Пътешественикът във времето и неговата жена

Капка кръв в купа мляко

Брачен живот

Март, 1994 година

(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)

Клер: И така, ние сме женени.

В началото живеем в двустаен апартамент в сграда с две жилища в Рейвънсуд. Апартаментът е слънчев, с паркет с цвят на масло и кухня, пълна със старинни шкафчета и съдове, които също имитират старинните. Пазаруваме, прекарваме неделните следобеди в „Крейт енд Баръл“99, където заменяме някои от сватбените подаръци и поръчваме диван, който не минава през вратите на жилището, та се налага да го върнем. Апартаментът е лаборатория, където провеждаме научни опити и изследвания един върху друг. Установяваме, че на Хенри му е страшно неприятно, когато на закуска чета вестника и почуквам разсеяно с лъжичката по зъбите си. Стигаме до споразумение аз да слушам Джони Мичъл, а Хенри — „Шагс“, само когато другият не е наблизо. Установяваме, че е най-добре да готви само Хенри, а аз да се занимавам с прането, но тъй като никой от двамата не иска прахосмукачката, наемаме фирма, която да чисти.

Влизаме в някакви релси. Хенри е на работа в „Нюбъри“ от вторник до събота включително. Става в седем и половина и слага кафето, после намъква набързо екипа и излиза да тича. След като се върне, си взима душ и се облича, а аз ставам сънена от леглото и разговарям с него, докато той приготвя закуската. Щом се нахраним, Хенри си мие зъбите и изхвърча от нас, за да хване метрото, а аз пак си лягам и дремя още час — час и нещо.

Когато ставам отново, жилището е притихнало. Взимам си вана, сресвам се и обличам работните дрехи. Наливам си още една чаша кафе, отивам в задната стая, където е ателието ми, и затварям вратата.

В началото на брачния живот ми е доста трудно в моето тясно ателие. Пространството, което мога да нарека мое и което не е запълнено от Хенри, е толкова малко, че и идеите ми се смаляват. Приличам на гъсеница в хартиен пашкул: заобиколена съм от скици на скулптури, от рисунчици, наподобяващи мухи, които се блъскат в прозорците и размахват криле с надеждата да се отскубнат от тясното пространство. Правя макети и скулптури, които са като репетиция за огромните фигури. От ден на ден, идеите ми хрумват с все по-голямо нежелание, сякаш знаят, че ще ги подложа на глад и ще спра растежа им. Нощем сънувам цветове, как потапям ръце в котли с целулоза. Сънувам мънички градинки, в които не мога да стъпя, защото съм великанка.

Най-сладкото в това да създаваш изкуство — а предполагам, и всичко останало — е мигът, когато мъглявата, невеществена идея се превръща в плът, във вещ, във вещество в един веществен свят. Кирка, Нимбуя, Артемида, Атина, всички магьосници от едно време — те явно са познавали това чувство, докато са превръщали обикновените простосмъртни в приказни същества, докато са крадели тайните на вълшебниците и са разполагали цели войнства: я виж, ето го новото нещо. Наречете го свиня, война, лаврово дърво. Наречете го изкуство. Сега магията, която мога да направя, е малка магия, осуетена магия. Работя всеки ден, а не създавам нищо. Чувствам се като Пенелопа, която все тъче и все разплита.

Ами Хенри, моят Одисей? Хенри е творец от друго естество, творец, който изчезва. Съвместният ни живот в този прекалено малък апартамент е белязан с малките отсъствия на Хенри. Понякога той изчезва неусетно — вървя си аз от кухнята към коридора и намирам на пода купчина дрехи. Или ставам сутрин от сън и заварвам душа в банята да тече, а под него — никого. Понякога е стряскащо. Един следобед си работя в ателието и чувам, че зад вратата някой стене, и когато я отварям, заварвам в коридора Хенри да стои гол на четири крака, а от главата му да тече кръв. Той отваря очи, вижда ме и изчезва. Друг път се събуждам през нощта, а Хенри го няма. На сутринта ми разказва къде е бил, както други съпрузи разказват на жените си какво са сънували: „Бях в тъмната Зелцерова библиотека от 1989 година.“ Или: „В някакъв двор ме подгони овчарка и се наложи да се покатеря на едно дърво.“ Или: „Стоях под дъжда недалеч от жилището на нашите и слушах как мама пее.“ Чакам Хенри да ми разкаже как ме е видял като малка, досега обаче това не се е случвало. Когато бях малка, изгарях от нетърпение да видя Хенри. Всяко негово посещение си беше събитие. Сега всяко отсъствие е несъбитие, изваждане, приключение, за което ще науча, когато моят пътешественик изникне в нозете ми целият в кръв или свирукащ, засмян или разтреперан. Сега ме е страх, когато него го няма.

Хенри: Когато живееш с жена, всеки ден научаваш по нещо ново. Дотук съм научил, че дългата коса за нула време запушва канала на душа, че не е препоръчително да изрязваш нещо от вестника, докато жена ти не го е прочела, дори и въпросният вестник да е отпреди една седмица, че единствен аз в двучленното ни семейство мога, без да се цупя, да вечерям едно и също три дни поред, че слушалките са изобретени, за да предпазят съпрузите от музикалните крайности на другия. (Как е възможно Клер да слуша „Чийп Трик“? Защо харесва „Игълс“? Така и няма да разбера, защото, попитам ли, тя тутакси започва да се отбранява. Как е възможно жената, която обичам, да отказва да слуша „Мюзик дю Гаро е дьо ла Фарай“?) Най-трудният урок е самотата на Клер. Понякога се прибирам у нас и Клер изглежда някак раздразнена: прекъснал съм някаква нейна мисъл, нахълтал съм в изпълнената с блянове тишина на деня й. Случва се да видя върху лицето й изражение, което наподобява затворена врата. Тя е влязла вътре в стаята на съзнанието си и седи там, плете или прави друго. Установих, че Клер обича да е сама. Но всеки път, когато се връщам от пътешествията си във времето, се радва да ме види.

Когато жената, с която живееш, е творец, всеки ден е изненада. Клер е превърнала втората стая в нещо като сандък на чудесата, задръстен със скулптурни и рисунки, с които стените са запълнени до последния сантиметър. По рафтовете и чекмеджетата има намотана на кълбо тел и рула хартия. Скулптурите ми приличат на хвърчила или на сглобяеми модели на самолетчета. Една вечер го казвам на Клер, както стоя в костюма и с вратовръзката на вратата на ателието й, след като съм се прибрал от работа и се каня да приготвя вечеря, а тя ми мята едно от самолетчетата, което лети изненадващо добре, и не след дълго ние стоим в двата края на коридора и си хвърляме скулптурките й, за да проверим аеродинамиката им. На другия ден се връщам и виждам, че Клер е направила цяло ято птици от хартия и тел, които висят от тавана в хола. След седмица прозорците в спалнята са запълнени с абстрактни сини полупрозрачни фигури, които слънцето запраща вътре в стаята и по стените и създава небе за птиците, нарисувани от Клер. Красиво е.

На другата вечер стоя на вратата в ателието на Клер и я гледам как довършва рисунка на гъсталак от черни линии около малка червена птичка. Изведнъж виждам как Клер е притисната от всички неща в тази тясна стая, давам си сметка, че тя се опитва да каже нещо, и вече знам какво трябва да направя.

Сряда, 13 април 1994 година

(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)

Клер: Чувам ключа на Хенри във входната врата и изскачам от ателието точно когато той влиза в коридора. За моя изненада носи телевизор. Нямаме телевизор, защото Хенри не може да го гледа, а аз не искам сама. Приемникът е стар, малък, прашен, черно-бял, със счупена антена.

— Здрасти, скъпа, прибрах се — казва Хенри и оставя телевизора на масата в трапезарията.

— Уф, мръсен е — възкликвам аз. — Пред блока ли го намери?

Хенри се засяга.

— Купих го в „Юник“. За десетачка.

— Защо?

— Довечера ще дават нещо, което ми се иска да гледаме.

— Но нали…

Не си представям какво толкова ще дават, че Хенри да рискува да поеме на пътешествие във времето.

— Не се притеснявай, аз няма да гледам в екрана. Но искам ти да го видиш.

— О! Какво е?

Вече нямам и понятие какво дават по телевизията.

— Изненада. Започва в осем.

Докато вечеряме, приемникът е на пода в трапезарията. Хенри отказва да отговаря на каквито и да било въпроси и нарочно ме дразни, като ме пита какво ще правя, ако разполагам с огромно ателие.

— Не е ли все едно? Сега имам килер. Може би ще се специализирам в оригамите.

— Кажи де, сериозно те питам.

— Не знам. — Навивам около вилицата от лингуините. — Щях да направя всеки от макетите сто пъти по-голям. Щях да рисувам върху платна с размери три на три. Щях да се придвижвам с ролкови кънки от единия до другия край на ателието. Щях да сложа огромни котли за целулоза и японска сушилня, й петкилограмова бъркачка „Рийна“… — Запленена съм от образа на това въображаемо ателие, после обаче си спомням как изглежда истинското и свивам рамене. — Както и да е. Някой ден може би ще имам и такова ателие.

Справяме се със заплатата на Хенри и с лихвата от моята част от наследството, но за да си позволя истинско ателие, трябва да започна работа, а тогава няма да имам време за ателието. Нещо като Параграф 22. Всичките ми приятели художници нямат или пари, или време, или и двете. Денем Шарис работи като дизайнер на компютърен софтуер, а нощем рисува. Следващия месец двамата с Гомес се женят.

— Какво ще подарим на Гомесови за сватбата?

— А? О, не знам. Не можем ли да им дадем всички кафе-машини за еспресо, които получихме?

— Заменихме ги за микровълновата печка и за машината за месене на тесто.

— А, да. Ей, наближава осем. Грабвай кафето и да вървим в хола.

Хенри изтиква назад стола и вдига телевизора, а аз пренасям в хола двете кафета. Той слага приемника върху масичката и след като си играе известно време с кабела и копчетата, сядаме на канапето и започваме да гледаме по Канал 9 реклама за водно легло. В студиото, където тя е снимана, сякаш вали сняг.

— По дяволите! — ругае Хенри и се взира в екрана. — В „Юник“ работеше по-добре.

Върху екрана се появяват надписите на лотарията на Илинойс. Хенри бръква в джоба на панталоните си и ми връчва малко листче бяла хартия.

— Дръж.

Лотариен билет.

— Господи. Нали не…

— Шшшт! Гледай сега.

Официалните лица, които удостоверяват, че лотарията се е провела законно, сериозни мъже в костюми, оповестяват най-тържествено числата върху случайно подбраните топчета за пинг-понг, които едно по едно изскачат върху екрана. 43, 2, 26, 51, 10, 11. Те, разбира се, са същите, както числата върху билета в ръката ми. Мъжете от лотарията ни честитят. Току-що сме спечелили осем милиона долара.

Хенри изключва телевизора. Усмихва се.

— Чиста работа, а?

Не знам какво да кажа.

Хенри вижда, че не скачам от радост.

— Кажи: „Благодаря ти, скъпи, че намери мангизите, с които да си купим къща.“ Друго не ми трябва.

— Но… Хенри… това не може да е истина.

— Може, и още как. Това е истински лотариен билет. Ако го занесеш в гастронома „Кац“, Мини ще те прегърне, а щат Илинойс ще ти издаде истински чек.

— Но ти си знаел.

— Естествено. Разбира се. Просто трябваше да погледна утрешния брой на „Триб“.

— Не можем… това е измама.

Хенри се шляпва театрално по челото.

— Какъв глупак съм. Да забравя, че трябва да си купим билети, без и да подозираме какви са печелившите числа. Е, можем да оправим нещата.

Той тръгва по коридора и изчезва в кухнята, после се връща с кутия кибрит. Запалва една клечка и доближава до нея билета.

— Не!

Хенри духва клечката, за да я угаси.

— Няма никакво значение, Клер. Ако пожелаем, можем да печелим от лотарията всяка седмица от следващата година. Ако това ти пречи, няма проблем. — Билетът е леко опърлен в единия ъгъл. Хенри сяда до мен на канапето. — Знаеш ли? Поизчакай, ако решиш да вземеш печалбата, ще го направим, ако не искаш, можеш да я дадеш на първия бездомник, когото срещнеш…

— Не е честно.

— Кое не е честно?

— Не можеш току-така да стовариш върху мен такава огромна отговорност.

— Каквото и да решиш, ще го приема. Ако смяташ, че мамим щат Илинойс и вземаме парите, задигнати от отрудените балами, няма да се занимаваме повече с това. Сигурен съм, че все ще намерим начин да ти вземем по-голямо ателие.

О! По-голямо ателие. Колко съм тъпа — чак сега включвам, че Хенри може да спечели от лотарията, когато си поиска, че не го е направил досега, защото не е нормално, че е решил да загърби фанатичната си решимост да живее като нормален човек, така че аз да имам ателие, достатъчно голямо, за да се разхождам из него на ролкови кънки, а аз проявявам черна неблагодарност.

— Клер! Земята вика Клер…

— Благодаря ти — казвам аз прекалено внезапно.

Хенри вдига вежди.

— Това означава ли, че ще си вземеш печалбата от билета?

— Не знам. Означава „благодаря ти“.

— Винаги на твое разположение. — Настъпва неловко мълчание. — Ей, какво ли дават по телевизията?

— Сняг.

Хенри се смее, изправя се и ме дърпа да стана от канапето.

— Хайде, ела да похарчим малко от спечелените с измама пари.

— Къде отиваме?

— Не знам. — Хенри отваря дрешника в коридора, подава ми якето. — Ей, хайде да купим на Гомес и Шарис кола за сватбата.

— Ако не ме лъже паметта, те ни подариха чаши за вино.

Препускаме надолу по стълбите. Навън е съвършена пролетна вечер. Стоим на тротоара пред блока и Хенри ме хваща за ръката, и аз го поглеждам, и вдигам сплетените ни длани, и Хенри ме завърта, и не след дълго ние танцуваме по Бел Плейн Авеню под съпровода не на музика, а на звука от колите, профучаващи покрай нас, и на собствения си смях, и на мириса на черешов цвят, който се сипе ли, сипе като сняг по тротоара, докато ние танцуваме под дърветата.

Сряда, 18 май 1994 година

(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)

Клер: Опитваме се да купим къща. Изумително е да пазаруваш къща. Хора, които никога, при никакви обстоятелства, не биха те поканили в дома си, разтварят широко врати, разрешават ти да надзърнеш и в най-скришните кътчета, да изказваш мнение за тапетите им, да ги подпитваш за водосточните тръби.

Ние с Хенри оглеждаме по съвсем различни начини къщите. Аз обикалям бавно, взирам се в дървенията и тръбите, задавам въпроси за парното, проверявам дали в мазето не е избила вода. А Хенри отива направо в дъното на къщата, поглежда през задния прозорец и ми клати глава. Брокерката от фирмата за недвижими имоти Каръл го мисли за откачен. Обяснявам й, че е вманиачен на тема градини. След като това се е повтаряло отново и отново цял ден, се прибираме с колата от офиса на Каръл и аз решавам да проуча как стоят нещата с налудничавия подход на Хенри.

— Какви ги вършиш, да те вземат дяволите? — питам любезно.

Хенри е смутен.

— Не бях сигурен, че искаш да го знаеш, но вече съм бил в бъдещия ни дом. Не знам кога, но съм бил… ще бъда… там един прекрасен есенен ден, надвечер. Стоях на прозореца в задната част на къщата, до масичката с мраморен плот, подарък от баба ти, и гледах към задния двор и прозореца на тухлена постройка, където май ти беше ателието. Там ти вадеше листове хартия. Бяха сини. Ти беше прихванала косата си с жълта ластична панделка, беше облечена в зелен пуловер и както винаги, беше с гумената престилка. В двора има беседка с лоза. Бях там към две минути. Затова просто се опитвам да открия тази гледка и тогава ще разбера, че това е нашият дом.

— Господи! Защо не ми каза? Чувствам се глупаво.

— О, не. Недей. Просто реших, че ще ти бъде приятно да го правиш по обичайния начин. Подходи много сериозно, изчете толкова литература, помислих, че искаш да избереш, а не да го възприемаш като нещо предопределено.

— Все някой трябва да попита за термитите и азбеста и да провери дали дървенията не е изгнила…

— Именно. Затова нека продължим, както сме започнали, така всеки поотделно ще стигне до общото заключение.

Накрая наистина намираме каквото търсим, преди това обаче има два-три напрегнати момента. Аз съм очарована от един бял слон в Ист Роджърс Парк, ужасен квартал в северния край на града. Къщата е огромна — викторианско чудовище, достатъчно голямо, за да приюти семейство от дванайсет души заедно с прислугата. Още преди да съм попитала, знам, че това не е нашата къща: Хенри е възмутен от нея, преди да сме прекрачили и прага. В задния двор има паркинг на огромна дрогерия. Вътре се забелязва скелетът на наистина красива къща: високи тавани, камини с мраморни лавици отгоре, прелестно изработена дървения…

— Много те моля — врънкам го аз. — Невероятна е.

— Точно така, невероятна. В тази чудесия ще ни ограбват и изнасилват поне по веднъж в седмицата. Освен това къщата се нуждае от основен ремонт, трябва да се сменят електрическата инсталация и тръбите, парното, вероятно и покривът. Просто не е това.

Казва го с глас, който не търпи възражения, с гласа на човек, който е видял бъдещето и няма намерение да го променя. След това два дни му се сърдя. Той ме води на суши.

— Пиленце. Гълъбче. Обич моя. Говори ми.

— Не е като да не ти говоря.

— Знам. Но се цупиш. А аз не искам да ми се цупят, особено когато съм изказал най-разумното мнение.

Келнерката идва и ние разглеждаме набързо листа с менюто. Не искам да се караме точно в „Катсу“, любимия ми ресторант, където сервират суши, заведение, в което се храним често. Отсъждам, че за да ме умилостиви, Хенри разчита именно на това, а също, че от сушито винаги се чувствам щастлива. Поръчваме гома-ае, хиджи-ки, футомаки, капамаки100 и най-различни други сурови неща върху оризови правоъгълници. Сервитьорката Кико изчезва с поръчката ни.

— Не ти се сърдя.

Това е вярно само донякъде. Хенри вдига вежда.

— Добре. Чудесно, Какво тогава не е наред?

— Съвсем сигурен ли си, че там, където си бил, наистина е била нашата къща? Ами ако грешиш и се откажем от нещо наистина хубаво само защото гледката към задния двор не е същата?

— Вътре имаше страшно много наши неща, това със сигурност беше нашата къща. Е, може би не първата… не бях достатъчно близо, за да видя на каква възраст си. Стори ми се доста млада, но може би просто си била запазена. Но ти се заклевам, че къщата беше наистина много хубава, а и не е ли страхотно да имаш ателие отзад?

Въздъхвам.

— Да. Страхотно ще бъде. Господи. Как ми се иска да заснемеш с видеокамера някои от екскурзиите си! Щеше да бъде прекрасно, ако можех да видя тази къща. Толкова ли не можа да погледнеш адреса?

— Съжалявам. Но минах съвсем набързо.

Понякога съм готова да дам всичко, само и само да отворя мозъка на Хенри и да видя като на филм паметта му. Помня първия път, когато се научих да боравя с компютър: бях на четиринайсет години и Марк се опитваше да ми покаже как да рисувам на неговия „Макинтош“. Някъде на десетата минута ми се искаше да бръкна с ръце в екрана и да пипна истинското нещо вътре, каквото и да е то. Обичам да правя нещата направо, да докосвам повърхността, да виждам цветовете. Ще полудея, докато търсим къща с Хенри. Все едно управлявам някое от онези ужасни детски автомобилчета с дистанционно устройство. Вечно ги блъскам в стената. Нарочно.

— Хенри, имаш ли нещо против известно време да търся сама къща?

— Не, вероятно не. — Той изглежда леко обиден. — Щом искаш.

— Нали накрая така и така ще стигнем до това място? Няма да се промени нищо.

— Така е. Да, не се съобразявай с мен. Но се постарай да не се влюбваш пак в разни чудовищни дупки, чу ли?

След близо един месец обикаляне и още двайсетина къщи, най-после я откривам. Намира се на Ейнзли, на Линкълн Скуеър и представлява постройка от червени тухли, правена през 1926 година. Каръл си играе дълго с ключалката и докато отваря вратата, ме плисна непреодолимото усещане, че именно за това тук става дума… отивам направо при задния прозорец, надзъртам към двора и наистина, виждам бъдещото си ателие, има и беседка с лоза, после се обръщам към Каръл, която ме гледа изпитателно, и заявявам:

— Купуваме я.

Тя е доста изненадана.

— Не искате ли да разгледате къщата? Ами съпругът ви?

— А, той вече я е виждал. Всъщност дайте да пообиколим.

Събота, 9 юли 1994 година

(Хенри е на 31 години, Клер — на 23)

Хенри: Днес е Денят на голямото преселение. Още от сутринта е горещо: ризите на хамалите бяха залепнали за гърбовете им, когато те се качиха в жилището ни ухилени, защото бяха решили, че с двустайно апартаментче ще се справят още до обяд. Усмивките им помръкнаха, когато застанаха в хола и видяха тежките викториански мебели на Клер и моите седемдесет и осем кашона с книги. Сега вече е тъмно, ние с Клер се разхождаме из къщата, докосваме стените, прокарваме длани по первазите от черешово дърво. Шляпаме с боси крака по дървените подове. Пускаме водата във ваната с крачка като на граблива птица, включваме и изключваме котлоните на тежката печка „Юнивърсъл“. Прозорците са голи, стоим на тъмно и светлината на уличните лампи се лее през мръсните стъкла върху празната камина. Клер обикаля от стая в стая, милва своята къща, нашата къща. Аз вървя след нея, гледам я как отваря дрешници, прозорци, шкафове. В трапезарията застава на пръсти, докосва с върха на пръста ключа на осветлението от гравирано стъкло. После си съблича ризата. Прокарвам език по гърдите й. Къщата ни обгръща, наблюдава ни, съзерцава ни, докато се любим в нея за пръв път, първия от многото пъти, а после, докато лежим изтощени на пода, сред кашоните, аз усещам, че сме намерили своя дом.

Неделя, 28 август 1994 година

(Клер е на 23 години, Хенри — на 31)

Клер: Неделният следобед е влажен и задушен, ние с Хенри и Гомес се разхождаме на воля из Евънстън. Сутринта бяхме на плажа Лайтхаус, палувахме из езерото Мичиган и се пекохме. Гомес поиска да го заровим в пясъка и ние с Хенри изпълнихме желанието му. Изядохме каквото си носехме за храна и подремнахме. Сега вървим по сенчестата страна на Чърч Стрийт и изтощени от слънцето, хапваме сладолед.

— Косата ти, Клер, е пълна с пясък — казва Хенри.

Спирам, навеждам се напред и тупам с ръка косата си, сякаш е килим. От нея пада пясък колкото за един плаж.

— Ушите ми са пълни с пясък. Долу също — оплаква се Гомес.

— С удоволствие ще те ударя по главата, но с останалото трябва да се справиш сам — отвръщам аз.

Излиза лек ветрец и ние подлагаме тела. Намотавам косата си на висок кок и веднага ми поолеква.

— Какво ще правим сега? — пита Гомес.

Ние с Хенри се споглеждаме.

— „Букманс Али“101 — отвръщаме двамата в хор.

Гомес въздиша тежко.

— О, боже. Само не и книжарници! Господи, имай милост, жено, към смирения ти слуга.

— Значи отиваме в „Букманс Али“ — оповестява блажено Хенри.

— Но ми обещайте, че няма да стоим там повече от… например три часа…

— Мисля, че затварят в пет — обяснявам му аз, — а сега вече е два и половина.

— Ти иди да изпиеш една бира — предлага Хенри.

— Мислех, че в Евънстън са на сух режим.

— Не, ако не ме лъже паметта, го отмениха. Стига да докажеш, че не си член на Младежката християнска организация, веднага ще ти дадат бира.

— Ще дойда с вас. Всички за един, един за всички.

Завиваме по Шърман, подминаваме сградата, където на времето се помещаваше „Маршал Фийлд“, а сега има далеч по-скромен магазин, после и театър „Варсити“, където сега има магазин за дрехи „Гап“. Свърваме по пресечката, вместена между цветарницата и ателието за поправка на обувки, и ето я и „Букманс Али“. Бутам вратата и ние влизаме в сумрачната прохладна книжарница, сякаш нахлуваме в миналото.

Роджър седи зад малкото си, отрупано с какво ли не бюро и разговаря с червендалест беловлас господин за нещо, свързано с камерната музика. Щом ни вижда, се усмихва.

— Клер, получих нещо, което ще ти хареса — оповестява книжарят.

Хенри отива право в дъното на книжарницата, където са книгите за библиофили. Гомес тръгва да обикаля и да разглежда странните малки предмети, наслагани в различните отдели: седло при книгите, посветени на Дивия запад, старовремски каскет, където са криминалните романи. При детските книжки си взима от огромната купа дъвка, без да подозира, че тези дъвки стоят там от години и човек може да си счупи зъбите с тях. Книгата, която Роджър ми е заделил, е холандски каталог за декоративна хартия със съвсем истински мостри. Веднага виждам, че това си е находка, и я слагам на масата до бюрото — началото на купчинката книги, които съм си харесала. После започвам да разглеждам замечтано лавиците, като вдъхвам наситената прашна миризма на хартия, лепило, стар мокет и дърво. Виждам, че Хенри е седнал на пода при книгите, посветени на изкуството, и е разгърнал нещо върху коленете си. Почернял е от слънцето и косата му стърчи във всички посоки. Доволна съм, че той се подстрига. Сега, с късата коса прилича повече на себе си. Наблюдавам го, докато вдига ръка, за да намотае малко от косата си около пръста, после се сеща, че тя е прекалено къса, и се чеше по ухото. Иска ми се да го докосна, да прокарам длан по тази смешно щръкнала коса, но вместо това се обръщам и се гмурвам сред рафтовете, посветени на туризъм.

Хенри: Клер стои в основното помещение, до огромна купчина току-що получени книги. Роджър всъщност не обича клиентите да ровят из томовете, на които още не е сложена цена, но съм забелязал, че в книжарницата му Клер прави каквото си иска. Сега е свела глава над червена книжка. Косата й се опитва да се отскубне от кока, на който я е прибрала отгоре на главата си, едната презрамка на плажната й рокля е паднала от рамото и изпод нея се вижда малко от банския й костюм. Гледката е толкова трогателна, толкова вълнуваща, че ми иде да се завтека към Клер, да я докосна и ако не ни гледа никой, може би да я ухапя. Но същевременно не ми се иска този миг да свършва и най-неочаквано виждам, че Гомес, който стои при криминалните романи, наблюдава Клер с изражение, което отразява като в огледало моите чувства, и съм принуден да осъзная, че…

В този миг Клер ме поглежда и изрича:

— Виж, Хенри, Помпей.

Подава ми мъничката книжка с пощенски картички и нещо в гласа й сякаш казва: „Видя ли, теб избрах.“ Отивам при нея, прегръщам я през раменете, намествам падналата презрамка. Когато след секунда вдигам очи, Гомес ни е обърнал гръб и се е вглъбил в изданията на Агата Кристи.

Неделя, 15 януари 1995 година

(Клер е на 23 години, Хенри — на 31)

Клер: Аз мия чиниите, а Хенри реже на ситно зелени чушки. В тази неделна привечер слънцето залязва много розово над януарския сняг в задния ни двор, ние готвим чили и пеем „Жълтата подводница“:

Лукът цвърчи в тигана на печката. И докато пеем „На борда са всичките наши приятели“, изведнъж чувам как гласът ми се носи сам, обръщам се и дрехите на Хенри лежат на купчина, а ножът е паднал на пода в кухнята. Разполовената чушка се поклаща леко върху дъската за рязане.

Изключвам котлона и покривам лука. Сядам до купчината дрехи, взимам ги и както още са топли от тялото на Хенри, ги притискам до себе си — седя така, докато топлината в тях вече е от моето тяло. После ставам, отивам в спалнята, сгъвам старателно дрехите и ги слагам на леглото. След това продължавам, доколкото мога, да приготвям вечерята и сядам да се храня сама, като се чудя и чакам.

Петък, 3 февруари 1995 година

(Клер е на 23 години, Хенри — на 31 и на 39)

Клер: Ние с Гомес, Шарис и Хенри седим около масата в трапезарията и играем на „Да прецакаш съвременния капиталист“. Това е игра, измислена от Гомес и Шарис. Играем я с дъска за „Монопол“. В нея задаваш въпроси, получаваш точки, трупаш пари и експлоатираш останалите, с които играеш. Ред е на Гомес. Той хвърля зарчето, пада му се шест и Гомес се озовава в Обществените фондове. Тегли си и карта.

— Хайде сега всички. Кое съвременно техническо изобретение ще премахнете за доброто на обществото?

— Телевизията — казвам аз.

— Омекотителя за тъкани — добавя Шарис.

— Детекторите, които засичат движение — провиква се разпалено Хенри.

— А аз казвам барута.

— Това едва ли е съвременно изобретение — възразявам аз.

— Добре тогава. Конвейера.

— Не можеш да отговаряш по два пъти — намесва се Хенри.

— Как да не мога, мога. Пък и какъв е този тъп отговор — „детектори за движение“?

— Детекторите в хранилището на „Нюбъри“ постоянно ме засичат. Тази седмица два пъти се озовавам там след края на работното време и още щом се появя, от охраната пристигат да проверят какво става. Направо ще полудея.

— Според мен раз-обретяването на сензорите за движение няма да се отрази особено на пролетариата. Ние с Клер получаваме по десет точки за правилни отговори, Шарис получава пет за творческо отношение, а Хенри трябва да се върне три квадратчета назад заради това, че поставя нуждите на отделния човек над колективните потребности.

— Така се връщам на изходно положение. Ей, Банката, дай ми двеста долара.

Шарис му брои парите.

— Опа-ла! — възкликва Гомес.

Аз му се усмихвам. Мой ред е. Пада ми се четири.

— Паркингът. Купувам го.

За да купя нещо, трябва да отговоря правилно на някой въпрос. Хенри изтегля един от Купчината на късмета.

— С кого предпочиташ да вечеряш и защо: с Адам Смит, с Карл Маркс, с Роза Люксембург или с Алън Гринспан?

— С Роза.

— Защо?

— Най-интересна смърт.

Хенри, Шарис и Гомес се съвещават и решават, че мога да купя Паркинга. Броя на Шарис парите, а тя ми връчва документа за собственост. Хенри разклаща зарчето и се озовава в Данък общ Доход. Данък общ доход си има отделни карти. Всички затаяваме дъх и чакаме. Хенри чете картата.

— Голям скок напред.

— По дяволите!

Прехвърляме на Шарис всичките си недвижими имоти, тя ги връща обратно заедно със своите в Банката.

— Жалко за Паркинга.

— Съжалявам. — Хенри се мести в средата на дъската и се озовава на „Сейнт Джеймс“. — Купувам.

— Клетият ми малък „Сейнт Джеймс“ — роптае Шарис.

Тегля карта от Свободната купчина.

— Какъв днес е разменният курс на йената спрямо долара?

— Нямам представа. Откъде се взе този въпрос?

— От мен — усмихва се Шарис.

— Какъв е отговорът?

— 99,8 йени за долар.

— Добре. Оставам си без „Сейнт Джеймс“. Ти си на ред.

Хенри подава зарчето на Шарис. Пада й се четири и тя се озовава в Затвора. Взима карта, където пише какво престъпление е извършила: злоупотребила е при сключването на сделки с вътрешна информация. Смеем се.

— Това би трябвало да се падне на вас — заявява Гомес.

Ние с Хенри се усмихваме скромно. Напоследък правим удар след удар на фондовия пазар. За да излезе от Затвора, Шарис трябва да отговори на три въпроса.

Гомес вади от Купчината на късмета.

— Въпрос първи: посочи двама прочути творци, с които Троцки се е познавал в Мексико.

— Диего Ривейра и Фрида Кало.

— Браво на теб. Въпрос втори: колко плаща „Найки“ на виетнамските работници, за да произвеждат тези смехотворно скъпи маратонки?

— О, боже. Не знам… Три долара? Десет цента?

— Какъв е твоят отговор?

В кухнята се чува страхотен трясък. Всички скачаме, а Хенри казва:

— Седнете!

Толкова е категоричен, че се подчиняваме. Той хуква към кухнята. Шарис и Гомес ме поглеждат стреснато. Аз клатя глава.

— Не знам.

Всъщност обаче знам. Чуват се шепнене, стон. Шарис и Гомес слушат вцепенени. Аз се изправям и тръгвам тихо след Хенри.

Той е коленичил на пода и държи кърпата за съдове до главата на голия мъж, който лежи на линолеума и също, разбира се, е Хенри. Дървеното шкафче, където държим съдовете, е клюмнало на една страна, стъклото е на парчета, всички чинии са се изсипали и са се изпочупили. Хенри се е проснал насред отломъците и целият е покрит с кръв и със стъкло. Двамата Хенриевци ме поглеждат: единият жално, другият притеснено. Прикляквам срещу Хенри, надвесвам се над Хенри.

— Откъде идва цялата тази кръв? — прошепвам.

— Според мен от главата — отвръща също през шепот Хенри.

— Дай да повикаме „Бърза помощ“ — предлагам му аз.

Започвам да събирам стъклата по гърдите на Хенри. Той затваря очи и казва:

— Недей.

Аз спирам.

— Майко мила! — ахва Гомес, който вече стои на вратата.

Забелязвам, че Шарис се е вдигнала зад него на пръсти и се опитва да надзърне през рамото му.

— А-ах! — ахва тя и го избутва.

Хенри мята една от кърпите за съдове над гениталиите на своя двойник, проснат на пода.

— О, Хенри, не се притеснявай, рисувала съм хиляди модели…

— Опитвам се да запазя поне някакво благоприличие — тросва се Хенри.

Шарис трепва, сякаш я е ударил през лицето.

— Виж какво, Хенри… — боботи Гомес.

При такова стълпотворение не мога да мисля.

— Млъкнете всички, ако обичате — подвиквам отчаяна. За моя изненада те се подчиняват. — Сега какво? — питам Хенри, който лежи свъсен на пода и се опитва да не мърда.

Той отваря очи, известно време ме гледа и чак тогава отговаря.

— След няколко минути изчезвам — изрича тихо. Поглежда към Хенри. — Дай нещо за пиене.

Хенри скача и се връща с чаша за сок, пълна с „Джак Даниълс“. Аз прикрепям главата на Хенри и той успява да изгълта някак една трета от него.

— Разумно ли е? — пита Гомес.

— Не знам. Все ми е тая — уверява го Хенри от пода. — Боли ужасно. — Той стене. — Дръпнете се! Затворете очи…

— Защо… — подхваща Гомес.

Хенри се гърчи на пода, сякаш през тялото му тече ток. Главата му се тресе неудържимо и той крещи:

— Клер!

Затварям очи. Чува се шум, все едно някой разпаря чаршаф, но много по-силен, сетне навсякъде се посипва водопад от стъкло и порцелан и Хенри изчезва.

— О, боже! — възкликва Шарис.

Ние с Хенри се гледаме. „Този път беше различно, Хенри. Беше грозно, изпълнено с болка. Какво ти става?“ Пребледнялото му лице ми казва, че и той не знае. Хенри проверява дали в уискито има парчета стъкло и после го изпива до дъно.

— Какво ще правим с всичкото това стъкло? — пита Гомес и се изтръсква предпазливо.

Хенри се изправя, протяга ми ръка. Тя е покрита със ситни капчици кръв и парченца порцелан и кристал. Изправям се и поглеждам Шарис. Тя има голяма рана от порязване върху лицето си, по бузата й като сълза се стича кръв.

— Остава всичко, което не е част от тялото ми — обяснява Хенри. Той им показва празното място, където са му извадили зъб, защото пломбата все падала. — Затова, където и да съм отишъл, поне стъклото няма да го има и няма да се налага да седят и да го вадят с пинцети.

— Да, но ние ще трябва да го направим — отбелязва тихо Гомес и маха едно парче стъкло от косата на Шарис.

