли е? – попита го Риналди.

– Не знам – отвърна Акин. – Човек никога не знае какъв ще е след

метаморфозата.

Лекарката се отдръпна от него, издавайки нечленоразделен звук.

– Казах ти, че говори, Йори.

Тя поклати глава.

– Мислех, че имаш предвид… по бебешки.

– Имах предвид като мен и теб. Задай му въпроси. Ще ти отговори.

– Какво можеш да ми кажеш за петната? – попита.

– Сетивни петна са. Мога да виждам и вкусвам с повечето от тях.

Също така можеше да създава сетивни връзки с всеки друг, който има

сетивни пипала или петна. Но нямаше да разказва на човеците за това.

– Неприятно ли ти е, когато ги докосваме?

– Да. Свикнал съм, но още ми е неприятно.

В стаята влязоха две жени и извикаха Риналди.

Мъж и жена дойдоха, за да гледат Акин: просто за да стоят отстрани, да

зяпат и да слушат как отговаря на въпросите на лекарката. Той се сети кои

са, преди най-накрая да се обърнат към него.

– Наистина ли познаваше сина ни? – попита жената.

Беше много малка. Всички жени, които бе видял до този момент, бяха почти

дребни. Ако застанеха до майка му и сестрите ?, щяха да изглеждат като

деца. И въпреки това бяха внимателни и знаеха как да го вземат на ръце,

без да му причинят болка. И нито се страхуваха, нито бяха отвратени от

него.

– Тино ваш син ли беше? – той попита жената.

Тя кимна, стискаше устни. Между очите ? се появиха малки бръчки.

– Вярно ли е? – попита. – Че са го убили?

Акин прехапа устни, поразен от емоцията на жената.

– Така мисля. Нищо не можеше да го спаси, освен ако някой оанкали не го

намереше бързо… а нито един оанкали не ме чу, когато виках за помощ.

Мъжът се приближи до Акин, а на лицето му имаше изражение, което Акин

виждаше за първи път… но го разбираше.

– Кой от тях го уби? – настоя мъжът.

Каза го много тихо и само Акин и двете жени го чуха. Лекарката, застанала

съвсем близо зад мъжа, поклати глава. Очите ? бяха като тези на човешкия

му баща, Джоузеф: повече тесни, отколкото кръгли. Акин чакаше момента да

я попита дали е китайка. Сега обаче очите ? бяха широко отворени от

страх. Акин познаваше страха, когато го видеше.

– Един, който умря – излъга бързо. – Казваше се Тилден. Беше болен и това

го караше да кърви и да наранява и мрази всички. Другите мъже я наричаха

язва. Един ден той повърна толкова много кръв, че умря. Мисля, че

останалите го погребаха. Един от тях ме отнесе, за да не гледам.

– И знаеш, че е мъртъв? Със сигурност?

– Да. Останалите бяха гневни и тъжни, и опасни доста време след това.

Трябваше много да внимавам.

Мъжът го гледа дълго време, опитвайки се да открие това, което всеки

оанкали щеше да узнае с едно докосване, а той никога нямаше да разбере.

Този мъж бе обичал Тино. Как би могъл Акин, дори и без предупреждението

на лекарката, да го остави да се изправи с голи ръце пред мъж, който

имаше оръжие и трима въоръжени приятели?

Бащата на Тино се извърна от Акин и отиде в другия край на стаята, където

двамата Риналди, двете жени, които бяха дошли, и четиримата похитители

говореха, крещяха и ръкомахаха. Акин осъзна, че са започнали да обсъждат

продажбата му. Бащата на Тино беше по-дребен от повечето мъже, но когато

пристъпи сред тях, всички млъкнаха. Може би изражението на лицето му беше

това, което накара Ириарте да сложи пръст на спусъка на пушката до себе

си.

– Сред вас има ли мъж, на име Тилден? – попита бащата на Тино.

Гласът му беше спокоен и тих.

Похитителите не казаха нищо за момент. След това, иронично, Дамек се

обади:

– Той умря, господине. Язвата го изяде накрая.

– Познавахте ли го? – попита Ириарте.

– Ще ми се да го бях срещнал – каза бащата на Тино.

И излезе от къщата. Тейт Риналди погледна към Акин, но никой друг не му

обърна внимание. То се премести от бащата на Тино върху въпроса с

продажбата. Майката на Тино заглади косата на Акин и го погледна в

лицето.

– Какъв ти беше синът ми? – попита.

– Той зае мястото на мъртвия ми човешки баща.

Тя затвори очи за миг и по лицето ? потекоха сълзи. Накрая го целуна по

бузата и си тръгна.

– Акин – каза лекарката тихо, – истината ли им каза?

Акин я изгледа и реши да не отговаря. Искаше му се да не беше казвал

истината на Тейт Риналди. Тя бе изпратила родителите на Тино при него.

Щеше да е по-добре да ги види чак след като похитителите си бяха отишли.

Не биваше да забравя, трябваше непрестанно да си напомня колко опасни

бяха човешките същества.

– Никога не им казвай – прошепна Йори. Явно мълчанието му ? беше казало

достатъчно. – Няма нужда от повече убийства. Само умираме и умираме, а

никой не се ражда.

Тя хвана лицето му в длани и го погледна, а изражението ? премина от

болка в омраза, в болка, в нещо напълно нечетливо. Внезапно го прегърна и

той се уплаши, че може да го смаже или одраска с ноктите си, или пък да

го хвърли и нарани. В нея имаше толкова много потиснати емоции, в тялото

? тлееше толкова много смъртоносно напрежение.

Остави го. Размени няколко думи с Риналди и излезе от къщата.

10

Пазаренето продължи до късно през нощта. Хората ядяха, пиеха, разказваха

истории и всеки се опитваше да се изкара повече търговец от другия. Тейт

даде на Акин нещо, което определи като сносно вегетарианско ястие, а той

не ? каза, че беше далече от сносно. Съдържанието на протеини беше далече

от необходимото му. Изяде го, след което се измъкна през една задна врата

и си набави нужното с грах и семена от градината. Точно ги ядеше, когато

вътре започнаха да се стрелят.

Първият изстрел го стресна толкова много, че падна на земята. Докато се

изправяше, чу още изстрели. Направи няколко крачки към къщата и спря. Ако

влезеше вътре, някой можеше да го застреля или настъпи, или пък ритне.

Щеше да влезе, когато стрелбата свърши. Или ако Ириарте или Тейт го

викнеха.

Чу се шум от трошене на мебели, от падане на тежки тела, от викащи и

псуващи хора. Сякаш тези вътре бяха решили да унищожат както къщата, така

и себе си. Нахлуха и други хора и звуците от боя се увеличиха, след което

престанаха.

Акин изчака да минат няколко мига тишина и изкачи стъпалата към къщата

бавно, но не и безшумно. Нарочно шумеше леко с надеждата, че ще го чуят,

видят и разпознаят като някой, който е безопасен.

Първо видя счупени чинии. Подът на чистата, подредена стая, в която Тейт

му беше дала ананас и си бе говорила с него, сега беше покрит с парчета

стъкла и мебели. Наложи му се да се движи съвсем внимателно, за да не

пореже краката си. Тялото му се възстановяваше по-бързо от телата на

човеците, но всяко нараняване бе толкова болезнено за него, колкото и за

тях.

Кръв.

Миризмата ? беше достатъчно силна, че да го изплаши. При толкова много

пролята кръв, някой сигурно беше мъртъв.

В хола имаше налягали по пода хора и други, които се грижеха за раните

им. В единия ъгъл лежеше Ириарте, сам.

Акин се затича към мъжа. Някой го хвана, преди да го е достигнал, и го

вдигна, въпреки съпротивата и рева му.

Риналди.

Акин извика, извъртя се и ухапа пръста на мъжа.

Риналди го изпусна и започна да крещи, че е отровен – което не беше

истина, – а Акин изтича до Ириарте.

Но Ириарте беше мъртъв.

Някой го беше ударил няколко пъти по тялото, вероятно с мачете. Имаше

зеещи, ужасяващи рани, през някои от които се виждаха вътрешностите му.

Акин изкрещя от шок, безсилие и тъга. Щом опознаеше някой човек, той

веднага умираше. Човешкият му баща беше мъртъв, а Акин го познаваше

единствено посредством Никанж. Тино беше мъртъв. Сега и Ириарте. Годините

му бяха съсечени, неизминали. Човешките му деца бяха загинали във

войната, а децата му конструкти, създадени от материала, който оолоите

бяха събрали преди много време, никога нямаше да могат да го опознаят,

вкусят и да открият себе си в него.

Защо?

Акин огледа стаята. Йори и няколко други правеха каквото могат за

ранените, но повечето хора в стаята просто зяпаха или Акин, или Риналди.

– Не е отровен! – каза Акин с отвращение. – Вие сте тези, които убивате,

не аз!

– Добре ли е? – попита Тейт.

Стоеше до съпруга си и изглеждаше уплашена.

– Да.

Акин я изгледа, след това отново извърна очи към Ириарте. Огледа се и

видя, че Галт също изглежда мъртъв, съсечен в главата и раменете. Йори се

грижеше за Дамек. Каква ирония щеше да е, ако Дамек оживееше, а Ириарте

бе умрял заради убийството, извършено от Дамек.

Със сигурност убийството на Тино бе причината за всичко това.

На пода, близо до Дамек, лежеше бащата на Тино. Беше ранен в лявото

бедро, лявата ръка и дясното рамо. Жена му ридаеше над него, но той не

беше мъртъв. Един мъж използваше нещо различно от вода, за да прочисти

раната на рамото. Друг придържаше бащата на Тино.

Из стаята имаше още ранени и мъртви. Акин видя мъртвия Калик зад една

дълга дървена пейка, покрита с възглавници. Имаше само една рана, силно

кървяща, но малка. Беше на гърдите и сигурно бе засегнала и сърцето.

Акин седна до него, докато останалите в къщата помагаха на ранените и

изнасяха мъртвите. Докато седеше там, никой не дойде при Калик. Някой

започна да крещи зад него. Акин извърна глава и видя Дамек. Акин се опита

да не чувства мъката, която го заливаше по рефлекс всеки път когато

видеше страдащо човешко същество. Част от съзнанието му крещеше, че оолои

трябва да спаси този незаменим човек, този човек, от когото някое оолои

вече бе взело отпечатъци, но когото нито един конструкт или оанкали

наистина не познаваха.

Друга част от създанието му се надяваше, че Дамек ще умре. Нека страда.

Нека крещи. Тино не бе имал време дори и да извика.

Бащата на Тино не крещеше. Той ръмжеше. От плътта му изрязваха парченца

метал, а той стискаше парче сгънат плат между зъбите си и сумтеше.

Акин напусна ъгъла си, за да огледа едно от металните парченца: сиво

топче, покрито с кръвта на бащата на Тино.

Тейт дойде при него и го вдигна. За своя изненада, той се притисна към

нея. Сложи глава на рамото ?, не искаше да го оставя долу.

– Не смей да ме хапеш – каза тя. – Ако искаш да те пусна, ми кажи. Ако ме

ухапеш, ще те метна към някоя стена.

Той въздъхна. Чувстваше се самотен дори в нейните ръце. Тя не беше

утехата, от която се нуждаеше.

– Сложи ме долу – каза.

Тя го вдигна пред лицето си и го изгледа.

– Наистина ли?

Той отвърна на погледа ?, изненадан.

– Мислех, че не искаш да ме държиш.

– Ако не исках, нямаше да те взема. Искам просто да се разбираме. Става

ли?

– Да.

И тя го прегърна отново и отговори на въпросите му, разказа му за

куршумите и как пушките ги изстрелват, за това, как Матео, бащата на

Тино, бил дошъл с приятелите си, за да търси отмъщение, въпреки оръжията

на похитителите. Във Феникс нямало оръжия, преди да дойдат похитителите.

– Гласувахме да няма – каза тя. – Имаме достатъчно неща, с които можем да

се нараним. Сега… ами, сега се сдобихме с първите четири. Ако имам

възможност, ще заровя проклетите неща.

Тя го понесе над натрошените чинии и го остави на плота. Той я

наблюдаваше как пали лампа. Лампата внезапно и болезнено го накара да се

сети за къщата за гости в Ло.

– Искаш ли нещо друго за ядене? – попита тя.

– Не.

– Не, какво?

– Не… какво?

– Лилит трябва да се засрами. „Не, благодаря“, мъник. Или „Да, моля“.

Разбираш ли?

– Не знаех, че хората от съпротивата говорят така.

– В моя дом го правят.

– Ти ли каза на Матео кой е убил Тино?

– За бога, не. Опасявах се, че ти си му казал. Забравих да ти кажа да не

го споделяш с никого.

– Казах му, че убиецът на Тино е мъртъв. Един от похитителите наистина

умря. Беше болен. Мислех, че ако Матео повярва, че е бил той, никой няма

да пострада.

Тя кимна.

– Това е трябвало да свърши работа. Ти си по-умен, отколкото те мислех. А

Матео е по-луд, отколкото си мислех. – Тя въздъхна. – Господи, не знам.

Никога не съм имала деца. Не знам как бих реагирала, ако имах дете и

някой го беше убил.

– Нямаше да кажеш нищо на родителите на Тино, докато всички похитители не

си тръгнат – каза тихо Акин.

Тя го погледна, след това отвърна очи.

– Знам. Всичко, което казах, бе, че ти си познавал Тино, а той е бил

убит. Разбира се, те поискаха да разберат още, но им казах да изчакат,

докато свикнеш тук… че в края на краищата си просто едно бебе. – Тя го

погледна отново, мръщейки се, клатейки глава. – Чудя се какво, по

дяволите, си в действителност.

– Бебе – каза той. – Човешко-оанкалски конструкт. Иска ми се да бях нещо

повече, защото оанкали частта от мен плаши хората, но не ми помага,

когато те се опитат да ме наранят.

– Аз няма да те нараня.

Акин отвърна на погледа ?, след това огледа стаята, в която лежеше

мъртвият Ириарте.

Тейт веднага се захвана с почистването на счупените чинии и стъкла.

11

И Дамек, и Матео оцеляха.

Акин избягваше и двамата и остана при семейство Риналди. Майката на Тино,

Пилар, го искаше и изглежда, вярваше, че той ? се полага по право, тъй

като синът ? е мъртъв. Но Акин не искаше да е близо до Матео и Тейт беше

наясно с това. Самата тя го искаше. Освен това се чувстваше виновна за

престрелката и за грешната си преценка. Акин вярваше, че тя ще се бори за

него. Не искаше да рискува и да превръща Пилар в свой враг.

Другите жени го хранеха и носеха, когато им се удадеше възможност. Той се

опитваше да говори с тях или най-малкото да ги накара да го чуят как

говори, преди да го вземат. Някои от тях се отдръпваха на момента. И

никоя не му говореше като на бебе… през повечето време. Този му подход им

спести унижението от това, да звучат като глупачки, а на него – да го

намразят заради това. Караше ги или да го приемат такъв, какъвто е, или

да го отхвърлят.

Идеята беше на Тейт.

Тя му напомняше за майка му, макар че двете бяха физически

противоположности. Розова и кафява кожа, руса и черна коса, нисък и висок

ръст, дребен и едър кокал. Но бяха еднакви по отношение на това, как

приемаха нещата, как свикваха със странното, колко бързо мислеха и как

обръщаха ситуациите в своя полза. Понякога и двете изпадаха в състояние

на опасен гняв или безпричинна тъга. Акин знаеше, че има моменти, в които

Лилит се мрази заради работата си с оанкалите и заради това, че има деца,

които не са изцяло човешки. Тя обичаше децата си, но се чувстваше

виновна, че ги е родила.

Тейт нямаше деца. Тя не бе станала сътрудник на оанкалите. От какво

изпитваше вина? Какво я караше понякога да се измъква от селото и да

отива за часове в гората?

– Не се притеснявай – каза му Гейб, когато попита. – Няма да го разбереш.

Акин подозираше, че и самият той не разбира. Понякога той я гледаше по

начин, който караше Акин да си мисли, че с мъка се опитва да я разбере… и

не успява.

