Ритматистът

07

Рано на следващата сутрин Джоел излезе от общежитието и се насочи към кампуса на ритматистите. Вдиша дълбоко и се наслади на аромата на разцъфналите дървета и прясно окосената морава. Кампусът на ритматистите се състоеше от четири основни сгради — внушителни тухлени постройки, наречени на всяка от четирите основни ритматически линии. Кабинетите на преподавателите се намираха на горните етажи на сградите.

Джоел отвори една от външните врати на залата на Защитата и пое по тясно стълбище. Качи се на третия етаж, където се натъкна на дебела дървена врата. Беше осеяна с чворове и възли, което ѝ придаваше старинен вид — това впечатление цареше в кампуса на ритматистите.

Джоел се смущаваше. Никога не беше посещавал някой от преподавателите ритматисти в кабинета му. Професор Фич беше мил човек, но как ли щеше да се държи, когато открие, че Джоел е действал през главата му и се е обърнал направо към директор Йорк?

Имаше само един начин да установи. Почука на вратата. Мина малко време без отговор. Пресегна се да почука отново, ала в същия миг вратата се отвори. Вътре стоеше Фич, сивият му ритматически кител беше разкопчан и се виждаха бялата жилетка и панталони.

— Да? Хъм? О, синът на майстора на тебешир. Какво те води насам, момко?

Джоел колебливо вдигна формуляра, даден му от директор Йорк.

— Хъм. Какво е това? — Фич взе формуляра и го прегледа.

— Асистент в изследването? Ти?

Джоел кимна.

— Ха! — възкликна Фич. — Каква чудесна идея! Защо аз не се досетих за това? Да, да, влез.

Джоел въздъхна с облекчение и се остави Фич да го въведе вътре. Помещението приличаше повече на коридор, отколкото на стая. Беше много по-дълго, отколкото широко, и беше претъпкано с камари книги. Няколко тесни прозореца отдясно осветяваха смесица от събрани оттук-оттам мебели и джунджурии, натрупани до двете стени. От тавана висяха два малки механични фенера и чарковете им тракаха, докато светеха.

— Наистина — рече Фич, докато си проправяше път сред купчините книги, — трябваше да се досетя, че Йорк ще се постарае всичко да заработи. Той е блестящ администратор. Само небесата знаят как успява да уравновеси всички тези ярки личности, от които гъмжи кампусът. Синовете на рицари-сенатори се смесват с ритматисти и хора, които се изживяват като герои от Небраск. Божичко.

Джоел следваше професора. Стаята беше от външната страна на сградата; в ъгъла правеше чупка от деветдесет градуса и продължаваше и край северната стена. Най-сетне завършваше с тухлена стена, в която опираше малко, спретнато оправено легло. Подпъхнатите чаршафи и кувертюра изглеждаха в пълен контраст с безпорядъка в останалата част от мрачния кабинет на Фич с тухлени стени.

Джоел застана в ъгъла и загледа как Фич рови из книгите. Той струпа няколко настрани и разкри плюшена табуретка и съответния фотьойл. Кабинетът дъхнеше на прахоляк — миризмата на стари книги и пергаменти се смесваше с тази на влажните тухлени стени. Беше малко хладно въпреки наближаващото лято.

Джоел откри, че се усмихва. Кабинетът изглеждаше почти както той си го беше представял. По лявата стена бяха накачени листове със стари ритматически скици. Някои бяха защитени в рамки, а всички бяха покрити с анотации. Имаше толкова много книги, че самите купчини се трупаха една връз друга. Полузаровени сред тях лежаха екзотични дрънкулки — флейта с видимо азиатски произход, керамична купа с пъстроцветна глазура, няколко египетски рисунки.

А ритматическите линии… те бяха навсякъде. Не само по стените. Бяха отпечатани по кориците на книгите, надраскани по дъските на пода, вплетени в килима и дори нарисувани на тавана.

— Помолих Йорк за помощник — говореше Фич, докато се суетеше наоколо, — но никога не бих се осмелил да поискам неритматист. Прекалено нетрадиционно. Но едва ли има правило по въпроса и… младежо?

Джоел се взираше в застаряващия ритматист.

— Да?

— Виждаш ми се разсеян — отговори Фич. — Съжалявам, че тук е такава бъркотия. Все се каня да почистя, обаче нали никой не идва тук, освен мен — е, сега вече и ти — та не ми се струваше да има смисъл.

— Не — възрази Джоел. — Отлично е. Аз… — Как да го обясни? — Имам чувството, че съм се върнал у дома.

Фич се усмихна. Пооправи китела си и се настани в креслото.

— Добре тогава. Май трябва да ти дам работа! Да видим…

Прекъсна, когато в коридора прозвуча тихо почукване. Фич изправи глава, после стана.

— Сега пък кой… О, да. Другият ученик.

— Другият ученик ли? — попита Джоел, докато вървеше след Фич край ъгъла и през претрупания коридор.

— Да, хъмм. Йорк ми я даде за допълнително обучение. Тя се представи много зле в моите — тоест, на професор Нализар — часове по ритматика.

Джоел поспря.

— Нали не е…

Прекъсна, когато Фич отвори вратата. Много ясно — червенокосата Мелъди стоеше отпред в бялата си пола. Беше сменила сивия пуловер с блузка с копчета и с къси ръкави. Всъщност беше хубавичка, поне имаше красиви очи.

— Тук съм — обяви тя на висок глас. — Нека боят с пръчки започне!

Колко жалко, че беше смахната.

— Бой с пръчки ли? — рече Фич. — Добре ли си, миличка?

Мелъди пристъпи в стаята.

— Просто се оставих в ръцете на съдбата си, господин професоре.

— А, хубаво, много хубаво. — Фич се обърна, мина край Джоел и махна на Мелъди да го последва. Тя спря до Джоел, а Фич взе да рови в камарите книги.

— Кажи ми честно — прошепна Мелъди на Джоел, — следиш ли ме?

Джоел беше изумен.

— Какво?

— Е, определено беше в същия клас по математика като мен.

— Класовете ни се определят от канцеларията! — възрази Джоел.

— След това — продължи тя, като че не го беше чула, — си намери работа в канцеларията, където за съжаление трябва да работя и аз.

— Имам тази работа от началото на срока!

— И най-накрая ме последва в кабинета на Фич. Твърде подозрително.

— Не те последвах. Бях тук преди теб!

— Да. Удобно извинение. Само не ми се показвай нощем на прозореца, иначе ще ми се наложи да пищя и да те замеря с нещо.

— А! — възкликна Фич и измъкна голям скицник. После се взря в стената и взе умислено да се почесва по брадичката. Накрая посочи една от окачените скици — изобразяваше опростена защитата на Матсън.

Фич я откачи от стената, подритна няколко книги и направи място на пода.

— Ти, млада госпожице, може да мислиш, че си загубена кауза. Не вярвам обаче, че случаят е такъв. Просто ти е нужно малко да упражниш основните неща. — Той просна диаграмата на защитата на Матсън на пода, после откъсна лист от скицника и го положи отгоре.

Мелъди въздъхна.

— Прекопиране?

— Да, точно така.

— Правехме това в седми клас!

— Тъкмо по тази причина, миличка, това се нарича поправително обучение. Бих казал, че ще успееш да направиш десетина копия до края на деня. Постарай се да повториш пресечните линии в центъра и да маркираш свързващите точки!

Мелъди отново въздъхна — явно доста въздишаше — и метна един поглед на Джоел, като че го винеше, задето става свидетел на нейното унижение. Той сви рамене. Рисуването на ритматически модели му се струваше забавен начин да прекара следобеда.

— На работа, Мелъди — каза Фич и се надигна. — Сега, Джоел, и за теб имам нещо за вършене. — Фич се отправи по коридора, а Джоел забърза подире му, усмихвайки се в очакване. Директорът Йорк беше споменал проекта, по който работи Фич — нещо достатъчно важно, та да привлече вниманието на федералния инспектор. Джоел беше прекарал голяма част от нощта, лежейки в леглото и мислейки с каква работа се занимава Фич. Нещо, свързано с ритматика, линии и…

— Преброителни списъци — заяви Фич, грабна купчина тефтери с твърди корици и ги подаде на Джоел.

— Извинете? — обади се Джоел.

— Твоята задача — обясни Фич — е да прегледаш съобщенията за смърт в тези тефтери и да намериш всички ритматисти, които са умрели през последните двадесет години. После ще искам да ги сравниш със списъците на завършилите Армедиус, които имам тук. Отбележи в списъка всеки ритматист, който е починал.

Джоел се намръщи.

— Звучи ми като много работа.

— Именно по тази причина поисках ученик за помощник!

Джоел погледна книгите, които Фич му даде. Представляваха съобщения за смърт от всичките шестдесет острова.

— По-лесно ще е, отколкото си мислиш, момко. В тези доклади ритматистите винаги са отбелязани със звездичка, а в съобщенията ще се казва в кое от осемте училища са учили. Просто преглеждай всяка страница и търси починали ритматисти, които са учили в Армедиус. Когато намериш такъв, открий го и в другите списъци и го задраскай. Освен това искам, щом се натъкнеш на възпитаник на Армедиус, който е починал, да прочетеш съобщението и да отбележиш, ако… в него има нещо особено.

— Особено ли? — попита Джоел.

— Да, да. Ако са умрели по необичаен начин или са били убити, или нещо от подобно естество. Около двадесет ритматиста завършват Армедиус всяка година. Представи си един период от осемдесет години. Това означава, че имаме да прегледаме около хиляда и петстотин ритматиста! Искам да знам кой от тях е мъртъв и как е загинал. — Професорът се почеса по брадичката. — Мина ми през ум, че училището би трябвало да разполага с тази информация, обаче една проверка при Екстън в канцеларията ми показа, че не поддържат точни сведения за смъртта на възпитаниците. Това е едно недоглеждане, за което ние — сиреч ти — ще трябва да понесем наказанието.

Джоел се отпусна на табуретката и се вгледа в явно безкрайните камари преброителни списъци. Мелъди го погледна, усмихна се на себе си и се върна към рисуването.

В какво се забърках?, чудеше се Джоел.

— Животът ми — заяви Мелъди — е една трагедия.

Джоел вдигна поглед от своите камари книги, имена и покойници. Мелъди седеше на пода недалеч от него; беше прекарала часове в прекопиране на защитата на Матсън. Резултатът беше плачевен.

Професор Фич работеше на писалище в ъгъла. Той не обърна внимание на изблика на Мелъди.

— Защо — продължи тя — от всички хора на Островите трябваше аз да бъда избрана за ритматист? Не мога да направя съвършен кръг, дори когато копирам!

— Всъщност — отговори Джоел и затвори книгата — не е възможно за човешката ръка да начертае съвършен кръг без инструмент. Това е едно от нещата, които правят ритматическите дуели толкова интересни.

Тя го изгледа.

— Техническа подробност.

— Ето — рече Джоел, слезе от стола си и извади лист хартия. Взе мастило и перо и нарисува на ръка един кръг.

Мелъди се приведе да погледне по-отблизо.

— Не е зле — неохотно призна тя.

Той сви рамене и се огледа наоколо. От един прашен том висеше конец. Джоел го откъсна и го използва, за да измери своя кръг — заби единия край в центъра и проследи обиколката с другия.

— Виждаш ли? Сбъркал съм с около половин милиметър.

— И така да е — отговори тя. — Пак си влудяващо точен.

— Да, обаче ако се дуелирахме и ти можеше да определиш къде дъгата на моя кръг е изкривена, щеше да успееш да ме нападнеш там. Това е слабото ми място. Както и да е, рисуването на Защитен кръг не е в това да го докараш съвършен, а само да се доближиш до съвършенството възможно най-много.

— Би трябвало просто да ни позволяват да ползваме инструмент, като този конец.

— Не можеш винаги да разчиташ, че ще разполагаш с пергел — отвърна Джоел. — А и чертаенето с инструмент отнема много повече време. Моят кръг тук може и да не е съвършен, обаче е достатъчно близо, та намирането на слабото му място да е трудно, особено ако противникът ми седи в собствения си кръг на пет или десет стъпки от мен.

Той отново седна на табуретката.

— Просто е по-добре да се научиш да рисуваш на ръка хубав кръг. В дългосрочен план това ще ти помогне повече от почти всичко друго в ритматиката.

Момичето го изгледа.

— Знаеш много за това.

— Интересува ме.

Тя се приведе напред.

— Ей, искаш ли да копираш вместо мен?

— Какво?

— Нали разбираш, да ми довършиш работата. Ще се разменим. Аз мога да прегледам тези книги вместо теб.

— Професор Фич седи ей тук — каза Джоел и посочи. — Вероятно може да чуе всичко, което казваш.

— Определено мога — обади се Фич, докато дращеше в една тетрадка.

— Ох — рече Мелъди и потръпна.

— Странно момиче си ти — каза Джоел.

Мелъди се отпусна назад, скръсти крака под полите си и въздъхна мелодраматично.

— Може би и ти щеше да си странен, ако беше принуден да живееш в печално и неумолимо робство.

— Робство ли? — попита Джоел. — Би трябвало да си горда, че си избрана.

— Да съм горда? Че съм принудена да гоня кариера от осмия си рожден ден? Да ми се налага да прекарам целия си живот в слушане как ако не се науча да рисувам тъпия кръг, това може да ми струва живота, или дори да струва безопасността на целите Съединени острови? Да съм горда, че нямам свобода и собствена воля? Да съм горда, че в крайна сметка ще ме откарат да воювам в Небраск? Смятам, че имам поне малко право да се оплаквам.

— Или просто си глезена.

Мелъди се ококори, изохка, стана и грабна големия скицник. Отдалечи се с маршова стъпка зад ъгъла в другия коридор и без да ще, събори камара книги.

— Ако обичаш, Джоел, повече работа и по-малко спорове с другия ученик — каза Фич, без да вдига поглед от книгата си.

— Извинете — отговори Джоел и взе един тефтер.

Фич имаше право — работата вървеше по-бързо, отколкото Джоел очакваше в началото. Въпреки това беше скучно. Каква беше целта? Дали „важният проект“ не беше само предлог да се опреснят училищните архиви? Може би директорът искаше да издири стари възпитаници на училището и да ги накара да дарят пари или нещо друго.

След всичко, през което мина, за да се добере до обучението при Фич, искаше да участва в нещо интересно. Не беше нужно да е зрелищно. Но чак пък архиварство?

Докато работеше, Джоел установи, че се е отнесъл в мисли за Небраск. Работата на Фич имаше нещо общо с причината за посещението на инспектора. Наистина ли се отнасяше до Лили Уайтинг?

Навярно беше избягала в Небраск. Мелъди може и да не искаше да ходи там, но за Джоел онова място звучеше страшно вълнуващо. Тъмният остров посред всички останали; остров, на който ужасни и опасни тебеширчета искат да избягат и да наводнят другите острови.

Там ритматистите поддържаха огромен тебеширен кръг с размерите на цял град. От външната страна лагерите и патрулите работеха да задържат тебеширчетата вътре. А тебеширчетата отвътре нападаха линиите, опитваха се да ги разкъсат и да си проправят път навън. Понякога успяваха и ритматистите трябваше да се бият.

Диви тебеширчета… тебеширчета, които могат да убиват. Никой не знаеше кой ги е създал. Джоел обаче можеше да си представи онзи кръг, очертан върху излят в земята бетон. Говореше се, че бурите са най-лошото нещо. Въпреки че по-голямата част от кръга се предпазваше с тенти, водата успяваше да се процеди, особено откъм страната на дивите тебеширчета, да отмие начертаното, да направи пробойни…

Големият часовник в ъгъла бавно отмерваше времето до пладне, когато свършваха часовете по избираемите предмети. Джоел работеше с регистрите, опитваше да се съсредоточи, ала в ума му нахлуваха мисли за тебеширчетата и ритматическите кръгове.

Най-сетне затвори последния тефтер и потърка очи. Часовникът показваше дванадесет без четвърт. Джоел стана да протегне крака и отиде при професор Фич.

При приближаването му професорът набързо затвори тетрадката си. Джоел зърна някаква рисунка на страницата. Ритматическа ли беше? Кръг, който е разкъсан?

— Да, Джоел? — попита Фич.

— Почти е време да си вървя.

— А, така ли? Хъм, да, наистина. Така е. Как мина проучването?

Какво проучване, удиви се Джоел. Съмнявам се, че това е точната дума…

— Успях да отметна тридесетина имена.

— Успя ли? Отлично! Значи можеш да продължиш утре.

— Господин професоре, не искам да звуча невъзпитано, но… хмм, ще ми е от помощ да знам целта на тази работа. Защо проверявам в тези регистри?

— Ах. Е, хмм, да. Не знам дали мога да ти кажа това.

Джоел вдигна глава.

— Има нещо общо с инспектора, който посети училището, нали така?

— Наистина не мога да кажа…

— Директорът вече ми каза това.

— Каза ли ти? — Фич се почеса по главата. — Добре тогава, предполагам, че можеш да знаеш. Но наистина не бива да ти казвам повече. Ти ми кажи, при твоето проучване натъкна ли се на нещо… подозрително?

Джоел сви рамене.

— Честно казано, малко е страшничко да преглеждам цели списъци с мъртъвци. По някакъв начин всичко може да е подозрително, тъй като няма много подробности. Изглежда повечето са починали от болест или старост.

— Някакви инциденти? — попита Фич.

— Няколко. Отбелязах ги, както ми заръчахте.

— Ах, много добре. Тази вечер ще ги прегледам. Отлична работа!

Джоел стисна зъби. Но защо? Какво търсите? Има ли някаква връзка с момичето, което избяга? Или само аз се надявам да е така?

— Е, бягай тогава. И ти, Мелъди. Можеш да си вървиш по-рано.

След секунди Мелъди вече беше навън. Джоел постоя още малко и се помъчи да реши дали не трябва да попритисне Фич още малко. Обаче стомахът му изкъркори и поиска обяд.

Тръгна за храна, решен да намери как да накара Фич да му покаже книгата.

08

Джоел прекоси моравата по посока на столовата. Кампусът не беше много пълен; повече от половината ученици бяха заминали за лятото. Голяма част от персонала също почиваше през лятото и дори някои професори бяха заминали — за Франция или джосеунска Британия, за да правят проучвания или да участват в симпозиуми.

Въпреки това беше вероятно по обед столовата да е малко претъпкана, затова той заобиколи сградата и се шмугна през една задна врата в кухните. По правило там не се разрешаваше влизането на ученици, обаче Джоел не беше кой да е ученик.

Този ден самата Хекстилда наглеждаше приготвянето на обяда. Едрата жена кимна на Джоел.

— Джоел, момко — рече тя с подчертано шотландския си акцент, — радваш ли се на първия ден от лятната ваканция?

— Прекарах го затворен в тъмницата на един професор — отвърна Джоел. — Даде ми да чета регистри.

— Ха! Е, трябва да знаеш, че аз имам новини!

Джоел вдигна вежда.

— Син ми изкара на цялото семейство разрешителни за път, за да посетим родината! Заминавам след един месец!

— Това е фантастично, Хекстилда!

— За пръв път някой МакТавиш ще стъпи на родна земя, откакто прадядо ми е бил прокуден. Мръсните му Слънчеви. Принуждават ни да търсим разрешение да посетим родината си.

Шотландците се бяха удържали доста време в Хайлендс и се бяха борили срещу нашествениците от ДжоСеун, преди да бъдат изтласкани. Беше почти невъзможно човек да убеди някой шотландец, че страната вече не е тяхна.

— И тъй, би ли искала в чест на събитието да ми дадеш един сандвич, за да не чакам на опашка?

Хекстилда го изгледа строго. Но след по-малко от пет минути му даде един от добре натъпканите сандвичи, които бяха нейна запазена марка. Джоел отхапа залък и се наслади на соления вкус на опушената на дърва треска, излезе от кухните и тръгна през кампуса.

Нещо ставаше — държанието на директор Йорк, начинът, по който Фич затвори тетрадката, когато Джоел се зададе… подозрително беше. Как би могъл да участва по-сериозно?

Фич наистина ме предупреди, че животът на ритматиста не е бляскав, напомни си той. Но трябва да има някакъв начин.

Навярно можеше да узнае какво проучва Фич, когато е сам. Джоел се замисли за малко. После погледна последните няколко хапки от сандвича в ръката си и в ума му се оформи идея. Завтече се обратно към столовата.

След няколко минути излезе от кухните с още два сандвича в книжни кесийки. Притича през моравата към канцеларията.

Когато влезе, Флорънс и Екстън вдигнаха глави.

— Джоел! Не очаквахме да те видим днес. Лято е!

— Не съм тук по работа. Отбих се само да кажа здрасти. Какво, да не си мислите, че като е лято, няма да наминавам?

Флорънс се усмихна. Днес носеше зелена лятна рокля, къдравите ѝ руси коси бяха прибрани на кок.

— Колко разумно. Сигурна съм, че Екстън ще е доволен да се поразсее!

Екстън продължи да пише в един от своите тефтери.

— О, да. Развълнуван съм, че още нещо се старае да ме отклони от двестате годишни доклада, които трябва да попълня и да заведа преди края на седмицата. Приятно е.

— Не му обръщай внимание, миличък — каза Флорънс. — Това е неговият начин да ти каже, че се радва да те види.

Джоел остави двете кесии на преградата.

— Е, трябва да призная, че това не е само посещение от учтивост. Бях в кухните и готвачката реши, че вие двамата може би искате нещо за обяд.

— Колко мило — отвърна Флорънс и се приближи. Дори Екстън изръмжа в знак на съгласие. Флорънс му подаде едната кесия и двамата незабавно се заловиха със сандвичите. Джоел извади остатъците от своя сандвич и почна да си отхапва по малко, за да не изглежда не на място.

— Та така — подхвана той и се облегна на преградата, — нещо вълнуващо да е станало през четирите часа от началото на лятната ваканция?

