Ритматистът

15

Джоел претича през кампуса към кабинета на професор Фич. Почука на вратата, но не получи отговор. Затова завъртя дръжката и откри, че е отключено.

Отвори вратата.

— Един момент! — провикна се Фич. Професорът стоеше до писалището си и припряно събираше документи, пособия за писане и книги. Изглеждаше по-изнурен от обичайното, косите му стърчаха и връзката му беше изкривена.

— Професоре? — обади се Джоел.

— А, Джоел! — вдигна поглед Фич. — Отлично! Ела, моля те, и ми помогни.

Джоел пъргаво се притече на помощ и понесе цял сноп свитъци.

— Какво става?

— Отново се провалихме — отвърна Фич. — Още едно изчезване.

— Знам — рече Джоел и тръгна след професора към вратата. — Но какво ще правим ние в този случай?

— Не помниш ли? — възкликна Фич, затвори вратата зад Джоел и първи забърза по стълбите. — Ти допусна, че трябва да видим местопрестъплението, преди полицията да го е замърсила. Колкото и да са добри, полицаите нямат реална представа от ритматиката. Обясних това на инспектор Хардинг.

— Наистина ли ще изчакат с огледа, докато стигнем на място?

— Не могат да почнат без Хардинг. А той е тук, в Армедиус. Изчезването е установено съвсем наскоро. И така, ако ние…

— Фич! — провикна се някой пред тях. Джоел съгледа инспектор Хардинг, застанал сред група полицаи. — Бегом, войниче!

— Да, да — отвърна Фич и ускори ход.

Хардинг даде знак на полицаите и те се разотидоха бързо.

— Казах на машиниста да задържи железницата — обясни Хардинг, когато Фич и Джоел отидоха при него. — Хората ми подсигуряват кампуса — повече никакви ученици от общото училище няма да напускат мястото без полицейска охрана, докато не изясним случая.

— Много разумно — съгласи се Фич, докато крачеха към гарата. Джоел бързаше зад тях, понесъл книжата. На моравата се бяха събрали ученици и наблюдаваха полицаите. Сред децата Джоел зърна познатите червени къдрици.

— Ей! Какво става? — попита Мелъди, проправи си път сред учениците и отиде при него.

Джоел изтръпна, когато професор Фич се обърна.

— А, Мелъди, миличка. Оставих в кабинета няколко защити, които да прекопираш. Можеш да поработиш по тях, докато ме няма днес.

— Да копирам? — уточни Мелъди. — Та ние сме в криза!

— Ами, ами. Още не разполагаме с всички факти. Ще ида да видя какво става. Ти обаче трябва да продължиш с обучението си.

Мелъди изгледа гневно Джоел, а той извинително вдигна рамене.

— Хайде, войници! — намеси се Хардинг. — Трябва да бързаме, докато местопрестъплението е още свежо!

Оставиха Мелъди. Тя ги гледаше с ръце на кръста и Джоел имаше чувството, че върне ли се, ще му се наложи да изтърпи поредната тирада.

Стигнаха на гарата, голяма тухлена постройка, отворена в двата края. Джоел рядко пътуваше с влак. Баба му и дядо му живееха на същия остров, пък и пътуването с карета беше по-евтино. Освен да им ходи на гости, той нямаше друга причина да излиза от града, камо ли да напуска острова.

Усмихна се в очакване, докато крачеше по рампата след Хардинг и Фич. Принудени бяха да си проправят път сред обичайната сутрешна тълпа ученици, които слизаха.

— Не сте ли затворили гарата, инспекторе? — попита Фич при вида на потока ученици.

— Не мога да си позволя това. Ако кампусът ще е убежище за учениците, то първо трябва да им позволим да стигнат там. Много от обикновените ученици живеят извън кампуса. Искам да позволя на възможно най-много от тях да дойдат тук, на сигурно място. Сега има цивилни жертви и не знаем със сигурност дали тези ученици са в безопасност.

Тримата влязоха в правоъгълната тухлена гара. Пружинните влакове висяха под релсите си, тоест релсите бяха високо горе, на десетина стъпки. Линията минаваше през самата постройка на гарата. Вагоните бяха дълги и тънки, оформени като издължени и украсени карети.

Пружинните двигатели се намираха върху първите два вагона и обхващаха релсата като гигантски железни щипци. Горе, стъпили на тесните пасажи, група работници прикрепваха върху първия вагон грамадна цилиндрична пружинна батерия. Тя беше навита другаде; навиването само на един цилиндър отнемаше часове. Мощните пружини вътре трябваше да са достатъчно яки да задвижат целия влак. Затова се предпочиташе тебеширчетата да вършат тази работа.

Хардинг насмете Фич и Джоел във влака, а след тях влязоха войници. Те отпратиха неколцина раздразнени пътници от най-предното купе и отвориха място за Фич, Хардинг и Джоел.

Джоел седна нетърпеливо. Ситуацията беше мрачна — поредният изчезнал ученик, убити невинни граждани — ала той не можеше да потисне приятната тръпка да се вози на железницата. При това в собствено купе.

Влакът изтрака и се разтресе, когато работниците закачиха пружинния цилиндър горе. Джоел видя как навън нервозни пасажери слизат от влака и застават да чакат друг на перона.

— Да не би да евакуирате влака? — попита Фич.

— Не. Просто хората ми осведомяват гражданите, че отменяме всички спирки до Източна Каролина. Който не иска да ходи там, трябва да слезе и да чака следващия влак.

Цилиндърът прилегна на мястото си с могъщ звук. После работниците се придвижиха към втория вагон и когато почнаха да наместват цилиндъра към неговия механизъм, се разнесоха същите шумове. Джоел си представяше масивните пружини и предавки вътре, невероятно натегнати с енергия и очакващи само да бъдат пуснати.

— Господин инспекторе — приведе се Фич напред, — наистина ли е отвлечен синът на сър Калоуей?

— Да — угрижено отговори офицерът.

— Какво значи това? Имам предвид, за Армедиус и за острова?

Инспекторът поклати глава.

— Не знам. Никога не съм разбирал политиците, Фич. Аз съм войник; мястото ми е на бойното поле, не в съвещателните зали. — Той се обърна и погледна професора в очите. — Знам обаче, че е най-добре да разберем какво става, при това бързо.

— Да — съгласи се Фич.

Джоел се свъси.

— Не разбирам.

Фич го изгледа.

— Не си ли карал часовете по държавно управление?

— Карах, разбира се. Тъкмо по това… ъх, ме скъсаха миналата година.

Фич въздъхна.

— Какъв потенциал се похабява.

— Не беше интересно — възрази Джоел. — Тоест, аз искам да уча за ритматиката, а не за политиката. Да си го кажа честно, кога изобщо ще ми е потребно да знам историческите теории на управлението?

— Не знам. Може би сега — отговори Фич.

Джоел се сви.

— Има и нещо повече, разбира се. Джоел, момчето ми, училището е за това да те научи да учиш. Ако не се упражняваш да учиш неща, които не ти харесват, ще имаш големи трудности в живота. Как ще станеш блестящ изследовател на ритматиката и ще постъпиш в университета, ако не учиш, когато не ти се ще да го правиш?

— Всъщност никога не съм разглеждал нещата по този начин.

— А би трябвало.

Джоел се облегна на седалката. Съвсем наскоро беше узнал, че има либерални университети, където неритматисти изучават ритматиката. Съмняваше се, че там ще приемат ученик, който има навика да се проваля поне по един предмет всяка година.

Скръцна със зъби, ядосан на себе си. Ала нямаше какво да направи за миналите години. Може би щеше да успее да промени бъдещето. В случай че сегашните неприятности не доведат до затварянето на Армедиус, разбира се.

— И така, защо Нова Британия е в опасност заради събитията в Армедиус?

— Онова момче, Калоуей, е син на рицар-сенатор — отговори Хардинг. — Фамилията е от Източна Каролина. Там няма ритматическо училище, затова каролинци пращат своите ритматисти в Армедиус. Някои от островите обаче се оплакват, че им се налага да плащат за някакво училище далеч от техните брегове. Не им се нрави да поверяват своите ритматисти под контрола на друг остров, дори и когато става дума за училище.

Джоел кимна. Всеки от Съединените острови беше независим. За някои неща всички острови плащаха заедно — например за ритматистите и за инспекторите — но не бяха единна държава като Ацтекската федерация в Южна Америка.

— Казвате, че рицарят-сенатор може да обвини Нова Британия за изчезването на сина си — рече Джоел.

Хардинг кимна.

— Напрежението е голямо покрай търговските проблеми между Североизточната коалиция и Тексаската коалиция. Проклети да са всичките! Мразя политиката. Ще ми се да си бях на фронтовата линия.

Джоел за малко да попита защо инспекторът вече не е там, но се спря. Нещо в изражението на Хардинг подсказваше, че това не е добра идея.

Фич поклати глава.

— Притеснявам се, че всичко това — изчезналите деца, причудливите рисунки на местопрестъпленията — е маскировка на последния случай. Отвличането на сина на влиятелен рицар-сенатор. Може да е политически ход.

— Или — додаде Хардинг — може да е ход на някаква престъпна организация, която опитва да създаде собствена армия от ритматисти. Виждал съм как една добре начертана Забранителна линия спира куршуми, че даже и гюлле!

— Хъмм, може би сте на прав път, господин инспекторе — отговори Фич.

— Надявам се да не е така — заяви Хардинг и удари по подлакътника на седалката. — Не можем да си позволим междуособни войни. Не и отново. Последният път това едва не ни погуби.

Олеле, рече си Джоел и изстина. Никога не му беше минавало през ума как Армедиус може да повлияе върху световната политика. Внезапно бъдещето на училището му се видя много по-важно, отколкото само преди няколко секунди.

Вторият цилиндър тракна на място и последните раздразнени пътници слязоха. Линията се виеше в небето пред тях; стоманената релса имаше зъбци, които се зацепваха със зъбците на влака и го дърпаха напред. Остро стоманено скърцане се чу, когато машинистът освободи заключващия механизъм на първата предавка и влакът потегли.

В началото вървеше бавно, предавките тракаха и цялото возило се тресеше. Постепенно влакът набра скорост, излезе от гарата и тръгна по висящата във въздуха релса. Нещо в това да се намираш над всичко вдъхваше страхопочитание. Докато ускоряваше, влакът мина между постройките в централната част на града, над покривите на по-ниските от тях.

По улиците се тълпяха хора. Изглеждаха като кукли или оловни войничета, които някое дете е разхвърляло и е забравило да прибере. Линията се спусна към следващата гара, но не забави и мина през средата на сградата, без да спре.

Джоел си представяше ядосаните лица на хората по пероните, макар да ги виждаше само като размазани петна от прозореца на прелитащия влак. Влакът се виеше през града, пропусна още няколко гари и после линията пое право на юг. След секунди се носеха над водата.

Джеймстаун се намираше на брега на Нова Британия и при малкото си пътувания с влак Джоел беше отивал тъкмо на плаж. Веднъж с баща си, когато времената бяха по-добри, и веднъж, няколко години по-късно, с майка си, баба си и дядо си.

Това пътуване съвсем не беше забавно. През цялото време всички си мислеха какво са загубили.

Както и да е, Джоел никога не беше минавал над водата. За пръв път отивам на друг остров. Щеше му се обстоятелствата да са по-приятни.

Линията се поддържаше от множество грамадни стоманени стълбове, чиито основи бяха в океана. Между островите водата беше относително плитка — може би около триста метра — но и така изграждането на пружинната железница си беше грамадно начинание. Постоянно се добавяха нови линии, които свързваха шестдесетте острова в сложна стоманена мрежа.

Право напред Джоел видя връзка, място, където се срещаха пет отделни линии. Няколко се насочваха на запад към Джорджиябама, една извиваше на югоизток, навярно към Флоридските атоли. Нямаше линия на изток. Говореше се за изграждането на железница чак до Европа, но проектът се затрудняваше от дълбочината на океана.

Влакът им стигна до примка в линията, която вървеше в кръг по свръзката. Обиколиха я и Джоел видя през прозореца как машинистът с помощта на лост вдигна някаква закривена джаджа над влака. Куката захвана правилната ръчка и след няколко секунди вече се носеха на юг към Източна Каролина.

Фич и Хардинг се бяха настанили удобно за пътешествието. Фич преглеждаше някаква книга, а Хардинг дращеше в бележника си. По-ранното чувство за неотложност беше в странен контрапункт със сегашното им отпуснато държание. Можеха само да чакат. Островите бяха сравнително близо едни до друг, но все пак прекосяването на по-големите участъци от океана отнемаше по няколко часа.

Джоел прекара това време в наблюдаване на океанските вълни на около сто и петдесет метра под влака. Имаше нещо омагьосващо в тяхното разбиване и кипене. Докато минутите минаваха, влакът почна да забавя. Предавките методично оставаха без пружинната сила.

Най-сетне влакът спря и увисна неподвижно над водата. Вагонът се разтресе, а когато и на втория вагон му се задейства предавката, се чу далечно тракане. Тръгнаха отново. Когато Джоел зърна сушата, бяха минали точно два часа от потеглянето от Армедиус.

Той се оживи. Как ли изглежда Източна Каролина? Инстинктът му подсказваше, че няма да е много различна от Нова Британия, понеже островите бяха съседни. Донякъде беше прав. Зелените кичести дървета му напомняха силно за родния остров.

Но имаше и разлика. Вместо бетонни градове, той видя гористи участъци, където често се забелязваха големи домове, като че скрити зад дебелите клони и гъстия листак. Не минаха през никакви селища с повече от дузина сгради. Накрая влакът отново забави и напред Джоел видя още една група къщи. Всъщност, не беше град — по-скоро няколко имения сред горите, достатъчно далеч едно от друго, та да са отделени.

— По целия остров ли има такива имения? — попита Джоел, докато влакът се спускаше.

— Надали — отвърна Фич. — Това тук е източният бряг, предпочитано място за вили. Западният е по-градски, но и там няма нещо като Джеймстаун. Трябва да стигнеш почти чак до Денвър, за да видиш толкова величествен град.

Джоел вирна глава. Никога не беше смятал Джеймстаун за величествен. Градът просто съществуваше.

Влакът изтрополи в гарата и спря. Не слязоха много хора, пък и повечето бяха полицаи. Останалите пасажери очевидно бяха тръгнали към западния бряг на острова, закъдето скоро щеше да продължи влакът.

Джоел, Фич и Хардинг излязоха от вагона във влажната горещина. Работниците почнаха да сменят пружинните цилиндри на влака.

— Сега се разбързайте, войници — рече Хардинг, втурна се по стъпалата и излезе от гарата. Явно веднъж слязъл от влака, той пак бързаше. Джоел го последва със свитъците и книгите на Фич. Сега обаче разполагаше с голяма чанта, заета от един полицай.

Прекосиха настлана с чакъл улица под сянката на влака горе. Джоел очакваше да вземат карета, но явно домът на сенатора беше огромната бяла къща на същата улица. Хардинг, Фич и полицаите бързаха нататък.

Джоел потри челото си със свободната си ръка. Имението имаше огромна желязна ограда, почти като тази на Армедиевата академия. По моравата растяха дървета и хвърляха сянка върху тревата. Фасадата на къщата се кипреше с величествени бели колони. Тревата миришеше като прясно окосена и добре поддържана.

Пред къщата сновяха полицаи, други пазеха портите. Недалеч се бяха събрали доста мъже в скъпи костюми и с цилиндри. Когато Хардинг, Джоел и Фич тръгнаха към къщата, към тях се втурнаха двама полицаи.

— Наистина трябва да въведа в полицията отдаването на чест — промърмори Хардинг, докато онези приближаваха. — Всички изглеждат ужасно неофициални.

— Инспекторе — подзе единият, щом изравни крачка с тях, — районът е подсигурен. Държахме всички настрани, обаче преместихме телата на слугите. Още не сме влизали в стаята на момчето.

Хардинг кимна.

— Колко са убитите?

— Четирима, сър.

— Прахове! С колко свидетели разполагаме?

— Сър, извинете, но предполагаме, че тези четирима са били свидетели.

— Никой нищо не е видял?

Полицаят поклати глава.

— И никой нищо не е чул, сър. Самият рицар-сенатор е открил мъртвите.

Хардинг се закова на моравата.

— Той е бил тук?

Полицаят кимна.

— Прекарал е нощта, спейки в покоите си в дъното на коридора, само през две врати от стаята, откъдето е било отвлечено момчето.

Хардинг погледна Фич. Джоел прочете по лицата на двамата един и същ въпрос: Извършителят — който и да е той — лесно би могъл да убие рицаря-сенатор. Защо тогава само е отвлякъл момчето?

— Да вървим — рече Хардинг. — Професоре, надявам се, че няма да се обезпокоите при вида на малко кръв.

Фич пребледня.

— Да, хмм…

Тримата хукнаха по мраморното стълбище към предната врата, изработена от отлично секвоево дърво. В бялото фоайе свариха висок мъж с цилиндър, положил длани върху бастуна си, който опираше в пода. Имаше монокъл. Изглеждаше твърде нещастен.

— Инспектор Хардинг — рече мъжът.

— Здравейте, Ивънтайър.

— Кой е този? — попита Фич.

— Аз съм капитан Ивънтайър — отговори мъжът. — Представлявам силите за сигурност на сър Калоуей. — Той закрачи редом с Хардинг. — Трябва да кажа, че ние сме крайно недоволни от тези събития.

— А как според Вас се чувствам аз? — сопна се Хардинг. — Весел и щастлив?

Ивънтайър изсумтя.

— Вашите офицери отдавна би трябвало да са се справили с този проблем. Рицарят-сенатор е раздразнен, както бихте се изразили Вие, от това, че вашата полиция в Нова Британия е допуснала вашите проблеми да се промъкнат в неговия имот и да застрашат неговото семейство.

— Първо на първо — отговори Хардинг и вдигна показалец, — аз съм федерален инспектор, не съм от полицията на Нова Британия. Второ на второ, не мога да понеса цялата вина по случая. Ако благоволите да си спомните, капитане, бях тук тъкмо снощи и се мъчих да убедя рицаря-сенатор, че в Армедиус синът му ще е в по-голяма безопасност! И глупакът може да вини единствено себе си, понеже пренебрегна моите предупреждения.

Хардинг спря и опря показалец в Ивънтайър.

— И последно, капитане, според мен Вашата сила за сигурност трябва да е първата, която да предизвика „раздразнението“ на господаря Ви. Къде бяхте всички вие, когато синът му е бил отвлечен?

Ивънтайър се изчерви. Двамата се втренчиха един в друг, докато най-сетне капитанът не отклони поглед. Хардинг пак тръгна и се качи по стълбището. Джоел и Фич го последваха. Ивънтайър — също.

— Предполагам, че това са Вашите ритматисти?

Хардинг кимна.

— Кажете ми, инспекторе — рече капитанът, — защо федералните инспектори нямат щатни ритматисти на работа? Ако организацията ви е толкова важна и способна, колкото всички твърдят, човек би очаквал да сте подготвени за подобни събития.

— Не сме подготвени — отговори Хардинг, — защото проклетите ритматисти обикновено не убиват хора. Сега, ако ме извините, хората ми и аз имаме да водим разследване. Грижете се за господаря си, Ивънтайър, и не ми се бъркайте в работата.

Ивънтайър спря на място и зачака, гледайки тримата с явно неудоволствие.

— Частна сила за сигурност — рече Хардинг, когато капитанът вече не можеше да ги чуе. — Не са по-добри от наемници. Не можеш да им се довериш на фронта; лоялността им се простира до парите в джобовете им. А, стигнахме.

Наистина беше така. Джоел пребледня, когато свърнаха зад ъгъла и се озоваха в малко фоайе, белязано с няколко кървави петна. Радваше се, че са преместили труповете. Видът на изсъхналите кафеникавочервени петна беше достатъчно обезпокоителен.

Фоайето беше бяло, с бял килим, от което червеното изпъкваше още повече. Помещението беше красиво — с модни флорални мотиви на стените. От тавана висеше малък канделабър; механизмът му тихо тракаше и излъчваше светлина.

— Какъв глупак — каза Хардинг, докато оглеждаше окървавения килим. — Само ако рицарят-сенатор беше послушал. Може би това ще накара останалите да се вслушат в разума и ще върнат децата си в Армедиус.

Фич кимна. Джоел забеляза, че кръвта го е разстроила. Краката на професора трепереха. Хардинг пристъпи към един от полицаите, охраняващи местопрестъплението, висок мъж от ацтекски произход.

— Какво имаме тук, Центиан?

— Четири тела, открити във фоайето тук, сър — отговори полицаят и посочи кървавите петна. — Начинът на смъртта съвпада с нападение на тебеширчета. Стаята на момчето е ето там. — Той показа една отворена врата. — Не сме влизали.

— Добре — отвърна Хардинг и се отправи натам, като заобикаляше петната.

— Сър — обади се полицаят, когато Хардинг опита да прекрачи прага.

Той спря, като да се беше ударил в твърда повърхност.

— Сър, на пода има ритматическа линия — уточни Центиан. — Не искахте да нарушаваме местопрестъплението, затова още не сме я премахнали.

Хардинг подкани с махване Фич да се приближи. Професорът треперливо тръгна към него, като видимо се стараеше да не гледа петната. Джоел отиде при тях и приклекна пред прага. Пресегна се и опря длан във въздуха.

Дланта му спря. Нещо я отблъскваше — в началото меко, а когато натисна, и по-силно. С голямо усилие той успя да се приближи на още няколко милиметра до невидимата стена, но не усети, че може да я докосне. Беше като да се опитваш да притиснеш два магнита с едноименните полюси един към друг.

Във фоайето имаше килим, но в стаята на момчето подът беше дъсчен. Забранителната линия се виждаше ясно. На места беше накъсана — пробивите бяха достатъчно големи, за да минат тебеширчетата. На тези места Джоел можеше да промуши ръката си в стаята.

— Ах, хъм, да — промърмори Фич и приклекна до Джоел. Извади парче тебешир и нарисува четири тебеширчета във вид на човечета с лопати. Джоел наблюдаваше внимателно и видя глифите, които професорът изписа по гръбчетата им и с тях им нареди да тръгнат напред и да атакуват всичко от тебешир.

Тебеширчетата почнаха едно по едно да копаят Забранителната линия.

— Така — рече Фич, докато се изправяше. — Опасявам се, че това ще отнеме няколко минути.

— Инспекторе — обади се един от полицаите, — ако имате минутка, може би ще искате да видите това.

Хардинг го последва недалеч по коридора.

Джоел се изправи.

— Добре ли сте, професоре? — попита той.

— Да, да. Аз просто… хмм, знаеш, че не ме бива в такива работи. Отчасти затова не се представях добре в Небраск.

Джоел кимна, после остави чантата си и отиде при инспектора, който клечеше до нещо на пода. Кървавата форма приличаше на отпечатък от обувка.

— Отпечатъците водят нататък — обясняваше полицаят — и излизат през задната врата. След това ги губим.

Хардинг разглеждаше отпечатъка, който, заради килима, беше неясен.

— Трудно ще е от това да направим заключения.

Полицаят кимна.

— Еднакви ли са по големина всички отпечатъци? — попита Джоел.

Полицаят го изгледа, сякаш го забелязва за пръв път, и кимна.

— Това навярно значи, че извършителят е само един, нали? — продължи Джоел.

— Или че само един е стъпил в кръвта — рече Хардинг.

— А има ли други рисунки с тебешир? Освен в стаята на момчето? — попита Джоел.

— Всъщност има — обясни полицаят. — По една от двете страни на неговото фоайе. — Отведе ги до една стена, където имаше същия спираловиден мотив като на другите местопрестъпления. Джоел размаха ръка пред рисунката, но тя не я отблъсна и въобще не ѝ подейства по никакъв начин.

— Професоре? — провикна се той, за да привлече вниманието на Фич. Професорът приближи.

— Нарисувайте едно тебеширче на стената тук — посочи Джоел. — Накарайте го да мине през този мотив.

— Хъм, да… Да, много добра идея, момко.

Фич почна да рисува.

— Каква е целта на това упражнение? — попита Хардинг, уловил ръце зад гърба си.

— Ако този мотив е истинска ритматическа скица — обясни Джоел, — то тебеширчето ще трябва да го нападне, за да мине през него. Ако няма ритматически свойства, тебеширчето ще мине върху него, все едно го няма.

Фич завърши тебеширчето. То изглеждаше като раче. Запълзя по стената и край усукания модел спря. Сякаш размисли, после направи още една стъпка напред.

И спря.

Хлад пролази по Джоел. Тебеширчето опита отново и беше отблъснато. Накрая почна да гризе рисунката и я проби доста лесно.

— Ах, да ме вземат… — продума Фич. — Ритматическа е.

— И? — отвърна Хардинг. — Войнико, в тази област аз подчертано изоставам. Какво става тук?

— Съществуват само четири ритматически линии — обясни Фич. — Така смятаме. — Изглеждаше умислен, сякаш разсъждаваше по нещо дълбоко. — Джоел, кажи ми. Може ли според теб това да е Отбранителна линия? Все пак, доскоро не знаехме и за елипсите. Може да е нещо такова.

— Защо тогава рисуват толкова малка Отбранителна линия? И защо на стената? Няма смисъл, господин професоре. А и тебеширчето я разкъса доста лесно за Отбранителна линия. Ако наистина е такава, не върши никак добра работа.

— Да… — рече Фич. — Вярвам, че си прав. — Той се пресегна да унищожи тебеширчето. — Странно е, наистина.

— Не споменахте ли и за втора рисунка на стената? — обърна се Хардинг към полицая.

Онзи кимна и поведе инспектора и Джоел към другия край на фоайето. И тук имаше усукана спирала.

Джоел прокара пръсти около нея и се свъси.

— Какво, синко? Виждаш ми се разтревожен — рече Хардинг.

— Прекъсната е — отговори Джоел.

— Била е нападната от тебеширче?

— Не. Не изглежда надраскана. Просто недовършена, все едно е рисувана набързо. — Джоел огледа помещението. — Вие открихте същата рисунка и в къщата на Лили Уайтинг. На коя стена беше?

— Има ли значение?

— Не знам. Може би.

— На предната външна стена на къщата. Към улицата.

— А у Хърман?

— Пред вратата му. В коридора.

Джоел потропа по стената.

— За пръв път са пострадали и други хора освен ритматиста. Четиримата убити.

Хардинг кимна.

— Според докладите, най-вероятно са били будни и са играли карти в кухнята на слугите.

— Къде е тази кухня? — попита Джоел.

Хардинг посочи надолу по стълбите.

— От тази страна на фоайето — каза Джоел. — Близо до прекъснатия символ. Може би има връзка.

— Може би — отвърна Хардинг и се почеса по брадичката. — Имаш набито око за тези неща, синко. Замислял ли си се да станеш полицай?

— Аз?

Хардинг кимна.

— Хмм… всъщност не.

— А би трябвало, войниче. Винаги можем да се възползваме от повечко хора с остър поглед за подробностите.

Инспектор. Джоел никога не се беше замислял за това. Все повече искаше да изучава ритматиката, както беше предложил Фич. Но това беше… е, беше друга възможност. Никога нямаше да стане ритматист — беше се примирил още преди години — но имаше и други неща, които да върши. Вълнуващи неща.

— Инспекторе? — провикна се Фич. — Забранителната линия. Можем да влизаме.

Джоел хвърли един поглед на Хардинг и после двамата заедно пресякоха фоайето и влязоха в стаята.

16

— В името на Господаря — промълви Фич, застанал на вратата. Следваше къс коридор надясно и от него се минаваше в стаята.

Коридорът беше пълен с разрушени ритматически рисунки. Един връз друг Отбранителни кръгове, десетки Забранителни линии. Джоел гледаше, удивен от самото количество тебешир на пода.

— Прилича на бойно поле — обади се Хардинг откъм вратата. — Виждал съм такива работи. Разбира се, не с тебешир, а с хора.

Джоел го изгледа.

— Какво имате предвид?

— Лесно се забелязва — отговори Хардинг и посочи. — Момчето на Калоуей е начертало първия кръг близо до вратата, после е блокирало страните със Забранителни линии, за да не го обградят. Когато фронтът му е бил пробит, изоставил е този кръг и е направил един зад него. Както армията бавно се оттегля на бойното поле.