Гейб приемаше Акин, защото Тейт искаше това от него. Той не харесваше

особено Акин. „Устата“, така го наричаше. А когато си мислеше, че Акин не

може да го чуе, казваше: „Кой, по дяволите, би искал бебе, което звучи

като джудже?“.

Акин не знаеше какво означава думата „джудже“. Мислеше, че е вид

насекомо, докато една от жените в селото не му обясни, че това е човек с

разстройство на жлезите, което го е оставило малък, дори и след като е

пораснал. След като бе задал въпроса си, някои хора в селото започнаха да

му викат само джудже.

Това бе най-големият му проблем във Феникс. Дори хората, които не го

харесваха, не бяха жестоки с него. Дамек и Матео се възстановяваха вън от

полезрението му. А той веднага бе започнал да се опитва да убеди Тейт да

му помогне да избяга и да се прибере вкъщи.

Трябваше да направи нещо. Изглежда, никой нямаше да дойде за него. Новото

дете сигурно вече се бе родило и бе започнало да се свързва с останалите

в семейството. Не знаеше, че има брат, на име Акин. То щеше да бъде един

непознат, когато накрая се срещнеха. Той се опита да обясни на Тейт какво

означава това и колко нередно беше.

– Не се безпокой – каза му Тейт. Бяха отишли да берат помело – Тейт

събираше плодовете, а Акин пасеше, без да се отдалечава от нея. – Детето

е само едно новородено сега – продължи Тейт. – Дори и децата конструкти

не се раждат научени да говорят и да знаят кой кой е. Ще имаш време да се

запознаеш с него.

– Сега е времето за свързване – каза Акин, чудейки се как би могъл да

обясни нещо толкова лично на човек, който нарочно избягваше всякакъв

контакт с оанкалите. – Свързването става веднага след раждането и веднага

след метаморфозата. През останалото време… връзките са само сенки на

това, което могат да бъдат. Понякога хората успяват да ги създадат, но

най-често се провалят. Късните свързвания никога не са това, което

трябва. Никога няма да опозная сестра си както трябва.

– Сестра?

Акин извърна глава. Не искаше да плаче, но не успя да спре няколкото тихи

сълзи.

– Може би няма да е сестра. Макар че би трябвало да е. Щеше да е, ако аз

бях там.

Той рязко погледна нагоре към нея и помисли, че вижда съчувствие на

лицето ?.

– Отведи ме вкъщи! – прошепна настоятелно. – Не съм приключил с

изграждането на собствените си връзки. Тялото ми чакаше новото дете в

семейството.

Тя се намръщи.

– Не разбирам.

– Ахажас ми позволи да го докосна, да бъда едно от неговите присъствия.

Тя ми позволи да го разпозная и опозная като роднина, докато то още се

формираше. То ще е най-близкото дете в семейството до мен – най-близкото

до моята възраст. То трябва да е роднината, с която да порасна, с която

да съм свързан. Ние… ние няма да сме наред… – Той се замисли за момент. –

Няма да сме завършени един без друг.

Погледна към нея с надежда.

– Спомням си Ахажас – каза тя тихо. – Тя беше толкова голяма… мислех, че

е мъжко. После Кахгаят, нашето оолои, ми каза, че женските оанкали са

такива. „С достатъчно пространство отвътре за деца – ми каза. – И

достатъчно сила, за да защитават родените и неродените деца.“ Гейб го

попита какво тогава правят мъжките, щом женските поемат всичко това. „Те

търсят нов живот – каза то. – Мъжките са търсачи и събирачи на живот.

Това, което оолоите и женските могат да правят, мъжките са задължени да

правят.“ Гейб остана с впечатлението, че оолоите и женските могат да се

справят и без мъжките. Кахгаят му каза, че не е така. Че без мъжките си

оан-калите ще загинат като вид. Не мисля, че Гейб му повярва.

Тя въздъхна. Беше разсъждавала на глас, не толкова говорила на Акин.

Когато Акин заговори, тя се стресна.

– Кахгаят ооан Никанж ли? – попита я.

– Да – отговори тя.

Той се взира в нея в продължение на няколко секунди.

– Позволи ми да те вкуся – каза накрая.

Тя можеше да се съгласи или да откаже. Нямаше да се уплаши, отврати или

пък да стане опасна.

– Как ще го направиш? – попита го.

– Вземи ме.

Тя се наведе и го вдигна.

– Би ли седнала и би ли ме оставила да го направя, без да те изморявам? –

попита я. – Знам, че ти тежа.

– Не чак толкова.

– Няма да боли – каза той. – Хората го усещат само когато оолоите го

правят. После им харесва.

– Добре. Давай.

Той беше изненадан, че тя не се страхува да не бъде отровена. Тя се

облегна на едно дърво и го гушна, докато той вкусваше врата ? и я

изучаваше.

– Най-обикновен малък вампир – я чу да казва, преди да се изгуби във

вкуса ?.

В нея имаше оттенъци от Кахгаят. Никанж беше споделило спомените си от

своя оолои родител и беше дало на Акин да изследва тези спомени толкова

подробно, че Акин чувстваше Кахгаят като познат.

Самата Тейт беше впечатляваща: напълно различна от Лилит, от Джоузеф.

Беше малко като Лий и Рей, но всъщност като никой друг, който той бе

вкусвал. В нея имаше нещо истински странно, нещо не наред.

– Добър си – каза тя, когато той отдръпна глава и се загледа в лицето ?.

– Намери го, нали?

– Открих… нещо. Не знам какво е.

– Една малка гадна болест, която трябваше да ме е убила преди много

години. Нещо, което явно съм наследила от майка си. Макар че по време на

войната тъкмо започвахме да подозираме, че и тя го е наследила. Хорея на

Хънтингтън, така се казва. Не знам какво ми направиха оанкалите, но при

мен така и не се проявиха симптоми.

– Откъде знаеш, че е това?

– Кахгаят ми каза.

Това беше достатъчно.

– Беше… грешен ген – каза той. – Привлече ме и трябваше да го разгледам.

Кахгаят е искало този ген никога да не се задейства. Не мисля, че ще се…

но ти трябва да си близо до Кахгаят, за да може то да те наблюдава.

Трябвало е да подмени гена.

– Каза, че ще го направи, ако останем с него. Каза и че ще трябва да съм

известно време под негово наблюдение, ако реши да промени нещо в гена.

Аз… не можах да остана с него.

– Но искаше.

– Така ли?

Тя го премести в ръцете си, след това го остави долу.

– И все още искаш.

– Изяде ли всичко, което искаше?

– Да.

– Върви след мен, тогава. Че трябва да нося тези плодове.

Тя се наведе и вдигна голямата кошница с плодове на главата си. След като

я намести достатъчно добре, се изправи и тръгна към селото.

– Тейт? – викна той.

– Какво?

Тя не се обърна.

– То се върна на кораба, да знаеш. Все още е Динсо. Ще трябва да се върне

на Земята в някакъв момент. Но то не искаше да живее тук с които и да е

от човеците, които можеше да има. Досега не разбирах защо.

– Някой някога говорил ли е за нас?

Нас, помисли си Акин. Тейт и Гейб. И двамата познаваха Кахгаят. А

вероятно Гейб беше причината Тейт да не отиде при Кахгаят.

– Кахгаят ще се върне, ако Никанж го извика – каза той.

– Ти наистина ли не знаеше за нас? – настоя тя.

– Не. Стените в Ло не са като стените тук. През тях не можеш да чуеш

нищо. Хората се запечатват между тях и никой не може да чуе какво си

казват.

Тя спря, сложи ръка върху кошницата, за да я придържа, и погледна надолу

към него.

– Господи! – каза.

Осъзна, че може би не трябваше да ? казва, че може да чува през стените

във Феникс.

– Какво е Ло? – попита тя. – Просто село ли е, или…

Акин не знаеше какво да каже, не знаеше какво иска да разбере тя.

– Стените наистина ли се запечатват? – попита го.

– Да, освен тези в къщата за гости. Никога ли не си била там?

– Никога. Търговци и похитители са ни разказвали за него, но никой не е

казвал, че то е… Какво е то, за бога? Кораб бебе?

Акин се намръщи.

– Някой ден може и да бъде. Но на Земята има толкова много като него.

Може би Ло ще бъде един от мъжките в някое от тези, които станат кораби.

– Но… ще напусне ли Земята някой ден?

Акин знаеше отговора на този въпрос, но осъзна, че не трябва да ? го

дава. И все пак я харесваше и му беше трудно да я лъже. Не каза нищо.

– Така си и помислих – каза тя. – Значи, един ден хората от Ло – или

техните наследници – ще тръгнат отново из космоса в търсене на други

хора, които да инфектират или измъчват, или както там го наричате.

– Размяна.

– О, да. Проклетата размяна на гени! И още искаш да знаеш защо не мога да

се върна при Кахгаят.

Тя си тръгна, оставяйки го да се върне сам в селото. Той не направи

никакви усилия да я настигне, защото знаеше, че няма как. Малкото, за

което се бе досетила, я беше разстроило достатъчно силно, за да не я е

грижа, че той, независимо колко е ценен, е изоставен някъде в горичката

или в градините, където може да бъде откраднат. Как щеше да реагира тя,

ако той ? бе казал всичко, което знае: че накрая не само наследниците на

човеците и оанкалите ще пътуват из космоса в новопораснали кораби. С тях

щеше да е и голяма част от самата Земя. Щеше да остане нещо по-малко от

трупа на света. То щеше да е нищожно, студено и необитаемо като луната.

Съзряващите Чкахичдак не оставяха нищо използваемо и полезно след себе

си. Самите те трябваше да изпълняват функцията на цели светове, докато

конструктите във всеки един от тях не достигнат зрялост като вид и не

открият нов вид, който да им бъде партньор в размяната.

Спасената Земя щеше да умре накрая. Но в известно отношение щеше да

продължи да живее, подобно на едноклетъчните, които продължаваха да

живеят след делене. Дали това щеше да успокои Тейт? Акин се страхуваше да

разбере.

Беше изтощен, но почти достигнал къщите, когато Тейт се върна за него.

Вече беше оставила кошницата си с плодове. Вдигна го, без да казва и

дума, и го понесе към дома си. Той заспа в ръцете ?, преди да стигнат

там.

12

Никой не дойде за него.

Никой не искаше да го отведе вкъщи или да го пусне.

Чувстваше се едновременно нежелан и неистово желан. Ако родителите му не

можеха да дойдат заради раждането на новото дете, трябваше да пратят

някой друг. Родителите му бяха правили това за чужди семейства в други

села, чиито деца са били откраднати. Хората си помагаха взаимно в

търсенето и намирането на децата.

И все пак жителите на Феникс се радваха на присъствието му. Дори тези,

които бяха смутени от контраста между дребното му телце и несъмнената му

зрялост, свикнаха с присъствието му в селото. Някои винаги имаха нещо за

хапване за него. Други задаваха въпрос след въпрос за живота му, преди да

го донесат при тях. Трети обичаха да го държат в ръце или да го оставят

да седи в краката им, докато му разказват истории от живота преди

войната. Това му харесваше най-много. Той се научи да не ги прекъсва с

въпроси. Можеше да научи и след това какво представляват кенгурутата,

лазерите, тигрите, киселинният дъжд и Ботсвана. И понеже запомняше всяка

дума от историите им, лесно можеше да се върне и да добави обясненията,

където е мястото им.

Най-малко обичаше да слуша истории, които очевидно не бяха истина:

истории, населени със същества като вещици, елфи или богове. Митове,

казваха му; приказки.

Той им разказваше истории от миналото на оанкалите – за минали

партньорства, които са допринесли към това, което са оанкалите днес, или

към онова, в което могат да се превърнат един ден. Той беше чул тези

истории и от тримата си оанкали родители. Всички бяха абсолютната истина,

но хората не вярваха на почти нито една от тях. Но въпреки това ги

харесваха. Скупчваха се около него, за да го чуват. Понякога оставяха

работата си, за да дойдат да слушат. Акин харесваше вниманието и затова

прие техните приказки, както и недоверието им към неговите истории. Прие

и чифта къси панталонки, които Пилар Леал му уши. Той не ги харесваше.

Ограничаваха част от възприятията му и бяха по-трудни за чистене от

кожата му, когато се изцапат. Но на него никога не му хрумна да помоли

друг да ги изпере вместо него. Когато Тейт го видя да ги пере, тя му даде

сапун и му показа как да го използва върху тях. След това се усмихна

почти весело и го остави.

Хората му даваха да ги гледа как правят обувки, дрехи и хартия. Тейт

убеди Гейб да го заведе при мелницата и работилницата – в първата се

мелеше зърно, а във втората се изработваха дървени мебели, инструменти и

други неща. Когато Акин отиде там, мъжът и жената вътре правеха голямо

кану.

– Можем да построим и фабрика за текстил – каза му Гейб. – Но

задвижваните с крака чекръци, шевни машини и станове са достатъчни. И без

това произвеждаме повече от необходимото, а и хората имат нужда от това,

да вършат някои неща по собствени скорост и кройка.

Акин помисли върху това и реши, че го разбира. Често бе наблюдавал как

хората предат, плетат, шият, изработват неща, от които нямат нужда, с

надеждата, че ще могат да ги предложат за размяна в села с малко или

почти никакви машини. Но в това нямаше никаква неотложност. Можеха да

спрат работата си по средата и да дойдат при него, за да слушат историите

му. Вършеха повечето от работата си само за да са заети с нещо.

– Ами металите? – попита той.

Гейб погледна надолу към него.

– Искаш ли да видиш ковачницата?

– Да.

Гейб го взе и тръгнаха натам.

– Чудя се колко точно разбираш – измърмори.

– Обикновено разбирам – призна Акин. – Това, което не разбирам, запомням.

И накрая пак го разбирам.

– Исусе! Какъв ли ще си, когато пораснеш.

– Не чак толкова голям, колкото си ти – каза Акин с тъга.

– Така ли? И знаеш със сигурност?

Акин кимна.

– Силен, но не много голям.

– Но пък умен.

– Ще е ужасно да съм малък и глупав.

Гейб се засмя.

– При някои се случва – каза. – При теб едва ли.

Акин го погледна и също се усмихна. Все още се радваше, когато успееше да

накара Гейб да се засмее. Изглежда, мъжът започваше да го приема. Тейт

беше предложила Гейб да го заведе на хълма и да му покаже работилниците.

Караше ги да правят неща заедно, когато можеше, и Акин разбра, че тя

искаше те да се харесват взаимно.

Но ако това станеше, какво щеше да се случи, когато неговите хора най-

накрая дойдеха да го вземат. Щеше ли Гейб да се бие? Да убие някого? Да

умре?

Акин гледаше как ковачът изработва острие за мачете: как нагрява, кове,

оформя метала. В единия ъгъл имаше дървена щайга, пълна с остриета за

мачете. Имаше също така и коси, сърпове, брадви, чукове, триони, пирони,

куки, вериги, навита жица, кирки… И въпреки това не беше претрупано. За

всяко нещо, било то инструмент или материал, имаше място.

Понякога работя тук – каза Гейб. – Помагал съм доста и при събирането на

сурови материали. – Той хвърли бърз поглед към Акин. – Някой път може да

видиш и мястото, от което ги вземаме.

– В планините?

– Да.

– Кога?

– Когато тук стане твърде горещо.

На Акин му трябваха няколко секундни, за да осъзнае, че той не говори за

времето. Щяха да го скрият на онова място, когато хората му дойдеха да го

търсят.

– Намирали сме артефакти от стъкло, пластмаса, керамика и метал. Намирали

сме и много пари. Знаеш ли какво са парите?

– Да. Никога не съм виждал, но са ми разказвали за тях.

Гейб бръкна в джоба си със свободната си ръка. Извади блестящо златно

дискче от метал и го даде на Акин. Беше изненадващо тежко за размера си.