— Нищо особено. Както Екстън вече изтъкна, по това време на годината има доста бумащина.

— Скука, а? — попита Джоел.

Екстън изсумтя с пълна уста.

— Мда, предполагам, че не може федералните инспектори да ни посещават всеки ден.

— Самата истина — отговори Флорънс. — И се радвам, че е така. Този вдигна голям шум.

— Разбрахте ли защо? — попита Джоел и си гризна от сандвича.

— Може би — каза Флорънс и сниши глас. — Не можах да чуя какво става в кабинета на директора, разбира се…

— Флорънс — предупредително се обади Екстън.

— О, замълчи и се заеми пак със сандвича си. Както и да е, Джоел, ти чу ли за момичето от ритматистите, което изчезна преди няколко дни? Лили Уайтинг?

Джоел кимна.

— Бедната душичка — продължи Флорънс. — Била е много добра ученичка, като ѝ гледам оценките.

— Прочела си нейните оценки? — възкликна Екстън.

— Разбира се. Все едно. От това, което аз чух, излиза, че тя не е избягала, както пишат по вестниците. Имала е добри оценки, била е харесвана и се е разбирала с родителите си.

— Какво е станало с нея тогава? — попита Джоел.

— Убийство — тихо отговори Флорънс.

Джоел млъкна. Убийство. Имаше смисъл — все пак, участваше и федерален инспектор. Но беше друго да го чуеш изречено на глас. Напомни му, че говореха за жив човек, а не просто решаваха логическа задача.

— Убийство — повтори той.

— От ритматист — додаде Флорънс.

Джоел застина.

— Това вече е излишна спекулация — обади се Екстън и предупредително размаха пръст.

— Чух достатъчно, преди Йорк да затвори вратата — отвърна Флорънс. — Онзи инспектор смята, че в убийството е замесен ритматист, и поиска експертна помощ. Това…

Тя млъкна, когато вратата зад гърба на Джоел се отвори и затвори.

— Отнесох съобщението на Хабърсток — съобщи женски глас, — обаче…

Джоел изпъшка.

— Ти! — тросна се Мелъди и го посочи с пръст. — Видя ли, че наистина ме следиш!

— Дойдох само да…

— Този път не искам да слушам оправданията ти. Сега разполагам с доказателства.

— Мелъди — остро рече Флорънс, — държиш се като дете. Джоел е приятел. Ако иска, може да идва в канцеларията.

Червенокосата ритматистка изпухтя, обаче Джоел не искаше да спорят отново. Прецени, че е измъкнал от Флорънс всичко, което би могъл, затова кимна на писарите за довиждане и излезе.

Убита от ритматист?, замисли се той, щом се озова навън. Откъде знаят?

Дали Лили беше загинала в дуел, който се е объркал? Учениците не знаеха глифите, които можеха да направят тебеширчетата опасни. Обикновено тебеширчето, нарисувано с Линия на Създаването, беше способно да навреди само на друга тебеширена структура. За да станат тебеширчетата наистина опасни, беше нужен специален глиф.

Този глиф — Глифът на Откъсването — се преподаваше само в Небраск в последната година на обучението, когато учениците отиваха да поддържат огромния Защитен кръг около Кулата. Въпреки това, не беше немислимо някой ученик да е в състояние да го открие. А ако наистина беше замесен ритматист, това би обяснило участието на Фич.

Нещо наистина се случва, рече си Джоел. Нещо важно. Той щеше да открие какво, но му трябваше план.

А ако прегледа регистрите възможно най-бързо? Може да покаже на Фич, че е готов да се труди упорито, че заслужава доверие. Професор Фич ще трябва да му даде друг проект — нещо по-ангажирано, което ще му даде по-добра представа какво се случва.

С готовия план той се отправи отново към Фич, за да вземе няколко регистъра за вкъщи и да ги прочете довечера. Планираше да чете роман — беше намерил един интересен, действието се развиваше по време на династията Корео в ДжоСеун, в първите дни, когато джосеунците бяха спечелили монголците на своя страна. Романът щеше да почака.

Джоел имаше работа за вършене.

09

Към края на седмицата Джоел откри нещо важно за себе си. Нещо дълбоко, изначално и съвършено неоспоримо.

Господарят не го беше създал за чиновник.

Уморен беше от дати. Додея му от тефтери. Главата му се въртеше от бележки, препратки и звездички до имената на хората.

Въпреки това продължаваше да седи на пода в кабинета на Фич и да проучва страница след страница. Имаше чувството, че умът му е изсмукан, устните му са зашити, а пръстите му живеят свой живот. В рутинната работа имаше нещо хипнотизиращо. Не можеше да спре, докато не свърши.

И почти беше свършил. След една седмица тежък труд, той отдавна беше преполовил списъците. Започнал беше всеки ден да си носи бележките у дома и работеше по тях, докато се стъмни. Често, когато не можеше да заспи, работеше и още часове на светлината на фенерите.

Ала скоро, съвсем скоро, щеше да свърши. Стига да не полудея преди това, помисли си той и отбеляза поредната смърт при нещастен случай в един от списъците.

В другия край на кабинета на Фич изшумоля хартия. Всеки ден Фич даваше на Мелъди да копира нов отбранителен кръг. Тя беше безнадежден случай.

Всяка вечер Мелъди се хранеше отделно от останалите ритматисти. Мълчеше, докато те бърбореха. Значи не само Джоел я намираше дразнеща.

През последната седмица Фич се ровеше в стари плесенясали ритматически текстове. Джоел успя крадешком да зърне няколко от тях — те бяха теоретични томове на високо ниво, които доста надхвърляха способностите на Джоел да ги разбере.

Джоел отново се върна към работата си и отбеляза още едно име, после мина на следващата книга. Тя беше…

Нещо в последния списък не му даваше мира — поредния списък на възпитаниците на Армедиус по години. Джоел отмяташе починалите.

Едно от неотметнатите имена привлече вниманието му. Екстън Л. Прат. Чиновникът Екстън.

Екстън никога не беше давал признаци, че е възпитаник на училището. Откак Джоел се помнеше, Екстън беше старши писар в канцеларията. Беше нещо като забележителност в Армедиус със своите елегантни костюми и папийонки, изписани чак от Калифорнийския архипелаг.

— Добре, това е! — внезапно обяви Мелъди. — На мен, Мелъди Мънс, ми втръсна!

Джоел въздъхна. Нейните изблици бяха учудващо редовни. Явно тя можеше да седи мълчаливо само около час, а после просто трябваше да изпълни тишината с театрално избухване.

— Хъм? — попита Фич и вдигна поглед от книгата. — Това какво е?

— Втръсна ми — отговори Мелъди и скръсти ръце. — Не мисля, че мога да прекопирам друга линия. Пръстите ми няма да го направят. По-скоро ще се откъснат от ръцете ми!

Джоел стана и се протегна.

— Просто не ме бива в това — продължи Мелъди. — Колко зле трябва да е едно момиче по ритматика, та най-сетне всички просто да се предадат и да я оставят да се занимава с нещо друго?

— Много по-зле от теб, миличка — отговори Фич и остави книгата си настрани. — През всичките си години тук съм виждал това да става само два пъти, и то само защото се прецени, че учениците са опасни.

— Аз съм опасна — рече Мелъди. — Чухте какво каза професор Нализар за мен.

— Професор Нализар не е специалист по всичко, както твърди. Може би знае как да се дуелира, обаче не разбира учениците. Ти, мила моя, далеч не си безнадеждна. Ето, гледай колко се е подобрило копирането ти само за една седмица!

— Да, следващия път, когато искате да впечатлите група от четиригодишни деца, можете да пратите да ме повикат.

— Ти наистина ставаш по-добра — каза Джоел. Не беше отлична, но се подобряваше. Явно професор Фич действително знаеше какво прави.

— Видя ли, миличка? — каза Фич и отново си взе книгата. — Трябва отново да се хванеш на работа.

— Смятах, че от Вас се очаква да ме учите. А само седите и си четете. Мисля, че опитвате да се измъкнете от задълженията си.

Фич примигна.

— Прекопирането на ритматически защити е изпитан с времето, проверен и традиционен метод, който кара ученика да се съсредоточи върху основните техники.

— Добре. Уморена съм от него. Няма ли нещо друго, което бих могла да правя?

— Да, добре, предполагам, че седем дни, прекарани само в прекопиране, може да са малко дразнещи. Сигурно всички можем да си починем. Джоел, би ли ми помогнал да преместя тези книги?

Джоел отиде при него и му помогна да преместят няколко камари книги и да отворят на земята място с дължина шест стъпки.

— И така — каза Фич и се настани на пода, — в това да си добър ритматист има много повече от линии. Способността да се чертае е много важна — наистина, съвсем основополагаща. А още по-важна е способността да се мисли. Ритматистите, които са способни да мислят по-бързо от опонентите си, могат да са също толкова успешни, колкото онези, които чертаят бързо. Все пак, нямаш полза да рисуваш бързо, ако рисуваш грешните линии.

Мелъди сви рамене.

— Май има смисъл.

— Отлично — каза Фич и извади от джоба си парче тебешир. — Така, помниш ли петте защити, върху които те накарах да работиш тази седмица?

— Как мога да ги забравя? На Матсън, Озбърн, Балинтейн, Сумсион и Ескридж.

— Всички те са основни форми, със своите силни и слаби страни. С тях можем да обсъдим онова, което в ритматиката често се нарича „предусещане“.

— Предусещане ли? — обади се Джоел. После сам се наруга. Ами ако Фич забележи, че той ги слуша, и го прати обратно при регистрите?

Фич даже не вдигна поглед.

— Точно така. Някои по-млади ритматисти обичат да го наричат „очакване“, но на мен това винаги ми се е струвало твърде делнично. Нека си представим дуел между двама ритматисти.

Почна да чертае на пода. Не кръг в реални размери, а малък, учебен. Беше широк само една педя и Фич го начерта с връхчето на тебешира, та линиите бяха съвсем тънки.

— Представи си, че участваш в този дуел. Така, във всеки дуел имаш три възможности за начало. Можеш да подбереш защитата си в зависимост от своята стратегия — мощна защита, ако искаш да се държиш дълго време, или по-слаба защита, ако искаш да приключиш бързо и да нападаш агресивно.

— Освен това обаче можеш и да чакаш, преди да начертаеш защитата си, докато се увериш какво прави противникът ти. Наричаме това да предусещаш противника — оставяш го да поведе и после печелиш предимство, като изграждаш защитата си в зависимост от това, което той прави. Нека предположим, че противникът ти чертае защитата на Матсън. Какъв ще бъде твоят отговор?

Фич изпълни малкия кръг пред себе си, като нарисува по-малки кръгове в горните и долните точки на свързване, а в другите такива точки добави дребни тебеширчета. Когато завърши първото — змия — то оживя и се разшава, после почна да пъпли пред кръга. Змията беше прикрепена за предната точка на свързване с въженце на шията.

— Е? — попита Фич. — Коя защита ще е най-добре да ползваш срещу мен?

— Не знам — отговори Мелъди.

— На Балинтейн — предположи Джоел.

— А, и защо нея? — попита Фич.

— Защото защитата на Матсън кара моя противник да рисува множество защитни тебеширчета. Ако мога да разполагам с бърза за рисуване основна защита, която ми оставя много свободно място отгоре, за да направя Мощни линии, мога да почна обстрела, преди противникът ми да е готов със защитата.

— Отлично — отговори Фич. — Хмм, за съжаление тъкмо тази стратегия използва Нализар срещу мен. Съмнявам се, че ме предусети — почна да рисува твърде бързо. Несъмнено, бързата защита често е в негов стил, при това той вероятно знаеше, че аз обичам сложните защити. Можеше да предвиди, че неговата стратегия е добра.

Фич се поколеба, опря тебешира си до малкия кръг. След няколко секунди той изчезна в прах. Всеки ритматист можеше да премахне своите линии по този начин, но не можеше да изтрие чуждите. Само трябваше да допре тебешира до линиите и целенасочено да им повели да изчезнат.

— Но не смятайте — продължи Фич, — че само защото сте агресивни, ще победите добрата защита. Истина е, че силната защита по принцип е по-жизнена срещу многобройни противници. Един умел дуелист обаче може да изгради защитата си дори и срещу решително нападение.

— Следователно — заключи Мелъди — Вие казвате, че няма значение каква защита използвам.

— Изобщо не казвам това! — рече Фич. — Хмм, или пък казвам. Няма значение коя защита използваш, защото най-важна е стратегията. Трябва да разбираш защитите, за да знаеш какви са предимствата ти, когато избереш една от тях. Трябва да разбираш защитата на противника, за да узнаеш слабите му места. Ето, какво ще кажеш за това.

Нарисува на пода елипса, после почна да скицира Забранителни линии и едно тебеширче най-отгоре.

— Това е защитата на Озбърн — каза Джоел.

— Много добре. Разбира се, не ще да е трудно да се определи, доколкото само една от основните защити се базира на елипса. И така, коя защита ще действа срещу тази на Озбърн?

Джоел се позамисли. Озбърн беше елипса — следователно предната и задната ѝ част бяха много по-силни от предната и задната част на един кръг. Фланговете ѝ обаче щяха да са слаби.

— Ще ползвам също Озбърн — отговори Джоел. — Така ще имам равна на неговата сила и дуелът ще се превърне в изпитание на умението.

— Ах, разбирам — рече Фич. — А ти, Мелъди? И ти ли ще постъпиш така?

Тя отвори уста, вероятно да каже, че не я интересува. После се разколеба.

— Не — отговори тя и вирна червенокосата си глава. — Ако наблюдавам съперника си, за да видя какво прави, значи не мога просто да изляза със същата защита — защото ще се забавя и ще допусна той да напредне! И ще трябва да го догонвам през целия дуел.

— Аха! Правилно.

Джоел се изчерви. Говорил беше прибързано.

— Така — обърна се Фич към Мелъди, — ако няма да ползваш Озбърн, коя тогава?

— Хмм… Сумсион?

Джоел кимна. Сумсион беше бърза защита с открити страни. Често се ползваше от хора, които предпочитаха нападателни тебеширчета — а те щяха да са основното средство да се победи съперник с Озбърнова защита. Пращаш тебеширчетата да нападнат уязвимите флангове.

Мелъди се усмихна доволно и победоносно на Джоел, а Фич използва тебешира, за да изтрие нарисуваното.

Ох, свърши!, рече си Джоел.

— Направете още една, господин професоре.

— Хмм. Не трябва ли да работиш по списъците?

— Само ми дайте още една възможност да я победя — помоли Джоел.

— Добре тогава. И двамата извадете тебеширите си.

Джоел се посмути. В момента не носеше тебешир.

— Може ли… да ми заемеш един? — свенливо прошепна той на Мелъди.

Тя извъртя очи, но му даде. Двамата коленичиха един до друг на пода. Фич почна да рисува. Джоел го наблюдаваше и се стараеше да отгатне коя защита ще използва. Кръг — значи не беше тази на Озбърн. После Фич очерта малко кръгче най-отгоре и го запълни със Забранителни линии.

Сумсион, каза си Джоел. Пак защитата на Сумсион.

В предната част на тази защита имаше една Забранителна линия, която — веднъж поставена на мястото си — нямаше да позволи на Фич повече да чертае от тази страна. Следователно Защитата на Сумсион започваше с много силна предна част, която обаче не можеше да бъде предпазвана. Цялото време на ритматиста щеше да иде в рисуване на тебеширчета и пращането им в нападение.

Нужно ми е да ударя силно по тази предница, разсъди Джоел. Да направя пробив на място, където той смята, че е силен, обаче не може да се защити.

Това вероятно означаваше, че защитата на Балинтейн е най-подходяща. Джоел обаче не я нарисува. Искаше нещо по-драматично. Трескаво почна да чертае по грубия дъсчен под и изобрази кръг с девет точки и с множество свързани тебеширчета наоколо, с което си създаде много силна защита. Не си направи труда да се закотвя със Забранителни линии. Почна направо да чертае Мощни линии, за да ги изстреля в самото чело на кръга на Фич.

— Добре — рече Фич и се изправи. — Да видим тук. Хмм…

Джоел погледна настрани. Мелъди беше начертала защитата на Балинтейн, при това се беше справила доста добре — като за нейните възможности. Линиите бяха лъкатушни и кръгът беше кривичък, обаче всички части си бяха на мястото.

— Да, наистина — рече Фич. — Всъщност това е доста добро, мила моя. Може и да нямаш око за кръговете, обаче мислиш като ритматист. — Фич замълча и се приведе да разгледа работата ѝ по-отблизо. — Божке! Би ли погледнал това тебеширче? Наистина!

Джоел се наведе. Повечето ритматисти ползваха опростени тебеширчета. Змии, паяци, от време на време дракони. Самият Фич предпочиташе по-сложните рисунки — явно те бяха по-силни от онези с по-малко линии. Джоел нямаше възможност да изучи добре теорията за тебеширчетата.

Едничкото тебеширче на Мелъди — при защитата на Балинтейн имаше място само за едно — беше невероятно подробно и сложно, въпреки размера. Мъничката мечка беше с щриховани сенки, имаше къси чертички за козина и пропорциите ѝ бяха съвършени.

Крачеше напред-назад из гората пред нейния кръг, вързана за свързващата точка с малка тебеширена верига. Всяка брънка на веригата беше нарисувана отделно.

— Охоо — продума Джоел, без да иска.

— Да — продължи Фич. — И в случая според мен Балинтейн е правилният избор. Макар че и нещо с много силна защита против тебеширчета също би свършило работа.

Фич хвърли поглед на кръга на Джоел.

— А, с девет точки? Малко се перчим, нали така?

Джоел сви рамене.

— Хмм. Не е зле, Джоел, трябва да отбележа. Третата точка е отместена с няколко градуса, но останалите са в разумни граници. Това защитата на Хил ли е?

— Модифицирана.

— Без Забранителни линии?

— Вие начертахте Сумсион. Значи е възможно да не ползвате много Мощни линии, не и ако не сте специалист по отблъскването им. Вие обаче не се подготвихте за такова действие. Следователно не бихте могли да ме отблъснете. Това означава, че не ми е нужна стабилизация.

— Отлична аргументация — отговори Фич. — Освен ако не забележа какво си направил, естествено. Помни, винаги бих могъл да премахна Забранителната линия и изненадващо да те нападна отпред!

— Това би Ви отнело няколко секунди — прецени Джоел. — Щях да забележа и да стабилизирам защитата си.

— При положение, че наблюдаваш внимателно.

— Ще наблюдавам. Вярвайте ми.

— Да… Вярвам, че ще наблюдаваш. Е, това със сигурност е впечатляващо. Смятам, че е много вероятно и двамата да ме победите!

Съмнително е, рече си Джоел. Беше виждал как рисува Фич — наистина беше добър. Наистина, неуверен по време на дуел, но много добър. Все пак, Джоел подозираше, че професорът не се държи покровителствено, а само ги насърчава.

Доколкото можеше да се прецени от реакцията на Мелъди, това вършеше работа. Всъщност тя се вълнуваше от рисуването.

— Какво следва? — попита момичето.

— Е, смятам, че можем да направим още няколко — отговори професор Фич и накара линиите си да изчезнат. Мелъди направи същото.

Джоел просто зяпаше рисунката си.

— Ъхъм… Имате ли гъба?

Фич изненадано вдигна поглед.

— О! Е, хмм, да проверя…

След около пет минути търсене из високоучената бъркотия в кабинета Фич успя да изрови гъба. Джоел я използва, но тя съвсем не работеше добре. Линиите просто се размазваха на пода, който не беше предназначен за рисуване с тебешир.

Джоел се изчерви и затърка по-силно.

— Може би ще трябва отсега нататък да ти даваме да рисуваш на дъска, Джоел… — каза Фич и извади малка дъска за тебешир.

Джоел погледна зле изтритата рисунка пред себе си. Беше остро и отчетливо напомняне кой е той всъщност. Нямаше значение колко упорито се опитва или учи, той никога няма да стане ритматист и да е способен да накара своите тебеширени линии да оживяват или да изчезват със силата на мисълта.

— Май ще трябва да се върна към моето проучване — рече Джоел и се изправи.

— О, направи още няколко с нас — отвърна Фич и размаха дъската, докато му я подаваше. — Работи толкова много по тези регистри. Пък и за госпожица Мънс ще е добре да има с кого да се състезава.

Джоел се спря. Това беше първият случай, когато някой ритматист действително му предлагаше да участва. Той се усмихна и се пресегна да вземе дъската.

— Отлично! — заключи Фич. Изглежда намираше перспективата да ги обучава далеч по-вълнуваща от изследването.

През следващите няколко часа те минаха повече от дузина защити и контри. Фич рисуваше по-сложни кръгове и караше Джоел и Мелъди да обсъждат два или три начина да ги нападат. Нямаше истински дуели. Явно професор Фич странеше от такива работи.

Вместо това той рисуваше, обясняваше, напътстваше. Говореха кои защити са най-добри срещу многоброен противник. Обсъждаха защо е важно да се замисляш за възможността да те обкръжат, понеже в Небраск ритматистът можеше да се принуди да се сражава в няколко направления едновременно. Освен това обсъждаха как да разпределят времето си, как да печелят най-много от силните си страни, а и малко обща теория. И през цялото време рисуваха.

Джоел се хвърли в работата с ентусиазъм. Макар това да не беше задълбочената лекция по ритматика, на която се беше надявал, беше истинско рисуване с истински ритматисти. Чудесно беше.

И беше много по-добре от четенето на регистрите.

Най-сетне Фич хвърли поглед на часовника.

— Добре. Можем да приключваме за днес.

— Моля? — попита Мелъди и вдигна поглед от последния им комплект рисунки. — Не можете! Той печели!

Джоел се подсмихна самодоволно. По негови сметки — а той подозираше, че и Мелъди също е правила сметки в главата си — Фич беше одобрил неговите контри в седем от случаите, докато Мелъди имаше правилните защити само три пъти.