Прав е.

Библиотекарска научна фантастика

Сряда, 8 март, 1995 година

(Хенри е на 31 години)

Хенри: Ние с Мат си играем на криеница из хранилището на „Специализирани издания“. Той ме търси, защото се предполага, че двамата ще четем лекция по калиграфия пред Клуба на попечителите. А аз се крия от него, защото се опитвам, преди да ме е намерил, да си облека всички дрехи.

— Хайде, Хенри, чакат ни — подканя Мат някъде от рафтовете с ранноамерикански издания голям формат.

Аз пък си обувам панталоните при френските livres d’artistes102 от двайсети век.

— Един момент. Искам да намеря нещо — провиквам се аз.

Казвам си, че не е зле за ситуации като тази да стана вентрилок.

Гласът на Мат звучи от по-близо, когато той напомня:

— Знаеш, че госпожа Конъли ще има котенца, стига си се мотал, хайде да отиваме… — Той надзърта иззад рафтовете в моя ред точно когато си закопчавам ризата. — Какво правиш?

— Моля?

— Пак тичаш гол из хранилището, нали?

— Хм, може би.

Старая се да звучи нехайно.

— Господи, Хенри! Дай ми количката.

Мат сграбчва натоварената с книги количка и започва да я тика към читалнята. Тежката метална врата се отваря и се затваря. Аз си обувам чорапите и обувките, изтупвам прахта от сакото си и го обличам. После влизам в читалнята, заставам с лице към Мат и към дългата като в класна стая маса, около която са насядали застаряващи богати дами, и започвам да разказвам за различните шрифтове на гениалния Рудолф Кох103. Мат разстила парчета филц, слага върху тях фолианти и вмъква умни забележки за Кох и към края на часа явно вече няма намерение поне този път да ме убива. Дамите се понасят щастливи да обядват. Ние с Мат обикаляме около масата, прибираме книгите в кашоните и ги товарим на количката.

— Извинявай, че закъснях — казвам аз.

— Ако не беше толкова неотразим — отвръща Мат, — щяхме да те ощавим и да те използваме за нова корица на „Das Manifest der Nachtkultur“104.

— Няма такава книга.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Не.

Дотикваме количката обратно в хранилището и се заемаме да връщаме по местата им фолиантите и книгите. Водя Мат на обяд в „Бо Тай“ и всичко е простено, макар и не забравено.

Вторник, 11 април 1995 година

(Хенри е на 31 години)

Хенри: В библиотека „Нюбъри“ има стълбище, от което се страхувам. Разположено е в източния край на дългия коридор, какъвто има на всеки от четирите етажа, и отделя читалните от хранилището. То не е величествено като главното стълбище с неговите мраморни стъпала и украсени с фигури перила. Няма прозорци. С флуоресцентно осветление е, стените са от шлакобетон, стъпалата са циментови с жълти предпазни ленти. На всеки етаж има метални врати без прозорче. Но мен не ме плашат тези неща. Онова, което не харесвам на стълбището, е Клетката.

Тя е висока четири етажа и минава по средата на стълбището. На пръв поглед прилича на асансьорна клетка, но асансьор няма и никога не е имало. Никой в „Нюбъри“ явно не знае за какво служи Клетката и защо са я сложили. Според мен би трябвало да предпазва хората, за да не се хвърлят от стълбището и да се превръщат долу на площадката в купчина натрошени кости. Клетката е боядисана в бежово. Направена е от стомана.

Когато постъпих на работа в „Нюбъри“, Катрин ме разведе из всички потайности на библиотеката. Показа ми гордо хранилищата, стаята с археологически находки, неизползваното помещение в източния край, където Мат пее, изумително разхвърляната тясна стаичка на Макалистър, помещенията към справочната, служебния бюфет. Тръгнахме към отдел „Реставрация“ и когато Катрин отвори вратата към стълбището, аз за миг се стреснах. Погледнах ситната мрежа на Клетката и се дръпнах като подплашен кон.

— Какво е това? — попитах Катрин.

— О, това е Клетката — отвърна тя небрежно.

— Асансьор ли е?

— Не, просто клетка. Според мен не служи за нищо.

— А! — Отидох при Клетката и надзърнах вътре. — Там долу има ли врата?

— Не. Не можеш да влезеш в нея.

— О!

Тръгнахме нагоре по стълбището и продължихме обиколката.

Оттогава избягвам да минавам по стълбището. Опитвам се да не мисля за Клетката, не искам да й отдавам прекалено голямо значение. Но ако някога се озова вътре, няма да успея да изляза.

Петък, 9 юни 1995 година

(Хенри е на 31 години)

Хенри: Появявам се на пода в служебната мъжка тоалетна на четвъртия етаж в „Нюбъри“. Нямаше ме дни наред, бях се изгубил в 1973 година, в провинциална Индиана, и съм уморен, гладен и небръснат — най-ужасното е, че окото ми е насинено и не мога да си намеря дрехите. Ставам от пода и след като се заключвам в една от кабините, сядам и започвам да мисля. Докато мисля, някой влиза в тоалетната, смъква си ципа и застава пред писоара. След като се облекчава, си вдига ципа, но продължава да стои още известно време и точно тогава аз кихам.

— Кой е там? — пита Роберто.

Седя, притихнал. Виждам как в пространството между вратата и кабината Роберто се навежда бавно и надзърта под вратата към краката ми.

— Хенри! — казва той. — Ще пратя Мат да ти донесе дрехите. Облечи се, ако обичаш, и ела в кабинета ми.

Прокрадвам се в кабинета на Роберто и сядам срещу него. Той говори по телефона, затова аз стрелвам с очи календара. Петък е. Часовникът над бюрото показва 2:17 часа следобед. Нямало ме е малко повече от двайсет и два часа. Роберто оставя внимателно слушалката върху вилката и се извръща към мен.

— Затвори вратата — подканя той.

Това си е излишно, защото стените на кабинетите ни всъщност не стигат чак до тавана, но аз изпълнявам нареждането му.

Роберто Кале е изтъкнат учен, специалист по Италиански ренесанс, и оглавява отдел „Специализирани издания“. Обикновено е възможно най-жизненият човек, благ, брадат и вдъхващ смелост, сега обаче ме гледа тъжно над очилата с двойни стъкла и казва:

— Това наистина е недопустимо, знаеш го.

— Да — потвърждавам аз. — Знам.

— Мога ли да попитам как се сдоби с тази внушителна синина на окото?

Гласът на Роберто е мрачен.

— Май се ударих в едно дърво.

— Разбира се. Какъв съм глупак, да не се сетя. — Седим и се гледаме. Роберто продължава: — Вчера по една случайност забелязах, че Мат влиза в кабинета ти с купчина дрехи. Тъй като това не беше първият път, когато го засичам да обикаля с някакви дрехи, го попитах къде точно е намерил купчината и той уточни, че я е открил в мъжката тоалетна. Попитах го защо е решил да я пренесе точно в твоя кабинет и той отговори, че както личи, това са дрехи, с които ходиш облечен ти, както всъщност е. И понеже никой не успя да те издири, просто оставихме дрехите върху бюрото ти. — Той млъква, сякаш от мен се очаква да кажа нещо, аз обаче не се сещам какво. Роберто продължава: — Днес сутринта Клер се е обаждала и е казала на Изабел, че си болен от грип и не можеш да дойдеш на работа. — Аз подпирам главата си с длан. Окото ми тупти от болка. — Дай някакво обяснение — приканва Роберто.

Изкушавам се да кажа: „Виж какво, Роберто, заседнах в 1973 година и не можах да се отскубна, бях в Мънси, щата Индиана, дни наред живях в една плевня и собственикът й ме удари, защото реши, че искам да посегна на овцете му.“ Аз обаче не мога да кажа такова нещо. Ето защо заявявам:

— Всъщност не помня, Роберто. Съжалявам.

— А! В такъв случай печели Мат.

— В какъв смисъл печели?

Роберто се усмихва и аз си мисля, че може би няма да ме уволни.

— Мат се обзаложи, че ти дори няма да се опиташ да обясниш. Амилия пък се хвана на бас, че си бил похитен от извънземни. Изабел заяви, че си се забъркал с международни наркотрафиканти и че мафията те е отвлякла и убила.

— А Катрин?

— О, ние с Катрин сме убедени, че се дължи на неизразимо странно сексуално отклонение, включващо голота и книги.

Поемам си дълбоко въздух.

— По-скоро прилича на епилепсия — обяснявам.

Роберто явно не ми вярва.

— Епилепсия ли? Изчезнал си вчера следобед. Окото ти е насинено, цялото ти лице и ръце са в драскотини. Вчера накарах хората от охраната да претърсят педя по педя сградата и те ми разказаха, че си имал навика да се събличаш гол в хранилището.

Вперил съм поглед в ноктите на ръцете си. Когато вдигам очи, Роберто гледа през прозореца.

— Не знам какво да те правя, Хенри. Не бих искал да те губя, когато си тук и си с всичките си дрехи, си… изключително подготвен библиотекар. Но това не може да продължава.

Доста време седим и се гледаме. Накрая Роберто ме моли:

— Обещай, че няма да се повтаря.

— Не мога. Искам, но не мога.

Роберто въздиша и маха с ръка към вратата.

— Върви. Заеми се с каталога на колекцията „Кигли“, така временно ще си спестиш неприятностите.

Колекцията „Кигли“ е постъпила като дарение наскоро и се състои от над две хиляди скучни писания от викторианската епоха, посветени главно на сапуна. Кимам и ставам от стола. Докато отварям вратата, Роберто казва:

— Толкова страшно ли е, Хенри, че не можеш да ми кажеш?

Колебая се.

— Да — отговарям.

Роберто мълчи. Затварям след себе си вратата и отивам в кабинета си. Мат седи зад бюрото ми и прехвърля разни неща от своя в моя календар. Когато влизам, вдига глава.

— Уволни ли те? — пита Мат.

— Не — отвръщам.

— Защо?

— Не знам.

— Странно. Между другото, изнесох вместо теб лекцията за ръчно подвързаните книги в Чикаго.

— Благодаря. Утре да те черпя ли на обяд?

— Разбира се. — Мат проверява календара пред себе си. — След четирийсет и пет минути имам лекция по история на печатарството. — Кимам и започвам да търся из бюрото си списъка с нещата, които трябва да покажем. — Хенри!

— Да.

— Къде беше?

— В Мънси, щата Индиана. През 1973 година.

— Да, бе, да. — Мат върти очи и се подсмихва ехидно. — Както и да е.

Неделя, 17 декември 1995 година

(Клер е на 24 години, Хенри — на 8)

Клер: На гости съм на Кими. Днес е снежен декемврийски неделен следобед. Ходих да купувам коледни подаръци, сега седя в кухнята на Кими, пия мляко с какао, топля си краката на радиатора и я угощавам с разкази как съм се пазарила и каква коледна украса съм сложила. Докато си говорим, Кими реди пасианс и аз й се възхищавам за обиграните движения, с които размесва картите и ги обръща върху масата. На печката къкри ядене. В трапезарията се чува шум, пада стол. Кими вдига очи, обръща се.

— Кими — шушукам аз. — Под масата в трапезарията има едно момченце.

Някой се смее звънко.

— Хенри! — провиква се Кими. Никакъв отговор. Тя се изправя и застава на вратата. — Ей, приятелю. Престани. И облечи нещо, господинчо.

Най-неочаквано от прага ме гледа малко голо момченце, което изчезва точно толкова неочаквано. Кими се връща, сяда отново при масата и си продължава пасианса.

— Ужас! — казвам аз.

Кими се усмихва.

— Напоследък не се случва често. Сега, когато идва, вече е голям. Но не се появява толкова често, както преди.

— Никога не съм го виждала да се пренася така напред, в бъдещето.

— Да, все още нямаш толкова много бъдеще с него.

Трябва да мине известно време, докато схвана какво е имала предвид. После се питам какво ли бъдеще ще бъде това и си мисля за бъдещето, което се разширява и малко по малко се разтваря за Хенри, така че той да дойде при мен от миналото. Пия млякото с какао и гледам замръзналия двор на Кими.

— Той липсва ли ти? — питам я аз.

— Да, липсва ми. Но сега вече е голям. Когато се явява като малко момченце, прилича на призрак, нали разбираш? — Аз кимам. Кими приключва с пасианса, събира картите. Поглежда ме, усмихва се. — Кога ще си имате дете?

— Не знам, Кими. Не съм сигурна, че можем да имаме.

Тя се изправя, отива при печката и разбърква яденето.

— Е, човек никога не знае.

— Така си е.

Човек никога не знае.

По-късно ние с Хенри лежим в леглото. Снегът продължава да се сипе, радиаторите потракват тихо. Обръщам се към Хенри, той ме поглежда и аз му казвам:

— Хайде да си направим дете.

Понеделник, 11 март 1996 година

(Хенри е на 32 години)

Хенри: Успях да издиря доктор Кендрик, той работи към болницата на Чикагския университет. Мартенският ден е злостно влажен и студен. Човек би си помислил, че март в Чикаго е по-приятен от февруари, но кой знае защо, не е. Качвам се на автобуса и сядам с лице назад. Чикаго се носи покрай нас и не след дълго сме на Петдесет и девета улица. Слизам и тръгвам с усилие през суграшицата. Девет часът сутринта е, понеделник. Всички са се свили в себе си, съпротивляват се, не искат да бъдат всмукани отново в работната седмица. Обичам Хайд Парк. Тук се чувствам така, сякаш съм се махнал от Чикаго и съм се озовал в някакъв друг град, например в Кеймбридж. Сивите каменни сгради са потъмнели от дъжда, върху минувачите от дърветата се стичат едри ледени капки. Усещам безусловната ведрост на свършения факт: ще успея да убедя Кендрик, макар и да не съм успял да го сторя с много лекари, за него обаче знам със сигурност — ще го убедя. Той ще бъде моят лекуващ лекар, защото в бъдещето именно той е моят лекуващ лекар.

Влизам в малка сграда в стила на Мийс105 до болницата. Качвам се с асансьора на третия етаж, отварям стъклената врата със златна табелка, на която пише „Д-р Ч. П. Слоун, д-р Д. Л. Кендрик“, представям се на медицинската сестра и се разполагам на едно от дълбоките кресла с теменужена тапицерия. Доктор Кендрик е генетик и — неслучайно — философ, което вероятно донякъде му помага да преглътне суровата истина на генетиката. Днес тук няма никой, освен мен. Подранил съм с десет минути. Тапетите са на широки ивици точно с цвета на пепто бисмола106. Изобщо не се връзват с картината с воденицата срещу мен, главно в кафяви и зелени тонове. Мебелите са имитация на колониалния стил, но килимът е доста хубав и мек, прилича на персийски и на мен някак си ми домъчнява за него, задето са го затворили в тази ужасна чакалня. Медицинската сестра е блага на вид застаряваща жена с много дълбоки бръчки, явно защото дълго се е пекла на слънце — и сега, през март в Чикаго, е със силен тен.

В 9:35 чувам в коридора гласове и в чакалнята влиза руса жена с момченце в малка инвалидна количка. Момченцето явно страда от нещо като церебрална парализа. Жената ми се усмихва, аз също й се усмихвам. Когато се обръща, виждам, че е бременна. Медицинската сестра казва:

— Можете да влезете, господин Детамбъл.

Докато минавам покрай момченцето, му се усмихвам. То ме оглежда с огромни очи, но не отвръща на усмивката ми.

Когато влизам в кабинета на доктор Кендрик, той записва нещо в медицински картон. Сядам, но лекарят продължава да си пише. По-млад е, отколкото очаквах, малко под четирийсетте. Все си представям лекарите като старци. Кендрик е с червена коса, дълго лице и брада, носи очила с телени рамки и дебели стъкла. Прилича малко на Д. Х. Лорънс. Облечен е в хубав тъмносив костюм, на тясната тъмнозелена вратовръзка има игла с формата на пъстърва. Пепелникът до лакътя му е препълнен, в стаята се стеле цигарен дим, макар че точно сега лекарят не пуши! Всичко е последен писък на модата: тръбни мебели, бежова дамаска, светло дърво. Кендрик ме поглежда и се усмихва.

— Добро утро, господин Детамбъл. Какво обичате? — Той се извръща към календара. — Доколкото виждам, нямам никакви данни за вас. Какво ви безпокои?

— Dasein107.

Кендрик е изненадан.

— Dasein ли? Битието? Съществуването? Е, и?

— Страдам от състояние, което, както са ми казвали, ще бъде познато като хроноувреждане. Трудно ми е да се задържа в настоящето.

— Моля?

— Пътешествам във времето. Не по своя воля.

Кендрик е смаян, но успява да го прикрие. Симпатичен ми е. Опитва се да се държи с мен като със здрав човек, макар и да съм сигурен, че вече умува към кой свой приятел психиатър да ме препрати.

— Но защо идвате при генетик? Или се консултирате с мен като с философ?

— Това е генетично заболяване. Макар че ще ми бъде приятно да обсъдя с някого по-широкия смисъл на проблема.

— Господин Детамбъл, вие очевидно сте интелигентен човек… За пръв път чувам за такова заболяване. Не съм в състояние да ви помогна.

— Вие не ми вярвате.

— Да. Не ви вярвам.

Сега вече се усмихвам тъжно. Чувствам се ужасно, но трябва да го направя.

— През живота си съм ходил при много лекари, но това е първият път, когато мога да представя нещо като доказателство. Никой, разбира се, не ми вярва. След месец вие с жена ви очаквате дете, нали?

Кендрик застава нащрек.

— Да. Откъде знаете?

— След няколко години виждам акта за раждане на детето ви. Пренасям се в миналото на жена си, записвам информацията в този плик. Тя ми го дава, когато се срещаме в настоящето. А сега аз го давам на вас. Отворете го, след като синът ви се роди.

— Ще имаме дъщеря.

— Не, не е дъщеря — казвам предпазливо. — Но да не се впускаме в излишни обяснения. Запазете плика, отворете го, след като детето се роди. Не го изхвърляйте. Щом го прочетете, ми позвънете, ако искате. — Ставам и понечвам да изляза. — Късмет! — пожелавам, макар че напоследък не вярвам в късмета.

Ужасно мъчно ми е за Кендрик, но няма как иначе да го направя.

— Довиждане, господин Детамбъл — пожелава студено доктор Кендрик.

Аз си тръгвам. Докато се качвам в асансьора, си мисля, че точно сега Кендрик отваря плика. Вътре има лист с напечатан върху него текст. В него се казва:

Събота, 6 април 1996 година, 5:32 часът сутринта

(Хенри е на 32 години, Клер — на 24)

Хенри: Спим, преплели ръце и крака, цяла нощ сме се будили, обръщали сме се, ставали сме, пак сме лягали. Детето на семейство Кендрик се роди днес призори. Не след дълго телефонът ще иззвъни. Ето, вече звъни. Апаратът е откъм страната на Клер, тя вдига и казва много тихо:

— Ало!

После ми подава слушалката.

— Откъде разбрахте? Откъде разбрахте? — почти шепне Кендрик.

— Съжалявам. Страшно съжалявам.

Цяла минута и двамата мълчим. Струва ми се, че Кендрик плаче.

— Елате в кабинета ми.

— Кога?

— Утре — отговаря той и затваря.

Неделя, 7 април 1996 година

(Хенри е на 32 и на 8 години, Клер — на 24)

Хенри: Ние с Клер отиваме с колата в Хайд Парк. Почти през цялото време мълчим. Вали дъжд и чистачките върху предното стъкло осигуряват ритмичното разпределяне на водата, която се стича по автомобила, духа вятър.

Сякаш за да продължи разговора, който всъщност не водим, Клер казва:

— Не е честно.

— Кое? Кендрик ли?

— Да.

— Природата не е честна.

— О… не. В смисъл да… жалко за детето, но всъщност имах предвид нас. Не е честно, че се възползваме от това.

Аз въздишам. Появява се знакът за отбивката към Петдесет и седма улица, Клер сменя платната и завива.

— Съгласен съм, но вече е късно. Пък и се опитах да…

— Да, късно е.

— Точно така.

Отново потъваме в мълчание. Упътвам Клер през плетеницата от еднопосочни улици и не след дълго сме пред сградата на Кендрик.

— Успех.

— Дано.

Притеснен съм.

— Бъди мил.

Клер ме целува. Гледаме се, всичките ни надежди са удавени от вината, която изпитваме към Кендрик. Клер се усмихва и се извръща. Аз слизам и я гледам как подкарва бавно по Петдесет и девета улица и минава през кръстовището. Има да върши някаква работа в галерия „Смарт“.

Входната врата не е заключена и аз се качвам с асансьора на третия етаж. В чакалнята на Кендрик няма никого, затова я прекосявам и тръгвам по коридора. Вратата на Кендрик е отворена. Лампите не светят. Кендрик е застанал зад бюрото си с гръб към мен и гледа през прозореца дъждовната улица долу. Без да казвам нищо, стоя дълго на прага. Накрая влизам в кабинета.

Кендрик се обръща и аз съм стъписан от промяната в лицето му, „Съсипан“ не е най-точната дума. Той е изпразнен: нещо е изчезнало, вече го няма. Сигурност, вяра, увереност. Свикнал съм да живея на трапеца на метафизиката и понякога забравям, че другите се радват на по-твърда почва.

— Хенри Детамбъл — казва Кендрик.

— Здравейте.

— Защо дойдохте при мен?

— Защото бях идвал при вас. Не е въпрос на избор.

— Съдба?

— Наричайте го както искате. За човек като мен нещата се движат в кръг. Вече не знаеш кое е причина и кое — следствие.

Кендрик сяда зад писалището. Столът изскърцва. Единственият друг звук е дъждът. Кендрик бръква в джоба си за цигарите, намира ги, поглежда ме. Аз свивам рамене. Той пали цигара, известно време всмуква от дима. Аз го гледам.

— Откъде разбрахте? — пита ме Кендрик.

— Вече ви казах. Видях акта за раждане.

— Кога?

— През 1999 година.

— Невъзможно.

— В такъв случай го обяснете.

Кендрик клати глава.

— Не мога. Опитах се да разбера за какво става въпрос, но не мога. Всичко… беше вярно. Денят, часът, теглото… заболяването. — Той ме поглежда отчаяно. — Ами ако бяхме решили да го кръстим с друго име… Алекс или Фред, или Сам?…

Клатя глава, ала спирам, защото забелязвам, че повтарям движенията на Кендрик.

— Но не сте го кръстили с друго име. Няма да стигна чак дотам да твърдя, че не сте могли, но при всички положения не сте го направили. Единственото, което съм сторил, е да ви съобщя. Не съм ясновидец.

— Имате ли деца?

— Не, нямам. — Не ми се говори за това, макар че накрая ще бъда принуден да го обсъдя. — Съжалявам за Колин. Но той наистина е прекрасно момченце.

Кендрик ме гледа.

— Проверих откъде е дошла грешката. Резултатите от изследванията ни случайно са били разменени с резултатите на семейство на име Кенуик.

— Какво щяхте да направите, ако знаехте?

Той извръща поглед.

— Нямам представа. Ние с жена ми сме католици, предполагам, че крайният резултат пак щеше да бъде същият. Каква ирония…

— Да.

Кендрик гаси цигарата и пали друга. Примирявам се, че този дим ще ми докара главоболие.

— Как става?

— Кое.

— Тези така наречени пътешествия във времето, които твърдите, че правите. — Кендрик го казва ядосано. — Някакви вълшебни думички ли изричате? Качвате се на някаква машина ли?

Опитвам се да обясня така, че да звучи правдоподобно.

— Не. Не правя нищо. Просто става от само себе си. Нямам власт над това, просто… уж всичко е наред, а след миг вече съм някъде другаде, в друго време. Все едно сменям каналите. Внезапно се озовавам в друго време и на друго място.

— И какво искате да направя аз?

Навеждам се, за да наблегна на думите си.

— Искам да установите защо става така и да го спрете.

Кендрик се усмихва. Усмивката му не е дружелюбна.

— Защо ви е да го спирам? За вас е твърде изгодно. Да знаете всички тези неща, за които другите и не подозират.

— Опасно е. Рано или късно ще ме погуби.

— Не бих казал, че имам нещо против.

Няма смисъл да продължавам. Ставам и се отправям към вратата.

— Довиждане, доктор Кендрик.

Вървя бавно по коридора, за да дам възможност на Кендрик да ме повика да се върна, но той не го прави. Докато слизам с асансьора, си мисля умърлушен, че където и да съм сбъркал, е трябвало да стане така и рано или късно нещата ще се оправят. Докато отварям вратата, виждам, че Клер ме чака в колата, спряна при отсрещния тротоар. Тя обръща към мен глава и върху лицето й се четат такава надежда, такова очакване, че ме връхлита тъга и ме дострашава да й кажа, и докато прекосявам улицата, ушите ми писват, аз губя равновесие и започвам да падам, но вместо на улицата, се свличам върху мокет и лежа на него, после чувам познато детско гласче:

— Добре ли си, Хенри?

Поглеждам нагоре и виждам, самия себе си на осем години — седя на леглото и се гледам.

— Добре съм, Хенри. — Той явно не ми вярва. — Наистина, нищо ми няма.

— Искаш ли овалтин108?

— Разбира се.

Той става от леглото, прекосява с боси крачета стаята и тръгва по коридора. Посред нощ е. Хенри се суети известно време в кухнята и накрая се връща с две чаши топло мляко с какао. Изпиваме го бавно, без да разговаряме. После Хенри връща чашите в кухнята и ги измива. Защо да оставя улики? Когато идва отново в стаята, го питам:

— Нещо ново?

— Не бих казал. Днес ходихме на поредния лекар.

— Аз също. На кой?

— Забравих му името. Стар такъв, с много косми в ушите.

— Как мина?

Хенри вдига рамене.

— Не ми повярва.

— Да, де. Просто се откажи. Никой няма да ти повярва. Е, този, при когото ходих днес, ми повярва, но не пожела да ми помогне.

— Защо?

— Сигурно не съм му станал симпатичен.

— А! Ей, искаш ли одеяла?

— Хм, може едно. — Смъквам покривалото върху леглото на Хенри и се свивам на пода. — Лека нощ. И сладки сънища.

Виждам как белите зъбки на невръстното ми Аз проблясват в синевата на стаята, после той се обръща с гръб, свива се на кравай и заспива, като ме зарязва да гледам вторачено стария си таван и да изгарям от желание да се върна при Клер.

Клер: Хенри излиза с нещастен вид от сградата, внезапно надава вик и изчезва. Изскачам от колата и хуквам към мястото, където той е бил само допреди миг, там обаче сега има, разбира се, само купчина дрехи. Събирам всичко и го вдигам, после продължавам да стоя за стотна от секундата насред улицата и докато стоя, виждам, че от един прозорец на третия етаж ме гледа някакъв мъж. След това той се скрива. Връщам се при колата, качвам се и се вторачвам в светлосинята риза и черния панталон на Хенри, като се питам има ли изобщо смисъл да чакам тук. Нося в дамската си чанта „Завръщане в Брайдсхед“109, затова решавам да поостана малко, в случай че Хенри се появи скоро. Докато се обръщам да взема книгата, виждам, че към колата тича мъж с червена коса. Той спира при прозореца от другата страна и ме поглежда. Сигурно е Кендрик. Отключвам вратата и той се качва, но после не знае какво да каже.

— Здравейте — поздравявам го аз. — Вие сигурно сте Дейвид Кендрик. Аз съм Клер Детамбъл.

— Да… — Той е съвсем объркан. — Да, да. Съпругът ви…

— Току-що изчезна посред бял ден.

— Да!

— Изглеждате учуден.

— Ами…

— Той не ви ли каза? Прави го понякога. — Дотук не съм в див възторг от този тип, но продължавам да упорствам. — Съжалявам за момченцето ви. Но Хенри каза, че то е много мило, че рисува страхотно и има въображение. А дъщеря ви има голяма дарба и всичко се нарежда добре. Ще видите.

Той ме гледа с отворена уста.

— Ние нямаме дъщеря. Само… Колин.

— Но ще имате. Казва се Надя.

— За нас беше тежък удар. Жена ми е много разстроена…

— Но всичко ще се оправи. Наистина.

За моя изненада непознатият се разплаква, раменете му се тресат и той захлупва лице върху дланите си. След няколко минути спира и вдига глава. Подавам му хартиена кърпичка и Кендрик си бърше носа.

— Ужасно съжалявам — подхваща.

— Не се притеснявайте. Какво стана там горе между вас и Хенри?

Явно не се е получило.

— Откъде знаете?

— Той изглеждаше много притеснен и не успя да се задържи в настоящето.

— Къде е сега?

Кендрик се оглежда, сякаш подозира, че съм скрила Хенри на задната седалка.

— Не знам. Но не е тук. Надявахме се да ни помогнете, но явно няма да стане.

— Не виждам как мога да…

В този миг Хенри се появява точно на мястото, където е изчезнал. На около пет-шест метра пред него има кола, шофьорът удря спирачките и Хенри се мята върху капака на нашия автомобил. Мъжът смъква прозореца, Хенри сяда и прави нещо като поклон, а човекът изкрещява и отпрашва нататък. Ушите ми бучат от нахлулата в тях кръв. Поглеждам Кендрик, който направо е онемял. Изскачам от автомобила, Хенри слиза от капака.

— Здрасти, Клер. Размина ми се на косъм, нали? — Аз го притискам в обятията си, той трепери. — Прибра ли дрехите ми?

— Да, тук са… а, да, и Кендрик е в колата.

— Какво? Къде?

— Вътре.

— Защо?

— Видял те е как изчезваш и това очевидно е засегнало мозъка му.

Хенри пъха глава през прозореца откъм волана.

— Здравейте.

Грабва дрехите си и започва да се облича. Кендрик слиза от автомобила и идва при нас.

— Къде бяхте?

— В 1971 година. Изпих един овалтин със самия себе си на осем години, в собствената си стая в един часа след полунощ. Бях там около час. Защо питате?

Докато си слага вратовръзката, Хенри гледа студено Кендрик.

— Невероятно.

— Можете да го повтаряте колкото си искате, но за съжаление е вярно.

— Искате да кажете, че сте станали на осем години?

— Не. Искам да кажа, че седях в някогашната си стая в жилището на баща ми, през 1971 година такъв, какъвто съм, на трийсет и две години, в компанията на Самия себе си, когато съм бил на осем години. Изпих един овалтин. Обсъдихме какви скептици са лекарите. — Хенри минава от другата страна на колата и отваря вратата. — Хайде да изчезваме, Клер. Безпредметно е.

Отивам при вратата откъм волана.

— Довиждане, доктор Кендрик. Успех с Колин.

— Чакайте… — Кендрик млъква, посъвзема се. — Това генетично заболяване ли е?

— Да — потвърждава Хенри. — Заболяването е генетично, а ние се опитваме да имаме дете.

Кендрик се усмихва тъжно.

— Рисковано си е.

Аз също му се усмихвам.

— Свикнали сме да поемаме рискове. Довиждане.

Ние с Хенри се качваме на автомобил и потегляме. Докато завивам към Лейк Шор Драйв, поглеждам към него и той за моя изненада е грейнал в усмивка.

— На какво толкова се радваш?

— На Кендрик. Хвана се.

— Мислиш ли?

— О, да.

— Страхотно. Но ми се вижда доста несхватлив.

— Няма такова нещо.

— Добре тогава.

Пътуваме към къщи в мълчание, съвсем различно като качество мълчание от онова, в което сме дошли. Вечерта Кендрик се обажда на Хенри и те се уговарят да се опитат да разберат как да задържат Хенри тук и сега, в настоящето.

Петък, 12 април 1996 година

(Хенри е на 32 години)

Хенри: Кендрик седи със сведена глава. Палците му се движат по периферията на дланите, сякаш искат да избягат от ръцете му. Следобедът се изнизваше, кабинетът му беше окъпан в златиста светлина, Кендрик седеше неподвижно, ако не броим мърдащите палци, и слушаше разказа ми. Червеният индиански килим, металните крака на фотьойлите с бежова дамаска припламваха ярко, докато Кендрик ме слушаше, пакетът цигари „Камъл“ си стоеше недокоснат. Златните рамки на очилата му лъщяха на слънчевите лъчи, краят на дясното му ухо бе обагрен в червено, светлината бе позлатила лисичата му коса и розовата кожа, както и жълтите хризантеми в медната купа върху масата между нас. Цял следобед Кендрик седя на фотьойла и слуша.

А аз му разказах всичко. Началото, как съм осъзнал за какво става въпрос, тръпката на оцеляването и насладата да зная предварително, ужасът да научавам неща, които не могат да се предотвратят, болката от загубата. Сега седим и мълчим, Кендрик най-сетне вдига глава и ме поглежда. В светлите му очи има тъга, която искам да разсея — след като изложих пред него всичко, ми иде да си го взема обратно и да се махна, да го отърва от бремето да мисли за това. Кендрик се пресяга за цигарите, избира една, пали я, всмуква от дима, после го издиша на син облак, който става бял, докато прекроява пътеката на светлината заедно с нейната сянка.

— Сънят ви спокоен ли е? — пита ме той с глас, прегракнал от дългото мълчание.

— Не.

— Има ли някакво време през деня, когато най-често… изчезвате?

— Не… всъщност може би най-често рано сутринта.

— Боли ли ви глава?

— Да.

— Мигрена ли?

— Не. Просто главоболие. Но зрението се замъглява, виждам всичко като с ореол.

— Хмм.

Кендрик става от фотьойла. Коленете му изпукват. Той започва да обикаля из кабинета, като пуши и стъпва по ръба на килима. Вече ме дразни, когато най-после спира и отново сяда.

— Вижте какво — казва ми със сбърчено чело, — има едни гени, наричат ги часовникови. Те направляват циркадните ритми, поддържат ви в синхрон със слънцето и така нататък. Открили сме ги в най-различни видове клетки, из цялото тяло, но те са свързани най-вече със зрението, а при вас, както личи, доста от симптомите са зрителни. Ядрото на хипоталамуса в главния мозък, — което е разположено точно над очните кухини, служи като копче за повторно включване на чувството ви за време… затова искам да започна с него.

— Хм, разбира се — съгласявам се аз, защото Кендрик ме гледа така, сякаш очаква отговор.

Той се изправя отново и отива при врата, която не съм забелязал, после я отваря и изчезва за минута. Когато се връща, държи латексови ръкавици и спринцовка.

— Вдигнете ръкава — нарежда ми.

— Какво правите? — питам, докато намотавам ръкава си до над лакътя.

Той не отговаря, вади спринцовката от опаковката, промива ръката ми и я прихваща с турникет, забива вещо иглата. Аз съм извърнал поглед. Слънцето си е отишло, потапяйки кабинета в сумрак.

— Имате ли здравна осигуровка? — пита ме Кендрик, като вади иглата и развързва турникета.

Слага върху дупчицата памук и лепенка.

— Не. Сам ще си платя.

Притискам с пръст мястото, откъдето ми е взел кръв, свивам ръката си в лакътя.

Кендрик се усмихва.

— Не, не. Ще бъдете моят малък научен експеримент, ще покрия разноските от сумата, отпусната ми от Националния здравен институт за изследвания.

— Какви изследвания?

— Не е толкова важно. — Известно време Кендрик мълчи и стои, както държи използваните ръкавици и шишенцето с моята кръв, която току-що е взел. — Ще направим секвенциониране на вашето ДНК.

— Мислех, че за това са нужни години.

— Така е, ако се прави с целия геном. А ние ще погледнем първо в най-вероятните места, например в хромозома 17.

Кендрик хвърля ръкавиците и иглата в кошче с надпис „Биологично опасни отпадъци“ и пише нещо върху червеното шишенце с кръвта. Сяда отново срещу мен и слага шишенцето на масата до пакета цигари.

— Но човешкият геном ще бъде секвенциониран чак през 2000 година. С какво ще го сравнявате?

— През 2000 година ли? Толкова скоро? Сигурен ли сте? Предполагам, че да. Но да отговоря на въпроса ви — заболяване като вашето, което причинява такова тежко разстройство, често се проявява като своеобразна преграда, като повтарящ се код, който всъщност казва: опасност! Болестта на Хънтингтън например не е друго, освен няколко допълнителни CAG тройки в хромозома 4.