— Бил е добър — рече Джоел. — Защитите му са сложни.

— Да — съгласи се Фич. — Чарлс никога не е посещавал моите часове, но съм слушал много за него. Минаваше за малко луда глава, но уменията му бяха ненадминати.

— Това е общото между тримата отвлечени ученици — вметна Джоел. — Те бяха най-добрите ритматисти в цялото училище. — Той пристъпи напред — можеше да мине през Отбранителните линии на кръговете, докато Забранителните линии отстрани щяха да го спрат, ако опиташе да мине през тях.

— Моля те, постарай се да не настъпваш тебешира — каза Фич, докато вадеше рула хартия и се гласеше да скицира всяка от защитите. — Не размествай нищо!

Джоел кимна. Имаше множество ситни точки и линии, които при по-внимателен оглед се оказаха останки от разрушени тебеширчета. Инспектор Хардинг махна на хората си да останат извън помещението. После се провря край Фич и заедно с Джоел внимателно си запроправя път през коридора.

— Ето — рече инспекторът и посочи последния кръг в линията. — Кръв.

Наистина имаше кръв. Само няколко капки, като на другите местопрестъпления. Джоел заобиколи защитата, приклекна и подсвирна тихо.

— Какво? — попита Хардинг.

— Защитата на Шоаф — обясни Джоел. — С девет точки. И с нея се е справил добре. — Пресегна се и вдигна захвърлено до кръга листче. Там беше начертана Защитата на Шоаф.

Джоел го подаде на инспектора.

— Пищов. Даже и с модел е трудно да се направи добър кръг с девет точки.

— Бедният момък — рече Хардинг и почтително свали шлема си и го взе под мишница. Огледа поредицата от седем кръга, които излизаха от стаята. — Сражавал се е адски добре. Истински боец.

Джоел кимна и се втренчи в капките кръв. Отново нямаше тяло. Както и в другите случаи. Всички приемаха, че учениците са били отвлечени, но…

— Как са го изнесли? — попита той.

Другите го погледнаха.

— Трябваше да минем през една Забранителна линия на вратата — напомни Джоел. — Ако отвличат ритматистите, то как са изнесли Калоуей от стаята?

— Сигурно са пречертали Линията — допусна Хардинг и се почеса по брадичката. — Обаче има пробиви, все едно е атакувана. Значи са я пречертали и пак са я нападнали? Защо им е да го правят? Да прикрият отвличането на момчето? Защо си правят труда? Очевидно е, че ние ще разберем.

Никой нямаше отговор. Джоел пак разгледа защитите, после се смръщи и се наведе към разбитата и разкъсана защита на Шоаф. — Професор Фич, трябва да видите това.

— Какво е то?

— Рисунка. На пода. Не е ритматически мотив. Картинка е.

Беше нарисувана с тебешир, но приличаше на скица с въглен, която някой би направил в час по рисуване. Беше набързо изпълнена, по-скоро силует. Изобразяваше мъж с бомбе и прекомерно дълъг бастун, опрян в пода.

Главата беше твърде голяма и голям участък от лицето липсваше, като раззината уста. Тази уста се усмихваше.

До картинката имаше и няколко трескаво надраскани изречения.

Джоел потрепери. Тримата мълчаливо прочетоха последните думи на Чарлс Калоуей. Фич коленичи и нарисува на пода едно тебеширче и го използва за проверка на скицата — да не би случайно да има ритматически свойства. Тебеширчето просто мина върху нея и не ѝ обърна внимание. Фич го премахна.

— Тези писания не са много смислени — отбеляза той. — Тебеширчета, които оживяват, след като са били унищожени? Ритматически фигури, които не запазват формата си?

— Виждал съм такива работи — отговори Хардинг и погледна Фич право в очите. — В Небраск.

— Но Небраск е толкова далеч оттук!

— Не мисля, че можем да продължаваме да игнорираме този факт, професоре — рече Хардинг и се надигна. — Нещо е избягало от Кулата. И някак е дошло тук.

— Но тези неща са извършени от човек — каза Фич и с трепереща ръка почука по скицата на Чарлс. — Това не е сянка на Забравен, Хардинг. Има очертанията на човек.

Докато Джоел ги слушаше, си даде сметка, че в Небраск става нещо много по-голямо, отколкото хората знаят.

— Какво е Забравен? — попита той.

И двамата се обърнаха към него и се умълчаха.

— Не обръщай внимание, войниче — отвърна Хардинг. — Ти много ни помагаш, обаче се боя, че не ми е позволено да ти кажа за Небраск.

На Фич явно му беше неудобно. Джоел изведнъж разбра как се чувства Мелъди, когато я изключват. Но не беше изненадан. Подробностите за събитията в Небраск се държаха в тайна, почти като секретите на висшата ритматика.

Всъщност повечето хора нямаха нищо против. Бойното поле беше далеч, на централните острови. Хората спокойно игнорираха Небраск. От времената на крал Грегъри насам бойните действия почти не секваха и щяха да продължат. От време на време имаше смъртни случаи — но те бяха рядкост и загиналите бяха винаги или ритматисти, или професионални военни. Широката публика с лекота не ги забелязваше.

Освен ако нещо не успее да се измъкне. Джоел потрепери. Нещо странно става, странно дори и по небраските стандарти, помисли той, докато оглеждаше изучаващо Хардинг и Фич. Хардинг беше прекарал повече от десет години на бойното поле, а изглеждаше потресен от сегашните събития.

Най-сетне инспекторът поднови огледа на стаята, а Фич се залови с рисунките си. Джоел коленичи и за последен път прочете думите на Калоуей.

След известно убеждаване той успя да получи разрешението на Фич да помогне със скицирането на защитите. Хардинг излезе да организира хората си да издирят още сведения, например знаци за насилствено влизане.

Джоел рисуваше мълчаливо с въглен върху хартия. Въгленът нямаше ритматически свойства, дори и в ръцете на ритматист, но наподобяваше доста на изображенията с тебешир. Проблемът беше, че никаква скица не може точно да представи рисунките на пода с всичките им дребни белези от надраскване и с разкъсаните линии.

Щом направи няколко скици, Джоел отиде при Фич, който отново разучаваше кръга, където Чарлс беше оказал последната си съпротива.

— Забеляза ли как е очертал цялата стая с тебешир, за да попречи на тебеширчетата да заобиколят защитата му с пълзене по стените? — попита Фич. — Много умно. Забеляза ли вече, че форматът на тази атака подкрепя заключенията ни от предишните случаи?

— Много тебеширчета, които нападат едновременно — съгласи се Джоел.

— Да. И сега имаме известни доказателства, че нападателят… този Драскач… вероятно е мъж, което позволява да стесним търсенето. Ако нямаш нищо против, излез и прерисувай спираловидните мотиви от стената, за да разполагаме с няколко варианта, направени от различна ръка. Допускам, че това ще ни помогне да сме по-точни.

Джоел кимна, взе хартия и въглен и внимателно излезе. Повечето полицаи вече бяха долу. Той спря на вратата и отново огледа стаята.

Чарлс се беше затворил, точно като Хърман. Дори беше направил Забранителни линии около прозореца. Имаше следи, че тези линии са били нападнати отвън. Може би Чарлс е планирал да се измъкне през прозореца и е открил, че и този път за бягство е блокиран. И той е останал без изход.

Джоел с трепет помисли за дългите нощни часове, през които Чарлс се е съпротивлявал на тебеширчетата, рисувал е защита след защита и отчаяно се е мъчил да оцелее до сутринта.

Отправи се към една от рисунките на стената. Изглежда, местопрестъплението предлагаше повече въпроси, а не отговори. Джоел разпъна хартията на стената, огледа мотива и почна да скицира. Това беше…

Нещо помръдна във фоайето.

Джоел се извърна и съгледа нещо, което се стрелна по пода, едва забележимо върху белия килим. Тебеширче.

— Професоре! — изкрещя той и се втурна след нещото. — Инспектор Хардинг!

Тебеширчето се спусна по стълбите. Джоел едва го виждаше върху белия мрамор, а когато то се добра до долния етаж, го изгуби от поглед. Заозърта се и гнусливо си представи как тебеширчето лази нагоре по крака му и дъвче кожата му.

— Джоел? — обади се Фич, който се беше появил на парапета горе.

Ето!, рече си Джоел и зърна бяло петно, когато тебеширчето прекоси дъсчения праг на входната врата и се отправи към външното стълбище.

— Тебеширче, професоре! — викна той. — Гоня го!

— Джоел! Не върши глупости! Джоел!

Той вече беше излязъл и се носеше след тебеширчето. Няколко полицаи веднага го видяха и хукнаха. Джоел посочи тебеширчето, което сега се забелязваше много по-лесно върху тревата — очертанията му се изменяха с контурите на стръкчетата като на сянка, която пада на неравна повърхност.

Полицаите повикаха подкрепление. На вратата на къщата се появи замаяният Фич. Джоел продължаваше да тича, като едва поддържаше темпото на тебеширчето. Създанията бяха невероятно бързи и съвършено неуморни; в край на краищата и това тук щеше да го надбяга. Но засега Джоел и полицаите успяваха да го следват.

Тебеширчето стигна до оградата и се стрелна отдолу; Джоел и полицаите хукнаха през портите. Тебеширчето се насочи към едно голямо дъбово дърво с дебели клони, а после — странно — запълзя нагоре по ствола.

Тъкмо тогава Джоел успя добре да го огледа. Той застина.

— Еднорог? — О, не…

Полицаите се струпаха около дървото, погледнаха нагоре и запънаха механичните си пушки.

— Ей, ти! — провикна се един. — Слизай веднага!

Джоел отиде при тях. Горе в дървото седеше Мелъди. Чу я как въздъхва театрално.

— Лоша идея, а? — извика му тя отгоре.

— Определено — отвърна Джоел.

— Обяснявай — нареди Хардинг и тури ръце на кръста си.

Мелъди направи гримаса. Седеше на стол в кухнята в къщата. Бялата ѝ пола беше зацапана от катеренето по дървото. До нея един полицай методично навиваше пружините на пушката си. В тясната кухня тиктакането им кънтеше.

— Наистина ли е необходимо? — попита Фич и хвърли поглед на пушката.

— Моля, не се месете, професоре — рече Хардинг. — Вие може и да разбирате от ритматически изследвания, но аз разбирам от шпиони.

— Аз не съм шпионин! — заяви Мелъди. После млъкна. — Е, добре де. Шпионин съм. Но само за себе си.

— И какъв интерес имаш към тази операция? — попита Хардинг, улови ръце зад гърба си и почна бавно да я обикаля. — Какво общо имаш със смъртните случаи?

Мелъди стрелна Джоел с поглед и той видя, че тя най-сетне сякаш разбира в каква беда е.

— Нямам нищо общо с това! Аз съм само ученичка!

— Ти си ритматист — възрази Хардинг. — Тези престъпления са извършени от ритматист.

— Е, и? Наоколо има много ритматисти — отвърна Мелъди.

— Показа постоянен и неизменен интерес към това разследване — продължи Хардинг.

— Любопитна съм! Всички други чуват какво става. Защо не и аз?

— Тук въпросите не ги задаваш ти. Осъзнаваш ли, че е в правомощията ми да те арестувам до края на разследването? Осъзнаваш ли, че сега ти си нашият основен заподозрян за убийствата?

Мелъди пребледня.

— Господин инспекторе — обади се Джоел. — Мога ли да… разговарям с Вас? Навън?

Хардинг го изгледа и кимна. Двамата излязоха през страничната врата и малко се отдалечиха, за да могат да говорят на спокойствие.

— Ще се върнем след няколко минути — рече Хардинг. — За нея ще е добре да се поизпоти малко.

— Господин инспекторе, Мелъди не стои зад убийствата и отвличанията. Повярвайте ми.

— Да. Допускам, че си прав, Джоел. Аз обаче трябва да проуча всяка следа. Тази млада дама ме изнервя. Прави ме подозрителен.

— Тя изнервя много от нас. Но това не означава, че тя е Драскачът. Искам да кажа, очевидно е как е стигнала дотук. Видя ни да напускаме Армедиус, а всеки знае кой е бил отвлечен. Мога да гарантирам за нея.

— Напълно сигурен ли си, че я познаваш, Джоел? — попита Хардинг. — Как можеш да си сигурен, че не те заблуждава? Част от мен продължава да се тревожи, че извършителят на тези престъпления се крие точно пред очите ни и се движи из Армедиус. Това ще е най-доброто място един ритматист да се скрие, без да изглежда подозрително.

Като Нализар ли?, рече си Джоел. Снощи той напусна стаята си и отиде някъде.

Но наистина, доколко Джоел познава Мелъди? Може ли глупостта и приятелството ѝ да са преструвка? За кратко подозренията на Хардинг заразиха и Джоел. Той осъзна, че му е известно много малко за миналото на Мелъди и за причината семейството ѝ да не се вълнува какво става с нея.

Същевременно тя беше искрена. Не криеше чувствата си — изговаряше ги направо, разтръбяваше ги. Беше пряма с него. И като че ли с всички.

Джоел си даде сметка, че това му харесва в нея.

— Не, инспекторе, не е тя.

— Добре. По моя преценка твоето доверие означава много.

— Значи ще я пуснете?

— Само след още няколко въпроса — уточни Хардинг, докато се връщаше в кухнята. Джоел го последва.

— Добре тогава — рече инспекторът, когато влязоха. — Джоел гарантира за теб, млада госпожице, и това ме прави по-склонен да те изслушам. Но ти оставаш в сериозна беда. Отговори на въпросите ми и може би няма да ми се налага да повдигам обвинения срещу теб.

Мелъди погледна Джоел.

— Какви въпроси?

— Моите хора ми докладваха, че си пратила тебеширче чак до къщата. Как, в името на Господаря, си способна да го направиш?

Тя сви рамене.

— Не знам. Просто го направих.

— Миличка — обади се Фич, — познавам повечето ритматисти на света. Поредицата глифи, които трябва да използваш, за да накараш едно тебеширче да преодолее такова разстояние, да се качи по стълбите, после да отиде в стаята… Божичко, списъкът е невероятен! Нямах представа, че притежаваш такава способност.

— Каква беше целта? — попита Хардинг. — Защо накара тебеширчето да измине целия този път и после да се върне? Искаше да те заловим ли?

— Праховете да го отнесат, не! — възрази Мелъди. — Просто исках да знам какво става.

— И очакваше едно тебеширче да ти каже?

Тя се посмути.

— Не — призна най-сетне. — Добре де, загубих контрол над него, ясно ли е? Направих го, за да отклоня вниманието на полицаите.

Джоел се намръщи. Лъже, заключи той от начина, по който Мелъди сведе поглед, докато говореше. И по-рано беше забелязал, че тя е искрена и лъжите ѝ лесно се виждат.

Тя е особено добра с тебеширчетата, продължи да разсъждава той. Не може да загуби контрол над това тук. Но… означаваше ли това, че е очаквала създанието да ѝ докладва какво е открило? Тебеширчетата не говореха. Те не можеха да мислят отвъд рамките на поставената им задача.

Ала това тебеширче еднорог се беше насочило право към Мелъди.

— Понякога тебеширчетата се държат наистина странно, инспекторе — обади се Фич.

— Повярвайте ми — отвърна инспекторът, — наясно съм с това. На бойното поле чувах това извинение от ритматистите всяка седмица. Удивен съм как вие, хора, въобще успявате да ги накарате да правят каквото и да е, като имам предвид колко често те просто офейкват в неправилната посока без причина.

Мелъди вяло се усмихна.

— Ти, млада госпожице, си оставаш подозрителна — додаде Хардинг и насочи показалец към нея.

— Инспекторе — каза Фич. — Наистина. От скицата горе вече знаем, че Драскачът е мъж или поне жена, много убедително маскирана като мъж. Съмнявам се Мелъди да е способна на това и съм убеден, че има кой да гарантира за местонахождението ѝ снощи.

Мелъди закима енергично.

— Имам две съквартирантки в общежитието.

— Освен това, инспекторе — продължи Фич и предупредително вдигна пръст, — описанието, което открихме в стаята на Чарлс, сочи, че ритматическите линии на похитителя се държат много странно. Виждал съм линиите на госпожица Мънс и те са съвсем обикновени. За да съм откровен, ще кажа, че те често са доста зле направени.

— Добре — заключи Хардинг. — Можеш да си вървиш, госпожице Мънс. Но аз ще те държа под око.

Мелъди въздъхна облекчено.

— Отлично — рече Фич и се надигна от стола си. — Имам да довършвам скици. Джоел, ще изпратиш ли Мелъди до гарата? И ще се погрижиш ли, хмм, тя да не се забърква в повече неприятности по пътя?

— Разбира се.

Хардинг се върна към работата си, но все пак прати двама полицаи с Джоел и Мелъди, за да е сигурен, че тя е напуснала къщата. Мелъди крачеше намусена. Джоел я следваше. Когато стигнаха вратата, Мелъди награди полицаите с мръщене от световна класа.

Те останаха в къщата, а Джоел тръгна през моравата с Мелъди.

— Това определено не беше приятно — обяви тя.

— Ти какво очакваше? Да шпионираш на местопрестъпление?

— Теб те пуснаха вътре.

— Какво трябваше да означава това?

Мелъди вдигна поглед към небето, после тръсна глава.

— Извинявай. Аз само… добре де, вбесяващо е. Като че ли всеки път, когато искам да участвам в нещо, ми се казва, че то е единственото, което не мога да правя.

— Знам как се чувстваш.

— Както и да е. Благодаря ти, че гарантира за мен. Струва ми се, че така попречи на онзи хищник да ме разкъса на парчета.

Джоел сви рамене.

— Не, наистина. Ще ти върна жеста. Обещавам.

— Аз… не съм сигурен, че искам да знам до какво би довело това.

— О, ще ти хареса — отвърна Мелъди и се поободри. — Вече имам една идея.

— Която е?

— Ще трябва да почакаш! Не разваляй изненадата.

— Страхотно. — Изненада от Мелъди. Това би било чудесно. Приближиха гарата, но не влязоха, а останаха под приятната сянка на дърветата и зачакаха Фич. Мелъди се помъчи да накара Джоел да ѝ разкаже нещо повече, но той се улови, че дава неангажиращи отговори.

Продължаваше да мисли за набързо нарисуваната скица и за уплашените думи под нея. Чарлс Калоуей е знаел, че ще умре, но е оставил бележки за нещата, които е успял да разбере. Благородно — може би по-благородно от всичко, което Джоел беше извършвал през своя живот.

Някой трябва да прекрати това, рече си той, облягайки се на дънера на едно дърво. Нещо трябва да се направи. Под заплаха бяха не само учениците, не само Армедиус. Убити бяха обикновени хора. И ако Фич и Хардинг бяха прави, то застрашена беше стабилността на целите Съединени острови.

Все се връщаме към онези причудливи рисунки, размишляваше Джоел. Онзи спираловиден мотив. Само да можех да си спомня къде съм го виждал преди!

Поклати глава и погледна Мелъди. Тя седеше на тревата наблизо.

— Как го направи? — попита той. — Онова с тебеширчето.

— Просто загубих контрол над него.

Той я изгледа строго.

— Какво?

— Очевидно лъжеш, Мелъди.

Тя изпъшка, просна се на тревата и се загледа нагоре в дърветата. Джоел реши, че сигурно няма да му отговори.

— Не знам как го правя, Джоел. Всички в училище все говорят за инструктиране на тебеширчетата, за това как те са напълно безволеви, като механичните животни. Обаче аз… не съм толкова добра с глифите.

— Как тогава така добре успяваш да ги подчиниш?

— Просто го правят. Хмм, мисля, че те ме разбират и разбират какво искам от тях. Обяснявам им какво искам и те го правят.

— Ти им обясняваш?

— Аха. Шепна им тихичко. Явно им харесва.

— И могат да ти носят сведения?

Тя сви рамене. Странен жест, доколкото лежеше на земята.

— Те не могат да говорят или нещо такова. Но начинът, по който ме обикалят, нещата, които правят… Е, понякога имам чувството, че разбирам какво искат да кажат. — Тя извърна глава и погледна Джоел. — Само си въобразявам разни работи, нали? Само искам да съм добра с тебеширчетата, за да компенсирам неумението си в другите области.

— Не знам. Аз съм последният човек, който може да ти говори за тебеширчетата. Поне според мен, те навярно те слушат.

Това като че ли успокои Мелъди. Тя се усмихна и продължи да зяпа небето, докато професор Фич пристигна. Очевидно Хардинг щеше да остане в имението и да продължи с издирванията. Джоел откри, че се радва на завръщането в Армедиус. Цял ден не беше хапнал нищо и стомахът му се бунтуваше.

Влязоха в гарата, застанаха на празния перон и зачакаха следващия влак.

— Това добавя някои твърде обезпокоителни елементи към ситуацията — каза Фич.

Джоел кимна.

— Диви тебеширчета — продължи Фич. — Непознати ритматически линии… Струва ми се, че ще имам нужда от теб за преглеждането на някои по-неизвестни ритматически текстове. Трябва тези неща да са споменати все някъде.

Джоел се оживи и го обзе вълнение. То обаче се притъпяваше от тежкото им положение. Той хвърли поглед на Мелъди, която стоеше зад тях двамата, достатъчно далеч, че да не чува. Явно се срамуваше в присъствието на Фич, понеже я бяха заловили да шпионира.

— Тревожни времена… — рече Фич и поклати глава. Линията се разтърси при приближаването на влака. — Тревожни времена…

Не след дълго тримата пътуваха обратно към Армедиус.

17

Джоел седеше, облегнал гръб на тухлената стена в кабинета на професор Фич. Предмет на известни спорове беше твърде слабо казано. Досега — въпреки цялата седмица четене — Джоел не беше успял да намери два източника, които да са единодушни за времето, когато са били забелязани първите диви тебеширчета.

Джоел затвори книгата и опря глава в стената. Потърка очи с пръсти. Знаеше донесението на Естевес — току-що беше чел за него в друга книга. Разказваше за група испански изследователи, които търсели злато, и пресекли един странен тесен каньон на един от югозападните острови — Бонвил или Зона Арида, или нещо такова.

Пътешествениците, водени от Мануел Естевес, намерили дребни рисунки на човешки фигури по стените на каньона. Примитивни фигурки, каквито могат да се намерят в пещери на древни обитатели.

Пътешествениците се установили там на лагер за през нощта и се радвали на кроткото поточе и заслона от ветровете. Скоро след залез обаче пътешествениците съобщават, че картинките по стените затанцували и се раздвижили.

Самият Естевес е описал картинките в най-големи подробности. Най-важното, той настоява, че те не са издраскани или вдълбани в камъка, а нарисувани с нещо бяло, прилично на тебешир. Дори е скицирал фигурите и ги е приложил в своя дневник, запазен и досега.

— Джоел, момчето ми, изглеждаш изнурен — рече Фич.

Джоел примигна и вдигна поглед. Фич седеше зад бюрото си и от тъмните сенки под очите му Джоел разбра, че професорът ще да е поне два пъти по-уморен от него.

— Добре съм — отвърна той и сподави прозявка.

Фич не изглеждаше убеден. Двамата с Джоел прекараха цяла седмица в преглеждане на том сред том. Фич остави на Джоел повечето исторически книги, доколкото текстовете на високо ниво просто бяха над възможностите на момчето. Джоел имаше намерението да учи и да изследва, докато успее да ги разбере. А засега за него беше по-добре да се съсредоточи върху други теми.

Инспектор Хардинг продължаваше с разследването, за да открие дирите на похитителя — това не беше работа за Джоел и Фич. Те бяха учени. Добре де, Фич беше учен. Джоел още не беше сигурен какъв е. Освен уморен, разбира се.

— Нещо за отбелязване в тази книга? — обнадеждено попита Фич.

Джоел поклати глава.

— Предимно съобщава за други свидетелства и коментира доколко са достоверни. Доста лесно четиво. Ще продължа, за да видя има ли нещо полезно.

Фич беше убеден, че ако съществуват други ритматически линии, те ще се споменават в тези свидетелства. Някаква рисунка като оставените от Естевес, загубена във времето, но с внезапно подновена важност днес.

— Ей, това моите бележки от преброителните списъци ли са? — попита Джоел, щом видя какво чете Фич.

— Хъм? О, да. Така и нямах възможността да ги прегледам.

— Навярно сега няма защо да се безпокоите за тях. Съмнявам се, че тези съобщения ще са от полза.

— О, не знам — отговори Фич, докато прелистваше документите. — Може би и друг път е имало събития като настоящите. Ами ако са изчезвали и други, но случаите са толкова изолирани, че никой не ги е свързал? Ние само…

Той млъкна и вдигна един лист.

— Какво? Открихте ли нещо?

— А? О, не. Не съм открил. — Фич бързо свали листа. — Би трябвало да се върна към другите текстове.

Джоел прецени, че Фич е ужасен лъжец. Сигурно имаше нещо общо с неспособността му да устои на всякаква конфронтация. И така, какво беше привлякло вниманието му в тази страница? И защо не поиска да каже на Джоел?

Мъчеше се да измисли начин да види документите на бюрото, без да предизвиква подозрение, когато вратата на тесния кабинет се отвори и влезе Мелъди. Урокът ѝ с Фич беше свършил преди половин час. Защо се връщаше?

— Мелъди? Забрави ли нещо? — попита Фич.

— Надали — отвърна тя и се облегна на рамката на вратата. — Тук съм по официална работа.

— Официална? — възкликна Фич.

— Аха — каза тя и вдигна лист. — Нализар още ми дава да разнасям поръчки, знаете. Между другото, осъзнах, че моето окаяно положение е изцяло по твоя вина, Джоел.

— Моя ли?

— Напълно. Ако не си беше навлякъл неприятности, влизайки във всички онези ритматически часове, аз нямаше да стигна дотам да търча всеки следобед из кампуса като механична играчка. Ето бележката за Вас, професор Фич — гласи, че директорът иска Джоел да се яви в канцеларията.

— Аз? Защо?

Тя сви рамене.

— Нещо във връзка с оценките ти. Както и да е, аз имам за вършене още слугинска, отегчителна и досадна работа. Да се видим на вечеря?

Джоел кимна и тя си тръгна. Той отиде да вземе бележката, пъхната между две книги. Оценки. Знаеше, че би трябвало да се тревожи, но нещо толкова делнично като оценките в момента му се струваше далечно.

Бележката, разбира се, беше запечатана, но Джоел забеляза, че Мелъди я е отворила отстрани, за да надзърне. Отиде да вземе чантата си.

— Трябва да вървя.

— Какво? — обади се Фич, вече погълнат от книгата си. — Ах, да, много добре. Ще се видим утре.

На излизане Джоел мина край бюрото му и бързо огледа какво чете. Един от годишните списъци на завършилите Армедиус. Джоел беше отбелязал починалите при подозрителни обстоятелства. Бяха двама, но Джоел не разбираше защо името на който и да е от тях е толкова важно. Защо тогава…

За малко да го пропусне, точно като миналия път. Името на Екстън беше най-отгоре в списъка, сред възпитаниците на общото училище през онази година. Това ли беше забелязал Фич, или ставаше дума просто за съвпадение?

Джоел излезе, прекоси моравата и се насочи към канцеларията. През изминалите седем дни Армедиевата академия се беше променила. Сега полицията беше доста по-многобройна и проверяваше документите за самоличност на входа на училището и на железопътната гара. Учениците ритматисти не се допускаха вън от училището без ескорт. Джоел мина край няколко от тях, които мърмореха, че Армедиус заприличва на затвор.

Мина и край група обикновени ученици, които играеха футбол. Усърдието им беше понамаляло, а и бяха по-малко от преди. Повечето родители на ученици от общото училище бяха изтеглили децата си от академията за лятото и им беше разрешено да продължат да го правят. Въпреки че бяха убити неритматисти, ясно беше, че мишена на похитителя са ритматистите. Обикновените ученици щяха да са в безопасност вън от кампуса.

След Чарлс Калоуей не беше изчезнал друг. Беше минала седмица и като че всички просто чакаха. Кога щеше да се случи? Какво следваше? Кой беше в безопасност и кой — не?