— Печели ли? — възкликна Фич. — Че това не е състезание.

— Да, Мелъди — рече Джоел. — Това не е състезание. Поне не е състезание, когато ти участваш. Съвсем не е.

Тя се сепна, като че я беше зашлевил. Джоел се засрами, осъзнавайки колко остри са думите му.

Вместо да отвърне веднага, Мелъди грабна скицника си.

— Аз просто… ще продължа да се упражнявам да скицирам, господин професор.

— Да, миличка — отговори Фич и изгледа строго Джоел. — Добра идея. Джоел, трябва да върна някои от тези книги в библиотеката. Ще ми помогнеш ли да ги отнеса?

Джоел сви рамене, вдигна посочената купчина книги и последва професора по стълбите. Мелъди остана да подсмърча в кабинета.

Излязоха от стълбището на моравата и Джоел примигна на слънчевата светлина — в кабинета на Фич беше лесно да загубиш представа за времето.

— Ритматическите ти чертежи са напълно завършени, Джоел — рече Фич. — Наистина не зная дали съм виждал толкова умел ученик. Чертаеш като човек с тридесетгодишна практика.

— Обикновено бъркам с деветте точки.

— Малцина ритматисти успяват да се справят с такива чертежи. Твоята способност, особено за неритматист, е направо смайваща. Ти обаче си и безчувствен грубиян.

— Аз — грубиян? — възкликна Джоел.

Фич вдигна показалец.

— Най-опасният тип човек не е онзи, който е прекарал младините си в това да разблъсква хората. Такъв човек става ленив и често е твърде доволен от живота, та да е истински опасен. Онзи, който в младостта си е бил блъскан, обаче… Когато се сдобие с малко сила и власт, често ги ползва, за да стане тиранин като най-лошите в историята. Тревожа се, че това може да излезе от теб.

Джоел сведе поглед.

— Не се опитвах да я накарам да изглежда некадърна, господин професоре. Просто се стараех да покажа най-доброто от себе си!

— Няма нищо лошо в това да правиш всичко по силите си, синко — строго отговори Фич. — Никога не се срамувай от уменията си. Но забележката, която направи… не показваше момче, което се гордее с уменията си. А човек, който се гордее, че го бива повече от другия. Много ме разочарова.

— Аз… — Какво можеше да каже? — Съжалявам.

— Не съм сигурен, че трябва да се извиняваш на мен. Ти си млад, Джоел. Достатъчно си млад и още разполагаш с време, за да решиш какъв тип човек искаш да станеш. Не допускай ревността, огорчението или гневът да определят този път. Виж сега, възможно е и аз да съм бил твърде рязък с теб. Просто ми обещай, че ще помислиш върху думите ми.

— Ще помисля.

Двамата продължиха напред през кампуса. Джоел целият изгаряше от срам, докато носеше книгите.

— Професоре, наистина ли смятате, че можете да я обучите да бъде голям ритматист?

— Мелъди? — отвърна другият. — Единствената истинска пречка пред нея е неувереността ѝ. Прегледах сведенията за нея. Забележителното е, че предвид всичко не се е отказала. Смятам, че при подходящо обучение в основните неща ще…

— Я виж ти, професор Фич! — извика един глас.

Фич изненадано се обърна. Джоел не го беше забелязал, но близо до площадката на кампуса, където тревата се разделяше от бетонирано плато, се бе събрала малка група. Там стоеше мъж в червен ритматически кител, ръцете му бяха скръстени и той гледаше Джоел и Фич отвисоко.

— Професор Нализар — отговори му Фич. — Не би ли трябвало тъкмо сега да сте в час?

— Днес имаме час на открито — обясни Нализар и кимна по посока на върха на хълма, където множество ученици-ритматисти рисуваха, коленичили върху бетона. — Единственият начин да се научиш е да действаш, а единственият начин да победиш е да се сражаваш. Тези ученици са прекарали достатъчно време из прашни класни стаи и в слушане на лекции.

Пък и така може да се поперчи, каза си Джоел, щом забеляза какво внимание от страна на учениците и преподавателите, които играеха футбол наблизо, е привлякла демонстрацията на Нализар.

— Хъм. Да. Интересно. Е, приятен ден — рече Фич.

— Сигурен ли сте, че не искате да дойдете тук, горе, професоре? — провикна се Нализар. — Да направим едно малко състезание, Вие и аз? Да покажем отново на децата как се прави наистина? Разбира се, аз позволявам на всеки от тях да се дуелира с мен, но те далеч не са достойни съперници.

Фич пребледня.

— Е, не мисля…

— Хайде сега — продължи Нализар. — Заради доста неубедителната Ви проява последния път бих допуснал, че с нетърпение чакате случай да се докажете!

— Вървете, професоре — прошепна Джоел. — Можете да го победите. Виждал съм Ви как рисувате. Вие сте далеч по-добър от него.

— Не, професоре, благодаря Ви — провикна се Фич, сложи ръка на рамото на Джоел и го обърна. Джоел усети, че ръката на Фич осезаемо трепери.

Джоел неохотно позволи на Фич да го отведе. Чу как Нализар излая нещо на класа си. Думите му бяха последвани от смях.

— Защо? — попита Джоел, докато се отдалечаваха. — Защо не се дуелирахте с него?

— Щеше да е безсмислено, Джоел. Не мога да си върна титулярното място още една година. Ако се бия и загубя, отново ще бъда унизен. Ако спечеля, само ще направя Нализар свой още по-голям враг.

— Той е лицемер — заяви Джоел. — Всичките приказки, че ще държи неритматистите вън от своята класна стая, а после излиза навън и показва учениците си на всички?

— Те ще са на показ и на Мелето. Предполагам, че Нализар иска да ги приучи да чертаят пред публика. Иначе разбирам какво имаш предвид. Въпреки това няма да се поставя в положение да ми се налага отново да се сражавам с него. В тази ситуация няма да е джентълменско.

— Нализар не заслужава джентълменско отношение — тросна се Джоел. Той стисна юмруци. Ако някой беше грубиян, то това беше Нализар. — Наистина би трябвало отново да се дуелирате с него. От гордост или не. Няма да загубите нищо — вече всички смятат, че Нализар е по-добър. Ако победите обаче, ще се докажете.

Фич помълча малко.

— Не знам, Джоел. Аз просто… просто не съм добър в дуелите. Той ме победи, при това заслужено. Не, не бих искал отново да се дуелирам с него и това е. Повече няма да се занимаваме с това.

Докато вървяха по пътя си, Джоел не можеше да не забележи, че професорът все още леко потреперва.

10

Това е!, рече си доволно Джоел и захлопна последния регистър. За две седмици беше свършил с всички преброителни списъци.

Разлисти камарата документи. Най-старият изброяваше завършилите училището преди осемдесет години и Джоел беше успял да отметне всяко от имената в списъка. Същото се отнасяше и до следващите седем-осем години. Списъците стигаха до завършилите през миналата година. От тях само един беше умрял — при злополука в Небраск.

Наред с останалите доклади, Джоел състави и специален списък на ритматистите, които бяха изчезнали и местонахождението им беше неизвестно. Напоследък нямаше такива случаи — с изключение на Лили Уайтинг — но той прецени, че Фич може да се заинтригува.

Пресегна се да завърти ключа на фенера до писалището в библиотеката, пружинката се разви и пламъкът угасна. Джоел беше изненадан от усещането за добре свършена работа.

Пъхна камарата листове под мишница, взе книгите, по които беше работил, и тръгна през библиотеката. Беше късно — Джоел навярно беше пропуснал вечерята. Толкова близо беше до края, че не можа да прекъсне.

Библиотеката представляваше лабиринт от етажерки, ала повечето от тях не бяха по-високи от пет стъпки. В някои от нишите работеха и други хора и лампите им трепкаха. Библиотеката скоро щеше да затвори и да изгони подобните на отшелници читатели.

Джоел мина край библиотекарката — госпожица Торънт — и излезе навън. В почти пълната тъмнина прекоси моравата и се зачуди дали няма да успее да измоли някаква храна от кухните. Ала току-що беше изпълнил една сериозна задача и не му се щеше да върви да яде. Предпочиташе да сподели с някого какво е направил.

Още няма десет, размисли Джоел и хвърли поглед към кампуса на ритматистите. Професор Фич трябва още да е буден. Той би желал да знае, че Джоел е готов, нали?

Взел решение, Джоел се отправи натам. Минаваше между езерцата от светлина, хвърляна от механичните фенери с техните въртящи се чаркове и светещи намотки. Мина край позната фигура, седнала на тревата пред общежитието на ритматистите.

— Здрасти, Мелъди.

Тя не вдигна поглед от скицника, в който рисуваше на светлината на фенера.

Джоел въздъхна. Явно Мелъди умееше да се сърди. Джоел три пъти се беше извинил за подигравката, ала тя още не му говореше. Добре, рече си той, защо трябва да ми пука?

Той бързо я подмина и се озова с бодра стъпка пред Отбранителната зала. Качи се по стълбите и енергично почука на вратата на Фич.

Професорът отвори след няколко секунди. Джоел се оказа прав — Фич дори не се готвеше да си ляга. Още беше с бялата жилетка и ритматическия кител. Изглеждаше изтощен — косата му беше чорлава, а очите — мътни. Но пък това не беше странно за Фич.

— Какво? Хъм. О, Джоел. Какво има, младежо?

— Свърших! — обяви Джоел и вдигна камарата книги и листове. — Господин професор, приключих. Прегледах всички регистри!

— О. Така ли? — Гласът на Фич беше почти монотонен. — Чудесно, момко, чудесно. — С тези думи Фич се отдалечи почти замаян и остави Джоел на вратата.

Джоел отпусна книжата. Това ли е? Две седмици се занимавах с тази задача! Работех и вечер! Стоях до късно, когато би трябвало да спя!

Фич се отправи към писалището в ъгъла на Г-образния кабинет. Джоел влезе и затвори вратата.

— Тъкмо каквото искахте, господин професоре. Всички имена са индексирани. Вижте, съставих даже и списък на изчезналите!

— Да, благодаря, Джоел — отвърна Фич и седна. — Можеш да оставиш книжата върху онази камара.

Джоел усети остро разочарование. Остави книжата и внезапно се ужаси. Да не би всичко това да беше колкото да го държат зает? Дали Фич и директорът не бяха измислили плана за помощта при разследването като средство Джоел да не се забърка в нещо? Щяха ли неговите списъци да бъдат забравени и да събират прах като стотиците томове, натрупани из коридорите?

Джоел вдигна поглед и се помъчи да се освободи от тези мисли. Професор Фич седеше прегърбен на бюрото си, облегнат на лакът и обхванал лицето си с лявата длан. Дясната му ръка потропваше с писалка по лист хартия.

— Професоре? Добре ли сте?

— Да, отлично — уморено отвърна Фич. — Е, аз просто… имам чувството, че досега трябваше да съм разбрал!

— Какво да сте разбрали? — попита Джоел, докато си проправяше път през кабинета.

Фич не отговори. Изглеждаше твърде разсеян от листовете на бюрото. Джоел опита друга тактика.

— Професоре?

— А?

— Какво ще искате да правя сега? Свърших с първия проект. Предполагам, че имате още с какво да ми запълните времето?

Нещо, свързано с Вашата работа?

— Ах, добре, да. Толкова добре се справи с това проучване. Работи далеч по-бързо, отколкото очаквах. Сигурно ти се нрави подобна работа.

— Не бих казал…

Фич продължи:

— Много ще е полезно, ако проследиш местонахождението на всички ритматисти на нашия остров, които са се оттеглили от службата в Небраск. Защо не се заемеш с това?

— Да проследя… Как въобще бих могъл да започна това, господин професоре?

— Хъм. Е, можеш да прегледаш преброителния списък от миналата година и да го сравниш със списъка на възпитаниците на различните академии.

— Шегувате се — отвърна Джоел. Знаеше достатъчно, за да си дава сметка, че проектът, за който говореше Фич, можеше да отнеме месеци.

— Да, да… — рече Фич. Той очевидно почти не му обръщаше внимание. — Много е важно…

— Професоре? Нещо не е наред ли? Случило ли се е нещо?

Фич вдигна поглед и се съсредоточи, сякаш едва сега забелязваше Джоел.

— Нещо да е станало? Не си ли чул, момчето ми?

— Какво да чуя?

— Снощи изчезна още един ученик. Днес следобед полицията съобщи.

— Цял следобед бях в библиотеката — обясни Джоел и се приближи до писалището. — Още един ритматист ли?

— Да. Хърман Либел. Ученик от стария ми клас.

— Съжалявам — отговори Джоел, понеже забеляза потиснатия поглед на Фич. — Все още ли са на мнение, че зад изчезванията стои ритматист?

— Откъде знаеш?

— Аз… Е, карате ме да проследя къде се намират ритматистите, а директорът ми каза, че Вие работите по важна задача за федералните инспектори. Струва ми се очевидно.

— О — продума Фич. Сведе очи към листовете. — Значи знаеш, че вината е моя?

— Ваша ли?

— Да. Аз бях натоварен да разшифровам тази загадка. А досега нямам нищо! Чувствам се непотребен. Ако бях успял да разбера това по-рано, може би горкият Хърман нямаше да… е, кой знае какво е станало с него.

— Не можете да се вините, професоре. Не сте виновен.

— Виновен съм. Аз съм отговорен. Ако не се бях показал неспособен да се справя с тази задача… — Фич въздъхна. — Навярно Йорк трябваше да натовари с тази задача професор Нализар.

— Професоре! Нализар може и да Ви победи в дуела, но той още няма двадесет и пет години. Вие сте изучавали ритматиката цял живот. Вие сте далеч по-добър учен от него.

— Вече не знам… — отвърна Фич. Джоел видя на бюрото няколко листа с подробни бележки и рисунки, всичките с мастило.

— Какво е това? — попита той и посочи една скица. Изглеждаше като опростена защита на Матсън. По-скоро, каквото беше останало от нея. Подробната скица сочеше, че липсват много части — сякаш бяха откъснати от тебеширчета. Дори където не бяха разкъсани, линиите бяха надрани и неравни.

Фич прикри листа с ръце.

— Нищо.

— Сигурно мога да помогна.

— Младежо, току-що ми заяви, че двадесет и четиригодишният Нализар е неопитен. Ти си на шестнадесет!

Джоел застина. После потрепери и кимна.

— Да. Разбира се. Аз даже не съм и ритматист. Разбирам.

— Не се дръж така, момко. Не искам да те омаловажавам, обаче… хмм, директорът Йорк ми каза да съм особено дискретен. Не искаме да пораждаме паника. Честно казано, даже не знаем има ли нещо нередно. Може да е просто съвпадение и двамата младежи да са решили да избягат.

— Вие не вярвате в това — отговори Джоел, разгадавайки изражението на Фич.

— Не вярвам — призна той. — И на двете места е намерена кръв. Не много, имай предвид, но е имало. Обаче няма тела. Децата са били ранени, а после отведени някъде.

Джоел усети хлад. Приклекна край писалището.

— Професоре, вижте, директорът ме назначи при Вас за помощник в изследването, нали? Не означава ли това, че той е очаквал да участвам в проекта? Мога да пазя тайна.

— Повече от това е, момчето ми. Не искам да те замесвам в нещо опасно.

— Каквото и да става, явно засяга само ритматисти, нали? Следователно може би тъкмо затова директорът Йорк ме прати. Знам много за ритматиката, но не мога да чертая линиите. Би трябвало да съм в безопасност.

Фич се позамисли. После вдигна ръце и разкри бележките на бюрото.

— Добре. Директорът наистина ти постави тази задача. И, честно казано, ще ми е приятно да имам с кого да разговарям. Прегледах тези скици стотици пъти!

Джоел нетърпеливо се приведе и заразглежда рисунките.

— Направени са от полицията на местопрестъплението при изчезването на Лили Уайтинг — обясни Фич. — Не мога да не се запитам дали полицаите не са пропуснали да отбележат нещо. Тънкостите на ритматическите чертежи не бива да се оставят в ръцете на лаици!

— Това са остатъци от защита на Матсън — прецени Джоел.

— Да. Лили и родителите ѝ били на вечеря в деня на изчезването. Лили си тръгнала от празненството рано, около десет. След няколко часа, когато родителите ѝ се върнали у дома, установили, че предната врата е разбита, а на пода в дневната намерили тази рисунка с тебешир. Лили не била нито у дома, нито в академията.

Джоел разгледа скицата.

— Линиите ѝ са били нападнати от тебеширчета. От множество тебеширчета.

— Бедното дете — меко рече Фич. — Намерили са кръв в кръга. Който и да е сторил това, знаел е Глифа на Откъсването. Това означава, че е бил в Небраск.

— Но тя може още да е жива, нали?

— Можем да се надяваме.

— Какво се очаква да направите Вие? — попита Джоел.

— Да открия кой прави това. Или поне да снабдя инспектора с възможно най-много сведения за извършителя.

— И всичко това от една скица?

— Е, разполагаме и с това — отговори Фич и измъкна още два листа. Представляваха реалистични скици, с качеството на онези, които учениците по рисуване правят на купа с плодове например. Първата беше скица на дъсчен под, а втората — част от тухлена стена. И двете се пресичаха от части от линии.

— Какви са тези линии? — попита Джоел.

— Не съм сигурен. Направени са с тебешир. Първата е точно на влизане в къщата, а втората — на външната стена.

— Това не са ритматически линии — рече Джоел. Първата беше остра и назъбена, все едно очертаваше остри върхове. Втората беше крива, усукана около себе си, като че нарисувана от дете. Нещо в нея беше странно познато на Джоел.

— Да — отвърна Фич. — Защо му е на някой да рисува тези линии? Дали предназначението им не е да се отърват от нас и да ни объркат? Или има нещо повече?

Джоел посочи първата скица, на защитата на Матсън.

— Ние заключаваме, че тази защита е нарисувана от Лили?

— Близо до кръга е намерено парче тебешир — обясни Фич. — Съставът му е като на изработените в Армедиус. Освен това тази защита на Матсън е по мой модел. Всички професори преподават защитите по малко по-различен начин и аз разпознавам работата на моите ученици. Този кръг със сигурност е начертан от Лили. Знай, че тя беше една от най-добрите ми ученички. Много умна.

Джоел разучаваше кръга.

— Той… е нападнат от много тебеширчета, господин професоре. Може би твърде много. Би трябвало да си пречат едно на друго. Който и да е извършил това, стратегията му не е била много добра.

— Да. Или е така, или пък стратегията му е била просто да надделее.

— Да, обаче миналата седмица — когато дадохте на мен и на Мелъди да рисуваме — Вие казахте, че защитата на Матсън е силна срещу Линиите на Създаването. Казахте, че срещу нея е най-добре да се прилагат Мощни линии. А по този кръг няма никакви следи от обстрел с Мощни линии. Само сдъвкано и откъснато от тебеширчета.

— Много добре, Джоел. Имаш набито око за ритматиката. И аз забелязах това. Какво ни говори обаче?

— Не би могъл да нарисува толкова много тебеширчета бързо — продължи Джоел. — За да пробие защитата на Матсън, нападателят трябва да разполага с много подробни и силни тебеширчета. Отбраняващият се винаги има предимство, понеже свързващите точки дават сила на неговите тебеширчета. Като знаем това, съмнително е нападателят да е имал време да завърши достатъчно силни тебеширчета, за да нанесат такива щети за времето, което е било необходимо на отбраняващия се да начертае защитата на Матсън.

— Което означава…

— Че тебеширчетата вече са били нарисувани — осъзна Джоел. — Това обяснява защо не е намерен кръгът на нападателя! Не му е било нужно да се защитава, понеже Лили не е имала време да предприеме никаква офанзива. Нападателят сигурно е държал някъде своите тебеширчета, блокирани от Забранителни линии, и е чакал Лили да приближи. Тогава ги е пуснал.

— Да! — възкликна Фич. — Точно каквото мисля и аз!

— Ала това е почти невъзможно — продължи Джоел. Тебеширчетата се контролират много трудно — трябва да им се дават точни и прости инструкции. Например: върви напред, после завий вдясно, докато стигнеш стената. Или: върви напред и когато стигнеш до тебешир, нападай. — Как въобще е възможно някой да успее да разбие вратата и после да поведе армията от тебеширчета срещу Лили?

— Не знам. Питам се обаче дали това има нещо общо с другите две линии. През последните две седмици търсех следи в моите текстове. Може пък назъбената линия да е лошо нарисувана Мощна линия? Някои линии, ако не са изобразени правилно, нямат ритматическа сила и са просто тебешир върху земята. Втората може да е Отбранителна линия. Понякога тебеширът прави странни неща и ние не знаем защо.

Джоел придърпа табуретката и седна.

— Това няма смисъл, професоре. Ако тебеширчетата се контролираха толкова лесно, че да направят нещо такова, нямаше да са ни нужни Отбранителни кръгове. Просто щяхме да държим малки кутии с тебеширчета, готови за нападение.

— Вярно е. Освен ако някой не е открил нещо, което ние не разбираме. Нови инструкции за тебеширчета? Това прилича почти на…

— На какво?

Фич помълча.

— На диви тебеширчета.

Джоел се смрази.

— Те са затворени — рече той. — В Небраск. На стотици мили оттук.

— Да, разбира се. Това е глупаво. Пък и дивите тебеширчета не биха избягали с тялото. Те щяха да го нахапят и да оставят един осакатен труп. Който и да го е направил, е отвел Лили. Аз…

Той млъкна, когато някой почука на вратата.

— Сега пък кой…? — продума Фич и отиде да отвори. На прага стоеше висок мъж. Под мишница носеше син полицейски шлем, през рамото му висеше дълга тънка пушка.

— Инспектор Хардинг! — възкликна Фич.

— Професоре — подзе Хардинг, — току-що се връщам от второто местопрестъпление. Може ли да вляза?

