1.

01


— Скучен ли? — поиска да узнае Джоел и се закова на място. — Ти мислиш, че дуелът Крю-Чой от 1888 година е бил скучен?

Майкъл сви рамене, поспря и погледна Джоел.

— Не знам. Прочетох страница, страница и нещо и спрях.

— Ти просто не си го представяш както трябва — отвърна Джоел, приближи се към приятеля си и положи ръка на рамото му. Протегна другата ръка пред себе си и бавно я размаха, сякаш за да изтрие нещата около тях — зелените поляни на Армедиевата академия — и да ги замести със сцената на дуела.

— Представи си — рече Джоел, — това е краят на Мелето, най-голямото ритматическо събитие в страната. Пол Крю и Адел Чой са единствените останали дуелисти. Адел е оцеляла противно на всички очаквания, след като съотборниците ѝ са били отстранени един по един още в първите няколко минути.

Неколцина други ученици, които се бяха отправили за следващия си час, се спряха на алеята наблизо, за да слушат.

— И? — прозина се Майкъл.

— И? Майкъл, това е бил финалът! Представи си как всички смълчано гледат началото на дуела на последните двама ритматисти. Представи си колко нервна ще да е била Адел! Никога дотогава нейният отбор не е печелил Меле, а сега тя била изправена срещу един от най-умелите ритматисти от нейното поколение. Съотборниците на Пол го бранели в центъра, така че най-слабите играчи сред тях да паднат първи. Знаели, че това ще го доведе до края практически свеж и с почти недокоснат отбранителен кръг. Шампионът срещу победения.

— Скука — каза Майкъл. — Само си седят и чертаят.

— Ти си безнадежден случай — отвърна Джоел. — Ходиш в същото училище, където се обучават ритматистите. Дори и мъничко ли не се интересуваш от тях?

— Достатъчно народ си имат да се интересува от тях — начумери се Майкъл. — Те се държат един за друг, Джоел. Това ме устройва. Даже бих предпочел да не са тук — додаде той. Ветрецът разроши русите му коси. Наоколо се простираха зелените хълмове и внушителните тухлени сгради на Армедиевата академия. Недалеч един механичен краб кротко изпълняваше задължението си да гризе тревата, за да я поддържа равна.

— Нямаше да разсъждаваш така, ако разбираше — рече Джоел и извади парче тебешир. — Ето, вземи. И застани тук. — Той разположи приятеля си, после коленичи и очерта около него кръг върху алеята. — Ти си Пол. Защитен кръг, виждаш ли. Ако бъде разкъсан, губиш мача.

Джоел отстъпи малко на бетонния квадрат, после коленичи и начерта свой кръг.

— И така, кръгът на Адел бил почти пробит на четири места. Тя бързо започнала да преминава от защита на Матсън към… окей, знаеш ли, това е прекалено техничарско. Само знай, че нейният кръг бил слаб, а Пол имал силна, доминираща позиция.

— Щом казваш — рече Майкъл. Той се усмихна на Ева Уинтърс, която мина край тях с учебници пред гърдите си.

— Така — продължи Джоел. — Пол започнал непрестанен обстрел на нейния кръг с Мощни линии и тя знаела, че няма да може да измести отбраната си достатъчно бързо, за да се възстанови.

— Обстрел… Какви линии? — попита Майкъл.

— Мощни линии — каза Джоел. — Дуелистите ги изстрелват един срещу друг. Това е номерът, така пробиваш кръга.

— Аз мислех, че са правили малки тебеширени… неща. Създания.

— И това също — отговори Джоел. — Наричат се тебеширчета. Но не затова всеки помни Мелето от 1888 година цели двадесет години по-късно. А заради линиите, които Адел изстреляла. Ако действаше по общоприетия начин, тя щеше да устои възможно най-дълго, да проточи мача, да направи добро представление.

Той постави тебешира си пред своя кръг и прошепна:

— Тя не постъпила така. Видяла нещо. Пол имал един малък отслабен участък в задната страна на своя кръг. Разбира се, единственият начин да се атакува този участък би бил да накара своя изстрел да отскочи от три различни линии, оставени от другите дуелисти. Невъзможен изстрел. Тя обаче го направила. Начертала една Мощна линия, докато тебеширчетата на Пол изяждали защитата ѝ. Изстреляла я и…

Завладян от момента, Джоел завърши очертаването на Мощната линия пред себе си и вдигна ръка със замах. Изненадано забеляза, че тридесетина ученици са се събрали да го слушат, и можа да долови как са затаили дъх в очакване рисунката му да оживее.

Тя не оживя. Джоел не беше ритматист. Неговите рисунки си бяха най-обикновени, тебеширени. Всеки знаеше това — Джоел по-добре от всички — ала този момент някак развали магията на неговия разказ. Събралите се ученици продължиха по пътя си и го оставиха коленичил на земята, в средата на кръга му.

— И нека да позная — прозина се отново Майкъл. — Нейният изстрел пробил?

— Да — отвърна Джоел, който внезапно се почувства глупаво. Изправи се и си прибра тебешира. — Изстрелът свършил работа. Тя спечелила Мелето, макар че за нейния отбор очакванията били най-ниски. Този изстрел. Той бил красив. Поне така се разказва.

— А аз съм сигурен, че ти с удоволствие би бил там — каза Майкъл и пристъпи извън очертания от Джоел кръг. — В името на Господаря, Джоел, обзалагам се, че ако можеше да пътуваш във времето, щеше да похабиш способността си в ходене по разни ритматически дуели!

— Сигурно. Май да. Какво друго да правя?

— О, например да предотвратиш някое убийство, да забогатееш, да откриеш какво всъщност става в Небраск…

— Ммда — отвърна Джоел, тикна тебешира в джоба си и отскочи от пътя на една футболна топка, последвана от Джефс Деъринг. Джефс махна на Майкъл и Джоел и пак се понесе подир топката.

Джоел и Майкъл продължиха през кампуса. Красивите ниски зелени хълмове бяха увенчани с разцъфнали пролетни дървета, а увивните растения пъплеха по стените на сградите. Между уроците учениците се стрелкаха насам-натам. Облечени бяха в разнообразни рокли и панталони. Много от момчетата бяха навили ръкавите си заради топлото пролетно време.

Само от ритматистите се изискваше да носят униформи. Това ги открояваше. Трима ритматиста крачеха между сградите и останалите ученици небрежно им даваха път, като повечето не ги поглеждаха.

— Гледай сега, Джоел. Питал ли си се някога дали пък… нали разбираш, дали пък не мислиш за тая работа прекалено много? За ритматиката и всичко това?

— Интересно ми е — отговори Джоел.

— Да де… искам да кажа, малко е странно, като имаме предвид, че…

Майкъл не го каза, но Джоел разбра. Той не беше ритматист и никога нямаше да стане. Беше пропуснал възможността си. Но защо да не се интересува от нещата, които ритматистите правят?

Майкъл присви очи, когато премина групичката от тримата ритматиста в сиво-бели униформи.

— Малко като — тихо каза той, — малко като ние срещу тях, нали разбираш? Остави ги да си правят… каквото там правят, Джоел.

— Просто не ти харесва, че те могат да правят неща, които ти не можеш — рече Джоел.

Това му спечели един свиреп поглед. Навярно думите му бяха твърде близо до истината. Майкъл беше син на рицар-сенатор, привилегирован син. Не беше свикнал да го изключват.

— Все едно — каза Майкъл, отклони поглед и продължи да крачи по оживената алея, — не можеш да си един от ритматистите. Защо тогава продължаваш да си прекарваш цялото време в приказки за тях? Безполезно е, Джоел. Престани да ги мислиш.

Не мога да съм и един от вас, Майкъл, помисли Джоел. Технически, не се предполагаше той да е в това училище. Армедиус беше ужасно скъпо и за да постъпиш тук, трябваше или да си богат и важен, или да си ритматист. Джоел беше толкова далеч и от двете неща, колкото изобщо беше възможно за някое момче.

Спряха на следващата пресечка на алеи.

— Слушай, трябва да влизам в часа по история — каза Майкъл.

— Аха — отговори Джоел. — Сега имам свободен час.

— Пак ли разнасяш съобщения? — попита Майкъл. — Надяваш се да надзърнеш в някоя ритматическа класна стая?

Джоел се изчерви, но това беше вярно.

— Задава се лятото — рече той. — Пак ли ще си ходиш вкъщи?

Майкъл светна.

— Да. Татко каза, че мога да си доведа няколко приятели. Риболов, плуване, момичета в плажни рокли на брега. Ммм…

— Звучи страхотно — каза Джоел и се постара по гласа му да не проличи колко се надява. — Ще ми се да видя нещо от това. — Всяка година Майкъл водеше група от хора вкъщи. Джоел никога не беше поканен.

Тази година обаче… е, той се мотаеше с Майкъл след училище. Майкъл имаше нужда от помощ с математиката, а Джоел можеше да му обяснява нещата. Разбираха се наистина добре.

Майкъл потътри крака.

— Слушай, Джоел — подхвана той. — Искам да кажа… готино е да се мотая с тебе тук, нали разбираш? В училище. Но у дома е различен свят. Ще бъда зает със семейството. Татко има такива очаквания…

— О, да, разбира се — каза Джоел.

Майкъл се усмихна и в миг заличи всяко неудобство от изражението си. Със сигурност беше син на политик.

— Ето на това му казвам дух — рече той и потупа Джоел по ръката. — До скоро.

Джоел го гледаше как се отдалечава с подтичване. Пътем Майкъл налетя на Мери Айзенхорн и веднага почна да флиртува. Бащата на Мери притежаваше голяма фабрика за пружинни механизми. Както си стоеше на пресечката, Джоел можеше да открои десетки членове на елита на страната. Адам Ли беше пряк роднина на императора на ДжоСеун. Джеф Хамилтън имаше трима президенти в рода си. Родителите на Уенда Смит притежаваха половината говедовъдни стопанства в Джорджиябама.

А Джоел… беше син на майстор на тебешир и чистачка. Е, помисли си той, май отново само Дейвис и аз ще караме цялото лято тук. Въздъхна и се насочи към канцеларията.

* * *

Двадесет минути по-късно Джоел отново изтърча по алеята и се зае да разнася съобщения из кампуса през свободния си час. По алеите почти нямаше ученици — всички останали бяха в клас.

Моментната потиснатост на Джоел беше изчезнала веднага щом прегледа купчинката. Днес имаше да достави само три съобщения и го стори бързо. Това значеше…

Той сграбчи четвърто съобщение в джоба си — прибавил го беше сам, без да казва на никого. Сега, с малко допълнително време заради бързането по-рано, той тръгна бавно към Отбранителната зала — една от ритматическите аудитории.

Този час там преподаваше професор Фич. Джоел пипна писмото в джоба си, написано — след известни притеснения — до професора по ритматика.

Това може и да е единствената ми възможност, помисли си Джоел и остави всички притеснения настрана. Фич беше спокоен, любезен човек. Нямаше причина да се тревожи.

Джоел препусна по дългото стълбище пред увитата в пълзящи растения постройка от сиви тухли и после се шмугна през дъбовата порта. Това го отведе в залата на най-горния етаж. Беше оформена като малък амфитеатър, с подредени в редове места. По варосаните стени висяха схеми с изображения на ритматическите защити, а плюшените седалки бяха хванати с болтове в редичка по протежение на реда и гледаха към подиума долу.

Неколцина от учениците хвърлиха поглед към Джоел при влизането му, но не и професор Фич. Той рядко забелязваше съобщенията от канцеларията и приказваше до края на лекцията, преди да разбере, че единият от слушателите му всъщност не е от класа. Джоел нямаше никакви възражения. Той нетърпеливо приседна на стъпалата. Днешната лекция явно беше за Защитата на Ийстън.

— … затова тази защита е една от най-добрите срещу агресивно нападение от много страни — обясняваше Фич долу в ниското. Посочи с дълга червена показалка към пода, където бе начертал голяма окръжност. Залата беше устроена тъй, че учениците да могат да гледат към ритматичните му чертежи на пода.

Фич махна с пръчката си към Забранителните линии, прикрепени от него към свързващите точки по кръга.

— И тъй, Защитата на Ийстън е най-известна заради големия брой по-малки окръжности, начертани при свързващите точки. Очертаването на още девет окръжности като тази може да отнема време, но си струва, като се има предвид какви възможности за отбрана предоставя. Виждате, че вътрешните линии образуват неправилен деветоъгълник, а броят на страните му, които няма да начертаете, ще определи колко пространство имате, но също и колко стабилна е фигурата ви. Разбира се, ако искате по-настъпателна защита, можете да използвате и свързващите точки за тебеширчета.

Ами Мощните линии?, рече си Джоел. Как се отбраняваш от тях?

Джоел не попита; не смееше да привлича внимание върху себе си. Това можеше да накара Фич да поиска съобщението и така Джоел нямаше да има причина да остане да слуша. Тъй че просто слушаше. В канцеларията нямаше да го очакват още известно време.

Наведе се и се зае да внушава на останалите ученици да питат за Мощните линии. Те не го направиха. Младите ритматисти се изтягаха по местата си — момчетата в бели памучни панталони, момичетата в бели поли, всичките със сиви пуловери — цветовете за прикриване на неизчезващия тебеширен прах.