От едната му страна беше написано нещо, което приличаше на голямата буква

t, и думите „Той възкръсна. Ще възкръснем и ние“. От другата страна имаше

рисунка на птица, която излита от огъня. Акин разгледа внимателно птицата

и забеляза, че е от вид, който никога не беше виждал по рисунките.

– Парите на Феникс – каза Гейб. – А това е феникс, която се възражда от

собствената си пепел. Феникс е птица от митологията. Разбираш ли?

– Лъжа – каза Акин безразсъдно.

Гейб взе дискчето от него, върна го в джоба си и сложи Акин на земята.

– Чакай! – извика Акин. – Извинявай. Така наричам митовете наум. Не исках

да го изрека на глас.

Гейб погледна надолу.

– Ако ще бъдеш винаги малък, ще трябва да се научиш да внимаваш с

използването на тази дума – каза.

– Но… аз не казах, че ти лъжеш.

– Не. Ти просто каза, че моята мечта, мечтата на всеки тук е лъжа. Дори

не знаеш какво каза.

– Съжалявам.

Гейб го изгледа, въздъхна и го вдигна отново.

– Не знам – каза. – Може би би трябвало да съм облекчен.

– От какво?

– От това, че в някои отношения наистина си само едно дете.

13

Няколко седмици по-късно пристигнаха търговци, които водеха още две

откраднати деца. И двете се оказаха малки момичета. Търговците взеха в

замяна не жена, ами толкова метални инструменти и злато, колкото можеха

да носят, както и книги, които бяха по-ценни и от златото. Две двойки във

Феникс изработваха, заедно с включващи се от време на време други селяни,

хартия и мастило и печатаха книгите, които останалите села търсеха най-

много. Библии: използвайки спомените на всяко село, до което можеха да

стигнат, изследователите от Феникс бяха съставили възможно най-пълната

Библия. Имаше също така и книги със съвети, медицински книги, спомени от

Земята преди войната, списъци с растения, животни, риби и насекоми, които

стават за ядене, с изброени техни предимства и опасности, както и

пропаганда срещу оанкалите.

– Не можем да имаме деца и затова правим всичко това – каза Тейт на Акин,

докато гледаха как търговците се пазарят за ново кану, в което да отнесат

стоката си. – Тези там вече официално са богати. Не че ще има някакво

значение.

– Може ли да видя момичетата?

– Защо не? Хайде.

Тя тръгна бавно и го остави да я следва до къщата на семейство Уилтън,

където бяха настанили момичетата. Мейси и Колина Уилтън бяха успели да

вземат и двете деца при тях със светкавична скорост. Те бяха едната

половина от издателите на Феникс. Сигурно от тях се очакваше в един

момент да отстъпят едното дете на друга двойка, но засега семейството им

наброяваше четирима души.

Момичетата ядяха печени бадеми и хляб от маниока с мед. Колина Уилтън им

сипваше плодова салата в купички.

– Акин – каза тя, когато го видя. – Чудесно. Тези момиченца не говорят

английски. Може би ти ще можеш да говориш с тях.

Момичетата бяха с кафява кожа, гъста черна коса и тъмни очи. Бяха

облечени в нещо като мъжки ризи, прихванати с колан от тънко въже и

скъсени, за да им стават. По-голямото от двете момичета вече бе успяло да

освободи ръцете си от импровизираното облекло. Имаше няколко телесни

пипала по врата и раменете и ограничаването им вероятно беше ослепяващо и

сърбящо мъчение за нея. Малкото момиче имаше сноп пипала на гърлото:

сигурно служеха за защита на нейния саир отвор за дишане. Това

означаваше, че малкият ?, нормално изглеждащ нос е сигурно само украса.

Можеше и да означава, че момичето е способно да диша под вода. Родена от

оанкали, значи, независимо от човешкия ? външен вид. Това беше

необичайно. Ако е родена от оанкали, значи, е тя само от учтивост. Все

още не би могла да знае от какъв пол ще е. Такива деца, ако изобщо имаха

човешки изглеждащи полови органи, най-често приличаха на момичета. Тези

двете вероятно бяха на три и четири години.

– Ще трябва да ходите до градините им и в гората, за да си набавите

достатъчно протеини – каза им Акин на оанкалски. – Опитват се, но никога

не успяват да ни осигурят достатъчно.

Двете момичета слязоха от столовете си и дойдоха при него, за да го

докоснат, вкусят, опознаят. Той се съсредоточи толкова силно върху тях и

опознаването им, че в продължение на няколко минути бе неспособен да

възприема каквото и да било друго.

Бяха роднини – едното родено от човек, другото от оанкали. По-малкото

беше роденото от оанкали и изглеждаше по-андрогенно от двете. То най-

вероятно щеше да стане мъжко в отговор на видимата женственост на

другото. Името му, сигнализира то, беше Шкахт – Каалшкахт ека

Джайтахсокалдактохдж аж Динсо. Беше му роднина. Двамата бяха свързани

чрез Никанж, чиито роднини бяха Каал. Акин с радост предаде на Шкахт

човешката версия на името си, тъй като оанкалската не даваше достатъчно

информация за Никанж. Акин Аяпо Шинг Каалниканжло.

И двете деца вече знаеха, че е роден от човек и че се очаква да стане

мъж. Това го превърна в обект на силно любопитство. Той установи, че

харесва интереса им, и им позволи да го изследват в пълнота.

– …изобщо не са като децата – казваше един от човеците. – Налазили са се

като група кучета.

Кой говореше? Акин се съсредоточи върху стаята и човеците отново. Бяха се

появили още трима. Говореше Неси, жена, която винаги бе гледала на него

като на ценно имущество, но която не го харесваше.

– Ако това е най-лошото, което правят, ще се разберем идеално с тях –

каза Тейт. – Акин, как се казват?

– Шкахт и Амма – каза ? Акин. – Шкахт е по-малкото.

– Що за име е Шкахт? – учуди се Гейб.

Той бе дошъл с Неси и Пилар.

– Оанкалско – каза Акин.

– Защо? Защо са ? дали оанкалско име?

– Трима от родителите ? са оанкали. Както и трима от моите.

Няма да им каже, че Шкахт е родено от оанкали. Нямаше и да позволи на

Шкахт да им го каже. Какво би могло да се случи, ако открият това и

решат, че искат само човешко-роденото дете? Щяха ли да разменят Шкахт в

някой момент, или щяха да я върнат на похитителите ?? Най-добре да ги

остави да вярват, че и Амма, и Шкахт са родени от човек и истински

женски. Трябва и да наложи на себе си да мисли за тях като за такива, за

да не се превърнат мислите му в думи и да го издадат. Вече бе предупредил

децата, че не трябва да изричат точно тази истина. Те все още не

разбираха защо, но се съгласиха.

– Какви езици говорят? – попита Тейт.

– Искат да знаят какви езици говорите – каза им Акин на оанкалски.

– Говорим френски и туи4 – каза Амма. – Човешкият ни баща и неговите

братя са от Франция. Пътували из родината на майка ни, когато войната

започнала. В нейната страна много хора говорели английски, но в родното ?

село хората говорели основно туи.

4 Един от езиците, които се говорят на територията на Гана. – Б. пр.

– Къде е било селото ??

– В Гана. Майка ни е от Гана.

Акин предаде това на Тейт.

– Отново Африка – каза тя. – Сигурно континентът почти не е пострадал.

Чудя се дали оанкалите не са започнали да се заселват там. Мислех, че в

Гана всички говорят английски.

– Попитай ги от кое обменно село са – каза Гейб.

– От Каал – отговори Акин, без да ги пита. След това се обърна към

децата. – Има ли повече от едно село Каал?

– Три са – каза Шкахт. – Ние сме от Каал-Осеи.

– Каал-Осеи – предаде Акин.

Гейб закима.

– Каал…

Той погледна към Тейт, но тя само поклати глава.

– Ако там не говорят английски – каза тя, – значи, сред тях не е никой от

познатите ни.

Той кимна.

– Говори с тях, Акин. Разбери кога са ги откраднали и къде е селото им…

ако знаят. Могат ли да помнят разни работи като теб?

– Всички конструкти помнят.

– Добре. Ще останат с нас, така че, започвай да ги учиш на английски.

– Те са сестри. Много близки. Не трябва да се разделят.

– Така ли? Ще видим.

На Акин това не му хареса. Ще трябва да предупреди Амма и Шкахт да се

разболеят, ако бъдат разделени. Ревът нямаше да свърши работа. Човеците

трябваше да бъдат изплашени, трябваше да бъдат накарани да си мислят, че

може да изгубят едно или две от новите си деца. Сега притежаваха това,

което никога не бяха имали: деца, за които смятаха, че ще могат да се

размножават един ден. След всичко, което бе чувал за бунтовниците, той не

се съмняваше, че някои от тях наистина вярваха, че скоро ще могат да

развъждат нови, обучени от хора и приличащи на човеци деца.

– Хайде да излезем – каза им той. – Още ли сте гладни?

– Да – отговориха двете едновременно.

– Елате. Ще ви покажа къде растат най-добрите работи.

14

На следващия ден сложиха и трите деца в раници и ги понесоха към

планините. Не им позволиха да ходят по пътя. Гейб носеше Акин върху

вързоп с провизии, а Тейт вървеше зад тях, понесла още повече провизии.

Амма се беше качила на гърба на Мейси Уилтън и тайно го вкусваше с едно

от малките си телесни пипала. Тя имаше нормален човешки език, но всяко от

пипалата ? ? вършеше същата работа като дългия сив оанкалски език на

Акин. Пипалата по гърлото на Шкахт ? осигуряваха по-нюансирано усещане за

мирис и вкус от това на Акин и освен това можеше да използва и ръцете си

за вкусване. В косата ? имаше и нежни, тъмни пипала. С тях можеше да

вижда. С очите си – не. Но се беше научила да изглежда, все едно гледа

хората с очите си, да се обръща с лице към тях и да раздвижва тънките си

пипала по главата, когато я мърда, за да не се притесняват хората от

това, че косата ? изглежда, сякаш пълзи сама нагоре и надолу. Трябваше да

внимава много, тъй като човеците по някаква причина обичаха да режат

косите на хората. Режеха своите, бяха подстригвали и Акин. Дори и в Ло

мъжете, най-вече, режеха косите си или караха другите да им ги режат.

Акин не искаше да мисли какво е чувството при отрязани сетивни пипала.

Нищо не би било по-болезнено. Вероятно нищо друго не би накарало оанкали

или конструкт да ужили някого инстинктивно и фатално.

Човеците вървяха цял ден, спирайки само веднъж за почивка и хранене по

обед. Не обсъждаха къде отиват и защо, но се придвижваха бързо, като че

ли се опасяваха от преследвачи.

Бяха група от двайсет души. Въоръжени, въпреки усилията на Тейт, с

четирите пушки на похитителите на Акин. Дамек беше още жив, но не можеше

да ходи. За него се грижеха долу във Феникс. Акин предполагаше, че той

няма идея какво се случва: че оръжието му го няма, че Акин го няма. Това,

за което не знаеше, нямаше как да презира или издаде.

През нощта човеците опънаха палатки и направиха легла от одеяла и клони

или бамбук – от всичко, което бяха намерили. Някои разпънаха хамаци между

дърветата и легнаха да спят извън палатките, понеже нямаше изгледи за

дъжд. Акин помоли да спи на открито с някого и една жена, на име Абира,

направо се протегна от хамака си и го взе при себе си. Изглеждаше

доволна, че той е с нея, въпреки жегата и влажността. Тя беше ниска и

много силна жена, която носеше раница, тежка колкото на почти два пъти

по-едрите от нея мъже, но прегръдката ? бе нежна.

– Имах момченца преди войната – каза тя на оцветения си от странен акцент

английски.

Беше от Израел. Погали набързо главата му – любимата ? милувка – и легна

да спи, оставяйки го сам да намери най-удобната за него позиция.

Амма и Шкахт спяха заедно на леглото си от покрито с бамбук одеяло.

Хората ги ценяха, хранеха, подслоняваха, но не харесваха пипалата им и не

се излагаха доброволно на допира на малките сетивни органи. Амма бе

успяла да вкуси Мейси Уилтън само защото той я носеше на гърба си и

пипалата ? можеха да проникнат през материята на дрехите, които той бе

сложил между нея и кожата си.

Нито един човек не искаше да спи с тях. Дори и в момента Неси Ройбал и

съпругът ? Стансио обсъждаха шепнешком възможността да махнат пипалата на

момичетата, докато са още малки. Акин ги слушаше внимателно, силно

притеснен.

– Ще се научат да се оправят и без грозните малки неща, ако им ги махнем,

докато са съвсем малки – казваше Неси.

– Нямаме нужните упойки – възрази мъжът. – Би било жестоко.

Той беше противоположното на съпругата си: тих, стабилен, любезен. Хората

търпяха Неси заради него. Акин го избягваше, за да избегне и Неси. Но

Неси все успяваше да каже нещо и да го повтори отново и отново, докато

останалите хора не започнеха да го казват… и да го смятат за истина.

– Сега няма да усетят кой знае какво – каза тя. – Толкова са малки… А и

тези дребни, червейоподобни работи още не са станали големи. Сега е най-

доброто време за това.

Стансио не каза нищо.

– Ще се научат да използват човешките си сетива – прошепна Неси. – Ще

видят света през нашите очи и още повече ще заприличат на нас.

– Искаш да им ги отрежем? – попита Стансио. – На тези малки момиченца?

Почти бебета?

– Стига си говорил глупости. Възможно е да се направи. Раните ще

зараснат. А те ще забравят, че някога са имали пипала.

– Може и да пораснат отново.

– Пак ще ги отрежем!

Последва дълго мълчание.

– И така колко пъти, Неси? – попита мъжът накрая. – Колко дълго би

измъчвала деца? Щеше ли да ги измъчваш, ако се бяха родили от твоето

тяло? Ще ги мъчиш ли сега, защото не са?

Не казаха нищо повече. На Акин му се стори, че Неси плака известно време.

Издаваше кратки, нечленоразделни звуци. От Стансио се чуваше само

равномерно дишане. Малко по-късно Акин осъзна, че мъжът е заспал.

15

Цели дни вървяха през гората и изкачваха обраслите хълмове. Но вече беше

станало хладно и Акин и момичетата трябваше да отблъскват опитите на

хората да ги облекат по-топло. Все още имаше достатъчно храна, а телата

им бързо и лесно се приспособиха към промяната в температурата. Акин

продължи да носи късите панталонки, които Пилар Леал бе ушила за него. Не

бе имало достатъчно време, за да бъдат ушити дрехи и за момичетата, и

затова те бяха облечени в дълги парчета плат, увити около кръста и

завързани на гърдите. Това бяха единствените дрехи, които те не махаха и

губеха нарочно.

Акин беше започнал да спи при тях на втората нощ от пътуването. Трябваше

да научат английски възможно най-бързо. Неси правеше очакваното от Акин:

непрекъснато казваше на различни хора по време на тихи, напрегнати

разговори, че пипалата на момичетата трябва да бъдат махнати сега, докато

децата са малки, за да приличат повече на хора и да се научат да разчитат

само на човешките си сетива, и да възприемат света по човешки начин.

Хората се смееха зад гърба ?, но от време на време Акин ги чуваше да

обсъждат пипалата: колко са грозни, колко по-хубави ще са момиченцата без

тях…

– Ще ни режат ли? – попита го Амма, когато ? разказа.

Всичките ? пипала бяха прилепнали към кожата и станали невидими.

– Може да се опитат – каза Акин. – Трябва да им попречим да го направят.

– Как?

Шкахт го докосна с една от малките си сензитивни ръце.

– На кои човеци имаш доверие? – попита.

Макар че беше по-малката от двете, тя напредваше по-бързо в ученето.

– На жената, с която живея. Тейт. Но не и на съпруга. Само на нея. Смятам

да ? кажа истината.

– Може ли наистина да ни помогне?

– Да. А може и да не може. Тя прави… странни неща понякога. Тя… Най-

лошото нещо, което може да направи сега, е да не направи нищо.

– Какво ? има?

– Ами на всички останали? Не си ли забелязала?