— Разбира се, разбира се. Ох, хмм, извинявам се за бъркотията.

— Да. Не се обиждайте, добри ми човече, но подобно мърляво жилище никога няма да мине военна инспекция!

— Е, добре тогава, че не сме на бойното поле, бих казал — отговори Фич и затвори вратата подир инспектора.

— Имам жизнено важна информация за Вас, Фич — рече инспекторът. Имаше дълбок и звучен глас, като човек, който е свикнал да говори високо и да му се подчиняват. — В този случай очаквам велики дела от Вас, войнико. Заложен е живот!

— Е, ще направя всичко по силите си. Не знам доколко мога да помогна. Знаете, че упорито се мъча, но може би не съм най-подходящият човек, който да Ви помогне…

— Не бъдете скромен! — отвърна Хардинг и изтрополи в стаята. — Йорк се изказва много добре за Вас, а няма по-добра препоръка за един войник от думите на неговия командир! Сега, според мен, ние трябва да…

Той съгледа Джоел и млъкна.

— Кой е този млад човек, питам аз?

— Моят асистент в изследването — отговори Фич. — Помага ми с този проблем.

— Доколко може да му се вярва? — попита Хардинг.

— Той е добро момче, инспекторе, заслужава голямо доверие.

Хардинг изгледа Джоел.

— Не мога да свърша тази работа сам, инспекторе — продължи Фич. — Надявам се, че можем да включим момчето? Искам да кажа, официално?

— Как се казваш, синко?

— Джоел.

— Както виждам, не си ритматист.

— Не, сър. Съжалявам.

— Никога не съжалявай за това, което си, синко — отвърна Хардинг. — И аз не съм ритматист и се гордея с това. Неведнъж ми е спасявало живота на бойното поле! Онези създания там първо нападат Прашните. Често не обръщат внимание на нас, обикновените хора, и забравят, че една кофа хубава киселина ще ги изтрие от земята не по-бавно от коя да е ритматическа линия.

При тези думи Джоел се усмихна.

— Сър, простете, че питам… Вие полицейски офицер ли сте, или войник?

Хардинг сведе поглед към синята си полицейска униформа със златни копчета.

— Служих петнадесет години на източния фронт в Небраск, синко. Военна полиция. Наскоро ме преместиха тук, в цивилен участък. Аз… добре де, имам малки затруднения в приспособяването. — После инспекторът се обърна към Фич. — Момъкът ми се вижда солиден. Щом Вие гарантирате за него, за мен това е достатъчно. Какво открихте?

— Нищо повече от онова, което Ви казах преди два дни, за жалост — отговори Фич и се приближи към писалището си. — Напълно съм убеден, че си имаме работа с ритматист, при това много силен и умен. Ще накарам Джоел да прегледа преброителните списъци и да събере имената на всички ритматисти, които живеят в района.

— Хубаво — рече Хардинг. — Но аз вече накарах да свършат тази работа в полицейския участък. Ще Ви пратя списъка.

Джоел облекчено въздъхна.

— Освен това го накарах да провери старите регистри — продължи Фич — и да издири ритматистите, които са изчезнали или са умрели при особени обстоятелства. Може в миналото да има следа, която да ни помогне.

— Отлична идея — отсъди Хардинг. — А какво ще кажете за самите рисунки? Моите хора могат да разследват числа, Фич. Ритматиката, проклетата ритматика е онова, което ни спира.

— Работим по въпроса — отговори Фич.

— Имам вяра във Вас, Фич! — рече Хардинг и тупна професора по рамото. Извади от колана си един свитък и го остави на бюрото. — Ето скици от второто местопрестъпление. Осведомете ме какво откривате.

— Да, разбира се.

Хардинг се приведе напред.

— Мисля, че тези деца са още живи, Фич. Всяка секунда е от огромна важност. Мръсникът, който прави това… той ни изпитва. Чувствам го.

— Какво искате да кажете?

— Първото момиче — каза Хардинг и понамести пушката на рамото си. — Домът ѝ се намира само на три пресечки от участък на федералната полиция. След изчезването ѝ удвоих нашите улични патрули. Вторият ученик е отвлечен от сграда, която е на самата улица, където патрулирахме снощи. Това не е просто отвличане. Който стои зад това, иска да знаем, че го прави и че не го е грижа колко близо сме до него.

— Разбирам — каза Фич. Изглеждаше разтревожен.

— Ще го пипна — отсече Хардинг. — Който и да върши това, ще го разкрия. Не нападай деца, когато аз съм на смяна. Фич, разчитам да ми помогнете да разбера къде да търся.

— Ще направя всичко по силите си.

— Отлично. Лека нощ, войници, и се старайте. Скоро ще се отбия при вас. — Кимна отсечено на Джоел и излезе.

Джоел погледа как вратата се затваря и после се обърна нетърпеливо към Фич.

— Да видим какво съдържат тези листове. Може да добавят нещо към загадката!

— Джоел, момчето ми, помни, че говорим за живота на един младеж, а не просто за загадка.

Джоел мрачно кимна.

— Все още не съм убеден, че включването ти беше добра идея. Трябваше първо да попитам майка ти — рече Фич. После неохотно развърза връзката на свитъка. Най-горният лист беше полицейски доклад.

Професор Фич отгърна следващия лист. Надписан беше „Скици, открити в стаята. Кървавите петна са маркирани с X“.

Изобразени бяха четири големи квадрата, вписани един в друг, а по средата им имаше кръг. Квадратите бяха пробити в ъглите и страните им бяха надрани като кръга в дома на Лили Уайтинг. Наоколо имаше разпилени части от линии — Джоел предполагаше, че са останки от унищожени тебеширчета, но беше трудно да се прецени.

— Хъм. Затворил се е — каза професор Фич.

Джоел кимна.

— Видял е как идват тебеширчетата и се е обградил със Забранителни линии.

Това беше ужасна тактика при дуел — Забранителните линии блокираха не само тебеширчетата, но и физически обекти. Самият ритматист не можеше да ги премине и да чертае линии, за да се брани. Затваряйки се, Хърман беше определил съдбата си.

— Не е трябвало да го прави — каза Джоел.

— Може би. Но ако се е опасявал, че ще го смажат, това може и да е бил единственият му избор. Забранителните линии са по-силни от Отбранителния кръг.

— Освен в ъглите — обади се Джоел.

Забранителните линии трябваше да са прави, а правите линии нямат свързващи точки. Тебеширчетата се бяха промъкнали през ъглите. Ала Фич навярно имаше право. Тебеширчетата бяха бързи и бягството можеше да се окаже лоша идея.

Единствената възможност беше човек да се затвори зад много линии, да се заключи на място и да вика за помощ. После да чака с надеждата някой да чуе и да е в състояние да направи нещо. Да седи и да гледа, докато пъплещата маса тебеширчета си проправят път с дъвчене и дране, приближават се и преодоляват линиите една по една.

Джоел потръпна.

— Забелязахте ли тези прашинки?

Фич погледна по-отблизо.

— Хъм. Да.

— Приличат на останки от тебеширчета — продължи Джоел. — След като са били разкъсани.

— Може би — отговори Фич и погледна косо. — Не са пресъздадени много добре. Пфу! Полицейските художници не знаят какво е важно и какво не е.

— Трябва да видим самото местопрестъпление — каза Джоел.

— Да. Сега обаче навярно вече е твърде късно. Полицаите са крачили наоколо, засегнали са линиите, залели са с киселина Забранителните линии, за да ги изтрият и да могат да претърсят стаята. И това означава…

Той замълча.

Няма да можем да огледаме местопрестъплението, ако няма друг случай, помисли Джоел. И ако полицията знае да не пипа нищо до пристигането ни.

Това означаваше да се чака изчезването на още един човек — лоша идея. По-добре да работят с наличното до момента.

— Ето — каза Фич, докато разглеждаше последния, трети лист. На него бяха изобразени усукани линии, като онези в къщата на Лили. Скицата беше озаглавена „Странен мотив, изобразен с тебешир, открит на външната стена на стаята на жертвата.“

— Колко странно. Същият като преди. Но това не е ритматически мотив.

— Господин професор — рече Джоел, взе листа и го вдигна към светлината. — Виждал съм някъде това изображение. Знам, че съм го виждал!

— Доста семпъл мотив — прецени Фич. — Може би си го виждал в шарката на някой килим или в някоя украса от дялан камък. Напомня на нещо келтско, не би ли казал? Може това да е символът на убиеца… или, ъъм, на похитителя.

Джоел поклати глава.

— Знам, че съм го виждал на място, свързано с ритматиката. Може би в някой от текстовете, които четох?

— Ако случаят е такъв, то не е било в текст, който аз съм чел. Това не е ритматически модел.

— Не е ли възможно да съществуват линии, за които още не знаем? В смисъл, само допреди няколко века дори не сме знаели, че ритматиката е възможна.

— Предполагам — съгласи се Фич. — Някои учени говорят за такива неща.

— Защо не начертаете този модел? Може да направи нещо.

— Май мога да опитам. Какво лошо? — Извади тебешир от джоба на китела си и разчисти бюрото.

После се поколеба.

Една мисъл порази Джоел. Какво лошо? Потенциално — много, ако този модел наистина има нещо общо с отвличанията.

Джоел си представи как скицата на Фич неумишлено извиква цяла армия тебеширчета или привлича вниманието на личността, която ги контролира. Една от лампите в кабинета почна да се върти по-бавно и светлината отслабна. Джоел пъргаво скочи да я навие отново.

— Май ще се наложи някога да опитаме — каза Фич. — Може би ще трябва да изчакаш отвън.

Джоел поклати глава.

— Досега изчезват само ритматисти. Смятам, че трябва да остана, да гледам и да помогна, в случай че нещо стане с Вас.

Фич поседя малко. Накрая въздъхна и са пресегна да скицира оплетената спирала върху дъската.

Нищо не се случи.

Джоел затаи дъх. Минутите минаваха. Нищо. Нервно пристъпи към бюрото.

— Точно ли го нарисувахте?

— Хмм. Е, така мисля — отговори Фич и вдигна скицата. — Ако приемем, че офицерите в дома на Хърман са я прерисували точно. — Допря с тебешира си усукания мотив, явно в опит да го накара да изчезне. Нищо.

— Няма ритматически свойства — заключи професорът. — В противен случай щях да съм в състояние да го накарам да изчезне. — Помълча, после вдигна глава. — Аз… май много изцапах писалището си. Хъм. Не ми мина през ум.

— Трябва да направим още опити — предложи Джоел. — Да опитаме различни варианти.

— Да. Може би това и ще направя. Ти обаче трябва да се прибереш у дома и да легнеш да спиш. Майка ти ще се разтревожи!

— Майка е на работа — отговори Джоел.

— Е, може би си уморен.

— Страдам от безсъние.

— Тогава трябва да си идеш и да се помъчиш да заспиш. Нямам намерение да държа ученик в кабинета си до малките часове. Вече е твърде късно. Отивай си.

Джоел въздъхна.

— Ще споделите с мен всичко, което откриете, нали?

— Да, да — съгласи се Фич и му махна.

Джоел пак въздъхна, този път по-шумно.

— Почваш да звучиш като Мелъди. Тръгвай!

Като Мелъди ли? Няма такова нещо!

— И… Джоел?

— Да?

— Движи се през добре осветените части от кампуса, когато се връщаш към общежитието, момчето ми. Нали?

Джоел кимна и затвори вратата.

11

На другата сутрин Джоел стана рано и се упъти към кабинета на Фич. Докато пресичаше росната морава, откъм канцеларията се чу шум. Джоел заобиколи хълма и видя струпана пред сградата малка тълпа.

Възрастни, не ученици.

Джоел се свъси и приближи към тях. От едната страна стоеше Екстън с червена жилетка, тъмни панталони и подходящо бомбе. Останалите хора бяха облечени по подобен начин — хубави дрехи, ярки рокли за жените и жилетки и панталони за мъжете. В лятната жега никой не носеше сако, но повечето имаха шапки.

Възрастните си мърмореха. Неколцина размахваха юмруци по посока на директор Йорк, който стоеше на прага на канцеларията.

— Какво става? — прошепна Джоел на Екстън.

Писарят потропа с бастуна си по земята и отговори:

— Родители. Проклятието за всяко училище.

— Уверявам ви, че в Армедиус вашите деца са на сигурно място! — каза директорът. — Тази академия винаги е била пристан за избраните да бъдат ритматисти.

— В безопасност като Лили и Хърман ли? — провикна се един от родителите. Другите замърмориха в знак на съгласие.

— Моля ви! Ние още не знаем какво се случва! Не правете прибързани заключения.

— Директор Йорк — обади се една жена с тясно лице и толкова остър нос, че би могла да извади окото на човек, ако се завърти бързо. — Отричате ли, че съществува известна опасност за тукашните ученици?

— Не отричам това. Само казах, че те са в безопасност в кампуса. На територията на училището не е пострадал нито един ученик. Инцидентите са станали само при посещения вън от тези стени.

— Взимам сина си! — заяви един от мъжете. — Отвеждам го на друг остров. Не можете да ме спрете.

— Учениците от Общото училище могат да се прибират у дома през лятото — каза друг. — Защо не и нашите?

— Учениците ритматисти се нуждаят от подготовка! — отвърна Йорк. — Знаете това! Ако сега действаме припряно, можем да навредим на способността им да се защитават в Небраск!

Това ги посмълча за малко. Джоел обаче чу как един баща прошепва на друг:

— На него не му пука! Йорк не е ритматист — какво значение има за него дали ритматистите измират тук, или в Небраск?

Джоел забеляза неколцина елегантно облечени мъже, които тихичко си стояха настрани и не се оплакваха. Носеха жилетки в убити тонове и триъгълни филцови шапки. Джоел не можеше да разчете по лицата им проява на някакви чувства.

Йорк най-сетне успя да разпръсне родителите. Докато те се разотиваха, мъжете с шапките приближиха директора.

— Тези кои са? — попита Джоел.

— Частна охрана — прошепна Екстън. — Онези отляво са наети от Дидрих Калоуей, рицаря-сенатор от Източна Каролина. Синът му е ритматист при нас. Не познавам другите, но подозирам, че работят за някои много влиятелни хора, чиито деца също са ритматисти в Армедиус.

Директорът изглеждаше угрижен.

— Ще му се наложи да ги пусне, нали? — попита Джоел. — Децата на много важните хора.

— Вероятно. Директор Йорк има голямо влияние, обаче ако влезе в двубой с рицар-сенатор, няма големи съмнения кой ще победи.

От височината на един хълм недалеч гледаха групичка ученици ритматисти. Джоел не можеше да прецени дали нещастните им физиономии се дължат на тревога заради отвличанията или на неудобство, че родителите им са се появили в училището. Може би и на двете.

Джоел смътно дочу как от прага на канцеларията директор Йорк казва:

— Много добре. Виждам, че нямам избор. Знайте, че правите това против волята ми.

Джоел се обърна към Екстън.

— Някой пратил ли е да повикат инспектор Хардинг?

— Не ми се вярва — отговори Екстън. — Даже не успях да се добера до канцеларията! Бяха дошли преди мен и препречваха пътя.

— Пратете човек при Хардинг — предложи Джоел. — Може би ще иска да чуе за реакцията на родителите.

— Да — каза Екстън, докато гледаше охранителите с явна враждебност. — Да, добра идея. Това няма да облекчи кой знае колко напрежението в кампуса, бих казал. Ако по-рано учениците не се страхуваха, сега определено ще се подплашат.

Джоел се отправи към кабинета на Фич и пътем подмина Джеймс Ховъл, съпровождан към класната стая от двамата си родители. Джеймс вървеше с отпуснати рамене и гледаше в земята от срам. Сигурно си имаше предимства майка ти да работи през цялото време.

На Фич му трябваше доста време да отговори на почукването на Джоел. Когато най-сетне отвори вратата, очите му бяха мътни и още беше облечен в халат.

— О! Джоел. Колко е часът?

Джоел потръпна. Разбра, че Фич сигурно е будувал до късно и е изследвал онези странни мотиви.

— Съжалявам, че Ви събудих. Нямах търпение да разбера дали не сте открили нещо. За моделите, искам да кажа.

Фич се прозя.

— Не, за съжаление. Но трябва да кажа, че не беше заради липса на старание! Изрових другата версия — от къщата на Лили — и опитах да преценя дали има вариации. Начертах стотина различни модификации на темата. Съжалявам, момко. Просто не мисля, че това е ритматическа линия.

— Виждал съм го някъде преди — отговори Джоел. — Знам, че съм го виждал, професоре. Може би трябва да отида в библиотеката и да прегледам някои от книгите, които четох напоследък.

— Да, да — прозина се отново Фич. — Звучи като… страхотна идея.

Джоел кимна, тръгна към библиотеката и остави професора да си доспива. Докато крачеше през моравата към централната площадка, той забеляза една от майките — жената с тясното лице и острия нос. Стоеше с ръце на хълбоците и явно се беше загубила.

— Ей, ти — провикна се тя. — Не познавам много добре кампуса. Би ли ми казал къде мога да намеря някой си професор Фич?

Джоел посочи към сградата зад гърба си.

— Трети кабинет. По страничното стълбище. За какво го търсите?

— Синът ми го спомена. Просто искам да си поговоря с него, да го попитам как стоят нещата тук. Благодаря ти!

Джоел пристигна в библиотеката, отвори вратата и пусна свежия утринен въздух в помещението, което някак успяваше да е усойно и мрачно дори и в най-топлите летни дни. Библиотеката нямаше много прозорци — слънчевата светлина не беше добра за книгите — и затова се осветяваше от механични фенери.

Джоел тръгна между етажерките и се насочи към познатия си отдел с книги за ритматиката от общ интерес, научни и ненаучни. Беше прочел много от тях — почти всичко в библиотеката, до което имаше право на достъп. Ако наистина беше виждал някъде модела, можеше да е в някоя от тези книги.

Отвори една от книгите, която беше поръчал преди няколко седмици, доколкото помнеше. В началото си я спомняше доста мъгляво, но когато я разлисти, потръпна. Беше приключенски роман за ритматистите в Небраск.

Спря на една страница и се зачете — почти против волята си — в редовете за някакъв мъж, който бил страшно изяден от дивите тебеширчета. Те пропълзели по кожата му под дрехите — все пак, бяха двуизмерни — и изгризали плътта му от костите.

Разказът беше художествен, пресилено драматичен. Въпреки това на Джоел му призля. Много беше искал да участва в работата на професор Фич. Ала ако се изправеше срещу армия от тебеширчета, нямаше да може да се защити. Създанията щяха да пропълзят през начертаните от него линии и да го нападнат. Нямаше да е в по-добро положение от героя на романа.

Отърси се от образите на пълзящите нагоре-надолу по него тебеширчета. Той сам беше пожелал това. Ако наистина смяташе да стане изследовател на ритматиката, ако това беше неговата цел, трябваше да живее с мисълта, че това може да е и опасно и че той няма да може да се защитава.

Остави романа настрани — книгата нямаше илюстрации — и се премести в научния отдел. Тук взе купчина книги, които му се видяха познати, и ги отнесе на една маса по-настрани.

След един час разглеждане Джоел се чувстваше точно толкова безсилен, колкото и в началото. Изпъшка, облегна се в стола и се протегна. Може би просто преследваше сенки, търсеше връзка със своя живот, за да докаже, че е полезен на Фич.

Струваше му се, че споменът за модела е по-отдавнашен. Познат, но от много, много по-рано. Джоел имаше добра памет, особено за ритматика. Събра книгите и се упъти да ги върне на място. В този момент един мъж с яркочервен ритматически кител влезе в библиотеката.

Професор Нализар, рече си Джоел. Определено се надявам един ден някой новоизлюпен млад ритматист да отправи предизвикателство към него и да му отнеме поста. Той…

Първата ученичка изчезна след пристигането на Нализар в Армедиус. Джоел почна да се двоуми, докато обмисляше този факт.

Това е просто съвпадение, рече си той. Да не избързвам с изводите.

И все пак… не говореше ли Нализар колко е опасно на бойното поле в Небраск? Смяташе, че учителите и учениците в Армедиус са слаби. Дали би стигнал толкова далеч, за да накара всички да се тревожат повече? Да направи нещо, от което всички да застанат нащрек и да почнат да учат и да тренират повече?

Но чак пък отвличане? Това е прекалено, помисли Джоел.

Все пак щеше да е интересно да разбере кои книги преглежда Нализар. Джоел зърна червената дреха, която се стрелна в ритматическото крило на библиотеката. Забърза подир професора.

Когато стигна на прага на ритматическото крило, зад него се разнесе глас.

— Джоел! — провикна се госпожица Торънт от бюрото си. — Знаеш, че не е позволено да влизаш там.

Той спря и се сви. Надяваше се тя да не обърне внимание. Библиотекарите явно имаха шесто чувство да забелязват учениците, когато вършат непозволени неща.

— Току-що видях професор Нализар — обясни Джоел. — Исках да ида да му кажа нещо.

— Не можеш да влизаш в ритматическото крило на библиотеката без придружител, Джоел — рече госпожица Торънт и продължи да слага печати в някаква книга, без да го поглежда. — Изключения не се правят.

Джоел скръцна със зъби от безсилие.

Придружител, хрумна му изведнъж. Ще помогне ли Фич?

Джоел бързо излезе от библиотеката, но предположи, че Фич може би още не се е облякъл или се е върнал в леглото. Докато го доведе до библиотеката, Нализар сигурно ще си е отишъл. Пък и подозираше, че Фич няма да одобри шпионирането на Нализар. Може би дори би се побоял да го направи.

На Джоел му трябваше някой, който е по-склонен да поема рискове…

Беше още време за закуска, а столовата беше съвсем близо.

Не мога да повярвам, не правя това, каза си той, обаче се втурна натам.

Мелъди седеше на обичайното си място. Както винаги, никой от другите ритматисти не беше избрал да седи до нея.