Сядам и се протягам. Пие ми се кафе.

— Е, това ли беше? Сега мога ли да отида да си играя?

— Искам да ви видят главата на скенер, но нека да не е днес. Ще ви запиша час в болницата. Магнитен резонанс, компютърна аксиална томография, рентген. Освен това ще ви пратя при един свой приятел, Алън Ларсън, той има тук, към университетската болница, лаборатория със стационар.

— Много забавно — казвам аз и се изправям бавно, та кръвта да не нахлуе изведнъж в главата ми.

Кендрик наклонява лице и ме гледа. Не виждам очите му, под този ъгъл очилата му са лъскави матови дискове.

— Наистина е забавно — потвърждава Кендрик. — Това е една огромна главоблъсканица и най-после ние разполагаме със средствата да установим…

— Да установим какво?

— Каквото и да е то. Какъвто и да сте вие.

Кендрик се усмихва и на мен ми прави впечатление, че зъбите му са неравни и пожълтели. Той се изправя, протяга ръка и аз я поемам и я стискам, после настъпва неловко мълчание: след като цял следобед сме се чувствали толкова близки, отново сме чужди хора. Тръгвам си от кабинета, слизам по стълбището и излизам на улицата, където ме чака слънцето. Какъвто и да съм аз. Какъв съм? Какъв съм?

Много малка обувка

Пролетта на 1996 година

(Клер е на 24 години, Хенри — на 32)

Клер: Две години след като се оженихме, ние с Хенри решихме, без много да го обсъждаме, да проверим дали можем да имаме дете. Знаех, че Хенри не храни особени надежди, и не съм питала него или себе си защо е така — страхувах се, че той ни е видял в бъдещето без дете, и просто не желаех да го чувам. Не исках и да мисля, че е напълно възможно трудностите на Хенри с пътешествията във времето да са наследствени или по някакъв начин да объркват всичко с бебето. И така, просто не мислех за куп важни неща, защото бях напълно опиянена от представата за бебето: за бебето, което донякъде прилича на Хенри, с черна коса и вторачени очи, и може би е беличко като мен и което мирише на мляко, на талк и кожа, пухкаво бебе, което гука и се смее на всичко наоколо, весело бебе, мъничко и вечно грейнало в усмивка. Сънувах бебета. В сънищата си се качвах на дърво и намирах в едно гнездо съвсем мъничка обувка или внезапно установявах, че котката, книгата, сандвичът, които съм си мислела, че държа, всъщност са бебе, или плувах в езерото и откривах, че на дъното расте цяла колония бебета.

Най-неочаквано започнах да виждам бебета навсякъде: кихащо червенокосо момиченце с шапчица в „Ар енд Пи“, малко китайче, син на собствениците, което ни зяпаше в „Златният вок“ (където правят невероятни вегетариански кюфтета), заспало бебе почти без коса на филм за Батман. В пробната на „Джей Си Пени“ една много доверчива жена ми повери тримесечната си дъщеря, направо не знам как продължих да седя на розово-бежовия пластмасов стол и не скочих, не хукнах презглава, притиснала до гърдите си това мъничко меко създанийце.

Тялото ми искаше бебе. Чувствах се празна и исках да съм пълна. Исках някого, когото да обичам и който да бъде постоянно с мен: да стои и да бъде с мен винаги. Исках и Хенри да бъде в това дете, така че, когато изчезне, да не изчезва напълно, мъничко от него да остане при мен… за всеки случай, при пожар, наводнение или Божие възмездие.

Неделя, 2 октомври 1966 година

(Хенри е на 33 години)

Хенри: Седя доволен, много удобно на едно дърво в Апълтън, щата Уисконсин, през 1966 година, ям сандвич с риба тон и съм облечен в бяла тениска и памучен панталон, откраднати от нечие хубаво, окъпано в слънце мокро помещение. Някъде в Чикаго съм на три години, майка ми още е жива и тези хронодивотии не са започнали. Поздравявам малкото си някогашно Аз и докато мисля за себе си като дете, съвсем естествено започвам да си мисля и за Клер и за усилията ни тя да зачене. От една страна, изгарям от желание, искам да й дам бебе, да я видя узряла като пъпеш, като Деметра в нейната слава. Искам нормално бебе, което ще прави каквото правят нормалните бебета: ще суче, ще плаче, ще ака, ще спи, ще се смее, ще се претъркулва, ще сяда, ще ходи, ще бърбори нечленоразделно. Искам да видя как баща ми държи притеснен мъничкия си внук, дал съм на баща си толкова малко щастие, така поне ще му доставя огромна радост, това за него ще бъде истинска утеха. Ще бъде утеха и за Клер, когато съм изтръгнат от нея, част от мен ще остане.

Но… но… Знам, без всъщност да знам, че това е почти изключено. Знам, че моето дете почти със сигурност ще изчезва спонтанно, ще бъде бебе, което ще потъва сякаш вдън земя и ще се изпарява като отнесено от феите. И докато стена и пъшкам над Клер в крайностите на желанието, докато се потя чудото на секса да ни донесе някак бебе, същевременно се моля точно толкова неистово това да ни бъде спестено. Сещам се за „Маймунската лапа“110 и за трите желания, които произтичат толкова естествено и ужасно едно от друго. Питам се дали и нашето желание не е от същото естество.

Аз съм страхливец. Един по-достоен мъж ще хване Клер за раменете и ще каже: „Това, любов моя, е грешка, нека я приемем и да продължим напред, и да бъдем щастливи.“ Аз обаче знам, че Клер няма да го приеме никога, че винаги ще бъде тъжна. Ето защо се надявам безусловно, въпреки всички доводи на разума, и любя Клер така, сякаш от това може да излезе нещо добро.

Едно

Понеделник, 3 юни 1996 година

(Клер е на 25 години)

Клер: Първият път, когато се случва, Хенри го няма. Става през осмата седмица на бременността. Бебето е с размерите на слива, има си личице, ръце и биещо сърце. Привечер е в началото на лятото и докато мия чиниите, виждам моравите и оранжевите облаци на запад. Хенри е изчезнал преди близо два часа. Излезе да полива моравата, след половин час обаче забелязах, че пръскачката още не е пусната, затова отидох до задната врата и видях при беседката с лозата издайническата купчина дрехи. Отидох, взех джинсите, бельото и опърпаната тениска на Хенри с надпис „Убий си телевизора“ отпред, сгънах ги и ги сложих на леглото. Мина ми през ума да включа пръскачката, но после се отказах, защото реших, че на Хенри няма да му стане приятно, ако се появи в задния двор и се измокри до кости.

Приготвих си макарони със сирене и малка салата, изядох ги, изпих си витамините и голяма чаша обезмаслено мляко. Докато мия чиниите, си тананикам, представям си, че малкото създание вътре в мен чува тананикането, записва го за бъдещи препратки на някакво неуловимо клетъчно равнище, и докато стоя там и съзнателно си мия купичката от салатата, усещам някъде дълбоко в мен, под кръста, лек бодеж. След десет минути седя в хола, гледам си работата и чета Луис де Берниерс111, когато отново усещам някъде вътре в себе си лек бодеж. Не му обръщам внимание. Всичко е наред. Хенри е изчезнал преди повече от два часа. За миг се притеснявам за него, после решително отхвърлям и тези притеснения. Тревогата ме връхлита отново чак след около половин час, когато странните бодежи вече приличат на болка при менструация и дори усещам между краката си нещо лепкаво като кръв, затова ставам и отивам в банята, и си събувам гащите, и има много кръв, и о, господи.

Звъня по телефона на Шарис. Вдига Гомес. Опитвам се да говоря спокойно, казвам му да ми даде Шарис, тя взима слушалката и веднага възкликва:

— Какво се е случило?

— Кървя.

— Къде е Хенри?

— Не знам.

— Как кървиш?

— Като при мензис. — Болката става силна и аз сядам на пода. — Можеш ли да ме откараш в щатската болница?

— Идвам незабавно, Клер.

Тя затваря, а аз слагам слушалката върху вилката внимателно, сякаш мога да нараня чувствата й, ако я оставя прекалено грубо. Изправям се предпазливо, намирам дамската си чанта. Искам да напиша на Хенри бележка, но не знам какво да кажа. Пиша му: „Отивам в щатската болница. (Болки.) Ще ме закара Шарис. 7:20 вечерта. К.“ Отключвам му задната врата. Оставям бележката до телефона. След няколко минути Шарис е на входната врата. Когато се качваме на колата, виждам, че зад волана е Гомес. Не говорим много. Седя на предната седалка, гледам през прозореца. Уестърн, Белмънт, Шефилд, Уелингтън. Всичко е необичайно ярко и открояващо се, сякаш трябва да го запомня, сякаш ще се явявам на изпит. Гомес спира при рампата на спешното отделение. Ние с Шарис слизаме. Обръщам се да погледна Гомес, който за миг ми се усмихва и подкарва, за да паркира някъде. Минаваме през врати, които се отварят сами, докато стъпваме по земята — като в приказка, сякаш ни очакват. Болката се е отдръпнала като отлив, а сега яростно се устремява наново към брега. В ярко осветеното помещение седят няколко души, дребни, с окаян вид, чакат си реда, обгърнали болката със сведените си глави и кръстосаните ръце, и аз се отпускам сред тях. Шарис отива при мъжа на регистратурата. Не я чувам какво му казва, но когато той пита: „Спонтанен аборт ли?“, осъзнавам, че се случва точно това, че го наричат така, и думите набъбват в главата ми, докато запълват всички кътчета на съзнанието и изтласкват всички останали мисли. Разплаквам се.

След като правят всичко възможно, все пак помятам. По-късно научавам, че Хенри е дошъл точно преди края, но не са го пуснали. Спяла съм и когато се събуждам, вече е късно през нощта и Хенри е до мен. Блед е, с хлътнали очи и не казва и дума.

— О — пелтеча аз, — къде беше?

Хенри се надвесва и ме прегръща внимателно. Усещам наболата му брада върху бузата си и имам чувството, че съм издрана до кръв, но не по кожата — дълбоко вътре в мен зейва рана и лицето на Хенри е мокро, но от чии ли сълзи?

Четвъртък, 13 юни, и петък, 14 юни 1996 година

(Хенри е на 32 години)

Хенри: Както ме е помолил доктор Кендрик, идвам в лабораторията със стационар към нея съвсем изтощен. Това е петата нощ, която прекарвам тук, и вече знам какво да правя. Както съм по долнище на пижама, сядам на леглото в странната стая, обзаведена уж като спалня в истински дом, а медицинската сестра на доктор Ларсън — Карън, слага върху главата и гърдите ми крем и прикачва електродите. Карън е млада и руса виетнамка. С дълги изкуствени нокти е и казва: „О, извинявайте“, когато с един от тях ме одрасква по бузата. Светлината е приглушена, в стаята е прохладно. Няма прозорци, освен стъклото, което откъм моята страна е като огледало и зад което седи доктор Ларсън или който тази вечер наблюдава апаратурата. Карън приключва с кабелите, пожелава ми „лека нощ“, излиза от стаята. Аз се намествам внимателно на леглото, затварям очи, представям си следите като крака на паяк върху дългите листове хартия, записващи от другата страна на стъклото движението на очите ми, дишането, мозъчните вълни.

Сънувам, че тичам. Тичам през гори, през непроходими гъсталаци, през дървета, но някак си тичам през всичко това и минавам през него като призрак. Изскачам на поляна, там е имало огън…

Сънувам, че правя секс с Ингрид. Знам, че е Ингрид, въпреки че не виждам лицето й, това е тялото на Ингрид, дългите гладки крака на Ингрид. Чукаме се в къщата на майка й и баща й, на канапето в хола, телевизорът е включен, настроен е на документален филм за природата, в който тича стадо антилопи, после дават шествие. На шествието Клер седи с тъжен вид в малка лодчица, докато хората наоколо се веселят, и най-неочаквано изскача Инг, която вади иззад канапето лък и стрела и я запраща по Клер. Стрелата минава направо през телевизора и Клер се хваща за гърдите точно като Уенди в няма версия на „Питър Пан“, а аз се втурвам и започвам да крещя и да душа Ингрид с ръце около врата й…

Събуждам се. Плувнал съм в студена пот, сърцето ми ще се пръсне. Намирам се в стационара към лабораторията. Питам се за миг дали има нещо, което не ми казват, дали са намерили начин да наблюдават сънищата ми, да виждат мислите ми. Обръщам се на моята страна и затварям очи.

Сънувам, че ние с Клер вървим из музей. Музеят е в стар дворец, картините са в златни рамки в стил рококо, всички останали посетители носят високи напудрени перуки и огромни рокли или фракове с брич. Сякаш не ни забелязват, докато минаваме. Ние гледаме картините, но това всъщност не са картини, това са стихове, стихове, получили някак физически израз.

— Виж — казвам на Клер. — Стихотворение на Емили Дикинсън.

„Сърцето първо за наслада пита, а после търси оправдание за болката…“

Клер стои пред яркожълтото стихотворение и сякаш се грее на него. Виждаме Данте, Дън, Блейк, Неруда, Бишоп, застояваме се в зала, пълна с Рилке, минаваме набързо през битниците и поспираме пред Верлен и Бодлер. Изведнъж забелязвам, че съм изгубил Клер, вървя, после тичам обратно през галериите и след това внезапно я намирам: тя стои пред едно стихотворение, пред мъничко бяло стихотворение, сместено в ъгъла. Клер ридае. Отивам зад нея и виждам стихотворението: „Ето лягам сега и заспивам, и се моля на Господа душата ми да закриля, преди да се събудя, умра ли, вземи я, Господи, при Тебе.“

Мятам се в кревата, студено е, над мен духа вятър, аз съм гол, студено ми е в мрака, по земята има сняг, коленичил съм в снега, по него капе кръв и аз се пресягам…

— Господи, тече му кръв…

— Как е станало?

— Ужас, разкъсал е електродите, помогни ми да го кача на леглото…

Отварям очи. Над мен са се надвесили Кендрик и доктор Ларсън. Доктор Ларсън изглежда разстроен и притеснен, но върху лицето на Кендрик сияе ликуваща усмивка.

— Засякохте ли го? — питам аз, а той отговаря:

— Беше страхотно.

Казвам:

— Чудесно.

После изгубвам съзнание.

Две

Неделя, 12 октомври 1997 година

(Хенри е на 34 години, Клер — на 26)

Хенри: Събуждам се, долавям миризмата на желязо и това е кръв. Кръвта е навсякъде и насред нея като коте се е свила Клер. Разтрисам я и тя казва:

— Не.

— Хайде, Клер събуди се кървиш.

— Сънувах нещо…

— Много те моля, Клер…

Тя сяда. Ръцете, лицето, косата й са наквасени с кръв. Клер протяга ръка, в нея има мъничко чудовище. Тя казва само:

— Той умря.

И се разплаква. Седим заедно на ръба на плувналото в кръв легло, прегръщаме се и плачем.

Понеделник, 16 февруари 1998 година

(Клер е на 26 години, Хенри — на 34)

Клер: Ние с Хенри се готвим да излизаме. Следобед е, навън е натрупал сняг, тъкмо си обувам ботушите, когато телефонът звъни. Хенри тръгва по коридора и влиза в хола, за да вдигне. Чувам го как казва:

— Ало! — После: — Наистина ли? — После: — Страхотно! — След това добавя: — Чакайте да взема лист хартия. — Настъпва дълго мълчание, прекъсвано от време на време от: — Чакайте, обяснете ми.

Свалям си ботушите и якето и отивам по чорапи в хола. Хенри седи на канапето, закрепил е като домашен любимец телефона върху коленете си и си записва яростно. Сядам до него и той ми се усмихва. Поглеждам тефтера, горе на страницата е написано: „4 гени: извън времето 1, часовник, нов ген = пътешественик във времето? Хром = 17 х 2,4, 25, 200+ повтарящ се формат, полът има ли връзка? не, + прекалено много допаминови рецептори, какви белтъчини???“, и разбирам, че Кендрик е успял! Разгадал е загадката! Не мога да повярвам. Успял е. Сега какво?

Хенри оставя телефона, обръща се към мен. Изглежда точно толкова изумен, колкото се чувствам и аз.

— Сега какво? — питам го.

— Той ще клонира гените и ще ги присади на мишки.

— Моля?

— Ще създаде мишки, пътешественици във времето. После ще ги излекува.

И двамата започваме да се смеем едновременно, след това танцуваме, въртим се един друг из стаята, смеем се и танцуваме, докато запъхтени, не се свличаме отново върху канапето. Поглеждам към Хенри и се изумявам, че на клетъчно равнище той е толкова различен, толкова друг, когато всъщност е просто мъж в бяла риза с копчета на яката и граховозелено яке, чиято ръка усещам в своята като кожа и кости, мъж, който се смее точно като човешко същество. Винаги съм знаела, че е различен, и какво от това! Няколко букви в кода! Но те явно имат значение и ние явно трябва да ги променим, и някъде в другия край на града доктор Кендрик седи в кабинета си и мисли как да създаде мишки, които не признават правилата на времето. Смея се, но това е живот и смърт и аз спирам да се смея, и запушвам устата си с ръка.

Интермецо

Сряда, 12 август 1998 година

(Клер е на 27 години)

Клер: Мама най-после спи. Спи в своето си легло, в своята си стая, най-сетне избяга от болницата колкото да намери стаята си — своето убежище — превърната в болнична стая. Цяла нощ говори, рида, смя се, крещя, вика: „Филип!“ и „Мамо!“, и „Не, не, не…“ Цяла нощ цикадите и дървесните жаби от детството ми опъваха своята електрическа завеса от звуци и от нощната светлина кожата на мама приличаше на пчелен восък, а кокалестите й ръце трепкаха умолително и стискаха чашата вода, която поднасях към спечените й устни. Сега е призори. Прозорецът на мама е обърнат на изток. Седя на белия стол до прозореца с лице към леглото, но не гледам, не гледам мама, толкова смалена в голямото легло, не гледам шишенцата с хапчета и лъжиците, и чашите, и стойката на системата с издутата от течност торбичка, и мигащата червена лампичка, и подлогата, и бъбрековидната съдина за повръщане, и кутията с латексови ръкавици, и кошчето с надпис „Биологично опасни отпадъци“, пълно с кървави спринцовки. Гледам през прозореца, на изток. Пеят няколко птици. Чувам как гълъбите, заселили се в глицинията, се събуждат. Светът е сив. В него лека-полека се просмуква цвят, но не розов, а оранжев, като кърваво петно, което плъзва бавно, първо се задържа за миг на хоризонта, сетне се плисва в градината, и после златна светлина, и после синьо небе, и после всички багри вече трептят на отредените им места, телефончетата, розите, белият пламък, невените — всички трептят като стъкло в новата утринна роса. Сребърните брези покрай гората се полюшват като бели върви, спуснати от небето. Над тревата прелита гарван.

Под него лети сянката му, която го пресреща, когато той каца под прозореца и грачи. Светлината намира прозореца и сътворява ръцете ми, моето тяло, отпуснато тежко в белия стол на мама. Слънцето е изгряло.

Затварям очи. Климатикът под другия прозорец мърка като котка. Студено ми е, ставам, отивам и го изключвам. Сега в стаята е тихо. Доближавам се до леглото. Мама не се помръдва. Тежкото дишане, което ме преследва насън, вече не се чува. Устата й е леко отворена, веждите й са вдигнати като от изненада, макар че очите й са затворени — тя все едно пее. Заставам на колене до леглото, отмятам завивките и допирам ухо до сърцето й. Кожата й е топла. Нищо. Никакъв пулс, никакво движение на кръвта, никакъв дъх, който да издува платната на белите й дробове. Тишина.

Вдигам на ръце стопеното й, намирисващо тяло и тя е съвършена, за миг отново е моята съвършена красива майка, макар че костите й се забиват в гърдите ми, макар че главата й клюмва назад, а издутият й от рака корем сякаш е пълен с плод — тя се извисява в паметта ми бляскава, засмяна, избавена, свободна.

Стъпки в коридора. Вратата се отваря и гласът на Ета.

— Клер! О…

Свалям мама обратно на възглавниците, приглаждам нощницата, косата й.

— Отиде си.

Събота, 12 септември 1998 година

(Хенри е на 35 години, Клер — на 27)

Хенри: Именно Лусил обичаше градината. Когато идвахме на гости, Клер влизаше през входната врата на къщата в „Полска чучулига“, после веднага излизаше през задния вход и тръгваше да търси Лусил, която винаги, в дъжд и пек, беше в градината. Когато беше добре, я заварвахме коленичила сред лехите — плевеше, пресаждаше растенията или тореше розите. Когато беше болна, Ета и Филип я сваляха по стълбите, завита с одеяла, и я слагаха на плетения стол понякога при шадравана, друг път под крушата, откъдето тя гледаше как Питър работи, копае, подрязва или ашладисва. Когато беше добре, Лусил ни угощаваше с творенията на градината: показваше ни червеноглавите сипки, които най-после бяха намерили новата хранилка, гергините при слънчевия часовник, които бяха избуяли повече от очакваното, новата роза, която се бе оказала с ужасен оттенък на лилавото, но се беше хванала толкова добре, че Лусил не искаше да я маха. Едно лято двете с Алиша проведоха експеримент: всеки ден Алиша свиреше на виолончелото в градината, за да види дали растенията ще откликнат на музиката. Лусил се кълнеше, че доматите й никога не са раждали по толкова много, показа ни и една тиквичка, дебела колкото бедрото ми. Така експериментът беше обявен за успешен, но не беше повторен, защото това бе последното лято, когато Лусил се чувстваше достатъчно добре, за да излиза в градината.

Подобно на растение, тя вехнеше и гаснеше заедно с годишните времена. През лятото, когато всички се появявахме в къщата, се поокопитваше и всичко наоколо кънтеше от щастливите викове и тичането на децата на Марк и Шарън, които се плацикаха като кутрета в шадравана и палуваха, преливащи от живот на моравата. Лусил често бе изцапана от пръстта, но винаги бе елегантно облечена. Ставаше да ни посрещне и мяташе на земята градинарските ръкавици от агнешка кожа и сечивата, за да я прегърнем. Ние с нея винаги се целувахме някак сковано, по двете бузи, сякаш сме стари френски контеси, които не са се виждали отдавна. С мен тя винаги се е държала повече от мило, макар че можеше да унищожи дъщеря си само с поглед. Мъчно ми е за нея. Колкото до Клер… малко е да се каже, че на нея й е мъчно. Клер е направо смазана. Клер влиза в стаите и забравя защо е там. Клер гледа по цял час книгата, без да обърне страницата. Но не плаче. Усмихва се, все едно съм казал шега. Яде каквото сложа пред нея. Ако се опитам да правя любов с Клер, тя се мъчи също да прави любов… но аз бързо я оставям на мира, уплашен от смиреното лице без сълзи, което сякаш е на километри оттук. Мъчно ми е за Лусил, но съм смазан от мъка по Клер, по Клер, която си е отишла и ме е оставила с тази непозната, която само прилича на Клер.

Сряда, 26 ноември 1998 година

(Клер е на 27 години, Хенри — на 35)

Клер: Стаята на мама е бяла и гола. Цялата медицинска апаратура е изчезнала. Леглото не е застлано, останал е само дюшекът, грозен и мръсен в тази чиста стая. Стоя пред бюрото на мама. То е тежко, от бяла пластмаса, модерно и странно в тази иначе женствена, нежна стая, пълна със старинни френски мебели. Бюрото на мама е сложено в нещо като малка ниша, в прегръдката на прозорците, и повърхността му е окъпана от утринната светлина. Бюрото е заключено. Цял час търся ключа — безуспешно. Подпирам се на лакът върху облегалката на въртящия се стол на мама и се вторачвам в бюрото. Накрая слизам долу. В хола и трапезарията няма никого. Чувам в кухнята смях, затова бутвам вратата и я отварям. Хенри и Нел са се надвесили над няколко купи, над кърпа и точилка.

— По-полека, момчето ми, по-полека! Ако натискаш толкова силно, ще ги направиш твърди. Трябва да пипаш нежно, Хенри, иначе ще заприличат на дъвка.

— Извинявай, извинявай, извинявай. Ще пипам леко, само не ми се карай. Ей, Клер!

Хенри се обръща засмян и аз виждам, че целият е в брашно.

— Какво правиш?

— Кроасани. Зарекох се или да усвоя изкуството да точа хилядолистно тесто, или да се гръмна.

— Почивай в мир, синко — смее се Нел.

— Какво има? — пита Хенри, докато Нел прави чевръсто топка от тестото, разстила я, реже я и я увива във восъчна хартия.

— Ще ти отнема за малко Хенри, Нел.

Тя кима и сочи с точилката към Хенри.

— До петнайсет минути да си се върнал, почваме маринатата.

— Слушам.

Хенри се качва с мен горе. Заставаме пред бюрото на мама.

— Искам да го отворя, а не намирам ключовете.

— А! — Той ме стрелка с поглед, толкова бърз, че не успявам да го разчета. — Е, лесно е.

Излиза от стаята и след няколко минути се връща. Сяда на пода пред бюрото на мама и разгъва два големи кламера. Започва с долното ляво чекмедже, като пъха внимателно и завърта единия кламер, после пъха и втория.

— Voilà — казва и издърпва чекмеджето.

То прелива от листове. Хенри отваря без всякакво суетене и другите четири чекмеджета. Не след дълго всички те зеят с изложено на показ съдържание: бележници, отделни листове хартия, градинарски каталози, пакетчета семена, химикалки и къси моливчета, чекова книжка, една вафла, ролетка за мерене и други дребни нещица, които сега, в дневната светлина, изглеждат умърлушени и притеснени. Хенри не е докосвал нищо в чекмеджетата. Поглежда ме, аз извръщам почти неволно очи към вратата и Хенри схваща намека. Заемам се с бюрото на мама.

Хартиите изобщо не са подредени. Сядам на пода и струпвам пред себе си съдържанието на едно от чекмеджетата. Изглаждам всичко с почерка на мама и го трупам отляво. Върху някои от листовете има списъци и бележки, които мама е писала за себе си: „Да не питам Ф. за Ш.“, или „Да напомня на Ета за вечерята с Б. в петък“. Има страници и страници с драскулки, спирали и заврънкулки, с черни кръгчета, знаци като следи от крака на птици. Сред някои са вместени изречение или фраза. „Да разделиш косата й на път с нож.“ И: „Не можех, не можех да го направя.“ И: „Ако мълча, ще ме подмине.“ Има листове със стихотворения, които са толкова поправяни и задрасквани, че не остава почти нищо — като откъслеци от Сафо.

Някои стихове са преписани на машина:

1979 е годината, когато мама загуби детето и се опита да се самоубие. На гърлото ми засяда буца, очите ми се замъгляват. Сега вече знам какво й е било тогава. Взимам всички листове и ги слагам настрани, без да ги чета повече. В друго чекмедже намирам по-нови стихотворения. После се натъквам на стих, който е посветен на мен:

Хенри: Наближава времето за вечеря, аз само се пречкам на Нел, затова тя казва:

— Защо не идеш да видиш какво прави жена ти?

Решавам, че наистина не е зле да отида и да проверя.

Клер седи на пода пред бюрото на майка си, сред бели и жълти листове хартия. Настолната лампа хвърля около нея езерце светлина, но лицето й е в сянка, а косата й се е превърнала в пламтящ меден ореол. Тя ме поглежда, подава ми един от листовете и казва:

— Виж, Хенри, мама ми е написала стихотворение.

Сядам до Клер и докато чета стихотворението, прощавам донякъде на Лусил за нечувания й егоизъм и чудовищната смърт, и поглеждам Клер.

— Красиво е — казвам й, а тя кима, за миг зарадвана, че майка й наистина я е обичала.

Спомням си как моята майка пееше след вечеря в летните привечери lieder, как се усмихваше на отражението ни в някоя витрина, как се въртеше със синята рокля из гримьорната. Тя ме обичаше. Никога не съм се съмнявал в любовта й. Лусил беше променлива като вятъра. Стихотворението, което Клер държи, е доказателство — неоспоримо, неопровержимо, — моментна снимка на едно чувство. Аз оглеждам езерцата хартия по пода и ми олеква, че нещо се е издигнало на повърхността на тази бъркотия, за да се превърне в спасителна лодка за Клер.

— Написала ми е стихотворение — повтаря тя изумена.

По бузите й се стичат сълзи. Прегръщам я и тя — моята жена Клер, се връща при мен здрава и невредима, отново на брега след корабокрушението, разплакана като малко момиченце, чиято майка му маха от палубата на потъващ кораб.

Нова година, едно

Петък, 31 декември 1999 година, 11:55 часът вечерта

(Хенри е на 36 години, Клер — на 28)

Хенри: Ние с Клер стоим на един покрив в Уикър Парк, насред множество луди глави като нас, и чакаме да започне така нареченото ново хилядолетие. Нощта е ясна и не много студена, аз виждам дъха си и не усещам ушите и носа си. Клер се е омотала цялата в огромния си черен шал и лицето й е изумително бяло в светлината на луната и уличните лампи. Покривът принадлежи на семейство художници, приятели на Клер. Гомес и Шарис са наблизо и танцуват, както са с канадките и ръкавиците без пръсти, на музика, която чуват единствено те. Всички около нас обсъждат на пияна глава консервите храна, с които са се запасили, и героичните мерки, които са взели, за да предпазят компютрите си от срив. Подсмихвам се, защото знам, че всички тези свързани с хилядолетието дрънканици ще бъдат напълно забравени, след като от служба „Чистота“ съберат коледните дървета, изхвърлени по тротоарите.

Чакаме да започнат фойерверките. Ние с Клер се облягаме на перилата около покрива и се любуваме на град Чикаго. Обърнати сме на изток, към езеро Мичиган.

— Здравейте всички — провиква се Клер и махна с ръка в ръкавица към езерото при Саут Хейвън, щата Мичиган. — Странна работа — обръща се към мен. — Там новата година вече е започнала. Сигурна съм, че всички вече спят.

Под нас има шест етажа и аз съм изненадан колко надалеч виждам оттук. Къщата ни на Линкълн Скуеър се пада на северозапад оттук, кварталът ни е притихнал и тъмен. Центърът на града на югоизток е удавен в мигащи светлини. Някои от огромните сгради са украсени за Коледа и по прозорците им мигат зелени и червени лампички. Кулата „Сиърс“112 и „Ханкок“113 се гледат като грамадни роботи над главите на по-ниските небостъргачи. Почти виждам сградата на Северен Дирборн, където живеех, когато срещнах Клер, но тя е затулена от по-високата и по-грозна постройка, която вдигнаха преди няколко години до нея. Архитектурата в Чикаго е толкова невероятна, че от време на време сякаш се чувстват длъжни да събарят част от постройките и да строят някакви ужасни сгради, та да ни помогнат да оценим красивите. Почти няма движение, в полунощ всички искат да бъдат някъде, а не на път. Тук-там чувам пиратки и от време на време изстрели — все се намират тъпанари, забравили, че огнестрелното оръжие прави и друго, освен да вдига силен шум. Клер казва:

— Премръзнах. — Поглежда си часовника. — Още две минути.

Изблиците на празнично веселие в квартала показват, че часовниците на някои хора избързват.

Мисля си за Чикаго през следващия век. Повече хора, много повече. Ужасни задръствания, но по-малко дупки по улиците. В Грант Парк ще има чудовищна сграда, която ще наподобява пръснала се кутийка с кока-кола, Уест Сайд лека-полека ще се отърси от бедността, а Саут Сайд ще продължи да запада. Най-сетне ще съборят „Ригли Фийлд“114 и на негово място ще вдигнат грозен мегастадион, сега обаче той си стои, окъпан в светлина, на северозапад.

Гомес започва да брои отзад напред:

— Десет, девет, осем…

И ние всички се включваме в един глас:

— Седем, шест, пет, четири, ТРИ! ДВЕ! ЕДНО! Честита Нова година!

Гръмват тапи от шампанско, блясват фойерверки, които прорязват небето, а ние с Клер се прегръщаме. Времето застива и аз се надявам на по-добри неща.

Три

Събота, 13 март 1999 година

(Хенри е на 35 години, Клер — на 27)

Хенри: На Шарис и Гомес току-що им се е родило трето дете, Роза Еванджелин Гомолински. Изчакваме да мине една седмица, после им организираме десант с подаръци и храна.

Отваря ни Гомес. Тригодишният Максимилиан се е вкопчил в крака му и се скрива зад коляното му, когато ние казваме:

— Здрасти, Макс!

Джоузеф, който на една годинка е по-голям отворко, се втурва към Клер, пелтечейки:

— Ба-ба-ба-бааа…

После, когато тя го вдига на ръце, се оригва шумно. Гомес върти очи, а Клер се смее, Джо също се смее и дори аз се виждам принуден да се засмея на пълния хаос. Къщата им изглежда така, сякаш през нея е минал ледник, в който е имало огромен магазин за детски играчки, и е оставил езерца от лего и зарязани плюшени мечета.

— Не гледайте — призовава Гомес. — Това тук не е истинско. Просто проверяваме една от игрите за виртуална реалност на Шарис. Нарекохме я „Родителство“.

— Гомес! — долита гласът на Шарис откъм спалнята. — Клер и Хенри ли са?

Всички отиваме по коридора в спалнята. Пътем зървам кухнята. Пред мивката стои застаряваща жена и мие чинии.

Шарис лежи на леглото с новороденото в ръце. Новороденото спи. Мъничко е, с черна косица, прилича на ацтек. Макс и Джо са руси. Шарис изглежда ужасно (според мен — по-късно Клер настоява, че е изглеждала „страхотно“). Напълняла е много, има изтощен, болнав вид. Родила е с цезарово сечение. Сядам на стола. Клер и Гомес се разполагат на леглото. Макс се покатерва при майка си и се гушва под свободната й ръка. Поглежда ме и засмуква палец. Джо седи върху коленете на Гомес.

— Красива е — отбелязва Клер. Шарис се усмихва. — А ти изглеждаш невероятно.

— Чувствам се ужасно — споделя Шарис. — Но вече приключих с ражданията. Получих си момиченцето.

Шарис гали Роза по личицето, тя се прозява и вдига мъничка ръчица. Очите й са черни цепки.

— Роза Еванджелин — гука Клер на бебето. — Колко красиво.

— Гомес искаше да я кръстим Уензди115, но аз тропнах с крак — обяснява Шарис.

— Е, при всички положения се роди в четвъртък — уточнява Гомес.

— Искаш ли да я подържиш?

Клер кима и Шарис слага предпазливо дъщеричката си в ръцете й.

Щом виждам Клер с бебе в ръцете, ме плисва мисълта за нашите спонтанни аборти и за миг ми се гади. Надявам се да не тръгна да пътешествам във времето. Усещането се притъпява и аз съм оставен с истината за онова, което правим: губим дете след дете. Къде ли са те, къде се лутат тези изгубени объркани деца?

— Хенри, искаш ли да подържиш Роза? — пита ме Клер.

Обзема ме паника.

— Не — натъртвам аз прекалено силно. — Не изгарям от желание — пояснявам.

Ставам, излизам от спалнята и през кухнята отивам в задния двор. Ръми. Стоя и си поемам дълбоко въздух.

Задната врата се затръшва. Гомес идва и застава до мен.

— Добре ли си? — пита ме.

— Мисля, че да. Вътре ме хвана клаустрофобията.

— Да, разбирам.

Доста минути стоим, без да казваме нищо. Опитвам се да си спомня как баща ми ме е държал като малък. Единственото, което изниква в паметта ми, е как съм играл с него, как съм тичал, как съм се смял и съм го яздел на конче. Усещам, че Гомес ме гледа и че по бузите ми текат сълзи. Прокарвам ръкав по лицето си. Някой трябва да каже нещо.

— Не ми обръщай внимание — моля аз.

Гомес прави плахо движение.

— Връщам се ей сега — казва той и изчезва вътре в къщата.

Мисля си, че Гомес няма да се появи повече, но той идва със запалена цигара в ръка. Сядам върху клатушкащата се маса, която е влажна от дъжда и е покрита с борови иглички. Тук навън е студено.