– …да. Но не разбирам.

– Нито пък аз. Но това е начинът, по който трябва да живеят. Искат деца и

затова ни купуват. Но това не ни прави техни деца. Те искат да имат свои

собствени. Понякога ни мразят, защото не могат да имат. А понякога ни

мразят, защото сме част от оанкалите, а оанкалите са тези, които не им

позволяват да имат деца.

– Могат да имат много деца, ако престанат да живеят сами и се присъединят

към нас.

– Искат да имат деца така, както е ставало преди войната. Без оанкалите.

– Защо?

– Такъв е техният начин.

Тримата се бяха скупчили един до друг, за да може сензорно петно да

открие сензорно петно, за да могат момичетата да използват сетивните си

пипала, а той – езика си. Почти не осъзнаваха, че вече не водят разговора

си на глас. Акин вече бе научил, че човеците ги смятаха за заспали един

върху друг, когато ги видеха да лежат така.

– Повече няма да има други като тях – каза той, опитвайки се да изпрати

чувствата на самотност и страх, които смяташе, че хората преживяват. –

Техният вид е всичко, което някога са познавали и виждали, и той ще

престане да съществува. Опитват се да ни направят като себе си, но ние

никога няма да бъдем като тях и те го знаят.

Момичетата потрепериха и нарушиха контакта бързо и за съвсем кратко.

Когато го докоснаха отново, беше все едно общуват с него като една

личност.

– Ние сме тях! Ние сме и оанкалите. Знаеш го. Ако можеха да усетят това,

щяха да знаят!

– Ако можеха да го усетят, щяха да са като нас. А те не могат и не са.

Ние сме най-доброто от тях и най-доброто от оанкалите. Но те няма да

съществуват повече заради нас.

– Оанкали Динсо и Тоат няма да съществуват повече.

– Да. Но Акджай ще заминат оттук непроменени. Ако човешко-оанкалските

конструкти не се справят тук или с оанкалите от Тоат, Акджай ще

продължат.

– Само ако намерят други видове, с които да се слеят – усещаше се ясно,

че думите са на Амма.

– Човеците са стигнали до края си – каза Шкахт. – Те бяха несъвършени и

свръхспециализирани. Ако я нямаше войната им, щяха да намерят друг начин

да се самоунищожат.

– Вероятно – съгласи се Акин. – Аз също съм учил за това. И виждам

конфликта в гените им – младата интелигентност, принудена да служи на

древни тенденции към йерархичност. Но… не е трябвало да се

самоунищожават. И със сигурност не е нужно да го правят и сега.

– Способни ли са на друг? – попита Амма.

Всичко, което беше научила, всичко, което ? бяха показали телата на

човешките ? родители, ? казваше, че той говори безсмислици. Не бе живяла

достатъчно дълго с човеци от съпротивата, за да започне да гледа на тях

като на наистина друга група хора.

И все пак трябваше да се научи да разбира. Тя щеше да бъде женска. Един

ден щеше да разказва на децата си за човеците. А сега не знаеше нищо.

Самият той тепърва започваше да научава за тях.

Той заговори напрегнато и с пълна убеденост:

– Трябва да има човешка Акджай! Трябва да има човеци, които не са

принудени да се променят или да измрат… човеци, които да продължат, ако

съюзите Динсо и Тоат се окажат неуспешни.

Амма се раздвижи до него, притеснена: ту го докосваше, ту прекъсваше

контакта, сякаш я болеше от това, че разбира какво казва той, но

любопитството не ? позволява да се отдръпне напълно. Шкахт не мърдаше,

свързана с него посредством нежните пипала на главата ?, и се опитваше да

осъзнае за какво говори той.

– Ти си тук за това – каза тихичко с думи.

Гласът ? го стресна, но той не помръдна. Беше го изрекла на оанкали и

комуникацията ?, също като неговата, предаваше усещането за твърдост и

истина.

Амма се свърза още по-дълбоко с двамата, предавайки им напрежението си.

Тя не разбираше.

– Той е оставен тук – обясни тихо Шкахт. Тя успокои сестра си, изпращайки

? собствената си увереност. – Те искат той да опознае човеците – каза. –

Не биха го изпратили сами при тях, но тъй като той вече е тук и никой не

го наранява, те искат от него да се научи, за да може по-късно да предаде

на тях знанието.

– Ами ние?

– Не знам. Ако дойдат да ни вземат, няма да го оставят тук. А и сигурно

не са знаели къде ще ни продадат… и дали изобщо ще ни продадат. Мисля, че

ще ни оставят да стоим тук, докато не решат да си го вземат обратно… и

докато сме в безопасност.

– Сега не сме в безопасност – прошепна Амма на глас.

– Не. Акин ще говори с Тейт. Ако Тейт не може да ни помогне, ще изчезнем

в някоя от идните нощи.

– Ще избягаме ли?

– Да.

– Човеците ще ни хванат!

– Няма. Ще пътуваме само през нощта, ще се крием през деня, ще тръгнем по

най-близката река, щом сме в безопасност.

– Можеш ли да дишаш под вода? – попита Акин Амма.

– Все още не – отговори тя, – но съм добър плувец. Винаги влизах заедно с

Шкахт във водата. Когато ми станеше трудно, Шкахт помагаше: свързваше се

с мен и започваше да диша и за мен.

Точно както сестрата на Акин щеше да може да му помага. Той се отдръпна,

подсетен за самотата си от тяхното единение. Можеше да говори с тях, да

общува с тях без глас, но никога нямаше да може да установи онази особена

близост с тях, която те имаха помежду си. Скоро щеше да е твърде

възрастен за нея… ако вече не беше. А и какво ли се случваше в този

момент с неговата сестра?

– Не вярвам да са ме оставили нарочно с хората – каза той. – Родителите

ми не биха постъпили така. Човешката ми майка би дошла сама, ако никой

друг не иска.

И двете момичета на мига възстановиха контакта с него.

– Не! – каза Шкахт. – Когато бунтовниците попаднат на сами жени, те ги

задържат. Станахме свидетели на това в едно от селата, в които

похитителите ни се опитаха да ни продадат.

– Какво видяхте?

– Няколко мъже дойдоха в селото. Негови жители, които се връщат от дълго

пътуване. С тях беше и една жена, ръцете ? бяха вързани с въже, въже беше

увито и около врата ?. Мъжете казаха, че са я намерили и им принадлежи.

Тя им крещеше нещо, но никой не говореше езика им. Задържаха я.

– Никой не може да стори това на майка ми – каза Акин. – Тя няма да го

допусне. Пътува сама, когато си поиска.

– Но как ще те намери сама? Вероятно във всяко село от съпротивата, в

което отиде, ще се опитат да я завържат и задържат. Може би ако не успеят

да го направят, ще я наранят или убият с пушките си.

Може би да. Изглежда, се решаваха на подобни постъпки с лекота. Може би

вече я бяха ранили или убили.

Между Амма и Шкахт протече общуване, което той не улови.

– Имаш трима оанкали родители – прошепна Шкахт на глас. – Те знаят повече

за съпротивата от нас. Едва ли биха я пуснали сама, нали? Ако не могат да

я спрат, ще тръгнат с нея, нали?

– да – отговори Акин, без да чувства каквато и да е увереност.

Амма и Шкахт не познаваха Лилит, не знаеха, че понякога тя ставаше

толкова плашеща, че всеки гледаше да стои нас-трана от нея. След това тя

изчезваше за известно време. Кой знае какво може да ? се случи, докато

броди сама из горите?

Момичетата го бяха положили между тях. Със закъснение осъзна, че го

унасят в собствения си покой, че го утешават, че го приспиват, докато

приспиват и себе си.

* * *

Акин се събуди на следващия ден все така нещастен, притеснен за майка си

и жаден за сестра си. Въпреки това отиде при Тейт и я помоли да го поноси

малко, за да могат да си говорят. Тя го вдигна веднага и го занесе до

един малък бързей, откъдето лагерът вземаше водата си.

– Измий се – каза тя, – и да поговорим тук. Не искам хората да ни гледат

как си шушнем.

Той се изми и ? разказа за усилията на Неси да махне пипалата на Амма и

Шкахт.

– Те ще пораснат отново – каза той. – Но докато това стане, Шкахт няма да

може да вижда изобщо и да диша добре. Ще бъде много зле. Възможно е и да

умре. Амма сигурно няма да умре, но ще остане осакатена. Няма да може да

използва което и да е от сетивата си пълноценно. Няма да е способна да

различава дори и познатите ? миризми и вкусове – ще е, като да може да

докосне нещо, но не и да го хване – докато пипалата ? не пораснат

обратно. И ще я боли много, ако ги отрежат – може би също толкова,

колкото теб, ако ти извадят очите.

Тейт седна на едно повалено дърво, без да обръща внимание на гъбите и

насекомите по него.

– Неси някак успява да убеди хората – каза тя.

– Знам – отвърна той. – Затова дойдох при теб.

– Гейб ми спомена нещо за лека операция на момичетата. Сигурен ли си, че

идеята е на Неси?

– Чух я да я обсъжда още първата нощ, след като тръгнахме от Феникс.

– Боже – въздъхна Тейт. – Явно няма да се откаже. Никога не се отказва.

Ако момичетата бяха по-големи, щях с удоволствие да ? дам нож и да ? кажа

да се пробва. – Тя се вторачи в Акин. – И понеже нито една от тях не е

оолои, предполагам, че всичко ще има фатален край. Нали, Акин?

– …да.

– Ами ако момичетата са в безсъзнание?

– Няма значение. Дори и да… Дори и да са наскоро умрели, пипалата им ще

продължат да жилят всеки, който се опита да ги отреже или откъсне.

– Защо не ми каза това, вместо да ми разказваш колко много ще ги боли

момичетата?

– Не исках да те уплаша. Ние не искаме да плашим никого.

– Така ли? Да ти кажа, понякога е добре да плашиш хората. Понякога

страхът е единственото, което им пречи да постъпват глупаво.

– Ще им кажеш ли?

– В известен смисъл. Ще им разкажа една история. Веднъж с Гейб видяхме

какво се случва на човек, ранен от пипала на оанкали. Бяхме още на

кораба. Във Феникс има и други хора, които си спомнят случая, но никой от

тях не е с нас сега. И майка ти беше с нас тогава, Акин, макар че не

смятам да я споменавам.

Акин извърна очи от нея, загледа се в ручея и се замисли дали майка му е

още жива.

– Ей – каза Тейт. – Какво има?

– Трябваше да ме отведеш вкъщи – каза той с огорчение. – Казваш, че

познаваш майка ми. Трябваше да ме върнеш при нея.

Мълчание.

– Шкахт казва, че мъжете в селата на съпротивата връзват жените, когато

ги хванат, и ги държат в плен. Майка ми сигурно знае за това, но то няма

да я спре да ме потърси. Тя няма да им позволи да я пленят, но може да я

застрелят или наръгат.

Още мълчание.

– Трябваше да ме върнеш вкъщи.

Той вече плачеше.

– Знам – прошепна тя. – И съжалявам. Но не мога да те върна вкъщи. Значиш

твърде много за моите хора.

Беше скръстила ръцете си, а пръстите на всяка от тях се бяха вкопчили в

лактите ?. Ръцете ? оформяха греда, подобна на дървените греди, с които

залостваше вратите в дома си. Той пристъпи към нея и постави ръце върху

нейните.

– Няма да ви оставят да ме държите още много – каза ?. – А дори и да го

направят… Дори и да израсна във Феникс, заедно с Амма и Шкахт, пак ще

имате нужда от оолои. А оолои конструкти не съществуват.

– Не знаеш от какво имаме нужда!

Това го изненада. Как може да ? хрумне, че той не знае? Може да ? се иска

той да не знае, но това не променяше факта.

– Знам от момента, в който докоснах сестра си – каза той. – Не можех да

го изрека тогава, но знаех, че с нея представляваме две трети от един

репродуктивен съюз. Знам какво означава това. Знам какво е усещането. Не

знам как се чувстват трима възрастни, когато се съберат за размножаване.

Но знам, че са нужни трима и че един от тях трябва да е оолои. Тялото ми

знае това.

Тя му повярва. Лицето ? го казваше.

– Хайде да се връщаме – каза.

– Ще ми помогнеш ли да се върна вкъщи?

– Не.

– Но защо?

Мълчание.

– Защо?

Той напразно се опитваше да разтвори заключените ? ръце.

– Защото… – Тя изчака, докато той се сети да обърне лице нагоре, за да

срещне погледа ?. – Защото това са моите хора. Лилит направи своя избор,

а аз – моя. Това е нещо, което ти може би никога няма да разбереш. Ти и

момичетата сте надежда за тези хора, а надеждата е нещо, което те не са

имали толкова време, че чак ме е страх да си помисля.

– Но тя не е реална. Ние не можем да направим това, което те искат.

– Ще ти дам един съвет. Това не им го казвай.

Сега не му трябваше да си напомня да гледа към нея с очите си.

– Твоите хора ще дойдат за теб, Акин. Знам, както и ти. Харесвам те, но

не ме бива в самозаблуждаването. Остави хората ми да се надяват, докато

могат. Мълчи. – Тя пое дълбоко въздух. – Ще ме послушаш, нали?

– Вие ме лишихте от сестра ми – каза той. – Пречите ми да имам това,

което имат Амма и Шкахт, и нито го разбирате, нито ви пука за него. Майка

ми може да умре, защото ме държите тук. Ти я познаваш, но не те е грижа

за нея. И ако на теб не ти пука за моите хора, защо аз да мисля за

твоите?

Тя погледна надолу, след това се взря в течащата вода. Изражението ? му

напомняше на изписаното на лицето на майката на Тино, когато попита дали

синът ? е мъртъв.

– Няма причина да го правиш – каза накрая. – Ако бях на твое място, щях

да ни мразя и в червата. – Тя отключи ръцете си и го вдигна и постави на

скута си. – Но ние сме всичко, което имаш сега, хлапе. Не е редно, но е

така.

Тя се изправи с него, прегръщайки го по-силно от нужното, обърна се и

видя Гейб, който идваше към тях.

– Какво има? – попита той.

Малко след това Акин си помисли, че мъжът изглежда леко изплашен. Беше

несигурен, след това облекчен, макар и още някак стресиран: все едно още

можеше да се случи нещо лошо.

– Имаше да ми казва нещо – каза Тейт. – И имаме малко работа.

– Каква работа?

Той взе Акин от нея, докато се връщаха към лагера, и в жеста му имаше

нещо повече от това, просто да я облекчи от товара ?. Акин и преди бе

усещал това странно напрежение у Гейб, но никога не го бе разбирал.

– Трябва да се погрижим малките ни момиченца да бъдат принудени да убият

някого – отговори Тейт.

16

Мястото, от което събираха материали и към което се бяха запътили, беше

един погребан град.

– Разрушен и покрит от оанкалите – разказа Гейб на Акин. – Не са искали

да живеем тук и да си спомняме какви сме били преди.

Акин огледа огромната яма, която събирачите бяха издълбали по време на

дългогодишното им разкопаване на града. Оанкалите не го бяха разрушили

безразсъдно, както вярваше Гейб. Мястото бе „ожънато“. Една от совалките

го беше погълнала частично. Малките кораби се хранеха с каквото намерят.

Нямаше по-бърз начин да унищожиш град от това, да приземиш някоя совалка

на територията му и да я оставиш да се нахрани. Те можеха да обработят

почти всичко, включително и самата почва. Това, което разкопаваха хората

от Феникс, бяха остатъците. Очевидно те им бяха напълно достатъчни.

– Дори не знаем как се е наричало това място – каза с огорчение Гейб.

Наоколо имаше купчини метал, камъни и други материали. Събирачите

връзваха някои от тях с въже от юта, за да може да бъдат носени. Всички

обаче спряха работа, когато видяха групата новодошли. В началото ги

наобиколиха с викове на имена и поздрави, но млъкнаха, щом зърнаха

децата.