Джоел бързо мина край предните врати. Оттатък се намираше една от другите големи промени в академията.

Протестиращи.

Носеха плакати.

Мнозина журналисти по всички острови бяха решили, че смъртта на четиримата слуги на Калоуей е по вина на ритматистите. Те виждаха някаква скрита война — някои даже я наричаха конспирация — между отделни секти ритматисти. Имаше даже и такива, които бяха на мнение, че всичко — съществуването на ритматистите, церемонията по въвеждането, сраженията в Небраск — е гигантска измама, която да задържи Монархическата църква на власт.

И така, малка, но много гласовита група антиритматисти се беше установила на денонощна протестна демонстрация пред Армедиус. Джоел не знаеше как да разбира тази глупост. Знаеше обаче, че домовете на няколко от децата ритматисти, които сега бяха на сигурно място в училището, са били вандалски нападнати през нощта. За щастие, войниците на портите удържаха повечето размирници вън от Армедиус. Повечето. Преди две нощи някой хвърли вътре няколко тухли, по които имаше изписани с боя обиди.

Джоел не спря да послуша протестиращите, но звуците от виковете им го следваха. „Искаме истината! Край на привилегиите за ритматистите! Искаме истината!“

Джоел забърза по алеята към канцеларията. Двама полицаи с пушки стояха край вратата, но познаваха Джоел и го пуснаха да влезе.

— Джоел! — възкликна Флорънс. — Не очаквахме да дойдеш толкова бързо. — Въпреки мрачната обстановка в кампуса, русокосата чиновничка беше постоянна и все така носеше яркожълта лятна рокля и широкопола шапка.

— Много ясно, че ще дойде бързо — обади се Екстън, без да вдига поглед от книжата. — Някои хора не пренебрегват отговорностите си.

— Не бъди толкова досаден.

Над преградата Джоел видя вестника на писалището на Флорънс. Криза в Нова Британия!, гласеше водещото заглавие.

— В момента директорът има среща, Джоел — обясни Флорънс. — Сигурна съм, че скоро ще приключи.

— Как вървят нещата тук? — попита Джоел и хвърли поглед през прозореца към полицаите.

— О, нали знаеш. Същото, както винаги — отговори тя.

Екстън изсумтя.

— Друг път проявяваш пълна готовност да клюкарстваш. Защо си така срамежлива сега?

Флорънс се изчерви.

— Джоел, истината е — подхвана Екстън, остави писалката и вдигна поглед, — че нещата не вървят добре. Дори и ако не броиш глупаците пред портите, дори и ако нямаш нищо против на всяка втора крачка да се препъваш в някой полицай, работите са зле.

— Зле в какъв смисъл? — попита Джоел.

Флорънс въздъхна и скръсти ръце върху писалището.

— Островите без ритматически училища говорят, че трябва да отворят такива.

Джоел сви рамене.

— И такава катастрофа ли ще е това?

— Е, като за начало, качеството на образованието рязко ще спадне. Джоел, миличък, Армедиус не е просто едно училище. Това е едно от малкото места, където хора от всички Острови работят заедно.

— Джеймстаун се различава от повечето градове — съгласи се Екстън. — На повечето места по света не можеш да видиш как се смесват джосеунци и египтяни. На много острови те смятат за аутсайдер, ако си чужденец или просто американец от друг остров. Можеш ли да си представиш какво ще стане с войната в Небраск, ако шестдесет различни школи — всяка от които обучава ритматистите по свой начин — почнат да се карат кой кой участък да отбранява? Достатъчно трудно е и с осемте училища.

— И после, говори се какви ще са тези училища — додаде Флорънс и огледа вестника. Беше от Мейнфорд, един от северните острови. — Журналистите така извъртат нещата, все едно ритматистите даже не са истински хора. Мнозина призовават ритматистите да не посещават общите уроци, а само да се тренират за войната в Небраск. Все едно са патрони — навиваш ги в пушката и ги изстрелваш.

Джоел се свъси и постоя мълчаливо до преградата. Флорънс зацъка с език и се върна към работата си.

— Сами си го навлякоха, казвам ти — обади се Екстън от бюрото си, все едно говореше на себе си.

— Кой? — попита Джоел.

— Ритматистите. Защото са толкова затворени и потайни. Виж как се държаха с теб, Джоел. Просто помитат всеки, за когото сметнат, че не е достоен за нивото им.

Джоел вдигна вежда. Усети доста горчивина в гласа на Екстън. Сигурно заради нещо от дните му като ученик в Армедиус.

— Все едно — продължи Екстън. — Отношението на ритматистите кара обикновените хора, които плащат за това училище, да почнат да се питат дали на ритматистите наистина им трябва такова хубаво училище и пенсия до края на живота им.

Джоел почука с показалец по преградата.

— Екстън, вярно ли е, че си учил в Армедиус?

Екстън спря да пише.

— Кой ти каза?

— Видях — обясни Джоел — в докладите за завършилите училището, когато работех по един проект с професор Фич.

Екстън се умълча.

— Да — продума той накрая. — Учих тук.

— Екстън! — възкликна Флорънс. — Никога не си ми казвал! Че как семейството ти е успяло да плати обучението?

— Не искам да говоря за това — рече Екстън.

— О, хайде — настоя Флорънс.

Екстън спря да пише и стана. Взе си сакото и шапката от закачалката.

— Мисля, че сега ще си взема почивката.

С тези думи излезе от канцеларията.

— Сърдитко — провикна се Флорънс след него.

Не след дълго вратата на директорския кабинет се отвори и оттам излезе инспектор Хардинг. Синята му униформа, както винаги, беше отлично изгладена и спретната. Взе си пушката, оставена пред вратата, и я метна през рамо.

— Ще се погрижа за патрулите — каза той на директор Йорк. — Уверявам Ви, че няма да допуснем да се повтори нещо като инцидента с тухлите.

Йорк кимна. Хардинг явно се отнасяше към директора с голямо уважение — може би защото той малко приличаше на генерал с могъщата си фигура и провисналия мустак.

— Подготвих за Вас най-актуален списък, инспекторе — рече Флорънс, стана и подаде на Хардинг някакъв лист.

Хардинг го прегледа и лицето му се позачерви.

— Какво има? — попита директор Йорк.

Инспекторът вдигна поглед.

— Недоглеждане от моя страна, сър. Все още има четиринадесет ученици ритматисти, чиито родители отказват да ги върнат в академията за по-голяма безопасност. Това е неприемливо.

— Не е Ваша вината, че родителите са толкова твърдоглави, инспекторе — отговори Йорк.

— Аз го приемам като моя отговорност, сър. А сега ме извинете — рече Хардинг и си тръгна, като пътем кимна на Джоел.

— А, Джоел. Влез, синко — подкани го директорът.

Джоел влезе в кабинета му и отново седна на стола пред грамадното писалище. Чувстваше се като дребно животинче пред извисяващата се фигура на стопанина си.

— Искали сте да разговаряме за оценките ми, сър? — попита Джоел, когато Йорк се настани.

— Всъщност не. Надявам се, ще ми простиш, че използвах това извинение. — Той сплете пръсти върху писалището. — Разни работи стават в моя кампус, синко. Мое задължение е да следя всичко, доколкото мога. Нужна ми е информация от теб.

— Сър? С цялото дължимо уважение, аз съм само ученик. Не знам доколко мога да помогна. А и бездруго идеята да шпионирам професор Фич не ми харесва.

Йорк се подсмихна.

— Ти не шпионираш, синко. Вчера повиках тук Фич, а преди малко говорих с Хардинг. Вярвам и на двама им. Всъщност ми е нужно непредубедено мнение. Трябва да знам какво става, а не мога да бъда навсякъде. Бих искал да ми разкажеш за нещата, които си видял и си направил, докато работи с Фич.

И през следващия час Джоел му разказа. За преброителните списъци, за отиването на местопрестъплението, където изчезна Чарлс Калоуей, за прочетените неща. Йорк слушаше. С напредването на времето уважението на Джоел към директора растеше.

Йорк наистина го беше грижа и беше готов да се вслушва в мненията и мислите на един обикновен ученик неритматист. Когато приближи краят на обяснението, Джоел се помъчи да реши дали да спомене подозренията си за Нализар. Погледна директора, който беше взел писалката и водеше бележки, докато той говореше.

— Добре — рече директорът и вдигна поглед. — Благодаря ти, Джоел. Точно това ми беше нужно.

— За нищо, сър. Но… хмм, има още нещо.

— Да?

— Сър, мисля, че Нализар има нещо общо с всичко това.

Йорк се приведе напред.

— Какво те кара да кажеш това?

— Всъщност, нищо съществено. Съвпадения. Времето, когато Нализар се появи, някои от нещата, които направи.

— Например?

Джоел се изчерви, осъзнавайки колко глупаво звучи. Седеше в кабинета на директора и обвиняваше един от хората, които самият Йорк беше взел на работа.

— Аз… извинете ме, сър. Говорих, без да мисля — рече той и сведе поглед.

— Не. И аз имам някои подозрения за Нализар.

Джоел сепнато вдигна поглед.

— Не мога да преценя дали моята неприязън към човека ме кара да реагирам така, или има нещо повече. Нализар прекара много време в канцеларията в опити да разбере нещо повече за разследването. Все се питам дали е, защото иска да прецени колко знаем, или просто ревнува.

— Ревнува ли?

Йорк кимна.

— Не знам дали осъзнаваш, но професор Фич доста се прослави. Пресата се залови с неговото име и сега то се споменава в почти всяка статия за изчезванията. Очевидно той е „тайното оръжие на федералните инспектори срещу похитителите“.

— Охо!

— Както и да е, ще ми се да не бях наемал Нализар. Той обаче има титулярно място и ще е много трудно да го уволня. При това наистина нямам доказателства, че е замесен. Пак те питам. Какво по-точно те кара да го подозираш?

— Добре — отговори Джоел. — Помните ли какво Ви казах за ритматическите линии? И така, видях Нализар да взима от библиотеката книга за новите ритматически линии и възможното им съществуване.

— Нещо друго?

— По-миналата нощ той напусна сградата. Нощта, когато Чарлс Калоуей беше отвлечен. Разхождах се навън и го видях.

Йорк се почеса по брадичката.

— Прав си. Това едва ли са убедителни доказателства.

— Господин директор — попита Джоел. — Знаете ли защо изобщо Нализар е тук? Искам да кажа, ако е бил чак такъв герой в Небраск, защо е станал учител, вместо да се сражава с дивите тебеширчета?

Йорк го огледа изучаващо.

— Сър? — обади се Джоел най-сетне.

— Мъча се да преценя да ти казвам ли, или не. Честно казано, синко, това е малко деликатна информация.

— Мога да пазя тайна.

— Не се и съмнявам. Въпреки това отговорността за решението какво да говоря си е моя. — Директорът допря връхчетата на пръстите си. — В Небраск имаше… инцидент.

— Какъв?

— Загина един ритматист. Въпреки твърденията на мнозина тук, на изток, един смъртен случай в Небраск винаги е гледан сериозно от военния кабинет. В този случай имаше много посочвания с пръст и се реши няколко човека — като Нализар — да бъдат преместени от активна служба.

— Значи той е убил някого?

— Не — отговори директорът, — обаче е участвал в един инцидент, при който дивите тебеширчета са убили млад ритматист. Нализар не е бил обвинен, а и не би трябвало, както излиза от това, което четох. Когато го интервюирах за работата тук, Нализар обвини политическите сили, че се опитват да спасят собствените си кожи от опетняване. Този род приказки са твърде обичайни, така че му повярвах. Всъщност, още му вярвам.

— Но…

— Но е подозрително — съгласи се Йорк. — Кажи ми, как изглеждат тези нови линии, които открихте?

— Може ли писалка?

Йорк му даде писалка и лист. Джоел нарисува спираловидния усукан мотив, който беше открит на местопрестъпленията.

— Никой не знае какво е това, но сега поне ни е известно, че е ритматически.

Йорк пак се почеса по брадичката и вдигна листа.

— Хъм… да. Знаеш ли, странно е, но това ми се вижда някак познато по някаква причина.

Сърцето на Джоел подскочи.

— Така ли?

Йорк кимна.

— Сигурно това нищо не значи.

Защо пък той го е виждал, зачуди се Джоел. Директорът Йорк не е изучавал ритматика. Какво е общото между нас двамата? Само училището.

Училището и…

Джоел вдигна поглед и зяпна — най-сетне си беше спомнил къде е виждал мотива.

18

Джоел излезе от канцеларията, след като припряно се сбогува с Йорк и Флорънс. Не каза никому какво е осъзнал току-що. Първо трябваше да го потвърди.

Понесе се по пътеката към общежитието с бърза крачка. Устоя на изкушението да хукне — при сегашното напрежение в кампуса това би привлякло нежелателно внимание.

За жалост, съгледа Мелъди, която явно беше приключила със задачите и се връщаше в канцеларията. Той изпъшка и опита да свърне. Но тя, разбира се, го видя.

— Джоел! Реших, че съм блестяща!

— Тъкмо сега не разполагам с много време… — отвърна той, когато тя се спусна към него.

— Дрън-дрън. Виж сега, имам да ти казвам нещо вълнуващо! Не потръпваш ли?

— Аха — отвърна Джоел и пак тръгна по алеята. — Ще поговорим по-късно.

— Ей! — каза Мелъди и го настигна. — Пак ли опитваш да ме игнорираш?

— Пак? Никога не съм опитвал да те игнорирам.

— Да бе.

— Виж какво, през първите седмици не ми ли беше бясна, понеже мислеше, че те преследвам?

— Минало, заминало, погребано. Не, слушай, това наистина е важно. Мисля, че намерих начин да станеш ритматист.

Джоел едва не се спъна.

— Ха! Знаех си, че това ще ти привлече вниманието.

— Да не би да го каза, само за да ме спреш?

— Прахове, не. Джоел, казах ти, че съм блестяща!

— Разкажи ми, докато вървим — отвърна Джоел и тръгна отново. — Трябва да проверя нещо.

— Днес се държиш странно, Джоел — отбеляза тя и го настигна.

— Тъкмо открих нещо — каза той, когато стигнаха семейното общежитие. — Нещо, което ме тормозеше от доста време. — Качи се по стълбите до втория етаж, а Мелъди го следваше по петите.

— Не одобрявам подобно отношение, Джоел. Не си ли даваш сметка, че прекарах цели дни в търсене на начин да ти се отплатя, задето гарантира за мен пред Хардинг? И сега идвам да ти кажа, а ти ми се отблагодаряваш, търчейки като смахнат. Почвам да го приемам лично.

Джоел спря, въздъхна и я погледна.

— Навсякъде, където бяха отвлечени ученици, открихме нови ритматически линии.

— Наистина?

— Да. Една от тях ми се стори позната. Не можех да си спомня защо, обаче преди малко директор Йорк каза нещо, което ми напомни къде съм я виждал. И затова сега искам да се уверя.

— А, и когато свършиш, ще можеш да отделиш нужното внимание на моята смайваща, блестяща, изумителна новина?

— Разбира се.

— Така става — отговори Мелъди и го последва по коридора към стаята, която Джоел делеше с майка си. Той влезе и се отправи към скрина до леглото.

— Олеле — рече Мелъди, надзъртайки в стаята. — Тук спиш, а? Много е, хмм, уютно.

Джоел дръпна горното чекмедже на скрина, което беше пълно с дреболии. Почна да ровичка.

— Къде са ви другите стаи? Отсреща ли?

— Не, тази е.

— Ох. Къде живее майка ти?

— Тук.

— Двамата живеете в тази стая?

— Спя на леглото през нощта, а тя през деня. Днес обаче е навън, отиде на гости на родителите си. Има почивен ден. — Има твърде малко почивни дни.

— Невероятно. Знаеш ли, тук е далеч по-тясно от моята стая в общежитието. А всички се оплакваме колко са малки стаите ни.

Джоел откри каквото търсеше и го извади от чекмеджето.

— Ключ? — попита Мелъди.

Джоел се стрелна край нея и се завтече към стълбището. Тя тръгна след него.

— Откъде е този ключ?

— Не сме живели винаги в тази стая — отговори Джоел, когато подминаха първия етаж и заслизаха към мазето. Вратата, която му трябваше, беше в дъното на стълбите.

— И сега? — попита Мелъди, докато той отключваше.

Джоел я погледна и отвори.

— По-рано живеехме тук — обяви той и посочи стаята.

Работилницата на баща му.

Просторното помещение беше пълно със смътно очертани предмети и миришеше на прах. Джоел влезе и се изненада колко познато му е всичко тук. Повече от седем години кракът му не беше стъпвал отсам тази врата, но знаеше точно къде да намери стенната лампа. Нави я и врътна ръчката отдолу. Лампата забръмча и засвети.

Светлината падна върху прашната стая, пълна със стари маси, купчини варовик и стара пещ за печене на тебешир. Джоел почтително пристъпи навътре и усети как спомените му бодат и мърдат, все едно е вкусил нещо горчиво и сладко едновременно.

— Спях ето там — рече той и посочи далечния ъгъл. — Там имаше малко легло, а от тавана висяха завеси, зад които можех да се усамотявам.

Леглото на родителите му беше в другия ъгъл, зад подобна завеса. Между двете „стаи“ имаше мебели — столове и скринове. Баща му все говореше, че трябва да вдигнат стени и да разделят работилницата на стаи. След смъртта му не можаха да вкарат мебелите в новата стая и майката на Джоел просто ги остави тук.

Той бегло се усмихна — спомни си как баща му си тананикаше, докато заглаждаше тебешира на масата си. По-голямата част от помещението се заемаше от работилницата. Котлите, смесителните съдове, пещта, камарите книги за състава на тебешира.

— Охо, тук е… спокойно — рече Мелъди.

Джоел прекоси помещението. Краката му дращеха по прашния под. На една от масите намери редица тебешири във всички цветове. Взе един син и го потри между пръстите си. Те не се оцветиха, понеже тебеширът имаше покритие. Отиде в другия край на стаята срещу леглата. На стената бяха окачени формули за твърдостта на тебешира.

Около тях бяха изобразени разните ритматически защити. Бяха десетки, начертани от бащата на Джоел. Отстрани имаше бележки кой е ползвал тези защити и в кой дуел. Имаше и вестникарски изрезки за прочути дуели и истории за прочути дуелисти.

Гласът на Трент се разнесе в спомените на Джоел. Чете му на глас за дуелите и развълнуван обяснява брилянтните игри. Споменът за този ентусиазъм доведе след себе си и други. Джоел ги отпъди засега и се съсредоточи върху друго. Понеже сред всичките формули и вестникарски изрезки имаше един особено голям лист.

На него беше нарисуван спираловидният ритматически мотив, открит на всички местопрестъпления.

Джоел тихо въздъхна.

— Какво има? — попита Мелъди и застана до него.

— Това е. Новата ритматическа линия.

— Чакай, баща ти ли е похитителят?

— Не, разбира се, че не е той. Но той е знаел, Мелъди. Заемаше пари, вземаше свободни дни, посещаваше ритматисти от осемте училища. Работеше върху нещо и то беше неговата страст.

Мелъди огледа изрезките и рисунките.

— Значи затова — прошепна тя.

— Какво?

— Затова си така запленен от ритматиката. Питах те веднъж. Ти така и не ми отговори. Заради баща ти.

Джоел се взираше в стената с мотивите и защитите. Баща му можеше да говори за тях надълго и нашироко, да му обяснява кои защити срещу кои офанзивни структури са добри. Другите момчета играеха футбол с бащите си. А Джоел рисуваше защити с неговия.

— Татко искаше да постъпя в Армедиус — каза Джоел. — Толкова много искаше да стана ритматист, макар че никога не говореше за това. През цялото време рисувахме заедно. Струва ми се, че е станал майстор на тебешир, за да може да работи с ритматисти.

И е направил нещо чудесно! Нова ритматическа линия! Не са я открили хора като Фич и Нализар, ритматисти с дългогодишен опит. Открил я е бащата на Джоел, прост майстор на тебешир.

Как? Какво означаваше тя? Какво правеше тази линия? Толкова много въпроси. Баща му би трябвало да е водил записки, нали? Джоел трябваше да ги проучи, да проследи изследванията на баща си през годините. Да открие връзката с изчезванията.

За момента Джоел ликуваше. Ти го направи, татко. Ти постигна нещо, което никой от тях не можа.

— Добре — обърна се той към Мелъди. — Каква е голямата ти новина?

— О, сега е малко трудно да я обявя както трябва. Не знам. Само… е, направих някои проучвания.

— Проучвания? Ти?

— Аз правя проучвания! — сопна се тя. — Както и да е, не би трябвало да се оплакваш, понеже се отнасяше до теб.

— До мен ли? Кажи ми сега, кой кого преследва.

— Не лично за теб, глупчо. А за онова, което ти се е случило. Джоел, твоето въвеждане е било проведено неправилно. Трябва да влезеш в залата на въвеждането.

— Обясних ти. Отец Стюарт каза, че не е нужно.

— Той — отговори Мелъди и театрално вдигна ръка — напълно е сгрешил. Безсмъртната ти душа може би е застрашена! Ти не си бил въведен. Церемонията е била претупана! Трябва да го направиш отново!

— След осем години?

— Да. Защо не? Гледай, до Четвърти юли остава по-малко от седмица. Ако успеем да убедим викария, че има опасност да изгубиш душата си, той може да ти позволи да опиташ отново. И този път — както трябва.

Джоел се позамисли.

— Сигурна ли си, че мога отново да мина през церемонията?

— Напълно. Мога да ти намеря препратки.

Прекалено голям съм. Но пък крал Грегъри е станал ритматист след осемгодишна възраст. Значи и аз бих могъл. Джоел се усмихна.

— Може би си струва да опитам.

— Знаех си, че ще оцениш това. Кажи ми сега, че съм гений.

— Ти си гений — откликна Джоел и погледна мотива на стената. — Да доведем Фич. Искам да види това. С викария ще се разправяме после.

— От това, което виждам — рече Фич, седнал на стол до масата в средата на работилницата, — баща ти е бил убеден, че съществуват и други ритматически линии. Ето, погледнете тук.

Фич измъкна един лист от камара книги и стари записки. През последните няколко часа Джоел и Мелъди му помогнаха да организира работилницата и да сортира книжата на Трент. Помещението изглеждаше почти сякаш отново се използва.

Листът изшумоля, когато Фич го подаде на Джоел. Приличаше на някакъв правен документ.

— Това е договор за патронаж — обясни Фич.

— От Валендарската академия — рече Джоел. — Тя е в Калифорнийския архипелаг, нали? Едно от другите училища, където се преподава ритматика?

Фич кимна.

— Тук има четири такива документа, все от някое от осемте училища, включително от Армедиус. Обещават на баща ти и семейството му патронаж за период от сто години, в случай че той докаже съществуването на ритматическа линия извън четирите първоначални.

— Патронаж? — попита Мелъди.

— Пари, миличка — уточни Фич. — Стипендия. Доста голяма. С такъв доход от четири отделни училища бащата на Джоел щял да стане доста богат човек. Трябва да призная, че съм изумен от нивото, на което баща ти е разбирал ритматиката! Тези писания са много сложни. Допускам, че останалите професори биха се изненадали силно, щом открият тези неща. Сега си давам сметка, че никога не сме го оценявали заслужено.

— Той е убедил някого — отговори Джоел и вдигна договора за патронаж.

— Ах, да. Наистина излиза, че е успял. Трябва да е работил много и да е представил някои много убедителни доказателства, за да сключи тези договори. Според това, което виждам тук, той е провел изследвания в различни школи. Дори е ходил в Европа и Азия, за да се срещне с тамошни учени и преподаватели.

При което е натрупал и доста дългове, рече си Джоел, приседнал на столчето до работната маса, която Фич превърна в писалище.

— Та той е открил линията — каза Мелъди и посочи рисунката на стената. — Защо тогава не е станал богат?

— Не е можел да я накара да действа — отговори Фич и измъкна друг лист. — Досущ както ние не можахме. Чертая я съвсем точно, а тя не прави нищо. Похитителят знае нещо, което не ни е известно.

— Значи е безсмислено — каза Джоел. — Баща ми не е знаел повече от нас. Стигнал е до извода, че съществуват други линии, дори е успял да нарисува реплика на една от тях, но не е успял да я накара да действа.

— Добре — продължи Фич, докато преглеждаше бележките. — Тук има важно становище — теорията на баща ти защо символът не работи. Разбираш ли, група учени вярват, че ритматическата линия функционира на основата на целите, с които ритматистът я рисува. Изтъкват факта, че ако пишем думи или дори завъртулки с тебешир, нищо не оживява, освен ако не се стараем нарочно да направим ритматическа рисунка. Нито една от правите линии в азбуката не се превръща по случайност в Забранителна линия например.

— Следователно, желанията на ритматиста повлияват върху рисунката му. Не по някакъв измерим начин — например ритматистът не може просто да пожелае Забранителните му линии да станат по-силни. Но ако той няма намерението да начертае Забранителна линия, то линията просто не работи.

— Значи причината, поради която не можехте да накарате спираловидния модел да направи нещо… — отговори Джоел.

— Беше, че не знам какво се очаква от него да направи — продължи Фич. — Баща ти е вярвал, че нищо няма да излезе, ако не съчетае правилната линия със знанието какво прави тя.

Фич измъкна още един лист.

— Опасявам се, че някои хора му се присмиваха за това. Хмм, спомням си смътно няколко такива случая. Веднъж баща ти убеди няколко ритматисти да начертаят неговите линии, но той не можа да накара линиите да направят нещо, въпреки че разполагаше със значителен брой намерения, които ритматистите да изпробват. От писанията му тук разбирам, че е приемал това като голям провал.

Откъм легналата на пода Мелъди се разнесе шумна въздишка. Тя зяпаше в тавана и слушаше. Сигурно ѝ се налага да си пере полите всеки ден, прецени Джоел, като имаме предвид колко обича да седи на пода, да се катери по дърветата и да лежи на земята.

— Скучно ли ти е, миличка? — попита Фич.

— Съвсем умерено. Продължавайте. — После обаче въздъхна отново.

Фич даде знак с вежда на Джоел, който в отговор сви рамене. Понякога на Мелъди просто ѝ беше приятно да напомня за себе си на всички наоколо.

— Както и да е — продължи Фич, — това е удивително откритие.

— Нищо, че не ни казва какво прави линията?

— Да — отговори Фич. — Баща ти е работил скрупульозно. Събрал е камари текстове, някои от които са твърде редки, и ги е анотирал; изброил е всички, които съдържат намеци или теории за новите ритматически линии. Ами че баща ти сякаш е виждал в бъдещето и е забелязал точно какво ни е нужно за това разследване. Бележките му ще ни спестят месеци!

Джоел кимна.

— Смея да кажа — додаде Фич почти на себе си, — че наистина трябваше да приемаме Трент далеч по-сериозно. Та той е бил истински кабинетен гений. Все едно да откриеш, че портиерът ти тайно изучава най-развитите пружинни технологии и в свободното си време изработва функциониращ Еквиликс. Хмм…

Джоел прокара пръсти по един от томовете и си представи как баща му работи в същата тази стая. Прави тебешир и през цялото време мисли за чудесата на ритматиката. Той си спомни как седеше на пода, наблюдаваше какво става на масата и слушаше как баща му си тананика. Спомни си мириса на горящата пещ. Баща му печеше някои тебешири, а други сушеше на въздух и винаги търсеше идеалния състав, трайност и яркост на линиите.

Мелъди седна и отметна червените къдрици от очите си.

— Добре ли си? — обърна се тя към Джоел.

— Просто мисля за баща ми.

Тя поседя и го погледа още малко. Накрая каза:

— И тъй, утре е събота.

— И?

— После е неделя.

— Точно така…

— Трябва да говориш с викария — обясни Мелъди. — Трябва да го накараш да се съгласи и да ти позволи да минеш през церемонията на въвеждането.

— За какво говорите? — попита Фич, вдигайки поглед от книгата си.

— Джоел ще бъде въведен — отговори Мелъди.

— Нима не е било направено, когато е бил на осем? — учуди се Фич.