— Здрасти — рече Джоел, пристъпи към масата и зае едно от свободните места.

Мелъди вдигна поглед от чинията с плодове.

— О, това си ти.

— Нужна ми е твоята помощ.

— За какво?

— Искам да ме придружиш в ритматическото крило на библиотеката — тихо обясни той, — за да мога да шпионирам професор Нализар.

Мелъди набучи на вилицата парче портокал.

— Добре. Става.

Джоел примигна.

— И това е всичко? Защо се съгласяваш толкова лесно? Знаеш, че можем да си имаме неприятности.

Тя сви рамене и пусна вилицата в чинията.

— Някак си излиза, че аз успявам да си навлека неприятности и без да правя нищо. Колко по-зле може да стане?

Джоел не можеше да обори такава логика. Усмихна се и стана. Тя го последва и бързо излязоха от столовата и се понесоха към библиотеката.

— Е, има ли някаква определена причина да шпионираме Нализар? Освен факта, че е хубав.

— Хубав? — намръщи се Джоел.

— По някакъв арогантен, коварен начин — уточни Мелъди и сви рамене. — Предполагам, че имаш по-добра причина.

Какво можеше да ѝ каже? Хардинг се притесняваше за сигурността, а и… е, Мелъди не приличаше на човек, на когото можеш спокойно да повериш тайна.

— Нализар дойде в Армедиус почти по същото време, когато учениците почнаха да изчезват — рече Джоел. Така споделяше само онова, което той беше измислил.

— И? Често наемат нови преподаватели преди началото на летните избираеми часове.

— Той е подозрителен — продължи Джоел. — Ако е бил такъв велик герой на фронта, защо е дошъл тук? Защо заема позиция на помощник-учител? Нещо става с този човек.

— Джоел, нали не намекваш наистина, че Нализар стои зад изчезването на учениците?

— Не знам — отговори Джоел, когато се озоваха пред библиотеката. — Искам само да разбера какви книги чете. Надявам се госпожица Торънт да ми позволи да вляза с придружител ученик.

— Добре, добре. Обаче правя това, само за да погледам Нализар.

— Мелъди, той не е добър човек.

— Нищо не съм казала за морала му, Джоел, само за физиономията му — отговори Мелъди и отвори вратата. Влезе със замах и Джоел я последва. Госпожица Торънт вдигна поглед, докато минаваха край бюрото ѝ.

— Той — рече Мелъди и театрално посочи Джоел — е мой. Трябва ми някой да ми носи книгите.

Госпожица Торънт като че искаше да възрази, но за щастие реши да не го прави. Джоел забърза след Мелъди. Ала на прага на ритматическото крило спря.

От години се мъчеше да влезе тук. И по-рано беше молил ученици ритматисти да го вкарат, но никой не искаше. Не само на Нализар му се свидеха ритматическите тайни. Целият орден беше обгърнат в атмосфера на затвореност. Ритматистите се хранеха на отделна маса. Изразяваха враждебност към учените, които не са ритматисти. Разполагаха със свое крило в библиотеката и там се съхраняваха най-добрите текстове по ритматика.

Джоел пое дълбоко дъх и последва Мелъди — която се беше извърнала към него с раздразнено изражение и потропваше с крак. Джоел не ѝ обърна внимание. Той ликуваше. Дори излъчването на помещението не беше като в обикновеното крило. Етажерките бяха по-високи, книгите бяха по-стари. По стените висяха множество таблици и диаграми.

Джоел пристъпи към едно подробно изображение на защитата на Тейлър — една от най-сложните и противоречиви ритматически защити. Виждал беше само дребни и неясни скици. Тук обаче отделните елементи бяха представени ясно и описани много подробно, а отстрани се даваха и по-дребни скици на няколко вариации на защитата.

— Джоел — сопна се Мелъди, — не си зарязах закуската наполовина, за да гледаш картинки. Честно.

Джоел неохотно върна вниманието си към задачата. Етажерките бяха достатъчно високи, та Нализар да не види нито него, нито Мелъди, когато влизат — което беше добре. Джоел направо не искаше да си представи какъв шум би вдигнал Нализар, ако хване неритматист да наднича из тези книги.

Джоел махна на Мелъди и бързо тръгна между редовете. Като че книгите не бяха така подредени, като в общото крило, обаче библиотеката не беше чак толкова голяма. Би трябвало да успее да намери…

Джоел застина на пътеката между етажерките. Нализар беше на не повече от пет стъпки от него.

Мелъди дръпна Джоел настрани, далеч от погледа на Нализар. Момчето потисна въздишката си и я последва на другия ред. Успяха да надзърнат между етажерките и да видят Нализар, но заради слабата светлина Джоел не смогна да прочете заглавието на книгата му.

Нализар погледна към мястото, където преди малко стоеше Джоел. После се обърна — въобще не забеляза Джоел и Мелъди, които го наблюдаваха иззад книгите — и се отдалечи.

— Какви книги има тук? — прошепна Джоел.

Мелъди мина от другата страна — нямаше значение дали Нализар ще я види — и взе една книга. Сбърчи нос и я показа на Джоел през процепа между етажерките. Теоретични постулати на развойната ритматика, преработено издание, с предговор от Аттин Балазмед.

— Сухарска работа — каза Мелъди.

Теоретична ритматика, рече си Джоел.

— Трябва да разбера точно кои книги носеше Нализар!

Мелъди извъртя очи.

— Чакай тук — каза тя и тръгна нанякъде.

Джоел чакаше нервно. Наоколо надзъртаха ученици ритматисти. Гледаха го странно, но никой не се заяде.

След няколко минути Мелъди се върна и му подаде листче. На него бяха записани три заглавия.

— Нализар ги даде на библиотекарите, после се върна в час, като поиска да му ги изпишат и да му ги пратят в кабинета.

— Как се сдоби със заглавията? — попита развълнувано Джоел и взе листчето.

— Отидох при него и споменах колко ми е противно наказанието да разнасям съобщения.

Джоел примигна.

— Това го накара да ми дръпне една лекция. Професорите обожават да държат лекции. Все едно, докато ме назидаваше, успях да прочета заглавията на гръбчетата на книгите, които носеше.

Джоел отново ги погледна. Предположения за възможността за нови и неоткрити ритматически линии, гласеше първото, от Джералд Тафингтън. Другите две имаха по-мъгляви заглавия, нещо теоретично, обаче тази изглеждаше истинска скъпоценност.

Нализар проучваше новите ритматически линии.

— Благодаря ти — каза Джоел. — Наистина. Благодаря ти.

Мелъди сви рамене.

— Трябва да вървим. Току-що получих лекция от Нализар — не искам и Фич да ми чете, задето съм закъсняла.

— Да, права си — съгласи се той. — Секунда.

Хвърли поглед към претъпканите с книги лавици. Толкова дълго беше опитвал да влезе.

— Трябва да се сдобия с няколко от книгите — заяви той. — Ще ги изпишеш ли за мен?

— Можеш да вземеш една. Днес определено съм нетърпелива.

Реши да не спори. Вместо това погледна над близкия куп, където се беше размотавал Нализар.

— Идвай — каза тя.

Джоел измъкна томче с обещаващ вид — Човекът и ритматиката: произходът на силата. Подаде ѝ книгата и двамата излязоха. Госпожа Торънт още веднъж ги изгледа недоволно, но неохотно изписа книгата на името на Мелъди. Щом излязоха на моравата, Джоел изпусна дълбока въздишка.

Мелъди му подаде книгата и той я напъха под мишницата си. В момента обаче тя изглеждаше много по-маловажна от късчето хартия. Джоел разполагаше с доказателство, че Нализар се интересува от новите ритматични линии.

Разбира се, Фич бе убеден, че усуканата спирала не е ритматическа. Ставаше дума за още една подозрителна връзка — тя нямаше да потвърди, че Нализар е замесен. Трябва да се добера до онази книга, помисли си Джоел. Ако съдържа нещо подобно на този усукан модел, ще имам доказателство.

Това звучеше крайно опасно. Може би за Джоел щеше да бъде най-добре да отиде при Хардинг и да сподели притесненията си. Изпълнен с колебание, той сгъна листчето и го пъхна в джоба си. Мелъди вървеше до него в бялата си пола и притискаше папката до гърдите си. На лицето ѝ се бе изписало резервирано изражение.

— Още веднъж ти благодаря — рече той. — Наистина. Смятам, че това ще помогне много.

— Мисля, че е хубаво от мен да има някаква полза.

— Виж, за това, което ти казах оня ден. Нямах това предвид.

— Това имаше предвид — отвърна му тя с непривично мек глас. — Ти само беше честен. Знам, че не съм добра в ритматиката. Реакцията ми ме прави двойно по-глупава, понеже опитвам да отрека истината. Нали?

— Не си справедлива към себе си, Мелъди. Ти наистина си добра с тебеширчетата.

— От което имам голяма полза.

— Това е забележително умение — каза Джоел. — В него си много по-добра от мен.

Тя врътна очи.

— Окей, преувеличаваш. Няма нужда да бъдеш толкова мелодраматичен — просто знам, че опитваш да се почувстваш по-добре. Прощавам ти, ясно?

Джоел се изчерви.

— Ти си неприятна личност, знаеш ли?

— Окей — рече тя и вдигна показалец. — Виж сега, стигна твърде далеч в другата крайност. Ако опиташ наистина сериозно, може би ще успееш да намериш златната среда между снизходителното и обидното отношение към мен.

— Съжалявам — промълви Джоел.

— Без значение — продължи тя. — Фактът е, че независимо колко съм добра в Линиите на създаването, аз все още не мога да си изградя прилична защита. Един добър изстрел с Мощна линия ще ме извади от който и да е дуел.

— Не е задължително — възрази Джоел. — Виж, независимо от всички приказки на професор Фич за предусещането, може би тази стратегия не е подходяща за теб.

— Какво имаш предвид? — попита тя и го изгледа подозрително, явно в очакване на още една обида.

— Да си опитвала Защитата на Джордан?

— Не съм я и чувала.

— Усложнена е — обясни Джоел. — Една от най-сложните, за които съм чел. Но би могла да проработи. Трябва да начертаеш Забранителна мрежа, после… — той се поспря. — Ето, направо ще ти покажа. Имаш ли тебешир?

Тя завъртя очи.

— Разбира се, че имам. По време на първата година в ритматическото училище, ако някой професор те хване без тебешир, може да ти нареди да търкаш подовете два часа.

— Наистина?

Тя кимна и му подаде парче. Площадката беше наблизо и не изглеждаше, че някой я използва. Джоел се затича по хълма, а Мелъди го последва.

— Ей — подвикна му тя. — Няма ли да си докараме неприятности, че сме по-късно при вратата на Фич?

— Съмнявам се — каза Джоел, щом достигна залятия с бетон връх на хълма. — Фич будуваше до късно през нощта, а тази сутрин го прекъсваха на няколко пъти. Обзалагам се, че все още спи. Окей, гледай тук сега.

Джоел остави книгата си настрана, коленичи и очерта груба скица на защитата на Джордан. Елипсоидна защита, със стабилизираща линия на всяка свързваща точка. Главната особеност на защитата обаче не беше основната окръжност, а голямата, изградена от Забранителни линии клетка около нея. Малко напомняше на Джоел онова, което Хърман Либел бе опитал.

— Това те затваря — произнесе Мелъди и приклекна до него. — Не можеш да направиш нищо, ако се оградиш с Линии на забраната. Това е елементарна ритматика — дори и аз го знам.

— Това е основно практическо правило, така е — съгласи се Джоел и продължи да рисува. — Много от усложнените ритматични фигури късат с древната мъдрост. Истински добрите дуелисти знаят кога да поемат риск. Гледай тук.

Той посочи с тебешира си към част от фигурата.

— Направих големи кутии и от двете страни. Теорията при Джордан е да ги напълниш с нападателни тебеширчета. Ако те бива с тебеширчетата, ще можеш да им Наредиш да чакат и да не атакуват твоята линия откъм гърба. И тъй, докато твоят противник губи време в блъскане по предната ти линия, ти подготвяш едно съкрушително нападение. Щом си готов, пускаш лавината от тебеширчета и бързо начертаваш отново Забранителната линия. Използваш Мощни линии, за да унищожиш вражеските тебеширчета, проникнали при теб, докато защитата ти е била свалена, а след това създаваш още една вълна от тебеширчета. Може и да си по-бавен от опонента си, но това няма значение, понеже твоите атаки идват на огромни пристъпи, които го объркват и не му оставят възможност да отвърне. Създателят на защитата, Матю Джордан, е спечелил с нея два-три много престижни дуела и предизвикал истинска врява сред академичната общност, понеже защитата била твърде неконвенционална.

Мелъди вирна глава:

— Драматично.

— Искаш ли да опиташ? — каза ѝ Джоел. — Можеш да използваш скицата ми като образец.

— Май не бива — отговори тя. — Искам да кажа, професор Фич…

— Хайде де — каза Джоел. — Само веднъж. Виж, аз те вкарах в библиотеката, за да можеш да гледаш влюбено Нализар, нали?

— И да ми вика.

— Идеята беше твоя — рече Джоел. — Ще чертаеш ли, или не?

Тя остави тетрадката си и коленичи върху бетона. Извади тебешира, погледна миниатюрната рисунка на Джоел и започна да очертава елипса около себе си.

Джоел също започна да чертае.

— Правя Балинтейн — каза той и очерта окръжност наоколо си. — С твоята защита на Джордан обаче няма нужда да обръщаш особено внимание какво върша. Просто действай с най-голямата възможна бързина.

Тя се захвана, направи защитен правоъгълник около Кръга на отбраната и после бързо започна тебеширчетата.

Джоел рисуваше и се надяваше инстинктът му да не го е подвел. Голямата слабост на защитата на Джордан бяха тебеширчетата. Трудно беше да ги контролираш по този начин — това бе възможно, понеже дуелът беше официален и тя можеше да ги насочи право към целта си.

По някаква причина тебеширчетата не се поддаваха лесно на контрол, ако човек искаше просто да чакат наблизо. Ето защо повечето ритматисти или ги пращаха в настъпление, или ги приковаваха за някоя свързваща точка.

Наистина трябва повече да изучавам теорията за тебеширчетата, мислеше Джоел, докато довършваше защитата си. Може би мога да накарам Мелъди да изпише няколко книги по въпроса.

— Окей — каза той и се протегна, за да начертае няколко Мощни линии. — Това изисква малко въображение, тъй като линиите ми не могат да вършат нищо. Все едно ме бива да чертая Мощни линии — което е факт — и всяка от тях удря отбраната ти в една и съща точка и я отслабва. Добре направената Отбранителна линия може да издържи около шест удара от Мощната; Линията на забраната може да поеме десет. Щом видиш накъде стрелям, постави втора Забранителна линия зад първата, за да ме забавиш.

Тя го стори.

— Сега ми се налага да преодолея две Линии на забраната и една Отбранителна. Това означава, че с тази защита имаш на разположение времето на двадесет и шест Мощни, за да си нарисуваш тебеширчетата. Това не е много време, имайки предвид…

Той замлъкна — тя протегна ръка напред и опря тебешира от вътрешната страна на Забранителната си линия, за да пусне тебеширчетата.

Толкова бързо!, рече си той. Аз начертах само шест от Мощните си линии! Вярно, не работеше с най-голямата си възможна бързина, но дори така…

Линията на Мелъди изчезна — отстраняването на линия отнемаше четири секунди — и осем завършени тебеширчета се устремиха към него по бетона.

— Охо — каза той.

Мелъди вдигна поглед и отметна кичур къдрава червена коса от очите си. Примигна изненадано, сякаш разтърсена от това, че всъщност го е направила. Джоел се втурна да чертае още Мощни линии и да се отбранява срещу създанията.

Това, разбира се, не доведе до нищо. В разгара на битката Джоел почти забрави, че не е ритматист.

Тебеширчетата достигнаха отбраната му и се поспряха. За миг изпита пристъп на страх — предполагаше, че е подобно на изпитаното от Хърман Либел, докато е седял беззащитен срещу нападащата го група тебеширени чудовища.

Все пак Джоел не вярваше, че Хърман е бил принуден да застане срещу еднорози.

Най-накрая тварите пробваха защитата на Джоел — разбира се, тя не ги спря. Завтекоха се неудържимо напред, обкръжиха Джоел и започнаха да го обикалят в кръг. Той се сви и си представи как разкъсват плътта му. За щастие, тези тебеширчета бяха безвредни.

— Еднорози? — страдалчески попита той.

— Еднорогът е много благородно и величествено животно!

— Просто… е недостоен начин да бъдеш надвит, особено докато подскачат около теб по този начин.

— Е — каза тя и стана — поне нямам розов тебешир. Не ни разрешават да ползваме цветни преди третата година.

Джоел се усмихна.

— Ти се справи наистина добре. Не мога да повярвам, че ги нарисува толкова бързо.

Тя прекрачи и опря тебешира си до единия от еднорозите. Той веднага спря да подскача и замръзна на място, сякаш отново се бе превърнал просто в рисунка. След четири секунди изчезна. Тя извърши същото и с останалите.

— Не беше трудно — рече Мелъди. — Просто трябваше да накарам тебеширчетата си да чакат преди нападението.

От малкото, което бе прочел, не звучеше толкова лесно. Ако тебеширчетата не получеха точни инструкции, щяха да нападнат Линията на забраната на човек. Когато той я унищожеше, те щяха да се объркат и да се размотават, вместо да се втурнат срещу противника му.

— Казах ти, че Джордан ще ти върши работа — рече Джоел и се изправи.

— Ти подходи меко — отвърна тя. — А и линиите ми не бяха чак толкова добри. Бас ловя, че би могъл да пробиеш Забранителната ми стена с половината от необходимите иначе изстрели.

— Може би — съгласи се Джоел. — Не очаквах, че ще работиш толкова бързо. Елипсата ти беше провал — но това нямаше значение. Свърши отлична работа, Мелъди. Можеш да го направиш. Просто трябва да откриеш образци и защити, които съответстват на уменията ти.

При тези думи тя се усмихна плахо.

— Благодаря.

— Истина е.

— Не — възрази тя. — Не благодаря за комплимента. Благодаря, че ми показа това. Съмнявам се, че ще промени радикално стила ми — няма да стана добър ритматист, докато не науча кръговете. Но все пак е хубаво да знам, че мога да направя нещо като хората.

Джоел се усмихна в отговор.

— Добре. Е, може би вече трябва да отиваме в клас. Професор Фич…

Той спря, щом забеляза в далечината една фигура — фигура в полицейска униформа и шапка, възседнала едър кон. Той си припомни, че помоли Екстън да повика инспектора, и помаха с ръка.

— Джоел? — попита го Мелъди.

— Само секунда — отвърна той. — Ти продължавай. Трябва да говоря с този полицай.

Тя се обърна.

— Прахолякът да го отвее дано! Това да не е жребец Еквиликс?

Докато тя говореше, Джоел установи, че е права. Хардинг пусна животното в тръс, но това не беше кон. Вярно е, че бе оформен като такъв, но беше изработен от метал, със стъклени страни, които откриваха въртящите се зъбчати колела и цъкащите пружини.

— Джоел, синко — попита Хардинг, докато приближаваше на жребеца и металните му копита се отпечатваха дълбоко в пръстта. — Как е на академичния фронт?

— Добре, господин инспектор — отговори Джоел.

Той беше виждал механични коне и преди, разбира се. Бяха скъпи, но не и рядкост. Еквиликсът обаче не беше какъв да е пружинен механизъм. Изработен беше по най-новите механични технологии от Египтия и се твърдеше, че бил изключително интелигентен. Там работеше жена — гениален учен — която бе измислила нови начини да навива пружините, за да провежда енергия през хармоничните намотки.

Джоел погледна ясните стъклени очи на машината и можа да види как мъничките пружинки и роторчета се движат вътре и как миниатюрни лостчета мърдат нагоре и надолу като клавишите на пишеща машина и направляват функциите на сложния му механичен мозък.

— А коя е тази красива млада госпожица? — попита Хардинг. Тонът му беше любезен, но Джоел усети колебанието.

Красива? Толкова често го дразнеше, че забравяше колко привлекателна може да бъде, когато се усмихва. Както постъпваше в момента.

— Тя е ученичка на професор Фич — обясни Джоел.

— Госпожица…?

— Мънс — отговори тя.

Я чакай, мина през ума на Джоел. Мънс. Чувал съм това име наскоро. И то за някой, който не е Мелъди.

— Госпожице Мънс — откликна Хардинг и вдигна синята си шлемообразна шапка. После се обърна към Джоел. — Благодаря ти за идеята за родителите, Джоел. Трябва да обезопасим този кампус; наредих от този момент нататък да не се позволява на никой ученик да излиза вечерно време или през уикенда. Поисках подкрепления, за да направим мястото оперативна база и предна отбранителна линия!

Джоел кимна.

— Стори ми се, че няма да е добре родителите да започнат да бягат с децата си. Където и да отидат… извършителят може да ги последва.

— Съгласен — отвърна Хардинг.

Мелъди изгледа Джоел и очите ѝ се присвиха.

— Между другото, войнико — обърна се Хардинг към Джоел, — да си виждал русокоса жена, висока метър и седемдесет, с хваната на кок коса, на около тридесет и пет години, облечена в синя рокля? С остри черти и тясно лице?

— Видях я — отвърна Джоел. — Тя е майка на ученик ритматист.

Хардинг изсумтя.

— Не бих казал. Това е Елизабет Уорнър — репортер.

— Жена репортер? — запита Джоел.

— Че какво нередно има в това? — включи се намусено Мелъди.

— Нищо — бързо каза Джоел. — Просто… не съм чувал за такова нещо досега.

— Времената се менят — обясни Хардинг. — На бойното поле се сражават жени ритматисти и бас ловя, че иде ден, когато дори обикновените жени ще постъпват в армията. Жени или не, все тая — пресата е неприятел. Постигнат ли своето, целият остров ще изпадне в паника! Къде я видя, синко?