Мъже и жени, покрити с пот и мръсотия, се скупчиха около Акин и започнаха

да издават бебешки звуци. Той не ги стресна, като започна да им говори,

въпреки че и двете момичета изпробваха прясно усвоения си английски пред

публиката.

Гейб коленичи, махна раницата си и след това грабна Акин.

– Не му гугукай – каза на една прашна жена събирачка, която вече

протягаше ръце към него. – Той може да говори толкова добре, колкото и

ти… както и да разбира всичко.

– Прекрасен е! – каза жената. – Наш ли е? Дали е…?

– Получихме го след размяна. Изглежда повече човешки от момичетата, но

това вероятно не значи нищо. Той е конструкт. Но не е лошо дете.

Акин погледна към него, улавяйки комплимента: първият, който получаваше

от Гейб. Но Гейб гледаше на другата страна и говореше с някого.

Събирачката взе Акин и го обърна така, че да гледа лицето му.

– Хайде – каза. – Ще ти покажа една страшно голяма дупка в земята. Защо

не говориш като приятелките си? Да не се срамуваш?

– Не мисля – отговори Акин.

Жената изглеждаше изумена, след това се усмихна.

– Добре. Да отидем да разгледаме едно нещо, което май е било камион.

Събирачите бяха изсекли гъста дива растителност, за да изкопаят дупката

си и да разчистят място за посевите си от двете ? страни, но дивите

растения избуяваха пак. Хора с мотики, лопати и мачете се опитваха да

разчистят отново. Сега те разговаряха с новопристигналите човеци или се

запознаваха с Амма и Шкахт. Трима души следваха жената, която носеше

Акин, обсъждайки го и от време на време заговаряйки го.

– Няма пипала – каза едната от тях, докато галеше лицето му. – Толкова

човешки. Толкова красив…

Акин не вярваше, че е красив. Тези хора го харесваха просто защото

изглеждаше като тях. Не се чувстваше некомфортно сред тях обаче. Говореше

си с тях с лекота, изяждаше парченцата храна, които не спираха да му

дават, и приемаше милувките им, макар че не им се наслаждаваше повече

отколкото друг път. Човеците имаха нужда да докосват хора, но не можеха

да го правят по начин, който да носи удоволствие или смисъл. Радваше се

на ръцете и защитата им само когато се чувстваше самотен или изплашен.

Минаха покрай широка бразда, чиито страни бяха обрасли с трева. В центъра

? пълзеше чист поток. Без съмнение имаше дъждовни сезони, в които цялото

речно корито се напълваше, дори преливаше. Влажните и сухите сезони тук

вероятно бяха по-отчетливи, отколкото в гората около Ло. Там валеше

често, независимо от сезона. Акин знаеше за тези работи, защото бе чувал

възрастните да ги обсъждат. Гледката на стопената река не беше нещо

необичайно. Но когато се загледа нагоре, докато го носеха към другия край

на ямата, той видя за първи път извисяващите се над хълмовете снежни

върхове на планините.

– Чакай! – извика Акин, докато събирачката – Сабина беше името ? – го

носеше към къщата от другата страна на дупката. – Чакай да видя.

Тя сякаш бе доволна, че спират за това.

– Вулканични са – каза. – Знаеш ли какво означава това?

– Счупено място в Земята, откъдето се излива гореща течна скала – каза

Акин.

– Браво – каза тя. – Тези планини са изникнали и са се изградили

вследствие на вулканична активност. Един от вулканите изригна миналата

година. Не достатъчно близо, че да ни притесни, но беше вълнуващо. Все

още дими от време на време, въпреки че е покрит със сняг. Харесва ли ти?

– Опасно е – каза той. – Земята тресе ли се?

– Да. Тук не много силно, но там сигурно е било страшно. Мисля, че в

околността му не живеят хора.

– Това е добре. Бих искал да го видя обаче. Искам да отида там някой ден,

за да го разбера.

– Гледай го оттук за най-сигурно.

Тя го понесе към късата линия от къщи, където явно живееха събирачите.

Там имаше една смачкана правоъгълна рамка: вероятно „камионът“ на Сабина.

Изглеждаше неизползваем. Акин нямаше представа какво са правели някога

хората с него, но сега ставаше само за скрап или евентуално за направата

на други неща от него. Беше огромен и от него сигурно щеше да излезе

доста метал. Акин се чудеше как хранещата се совалка го е изпуснала.

– Бих искала да разбера как оанкалите са успели да го смачкат така – каза

една друга жена. – Все едно го е настъпил огромен крак.

Акин не каза нищо. Знаеше, че хората всъщност не искат да им дава

информация, освен ако не са го попитали директно… или са толкова отчаяни,

че не ги интересува откъде идва тя. А информацията за оанкалите

обикновено или ги плашеше, или ги разгневяваше, независимо от източника

?.

Сабина го пусна долу и той разгледа метала от по-близо. Ако беше сам,

щеше да го опита и на вкус. Вместо това влезе в къщата със събирачите.

Постройката беше солидна, но напълно обикновена и небоядисана, а покривът

беше от листове ламарина. Къщата за гости в Ло представляваше много по-

интересна сграда.

Но вътре в тази имаше музей.

Имаше кули от чинии, парченца от бижута, стъкло, метал. Имаше кутии със

стъклени прозорци. Зад прозорците се виждаше само непроницаема, плътна

сивота. Имаше и масивни метални кутии с големи, номерирани колелца на

вратите им. Кръстове като този върху монетата на Гейб – метални кръстове

с метален мъж, увиснал на всеки от тях. Христос на кръста, спомни си

Акин. Имаше и рисунки на Христос, който почуква с кокалчетата на ръката

си по една дървена врата, как разтваря дрехите си, за да разкрие червена

форма, в която се вижда факла. На една рисунка Христос седеше на маса с

много други мъже. Някои от картините сякаш започваха да се движат, когато

Акин ги погледнеше от различни ъгли.

Тейт, която бе стигнала до къщата преди него, взе една от движещите се

картини – една малка, на която Христос седеше на някакъв хълм и говореше

на хората – и я подаде на Акин. Той я разклати леко в ръката си и се

загледа в очевидните движения на Христос, чиято уста се отваряше и

затваряше, докато ръката му се мърдаше нагоре и надолу. Картината, макар

и издраскана, беше твърда и плоска – бе направена от материал, който Акин

не успя да разбере. Опита се да го вкуси и веднага го хвърли силно

надалече, потресен и отвратен.

– Ей! – извика един от събирачите. – Това са ценни неща! – Мъжът вдигна

картината, изгледа яростно първо Акин, след това Тейт. – Защо изобщо

даваш нещо такова на бебе?

Тейт и Сабина бяха дошли веднага, за да видят какво се случва с Акин.

Акин отиде до вратата и се изплю няколко пъти: изхвърляше чиста болка,

докато тялото му се бореше да се справи с нещото, което той така

безразсъдно бе поел. Когато вече имаше силите да говори и разкаже какво

се бе случило, видя, че всички са се вторачили в него. Не искаше

вниманието им, но го бе получил.

– Съжалявам – каза той. – Счупи ли се картинката?

– Какво ти е? – попита Тейт с несъмнена загриженост.

– Сега нищо. Махнах го. Ако бях по-възрастен, щях да се справя с него по-

добре… щях да го обезвредя.

– Картинката… пластмасата… тя ли ти навреди?

– Това, от което е направена. Пластмаса?

– Да.

– Беше така добре покрита с кал, че не усетих отровата, преди да я вкуся.

Кажи на момичетата да не я опитват.

– Няма – казаха едновременно Амма и Шкахт, а Акин се стресна.

Не знаеше кога са дошли.

– После ще ви покажа – каза им на оанкалски.

Те кимнаха.

– Там имаше… повече отрова, събрана плътно на едно място, отколкото

където и да е другаде. Човеците нарочно ли са я направили такава?

– Просто така е била произведена – каза Гейб. – Може би и точно заради

това е още тук. Може би е толкова отровна – или толкова безполезна, че

дори и микробите не биха я изяли. Не е биоразградима – с тази дума щяха

да я определят преди войната.

Акин го изгледа остро. Совалката не беше изяла пластмасата. А тя можеше

да изяде всичко. Може би пластмасата, също като камиона, бе просто

пропусната. Или пък совалката я бе сметнала за безполезна, както бе казал

Гейб.

– Пластмасата убиваше хора преди войната – каза една жена. – Използваше

се в мебелите, облеклото, контейнерите, уредите, почти във всичко. В

някои случаи отровите ? проникваха в храната или водата и причиняваха

рак, а в други, при пожар, горящата пластмаса задушаваше хора до смърт.

Съпругът ми отпреди войната беше пожарникар. От него го знам.

– Това не си го спомням – обади се някой.

– А аз си го спомням – някой друг реагира. – Помня един пожар в къща от

квартала, в който измря цялото семейство заради отровните изпарения от

горящата пластмаса.

– Господи – каза Сабина, – дали изобщо да се опитваме да продаваме такива

неща?

– Можем, да – каза Тейт. – Единственото място, където има толкова много

пластмаса, че да представлява опасност, е това тук. Другите хора имат

нужда от такива работи – картинки и статуйки от едно отминало време,

нещо, което да им напомня какви сме били. Какви сме.

– Защо хората са я използвали толкова много, щом ги е убивала? – попита

Акин.

– Повечето от тях не са знаели колко е опасна – каза Гейб. – А някои от

тези, които са знаели, са изкарвали страшно много пари от продажбата ?,

за да се тревожат за пожари и замърсявания, които са могли да се случат

или не. – Той издаде някакъв звук, който беше почти смях, макар че Акин

не долови веселие в него. – Хората са и това, не забравяй. Хора, които се

тровят един друг, след което бягат от отговорност. В известен смисъл така

се стигна и до войната.

– Тогава… – Акин се поколеба. – Тогава защо не нарисувате нови рисунки и

не направите статуйки от метал или дърво?

– Няма да е същото за тях – каза Шкахт на оанкалски. – Те наистина се

нуждаят от тези стари неща. Нашият човешки баща си взе едно от малките

кръстчета от пътуващ бунтовник. Носеше го непрекъснато на връзка около

врата си.

– Пластмасово ли беше? – попита Акин.

– Метално. Но отпреди войната. Може би дори изровено от тук.

– Независими бунтовници носят от нашите неща във вашето село ли? – попита

Тейт, когато Акин преведе.

– Някои от тях търгуват с нас – каза Акин. – Други остават за малко и

създават деца. Има и такива, които идват само за да откраднат някое дете.

Мълчание. Хората се върнаха към събиране на стоки за размяна, разделиха

се на групи и започнаха да си обменят новини.

Тейт показа на Акин къщата, в която щеше да спи: беше пълна с постелки и

хамаци, отрупана с малки предмети, изровени от събирачите, и се

отличаваше с една огромна, чугунена печка на дърва. Сравнена с нея, тази

в кухнята на Тейт приличаше на детска играчка.

– Стой далече от нея – каза Тейт. – Дори и когато е студено. Даже нека ти

стане навик да не се доближаваш, чу ли?

– Добре. Но никога не бих докоснал случайно нещо горещо. А и вече съм

твърде голям, за да бъда отровен, така че…

– Току-що се натрови!

– Не. Бях невнимателен и се нараних, но нямаше да се разболея или умра.

Като да си удариш пръста на крака или да се спънеш по пътеката. Не

означава, че не можеш да вървиш. Просто, че не внимаваш достатъчно.

– Да. Това може би е добра аналогия, а може и да не е. Но ти стой далече

от печката. Искаш ли нещо за ядене или вече останалите те натъпкаха?

– Ще трябва да отделя част от това, което изядох, за да мога да приема

още малко протеин.

– С нас ли ще ядеш, или предпочиташ да излезеш и да хапнеш листа?

– Предпочитам листата.

Тя се намръщи за миг и след това се засмя.

– Отивай – каза му. – И да внимаваш.

17

Неси Ройбал искаше едно от момичетата. И не се беше отказала от идеята да

махне пипалата и на двете. Беше подновила агитацията си сред събирачите.

През по-голямата част от времето пипалата приличат не на червеи, ами

направо на плужеци, казваше тя. Престъпно е да оставим момичетата да

бъдат измъчвани от тези неща. Момичета, които един ден вероятно ще са

майките на новата човешка раса, трябва да приличат на хора, трябва да

виждат човешки черти, когато погледнат в огледалото…

– Те не са оанкали – чу я Акин да разправя на Абира една нощ. – Това,

което се случи с мъжа, когото познаваха Тейт и Гейб, може да се случи

само с оанкали.

– Неси – каза ? Абира, – ако се приближиш до тези деца с нож в ръка и те

не те довършат, аз ще го направя.

Други бяха по-отворени за идеята. Двойка събирачи с фамилия Сен бързо

възприеха гледната точка на Неси. Акин прекара повечето от третата нощ в

лагера на събирачите легнал в хамака на Абира и заслушан в чуващите се от

съседната къща опити на Неси и Гилбърт и Ан Сен да убедят Йори Шинизу и

Сабина Добровски. Йори, лекарката, явно бе човекът, който се надяваха, че

ще премахне пипалата на момичетата.

– Не само заради начина, по който изглеждат пипалата – каза Гил с тихия

си глас. Всички го наричаха Гил. Говореше нежно като оолои. – Да, грозни

са, но важното е това, което те представляват. Те са извънземни.

Нечовешки. Как момиченцата ще се превърнат в човешки жени, когато самите

им сетивни органи ги издават?

– Ами момчето? – попита Йори. – Той има същите извънземни сетива, но те

са по езика му. Няма как да го махнем.

– Да – каза Ан, която говореше меко като мъжа си.

Изглеждаше и звучеше достатъчно много като него, че да му бъде сестра, но

хората не се женеха за роднините си, а тези двамата имаха брак отпреди

войната. Бяха от място, наречено Швейцария, но войната ги заварила по

време на посещение в друго място – Кения. Били отишли там, за да гледат

огромни прекрасни животни, които сега са изчезнали. В свободното си време

Ан рисуваше картини на животните върху плат, хартия или дърво. Жирафи,

така ги наричаше, лъвове, слонове, гепарди… Вече беше показала на Акин

някои от картините си. Изглежда, го харесваше.

– Не – отново заговори тя. – Но момчето трябва да бъде научено както

всяко друго дете. Не е редно да бъде оставяно да слага всичко в устата

си. Не е редно да бъде оставяно да яде трева и листа като крава. Или да

лиже хората. Тейт казва, че то го нарича вкусване. Но е отвратително.

– Тя му позволява да се отдава на всеки нечовешки импулс – каза Неси. –

Не е имала деца преди. Чух, че в семейството ? се предавало някакво

заболяване и затова не посмяла да роди. Не знае как да се грижи за тях.

– Момчето я обича – каза Йори.

– Защото го глези – отвърна Неси. – Но той е малък. Може да се научи да

обича и други хора.

– Теб ли? – попита Гил.

– Защо не! Имах две деца преди войната. Знам как да ги отглеждам.

– И ние имахме две – каза Ан. – Две момиченца. – Тя се изсмя тихо. –

Шкахт и Амма изобщо не приличат на тях, но бих дала всичко едната да ми

стане дъщеря.

– Със или без пипалата? – попита Сабина.

– Ако Йори се съгласи, бих предпочела да ги махнат.

– Не знам дали бих го направила – каза Йори. – Не вярвам, че Тейт лъже за

това, което е видяла.

– Но това, което е видяла, е било между човек и възрастен оанкали – каза

Ан. – Тези са деца. Почти бебета. И почти хора.

– Изглеждат почти човешки – уточни Сабина. – Не знаем какви са всъщност.

– Деца – каза Ан. – Деца са.

Мълчание.

– Трябва да го направим – каза Неси. – Всеки знае, че трябва. Още не

знаем как да го направим, но, Йори, ти си тази, която трябва да открие.

Ти трябва да ги изследваш. Ти дойде тук с нас, за да се грижиш за

здравето им. Това не значи ли, че трябва и да прекарваш повече време с

тях, за да ги опознаеш?