— Още ли се опитвате да имате дете?

Стреснат съм от въпроса, докато не се сещам, че Клер вероятно казва всичко на Шарис, а Шарис навярно не казва нищо на Гомес.

— Да.

— Клер още ли е разстроена от онзи спонтанен аборт?

— Спонтанни аборти. Множествено число. Дотук са три.

— Да изгубиш едно дете, господин Детамбъл, вероятно може да мине за нещастие, но да изгубиш три, вече си е немарливост.

— Изобщо не е смешно, Гомес.

— Извинявай.

Както никога, Гомес наистина изглежда объркан. На мен не ми се говори за това. Нямам думи, с които да говоря за него, едвам намирам сили да го обсъждам с Клер, с Кендрик и с другите лекари, в чиито нозе сме полагали тъжния си случай.

— Извинявай — повтаря Гомес.

Ставам от масата.

— Хайде да влизаме вътре.

— А, те не ни искат, говорят си някакви женски неща.

— Ммм. Добре тогава. Какво ще кажеш за „Къбс“?

Аз сядам отново.

— Остави това. — И двамата не се вълнуваме от бейзбол. Гомес снове напред-назад. Иска ми се да спре, дори да влезе вътре. — И какъв е проблемът? — пита той нехайно.

— С кое? С „Къбс“ ли? Нищо интересно.

— Не, драго ми Библиотекарче, не с „Къбс“. Какъв е проблемът, заради който вие с Клер сте sans116 деца?

— Не ти влиза в работата, Гомес.

Той продължава най-невъзмутимо:

— Изяснили ли са изобщо какъв е проблемът?

— Майната ти, Гомес.

— Леле, какъв език! Защото познавам една страхотна докторка…

— Гомес…

— Специалистка по хромозомни отклонения при зародишите.

— Откъде, по дяволите, знаеш, че…

— Призовавам я в съда като свидетел експерт.

— О.

— Казва се Еймит Монтагю — допълва той, — истински гений. Често я показват по телевизията, удостоена е с куп награди. Съдебните заседатели я обожават.

— Е, щом съдебните заседатели я обичат… — заяждам се аз.

— Просто иди при нея. Господи, опитвам се да ти помогна.

Въздишам.

— Добре. Хм, благодаря.

— Това „благодаря“ какво означава: „Благодаря, другарю, ще отидем незабавно и ще се вслушаме в съвета ти“, или „Благодаря, що не си таковаш таковата?“

Ставам от масата, изтръсквам боровите иглички отзад по панталона си.

— Хайде да влизаме — казвам и го правим.

Четири

Сряда, 21 юли 1999 година — 8 септември 1998 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 28)

Хенри: Лежим на леглото. Клер се е свила на своята си страна с гръб към мен, а аз съм се сгушил до нея с лице към гърба й. Часът е около два след полунощ и ние току-що сме изключили осветлението след дълго и безсмислено обсъждане на възпроизводителните ни неволи. Сега съм се притиснал до Клер с ръка върху дясната й гърда и се опитвам да разбера дали сме заедно в това или съм бил изоставен.

— Клер — казвам тихо във врата й.

— Ммм?

— Хайде да си осиновим дете.

Мисля за това от седмици, от месеци. Струва ми се блестящо като изход от положението: ще си имаме бебе. То ще бъде здраво. Клер ще бъде здрава. Ние ще бъдем щастливи. Това е очевидният отговор.

Клер казва:

— Но няма да е истинско. Ще се преструваме.

Тя сяда в леглото с лице към мен, аз също сядам.

— Бебето ще бъде истинско и ще бъде наше. Защо пък да се преструваме?

— До гуша ми дойде да се преструвам. Преструваме се през цялото време. Наистина не искам да го правя повече.

— Не се преструваме през цялото време. Какво говориш?

— Преструваме се, че сме нормални хора с нормален живот! Аз се преструвам, че нямам нищо против вечно да изчезваш един бог знае къде. Ти се преструваш, че всичко е наред дори когато се разминаваш на косъм със смъртта, а Кендрик не знае какво да прави! Аз се преструвам, че не ми пука, когато бебетата ни умират…

Тя ридае, превита о две, лицето й е забулено от косата — сребърна завеса, която го е покрила.

Уморен съм да плача. Уморен съм да гледам как Клер плаче. Безпомощен съм пред сълзите й, не мога да сторя нищо, за да променя това.

— Клер…

Пресягам се, за да я докосна, да я утеша, да утеша себе си, а тя ме избутва. Ставам от леглото и грабвам дрехите си. Обличам се в банята. Вземам ключовете на Клер от дамската й чанта и си обувам обувките. Клер се появява в коридора.

— Къде отиваш?

— Не знам.

— Хенри…

Излизам и затръшвам вратата. Приятно ми е да съм навън. Не се сещам къде е колата. После я виждам при отсрещния тротоар. Отивам и се качвам.

Първоначално смятах да спя в колата, но сега, след като седя вътре, ми хрумва да отида някъде. На плажа: ще отида на плажа. Знам, че е ужасно и не бива да шофирам. Уморен съм, разстроен съм, това си е жива лудост, но просто ми се шофира. Улиците са безлюдни. Паля колата. Тя ревва и се съживява. Отнема ми към минута да изляза от мястото, където е спряна. Виждам лицето на Клер на предния прозорец. Нека се тревожи. Този път както никога не ми пука.

Подкарвам по Ейнзли към Линкълн, завивам към Уестърн и поемам на запад. От доста време не съм излизал сам посред нощ в настоящето, вече не помня и кога за последно съм карал кола, ако наистина не е било абсолютно наложително. Приятно е. Профучавам покрай гробища „Роузхил“ и по дългия коридор автосалони. Включвам радиото, свири Колтрейн, затова надувам звука и смъквам прозореца. Шумът, вятърът, разведряващо повтарящите се светофари и улични лампи ми вдъхват спокойствие, действат ми като упойка и не след дълго аз забравям защо съм излязъл и съм тук. При границата с Евънстън прехвърлям Ридж и после по Демпстър отивам при езерото. Спирам недалеч от лагуната, оставям ключовете върху светлинното табло, слизам от колата и тръгвам пеш. Прохладно и много тихо е. Отивам на кея и заставам в края му, откъдето поглеждам покрай брега Чикаго, който примигва с хиляди светлинки под оранжевото и мораво небе.

Ужасно уморен съм. Уморен съм да мисля за смъртта. Уморен съм от секса като средство за постигане на някаква цел. Уплашен съм къде ще свърши всичко това. Не знам кога ще рухна под напрежението, на което ме подлага Клер.

Какво представляват тези зародиши, тези ембриони и групи клетки, които постоянно създаваме и после губим? Какво в тях е чак толкова важно, че да излагаме на опасност живота на Клер, да вливаме отчаяние във всеки ден? Природата ни казва да се откажем, Природата казва: Хенри, твоят организъм е страшно прецакан и не искаме да произвеждаме друг като него. И аз съм готов да се примиря.

Никога не съм се виждал в бъдещето с дете. Прекарал съм доста време с по-малкото си Аз, прекарал съм доста време и с Клер като дете, но не чувствам, че животът ми е непълен без мое дете. Никое от бъдещите ми Аз не ме е насърчавало да упорствам в тази насока. Всъщност преди няколко седмици не издържах и попитах — натъкнах се в хранилището на „Нюбъри“ на самия себе си, на себе си от 2004 година. „Ще имаме ли някога дете?“, попитах. Моят Аз само се усмихна и сви рамене. „Съжалявам, но просто трябва да го изживееш“, отвърна той самодоволно и състрадателно. „О, господи, кажи ми, де! — подвикнах аз точно когато той вдигна ръка и изчезна. — Тъпанар“, казах на висок глас, а Изабел надникна през обезопасената врата и ме попита защо съм се развикал така и толкова ли не знам, че от хранилището се чува в читалнята.

Просто не виждам изход. Клер е като обсебена. Еймит Монтагю я насърчава с разкази за чудотворно появили се деца, тъпче я с витамини, което ми напомня „Бебето на Розмари“117. Дали да не обявя стачка? Точно така, сексуална стачка. Смея се сам на себе си. Смехът ми е погълнат от вълните, които се плискат тихо о кея. И да обявя, все тая. До няколко дни ще бия отбой.

Боли ме глава. Опитвам се да не обръщам внимание, знам, че е от умора. Питам се дали ще мога да поспя на плажа, без да ме безпокоят. Нощта е хубава. Точно в този миг съм стреснат от мощен лъч светлина, който се плъзва по кея и ме удря в лицето, и изведнъж съм в кухнята на Кими, лежа по гръб под масата й, обкръжен от краката на столовете. Кими седи на един от столовете и надзърта под масата. Левият ми хълбок опира в обувките й.

— Здрасти, приятелко! — казвам изнемощяло.

Усещам, че всеки момент ще изгубя съзнание.

— Заради теб, приятелю, ще взема да получа сърдечен удар — отвръща Кими. Подритва ме с крак. — Излизай оттам и облечи нещо.

Претъркулвам се, излизам изпод масата и заставам на колене. После се свивам на кълбо върху линолеума и за миг лежа така, за да се поокопитя и да се преборя с гаденето.

— Хенри… добре ли си? — Кими се надвесва над мен. — Искаш ли нещо за ядене? Малко супа? Сготвила съм зеленчукова… Кафе? — Аз клатя глава. — Искаш ли да полегнеш на канапето? Болен ли си?

— Не, Кими, всичко е наред, ей сега ще се оправя.

Успявам криво-ляво да застана на колене, после и да се изправя.

Отивам със залитане в спалнята и отварям гардероба на господин Ким, който е почти празен, ако не броим няколкото чифта старателно изгладени джинси с най-различни размери, от малки, като за момче, до големи, като за възрастен, и снежнобелите ризи, малкото ми съкровище от дрехи, което стои тук и ме чака. Вече облечен се връщам в кухнята, надвесвам се над Кими и я целувам по бузата.

— Коя дата сме днес?

— 8 септември 1998 година. А ти от кое време идваш?

— От юли догодина.

Сядаме на масата. Кими решава кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.

— Как е през юли догодина?

— Лятото е много хладно, градината ти е прекрасна. Цените на всички акции във високите технологии падат. През януари да продадеш акциите си в „Апъл“, чу ли?

Тя си записва на късче плик от амбалажна хартия.

— Добре. Ами ти? Ти какво правиш? Как е Клер? Още ли нямате дете?

— Всъщност съм гладен. Ще ми сипеш ли от супата, за която ми спомена?

Кими става тежко от стола и отваря хладилника. Изважда тенджерка и започва да сипва в нея от супата.

— Не ми отговори на въпроса.

— Няма новини, Кими. Няма дете. Ние с Клер се караме почти непрекъснато за това. Много те моля, не започвай и ти.

Кими е застанала с гръб към мен. Разбърква бързо супата на печката. Гърбът й излъчва скръб.

— Аз не започвам нищо, само питам, разбра ли? Интересувам се.

Няколко минути не казваме нищо. Звукът от лъжицата, която дращи по дъното на тенджерката, вече ме дразни. Сещам се за Клер и как ме е гледала от прозореца, докато съм потеглял.

— Ей, Кими.

— Ей, Хенри.

— Защо вие с господин Ким нямате деца?

Дълго мълчание. После:

— Как да не сме имали деца. Имахме.

— Така ли?

Тя излива димящата супа в една от купичките с Мики Маус, които обичах като малък. Сяда и прокарва длани по косата си, приглажда белите кичури, отскубнали се от малкия кок на тила й. Поглежда ме.

— Яж си супата. Идвам ей сега.

Става и излиза от кухнята, чувам я как върви по найлона, с който е застлан мокетът в коридора. Гребвам си от супата. Почти съм я изял, когато Кими се появява отново.

— Ето. Това е Мин. Моето момиченце.

Снимката е черно-бяла и доста неясна. На нея едно мъничко момиченце на около пет-шест години стои пред къщата на госпожа Ким, пред тази къща, къщата, където съм израсъл аз. Облечено е в униформа на католическо училище, усмихва се и държи чадър.

— Това е първият й училищен ден. Толкова е щастлива, толкова уплашена!

Разглеждам снимката. Страх ме е да попитам. Вдигам очи. Кими гледа през прозореца отвъд реката.

— Какво се е случило?

— О! Тя умря. Още преди ти да се родиш. Имаше левкемия, умря.

Изведнъж си спомням.

— Обичаше ли да седи на люлеещия се стол отзад в градината? В червена рокличка?

Госпожа Ким ме гледа стреснато.

— Виждал ли си я?

— Струва ми се, че да. Преди много време. Когато бях на около седем години. Стоях съвсем гол на стъпалата за реката и тя ми каза да не съм идвал в градината й, а аз й отговорих, че това е моята градина, но тя не ми повярва. Не разбирах за какво става въпрос. — Смея се. — Каза ми, че ако не съм се махнел, майка й щяла да ме напляска.

Кими също се смее през сълзи.

— Беше много сладка, нали?

— Да, беше надрасла възрастта си.

Кими се усмихва.

— Да, Мин си беше доста отракана. Баща й я наричаше Госпожица Устатница. Обичаше я много.

Кими се извръща и бърше скришом очите си. Помня господин Ким като мълчалив човек, все седеше във фотьойла и гледаше спорта по телевизията.

— Коя година е раждана Мин?

— 1949. Почина през 1956. Странно, сега щеше да е жена на средна възраст със свои си деца. Щеше да е на четирийсет и девет години. Децата й щяха да са студенти, а може би щяха вече да са завършили.

Кими ме поглежда, аз също я гледам.

— Опитваме, Кими. Опитваме всичко, за което се сетим.

— Не съм казала нищо.

— Ъхъ.

Кими мига срещу мен, все едно е Луиз Брукс118.

— Ей, приятелю, нещо се запънах с кръстословицата. Девет отвесно, започва с „к“…

Клер: Гледам как водолазите от полицията влизат в езеро Мичиган. Облачно е и още от сутринта е много горещо. Стоя на кея на Демпстър Стрийт. Има пет пожарни, три линейки и седем полицейски автомобила, спрели са на Шеридан Роуд с мигащи светлини и включени буркани. Пристигнали са седемнайсет пожарникари и шестима лекари и санитари. А също четиринайсет полицаи и една полицайка, ниска, дебела бяла жена, чиято глава сякаш смачкана от фуражката, и която все ми повтаря някакви тъпотии, за да ме успокои, докато накрая направо ми иде да я бутна от кея. Държа дрехите на Хенри. Пет часът сутринта е. Изсипали са се и двайсет и един репортери, някои от телевизията с подвижни станции, микрофони и оператори, други от печатни издания с фотографи. В периферията на екшъна е застанала възрастна двойка, която, без да се натрапва, не крие любопитството си. Опитвам се да не мисля за разказа на полицая как Хенри е скочил от края на кея, хванат от прожектора на полицейския автомобил. Опитвам се да не мисля.

На кея се появяват още двама полицаи. Те се съвещават нещо с колегите си, които вече са тук, после единият от тях, по-възрастният, се откъсва от групичката и тръгва към мен. Има тънки старовремски мустаци със засукани нагоре краища. Представя се като капитан Майкълс и ме пита дали се сещам за причина мъжът ми да реши да посегне на живота си.

— Всъщност, капитане, не мисля, че е посегнал на живота си. Много добър плувец е, вероятно просто е излязъл да поплува до… Уилмет например… — махам аз най-общо на север. — Всеки момент ще се върне…

Капитанът явно не ми вярва.

— Навик ли му е да плува посред нощ?

— Страда от безсъние.

— Скарали ли сте се? Да не е бил разстроен?

— Не — лъжа аз. — Разбира се, че не сме се карали. — Гледам към водата. Сигурна съм, че не звуча особено убедително. — Заспала съм, той, изглежда, е решил да излезе да поплува и не е искал да ме буди.

— Оставил ли е бележка?

— Не. — Точно когато умувам какво по-правдоподобно обяснение да дам, чувам, че водата при брега се плиска. Алилуя. Тъкмо навреме. — Ето го!

Хенри понечва да се изправи във водата, чува вика ми, пак се гмурва и започва да плува към кея.

— Клер. Какво става?

Заставам на колене на кея. Хенри изглежда уморен и премръзнал. Говоря тихо.

— Решили са, че си се удавил. Един от тях те е видял да се хвърляш от кея. От два часа търсят трупа ти.

Хенри изглежда притеснен, но и развеселен. Готов е да се заяжда с полицаите, които са се струпали около мен и без да казват нищо, гледат надолу към него.

— Вие Хенри Детамбъл ли сте? — пита капитанът.

— Да. Нали нямате нищо против да изляза от водата?

Всички го следваме към брега — той плува, а ние останалите, вървим до него по кея. Хенри излиза от водата и застава на брега — прилича на мокър плъх. Подавам му ризата и той се подсушава с нея. Облича останалите дрехи и стои спокойно — чака полицаите да решат какво да правят с него. Иде ми да го целуна и после да го убия. Или обратното. Хенри ме прегръща. Влажен и лепкав е. Притискам се до него, за да ми стане по-хладно, а той се притиска до мен, за да му стане по-топло. Полицаите го разпитват. Хенри отговаря учтиво. Тук има хора от участъка в Евънстън, а също няколко от участъка в Мортън Гроув и Скоукай, дошли колкото да позяпат. Ако бяха от чикагската полиция, щяха да познаят Хенри и да го задържат.

— Защо не се подчинихте, когато полицаят ви нареди да излезете от водата?

— Бях с тапи за уши, капитане.

— С тапи за уши ли?

— За да не ми влиза вода в ушите. — Хенри бърника дълго в джобовете си. — Не знам къде са се дянали. Когато плувам, винаги съм с тапи за уши.

— Защо плувате в три след полунощ?

— Не можех да заспя.

И така нататък. Хенри лъже най-безочливо и преиначава фактите, за да се вместят в твърденията му. Накрая полицаите му съставят от немай-къде акт, че плува по време, когато плажът официално е затворен. Глобата е петстотин долара. Когато ни пускат, ние тръгваме към колата и около нас се скупчват репортерите, фотографите и телевизионните камери. Без коментар. Просто съм дошъл да поплувам. Много ви моля, наистина предпочитаме да не ни снимате. Щрак. Най-после се добираме до колата, която си стои сам-сама с ключовете върху таблото на Шеридан Роуд. Паля и смъквам прозореца. Полицаите, репортерите и възрастната двойка стоят на тревата и ни зяпат. Ние не се поглеждаме.

— Клер.

— Хенри.

— Съжалявам.

— Аз също.

Той ме поглежда, докосва ме по ръката върху волана. Без да казваме нищо, потегляме към нас.

Петък, 14 януари 2000 година

(Клер е на 28 години, Хенри — на 36)

Клер: Кендрик ни повежда през лабиринт от застлани с мокет звукоизолирани коридори към заседателната зала. Тя е без прозорци, вътре има само син мокет и дълга, полирана черна маса, заобиколена от тапицирани въртящи се столове. Има и бяла дъска и няколко маркера, часовник над вратата и кафеник с чаши, сметана и захар отстрани. Ние с Кендрик сядаме на масата, но Хенри снове напред-назад из стаята. Кендрик сваля очилата и разтрива с пръсти малкия си нос отстрани. Вратата се отваря и някакъв младеж с вид на латиноамериканец и с хирургическа престилка вкарва количка на колелца. На нея има клетка, покрита с парче плат.

— Къде я искате? — пита младежът и Кендрик отговаря:

— Оставете, ако обичате, цялата количка.

Мъжът свива рамене и си тръгва. Кендрик отива при вратата и намалява осветлението, помещението потъва в сумрак. Почти не виждам Хенри, който е застанал до клетката. Кендрик отива при него и без да казва нищо, маха парчето плат.

Откъм клетката ме лъхва миризмата на кедър. Изправям се и насочвам поглед натам. Не виждам нищо друго, освен картонче, каквото има в средата на ролките тоалетна хартия, купички за храна, бутилка вода, колело, в каквото тичат гризачите, и грапави кедрови стърготини. Кендрик отваря капака на клетката, бръква вътре и вади нещо малко и бяло. Ние с Хенри се надвесваме и се взираме в мишлето, което мига върху дланта на Кендрик. Той вади от джоба си мъничко фенерче, включва го и го насочва към мишката. Тя настръхва и после изчезва.

— Ах! — възкликвам аз.

Кендрик отново покрива клетката с кърпата и включва осветлението.

— Ще излезе в следващия брой на „Нейчър“ — обяснява с усмивка той. — Уводната статия.

— Поздравления — казва Хенри. Поглежда към часовника. — Колко време ги няма? И Къде ходят?

Кендрик маха с ръка към кафеника и ние и двамата кимаме.

— Няма ги около десетина минути — отвръща той и докато говори, налива три чаши кафе и ни дава по една. — Ходят в лабораторията за животни в сутерена, където са се родили. И в двете посоки не могат да се задържат повече от няколко минути.

Хенри кима.

— Щом поотраснат, ще отсъстват по-дълго.

— Да, засега това се потвърждава.

— Как го постигнахте? — питам аз Кендрик.

Още не мога да повярвам, че е успял.

Кендрик духа кафето и отпива, прави физиономия. Кафето е горчиво и аз слагам в моето захар.

— Помогна ни това, че в „Селера“ секвенционираха целия геном на мишките. Така разбрахме къде да търсим четирите гена, към които са насочени усилията ни. Но щяхме да се справим и без това. Започнахме с клониране на вашите гени, после с ензими обособихме повредените участъци в ДНК. Взехме тези парчета и на четвъртия етап на деленето на клетката ги присадихме в зародиш на мишка. Това беше лесната част.

Хенри вдига вежди.

— Да, разбира се. Ние с Клер го правим непрекъснато в кухнята. А коя беше трудната част?

Той сяда върху масата и слага кафето до себе си. Чувам как колелото в клетката поскърцва. Кендрик ме поглежда.

— Трудната част беше да накараме мишките майки да износят плода докрай. Те постоянно умираха от тежки кръвоизливи.

Хенри е страшно разтревожен.

— Майките мишки са умирали ли?

Кендрик кима.

— Майките умираха, бебетата също. Не можехме да разберем причината, затова започнахме да ги наблюдаваме денонощно и установихме какво се случва. Зародишите напускаха утробата на майката, за да пътешестват, после отново влизаха в нея, а майките получаваха вътрешни кръвоизливи и умираха. Или просто изхвърляха до десет дни плода. Бяхме се отчаяли.

Ние с Хенри се споглеждаме и извръщаме очи.

— Можем да потвърдим, че е така — казвам аз на Кендрик.

— Дааа — отвръща той. — Ние обаче намерихме изход.

— Какъв? — наостря уши Хенри.

— Решихме, че вероятно се дължи на реакция на имунната система. Нещо в зародишите на мишките беше толкова чуждо на имунната система на майките, че тя се бореше с тях, все едно са вирус. Затова потиснахме имунната система на майките и всичко се получи като с вълшебна пръчка.

Сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Като с вълшебна пръчка.

Най-неочаквано Кендрик се навежда и сграбчва нещо от пода.

— Пипнах ли те! — възкликва той и показва мишката в долепените си длани.

— Браво! — казва Хенри. — И сега какво?

— Генно лечение — уточнява Кендрик. — Лекарства. — Той свива рамене. — Можем да го направим, но и досега не знаем как точно се получава. И защо. Опитваме се да разберем именно това.

Той подава мишката на Хенри. Хенри допира длани и Кендрик изсипва животинката в тях. Хенри я разглежда любопитно.

— Има татуировка — отбелязва той.

— Само така можем да установим коя коя е — обяснява Кендрик. — Медицинските сестри в лабораторията са луднали, мишките все им бягат.

Хенри се смее.

— Това е нашето Дарвиново предимство — заявява той. — Бягаме.

Гали мишлето и то се облекчава в дланта му.

— Никаква поносимост към стрес — продължава Кендрик и връща мишката в клетката, където тя се шмугва в картончето от тоалетна хартия.

Веднага щом се прибираме, се свързвам по телефона с доктор Монтагю и започвам да й пелтеча за потискане на имунната система и вътрешни кръвоизливи. Лекарката ме изслушва внимателно и ми казва да отида при нея следващата седмица, междувременно тя щяла да провери как стоят нещата. Затварям, а Хенри ме наблюдава нервно над икономическите страници на „Таймс“.

— Струва си да опитаме — казвам му аз.

— Докато разберат за какво става въпрос, са измрели доста мишки майки — напомня той.

— Но се е получило! Кендрик е успял!

Хенри казва само:

— Да.

После пак се зачита. Понечвам да отговоря, но сетне се отказвам и отивам в ателието, прекалено развълнувана съм, за да споря. Получи се като с вълшебна пръчка. Като с вълшебна пръчка.

Пет

Четвъртък, 11 май 2000 година

(Хенри е на 39 години, Клер — на 28)

Хенри: В края на пролетта на 2000 година вървя по Кларк Стрийт. В това няма нищо забележително. Вечерта в Андърсънвил е топла и хубава, всички младежи в крак с модата са насядали по малките маси в „Копис“ и пият айскафе или на средните като размери маси в „Реза“ и ядат кускус, или просто се разхождат, без да обръщат внимание на дрънкулките по шведските магазини, и се прехласват взаимно по кучетата си. През 2002 година би трябвало да съм на работа, но карай. Май пак ще се наложи Мат да ме спасява на следобедната лекция. Казвам си, че трябва да го черпя една вечеря.

Както се разхождам безцелно, най-неочаквано виждам на отсрещния тротоар Клер. Стои пред „Джордж“, магазин за модно облекло, и разглежда изложените на витрината бебешки дрешки. Дори гърбът й е тъжен, дори раменете й стенат от копнеж. Докато я гледам, тя долепя чело до витрината и стои унило. Прекосявам улицата, като се разминавам на косъм с един пикап и едно волво, и заставам зад Клер. Тя се стряска, вдига очи и вижда отражението ми в стъклото.

— А, ти ли си! — казва и се обръща. — Мислех, че си на кино с Гомес.

Сякаш се оправдава, изглежда някак гузна, все едно съм я хванал да върши нещо незаконно.

— Може и да съм на кино. Но всъщност би трябвало да съм на работа. През 2002 година.

Клер се усмихва. Изглежда уморена, аз прехвърлям наум датите и си давам сметка, че петият ни спонтанен аборт е бил само преди три седмици. Двоумя се, после я прегръщам и за мое облекчение тя се отпуска в ръцете ми и обронва глава върху рамото ми.

— Как си? — питам я.

— Ужасно — проронва едва чуто Клер. — Уморена. — Аз си спомням. Седмици наред тя не ставаше от леглото. — Отказвам се, Хенри. — Наблюдава ме, опитва се да види как ще реагирам и да съпостави намерението си с онова, което знам. — Предавам се. Няма да се получи.

Има ли нещо, което да ме спре да й дам онова, от което тя има нужда? Не се сещам и за една-единствена причина да не й кажа. Стоя и умувам дали има нещо, заради което да не й съобщя. Единственото, което си спомням, е нейната убеденост, която сега ще създам.

— Не се отказвай, Клер.

— Какво?

— Продължавай с опитите. В моето настояще имаме бебе.

Клер затваря очи, прошепва:

— Благодаря ти. — Не знам на кого говори, дали на мен или на Бога. Не е важно. — Благодаря ти — повтаря Клер и ме поглежда, говори ми, а аз се чувствам като ангел в някаква налудничава разновидност на Благовещението.

Навеждам се и я целувам, усещам как тя е преизпълнена от решимост, радост, целеустременост. Спомням си мъничката главица с черна коса, подала се между краката й, и се изумявам как този миг сътворява чудото и обратното. Благодаря ти. Благодаря ти.

— Ти знаеше ли? — пита ме Клер.

— Не. — Тя е разочарована. — Не само че не знаех, но направих всичко възможно да ти попреча да забременееш отново.

— Страхотно. — Клер се смее. — Значи, каквото и да се случи, трябва да си мълча и да оставя нещата да се развиват от само себе си.

— Да.

Клер ми се усмихва радостно, аз също й се усмихвам. Да оставим нещата да се развиват от само себе си.

Шест

Събота, 3 юни, 2000 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 36)

Клер: Седя на масата в кухнята, разлиствам разсеяно „Чикаго Трибюн“ и гледам как Хенри разопакова покупките. Пликовете от кафява амбалажна хартия са наслагани в равна редица върху плота и Хенри вади като фокусник от тях кетчуп, пиле, сирене гауда. Аз продължавам да си чакам зайчето и копринените шалчета. Вместо тях виждам гъби, шарен зрял боб, бяло сирене, маруля, ананас, обезмаслено мляко, кафе, репички, ряпа, червена и бяла, овесени ядки, масло, извара, ръжен хляб, майонеза, яйца, самобръсначки, дезодорант, ябълки, кисело мляко, франзели, скариди, сметана, сос за марината, замразен портокалов сок, моркови, презервативи, картофи… презервативи ли? Ставам, отивам при покупките, взимам кутийката и я разклащам пред лицето на Хенри.

— Да не си хванал любовница?

Той ме гледа предизвикателно, докато рови нещо из фризера.

— Не, всъщност бях осенен от блага вест. Тъкмо стоях при рафта с пастата за зъби, когато я получих. Искаш ли да чуеш?

— Не.

Хенри се изправя и се обръща към мен. Изражението му е като въздишка.

— Нека си го признаем: не можем да продължаваме и занапред с опитите да имаме деца.

Предател.

— Разбрахме се…

— Да продължим. Според мен пет спонтанни аборта са достатъчни. Опитахме.

— Не. В смисъл… защо да не опитаме още веднъж?

Мъча се в гласа ми да няма молба и гневът, надигнал се в гърлото ми, да не се излее и в думите, които изричам.

Хенри заобикаля плота, застава пред мен, но не ме докосва, знае, че не може да го направи.

— Клер. Още един спонтанен аборт ще те погуби, нямам намерение и занапред да правя нещо, което накрая ще те убие. Пет бременности. Знам, че искаш да опиташ още веднъж, но не мога. Не издържам вече, Клер. Съжалявам.

Излизам през задната врата и заставам на слънцето, при лехите с ягоди. Сега, в късния следобед, децата ни, мъртви и увити в копринена оризова хартия, са положени в мънички дървени ковчези на сянка, при розите. Усещам върху кожата прежурящото слънце и треперя за тях, на хладно в градината в този мек юнски ден. „Помощ — казвам наум на бъдещото ни дете. — Той не знае, не мога да му кажа. Идвай по-бързо.“

Петък, 9 юни 2000 година — 19 ноември 1986 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 15)

Хенри: 8:45 часът сутринта е, петък, и аз седя в чакалнята на някой си доктор Робърт Гонзалес. Клер не знае, че съм тук. Решил съм да си направя вазектомия.

Кабинетът на доктор Гонзалес е на Шеридан Роуд, недалеч от Дайвърси, в лъскав медицински център точно срещу оранжериите в парка Линкълн. Чакалнята е обзаведена в оттенъци на кафявото и гористозеленото, има много ламперия и гравюри в рамки на победителите от конни надбягвания, провеждани през осемдесетте години на деветнайсети век. Чувствам се така, сякаш трябва да съм облечен в смокинг и да стискам между зъбите си дебела пура.

Милата жена в „Планирано родителство“ ме увери с благ, обучен глас, че изобщо нямало да боли. Тук с мен седят още петима мъже. Питам се дали и те ще се клъцнат, или просто имат проблеми с простатата. Някои може би са като мен, седят тук и чакат да сложат край на попрището си на възможни бащи. Изпитвам известна съпричастност към тези непознати мъже: всички ние седим заедно тук, в тази кафява стая от дърво и кожа, в тази сива утрин, и чакаме да влезем в кабинета и да си смъкнем гащите. Има един грохнал старец, седи с ръце върху бастуна, на който се е облегнал, и със затворени очи зад очилата с дебели стъкла, увеличаващи клепачите му. Той едва ли е тук, за да го скопят. Тийнейджърът, който прелиства стария брой на „Ескуайър“, се прави на непукист. Затварям очи и си представям, че съм в бар и барманката е с гръб към мен, за да ми налее качествено малцово уиски с малко хладка вода вътре. Може би е английска кръчма. Да, това ще обясни обзавеждането. Мъжът отляво кашля силно, с онези кашлици, които направо разкъсват белите дробове, и когато отварям очи, пак си седя в чакалнята на лекаря. Поглеждам крадешком часовника на мъжа вдясно един от онези огромни часовници като за спортисти, с които можеш като с хронометър да засечеш времето на някой спринтьор или да се свържеш с командния пункт. Сега е 9:58. Часът ми е след две минути. Но лекарят очевидно закъснява. Медицинската сестра се провиква:

— Господин Листън!

Тийнейджърът става рязко и влиза през дебелата тапицирана врата в кабинета. Останалите се споглеждаме бегло, сякаш сме в метрото и някой се опитва да ни пробута евтини джунджурии.

Вцепенен съм от напрежението и си напомням, че ще направя нещо необходимо и полезно. Не съм предател. Не съм предател. Спасявам Клер от ужаса и болката. Тя няма да разбере. Няма да ме боли. Е, може и да ме заболи мъничко. Някой ден ще кажа на Клер и тя ще проумее, че съм бил длъжен да го направя. Опитали сме. Не съм имал друг избор. Не съм предател. И да ме заболи, си струва. Правя го, защото обичам Клер. Представям си я как седи в леглото ни, цялата в кръв, и ридае, и ми призлява.

— Господин Детамбъл.

Изправям се и наистина ми прилошава. Краката ми се подкосяват. Вие ми се свят, превивам се о две и повръщам, вече съм на четири крака, земята е студена и е покрита с остра мъртва трева. В стомаха ми няма нищо, плюя храчки. Студено е. Вдигам очи. На поляната съм, на Ливадата. Дърветата са голи, небето е покрито с плоски облаци, наближава равният мрак. Аз съм сам.

Ставам и намирам кашона с дрехите. Не след дълго вече съм облечен в тениска на „Ганг ъф Фор“, в пуловер и джинси, на краката съм с дебели чорапи и черни кубинки, отгоре съм с черно вълнено яке и с големи ръкавици с един пръст в бебешко синьо. Някой е прегризал дупка в кашона и си е свил вътре гнездо. От дрехите личи, че сме в средата на осемдесетте години. Клер е някъде на петнайсет-шестнайсет години. Чудя се дали да се помотая и да я почакам, или просто да си тръгна. Не знам дали точно сега ще намеря сили да се изправя пред младежката й жизненост. Обръщам се и тръгвам към овощната градина.

Явно е краят на ноември. Ливадата е кафява и шумоли от вятъра. Гарваните си оспорват обрулените от дърветата ябълки в края на градината. Точно когато отивам при тях, чувам, че някой диша запъхтяно и тича зад мен. Обръщам се, Клер е.

— Хенри…

Тя едвам си поема въздух, говори така, сякаш има хрема. Оставям я да постои и да си почине. Не мога да говоря с нея. Тя стои, диша тежко и дъхът й образува отпред бели валма, косата й е яркочервена на фона на сивото и кафявото, кожата й е розова и бяла.

Обръщам се и влизам в овощната градина.

— Хенри… — Клер тръгва след мен, хваща ме за ръката. — Какво? Какво съм направила? Защо не ми говориш?

О, боже!

— Опитах се да направя нещо за теб, нещо важно, но не се получи. Притесних се и се озовах тук.

— Какво се опита да направиш?

— Не мога да ти кажа. В настоящето дори не смятах да ти споменавам. Нямаше да ти хареса.

— Защо тогава си искал да го направиш?

Клер трепери на вятъра.

— Това беше единственият начин. Ти не искаше и да чуеш. Реших, че ако го направя, ще спрем да се караме.

Въздишам. Ще опитам отново, ако се налага, ще опитам и трети път.

— Защо се караме?

Клер ме гледа напрегнато и тревожно. Има хрема.

— Настинала ли си?

— Да. Защо се караме?

— Всичко започна, когато на прием в посолството жената на твоя посланик удари шамар на любовницата на моя министър-председател. Това се отрази на цената на овесените ядки, което доведе до голяма безработица и бунтове…

— Хенри.