— Беше се запътила към кабинета на професор Фич.

— Поврага — изрече Хардинг и обърна коня. Джоел можеше да чуе как предавките и пружините вътре се движат.

— Следвай ме! — викна Хардинг.

Впусна се в галоп към ритматическия кампус.

— И за какво точно е всичко това? — попита Мелъди.

— Ъ… нищо.

Тя врътна поглед с театрално изражение на лицето:

— Повярвах ти.

— Не мога да ти кажа — отговори той.

— Ще ме обречеш на пълно невежество!

— Хм, не — заусуква го Джоел. — Виж, аз наистина не знам нищо.

— Това лъжа ли е?

Джоел се подвоуми:

— Даа.

Тя подсмръкна раздразнено.

— А аз си мислех, че започваме да се разбираме толкова добре.

Сграбчи тетрадката си и тръгна.

— Животът ми — отсече тя и вдигна високо ръка — е трагедия! Дори приятелите ми ме лъжат!

Джоел въздъхна. Хвана книгата, която тя бе взела за него, а после се втурна подире ѝ към кабинета на Фич.

12

— Хмм, да, действително разговарях с тази жена — рече обърканият професор Фич. — Не беше убедена дали да остави сина си в Армедиус. Искаше да се увери, че полагаме искрени усилия да опазим децата.

— И Вие ѝ отговорихте — каза инспектор Хардинг.

— Разбира се. Тя едва удържаше сълзите си. Божичко, инспекторе, никога не съм могъл да се справям с жени на ръба на истерията. Не казах много — че сме сигурни, че зад това стои ритматист, обаче ние се надяваме, че децата може още да са живи, и работим по някои особени рисунки с тебешир на двете местопрестъпления.

— Професоре — отвърна Хардинг и отри чело, — това е ужасяващ пробив в сигурността. Ако бяхте войник под мое командване, опасявам се, че щеше да ми се наложи да Ви накажа.

— О, Небеса, като че ли си има причина да съм професор, а не войник.

Джоел повдигна вежда и се постара да не изпитва прекалено самодоволство от обстоятелството, че и Хардинг, и Фич настояха Мелъди да чака отвън, а него оставиха.

— За съжаление — продължи Хардинг, крачейки напред-назад из преддверието на кабинета на Фич с ръце зад гърба — това вече не може да се поправи. Отбраната ни бе преодоляна и един от противниците избяга с нашия боен план. Трябва да го понесем и да се надяваме на най-доброто. Силно настоявам, професоре, да избягвате да разговаряте за тези неща с когото и да е.

— Разбирам, инспекторе — отговори Фич.

— Добре. Сега, смятам, че трябва да знаете, че помолих рицаря-сенатор за Нова Британия за разрешение да установя периметър тук, в Армедиус. Той се съгласи да ми отпусне един пълен легион на джеймстаунската милиция, който да използвам за отбраната на това място.

— Вие ще… окупирате училището? — попита Фич.

— Няма да правя нищо толкова драстично, професоре — отвърна Хардинг, врътна се на пета и се отправи в обратна посока. — Ритматистите са едно от най-големите богатства на Съюза; трябва да се погрижим за тяхната охрана. Ще разположа патрули на територията на училището. Можем да използваме чистата заплаха и да попречим на този призрачен похитител да удари отново.

— Директорът Йорк ми даде стая в кампуса за оперативна база. Моите хора няма да се месят в ежедневната работа на училището. Ние обаче искаме да ни виждат и така учениците да знаят, че са защитени. Това сигурно ще помогне и да предразположим родителите, които явно са решени да съсипят бойния дух и да изолират децата си, което би довело до лесен разгром.

— Какво беше това? — попита Фич. — Какво правят родителите?

— Някои родители на учениците ритматисти изтеглят децата си от училището. Младият Джоел беше достатъчно съобразителен да ме предупреди. За жалост, не успях достатъчно бързо да обезопася района. Поне дузина ученици — главно ритматисти — бяха изтеглени тази сутрин.

— Това не звучи добре — каза Фич. — Всички нападения станаха извън кампуса. Защо биха поискали да отведат децата си от Армедиус?

— Когато става въпрос за децата им, родителите се държат непредсказуемо. По-скоро бих се сражавал с отряд от Забравените, вместо да се занимавам с някоя богата майка, която смята, че синът ѝ се намира в опасност.

Фич изгледа косо Джоел, но Джоел не знаеше как да изтълкува този поглед.

— Войници, вече сте осведомени какво е положението — додаде Хардинг. — Трябва да подновя обиколките, щом няма какво повече да обсъждаме.

Трябва да им кажа, помисли Джоел. Не мога просто да се промъквам наоколо и да се мъча сам да се сражавам с Нализар.

— Всъщност — продума той, — хмм, да, има нещо, което може би трябва да спомена.

Двамата се обърнаха към него и Джоел изведнъж се почувства неловко. Как по-точно да обвиниш един преподавател в отвличане?

— Сигурно не е нещо важно — продължи той, — обаче по-рано днес видях професор Нализар да се държи подозрително. Отвличанията почнаха едва след като директорът го нае на работа, да знаете.

— Джоел! — възкликна професор Фич. — Разбирам, че си ядосан на Нализар заради дуела с мен, но това е неуместно!

— Не е заради дуела, господин професоре. Просто… хммм…

— Не. Добре правиш, Джоел — намеси се Хардинг. — Трябва да споменаваш подобни неща. Не мисля обаче, че има защо да се тревожим за Андрю Нализар.

Джоел го огледа внимателно.

— Познавате ли го?

— Познавам го, разбира се. В Небраск Нализар е легенда. Познавам не по-малко от две дузини мъже, които му дължат живота си. И аз самият съм сред тях.

— Искате да кажете, че той е истински герой, както не спира да разправя на всички?

— Разбира се — отговори Хардинг. — Ще призная, че не е от скромните, но мога да простя нещо такова, ако е заслужено. А, по едно време тебеширчетата се бяха промъкнали по реката към източния фронт! Ако преодолееха нас, щяха да фланкират армията ни и може би да вземат целия източен фронт. А оттам можеха да се покатерят на повалени дървета и да плават върху тях, да нападнат близките острови и да всеят ужас.

— Както и да е, моят отряд здравата беше загазил. Тогава дойде Нализар и съвсем сам ни направи укрепление. Устоя срещу стотици тебеширчета. Праховете да ме отнесат, ако той не спаси живота на всички ни. Мога да разкажа не една такава история. Рядко съм виждал ритматист, толкова умел и хладнокръвен като Андрю Нализар. Срамно беше, че…

Той млъкна.

— Че какво? — попита Джоел.

— Извинявай, синко — отговори Хардинг. — Току-що си дадох сметка, че не ти се полага да знаеш това. Както и да е, Нализар не е заплаха. Всъщност, щастлив съм, че той се намира в кампуса. Чувствам се добре, когато този човек е зад гърба ми.

Хардинг им кимна. Като че се канеше да козирува, обаче се спря навреме, излезе от кабинета и заслиза по стълбите.

— Не очаквах това — каза Джоел. — За Нализар, искам да кажа.

— Честно казано и аз не го очаквах — отвърна Фич.

— Нализар не може да е герой — заяви Джоел. — Той е надут въздухар!

— Ще се съглася с прилагателното, но съществителното… Е, той ме победи съвсем умело. Както и да е, не подобава на един ученик да говори така за преподавател. Трябва да показваш уважение, Джоел.

Чу се почукване на вратата. След миг тя се отвори и се показа Мелъди, която явно беше решила да не чака да ѝ отговорят.

— Стигнах до заключението — сърдито подзе тя, — че е свършено с всички тайни, ценни, интересни разговори и ние, обикновените хора, вече можем да влезем.

— Мелъди, миличка — отговори Фич. — Не че искахме да те държим настрани, просто…

Тя вдигна ръка.

— Предполагам, че днес ще трябва да прекопирам още?

— Да, ъъъ, да. Много е добре за теб да се упражняваш. Един ден ще ми благодариш.

— Добре — рече Мелъди. Взе скицник и писалка и се обърна да си върви.

— Мелъди? Къде отиваш? — попита Фич.

— Ще работя ето тук, на простия, незначителен праг. Така няма да преча на важните разговори, които, вие двамата, може би ще имате нужда да водите.

С тези думи тя затвори вратата зад гърба си.

Фич въздъхна, поклати глава и се върна при писалището си.

— Сигурен съм, че тя ще го превъзмогне — рече той, седна и почна да разлиства книжата си.

— Аха — отвърна Джоел, който още гледаше подире ѝ. Дали отново щеше да му се разсърди? А той току-що извади наяве добрата ѝ страна. Адски трудно му беше да се оправя с това момиче. — Какво ще искате да направя, господин професоре?

— О, хъм. Ах. Добре. Честно казано, не знам. Според моя план трябваше да работиш по регистрите още няколко седмици. Хъм. — Фич взе да почуква с показалец по бюрото. — Защо не си вземеш свободен ден? През последните седмици работи толкова много. Това ще ми даде възможност да прегледам материалите от Хардинг. Сигурен съм, че утре ще имам нещо, което да правиш.

Джоел понечи да възрази — със сигурност можеше да помогне на професора с разучаването на странните линии — но се спря. Погледна книгата, която още носеше, онази, която Мелъди взе за него.

— Добре тогава — реши той. — До утре.

Фич кимна и се зае отново с книжата си. Джоел отвори вратата да си върви. Едва не се препъна в Мелъди, която наистина се беше разположила да рисува точно на прага. Тя намусено му направи път. Джоел слезе по стълбите с намерението да открие сенчесто място, където да разгледа книгата на спокойствие.

Джоел седна под едно дърво с книгата в ръка. На игрището в далечината учениците играеха футбол — летен избираем предмет — и подритваха топката към голлинията. Джоел чуваше виковете им, но те не го дразнеха.

Полицаи патрулираха из кампуса, обаче не се натрапваха, както Хардинг беше обещал. В клоните над Джоел чуруликаше птичка, малък механичен краб се туткаше по моравата и подкастряше тревата. Пред него се мотаеха дълги метални пипала, с чиято помощ той не излизаше от пределите на моравата и не режеше неща, които не бива.

Джоел се облегна на ствола на дървото и вдигна поглед към лъскавите листа. Когато избра книгата, по заглавието — Произходът на силата — предположи, че се отнася до откриването на ритматиката в далечните времена, когато Съединените острови били още млади. Очакваше задълбочено проучване на крал Грегъри и първите ритматисти.

Ала книгата описваше как хората стават ритматисти.

Това се случваше при церемонията по въвеждането на всеки Четвърти юли. Всяко момче или момиче, навършило осем години след предишната церемония, биваше довеждано в местния Монархически параклис. Викарият благославяше групата. После децата влизаха едно по едно в залата на въвеждането. Постояваха вътре няколко минути и излизаха от другата страна — символ на ново раждане. След това им даваха тебешир и ги караха да начертаят линия. От този момент нататък някои можеха да създават рисунки с ритматически сили. Други — не. Беше съвсем просто.

Ала в книгата този процес не изглеждаше никак прост. Джоел отново я разлисти и се намръщи объркано. През това време градинският краб се приближи и щом пипалата му докоснаха крака на момчето, се обърна. Авторът на книгата смяташе, че читателят му е ритматист. Пишеше за неща като „обвързване“ и друго нещо, наречено „Блясък на сянката“.

Явно във въвеждането имаше много повече, отколкото Джоел смяташе. В залата ставаше нещо — и то физически променяше някои деца и им даваше ритматически сили. Не беше само невидимото докосване на Господаря.

Ако написаното в книгата беше вярно, то ритматистите получаваха някакво особено видение или преживяване в залата на въвеждането, и не говореха за него. Когато излизаха, за да начертаят първата си линия, те вече знаеха, че са станали ритматисти.

Това разбиваше на пух и прах всичко, което Джоел разбираше. Или поне така изглеждаше. Джоел се смяташе за начетен в областта на ритматиката, обаче този текст беше изцяло над възможностите му.

Какво въобще значеше това? Джоел винаги си мислеше, че успее ли да влезе в ритматическото крило на библиотеката, ще научи много. Не му беше минавало през ума, че много от книгите ще надхвърлят способностите му.

Захлопна книгата. Недалеч механичният краб почна да забавя ход. Беше късно и градинарят сигурно щеше да дойде и или да го навие пак, или да го прибере за през нощта.

Джоел стана, тикна книгата под мишница и се потътри към столовата. Чувстваше се някак особено след цял следобед, прекаран в учене. Надзорът над кампуса се засилваше, нощем изчезваха ученици. Струваше му се грешно просто да си седи и да чете книжки. Искаше да помогне някак.

Можеше да вземеш книгата, която Нализар взе от библиотеката…, помисли той. Въпреки казаното от Хардинг, Джоел просто нямаше вяра на Нализар. В онази книга имаше нещо важно. Но какво? И как да се добере до нея?

Джоел тръсна глава и влезе в столовата. Майка му беше там — а това беше хубаво — и Джоел отиде и си сипа от основното блюдо за вечерта: спагети със запръжка и кюфтета. Наръси спагетите с пармезан, взе пръчици за хранене и се отправи към масата.

— Здрасти, мамо — рече той и седна. — Как мина денят ти?

— Тревожно — отговори майка му и изгледа групичка полицаи, които се хранеха заедно. — Може би не трябва да излизаш сам вечер.

— Точно сега кампусът навярно е най-безопасното място в целия град — отвърна Джоел и загреба от храната. Спагети с пържени чушки, корен и пикантен доматено-соев сос. Италианската храна му беше една от любимите.

Майка му продължаваше да наблюдава офицерите. Вероятно — както каза и Хардинг — бяха тук, за да напомнят на хората, че кампусът се охранява. Полицаите обаче също така изнервяха хората още повече, защото им напомняха за съществуващата опасност.

Носеха се приглушени разговори. Джоел няколко пъти чу да се споменава за Хърман и Лили, но при минаването на готвачите долови и сумтенето им за „ония ритматисти“, които застрашават кампуса.

— Как може да са толкова глупави? — попита Джоел. — Ние се нуждаем от ритматистите. Да не би да искат тебеширчетата да се измъкнат от Небраск?

— Хората са уплашени, синко — отвърна майка му. Тя от време на време разбъркваше храната си, но явно не ядеше много. — Кой знае. Може пък цялата работа да е резултат от някаква караница между ритматистите. Те са толкова потайни…

Тя погледна професорите. Фич го нямаше — сигурно работеше по изчезванията. И Нализар не беше на мястото си. Джоел присви очи. Нализар беше замесен някак, нали така? Джоел не се беше отказал от идеята да открие книгата, която Нализар проучваше.

Учениците ритматисти си шушукаха на масата и изглеждаха притеснени и разтревожени. Като мишки, които са подушили, че котката се задава. Както обикновено, Мелъди седеше на крайчеца на масата и от двете ѝ страни имаше поне по две свободни места. Хранеше се, свела поглед, и не разговаряше с никого.

Сигурно ѝ е трудно, осъзна Джоел, да няма с кого да си поприказва, особено в тези напрегнати дни. Преглътна малко спагети и се замисли колко остро реагира тя на изключването от срещата с Фич и Хардинг. Обаче… може и да си имаше причина. Дали защото всички останали ритматисти като един я пренебрегваха?

Джоел усети вина.

— Джоел — рече майка му, — може би не е добра идея да учиш при професор Фич тъкмо сега.

Джоел отново се обърна към нея и тревогата измести чувството му за вина. Майка му можеше да прекрати заниманията с Фич. Отидеше ли при директора…

През ума му минаха десетина възражения. Но не, не бива да протестира прекалено. Ако го стори, майка му ще се запъне и ще настоява, че това трябва да се направи. Тогава с какво да отговори? Как?

И установи, че пита:

— Това ли би поискал татко?

Ръката на майка му застина с пръчици в спагетите и не помръдна.

Винаги беше опасно да припомня за баща си. Майка му не плачеше често, вече не. Поне не много. Ужасяващо беше, че една нищо и никаква злополука в железницата внезапно може да тури край на всичко. Щастие, планове за бъдещето, шансовете на Джоел да стане ритматист.

— Не, баща ти не би искал да ги изпратиш в изгнание, както правят другите. Всъщност и аз не искам. Само… внимавай, Джоел. Заради мен.

Той кимна и си отдъхна. За беля установи, че погледът му все се връща на Мелъди. Седнала сама. Всички останали в столовата хвърляха погледи на ритматистите, шушукаха си по техен адрес, все едно те бяха изложени на показ.

Джоел забучи пръчиците си в спагетите и стана. Майка му го изгледа, обаче не каза нищо, когато той прекоси помещението и отиде до масата на ритматистите.

— Какво? — попита го Мелъди, щом той дойде. — Дойде още малко да ме поласкаеш, за да ме накараш да те вкарам там, където не трябва да ходиш, така ли?

— Видя ми се, че скучаеш — отговори Джоел. — Помислих, че може да поискаш да дойдеш да вечеряш с майка ми и с мен.

— О? Сигурен ли си, че не ме каниш, само за да ме изриташ, когато трябва да говориш за нещо важно?

— Знаеш ли, забрави — отговори Джоел, обърна се и тръгна наперено.

— Извинявай — обади се Мелъди зад него.

Джоел я погледна. Мелъди изглеждаше нещастна, седеше и гледаше купата кафеникавочервени спагети. В бърканицата беше забучена вилица.

— Извинявай — повтори тя. — Наистина с удоволствие бих дошла при вас.

— Добре, идвай тогава — каза Джоел и ѝ махна.

Мелъди се поколеба, после взе купата и забърза подире му.

— Знаеш как изглежда това, нали? Че бягам заедно с някакво момче два пъти за един ден? Че седя с него на вечеря?

Джоел се изчерви. Страхотно, рече си той. Само това ми липсваше.

— Няма да си имаш неприятности, задето не седиш с останалите, нали?

— Не. Насърчават ни да седим там, но не ни карат. Просто никога не съм имала къде да ида.

Джоел я покани на своето място срещу майка му на масата за прислугата и няколко човека се посместиха, за да може Мелъди да седне. Тя се разположи и приглади полите си. Изглеждаше малко нервна.

— Мамо — рече Джоел, докато сядаше и вземаше пръчиците си, — това е Мелъди. И тя учи през лятото при професор Фич.

— Приятно ми е да се запознаем, миличка — рече майка му.

— Благодаря, госпожо Саксън — отговори Мелъди, взе вилицата и почна да ровичка в спагетите.

— Не умееш ли да ползваш клечки? — попита Джоел.

Мелъди се намуси.

— Не си падам по европейската храна. Вилицата ми служи отлично.

— Не е толкова трудно — отговори Джоел и ѝ показа как да държи пръчиците. — Баща ми ме научи още като бях съвсем малък.

— Той ще вечеря ли с нас? — попита вежливо Мелъди.

Джоел се смути.

— Бащата на Джоел почина преди осем години, миличка — обясни майка му.

— О! Съжалявам!

— Няма нищо — отговори майката. — Всъщност ми е приятно отново да съм в компанията на ритматист. Напомня ми за него.

— Той ритматист ли беше? — попита Мелъди.

— Не, не. Просто познаваше повечето професори — рече майката на Джоел и сякаш се вгледа някъде далече. — Приготвяше им специални тебешири, а те на свой ред бъбреха с него за работата си. Така и не успях да разбера много, но Трент обичаше това. Предполагам, че те го имаха почти за свой, понеже беше майстор на тебешир.

— Тебешир ли правеше? — учуди се Мелъди. — А аз мислех, че тебеширът просто се добива от земята.

— Е, да, обикновеният тебешир. Той е само разновидност на варовика. Но не е необходимо тебеширът, който ползвате вие, ритматистите, да е съвсем чист. Това дава много възможности за експерименти. Поне Трент винаги казваше така.

— Според него, най-добрият тебешир за ритматистите беше изработеният специално за дадена цел. Не може да е прекалено твърд, иначе линиите няма да се получат гладки. Не може да е и прекалено мек, за да не се чупи лесно. Ако е глазиран отвън, няма да полепва по пръстите на ритматистите. Освен това Трент смесваше с тебешира някои съставки, от които при работа се отделяше по-малко прах.

Джоел седеше мълчаливо. Трудно беше човек да я накара да говори за баща му.

— Някои ритматисти искат определени цветове и Трент работеше с часове, за да получи нужния оттенък. Но повечето училища не наемат собствен майстор на тебешир. Директор Йорк така и не взе друг на мястото на Трент — не могъл да намери човек, когото смята за достатъчно компетентен за работата. Всъщност майсторът на тебешир не е необходим, понеже и обикновеният тебешир върши работа.

— Но Трент винаги спореше с онези, които наричаха работата му незначителна. Вкусът е незначителен при храненето, казваше той: тялото може да получи хранителни вещества и от блудкави, и от вкусни ястия. Цветовете на тъканите, картините по стените, красивата музика — тези неща не са необходими. Хората обаче представляват нещо повече от нуждата да оцелеят. Така че за Трент изработването на по-добри и по-полезни видове тебешир беше търсене.

— По едно време беше направил колани с по шест различни вида тебешир с различна твърдост и с извити върхове за рисуване по различни повърхности. Много от професорите ги носеха. — Тя въздъхна. — Но това е минало. Сега ако някой иска специален тебешир, поръчва от Мейнфорд.

Тя замълча. После погледна големия часовник на стената.

— Прахове! Трябва да се връщам на работа. Мелъди, приятно ми беше да се запознаем.

Мелъди стана, когато майката на Джоел забързано си тръгна. После отново седна и зачовърка храната си.

— Явно баща ти е бил интересна личност.

Джоел кимна.

— Помниш ли много неща за него? — попита Мелъди.

— Да. Когато почина, бях на осем. Имаме и няколко дагеротипии в стаята. Беше мил човек, едър и широкоплещест. Приличаше повече на полски работник, отколкото на занаятчия. Обичаше да се смее.