– Това няма да помогне – отвърна Йори. – Вече знам, че са отровни. Може и

да успея да се предпазя, а може и да не успея. Но… това е козметична

хирургия, Неси. Не е необходима. А и аз не съм хирург. Нужно ли е да

рискуваме здравето на момичетата и моя живот само защото по телата им има

образувания, които не са нищо повече от грозни родилни петна? Освен това

Тейт каза, че пипалата порастват отново. – Тя пое дълбоко въздух. – Не,

няма да го направя. Преди не бях сигурна, но вече съм. Няма да го

направя.

Мълчание. Звуци от движение, от нечии стъпки: малките леки стъпки на

Йори. Звук от отваряне на врата.

– Лека нощ – каза Йори.

Никой не ? пожела лека нощ.

– Не е толкова сложно – каза Неси няколко мига по-късно. – Особено при

Амма. Тя има съвсем малко пипала – осем или десет – и са много дребни.

Всеки би могъл да го направи – с предпазни ръкавици.

– Аз не бих могла – каза Ан. – Не бих могла да използвам нож срещу когото

и да било.

– Аз бих – каза Гил. – Но… само момичетата да не бяха толкова малки.

– Има ли алкохол някъде тук? – попита Неси. – И отвратителното нещо от

маниока, което пият скитниците, ще свърши работа.

– Тук правим и от царевичното уиски – каза Гил. – Винаги има много.

Твърде много даже.

– Значи, даваме от него на момичетата и след това го правим.

– Не знам – каза Сабина. – Толкова са малки. И ако се разболеят…

– Йори ще се погрижи за тях, ако се разболеят. Тя ще се грижи за тях,

независимо че не одобрява това, което сме замислили. А то ще бъде

извършено, както си трябва.

– Но…

– Трябва да бъде направено! Ние трябва да отгледаме човешки деца, а не

извънземни, които дори не разбират нашата гледна точка.

Мълчание.

– Утре, Гил? Можем ли да го свършим утре?

– Ами… не знам…

– Можем да вземем децата, когато са излезли, за да ядат растения. За

известно време никой няма да забележи, че ги няма. Сабина, ти ще вземеш

алкохола, нали?

– Аз…

– Тук имате ли много остри ножове? Трябва да го нап-равим бързо и чисто.

Ще ни трябват и чисти парчета плат за превързване, ръкавици за всички, за

всеки случай, и от антисептика на Йори. Аз ще го взема него. Едва ли ще

има инфекция, но няма да рискуваме.

Тя спря рязко, след което изрече още една дума, непрек-лонно:

– Утре!

Мълчание.

Акин се изправи, успя да се измъкне от хамака. Абира се разбуди, но само

измърмори нещо и заспа отново. Акин тръгна към съседната стая, където

Амма и Шкахт спяха заедно в един хамак. Срещнаха го, когато излизаше от

стаята си. Тримата се свързаха моментално и заговориха без думи.

– Трябва да тръгваме – каза тъжно Шкахт.

– Не – възрази Акин. – Те са малко на брой и не много силни. С нас са

Тейт и Гейб, Йори, Абира, Мейси и Колина. Те ще ни помогнат!

– Те ще ни помогнат утре. Неси ще изчака, ще продължи да убеждава и ще

пробва отново.

– Тейт може да говори със събирачите, както говори с лагера по пътя

насам. Хората ? вярват, когато говори.

– Неси не ? вярваше.

– Напротив. Тя просто иска всичко да става по нейния начин – дори и да е

грешен. А и не е много умна. Тя ме е виждала как вкусвам метал, плът и

дърво, но мисли, че ръкавиците ще защитят ръцете ? от вкусване или

ужилване, когато започне да ви реже.

– Пластмасови ръкавици?

Акин се замисли за момент, изненадан.

– Може и да имат ръкавици, направени от някакъв вид пластмаса. Не съм

виждал толкова мека пластмаса, но може и да съществува такава. Но веднъж

разберете ли пластмасата, тя не може да ви нарани повече.

– Неси вероятно не разбира това. Ти каза, че не е умна. Това я прави по-

опасна. Може би ако другите хора ? попречат да ни оперира, тя ще се ядоса

още повече. Ще иска да ни нарани само за да докаже, че може.

Миг по-късно Акин се съгласи с нея:

– Така е.

– Трябва да тръгваме.

– Искам да дойда с вас!

Мълчание.

Уплашен, Акин се свърза още по-дълбоко с тях:

– Не ме оставяйте тук сам!

Още мълчание. Двете едновременно го прегърнаха нежно и започнаха да го

приспиват. Той осъзна какво правят и в началото им се опълчи гневно, но

разбра, че са прави. Без него имаха шанс. Бяха по-силни, по-големи и

можеха да пътуват по-бързо и по-далече без почивка. Комуникацията помежду

им беше по-бърза и прецизна. Можеха да действат почти като подчинени на

обща нервна система. Само събраните в двойка деца от едно семейство и

зрелите партньори постигаха такава степен на взаимно опознаване. Акин

щеше да им пречи, беше възможно да ги пленят отново заради него. Той

знаеше това, а те усещаха противоречивите му чувства. Знаеха, че разбира.

Затова и нямаше нужда от спор. Той просто трябваше да приеме реалността.

Накрая я прие и ги остави да го унесат в дълбок сън.

18

Спа гол на пода, докато Тейт не го намери на сутринта. Тя го събуди,

вдигайки го, и се изненада, когато той уви ръце около врата ? и отказа да

я пусне. Не се разплака, не каза нищо. Вкуси я, но не за да я изследва.

По-късно той осъзна, че се бе опитал да се превърне в нея, да се свърже с

нея, както би направил с най-близките си брат или сестра. Това бе

невъзможно. Той се стремеше към съюз, който човеците му бяха отнели.

Струваше му се, че това, от което има нужда, е отвъд обсега му, съвсем

малко след последната крачка, която бе неспособен да направи, също както

с майка му.

Както и с всеки. Можеше да знае само толкова, не повече, да почувства

само толкова, не повече, да се сближи само дотук, не повече.

В отчаянието си взе всичко, което можеше. Тя не беше способна да го утеши

или да разбере в каква дълбочина я възприема той. Но можеше, като просто

позволи привързването му, да отклони вниманието му от самия него, от

собственото му нещастие.

С изключение на началното трепване от изненада, Тейт не се опита да го

откъсне от себе си. Той не знаеше какво направи тя. Всичките му сетива

бяха съсредоточени върху световете в клетките на тялото ?. Не знаеше

колко време бе прекарал замръзнал в прегръдката ?, без да мисли, без да

разбира, без да го интересува какво прави тя, стига да не му пречи.

Когато най-накрая се откъсна от нея, установи, че тя е седнала върху една

постелка на пода и се е облегнала на стената. Не беше престанала да го

придържа с ръката си, а нея бе положила върху коленете си. Сега, когато

той се изправи и ориентирa, тя хвана брадичката му с пръсти и обърна

лицето му към себе си.

– Добре ли си? – попита.

– Да.

– Какво имаше?

Той не каза нищо за момент, само огледа стаята.

– Всички са на закуска – каза тя. – Изтърпях си редовната лекция колко

много те глезя, която днес продължи повече от обикновено. Хайде, сега ми

разкажи какво точно се случи.

Тя го сложи до себе си и го погледна в очакване. Очевидно не знаеше, че

момичетата ги няма. Може би никой още не беше забелязал благодарение на

сутрешния навик и на тримата да пасат. Не можеше да ? каже. Амма и Шкахт

трябваше да имат колкото се може повече преднина.

– За мен е твърде късно да се свържа със сестра ми – каза той, без да

лъже. – Мислех си за това снощи. Чувствах се… Самотен не е съвсем точната

дума. Беше по-близо до това… нещо да е умряло.

Всяка дума беше истина. Просто отговорът му не беше пълен. Амма и Шкахт

бяха отключили чувствата му – съюзът между двете, бягството им…

– Къде са момичетата? – попита Тейт.

– Не знам.

– Избягали ли са, Акин?

Той извърна очи. Защо винаги беше толкова трудно да скриеш нещо от нея?

Защо той така силно се стремеше да не я лъже?

– Господи – каза тя и тръгна да става.

– Чакай! – каза Акин. – Щяха да ги оперират тази сут-рин. Неси и

приятелите им се готвеха да ги хванат, докато се хранят, и да ги скрият и

да отрежат сетивните им пипала.

– Да бе!

– Наистина! Чухме ги снощи! Йори не искаше да им помогне, но те щяха да

го направят въпреки това. Щяха да им дадат царевично уиски и…

– Домашнярката ли?

– Какво?

– Смятали са да напият момичетата?

– Не биха могли.

Тейт се намръщи.

– Щяха ли да им дадат домашнярката… уискито?

– Да. Но то нямаше да ги напие. Виждал съм пияни човеци. Не мисля, че

каквото и да изпием ние, ще има такъв ефект върху нас. Телата ни биха

изхвърлили напитката.

– А какъв ефект щеше да има върху момичетата?

– Щеше да ги накара да повръщат и уринират много. Не е силна или

смъртоносна. Вероятно ще я изхвърлят почти непроменена. Но ще пишкат

много.

– Това си е доста силна напитка.

– Имам предвид… имам предвид, че не е смъртоносна отрова. Човеците могат

да я пият, без да умират. Ние можем да я пием, без да я повръщаме, ако я

затворим в част от тялото си, за да ? попречим да ни навреди.

– Значи, няма да им навреди… в случай че Неси ги хване.

– Няма. Но няма да им хареса. А и Неси не ги е хванала.

– Откъде знаеш.

– Чух я. Пита хората къде са момичетата. Никой не ги е виждал. Тя започва

да се притеснява.

Тейт не каза нищо. Вярваше му, разбираше го.

– Нямаше да ? позволим да го направи. Трябваше само да ми кажеш.

– Щеше да я спреш сега – съгласи се той. – Тя щеше да продължи да опитва.

След време хората щяха да започнат да ? вярват. Те правят това, което тя

иска.

Тя поклати глава.

– Не и този път. Твърде много от нас не бяха съгласни с нея за това. Това

са малки момиченца, за бога! Акин, ние можем да пропилеем цели дни в

търсене, но ти би могъл да ги проследиш по-бързо с оанкалските ти слух и

зрение.

– Не.

– Да. О, да! Колко далече, мислиш, ще стигнат момичетата, преди нещо да

им се случи? Те не са много по-големи от теб. Ще умрат там!

– Аз няма да умра. Защо те да умират?

Мълчание. Тя го погледна навъсено.

– Искаш да кажеш, че можеш да стигнеш до къщи от тук?

– Мога, ако никой човек не ме спре.

– И мислиш, че никой няма да спре момичетата?

– Мисля… мисля, че те са изплашени. Достатъчно изплашени, че да жилят.

– Господи.

– Какво би направила, ако някой иска да ти извади очите, а ти имаш пушка?

– Мислех, че новите видове са над тези неща.

– Те са изплашени. Искат само да се приберат у дома. Не искат никой да ги

реже.

– Да. – Тя въздъхна. – Обличай се. Отиваме на закуска. Всеки момент ще се

вдигне врява.

– Не мисля, че ще намерят момичетата.

– Ако казваш истината, надявам се да не ги намерят. Акин? – Той зачака,

знаейки какво ще го попита. – Защо не те взеха с тях?

– Аз съм прекалено малък. – Той се отдалечи от нея, намери панталонките

си в съседната стая и ги обу. – Нямаше да мога да работя с тях така,

както те действат една с друга. Щяха да ги хванат заради мен.

– Искаше ли да тръгнеш с тях?

Мълчание. Ако тя не знаеше, че е искал да тръгне, че е искал да го

направи с цялото си сърце, значи, беше глупава. А тя не беше.

– Чудя се защо, по дяволите, твоите хора не идват за теб – каза тя. –

Знаят по-добре от мен какво те оставят да преживееш.

– През какво те ме оставят? – попита той, изумен.

Тя въздъхна.

– Добре, ние. Каквото и да ти носи това признание. Оанкалите ни принудиха

да станем такива. Ако не се бяха намесили, щяхме да имаме собствени деца.

Щяхме да водим нашия си начин на живот, а те – техния си.

– Някои от вас щяха да ги нападнат – каза Акин тихо. – Според мен щеше да

се наложи някои човеци да ги нападнат.

– Защо?

– Защо човеците се нападат едни други?

Изведнъж отвън долетяха крясъци.

– Така – каза Тейт. – Разбрали са, че момичетата ги няма. Всеки момент ще

нахлуят тук.

Още не беше свършила да говори, когато Мейси Уилтън и Неси Ройбал се

появиха на вратата и започнаха да оглеждат стаята.

– Да си виждала момичетата? – попита Мейси.

Тейт поклати глава.

– Не, не сме излизали.

– А видя ли ги изобщо тази сутрин?

– Не.

– Акин?

– Не.

Щом Тейт беше сметнала, че е най-добре да се лъже, значи, и той щеше да

лъже – макар че все още нито един от двама им не бе започнал с лъжите.

– Чух, че не ти е добре, Акин – каза Неси.

– Сега съм добре.

– От какво ти стана лошо?

Той се вторачи в нея с тихо отвращение и се зачуди какъв отговор би бил

най-безопасен.

Тейт заговори с необичайна нежност:

– Сънувал е сън, който го е разтревожил. Сън за майка му.

Неси вдигна една вежда скептично.

– Не знаех, че сънуват.

Тейт кимна и се усмихна леко.

– А защо да не, Неси? Той е поне толкова човек, колкото си и ти.

Жената направи крачка назад.

– Би трябвало да си навън и да помагаш в търсенето на момичетата! – каза.

– Кой знае какво им се е случило!

– Може би някой е решил да последва съвета ти и да ги хване, за да отреже

сетивните им пипала.

– Моля? – учуди се Мейси.

Беше отишъл в стаята, където спяха той, момичетата и съпругата му. Сега

излезе от нея, забил поглед в Тейт.

– Тя има вулгарно чувство за хумор – каза Неси.

Тейт издаде неясен звук.

– Напоследък нямам никакво чувство за хумор, когато стане дума за нещо,

свързано с теб. – Тейт се обърна към Мейси. – Тя продължаваше да настоява

да ампутират пипалата на момичетата. Не е преставала да говори на

събирачите за това. – Вече гледаше право към Неси: – Хайде, отречи го.

– И защо да не го правя? Ще са по-добре без тях… по-човешки!

– Също толкова по-добре, колкото ще си ти без очи! Хайде да ги потърсим,

Мейси. Моля се на Бог да не са чули нещата, които Неси изрече.

Акин тръгна след нея, удивен. Беше хвърлила вината за бягството на

момичетата точно където трябваше, без да го намесва изобщо. Тя го остави

при един събирач, който си беше контузил коляното, и се включи в

търсенето, все едно беше напълно убедена, че ще намерят момичетата бързо.

19

Не намериха Амма и Шкахт. Момичетата просто изчезнаха – може би бяха

открити от други бунтовници, може би бяха в безопасност в някое обменно

село. Повечето от бунтовниците, изглежда, ги смятаха за мъртви: изядени

от каймани или анаконди, ухапани от отровни змии или насекоми. Идеята, че

толкова малки деца могат сами да стигнат до някое безопасно място, им се

струваше напълно невъзможна.

И повечето бунтовници обвиняваха Неси. Тейт изглеждаше доволна от това.

Акин не го интересуваше. На него му беше достатъчно Неси да го остави на

мира. И тя го направи – но едва след като пусна сред останалите идеята,

че над него трябва да се бди по-зорко. Не беше единствената, която

вярваше в това, но бе единствената, която предложи да не го пускат да

припарва до ямата, да го държат далече от реката, да го вържат навън,

когато всички са твърде заети, за да го наблюдават.

Но той няма да допусне това. Ще жили въжето или веригата, с които го

вържат, докато не ги разложи или разяде, и ще избяга – нагоре към

планината, а не надолу. На високото може и да не го намерят. Вероятно

няма да успее да се прибере в Ло. Сега беше твърде далече от там и между

него и Ло имаше толкова много села на бунтовници, че най-вероятно щяха да

го пленят веднага щом се спусне надолу по възвишенията. Но той няма да

остане с хора, които го връзват.