— Да.

— Поне веднъж, поне веднъж ще престанеш ли да ми се подиграваш и ще отговориш ли на въпроса ми?

— Не мога.

Клер ме удря с все сила през лицето — явно не се е сдържала. Отстъпвам назад изненадан, доволен.

— Удари ме още веднъж.

Тя е объркана, клати глава.

— Моля те, Клер.

— Няма пък. Защо ме молиш да те ударя? Аз исках да те заболи.

— Аз пък искам да направиш така, че да ме заболи. Моля те.

Подлагам глава.

— Какво ти става?

— Всичко е ужасно, а аз не го усещам.

— Кое е ужасно? Какво става?

— Не питай.

Клер идва много близо до мен и ме хваща за ръката. Издърпва смешната синя ръкавица, допира дланта ми до устата си и ме захапва. Болката е непоносима. Клер ме пуска и аз си поглеждам ръката. Около ухапаното бавно, на мънички капки се стича кръв. Сигурно ще получа отравяне на кръвта, но сега не ми пука.

— Кажи ми.

Лицето й е на сантиметри от моето. Целувам я много грубо. Тя се дърпа. Пускам я и Клер ми обръща гръб.

— Не беше много приятно — казва ми едва чуто.

Какво ме прихваща! На петнайсет години Клер не е същият човек, който ме изтезава от месеци, който отказва да се примири и иска дете, като ни излага на риска на смъртта и на отчаянието и превръща любенето в бойно поле, осеяно с труповете на деца. Отпускам длани върху раменете й.

— Извинявай. Ужасно съжалявам, Клер, ти нямаш никаква вина.

Тя се обръща. Плаче, лицето й е подпухнало. Като по чудо откривам в джоба на якето хартиена кърпичка. Бърша лицето й, а тя взима кърпичката и се изсеква.

— Никога досега не си ме целувал.

О, не! Лицето ми сигурно е смешно, защото Клер прихва. Не мога да повярвам. Какъв малоумник съм.

— О, Клер. Просто… забрави за случилото се, чу ли? Заличи го. Това не е ставало никога. Ела насам. Направи две крачки, чу ли! Клер!

Тя пристъпва плахо към мен. Прегръщам я, гледам я. Очите й са зачервени, носът й е подпухнал, очевидно я мъчи ужасна хрема. Слагам длани върху ушите й и наклонявам главата й назад, после я целувам и се опитвам да й предам сърцето си — да го пази, в случай че го изгубя.

Петък, 9 юни 2000 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 36)

Клер: Цяла вечер Хенри е ужасно притихнал, разсеян и умислен. Докато вечеряхме, сякаш претърсваше наум въображаемо хранилище с надеждата да открие книга, която е чел примерно през 1942 година. Освен това дясната му ръка е превързана. След вечеря влезе в спалнята и легна така, че главата му да виси от долния край на леглото, а краката му да са на възглавницата ми. Отидох в ателието, измих калъпите и рамките, с които правя хартия, изпих си кафето, но не ми беше приятно, защото не проумявах какво мъчи Хенри. Накрая се връщам в къщата. Той пак си лежи в същото положение. На тъмно.

Лягам на пода. Докато се протягам, гърбът ми пука силно.

— Клер!

— Мммм?

— Помниш ли първия път, когато те целунах?

— Много ярко.

— Извинявай.

Хенри се претъркулва. Аз изгарям от любопитство.

— Защо беше толкова разстроен? Беше се опитал да направиш нещо, но не се беше получило и ми каза, че на мен няма да ми хареса. Какво?

— Как помниш всичко това?

— Аз съм пословичното слонче. Сега ще ми кажеш ли?

— Не.

— Ако се опитам да позная, ще ми кажеш ли?

— Вероятно не.

— Защо?

— Защото съм капнал от умора и тази вечер не искам да се караме.

И аз не искам да се караме. Харесва ми да си лежа тук на пода. Студено е, но пък си е устойчиво.

— Ходил си да си правиш вазектомия.

Хенри мълчи. Мълчи толкова дълго, че ми иде да сложа пред устата му огледалце, за да видя дали диша. Накрая:

— Откъде разбра?

— Не съм разбрала. Страхувах се да не е това. И сутринта видях, че си си записал час при лекаря.

— Изгорих листа.

— Видях отпечатъка върху листа отдолу.

Хенри стене.

— Добре, Шерлок. Спипа ме.

Продължаваме да лежим мирно и кротко в мрака.

— Не се отказвай.

— Да не се отказвам от какво?

— Направи си вазектомия. Щом толкова се налага.

Хенри се претъркулва още веднъж и ме гледа. Единственото, което виждам, е черната му глава на фона на черния таван.

— Не ми крещиш.

— Не. И аз вече не издържам. Предавам се. Ти печелиш, преставаме с опитите да имаме дете.

— Не бих го описал точно като победа. Просто ми се стори… нужно.

— Както и да е.

Хенри слиза от леглото и сяда при мен на пода.

— Благодаря ти.

— За нищо.

Той ме целува. Представям си мрачния ноемврийски ден през 1986 година, откъдето Хенри току-що е дошъл, вятъра, топлината на тялото му в студената овощна градина. След малко за пръв път от доста месеци се любим, без да се притесняваме за последиците.

Хенри е хванал настинката ми отпреди шестнайсет години. Четири седмици по-късно наистина си прави вазектомия, а аз установявам, че съм бременна за шести път.

Сънища с бебета

Септември 2000 година

(Клер е на 29 години)

Клер: Сънувам, че слизам по стълбите към сутерена на баба Абшир. Върху лявата стена още личи дългата следа от сажди, останала от времето, когато онзи гарван влезе в комина, стъпалата са прашни, а перилата, за които се държа, оставят върху дланта ми сиви следи — слизам и влизам в помещението, където като малка ме беше страх и да надзърна. Вътре има широки рафтове с редици и редици буркани: домати и туршия, царевица и цвекло. Изглеждат балсамирани. В един от бурканите има мъничък зародиш на патица. Отварям го внимателно и изливам в ръката си течността заедно с патенцето. То отваря уста да си поеме въздух и повръща.

— Защо ме остави? — пита ме, когато може да говори. — Чаках те.

Сънувам, че двете с майка ми вървим по тиха улица в жилищен квартал и Саут Хейвън. Аз нося бебе. Докато вървим, бебето става все по-тежко и по-тежко, докато накрая едвам го удържам. Обръщам се към мама и й казвам, че не мога да го нося повече, тя го поема с лекота от мен и ние продължаваме нататък. Стигаме при една къща и по късата алея отиваме в задния двор. В двора има два екрана и прожектор за диапозитиви. По градинските столове са насядали хора, които гледат диапозитиви на дървета. Върху всеки екран има половин дърво. Едната половина е лято, другата — зима, те са едно и също дърво, но в различни годишни времена. Бебето се смее и пищи от радост.

Сънувам, че съм застанала на перона на метрото на спирка Седжуик и чакам влака за Кафявата линия. Нося два пазарски плика и след като се вглеждам, виждам, че вътре има опаковки солети и много мъничко мъртвородено бебе с червена коса, увито в найлон.

Сънувам, че съм у нас, в някогашната си стая. Късно през нощта е, стаята е осветена от мъждивата лампичка на аквариума. Внезапно виждам ужасена, че из стъкленицата плува и плува малка животинка, махам бързо капака и вадя с кепчето животинката, която се оказва лалугер с хриле.

— Извинявай — казвам му. — Забравих те.

Лалугерът само ме гледа с укор.

Сънувам, че се качвам по стълбите в „Полска чучулига“. Цялата покъщнина е изнесена, стаите са празни, из слънчевата светлина, която образува по дъбовия паркет златни езерца, се носи прах. Тръгвам по дългия коридор, като надзъртам в спалните, и стигам до моята стая, където сам-сама стои малка дървена люлка. Няма никакъв звук. Дострашава ме да погледна в люлката. На пода в мамината стая са намятани бели чаршафи. В краката ми се червенее капчица кръв, която докосва една гънка на чаршафа и докато я гледам, се разпростира и накрая целият под е покрит с кръв.

Събота, 23 септември 2000 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 37)

Клер: Живея под водата. Всичко изглежда бавно и далечно. Знам, че там, горе, има свят, озарен от слънце бърз свят, където времето тече като сух пясък в пясъчен часовник, но тук, долу, където съм, въздухът и звукът, и времето, и чувствата са мудни и тегави. Намирам се заедно с това бебе във водолазен звънец, вътре в него сме единствено ние двамата и се опитваме да оцелеем в тази чужда среда, но аз се чувствам много самотна, „Ехо! Там ли си? — Не се връща никакъв отговор. — Мъртъв е“, казвам аз на Еймит. „Не — възразява тя и се усмихва разтревожена, — не, Клер, виж, има пулс.“ Не мога да обясня. Хенри се е надвесил, опитва се да ме храни, да ме разтрие, да ме ободри, докато не започвам да му крещя. Прекосявам двора и отивам в ателието. То прилича на музей, на мавзолей, вътре е пълно мъртвило, няма нищо живо и дишащо, тук няма идеи, има само вещи, вещи, които ме гледат укорно. „Съжалявам“, казвам на празния, гол статив, на сухите котли и калъпи, на недоправените скулптури. „Мъртвородена“, мисля си, докато гледам синята като перуника, обвита в хартия арматура, която през юни изглеждаше толкова обнадеждаващо. Ръцете ми са чисти, меки и розови. Мразя ги. Мразя тази празнота. Мразя това бебе. Не. Не, не го мразя. Просто не мога да го намеря.

Сядам пред статива с молив в ръката и лист бяла хартия отпред. Не идва нищо. Затварям очи и единственото, което ми хрумва, е червено. Затова вземам тубичка акварелна боя, тъмночервен кадмий, и дебела като парцал четка, напълвам едно бурканче с вода и се заемам да покривам листа хартия с червено. То лъщи. Хартията натежава от водата и докато съхне, потъмнява. Гледам я как изсъхва. Мирише на гума арабика. В средата на листа рисувам с черен туш съвсем малко сърце, но не смешните сърца като на Свети Валентин, а вярно като анатомия сърце, мъничко, с формата на кукла, а после и вени, тънки пътни карти на вени, които стигат чак до краищата на хартията и държат сърчицето впримчено като муха в паяжина. „Виж, има пулс.“

Свечерило се е. Изпразвам бурканчето с вода и мия четката. Заключвам ателието, прекосявам двора и влизам през задната врата. Хенри прави сос за спагети. Когато влизам, вдига поглед.

— По-добре ли си? — пита ме.

— По-добре съм — уверявам него и себе си.

Сряда, 27 септември 2000 година

(Клер е на 29 години)

Клер: То лежи на леглото. Има кръв, но не е толкова много. То лежи по гръб, опитва се да диша, мъничкият му гръден кош трепери, но е прекалено рано, то се гърчи и от пъпната връв в ритъм с биенето на сърцето струи кръв. Заставам на колене до леглото и го вдигам, вдигам мъничкото си момченце, а то се мята като току-що уловена рибка, която се дави във въздуха. Държа го много нежно, но то не знае, че съм тук и го държа, хлъзгаво е и кожата му е почти въображаема, а очите му са затворени и на мен ми се иска неистово да му направя дишане уста в уста, да повикам „Бърза помощ“ и „О, не си отивай, докато не те види Хенри!“, но от устата му заедно с въздуха излиза и течност — мъничко морско същество, което диша вода, — после то отваря широко уста и аз виждам направо през него, и ръцете ми са празни, и него го няма, няма го.

Не знам откога, минава време. Стоя на колене. И както стоя на колене, се моля. „Мили боже. Мили боже. Мили боже.“ Бебето се размърдва в утробата ми. „Кротувай. Скрий се.“

Събуждам се в болницата. Хенри е там. Бебето е мъртво.

Седем

Четвъртък, 28 декември 2000 година

(Хенри е на 33 и на 37 години, Клер — на 29)

Хенри: Стоя в спалнята у нас, в бъдещето. Нощ е, но от лунната светлина стаята изглежда сюрреалистична, с откроена едноцветност. Ушите ми пищят, както често в бъдещето. Поглеждам Клер и себе си, които спят. Имам чувството, че съм мъртъв. Спя, свит на кълбо, с колене, долепени до гърдите, омотан в одеяла, с леко отворена уста. Иска ми се да докосна себе си. Иска ми се да прегърна своето Аз, да се погледна в очите. Но няма да стане по този начин — стоя така доста време, напрегнато вторачен в спящото си бъдещо Аз. Накрая отивам тихо откъм страната, където спи Клер, заставам на колене. Точно като в настоящето е. Налагам си да забравя другото тяло на леглото, да насоча цялото си внимание към Клер.

Тя се размърдва, очите й се отварят. Не е сигурна къде сме. Аз също.

Плисва ме неудържимо желание, копнеж да бъда свързан с Клер възможно най-силно, да бъда тук, сега. Целувам я съвсем леко, целувам я дълго, без да мисля за нищо. Тя е пияна от съня, вдига ръка към лицето ми и когато ме усеща такъв плътен, се събужда повече. Сега вече присъства, прокарва длан надолу по ръката ми, милувка. Махам внимателно и бавно чаршафа от нея, за да не събудя другото си Аз, което Клер все още не забелязва. Питам се дали това друго Аз е потънало в непробуден сън, от който не може да се отърси, но решавам да не проверявам. Лягам върху Клер, покривам я изцяло с тялото си. Иска ми се да направя така, че тя да не може да се извърне, но сега Клер всеки момент ще погледне настрани. Докато прониквам в нея, ме поглежда и на мен ми се струва, че не съществувам, след миг обаче тя се извръща и ме вижда. Надава вик, но не силен, и пак се извръща към мен, както съм над нея, вътре в нея. После Клер си спомня, приема го, „доста странно си е, но какво пък“, и в този миг я обичам повече от всичко на света.

Понеделник, 12 февруари 2001 година

(Хенри е на 37 години, Клер — на 29)

Хенри: Цяла седмица Клер е в странно настроение. Разсеяна е. Сякаш вниманието й е приковано към нещо, което вижда само тя, сякаш получава някъде дълбоко в себе си Божии откровения или се опитва да разчете наум сателитни трансмисии на руски тайнопис. Когато я питам какво става, тя само се усмихва и вдига рамене. Това изобщо не й е в стила и аз съм разтревожен, но веднага се отказвам да подпитвам.

Една вечер се прибирам от работа, поглеждам Клер и това ми е достатъчно, за да разбера, че се е случило нещо ужасно. Изражението й е уплашено и умолително. Тя се приближава и спира, и не казва нищо. Мисля си: някой е умрял. Кой ли е умрял? Татко? Кими? Филип?

— Кажи нещо — моля я. — Какво се е случило?

— Бременна съм.

— Как е възможно… — Но още докато го изричам, вече знам. — Спомних си.

За мен тази нощ е била преди години, но за Клер тя е само няколко седмици назад в миналото. Аз идвах от 1996 година, когато се мъчехме отчаяно Клер да зачене, а тя почти не се беше събудила. Ругая се за нехайството и глупостта. Клер чака да кажа нещо. Насилвам се да се усмихна.

— Защо изобщо се изненадвам.

— Да.

Още малко, и Клер ще се разплаче. Прегръщам я и тя се вкопчва в мен.

— Страх ли те е? — шепна в косата й.

— Ъхъ.

— Никога досега не те е било страх.

— Досега бях като обезумяла. Сега знам…

— Какво е.

— Какво може да се случи.

Стоим и мислим какво може да се случи. Аз се двоумя.

— Бихме могли да…

Не се доизказвам.

— Не. Аз не мога.

Така си е. Клер не може. Който се е родил католик, си умира католик. Казвам й:

— Може пък да е за добро. Щастлива случайност.

Клер се усмихва и аз разбирам, че тя го иска, че всъщност се надява седем да е щастливото ни число. На гърлото ми засяда буца и се налага да се извърна.

Вторник, 20 февруари 2001 година

(Клер е на 29 години, Хенри — на 37)

Клер: В 7:46 сутринта радиото върху будилника се включва и от Националното обществено радио ни съобщават тъжно, че някъде е станала самолетна катастрофа, при която са загинали осемдесет и шест души. Почти сигурна съм, че съм една от тях. Леглото откъм страната на Хенри е празно. Затварям очи и съм върху тясна койка в каютата на презокеански кораб, който пори високите вълни. Въздишам и се добирам някак от леглото до банята. След десет минути още повръщам, когато Хенри надзърта в банята и ме пита дали се чувствам добре.

— Чувствам се страхотно. Не помня някога да съм била по-добре.

Той присяда на ръба на ваната. Лично аз предпочитам да нямам публика, точно сега.

— Да се притеснявам ли? Никога досега не си повръщала.

— Еймит каза, че е добре и е в реда на нещата да повръщам.

Така тялото ми признавало бебето за част от себе си, а не за чуждо тяло. Еймит ми предписа онова лекарство, което дават на хора с присадени органи.

— Днес може би трябва да дам малко кръв за теб.

И двамата с Хенри сме нулева група. Аз кимам и пак повръщам. Постоянно даваме кръв, на него му се е налагало да му преливат два пъти, на мен — три пъти, при това единия път огромни количества. Към минута седя, после се изправям с леко залитане. Хенри ме хваща. Аз си избърсвам устата и си измивам зъбите. Хенри слиза долу да прави закуска. Изведнъж ми се прияждат неудържимо овесени ядки.

— Овесени ядки! — провиквам се към долния етаж.

— Добре!

Заемам се да се реша с четката. Отражението ми в огледалото ме показва розова и отекла. Мислех, че бременните греят. Аз изобщо не грея. Както и да е. Пак съм си бременна и само това има значение.

Четвъртък, 19 април 2001 година

(Хенри е на 37 години, Клер — на 29)

Хенри: В кабинета на Еймит Монтагю сме за ултразвука. Двамата с Клер изгаряме от нетърпение да получим резултата от ултразвука, но същевременно сме и притеснени. Отказахме се от амниоцентезата, защото сме сигурни, че ще изгубим бебето, ако почнем да го ръчкаме с огромна дълга игла. Клер е бременна в осемнайсетата седмица. На средата: ако можехме да сгънем времето наполовина, като в теста на Роршах, гънката щеше да се падне точно по средата. Живеем със затаен дъх, страх ни е да издишаме въздуха, да не би заедно с него да изхвърлим преждевременно и бебето.

Седим в чакалнята заедно с други бременни жени и мъжете им, с майки с бебета в колички и с дечица, които току-що са проходили, тичат напред-назад и се блъскат в едно или друго. Кабинетът на доктор Монтагю винаги ме е потискал, защото тук сме прекарали много време в тревоги и в това да слушаме лоши новини. Днес обаче е различно. Днес всичко ще бъде наред.

Медицинската сестра ни вика по име. Ние се отправяме към кабинета. Клер се съблича и се качва на кушетката. Намазват я с крем и пускат скенера. Сестрата гледа монитора. Еймит Монтагю, която е висока и царствена и е френска мароканка, гледа монитора. Ние с Клер се държим за ръце. И също гледаме монитора. Малко по малко изниква образ.

Върху екрана се избистря синоптичната карта на света. Или на галактика, на водовъртеж от звезди. Или на бебе.

— Bien joué, une fille119 — оповестява доктор Монтагю. — Смуче си палеца. Много е красива. И е много голяма.

Двамата е Клер въздишаме от облекчение. Красивата галактика върху екрана си смуче палеца. Докато я наблюдаваме, тя си маха палеца от устата. Доктор Монтагю казва:

— Усмихва се.

Ние също се усмихваме.

Понеделник, 20 август 2001 година

(Клер е на 30 години, Хенри — на 38)

Клер: Бебето трябва да се роди след две седмици, а ние още не сме решили как да го кръстим. Всъщност почти не сме го обсъждали, избягвали сме суеверно въпроса, сякаш, ако дадем още сега име на бебето, фуриите ще го набележат и ще започнат да го изтезават. Накрая Хенри носи вкъщи книга, озаглавена „Речник на личните имена“.

Лежим на леглото. Само 8:30 вечерта е, но аз съм без капчица сили. Лежа на една страна, коремът ми образува полуостров, с лице към Хенри съм, който се е подпрял на лакът и е оставил речника по средата между двамата. Споглеждаме се и се усмихваме притеснено.

— Някакви предложения? — пита Хенри, докато разлиства книгата.

— Джейн — отговарям аз.

Той прави кисела физиономия.

— Джейн ли?

— Така наричах всичките си кукли и плюшени играчки. Всички до последната.

Хенри намира името.

— Означава „Дар Божи“.

— На мен ми харесва.

— Дай да измислим по-необикновено име. Например Ирет. Или Джодота. — Той прехвърля страниците. — Ето ти едно хубаво име: Лулолулуа. „Перла“ на арабски.

— Защо да не я наречем Перла?

Представям си бебето като бяла седефена топка.

Хенри прокарва пръст надолу по колоните.

— И така: (лат.) вероятно от perula120, за най-ценената разновидност на този продукт на заболяване.

— Уф! Какво й има на тази книга?

Вземам я от Хенри и колкото да се посмеем, проверявам „Хенри“.

— Старогермански — повелител на дома, господар на жилището.

Той прихва.

— Провери „Клер“.

— Това е поредната разновидност на „Клара“ (лат.), „сияйна“, „бляскава“.

— Хубаво — отбелязва Хенри.

Разлиствам книгата напосоки.

— Филомена?

— Харесва ми — възкликва Хенри. — Но как ще й викат на галено? Ужасното Фили! Мел?

— Пирена (гр.), „червенокоса“.

— Ами ако не е червенокоса?

Хенри се пресяга уж за книгата, но хваща малко от косата ми и захапва връхчетата. Аз я издърпвам и отмятам цялата си коса зад гърба.

— Мислех, че знаеш всичко, каквото има да се знае за това дете. Кендрик със сигурност е проверил за червената коса — казвам аз.

Хенри взема от мен книгата.

— Юзот? Зоуи? Зоуи е хубаво. Съдържа възможности.

— Какво означава?

— „Живот“.

— Да, много е хубаво. Отбележи го.

— Елиза — продължава Хенри.

— Елизабет.

Хенри ме поглежда, двоуми се.

— Анет.

— Луси.

— Не — отсича Хенри.

— Не — съгласявам се аз.

— Онова, от което имаме нужда, е ново начало — заявява Хенри. — Празна плоча. Хайде да я наречем Табула Раза.

— Хайде да я наречем Титания Бяла.

— Бланш, Бланка, Бианка…

— Алба — казвам аз.

— Както в дукесата на Алба ли?

— Алба Детамбъл.

Докато ги изричам, думите се въртят в устата ми.

— Красиво е, има и ямби… — Той разлиства книгата. — „Алба (лат.). — Бял; (провансалски) — зора.“ Хмм.

Хенри става тежко от леглото. Чувам го как тършува из хола, след няколко минути се връща с том първи на „Оксфордски речник на английския език“, с големия речник на „Рандъм Хаус“ и с моята опърпана „Енциклопедия Американа“, книга първа, А — Анархия.

— „Изгревна песен на провансалските поети… в прослава на техните любими“: „Réveilles, a l’aurore, par le cri du guetteur, deux amants qui viennent de passer la nuit ensemble se séparent en maudissant le jour qui vient trop tôt, tel est le thème, non moins invariable que celui de la pastorelle, d’un genre dont le nom est emprunté ou mot alba, qui figure parfois au début de la piece. Et régulièrement à la fin de chaque couplet, oit il forme refrain.“121 Колко тъжно. Дай да опитаме „Рандъм Хаус“. Това тук е по-добре. „Бял град върху хълм. Крепост.“ — Той изхвърля от леглото „Рандъм Хаус“ като ненужен баласт и разлиства енциклопедията. — Абелар, Авесалом, айсберг… а, ето, Алба. — Хенри хвърля едно око на статията. — Изчезнал град в Древен Рим. И Дукът на Алба.

Аз въздишам и се обръщам по гръб. Бебето се размърдва. Сигурно спи. Хенри отново се заема да разлиства Оксфордския речник на английския език.

— Амулет. Анапест. Балимез. Бацил. Господи, само какви неща включват напоследък в справочниците.

Той плъзга длан под нощницата ми, прокарва я бавно по издутия ми корем. Бебето рита силно точно където е ръката му, Хенри трепва и ме гледа изумен. Дланите му изследват, намират пътя си в познатия и непознатия терен.

— Колко Детамбъловци можеш да сместиш тук?

— О, има място за още един.

— Алба — проронва тихо Хенри.

— Бял град. Непревземаема крепост на бял хълм.

— Ще й хареса.

Хенри ми смъква бельото. Мята го далеч от леглото и ме гледа.

— Внимателно… — казвам му.

— Много внимателно — съгласява се той, докато се съблича.

Чувствам се огромна, като континент насред море от възглавници и завивки. Хенри се надвесва над мен изотзад, приближава се като изследовател, който очертава с език картата на кожата ми.

— Бавно, бавно…

Уплашена съм.

— Песен, която трубадурите пеят призори — нашепва Хенри, докато прониква в мен.

— На своите любими — отвръщам аз.

Очите ми са затворени и чувам Хенри, сякаш е в съседната стая:

— Ето така… — И после: — Да. Да.

Алба, въведение

Сряда, 16 ноември 2011 година

(Хенри е на 38 години, Клер — на 40)

Хенри: Намирам се в бъдещето, в залите на сюрреалистите в Чикагския художествен институт. Не съм облечен съвсем безупречно, единственото, което успях да сложа върху себе си, беше черното зимно яке, което взех от гардероба, и панталона, който намерих в шкафчето на охраната. Успях все пак да открия и обувки, които винаги ми създават най-големи затруднения. Затова ще се наложи да задигна нечий портфейл, за да си купя от магазинчето на музея тениска, да обядвам, да поразгледам картините й после да се изнеса от сградата и да поема из света на магазините и хотелските стаи. Нямам представа къде точно във времето съм. Не много далеч: дрехите и прическите са почти същите, както през 2001 година. Развълнуван съм от това кратко пътуване и същевременно съм разтревожен, защото в настоящето ми Клер ще роди всеки момент Алба и аз държа на всяка цена да присъствам, от друга страна обаче пътешествието напред в бъдещето е изключително любопитно. Чувствам се силен, наистина ми е хубаво, усещам, че присъствам. Затова стоя притихнал в тъмна зала, запълнена с осветени от прожектори кутии на Джоузеф Корнел122, и наблюдавам групата ученици, които вървят след екскурзоводката заедно със сгъваемите столове и покорно ги разтварят, когато тя им каже да седнат.

Взирам се в групата. Както би могло да се очаква, екскурзоводката е добре поддържана жена към петдесетте с невъзможно руса коса и изопнато лице. Учителката, весела млада жена със синкаво червило, стои зад рояка ученици, готова да ги усмири, ако се разпалуват. Вниманието ми е привлечено именно от учениците. Всички са на около десет години, вероятно в пети клас. Училището явно е католическо: всички са облечени еднакво, зелени карирани рокли за момичетата и морскосини куртки за момчетата. Всички внимават и са любезни, макар и да не са въодушевени. Лоша работа, лично аз съм на мнение, че Корнел не е много подходящ за деца. Екскурзоводката, изглежда, ги възприема като по-малки, отколкото са, защото им говори като на невръстни деца. На последната редица има едно момиченце, което очевидно проявява по-голям интерес от останалите. То е с дълга черна къдрава коса и пауновосиня рокля, с която се откроява сред групата. Всеки път, когато екскурзоводката задава въпрос, момиченцето вдига ръка, но екскурзоводката никога не посочва него. Виждам, че на момичето вече му е дотегнало от това.

Екскурзоводката обяснява за кутиите от поредицата „Волиера“ на Корнел. Всички кутии са от тъмно дърво, отвътре са съвсем бели, с поставка и дупки, каквито има по къщичките за птици, в някои се виждат и снимки на самите птици. Тези кутии са сред най-крайните и сурови творби на Корнел, в тях ги няма приумиците от „Сапунени мехури“ и романтичното настроение на кутиите от поредицата „Хотелът“.

— Защо според вас господин Корнел е направил тези кутии?

Екскурзоводката оглежда бодро децата и чака отговор, без да обръща внимание на пауновосиньото момиче, което размахва ръка, сякаш страда от болестта на свети Вит123. Едно момче отпред заявява, че художникът сигурно е обичал птици. Това вече му идва много на момичето. То се изправя, без да сваля ръка. Екскурзоводката казва от немай-къде.

— Да?

— Той е правел кутиите, защото се е чувствал самотен. Не е имал кого да обича и е създавал кутиите, за да обича тях и хората да знаят, че е съществувал, а и защото птиците са свободни и кутиите са им нещо като скривалища, където те да се чувстват в безопасност. Корнел е искал да бъде свободен и да е в безопасност. Кутиите са за него, така че той да бъде като птица.

Момичето сяда.

Зашеметен съм от отговора му. Ето едно десетгодишно дете, което разбира напълно Джоузеф Корнел. И екскурзоводката, и класът не знаят как да реагират на такъв отговор, но учителката, която явно е свикнала с момичето, казва:

— Благодаря ти, Алба, много проникновено.

Момичето се обръща и се усмихва признателно на учителката, а аз виждам лицето му, виждам дъщеря си. Стоя в съседната зала, затова правя няколко крачки, за да разгледам момичето, да го видя, то също ме вижда и скача с грейнало лице, събаря малкия сгъваем стол, и още преди да съм се усетил, Алба е в обятията ми и аз я притискам до себе си, падам на колене, а тя повтаря отново и отново:

— Татко!

Всички ни гледат със зяпнали уста. Учителката идва бързо при нас. Казва:

— Кой е този човек, Алба? Кой сте вие, уважаеми господине?

— Аз съм Хенри Детамбъл, бащата на Алба.

— Това е моят татко!

Учителката още малко, и ще закърши ръце.

— Господине, бащата на Алба е мъртъв.

Аз мълча като онемял. Но Алба като достойна моя дъщеря взима нещата в свои ръце.

— Той е мъртъв — обяснява тя на учителката. — Но не постоянно мъртъв.

Аз се поокопитвам.

— Трудно е за обяснение…

— Той е ХИЧ — вметва Алба. — Като мен.

Учителката явно я разбира, макар че лично на мен думата не ми говори нищо. Тя пребледнява под грима, но не е враждебно настроена. Алба ме стиска за ръката. Сякаш ме подканя — кажи нещо, де.

— О, госпожо…

— Купър.

— Дали ще бъде възможно, госпожо Купър, ние с Алба да поговорим тук няколко минути? Не се виждаме често.

— Ами… просто… сега сме на посещение в галерията… групата, не мога да ви разреша просто да отведете детето, а и откъде да съм сигурна, че наистина сте господин Детамбъл…

— Хайде да се обадим на мама — предлага Алба.

Изтичва при училищната си чанта и измъква отвътре клетъчен телефон. Натиска един от бутоните, аз чувам как телефонът звъни и бързо си давам сметка, че тук има доста възможности. Някой вдига в другия край на линията и Алба казва:

— Мамо!… Аз съм в Художествения институт. Не, добре съм… мамо, татко е тук! Кажи на госпожа Купър, че това наистина е татко, чу ли!… Добре, чао!

Тя ми връчва телефона. Колебая се, съсредоточавам се.

— Клер! — Чува се как тя си поема рязко въздух. — Клер!

— Хенри! О, боже, не мога да повярвам. Ела си вкъщи.

— Ще се опитам…

— Откъде идваш?

— От 2001 година. Точно преди да се роди Алба.

Усмихвам се на дъщеря си. Тя се е облегнала на мен и ме държи за ръката.

— Дали да не дойда аз?

— Ще стане по-бързо. Слушай, не можеш ли да кажеш на тази учителка, че наистина съм аз?

— Мога, разбира се… къде ще бъдеш?

— При лъвовете. Ела възможно най-бързо, Клер. Няма да съм тук още дълго.

— Обичам те.

— Обичам те, Клер.

Колебая се, после подавам телефона на госпожа Купър. Двете с Клер провеждат кратък разговор, по време на който Клер успява някак да я убеди да разреши да заведа Алба пред входа на музея, където ще дойде и Клер. Благодаря на госпожа Купър, която въпреки странните обстоятелства се държи доста мило, и хванати за ръце, ние с Алба излизаме от Мортъновото крило и по витата стълба отиваме в залите с китайска керамика. Умът ми работи трескаво. Какво да питам най-напред?

Алба казва:

— Благодаря ти за видеозаписите. Мама ми ги подари за рождения ден. — Какви видеозаписи? — Вече усвоих секретните ключалки. Сега съм се заела с бравите с дистанционно отключване.

Ключалки. Алба се учи да разбива ключалки.

— Браво на теб. Не се отказвай. Я ми кажи, Алба!

— Да, татко?

— Какво е това ХИЧ?

— Хроно-изместен човек.

Сядаме на пейка пред порцеланов дракон от времето на династията Тан. Алба е с лице към мен, отпуснала е ръце върху скута си. Същинско мое копие е, когато бях на десет години. Направо не мога да повярвам. Алба още не се е родила, а ето че седи пред мен като разтворена пъпка. Навеждам се, за да съм на едно равнище с нея.

— Знаеш ли, това е първият път, когато те виждам.

Алба се смее.

— Приятно ми е.

Не съм виждал дете, което да се владее в по-голяма степен от нея. Оглеждам я внимателно: къде в това момиче е Клер?

— Често ли се срещаме?

Алба се замисля.

— Не. Не сме се срещали от около година. Когато бях на осем години, съм те виждала няколко пъти.

— На колко години беше, когато умрях?

Затаявам дъх.

— На пет.

Майко мила! Непоносимо е.

— Извинявай! Май не биваше да го казвам — кае се Алба.

Прегръщам я и я притискам до себе си.

— Не се притеснявай. Нали сам те попитах? — Поемам си дълбоко въздух. — Как е Клер?

— Добре е. Тъжна е.

Това ме пробожда като с нож. Усещам, че не искам да знам повече.

— Ами ти? Как върви училището? Какво учите?

Алба се усмихва.

— В училище не уча кой знае какво, но непрекъснато чета за първите музикални инструменти и за Египет, а заедно с мама четем „Властелинът на пръстените“ и уча едно танго на Астор Пиацола124.

На десет години? Господи!

— Цигулка ли? Кой ти е учител?

— Дядо.

За миг решавам, че Алба говори за моя дядо, после разбирам, че има предвид татко. Страхотно! Щом татко се занимава с нея, значи тя наистина е добра.

— Добра ли си?

Какъв груб въпрос.

— Да. Много добра.

Слава богу.

— А мен ме нямаше никакъв в музиката.

— И дядо го казва. — Тя се смее. — Но ти харесваш музиката.

— Обичам я. Просто не мога да свиря.

— Чух как пее баба Анет! Беше толкова красива.

— Кой запис?

— Гледах я на живо. В Лирическата опера. Пееше в „Аида“.

„Той е ХИЧ. Като мен.“ Ох, да му се не види.

— Ти пътешестваш във времето.

— Естествено — смее се щастливо Алба. — Мама все повтаря, че си приличаме като две капки вода. Доктор Кендрик пък твърди, че съм дете чудо.

— Защо?

— Понякога мога да ходя където и когато си искам.

Алба го казва много самодоволно, а аз й завиждам ужасно.

— А можеш ли да не ходиш никъде, ако не ти се ходи?

— Е, не. — Тя е смутена. — Но ми харесва. Понякога не е много удобно, затова пък е… интересно, нали разбираш?

Да. Разбирам.

— Идвай да ме посещаваш, щом можеш да пътешестваш, до което време си поискаш.

— Опитах. Веднъж те видях на улицата, беше с една руса жена. Но ми се стори доста зает.

Алба се изчервява и за стотна от секундата най-неочаквано ме поглежда Клер.

— Бил съм с Ингрид. Срещах се с нея, преди да се запозная с майка ти.

Чудя се какво ли сме вършели тогава с Инг, та Алба е толкова смутена, и за миг ме жегва съжаление, че съм направил лошо впечатление на това трезвомислещо мило момиче.

— И понеже стана дума за майка ти, не е зле да излезем отпред и да я чакаме.