— О, било е — обясни Мелъди. — Прецакали са въвеждането. Ще ги накараме да го направят отново.

— Съмнявам се, че можем да ги накараме нещо, Мелъди — бързо се намеси Джоел. — Даже не знам дали моментът е подходящ да се тревожим за това.

— Четвърти юли е следващата седмица — каза Мелъди. — Ако го пропуснеш, ще ти се наложи да чакаш цяла година.

— Е, да. Точно сега обаче имаме да се притесняваме за много по-големи работи.

— Не мога да повярвам! — възкликна Мелъди и пак се просна на пода. — Пилееш цял живот в мечти за ритматиката и ритматистите, а сега, когато имаш възможност да станеш ритматист, ти просто ще я пропуснеш?

— Не е чак толкова добра възможност — отвърна Джоел. — Искам да кажа… и без това се избира само един на хиляда.

Фич ги гледаше с интерес.

— Чакайте малко. Мелъди, миличка, какво точно те кара да мислиш, че ще позволят на Джоел да опита отново?

— Той не е влязъл в залата на въвеждането — отговори Мелъди. — Затова не е могъл… хмм, знаете какво.

— А, разбирам.

— Аз обаче не разбирам — отбеляза Джоел.

— Не е честно — каза Мелъди, втренчена в тавана. — Виждали сте колко го бива в ритматиката. А дори не е получил възможност. Трябва.

— Хмм. Не съм специалист по църковните процедури — каза Фич. — Мисля обаче, че ще ви бъде доста трудно да убедите викария да допусне един шестнадесетгодишен юноша до церемонията по въвеждането.

— Ще успеем — инатливо отвърна Мелъди, все едно Джоел изобщо нямаше думата по въпроса.

На вратата се появи сянка. Джоел се обърна и видя майка си отпред, на стълбищната площадка.

— О, хъм — промърмори той, забелязвайки удивения ѝ поглед.

— Госпожо Саксън — рече Фич и се изправи, — Вашият син е направил чудесно откритие.

Тя влезе в стаята. Облечена беше в синята си рокля за път, косите ѝ бяха прибрани.

Джоел я наблюдаваше със страх. Какво ли си мислеше за нахлуването им в стаята, която тя беше заключила и загърбила толкова отдавна?

Майка му се усмихна.

— Минаха години. Мислех да се върнем тук, но все се притеснявах, че ще е прекалено болезнено. Че ще ми напомня за него. — Тя погледна Джоел в очите. — Наистина ми напомня за него, но не боли. Мисля… мисля, че е време да се върнем тук.

19

Джоел седеше в просторната катедрала, ръцете му почиваха върху облегалката на предната пейка, главата му почиваше върху ръцете, мислите му напълно отказваха да почиват.

— Господарят даде живот на безжизнените — провлече отец Стюарт. — Сега ние сме безжизнени и ни е потребна Неговата утешителна благодат, та да ни върне светлината и живота.

Светлина проникваше през прозорците от цветно стъкло. Във всяко от тях имаше часовников механизъм, който отмерваше времето. В основния прозорец — кръгъл, бляскав и син — беше поставен най-великолепният часовник на острова. Самите му зъбни колела и пружини бяха направени от цветно стъкло.

Пейките изпълваха централната част на катедралата, а между тях имаше само една широка централна пътека. Над тях, под купола, статуите на дванадесетте апостола гледаха отвисоко множеството богомолци. От време на време статуите помръдваха, като че часовниковите им механизми им придаваха подобие на живот. Живот от безжизненото.

— Хлябът на живота — продължи отец Стюарт. — Водата на живота, силата на възкресението.

Джоел беше слушал всичко това и преди. Отдавна беше забелязал, че свещениците имат подчертана склонност да се повтарят. В този ден му беше още по-трудно от обичайното да се съсредоточи. Струваше му се странно — дори обезпокоително — че неговият живот се е преплел така тясно с важните събития в Армедиус. Съдбата ли беше поставила Джоел там, където се намираше? Или пък волята на Господаря, както често говореше отец Стюарт?

Отново вдигна поглед към витражите. Какво значение щеше да има за църквата, ако общественото мнение се обърнеше против ритматистите? На някои от витражите беше изобразен крал Грегъри, Монархът в изгнание. Винаги го представяха обграден от ритматически рисунки.

В каменните стени бяха врязани преплетени кръгове и линии. Самата сграда беше във формата на кръст, а центърът, където се срещаха крилата, беше кръгъл. Колоните бяха разположени на местата на точките на Защитен кръг с девет точки.

От сводовете гледаха Апостолите, символично беше изобразен и самият Господар. Една статуя на свети Да Винчи чертаеше кръгове, зъбчати колела и ритматически триъгълници на пода пред себе си. Да Винчи беше канонизиран и възприет от Монархическата църква, въпреки че беше бунтовен християнин. Или може би тъкмо по тази причина.

Дори най-невежите знаеха за връзката между ритматиката и църквата. Никой не получаваше ритматически сили, без първо да се съгласи да бъде въведен. Не им се налагаше да останат вярващи — всъщност дори не беше необходимо да изповядват вярата. Просто трябваше да се съгласят на въвеждането и така да направят първата стъпка към спасението си.

Мюсюлманите наричаха ритматиката богохулство. Другите християнски църкви неохотно приемаха нуждата от церемонията, но след това оспорваха, че тя доказва авторитета на Монархическата църква. Джосеунците игнорираха религиозната страна на преживяването и си оставаха будисти въпреки въвеждането.

Ала никой не би могъл да отрече, че без монархическата църква нямаше да има ритматика. Този прост факт позволи на църквата — някога на ръба на изчезването — в крайна сметка да стане най-могъщата в света. Дали щеше да се застъпи за ритматистите, ако обществото опиташе да ги свали?

Майката на Джоел седеше до него и слушаше предано проповедта. Двамата с Джоел бяха прекарали предния ден в преместване в работилницата. Не им отне дълго време — не притежаваха много вещи. Всеки път, когато прекрачеше прага обаче, Джоел се чувстваше с осем години по-голям и с две стъпки по-висок, отколкото трябва.

Нещо го докосна по тила. Той се сепна, обърна се и с изненада установи, че Мелъди седи на пейката зад него. Когато я видя последно, беше в другия край на катедралата.

— Почти свърши — прошепна тя. — Ще идеш ли да го питаш, или трябва аз да го направя?

Джоел сви рамене в нищо неозначаващ жест.

След секунди тя се плъзна на пейката до него.

— Какво ти става? Мислех, че това е всичко, което някога си искал.

— Така е — прошепна той в отговор.

— Не ми звучи така. Запъваш се, откак ти казах за моя план! Държиш се все едно не искаш да бъдеш въведен.

— Искам. Просто… — Как да го обясни? — Глупаво е, Мелъди, но се тревожа. Толкова дълго се определях според това, че съм пропуснал възможността да стана ритматист. Не разбираш ли? Ако планът ти проработи, но не бъда избран, няма да мога повече да се опирам на това…

Джоел беше изучил моделите и защитите, следвал беше стъпките на баща си. И през цялото време беше изпитвал сигурност, защото знаеше, че нито се е провалил, нито е бил отхвърлен. Просто е пропуснал шанса си, и то с добро оправдание.

Джоел не беше разрушил бащините си надежди за син, който е ритматист. Не можеше да бъде обвиняван, щом не му беше дадена възможност, нали?

— Прав си. Глупаво е — отговори Мелъди.

— Ще го свърша. Само ми… призлява. Това е всичко.

Съвсем логично, той виждаше недостатъците на своите доводи. Човек не може да е „обвиняван“, че не е ритматист. Ала логиката не може винаги да промени това как се чувства човек. Джоел почти предпочиташе да си остане с вероятността да стане ритматист, вместо да научи със сигурност.

Настояването на Мелъди да опита изрови старите му страхове.

Отец Стюарт приключи с проповедта. Джоел склони глава за ритуалната молитва. Не чу много от думите на отеца. Докато той каза „амин“ обаче, Джоел вече беше взел решение. Ако съществуваше възможност да стане ритматист, то той нямаше да я изгуби. Не отново.

Потисна нервността си и стана.

— Джоел? — обади се майка му.

— Само една секунда, мамо. Искам да говоря с отеца.

Джоел се отдалечи припряно, а Мелъди незабавно го последва.

— Сам ще го направя. Няма нужда да идваш.

— Отлично — отговори Мелъди. За пръв път не носеше училищната униформа, а доста очарователна бяла рокля. Стигаше до коленете и показваше доста от краката ѝ.

Съсредоточи се, рече си Джоел.

— Продължавам да смятам, че няма да проработи.

— Не бъди такъв песимист — отговори Мелъди с блеснали очи. — Планирала съм няколко трика.

Олеле.

Отидоха в предната част на катедралата и застанаха пред отец Стюарт. Викарият ги изгледа и си намести очилата. Жълтата му митра се разлюля. На нея беше изобразен кръст, вписан в кръг с девет точки. Одеждите му също бяха жълти.

— Кажете, деца — рече отецът и се приведе напред. Джоел забеляза, че е доста остарял. Бялата му брада стигаше почти до кръста.

— Аз… — запъна се Джоел. — Отче, помните ли моето въвеждане?

— Да видим, да видим. На колко години си, Джоел?

— На шестнадесет. Но не бях въведен при обичайната церемония.

— Ах, да — откликна отец Стюарт. — Баща ти. Сега си спомних, синко. Аз лично проведох твоето въвеждане.

— Хмм, да. — На Джоел не му се струваше правилно открито да обвини стария свещеник, че е сбъркал. Отстрани вече се редяха още хора — винаги някой искаше да разговаря с отеца след службата. В канделабрите край олтара горяха свещи, потрепваха на ветреца от отворените врати, шумът от стъпките отекваше в просторното помещение. Зад олтара беше разположена Залата на въвеждането — малък каменен параклис с врати от двете страни.

Мелъди го побутна.

— Отче, не искам да съм… непочтителен, но се притеснявам за моето въвеждане. Не влязох в залата.

— Ах, да, дете мое. Разбирам тревогата ти, но няма нужда да се боиш за спасението си. По цял свят има места, където църквата не е достатъчно богата, та да изгради цяла катедрала и там дори няма зали на въвеждането! А тамошните хора не са по-зле от нас.

— Но те не могат да станат ритматисти — възрази Джоел.

— Така е, не могат.

— Аз не получих възможност — продължи Джоел. — Тогава. Да стана ритматист.

— Ти получи възможност, синко. Просто не можа да се възползваш от нея. Дете мое, твърде много хора мислят надълго и нашироко по въпроса. Господарят приема и ритматисти, и неритматисти. Всички сме еднакви за Него. Да си ритматист означава да си избран да служиш — целта не е да направи човека могъщ или егоцентричен. Да се търсят такива неща е грях, на който — опасявам се — твърде много от нас не обръщат внимание.

Джоел се изчерви. Отец Стюарт явно смяташе разговора за приключен, топло му се усмихна, положи длан на рамото му и го благослови. После се обърна към следващия богомолец.

— Отче — рече Джоел. — Искам да участвам във въвеждането тази седмица.

Отец Стюарт се сепна и се обърна.

— Синко, прекалено голям си!

— Аз…

— Това няма значение — пъргаво се намеси Мелъди и прекъсна Джоел. — Човек може да бъде въведен на всяка възраст. Не е ли вярно? Споменава се в Молитвеника.

— Да — отговори отец Стюарт. — Но обикновено това се отнася до хора, които приемат благовестието на нашия Господар след осемгодишна възраст.

— Обаче би могло да се отнася и до Джоел — продължи Мелъди.

— Той вече беше въведен!

— Не е влязъл в залата на въвеждането — настоя тя. — Не знаете ли случая на Рой Стивънс? На него му е било позволено въвеждане на деветгодишна възраст, защото е бил болен на Четвърти юли.

— Но това стана чак в Мейнфорд. В съвсем друга архиепископия! Там правят някои странни неща. Няма причина отново да въвеждаме Джоел.

— Да, ако не броим това да му се даде възможност да стане ритматист — възрази Мелъди.

Отец Стюарт въздъхна и поклати глава.

— Явно добре си изучила думите, дете мое, но не схващаш значението. Повярвай ми. Аз знам кое е най-доброто.

— Нима? — извиси глас Мелъди, когато отецът отново се обърна. — И защо не кажете на Джоел каква е истинската причина да не го поканите в залата на въвеждането преди осем години? Може би защото са ремонтирали северната стена заради наводнение?

— Мелъди — обади се Джоел и я улови за ръката, когато тя почна да става нападателна.

— Ами ако Господарят е искал Джоел да стане ритматист? — не спираше тя. — Обмислихте ли това, когато Вие го лишихте от тази възможност? И то, само защото обновявахте катедралата си. Струва ли това душата и бъдещето на едно момче?

Джоел се смущаваше все повече и повече, а гласът на Мелъди звънтеше в инак тържествената зала. Опита се да я накара да замълчи, но тя не му обърна внимание.

— Аз лично — заяви тя много високо — мисля, че това е трагедия! Трябва да сме готови да насърчим човек, който иска да стане ритматист? Мигар църквата застава на страната на онези, които се обръщат против нас? Няма ли свещениците да насърчат едно момче, което се стреми да изпълни волята на Господаря? Какво става всъщност, отче?

— Добре, добре, по-тихо, дете мое — рече отец Стюарт и се хвана за главата. — Достатъчно крещя.

— Ще разрешите ли Джоел да бъде въведен?

— Ако това те накара да замълчиш, ще потърся разрешение от епископа. Ако той позволи, Джоел може да бъде въведен отново. Доволна ли ще си?

— Засега, предполагам — отвърна Мелъди и скръсти ръце.

— Тогава си върви с благословията на Господаря, дете мое — рече отец Стюарт и додаде под нос, — а онзи демон, който те прати на пътя ми, навярно ще получи повишение в Преизподнята заради главоболието, което ми докара.

Мелъди грабна Джоел за ръка и го повлече. Майка му стоеше недалеч, на пътеката между пейките.

— Това пък за какво беше? — попита тя.

— За нищо, госпожо Саксън — живо отвърна Мелъди. — Съвсем нищо.

Когато отминаха, Джоел я изгледа сърдито.

— Значи това беше великият ти план? Да направиш сцена?

— Сцените са благородна и изпитана с времето стратегия — безцеремонно отвърна тя. — Особено ако имаш здрави дробове и се занимаваш с опърничав стар свещеник. Познавам Стюарт; той винаги отстъпва, ако вдигнеш достатъчно шум.

Излязоха от катедралата. Хардинг стоеше отпред и разговаряше с неколцина полицаи. Чифт механични гаргойли надзъртаха над вратата в сградата.

— Отец Стюарт каза, че трябва да иска разрешение — рече Джоел. — Не мисля, че сме победили.

— Победихме — възрази Мелъди. — Той няма да иска да правя още една сцена, особено при сегашното напрежение между ритматистите и обикновените хора. Хайде, да вървим да хапнем нещо. Гневът определено засилва апетита на момичетата.

Джоел въздъхна, но се остави тя да го помъкне през улицата в кампуса.

20

Главата завършваше тук. Джоел седеше в празната работилница, облегнал гръб на стената. Тънки ленти светлина минаваха през прозорците горе и, падайки през прашния въздух, чертаеха квадрати на пода.

Джоел прелисти стария том. Беше издание на дневника на Адам Мейкингс, личния астроном и учен на крал Грегъри III, откривателя на ритматиката. На самия Адам Мейкингс се приписваше откриването и оформянето на принципите на ритматическите кръгове с две, четири и шест точки.

Книгата беше от сбирката на бащата на Джоел и явно беше доста ценна, доколкото беше много старо издание. Защо майка му не беше продала нея или някоя друга от книгите, за да плати дълговете? Може би не знаеше стойността им.

В тази книга бяха изложени теориите на Мейкингс за съществуването на други ритматически фигури, но той така и не стигаше до категорични заключения. Последните думи на тази глава обаче се оказаха най-интересни за Джоел.

Джоел се свъси и отгърна следващата глава. Не можа да намери нищо повече по въпроса за джобния часовник.

Много малко се знаеше за това как крал Грегъри е открил ритматиката. Официалната позиция на Църквата беше, че той е получил това познание във видение. Религиозните изображения често показваха Грегъри, коленичил за молитва, а около него падаше лъч светлина и очертаваше кръг с шест точки. На форзаца на тази книга имаше подобна илюстрация, само че тук видението се явяваше във въздуха пред Грегъри.

Защо се намесваше някакъв джобен часовник?

— Джоел? — отекна женски глас сред тухлените коридори на мазето в общежитието. След няколко секунди на вратата се появи лицето на Мелъди. Тя носеше ученическа чанта през рамо и беше облечена в ритматическата униформа.

— Още ли си тук? — попита тя.

— Има много за проучване…

— Седиш практически на тъмно! — рече тя и се приближи. — Тук е мрачно.

Джоел се озърна.

— Намирам го успокояващо.

— Както и да е. Вземаш почивка. Хайде.

— Ама…

— Без оправдания — каза тя, грабна го за ръката и го задърпа. Той се остави да го изправи на крака. Беше сряда; на другия ден беше Четвърти юли и церемонията по въвеждането. Все още нямаше вест от викария може ли Джоел да участва. А и Драскачът не беше ударил отново.

В печата много журналисти твърдяха, че блокадата на инспектор Хардинг се е оказала успешна и последните гласове за държане на децата ритматисти вън от училище вече се предаваха.

Джоел не споделяше облекчението. Имаше чувството, че над тях е надвиснала брадва и само чака да падне.

— Хайде — повтори Мелъди и го извлече от мазето на следобедното слънце. — Честно ти казвам, ако не внимаваш, ще се спаружиш и ще се превърнеш в професор.

Джоел разтри врата си и се протегна. Приятно беше да си навън.

— Да идем в канцеларията — предложи Мелъди — и да проверим дали викарият ти е пратил нещо.

Джоел сви рамене и тръгнаха натам. Дните ставаха по-топли и типичната за Нова Британия влага отстъпваше към океана. Топлината беше приятна след цяла сутрин долу в работилницата.

Когато минаха покрай Факултета по хуманитарни науки, Джоел забеляза неколцина работници, които чистеха стената. Две нощи по-рано там някой беше написал „Връщайте се в Небраск“. Хардинг побесня, че някой се е промъкнал през неговата охрана.

Няма да се изненадам, ако това се окаже дело на някой ученик, рече си Джоел. Открай време имаше напрежение между богатите ученици от общото училище и ритматистите.

Мелъди също го видя.

— Чу ли за Вирджиния и Тадеуш?

— Кой?

— Ритматисти. Ученици от класа преди нас. Вчера излезли след църква. Налетели на тълпа, която ги подгонила и ги замеряла с бутилки. Никога не съм чувала такова нещо.

— Двамата добре ли са?

— Хмм, да — отговори Мелъди с известно неудобство. — Нарисували тебеширчета. Това накарало хората тутакси да се разпръснат.

Тебеширчета.

— Но…

— Не, те не знаят Глифа на Откъсването — бързо отговори Мелъди. — И да го знаеха, не биха го използвали. Знаеш, че е голям грях да го ползваш срещу хора.

— И така е достатъчно зле — рече Джоел. — Ще тръгнат приказки.

— А какво трябваше да направят? Да се оставят тълпата да ги хване?

— Добре де, не…

Двамата повървяха смутено още малко.

— О! Добре, че си спомних — каза Мелъди. — Трябва да се отбия в Залата на Създаването.

— Какво? — възкликна Джоел, когато тя се врътна в обратната посока.

— На път ни е — додаде Мелъди, докато нагласяше презрамката на чантата си и му махаше да я последва.

— Праховете да го отнесат. Това е на другия край на кампуса!

Мелъди пресилено извъртя очи.

— Какво? Малко ходене ще те убие? Хайде.

Джоел изпъшка и тръгна с нея.

— Познай — рече тя.

Джоел вдигна вежда.

— Най-накрая ще оставя прекопирането. Професор Фич ми даде вече да прерисувам от модел.

— Страхотно! — Това беше следващата стъпка — да се чертаят ритматическите форми от малък модел. Мелъди би трябвало да е овладяла това умение още преди години, но той не го спомена.

— Да — продължи тя и махна с ръка. — Дайте ми още няколко месеца и ще преборя ритматиката. Ще мога да победя всяко десетгодишно дете на дуел.

Джоел се подсмихна.

— Впрочем, защо трябва да ходим до Залата на Създаването?

Мелъди показа една сгъната бележка.

— О, да. Пратки от канцеларията.

Тя кимна.

— Чакай малко — намуси се Джоел. — Поръчки ли разнасяш? Затова ли слезе да ме вземеш? Защото ти е скучно да разнасяш поръчки сама?

— Разбира се — радостно отвърна Мелъди. — Не знаеше ли, че съществуваш, за да ме забавляваш?

— Страхотно — отвърна Джоел. Подминаха Отбранителната зала, където влизаха и излизаха многобройни членове на персонала.

— Мелето — обясни той. — Готвят се за него. — Предстоеше в събота.

Мелъди доби скръбно изражение.

— Не мога да повярвам, че ще го проведат.

— Че защо не?

— Е, при последните събития…

Джоел сви рамене.

— Подозирам, че Хардинг ще ограничи присъстващите до ученици и преподаватели. Без това Драскачът напада нощем. На подобно събитие ще присъстват твърде много ритматисти, за да е подходящо да опита нещо.

Докато се изкачваха по хълма към Отбранителната зала, Мелъди измърмори нещо неразбираемо.

— Какво каза? — попита Джоел.

— Преди всичко, просто не разбирам защо трябва да има Меле. Искам да кажа, какъв е смисълът?

— Забавно е — отговори Джоел. — Позволява на учениците да понатрупат опит с истински дуели и да се докажат в ритматиката. Какъв ти е проблемът?

— Всеки професор трябва да прати поне един ученик да участва.

— Е, и?

— И колко ученици има Фич?

Джоел спря.

— Почакай… ти ще участваш в Мелето?

— И ще претърпя пълно унижение. Не че това е нещо ново. Все пак не разбирам защо трябва да се излагам на показ.

— Ох, стига вече. Може да се справиш — в края на краищата си много добра с тебеширчетата.

Тя го изгледа безизразно.

— Нализар вади дванадесет ученика за участие. — Това беше максималният брой. — Можеш ли да се обзаложиш кой ще е първият елиминиран?

— Значи няма да бъдеш унизена. Кой би очаквал да им устоиш? Просто се забавлявай.

— Ще бъде болезнено.

— Това е традиционно забавление.

— Същото е било и с изгарянето на вещици — отвърна Мелъди. — Освен ако ти не си вещицата.

Джоел се усмихна. Стигнаха до Залата на Създаването. Отидоха до една от вратите и Мелъди се пресегна да отвори.

Джоел застина. Това беше кабинетът на Нализар.

— Тук?

— Аха — отговори Мелъди с гримаса. — От канцеларията имат съобщение за него. А, забравих. — Тя отвори чантата си и извади Произход на силата, книгата, която Джоел беше поръчал преди няколко седмици. — Поръчал е тази книга и от библиотеката се свързаха с мен, понеже аз я взех.

— Нализар иска тази книга?

— Ъх… да. Нали точно това казах. Намерих я в кабинета на Фич, където ти я беше оставил. Извинявай.

— Не си ти виновна — рече Джоел. Надяваше се, че ще може да разбере книгата, след като се запознае с текстовете на баща си.

— Връщам се след секунда — каза Мелъди, отвори и се втурна нагоре по стълбите.

Джоел чакаше долу — нямаше желание да се среща с Нализар. Но… защо професорът е поискал тази книга?

Нализар е замесен по някакъв начин, размишляваше Джоел, докато заобикаляше сградата, за да надзърне през прозореца на кабинета му. Аз…

Той се закова на място. Нализар стоеше на прозореца. Носеше червения кител закопчан чак до брадичката. Оглеждаше кампуса. Погледът му мина през Джоел, сякаш не го забеляза.

После рязко обърна глава към него и погледите им се срещнаха.

Друг път, когато видеше професора, Джоел го намираше високомерен. Арогантен по един младежки, почти наивен начин.

А сега в изражението му нямаше нищо подобно. Нализар стоеше в сенчестата стая, изправен, с ръце зад гърба и гледаше надолу към Джоел. Умислено.

После се обърна — явно чу почукването на Мелъди — и се отдалечи от прозореца. След няколко минути тя слезе, помъкнала камара книги. В чантата ѝ имаше още. Джоел се завтече да ѝ помогне.

— Ух — изпъшка Мелъди, когато той взе половината. — Благодаря. Виж, това може да ти се стори интересно. — Тя плъзна една от книгите върху купчината.

Джоел я взе. Постулати върху възможността за съществуването на нови и неоткрити ритматически линии от Джералд Тафингтън. Тъкмо нея искаше да открадне от Нализар, когато професорът я поръча преди няколко седмици.

— Ти си я откраднала? — попита той приглушено.

— Ами — отвърна Мелъди, докато крачеше надолу по хълма, понесла книгите. — Каза ми да ги върна в библиотеката, все едно съм някакво поукрасено момиче за всичко.

— Мелъди, ти си точно това. Само дето не си „поукрасена“.

Тя изсумтя и двамата продължиха по пътя си.

— Той определено взима много книги — рече Джоел, разглеждайки заглавията, които носеше. — И всички са по теория на ритматиката.

— Е, нали е професор. Ей, какво правиш?

— Проверявам кога ги е поръчвал — обясни Джоел и се помъчи да крепи книгите, за да прелисти на последната страница на всяка и да види печата на картончето. — Изглежда е взел тези за по-малко от две седмици.

— И?

— И това си е много четене. Гледай, взел е тази за отразяването на Мощните линии вчера. И вече я връща?

Тя сви рамене.

— Може да не е била много интересна.

— Или е така, или търси нещо — прецени Джоел. — Преравя книгите за определена информация. Може би се опитва да разработи още една нова линия.

— Още една ли? Още настояваш да го свържеш с изчезванията, нали?

— Подозрителен съм.

— И ако той стои зад изчезванията — попита Мелъди, — защо всички станаха извън кампуса? Защо да не вземе най-достъпните ученици?

— Не би искал да привлича подозрения.

— И какъв е мотивът? — попита Мелъди.

— Не знам. Отвличането на сина на рицаря-сенатор променя толкова много. Това вече не е местен проблем, а национална криза. Няма смисъл. Освен ако това не е била основната му цел.

Мелъди го изгледа.

— Пресилвам ли? — попита той.

— Аха. Ако целта беше да се предизвика национална криза, просто щеше да отвлече рицаря-сенатор.

Джоел беше принуден да признае, че тя има право. Какви бяха мотивите на Драскача? Нещо свързано с ритматистите? Или искаше да предизвика разединение между островите? Ако ставаше дума само за убийство или отвличане на ученици, то откъде се бяха взели новите ритматически линии и защо бяха замесени дивите тебеширчета? Възможно ли беше обикновени тебеширчета да са Инструктирани да действат така, за да заблудят полицията?

Джоел и Мелъди пристигнаха в библиотеката, влязоха и оставиха книгите на Нализар. Госпожица Торънт им отправи един от характерните си недоволни погледи, после отново изписа книгата за възможностите за нови ритматически линии на името на Мелъди.

Двамата си тръгнаха и Мелъди подаде книгата на Джоел.

Той я тикна под мишница.

— Нали щяхме да идем в канцеларията да проверим за писмо от викария?

— Май да — отвърна тя с въздишка.

— Изведнъж помръкна.

— Такава съм си — рече Мелъди. — Внезапни промени в настроението. Това ме прави по-интересна. Както и да е, трябва да признаеш, че не направи следобеда ми приятен. Успях да зърна Нализар, какъвто си е прекрасен, обаче бях и принудена да мисля за Мелето.

— Казваш го все едно аз съм виновен.

— Е, нямах намерение да го казвам, но след като ти го изтъкваш, намирам, че съм била убедена. Ти наистина би трябвало да ми се извиниш.

— О, моля те.

— Не съжаляваш ли поне малко за мен? — попита Мелъди. — Да ми се налага да участвам и да стана за смях на цялото население на училището?

— Може би ще удържиш.

Тя го изгледа.