Не го вързаха. Наблюдаваха го по-внимателно от преди, но изглежда,

връзването и затварянето на хора беше толкова отблъскваща идея за

бунтовниците, колкото и за него.

Неси най-накрая си тръгна с група събирачи, които се прибираха вкъщи:

мъже и жени, понесли богатства на гърбовете си. Взеха две от пушките със

себе си. И новите, и старите събирачи бяха на мнение, че във Феникс

трябва да започнат да правят оръжия. Тейт беше против. Йори беше толкова

против, че заплаши да се премести в друго село на съпротивата. Въпреки

това производство на оръжия щеше да има.

– Трябва да се защитаваме – каза Гейб. – Твърде много от крадците вече са

въоръжени, а Феникс е прекалено богато село. Рано или късно, ще осъзнаят,

че е по-лесно да крадат от нас, отколкото да се занимават с честна

търговия.

В продължение на няколко нощи, след като решението беше взето, Тейт спа

сама с Акин. Понякога изобщо не спеше и на Акин му се искаше да я

успокои, както го бяха успокоявали Амма и Шкахт. Сънят можеше да бъде

прекрасен дар. Но той беше способен да го дари единствено с помощта на

близко, родено от оанкали дете от семейството.

– Крадците ще започнат ли да ви нападат, както нападат нас? – попита я

той една нощ, докато лежаха в хамака.

– Сигурно.

– А защо още не са го сторили?

– Правили са го от време на време… в опити да откраднат метал или жени.

Но Феникс е силен град, в него има много хора, които са готови да се

бият, ако се наложи. Има по-малки и слаби селища, които са по-лесна

плячка.

– В такъв случай оръжията наистина ли са толкова лоша идея?

Тя се опита да погледне към него в мрака. Нямаше как да го види… макар че

той я виждаше ясно.

– Ти как мислиш? – попита го.

– Не знам. Харесвам много от хората във Феникс. И помня какво причиниха

похитителите на Тино. Не беше нужно. Но го направиха. След това обаче,

докато бях с тях, те не изглеждаха истински… Не знам. През повечето време

бяха като мъжете във Феникс.

– Вероятно са от някое място като Феникс – град или село. Писнало им е от

едно безсмислено, безкрайно съществуване и са си избрали друго.

– Безсмислено, защото бунтовниците не могат да имат деца ли?

– Точно. Това е от толкова голямо значение, че едва ли някога ще мога да

ти обясня. Ние не остаряваме. Нямаме деца и това, което правим, не

означава абсолютно нищо.

– А какво би означавало… ако имахте дете като мен?

– Ние имаме дете като теб. Теб.

– Знаеш какво имам предвид.

– Заспивай, Акин.

– Защо оръжията те плашат?

– Правят убиването твърде лесно. Твърде безлично. Знаеш ли какво значи

тази дума?

– Да. Когато не разбирам нещо, ще те питам.

– Така ще се избиваме повече, отколкото сега. Ще се научим да правим по-

добри и по-добри оръжия. Един ден ще нападнем оанкалите и това ще е краят

ни.

– Наистина ще е. Какво искаш да се случи вместо това? – Мълчание. – Знаеш

ли?

– Със сигурност не и изчезване – прошепна тя. – Не и изчезване от какъвто

и да е вид. Докато сме живи, имаме някакъв шанс.

Акин се намръщи, опитвайки се да разбере.

– Ако ти имаше деца от Гейб по стария начин, по вашия предвоенен начин,

това щеше ли да означава, че сте на изчезване?

– Щеше да означава точно обратното. Децата ни щяха да са човеци като нас.

– И аз съм човек като вас… и оанкали като Ахажас и Дичаан.

– Не разбираш.

– Опитвам се.

– Наистина ли? – Тя докосна лицето му. – Защо?

– Трябва. Това също е част от мен. Също ме засяга.

– Не съвсем.

Изведнъж той се разгневи. Мразеше нежната ? снизходителност.

– Тогава защо съм тук? Защо ти си тук? Ти и Гейб би трябвало да сте долу

във Феникс, ако това не ме засягаше. А аз щях да съм в Ло. Оанкалите и

хората са направили това, на което преди са били способни само мъжете и

жените от човеците. Те са създали мен и Амма, и Шкахт и са също толкова

на изчезване, колкото щеше да си ти, ако имаше деца от Гейб!

Тя се извърна леко – обърна му гръб, доколкото можеше в хамака.

– Заспивай, Акин.

Но той не заспа. Беше негов ред да лежи буден и да мис-ли. Той разбираше

повече, отколкото тя допускаше. Спомни си за разговора си с Амма и Шкахт

за това, как на човеците трябва да им бъде позволено да създадат своя

Акджай група, своя преграда срещу бедствия и истинско унищожение. Защо

това трябваше да е толкова трудно? Съществуваха, поне според Лилит, части

суша, оградени от огромни количества вода.

Човеците можеха да бъдат изолирани, а способността им да се размножават

по техния си начин – възстановена. Но тогава какво щеше да се случи, след

като конструктите се разпръснеха из звездите и оставеха от Земята само

една оголена руина? Надеждите на Тейт бяха напразни.

Или?

Кой сред оанкалите говореше в защита на интереса на хората от

съпротивата? Кой сред тях се бе замислил, че може би не е достатъчно да

позволят на човеците да избират между съюз с оанкалите и стерилен живот

без тях? Хората в обменните села говореха за това, но те бяха така

несъвършени, толкова генетично противоречиви, че често никой не ги

слушаше.

Той нямаше техните несъвършенства. Беше създаден в тялото на оолои. Беше

достатъчно оанкали, за да го чуят останалите оанкали, и достатъчно човек,

за да знае, че отношението към бунтовниците е жестоко и снизходително.

И въпреки това не бе успял да накара Амма и Шкахт да разберат. Все още не

знаеше достатъчно. Хората от съпротивата тук щяха да му помогнат да научи

още.

20

Акин живя с жителите на Феникс повече от година. Изкара по-голямата част

от времето във възвишенията, наблюдавайки събирачите и помагайки им,

когато те му позволяваха. Един от мъжете го уреди да чисти малки

декоративни предмети – бижута, фигурки, миниатюрни бутилчици, бурканчета,

прибори за хранене. Той знаеше, че са му дали работа само за да го държат

под око, но дейността му доставяше удоволствие. Вкусваше всичко преди и

след почистване. Често откриваше останки от хора, затворени в контейнери.

Това бяха кичури коса, късчета кожа, парченца нокти. От някои от тях

събра човешки генетични образци, които оолоите можеха да пресъздадат, ако

някога им потрябва човешко генетично разнообразие. Само оолои можеше да

му каже какво би свършило работа и какво – не. Той запомняше всичко, за

да го предаде на Никанж един ден.

Веднъж Сабина го хвана да опитва на вкус вътрешността на малка бутилка.

Опита се да я грабне от него. За щастие, той успя да избегне ръцете ? и

да отдръпне тънките търсещи влакънца на езика си, преди да ги е

разкъсала. Тя трябваше да си замине за Феникс, когато групата ? си

тръгна. Беше свършила предостатъчно от това, което наричаше „ровене в

мръсотията“, но бе останала. Акин вярваше, че бе останала заради него.

Той не беше забравил, че тя бе готова да вземе участие в отрязването на

пипалата на Амма и Шкахт. Но поне изглеждаше по-умна от Неси, по-способна

и по-склонна да се учи.

– Как се наричаше това нещо? – попита я той, щом опасността от това, да

го нарани, бе отминала.

– Бутилка с парфюм. Да не съм те видяла да я слагаш в устата си.

– Къде отиваш? – попита той.

– Какво?

– Ако имаш време, ще ти кажа защо слагам неща в устата си.

– Всички деца го правят – и понякога се отравят.

– Аз трябва да слагам неща в устата си, за да ги разбера. И трябва да се

опитвам да ги разбирам. Да не се опитвам, ще е като да имам ръце и очи,

но те да са винаги вързани и затворени. Ще съм… побъркан.

– О, но…

– Освен това вече съм твърде голям, за да се отровя. Бих могъл да изпия

течността, която е била в тази бутилка, без да ми стане нищо.

Съдържанието ? ще премине през мен бързо, без почти да се променя, защото

не е много опасно. А ако е много опасно, тялото ми или ще промени

структурата му и ще го неутрализира, или… ще го ограничи в нещо като

запечатана бутилка от плът, докато не го изхвърли. Разбираш ли?

– Аз… разбирам какво казваше, но не съм убедена, че ти вярвам.

– Много е важно да разбереш. Особено ти.

– Защо?

– Защото преди миг ти за малко щеше да ме нараниш сериозно. Можеше да ми

нанесеш по-големи вреди, отколкото която и да е отрова. И да ме

предизвикаш да те ужиля. А ако го бях направил, щеше да умреш. Ето защо.

Тя се беше дръпнала от него. Изражението ? леко се промени.

– Винаги изглеждаш толкова нормално, че… понякога забравям.

– Не забравяй. Но недей и да ме мразиш. Не съм ужилвал никого досега и

никога не искам да го правя. – Сега в очите ? се четеше по-малко

предпазливост. – Помогни ми да се науча – каза ?. – Искам да познавам по-

добре човешката част от мен.

– На какво мога да те науча?

Той се усмихна.

– Кажи ми защо човешките деца слагат всичко в устата. Никога не съм

знаел.

21

Превърна всички тях в свои учители. Само на Тейт сподели какво

възнамерява да направи. След като го изслуша, тя го изгледа и поклати

тъжно глава.

– Давай – каза. – Научи всичко за нас. Не може да ни навреди. Но след

това мисля, че ще ти се наложи да научиш и още някои неща за оанкалите.

Това го безпокоеше. Никой друг бунтовник не би могъл да го накара да се

притеснява за оанкалите. Но Тейт беше почти роднина. Щеше да е роднина по

линия на оолои, ако беше останала с Кахгаят и партньорите му. Той я

чувстваше почти като такава сега. Имаше ? доверие. И въпреки това не

можеше да се откаже от убеждението си, че един ден ще може да говори в

защита на бунтовниците.

– Да им кажа ли, че трябва да има човеци Акджай? – попита я той. – Ще

искате ли да започнете отначало, изолирани някъде далече от тук?

Той не можеше да си представи къде точно, но щеше да е все някъде!

– Ако е място, на което е възможно да живеем, и ако можем да имаме деца.

– Тя си пое въздух, облиза устните си. – Бихме направили всичко за това.

Всичко.

В гласа ? имаше сила, която той долавяше за първи път. Имаше и нещо

друго. Той се намръщи.

– Ти би ли отишла на такова място?

Беше дошла, за да го наблюдава как разчиства парче цветна мозайка:

квадрат от шарени парченца, подредени така, че да образуват червено цвете

на син фон.

– Красиво е – каза Тейт нежно. – Преди щях да кажа, че е евтин боклук.

Сега ми се струва хубаво.

– Би ли заминала? – попита Акин отново.

Тя се обърна и си тръгна.

22

Гейб го откъсна за малко от вкусването и почистването – заведе го

нависоко в хълмовете, откъдето огромните планини в далечината се виждаха

по-ясно. Една от тях изхвърляше дим и пара в синьото небе и това някак я

правеше още по-красива: пътека към недрата на Земята. Дишащо място. Нещо

като пресечка, в която се срещаха необятни сегменти от земната кора.

Наблюдавайки исполинския вулкан, Акин започваше да разбира малко по-добре

как функционира Земята… как ще работи, до момента, в който заминаващите

си Динсо групи не я разбият на парчета и не ги разпределят помежду си.

Акин подбра онези ядливи растения, които смяташе, че ще се харесат най-

много на Гейб, и му ги показа. В замяна Гейб му разказа за място,

наречено Ню Йорк, и какво е да израснеш в него. Гейб говори повече от

всякога: разказа му и за актьорското майсторство, което Акин изобщо не

разбра в началото.

Гейб е бил актьор. Хората му давали пари и стоки, за да се преструва на

някой друг и за да участва в разиграването на история, измислена от

някого.

– Майка ти не ти ли е разказвала истории? – той попита Акин.

– Разказвала ми е – каза Акин. – Но всички са били истина.

– Никога ли не ти е разказвала за трите мечки?

– Какво е мечка?

Гейб го погледна първо ядосано, след това примирено.

– Още забравям понякога – каза. – Мечката е просто още едно по-голямо и

изчезнало животно. Забрави.

Онази нощ, в един малък, полуразрушен каменен заслон и пред лагерния

огън, Гейб се превърна в друг човек за Акин. Стана стар мъж. Акин никога

не бе виждал старец. Повечето от преживелите войната стари хора живееха

на кораба. Най-възрастните от тях сигурно вече бяха мъртви. Оанкалите не

бяха успели да удължат живота им с повече от няколко години, но се

опитваха да поддържат телата им здрави и лишени от болка, колкото е

възможно по-дълго.

Гейб се превърна в старец. Гласът му натежа и стана по-плътен. Тялото му

също изглеждаше по-тежко и болезнено изтощено, превито, но и някак

невъзможно да бъде прекършено. Той беше мъж, чиито дъщери го бяха

предали. Беше с всичкия си, а след малко – оглупял. Беше ужасяващ. Изцяло

друг човек. На Акин му се прииска да избяга в мрака.

Но седеше неподвижно, омагьосан. Не можеше да разбере много от това,

което Гейб казваше, макар че звучеше като нещо на английски. Но по

някакъв начин усети това, което Гейб, изглежда, искаше да го накара да

почувства. Изненада, гняв, предателство, пълно объркване, отчаяние,

лудост…

Представлението приключи и Гейб отново беше Гейб. Извърна лице нагоре и

се засмя силно.

– Исусе – каза. – „Крал Лир“ пред едно тригодишно. По дяволите. Но беше

страхотно. Толкова време е минало. Нямах идея, че помня всичко това.

– Не го ли правиш пред хората във Феникс? – попита Акин плахо.

– Не. Никога не съм. Не ме питай защо. Не знам. Сега се занимавам със

земеделие или събирам метал. Изравям боклуци от миналото и ги превръщам в

неща, които хората от настоящето могат да използват. Това правя.

– Хареса ми играта. Отначало ме изплаши и не можех да разбера почти нищо,

но… То е като това, което правим ние… конструктите и оанкалите. Същото е,

както когато се докосваме и разговаряме чрез емоции и натиск. Понякога ти

се налага да си припомниш някое чувство, което не си изпитвал от отдавна,

и да го събудиш отново, за да го предадеш на някой друг, или пък да

използваш емоцията ти спрямо нещо, за да помогнеш на другия да разбере

нещо друго.

– Това ли правите?

– Да. Не можем да го прилагаме много добре с човеци. Оолоите могат, но

мъжките и женските индивиди – не.

Той въздъхна и се излегна по гръб.

Бяха разчистили част от растителността и отломъците от каменния под на

заслона и можеха да легнат удобно и да се завият в одеялата си.

– Какво е било това място? – попита Акин, загледан в звездите над

постройката без покрив.

Единствено надвисналата част на хълма можеше да им осигури защита, ако

започнеше да вали през нощта.

– Не знам – каза Гейб. – Може да е било селска къща. Но предполагам, че е

още по-старо. Мисля, че е старо индианско жилище. Вероятно на инките или

на някой близък до тях народ.

– Кои са били те?

– Ниски кафяви хора. Сигурно са изглеждали малко като родителите на Тино.

Малко като теб може би. Живели са тук в продължение на хиляди години,

след това дошли хората, които изглеждат като мен и Тейт.

– Ти и Тейт не си приличате.

– Не. Но и двамата произхождаме от европейците. Индианците произхождат от

азиатците. Инките са тези, за които всеки се сеща, когато си мисли за

тази част от света, но е имало много различни групи индианци. Да ти кажа,

май не сме чак толкова нависоко в планината, че да попадаме на останки от

инките. Но това място си е страшно старо. – Той разтегли устните си в

усмивка. – Старо и човешко.