Професор Фич носеше тъмночервен кител. Дебела, с прави колосани ръкавели, дрехата се спускаше чак до краката му. Кителът се закопчаваше плътно до високата яка и почти прикриваше носения от Фич бял костюм. Имаше военно излъчване, с всичките прави линии и ивиците на раменете — почти като отличителни знаци за чин. Червеният кител беше символът на титулярния професор по ритматика.

— Ето защо Защитата на Кеблин е по-слаба от тази на Ийстън в повечето случаи.

Професор Фич се усмихна и се обърна да огледа класа. Беше възрастен човек с посивяващи слепоочия и източена фигура. Одеждата допълнително му придаваше достойнство.

Разбирате ли какво притежавате?, помисли си Джоел, докато гледаше разсеяните ученици. Класът се състоеше от хора на по петнадесет-шестнадесет години, тоест на неговата възраст. Въпреки благородното си призвание, се държаха като… е, като тийнейджъри.

Знаеше се, че при Фич дисциплината е хлабава, и много от учениците се възползваха и не обръщаха внимание на лекцията, шепнеха си с приятелите си или пък се излежаваха и зяпаха тавана. Неколцина около Джоел всъщност май спяха. Той не знаеше имената им — не знаеше имената на повечето от учениците-ритматисти. Като цяло те отблъскваха опитите му да си побъбри с тях.

Понеже никой не проговори, Фич коленичи и допря тебешира си до своя чертеж. Затвори очи. След секунди начертаното бе издухано, заставено от създателя си да изчезне.

— Добре тогава — каза той и вдигна тебешира си. — Ако няма въпроси, навярно можем да обсъдим как да разгромим една защита на Ийстън. По-проницателните от вас ще да са забелязали, че не споменах Мощните линии. Причината е, че е по-добре да бъдат разглеждани от настъпателна гледна точка. Ако…

Вратата към залата се отвори с трясък. Фич се изправи с тебешир между двата пръста, повдигна вежди и се извърна.

В помещението прекрачи висока фигура и накара някои от отпусналите се ученици да живнат. Новодошлият носеше сив кител — като професор по ритматика от нисък ранг. Мъжът бе млад, с непокорна руса коса и твърда стъпка. Кителът му прилягаше добре — закопчан до брадичката, отхлабен при краката. Джоел не го познаваше.

— Да? — запита професор Фич.

Човекът измина разстоянието до пода на залата, подмина професор Фич и извади парче червен тебешир. Обърна се, коленичи и постави тебешира си на земята. Някои от учениците зашепнаха.

— Какво е това? — запита професор Фич. — Искам да кажа, отново ли съм пресрочил времето си за лекции? Не чух звука на часовника. Ужасно съжалявам, ако съм заел от времето Ви!

Другият погледна нагоре. На Джоел лицето му се стори самодоволно.

— Не, професоре — изрече той. — Това е предизвикателство.

Фич изглеждаше смаян.

— Аз… о, Боже. Това…

Той нервно облиза устни и закърши ръце.

— Не съм сигурен как, тоест, какво трябва да правя. Аз…

— Пригответе се да чертаете, професоре — каза новопристигналият.

Фич примигна. После, с видимо разтреперани ръце, застана на колене, за да опре тебешира си в пода.

— Това е професор Андрю Нализар — прошепна едно момиче, седнало недалеч от Джоел. — Получил е китела си само преди три години от академията в Мейнфорд. Разправят, че последните две години се е сражавал в Небраск!

— Хубав е — отбеляза приятелката на момичето, докато въртеше парченце тебешир между пръстите си.

Долу в ниското двамата мъже започнаха да чертаят. Джоел се наведе развълнуван. Не беше гледал истински дуел между двама редовни професори. Това можеше да е добро почти колкото да си на Мелето!

И двамата започнаха да очертават окръжности около себе си, за да блокират нападенията на противника. Разкъсаше ли се една от окръжностите, дуелът щеше да свърши. Вероятно защото говореше за нея, професор Фич се зае да прави защита на Ийстън и се огради с девет малки окръжности, които опираха в голямата на свързващите точки.

Не беше особено добра позиция за дуел. Дори и Джоел можеше да го забележи. Малко се разочарова. Може би все пак нямаше да е толкова хубава битка. Защитата на Фич бе красиво очертана, но беше прекалено силна; Ийстън бе най-добра срещу многобройни противници, които те обкръжават.

Нализар направи модифицирана Защита на Балинтейн — бърза система само с най-основни подсилвания. Професор Фич все още разполагаше своите вътрешни Линии, а Нализар направо мина към агресивна атака и започна да прави тебеширчета.

Тебеширчета. Начертани от Линиите на Създаването, те бяха в сърцевината на нападението на много ритматични сражения. Нализар действаше бързо и ефикасно, създаваше тебеширчета с вид на малки дракони, с криле и гъвкави шии. Щом завърши първото, то се разтърси, оживя и полетя през пода към Фич.

Не се издигна във въздуха. Тебеширчетата бяха двуизмерни, както всички ритматични линии. Битката се разиграваше на пода — едни линии атакуваха други линии. Ръцете на Фич все още се тресяха, той не спираше да се оглежда на всички страни, сякаш беше нервен и разсеян.

Джоел се сви, когато старият професор начерта една от външните си окръжности крива — много голяма грешка.

Учебната диаграма, която състави одеве, беше много, много по-точна. Кривите окръжности бяха лесни за пробиване. Фич се спря, погледна лошо начертаната извивка и като че се поусъмни в себе си.

Хайде! — Джоел сви юмруци. — Можете повече от това, професоре!

Когато вторият дракон потегли, Фич се взе в ръце и отново прокара тебешира си по пода. Учениците се бяха умълчали, а задрямалите вече седяха изправени на местата си.

Фич нахвърли дълга, извита линия. Мощна линия. Беше оформена като вълна и щом бе готова, се стрелна през пода, за да удари единия от драконите. При удара произведе облаче прах и унищожи половината от създанието. Драконът се защура и потегли в неправилната посока.

Единствените звуци в залата бяха скърцането на тебешира, придружено от бързото, почти уплашено дишане на Фич. Джоел прехапа устни; дуелът се ожесточаваше. Фич имаше по-добра отбрана, но я направи набързо и остави слаби участъци. Рехавата защита на Нализар му даваше възможност да бъде агресивен, а Фич трябваше да полага усилия, за да издържа. Той продължи да пуска Мощни линии и да унищожава полетелите към него през пода създания, но винаги имаше още, които да ги заменят.

Нализар беше добър, един от най-добрите, които Джоел въобще бе виждал. Въпреки напрежението той оставаше непринуден и произвеждаше тебеширче след тебеширче, без да се вълнува заради премахнатите от Фич. Джоел не можеше да отрече — беше впечатлен.

Неотдавна се е сражавал с дивите тебеширчета в Небраск, рече си Джоел и си спомни какво каза момичето. Свикнал е да чертае под натиск.

Нализар спокойно изпрати няколко паякообразни тебеширчета да пълзят по периметъра на пода и принуди Фич да наблюдава фланговете си. След това започна да изстрелва Мощни линии. Змиевидните линии прехвърчаха през пода като вибриращи вълни и изчезваха веднага щом удареха нещо.

Най-накрая Фич успя да произведе свое тебеширче — красиво нарисуван рицар — което привърза за една от по-малките си окръжности. Как така ги рисува толкова добре и при това толкова бързо?, чудеше се Джоел. Рицарят на Фич беше хубав, с подробно очертана броня и голям меч. Той лесно надви по-многобройните, но много по-просто изрисувани дракони на Нализар.

С вече създадения рицар, Фич можеше да опита с някои по-настъпателни удари. Нализар беше принуден да нарисува няколко отбранителни тебеширчета — прилични на петна създания, които се хвърляха пред Мощните линии.

През дъската хвърчаха армии от същества, линии и вълнообразни форми — буря от бяло срещу червено; изчезващи сред облак прах тебеширчета; линии, които удряха кръговете и унищожаваха парчета от защитната линия. Двамата мъже дращеха бясно.

Джоел стана и след това, замаян, направи почти несъзнателна стъпка към центъра на стаята. Това обаче му позволи да хвърли поглед към лицето на професор Фич. Фич изглеждаше безумен. Ужасѐн.

Джоел замръзна.

Професорите продължиха да чертаят, но притеснението в израза на Фич дистанцира Джоел от сблъсъка. Отчаяни движения, загриженост, пресечено от вадички пот лице.

Тежестта на събитията се стовари върху Джоел. Този дуел не беше за забавление или за упражнение. Това бе предизвикателство към авторитета на Фич — оспорване на правото му да заема длъжността си. Ако загубеше…

Една от червените Мощни линии на Нализар удари право окръжността на Фич и почти я проби. Веднага всичките тебеширчета на Нализар се понесоха в тази посока — бясна хаотична мешавица от червен устрем към отслабената линия.

Само за миг Фич замръзна и доби съкрушен вид. Отърси се и отново задейства, но беше твърде късно. Не можеше да ги спре всичките. Един от драконите се промъкна покрай рицаря му. Започна бясно да дере с нокти отслабената част от окръжността на Фич и да я изкривява още повече.

Той забързано започна да рисува друг рицар. Драконът обаче проби границата му.

— Не! — извика Джоел и слезе още едно стъпало по-надолу.

Нализар се усмихна, вдигна тебешира си от пода и се изправи. Отупа ръцете си от праха. Фич все още рисуваше.

— Професоре — произнесе Нализар. — Професоре!

Фич спря и чак тогава забеляза дракона, който продължаваше да работи върху дупката и опитваше да я разшири достатъчно, за да може да се добере до центъра на окръжността. В истинско сражение щеше да се е втурнал да атакува самия ритматист. Все пак това бе само дуел — и пробивът в окръжността означаваше победа за Нализар.

— О — каза Фич и свали ръката си надолу. — О, да, да, разбирам…

Той се обърна, видимо замаян, и огледа пълната с ученици стая.

— Ах, да. Аз… в този случай просто си тръгвам.

Започна да събира книгите и бележките си. Джоел се свлече на каменните стъпала. В ръката си държеше писмото, което бе написал, за да го предаде на Фич.

— Професоре — продължи Нализар. — Кителът Ви?

Фич сведе поглед.

— О, да. Разбира се.

Разкопча копчетата на дългия червен кител и след това го сне, като остана по бялата си жилетка, риза и панталони. Изглеждаше посрамен. Подържа дрехата си за миг, после я сложи на катедрата. Събра книгите си и изхвърча от аудиторията. Вратата към входа на партерния етаж се затвори зад него с тихо изщракване.

Джоел седна сащисан. Неколцина от хората в класната стая изръкопляскаха плахо, при все че повечето просто гледаха опулено, очевидно несигурни как да реагират.

— Така — рязко произнесе Нализар. — Аз ще поема обучението на този клас за последните няколко дни от срока и ще водя свободноизбираемия летен курс, планиран от Фич. Чух доста позорни неща за представянето на учениците в Армедиус и особено за вашата кохорта. Аз няма да позволя немарливост в класа си. Ей, момче, ти, дето си седнал на стъпалата.

Джоел вдигна поглед.

— Какво правиш тук? — попита Нализар. — Защо не си униформен?

— Не съм ритматист, сър — отвърна Джоел и стана. — От общото училище съм.

Какво? В името на небесата, защо стоиш в залата ми?

Вашата зала? Това беше залата на Фич. Или… трябваше да бъде.

— Е? — запита Нализар.

— Донесох бележка, сър — обясни Джоел. — За професор Фич.

— Тогава я предай — каза Нализар.

— Тя е лично за професор Фич — заяви Джоел и натъпка писмото в джоба си. — Не беше относно класа.

— Тогава да те няма — изрече той и освободи Джоел с махване на ръка. Посипаният по пода червен тебеширен прах приличаше на кръв. Нализар започна да разпръсква творенията си едно по едно.

Джоел отстъпи, после се втурна по стъпалата и отвори вратата. Хората минаваха през ливадата отвън, мнозина облечени в бялото и сивото на ритматистите. Една фигура стоеше настрана. Джоел прелетя през стъпалата и през меката морава и се изравни с професор Фич. Човекът се тътреше с провиснали рамене, понесъл в ръце обемистата купчина книги и бележки.

— Професоре? — започна Джоел. Той бе висок за възрастта си, дори няколко сантиметра по-висок от Фич.

Възрастният мъж се обърна сепнато.

— А? Какво?

— Добре ли сте?

— О, та това е синът на майстора на тебешир! Как си, момко? Не трябва ли да си в час?

— Имам свободен — каза Джоел, протегна се и взе някои от книгите от купа, за да помогне. — Професоре, добре ли сте? Заради случилото се току-що?

— Видя го, нали? — Лицето на професор Фич посърна.

— Няма ли какво да направите? — попита Джоел. — Не можете да го оставите да Ви отнеме часовете! Може би ако говорите с директора Йорк?

— Не, не — възрази Фич. — Това би било непристойно. Правото на предизвикателство е много почитана традиция; длъжен съм да кажа, че е важна част от ритматическата култура.

Джоел въздъхна. Погледна надолу и си спомни бележката в джоба си. Молба от него до Фич. Искаше да учи при него през лятото и да научи колкото може за ритматиката.

Но Фич вече не бе редовен професор. Щеше ли това да има значение? Джоел дори не беше сигурен дали ще вземе ученик неритматист. Ако Фич не беше титулярен професор, щеше ли да има повече време за допълнително обучение? Тази мисъл незабавно накара Джоел да се почувства виновен.