— Виждал ли си някой от моите кръгове, Джоел?

— Ставаш все по-добра.

— Мелето е след три дни!

— Окей — призна той. — Нямаш шанс. Но пък единственият начин да научиш е да опиташ!

— Ти наистина си като професор.

— Ей! — възкликна Джоел, когато приближиха канцеларията. — Възразявам. През цялата си кариера като ученик работих много упорито да бъда нарушител. Бас държа, че са ме скъсали по повече предмети от теб.

— Съмнявам се — надменно отвърна тя. — Пък и дори да си прав, не вярвам да си се провалял толкова зрелищно и смущаващо като мен.

Джоел се усмихна.

— Признавам ти точката. Никой не е толкова зрелищно смущаващ като теб, Мелъди.

— Не казах това.

Пред канцеларията Джоел забеляза полицейската охрана.

— Е, ето нещо хубаво от всичко това — каза Мелъди. — Ако директор Йорк ограничи Мелето само за ученици и преподаватели, то няма да се излагам пред родителите ми.

— Чакай малко. Те наистина ли ще дойдат?

— Винаги идват на Мелето — отговори тя с гримаса. — Особено когато участва някое от децата им.

— Като говориш за тях, излиза, че те мразят или нещо от сорта.

— Не е това. Просто… хмм, те са важни хора. Заети. Нямат много време за дъщерята, която явно не разбира ритматиката както трябва.

— Не може да е толкова зле.

Тя вдигна вежда.

— Имам двама братя и една сестра, всичките по-големи от мен, всичките ритматисти. Всеки от тях е печелил Мелето поне два пъти в кариерата си. Уилям спечели и през четирите години, когато участва.

— Охо! — възкликна Джоел.

— А аз не мога и един кръг да направя както трябва — продължи Мелъди и закрачи бързо. Джоел я догони.

— Те не са лоши хора. Но мисля, че им е по-лесно да ме оставят тук. Флорида е достатъчно далеч да не им се налага да ме виждат често. Вероятно мога да си ходя у дома през уикендите. Правех го в началото. Напоследък обаче, след смъртта на Уилям… е, вкъщи не е много весело.

— Смъртта ли каза? — възкликна Джоел.

Тя сви рамене.

— В Небраск е опасно.

Смърт, рече си Джоел. В Небраск. А фамилията ѝ е…

Мънс. Джоел се закова на място.

— Брат ти. На колко години беше?

— С три години по-голям от мен — отговори Мелъди.

— И загина миналата година?

Тя кимна.

— Прахове! — рече Джоел. — Видях некролога му в списъците, които професор Фич ми даде.

— И?

— И професор Нализар е бил замесен в смъртта на един ученик ритматист миналата година. Затова е бил отстранен от бойното поле. Може би има връзка! Може би…

— Джоел — остро рече Мелъди и привлече вниманието му.

Той примигна, взря се в нея и видя скритата зад гнева мъка в очите ѝ.

— Не забърквай Уилям. Просто… Недей. Ако трябва да търсиш някаква конспирация около Нализар, търси. Обаче не говори за брат ми.

— Съжалявам — каза Джоел. — Но… ако Нализар е замесен, не искаш ли да знаеш?

— Той беше замесен. Нализар поведе един отряд през Кръга чак до основата на самата Кула, за да търсят брат ми. Дори и трупа му не откриха.

— Значи може би той го е убил! Може би само е казал, че не е успял да го намери.

— Джоел — отговори тя по-тихо. — Ще го кажа само веднъж, става ли? Смъртта на Уилям си беше по негова вина. Той изтича през отбранителните линии — половината отряд видя как тебеширчетата го нападат.

— Уилям опита да се докаже като герой и изложи много хора на опасност. Нализар поведе отряда отвъд преградата, за да го намерят. Нализар рискува живота си заради брат ми.

Джоел се смути, припомняйки си как тя винаги описваше Нализар.

— Не ми харесва как постъпи с Фич — каза тя, — обаче Нализар е герой. Той напусна бойното поле, защото чувстваше, че се е провалил, след като не успя да спаси Уилям навреме.

Тук нещо не звучеше добре на Джоел. Но не каза нищо на Мелъди. Само кимна.

— Съжалявам.

И тя кимна; явно смяташе въпроса за приключен. Изминаха остатъка от пътя до канцеларията в мълчание.

Нализар внезапно е решил, че не може да приеме провала?, разсъждаваше той. Напуснал бойното поле заради един смъртен случай? Ако собствената му съвест го е накарала да си тръгне, защо тогава се оплакваше на директор Йорк от политиците?

Нещо става с този човек.

Отвориха вратата на канцеларията и Джоел със задоволство установи, че инспектор Хардинг и професор Фич са тук. Хардинг разговаряше с Флорънс за снабдяването и настаняването на хората му. Фич седеше на един от столовете за посетители.

— А, Джоел — продума той и се надигна.

— Професоре? Не сте ме търсили, нали?

— Хъм? Какво? А, не, трябва да предам на директора доклад за работата ни. Той иска да му докладвам горе-долу на всеки два дни. Не си открил нищо ново, така ли?

Джоел поклати глава.

— Просто правех компания на Мелъди, докато си разнесе поръчките — отговори той. После млъкна, когато Мелъди дойде да вземе още бележки за доставяне. — Има обаче едно нещо.

— Да?

— Знаете ли много неща за изнамирането на ритматиката? Приживе на крал Грегъри?

— Знам повече от почти всеки. Аз съм историк, все пак.

— Часовниците имат ли нещо общо с откритието?

— А, говориш за доклада на Адам Мейкингс, нали?

— Да.

— Ха! Ще направим от теб учен, момчето ми. Много добра работа, много добра. Да, има няколко особени споменавания за часовниците в ранните свидетелства и още не сме успели да разберем защо. Ранните тебеширчета са реагирали на часовниците, ако и вече да не го правят. Властта на зъбните колела над тебеширчетата е една от причините в Монархическите църкви толкова много да се ползват пружинни механизми, както знаеш.

— Това е метафора — обади се Екстън от другия край на помещението. Джоел вдигна поглед; не беше забелязал, че писарят следи разговора.

— Питай викария някой път — додаде Екстън. — Свещениците разглеждат времето по интересен начин. Нещо за това, че човекът го е разделил и е донесъл порядък в хаоса.

Откъм Флорънс, която беше прекратила разговора си с инспектора, се разнесе кикот.

— Екстън! Мислех, че си твърде зает да говориш!

— Зает съм. Почти съм се отказал от надеждата да свърша нещо в тази лудница. Всички се щурат наоколо и вдигат шум. Ще трябва да намеря как да работя, когато няма никого тук.

— Добре — обърна се Джоел към професор Фич, — значи това с часовниците най-вероятно е задънена улица, щом хората вече са го забелязали и проучили. — Той въздъхна. — Не съм сигурен, че ще успея да намеря нещо полезно в тези книги. Час по час се шокирам колко малко знам за ритматиката.

Фич кимна.

— Понякога и аз се чувствам така.

— Помня как седях и гледах дуела Ви с Нализар — каза Джоел. — Мислех, че знам всичко, само защото разбирах защитите, които приложихте. В ритматиката има много повече, отколкото смятах по-рано.

Фич се усмихна.

— Какво има? — попита Джоел.

— Това, което каза току-що, е основата на всяка наука. — Фич се пресегна и положи ръка на рамото на Джоел, което беше малко по-височко от неговото. — Джоел, синко, ти си безценен за това разследване. Ако Йорк не те беше направил мой асистент… е, не знам къде щях да се намирам.

Джоел усети, че се усмихва. Искреността на Фич беше трогателна.

— Аха! — рече някой.

Джоел се обърна и видя, че Мелъди държи писмо. Тя се завтече през канцеларията и си спечели мръщене от Екстън. Пресегна се над преградата между работното помещение и чакалнята и подаде писмото на Джоел.

— От викария. Отвори го, отвори го.

Джоел го взе неохотно. Беше подпечатано с механичния кръст. Строши печата, пое дъх и го отвори.

Джоел удивен вдигна поглед от съобщението.

— Какво пише? — едва се удържаше Мелъди.

— Че още има надежда — отговори Джоел и сведе писмото. — Ще получа възможност.

21

По-късно същата нощ Джоел лежеше тихо в леглото и се мъчеше да се ориентира в чувствата си. На стената на работилницата тиктакаше часовник. Той не го поглеждаше; не искаше да знае кое време е.

Беше късно. А той будуваше. Денят преди въвеждането.

По-малко от един на хиляда. Това беше неговият шанс да стане ритматист. Струваше му се нелепо да се надява, ала нервността пропъждаше всяка възможност да заспи. Щеше да получи шанс да стане ритматист. Истински, справедлив шанс.

Ако бъдеше избран, какво щеше да означава това? Нямаше да получава стипендия, докато не мине службата му в Небраск, следователно щеше да се наложи майка му да продължава да работи.

Небраск. Трябваше да отиде в Небраск. Не знаеше много за това място. Там бяха дивите тебеширчета, разбира се. Ритматистите на острова, които поддържаха огромния Отбранителен кръг с диаметър хиляди метра, за да останат тебеширчетата заключени в Кулата.

Имаше и сведения за други неща на острова. Тъмни и необясними. Неща, срещу които Джоел в крайна сметка щеше да е принуден да се изправи станеше ли ритматист. А щеше да разполага само с една година за подготовка и обучение, докато останалите ученици имаха по осем-девет.

Ето защо не допускат по-възрастни хора да станат ритматисти, осъзна той. Трябва да тренират и да се обучат, докато са млади.

Учениците отиваха в Небраск през последната година от обучението си. Следваше десетгодишна служба и после — свобода. Някои избират да работят в станциите за навиване на пружини за железницата, но други остават в Небраск, казваше Мелъди. Не заради парите, а заради предизвикателството. За борбата. Това ли щеше да е бъдещето на Джоел?

И без това всичко е съмнително, рече си Джоел, обърна се и опита да се насили да заспи. Аз няма да стана ритматист. Господарят няма да ме избере, защото няма да разполагам с достатъчно време за обучение.

Ала все пак съществуваше възможност. През следващия половин час мисълта за тази възможност му попречи да заспи.

Накрая Джоел се надигна и се пресегна към лампата до леглото. Нави ключето отстрани и загледа през стъклото как пружините почват да се въртят. Няколко жички се нажежиха от триенето и засветиха, а рефлекторите засилиха светлината и я пратиха да излезе от горния край на лампата.

Джоел се надвеси и почна да ровичка в книгите до леглото. Подбра една. Разказ за пленничеството и освобождаването на госпожа Мери Роуландсън, пишеше на титулната страница. Дневник, едно от най-ранните запазени литературни произведения на първите заселници на Американските острови. Действието се развиваше преди дивите тебеширчета да почнат главното си настъпление, но след като вече тормозят хората.

Вода. Тя отмиваше тебешира, но не твърде добре. Още не бяха изнамерили съставките на киселините, които разлагаха тебеширчетата с едно плисване.

В тихата стая Джоел потрепери.

Сухият разказ беше плашещ, но странно омагьосващ. Как да реагира човек, ако никога не е виждал тебеширче? Как да отговори на една жива картинка, която се катери по стените, плъзва се под вратите, напада без милост и изяжда плътта от костите?

Лампата му продължаваше да бръмчи.

Нещо чукна по прозореца на Джоел.

Той скочи и видя как една сянка се отдалечава от тясното стъкло. Прозорецът беше горе на стената, в тясното пространство между земята и тавана.

Вандали!, рече си Джоел, като си спомни обидните думи на стената на хуманитарния факултет. Скочи от леглото и се завтече към вратата, като пътем навлече някаква дреха. След секунди вече беше изкачил стълбите и се озова навън.

Заобиколи сградата, за да види какво са написали вандалите. Стената беше чиста. Дали не беше сгрешил?

И тогава го видя. Символ, изписан с тебешир на тухлената стена. Усукана спирала. Ритматическата линия, която още не бяха успели да идентифицират.

Нощта беше странно тиха.

О, не… Ужасяващ хлад полази Джоел. Той отстъпи от стената и зина да повика помощ.

Викът му беше неестествено тих. Усети как звукът като че ли бива изтръгнат от гърлото му, всмукан от символа и заглушен.

Отвличанията…, вцепенено мислеше Джоел. Никой не е чул ритматистите да викат за помощ. С изключение на слугите от онази страна на помещението, където символът беше нарисуван твърде набързо.

Това прави линията. Засмуква звука.

Той заотстъпва неуверено. Трябваше да намери полицията, да вдигне тревога. Драскачът беше дошъл в общежитието за…

Общежитието. Това беше на общото училище. Тук нямаше ритматисти. За кого беше дошъл похитителят?

Няколко треперливи бели форми изпълзяха по покрива на сградата и почнаха да се спускат по стената.

За Джоел.

Джоел изкрещя — крясъкът замря — и хукна през моравата. Това не е възможно, с ужас мислеше той. Аз не съм ритматист! Нали Драскачът идва само за тях.

Тичаше лудешки и викаше за помощ. Гласът му беше само шепот. Погледна през рамо и видя, че през тревата го следва бяла вълна. Имаше дузина създания — по-малко, отколкото бяха нападнали другите. Но и Джоел не беше ритматист.

Мисли, Джоел, рече си той. Не се паникьосвай. Иначе ще умреш.

Тази линия, която отнема звука, не може да е с толкова голям обсег. Някой на другите местопрестъпления щеше да забележи, че не може да издава звук, и така щеше да се разбере за какво е линията.

Това значи, че трябва да има още символи наблизо. В редица, защото…

Защото Драскачът е отгатнал накъде ще затичам.

Джоел рязко спря и диво се заоглежда в мрака. Моравата се осветяваше само от няколко мъждиви фенера, но той и така успя да я види. Бяла линия на циментовата алея пред него. Забранителна линия.

Обърна се и пак погледна назад. Тебеширчетата напираха и го притискаха към Забранителната линия. Мъчеха се да го спрат и да го хванат в капан. Сигурно и отстрани имаше линии — трудно беше да се рисува с тебешир върху земята, но не беше невъзможно. Ако се озове затворен между Забранителните линии…

Ще умре.

Тази мисъл едва не го вцепени отново. Вълната тебеширчета приближаваше и Джоел видя онова, което Чарлс беше описал с последните си думи. Нещата не бяха като обикновените тебеширчета. Очертанията им се тресяха диво, като от някакъв призрачен звук. Ръце, крака и тела се смесваха. Като виденията на луд художник, който не може да реши какво чудовище иска да сътвори.

Движи се!, викна един глас в ума на Джоел. Той пое дълбоко дъх и се понесе право към тебеширчетата. Когато приближи, скочи и прелетя над тях. Приземи се и продължи да тича натам, откъдето беше дошъл.

Трябва да мисля бързо, каза си той. Не мога да ида в общежитието. Те просто ще минат под вратите. Трябва да намеря полицаите. Те имат киселина.

Къде ли бяха патрулите на Хардинг? Джоел затича с всички сили към ритматическия кампус.

Почна да се задъхва. Не можеше още дълго да надбягва тебеширчетата. Зърна светлини пред себе си. Канцеларията.

— Помощ! — пресипнало извика той.

За щастие, звукът не беше заглушен. Джоел се беше изплъзнал от капана. Въпреки това гласът му беше отслабнал. Тичал беше с пълна скорост прекалено дълго.

Вратата на канцеларията се отвори със замах и Екстън, с жилетка и папийонка, погледна навън.

— Джоел? Какво има?

Джоел поклати глава. Потеше се. Осмели се да погледне назад и видя как тебеширчетата пъплят през тревата точно зад него. Съвсем близо.

— В името на небесата! — викна Екстън.

Джоел се обърна, но в бързината се препъна и падна.

Извика, удари се зле и остана без дъх. Замаяно се сви и зачака болката и студа, както беше чел в описанията.

Нищо.

— Помощ! Полиция! Някой да помогне! — крещеше Екстън.

Джоел вдигна глава. Защо не е мъртъв? Тревата се осветяваше само от фенера на прозореца на канцеларията. Наблизо шаваха тебеширчетата, обкръжаваха го и се тресяха. Малки ръце, очи, лица, крака. Около гърчещите се тебеширени тела от време на време се образуваха щипци.

Те не нападаха.

Джоел се надигна на ръце. Тогава видя златния долар, който Мелъди му даде. Беше паднал от джоба му и блестеше в тревата.

Колелцата в него тиктакаха тихо. Тебеширчетата се държаха настрани. Няколко опитаха да приближат, но плахо.

Внезапно се чу плисък и едно тебеширче изчезна в течността.

— Бързай, Джоел — рече Екстън някъде наблизо и му протегна ръка. В другата си ръка държеше празна кофа. Джоел с труд се изправи на крака, грабна златната монета и хукна през направения от Екстън пробив сред тебеширчетата.

Екстън се втурна в канцеларията.

— Екстън! — рече Джоел, като го последва вътре. — Трябва да бягаме! Не можем да ги спрем тук!

Екстън затръшна вратата, без да му обръща внимание. После коленичи на пода и извади парче тебешир. Начерта линия през прага и по стените около вратата. Отстъпи.

Тебеширчетата спряха навън. Джоел смътно видя как почват да нападат линията. Екстън направи още една около себе си и около Джоел. Затвориха се.

— Екстън, ти си ритматист!

— Неуспял ритматист — призна писарят. Ръцете му трепереха. — От години не нося тебешир. Но, хммм, при всичките проблеми тук, в училище…

Тебеширчетата се движеха по прозорците и търсеха откъде да влязат. Канцеларията се осветяваше от самотен фенер, който хвърляше сенки.

— Какво става? — попита Екстън. — Защо те преследват?

— Не знам — отговори Джоел, докато изпробваше Забранителната линия. Не беше направена особено добре и нямаше дълго да удържи срещу тебеширчетата.

— Имаш ли още киселина? — попита той.

Екстън кимна по посока на другата кофа, която беше останала в защитения им периметър. Джоел я грабна.

— Тази е последната — рече Екстън и закърши ръце. — Хардинг ни остави две.

Джоел хвърли поглед към тебеширчетата — минаваха под вратата и атакуваха линията на Екстън. Момчето извади монетата.

Тя ги беше спряла. Защо?

— Екстън — подхвана той, като се мъчеше гласът му да не трепери от страх. — Ще трябва да бягаме към портите. Там полицаите имат още киселина.

— Да бягаме? Аз… аз не мога да тичам! Не съм във форма да изпреваря тебеширчетата!

Прав беше. Какъвто си беше дебел, Екстън нямаше да издържи дълго. Джоел усети, че ръцете му треперят, затова стисна юмрук. Коленичи и загледа тебеширчетата оттатък Забранителната линия. Проправяха си път през нея с притеснителна бързина.

Той извади монетата и я метна на земята зад линията. Тебеширчетата отстъпиха.

После предпазливо се върнаха и подновиха работата върху линията.

Проклятие, рече си Джоел. Значи монетата няма да ги спре, не и за дълго. Двамата с Екстън бяха в беда. Голяма беда. Обърна се към писаря, който бършеше чело с кърпичка.

— Начертай още една клетка около себе си — рече Джоел.

— Моля?

— Направи колкото можеш повече линии. Да се допират само в ъглите. Чакай тук. Аз отивам да доведа помощ — каза Джоел и тръгна към вратата.

— Джоел, тези неща са навън. — Екстън подскочи, когато прозорецът се пукна. Погледна нататък — две тебеширчета дращеха с ужасяващ звук стъклото. То се напука още повече.

— Скоро ще влязат!

Джоел пое дълбоко дъх.

— Няма да седя тук като Хърман и Чарлс и да чакам да пробият отбраната ми. Мога да се добера до портите — съвсем близо са.

— Джоел, аз…

— Направи линиите! — викна Джоел.

Екстън се помая малко, после коленичи и се затвори зад няколко Забранителни линии. Джоел обърна монетата в ръката си.

Сетне грабна кофата и плисна повечето от киселината под вратата, като изтри Забранителната линия там. Тебеширчетата отпред се отмиха като мръсотия. Джоел рязко отвори вратата и без да поглежда назад, побягна към портите.

Знаеше, че няма да може да тича с полупълна кофа, затова я захвърли.

Продължи да бяга, стиснал монетата.

Какво щеше да стане с него, ако при портите нямаше полиция? А ако Драскачът беше убил пазачите или беше отклонил вниманието им?

Джоел щеше да умре. Кожата му щеше да бъде одрана, очите му изядени. Като на хората в разказа на Мери Роуландсън.

Не, решително си каза той. Мери е оцеляла, за да напише историята си.

И аз ще оцелея, за да напиша моята!

Той изкрещя и се насили да тича още по-бързо в тъмнината. Някъде напред съгледа светлини.

Около тях се движеха хора.

— Стой! — нареди единият от полицаите.

— Тебеширчета! — извика Джоел. — Преследват ме!

При вика му полицаите се пръснаха и грабнаха кофи. Джоел беше благодарен на Хардинг за добрата подготовка — хората му дори не спряха, за да се замислят или да задават въпроси. Наредиха се в защитна линия с кофите в ръце, а Джоел се стрелна между тях и рухна на колене. Останал без дъх, изтощен и с препускащо сърце.

Завъртя се и се опря с една ръка на земята. След него бяха тръгнали четири тебеширчета — повече от достатъчно, та да го убият. Бяха спрели в тъмнината, едва видими откъм портите.

— В името на Господаря! — прошепна един полицай. — Какво чакат?

— Готови — даде команда друг и нагласи кофата.

— Нападаме ли?

— Готови! — натърти колегата му.

Тебеширчетата си тръгнаха и изчезнаха в тъмнината.

Джоел хриптеше от изтощение. Падна на земята и остана да лежи по гръб.

— Още един човек — продума той — е хванат в капан в канцеларията. Трябва да му помогнете.

Един от полицаите насочи група от четирима към канцеларията. Взе пушката си и стреля във въздуха. Чу се силно пукане, когато пружините се освободиха и куршумът проряза въздуха.

Джоел лежеше, потеше се и трепереше. Полицаите държаха кофите и нервничеха, докато от изток не се зададе Хардинг, който препускаше на механичния си кон. Пушката му беше в позиция за стрелба.

— Тебеширчета, сър! — викна един полицай. — В канцеларията!

Хардинг изруга.

— Пратете трима да вдигнат под тревога патрулите около казармите на ритматистите! — кресна той, обърна коня си и препусна към канцеларията. В движение преметна пушката през рамо и взе в ръката си нещо подобно на винен мях, пълен с киселина.

Джоел просто лежеше и се мъчеше да осмисли последните случки.

Някой опита да ме убие.

Два часа по-късно той седеше в кабинета на професор Фич с чаша топло какао в ръце, а до него беше майка му, обляна в сълзи. Тя току го прегръщаше, а през останалото време се караше на Хардинг, задето не е разположил патрули в защита на неритматистите.

Очите на професор Фич бяха зачервени, той изглеждаше потресен от разказа за случилото се. Екстън явно беше невредим, обаче полицаите го разпитваха на място.

Хардинг беше придружаван от двама войници. Всички тези хора се тълпяха в тесния кабинет на професора.

Джоел не можеше да се удържи да не трепери. Срамуваше се от това. За малко да умре. Всеки път, когато си го помислеше, усещаше слабост.

— Джоел, момчето ми — обади се Фич. — Сигурен ли си, че си добре?

Джоел кимна и отпи от какаото.

— Съжалявам, синко — каза майка му. — Аз съм лоша майка. Не бива да отсъствам по цели нощи!

— Държиш се, все едно ти си виновна — тихо отговори Джоел.

— Е, да…

— Не, майко. Ако беше там, може би щеше да загинеш. По-добре, че те нямаше.

Тя отново седна. Изглеждаше измъчена.

Хардинг освободи войниците и отиде при Джоел.

— Войниче, намерихме рисунките, които спомена. Бяха пет — една на външната стена на стаята ти и четири на земята, подредени в посоката, в която си бягал. След тях имаше кутия от забранителни линии. Ако не беше мислил толкова бързо, щеше да се хванеш в капана.

Джоел кимна. Майка му отново заплака.

— Вдигнал съм целия кампус под тревога, войнико. Ти се справи добре тази нощ. Много добре. Бърза мисъл, смелост, физическа ловкост. Впечатлен съм.

— Едва не се напиках — прошепна Джоел.

Хардинг изсумтя.

— Виждал съм мъже, два пъти по-стари от тебе, да замръзват на бойното поле, щом видят първото тебеширче. Ти свърши удивителна работа. А и като че ли разреши нашия случай.

Джоел изненадано вдигна поглед.

— Моля?

— Сега не мога да говоря — рече Хардинг и вдигна ръка. — Но ако подозренията ми се потвърдят, до сутринта ще арестувам виновника. А сега трябва да поспиш. — Поколеба се и додаде — Ако бяхме на бойното поле, синко, щях да те предложа за най-високо отличие.

— Не знам… — продума Джоел. — Не знам дали мога да се върна да спя в работилницата…

— Момчето и майка му могат да останат тук — рече Фич и се изправи. — Аз ще съм в една от свободните стаи.

— Отлично — отговори Хардинг. — Госпожо Саксън, ще оставя десет човека с киселина да пазят тук цяла нощ. Ако желаете, двама ще бъдат вътре в стаята.

— Да, моля — каза тя.

— Помъчете се да не се тревожите много. Сигурен съм, че най-страшното мина. Плюс това, разбирам, че утре ти предстои важен ден, Джоел.

Церемонията по въвеждането. Джоел почти я беше забравил. Той кимна на инспектора за довиждане. Хардинг излезе и затвори вратата.

— Добре — рече Фич. — Виждате, че леглото е оправено. Джоел, отдолу има още одеяла да си постелиш на пода. Надявам се, нямаш нищо против.

— Всичко е наред — отвърна Джоел.

— Джоел, момко, ти се справи наистина добре.

— Избягах — тихо отговори Джоел. — Само това можех да направя. Трябваше да имам киселина в стаята и…

— И какво, момчето ми? — попита Фич. — Да плиснеш една кофа, докато останалите тебеширчета пъплят по теб? Сам човек не може да удържи фронта срещу тебеширчетата — това се научава бързо в Небраск. Трябва цяла бригада с кофи, десетки хора, за да отблъснат създанията.

Джоел сведе поглед.

Фич приклекна.

— Джоел, ако това ще ти помогне по някакъв начин, мога да си представя какво ти е. Хмм… знаеш, че никога не съм се справял добре в Небраск. Първия път, когато видях нападащо тебеширче, едва успях да начертая прави линии. Дори не мога да се дуелирам с друг човек и да разсъждавам трезво. Хардинг е прав — ти се справи много добре тази вечер.

Искам да съм способен на нещо повече, помисли Джоел. Да се сражавам.

— Екстън е ритматист — изрече той на глас.

— Да — отговори Фич. — Беше изключен от ритматическото училище в Армедиус в началните класове заради известни… усложнения. Случва се много рядко.

— Помня, че говорихте за това. На Мелъди. Професоре, искам да нарисувате новата линия, която открихме. Спиралата.

— Сега? — възкликна Фич.

— Да.

— Миличък — намеси се майката на Джоел, — трябва да си почиваш.

— Само това, професоре. И после ще си легна.

— Да, добре, добре — рече Фич и извади тебешира. Коленичи, за да нарисува линията на пода.

— Тя кара нещата да стихват — обясни Джоел. — Трябва да знаете това. Засмуква звука.

— Как разбра… — Гласът на Фич стана много по-тих, когато завърши рисунката.

Той примигна и вдигна поглед към Джоел.

— Е, това вече е нещо — рече той, но гласът му беше съвсем тих, сякаш се намираше някъде далеч.

Джоел си пое дълбоко дъх и извика:

— Знам!

Викът му беше заглушен още повече, та излезе като шепот. Когато шепнеше обаче, звукът беше нормален.

Фич премахна линията.

— Изумително.

Джоел кимна.

— Линиите, които намерихме на местопрестъпленията, вече не действаха. Значи силата им се изчерпва след известно време или нещо такова.

— Джоел… — каза Фич. — Осъзнаваш ли какво направи току-що? Ти реши задачата, на която баща ти беше посветил целия си живот.