— Късметлия си — рече Мелъди.

— Моля? Защото баща ми почина?

Мелъди се изчерви.

— Късметлия си, че си имал такъв баща. И че можеш да живееш с майка си.

— Съвсем не е толкова забавно. Стаята ни на практика е колкото килер, а мама почти се убива от работа. Другите ученици са любезни с мен, но нямам добри приятели. Не са сигурни как точно да се държат със сина на чистачката.

— Аз и толкова нямам.

— Сираче ли си? — изненада се Джоел.

— Нищо толкова драстично — въздъхна Мелъди и нагреба спагети с вилицата. — Семейството ми живее във Флоридските атоли. Родителите ми са съвършено здрави и също така съвършено незаинтересовани да идват да ме видят. Предполагам, че когато и четвъртото им дете е станало ритматист, вече не им е било интересно.

— Във вашето семейство има четирима ритматисти?

— Добре де, шестима, ако броиш и родителите ми. И двамата са ритматисти.

Джоел се облегна на мястото си и се свъси. Ритматиката не беше наследствена. Многобройни изследвания бяха доказали, че вероятността ритматистите да имат деца ритматисти е съвсем малко по-висока.

— Това е невъзможно — рече той.

— Не е невъзможно. Просто не е вероятно — отговори Мелъди и хапна малко.

Джоел отклони поглед. Книгата, която чете цял следобед, лежеше на масата. Тъмнокафявата корица беше стара и напукана.

— Та така — безцеремонно подзе той. — Чета за това, което става с ритматистите, когато влязат в залата на въвеждането.

Мелъди застина. От устните ѝ провиснаха няколко спагети.

— Интересно четиво — продължи Джоел и обърна книгата. — Обаче имам няколко въпроса за процеса.

Мелъди смукна спагетите.

— За това ли е книгата?

Джоел кимна.

— Ох, прахове — завайка се Мелъди и се хвана за главата. — Ох, прахове. Много съм загазила, нали?

— Не виждам защо. Тоест, какъв е проблемът? Всички минават през залата на въвеждането, нали така? Значи не всичко за това място трябва да се пази в тайна.

— Не е тайна, наистина. Просто е… не знам. Свято. Има неща, за които не се предполага да говориш.

— Е, аз прочетох книгата — отвърна Джоел. Поне каквото успях да разбера от нея. — Следователно вече знам много. Няма нищо, ако ми кажеш още, нали?

Мелъди го изгледа.

— А ако отговоря на въпросите ти, ще ми кажеш ли за какво говорихте двамата с Фич с онзи полицай?

Това стъписа Джоел.

— Хъмм, е, дадох дума да не казвам, Мелъди.

— И аз обещах да не говоря за залата на въвеждането с неритматисти.

Прахове, рече си раздразнено Джоел.

— Няма пак да се караме, нали? — въздъхна Мелъди.

— Не знам. Всъщност не искам да се караме.

— И аз не искам. Имам твърде малко сили за караници в момента. Това е заради помията, която италианците наричат храна. Твърде много прилича на червеи. Както и да е, какво ще правиш след вечеря?

— След вечеря ли? Аз… хмм, сигурно просто ще почета още малко, за да видя мога ли да разбера книгата.

— Прекалено много учиш — сбърчи нос Мелъди.

— Учителите ми до един няма да се съгласят с теб.

— Да, защото те грешат, а аз — не. Никакво четене повече. Да вървим за сладолед.

— Не знам дали в кухнята има — отговори Джоел. — Трудно е да се получи сладолед през лятото и…

— Не от кухнята, глупчо — рече Мелъди и извъртя очи. — От салончето на улица „Найт“.

— О, аз… никога не съм ходил там.

— Моля? Това е трагедия.

— Мелъди, за тебе всичко е трагедия.

— Да не ядеш сладолед — обяви тя — е кулминацията на всички беди! Това е. Без повече дискусии. Отиваме. Следвай ме.

С тези думи тя вихрено излезе от столовата. Джоел изяде и последните си спагети и бързо я последва.

13

— Е, какво толкова има в ритматистите, та така искаш и ти да си ритматист? — попита Мелъди в гаснещата лятна светлина. По пътя се разминаха със стария градинар Баркли, който вървеше от фенер на фенер и навиваше пружините, за да почнат да се въртят и да светят. Мелъди и Джоел трябваше да побързат с излизането, за да спазят вечерния час на Хардинг. Но би трябвало времето да им стигне за една кратка разходка.

Джоел крачеше до Мелъди с ръце в джобовете по посока на изхода от кампуса.

— Не знам. Защо пък някой да не иска да стане ритматист?

— Ами аз знам, че много хора си мислят, че искат да са ритматисти. Виждат славата, специалното отношение. На други според мен им се нрави силата. Ти не си като тях, Джоел. Ти не искаш слава — винаги се криеш, мълчиш си и тем подобни. Явно обичаш да си сам.

— Май да. Може би просто искам силата. Виждала си какъв ставам, когато се състезавам с някого.

— Не. Когато обясняваш линиите и защитите, ти се вълнуваш. Но не говориш за ритматиката, за да получиш своето или да накараш другите да ти се подчиняват. Много хора говорят за тези неща. Дори някои в класа ми.

Приближиха портите. Двама полицаи стояха на пост, но не им попречиха да излязат. До мъжете стояха кофи. Киселина срещу тебеширчета. Не беше достатъчно силна да навреди на хората, поне не много, но можеше да унищожи тебеширчетата в миг. Хардинг не оставяше нищо на случайността.

Един от полицаите кимна на Джоел и Мелъди.

— Вие двамата се пазете. Внимавайте. Върнете се до час.

Джоел кимна в отговор.

— Сигурна ли си, че идеята е добра? — попита той Мелъди.

Тя театрално извъртя очи.

— Никой не е изчезвал от сладоледени салони, Джоел.

— Не, но Лили Уайтинг е изчезнала, когато се е прибирала у дома след някакво празненство.

— Откъде знаеш това? — попита Мелъди и го изгледа подозрително.

Той отклони поглед.

— Ох, добре — рече тя. — Секретните разговори.

Джоел не отговори и за негово щастие Мелъди не настоя повече.

Улицата изглеждаше оживена, а похитителят нападаше учениците, когато те бяха сами. Значи навярно Джоел нямаше защо да се тревожи. Въпреки това се улови, че внимателно се оглежда наоколо. Армедиевата академия беше отдясно — парк с портал, прецизно поддържана трева и внушителни сгради. Отляво беше улицата. От време на време изтрополяваше теглена от коне карета.

Тези карети ставаха все по-редки, понеже хората заменяха конете си с пружинни животни с разнообразна форма и направа. Край двамата пропълзя едно като безкрил дракон — чарковете му тиктакаха и се въртяха, а очите му осветяваха пътя. Върху гърба му имаше кабинка и Джоел видя, че вътре седи мустакат мъж с бомбе.

Армедиус беше разположен точно в центъра на Джеймстаун, близо до няколко оживени кръстовища. В далечината се издигаха сгради на по десетина етажа, всичките от здрава тухла. Някои имаха колони или друга някаква каменна украса. Самият тротоар беше от тухли, някои от които носеха печата на Нова Британия. Това беше първият от островите, колонизирани преди много години, когато европейците открили грамадния архипелаг, който днес представляваше Съединените Американски острови.

Беше петък и на улица „Харп“ вървяха театрални представления и концерти, което донякъде обясняваше оживеното движение. Минаваха работници с панталони и мръсни ризи и щом видеха Мелъди, попривдигаха кепетата си — тя предизвикваше почтителното им уважение заради ритматическата униформа. Понякога ѝ кимваха и добре облечени хора — мъже в елегантни костюми с дълги палта и бастуни и жени в бляскави рокли.

Какво ли е всички да те познават и да те уважават? За тази страна на ритматиката Джоел не се беше замислял.

— Затова ли не ти харесва? — попита той Мелъди, докато минаваха под една улична лампа.

— Какво?

— Славата — обясни Джоел. — Как всеки те гледа и се отнася различно към тебе. Затова ли не ти харесва да си ритматист?

— Отчасти. Като че… всички очакват нещо от мен. Толкова много от тях зависят от мен. Обикновените ученици могат да се провалят, но когато си ритматист, всеки ти показва, че не може да се провалиш. Ние сме ограничен брой — докато един от нас не умре, не може да се избира нов ритматист. Ако не ме бива в това, което правя, ще представлявам пробив в нашата отбрана.

Тя продължи да крачи, стиснала ръце пред себе си. Минаха под линията на пружинната железница. Вдясно Джоел видя как навиват пружината на един влак на гара Армедиус.

— Натискът е толкова голям — продължи Мелъди. — Слаба съм в ритматиката, но самият Господар ме е избрал. Това означава, че трябва да имам способности. Следователно, ако не се справям добре, значи не съм работила достатъчно усърдно. Ето какво ми говорят всички непрестанно.

— Олеле. Тежко е.

— Аха.

Той не знаеше какво друго да каже. Не беше чудно, че Мелъди е толкова докачлива. Вървяха мълчаливо известно време и Джоел за пръв път забеляза, че по-малко от минувачите изглеждат почтително настроени към Мелъди. Те я гледаха изпод каскетите и мърмореха на спътниците си. Джоел не си беше давал сметка, че недоволството от ритматистите се простира отвъд ревността на другите ученици.

Най-сетне минаха край централната катедрала. Внушителната постройка имаше широки металически порти, в които бяха вградени часовникови механизми — въртяха се и отмерваха безкрайното естество на времето. Механични статуи и гаргойли стояха по високите стени и по покрива и от време на време въртяха глави или потрепваха с крила.

Джоел се спря да огледа катедралата на фона на притъмняващото небе.

— Така и не отговори на въпроса ми — рече Мелъди. — Защо толкова много искаш да станеш ритматист.

— Може би просто заради усещането ми, че съм пропуснал шанса си.

— Имал си същия шанс като всички останали. Бил си въведен.

— Аха. Обаче през декември, а не през юли.

— Какво? — възкликна Мелъди, тъкмо когато Джоел тръгна отново. Тя избърза пред него, обърна се с лице и тръгна назад. — Въвеждането става през юли.

— Освен ако не го пропуснеш.

— Защо човек би пропуснал въвеждането си?

— Имаше някои… усложнения.

— Но до декември всички ритматисти за годината са избрани.

— Аха, знам.

Мелъди отново тръгна редом с него и се умисли.

— Как беше? Въвеждането ти имам предвид.

— Смятах, че не бива да говорим за тези неща.

— Не. Аз не бива да говоря за тях.

— Няма много за разказване. Двамата с майка ми отидохме в катедралата една събота. Отец Стюарт ме напръска с вода, помаза ме и ме остави да се помоля петнадесетина минути пред олтара. После се прибрахме у дома.

— И ти не влезе в залата на въвеждането?

— Отец Стюарт каза, че не е необходимо.

Мелъди се намръщи, но не разпитва повече. Скоро наближиха малкия търговски район, който процъфтяваше недалеч от Армедиус. От фасадите на тухлените сгради висяха тенти и дървените фирми се поклащаха леко на вятъра.

— Хубаво щеше да е да си взема пуловера днес — отбеляза Мелъди и потрепери. — Тук става студено даже и през лятото.

— Студено ли? О, да. Ти си от Флоридия, нали?

— Тук, на север е толкова студено.

Джоел се усмихна.

— В Нова Британия не е студено. Мейнфорд — там е студено.

— Навсякъде е студено. Стигнах до заключението, че вие, северняците, никога не сте изпитвали истинска топлина и от невежество приемате някакъв заместител.

— Не беше ли ти тази, която предложи сладоледа? — попита развеселено Джоел.

— В салона няма да е студено. Или пък ще бъде. Но всеки знае, че сладоледът си заслужава да постудуваш. Като с всички добри неща, трябва да страдаш, за да спечелиш наградата.

— Сладоледът като метафора на религиозната добродетел? Хубаво.

Тя се усмихна. Вървяха по настлания с тухли тротоар. Светлината от въртящите се фенери отблясваше от червените коси и луничавото лице на Мелъди.

Аха, помисли Джоел, когато не се държи като смахната и когато не ми крещи, тя наистина е доста хубавичка.

— Ето! — каза Мелъди и посочи един магазин. Втурна се през улицата. Джоел я последва по-предпазливо, като гледаше да не се пречка на превозните средства. Салонът явно беше много популярен. Джоел не беше идвал тук преди. Не ходеше често в търговския район. Какво да си купи? Академията снабдяваше семейството му с нужното.

Джоел позна неколцина ученици от Армедиус вътре. Ричардсън Матюс стоеше на вратата. Той помаха на Джоел — високият момък беше един клас по-голям и винаги се държеше любезно с него. Огледа Мелъди и му смигна.

Много хубаво, рече си Джоел. Ако досега нямаше слухове за мене и Мелъди, вече ще тръгнат. Не можеше да определи какво е отношението му по въпроса.

Отиде при Ричардсън с намерението да си побъбрят. Мелъди се зачете в менюто на сладоледите.

После Джоел видя цените до различните названия. Те го сащисаха.

Наруга се за глупостта. Трябваше да се досети, трябваше да се спре и да помисли. Рядко излизаше от кампуса и почти никога не харчеше пари за нищо.

— Мелъди — каза той и я хвана за ръката, преди тя да може да влезе. — Аз… не мога да си позволя това.

— Какво? — попита тя.

Джоел посочи цените, окачени на прозореца.

— Десет цента за топка сладолед? Това е смехотворно!

— Е, сега сме юни — обясни тя. — Въпреки това не е толкова зле. Съмнявам се, че ще успееш да откриеш топка сладолед за под седем цента където и да е на острова; пет цента е най-евтиното, което съм виждала през зимата.

Джоел примигна. Нещата наистина ли бяха толкова скъпи?

— Колко имаш? — продължи тя.

Той бръкна в джоба си и извади едно сребърно пени — голямо колкото палеца му, тънко, с печата на Нова Британия. Майка му го караше винаги да го носи в себе си, ако трябва да плати такса за карета или да си купи билет за железницата.

— Едно пени — равно произнесе тя.

Джоел кимна.

— И това е цялата ти издръжка за седмица?

— Седмица? — попита той. — Мелъди, моята майка ми го връчи за рождения ден миналата година.

Тя го зяпна за миг.

— О. Ти наистина си беден.

Той почервеня и натъпка монетата в джоба си.

— Вземи си каквото искаш. Аз ще чакам отвън…

— О, не постъпвай глупаво — каза тя, хвана го за ръката, дръпна го в топлия салон и застана на опашката зад Ричардсън и непознатото на Джоел момиче с дълги мигли. — Ще платя и за двама ни.

— Не мога да допусна едно момиче да плаща за мен!

— Празна мъжка гордост — отвърна тя и бръкна в джоба си. Оттам извади бляскава златна монета от половин долар.

— Ето — подаде му я тя. — Можеш да платиш и за двама ни.

— Това е нелепо! — възрази той.

— По-добре поръчай, че редът ни дойде.

Джоел се поколеба и загледа продавача зад тезгяха. Мъжът повдигна вежда.

— Ъъ… — произнесе Джоел. — Здрасти.

— О, безнадежден си — изрече Мелъди и го избута настрана. — Три топки шоколадова мелба с фондан и щипка шоколад за мен.

Обърна се към Джоел.

— За него две топки ванилов с череши. И черешова сода за двамата. Нали?

Продавачът кимна.

— Той ще плати — обясни Мелъди и посочи Джоел.

Той подаде монетата и получи едно-две пенита ресто.

Мелъди замахна към една маса и Джоел я последва. Седнаха и той опита да ѝ даде рестото.

Тя му отказа с безразличие.

— Задръж ги. Направо ненавиждам да имам дребни монети. Дрънкат.

— С колко пари разполагаш? — попита Джоел и погледна към монетите.

— Получавам долар седмично от нашите — отговори му Мелъди и извади един златен долар, около пет сантиметра широк.

Джоел зина. Никога досега не беше държал цял долар. Вървеше със стъклени прозорчета на всяка от страните, за да показват механиката отвътре и да удостоверяват автентичността му.

Мелъди го завъртя между пръстите си, после извади малко ключе и нави миниатюрните зъбчати колелца. Те затракаха тихо и се завъртяха под стъкленото прозорче.

Един долар седмично, смаяно си помисли Джоел.

— Ето — рече тя и го търкулна по масата към него. — Твой е.

— Не мога да го приема! — възрази той и спря долара, преди да е паднал от масата.

— Защо не?

— Няма да е честно. Аз…

Никога не беше притежавал толкова много пари. Опита да ги върне, но Мелъди захлопна портфейла си.

— Не — изрече тя. — Имам около петдесетина като този в стаята си. Въобще не мога да си въобразя какво да правя с всичките тези пари.

— Това… това е изумително!

Тя изсумтя.

— В сравнение с повечето ученици в това училище е нищо. В един от класовете има момче, което получава десет долара седмично от семейството си.

— Праховете да го отнесат, дано! — изруга Джоел. — Аз наистина съм беден.

Той замълча.

— Все пак не мога да го взема, Мелъди. Не искам подаяния.

— Това не е подаяние — възрази тя. — Просто ми е писнало да го разнасям. Защо не го използваш, за да купиш нещо хубаво на майка си?

Това го накара да се спре. Неохотно пъхна монетата в джоба си.

— Майка ти май би могла да си почине. Работи много, нали?

Джоел кимна.

— Много.

— И къде отиват парите? За плащане на образованието ти ли?

Джоел поклати глава.

— Когато баща ми почина, директорът ми разреши безплатно обучение.

— Майка ти трябва да получава по-голяма компенсация от жилище и храна — заяви Мелъди и кимна на сервитьора, който донесе поръчката им. Джоел направо се уплаши при вида на камарата замразена сметана, отрупана с нарязани череши и крем. А неговият сладолед беше само две трети от размера на шоколадовия бегемот на Мелъди.

Тя веднага се залови за работа.

— Къде тогава отиват парите на майка ти?

— Не знам. Май никога не съм се замислял за това досега. — Той пак погледна доларовата монета. Толкова много. Наистина ли ритматистите получаваха такава издръжка?

Те трябваше да воюват в Небраск едно десетилетие. Ако искаха, можеха да останат и по-дълго, но след отслужването на десетте години можеха да се оттеглят в запас. Рядко викаха запасняците отново на бойното поле — случвало се беше само веднъж за последните тридесет години, когато в кръга беше направен голям пробив.

За тази си десетгодишна служба получаваха издръжка до края на живота си. Джоел не знаеше точните числа, но ако на ритматистите им потрябваха повече пари, можеха да постъпят на работа в железопътните компании. Те имаха разрешение от правителството да ползват тебеширчета — нарисувани с Глифа на Откъсването, който им позволяваше да въздействат не само върху тебешир, но и върху всичко друго — та да навиват огромните пружини, задвижващи железницата.

Джоел знаеше съвсем малко по въпроса — това беше едно от нещата, които ритматистите не обсъждаха с другите. Даже не знаеше как тебеширчетата успяват да бутат. Но те го правеха и работата им носеше на ритматистите много, много добри пари.

— Парите ми се струват доста добро основание да стана ритматист — рече Джоел. — Лесен доход.

— Аха — меко отвърна Мелъди. — Лесен.

Джоел най-сетне хапна от сладоледа. Той беше в пъти по-добър от предлагания от готвачите в Армедиус. Оказа се обаче, че му е трудно да му се наслади, понеже забеляза, че Мелъди е почнала печално да разбърква нейния и е свела поглед.

Какво казах сега?, запита се той. Дали разговорът ѝ беше напомнил за нейната несръчност?

— Мелъди, ти наистина си добра в ритматиката. Ти си гений на тебеширчетата.

— Благодаря ти — отвърна тя, но не се ободри веднага. Явно не това я тревожеше.

Все пак скоро почна да ровичка в мелбата.

— Шоколадът е най-великото изобретение на всички времена.

— Ами пружинните механизми? — попита Джоел.

Тя махна с безразличие.

— Да Винчи е бил пълен въздух. Всеки го знае. Абсолютно надценен.

Джоел се усмихна и с удоволствие хапна от мелбата.

— Откъде знаеше какъв вид да ми поръчаш?

— Просто така — отговори тя и си взе още малко. — Джоел, ти наистина ли вярваш в онова, което ми каза преди малко за тебеширчетата? За моето умение?

— Разбира се — заяви Джоел и отпи от содата. — Промъквал съм се на много лекции и не съм виждал и един професор от училището да нарисува тебеширче, което да се доближава по детайлност до твоите.

— Защо тогава другите линии не ми се получават?

— Значи всъщност те е грижа?

— Много ясно. Ако не беше, нямаше да е такава трагедия.

— Може би ти трябват само повечко упражнения.

— Упражнявала съм се ужасно много.

— В такъв случай не знам. Как удържаш тебеширчетата зад защитната си линия? На теб ти се вижда лесно, но се смята, че е много трудно.

— Така ли се смята?

— Не знам със сигурност — отвърна Джоел и хапна пак. Наслади се на сметановия вкус и после облиза лъжичката. — Не съм учил много теория за тебеширчетата. В общата библиотека няма много материал за тях, а професор Фич не води такива часове. Той е единственият, който би ми позволил да се промъкна и да го слушам на общо основание.

— Срамота. Какво искаш да знаеш за тях?

— Ти ще ми кажеш ли? — изненада се Джоел.

— Не виждам защо не.

— Понеже се ядоса, когато разбра, че чета за церемонията на въвеждането.

— Това е много различно. Ще питаш ли, или няма да питаш?

— Добре, знам, че в едни случаи тебеширчетата откликват по-добре на указанията, а в други не. Защо?

— Не знам дали някой въобще знае това. Те обикновено правят това, което аз искам, обаче на други хора им е по-трудно.

— Значи ли това, че знаеш глифите за указание по-добре от останалите?