Той почти извади писмото, за да го връчи на човека. Изписаното по лицето на Фич поражение го спря. Може би това не бе най-подходящият момент.

— Трябваше да го усетя как се задава — каза Фич. — Този Нализар. Миналата седмица, когато го взехме на работа, си рекох, че е твърде амбициозен, та това да му е от полза. В Армедиус не е имало предизвикателство от десетилетия…

— Какво ще правите? — попита Джоел.

— Ами — изрече Фич, докато крачеха по пътеката под сянката на кичест червен дъб. — Да, ами, според традицията аз заемам мястото на Нализар. Взет е като младши преподавател, който да помага на ученици, неиздържали изпитите тази година. Предполагам, че това вече е моята работа. Човек ще си рече, че ще бъда по-доволен вън от класната стая, че ще получа някакъв душевен покой!

Той поспря и се обърна, за да погледне отново към ритматическата аудитория. Сградата беше четвъртита и все пак някак изящна с ромбовидните шарки от сиви тухли на покритата от увивните растения стена.

— Да — пророни Фич. — Навярно никога вече няма да ми се налага да преподавам в тази класна стая… — Последните думи го задавиха. — Извини ме.

Наведе глава и избяга.

Джоел вдигна ръка, но го остави да си тръгне, при все че още държеше някои от неговите книги. Най-сетне въздъхна и пое по пътя си към сградата на канцеларията.

— Е — тихо каза той и отново помисли за смачканата хартия в джоба на панталона си — това беше катастрофа.

02


Канцеларията се помещаваше в малка долчинка между кампуса на ритматистите и общия кампус. Като почти всичко в Армедиевата академия, и тази сграда бе тухлена, но червена. Беше едноетажна и имаше много повече прозорци от класните стаи. Джоел все се чудеше защо хората от канцеларията имат изглед навън, а учениците нямат. Като че всички се бояха да позволят на учениците да зърнат свободата.

— … чух, че щял да отправи предизвикателство към всичко — заявяваше един глас, докато Джоел влизаше в канцеларията.

Гласът бе на Флорънс, една от писарите в канцеларията. Седеше върху дъбовото си писалище — а не на стола — и говореше с Екстън, другия писар. Той беше облечен в обичайните си риза и панталон, носеше папийонка и тиранти — твърде по модата, въпреки че бе леко пълен. Бомбето му висеше на закачалка до бюрото. Флорънс пък носеше отворена жълта пролетна рокля.

— Предизвикателство? — попита Екстън, без да надигне глава, докато дращеше с перото. Джоел не познаваше друг човек, който да е в състояние едновременно да пише и да води разговор. — Отдавна не е имало.

— Така е! — каза Флорънс. Беше млада, на двадесет и няколко години, неомъжена. Някои от по-традиционно настроените професори оцениха като скандално това, че директорът Йорк я назначи. Такива неща обаче ставаха все по-често. Всички твърдяха, че вече е двадесетия век и старият манталитет трябвало да се промени. Йорк заяви, че ако жените ритматисти могат да се сражават в Небраск, а Монархът е можел да държи жена, която да му пише речите, значи и той може да вземе жена на чиновническа работа.

— Предизвикателствата са били много по-чести в миналото, към началото на войната в Небраск — каза Екстън, докато все още дращеше по пергамента си. — Всеки начинаещ професор с новичък кител е искал веднага да скокне на върха. Някога е имало и времена на безредие.

— Хъм… — рече Флорънс. — Хубав е, да знаеш.

— Кой?

— Професор Нализар — обясни тя. — Присъствах лично, когато тази сутрин се обърна към директора Йорк за предизвикателството. Нахлу и изтърси: „Господин директор, смятам за подобаващо да Ви съобщя, че скоро ще получа постоянна длъжност в тази академия.“

Екстън изсумтя.

— И какво каза Йорк?

— Не бих казала, че е щастлив. Опита да откаже Нализар от плана му, но онзи не искаше и да чуе.

— Мога да предположа — изкоментира Екстън.

— Няма ли да ме попиташ кого смяташе да предизвика? — запита го Флорънс. Забеляза Джоел в края на стаята и му намигна.

— Изпитвам сериозни съмнения, че ще ме оставиш да продължа работата си на спокойствие, без да съм го чул — отвърна Екстън.

— Професор Фич — каза тя.

Екстън спря. Най-после надигна глава.

Фич?

Тя кимна.

— Пожелавам му късмет — заяви Екстън и се захили. — Фич е най-добрият в академията. Ще направи на салата това парвеню толкова бързо, че прахът от тебешира няма да има време да слегне, а дуелът ще е приключил.

— Не — каза Джоел. — Фич загуби.

И двамата се умълчаха.

— Моля? — запита Флорънс. — Откъде знаеш?

— Бях там — отговори Джоел и стигна до преградата пред писарите. Кабинетът на директора бе зад затворената врата в края.

Екстън размаха перото си към Джоел.

— Млади човече — произнесе той. — Отчетливо си спомням как те изпратих с писма към сградата на хуманитарните науки.

— Занесох ги — бързо отвърна Джоел. — И останалите, които ми дадохте. Залата на Фич се намираше на обратния път.

— На обратния път? Тя е на абсолютно противоположната страна на кампуса!

— О, Екстън, престани — намеси се Флорънс. — Момчето иска да узнае за ритматистите. Същото е в сила за повечето хора в кампуса.

Тя се усмихна на Джоел, ала той смяташе, че в половината случаи застава на негова страна просто защото знае, че това дразни Екстън.

Екстън измърмори и се върна към книжата си.

— Май не мога да упреквам някого, задето се промъква в допълнителни часове. Имаме достатъчно неприятности с учениците, които опитват да изклинчат от тях. И все пак обсебеността от тия проклети ритматисти… не е добро нещо за едно момче.

— Не бъди толкова досаден — каза Флорънс. — Джоел, ти каза, че всъщност Фич загубил?

Джоел кимна.

— И… какво означава това?

— Ще си разменят местата в йерархията с Нализар — обясни Екстън — и ще загуби постоянната си длъжност. Може на свой ред да предизвика Нализар след една година, а дотогава и двамата не могат да бъдат предизвиквани от друг.

— Горкият! — рече Флорънс. — Е, това не е особено справедливо. Мислех си, че дуелът ще е просто за хвалба.

Екстън се върна към работата си.

— Така — обобщи Флорънс. — Хубавец или не, господин Нализар ме впечатлява все по-малко. Фич е толкова мил и толкова обича преподаването си.

— Той ще оцелее — продължи Екстън. — Не го изхвърлят от работа. Джоел, предполагам, че си се размотавал достатъчно дълго в класната стая, за да наблюдаваш целия дуел?

Джоел сви рамене.

— Е, и как беше дуелът? — запита Екстън. — Фич представи ли се добре?

— Беше доста добър — каза Джоел. — Фигурите му бяха красиви. Той просто… е, изглеждаше без практически опит от истински дуели.

— Толкова брутален начин на работа! — изрече Флорънс. — Все пак те са хора на науката, а не гладиатори!

Екстън спря, после изгледа Флорънс над горната рамка на очилата си.

— Скъпа моя — заяви той, — не бих се учудил, ако наистина е нужно да има повечко предизвикателства като това. Може би днешният ден ще припомни на тия надути ритматисти причината за съществуването им. Падне ли Небраск…

— О, не ми разправяй истории за духове, Екстън — прекъсна го тя. — Това е просто инструмент на политиците, та да държат всички ни в напрежение.

— Ха — отговори Екстън. — Нямаш ли работа за вършене?

— В почивка съм, скъпи — отвърна му тя.

— Не мога да не отбележа, че винаги си в почивка, когато аз имам нещо важно за приключване.

— Предполагам, че зле организираш времето си — каза тя, пресегна се към дървената кутия на бюрото си и извади оттам сандвича с шунка и кимчи.

Джоел погледна големия часовник в ъгъла. Имаше петнадесет минути до следващия час — прекалено малко време, за да го изпратят да разнася още съобщения.

— Притеснявам се за професор Фич — произнесе Джоел, докато наблюдаваше часовника и сложните му механизми. На покрива седеше механична сова, която от време на време примижаваше, а после кълвеше ноктите си, докато чакаше кръглия час, за да забуха.

— О, няма да е толкова зле — заяви Екстън. — Предполагам, че директорът Йорк ще му даде неколцина ученици. На Фич му се полага малко почивка. Може и да му хареса.

Да му хареса?, рече си Джоел. Горкият човек беше смазан.

— Той е гений — каза Джоел. — Никой тук не преподава защити с такава степен на сложност.

— Той е истински учен — съгласи се Екстън. — Може би е твърде много учен. Нализар може и да е по-добър в класната стая. От това, което съм чул, някои от лекциите на Фич може и да са… малко над нивото на учениците.

— Не — възрази Джоел. — Той е изключителен учител. Обяснява нещата и не се отнася с учениците като с глупаци, както правят Хауърдс или Силвърсмит.

Екстън се подсмихна.

— Май съм те оставил с прекалено много свободно време, а? Искаш ли отново да си имам неприятности с ритматистите?

Джоел не му отговори. Останалите професори по ритматика дадоха да се разбере, че не желаят той да прекъсва лекциите им. Без Фич и благосклонното му отношение, Джоел нямаше скоро да се промъкне на която и да е лекция. Присви го отвътре.

Все пак можеше и да има шанс. Ако Фич ще подготвя няколко ученика, защо Джоел да не е един от тях?

— Джоел, скъпи — каза Флорънс, вече преполовила сандвича си. — Сутринта говорих с майка ти. Тя искаше да проверя дали не мога да ти ударя едно рамо за избираемия летен курс.

Джоел направи гримаса. Да живееш в кампуса като син на служители в колежа си имаше своите предимства. Най-голямата от тези облаги беше безплатното му обучение, въпреки че го бе получил само заради смъртта на баща си.

Обаче имаше и недостатъци. Много от останалите служители — като Екстън и Флорънс — получаваха пълния пансион като част от трудовия си договор. Джоел бе израсъл с тях и ги виждаше всеки ден — а това значеше, че те са добри приятели и с майка му.

— Работя по въпроса — каза той и помисли за писмото си до Фич.

— Наближава последният ден на срока, скъпи — продължи Флорънс. — Трябва да се запишеш на избираем. Най-после можеш да си избереш сам, вместо да се учиш за някаква поправка. Не е ли вълнуващо?

— Да.

През лятото повечето ученици си отиваха у дома. Онези, които оставаха в училище, посещаваха занятия само за половин ден и можеха да си изберат един курс. Освен ако не се бяха представили зле през учебната година и не се налагаше да вземат като избираем подготовка за поправителната сесия. Ритматистите бяха щастливци — стояха в училище по цяла година, обаче избираемият им предмет за лятото пак беше ритматически.

— Мислил ли си по въпроса? — запита Флорънс.

— Малко.

— Запълват се бързо, скъпи — каза тя. — Все още има няколко свободни места в класа за физическа подготовка. Искаш ли?

Три месеца да стои на игрището, докато всички останали търчат наоколо му, ритат топки един срещу друг и всички се мъчат да се престорят, че играта им е поне наполовина толкова интересна, колкото ритматическите дуели.

— Не, благодаря.

— Какво тогава?

Математиката можеше да е забавна. Литературата нямаше да е твърде мъчителна. Но нищо нямаше да е интересно колкото ученето при Фич.

— До довечера ще избера — обеща той и погледна часовника. Време беше за следващия час. Взе книгите си от ъгъла, постави най-отгоре двата учебника на Фич и излезе от сградата, преди Флорънс да може да го притисне още повече.

03


Този ден часът по история мина бързо; преговаряха за годишния изпит на другия ден. Когато свърши, Джоел отиде на математика, последния му урок. Този семестър се занимаваха главно с геометрия.

Джоел се отнасяше със смесени чувства към часовете по математика. Геометрията беше основата на ритматиката, затова беше интересна. Историята на геометрията го очароваше открай време — от Евклид и древните гърци чак до Монарха Грегъри и изнамирането на ритматиката.

Само дето имаше толкова много досадна работа. Безброй задачи, които не представляваха интерес за него.

— Днес ще преговорим формулите за изчисляване на лице — съобщи професор Лейтън пред класа.

Формули за изчисляване на лице. Джоел на практика ги беше запаметил още преди да проходи. Затвори очи и изпъшка. Колко пъти трябваше да повтарят едно и също?

Професор Лейтън обаче не допускаше учениците му да се размотават, въпреки че повечето работа за годината — включително изпитът — беше свършена. Настоя да прекарат последната учебна седмица в изнурителен преговор на всичко изучено.

Ама наистина. Кой преговаря след годишния изпит?

— Днес започваме със сеченията на конуса! — обяви Лейтън. Той беше едър мъж, малко пълен. Джоел все си мислеше, че Лейтън би трябвало да стане треньор, а не професор по математика. Определено владееше умението да мотивира.

— Помните ли какво беше страхотно при конусите? — попита Лейтън и посочи един конус, който беше начертал на дъската. — Можете да направите толкова много неща, като просто пресечете конуса в дадени точки. Гледайте! Пресечете го в средата и имате кръг. Пресечете го под ъгъл и имате елипса. Не е ли това невероятно!

Учениците го гледаха безизразно.

— Не е ли невероятно, попитах ви?

