Ритматистът

Пролог

Когато Лили се втурна в коридора, лампата ѝ угасна. Захвърли я настрани и плисна газ по боядисаните стени и хубавия килим. Течността проблесна на лунната светлина.

Къщата беше празна. Тиха, ако не се брои паническото ѝ дишане. Беше се отказала да вика. Явно никой не чуваше.

Като че целият град беше мъртъв.

Лили връхлетя в дневната, после спря — не беше уверена какво да прави. В ъгъла тиктакаше голям часовник, огряван през панорамните прозорци от лунната светлина. Оттатък се простираше силуетът на града — сгради, извисяващи се на по десет етажа, че и повече, а помежду им се кръстосваха релсите на железницата. Джеймстаун, нейният дом през всичките шестнадесет години от живота ѝ.

Ще умра, помисли тя.

Отчаянието си проправи път през ужаса ѝ. Отмести люлеещия се стол в средата на стаята, после припряно нави килима, за да стигне до дъсчения под. Бръкна в кесията, която висеше на халка на полата ѝ, и извади един тебешир, бял като кост.

Коленичила върху дъските и вторачена в пода, тя опита да прочисти ума си. Съсредоточи се.

Опря върха на тебешира в пода и почна да очертава кръг около себе си. Ръката ѝ трепереше така силно, че линията се получи неравна. Професор Фич би бил твърде недоволен при вида на подобна небрежна Отбранителна линия. Тя се засмя на себе си — отчаян звук, по-скоро плач.

От челото ѝ капеше пот, която оформяше тъмни точки по дъските. Ръката ѝ трепереше, когато начерта няколко прави линии в кръга — Забранителни линии, които да укрепят защитата ѝ. Защита на Матсън… Как се правеше?

Два по-малки кръга със свързващи точки, където да се разположат Линии на Създаването…

Дращене.

Лили рязко вдигна глава и погледна през коридора към входната врата. Зад матовото прозорче на вратата помръдна сянка.

Вратата изтропа.

— О, Господарю — усети Лили, че прошепва. — Моля те… моля те.

Вратата спря да тропа. Всичко застина само за миг и после вратата се отвори с трясък.

Лили опита да извика, но откри, че гласът ѝ е заседнал в гърлото. На лунната светлина се очертаваше една фигура с бомбе на главата и къса пелерина на раменете. Той стоеше с длан върху бастуна си.

Тя не можеше да види лицето му, понеже светлината му падаше в гръб, ала имаше нещо ужасно злокобно в тази леко вирната глава и засенчените черти на лицето. Намек за нос и брадичка, която отразяваше лунната светлина. Очи, които я наблюдаваха от мастилената чернота.

Нещата нахълтаха в стаята около него. Ядосани, пъплещи по пода, по стените, по тавана. Белите им форми почти блестяха на лунната светлина.

Всяко беше плоско като лист хартия.

Всяко беше направено от тебешир.

Едно с едно не се повтаряха, малки, прилични на картинки чудовища със зъби и нокти. Не издаваха никакъв звук, докато се стичаха със стотици по коридора, трепереха и вибрираха, когато дойдоха за нея.

Лили най-сетне си върна гласа и закрещя.