— Не бих казала. Тебеширчетата… не са съвсем като другите линии, Джоел. Забранителната линия прави само едно нещо. Чертаеш я и тя си лежи там. А тебеширчетата са… изменчиви. Те имат свой живот. Ако не ги нарисуваш правилно, няма да могат да вършат работата си.

Джоел се свъси.

— А какво изобщо означава „да ги нарисуваш правилно“? Не спирам да ровя из книгите и каквото мога да открия, гласи, че подробностите правят тебеширчетата по-силни. Но… това си е само тебешир. Как може тебеширчето да разбере дали си го нарисувала с подробности или не?

— Така. Тебеширчето знае дали е добре нарисувано.

— Количеството тебешир ли е важно? Повечето тебешир дава „подробна“ рисунка вместо неподробна?

Мелъди поклати глава.

— През първата година някои мои съученици опитаха просто да очертаят кръгчета и да ги оцветят и това да са им тебеширчетата. Те винаги умираха бързо, а някои просто се търкулваха нанякъде и не отиваха където трябва.

Джоел се намръщи. Винаги беше приемал ритматиката за… е, нещо научно и измеримо. Силата на една Отбранителна линия беше пропорционална на градуса на дъгата ѝ. Височината на блокиращата сила на Забранителната линия беше пропорционална на широчината ѝ. Всички линии имаха пряк, измерим смисъл.

— Сигурно е намесено някакво число — предположи Джоел.

— Казах ти. Има нещо общо с това колко добре са нарисувани. Ако нарисуваш еднорог, който прилича на еднорог, той ще изтрае по-дълго от някой, който не е съразмерен или единият му крак е по-къс или не може да прецени дали трябва да е еднорог или пък лъв.

— Но как знае? Кое определя „добрата“ и „лошата“ рисунка? Свързано ли е с това, което ритматистът вижда в главата си? И колкото по-добре може да нарисува видяното, толкова по-силно става тебеширчето?

— Може би — рече Мелъди и сви рамене.

— Обаче — продължи Джоел, размахвайки лъжичката, — ако случаят е такъв, то тогава най-добрите рисувачи на тебеширчета щяха да са хората със слабо въображение. Виждал съм как работят твоите тебеширчета — те са силни и са много подробни. Съмнявам се, че системата награждава хора, които не могат да си представят сложни образи.

— Охоо. Ти наистина си навътре в нещата, а?

— Линиите на Създаването са единствените, които видимо нямат смисъл.

— За мен имат отличен смисъл. Колкото по-красива е една рисунка, толкова по-силна е и толкова по-добре успява да направи това, което ѝ кажеш. Какво объркващо има тук?

— Объркващо е, защото е смътно — отговори Джоел. — Не мога да разбера нещо, докато не знам защо става. Трябва да има обективна отправна точка, която да определя добрата и лошата рисунка. Дори и тази обективна отправна точка да е субективното мнение на ритматиста, който рисува.

Мелъди примигна, после взе още сладолед.

— Ти, Джоел, трябваше да станеш ритматист.

— Казвали са ми го — въздъхна той.

— Аз сериозно. Кой говори така?

Джоел отново се залови със сладоледа. При такава цена не искаше той да се стопи и да се похаби. За него това беше по-важно от вкуса, колкото и да беше приятен.

— Не са ли онези там ученици от твоята кохорта? — попита той и посочи няколко ритматисти на масата в ъгъла.

Мелъди погледна нататък.

— Аха.

— Какво правят? — попита Джоел.

— Вестник ли четат? — рече Мелъди и погледна косо. — А, това на първата страница не е ли рисунка на професор Фич?

Джоел изпъшка. Е, репортерката наистина си е свършила бързо работата.

— Хайде — рече той, изгълта содата, метна последната лъжица сладолед в устата си и стана. — Трябва да се сдобием с брой на този вестник.

14

— Професор Фич — започна да чете Мелъди — е дребен, приличен на катерица мъж, сгърбен над книгите си, като че те са орехчетата за зимата: струпани и накамарени небрежно в леговището му. Впечатлението обаче е измамно, защото той е в центъра на издирването на Убиеца от Армедиус.

— Убиец ли? — възкликна Джоел.

Мелъди вдигна предупредително показалец и продължи да чете.

— Поне така смята един от източниците ни. „Да, ние се боим за живота на похитените ученици“, казва неназованият източник. „Всеки полицай знае, че ако някой изчезне толкова подозрително, има голяма вероятност никога да не бъде намерен. Поне не жив.“ Професор Фич е по-оптимистичен. Той не само мисли, че децата са още живи, но и че могат да бъдат върнати, а тайната на тяхното местонахождение може да е свързана с намерените на местопрестъпленията странни ритматически линии.

„Ние не знаем какви са тези линии и какво правят“, обяснява професор Фич, „но те определено имат някакво значение“. Той отказа да ми покаже рисунките, но сподели, че не съдържат нито една от четирите основни линии.

— Фич е скромен човек — продължи да чете Мелъди. — Говори с тих, ненатрапчив глас. Малцина биха осъзнали, че на него трябва да възлагаме надеждите си. Защото ако наистина в Нова Британия се разхожда на свобода умопобъркан ритматист, несъмнено ще е нужен друг ритматист, който да го победи.

Тя вдигна очи от вестника. Празните купички от сладоледа и чашите от содата стояха на масата. Салонът вече се опразваше — повечето ученици се връщаха в Армедиус заради вечерния час.

— Е, май вече знаеш цялата история — рече Джоел.

— И това ли е? Това ли е всичко, за което разговаряхте с инспектора?

— Общо взето, това е. — Статията съдържаше и някои плашещи подробности — например как точно са изчезнали Лили и Хърман, включително и че са намерени капки кръв.

— Това е лошо, Мелъди. Не мога да повярвам, че е стигнало до печат.

— Защо?

— Досега полицията и директор Йорк внушаваха, че Хърман и Лили може просто да са избягали. Родителите на ритматистите в академията допускаха друго, но хората в града не знаеха.

— Е, за тях най-добре е да узнаят истината.

— Дори и тя да предизвика паника? Дори и ако обикновените хора се изпокрият по домовете си, защото се страхуват от един убиец, който може и да не съществува и който несъмнено няма да ги нарани?

Мелъди прехапа устни.

Джоел стана с въздишка.

— Да се връщаме — рече той и сгъна вестника. — Трябва да спазим вечерния час, а и аз искам да дам това на инспектор Хардинг, в случай че още не го е видял.

Мелъди кимна и излезе с него на улицата. Сега беше по-тъмно и Джоел отново се запита доколко разумно е да излизат, когато наоколо броди убиец. Мелъди като че беше в подобно настроение и крачеше по-близо до него. Вървяха бързо и без да разговарят, докато най-сетне се върнаха при портите на училището.

На входа стояха същите двама офицери. Когато Джоел влезе, часовникът отмери без петнадесет.

— Къде е инспектор Хардинг? — попита Джоел.

— Опасявам се, че излезе — отговори единият полицай. — Можем ли да ти помогнем с нещо?

— Предайте му това, щом се върне — каза Джоел и подаде вестника. Полицаят го прегледа и на лицето му се изписа тревога.

— Хайде — рече Джоел на Мелъди, — ще те изпратя до общежитието.

— А сега изведнъж стана кавалер.

Двамата тръгнаха по алеята. Джоел беше потънал в мисли. Поне статията не омаловажаваше Фич. Може би репортерката се чувстваше виновна, че го е излъгала.

Стигнаха до общежитието.

— Благодаря ти за сладоледа — каза Джоел.

— Не, аз ти благодаря.

— Ти го плати, нищо че преди това ми даде парите.

— Не ти благодаря за плащането — безгрижно рече тя, докато отваряше вратата.

— А за какво тогава?

— За това, че не ме пренебрегваш. И в същото време пренебрегваш факта, че понякога съм малко щура.

— Понякога всички сме такива, Мелъди. Ти просто… хмм, просто си по-добра в това от повечето хора.

Тя повдигна вежда.

— Много ласкателно.

— Не се получи както го мислех.

— Тогава ще трябва да ти простя. Колко скучно. Лека нощ, Джоел.

Тя изчезна в общежитието и вратата се затвори подире ѝ. Джоел бавно прекоси моравата. Мислите му бяха объркани. Усети, че скита из кампуса на ритматистите.

Знаеше къде живеят повечето преподаватели, затова му беше лесно да определи кой доскоро неизползван кабинет вероятно подслонява Нализар. И наистина съвсем скоро намери вратата с името на Нализар на външната стена на Залата на Създаването.

Джоел взе да обикаля сградата и да поглежда към тъмния втори етаж. Залата на Създаването беше най-новата от четирите постройки и имаше много повече прозорци. Тези на стаята на Нализар бяха тъмни. Това какво значеше — че го няма или че си е легнал рано?

Мелъди каза, че Нализар е поискал да му донесат книгите в кабинета. Сигурно са на бюрото му, или пък го чакат отпред на стълбищната площадка…

Джоел усети, че търси дръжката на вратата.

Спря се. Какво правя? Да не би наистина да възнамеряваше да влезе с взлом в кабинета на преподавател? Трябваше да си помисли, преди да се захване с нещо толкова крайно. Отдалечи се по моравата. Тъкмо тогава чу нещо и се обърна.

Вратата на Нализар към стълбите се отвори и навън пристъпи фигура с руси коси и тъмна пелерина. Самият Нализар. Сърцето на Джоел подскочи — но той беше достатъчно далеч и достатъчно скрит в мрака, така че Нализар не го забеляза.

Професорът сложи цилиндър и закрачи по алеята. Джоел усещаше как сърцето му блъска в гърдите. Ако се беше качил по стълбите, Нализар със сигурност щеше да го спипа. Пое няколко пъти дълбоко дъх да се успокои.

После си даде сметка, че сега знае със сигурност, че професорът го няма.

А ако се върне бързо?, замисли се Джоел. Тръсна глава. Ако реши да се промъкне в стаята на Нализар, ще му трябва по-добър план.

Продължи да върви, но не му се прибираше у дома. Беше прекалено бодър. Накрая реши да действа другояче. Знаеше някой, който е буден толкова късно и с когото може да разговаря.

Знаеше всички обичайни места, където да провери за майка си и мина първо там. Не я намери, но намери една от другите чистачки, Дарм. Тя го прати където трябва.

Оказа се, че майка му чисти арената за дуелите. Джоел приближи вратата, която беше леко открехната, и надзърна. Чу вътре да отеква шум от стържене, затова отвори и влезе.

Арената за дуелите се намираше в центъра на Залата на Създаването и заемаше по-голямата част от средната част на сградата. Таванът беше от стъклени квадрати с железни подпори. В крайна сметка беше най-добре ритматическите дуели да се наблюдават отгоре. По време на Мелето професорите и местните големци гледаха от най-хубавите места.

Джоел никога не беше виждал това помещение, макар да имаше късмета да се сдобие на няколко пъти с място на долните редове за Мелето. Залата беше оформена като ледена пързалка. Долу беше площадката — черна, за да изпъква тебеширът по-добре, и достатъчно широка, та десетки участници да могат да чертаят своите кръгове едновременно. Наоколо имаше места за публиката, макар никога да не бяха достатъчни за желаещите.

Разбира се, и през учебната година се провеждаха състезания. Мелето обаче беше най-популярното. То беше последната възможност за младшите ритматисти да се покажат, преди да ги откарат в Небраск за последната година от обучението. Победителите в Мелето получаваха важни постове в Небраск и имаха много по-добри изгледи да ги произведат в командири на отряди и в капитани.

Майката на Джоел беше коленичила в средата и търкаше изработения от черна скала под. До нея светеше един пружинен фенер. Косата ѝ беше прибрана под кърпа, ръкавите ѝ бяха навити, а кафявата ѝ пола беше напрашена от пълзенето.

Внезапно гняв прониза Джоел. Другите хора ходеха на театър, излежаваха се или спяха, докато майка му търкаше подовете. Гневът веднага се превърна във вина. Той самият ядеше сладоледи, докато тя търкаше подовете.

Ако бях ритматист, рече си той, нямаше да ѝ се налага да върши това.

Мелъди говореше с презрение за така желаните от мнозина ритматисти пари и власт. Тя очевидно нямаше представа какво е да се справяш без пари.

Джоел заслиза по стъпалата между седалките. Стъпките му отекваха. Майка му вдигна поглед. Когато той стъпи на черната площадка, му каза:

— Джоел, би трябвало да се готвиш да спиш, млади човече.

— Не съм уморен — каза той, коленичи до нея и взе другата четка, която плаваше в кофата. — Какво правим? Стържем пода?

Майка му го огледа. После се върна към работата си. През лятото беше далеч по-спокойна за нощните му навици.

— Не си разваляй панталоните. Подът е набразден и грапав. Ако не внимаваш, ще си протриеш коленете и ще прокъсаш плата.

Джоел кимна и се залови с един участък, който майка му още не беше изтъркала.

— Защо трябва да чистим тук? Това място не се ползва толкова често.

— Трябва да изглежда добре за Мелето, Джоел — отговори майка му, махна от лицето си един непокорен кичур коса и го затъкна зад ухото си. — Всяка година слагаме политура, за да остане цветът тъмен. Подът трябва да е почистен, преди да го намажем.

Джоел кимна, търкайки. Приятно му беше да се размърда, а не само да седи и да се рови в книгите.

— Момичето ми се видя мило — обади се майка му.

— Кой? Мелъди?

— Не, другото момиче, което доведе на вечеря.

Джоел се изчерви.

— Да. Май да. Малко е особена.

— Ритматистите често са особени. Но аз се радвам да те видя с момиче. Тревожа се за теб. Изглежда, винаги има с кого да си говориш, но не излизаш вечер. Имаш много познати. А не много приятели.

— Никога не си казвала нищо за това.

Майка му изсумтя.

— Не трябва човек да е професор, за да знае, че тийнейджърите не обичат да чуват за тревогите на майките си.

Джоел се усмихна.

— Лесно ти е с мен — отбеляза той. — Като гледам какви са синовете тийнейджъри, аз не съм голяма беля.

Продължиха да работят. Джоел все още се дразнеше, че майка му трябва да върши такава тежка работа. Да, ритматистите бяха важни — помагаха за защитата на Островите от опасностите в Небраск. Ала не беше ли важна и майка му? Господарят избираше ритматистите. Дали не избираше по някакъв начин и чистачките?

Защо хората ценяха онова, което майка му прави, толкова по-ниско, отколкото работата на някой като професор Фич? Тя се трудеше два пъти по-упорито от всеки познат на Джоел, ала не печелеше нито слава, нито богатство, нито престиж.

Мелъди се беше зачудила къде отиват парите на майка му. Добър въпрос. Майка му работеше много часове. И къде отиваха парите ѝ? Всичко ли спестяваше?

Или имаше нещо друго? Някакъв разход, за който Джоел не помисляше…

Той изправи гръб. Полази го хлад.

— Всъщност директорът не ме е приел безплатно в Армедиус, нали? Само ти ми казваш така, за да не се чувствам виновен. Ти плащаш за обучението ми тук.

— Моля? — попита майка му, продължавайки да търка. — Никога не бих могла да си го позволя.

— Майко, в повечето дни ти взимаш двойна смяна. Парите трябва да отиват все някъде.

Тя изпъшка.

— Дори и с двойните смени, не бих могла да си позволя това училище. Имаш ли някаква представа каква такса за обучение плащат повечето родители?

Джоел се замисли за миг и си спомни, че Мелъди спомена някакъв ученик, който получава десет долара седмично за издръжка. Ако такава голяма сума отиваше само за джобни пари, то колко плащаха за обучението в Армедиус?

Джоел не искаше да знае.

— И къде отиват парите? — попита той. — Защо вземаш толкова допълнителни часове работа?

Майка му не вдигна поглед.

— Когато почина, баща ти остави не само семейството си, Джоел.

— Какво означава това?

— Имаме дългове — обясни майка му, все така търкайки. — Наистина не е нещо, за което да се тревожиш.

— Татко беше майстор на тебешир. Работилницата му беше предоставена от училището, както и материалите му. Откъде е натрупал дългове?

— От най-различни неща — отговори тя и затърка малко по-силно. — Пътуваше много. Срещаше се с ритматисти, разговаряше с тях за работата им. По онова време железницата не беше толкова евтина, колкото е днес. Освен това — книгите, материалите, отпуските, за да работи по различните си проекти. Получаваше пари от директор Йорк, но повечето идеха от външни източници. Хората, които биха заели пари на един беден занаятчия… е, не са точно от типа хора, които можеш да пренебрегнеш, когато дойдат да си искат заетото.

— Колко?

— За теб няма значение.

— Искам да знам.

Майка му го изгледа строго.

— Това е мое бреме, Джоел. Няма да допусна да провали живота ти. Ще можеш да започнеш на чисто и с добро образование благодарение на директор Йорк. Аз ще се оправя с проблемите на баща ти.

Очевидно тя смяташе, че това слага край на разговора. Отново се зае за работа.

— А върху какво работеше татко толкова време? — попита Джоел и се нахвърли върху следващия участък от пода. — Трябва силно да е вярвал в него, щом е бил готов да рискува толкова много.

— Аз не разбирах много от неговите теории. Знаеш как неспирно говореше за процентния състав на тебешира. Смяташе, че ще промени света с неговия тебешир. Аз му вярвах, дано Господарят ми е на помощ.

Залата потъна в мълчание. Чуваше се само стърженето на четките по камъка.

— Знаеш, целта му беше да те прати в Армедиус — меко рече тя. — Искаше да е в състояние да си позволи да те запише тук, да се изучиш. Мисля, че затова директор Йорк ти даде стипендията.

— Затова ли ти винаги така се ядосваш, че не вървя добре в училище?

— Донякъде. Ох, Джоел. Не разбираш ли? Аз просто искам да живееш по-добре от нас. Баща ти… пожертва толкова много. Можеше да успее, ако онова проклето изследване не му струва живота.

Джоел внезапно вдигна глава.

— Той беше ранен при инцидент в железницата.

Майка му помълча.

— Да. Това имам предвид. Ако не беше тръгнал да пътува заради един от проектите си, нямаше да е в онзи влак, когато той дерайлира.

Джоел я изгледа.

— Майко, татко наистина загина заради инцидента в железницата, нали?

— Ти го видя в болницата, Джоел. Седеше при него, когато той умря.

Джоел се свъси, но не можеше да оспори този факт. Помнеше стерилните стаи, лекарите, които сновяха насам-натам, лекарствата, които даваха на баща му, операциите, които направиха на смазаните му крака. Помнеше освен това и пресиленият оптимизъм, който всички показваха, когато казваха на Джоел, че баща му ще се оправи.

Всички те знаеха, че той ще умре. Джоел го разбираше сега — всички знаеха, майка му също. Само осемгодишният Джоел се надяваше, мислеше — не, знаеше — че баща му накрая ще се събуди и ще бъде добре.

Злополуката стана на трети юли. Джоел прекара четвърти юли, деня на въвеждането, край леглото на баща си. Стомахът му се сви. Държа ръката на баща си, когато той умираше.

Трент дори не се събуди въпреки стотиците молитви на Джоел през този ден.

Джоел не си даваше сметка, че плаче, докато една сълза не падна на черния камък пред него. Бързо изтри очи. Не се ли предполагаше, че времето ще притъпи болката?

Още помнеше лицето на баща си. Мило, дружелюбно, бузесто и с усмихнати очи. Беше болезнено.

Джоел се изправи и върна четката в кофата.

— Май трябва да поспя — каза той и се обърна, понеже се притесняваше майка му да не види сълзите.

— Така ще е най-добре.

Джоел се отправи към изхода.

— Джоел — викна майка му след него.

Той спря.

— Не се тревожи прекалено много за тези неща. За парите. Държа нещата под контрол.

Работиш почти до смърт, помисли той, а през останалото време се поболяваш от притеснения. Трябва да намеря начин да ти помогна. Някак.

— Разбирам. Ще се съсредоточа върху ученето.

Майка му отново почна да чисти, а Джоел си тръгна през моравата по посока на тяхното общежитие. Внезапно се почувства изтощен и пропълзя в леглото, без да се преоблече.

Часове по-късно върху лицето му попадна слънчевата светлина. Той се събуди, примигна и осъзна, че този път е заспал лесно. Прозина се, слезе от леглото и го оправи да е готово, когато майка му се върне от работа след около час. Облече някакви дрехи от малкия сандък в края на леглото.

Иначе стаята беше гола. Скрин, сандъци, легло. Толкова беше тясно, че той почти можеше да докосне срещуположните стени с разперени ръце. Прозя се и отвори вратата с намерението да отиде в тоалетната в края на коридора.

Закова се на място, защото в коридора се щураха забързано хора и разговаряха развълнувано. Улови ръката на една жена, която търчеше край него.

— Госпожо Емуишере, какво става? — попита той.

Тъмнокожата египтянка го огледа.

— Джоел, момчето ми, не си ли чул?

— Какво да чуя? Току-що се събудих.

— Трето изчезване. Още един ритматист. Чарлс Калоуей.

— Калоуей? — Името му беше познато. — Искате да кажете…?

Тя кимна.

— Синът на рицаря-сенатор от Източна Каролина, Джоел. Късно снощи момчето е било отвлечено от семейното имение. Според мен трябваше да послушат директора. Бедното дете щеше да е в далеч по-голяма безопасност тук.

— Син на рицар-сенатор! — Това беше лошо.

— Има и друго — продължи жената и се приведе към него. — Има загинали, Джоел. Слугите на момчето — обикновени хора, а не Прашни — били намерени на местопрестъплението с одрана кожа и изядени очи. Като…

— Като при нападение на диви тебеширчета — прошепна Джоел.

Госпожа Емуишере кимна отсечено и бързо продължи по пътя си с явното намерение да сподели новината с всички.

Синът на рицар-сенатор е отвлечен или убит, вцепенено си рече Джоел. Убити са граждани.

Току-що всичко се беше променило драстично.