Получи няколко пъти вяло „Да, професор Лейтън“. Работата беше там, че според професор Лейтън всеки аспект на математиката беше „невероятен“. Притежаваше безграничен ентусиазъм. Не можеше ли да го приложи за нещо полезно, като ритматическите дуели?

Учениците седяха отпуснато на чиновете. Тук-там сред тях бяха пръснати няколко юноши и девойки с бели поли и панталони и сиви пуловери. Ритматисти. Джоел се облегна назад и скришом ги заразглежда, докато Лейтън продължи да говори за различните начини за пресичане на конус.

В ритматическия кампус имаше специализирани часове за ритматистите — или Прашните, както ги наричаха някои. Те бяха в първия час на всеки урок. После, във втория час, ритматистите присъстваха на общообразователните курсове с обикновените ученици.

Джоел все мислеше, че трябва да им е трудно да учат всички обикновени предмети наред с ритматическото обучение. Но имаше смисъл ритматистите да се придържат към по-високи стандарти от всички останали. Все пак самият Господар ги беше избрал.

Те наистина не би трябвало да са тук, рече си Джоел. Понеже бяха в неговия клас, знаеше имената им, но общо взето не знаеше нищо друго за тях — освен че бяха в обикновения клас по математика. А това беше важно.

Ритматиката се основаваше на идеите на геометрията и тригонометрията и занятията по ритматика съдържаха изключително много аритметичен материал за напреднали. Единствената причина Прашните да стигнат дотам да посещават занятията на професор Лейтън бе нуждата им от елементарна помощ за формулите и фигурите.

Двете момчета — Джон и Люк — обикновено седяха заедно в далечния ъгъл на стаята и им личеше, че предпочитат да са където и да е, но не и да киснат в час по математика заедно със сбирщина неритматисти. Освен това тук беше и момичето. Мелъди. Имаше червени къдрици и лице, което Джоел рядко виждаше, понеже тя седеше приведена и дращеше в тетрадката си през повечето време.

Дали не бих могъл да измъдря начин да хвана един от тях да ме обучава?, размишляваше Джоел. Да ми говори за ритматиката? А той навярно би могъл да им помага по математика в замяна.

— Сега — рече професор Лейтън, — нека преговорим формулите за триъгълника! Научихте толкова много тази година. Животът ви никога вече няма да е същият!

Само да бяха допуснали Джоел в клас с по-високо ниво. Обаче всички класове за напреднали се намираха в кампуса на ритматистите. Недостъпни за обикновените ученици.

Затова беше и писмото до Фич, което Джоел още носеше в джоба си. Той му хвърли един поглед, докато професор Лейтън написа с тебешира още формули на черната дъска. Нито една от тях не оживя, не се раздвижи и не направи нищо необикновено. Лейтън не беше ритматист. За него и за Джоел — и за почти всички хора — дъската си беше просто дъска и тебеширът беше само още едно средство за писане.

— Охо — каза Лейтън, докато разглеждаше формулите, — споменах ли колко невероятни са тези формули?

Някой от класа изпъшка. Лейтън се обърна и се усмихна на себе си.

— Е, предполагам, че всички очаквате летните избираеми класове. Не мога да кажа, че ви виня. Днес обаче все още сте мои, затова всички си извадете тетрадките, за да мога да проверя вчерашното домашно.

Джоел примигна, после се разтревожи. Вчерашното домашно. Даже майка му го беше попитала има ли. Той обеща, че ще го направи. Ала го отложи и си каза, че ще поработи по него по-късно… през свободния час.

И вместо това отиде да гледа Фич.

О, не…

Лейтън тръгна да обикаля класа и да поглежда в тетрадката на всеки ученик. Джоел бавно измъкна своята и я отвори на нужната страница. Там лежаха десет нерешени задачи. Неизпълнени, пренебрегнати. Лейтън пристъпи към чина на Джоел.

— Пак ли, Джоел? — попита той с въздишка.

Джоел сведе поглед.

— Ела при мен след часа — каза Лейтън и продължи обиколката.

Джоел потъна в стола си. Още само два дни. Трябваше да оцелее само още два дни и да мине класа. Наистина имаше намерението да напише домашното, наистина. Той просто… добре де, не го написа.

Това не би трябвало да има значение. Лейтън придаваше голяма важност на тестовете, а Джоел имаше отлични резултати на всеки един от тях. Поредното ненаписано домашно нямаше да има особено влияние върху оценката му.

Лейтън отиде в предната част на стаята.

— Добре тогава, е, останаха ни десет минути. Какво да правим… Нека решим няколко задачи!

Този път получи повече от няколко пъшкания.

— Или пък — продължи Лейтън, — предполагам, че мога да ви пусна по-рано, понеже това е последният урок за деня, а лятото ни чака току зад ъгъла.

Учениците, които бяха прекарали целия час в зяпане на стените, изведнъж застанаха нащрек.

— Много хубаво, вървете си — рече Лейтън и махна.

Учениците си тръгнаха за секунди. Джоел остана на мястото си, обмисляйки извинения. През тесния прозорец виждаше как другите ученици излизат на моравата. Повечето предмети бяха завършили с годишни изпити и работата стихваше. На самия Джоел му оставаше още само един изпит, по история. Той нямаше да е голям проблем — всъщност Джоел беше учил за него.

Той се изправи и отиде с тетрадката си пред бюрото на професор Лейтън.

— Джоел, Джоел — подхвана Лейтън мрачно. — Какво да те правя?

— Да ме пуснете? — попита Джоел.

Лейтън мълчеше.

— Господин професор — каза Джоел, — знам, че не бях отличник с домашните…

— По моя сметка, Джоел — прекъсна го професор Лейтън, — ти си написал девет от тях. Девет от четиридесет.

Девет ли?, замисли се Джоел. Би трябвало да съм написал повече… Той отново се замисли, припомни си работата през срока. Математиката винаги му беше най-лесният предмет. Много малко го беше грижа за нея.

— Добре — каза той, — предполагам, че май бях малко мързелив…

— Така ли мислиш? — отвърна Лейтън.

— Ами оценките ми от тестовете — бързо рече Джоел. — Получих отлични оценки.

— Е, първо на първо, училището не е само тестове. Завършването на Армедиус е важно, престижно постижение. То говори, че ученикът умее да учи и да изпълнява указания. Аз ви уча не само на математика, преподавам ви умения за живота. Как мога да пусна някого, който никога не си върши работата?

Това беше една от любимите лекции на Лейтън. Всъщност, опитът на Джоел говореше, че повечето професори са склонни да мислят, че техният предмет е от жизнено значение за живота на човек. Всички грешаха — с изключение на ритматистите, разбира се.

— Съжалявам — отговори Джоел. — Аз… хмм, прав сте. Бях мързелив. Но Вие не можете наистина да се върнете към онова, което казахте в началото на срока, нали? Резултатите от тестовете ми са достатъчно добри, за да ме пуснете.

Лейтън сплете пръсти пред себе си.

— Джоел, знаеш ли как изглежда на един преподавател това, че даден ученик никога не си изпълнява домашните задания, обаче някак успява да получи отлични оценки на тестовете?

— Че ученикът е мързелив? — объркано попита Джоел.

— Това е едната интерпретация — отговори Лейтън и измъкна няколко листа от купчината на бюрото си.

Джоел разпозна един от тях.

— Годишният ми изпит.

— Да — отвърна Лейтън и постави изпита на Джоел на бюрото до изпита на друг ученик. Другият ученик беше получил добра оценка, но не отлична. — Можеш ли да видиш разликата между тези два теста, Джоел?

Джоел сви рамене. Неговият тест беше прегледен и подреден, отговорите бяха написани под всяка задача. Другият беше разпилян, свободните места бяха пълни с надраскани бележки, уравнения и цапаници.

— Винаги съм подозрителен, когато ученикът не показва как е работил, Джоел — продължи Лейтън със строг глас. — Вече от седмици те наблюдавам и не съм успял да разбера как го правиш. Това не ми дава възможност да ти отправя официално обвинение.

Джоел усети как челюстта му увисва от потрес.

— Мислите, че мамя?

Лейтън почна да пише на листа си.

— Не казах това. Не мога да докажа нищо. А в Армедиус не повдигаме недоказуеми обвинения. Обаче е във възможностите ми да те препоръчам за поправително обучение по геометрия.

Джоел усети как надеждите му за свободноизбираем предмет почват да се пропукват и да се заменят от ужасяващата представа как прекарва всеки божи ден през лятото в учене на елементарна геометрия. Лице на конус. Лице на триъгълник. Радиус на кръг.

— Не! — възкликна Джоел. — Не можете!

— Наистина мога. Не знам откъде се сдобиваш с отговорите или кой ти помага, обаче ще прекараме много време заедно, ти и аз. Ще излезеш от лятната избираема подготовка, научил геометрията по един или друг начин.

— Аз я знам — възрази трескаво Джоел. — Вижте, какво ще кажете да направя домашното си сега? Все още остават няколко минути до края на часа. После ще реша и други задачи. Това ще ми позволи ли да мина? — Той грабна една писалка от бюрото на Лейтън и отвори тетрадката си.

Първа задача, замисли се Джоел. Намерете лицето на трите оцветени дяла на конуса. Фигурата представляваше конус с два отстранени сегмента, а в дъното се даваха дължините и мерките на страните. Джоел хвърли поглед на числата, пресметна и написа отговора.

Лейтън положи ръка на рамото му.

— Джоел, това няма да помогне…

Прекъсна, когато Джоел видя втората задача. Изчислението беше лесно. Джоел написа отговора. Следващата фигура беше сфера с изрязан цилиндър и в задачата се търсеше лицето на получената фигура. Джоел надращи отговора.

— Джоел — каза Лейтън, — откъде се сдоби с тези отговори? Кой ти ги даде?

Джоел довърши следващите две задачи.

— Ако вече си получил отговорите от някого — продължи Лейтън, — защо просто не ги написа по-рано? Направил си си целия труд да измамиш, а после си забравил да напишеш домашното?

— Аз не мамя — отговори Джоел, докато пишеше следващия отговор. — Защо бих имал нуждата да правя нещо подобно?

— Джоел — каза Лейтън и скръсти ръце. — Предполага се, че всяка от тези задачи отнема поне по пет минути. И очакваш да повярвам, че ги решаваш наум?

Джоел сви рамене.

— Те са елементарни.

Лейтън изсумтя. Отиде до дъската, бързо начерта конус, после написа няколко цифри. Джоел използва времето да реши следващите три задачи от домашното. После погледна дъската.

— Двеста и едно цяло и един сантиметра — каза той, още преди Лейтън да е спрял да пише. Джоел сведе поглед към домашното и реши последната задача. — Трябва да се поупражните да чертаете, господин професор. Пропорциите на този цилиндър са малко сбъркани.

— Моля? — попита Лейтън.

Джоел отиде при него пред дъската.

— Дължината на наклона трябва да е дванадесет сантиметра, нали?

Лейтън кимна.

— Следователно, ако спазваме пропорциите — продължи Джоел, пресегна се и пречерта конуса, — радиусът на основата трябва да е толкова дълъг, ако искате точно да отразява пропорционалната мярка от четири сантиметра.

Лейтън постоя малко и погледа поправения чертеж. После извади линия и премери. Леко пребледня.

— Ти можеш да прецениш на око, че моят чертеж е сгрешен с няколко сантиметра?

Джоел сви рамене.

— Начертай права с дължина една трета от дължината на този наклон — нареди Лейтън.

Джоел начерта. Лейтън премери.

— Точно до милиметър! Можеш ли да начертаеш кръг със същия радиус?

Джоел изпълни, чертаейки голям кръг на дъската. Лейтън премери кръга с конец и подсвирна.

— Джоел, пропорциите са съвършени! Дъгата на твоя кръг е почти толкова точна, колкото ако я беше начертал с пергел! Трябваше да станеш ритматист!

Джоел извърна поглед и пъхна ръце в джобовете си.

— Закъснял съм с близо осем години за това — промърмори той.

Лейтън се поколеба, после го погледна.

— Да. Май е така. Но, хмм, искаш да ми кажеш, че си седял в час през цялото време и си знаел как да правиш това?

Джоел сви рамене.

— Сигурно си откачил от скука!

Джоел пак сви рамене.

— Не мога да повярвам — каза Лейтън. — Виж, какво ще кажеш да учим тригонометрия като избираем предмет през лятото?

— Тригонометрията вече я знам — отговори Джоел.

— О. Алгебра?

— Знам я.

Лейтън се почеса по брадичката.

— Слушайте — каза Джоел, — моля Ви, може ли просто да мина по геометрия? Имам планове за избираемия предмет през лятото. Ако не мога да ги изпълня… добре, ще уча висша математика или нещо от сорта с Вас.

— Добре — отговори Лейтън, който все още гледаше дъската. — Наистина е грехота, че не си ритматист…

На мен ли го казвате?

— От баща си ли научи това? — попита Лейтън. — Доколкото разбирам, той самият е бил нещо като математик-теоретик.

— Нещо такова — отговори Джоел. Лейтън беше новак в кампуса, пристигнал беше в академията едва преди няколко месеца. Той не познаваше бащата на Джоел.

— Добре — рече Лейтън и вдигна ръце. — Можеш да минеш. Не мога да си представя, че прекарвам три месеца в опити да те науча на нещо, което вече знаеш толкова добре.

Джоел въздъхна дълбоко от облекчение.