Пискливият звук вече се е появил и аз се надявам Клер да дойде, преди да съм изчезнал. Ние с Алба излизаме и отиваме бързо на стълбището пред входа. Късна есен е, Алба е без яке, затова увивам и двамата с моето. Подпирам се на гранитната плоча, която крепи един от лъвовете, обръщам се с лице на юг, а Алба се обляга на мен, загърната в якето, притиска се до голите ми гърди. Денят е дъждовен. Уличното движение плава по Мичиган Авеню. Опиянен съм от неизразимата любов към това изумително дете, което се притиска до мен така, сякаш няма да се разделим никога и разполагаме с цялото време на света. Вкопчвам се в този миг, боря се с умората и с времето ми, което изтича. Нека остана още малко, моля аз тялото си, Бога, Отеца Време, Коледа, всеки, който би могъл да ме слуша. Нека видя Клер и после сам ще се върна.

— Ето я и мама — съобщава Алба.

Към нас шеметно се носи бял автомобил, който не съм виждал. Той спира на кръстовището и Клер изскача, като го оставя насред пътя и предизвиква задръстване.

— Хенри!

Опитвам се да се затичам към нея, тя тича и аз се свличам на стъпалата с ръка, протегната към Клер. Алба ме държи и крещи нещо, а Клер е само на няколко крачки от мен и аз впрягам последните остатъци от волята си, за да я погледна, тя обаче ми се струва много далеч и затова казвам възможно най-ясно:

— Обичам те.

После изчезвам. По дяволите. По дяволите.

7:20 часът вечерта, петък, 24 август 2001 година

(Клер е на 30 години, Хенри — на 38)

Клер: Лежа на очукания шезлонг в задния двор, около мен как да е, са намятани книги и списания, до лакътя ми има чаша недопита лимонада, вече разредена от разтопените кубчета лед. Станало е малко по-прохладно. По-рано беше към трийсет градуса, сега е излязъл лек ветрец и цикадите пеят своята песен в прослава на късното лято. На път за летище „О’Хара“ над мен са се понесли петнайсет реактивни самолета, поели от неизвестни разстояния. Коремът ми е щръкнал отпред и ме е закотвил на това място. Хенри го няма от осем сутринта вчера и аз започвам да се плаша. Ами ако започна да раждам и него го няма? Ами ако родя и той пак не се е прибрал? Ами ако е ранен? Ами ако е мъртъв? Ами ако умра аз? Тези мисли се гонят и преследват като странните кожи, каквито са носели около врата си старите дами — с опашка, пъхната в устата. Та мислите ми се гонят и кръжат ли, кръжат, докато накрая вече не издържам. Обикновено предпочитам да се развихря, да върша нещо, когато съм уплашена — притеснена ли съм за Хенри, чистя ателието или пера три перални пране, или правя три партиди хартия. А сега лежа тук, притисната от корема си в предзалезното слънце на задния двор, а Хенри е някъде там… и прави, каквото прави. О, боже! Доведи ми го обратно. Още сега.

Но не се случва нищо. Господин Нанета минава с автомобила си по алеята, после вратата на гаража му се отваря и се затваря със скърцане. Минава и заминава увеселителен камион. Светулките започват вечерната си веселба. А от Хенри — ни вест, ни кост.

Огладнявам. Ще умра от глад в задния двор, защото Хенри го няма да направи вечеря. Алба се върти и аз си мисля дали да не стана и да приготвя нещо за хапване в кухнята. После обаче решавам да постъпя, както постъпвам винаги, когато Хенри не е наоколо, за да ме нахрани. Ставам бавно, на няколко етапа, и се отправям полека към къщата. Намирам дамската си чанта, запалвам няколко лампи, излизам през предната врата и заключвам. Приятно ми е да се движа. Отново съм изненадана и съм изненадана, че съм изненадана, задето съм толкова огромна само на едно място по тялото си, сякаш съм си правила пластична операция и тя е излязла несполучлива, или съм жена от африканско племе, където представата за красота се свежда до невероятно дълги вратове, до голяма месеста част на ухото или устни като бърни. Уравновесявам тежестта си спрямо Алба и така, танцувайки този танц на сиамските близнаци, ние отиваме в тайландския ресторант „Опарт“.

Вътре е прохладно и пълно с хора. Слагат ме на маса при предния прозорец. Поръчвам си тайландска баница със зеленчуци и тофу, така е най-сигурно и просто. Изпивам цяла чаша вода. Алба ми притиска пикочния мехур, отивам до тоалетната и когато се връщам, храната вече е на масата. Ям. Представям си разговора, който бихме провели с Хенри, ако и той беше тук. Чудя се къде ли е. Ровя из спомените си, опитвам се да съчетая Хенри, който изчезна вчера, докато си обуваше панталона, с Хенри, когото съм виждала в детството си. Само си губя времето, явно ще се наложи просто да го изчакам, за да чуя какво ще ми разкаже самият той. Може би вече се е върнал. Едвам се сдържам да не изхвърча от ресторанта, за да проверя. Носят ми предястието. Изстисквам върху фидето малко лимон и хапвам. Представям си как Алба, мъничка и розова, свита на кълбо вътре в мен, също яде фиде с тънки малки клечици. Представям си я с дълга черна коса и зелени очи. Тя се усмихва и казва:

— Благодаря, мамо.

Усмихвам се и отвръщам:

— Винаги на твое разположение, винаги.

Там, вътре, тя си има и мъничко плюшено животинче на име Алфонсо. Алба му дава от тофуто. Аз приключвам с яденето. Седя няколко минути, за да си почина. Някой на съседната маса пали цигара. Плащам сметката и си тръгвам.

Поемам тромаво по Уестърн Авеню. Покрай мен профучава кола, пълна с тийнейджъри пуерториканци, които ми крещят нещо, но аз не разбирам какво. След като влизам в ранчото, започвам да търся ключовете, а Хенри отваря рязко вратата и казва:

— Слава богу!

После ме прегръща.

Целуваме се. Толкова ми олеква, че го виждам, та трябва да минат няколко минути, докато забележа, че и на него му е олекнало страшно, задето ме вижда.

— Къде беше? — пита ме Хенри.

— В „Опарт“. А ти къде беше?

— Не си оставила бележка и когато се прибрах, те нямаше, затова реших, че си в болницата. Обадих се и ми казаха, че не си постъпила.

Започвам да се смея и ми е трудно да спра. Хенри изглежда озадачен. Когато съм в състояние да му кажа нещо, заявявам:

— Вече знаеш какво е.

Той се усмихва.

— Извинявай. Но… просто не знаех къде си и се паникьосах. Помислих си, че ще изпусна Алба.

— Но къде беше?

Хенри пак се усмихва дяволито.

— Чакай само да чуеш. Една минута. Дай да седнем.

— По-добре да легнем. Капнала съм.

— Какво си правила цял ден?

— Лежала съм.

— Горката Клер, нищо чудно, че си уморена.

Отивам в спалнята, включвам климатика и спускам щорите. Хенри завива към кухнята и след няколко минути се появява с нещо за пиене. Аз се разполагам на леглото и получавам газирана вода с вкус на джинджифил, Хенри изхлузва обувките си и идва при мен сбира в ръка.

— Казвай сега.

— Ами… — Той вдига вежда, отваря уста и пак я затваря. — Не знам откъде да започна.

— Хайде, де.

— Като начало трябва да отбележа, че това е най-странното нещо, което някога ми се е случвало.

— По-странно от мен и теб?

— Да. Това си беше съвсем естествено, едно момче среща едно момиче…

— По-странно от това да наблюдаваш отново и отново как майка ти умира?

— Е, това вече се е превърнало в зловещо всекидневие. В нещо като кошмар, който сънувам прекалено често. Не, това си беше направо сюрреалистично. — Той прокарва ръка по корема ми. — Пренесох се напред и наистина бях в бъдещето, и срещнах нашето малко момиченце тук.

— О, боже! Ще се пръсна от завист. Ау!

— Да. Беше на около десет години. Тя, Клер, е изумителна… умна, музикална и… много самоуверена и нищо не е в състояние да я смути…

— Как изглежда?

— Прилича на мен. Моя момичешка разновидност. Хубава е, има твоите очи, но иначе прилича на мен: черна коса, светла кожа тук-там с лунички, устата й е по-малка, отколкото моята на времето, и ушите й не стърчат. С дълга къдрава коса е, има моите ръце с дълги пръсти и е висока… Беше като млада котка.

Прекрасно. Прекрасно.

— Опасявам се, че моите гени са надделели… Но като човек приличаше на теб. Излъчването й беше изумително. Видях я заедно с група ученици в Художествения институт, говореше за кутиите от „Волиерата“ на Джоузеф Корнел и каза нещо изключително вълнуващо за него… а аз разбрах някак, че това е тя. И тя ме позна.

— Е, надявам се да те е познала. — Длъжна съм да попитам. — И тя ли?…

Хенри се колебае.

— Да — отговаря накрая. — И тя. — И двамата мълчим. Той ме милва по лицето. — Знам.

Доплаква ми се.

— Изглеждаше ми щастлива, Клер. Попитах я и ми отговори, че й харесвало. — Той се усмихва. — Било й интересно.

И двамата се смеем — в началото малко тъжно, но после проумявам за какво става въпрос и вече се смеем истински, докато не ни заболяват лицата и по бузите ни не започват да се стичат сълзи. Защото, разбира се, наистина е интересно. Много интересно.

Рожден ден

Сряда, 5 септември — четвъртък, 6 септември 2001 година

(Хенри е на 38 години, Клер — на 30)

Хенри: Цял ден Клер снове като тигър из къщата. Контракциите са през двайсетина минути.

— Опитай се да поспиш — казвам й и тя ляга на леглото за няколко минути, после пак става.

В два след полунощ най-после заспива. Аз лежа буден до нея, следя дишането й, слушам тихите стряскащи звуци, които издава, играя си с косата й. Тревожа се, макар и да зная, макар и да съм видял с очите си, че Клер е добре, Алба също е добре. В 3:30 Клер се буди.

— Искам да отида в болницата — казва ми.

— Дали да не повикаме такси? — предлагам й аз. — Ужасно късно е.

— Гомес каза да му звъннем, колкото и да е часът.

— Добре тогава.

Набирам номера на Гомес и Шарис. Телефонът звъни шестнайсет пъти и когато накрая вдига, Гомес звучи като човек на дъното на морето.

— Ъъъ? — казва той.

— Ей, другарю. Време е.

Той изпелтечва нещо от рода на „ахам“. После Шарис взима слушалката и ми казва, че ще дойдат всеки момент. Затварям и се обаждам на доктор Монтагю — оставям й съобщение на телефонния секретар. Клер се е свила на четири крака и се клати напред-назад. И аз заставам до нея на пода.

— Клер!

Тя ме поглежда, без да спира да се клати.

— Хенри… защо решихме да го правим отново?

— Защото, след като всичко приключи, би трябвало да ни дадат бебе и да ни разрешат да си го задържим.

— А, да.

След петнайсет минути се качваме на волвото на Гомес. Той се прозява, докато помага да наместим Клер на задната седалка.

— Само да си посмяла да ми намокриш тапицерията с околоплодни води — казва приятелски на Клер.

Шарис изтичва и донася от къщата пликове за отпадъци, с които застила седалките. Скачаме в автомобила и потегляме. Клер се обляга на мен и ми стисва ръката.

— Не ме оставяй — моли ме.

— Няма — отвръщам аз.

Споглеждаме се с Гомес в огледалото за обратно виждане.

— Боли — простенва Клер. — О, боже, боли.

— Мисли за нещо друго. За нещо хубаво — казвам й аз.

Профучаваме по Уестърн Авеню, устремени на юг. Почти няма движение.

— Разкажи ми нещо…

Замислям се и се сещам за най-скорошното ми пътуване в детството на Клер.

— Помниш ли деня, когато отидохме на езерото, ти беше на дванайсет години? Плувахме и ти сподели, че ти е дошъл първият мензис.

Клер ме стиска за ръката така, че още малко и ще натроши костите.

— Така ли?

— Да, беше смутена, но и горда със себе си… Беше с розово-зелен бански от две части и си беше сложила жълти очила със сърчица върху рамката.

— Помня… ох! Ох, Хенри, боли, боли!

Шарис се обръща и казва:

— Стига, Клер, бебето просто притиска гръбначния ти стълб, намести се и готово, чу ли?

Клер се опитва да се намести.

— Пристигнахме — оповестява Гомес и завива към рампата на спешното отделение.

— Протекох — съобщава Клер.

Гомес спира, изскача от автомобила и внимателно сваляме Клер от седалката. Тя прави две крачки и водата й наистина изтича.

— Точно навреме, коте — заявява Гомес.

Шарис избързва напред с документите, а ние с Гомес водим бавно Клер през спешното отделение и по дългите коридори за родилното. Там тя се подпира на регистратурата, докато медицинските сестри нехайно приготвят стаята.

— Не ме оставяй — шепне Клер.

— Няма — обещавам й отново.

Де да можех да съм сигурен, че ще изпълня обещанието! Студено ми е, гади ми се. Клер се обръща и се обляга на мен. Аз я прегръщам с две ръце. Бебето е твърда издатина, застанала помежду ни. „Излез, излез, където и да си.“ Клер диша тежко. При нас идва дебела руса сестра, която ни съобщава, че стаята е готова. Всички се понасяме натам. Клер веднага се свлича на четири крака. Шарис тръгва да реди нещата: дрехите в гардероба, тоалетните принадлежности в банята. Ние с Гомес стоим и гледаме безпомощно Клер. Тя стене. Двамата се споглеждаме. Гомес свива рамене. Шарис казва:

— ЕЙ, Клер, дали да не се изкъпеш? В топлата вода ще се почувстваш по-добре.

Клер кима. Шарис показва с ръце на Гомес нещо, което би трябвало да означава — разкарай се оттук. Той съобщава:

— Отивам да изпуша една цигара.

После излиза.

— Аз да остана ли? — питам Клер.

— Да! Не си тръгвай. Стой така, че да те виждам.

— Добре.

Влизам в банята и пускам водата, за да напълня ваната. От болничните бани ме побиват тръпки. Всички миришат на евтин сапун и на болна плът. Завъртам крана, чакам водата да стане топла.

— Хенри! Там ли си? — провиква се Клер.

Надзъртам в стаята.

— Тук съм.

— Стой тук — заповядва Клер и Шарис заема моето място в банята.

Клер издава звук, какъвто не съм чувал от устата на човек: гърлен отчаян стон от болка. Какво съм й причинил? Спомням си дванайсетгодишната Клер в бански от две части, която се смее, покрита с мокър пясък върху одеялото на плажа. О, Клер, извинявай, ужасно съжалявам. Идва по-възрастна чернокожа сестра, която проверява шийката на матката на Клер.

— Браво на теб — гука й тя. — Шест сантиметра разкритие.

Клер кима, усмихва се, после сбърчва лице. Хваща се за корема, превива се о две и стене по-силно. Ние със сестрата я хващаме. Клер диша тежко, сетне започва да пищи. В стаята влиза Еймит Монтагю, която се втурва към нея.

— Миличката ми, миличката ми, успокой се…

Медицинската сестра й съобщава цял куп данни, които не ми говорят нищо. Клер ридае. Аз се прокашлям. Гласът ми прилича на грачене:

— Дали да не й сложите епидурална упойка?

— Клер?

Тя кима. Стаята се пълни с хора, понесли стъкленици, игли и апаратура. Седя и държа Клер за ръката, вторачен в лицето й. Тя лежи на една страна и хлипа, лицето й е мокро от потта и сълзите, а анестезиологът я слага на системи и забива игла в гръбначния й стълб. Доктор Монтагю я преглежда и се взира свъсена в монитора с плода.

— Какво има? — пита я Клер. — Нещо не е наред?

— Пулсът е прекалено ускорен. То, твоето малко момиченце, е уплашено. Трябва да си спокойна, Клер, за да се успокои и бебето, разбра ли?

— Боли ужасно.

— Защото детето е голямо. — Гласът на Еймит Монтагю вдъхва спокойствие. Широкоплещестият анестезиолог с мустаци като на морж, ме поглежда отегчено над тялото на Клер. — Но сега ще ти вкараме един коктейл, малко наркотик, малко обезболяващо, след известно време ще се отпуснеш, бебето също ще се поуспокои, разбра ли? — Клер кима, да. Доктор Монтагю се усмихва. — А ти, Хенри, как си?

— Не съм много спокоен.

Опитвам се да се усмихна. И на мен ще ми дойде добре, ако ми влеят малко от онова, което дават на Клер. Виждам всичко двойно, поемам си дълбоко въздух и зрението ми се оправя.

— Сега вече е по-добре, видя ли? — пита доктор Монтагю. — Болката прилича на облак, който минава над теб, после се отдалечава, изтласкваме го и го оставяме отстрани на пътя, а ти с малката още сте тук, нали? Тук е приятно, няма да бързаме…

Лицето на Клер вече не е напрегнато. Тя е вперила очи в доктор Монтагю. Апаратурата бибипка. В стаята е сумрачно. Навън се зазорява. Доктор Монтагю наблюдава монитора с плода.

— Кажи й, че си добре и че тя е добре. Изпей й песен.

— Всичко е наред, Алба — проронва тихо Клер. Вдига очи към мен. — Кажи стихотворението за влюбените върху килима.

В началото не включвам за какво ми говори, после схващам. Притеснявам се да рецитирам пред всички тези хора Рилке, но след това започвам:

— „Engel! Es ware ein Platz, den wir nicht wissen…“

— На английски — прекъсва ме Клер.

— Извинявай.

Премествам се, така че да седя до корема на Клер, с гръб към Шарис, медицинската сестра и лекарката, плъзвам длан под ризата на Клер с опънати до скъсване копчета. Усещам през топлата й кожа очертанията на Алба.

— Ангел! — казвам на Клер, сякаш сме в спалнята у нас и цяла нощ сме вършили не чак толкова неотложни неща.

— Готово — казва доктор Монтагю и изключва монитора. — Всички са спокойни.

Тя ни озарява с усмивка и следвана от медицинската сестра, излиза с лека стъпка от стаята. Случайно срещам погледа на анестезиолога, чието изражение ми казва недвусмислено: „Ама че мухльо!“

Клер: Слънцето изгрява, аз лежа вцепенена на това чуждо легло в тази розова стая, а в чуждата държава — моята матка, Алба пълзи към дома или обратното, отдалечава се от него. Болката си замина, аз обаче знам, че не е отишла далеч, че се цупи на някой ъгъл или под леглото и ще ме връхлети, когато го очаквам най-малко. Контракциите се появяват и изчезват, далечни, приглушени като камбанен звън в мъгла. Хенри лежи до мен. Някакви хора влизат и излизат. Гади ми се, но не повръщам. Шарис ми дава от мукавена чаша накълцан лед с вкус на стар сняг. Гледам системите и червените мигащи лампички и се сещам за мама. Дишам. Хенри ме наблюдава. Изглежда много напрегнат и нещастен. Пак започвам да се притеснявам, че той ще изчезне.

— Всичко е наред — казвам му.

Хенри кима. Милва ме по корема. Плувнала съм в пот. Тук е ужасно горещо. Медицинската сестра идва да провери как съм, Еймит проверява как съм. Някак си съм сама с Алба сред всички тези хора. „Всичко е наред — казвам й. — Справяш се прекрасно, не ми причиняваш болка.“ Хенри става и започва да снове напред-назад, докато не му казвам да спре. Чувствам се така, сякаш всичките ми органи са се превърнали в живи твари, всяко със свой си дневен ред, със свой си влак, който трябва да хване. Алба се движи с главата напред вътре в мен, екскаватор от плът и кост, който дълбае все по-навътре и навътре в моята плът и кост. Представям си, че, тя плува през мен, представям си, че пада в тихо утринно езеро и водата се разстъпва от скоростта й. Представям си лицето й, искам да го видя. Казвам на анестезиолога, че искам да усетя нещо. Малко по малко вцепенението ме отпуска и болката се завръща, този път обаче това е друга болка. Добра болка. Минава време.

Минава време и болката започва да приижда и да се отдръпва, все едно е жена, която стои пред дъска за гладене и движи ютията напред-назад, напред-назад по бяла покривка. Еймит влиза и казва, че е време, време е да отивам в родилната зала. Обръсната и измита съм, преместена върху количка, с която ме тикат по коридорите. Гледам как таваните им се движат над мен и ние с Алба се приближаваме към срещата една с друга, а Хенри върви до нас. В родилната зала всичко е зелено и бяло. Мирише ми на белина и аз се сещам за Ета, искам с Ета, тя обаче е в „Полска чучулига“, и поглеждам към Хенри, който е с хирургическа престилка, и си мисля, защо ли изобщо сме тук, би трябвало да сме си у нас, после усещам как Алба сякаш излиза, втурва се навън и се напъвам, без да мисля, и ние го правим отново и отново като игра, като песен. Някой казва:

— Ей, къде е таткото?

Оглеждам се, но Хенри е изчезнал, няма го никъде, няма го тук, и аз си мисля, боже, да го вземат дяволите, но не, всъщност не го мисля, боже, но Алба идва, тя идва и тогава виждам Хенри, той изниква пред очите ми, объркан и гол, но тук, той е тук! и Еймит казва:

— Sacre Dieu125! — И после: — А, главата вече се е показала!

И аз се напъвам, и главата на Алба излиза, и аз се пресягам надолу, за да пипна главата й, нежната й хлъзгава кадифена главица, и се напъвам и напъвам, и Алба тупва в чакащите ръце на Хенри, и някой казва: „О!“, и аз съм празна и избавена, и чувам звук като от игла на грамофон, сложена в погрешен жлеб върху стара винилова плоча, и после Алба проплаква и най-неочаквано е тук, някой я слага върху корема ми и аз поглеждам лицето й, лицето на Алба, което е розово и сбръчкано, и косата й е много-много черна, и очите й търсят слепешком, и ръцете й се протягат, и Алба се притегля към гърдите ми, и спира, изтощена от усилието, просто от факта на всичко.

Хенри се надвесва над мен, докосва я по челцето и казва:

— Алба.

По-късно

Клер: Това е вечерта на първия ден на Алба на земята. Лежа в леглото в болничната стая, заобиколена съм от балони, плюшени мечета и цветя, Алба е в ръцете ми. Хенри седи с кръстосани крака в долния край на леглото и ни снима. Алба току-що се е нахранила и прави с малки устенца коластрени балончета, после заспива: мека топла торбичка от кожа и течности до нощницата ми. Хенри свършва филма във фотоапарата и слага нов.

— Ей! — възкликвам аз, защото изведнъж съм се сетила. — Къде ходи? В родилната зала?

Хенри се смее.

— Надявах се да не си забелязала. Мислех, че сигурно си погълната от…

— Къде беше?

— Разхождах се посред нощ из някогашното си начално училище.

— Колко време? — питам аз.

— О, боже. С часове. Когато си тръгнах, вече се развиделяваше. Беше зима и бяха изключили парното. Колко време ме нямаше?

— Не съм сигурна. Може би пет минути.

Хенри клати глава.

— Направо ме тресеше. Току-що те бях зарязал и защо — за да се мотая безцелно из коридорите на „Франсис Паркър“… Беше толкова… Чувствах се толкова… — Хенри се усмихва. — Но накрая всичко се нареди чудесно, нали?

Смея се.

— Добрият край оправя всичко.

На вратата се чука тихо, Хенри казва:

— Влез!

Влиза Ричард, който спира колебливо. Хенри се обръща и възкликва:

— Татко!… — После млъква, после скача от леглото и казва: — Влез, де, сядай!

Ричард носи цветя и малко плюшено мече, което Хенри добавя към купчината върху перваза.

— Клер — подхваща Ричард. — Моите поздравления.

Той се отпуска бавно на стола до леглото.

— Хм, искаш ли да я подържиш? — пита тихо Хенри.

Ричард кима и ме поглежда, за да види дали съм съгласна. Изглежда така, сякаш не е спал от няколко дни. Ризата му е измачкана, той мирише на пот, долавям и лекия йоден дъх на стара бира. Усмихвам се, макар и да се питам дали да му поверявам Алба. Подавам я на Хенри, който внимателно я прехвърля в плахите ръце на Ричард. Алба извръща розово валчесто личице към слабото четинесто лице на Ричард, после започва да търси зърно на гърда. След миг се отказва, прозява се и отново заспива. Ричард се усмихва. Бях забравила как усмивката е в състояние да преобрази лицето му.

— Красива е — казва ми той за Алба. И на Хенри: — Прилича на майка ти.

Хенри кима.

— Ето ти я твоята цигуларка, татко — усмихва се той. — През едно поколение.

— Цигуларка ли? — Ричард поглежда към заспалото бебе с черна косица и съвсем малки ръце, което е потънало в дълбок сън. Едва ли някой може да прилича на цигуларка по-малко от Алба в този миг. — Цигуларка. — Той клати глава. — Но откъде… Не, всъщност все едно. — Значи си цигуларка, така ли, малката ми?

Алба изплезва езиче и всички ние се смеем.

— След като порасне достатъчно, ще й трябва учител — намесвам се и аз.

— Учител ли? А, да… Така де, няма да я давате на ония малоумници от „Судзуки“126, нали? — пита Ричард.

Хенри кашля.

— Надявахме се, ако нямаш нищо по-интересно за правене, да…

Баща му става от стола. Приятно е да виждаш, че Ричард разбира, да виждаш как осъзнава, че някой има нужда от него и единствен той може да даде на внучката си обучението, от което тя се нуждае.

— С удоволствие — казва Ричард и бъдещето на Алба се разпростира пред нея като червена пътека, опъната докъдето поглед стига.

Вторник, 11 септември 2001 година

(Клер е на 30 години, Хенри — на 38)

Клер: Будя се в 6:43, а Хенри го няма в леглото. Алба също не е в люлката. Болят ме гърдите. Боли ме влагалището. Всичко ме боли. Ставам внимателно от леглото, отивам в банята. Минавам бавно по коридора и трапезарията. Хенри седи на канапето в хола с Алба в ръцете, но не гледа малкия черно-бял телевизор с намален звук. Алба спи. Сядам до Хенри. Той ме прегръща.

— Защо си станал? — питам го. — Нали каза, че има още два часа? Синоптикът се усмихва от телевизора и сочи сателитната карта на Средния запад.

— Не можех да спя — споделя Хенри. — Исках да чуя, че светът още малко е нормален.

— О!

Обронвам глава върху рамото му и затварям очи. Когато ги отварям отново, свършва реклама на компания за клетъчни телефони и започва реклама за бутилирана вода. Хенри ми връчва Алба и става. След минута го чувам, че прави закуска. Алба се буди, аз разкопчавам нощницата и я храня. Зърната на гърдите ме болят. Гледам телевизора. Някакъв рус водещ ми обяснява с усмивка нещо. Той и другата водеща — азиатка — се смеят и ми се усмихват. Кметът Дейли отговаря в кметството на въпроси. Задрямвам. Алба смуче зърното. Хенри носи с подноса яйца, препечени филии и портокалов сок. Пие ми се кафе. Хенри е изпил тактично своето в кухнята, но аз го надушвам по дъха му. Той оставя подноса на масичката и слага чинията върху коленете ми. Докато Алба суче, си ям яйцата. Хенри отопява с хляба жълтъка. По телевизията няколко малчугани се въргалят в тревата, за да покажат колко хубаво пере някакъв прах за пране. Приключваме със закуската, Алба също приключва. Вдигам я, за да се оригне, а Хенри отнася всички чинии в кухнята. След като се връща, му подавам Алба и се отправям към банята. Взимам си душ. Водата е направо вряла, едвам издържам, но действа божествено на тялото ми, което ме боли навсякъде. Поемам от примесения с пара въздух, подсушавам се внимателно, мажа с крем устните, гърдите, корема си. Огледалото е покрито с пара, затова не се налага да се гледам. Реша се. Навличам долнище на анцуг и пуловер. Чувствам се обезформена, увиснала. В хола Хенри седи със затворени очи, а Алба си смуче палеца. Когато сядам отново при тях, Алба отваря очи и издава нещо като мяукане. Палецът й се изплъзва от устата и Алба изглежда объркана. През пустинята пъпли джип. Хенри е изключил звука. Разтърква с пръсти очите си. Аз заспивам отново. Хенри казва:

— Събуди се, Клер.

Отварям очи. Образът върху телевизора се разклаща. Градска улица. Небе. Бял небостъргач в пламъци. Самолет, който прилича на играчка и който бавно се врязва във втората бяла кула. Избухват мълчаливи пламъци. Хенри включва звука.

— О, боже! — казва гласът на телевизора. — О, боже!

Вторник, 11 юни 2002 година

(Клер е на 31 години)

Клер: Рисувам Алба. Сега тя е на девет месеца и пет дни. Спи по гръб върху светлосиньо одеялце, метнато върху китайския килим в охра и цикламено на пода в хола. Току-що се е нахранила. Гърдите ми са леки, почти празни. Алба е толкова дълбоко заспала, че не се притеснявам да изляза през задната врата, да прекося двора и да отида в ателието.

За миг стоя на прага и вдишвам леко застоялата миризма на неизползвано помещение. После търся из чекмеджетата, намирам хартия с цвят на слива, която прилича на говежда кожа, грабвам няколко пастела, други принадлежности и дъска за рисуване и се връщам (с едва доловимо съжаление) в къщата.

Вътре цари тишина. Хенри е на работа (надявам се), чувам как пералнята бучи в мазето. Климатикът жужи. По Линкълн Авеню почти няма движение. Сядам на килима до Алба. На сантиметри от пълничките й крачета има трапецоид от светлина. След половин час ще я покрие.

Прихващам листа хартия към дъската и редя пастелите до мен на килима. С молив в ръка се взирам в дъщеря си.

Алба е потънала в дълбок сън. Гръдният й кош се издува и се снишава бавно и когато тя издиша въздуха, чувам леко свистене. Дали не е настинала? Тук, в този късен юнски следобед, е топло и Алба е само по гумени гащета и памперс. Позачервила се е. Лявата й ръка се свива ритмично в юмруче, после пак се отваря. Алба може би сънува музика.

Започвам да скицирам главата й, която е извърната към мен. Всъщност не мисля за това. Ръката ми се движи по хартията като игла на сеизмограф и записва очертанията на Алба така, както ги попивам с очите си. Забелязвам как вратлето й изчезва в гънките под брадичката, как нежните вдлъбнатинки над коленете й се променят леко, докато тя изритва веднъж и пак се успокоява. Моливът ми описва извивката на пълното коремче на Алба, което се е подало над гащетата, рязка ъглеста линия, прорязала заоблеността й. Взирам се в хартията, поправям ъгъла, под който са свити крачетата на Алба, рисувам наново гънката, където дясната й ръка се съединява с телцето.

Започвам да оцветявам с пастелите. Първо се заемам с най-светлите точки, които отбелязвам с бяло: надолу по малкото носле и лявата й страна, пред кокалчетата на пръстите, гумените гащета с памперса, очертанията на лявото ходило. После се прехвърлям с тъмнозелено и ултрамарин на сенките. Отдясно на Алба, там, където тялото й опира в одеялцето, сянката е много наситена. Прилича на езерце, което рисувам с плътни мазки. Сега Алба от рисунката внезапно става триизмерна и скача от листа.

Използвам два розови пастела, светлорозов като вътрешността на мида и тъмнорозов, който ми напомня сурова риба тон. С бързи движения правя кожата на Алба. Досега тя като че ли е била скрита в хартията и аз все едно махам невидимо вещество, което я е затулвало. Над тази пастелна кожа рисувам с хладно виолетово ушите, носа и устата на Алба (устата й е леко отворена на мъничко „О“). Черната й гъста коса се превръща върху хартията в смесица от тъмносиньо, черно и червено. Внимавам много с веждите, които приличат на мъхнати гъсеници, намерили дом върху лицето на Алба.

Сега вече слънчевата светлина я покрива. Тя се размърдва, закрива с ръчица очите си и въздъхва. В долния край на листа слагам името й, а също и своето име и датата.

Рисунката е завършена. Ще послужи за писмен паметник: обичала съм те, създала съм те, създала съм това за теб, — дълго след като аз съм си отишла, дълго след като са си отишли Хенри и дори Алба. Рисунката ще казва: създали сме те и ето те тук и сега.

Алба отваря очи и се усмихва.

Тайна

Неделя, 12 октомври 2003 година

(Клер е на 32 години, Хенри — на 40)

Клер: Това е тайна: понякога се радвам, че Хенри го няма. Понякога ми е приятно да съм сама. Понякога вървя късно вечер из къщата и потрепервам от удоволствие, че не говоря, не докосвам, просто вървя или седя, или съм във ваната. Понякога лежа на пода в хола и слушам „Флийтуд Мак“, „Бангълс“, „Би-52“, „Игълс“, групи, които Хенри не понася. Понякога излизам на дълги разходки с Алба и не оставям бележка къде съм. Понякога ходя на кафе със Силия и двете одумваме Хенри, Ингрид или с когото там Силия се среща тази седмица. Понякога се мотаем навън с Шарис и Гомес и не говорим за Хенри, и успяваме да се забавляваме. Веднъж отидох в Мичиган и когато се върнах, Хенри още го нямаше, и аз така и не му казах, че съм излизала. Понякога наемам бавачка и ходя на кино или вече по мръкнало карам колело по алеята за велосипедисти покрай плажа на Монтроуз без никакви светлини: все едно летя.

Понякога се радвам, че Хенри го няма, но се радвам винаги когато той се прибере.

Технически затруднения

Петък, 7 май 2004 година

(Хенри е на 40 години, Клер — на 32)

Хенри: Отишли сме на откриването на изложбата на Клер в Чикагския културен център. Тя работи без прекъсване цяла година, за да създаде огромните въздушни скелети на птици от тел, а после да ги увие в полупрозрачни ивици хартия и да ги покрие с шеллак, докато те започнат да излъчват светлина. Сега скулптурите висят от високия таван или са накацали по пода. Някои са кинетични, механизирани и размахват криле, а в един от ъглите има два скелета на петли, които бавно се унищожават един друг. Входът е препречен от гълъб, висок два и половина метра. Клер е изтощена и неописуемо щастлива. Облечена е в строга рокля от черна коприна, събрала е косата си на висок кок. Хората са й донесли цветя, тя държи букет бели рози, а до книгата за гости има цяла купчина увити в целофан букети. Залата е претъпкана. Хората обикалят, възкликват при вида на всяка от творбите, извиват вратове, за да разгледат летящите птици. Всички поздравяват Клер. В тазсутрешния „Трибюн“ има възторжена рецензия. Тук са всичките ни приятели, от Мичиган с коли са пристигнали и роднините на Клер. Сега са я наобиколили: Филип, Алиша, Марк и Шарън с децата, Нел, Ета. Шарис ги снима и всички те й се усмихват. Когато след няколко седмици ще ни даде снимките, аз ще се изумя от тъмните кръгове под очите на Клер и колко слаба изглежда.

Държа Алба за ръката. Стоим при стената в дъното, далеч от навалицата. Алба не вижда нищо, защото всички са високи, затова я вдигам на раменете си. Тя подскача.

Роднините на Клер са се пръснали и Лия Джейкъбс, нейната агентка, я представя на много добре облечена възрастна двойка. Алба казва:

— Искам мама.

— Мама има работа, Алба — обяснявам й аз.

Гади ми се. Навеждам се и оставям Алба на земята. Тя вдига ръце.

— Не. Искам мама.

Сядам на пода й навеждам глава между коленете си. Трябва да намеря място, където да не ме вижда никой. Алба ми тегли ухото.

— Недей, Алба — казвам й аз. Вдигам очи. Баща ми си проправя път през тълпата към нас. — Върви — подканям аз Алба и я побутвам. — Иди да видиш дядо си.

Тя се разхленчва.

— Не виждам дядо. Искам мама.

Пълзя към татко. Блъскам се в нечии крака. Чувам как Алба пищи:

— Мамо!

И изчезвам.

Клер: Има страшно много хора. Всички напират към мен и се усмихват. Аз също им се усмихвам. Изложбата изглежда страхотно, получи се, стана! Ужасно щастлива съм, но и капнала от умора. Лицето ме боли от усмивки. Всички познати са тук. Разговарям със Силия, когато чувам в дъното суетня, после писъците на Алба:

— Мамо!