— Беше лесно — отговори Джоел и внезапно се почувства много уморен. — Някой друг ми даде отговора, като се опита да ме убие с тази линия.

22

Рано следващата сутрин Хардинг арестува Екстън.

Джоел узна за ареста от Фич, докато вървяха към катедралата за церемонията по въвеждането. Майката на Джоел го държеше под ръка, сякаш се боеше, че някой звяр ще се появи от нищото и ще го грабне.

— Арестувал е Екстън? — попита Джоел. — Това е безсмислено.

— Хмм. Да. Убийството рядко има смисъл. Разбирам защо си потресен. Екстън беше и мой приятел. Ала той наистина не харесваше ритматистите. Още откакто го изключиха.

— Но се е върнал да работи тук!

— Хората, които изпитват силна омраза, често са като омагьосани от обекта на ненавистта си — отговори Фич. — Видя онази рисунка в къщата на Чарлс. Мъжа с бомбето и бастуна. Ужасно много прилича на Екстън.

— Прилича на много хора — възрази Джоел. — Половината мъже в града носят бомбета и бастуни! Това беше просто една малка скица с тебешир. Не могат да я използват като доказателство.

— Екстън знаеше къде живеят всички деца ритматисти. Имаше достъп до досиетата им.

Джоел се умълча. Доводите бяха доста добри. Но Екстън? Вечно мърморещият, но добросърдечен Екстън?

— Не се тревожи за това, синко — каза майка му. — Ако е невинен, сигурна съм, че съдът ще го оправдае. Ти трябва да се приготвиш. Щом предстои да бъдеш въведен, трябва да се съсредоточиш върху Господаря.

— Не — отвърна Джоел. — Искам да говоря с Хардинг. Моето въвеждане може… — Въвеждането му не можеше да чака. Не и отново. Но другото беше важно. — Къде е той?

Намериха инспектора да командва взвод полицаи, които претърсваха канцеларията. Директор Йорк се държеше на разстояние от тях и изглеждаше много недоволен. До него хлипаше Флорънс. Тя махна на Джоел.

— Джоел! Кажи им каква лудост е това! Екстън никога не би наранил никого! Той е такава душичка.

Полицаят до нея я успокои. Явно подлагаше двамата с директора на разпит.

Инспектор Хардинг стоеше на прага на канцеларията и разлистваше някакви бележки. Когато Джоел приближи, вдигна поглед от тях.

— А, младият герой. Не трябваше ли да си някъде другаде, момко? Всъщност, като се замисля, трябва ти ескорт. Ще пратя няколко войника да те съпроводят до параклиса.

— Наистина ли е необходимо всичко това? — попита Фич. — Искам да кажа, след като имате задържан…

— Опасявам се, че е необходимо. Всеки добър следовател знае, че разследването не спира, само защото някой е арестуван. Няма да приключим, докато не разберем с кого е действал Екстън и къде е укрил труповете… тоест, къде държи децата.

При тези думи майката на Джоел пребледня.

— Господин инспекторе — рече Джоел, — може ли да поговорим насаме?

Хардинг кимна и го поведе по-настрани от другите.

— Сигурен ли сте, че сте арестували когото трябва, инспекторе? — попита Джоел.

— Никога не арестувам човек, без да съм сигурен, синко.

— Снощи Екстън ме спаси.

— Не, момко. Спасявал е себе си. Знаеш ли защо го изключиха от ритматическата програма преди тридесет години?

Джоел поклати глава.

— Защото не беше способен да контролира своите тебеширчета — обясни Хардинг. — Беше прекалено опасен, та да го пратят в Небраск. Видя колко са криви тези тебеширчета. Нямат очертания или форма, понеже са твърде зле нарисувани. Екстън ги прати срещу теб, но всъщност не можеше да ги контролира и затова, когато ти ги доведе при него, той нямаше друг избор и ги заключи.

— Не вярвам — отвърна Джоел. — Господин Хардинг, това не е вярно. Знам, че той не обичаше ритматистите, но това не е достатъчно основание за арест! Както изглежда, половината население на Островите ги мрази напоследък.

— Екстън веднага ли ти се притече на помощ? — попита Хардинг. — Снощи?

— Не — отговори Джоел, като си припомни как падна и как Екстън почна да крещи. — Просто беше уплашен, а накрая наистина ми помогна. Инспекторе, познавам Екстън. Той не би направил такова нещо.

— Умът на убиеца е особен, Джоел. Често пъти хората са потресени или изненадани, когато някой, когото познават, се оказва чудовище. Поверително е, но ще ти кажа, че в писалището на Екстън открихме вещи на трите изчезнали деца.

— Наистина?

— Да. И страници, и страници гневни приказки срещу ритматистите в стаята му. Омраза, приказки за… хм, неприятни неща. Срещал съм това и преди, у обсебени хора. Винаги са тези, които не очакваш. Фич ми подсказа за писаря преди няколко дни; нещо му напомнило, че Екстън навремето е учил в Армедиус.

— Регистрите — откликна Джоел. — Бях там, когато Фич си спомни.

— А, да. Сега ми се ще да се бях вслушал в думите на професора навреме! Почнах тихомълком да проучвам Екстън, но не бях достатъчно бърз. Едва когато те нападнаха снощи, сглобих парченцата от мозайката.

— Заради кривите линии?

— Всъщност не. Заради случилото се вчера следобед в канцеларията. Ти беше там, разговаряше с Фич и той високо оцени помощта ти в търсенето на Драскача. Е, щом чух, че си нападнат, умът ми се задейства. Кой би имал мотив да убие теб? Само някой, който знае колко си ценен за работата на Фич.

— Екстън е чул това, синко. Трябва да се е уплашил, че можеш да го свържеш с ритматическата линия. Вероятно я е видял, когато баща ти я е проучвал — баща ти се обърна към директора за финансиране, за да може да открие как действа тази линия. Но едва когато хората ми претърсиха жилището на Екстън и бюрото му, открихме наистина притеснителни доказателства.

Джоел поклати глава. Екстън. Възможно ли бе наистина да е той? Осъзнаването, че престъпникът може да е някой толкова близък, човек, когото той познава и разбира, беше почти толкова плашещо, колкото нападението.

Вещи, принадлежали на трите деца, в писалището му, помисли си Джоел и изстина.

— Тези вещи… може да са били у него… не знам, по някаква причина, свързана със случая? Дали ги е взел от ученическото общежитие, за да ги прати на родителите?

— Йорк казва, че не е нареждал нищо такова — отговори Хардинг. — Остава само въпросът с местонахождението на децата. Няма да те лъжа, момчето ми. Мисля, че вероятно те са мъртви, погребани са някъде. Ще трябва да разпитаме Екстън, за да разберем.

— Всичко това е позорно. Чувствам се ужасно, задето се случи, докато аз бях на служба. Пък и не знам какви ще са последиците. Синът на рицар-сенатор е убит, отговорен е човек, взет на работа от директор Йорк…

Джоел кимна сковано. Не приемаше това, не напълно. Нещо не пасваше. Но му трябваше време да го обмисли.

— Екстън — каза той. — Кога ще го съдят?

— Подобни случаи отнемат месеци. Няма да е скоро, обаче ти ще ни трябваш като свидетел.

— Ще продължите ли с блокадата на кампуса?

Хардинг кимна.

— Поне още една седмица. И внимателно ще наблюдаваме всички ученици ритматисти. Както казах, един арест не е причина да ставаме небрежни.

Значи имам време, помисли Джоел. Скоро няма да изправят Екстън пред съда, а и кампусът ще си остане сигурно място. Ако изобщо някога е бил.

Засега това му се стори достатъчно. Джоел се чувстваше уморен и изтощен, а му оставаше да се занимава и с въвеждането. Щеше да го направи, а после сигурно щеше да разполага с време да помисли, да прецени какво не е наред.

— Имам една молба към Вас — каза Джоел. — Приятелката ми, Мелъди. Искам да присъства на въвеждането ми. Ще я пуснете ли да излезе днес?

— За онази червенокоса пакостница ли говориш?

Джоел кимна и леко се смръщи.

— Добре, за теб може — отговори Хардинг. Каза нещо на двама войници, които се завтекоха да доведат Мелъди.

Джоел чакаше и се чувстваше зле, че Екстън също чака, в затвора. Възможността да стана ритматист е важна, прецени той. Трябва да се справя с това. Ако съм един от тях, думите ми ще имат по-голяма тежест.

Най-сетне войниците се върнаха с Мелъди. Червените ѝ коси се виждаха отдалеч. Когато наближиха, тя хукна към Джоел.

— Ти здравата си загазил — каза му тя, сочейки го с пръст.

— Какво?

— Преживя приключение, едва не те убиха, сражава се с тебеширчета и дори не ме покани!

Джоел завъртя очи.

— Честно — продължи тя, — беше ужасно да не помислиш за мен. Каква полза от приятелите, ако от време на време не поставят живота ти в опасност?

— Може даже да го определиш като трагично — отговори Джоел и се усмихна слабо. После отиде при професор Фич и майка си.

— Не. Мисля, че ми е нужна нова дума. „Трагично“ вече няма същия ефект. Какво ще кажеш за отблъскващо?

— Може да свърши работа — отговори Джоел. — Да тръгваме тогава.

Останалите кимнаха и всички отново се отправиха към портите, придружавани от няколко от хората на Хардинг.

— Май съм щастлива, че си добре — съобщи Мелъди. — Из цялото общежитие на ритматистите се говори какво се е случило. Повечето се пукат от яд при мисълта, че загадката е решена и те са спасени от неритматист. Разбира се, яд ги е също, защото още не можем да излизаме.

— Аха. Хардинг е предпазлив човек. Според мен си знае работата.

— Значи му вярваш? — попита Мелъди. — За Екстън, искам да кажа.

Вещи, принадлежали на всеки от учениците, повтори си Джоел. И множество страници с гневни закани за отмъщение срещу ритматистите…

Вървяха по пътя, по който Джоел бягаше снощи, уплашен в мрака. Приближиха се към полицаите.

— Не знам — каза той.

Джоел помнеше доста от нещата, които отец Стюарт беше казал и при предишната церемония по въвеждането. Някога не беше толкова нервен. Сигурно е бил твърде малък, та да си даде сметка с какво се захваща.

Коленете го заболяха, когато застана в бялата роба пред отец Стюарт, който го поръси с вода и го помаза. Трябваше да повторят цялата церемония, ако Джоел държеше да влезе в залата на въвеждането.

Защо трябваше всичко да се случи наведнъж? Все още беше изтощен от недоспиване и не можеше да не мисли за Екстън. Снощи той му се видя истински уплашен. Но щеше да е уплашен и ако собствените му тебеширчета се бяха върнали да го нападнат.

Джоел имаше чувството, че е пометен от нещо много по-голямо от него. Съществуваха нови ритматически линии. Той реши задачата на баща си, но не можеше да получи пари за това — всички договори за патронаж бяха анулирани, когато Трент не беше успял да даде отговор за пет години. Все пак, светът щеше да се разтърси от откриването на ритматически модел, който така се различава от останалите.

Отец Стюарт напяваше нещо на староанглийски и Джоел смътно разпозна думите от писанието. Горе апостолите въртяха механичните си глави. Вдясно, навътре в един коридор прасветецът Евклид стоеше в триъгълен стенопис.

Джоел щеше да е сред най-възрастните, които минават през церемонията по въвеждането, като не се броят новоприелите вярата. Светът сякаш се превръщаше в несигурно място. Изчезването — или предполагаемата смърт — на учениците от Армедиус накараха Островите да настръхнат. Говореше се за нова гражданска война. Световната политика ставаше все по-осезаема за Джоел. Все по-плашеща.

Животът не беше прост. Никога не е бил прост. Само че той не го е знаел.

А каква роля играе Нализар във всичко това?, питаше се Джоел. Все още не вярвам на този човек. Няколко пъти Екстън беше изразил неприязън към Нализар, а това си струваше да се обмисли. Възможно ли беше професорът да го е натопил?

Може би Джоел просто искаше да открие, че Нализар върши нещо нечестиво.

Отец Стюарт спря да говори. Джоел примигна. Усети, че не е обръщал внимание. Вдигна поглед и отец Стюарт му кимна. Рядката му бяла брада потръпваше. Посочи му залата за въвеждането, зад олтара.

Джоел се изправи. Майка му, Фич и Мелъди седяха сами на пейките — до редовната церемония по въвеждането на осемгодишните оставаха няколко часа. Просторната зала сияеше от светлината през витражите и от изящните стенописи.

Джоел кротко мина край олтара и се насочи към по-малката зала. На вратата ѝ имаше кръг с шест точки. Джоел го огледа, после извади монетата от джоба си и я вдигна.

Основното колелце в нея беше с шест зъба. Центърът на всеки зъб съвпадаше с мястото на една от шестте точки в кръга. По-малкото колелце вдясно имаше само четири зъба. Онова отляво — девет, неравно разположени. Трите се въртяха и ритъмът беше съвършено нагоден към неправилното колелце с деветте зъба.

Ха, рече си Джоел и пъхна монетата обратно в джоба си. После бутна вратата и влезе.

Озова се в бяла мраморна стая с възглавничка за коленете и олтарче от мраморен блок, с възглавничка за лактите отгоре. Май нямаше нищо друго. На тавана един механичен фенер хвърляше доста ярка светлина. Стъклото му беше като кристална решетка и даваше отблясъци по стените.

Джоел стоеше, чакаше и сърцето му туптеше. Нищо не се случи. Той колебливо застана на колене, но не знаеше какво да каже.

Това беше поредното парченце от мозайката. Наистина ли на небето съществуваше Господар? Хора като Мери Роуландсън — колонистката, за която чете снощи — вярваха в Бог.

Дивите тебеширчета не я бяха убили. Държали я бяха в плен и ѝ бяха пречили да избяга. Никой не знаеше защо са постъпили така.

Тя най-сетне избягала, отчасти благодарение на усилията на съпруга ѝ и на още няколко колонисти. Дали оцеляването ѝ е било направлявано от Господаря или е било просто късмет? В какво вярваше Джоел?

— Не знам какво да кажа — продума той. — Предполагам, че ако те има, ще се ядосаш, ако твърдя, че вярвам, а аз не вярвам. Истината е, че не съм сигурен, че не вярвам. Може и да те има. Май се надявам да те има.

— Както и да е, искам да стана ритматист. Дори и с всички проблеми, които това ще създаде… Нуждая се от силата да се боря с тях. Не искам пак да бягам.

— Ще бъда добър ритматист. Знам защитите по-добре от почти всички в училище. Ще браня островите в Небраск. Ще служа. Само ми позволи да стана ритматист.

Нищо не последва. Джоел стоеше. Повечето хора влизаха и излизаха бързо, затова той заключи, че няма смисъл да чака повече. Или щеше да е способен са начертае линиите, когато излезе, или не.

Обърна се да излиза.

Нещо стоеше в залата зад него.

Джоел подскочи и заотстъпва неуверено, като почти се спъна в олтарчето. Нещото зад него беше блестящо бяло. Беше високо почти колкото него и имаше очертанията на човек, но много тънък, с дълги и тънки ръце. Вместо глава имаше само една права линия. В ръката си държеше нещо като примитивен лък.

Нещото изглеждаше като нарисувано, но не стоеше на стената или на пода като тебеширче. Формата му беше примитивна, като древните скални рисунки.

Внезапно Джоел си спомни историята, която беше прочел по-рано, за пътешественика, който бе намерил каньона с танцуващите рисунки.

Нещото не помръдваше. Джоел предпазливо се наклони на една страна и установи, че то почти изчезва, ако го погледнеш от такъв ъгъл.

Пак се изправи, за да го погледне отпред. Какво щеше да направи то? Джоел колебливо пристъпи напред и се пресегна. Спря, после докосна нещото.

То силно затрепери, падна на земята и се разстла като тебеширче. Джоел отстъпи, когато то се стрелна под олтара.

Джоел се просна на колене и забеляза процеп в основата на мраморния блок. Зад процепа беше тъмно.

— Не — прошепна Джоел и се протегна. — Моля те. Върни се!

Клеча така почти час. Най-сетне от вратата се чу почукване.

Джоел отвори и видя отец Стюарт.

— Ела, дете. Скоро ще дойдат и другите, които имат нужда от въвеждане. Каквото е станало — станало е и скоро ще видим резултата.

Подаде му парче тебешир.

Джоел излезе от залата потресен и объркан. Безучастно взе тебешира и отиде при оставения за рисуване камък. Коленичи. Мелъди, Фич и майка му приближиха.

Джоел начерта една Забранителна линия върху каменния блок. Мелъди нетърпеливо се пресегна. Джоел знаеше какво ще стане.

Ръката ѝ свободно мина над линията. Лицето ѝ посърна.

Отец Стюарт изглеждаше угрижен.

— Добре, синко, изглежда Господарят има други планове за теб. В негово име те обявявам за пълноправен член на Монархическата църква. — Той помълча малко и додаде — Не приемай това като провал. Върви и Господарят ще те води по пътя, който той ти е избрал. — Същото нещо отецът му каза и преди осем години.

— Не — рече Мелъди. — Това не е правилно! Трябваше да… Трябваше да е различно този път…

— Всичко е наред — каза Джоел и се изправи. Толкова беше уморен. Освен това изпитваше смазващото усещане за провал и от него едва дишаше.

А най-много искаше да се прибере у дома. Обърна се и бавно се отправи от катедралата към кампуса.

23

Джоел спа почти през целия ден, а вечерта дори и не опита да си легне. Седна пред масата на баща си, а на стената зад гърба му жужеше механичната лампа.

Беше разчистил книгите от масата, за да направи място за старите бележки и анотации на баща си, които подреди до няколко от най-добрите му образци на тебешир. Бележките и диаграмите му се струваха маловажни. Загадката беше разгадана. Проблемите свършиха.

Джоел не беше ритматист. Той провали баща си.

Престани, рече си той. Спри да се самосъжаляваш.

Искаше му се да преобърне масата и да закрещи. Да натроши тебеширите и да ги стрие на прах. Защо беше посмял да се надява? Знаеше, че много малко хора биват избрани.

Толкова много неща в живота бяха разочарование. Често се питаше как човешкият род издържа толкова дълго и дали малкото моменти, когато нещата вървят добре, наистина възмездяват другото.

Така свърши всичко. Джоел беше там, откъдето започна, същият като преди. Беше се представил твърде зле в училище, та да може да получи образование след завършването на Армедиус. Сега дори не разполагаше със слабата, дълбоко заровена надежда, че може да намери начин да стане ритматист.

Тримата отвлечени ученици бяха мъртви. Нямаше ги. Заровени от Екстън в незнайни гробове. Убиецът беше спрян, ала какво значение имаше това за семействата, които бяха загубили децата си? Болката им щеше да продължи.

Джоел се приведе напред.

— Защо? — заговори той на книжата. — Защо всичко свърши така?

Работата на баща му щеше да потъне в забрава в светлината на ужасните дела на Екстън. Чиновникът щеше да бъде запомнен като убиец, но и като човека, който най-сетне разреши мистерията на новата ритматическа линия.

Как?, питаше се Джоел. Как е разрешил загадката? Как Екстън, човек, който се е провалил в учението, е открил неща, които нито един учен ритматист не е бил способен да открие?

Джоел се изправи и закрачи напред-назад. Бележките на баща му стояха пред него, сякаш грееха на светлината на лампата.

Той се приближи и почна да рови в тях в опит да намери най-старите. Натъкна се на жълтеникав лист хартия, покафенял по краищата.

В дъното на страницата беше нарисуван символ — Линията на Заглушаването с нейните четири примки.

— Откъде? — попита Джоел. — Откъде си взел това, татко? Как си го открил? В Небраск ли?

Ако беше така, то и други щяха да знаят. Със сигурност ритматистите на бойното поле щяха да се досетят за значението на тези линии, ако се натъкнеха на тях. И кой ги рисува? Дивите тебеширчета не рисуват линии. Нали така?

Джоел остави листа настрани и се зарови в дневника на баща си, за да разбере кога е написал този пасаж.

Последната дата беше денят преди баща му да умре. Като място на пътуването беше посочен Небраск.

Джоел седна и се замисли над това. Отгърна назад, към най-ранните дати на пътуването. Посещение на остров Зона Арида.

Зона Арида, близо до Бонвил и Тексас. Все югозападни острови. Според дневниците, бащата на Джоел беше пътувал няколко пъти дотам.

Свъси се и погледна книгите на пода. Едната беше поръчаната от Нализар, за новите ритматически линии. Джоел я взе и отвори отзад, за да прегледа картата с отпечатаните дати на поръчките. Този том беше взиман само няколко пъти през годините.

Бащата на Джоел беше един от първите читатели. Първото му посещение в Зона Арида беше едва няколко седмици, след като беше взел тази книга.

Джоел разлисти и хвърли поглед на отделните глави. Една беше озаглавена „Развитие на теориите за новите линии“. Той я намери и зачете в светлината на фенера. Отне му няколко часа да открие каквото искаше.

Джоел отгърна на следващата страница. Там имаше скица на съществото, което той видя по-рано същия ден в залата на въвеждането.

Какво става тук?, запита се Джоел, докато четеше надписа към рисунката. „Една от многобройните скици, направени от капитан Естевес по време на пътуването му на остров Зона Арида.“

Джоел примигна и пак погледна масата.

Нещо потропа на прозореца.

Той изпищя и скочи от стола. Пресегна се за кофата с киселина, която беше взел от инспектор Хардинг, но после видя какво има от другата страна на стъклото.

Червена коса, големи очи. Мелъди му се усмихваше и махаше. Джоел погледна часовника. Беше два през нощта.

Той изпъшка и се качи да отвори входната врата на общежитието, която беше заключена. Мелъди стоеше на прага. Полите ѝ бяха измачкани, а в косата ѝ имаше сламки.

— Мелъди, какво правиш тук?

— Стоя на студено. Няма ли да поканиш една дама да влезе?

— Не знам дали е прилично…

Тя обаче влезе и се упъти към работилницата. Джоел въздъхна, затвори вратата и я последва. Вътре тя му заговори с ръце на кръста.

— Това е отблъскващо.

— Моля?

— Не върши такава работа като думата „трагично“ — отговори Мелъди и се просна на един стол. — Трябва ми друга дума.

— Знаеш ли колко е часът?

— Раздразнена съм — съобщи тя, пренебрегвайки въпроса. — Държат ни заключени по цял ден. Ти страдаш от безсъние. Прецених, че мога да дойда и да ти досаждам.

— Промъкна се край стражата?

— През прозореца. Наблизо има едно дърво. По-трудно е да слезеш по него, отколкото изглежда.

— Имаш късмет, че полицаите не са те спипали.

— Не. Те не са там.

— Какво?

— О, има двама на главния вход — уточни Мелъди. — Но са само те. Онези, които патрулираха под прозорците, си тръгнаха неотдавна. Сигурно се сменят или нещо такова. Все едно, това не е важно. Джоел, важна е трагедията, за която се мъча да ти кажа.

— Че си затворена?

— Да. И че Екстън е затворен. Той не го е направил, Джоел. Знам, че не е. Веднъж ми даде половината си сандвич.

— И това е причина да не е убиец?

— Има и още — отговори Мелъди. — Той е мил човек. Много мърмори, но го харесвам. Има добро сърце. И е умен.

— Онзи, който прави това, също е умен.

— Именно. Защо му е на Екстън да напада сина на рицаря-сенатор? Това би било глупав ход, ако иска да остане незабелязан. Няма смисъл. Трябва да се запитаме защо — защо е нападнат Хърман? Ако знаем това, обзалагам се, че ще разберем истинския мотив за всичко.

Джоел седеше умислен.

— Хардинг има доказателства срещу Екстън — рече той.

— Е, и?

— Обикновено така се доказва вината на човек.

— Не вярвам. Виж сега, ако Екстън е бил изритан оттук преди толкова много години, как се е оказал така добър ритматист, та да създаде линия, за която никой друг не знае?

— Аха. Знам. — Джоел се изправи. — Ела — рече той и излезе.

Мелъди го последва.

— Къде отиваме?

— В кабинета на професор Фич — отговори Джоел, докато минаваха през тъмния кампус. Повървяха мълчаливо известно време, преди той да забележи. — Къде са полицейските патрули?

— Не знам. Казах ти.

Джоел закрачи по-бързо. Стигнаха до Отбранителната зала и се втурнаха нагоре по стълбите. Джоел тропа на вратата доста дълго, преди крайно умореният Фич да им отвори.

— А?

— Господин професоре — рече Джоел, — струва ми се, че нещо става.

— Кое време е? — прозина се Фич.

— Рано. Вижте, професоре, нали видяхте линиите, които трябваше да ме затворят? Решетката от Забранителни линии, за която се приема, че е направена от Екстън?

— Да?

— Как бяха нарисувани?

— Добре. Съвършено правилни.

— Господин професоре, видях линиите, които Екстън начерта около вратата. Не бяха добре оформени. Той се справи ужасно нескопосно.

— Значи е опитал да те заблуди, Джоел.

— Не. Той се страхуваше за живота си. Видях го в очите му. Не би начертал лоши линии в този случай! Професоре, ами ако Нализар…

— Джоел! — сопна се Фич. — Омръзна ми фиксацията ти върху професор Нализар! Аз… хмм… аз мразя да повишавам глас, но просто ми втръсна! Будиш ме в отвратителен час, за да ми приказваш за Нализар? Не го е направил той, колкото и да ти се ще.

Джоел млъкна.

Фич потърка очи.

— Не исках да говоря така остро. Само… е, да говорим сутринта.

С тези думи и с поредната прозявка Фич затвори вратата.

— Страхотно — обади се Мелъди.

— Не го бива, ако не си е доспал. Винаги е така.

— И сега какво? — попита Мелъди.

— Да идем да поговорим с полицаите на входа на твоето общежитие — отговори Джоел и се завтече по стълбите. — Да видим защо другите не патрулират.

Отново тръгнаха в мрака през кампуса и на Джоел му се прииска да си беше взел кофата с киселината. Но със сигурност хората на Хардинг щяха…

Той се закова на място. Общежитието на ритматистите беше право пред тях и вратата беше отворена. Отпред в тревата лежаха две фигури.

— Прахове! — възкликна Джоел и двамата с Мелъди се втурнаха презглава натам. Фигурите се оказаха полицаи. С треперливи пръсти Джоел провери пулса на единия.

— Жив е — съобщи той, — но в безсъзнание. — Отиде при другия и установи, че и той е жив.

— Ей, Джоел, нали помниш какво ти казах сутринта — че ти се сърдя, задето не си ме поканил да ме нападнат заедно с теб?

— Аха.

— Връщам си думите назад.

Джоел вдигна поглед към отворената врата. Някъде далеч навътре проблясваха светлини.

— Върви да доведеш помощ — каза Джоел.

— Къде?

— От главния вход, от канцеларията. Не знам! Просто намери. Аз ще разбера кой е вътре.

— Джоел, ти не си ритматист. Какво можеш да направиш?

— Вътре може да умират хора, Мелъди.

— Аз съм ритматист.

— Ако Драскачът наистина е тук, няма да има значение кой от двама ни ще влезе. Твоите линии са слаба защита срещу него. Върви!

Мелъди постоя така за миг, после хукна.

Джоел погледна отворената врата. Какви ги върша?

Стисна зъби и влезе предпазливо. В ъгъла намери няколко кофи с киселина и се почувства по-уверен, когато се запрокрадва нагоре по стълбите с една от тях в ръка. Момчетата бяха на първия етаж, момичетата на втория, а няколко семейства на преподаватели — на третия. На втория етаж имаше отговорнички за общежитието. Ако Джоел успееше да намери някоя от тях, може би щяха да помогнат.

Качи се на втория етаж и се промъкна във фоайето. Изглеждаше празно.

Чу шум на стълбите зад гърба си.

Панически се обърна да погледне кой слиза в тъмнината от третия етаж. Почти без да се замисля, вдигна кофата и плисна.

Нещото се оказа човек. Киселината напълно измокри изненадания Нализар.

Професорът пое дълбоко въздух, потърка очи и Джоел с вик се запрепъва през фоайето. Изпаднал в паника, той си науми да стигне до стаята на Мелъди и да се измъкне навън по дървото, което тя спомена. Чу как Нализар го следва и ругае.