— Джоел, просто се постарай да си пишеш домашните, става ли?

Джоел кимна с готовност и се завтече да си вземе учебниците от чина. Най-отгоре бяха двете книги на професор Фич.

Може би денят още не беше загубен.

04


Джоел излезе от класната стая на професор Лейтън и пристъпи на моравата. Отвън едно момиче в бяла пола и сив пуловер се беше облегнало на тухлената стена на сградата и безцелно драскаше в тетрадката си. Тя вдигна поглед и къдравата ѝ червена коса се разтърси, докато проучваше Джоел.

— О, той свърши ли с теб? — попита тя.

Джоел кимна.

— Е, все още си цял-целеничък — продължи момичето. — Май това е добър знак. Няма белези от ухапано, нито счупени кости…

— Чакала си ме? — запита той и се намръщи.

— Не, глупчо — обясни тя. — Професор Досаден ме помоли да остана и да говоря с него веднага щом приключи с теб. Вероятно означава, че не минавам. Отново.

Джоел хвърли поглед към тетрадката ѝ. Беше съзерцавал Мелъди целия семестър и си представяше сложните ритматични отбранителни кръгове, които тя чертае. На страниците обаче не видя Отбранителни или Забранителни линии, нито дори окръжности. Вместо това видя изображения на еднорози и замък.


— Еднорози? — поинтересува се той.

— Какво? — отбранително отвърна тя и захлопна тетрадката. — Еднорогът е благородно и величествено животно!

— Не съществува в действителност.

— И? — попита тя, намуси се и се изправи.

— Ти си ритматист — обясни Джоел. — Защо губиш времето си в рисуване на такива работи? Трябва да упражняваш ритматичните си линии.

— Ритматичните това, ритматичните онова! — каза тя и тръсна глава. — Защитавай кралството, удържай дивите тебеширчета. Защо всичко трябва да е свързано с ритматиката? Не може ли едно момиче поне веднъж да прекара малко време в размисъл за нещо друго!

Джоел отстъпи, изненадан от избухването. Не беше сигурен как да отговори. Ритматистите рядко говореха с обикновените ученици. Той бе опитал да си приказва с някои от тях през първите си ученически години, но винаги го пренебрегваха.

И ето че един разговаряше с него. Не беше очаквал да е наистина толкова… дразнеща.

— Честно казано — рече момичето, — защо аз трябва да съм човекът, който да се занимава с всичко това?

— Защото Господарят те е избрал — отговори Джоел. — Ти си късметлийка. Той подбира по-малко от един на хиляда.

— Явно има нужда от по-добър контрол върху качеството — възрази тя, после се обърна с мелодраматично изсумтяване и си проправи път към стаята на професор Лейтън.

Джоел се загледа след нея, после поклати глава и прекоси кампуса. Подмина групички ученици, устремени към гарата. След края на часовете беше време да си вървят у дома. За Джоел обаче кампусът беше дом.

На площадката бяха застанали неколцина ученици и си приказваха. Джоел се доближи до тях, полуунесен в мислите си.

— Според мен е несправедливо — заяви Чарлингтън със скръстени ръце, все едно-единствено неговото мнение е важно. — Професор Харис побесня, когато тя не се яви на последния си изпит, но директорът не обърна внимание.

— Но тя е ритматист — отговори Роуз. — Защо въобще ще иска да изклинчи от теста?

Чарлингтън сви рамене.

— Може би е искала да почне лятната ваканция по-рано.

Джоел почти не обръщаше внимание на разговора, но наостри уши при споменаването на ритматистите. Отправи се към Дейвис, който — както обикновено — беше обгърнал раменете на Роуз с ръка.

— Какво става? — попита Джоел.

— Една от ученичките-ритматисти, момиче на име Лили Уайтинг — обясни Дейвис. — Пропуснала е последния си изпит по история днес. Чък не е много доволен от това — очевидно е искал да вземе последния изпит рано, за да може да отиде при семейството си в Европа, но не му е разрешено.

— Отношението към тях не бива да бъде специално — заяви Чарлингтън.

— Вероятно все пак ще ѝ се наложи да се яви на теста — каза Джоел. — Не че животът им е лек. Нямат свободни часове, започват рано сутринта всеки ден, остават в училище за лятото…

Чарлингтън му се намръщи.

— Повярвай ми, Чарли — каза Джоел. — Ако нещо неочаквано я е накарало да тръгне, тя не е отишла да се излежава на някой плаж. Може да е в Небраск.

— Може би — отговори Чарли. — Да, може и да си прав…

Той млъкна и се понапрегна.

— Джоел.

— Да, Джоел. Знаех го. Да де, може и да си прав. Не знам. Професор Харис със сигурност бе разтревожен. Просто смятам, че е странно.

Още няколко ученици дойдоха на площадката, Чарлингтън отиде при тях и тръгна към гарата. Джоел смътно дочу как Чарли започва да им разказва същата история.

— Не го вярвам — тихо каза той.

— Кое? — попита го Дейвис. — За ученичката ли?

— За Чарлингтън — обясни Джоел. — Три години сме били заедно в час, а той все още забравя името ми при всеки разговор.

— О — каза Дейвис.

— Не се притеснявай за него — рече Роуз. — Чарлингтън не обръща внимание на никого, който няма достойни за зяпане гърди.

Джоел се отвърна от отдалечаващите се ученици и попита Дейвис:

— Спрял ли си се на избираем за лятото?

— Не съвсем.

Дейвис беше професорски син и затова също живееше в кампуса. Той всъщност бе единственият син на служител приблизително на възрастта на Джоел.

Повечето от децата на персонала посещаваха близкото държавно училище. Само синовете на професорите учеха в Армедиус. Е, и Джоел. Баща му и директорът бяха близки до злополуката с баща му преди осем години.

— Имам една откачена идея — започна Джоел. — За своя избираем курс. Виждаш ли…

Замлъкна — Дейвис не му обръщаше внимание. Джоел се обърна и видя група ученици пред канцеларията.

— Това пък какво е? — запита той.

Дейвис вдигна рамене.

— Виждаш ли Питъртън ей там? Не трябваше ли да е на влака за Джорджиябама от 3:15?

Високият ученик от горните класове опитваше да надникне през прозорците.

— Да — съгласи се Джоел.

Вратата на канцеларията се отвори и оттам излезе някаква фигура. Джоел смаяно разпозна тъмносините, отчетливо военни панталони и закопчаната със златни копчета куртка на мъжа. Униформата на федерален инспектор. Той постави куполообразна полицейска шапка на главата си и забърза нанякъде.

Федерален инспектор? — запита Джоел. — Това е странно.

— От време на време виждам полиция в кампуса — възрази Роуз.

— Не и инспектор — каза Джоел. — Този човек има юрисдикция на всичките шестдесет острова. Няма да дойде просто така.

Джоел забеляза директора Йорк на входа на канцеларията; зад него се виждаха Екстън и Флорънс. Изглеждаше… притеснен.

— Както и да е — рече Дейвис. — За избираемия курс за лятото.

— Да — каза Джоел. — За това…

— Аз, хм — заусуква го Дейвис. — Джоел, тази година няма да прекарам лятото с теб. Оказва се, хм, че не съм свободен.

— Не си свободен? Какво означава това?

Дейвис пое дълбоко дъх.

— Двамата с Роуз ще бъдем с групата, която Майкъл кани това лято. В лятната си къща, на север.

— Вие двамата? — попита Джоел. — Но… ти не си един от тях. Имам предвид, че ти си само…

Като мен.

— Един ден Майкъл ще стане важен човек — обясни Дейвис. — Знае, че баща ми ме готви за юридическо училище, и самият Майкъл планира да учи в такова. Занапред ще му трябва помощ. Някога ще му трябват добри юристи, на които да може да се довери. Виж, той ще бъде рицар-сенатор…

— Това… това е чудесно за теб — каза Джоел.

— Това е отлична възможност — съгласи се Дейвис, видимо смутен. — Съжалявам, Джоел. Знам, това означава да прекараш лятото сам, обаче трябва да отида. Това е възможност за мен, истинска възможност да се издигна.

— Аха, разбира се.

— Би могъл да го попиташ дали можеш да дойдеш…

— Малко или повече го попитах.

Дейвис потръпна.

— О.

Джоел сви рамене и опита да изобрази равнодушие, каквото не изпитваше.

— Той тактично ми отказа.

— Той е от висока класа — отговори Дейвис. — Искам да кажа, ти трябва да признаеш, че тук всички се отнасят с теб доста добре. Животът ти е хубав, Джоел. Никой не се заяжда с тебе.

Вярно беше. Той никога не беше страдал от тормоз. Учениците в Армедиус бяха прекалено важни, за да си губят времето в това. Ако не харесваха някого, те го изолираха. В кампуса имаше десетина прото-политически фракции. Джоел никога не беше участвал в никоя от тях, дори и в групите на онеправданите.

Вероятно смятаха, че му правят услуга. Отнасяха се вежливо с него, смееха се заедно. Но не го включваха.

Би заменил това за малко добър, старомоден тормоз. Това поне би означавало, че някой го смята достоен за забелязване и запомняне.

— Трябва да вървя — каза Дейвис. — Извинявай.

Джоел кимна и Дейвис и Роуз изтърчаха към групичката, която се събираше около Майкъл близо до гарата.

Със заминаването на Дейвис, Джоел наистина щеше да прекара лятото сам. На практика нямаше никой от класа му.

Джоел понесе книгите на професор Фич. Нямаше намерение да ги взима, но тъй и тъй бяха у него, можеше да ги ползва, понеже библиотеката не би дала ритматически книги на обикновен ученик.

Тръгна да търси добро място за четене. И за мислене.

* * *

Няколко часа по-късно, Джоел все още четеше под сянката на едно закътано дъбово дърво. Остави книгата и се взря нагоре, между клоните на дъба към късчетата синьо, които можеше да види от небето.

За съжаление първата от книгите на Фич се оказа несполучлив избор — представляваше просто обяснение на четирите ритматически линии. Джоел беше виждал Фич да я заема на ученици, които явно изоставаха.

За щастие втората книга се оказа далеч по-сочна. Беше нова публикация и най-интересната ѝ глава разкриваше в подробности споровете по един отбранителен кръг, за който Джоел не беше и чувал. Макар че много от ритматическите уравнения в книгата бяха над възможностите на Джоел, той успя да разбере изложените в текста доводи. Книгата беше достатъчно увлекателна, та да го погълне за доста време.

Колкото повече четеше, толкова повече се улавяше, че мисли за баща си. Помнеше силния мъж, който работеше до късно през нощта за усъвършенстването на нова формула за тебешир. Помнеше колко време отделяше баща му, за да описва на Джоел с потреперващ глас най-вълнуващите ритматически дуели в историята.

Бяха минали осем години. Болката от загубата още беше тук. Никога не си отиваше. Просто с времето се заравяше, като скала, която бавно се покрива с пръст.

Небето притъмняваше, стана почти невъзможно да чете, а кампусът постепенно стихна. В някои от сградите светеха лампи; много от тях разполагаха с горни етажи за кабинети на преподавателите и жилища на техните семейства. Както си стоеше, Джоел видя стария Джоузеф, разсилният, да обикаля кампуса и да навива фенерите по моравите. Пружините в тях почнаха да се развиват и те се оживиха и светнаха.

Джоел взе книгите си, потънал в мисли за сложното развитие на Защитата на Мияби и нетрадиционния начин, по който се прилагаха Отбранителните линии в тази на Блад. Стомахът му изкъркори недоволно, задето беше пренебрегнат.

Надяваше се да не е пропуснал вечерята. Всички се хранеха заедно — професори, персонал, деца, даже ритматисти. Единствените обикновени ученици, които живееха в кампуса, бяха деца на преподавателите или на персонала, като Джоел. Много от учениците ритматисти живееха в общежитията. Или семействата им живееха прекалено далеч, или трябваше да учат допълнително. Общо взето, приблизително половината от ритматистите в Армедиус живееха в общежитията. Останалите още пътуваха.

Просторната столова жужеше от безредно оживление. Професорите и половинките им седяха в далечната лява страна на помещението, смееха се и разговаряха заедно, децата им бяха разположени на отделни маси. Персоналът седеше в дясната част на залата, на няколко големи дървени маси. Учениците ритматисти имаха своя дълга маса в дъното, почти скрита зад една тухлена стена.

В центъра имаше две дълги маси с храната за деня. Сервитьори пълнеха чинии и ги отнасяха на професорите, а семействата и персоналът трябваше да се самообслужват. Повечето хора вече бяха насядали по пейките и се хранеха, бърборенето им се разнасяше из столовата като ниско бръмчене. Тракаха съдове, кухненският персонал сновеше насам-натам, във въздуха се смесваха разни аромати и се бореха за надмощие.

Джоел отиде на мястото си на дългата маса, срещу това на майка му. Тя вече беше тук, което му донесе облекчение. Понякога работеше по време на вечеря. Все още беше облечена с кафявата работна престилка, а косите ѝ бяха прибрани на кок. Тя побутваше храната си и разговаряше с госпожа Корнелиус, една от другите чистачки.

Джоел остави книгите си и забързано се отдалечи, преди майка му да го подхване с въпроси. Натрупа в чинията си ориз и пържени наденички. Германска храна. Готвачите отново го раздаваха екзотично. Поне бяха изоставили джосеунските ястия, които бяха прекалено пикантни за Джоел. Грабна гарафа ябълков сок с подправки и се отправи към мястото си.