Къде е Хенри? Опитвам се да стигна през множеството до Алба. После я виждам: Ричард я е вдигнал. Хората ми правят път, за да мина. Ричард ми подава Алба. Тя обхваща с крачета кръста ми, заравя лице в рамото ми, обвива ръце около врата ми.

— Къде е татко? — питам я тихо.

— Изчезна — отвръща Алба.

Натюрморт

Неделя, 11 юли 2004 година

(Клер е на 33 години, Хенри — на 41)

Клер: Хенри спи на пода в кухнята, целият е в синини и спечена кръв. Не искам да го местя или будя. Известно време седя заедно с него на хладния линолеум. Накрая се изправям и слагам кафе. Докато то се лее в каничката и кафе-машината издава тихи пухтящи звуци като от взрив, Хенри промърморва нещо и закрива очите си с длан. Ясно е, че са го били. Едното му око е толкова издуто, че се е затворило. Кръвта, изглежда, е текла от носа му. Не виждам рани, само лъскави морави синини колкото юмрук по цялото му тяло. Той е много слаб, ребрата и прешлените му се броят. Срамната кост стърчи, страните му са хлътнали. Косата му е порасла и стига почти до раменете, започнала е да побелява. Дланите и ходилата му са издрани, цялото му тяло е нахапано от насекоми. Почернял е много от слънцето, мръсен е, има черно под ноктите и прах, насъбрала се в гънките на кожата му. Мирише на трева, на кръв и сол. След като известно време го гледам и седя с него, решавам да го събудя.

— Хенри — казвам едва чуто, — хайде, събуди се, у дома си…

Милвам го предпазливо по лицето и той отваря очи. Виждам, че още не се е разсънил.

— Клер — пелтечи Хенри. — Клер.

От здравото му око потичат сълзи, той се разтриса от хлипове и аз го придърпвам в скута си. Плача. Хенри се сгушва в скута ми там, на пода, и ние и двамата треперим, клатим се, клатим се, плачем заедно от облекчение и болка.

Четвъртък, 23 декември 2004 година

(Клер е на 33 години, Хенри — на 41)

Клер: Денят преди Коледа е. Хенри е в „Уотър Тауър Плейс“, заведе Алба да види Дядо Коледа на витрините на „Маршал Фийлд“, докато аз приключа с пазаруването. За да ми починат краката, сега седя в кафенето на книжарница „Бордърс“ и пия капучино на маса при предната витрина, а до стола ми са подпрени цяла купчина издути пазарски пликове. Навън зад витрината се мръква, всяко дърво е опасано с бели светлини. Нагоре-надолу по Мичиган Авеню сноват забързани купувачи и аз чувам долу приглушения звънтеж на камбанката на Дядо Коледа от Армията на спасението. Отново се извръщам към магазина и търся с поглед Хенри и Алба, когато някой ме вика по име. Към мен се задава Кендрик, който е заедно с жена си Нанси, а зад нея Колин и Надя.

Достатъчно ми е само да ги погледна, за да разбера, че идват от „Шуорц“: имат зашеметения вид на родители, току-що отскубнали се от този ад — магазина за играчки. Надя се завтича към мен с писъци:

— Лельо Клер, лельо Клер! Къде е Алба?

Колин се усмихва срамежливо и протяга ръка, за да ми покаже, че има мъничко жълто камионче. Честитя му го и обяснявам на Надя, че Алба е отишла при Дядо Коледа, а тя отвръща, че вече е била миналата седмица при него.

— Какво си поиска? — питам я.

— Гадже — отговаря Надя.

Тя е на три години. Усмихвам се на Кендрик и Нанси. Кендрик прошепва нещо на жена си, която подканя:

— Хайде, приятелчета, трябва да намерим книга за леля Силви.

И тримата се понасят към масите с преоценени книги. Кендрик маха с ръка към празния стол срещу мен.

— Може ли?

— Разбира се.

Той сяда с тежка въздишка.

— Мразя Коледа.

— Хенри също.

— Така ли? Не знаех. — Кендрик се обляга на витрината и затваря очи. Точно когато си мисля, че е задрямал, ги отваря и казва: — Хенри пие ли си лекарствата?

— Сигурно. Доколкото може, разбира се, ако отчетем, че напоследък пътешества често във времето.

Кендрик започва да барабани с пръсти по масата.

— Колко често?

— През два дни.

Той е бесен.

— Защо не ми казва тези неща?

— Вероятно защото се притеснява да не се ядосаш и да се откажеш.

— Той е единственият пациент под наблюдение, който може да говори, а никога не ми казва нищо.

Смея се.

— Значи ставаме двама.

Кендрик казва:

— Опитвам се да правя наука. За мен е важно Хенри да ми съобщава, ако нещо не се получи. Иначе ще се въртим в омагьосан кръг.

Кимам. Навън започва да прехвърча сняг.

— Клер!

— Хмм.

— Защо не ми позволяваш да изследвам ДНК-то на Алба?

Говорила съм за това поне сто пъти с Хенри.

— Защото в началото само ще искаш да откриеш всички маркери в гените й и в това няма нищо лошо. Но после двамата с Хенри ще започнете да ме убеждавате да ви разреша да опитате върху нея и лекарства и това вече не е добре. Ето защо.

— Но тя още е съвсем малка, има по-голяма вероятност лекарствата да й подействат.

— Казах ти вече — не! Когато Алба стане на осемнайсет години, нека решава сама. Но дотук всичко, което си давал на Хенри, е било кошмар.

Нямам сили да погледна Кендрик в очите. Казвам го на ръцете си, скръстени върху масата.

— Но ние бихме могли да разработим за нея генно лечение.

— Доста хора са умрели от генно лечение.

Кендрик мълчи. В магазина е страшно шумно. После чувам сред врявата как Алба се провиква:

— Мамо!

Вдигам очи и я виждам как се носи върху раменете на Хенри и се е хванала с две ръце за главата му. И двамата са с кожени шапки с опашка отстрани. Хенри забелязва Кендрик и за миг се стряска, а аз се питам какви ли тайни имат те двамата от мен. После Хенри се усмихва и се отправя с широка крачка към нас, а Алба подрипва щастливо над гъмжилото. Кендрик се изправя да го посрещне, а аз забравям какво ми е минало преди малко през ума.

Рожден ден

Сряда, 24 май 1989 година

(Хенри е на 41 години, Клер — на 18)

Хенри: Приземявам се с трясък, плъзгам се по хълбок върху дращещата остра трева на Ливадата и накрая спирам мръсен и издран до кръв в краката на Клер. Тя седи на камъка, ведра и безупречна в бяла копринена рокля, бели чорапи и обувки и къси бели ръкавици.

— Здрасти, Хенри — поздравява ме Клер, сякаш съм наминал да пийнем чай.

— Какво става? — питам я аз. — Изглеждаш така, сякаш отиваш да получиш първо причастие.

Клер изправя гръб и заявява:

— Днес е двайсет и четвърти май 1989 година.

Мисля бързо.

— Честит рожден ден. Случайно да си скрила наблизо дрехи като на „Бий Джийс“, които да облека?

Клер не благоволява да ми отговори, плъзга се от камъка, пресяга се назад и измъква калъф за дрехи. Смъква със замах ципа и вади отвътре смокинг, панталон и една от онези ужасни официални ризи, за които трябват копчета за ръкавели. Клер вади и куфар с бельо, пояс, папийонка, въпросните копчета за ръкавели и гардения. Наистина съм разтревожен, никой не ме е предупредил. Обмислям наличните данни.

— Клер. Днес няма да се женим и да вършим други безразсъдни неща, нали? Защото съм сигурен, че годишнината от сватбата ни е през есента. В края на октомври.

Клер се обръща, докато се обличам.

— Искаш да кажеш, че не помниш кога точно е годишнината от сватбата ни ли? Мъжка му работа.

Въздишам.

— Знаеш, скъпа, че я зная. Просто не се сещам в момента. Но както и да е. Честит рожден ден.

— Станах на осемнайсет години.

— Господи, браво на теб. Имам чувството, че вчера беше на шест.

Както винаги, Клер е развълнувана от мисълта, че наскоро съм посещавал някаква друга Клер, по-малка или по-голяма.

— Виждал ли си ме напоследък шестгодишна?

— Ами допреди малко лежах на леглото с теб, ти четеше „Ема“127. Беше на трийсет и три години. А аз сега съм на четирийсет и една и се чувствам точно на толкова. — Пооправям косата си с пръсти, прокарвам длан по четинестата си буза. — Извинявай, Клер. Опасявам се, че не съм в най-блестящия си вид за рождения ти ден. — Пъхам гарденията в бутониерата и се заемам с копчетата за ръкавели. — Видях те шестгодишна преди около половин месец. Ти ми нарисува патица.

Клер се изчервява. Червенината плъзва като капка кръв в купа мляко.

— Гладен ли си? Приготвила съм угощение!

— То се знае, че съм гладен. Направо умирам от глад, изпосталял съм и се замислям дали да не стана канибал.

— Засега не се налага.

Нещо в тона й ме кара да съм нащрек. Тук става нещо, а аз не знам какво, макар че Клер очаква да зная. Тя направо трепери от вълнение. Замислям се какво да правя, дали просто да си призная, че тъна в неведение, което си има своите относителни предимства, или да продължа да се преструвам. Решавам засега да се правя на ударен. Клер постила одеяло, което след време ще се озове на леглото ни. Сядам внимателно на него, успокоен от светлозелената му познатост. Клер вади сандвичи, мукавени чашки, сребърни прибори, сухари, мъничко бурканче черен хайвер от супермаркет, курабийки, ягоди, бутилка каберне със засукан етикет, сирене „Бри“, което се е поразмекнало, и мукавени чинии.

— Клер. Вино! Хайвер!

Смаян съм, но кой знае защо, не съм развеселен. Тя ми връчва кабернето и тирбушона.

— Хм, май не съм ти споменавал, но не бива да пия. Лекарска заповед. — Клер изглежда покрусена. — Но със сигурност мога да ям… Ще се преструвам, че пия. Ако това ще помогне. — Не мога да се отърся от чувството, че си играем на къща. — Не знаех, че пиеш. Алкохол, де. Не съм те виждал никога.

— Всъщност не обичам алкохол, но тъй като случаят е по-особен, си казах, че вероятно е хубаво да имаме и вино. Шампанско сигурно по-подхожда, но в избата намерих това и донесох него.

Отварям виното и пълня чашките. Вдигаме ги, без да казваме нищо. Преструвам се, че опитвам от моето. Клер отпива голяма глътка, глътва я делово и заявява:

— Е, не е толкова лошо.

— Това вино струва двайсетина долара бутилката.

— О! Беше прекрасно.

— Клер. — Тя маха обвивката на сандвичите с ръжен хляб, които преливат от кисели краставички. — Не ми е приятно, че съм толкова недосетлив… в смисъл, че днес очевидно имаш рожден ден…

— Ставам на осемнайсет години — съгласява се тя.

— Ами като начало наистина ми е много кофти, че не ти нося подарък… — Клер ме поглежда изненадана и аз си давам сметка, че съм налучкал посоката и нещо ми се готви, — но сама знаеш, че никога не знам кога ще дойда и не мога да нося нищо със себе си…

— Знам всичко това. Но не помниш ли, миналия път, когато беше тук, уточнихме всичко, защото в Списъка днес ни е последният ден и освен това имам рожден ден. Не помниш ли?

Клер ме гледа много напрегнато, сякаш, ако се съсредоточи, ще прехвърли спомена от своята в моята глава.

— О! Още не съм бил там. Този разговор все още е в моето бъдеще. Защо ли тогава не съм ти казал? В списъка имам още много дати. Днес наистина ли е последният ден? В настоящето ще се срещнем след около две години. Ще се видим тогава.

— Но дотогава има много време. За мен.

Настъпва неловко мълчание. Странно ми е да си мисля, че точно сега съм в Чикаго, че съм на двайсет и пет години, върша си работата, без дори да подозирам за съществуването на Клер, а оттам и за присъствието си тук, на тази прелестна ливада в Мичиган в този невероятен пролетен ден, когато е нейният осемнайсети рожден ден. С пластмасови ножчета си мажем върху сухарите черен хайвер. Известно време се чува само дъвчене, започнало е яростно поглъщане на сандвичите. Разговорът е замрял. Точно в този миг се питам за пръв път дали Клер е напълно откровена с мен тук, след като знае, че не съм съвсем наясно с изречения, започващи с „никога“, понеже никога нямам цялостен поглед върху миналото си, който постоянно да ми е под ръка, и миналото ми неудобно се е сляло с бъдещето. Преминаваме към ягодите.

— Клер? — Тя се усмихва невинно. — Какво точно решихме последния път, когато ме видя? Какво смятахме да правим на рождения ти ден?

Тя отново се изчервява.

— Ами това — отговаря и маха с ръка към нашия пикник.

— Нещо друго? Това тук, разбира се, е чудесно.

— Ами… Да.

Целият съм слух, защото ми се струва, че знам какво ще последва.

— Да?

Клер е почервеняла като домат, но иначе успява да изглежда достойно, когато казва:

— Решихме да правим любов.

— А!

Всъщност винаги съм се питал какъв ли е сексуалният опит на Клер до 26 октомври 1991 година, когато се срещнахме за пръв път в настоящето. Въпреки някои доста изумителни провокации, на които ме е подлагала, аз винаги съм отказвал да правя любов с Клер и съм прекарал не един и два забавни часа, когато съм си бъбрел с нея за това и онова и съм се опитвал да не забелязвам болезнената си възбуда. Днес обаче, поне по закон, макар и не емоционално, Клер е зрял човек и аз със сигурност не мога да й съсипя кой знае колко живота… вече съм направил детството й твърде необичайно просто като съм присъствал в него. Колко момичета са виждали постоянно бъдещия си съпруг, при това чисто гол? Клер ме наблюдава, докато аз си мисля всичко това. Мисля си за първия път, когато съм правил секс с нея, и се питам дали и на нея й е било първият път, когато е правила секс с мен. Решавам да я питам, щом се върна в настоящето. Междувременно Клер прибира нещата в кошницата.

— Е, и?

Какво пък толкоз!

— Да.

Клер е развълнувана, но и уплашена.

— Хенри. Любил си ме много пъти…

— Много, много пъти.

Трудно й е да го изрече.

— Ужасно красиво е — уверявам я аз. — Това е най-красивото нещо в живота ми. Ще бъда много нежен.

След като го казвам, изведнъж се притеснявам. Чувствам се отговорен, едва ли не някой Хумберт Хумберт, имам усещането и че ме гледат много хора и всички те са Клер. Никога през живота не ми се е правело по-малко секс. Добре, де. Поемам си дълбоко въздух.

— Обичам те.

Двамата се изправяме и залитаме леко върху грапавата повърхност на одеялото. Разпервам ръце и Клер се гушва между тях. Стоим там, на Ливадата, и се целуваме, застинали като младоженка и младоженец върху сватбена торта. И след това Клер идва при моето четирийсет и една годишно Аз почти както на първата ни среща. Без страх. Тя навежда глава назад. Аз пък се навеждам напред и я целувам.

— Клер.

— Мммм!

— Съвсем сигурна ли си, че сме сами?

— Всички, освен Ета и Нел са в Каламазу.

— Защото тук се чувствам като в „Скрита камера“.

— Гони те параноята. Много тъжно.

— Както и да е.

— Можем да отидем в моята стая.

— Опасно си е. Господи, все едно съм в гимназията.

— Какво?

— Нищо.

Клер отстъпва назад и смъква ципа на роклята си. Съблича я през главата си и я мята със завидно нехайство на одеялото. Изхлузва обувките и събува чорапите. Разкопчава сутиена си, маха го и изува гащетата. Застава пред мен напълно гола. Това си е истинско чудо: всички дребни отличителни белези, които съм обикнал, са изчезнали, коремът й е плосък, няма и следа от бременностите, които ще ни донесат толкова скръб, толкова щастие. Тази Клер е малко по-слаба, много по-жизнена от Клер, която обичам в настоящето. Отново си давам сметка колко много тъга ни е застигнала. Днес обаче всичко това е отстранено като с вълшебна пръчка, днес възможността за радост е близо до нас. Заставам на колене, а Клер се доближава и се изправя пред мен. Долепвам за миг лице до корема й и после вдигам очи: Клер се е извисила над мен с ръце в косата ми и с безоблачното синьо небе около нея.

Смъквам с движение на раменете смокинга и махам папийонката. Клер застава на колене и двамата сваляме копчетата за ръкавели съсредоточено, сякаш сме от отряд за обезвреждане на бомби. Събличам панталона и бельото. Няма как да го направиш изящно. Чудя се как мъжете стриптийзьори се справят с това затруднение. Или просто изскачат на сцената с единия крак в гащите, а с другия — отвън? Клер се смее.

— Никога не съм те виждала да се събличаш. Гледката не е от най-красивите.

— Нараняваш ме. Ела насам, за да махна ехидната усмивчица от лицето ти.

— Примирам.

С гордост мога да заявя, че през следващите петнайсет минути наистина съм заличил всички следи от превъзходство върху лицето на Клер. За беда тя е все по-притеснена, сякаш… се защитава. След четиринайсет години и един бог знае колко часове и дни, прекарани в щастливо, тревожно, припряно, морно любене с Клер, това е нещо съвсем ново за мен. Иска ми се, стига да е възможно, и тя да изпита усещането за чудо, което ме обзе, когато я срещнах и се любихме, както (нали съм си глупав) си мислех, за пръв път. Сядам задъхан. Клер също сяда и обхваща коленете си с длани, като че ли се брани.

— Добре ли си?

— Страх ме е.

— Няма нищо страшно. — Аз мисля трескаво. — Кълна ти се, че следващия път, когато се срещнем, направо ще ме изнасилиш. Наистина имаш невероятна дарба да го правиш.

— Така ли?

— Възпламеняваш се. — Ровя в кошницата с храната: чаши, вино, презервативи, кърпи. — Браво на теб, сетила си се. — Наливам и на двамата по чаша вино. — За девствеността. „Стига да има достатъчно свят и достатъчно време.“ Пий до дъно.

Тя изпълнява послушно, като малко дете, което си пие лекарството. Напълвам отново чашата й и пресушавам своята.

— Но нали не бива да пиеш!

— Случаят е по-особен. Хайде, до дъно. — Клер тежи към шейсет килограма, но това са малки чашки. — Още една!

— Още една ли? Ще ми се доспи.

— Ще се отпуснеш.

Клер изгълтва виното. Смачкваме чашите и ги мятаме в кошницата. Аз лягам по гръб и разпервам ръце, сякаш се пека на слънцето или съм разпънат на кръст. Клер се изляга до мен. Притеглям я до себе си, за да сме един до друг и да се гледаме в лицето. Косата й се спуска много красиво и трогателно по раменете и гърдите й и аз за хиляден път съжалявам, че не съм художник.

— Клер!

— Хммм?

— Представи си, че си отворена, празна. Някой е минал, взел е всичките ти вътрешности и ти е оставил само нервните окончания.

Слагам върха на показалеца си върху клитора й.

— Клетата малка Клер. Няма си вътрешности.

— Но това е хубаво, защото вътре има страшно много място. Представи си колко място ще остане там. И колко неща би могла да сложиш вътре, ако ги нямаше всички тези смешни бъбреци, стомаси, панкреаси и какво ли още не.

— Какво например?

Тя е много мокра. Дръпвам ръка и внимателно отварям със зъби презерватива, маневра, която не съм изпълнявал от години.

— Кенгурута. Тостери. Пениси.

Клер взема от мен презерватива с очарователно отвращение. Както лежи по гръб, го разгъва и го души.

— Уф! Налага ли се?

Макар че често предпочитам да не казвам едно или друго на Клер, я лъжа рядко. Усещам как ме жегва вина, когато отвръщам:

— Опасявам се, че да.

Взимам презерватива от нея, но вместо да си го сложа, решавам, че всъщност имаме нужда от малко френска любов. В бъдещето си Клер е пристрастена към нея и е готова да прескочи с един-единствен скок цели сгради или да измие чиниите, когато не й е ред, само и само да си я получи. Ако френската любов беше включена в олимпийските игри, аз щях да спечеля медал, не се и съмнявам в това. Разтварям краката й и допирам език до клитора й.

— О, боже — нашепва Клер. — О, майко мила!

— Само не крещи — предупреждавам я.

Ако се разгорещи, дори Ета и Нел ще дойдат на Ливадата, за да видят какво става. През следващите петнайсет минути аз смъквам Клер няколко стъпала надолу по еволюционната стълбица, докато тя не се превръща в обвивка с нервни окончания. Слагам си презерватива и бавно и внимателно прониквам в нея, като си представям, че разкъсвам разни неща и около мен руква кръв. Клер е затворила очи и в началото аз си мисля, че тя не е и забелязала, че съм вътре, макар и да лежа точно върху нея, ала накрая Клер ме поглежда и се усмихва тържествуващо и блажено.

Успявам да свърша доста бързо, а Клер ме наблюдава съсредоточено и когато се изпразвам, виждам, че върху лицето й се изписва изненада. Колко странни са нещата. Какви необичайни неща правим ние, животните. Свличам се върху нея. Плувнали сме в пот. Усещам как сърцето на Клер бие. Или може би това е моето сърце.

Отмествам се предпазливо и махам презерватива. Двамата лежим един до друг и гледаме много синьото небе. Вятърът прави с тревата звук като от море. Извръщам се към Клер. Тя изглежда леко зашеметена.

— Ей, Клер.

— Ей — отвръща тя едва чуто.

— Заболя ли те?

— Да.

— Хареса ли ти?

— О, да! — казва тя и се разплаква.

Сядаме, известно време я прегръщам. Тя трепери.

— Клер. Клер. Какво има?

В началото не разбирам какво ми отговаря, после:

— Ти ще си отидеш. И аз няма да те виждам с години.

— Само две години. Две години и няколко месеца. — Тя мълчи. — О, Клер. Съжалявам. Не мога да направя нищо. Освен това си е и странно, защото току-що лежах тук и си мислех какво благословение е днешният ден. Това да бъда тук и да правя любов с теб, вместо да ме гонят разни главорези или да мръзна в някоя плевня, или да върша глупостите, които съм принуден да правя. А когато се връщам, съм с теб. И днешният ден беше невероятен.

Тя се усмихва едва забележимо. Аз я целувам.

— Защо все става така, че трябва да чакам?

— Защото имаш съвършено ДНК и не си подмятана като горещ картоф из времето. Пък и търпението е добродетел. — Клер ме удря с юмруци по гърдите — съвсем леко. — Освен това си ме познавала цял живот, докато аз те срещам чак когато съм на двайсет и осем години. И докато те срещна, прекарвам всички тези години в…

— В това да чукаш други жени.

— Ами да. Но без дори да подозирам, така трупам опит за времето, когато ще те срещна. И е много самотно и странно. Ако не ми вярваш, опитай сама. Аз няма да разбера. Различно е, когато не влагаш чувства.

— Не искам никой друг.

— Браво на теб.

— Хенри, насочи ме поне малко. Къде живееш? Къде се срещаме? Кой ден?

— Добре, подсказвам ти. В Чикаго.

— Още.

— Вярвай. Всичко ти предстои.

— Щастливи ли сме?

— Често сме безумно щастливи. Освен това сме и много нещастни по причини, които никой от нас не е в състояние да промени. Например не сме заедно.

— Значи през цялото време, докато си тук, не си с мен?

— Е, не съвсем. Понякога ме няма десетина минути. Друг път по десет дни. Няма правило. Точно заради това на теб ти е тежко. Случва се и да се озова в опасни ситуации и да се върна натрошен и издран, затова, когато ме няма, ти се безпокоиш. Все едно си омъжена за полицай.

Капнал съм от умора. Питам се на колко години съм в действителност, в истинското време. По календар съм на четирийсет и една, но с цялото това сноване напред-назад може би всъщност съм на четирийсет и пет-шест. Или пък на трийсет и девет. Знае ли човек? Има нещо, което трябва да кажа на Клер, какво ли беше?

— Клер!

— Хенри.

— Запомни, че когато ме видиш отново, аз няма да те познавам, не се разстройвай, ако се държа с теб като с напълно непозната, защото за мен ти наистина ще бъдеш съвсем нов човек. И много те моля, не ме смазвай с всичко накуп. Имай милост, Клер.

— Добре! О, Хенри, постой!

— Шшт. Ще бъда с теб.

Отново лягаме. Изтощението съвсем ме поваля, след минута ще изчезна.

— Обичам те, Хенри. Благодаря ти… за подаръка за рождения ден.

— Обичам те, Клер. И слушай.

После изчезвам.

Тайна

Четвъртък, 10 февруари 2005 година

(Клер е на 33 години, Хенри — на 41)

Клер: Четвъртък следобед е и аз съм в ателието, правя светложълта хартия от козо. Хенри го няма от близо двайсет и четири часа и както обикновено, аз се разкъсвам между натрапчивите въпроси къде и в кое време е той, между гнева, че не е при мен, и притесненията кога ще си дойде. Заради всичко това съм разсеяна и съсипвам много от листовете, които от сушилнята връщам в котела. Накрая си давам почивка и си сипвам кафе. В ателието е студено, водата в котела би трябвало също да е студена, но аз съм я постоплила малко, за да не ми се пукат ръцете. Долепвам длани до керамичната чаша. Над нея се вие пара. Слагам лицето си над чашата, вдъхвам влагата и миризмата на кафе. А после, о, благодаря ти, боже, чувам как Хенри свирука, докато върви по пътеката през градината към ателието. Изтръсква снега по ботушите и якето си. Изглежда страхотно, наистина щастлив. Сърцето ми бие като обезумяло и аз се опитвам да налучкам.

— 24 май 1989 година?

— Да, о, да!

Хенри ме сграбчва заедно с мократа престилка и гумените ботуши и ме върти. Сега се смея, и двамата се смеем. Хенри излъчва радост.

— Защо не си ми казала? През всичките тези години съм се лутал без цел и посока. Лисица такава! Хитруша!

Той ме хапе по врата и ме гъделичка.

— Но ти не знаеше, не можех да ти кажа!

— А, да. Господи, изумителна си. — Сядаме на продъненото канапе в ателието. — Не можем ли да постоплим малко тук?

— Може, защо да не може.

Хенри скача и засилва парното. То изпуква.

— Колко време ме нямаше?

— Почти цял ден.

Той въздиша.

— Струваше ли си? Един ден на тревоги в замяна на няколко наистина красиви часа?

— Да, струваше си. Това беше един от най-прекрасните дни в живота ми.

Аз мълча, отдавам се на спомени. Често се връщам към мига, когато лицето на Хенри беше над мен, обрамчено от синьото небе, и към усещането, че съм просмукана от него. Мисля си за това, когато Хенри го няма или не мога да заспя.

— Кажи ми…

— Мммм?

Притиснали сме се един до друг — за да ни е топло и сигурно.

— Какво стана, след като си тръгнах?

— Събрах всичко, приведох се в сравнително приличен вид и се върнах в къщата. Докато се качвах горе, не срещнах никого и си взех вана. След малко Ета заблъска по вратата — попита ме защо посред бял ден лежа във ваната и се наложи да се престоря на болна. И в известен смисъл наистина си беше така… Цяло лято се мотаех, спях много. Четях. Затворих се в себе си. Ходех на Ливадата, надявах се, че може да се появиш. Пишех ти писма. Горях ги. Спрях да се храня и мама ме замъкна при личния си лекар, затова започнах отново да ям. В края на август майка ми и баща ми ме предупредиха, че ако не се опомня, есента няма да ме пуснат да ходя на училище, затова аз тутакси се опомних, понеже единствената ми цел в живота беше да се махна от къщата и да замина за Чикаго. Беше ми интересно да следвам, това беше ново за мен, имах си жилище, градът ми харесваше. Имах за какво да мисля, освен за това, че нямам и понятие къде си и как да те намеря. Когато все пак те открих, вече се справях добре, бях навлязла в работата, имах приятели, често ме канеха на срещи…

— О?

— Ами да.

— И ти ходеше ли? На срещите, де.

— Ами да. Ходех. В духа на търсачеството… и защото понякога ме хващаше яд, че ти тънеш в неведение и излизаш с други жени. Но се получаваше нещо като черна комедия. Излизах с някой много свестен и красив млад художник и после цяла вечер си мислех колко е отегчително и безсмислено и си гледах часовника. След петия спрях, защото не исках да разигравам момчетата. Някой пусна слуха, че съм обратна и момичетата почнаха да се надпреварват да ми определят срещи.

— Представям си те като лесбийка.

— Да… дръж се прилично, че ще взема наистина да обърна резбата.

— Аз пък винаги съм искал да бъда лесбийка. — Хенри гледа замечтано, с премрежен поглед — не е честно, защото аз се чувствам наранена, и ми иде да му скоча. Той се прозява. — Е, не в този живот. Операцията е прекалено сложна.

Чувам в съзнанието си гласа на отец Комптън, който ме пита тихо иззад решетката на изповедалнята дали искам да изповядам още нещо. Не, отсичам аз твърдо. Няма нищо за изповядване. Това беше грешка. Бях пияна и не се брои. Доброто отче въздиша и дръпва завеската. Край на изповедта. Наказанието ми е да лъжа Хенри, докато сме живи и двамата. Гледам го, щастлив и преситен, замаян от прелестите на по-младото ми Аз, и в мисловния ми театър като светкавица изниква образът на заспалия Гомес и на стаята му в утринната светлина. Беше грешка, Хенри, казвам му наум. Чаках те, но веднъж кривнах от пътя, само веднъж. Кажи му, заръчва отец Комптън или някой друг в главата ми. Не мога, отвръщам аз. Той ще ме намрази.

— Ей — вика ме тихо Хенри. — Къде си?

— Замислих се.

— Изглеждаш много тъжна.

— Притесняваш ли се понякога, че всички наистина вълнуващи неща вече са се случили?

— Не. Е, може би се притеснявам малко, но не в смисъла, който влагаш ти. Все още се движа из времето, за което ти си спомняш, така че за мен то не е отминало. Притеснявам се, че не внимаваме достатъчно тук и сега. Пътешествията във времето са нещо като алтернативно състояние, затова съм по… по-бдителен, когато съм там, струва ми се някак важно и понякога си мисля, че ако мога да внимавам толкова и тук, сега, всичко ще бъде съвършено. Но напоследък има страхотни неща.

Самото въплъщение на невинността, той ме озарява с красивата си крива усмивка и аз позволявам на вината си да се отдръпне, да се скрие обратно в своята кутийка, където я държа натъпкана като парашут.

— Алба е съвършена. И ти си съвършена. Колкото и да те обичам там, споделеният живот, това, че се познаваме толкова отблизо…

— В радост и тъга…

— Това, че изживяваме и тежки времена, го прави по-истинско. Искам действителността.

Кажи му, кажи му.

— Дори действителността може да бъде нереална.

Ако изобщо ще му казвам някога, сега е моментът. Той чака. Аз просто. Не мога.

— Клер!

Гледам го нещастно, като дете, хванато в заплетена лъжа, после казвам почти нечуто:

— Преспах с един човек.

Лицето на Хенри е застинало, върху него се чете неверие.

— С кого? — пита той, без да ме поглежда.

— С Гомес.

— Защо?

Хенри се е вцепенил, очаква удара.

— Бях пияна. Бяхме на един купон, Шарис беше в Бостън.

— Я чакай. Кога си го направила?

— През 1990 година.

Той започва да се смее.

— О, господи. Клер, не ми причинявай това, да му се не види. През 1990 година. Майко мила, а аз си мислех, че ми говориш за нещо, което се е случило миналата седмица например. — Усмихвам се, съвсем леко. Хенри казва: — Не че си умирам от радост, но тъй като току-що ти казах да излизаш с други момчета и да трупаш опит, не мога да… и аз не знам.

Той става неспокоен. Изправя се и започва да кръжи из ателието. Аз не мога да повярвам. Петнайсет години съм била скована от страх, от страха да не би Гомес, какъвто си е непукист, да изтърси нещо, а Хенри нямал нищо против. Или има?

— Как беше? — пита ме той съвсем нехайно, докато пълни с гръб към мен кафе-машината.

Подбирам внимателно думите.

— Различно. Не че искам да критикувам Гомес…

— О, говори, де.

— Сякаш бях в стъкларски магазин и се опитвах да изляза на глава с бик.

— Той е по-едър от мен — установява Хенри всеизвестния факт.

— За сега не знам, но на времето беше страшно недодялан. Всъщност, докато ме чукаше, си пушеше цигарата. — Хенри трепва. Аз ставам, отивам при него. — Извинявай. Беше грешка. — Хенри ме притегля към себе си и аз казвам много тихо в яката му: — Чаках много търпеливо…

После обаче не мога да продължа. Хенри ме гали по косата.

— Не се притеснявай, Клер — казва ми той. — Няма страшно.

Чудя се дали не сравнява Клер от 1989 година, която току-що е видял, с двуличното ми Аз в ръцете си и сякаш прочел мислите ми, Хенри пита:

— Някакви други изненади?

— Това беше всичко.

— Господи, наистина знаеш да пазиш тайна.

Поглеждам го, той също ме поглежда и аз долавям, че някак си съм се променила за него.

— След това започнах да разбирам по-добре… да оценявам…

— Опитваш се да ми кажеш, че сравнението е в моя полза ли?

— Да.

Целувам го плахо, подир миг колебание Хенри също започва да ме целува и не след дълго сме на път да оправим всичко. Ето че му казах и той го прие нормално, и още ме обича. Цялото ми тяло сякаш е олекнало, аз въздишам от облекчение, че най-после съм се изповядала и дори не се е наложило да понасям наказание, да призовавам Богородица или Отче наш. Имам чувството, че съм излязла невредима от смачкана кола. Някъде там, в друго време, ние с Хенри се любим на зелено одеяло върху ливада, а Гомес ме гледа сънено и посяга с огромни длани, и всичко, всичко се случва сега, но както обикновено, е прекалено късно, за да променя нещо, и ние с Хенри се разтваряме един за друг на канапето в ателието като нови-новенички непокътнати кутии с шоколадови бонбони, и още не е прекалено късно — поне засега.

Събота, 14 април 1990 година

(Клер е на 18 години)

(6:43 часът сутринта)

Клер: Отварям очи и не знам къде съм. Миризма на цигари. Сянка от венециански щори по напукана жълта стена. Извръщам се и до мен в леглото спи Гомес. Изведнъж си спомням всичко и изпадам в паника.

Хенри. Хенри ще ме убие. Шарис ще ме намрази. Сядам в леглото. Стаята на Гомес е задръстена с препълнени пепелници, дрехи, учебници по право, вестници, мръсни чинии. Дрехите ми лежат на малка обвиняваща купчинка върху пода до мен.

Гомес спи красиво. Изглежда ведър и спокоен, не като човек, който току-що е изневерил на гаджето си и е преспал с най-добрата му приятелка. Русата му коса е разрошена, а не, както обикновено, безупречно пригладена. Той прилича на пораснало хлапе, изтощено от момчешките си игри.

Главата ми ще се пръсне. Отвътре ми ври. Ставам, олюлявайки се, и отивам по коридора в банята, която е усойна, с плъзнал по стените мухъл, и е пълна с принадлежности за бръснене и влажни кърпи. След като влизам вътре, не съм сигурна защо изобщо съм дошла, затова се изпишквам, измивам си лицето с остатъците от втвърден сапун и се поглеждам в огледалото, за да видя дали изглеждам различно, за да видя дали Хенри ще познае само като ме погледне… имам вид на човек, на който му се гади, но иначе си изглеждам точно както изглеждам всяка сутрин в седем.

Къщата е притихнала. Някъде наблизо тиктака часовник. Гомес живее тук заедно с още две момчета, негови приятели, които също следват право. Само това оставаше да се натъкна на тях! Връщам се в стаята на Гомес и сядам на леглото.