Вървяха много дни, изследвайки, откривайки други обиталища в руини,

описвайки огромен кръг обратно до лагера на събирачите. Акин нито веднъж

не попита защо Гейб го взе на дългото пътешествие. Гейб никога не се

впусна в обяснения. Изглеждаше доволен, че Акин настоява да ходи през

повечето време и рядко изостава. С готовност опитваше на вкус растенията,

които Акин му препоръчваше, и някои от тях му харесваха достатъчно много,

че да си събере стръкчета, семена, стъбла или грудки за лагера. Акин го

насочваше и в това.

– Какво мога да взема, което ще вирее? – питаше го Гейб.

Не можеше и да си представи колко много това радваше Акин. Това, което

той и Гейб правеха, беше нещо, което оанкалите вършеха постоянно:

събираха живот, пътуваха и присъединяваха нов живот към корабите си, към

вече огром-ната си колекция от живи същества, към себе си.

Той изучаваше всяко растение внимателно и казваше на Гейб какво трябва да

направи, за да го съхрани живо. Автоматично оставяше в себе си спомен за

генетичния модел или няколко латентни клетки от всяка проба. Оолоите

можеха да създадат копия на живия организъм от тях. Оолоите обичаха да

имат клетки или спомени от няколко различни индивида от един вид. Що се

отнася до човеците, Акин видя, че Гейб взема семена, когато имаше такива.

Семената можеше да бъдат пренасяни в листо или в парче плат, вързано с

трева. И щяха да поникнат. Акин щеше да се погрижи за това. Дори и без

помощта на оолои, той можеше да вкуси едно растение и да разчете

потребностите му. Когато нуждите му бъдеха задоволени, то щеше да избуи.

– Май не съм те виждал по-щастлив – отбеляза Гейб, докато приближаваха

събираческия лагер.

Акин се ухили, но не каза нищо. На Гейб не би му харесало да узнае, че

Акин събира информация за Никанж. Беше достатъчно да му се покаже, че е

зарадвал Акин страшно много. Гейб не отвърна на усмивката, но само защото

положи явни усилия да не го направи.

Когато няколко дни по-късно стигнаха лагера, Гейб срещна Тейт без следа

от особената тревожност, която често демонстрираше, когато не я беше

виждал дълго време.

23

Десет дни след завръщането на Акин и Гейб, на мястото за разкопки дойде

нова смяна събирачи. Оанкалите пристигнаха, докато и новата, и старата

смяна бяха все още в лагера.

Никой не ги видя. Нямаше врява сред хората. Акин беше зает с почистването

на една малка украсена кристална ваза, когато усети мириса на оанкали.

Той внимателно постави вазата в облицована с плат дървена кутия: кутия,

която използваха специално за деликатни и особено красиви находки. Акин

не беше чупил нито една от тях. Нямаше нужда и сега да го прави.

Как да постъпи? Ако човеците видят оанкалите, може да има сблъсъци.

Човеците можеха толкова лесно да провокират смъртоносно ужилване от

страна на оанкалите. Какво да прави?

Той забеляза Тейт и я извика. Тя копаеше много внимателно около нещо

голямо и очевидно крехко. Използваше инструмент, който приличаше на дълъг

тънък нож, и четка, направена от клонки. Не му обърна внимание.

Той отиде бързо при нея, облекчен, че наоколо няма никого.

– Трябва да тръгвам – прошепна. – Те са тук.

Тя за малко да забие ножа в ръката си.

– Къде?

– Натам.

Той погледна на изток, без да сочи.

– Естествено.

– Изведи ме оттук. Хората ще забележат, ако се отдалеча от лагера сам.

– Аз ли? Не!

– Ако не го направиш, някой може да загуби живота си!

– Ако го направя, този някой може да съм аз!

– Тейт. – Тя го погледна. – Знаеш, че няма да те наранят. Знаеш. Помогни

ми. Опитвам се да спася твоите хора.

В очите ? се четеше такава силна враждебност, че той залитна назад. Тя го

грабна внезапно, вдигна го и тръгна на изток.

– Пусни ме – каза ?. – Остави ме да вървя.

– Млъквай! – отвърна му. – Само ми кажи, когато ги наближа.

Той осъзна със закъснение, че тя бе ужасена. Едва ли се страхуваше да не

я убият. Тя познаваше твърде добре оанкалите, за да го мисли. Какво беше

тогава?

– Съжалявам – прошепна той. – Само теб се осмелих да помоля. Всичко ще е

наред.

Тя си пое въздух, пусна го на земята и го хвана за ръка.

– Няма да е наред – каза. – Но ти не си виновен.

Минаха от другата страна на едно възвишение и се скриха от погледите в

лагера. Там ги чакаха няколко оанкали и двама души. Единият от човеците

беше Лилит. Другият… приличаше на Тино.

– О, Исусе Христе! – прошепна Тейт, щом зърна оанкалите.

Тя замръзна на място. Акин помисли, че може да се обърне и да избяга, но

тя някак успя да не помръдне изобщо. Акин искаше да отиде при семейството

си, но и той остана неподвижен. Не искаше да оставя Тейт сама и ужасена.

Лилит дойде при тях. Придвижи се толкова бързо, че преди той да има време

да реагира, тя вече се беше спряла до него, вече се бе навела и го бе

вдигнала в ръцете си, и сега го прегръщаше толкова силно, че чак го

болеше.

Не бе издала и звук. Остави Акин да вкуси врата ? и да усети абсолютната

сигурност, идваща от плът, позната му като собствената му.

– Чаках те толкова дълго – прошепна той накрая.

– Търсих те толкова дълго – каза тя с глас, който почти не звучеше като

нейния. Целуна лицето му, погали го по главата и най-накрая отпусна

прегръдката си. – Тригодишен – каза. – Толкова си голям. Не спирах да си

мисля как си ме забравил… но знаех, че няма как да стане така. Знаех, че

няма как.

Той се засмя на невъзможната идея да я забрави и я погледна, за да види

дали плаче. Не плачеше. Разглеждаше го – дланите и ръцете му, краката му…

Един вик накара и двамата да погледнат нагоре. Тейт и другият човек

стояха един срещу друг. Звукът беше името на Тино, извикано от Тейт.

Тино ? се усмихваше неуверено. Не проговори, докато тя не го хвана за

ръка и попита:

– Не ме ли позна? Тино?

Акин видя изражението на Тино и разбра, че той не я разпознава. Той беше

жив, но му имаше нещо.

– Съжалявам – каза Тино. – Имах травма на главата. Помня голяма част от

миналото си, но… някои спомени все още не са се завърнали напълно.

Тейт погледна към Лилит. Лилит отвърна на погледа, без следа от

приветливост в очите.

– Опитали са се да го убият, когато са откраднали Акин – каза. – Главата

му беше смазана, а черепът така натрошен, че едва оживя.

– Акин каза, че е мъртъв.

– Имал е сериозни основания да мисли така. – Тя направи пауза. – Струваше

ли си да отнемате живота му, за да имате сина ми?

– Не беше тя – каза Акин бързо. – Тя ми е приятел. Мъжете, които ме

откраднаха, се опитаха да ме продадат на много места, преди… преди във

Феникс да поискат да ме купят.

– Повечето от похитителите му са мъртви – каза Тейт. – Единственият

оцелял е парализиран. Сбиха се с нас. – Тя хвърли поглед на Тино. –

Повярвай ми, ти и Тино сте отмъстени.

Оанкалите започнаха да си говорят беззвучно в момента, в който чуха това.

Акин видя оанкалските си родители сред тях и му се прииска да отиде при

тях, но искаше също така да отиде и при Тино, да го накара да си спомни

за него, да го накара да бъде Тино отново.

– Тейт? – каза Тино, взирайки се в нея. – Ти ли…? Ти…?

– Аз съм – отговори му тя бързо. – Тейт Риналди. Изкара половината си

детство в дома ми. Тейт и Гейб. Спомняш ли си?

– Донякъде. – Той се замисли. – Ти ми помогна. Тъкмо си тръгвах от Феникс

и ти ми каза… каза ми как да стигна до Ло.

Лилит изглеждаше изненадана.

– Така ли е? – попита тя Тейт.

– Мислех, че в Ло ще е в безопасност.

– Трябваше да е. – Лилит пое дълбоко дъх. – Не бяхме имали похитители от

години. Бяхме се отпуснали.

Ахажас, Дичаан и Никанж се отделиха от останалите оанкали и се

присъединиха към човешката група. Акин не издържа. Протегна ръце към

Дичаан и Дичаан го вдигна и задържа в прегръдката си за няколко минути,

пълни с облекчение, припознаване и радост. Той не чуваше какво си говорят

хората, докато двамата с Дичаан бяха вплетени един в друг посредством

всички сетивни пипала на Дичаан, които можеха да го достигнат, и езика на

Акин. Акин научи как Дичаан е намерил Тино и се е борил за живота му,

след което се е прибрал вкъщи и е разбрал, че съвсем скоро ще се роди

детето на Ахажас. Семейството не било способно да търси. Другите тръгнали

да го издирват. В началото.

– Защо ме оставихте толкова дълго сред тях? За да ги изуча ли? – попита

Акин без думи.

Свободните пипала на Дичаан започнаха да шумолят от притеснение.

– Имаше консенсус – каза той. – Всички освен нас сметнаха, че така е най-

добре. Досега не сме оставали сами по този начин. Другите бяха

изненадани, че не приемаме общата воля, но грешаха. Дори самото им

желание да те изложат на риск беше грешка!

– Другото дете?

Мълчание. Тъга.

– То те помни като нещо, което е тук, а после го няма. Никанж те

поддържаше в мислите му за известно време, а ние те търсехме. Започнахме

да търсим в момента, в който вече можехме да оставим детето. Никой не

искаше да ни помогне досега.

– А защо сега? – попита Акин.

– Хората смятат, че си научил достатъчно. И осъзнаха, че са те лишили от

новото дете.

– Вече… е твърде късно за свързване.

Той знаеше, че е така.

– Да.

– Тук имаше две сестри конструкти.

– Знаем. Те са добре.

– Видях какво споделят двете, какво значи за тях. – Той спря за момент,

докато си спомняше с желание. – Никога няма да имам това.

Без да го осъзнава, започна да плаче.

– Акин, ще имаш нещо много подобно, когато намериш партньор. А дотогава

имаш нас.

Самият Дичаан знаеше колко малко е това. Щяха да минат дълги години,

преди Акин да е достатъчно възрастен, че да се размножава. А и

свързването с родители беше различно от това с брат или сестра. Нищо,

което бе докосвал някога, не бе толкова сладко, колкото това свързване.

Дичаан го подаде на Никанж, а Никанж извлече от него цялата информация,

която беше събрал за растения и животни, за ямата на събирачите. Оолоите

можеха да получават такава информация със светкавична скорост. Тяхна

работа бе да поемат и асимилират събраното от другите. Те сравняваха

познати форми на живот с такива, които са живели преди или биха могли да

съществуват. Улавяха промените и откриваха нови видове, които можеше да

бъдат разбрани, смесени и използвани според нуждата от тях. Мъжките и

женските отиваха при оолоитата си със складираната от тях биологична

информация. Оолоите вземаха тази информация и даваха силно удоволствие в

замяна. Вземането и даването бяха един и същи жест.

Акин бе изпитвал леки форми на този обмен с Никанж през целия си живот,

но сегашното преживяване го накара да осъзнае колко малко е знаел досега

за това, какво може да вземе и да ти даде едно оолои. Вплетен в Никанж,

той забрави за известно време болката от отреченото му свързване с новото

дете. Когато отново бе способен да мисли, той разбра защо хората ценяха

оолоите. Мъжките и женските не събираха информация само за да доставят

удоволствие на оолоито и да получат такова от него. Те я събираха, защото

имаха нужда да го правят и самата дейност им носеше удоволствие.

И все пак те знаеха, че в един момент оолоито трябва да вземе

информацията и да я координира така, че да може да бъде използвана от

всички. В един момент оолоито трябва да им даде усещането, което

единствено оолои може да даде. Дори човеците се поддаваха на тази

съблазън. Те не можеха целенасочено да събират специфичната биологична

информация, която оолоито търсеше, но можеха да споделят с оолоито какво

са яли, вдишали или поели през кожата си наскоро. Можеха да споделят

всички промени, настъпили в тялото им след последния им контакт с

оолоито. Не разбираха какво дават на оолоито. Но знаеха какво им дава то.

Акин разбираше точно какво дава на Никанж. И за първи път започна да

разбира какво му дава оолоито в замяна. Това нещо не би могло да заеме

мястото на една постоянна близост, каквато имаха Амма и Шкахт. Нищо не би

могло. Но то пък беше по-силно от всичко, което той познаваше в опита си.

В него имаше облекчение за болката му и намек за излекуване в далечното

му зряло бъдеще.

По някое време по-късно Акин отново започна да усеща присъствието на

тримата човеци. Те седяха на земята и си говореха. На хълма зад тях, на

възвишението, което ги скриваше от събираческия лагер, бе застанал Гейб.

Очевидно нито един от човеците не го беше забелязал още. Но оанкалите със

сигурност знаеха, че е там. Той гледаше Тейт, без съмнение съсредоточен

върху жълтата ? коса.

– Не казвай нищо – каза му без думи Никанж. – Остави ги да говорят.

– Той ? е партньор – прошепна Акин на глас. – Страхува се, че тя ще дойде

с нас и ще го напусне.

– Да.

– Пусни ме да отида и да го доведа.

– Не, Акин.

– Той е приятел. Разведе ме из хълмовете. Благодарение на него имах

толкова информация за теб.

– Той е бунтовник. Няма да му дам възможност да те използва като

заложник. Не осъзнаваш колко си ценен.

– Той не би го направил.

– Ами ако просто те грабне, изтича от другата страна на хълма и извика

приятелите си? В лагера има оръжия, нали?

Мълчание. Гейб би могъл да постъпи така, ако си помис-ли, че губи

едновременно и Акин, и Тейт. Би могъл. Точно както бащата на Тино бе

събрал приятелите си и убил толкова много хора, въпреки убеждението си,

че нищо, което ще направи, не би върнало Тино, нито дори би го отмъстило

както трябва.

– Ела с нас! – казваше Лилит. – Харесваш децата, нали? Ще имаш свои. Ще

ги научиш на всичко, което знаеш за Земята от миналото.

– Преди не говореше така – каза Тейт тихо.

Лилит кимна.

– Мислех, че вие, бунтовниците, ще откриете отговор. Надявах се на това.

Но, господи, единственият ви отговор засега е да крадете децата ни.

Същите тези деца, които не искате да имате, защото се смятате за

прекалено съвършени. Какъв смисъл има в това?

– Мислехме… мислехме, че те ще могат да имат деца без оолои.

Лилит пое дълбоко дъх.

– Никой не го прави без оолои. Те са се погрижили за това.

– Не мога да се върна при тях.

– Не е зле – каза Тино. – Различно е от това, което очаквах.

– Знам какво е! Знам много добре. Както и Гейб. И не мисля, че каквото и

да кажа, ще го убеди да се подложи на това отново.

– Викни го – каза Лилит. – Той е там, на хълма.

Тейт погледна нагоре, видя Гейб. Стана.

– Трябва да тръгвам.

– Тейт! – извика Лилит настоятелно.

Тейт се обърна.

– Доведи го при нас. Нека да поговорим. Нищо лошо няма да се случи.

Но Тейт не искаше. Акин виждаше, че тя няма да го доведе.

– Тейт – викна ? той. – Тя го погледна, след това бързо извърна очи. – Ще

направя това, което обещах – каза ?. – Аз не забравям нищо.

Тя дойде при него и го целуна. Не изглеждаше притеснена от факта, че

Никанж още го държеше.

– Ако поискаш – каза Никанж, – родителите ми ще слязат от кораба. Те не

са си намерили други човешки партньори.

Тя изгледа Никанж, но не му каза нищо. Изкачи хълма и тръгна надолу от

другата страна, без дори да се спре и да каже дума на Гейб. Той я

последва и двамата изчезнаха зад хълма.