Майка му го чакаше.

— Флорънс ми каза, че си обещал до тази вечер да разполагаш с избираем предмет за лятото — рече тя.

— Работя по въпроса.

— Джоел — отвърна майка му, — ще имаш избираем предмет, нали? Няма отново да се налага да учиш за поправителни изпити?

— Не, не — каза той. — Обещавам. Професор Лейтън тъкмо ми каза днес, че със сигурност минавам по математика.

Майка му набучи парченце наденица на вилицата си.

— Другите деца опитват да направят нещо повече от това само да минават по предметите.

Джоел сви рамене.

— Ако разполагах с повече време да ти помагам с домашните… — въздъхна майка му. След вечеря тя щеше да прекара по-голямата част от нощта в чистене. В делнични дни започваше работа едва следобед, понеже повечето от класните стаи, които чистеше, бяха заети.

Както винаги, под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Работеше прекалено много.

— Ами по алхимия? — попита тя. — Ще минеш ли?

— Природните науки са лесни — каза Джоел. — Професор Лангор вече ни даде докладите за представянето през годината. Последните дни ще имаме само лабораторни упражнения и те няма да се оценяват. Със сигурност минавам.

— По литература?

— Предадох доклада си вчера — отговори Джоел. Беше успял да се справи с това домашно навреме — само защото професор ЦоБел им беше дала време за писане в час, докато тя се ровеше в някакви романи. Професорите проявяваха склонност към мързел в края на срока, също като учениците.

— А по история? — попита майка му.

— Утре имаме изпит за срочна оценка.

Тя повдигна вежда.

— Изпитът е по история на ритматиката, майко — рече Джоел и завъртя очи. — Ще се справя добре.

Майка му като че ли остана доволна. Джоел започна да се храни като изгладнял вълк.

— Чу ли за професор Фич и онова ужасно предизвикателство? — попита майка му.

Джоел кимна, понеже устата му беше пълна.

— Горкият човек — продължи майка му. — Знаеш ли, че посвети двадесет години на това да стане титулярен професор? Загуби позицията си само за няколко мига и сега е нередовен преподавател.

— Майко — обади се Джоел между хапките, — чувала ли си нещо за някакъв федерален инспектор в кампуса?

Тя кимна разсеяно.

— Смятат, че една от ученичките ритматисти е избягала снощи. Била на посещение у семейството си вечерта и не се върнала в училище.

— За Лили Уайтинг ли става дума? — предположи Джоел.

— Струва ми се, че така се казваше.

— Чарлингтън каза, че родителите ѝ просто са я отвели на почивка!

— Така се говореше в началото — отвърна майка му. — Обаче е трудно да опазиш в тайна нещо като бягството на ритматист. Това ме кара да се запитам защо тъй често те се опитват да избягат. Животът им е толкова лек. Никак не се очаква да работят, неблагодарно племе такова…

— Скоро ще я намерят — рече Джоел и скочи от мястото си, преди майка му да се отплесне точно по този въпрос.

— Слушай, Джоел, необходимо ти е да вземеш избираем предмет за лятото. Искаш ли да се озовеш на трудово обучение?

Мнозина ученици, които не можеха да избират — или избираха прекалено късно — трябваше да помагат в грижите за зелените площи в училището. Официалната причина за програмата, както я излагаше директорът Йорк, беше да „научи обикновено заможните ученици да уважават онези, които са в друго икономическо положение“. Това схващане му спечели малко родителски гняв.

— Трудово обучение — каза Джоел. — Това няма да е много лошо, нали? Татко беше работник. Може би някой ден и аз ще трябва да върша подобна работа.

— Джоел… — подзе майка му.

— Какво? — отвърна той. — Какво лошо има в това да си работник? Ти самата си работничка.

— Ти учиш в едно от възможно най-добрите училища. Това нищо ли не означава за теб?

Той вдигна рамене.

— Рядко си пишеш домашните — продължи майка му и потърка челото си. — Всичките ти учители казват, че си умен, но не внимаваш. Не разбираш ли какво биха направили други хора, за да получат възможност като тебе?

— Разбирам. Наистина. Майко, ще взема избираем предмет за лятото. Професор Лейтън каза, че мога да уча математика с него, ако не намеря нещо друго.

— За поправителен ли? — попита майка му подозрително.

— Не — бързо отвърна той. — За напреднали.

Само ако ми позволят да уча нещата, които искам да уча, рече си той и заби вилицата в храната, тогава всички ще сме щастливи.

Това върна мислите му към листа хартия, който още беше натъпкан в джоба му. Професор Фич познаваше баща му; донякъде бяха приятели. Сега, когато вече знаеше, че Дейвис няма да е тук през лятото, Джоел беше още по-твърдо решен да изпълни плана си да учи при Фич. Побутна храната си още малко, после стана.

— Къде отиваш? — попита майка му.

Той грабна двете книги на професор Фич.

— Трябва да ги върна. Ще съм тук до няколко минути.

05


Преподавателите сядаха на масата си според ранга, а съпругите им се разполагаха до тях. Директорът Йорк — висок, внушителен, с провиснали кестеняви мустаци — беше начело на масата. Беше едър човек с широки рамене, достатъчно висок, та да се извисява над всички останали.

Следваха титулярните преподаватели, и ритматисти, и обикновени хора — по време на хранене ги третираха като равни. Джоел подозираше, че това равенство има нещо общо с факта, че самият директор не е ритматист. Следващата група към дъното на масата бяха така наречените „редовни“ професори — тези, които още не бяха титуляри, но бяха добре установени и уважавани. Бяха около шестима. Ритматистите в това положение носеха сини кители.

Облечените в зелено асистенти седяха след тях. Накрая бяха тримата помощник-преподаватели в сиво. Професор Фич, с двадесет или тридесет години по-възрастен от съседите си, седеше на последния стол. Нализар, в червен кител, се разполагаше близо до челото на масата. Когато приближи, Джоел чу гръмкия му глас.

— … определено се надявам това да накара някои хора да се поизправят и да обърнат внимание — говореше той. — Ние сме войници. Минали са години, откак някои от вас са участвали в обсадата в Небраск, обаче аз бях там едва допреди няколко месеца, на самото бойно поле! Твърде много теоретици забравят, че ние сме хората, които обучават следващото поколение бранители. Не бива да допускаме небрежното преподаване да застрашава безопасността на шестдесетте острова!

— Със сигурност мнението Ви стана ясно, Нализар — рече професор Хабърсток, друг от ритматистите. — Искам да кажа, няма защо да разбутвате нещата повече!

Нализар го изгледа и според Джоел си пролича, че младият професор с труд премълчава презрителния си отговор.

— Ние не можем да си позволим инертна маса в Армедиус. Трябва да обучаваме бойци, а не теоретици.

Фич извърна поглед и се съсредоточи върху храната си. Не личеше да е ял много. Джоел застана неуверено и се помъчи да реши как да се обърне към професора.

— Теорията е важна — тихо рече Фич.

— Какво беше това? — попита Нализар и погледна към дъното на масата. — Казахте ли нещо?

— Нализар — намеси се директорът Йорк, — прекрачвате границите на благоприличието. Чрез своите действия Вие заявихте позицията си, няма нужда за същата цел да си служите и с обиди.

Младият професор се изчерви и Джоел забеляза как в очите му проблесна гняв.

— Господин директоре — рече Фич и вдигна поглед, — всичко е наред. Аз бих го оставил да каже каквото мисли.

— Фич, ти си по-добър професор от него — отговори директорът и накара Нализар да пламне още повече. — И по-добър преподавател. Не ми се харесват всичките ви ритматистки правила и традиции.

— Това са наши правила и ние ги следваме — каза Фич.

— С цялото ми уважение, господин директоре — намеси се Нализар, — възразявам на последното Ви твърдение. Професор Фич може и да е мил човек и отличен учен, обаче като преподавател? Кога за последен път някой от неговите ученици е побеждавал в Мелето?

Тази забележка увисна във въздуха. Доколкото Джоел знаеше, никога ученик на Фич не беше побеждавал в Мелето.

— Аз преподавам отбрана, Нализар — каза Фич. — Или, хмм, преподавах. Все едно, в Небраск добрата отбрана е от жизнено значение, ако и невинаги да е най-добрият начин за печелене на дуели.

— Вие преподавате ненужни неща — заяви Нализар. — Теории, с които им разбърквате главите. Допълнителни линии, които не им трябват.

Фич стисна приборите си — „не от гняв“, рече си Джоел, „а от нервност“. Той очевидно не обичаше сблъсъците; избягваше погледа на Нализар, докато говореше.

— Аз… хмм, учех моите ученици на нещо повече от това да чертаят линии. Учех ги да разбират това, които чертаят. Исках да са подготвени за деня, когато може да се наложи да се борят за живота си, а не просто за церемониалностите на някакво безсмислено състезание.

— Безсмислено ли? — възкликна Нализар. — Мелето е безсмислено? Криете се зад оправдания. Аз ще науча тези ученици да се бият.

— Аз… хмм — рече Фич. — Аз…

— Пфу — махна с ръка Нализар. — Съмнявам се, че въобще можете да разберете, старче. Колко време Вие сте служили на фронтовата линия в Небраск?

— Само няколко седмици — призна Фич. — Прекарах по-голямата част от службата си в Денвър, в комитета по планиране на отбраната.

— И върху какво се фокусирахте по време на университетските си изследвания? — попита Нализар. — Дали върху теорията на офанзивата? Или може би задълбочени проучвания на Мощта? Или даже върху отбраната, която била толкова важна за Вашите ученици, както твърдите?

Фич помълча малко.

— Не — отговори той накрая. — Изследвах произхода на ритматическите сили и отношението към тях в ранното американско общество.

— Историк — заключи Нализар и се обърна към останалите професори. — Разполагате с историк, който преподава отбранителна ритматика. И се питате защо оценките за представянето на Армедиус вървят надолу?

Сътрапезниците мълчаха. Дори директорът поспря, за да обмисли тези думи. Когато отново почнаха да се хранят, Нализар погледна към Джоел.

Джоел усети как веднага го обзема паника; днес вече веднъж беше провокирал този човек, натрапвайки се в класната му стая. Дали ще си спомни…

Но очите му просто подминаха Джоел, сякаш не го виждаха. Поне веднъж се оказа хубаво да не си забележителен.

— Това там синът на майстора на тебешир ли е? — попита професор Хабърсток и присви очи по посока на Джоел.

— Кой? — попита Нализар и отново хвърли поглед към Джоел.

— Ще свикнете с него, Нализар — обясни Хабърсток. — Постоянно се налага да изхвърляме хлапето от часовете си. Намира начин да се промъкне и да слуша.

Това вече няма да го бъде — заяви Нализар и поклати глава. — Та това е немарливост, да се допуска неритматисти да разсейват учениците ни.

— Е, аз не го допускам в своя час, Нализар — отвърна му Хабърсток. — Други го правят.

— Отивай си — произнесе Нализар и махна с ръка към Джоел. — Ако отново те пипна да ни се пречкаш, ще…

— Всъщност, Нализар — намеси се Фич, — аз помолих момчето да дойде и да говори с мен.

Нализар изгледа свирепо Фич, но нямаше право да възразява на това друг професор да консултира ученик. Многозначително насочи разговора към настоящото положение в Небраск, по който въпрос явно беше експерт.

Джоел приближи Фич.

— Той не бива да Ви говори по този начин, професоре — тихо каза момчето и преви коляно до професора.

— Може би е така, но може би има право. Аз загубих от него.

— Боят не беше честен — възрази Джоел. — Не бяхте готов.

— Бях загубил тренинг — отговори му Фич. После въздъхна. — Момко, истината е, че никога не ме е бивало в боя. Мога да начертая съвършена Отбранителна линия пред учениците, но ако попадна в дуел, едва мога да изкарам и една крива линия! Да, наистина. Трябваше да видиш как треперех днес по време на предизвикателството.

— Видях — каза Джоел. — Бях там.

— Бил си там? — попита Фич. — О, да. Там беше!

— Според мен нарисувахте защитата на Ийстън твърде умело.

— Не, не — рече Фич. — Избрах неподходяща защита за единоборство. Нализар е по-добрият воин. Беше герой в Небраск. В продължение на години се сражаваше с Кулата… Аз, нека бъда честен, рядко съм се сражавал, дори и когато бях там. Много се изнервях и дори не можех да удържам тебешира.

Джоел замълча.

— Да, така е — продължи Фич. — Може би това е за по-добро. Не бих искал да оставя който и да е ученик зле подготвен. Не бих могъл да живея в мир със себе си, ако някой от учениците ми загине, понеже не съм ги обучил както трябва. Аз… аз не мисля, че някога съм вземал това предвид.

Какво можеше да каже Джоел? Не знаеше как да отговори. Вместо това продължи:

— Професоре, връщам Ви книгите. Вие си излязохте без тях.

Фич се сепна.

— Значи всъщност си имал причина да говориш с мен! Забавно е. Аз просто опитвах да раздразня Нализар. Благодаря ти.

Фич взе книгите и ги постави на масата. След това отново се зае да рови из храната си.

Джоел събра цялата си смелост.

— Професоре — каза той и бръкна в джоба си. — Исках да Ви питам за още нещо.

— Хм. Какво?