Джоел се удари в нещо невидимо. То го отхвърли и Джоел падна вцепенен на пода. Фоайето беше слабо осветено и той не бе забелязал Забранителната линия.

— Глупаво момче — рече Нализар и го грабна за рамото.

Джоел изкрещя и го удари с всички сили в корема. Нализар изстена, но не го пусна. Простря крак и заскърца с него по пода. Обувката му остави тебеширена линия.

Тебешир в тока на обувката, каза си Джоел. Добра идея. Трудно е да се изкарат прави линии, но идеята е добра.

Нализар го просна на пода и довърши клетката от Забранителни линии около него. Джоел изохка от болката в рамото — професорът имаше здрава хватка.

Пленен.

Джоел закрещя, докато опипваше невидимата решетка. Беше солидна.

— Идиот — каза Нализар, докато отриваше лице със сухия край на дрехата си. — Ако оцелееш тази нощ, ще ми дължиш един нов кител. — Кожата му изглеждаше възпалена от киселината, а очите му бяха налети с кръв. Но киселината не беше толкова силна, че да е истински опасна.

— Аз… — подзе Нализар.

Една от вратите във фоайето се отвори и го прекъсна. Нализар се извърна, когато една грамадна фигура пристъпи вътре. Джоел едва разпозна лицето в мъждивата светлина.

Инспектор Хардинг.

Нализар стоеше без да мърда, а от него капеше киселина. Погледна Джоел, после Хардинг.

— Значи си ти — каза той на инспектора. — Най-сетне те проследих.

Хардинг не помръдваше. На слабата светлина облият му полицейски шлем доста приличаше на бомбе. Той свали пушката и положи ръка на приклада. Дулото опираше в пода. Като бастун.

Шлемът му беше смъкнат над очите и Джоел не можеше да ги види. Виждаше обаче призрачната му усмивка. Хардинг отвори уста и наклони глава назад.

От устата му почнаха да бълват гърчещи се тебеширчета. Забързано се спуснаха по гърдите му и надолу по тялото му.

Нализар изруга, коленичи и очерта кръг около себе си. Джоел го наблюдаваше как довършва защитата на Ийстън с бързи и внимателни движения.

Хардинг, рече си Джоел. Каза, че до къщата на Лили Уайтинг има участък на федералната полиция. И че е патрулирал на мястото, откъдето е отвлечен Хърман Либел. Твърдеше, че Драскачът го предизвиква, като удря толкова близо до полицията.

И после — Чарлс Калоуей. Докато оглеждахме дома му, Хардинг каза, че е бил там предната вечер, за да убеди родителите да върнат сина си в Армедиус.

Когато го повикаха заради нападението над мен, той дойде от изток. Откъм общия кампус, а не откъм ритматическия. Бил е там, за да контролира тебеширчетата.

Екстън не беше единственият, който чу как професор Фич казва колко съм важен — и Хардинг беше там. Прахове!

Джоел завика за помощ и заблъска с юмруци по невидимата преграда. Всичко съвпадаше! Защо да атакува извън кампуса? Защо да отвлича сина на рицаря-сенатор?

За да всее паника. Да накара всички ученици ритматисти да се съберат в Армедиус, вместо да си стоят по домовете. Хардинг подсигури охрана на кампуса, докара тук всички ритматисти, включително и половината от онези, които живееха далеч, и ги затвори в общежитията.

По този начин ги събра всички на едно място и можеше да се справи с един удар.

Джоел продължи да блъска безрезултатно по стените на невидимия си затвор. Крещеше, но когато гласът му достигнеше определена сила, изчезваше. Огледа се и забеляза една от Линиите на Заглушаването, едва видима върху бялата стена. Беше достатъчно далеч, та да засмуква гласа му, само когато вика, но не и когато говори нормално.

Джоел изруга и рухна на колене. Хардинг премахна Забранителната линия във фоайето — онази, на която Джоел беше налетял — и множество тебеширчета плъпнаха напред, обкръжиха професор Нализар и атакуваха защитата му. Той действаше бързо, пресягаше се отвъд кръга си и рисуваше Мощни линии, за да разбива тебеширчетата. Излезе, че това няма особен резултат. Безформените създания просто заменяха унищожените части с нови.

Джоел почна да притиска своя затвор в основата и да търси най-слабото място. Намери един от начертаните от професора с крак участъци, който го отблъскваше с по-малка сила. Тук линията не беше съвсем права.

Наплюнчи пръста си и почна да търка линията. Лоша тактика. От четирите ритматически линии Забранителните бяха най-силните. Джоел можеше само да търка от едната страна и да я изтрива малко по малко. В книгите пишеше, че това може да отнеме часове.

Нализар нямаше да се справи. Макар да беше начертал блестящо защитата си, тебеширчетата просто бяха много. Инспектор Хардинг стоеше в тъмните сенки. Почти не помръдваше. Беше като мрачна усмихната статуя.

Само ръката му се раздвижи. Той сведе дулото на пушката и Джоел забеляза, че за него е закрепено парче тебешир. Хардинг нарисува Мощна линия на пода.

Само че не беше мощна линия. Беше твърде остра — вместо вълни имаше назъбени върхове. Като втората от новите ритматически линии, открити в къщата на Лили Уайтинг. Джоел почти я беше забравил.

Тази нова линия се стрелна напред като Мощна линия и разби няколко от тебеширчетата на инспектора, преди да се стовари върху защитата. Нализар изруга и се приведе напред да начертае крива, с която да запълни поразения участък.

От ръкава му капеше киселина. Тя падаше точно върху кръга и правеше пробойна в него. Нализар се втренчи в нея, а тебеширчетата страняха от киселината. После едно от тях се хвърли в капката и се разтвори. Последва го друго. Това замърси киселината — следващото, което я докосна, не се разтвори. Почна да напада страната на пробойната.

— Правиш грешка — продума Нализар и вдигна поглед към Хардинг.

Хардинг нарисува още една назъбена линия. Тя се стрелна през пробойната, удари Нализар и го отблъсна.

Джоел зяпна. Това е Мощна линия, която действа не само върху тебешир, осъзна той. Удивително!

Нескопосните шаващи тебеширчета се оттеглиха. Нализар лежеше в несвяст в центъра на защитния си кръг. Хардинг се усмихна. Очите му си оставаха в сянка. Насочи се към следващата врата във фоайето, онази отдясно на Джоел. Отвори и Джоел видя спящи в леглата си момичета.

Дивите тебеширчета се спуснаха зад Хардинг и нахлуха в стаята. Джоел извика, но Линията на Заглушаването открадна гласа му. Едно от момичетата се размърда и седна в леглото.

Тебеширчетата плъпнаха по момичето. Устата му зина, но не излезе звук. На стената беше нарисувана още една Заглушаваща линия, за да не се събудят другите ученици.

Джоел можеше само да гледа и да блъска по невидимата стена, докато момичето се тресеше и се гърчеше. Няколко тебеширчета се натъпкаха в устата ѝ, когато тя опита да извика. Хапеха кожата ѝ и от раничките се показваха капки кръв. Още и още пъплеха в устата ѝ.

Момичето не спря да трепери. Трепереше и трепереше, гърчеше се, падна на пода и се търкулна, като при това видимо се свиваше и изтъняваше. Фигурата ѝ почна да чезне. Джоел гледаше в ужас. Скоро момичето беше неразличимо от останалите надраскани тебеширчета.

Хардинг наблюдаваше. Усмихваше се широко, та зъбите му се виждаха, а очите му се губеха в сянка.

— Защо? — попита го Джоел. — Какво става?

Хардинг не отговори. Неговите тебеширчета нападнаха другите момичета в стаята. Още две момичета бяха погълнати и преобразувани едно подир друго. Страшната гледка накара Джоел да отвърне очи. Тебеширчетата, които бяха разтворени от киселината, се образуваха отново, измъкваха се от локвата и оживяваха.

Хардинг мина край Джоел и се отправи към следващата стая. Отвори и пристъпи вътре. Джоел видя, че на вратата вече има нарисувана Линия на Заглушаването. Навярно Хардинг първо беше направил тези линии.

Тебеширчетата плъпнаха във фоайето зад Хардинг и изчезнаха в стаята. На Джоел му призля при мисълта за спящите вътре момичета. Падна на колене и отново почна да търка линията в опит да я пробие. Не напредваше добре.

Едно тебеширче внезапно се разшава пред него и почна да напада линията.

Джоел отскочи назад, измъкна монетата и опита да отклони създанието с нейна помощ. То не обърна внимание нито на долара, нито на Джоел.

В този момент той забеляза, че тебеширчето е еднорог.

Погледна настрани и зърна едно лице, което надзърташе иззад ъгъла по-напред във фоайето. Мелъди нарисува втори еднорог и го прати да помага. Джоел отстъпи и загледа с каква бързина то пробива линията на Нализар.

Наистина е добра, рече си Джоел, когато еднорозите направиха достатъчно голям пробив, та той да се провре. Потеше се, когато хукна към Мелъди.

— Мелъди — прошепна Джоел. Ако не крещеше, Линиите на Заглушаването нямаше да откраднат гласа му. Предполагаше, че думите му няма да стигнат до тях и да ги активират.

— Джоел, нещо съвсем не е наред. Няма никакви полицаи нито при портите, нито в канцеларията. Опитах да потропам на вратите на преподавателите, но никой не отговори. Професор Нализар ли е това на пода?

— Да. Мелъди, хайде, ние…

— Ти си го победил! — възкликна изненадано тя и се изправи.

— Не. Струва ми се, че не бях прав за него — припряно отговори Джоел. — Ние трябва да…

Хардинг излезе от стаята и погледна към двамата. Намираше се между тях и изхода към стълбите. Мелъди извика, но викът ѝ беше почти изцяло заглушен. Джоел изруга и я помъкна след себе си. Двамата заедно криво-ляво се насочиха по-нататък във фоайето.

То беше квадратно, стаите бяха разположени и на вътрешната, и на външната стена. Успееха ли да го обиколят, щяха да се доберат до стълбите.

Мелъди потича до Джоел, после внезапно го дръпна настрани.

— Моята стая — каза тя и посочи натам. — През прозореца.

Джоел кимна. Мелъди със замах отвори вратата и двамата се озоваха пред тебеширчетата, които пъплеха през отворения прозорец и по стените като вълна от бели паяци. Хардинг ги беше пратил да заобиколят по външната стена на сградата.

Джоел изруга, затръшна вратата и Мелъди изпищя отново. Този писък не беше толкова тих — отдалечаваха се от Линиите на Заглушаването.

Тебеширчетата изпълзяха изпод вратата. Други се появиха откъм Хардинг. Джоел задърпа Мелъди към стълбите, но застина при вида на трета група създания, които идеха оттам.

Двамата бяха обкръжени.

— Ох, прахове, прахове, прахове — занарежда Мелъди. Коленичи и направи кръг около себе си и Джоел, после описа около него квадрат от Забранителни линии. — Обречени сме. Ще умрем.

Хардинг се появи иззад ъгъла. Тъмен силует, който пристъпваше тихо и не говореше. Спря, когато тебеширчетата почнаха да работят по кръга на Мелъди, пресегна се и врътна ключа на лампата. Във фоайето стана по-светло.

Така Хардинг изглеждаше още по-разкривен, отколкото в сумрака.

— Обяснете ми! — каза Джоел. — Инспекторе, Вие сте ми приятел! Защо правите това? Какво Ви се е случило в Небраск?

Хардинг се залови да дращи една от модифицираните Мощни линии на пода. Кръгът на Мелъди рухваше. Тебеширчетата се гърчеха и трепереха, сякаш с нетърпение очакваха да се впият в плътта на Джоел и Мелъди.

Изведнъж във фоайето звънна глас. Ясен и гневен.

— Ще ги оставиш на мира!

Хардинг се извърна към една фигура, която стоеше в другия край на фоайето с по парче тебешир в двете ръце и разкопчан ритматически кител.

Професор Фич.

24

Професор Фич трепереше. Джоел виждаше това дори от разстояние. Вълната тебеширчета се отклони от двете деца и се понесе към професора.

Хардинг вдигна пушката.

Фич падна на колене и начерта Забранителна линия на пода. Когато пушката стреля, се чу шумно пукане и въздухът се раздвижи.

Куршумът полетя през фоайето, после удари стената над линията и замръзна на няколко сантиметра от главата на Фич. Загуби скорост и беше отблъснат. Тракна на пода.

Тогава Хардинг за пръв път издаде някакъв звук — гневен рев. Ревът беше сподавен от Линиите на Заглушаването. Все пак бе достатъчно силен, за да накара Фич да потръпне. Той вдигна поглед. Очите му бяха широко отворени от ужас. Поколеба се.

Тогава погледна към Джоел и Мелъди, затворени в техния кръг, който вече се разпадаше. Фич стисна зъби и ръцете му спряха да треперят. Погледна вълната тебеширчета, която приближаваше към него, протегна ръце и опря двата тебешира в пода от двете си страни.

После почна да рисува.

Джоел се изправи и с удивление загледа как Фич се върти и рисува две Отбранителни линии една в друга — толкова съвършени не беше виждал досега. Фич бързо почна да добавя от външната страна малки кръгове. С едната ръка правеше кръговете, а с другата слагаше по една Забранителна линия във всеки от тях като котва.

Защитата на Тейлър.

— Професоре… — прошепна момчето. Защитата беше съвършена. Великолепна. — Знаех, че можете да го направите.

— Ехо, Джоел — обади се Мелъди. — Ало, обърни внимание. Ние трябва да се измъкнем оттук.

Тя коленичи и с помощта на тебешира си премахна Забранителната линия около тях двамата.

— Не — отвърна Джоел и погледна надолу към нея. — Мелъди, тези тебеширчета не са нормални. Фич не може да се пребори с тях, те не могат да бъдат унищожени. Ние трябва да му помогнем.

— Как?

Джоел се озърна.

— Махни и другите линии около нас.

Когато тя го направи, Джоел коленичи и извади син тебешир от джоба на дрехата си.

— А, почнал си да носиш тебешир! — възкликна Мелъди.

— От този на баща ми е — рече Джоел и почна да скицира дълъг правоъгълен лабиринт на пода. — Иди ей там в коридора и начертай един такъв. Направи го възможно най-дълъг и остави един отвор от едната страна и в далечния край.

Тя кимна и отиде да рисува. Джоел затвори оставения от нея отвор със своя тебешир.

— И каква ще ни е ползата от това? — попита Мелъди, докато трескаво рисуваше.

— Ще видиш — отвърна Джоел и се обърна отново към Хардинг и Фич. Фич рисуваше с бясна скорост и се справяше много по-добре от Нализар преди малко. Беше успял да затвори няколко от тебеширчетата на Драскача в решетките и да ги задържи вътре.

За беля външната му защита беше почти изядена. Така нямаше да устои още дълго.

Джоел даде на Мелъди толкова време, колкото се осмели. После се провикна.

— Ей, Хардинг!

Инспекторът се обърна.

— Преди две нощи опитахте да ме убиете. Сега е Вашият шанс. Защото ако не успеете, ще доведа помощ и… — той прекъсна с вик. Очевидно Хардинг не се нуждаеше от насърчаване, понеже поне една трета от неговите тебеширчета плъпнаха през фоайето към Джоел и Мелъди и пооблекчиха натиска върху обсадения Фич.

Джоел се обърна и хукна. Мелъди беше рисувала бързо и макар линиите ѝ да не бяха съвършено прави, щяха да свършат работа. Джоел влезе в направения от нея дълъг тебеширен коридор — със Забранителни линии от двете страни — и тръгна през късия лабиринт.

Както и очакваше, тебеширчетата се завтекоха подире му. Можеха да се доберат до Мелъди, ако знаеха, че начертаният от Джоел участък няма ритматически свойства. Но, както и по-рано, тебеширчетата се заблудиха от фалшивите линии досущ като хора. Поне в началото.

Джоел изхвърча от отвора на лабиринта.

— Затвори го!

Мелъди затвори и блокира тебеширчетата вътре. Нещата незабавно се обърнаха и тръгнаха да се измъкват от предния край на лабиринта.

— Хайде! — рече Джоел и хукна с Мелъди. Надбягаха тебеширчетата, които трябваше да си проправят път през завоите на лабиринта. Двете деца минаха през отвора с неритматическата линия на Джоел и после Мелъди я затвори.

Тя се изправи с пъшкане. Тебеширчетата вътре се тресяха ядно. Почнаха да атакуват стените.

Джоел се обърна.

— Мелъди!

Друга група тебеширчета се беше откъснала от професор Фич и се насочваше към тях.

Мелъди изписка и начерта линия през коридора и отдолу на стената, за да защити себе си и Джоел.

Отново бяха затворени. Хардинг остави втората вълна тебеширчета да дъвчат линията, която отделяше двете деца от битката.

— Само толкова можем да направим, професоре! — извика Джоел. После по-тихо додаде — Хайде…

Фич рисуваше с пълна съсредоточеност. Всеки път, когато сякаш щеше да отстъпи, вдигаше поглед към Джоел и Мелъди, обкръжени от тебеширчетата. На лицето му се изписваше повече решителност и той продължаваше работата си.

Хардинг-Драскачът изръмжа и почна да обстрелва Фич с подобрените си Мощни линии. Професорът правеше съвършени Забранителни линии, които не само спираха, но и отклоняваха Мощните линии.

Джоел наблюдаваше и дишаше учестено. Мелъди укрепяваше защитата чрез нови линии на местата, където тебеширчетата скоро щяха да пробият.

— Хайде… — повтори Джоел. — Можете да го направите.

Фич работеше трескаво, рисуваше с две ръце. Защитата му беше съвършена — примамваше тебеширчетата към слабите места и после ги затваряше с Отбранителни линии.

После се усмихна, пресегна се и направи една назъбена Мощна линия като тези на Хардинг.

Тя се стрелна през помещението, удари изненадания инспектор и го отблъсна. Хардинг падна и изстена. С пъшкане се изправи, начерта отбранителен кръг около себе си и добави Забранителна линия пред него.

Откога Хардинг е станал ритматист?, учуди се Джоел, забелязвайки за пръв път тази странност. Тази Отбранителна линия е почти нечовешки съвършена. И той я направи отдалеч, с тебешира на дулото на пушката!

Фич не се уплаши. Той умело запрати две Мощни линии отстрани на стената на Хардинг. Хардинг се принуди да сложи Забранителни линии и отстрани.

Тогава Фич прати една Мощна линия, която да отскочи от стената на Мелъди и да удари защитата на Хардинг в гръб.

— Охо — промълви Джоел.

Хардинг с рев начерта линия и зад себе си.

— Ха! — провикна се Фич, тъкмо когато тебеширчетата пробиха кръга му.

— Професоре! — изкрещя Джоел.

Фич обаче се изправи и изскочи от кръга си, когато тебеширчетата се струпаха вътре. Те се разколебаха и професорът бързо направи Забранителна линия около кръга, блокирайки създанията вътре. После изтича през помещението и направи още една линия, която затвори другите тебеширчета между нея и линията на Мелъди.

Накрая се обърна към Хардинг. Онзи, каквото и да представляваше, стоеше със засенчени очи. Вече не се усмихваше. Просто чакаше. Знаеше, че скоро тебеширчетата ще се освободят и пак ще нападнат.

— Професоре — викна Джоел, понеже му хрумна нещо. Беше само предположение, но…

Фич се обърна към него.

— Часовник. Намерете часовник — рече Джоел.

Професорът се позачуди, но изпълни молбата му. Втурна се в една от стаите и излезе оттам с часовник.

Протегна го към Джоел и попита:

— Какво да правя с него?

— Счупете циферблата и покажете на съществото колелцата вътре!

Фич отчаяно отпра циферблата. Вдигна часовника и разкри механизма. Хардинг-Драскачът се отдръпна, изтърва пушката и вдигна ръце.

Фич се приближи, показвайки му тиктакащите чаркове, навитите пружинки, въртящите се колелца. Хардинг извика. На светлината на единствената лампа Джоел забеляза как сянката му почна да трепери и да се гъне. Сянката се замъгли и стана като нарисувана с въглен.

— В името на Дълбините! — продума Фич. — Забравен!

— Какво е това Забравен, праховете да го отнесат дано? — рече Джоел.

— Същество от Небраск. Те водят дивите тебеширчета. Но… как се е добрал до тук? И как се е закачил за Хардинг? Не подозирах, че е възможно. Страшно е, Джоел.

— Това последното и сам го разбирам — отвърна момчето.

— Как ще го убием?

— С киселина — обясни Фич, като продължаваше да държи часовника. — Трябва ни киселина!

— Мелъди, пусни ме да изляза отзад.

— Ама…

— Направи го!

Тя се пресегна и премахна задната линия. Джоел хукна по коридора и по стълбите, където беше втората кофа с киселина. Джоел я грабна и се понесе нагоре към стълбите. Заобиколи фоайето от другата страна, подмина лежащия Нализар и се озова зад Фич.

Джоел спря там. Наблизо затворените от Фич тебеширчета разкъсаха линията и плъпнаха по пода.

Джоел пое дълбоко дъх и плисна киселината към краката на Хардинг. Тя отми Забранителната линия и Защитния кръг и падна върху сянката на съществото.

Тя се разложи, сякаш наистина беше направена от въглен. Или от тебешир. Чернилката се смеси с течността.

Инспекторът с вик се сгромоляса на пода.

Тебеширчетата замръзнаха по местата си.

Стана тихо.

Джоел чакаше. Мускулите му бяха напрегнати. Наблюдаваше тебеширчетата. Те си стояха.

Победихме го. Успяхме!

— Божке — обади се Фич и отри чело. — Всъщност победих в дуел. За пръв път наистина победих! Ръцете ми дори не трепнаха.

— Справихте се фантастично, професоре! — каза Джоел.

— Хмм, това не знам. Обаче, деца, когато си тръгнахте, не можах да заспя. Понеже се държах зле с вас и така нататък. И, хммм. Ти се оказваше прав в толкова много случаи, а пък аз те отпратих, без да те изслушам. Затова излязох да ви намеря. Видях полицаите пред сградата и…

Той се посмути. После посочи с пръст и додаде:

— Питам — какво ще стане с тях?

Джоел погледна затворените тебеширчета. Почваха да се тресат повече от обичайното. После взеха да растат.

Ох, ъх, изстена мислено Джоел.

— Изтрийте линиите, които ги затварят! Бързо!

Фич и Мелъди го изгледаха невярващо.

— Повярвайте ми! — рече Джоел, когато тебеширчетата почнаха да добиват форма. Фич се втурна към своята защита и почна да освобождава тебеширчетата, които беше затворил в малките решетки. Мелъди му каза с поглед „дано знаеш какво правиш“ и се приведе да премахне своите линии.

Първото тебеширче стана триизмерно и доби очертанията на момичето, чието отвличане Джоел видя по-рано. Фич възкликна от изненада, после се пресегна и с втория тебешир, освобождавайки тебеширчетата по-бързо, преди хората, затворени в тях, да бъдат смачкани от загражденията.

След няколко минути Джоел, Мелъди и Фич се оказаха заобиколени от група замаяни хора. Някои бяха ученици — Джоел позна Хърман Либел — но повечето бяха по-стари ритматисти, над двадесет годишни, с кителите на завършили академиите. От войната в Небраск.

— Уилям? — продума Мелъди при вида на един от по-младите, червенокос момък.

— Къде съм, праховете да го отнесат дано? — попита той. — Мел? Какво, по…?

Братът на Мелъди млъкна, когато тя го грабна в прегръдките си.

След миг Джоел чу стъпки. Останалият без дъх Нализар се показа иззад ъгъла с тебешир в ръка. От него все още капеше малко киселина.

— Ще си спестя… — подзе той. — О.

— Аха — отвърна Джоел. — Съвсем навреме, професоре. — После се отпусна изтощен и се облегна на стената.

Мелъди се приближи с ръце на кръста.

— Изморихме се вече, а? — попита тя с усмивка. Замаяният ѝ брат вървеше след нея.

— Трагично, нали? — отвърна Джоел.

— Определено.

25

— Струва ми се, че дължим извинение на професор Нализар, нали? — попита директорът Йорк.

Джоел сви рамене.

— Първо бих се извинил на Екстън, сър.

Йорк се подсмихна и мустаците му се разшаваха.

— Вече е направено, момчето ми. Вече е направено.

Стояха пред Отбранителната зала. В очакване на Мелето се тълпеше народ. Йорк беше обявил, че кампусът отново е отворен след само един ден на хаос заради разгрома на Драскача. Директорът искаше да подчертае, че Армедиус ще продължи да работи без страх; постара се да се разчуе не само за връщането на изчезналите ученици, но и за десетки ритматисти, които се смятаха загубени в Небраск. Вестниците направо пощуряха.

— При това бяха открити не една, а цели две нови ритматически линии — продължи Йорк, сложил ръце зад гърба си с израз на върховно доволство.

— Аха — рече Джоел, малко безразлично.

Йорк го изгледа.

— Пратих писма до неколцина приятели, които ръководят академии, Джоел.

Момчето се обърна.

— Мисля, че в светлината на последните събития някои от тях могат да бъдат убедени да изпълнят договорите с баща ти. Армедиус със сигурност ще го направи. Може и да не са богатствата, за които баща ти мечтаеше, момко, но ще стигнат майка ти да изплати дълговете и ще останат. Задължени сме на теб и на професор Фич.

— Благодарността ще включва ли и две хубави места за Мелето? — попита Джоел с усмивка.

— Запазени са за теб, синко. На първия ред.

— Благодаря!

— Убеден съм, че ние дължим благодарност на теб — каза Йорк. Джоел забеляза да приближават неколцина мъже с доста скъпи на вид костюми. Единият беше рицарят-сенатор Калоуей.

— Ах — продължи Йорк. — А сега, ако ме извиниш, има политици, които трябва да забавлявам.

— Разбира се, сър — отговори Джоел и директорът се оттегли.

Джоел остана още доста време да погледа как хората влизат през широките врати и изпълват арената. Екстън и Флорънс дойдоха. Напоследък двамата сякаш не се караха толкова често.

Хардинг беше освободен от служба, обаче твърдеше, че не помни нищо от случилото се. Джоел беше склонен да му повярва. Видял беше каква промяна настъпва в него. Властите обаче не бързаха да разберат. Очевидно Забравените никога преди не бяха действали по този начин.

Джоел почваше да подозира, че онова, което се случва в залата на въвеждането и прави хората ритматисти, може да се случи и в Небраск. Според онази книга, която не му се полагаше да прочете, в церемонията по въвеждането участваше нещо, наречено Блясък на сянката.

Той беше видял такова в залата на въвеждането. Поразпита неколцина неритматисти, но никой не го беше виждал. Ритматистите, включително и Мелъди, не разговаряха за преживяването.

Джоел не беше сигурен защо е видял Блясъка на сянката, нито пък защо това не го е направило ритматист, но опитът му подсказваше, че целият процес на въвеждането е много по-сложен, отколкото е известно на повечето хора.

Хардинг никога не беше проявявал ритматически способности и вече не можеше да прави ритматически линии. Онова, което Забравеният му беше причинил, му беше дало и тази способност. Това ли правеше Блясъкът на сянката за хората по време на въвеждането?

Джоел изпитваше известно неудобство, че знае тези неща. Съществуваше не само един начин човек да стане ритматист. И един от тези начини беше с участието на нещо мрачно и убийствено. Имаше ли и други?

Това породи отново надежди у него. Не беше сигурен добро ли е или лошо.

— Джоел! — каза Екстън. Дебеланкото притича и грабна ръката му. — Благодаря ти толкова много, момчето ми. Фич ми каза, че не си спрял да вярваш в мен дори и след ареста.

— Хардинг почти ме убеди — отговори Джоел. — Но някои неща просто не се връзваха. Инспекторът сигурно е подхвърлил доказателствата срещу теб, когато е правил оглед в канцеларията.

Екстън кимна. И Лили Уайтинг, и Чарлс Калоуей бяха идентифицирали Драскача като Хардинг.

— Е, синко — продължи Екстън. — Ти си верен приятел. Говоря искрено.

Флорънс се усмихна.

— Значи ли това, че ще престанеш да му мърмориш?