Джоел измъкна листа и го поопъна на масата. Предаде го на Фич, който го изгледа объркано.

— Молба за избираем предмет за лятото?

Джоел кимна.

— Исках да посещавам Вашия избираем курс по ритматическа защита за напреднали!

— Но… ти не си ритматист, синко — отвърна Фич. — Какъв е смисълът?

— Смятам, че ще е забавно — обясни Джоел. — Искам да бъда учен — в областта на ритматиката, имам предвид.

— Висока цел за някой, който не може да оживи дори една черта.

— Има музикални критици, които не могат да свирят на инструмент — каза Джоел. — А и на историците не се налага да правят историята. Защо тогава трябва само ритматистите да изучават ритматиката?

Фич загледа писмото, после се усмихна.

— Аргументът е донякъде валиден. За съжаление, вече нямам лекции, които да посещаваш.

— Да, но ще водите занятия. Мога да слушам на тях, нали?

Фич поклати глава.

— Боя се, че не става по този начин. Ние, хората в дъното, не избираме какво или кого учим. Трябва да взема определените от директора ученици, а той вече е направил своя избор. Съжалявам.

Джоел сведе поглед.

— Добре… Смятате ли, че е възможно някой от другите професори да поеме часовете Ви по защита за напреднали?

— Момко — започна Фич и съчувствено положи ръка на рамото на Джоел. — Знам, че животът на ритматиста изглежда изпълнен с напрежение и опасност, но дори приказките на професор Нализар за Небраск са много по-драматични от реалността. По-голямата част от изучаването на ритматиката се състои от линии, ъгли и цифри. Войната срещу Кулата се води от шепа премръзнали и измокрени мъже и жени, които дращят линии на земята — това между седмиците, в които напразно си стоят в дъжда.

— Знам — бързо отговори Джоел. — Професоре, вълнува ме теорията.

— Всички твърдят това — продължи Фич.

— Всички?

— Мислиш, че си първият младеж, който иска да посещава часовете по ритматика? — усмихнато попита Фич. — Непрекъснато получаваме такива молби.

— Наистина? — попита Джоел с помръкнало сърце.

Фич кимна.

— Половината са убедени, че в залите със сигурност става нещо тайнствено и вълнуващо. Другата половина смятат, че ако просто учат достатъчно здраво, самите те могат да станат ритматисти.

— Може би… има начин? — запита Джоел. — Искам да кажа, Прашните като Вас са просто обикновени хора преди въвеждането си. Следователно, и други обикновени хора могат да станат ритматисти.

— Не става така, момко — каза Фич. — Господарят внимателно подбира ритматистите си. След като възрастта на въвеждането е преминала, изборът е направен. През последните двеста години не е бил избран човек, по-възрастен от осем години.

Джоел сведе глава.

— Не бъди толкова тъжен — каза му Фич. — Благодаря ти, задето ми върна книгите. Сигурно щях да преровя кабинета си три пъти за тях!

Джоел кимна и се обърна, за да си върви.

— Между другото, той не е прав.

— Кой?

— Ялард, авторът на онази книга — каза Джоел и посочи втората от двете книги. — Според него трябва да се забрани използването на Защитата на Блад на официални дуели и турнири, но той е недалновиден. Четири комбинирани елипсоидни сегмента може и да не образуват „традиционна“ Отбранителна линия, но са много ефективни. Ако ги забранят на дуелите, понеже са твърде мощни, то тогава никой няма да ги научи и няма да може да бъдат използвани в битка, ако трябва.

Фич повдигна вежда.

— Значи си внимавал на лекциите ми.

Джоел кимна.

— Може би ти е в кръвта — продължи Фич. — Баща ти имаше известен интерес към тези неща.

Поколеба се, а после се наведе към Джоел.

— Традицията не допуска това, което искаш, но винаги има хора, които скъсват с традицията. По-нови университети, напористи и млади, започват да преподават ритматиката на всеки, който желае да учи. Запиши се в някой от тях, щом пораснеш още. Това няма да те направи ритматист, но ще можеш да учиш онова, което желаеш.

Джоел изпита колебание. Това всъщност звучеше добре. Поне представляваше някакъв план. Джоел нямаше да бъде ритматист — примиряваше се — но отиването в някой от тези университети…

— Това би ми харесало — каза Джоел. — Но ще ме приемат ли, ако не съм се учил при професор по ритматика?

— Може би.

Фич леко тропна с ножа по чинията. Изглеждаше замислен.

— А може би не. Ако учеше с мен…

Фич погледна към предния край на масата, към Нализар и останалите. После погледна храната си.

— Не. Не, синко, не мога да го приема. Твърде нетрадиционно. Вече предизвиках достатъчно неприятности. Съжалявам, синко.

С тези думи го отпращаше. Джоел се обърна и си тръгна, с пъхнати в джобовете ръце.

06


Джоел мразеше нощите.

Нощта означаваше легло, а леглото означаваше да лежи в мрака, да се чувства изтощен и въпреки това да е напълно неспособен да заспи.

Двамата с майка му деляха една стая в семейното общежитие. Имаха килер, който изпълняваше и ролята на гардеробна, и ползваха общата баня в края на коридора. Стаята беше малка — тухлени стени, еднокрил прозорец и легло. Когато майка му имаше почивен ден, Джоел спеше на пода. В другите дни той оправяше леглото и го оставяше за майка си, за да спи през деня, когато не е на смяна.

Навремето живееха в по-просторна квартира, придадена към работилницата на баща му в мазето на общежитието. След злополуката майката на Джоел беше помолила директора да им позволи да се преместят в друга стая. Джоел не се беше оплакал. Работилницата за тебешир пазеше твърде много спомени.

Джоел зяпаше тавана. Някои нощи излизаше на моравата и четеше книги на светлината на фенерите, но това обикновено му докарваше неприятности. Майка му почти беше убедена, че лошото представяне в училище има нещо общо с тези нощни привички.

Над главата си, на тавана, можеше да различи линии в бледата светлина на фенерите отвън. Защитата на Ийстън, един от най-сложните традиционни ритматически защитни кръгове. Проследи с поглед линиите — първо вътрешната окръжност, после вписания деветоъгълник с липсващите страни, външните кръгове.

Скицата беше нескопосна, макар че когато я направи преди две години, Джоел изпита гордост от нея. Деветте точки на свързване не бяха на точните места и няколко кръга бяха неравни. Ако тази защита беше използвана от някой ритматист по време на дуел, кръгът щеше да се разкъса за броени мигове. Дори и сега Джоел често не можеше да начертае кръга с деветте точки без образец. Само една свързваща точка, поставена не на място, можеше да разруши целостта на рисунката.

Целостта на рисунката. Тази нямаше цялост. Беше просто тебешир върху мазилката; не притежаваше сила. Той примигна и стисна зъби. Понякога мразеше ритматиката. Тя се състоеше изцяло от сражения и сблъсъци. Защо не можеше да направи нещо полезно?

Обърна се на една страна. Прав ли беше Майкъл? Дали Джоел не беше твърде прехласнат по ритматиката? Всички, от Фич до майка му, в един или друг момент му го бяха казвали.

И все пак… ритматиката беше единственото, за което го беше грижа, единственото, за което изглежда притежаваше умения. Какво беше той без ритматиката? Подчертано му беше показано, че доброто образование няма да го издигне до положението на другите ученици.

И какво да прави сега? Да следва пътя, който всички очакват от него? Да се справи достатъчно добре в училище, за да получи работа като чиновник, едно стъпало по-горе от работника?

Или да продължава да преследва мечтата? Да учи ритматика в някой университет? Да стане изследовател на ритматиката, специалист. Фич му беше предложил залък от нещо голямо, но беше отдръпнал чинията веднага. Джоел усещаше как това разпалва у него гняв.

Потисна го. Фич наистина искаше да ме учи, помисли той. Беше толкова потресен от случилото се днес, че не посмя да попита.

Фич щеше да прекара лятото в преподаване на ученици, които директорът Йорк щеше да му даде. В ума на Джоел почна да назрява план. Отчаян, глупав план.

Джоел се усмихна. Необходимо беше да се провали на изпита по история.

* * *

— Трябва отново да ви напомня колко е важен този изпит — каза професор Ким. Той беше един от малцината чужденци сред преподавателите. Макар да говореше без акцент — семейството му се преселило в Съединените острови, когато бил още бебе — произходът му личеше ясно от азиатския цвят на кожата и формата на очите.

Назначаването на Ким в Общото училище беше предизвикало голям шум. Родителите се бяха разтревожили, че той ще преподава история на техните деца — бояха се, че ще представи джосеунската версия на събитията. Джоел не можеше да определи как гледната точка може да изопачи истината. В крайна сметка, народът на ДжоСеун беше завладял Европа. Мигар някой можеше да оспори този факт?

— Този изпит дава петдесет процента от крайната ви оценка — каза професор Ким и раздаде тестовете на учениците, крачейки между чиновете. — Имате два часа да го напишете. Не си губете времето.

Професор Ким носеше костюм и папийонка, въпреки че други професори, които бяха завършили университетите във Франция или в Еспаня, обикновено носеха джосеунско официално облекло вместо костюми или рокли. Ким навярно разбираше, че е нужно да бъде дори по-голям американец от останалите.

Джоел написа името си горе на теста и започна да преглежда трите въпроса за есе.

Анализирайте събитията и възможните причини, довели до откриването на ритматиката.

Анализирайте последиците от изгнанието на Монарха от Британия.

Опишете ранната борба срещу дивите тебеширчета и последвалата ги изолация в Кулата в Небраск.

Джоел знаеше отговорите. Той знаеше в дълбочина как крал Грегъри III е бил принуден да напусне Британия при настъплението на джосеунците. Бил приет от Америка, въпреки историческото напрежение между двете държави. Грегъри, останал без политическа власт, се превърнал преди всичко в религиозен водач.

И тогава на запад се появили дивите тебеширчета, заплаха за всичко живо на Островите. Крал Грегъри открил ритматиката и бил първият ритматист. Когато това станало, той вече бил старец.

Дали не беше прекалено Джоел да се надява, че може да стане ритматист, въпреки че е надхвърлил възрастта за въвеждане? Това се беше случвало по-рано.

Надраска някакви отговори на въпросите. Но не и правилните отговори. Ужасни отговори. Този изпит даваше петдесет процента от годишната му оценка. Пропаднеше ли по история, щеше да му се наложи да прекара лятото в преговор с помощта на учител.

Мама ще ме убие, рече си той, докато завършваше теста, отговаряйки на последния въпрос с някакво остроумие за кимчито и за това как дивите тебеширчета вероятно са избягали в Кулата, за да се избавят от вонята му.

Джоел стана от мястото си само няколко минути след започването на работа. Отиде отпред и предаде изпитната работа на професор Ким.

Учителят колебливо го прегледа. Свъси се на трите прости отговора.

— Мисля, че отново трябва да прегледаш работата си.

— Не — отвърна Джоел. — Доволен съм от нея.

— Джоел, какво правиш? Не ме ли слуша, когато обяснявах колко важен е този изпит?

— Много добре знам.

Ким се втренчи в теста.

— Според мен трябва да разговаряш с директора — най-сетне рече той и написа бележка до училищната канцелария.

Отлично, каза си Джоел и взе бележката.

* * *

Стигна канцеларията и отвори вратата. Този път Флорънс наистина работеше усърдно и помещението беше тихо, ако не се смята дращенето на перата върху хартията.

Когато Джоел влезе, Екстън вдигна поглед. Днес чиновникът носеше синя папийонка, в тон с тирантите.

— Джоел? Да не би вече да е пети час? — попита той и хвърли поглед към часовника в ъгъла, а после си намести очилата. — Не…

— Пратен съм да се срещна с директора — отговори Джоел и подаде бележката.

— Ох, Джоел — обади се Флорънс. — Какво си направил този път?

Джоел седна на един от столовете до стената на канцеларията. Екстън беше скрит от погледа му от високата дървена преграда.

— Джоел — настоя Флорънс и скръсти ръце. — Отговори ми.

— Не бях подготвен за изпита.

— Майка ти каза, че си напълно уверен в себе си.

Джоел не отговори. Сърцето блъскаше нервно в гърдите му. Част от него отказваше да повярва в стореното. И по-рано беше забравял домашни или не беше успявал да се подготви. Никога обаче не беше провалял завършването на клас умишлено. Това означаваше, че през всяка от четирите си години в Армедиус се е провалял поне по един предмет. За такива работи изключваха учениците.

— Е, каквото и да е — рече Флорънс и погледна бележката, — ще се наложи да почакаш няколко минути. Директорът е…

Вратата на канцеларията шумно се отвори. На прага застана Нализар, облечен в червения дълъг до глезените ритматистки кител.

— Професор Нализар? — попита Екстън и се изправи. — Нуждаете ли се от нещо?

Нализар нахълта в помещението. Русите му коси бяха стилно сресани на вълни. Не личеше той да носи китела на Фич — този изглеждаше твърде нов и му прилягаше твърде добре. Джоел тихо изсумтя от недоволство. Значи Нализар беше принудил Фич да му даде китела си пред целия клас, макар да имаше свой, предварително подготвен.

— До вниманието ми стигна — подзе Нализар, — че допускате обикновени ученици да разнасят съобщения и да прекъсват ценното време на ритматистите за тренировки.

Флорънс пребледня, обаче Екстън не изглеждаше ни най-малко сплашен.

— Господин професор, имаме съобщения, които трябва да се доставят в класните стаи. Дали предлагате да принуждаваме професорите по ритматика да идват в канцеларията и да проверяват за съобщения през всяко междучасие?

— Не ставайте смешен — рече Нализар и махна с ръка. — Прекъсванията са неизбежни. Аз съм загрижен за интегритета на ритматическия кампус. Не е прилично из него да се размотават ученици, на които не им е там мястото.

— И какво предлагате да се направи по въпроса? — равнодушно попита Екстън. — Да пращаме ученици ритматисти с поръчки? Навремето помолих да ни дадат един такъв ученик, но ми се каза, че тяхното време е „твърде ценно“.

— Госпожице Мънс, влезте, ако обичате — тросна се Нализар. В канцеларията се потътри момиче с бяла пола. Къдравите ѝ червени коси изпъкваха ярко на фона на сивия пуловер. Това беше момичето от класа на Джоел по математика.

— Госпожица Мънс показа необичайна неспособност да се справи с основите на ритматиката — съобщи Нализар. — Тази липса на отдаденост може да представлява огромна опасност и за нея самата, и за хората, които ще воюват редом с нея. Решено беше тя да понесе някаква форма на наказание и затова всеки ден след часовете си по избираемия предмет за лятото ще идва в канцеларията и ще изпълнява вашите поръчки в кампуса на ритматистите.

Момичето тихо въздъхна.

— Предполагам, че това ще е приемливо? — попита Нализар.

Екстън кимна след кратко колебание.

Джоел обаче усещаше, че почва да кипи.

— Направихте това заради мен.

Нализар най-после го погледна и се намръщи.

— А ти си…?

— Доста труд сте си направили, само за да държите едно момче вън от вашите класни стаи — заяде се Джоел.

Нализар го огледа отгоре надолу, после вирна глава.

Прахове!, рече си Джоел. Той наистина не ме познава. Толкова ли не обръща внимание?

— Нагъл хлапак — произнесе с безразличие Нализар. — Трябва да направя тази стъпка, за да гарантирам, че учениците ритматисти няма да бъдат обезпокоявани сега и в бъдеще. — И горделиво излезе от канцеларията.

Момичето с червените къдрици седна на един от столовете до вратата, отвори тетрадката си и почна да рисува.

— Не мога да повярвам, че го направи — каза Джоел, докато сядаше отново.

— Не мисля, че му пука точно за тебе — отговори момичето, като продължаваше да рисува. — Много държи на контрола. Това е просто още един начин да го постигне.

— Той е грубиян — изръмжа Джоел.

— Предполагам, че разсъждава като войник — отвърна Мелъди. — И иска да поддържа разделението между ритматистите и останалите. Каза, че трябва да внимаваме как се държим сред обикновените хора. Каза, че ако не се държим на висота, ще си навлечем разни подмазвачи, които ще се месят в работата ни. Това…

— Мелъди, миличка — обади се Флорънс. — Ти говориш несвързано.

Момичето примигна и вдигна поглед.

— Ох.

— Чакай малко — рече Джоел. — Не трябваше ли да се върнеш в час с Нализар?

Момичето направи гримаса.

— Не. Аз… добре де, той един вид ме изрита.

— Изрита те? — попита Джоел. — От класа? Какво си направила?

— Моите кръгове не били достатъчно добри — отговори тя и театрално щракна с пръсти. — Всъщност какво толкова има в кръговете? Всички са направо луди по кръговете.

— Дъгата на една Отбранителна линия е от жизнена важност за структурната цялост на защитния периметър — отговори Джоел. — Ако в кръга ти има неправилна дъга, ще бъдеш победена в мига, когато някое тебеширче се добере до стената ти. Очертаването на правилен кръг е първото и най-важно ритматическо умение!

— Прахове! — възкликна Мелъди. — Звучиш досущ като професор. Не е чудно, че всички ученици те смятат за особен!

Джоел се изчерви. Излизаше, че даже ритматистите мислят, че той се е фокусирал прекалено много върху ритматиката.

Отвори се задната врата на канцеларията.

— Флорънс? — попита директорът. — Кой е следващият?

Джоел стана и срещна погледа на директора. Грамадният мъж се намръщи и мустакът му провисна.

Флорънс прекоси канцеларията и му подаде бележката от професор Ким. Директорът я прочете, после изпъшка — мощен, бумтящ звук, който сякаш отекваше.

— Влез тогава.

Джоел заобиколи преградата. Флорънс поклати съчувствено глава, когато той мина край нея и влезе в кабинета на директора. Дървената ламперия беше от отлично орехово дърво, килимът беше тъмнозелен. Разни дипломи, похвали и препоръки висяха по стените. Директорът Йорк имаше грамадно писалище, подобаващо на внушителната му физика. Той се разположи и махна на Джоел към стола пред писалището.

Джоел седна. Чувстваше се дребен пред красивото писалище и внушителния му стопанин. Беше влизал в този кабинет само три пъти — в края на всяка година, когато се беше провалял по някой предмет. По килима зад него се чуха стъпки. Появи се Флорънс с една папка. Подаде я на Йорк, оттегли се и затвори вратата. Кабинетът нямаше прозорци. Два фенера се въртяха тихичко на стените.

Йорк се зачете в папката и остави Джоел да седи мълчаливо и да се поти. Листовете шумоляха. Фенерите и часовникът тиктакаха. Мълчанието се проточи и Джоел почна да се съмнява в плана си.

— Джоел — продума най-сетне директорът със странно мек глас, — осъзнаваш ли каква възможност отхвърляш?

— Да, господине.

— Не допускаме в Армедиус децата на останалите членове на персонала — продължи Йорк. — Допуснах теб като лична услуга за баща ти.

— Давам си сметка за това, господине.

— Досега да съм изгонил всеки друг ученик. Знаеш, че съм пропъждал и синове на рицари-сенатори. Изгоних праплеменника на самия Монарх. А с теб се колебая. Знаеш ли защо?

— Защото учителите ми казват, че съм умен ли?

— Надали. Твоята интелигентност е причина да те изключа. За мен е много по-желателно да имам дете със слаби способности, което се труди упорито, отколкото дете с голям потенциал, което го похабява.

— Господин директоре, старая се. Наистина…

Йорк вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Вярвам, че водихме подобен разговор миналата година.

— Да, сър.

Йорк поседя малко, после измъкна лист хартия. Имаше множество официални на вид печати. Не беше искане за учител за поправителен изпит. Беше формуляр за изключване.

Паника обзе Джоел.

— Причината да ти дам още един шанс, Джоел, бяха твоите родители — каза Йорк и извади писалка от поставката.

— Господин директоре — отговори Джоел, — сега наистина разбирам, че съм…

Директорът отново го прекъсна с вдигната ръка. Джоел скри раздразнението си. Щом Йорк не му позволяваше да говори, какво можеше да направи той? Снощи, в тъмнината, лудешкият план му се струваше умен и дързък. Сега Джоел се тревожеше, че планът ще се взриви под носа му.

Директорът започна да пише.

— Нарочно се провалих на този изпит — каза Джоел.

Йорк вдигна поглед.

— Написах отговори, за които знаех, че са грешни — додаде Джоел.

— В името на небесата, защо си направил такова нещо?

— Исках да ме скъсат, за да мога да получа допълнителни уроци по история през лятото.

— Джоел, защо просто не попита професор Ким може ли да се запишеш в неговия курс?

— В неговия избираем курс ще се занимават с европейската култура по време на джосеунската окупация — отговори Джоел. — Нужно ми беше да се проваля по история на ритматиката, за да ми се наложи да я уча допълнително.

— Можеше да се обърнеш към някого от професорите и да го помолиш да те обучава — строго каза Йорк. — Саботирането на собствените ти оценки съвсем не е уместно.

— Опитах — обясни Джоел. — Професор Фич каза, че не е позволено на обикновени ученици да се готвят при професори ритматисти.

— Е, убеден съм че професор Ким би могъл да предложи отделен курс относно… Обърнал си се към Фич?

— Да.

— Той е ритматист!

— Тъкмо това беше смисълът, сър. — Как би могъл да го обясни? — Всъщност не искам да уча история. Искам да уча ритматическите линии. Прецених, че ако мога да хвана професор Фич насаме и да го накарам да говори за ритматиката, ще мога да науча за отбраната и нападението, дори и ако се предполага, че обучението е по история.

Той преглътна и зачака презрителната оценка, която получаваше от другите.

— Ох, добре — каза Йорк. — В такъв случай има смисъл, предполагам. Ако разсъждавам като юноша. Синко, защо просто не дойде да ме помолиш?

Джоел примигна.

— Хмм, искам да кажа, всеки явно мисли, че ще е нахално от моя страна да уча ритматика, че не би трябвало да безпокоя професорите.

— Професор Фич обича да го безпокоят, особено ученици. Той е един от малцината истински учители, които имаме в това училище.

— Да, обаче каза, че не може да ме обучава.

— Има традиции — каза Йорк, остави формуляра и извади друг. Огледа го неуверено.

— Сър? — попита Джоел. Надеждата му почна да се възвръща.

Йорк остави документа настрани.

— Не, Джоел. Фич е прав. Съществуват правила срещу това обикновени ученици да се записват на ритматически курсове.

Джоел затвори очи.

— Разбира се — продължи Йорк, — аз току-що възложих на Фич един много важен проект. За него ще бъде много полезно да разполага с помощ. Нищо не ми забранява да му назнача помощник в изследването от общото училище.

Джоел отвори очи.

Директорът Йорк извади друг формуляр.

— Естествено, ако приемем, че този помощник няма да разсейва професор Фич. Вече му дадох ученик за допълнителни уроци. Не искам да го претоварвам.

— Обещавам да не преча — разпалено отговори Джоел.

— Подозирам, че това съвсем ще ядоса професор Нализар с всичките му опити да държи ритматистите отделно от простите люде. Каква трагедия.

Йорк се усмихна. Сърцето на Джоел подскочи.

— Разбира се — продължи Йорк и погледна часовника, — не мога да те назнача на тази позиция, ако нямаш избираем предмет за лятото. По моите изчисления все още разполагаш с четиридесет и пет минути до края на часа по история с Ким. Мислиш ли, че можеш да изкараш оценка и да минеш на изпита, ако се върнеш и използваш оставащото време?

— Бих могъл, разбира се.

— Добре тогава — рече Йорк и потупа листа с длан. — Този формуляр ще е тук, готов, и ще те чака, ако се върнеш до края на деня с оценка, че минаваш по история.

След няколко мига Джоел вече беше извън канцеларията и търчеше през моравата към часа по история. Връхлетя в аудиторията запъхтян и сепна учениците, които още пишеха тестовете.

Неговият лежеше върху писалището на Ким, където го беше оставил.

— Директорът ме убеди да опитам пак — каза Джоел. — Мога ли… да получа нов изпит?

Ким допря връхчетата на пръстите си.

— Дали пък просто не си отишъл да погледнеш отговорите, докато беше навън?

— Честна дума, господине, не съм! От канцеларията могат да потвърдят, че седях там през цялото време, със затворени учебници.

— Отлично — отговори Ким и погледна часовника. — Но въпреки това ще трябва да свършиш теста в зададеното време. — Той извади нов изпит и го даде на Джоел.

Джоел грабна изпита, взе мастилница и писец и се завтече към чина си. Писа трескаво, докато не звънна часовникът, който бележеше края на часа. Джоел зяпаше последния въпрос, на който поради липса на време не беше отговорил наистина задълбочено.

Пое дълбоко дъх и се присъедини към останалите ученици отпред за предаване на изпита. Изчака всички да минат.

Ким го взе и вдигна вежда при вида на задълбочените отговори.

— Май трябваше да те пратя в кабинета на директора преди месеци, щом резултатът от посещението е такъв.

— Дали бихте могли да оцените работата ми? — помоли Джоел. — Да ми кажете дали минавам?

Ким погледна часовника. Взе перо, топна го в мастилницата и почна да чете. Джоел чакаше, сърцето му тупкаше, а професорът бележеше точки тук и там.

Най-после Ким събра резултата в края на листа.

— Минавам ли? — попита. Джоел.

— Да. Кажи ми, защо предаде другия изпит? И двамата сме наясно, че по този предмет си доста добър.

— Просто ми беше нужна правилна мотивация, господине. Моля Ви, бихте ли написали на директора бележка, че минавам?

— Предполагам. Случайно да се интересуваш от моя избираем курс по история за напреднали това лято?

— Може би догодина — отговори Джоел, а духът му отново беше висок. — Благодаря Ви.

След малко, когато влезе в канцеларията, завари там формуляра. Беше попълнен и нареждаше Джоел да стане асистент в изследването на професор Фич за лятото. До формуляра имаше бележка от директора.

Следващия път опитай да разговаряш с мен, гласеше бележката. Напоследък мисля, че ритматистите са прекалено загрижени да се държат отделно от останалия кампус.

Много съм любопитен да видя как професор Фич се справя с текущия проект. Инспектор Хардинг настоя да възложа на най-добрия си ритматист да работи по проблема. Намирам, че е удобно, макар и злощастно, че моят най-добър учен внезапно разполага с много свободно време.

Дръж под око нещата, които са свързани с този проект, заради мен, ако не възразяваш. От време на време може да искам да ме осведомяваш.

Директор Йорк

Загрузка...