— Виж, за това не знам. Зависи дали ми прекъсва работата или не! А като споменахме работа, трябва да ръководя Мелето. Ако не ме бяха освободили от ареста, и небесата нямаше да ни помогнат — никой освен мен не познава правилата на проклетото състезание достатъчно добре, та да е рефер!

Двамата тръгнаха към арената.

Джоел остана да чака навън. По традиция ритматистите не излизаха преди повечето от местата за публиката да са запълнени. Днешният ден не беше изключение. Учениците почнаха да пристигат и да влизат, а на вратата Екстън им даваше да теглят жребий, за да определи къде на арената ще започнат да чертаят те — или ако предпочитаха, отборите им.

— Здрасти — каза някой зад Джоел.

Беше Мелъди и той ѝ се усмихна. Носеше обичайната пола и блуза, но днес полата ѝ беше разкроена и дълга до глезените, за да може да коленичи по-лесно и да рисува. Сигурно имаше и наколенки.

— Дойде да видиш как ще ме бият ли? — попита тя.

— Онази нощ се представи доста добре срещу тебеширчетата.

— Линиите ми едва ги удържаха, както знаеш.

— Е, каквото и да стане днес, ти помогна за спасяването на около тридесет ритматисти от Драскача. Победителите в състезанието ще трябва да се примирят с мисълта, че докато ти си спасявала шестдесетте острова, те са хъркали през няколко врати от тебе.

— Добре казано — съгласи се Мелъди. После се намуси.

— Какво? — попита Джоел.

Тя посочи към малка група хора в ритматически кители. Сред тях Джоел позна брат ѝ Уилям.

— Родителите ти?

Тя кимна.

Не изглеждаха ужасни хора. Вярно, майката имаше елегантна прическа и безупречен грим, а бащата — почти съвършена ъгловата брадичка и величествена стойка, но…

— Струва ми се, че те разбирам — каза Джоел. — Трудно е да покриваш стандартите им, а?

— Аха. Вярвай ми. По-добре е да си син на майстора на тебешир.

— Ще гледам да не го забравям.

Тя въздъхна театрално, когато родителите и брат ѝ влязоха през вратите.

— Май по-добре да вървя да си понеса унижението.

— Сигурен съм, че каквото и да стане, ще го направиш зрелищно — отговори Джоел.

Тя си тръгна. Джоел се канеше да я последва, когато забеляза група ритматисти. Дванадесет, с червени ризи и бели панталони и поли. Отборът на Нализар.

Водеше ги самият професор. Как стана така, че просто по асоциация той беше способен да накара учениците си да изглеждат по-надменни и по-затворени? Нализар застана на прага със скръстени ръце, а учениците влизаха един по един.

Джоел стисна зъби и се насили да влезе след професора. Забеляза го как минава по късия коридор вдясно и се насочва към стълбището за наблюдателната зала.

Джоел забърза след него. Сега залата беше празна, но през вратите към арената се чуваше жуженето на хората.

— Господин професоре — продума Джоел.

Нализар се обърна, но само го погледна и продължи по пътя си.

— Професоре, искам да се извиня.

Нализар отново се обърна и сега задържа очи върху Джоел, сякаш го виждаше за пръв път.

— Искаш да се извиниш, че казваше на хората, че аз съм похитителят.

Джоел пребледня.

— Да — продължи Нализар, — чух за твоите обвинения.

— Хмм, сбърках. Съжалявам.

Нализар мръдна вежда и това беше единственият му отговор. От него приличаше на приемане на извинението.

— Дойдохте тук, в Армедиус, за да преследвате Хардинг — каза Джоел.

— Да. Знаех, че нещо е изтървано, но в Небраск никой не ми вярваше. Хардинг ми се стори най-вероятният кандидат. Накарах властите да ме освободят по някакъв незначителен повод и дойдох тук. Когато почнаха да изчезват хора, разбрах, че съм прав. Забравеният обаче може да е лукав и на мен ми трябваха доказателства, за да мога да го обвиня. Все пак, както може би си разбрал, да се обвиняват невинни е ужасно неприятно.

Джоел стисна зъби.

— А какво беше той?

— Забравен — отговори Нализар. — Чети вестници. Там ще научиш достатъчно.

— Не са им известни подробностите. Никой няма да говори за тях. Надявах се…

— Не съм склонен да разговарям с неритматисти за подобни неща — сопна се Нализар.

Джоел пое дълбоко дъх.

— Добре.

Нализар пак вдигна вежда.

— Не искам да се караме, професоре. Все пак, работихме с една и съща цел. Ако си бяхме помагали, може би щяхме да постигнем повече.

— А най-много ще постигнем, ако не ми се пречкаш. Без твоето зле планирано поливане с киселина щях да имам силата да победя онзи глупак Хардинг. Сега, ако ме извиниш, трябва да тръгвам.

Нализар се обърна.

Щях да имам силата ли?, замисли се Джоел.

— Професоре?

Нализар спря.

— Сега пък какво има? — попита той без да се обръща.

— Само исках да Ви пожелая късмет — какъвто имахте преди две нощи.

— Какъв късмет съм имал тогава?

— Факта, че Хардинг не стреля по Вас — обясни Джоел. Той стреля по Фич. А срещу Вас не вдигна оръжието си, въпреки че не разполагахте със Забранителна линия, която да спре куршума.

Нализар мълчеше.

— Имахте и късмет, че не Ви нападна с тебеширчетата, докато лежахте в несвяст. Не Ви обърна внимание и се зае с учениците. Ако бях на негово място, първо щях да превърна в тебеширче основната заплаха — обучения опитен ритматист.

Джоел вирна глава. Изговаряше заключенията, преди да осъзнае какво прави. Прахове! Тъкмо се извиних и пак го обвинявам! Наистина съм обсебен от този човек.

Тъкмо се канеше да оттегли думите си, но замръзна, когато Нализар се обърна малко и лицето му остана в сянката.

— Интересни заключения — каза професорът тихо и без подигравка.

Джоел залитна.

— Някакви други теории? — попита Нализар.

— Аз… — заекна Джоел. — Хардинг. Нещото, което го контролираше, не изглеждаше много… умно. Затвори се зад собствените си Забранителни линии и не координираше своите тебеширчета, което позволи на двама ни с Мелъди да избягаме. Не говореше — само ръмжеше и опитваше да вика.

— Въпреки това — продължи Джоел, — замисълът беше наистина сложен. Включваше набеждаването на Екстън и отвличането на най-подходящите ученици, за да се създаде паника, която да доведе до струпването на повечето ритматисти в кампуса, където те можеха да бъдат нападнати и превърнати с един удар. Нещото, с което се сражавахме, явно действаше само нощем. През деня Хардинг си беше Хардинг. Не той правеше плановете. А самият Забравен също не изглеждаше достатъчно умен да прави тези планове. Това ме кара да се питам… дали не му помагаше още някой? Може би някой по-умен?

Нализар се обърна изцяло. Беше висок. Нещо в него изглеждаше различно. Както онзи ден, когато Джоел го гледаше на прозореца, а той гледаше него отгоре.

Надменността му я нямаше. Беше заменена от хладна пресметливост. Все едно младият парвеню беше кукла, внимателно замислена да накара хората да мразят Нализар, но и да го пренебрегват.

Нализар пристъпи напред. Джоел се потеше. Отстъпи една крачка.

— Джоел, държиш се, сякаш нещо те заплашва — рече Нализар. Зад очите му проблесна нещо тъмно — треперлива въглена чернота.

— Какво сте Вие? — прошепна Джоел.

Нализар се усмихна и спря на няколко стъпки пред него.

— Герой — прошепна и той, — оневинен от твоите думи. Човекът, когото никой не харесва, но всички мислят, че има добро сърце. Професорът, който се притече на помощ на учениците, макар че закъсня и беше твърде слаб да разгроми противника.

— Това беше измама — рече Джоел. Замисли се колко изненадан беше Нализар, когато го свари в общежитието, и как реагира на появата на Хардинг. Не изглеждаше изненадан. По-скоро… разтревожен. Като че си даваше сметка, че току-що е бил замесен.

Дали в този миг Нализар не беше променил плановете си и не беше решил да се сражава с Хардинг, за да излезе герой и да излъже Джоел?

— Трябваше да ме оставите да живея — продължи той. — Да лежите там, видимо в несвяст, докато Вашата креатура превръща децата в тебеширчета. И тогава можехте да нападнете и да спасите някои ученици. Щяхте да излезете герой, а при това и Армедиус щеше да остане без хора.

Гласът на Джоел кънтеше в празното помещение.

— Какво ще си помислят другите, Джоел, когато те чуят да говориш такива опасни неща? Само два дни, след като публично си признал, че съм герой? Смея да кажа, че ще изглеждаш доста непоследователен.

Прав е, вцепени се Джоел. Вече няма да ми повярват. Не и след като лично гарантирах за Нализар. При това и Мелъди, и Фич бяха подчертали, че накрая Нализар се е притекъл на помощ.

Джоел срещна погледа на нещото и отново видя чернотата, която се движеше зад очите му — истинско, осезаемо нещо, което замъгляваше бялото на очите на Нализар с мърдаща надрана чернота.

Нализар кимна на Джоел, сякаш с уважение. Толкова странен жест за надменния професор.

— Съжалявам, че не те дооцених. Трудно ми е да различавам вас, неритматистите, нали разбираш. Изглеждате толкова еднакви. Но ти… ти си специален. Чудя се защо не те искаха.

— Прав бях — прошепна Джоел. — През цялото време бях прав за Вас.

— О, но ти толкова грешеше. Не знаеш дори и частица от нещата, които мислиш, че знаеш.

— Какво сте Вие? — попита пак Джоел.

— Учител. И ученик.

— Книгите в библиотеката — подхвърли Джоел. — Не търсите нещо определено, а само опитвате да разберете какво знаем ние за ритматиката. За да можете да прецените къде са силните места на хората.

Нализар не каза нищо.

Дошъл е да вземе учениците, осъзна Джоел. Войната в Небраск — от векове тебеширчетата не са успявали да направят съществен пробив. Нашите ритматисти са твърде силни. Но ако същество като Нализар успее да се добере до учениците, преди да са завършили обучението си…

Възможно е нов човек да стане ритматист едва след смъртта на някой от старите. А какво ще стане, ако всички ритматисти бъдат превърнати в тебеширчета чудовища?

Няма да има повече ритматисти. Няма да има линия в Небраск.

Бремето на случилото се смаза Джоел.

— Човекът Нализар е мъртъв, нали? — попита той. — Взели сте го в Небраск, когато е влязъл в пробива да търси брата на Мелъди… И Хардинг е бил с него, нали? Мелъди каза, че Нализар е оглавявал експедиция, ще рече — участвали са войници. Взели сте ги и двамата и сте се появили тук.

— Виждам, че трябва да те оставя да поразсъждаваш — каза Нализар.

Джоел бръкна в джоба си, измъкна златната монета и отбранително я поднесе към Нализар.

Създанието я огледа, после я грабна от пръстите на Джоел и я вдигна на светлината да разгледа часовниковия механизъм вътре.

— Джоел, знаеш ли защо времето е толкова объркващо за някои от нас?

Джоел не отговори.

— Защото е сътворено от човека. Той го е разделил. Няма нищо истински важно в една секунда или една минута. Това са изкуствени деления, измислени от човека, фабрикувани. Ала в човешките ръце тези неща добиват живот. Минути, секунди, часове. Случайното става закономерност. А тези закономерности могат да са обезпокоителни за някой, който не е човек. Объркващи. Плашещи.

Той подхвърли монетата на Джоел и продължи:

— Други от нас пък се стараем повече да разберем, защото рядко се боим от нещата, които разбираме. А сега те моля да ме извиниш, но имам да печеля състезание.

Джоел безпомощно гледаше как съществото, което някога е било Нализар, изчезна нагоре по стълбите, за да се срещне с останалите преподаватели. То се беше провалило, но не личеше да е някой, който разполага само с един план в действие.

Какво планираше Нализар за своя личен отбор от ученици? Защо му беше да създава група млади ритматисти, които да са лоялни към него? Победителите в Мелето щяха да получат важни постове в Небраск. Да станат водачи…

Прахове, рече си Джоел и се втурна към арената. Трябваше да направи нещо, но какво? Никой нямаше да му повярва за Нализар. Не и сега.

Учениците вече бяха разположени на полето — някои сами, други в отбори. Джоел забеляза Мелъди, която за беда бе изтеглила много лошо място, близо до самия център на арената. Обградена от врагове, тя трябваше да се отбранява от всички посоки едновременно.

Мелъди стоеше на колене, обронила глава, унило прегърбена. Джоел се почувства толкова зле, че стомахът му се сви.

Ако учениците на Нализар спечелеха Мелето, онези от тях, които щяха да идат в Небраск за последната учебна година, щяха да получат постове с власт над други ученици. Нализар искаше да победят — искаше неговите хора да контролират и да управляват. А това не биваше да се допуска.

Не биваше учениците на Нализар да победят в това Меле.

Джоел се озърна. Екстън бъбреше с неколцина от градските чиновници, които щяха да са му помощници в съдийстването. Те щяха да наблюдават и да имат грижата при пробив в някой от защитните кръгове ритматистът вътре да бъде дисквалифициран.

Джоел пое дъх и отиде при Екстън.

— Има ли правило, което забранява участието на неритматисти в Мелето?

Екстън се сепна.

— Джоел? Това пък какво беше?

— Има ли такова правило?

— Добре де, няма. Но трябва да си ученик на някой от професорите ритматисти. А всъщност сред неритматистите няма такъв случай.

— С изключение на мен — отвърна Джоел.

Екстън примигна.

— Е, да, предполагам, че работата ти като асистент в разследването на Фич като летен избираем предмет технически те прави негов ученик. Джоел, глупаво ще е неритматист да излезе да се състезава!

Джоел огледа арената. Тази година участваха към четиридесет ученици.

— Влизам в отбора на професор Фич — съобщи Джоел. — Ще заема място на полето при Мелъди.

— Ама… тоест…

— Просто ме запиши, Екстън — рече Джоел и изтърча на арената.

Появата му предизвика голямо объркване. Учениците гледаха, публиката бръмчеше. Мелъди не го видя. Все още беше на колене и със сведена глава. Не забелязваше шепота и случайния смях, предизвикани от влизането на Джоел.

Големият часовник на стената би и отмери точния час. Беше пладне и когато отзвучеше дванадесетият звънец, учениците можеха да почнат да рисуват. Когато те опряха тебеширите си в черния каменен под, се чуха четиридесет изтраквания. Мелъди колебливо се пресегна.

Джоел коленичи и хлопна своя тебешир до нейния.

Тя стреснато вдигна поглед.

— Джоел? Какво правиш, праховете да го вземат?

— Сърдя ти се.

— А?

— Излезе тук да те унижават и даже не ме покани!

Мелъди се смути и после се усмихна.

— Идиот. Нищо няма да ми докажеш, като паднеш по-бързо от мен.

— Нямам намерение да падам — отговори Джоел и вдигна своя син тебешир. Чукна шестият звънец. — Просто рисувай след мен.

— Тоест?

— Повтаряй. Мелъди, нали цяло лято се упражняваше да прекопираш! Обзалагам се, че го можеш по-добре от всички тук. Където видиш синьо, повтаряй с бяло.

След кратко колебание по лицето на Мелъди се разля широка пакостлива усмивка.

Звънна дванадесетият звънец и Джоел почна да чертае. Направи голям кръг около двамата и тя повтори съвършено точно. Джоел свърши и спря.

— Какво? — попита Мелъди.

— Безопасно и просто?

— Прахове, не! Щом участваме, правим го драматично! Кръг с девет точки!

Джоел се усмихна, успокои ръцете си и заслуша как рисуват всички наоколо. Почти можеше да повярва, че е ритматист.

Пак положи тебешира на земята, представи си кръга и почна да чертае.

Професор Фич стоеше кротко на стъкления под. Държеше чаша, но не пиеше. Беше прекалено нервен. Боеше се, че ръката му ще затрепери и цял ще се посипе с чай.

Наблюдателният салон над арената беше много хубав, наистина много хубав. Кафеникава боя, слабо осветление отгоре, та да не се разсейват зрителите от събитията долу, железни трегери между стъклата на пода, за да не получава човек световъртеж от стоенето право над арената.

Фич общо взето харесваше гледката, приятна му беше привилегията да е професор. Наблюдавал беше множество дуели от тази зала. Ала това не правеше преживяването по-малко съсипващо за нервите.

— Фич, виждаш ми се бледен — каза някой.

Фич се извърна, когато директор Йорк застана до него. Опита да се усмихне на коментара му и да не обърне внимание, но не се получи.

— Нервен ли си? — попита Йорк.

— А, хмм, да. За съжаление. Предпочитам зимния дуел, Томас. На този обикновено няма мои ученици.

— Ах, професоре — рече Йорк и го потупа по рамото. — Само преди два дни ти се изправи срещу Забравен, в името на праховете. Определено можеш да понесеш малко стрес от един дуел.

— Хмм, да, разбира се. — Фич опита да се усмихне. — Просто… знаеш какъв съм, когато има някаква конфронтация.

— Няма спор — намеси се още някой.

Фич се обърна и погледна сред събралите се професори и големци към Нализар. Червеният кител, с който беше облечен, беше старата дреха на Фич — другият беше развален от киселината.

— Моите ученици са най-добре подготвени — продължи Нализар. — Упражняваме дуелите цяло лято. Скоро ще видите колко е важно да се изгради силна и бърза офанзива.

Силната и бърза офанзива е отлична в дуел, съгласи се мислено Фич. Но е ужасна, когато човек трябва да се отбранява на бойното поле, където е вероятно да бъде обкръжен.

Нализар, разбира се, не схващаше това. Виждаше само победата. Всъщност Фич не можеше да го вини — човекът беше млад. Бързото нападение обикновено се струваше важно на младежите.

Йорк се свъси.

— Този е твърде арогантен за моя вкус — тихо каза той. — Фич… съжалявам, че го взех тук. Ако знаех какво ще ти причини…

— Глупости, Томас. Не си ти виновен, съвсем не. С годините Нализар ще помъдрее. Пък и той наистина поразтърси нещата тук!

— Разтърсването невинаги е за добро, Фич — отвърна Йорк. — Особено когато си началник и харесваш как вървят нещата.

Фич най-сетне отпи. Забеляза, че долу учениците вече рисуват. Беше пропуснал старта. Потръпна, сякаш се боеше да потърси горката Мелъди. Не бързаше с обучението ѝ за нейно добро. Тя още не беше готова за подобно нещо.

Това отново го изнерви. Да му се не види, защо не мога да съм уверен като Нализар? Този човек притежаваше дарба за самоувереност.

— Ей — обади се професор Кембъл. — Това синът на майстора на тебешир ли е?

Фич се сепна и едва не разсипа чашата си, когато погледна към широката кръгла арена. В самия ѝ център две фигури стояха в общ кръг и рисуваха. Не беше забранено, но беше във висша степен необичайно — така пробив в кръга щеше да извади и двамата от състезанието, а не си струваше да се поема такъв риск.

Фич постепенно осъзна кои са двамата ученици. Единият не беше в ритматическа униформа. Носеше грубите и безлични дрехи на син на прислугата.

— Е, мътните ме взели — продума Йорк. — Това законно ли е?

— Невъзможно! — възкликна професор Хач.

— Всъщност е възможно — рече професор Ким.

Фич гледаше долу и наум пресмяташе дъгите между точките в кръга на Джоел и Мелъди.

— О, момчето ми — рече той с усмивка. — Направил си го съвсем точно. Красота.

Нализар застана до Фич и погледна надолу. Изразът му беше променен, нямаше надменност. Просто беше смаян. Даже очарован.

Да, рече си Фич. Сигурен съм, че ще излезе съвсем приличен човек, само ако му дадем достатъчно време…

Синият тебешир на Джоел се тресеше между пръстите му, докато го прекарваше през черния под. Чертаеше без да вдига поглед. Беше обкръжен от противници — само това му трябваше да знае. Предусещането нямаше да му помогне. Имаше нужда от защита. Мощна защита, преди да може да премине към каквато и да е атака.

Надраска някакъв получовек-полугущер и го прикрепи към свързваща точка, преди да продължи нататък.

— Спри — каза Мелъди. — Ти наричаш това тебеширче?

— Е…

— Това ходещ морков ли е?

— Това е човек-гущер! — обясни Джоел, докато чертаеше на другата страна и поправяше пробита окръжност.

— Добре, все едно. Виж сега, остави тебеширчетата на мен, става ли? Просто поставяй кръстчета там, където ги искаш, и аз ще ги направя да съответстват на положението.

— Няма да рисуваш еднорози, нали? — попита Джоел, обърнат с гръб към нея, докато чертаеше.

— Че какво им е на еднорозите? — запита тя иззад него; тебеширът ѝ скърцаше по пода. — Те са благородни и…

— Те са благородни и невероятно момичешки животни — изрече Джоел. — Налага се да мисля и за мъжката си репутация.

— О, я стига — прекъсна го тя. — Ще работиш с еднорозите, може би и с неколцина хора-цветя и един-два пегаса, и ще ти хареса. Иначе отивай да си чертаеш собствените окръжности и много ти благодаря.

Джоел се усмихна и нервността му понамаля. Очертаването на линиите му идваше отвътре. Беше го упражнявал толкова много — първо с баща си, после сам в стаята, най-накрая с професор Фич. Просто прокарваше линиите там, където чувстваше, че е правилно.

Първи се появиха вълните от тебеширчета — изненадващо много на брой. Вдигна за кратко поглед и видя как учениците на Нализар, изпреварили останалите в подготовката за дуели, вече бяха отстранили някои от участниците. Бързото и нападателно чертане им беше осигурило преимущество в първата част на Мелето. Щеше да им навреди с напредването на времето.

Джоел и Мелъди, заедно с още трима-четирима нещастни ученици, бяха точно в средата на пода. Обкръжени бяха в пръстен от отбора на Нализар. Явно планът им щеше да бъде да елиминират хората в центъра и после да се сражават с другите по периметрите.

Какви са плановете Ви за тези ученици, Нализар? — запита се Джоел. — На какви ли лъжи ги учите?

Той стисна зъби — диспозицията беше отлична за учениците на Нализар, но ужасна за Джоел и Мелъди. И двамата бяха заобиколени от обръч противници.

Огромни вълни тебеширчета заляха Джоел и Мелъди. Но Мелъди вече бе подготвила цяла дузина еднорози. Това беше една от прекрасните страни на защитата на Ийстън — голяма окръжност с девет свързващи точки, всяка с привързан към нея по-малък кръг. На теория всеки от по-малките кръгове можеше да задържи до пет привързани тебеширчета.

С Мелъди в отбора това си беше явно предимство. Малките ѝ еднорози лудуваха по твърде непристоен според Джоел начин, но го вършеха, дори когато разкъсваха вражеските тролове, дракони, рицари и петна. Тебеширчетата на Нализар нямаха шанс. Докато осакатените им тела образуваха купчина, Мелъди добави още два еднорога към отбраната си.

— Хей — изкоментира тя, — че това всъщност е забавно!

Джоел можеше да види потта по челото ѝ, коленете го боляха от клека, но не можеше да не се съгласи с нея.

Скоро защитата им попадна под ударите на Мощни линии, които откъсваха парченца от еднорозите на Мелъди — и така доста я безпокояха — и пробиваха на места външните им кръгове. Учениците на Нализар бяха разбрали, че се налага да си проправят път с бой. За щастие Джоел беше укрепил защитата добре със Забранителни линии. Може би тези линии бяха твърде много. Мелъди все се блъскаше в тях и ругаеше.

Джоел трябваше да направи нещо. Учениците на Нализар в крайна сметка щяха да пробият.

— Готова ли си да се изфукаш? — попита той.

— Иска ли питане?

Джоел нарисува новата линия — кръстоската между Мощна и Забранителна линия. Нарекоха я Линия на Отменянето и той беше прекарал дълги часове да я упражнява. Беше по-силна от Мощната линия, но не прекалено.

Ала навярно щеше да се отрази силно на духа на съперниците. Мелъди повтори нарисуваното от Джоел и нейната линия се стрелна по земята, като при движението си удобно изтри синия тебешир на Джоел. Той я бе прицелил към един ученик, който не беше закрепил кръга си правилно, и не остана разочарован. Линията му се стовари върху кръга на злополучния ученик, откъсна го и го запрати на около метър от мястото му.

Това водеше до дисквалификация — ученикът все пак вече се намираше вън от собствения си кръг. Един съдия приближи и отведе момчето.

— Първият падна — съобщи Джоел и продължи да рисува.

Събралите се професори и официални лица от острова си мърмореха. Фич стоеше точно над Джоел и Мелъди и само гледаше. Гледаше как защитата им отблъсква десетки и десетки тебеширчета. Гледаше как поема удар след удар, но остава силна. Гледаше как изстрелите на Джоел — не твърде чести, но отлично разположени във времето — пердашат кръговете на съперниците.

Както гледаше, усети как нервността му бавно се заменя от гордост. Под него двама ученици се сражаваха с многобройни съперници и при това някак успяваха да побеждават. Кръговете на учениците на Нализар падаха един подир друг, пробити от внимателните изстрели на Джоел.

Мелъди се беше съсредоточила върху това да поддържа тебеширчетата. Джоел полагаше дадената линия, после търпеливо наблюдаваше, докато се появи разкритие във вълните на противника. Тогава привличаше вниманието на Мелъди и тя повтаряше неговата Линия на Отмяната, без дори да вдига поглед, доверявайки се на неговия прицел и умение.

Обикновено защитният кръг с двама души вътре беше лоша идея — два кръга един до друг биха свършили повече работа. Но сега, когато на полето имаше един неритматист, това беше съвсем разумно.

— Изумително — прошепна Йорк.

— Това трябва да е незаконно — настояваше професор Хач. — В един общ кръг?

Повечето от останалите се умълчаха. Не ги беше грижа дали е законно. Не, също като Фич, те гледаха и разбираха. Под тях имаше двама ученици, които не просто се дуелираха. Те се сражаваха. Те разбираха.

— Красиво е — прошепна Нализар, с което изненада Фич. Той очакваше младият професор да се ядоса. — Ще трябва да наблюдавам тези двамата много внимателно. Те са удивителни.

Фич отново загледа надолу. Изненадваше се от собственото си вълнение. Оцелявайки в обкръжението на отбора на Нализар, Джоел и Мелъди проваляха стратегията на противника. Учениците на Нализар трябваше да се бият на два фронта. Те бавно отстраняваха учениците, които бяха от външната страна на техния пръстен, но докато се справиха с тях, Джоел и Мелъди вече бяха съкратили числеността им наполовина.

Вече бяха шестима срещу двама. Дори и това би трябвало да е немислимо съотношение на силите.

Но не беше.

Джоел чу звънеца, преди да разбере какво значи това. Просто продължаваше да рисува, работеше по някои от външните кръгове, за да добави втори защитен бастион, понеже основните им кръгове едва не бяха пробити дузина пъти.

— Ей, Джоел — обади се Мелъди.

— А?

— Я гледай.

Джоел спря и вдигна глава. Цялото черно игрално поле беше празно, последната ученичка в червено се тътреше към изхода. Момичето стъпваше върху пробитите кръгове, минаваше между Забранителни линии, триеше нарисуваното.

Джоел примигна.

— Какво стана?

— Победихме, глупчо. Ох… ти очакваше ли го?

Джоел поклати глава.

— Хм. Добре тогава, май е време за малко драма! — тя скокна на крака, изписка от удоволствие и почна да скача нагоре-надолу и да крещи — Да, да, да!

Джоел се усмихна. Вдигна поглед и макар таванът да беше оцветен, рече си, че може да зърне червения кител на Нализар. Професорът стоеше, приковал поглед в Джоел.

Наблюдавам те, сякаш казваше стойката на професора.

Тъкмо тогава втрещената публика избухна в движение и шум — някои викаха, други търчаха надолу към арената.

И аз Ви наблюдавам, Нализар, помисли Джоел, все още вгледан нагоре. Вече Ви спрях два пъти. Ще го направя пак.

Колкото пъти се наложи.