— Добро утро — усмихва се той й се пресяга към мен. Аз се дръпвам и реввам. — Ау! Коте! Клер, миличка, ей, ей…

Той скача и не след дълго аз ридая в обятията му. Мисля си за всичките пъти, когато съм плакала на рамото на Хенри. „Къде си? — питам се отчаяна. — Имам нужда от теб тук и сега.“ Гомес повтаря отново и отново името ми. Какво правя тук без всякакви дрехи, защо плача в прегръдката на точно толкова голия Гомес? Той се пресяга и ми подава кутия хартиени салфетки, аз си бърша очите и после го поглеждам с безусловно отчаяние, той пък ме поглежда объркано.

— Сега добре ли си?

Не, не съм. Как мога да съм добре?

— Да.

— Какво има?

Свивам рамене. Гомес предприема нещо като недодялан кръстосан разпит, все едно съм свидетелка в съда.

— Правила ли си някога досега секс, Клер? — Аз кимам. — Заради Шарис ли? Кофти ти е заради нея ли? — Аз кимам. — Да не съм объркал нещо? — Аз клатя глава. — Кой е Хенри, Клер?

Зяпвам го невярващо.

— Откъде знаеш?

Сега вече оплесках всичко. Да го вземат мътните. Ужас!

Гомес се пресяга, взима от нощното шкафче цигарите и пали една. Тръска клечката кибрит, за да я угаси, и всмуква дълбоко от тютюневия дим. С цигара в ръка ми се струва по… някак си по-облечен, макар че пак си е гол. Той ме черпи мълком с цигарите и аз взимам една, макар че не пуша. Просто ми се струва добре да го направя, а и печеля време да помисля какво да кажа. Гомес ми пали цигарата, става, рови из дрешника, намира хавлия, която изобщо не изглежда чиста, и ми я връчва. Обличам я, тя е огромна. Сядам на леглото, пуша и гледам как Гомес намъква чифт джинси. Колкото и да ми е кофти, все пак забелязвам, че той е красив, висок, широкоплещест и… голям, с хубост, съвсем различна от дивата гъвкава като на пантера прелест на Хенри. Тутакси ми докривява ужасно, задето съм седнала да сравнявам. Гомес слага до мен пепелник, също сяда на леглото и ме гледа.

— Насън говореше на някакъв Хенри.

По дяволите. По дяволите.

— Какво казах?

— Главно повтаряше отново и отново „Хенри“, сякаш го викаше при теб. И „съжалявам“. А веднъж каза: „Е, теб те нямаше“, ама много сърдито. Кой е Хенри?

— Хенри е моят любовник.

— Ти, Клер, нямаш любовник. От половин година ние с Шарис те виждаме почти всеки ден, а ти изобщо не си ходила на срещи и никой не те търси по телефона.

— Хенри ми е любовник. Сега го няма, но ще се върне през есента на 1991 година.

— Къде е?

Някъде наблизо.

— Не знам.

Гомес смята, че само си съчинявам. Кой знае защо, съм решена да го убедя. Грабвам дамската си чанта, отварям портмонето и показвам на Гомес снимката на Хенри. Той я разглежда внимателно.

— Виждал съм го. По-точно, виждал съм човек, който прилича на него. Този тук е прекалено стар, за да е същият. Но онзи също се казваше Хенри.

Сърцето ми бие като обезумяло. Опитвам се да говоря нехайно128 когато питам:

— Къде си го виждал?

— По клубовете. Главно в „Екзит“ и „Смарт Бар“. Но просто не си представям да ходиш с този тип, той е луд. Където и да се появи, настава хаос. Той е алкохолик и… държи се ужасно с жените. Поне така съм чувал.

— Бие ли ги?

Не мога да си представя Хенри да удари жена.

— Не. Не знам.

— Как е фамилното му име?

— Не знам. Виж какво, коте, този тип ще те изяде заедно с парцалките и ще те изплюе… не ти трябва такъв.

Аз се усмихвам. Точно такъв ми трябва, аз обаче знам, че е безсмислено да хукна да обикалям клубландия в опит да го открия.

— А какво ми трябва?

— Аз ти трябвам. Но ти май не си на същото мнение.

— Ти си имаш Шарис. За какво съм ти?

— Просто те искам. И аз не знам защо.

— Да не си мормон?

Гомес подхваща много сериозно:

— Клер, аз… виж какво, Клер…

— Не го казвай.

— Аз наистина…

— Не. Не искам да знам.

Ставам от леглото, гася цигарата и започвам да се обличам. Гомес седи като препариран и ме наблюдава. Докато слагам пред него дрехите от снощния купон, се чувствам мръсна, отвратителна и подла, но се опитвам да не ми проличи. Не мога да вдигна дългия цип отзад на роклята си и Гомес ми помага с вглъбен вид.

— Не се сърди, Клер.

— Не се сърдя на теб. Сърдя се на себе си.

— Този тип наистина е голям гадняр, щом е зарязал момиче като теб и очаква пак да си му под ръка след две години.

Усмихвам се на Гомес.

— Той е изумителен. — Виждам, че съм засегнала чувствата му. — Извинявай, Гомес. Ако бях свободна, ако и ти беше свободен…

Той клати глава и още преди да съм се усетила, ме целува. Аз също го целувам и за миг се питам…

— Трябва да си тръгвам, Гомес.

Той кима.

Аз излизам.

Петък, 27 април 1990 година

(Хенри е на 26 години)

Хенри: Ние с Ингрид сме в театър „Ривиера“ и се скъсваме да танцуваме под нежните тонове на Иги Поп. Когато сме заедно с Ингрид, сме най-щастливи, ако се чукаме, ако танцуваме или правим нещо, включващо физическа дейност без разговори. Точно сега сме на седмото небе. Доста близо до сцената сме и господин Поп ни е превърнал в плътно кълбо от маниакална енергия. Веднъж казах на Инг, че танцува като германка, и тя се нацупи, но си е вярно: танцува сериозно, сякаш от това зависи животът ни, сякаш точното танцуване ще спаси умиращите от глад деца в Индия. Страхотно е. Иги напява: „Обаждам се на сестра Полунощ, е, пълен идиот съм за теб…“, и аз знам как точно се чувства. Именно в такива мигове проумявам защо съм с Ингрид. Тресем се, танцуваме разгорещено на „Жажда за живот“, „Порцеланова кукла“ и „Време да се веселиш“. Двамата с Ингрид сме набрали такава скорост, че преспокойно можем да полетим към Плутон, и мен ме обземат странното изострено чувство и дълбокото убеждение, че мога да го направя, мога да бъда тук до края на живота си и да съм страшно доволен. Ингрид е плувнала в пот. Бялата й тениска се е залепила за тялото й по интересен и естетически приятен начин и аз се замислям дали да не я съблека, но се въздържам, защото Ингрид е без сутиен и не знам къде ще се спра. Ние танцуваме, Иги Поп пее и след три биса концертът тъжно и неизбежно свършва. Чувствам се страхотно. Докато се изнизваме заедно с другите вдъхновени и нахъсани концертаджии, се чудя какво ще правим сега. Ингрид отива да се нареди на дългата опашка пред дамската тоалетна, а аз я чакам отвън на Бродуей. Гледам как едно юпи с беемве вдига скандал на пиколото, което му прави забележка, че не може да спира тук, и точно тогава при мен идва някакъв огромен рус тип.

— Хенри? — пита ме той.

Дали няма да ми връчи призовка или нещо от този род?

— Да.

— Поздрави от Клер.

Коя пък е тая Клер?

— Съжалявам, но бъркаш нещо.

Ингрид се приближава — отново, както обикновено, изглежда като момичето на Бонд. Тя измерва с очи непознатия, който е прекрасен образец на мъжкаря. Аз я прегръщам. Онзи се хили.

— Извинявай. Явно е станала грешка.

Сърцето ми се свива: тук става нещо, а аз не знам какво, малко от бъдещето ми се просмуква в настоящето, но точно сега не е моментът да провеждам разследване. Непознатият изглежда доволен от нещо, извинява се и си тръгва.

— Това пък какво беше? — учудва се Ингрид.

— Явно се е припознал — свивам аз рамене.

Ингрид е разтревожена. Но кажи-речи всичко в мен я тревожи, затова не й обръщам внимание.

— Ей, Инг, какво ще правим сега?

Имам чувството, че съм в състояние с един-единствен скок да прескоча високи сгради.

— У нас?

— Супер.

Отбиваме се в сладкарница „Марджи“, за да купим сладолед, и не след дълго отново сме в автомобила и пеем: „Лед, лед, лед, дайте сладолед“, и се смеем като ненормални. По-късно, вече в леглото с Ингрид, се питам коя ли е тази Клер, но после решавам, че вероятно няма отговор, и забравям за случката.

Петък, 18 февруари 2005 година

(Хенри е на 41 години, Клер — на 33)

Хенри: Ще водя Шарис на опера. На „Тристан и Изолда“. А ще водя Шарис, а не Клер, защото Клер изпитва крайно отвращение към Вагнер. И аз не съм пръв негов поклонник, но имаме абонамент и предпочитам по-скоро да отида, отколкото да не отида. Обсъждаме въпросната вечер у Шарис и Гомес и Шарис споделя натъжена, че никога не е ходила на опера. Като последица от всичко това сега слизаме с Шарис от таксито пред Лирическата опера, а Клер си стои вкъщи, за да гледа Алба и да играе на скрабъл129 с Алиша, която е дошла да ни погостува тази седмица.

Всъщност не съм в настроение за опера. Когато се отбих до тях, за да взема Шарис, Гомес ми намигна и каза: „И не я връщай прекалено късно, синко“, престорено, като родител, който изобщо не се досеща за какво става въпрос. Не помня кога за последен път сме правили с Шарис нещо само ние двамата. Не че не ми е симпатична, обратното, много даже, но нямам какво да й казвам.

Подкарвам я през навалицата. Тя се движи бавно, разглежда великолепното фоайе, мрамора и шеметно високите галерии, пълни с изискано облечени богаташи, които се стараят да не бият на очи, и със студенти във фалшиви кожи и пиърсинг по носовете. Шарис се усмихва на продавачите на програми, двама мъже в смокинги, които стоят на входа и пеят на два гласа:

— Програми! Програми! Купете си програми!

Тук не е никой от познатите. Поклонниците на Вагнер са нещо като зелените барети сред почитателите на операта — те са по-сурови и вглъбени и се познават помежду си. Летят въздушни целувки, а ние с Шарис се качваме на мецанина.

Двамата с Клер сме откупили ложа, една от глезотиите, които сме си позволили. Дръпвам завесата, Шарис влиза и казва:

— О!

Взимам палтото й и го мятам на един от столовете, правя същото и със своето палто. Разполагаме се. Шарис кръстосва крака при глезените и полага мънички длани в скута си. Черната й коса проблясва на приглушената мека светлина и с тъмното червило и изразителните очи Шарис прилича на нежно лукаво дете, което се е облякло като възрастна жена и на което са разрешили да поостане до по-късно заедно с големите. Тя седи и се опива от красотата на Лирическата опера, от богато украсената златистозелена завеса на сцената, от водопадите гипс, обточили всеки свод и купол, от развълнувания шепот на множеството. В залата става тъмно и Шарис ме озарява с усмивка. Завесата се вдига и ние сме на кораб, а Изолда пее. Облягам се на стола и се оставям да ме носи течението на гласа й.

След четири часа, един любовен еликсир и бурните овации на публиката, която става на крака, аз се извръщам към Шарис.

— Е, хареса ли ти?

Тя се усмихва.

— Беше смешно, нали? Но покрай пеенето човек забравя за смешното.

Държа й палтото, за да го облече, и тя дълго търси с ръка дупката на ръкава, накрая го намира и надява палтото.

— Смешно ли? Предполагам. Но съм готов да се преструвам, че Джейн Егланд е млада и красива, а не сто и петдесет килограмова крава, защото въпреки всичко тя има гласа на Евтерпа.

— Евтерпа ли?

— Музата на музиката.

Присъединяваме се към потока задоволени слушатели, които се изнизват навън. Долу се изсипваме заедно с тях на студа. Подкарвам Шарис нагоре по Уокър Драйв и само след няколко минути успявам да хвана такси. Тъкмо да кажа на шофьора адреса на Шарис, когато тя ме спира.

— Хенри, хайде да пийнем кафе. Не ми се прибира още.

Казвам на шофьора да ни закара в кафене „Дон“, което се намира на Джарвис, в северния край на града. Шарис бъбри за пеенето, което било страхотно, за декорите, на които, както и двамата се съгласяваме, им е липсвало вдъхновение, колко е трудно от нравствена гледна точка да се наслаждаваш на Вагнер, след като знаеш, че е бил негодник антисемит и че негов най-голям почитател е бил Хитлер. Когато пристигаме в „Дон“, заведението направо се пръска по шевовете: Дон посреща гостите по оранжева хавайска риза и аз му махам с ръка. Намираме малка масичка в дъното. Шарис поръчва черешов сладкиша la mode130 и кафе, а аз си вземам обичайния сандвич с фъстъчено масло и желе и кафе. Пери Комо131 тананика от стереоуредбата, над масите и долнопробните картини се стеле приличен на мараня тютюнев дим. Шарис подпира глава върху ръката си и въздиша.

— Страхотно е. Усещам, че понякога забравям какво е да си пораснал.

— Не излизате ли често?

Шарис мачка сладоледа с вилицата, смее се.

— Така прави Джо. Твърди, че било по-вкусно, ако го намачкаш. Господи, усвоявам техните лоши навици, вместо да ги уча на добрите. — Тя хапва малко от сладкиша. — За да отговоря на въпроса ти, да, излизаме, но обикновено по политически дела. Гомес смята да се кандидатира за градски съветник.

Аз се задавям с кафето и се закашлям. Когато отново съм в състояние да говоря, казвам:

— Ти се шегуваш. Това не означава ли Гомес да премине на страната на лошите? Той постоянно плюе градската управа.

Шарис ме поглежда накриво.

— Решил е да промени системата отвътре. Прегоря с тези дела за деца, подлагани на тормоз. Според мен си е внушил, че може да промени нещата, ако има някаква власт.

— Вероятно е прав.

Шарис клати глава.

— На мен ми харесваше повече да сме млади анархисти революционери. Предпочитам да взривявам нещата, отколкото да целувам задници.

Аз се усмихвам.

— Не съм и подозирал, че си по-крайна от Гомес.

— О, да. Всъщност просто не съм така търпелива като него. Искам действие.

— Гомес търпелив?

— О, разбира се. Ето, да вземем цялата тази история с Клер…

Шарис внезапно млъква и ме поглежда.

— Каква история?

Докато задавам въпроса, осъзнавам, че сме тук именно заради това, че Шарис е чакала да заговорим за него. Питам се какво знае тя, а аз — не. Питам се дали искам да знам каквото знае Шарис. Май не искам да знам нищо.

Тя извръща очи, после ме поглежда отново. Свежда поглед към кафето, обхваща чашата с длани.

— Е, мислех, че знаеш, но… Гомес е влюбен в Клер.

— Да, знам.

С това не й помагам никак.

Тя прокарва пръст по плота на масата.

— И… Клер му е казала да й се разкара от главата, но Гомес си въобразява, че ако прояви търпение, ще се случи нещо и накрая той ще бъде с нея.

— Ще се случи нещо ли?

— С теб.

Шарис ме поглежда в очите. На мен ми призлява.

— Извинявай — казвам й.

Ставам и успявам да се добера някак до тясната като кутийка тоалетна, облепена от горе до долу с плакати на Мерилин Монро. Наплисквам си лицето със студена вода. След като става очевидно, че няма да ходя никъде, се връщам в кафенето и сядам.

— Извинявай. Та какво ми казваше?

Шарис изглежда уплашена и малка.

— Хенри — проронва тя. — Кажи ми.

— Да ти кажа какво, Шарис?

— Кажи ми, че няма да ходиш никъде. Кажи ми, че Клер не иска Гомес. Кажи ми, че всичко ще бъде наред. Кажи ми, че всичко това са празни дрънканици, и аз не знам… кажи ми просто какво става!

Гласът й трепери. Тя слага длан върху ръката ми и аз трябва да се насиля, за да не я дръпна.

— Всичко ще бъде наред, Шарис. Наистина. — Тя ме гледа втренчено, не ми вярва, а страшно й се иска. Аз се облягам на стола. — Гомес няма да те изостави.

Шарис въздиша.

— А ти?

Аз мълча. Тя ме гледа очаквателно, после навежда глава.

— Хайде да си ходим — казва накрая и ние ставаме.

Неделя, 12 юни 2005 година

(Клер е на 34 години, Хенри — на 41)

Клер: Слънчев неделен следобед е, влизам в кухнята и заварвам Хенри да стои на прозореца и да гледа задния двор. Вика и мен. Заставам до него и поглеждам. Алба си играе на двора с някакво по-голямо момиченце. То е на около седем години. С дълга черна коса е и е босо. Облечено е в мръсна тениска с емблемата на „Къбс“. И двете седят на земята с лице една към друга. Момичето е с гръб към мен. Алба му се усмихва и размахва ръце, все едно лети. Момиченцето клати глава и се смее.

Поглеждам към Хенри.

— Кое е това дете?

— Това е Алба.

— Да, но кое е момиченцето с нея?

Хенри се усмихва, но веждите му се сключват, така че в усмивката му има нещо тревожно.

— Това, Клер, е Алба вече като по-голяма. Пътешества във времето.

— Господи!

Взирам се в момичето. То се обръща и сочи къщата, аз виждам бърз профил, сетне момиченцето пак поглежда в другата посока.

— Да отидем ли и ние там?

— Не, тя се чувства прекрасно. Но ако двете решат да дойдат тук, ще го направят.

— Бих искала да се запозная с нея…

— По-добре недей… — подхваща Хенри, но още преди да се е доизказал, двете Алби скачат и хванати за ръце, се втурват към задната врата.

Нахълтват със смях в кухнята.

— Мамо, мамо — казва моята Алба, тригодишната Алба, която сочи, — виж! Голямо момиче Алба.

Другата Алба също се усмихва и поздравява:

— Здравей, мамо.

И аз се усмихвам и отвръщам:

— Здрасти, Алба.

После тя се обръща и вижда Хенри, и възкликва:

— Татко!

Завтича се към него, прегръща го и се разплаква. Хенри ме стрелва с поглед, надвесва се над Алба, като я люшка, и й прошепва нещо в ухото.

Хенри: Клер е пребледняла като платно, стои и ни гледа, както държи за ръка малката Алба, Алба, която е зяпнала изумена по-голямото си Аз, а то се е вкопчило в мен и хлипа. Навеждам се към Алба и прошепвам в ухото й:

— Не казвай на майка си, че съм починал, чу ли?

Алба ме поглежда, по дългите й мигли са се закрепили сълзи, устните й треперят, тя кима. Клер й подава хартиена кърпичка и й казва да си избърши носа, после я прегръща. Алба се оставя да я отведат да си измие лицето. Малката Алба, Алба от настоящето, се хваща с две ръце за крака ми.

— Защо, тате? Защо тя е тъжна?

За щастие не се налага да отговарям, тъй като Клер и Алба са се върнали: Алба е облечена в една от тениските на Клер и в чифт мои шорти. Клер казва:

— Ей, хора! Защо да не идем да хапнем сладолед?

Двете Алби се усмихват, малката Алба танцува в кръг около нас и крещи:

— Лед, лед, лед, сладолед!

Натоварваме се на колата, Клер е зад волана, тригодишната Алба е на предната седалка, а седемгодишната — с мен на задната. Тя се навежда към мен и аз я прегръщам. Всички мълчим, само малката Алба възкликва:

— Виж, Алба, кученце! Виж, Алба, виж.

Докато накрая по-голямото й Аз отвръща:

— Да, Алба, виждам.

Клер ни откарва в „Зефир“, настаняваме се в сепаре с лъскави сини пластмасови столове и масичка и поръчваме две мелби върху разполовен банан, шоколадов и ванилов сладолед с шоколадови пръчици. Момичетата изсмукват мелбите като прахосмукачки, ние с Клер не бързаме със сладоледите и не се поглеждаме. Клер казва:

— Какво става, Алба, в твоето настояще?

Алба ме стрелка с очи.

— Нищо особено — отвръща тя. — Дядо ме учи да свиря Втори концерт за цигулка на Сен-Санс.

— Участваш и в училищна пиеска — напомням аз.

— Така ли? — учудва се тя. — Още не.

— О, извинявай — казвам аз. — Това вероятно е станало чак догодина.

Разговорът тече все в този дух. Кръжим, заобикаляме онова, което знаем и от което трябва да предпазим Клер и Алба — да не го узнаят и те. След известно време по-голямата Алба обронва глава върху ръцете си на масата.

— Уморена ли си? — пита я Клер.

Тя кима.

— Хайде да тръгваме — казвам аз на Клер.

Плащаме и гушвам Алба, която се е отпуснала и почти заспива в ръцете ми. Клер грабва малката Алба, която е превъзбудена от толкова много захар. След като се качваме на колата и потегляме по Линкълн Авеню, Алба изчезва.

— Върна се — казвам аз на Клер.

Известно време тя ме гледа в огледалото за обратно виждане.

— Върнала се е къде, тате? — пита Алба. — Къде?

По-късно

Клер: Накрая успях да убедя Алба да подремне. Хенри седи на леглото ни, пие уиски и гледа през прозореца едни катерички, които се гонят около обвитата в лоза беседка. Отивам и сядам до него.

— Ей — казвам му.

Хенри ме поглежда, прегръща ме и ме притегля към себе си.

— Ей — повтаря той.

— Ще ми кажеш ли защо бяхте толкова потайни? — питам го аз.

Хенри оставя уискито и започва да разкопчава ризата ми.

— Може ли да не ти казвам?

— Не, не може.

Аз пък разкопчавам катарамата на колана му и копчето на джинсите.

— Сигурна ли си?

Той ме целува по шията.

— Да.

Плъзгам ципа надолу, прокарвам длан под ризата на Хенри, по корема му.

— А всъщност не искаш да знаеш.

Хенри ми диша в ухото и го облизва по края. Аз треперя. Той съблича ризата ми, разкопчава сутиена. Гърдите ми увисват и след като лягам по гръб, аз гледам как Хенри смъква джинсите, бельото и ризата си. Качва се на леглото и аз му казвам:

— Чорапите.

— А, да.

Той изува и чорапите. Двамата се гледаме.

— Само се опитваш да отклониш вниманието ми — заявявам му аз.

Хенри ме милва по корема.

— Опитвам се да отклоня своето внимание. Ако успея да отклоня и твоето, това вече ще ми бъде допълнителна награда.

— Трябва да ми кажеш.

— Не, не трябва.

Той обхваща гърдите ми с ръце, прокарва палци по зърната.

— Ще си помисля най-лошото.

— Давай.

Надигам дупе и Хенри смъква джинсите и бельото ми. Яхва ме, надвесва се над мен, целува ме. „О, боже — мисля си аз, — какво ли е? Кое е най-лошото?“ Затварям очи. Спомен: Ливадата, студен ден от детството ми, аз тичам през мъртвата трева, чула съм някакъв шум, Хенри е ме е повикал по име…

— Клер! — Той хапе леко устната ми. — Къде си?

— В 1984 година.

Известно време Хенри мълчи, после казва:

— Защо?

— Според мен се случи по онова време.

— Какво се е случило по онова време?

— Нещото, за което те е страх да ми кажеш.

Хенри се претъркулва, слиза от мен и двамата лягаме един до друг.

— Разкажи ми — приканва той.

— Беше рано. Ден през зимата. Татко и Марк бяха излезли на лов. Аз се събудих, стори ми се, че ме викаш, изтичах на ливадата и вие с татко и Марк гледахте нещо, но татко ми каза да се прибирам и аз така и не видях какво.

— О!

— Върнах се по-късно през деня. На едно място тревата беше цялата в кръв.

Хенри не казва нищо. Стиска устни. Аз обвивам ръце около него, притискам го до себе си. Казвам:

— Най-лошото…

— Мълчи, Клер.

— Но…

— Шшшт!

Навън все още е златен следобед. Вътре ни е студено и сме се притиснали един до друг, за да се стоплим. Алба спи в леглото си и сънува сладолед, сънува малките, изпълнени със задоволство сънища на тригодишното дете, а една друга Алба сънува някъде в бъдещето как прегръща баща си, за да се събуди и да види… какво?

Случката в подземния паркинг на Мънро стрийт

Понеделник, 7 януари 2006 година

(Клер е на 34 години, Хенри — на 42)

Клер: Потънали сме в дълбок ранноутринен зимен сън, когато звъни телефонът. Будя се рязко, със свито сърце, и виждам, че Хенри е там, до мен. Той се пресяга през мен и вдига. Аз поглеждам часовника: 4:32 часът, призори е.

— Да — казва Хенри. Слуша дълго, цяла минута. Аз вече съм съвсем будна. Върху лицето на Хенри не се чете нищо. — Добре. Стой там. Тръгваме веднага.

Той се надвесва и оставя слушалката върху вилката.

— Кой беше?

— Аз. Аз бях. Намирам се в подземния паркинг на Мънро Стрийт, без дрехи, а е петнайсет градуса под нулата. Господи, дано колата запали.

Скачаме от леглото и навличаме дрехите от вчера. Хенри вече е с ботуши и яке още преди аз да съм нахлузила джинсите, и изтичва навън да запали колата. Напъхвам в един пазарски плик риза, дебело бельо, джинси, чорапи, ботуши и яке на Хенри, а също ръкавици и одеяло, будя Алба, обличам й набързо яке и й слагам ботушки, влитам в моето яке, а после излитам навън. Излизам от гаража още преди колата да е загряла и тя гасне. Паля я отново, една минута седим, после опитваме пак. Вчера е натрупало двайсетина сантиметра сняг и по Ейнзли има заледени коловози. Алба хленчи в детската седалка и Хенри й казва да мълчи. Щом излизаме на Лорънс, подкарвам по-бързо и след десет минути сме на Драйв, по това време улиците са безлюдни. Отоплението на хондата мърка. Небето над езерото изсветлява. Всичко е синьо и оранжево, някак чупливо в този полярен студ. Докато се носим надолу по Лейк Шор Драйв, ме обзема силно усещане за déjà vu: студът, езерото, притихнало в замечтан унес, натриевото сияние на уличното осветление — била съм тук и преди, била съм тук и преди. Затънала съм надълбоко в този миг и той се проточва, отдалечава ме от необичайността на случката, отнася ме при съзнанието за двойствеността на сега и макар че, препускаме през зимния градски пейзаж, времето не помръдва. Подминаваме Ървинг, Белмънт, Фулъртън, Ласал, излизам при Мичиган. Летим по безлюдния коридор от скъпи магазини, Оук Стрийт, Чикаго, Рандолф, Мънро и се гмурваме в подземния бетонен свят на паркинга. Вземам билета, който призрачният женски глас на машината ми предлага.

— Карай към северозападния край — казва Хенри. — Уличният телефон при будката на охраната.

Следвам указанията. Усещането за déjà vu е изчезнало. Чувствам се като изоставена от ангел пазител. Паркингът е безлюден. Профучавам покрай акри и акри жълта линия, докато изляза при уличния телефон: слушалката се клатушка на кабела. Няма и следа от Хенри.

— Може би си се върнал в настоящето?

— Но може и да не съм се върнал…

Хенри е объркан, аз също. Слизаме от колата. Тук, долу, е студено. Дъхът ми се превръща в пара, която изчезва. Не смятам, че трябва да си тръгнем, но нямам никаква представа какво би могло да се е случило. Отивам при будката на охраната и надзъртам вътре през прозореца. Охрана няма. Видеомониторите показват гол цимент.

— Да му се не види! Къде ли съм отишъл? Дай да пообиколим с колата.

Пак се качваме и кръжим из обширните празни пространства, осеяни с колони, покрай знаци, напътстващи ни „Карай бавно“, „Паркингът продължава“, „Запомнете къде сте оставили автомобила си“. Хенри го няма никъде. Ние се гледаме разгромени.

— От кое време си дошъл?

— Не казах.

Докато се прибираме, мълчим. Алба спи. Хенри гледа през прозореца. На изток небето е безоблачно и розово, сега вече има повече автомобили, някои хора отиват рано на работа. Докато чакаме на светофара на Охайо Стрийт, чувам писъка на чайките. Улиците са тъмни от солта и водата. Градът е нежен, бял, замъглен от снега. Всичко е красиво. Аз сякаш се гледам отстрани, аз съм филм. На пръв поглед сме невредими, но рано или късно ще платим скъпо и прескъпо.

Рожден ден

Четвъртък, 15 юни 2006 година

(Клер е на 35 години)

Клер: Утре е рожденият ден на Хенри. Аз съм във „Винтидж Байнъл“ и се опитвам да намеря на Хенри албум, който ще му хареса и който той още няма. Донякъде разчитах, собственикът на магазина Вон да ми помогне, защото Хенри идва тук от години. Но зад щанда стои някакво гимназистче. Облечено е в тениска с надпис „Севън Дед Арсън“ и вероятно още не е било родено, когато са правени повечето записи в магазина. Разлиствам каталога. „Секс Пистълс“, Пати Смит, „Супертрамп“, Матю Суийт. „Фиш“, „Пиксис“, „Поугс“, „Притендърс“, „Би-52“, Кейт Буш, „Бъзкокс“, „Екоу“ и „Бънимен“. „Арт ъв Нойз“. „Нейлс“. „Клаш“, „Крампс“, „Кюър“. „Телевижън“. Поспирам над непознат за мен албум на „Велвет Ъндърграунд“ и се опитвам да се сетя дали съм го виждала у нас, но след като се вглеждам, разбирам, че това просто е сборен албум на неща, които Хенри има в други албуми. „Дазлинг Килмен“, „Дед Кенедис“. Вон се появява с огромен кашон, стоварва го върху щанда и пак излиза навън. Прави го още няколко пъти, после заедно с хлапето се заема да разопакова кашоните и да трупа върху щанда дългосвирещи плочи — от време на време възкликва за едно или друго, все неща, които изобщо не съм чувала. Отивам при Вон и безмълвно разтварям на ветрило три дългосвирещи плочи.

— Здравей, Клер — поздравява ме той и се ухилва до уши. — Как е?

— Здрасти, Вон. Хенри има утре рожден ден. Помагай.

Той оглежда онова, което съм подбрала.

— Хенри вече ги има тези двете — кима Вон към „Лилипут“ и „Брийдърс“, — а това тук е пълна скръб — сочи той „Плазмейтикс“. — Но обложката си я бива, нали?

— Да. В този кашон има ли нещо, което ще му хареса?

— Не, всичко в него е от петдесетте. Починала е някаква възрастна дама. Но това може би ще ти допадне, получих го вчера.

Вон взима от рафта с новата стока компилация на „Голдън Паломинос“. В нея има две нови неща, затова я взимам. Най-неочаквано Вон отново грейва в широка усмивка.

— Имам за теб нещо наистина страхотно… пазя го за Хенри. — Той отива зад щанда и започва да търси някъде в дълбините му. — Ето!

Връчва ми дългосвиреща плоча в бяла обложка, върху която няма нищо. Вадя плочата и чета етикета: „Анет Лин Робинсън, Парижката опера, 13 май 1968 г., «Лулу».“ Гледам неразбиращо Вон.

— Да, не е от нещата, които Хенри обикновено слуша, нали? Нелегален запис на концерт, официално не съществува. Преди известно време Хенри ме помоли да следя дали няма да се появи нещо на певицата, но аз не се занимавам с такава музика, затова, след като записът ми попадна, забравих да му кажа. Но съм го слушал, наистина е прекрасен. Звукът е с чудесно качество.

— Благодаря — прошепвам аз.

— Винаги на твое разположение. Но защо Хенри държи толкова на тази певица?

— Това е майка му.

Вон вдига вежди и челото му се набръчква смешно.

— Сериозно ли? Да… той прилича на нея. Виж ти! Защо никога не ми е споменавал?

— Не говори много за нея. Тя е починала, когато е бил малък. В автомобилна катастрофа.

— О! Точно така, сещам се смътно. Е, да потърся ли още нещо?

— Не, това е достатъчно.

След като плащам на Вон, излизам и притиснала до гърдите си гласа на майката на Хенри, тръгвам във възторжено очакване по Дейвис Стрийт.

Петък, 16 юни 2006 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 35)

Хенри: Днес имам рожден ден, ставам на четирийсет и три години. Очите ми се отварят в 6:46 сутринта, макар че съм в почивен ден, и после не мога да заспя отново. Поглеждам към Клер, която се е отдала изцяло на непробудния сън: ръцете й са разперени, косата й е разпиляна във всички посоки по възглавницата. Дори с гънките от калъфката, отпечатали се върху бузата й, Клер изглежда красива. Ставам внимателно от леглото, отивам в кухнята и слагам кафето. В банята източвам водата и изчаквам да стане топла. Трябва да викнем водопроводчик, а все не остава време. Връщам се в кухнята, сипвам си кафе, отнасям го в банята и го закрепвам върху ръба на мивката. Слагам по лицето си пяна за бръснене и започвам да се бръсна. Обикновено се справям блестящо, дори не се поглеждам в огледалото, но днес в чест на рождения си ден правя инвентаризация.

Косата ми е побеляла почти изцяло, само тук-там по слепоочията все още е черна, веждите ми целите са черни. Освен това съм си оставил косата дълга, е, не толкова дълга, както когато срещнах Клер, но не много по-къса. Кожата ми е изпръхнала от вятъра и е набръчкана около очите и по челото, от ноздрите до ъгълчетата на устата също са се врязали дълбоки бръчки. Лицето ми е прекалено слабо. Целият съм прекалено слаб. Не като в Освиенцим, но не и нормално слаб. Може би слаб като раковоболен в начален стадий. Или като наркоман, пристрастен към хероина. Не ми се мисли за това, ето защо продължавам да се бръсна. Изплаквам си лицето, слагам си лосион за след бръснене, правя крачка назад и оглеждам резултата.

Вчера в библиотеката някой се сети, че имам рожден ден, и Роберто, Изабел, Мат, Катрин и Амилия ме заведоха на обяд в „Бо Тай“. Знам, че в службата одумват здравословното ми състояние, защо толкова внезапно съм отслабнал и бързо съм се състарил. Всички бяха изключително мили, както сме мили с болни от СПИН или с пациенти на химиотерапия. Едва ли не копнея някой да ме попита, за да излъжа и да приключим с това. Вместо това обаче ние пускахме шеги и ядохме пад тай, прик, пиле с кашу и пад сю. Амилия ми подари половинка невероятно колумбийско кафе на зърна. Катрин, Мат, Роберто и Изабел бяха събрали пари и ми бяха купили факсимилето на Гети на „Mira Calligraphiae Monumenta“, по което се заглеждам от цяла вечност в книжарницата към „Нюбъри“. Трогнат до сълзи, погледнах колегите си и осъзнах, че те ме смятат за пътник.

— Ей, хора… — подхванах аз, но не се сетих как да продължа, затова не го направих.

Не ми се случва често да не мога да намеря думите.

Клер става, Алба се буди. Всички се обличаме и се натоварваме на колата. Заедно с Гомес, Шарис и децата им ще ходим на зоологическа градина „Брукфийлд“. Цял ден се разхождаме безцелно, гледаме маймуните и фламингите, белите мечки и видрите. Алба се прехласва най-вече по големите котки. Роза я държи за ръка и й разказва за динозаврите. Гомес прави страхотно впечатление на едно шимпанзе, Макс и Джо беснеят, все едно са слонове, и играят на ръчни видеоигри. Шарис и Клер се разхождат разсеяно, говорят си за разни незначителни неща, пекат се на слънцето. В четири часа децата са капнали от умора и са кисели, затова ги натоварваме отново на колите, обещаваме скоро да дойдем пак и си тръгваме.

Детегледачката идва точно в седем. Клер подкупва и заплашва Алба да слуша и ние се изнасяме. По настояване на Клер сме облечени много официално и докато се носим на юг по Лейк Шор Драйв, се сещам, че не знам къде отиваме.

— Ще видиш — казва Клер.

— Но не е купон изненада, нали? — питам със свито сърце.

— Не, не е — уверява ме тя.

При Рузвелт излиза от Драйв и започва да криволичи през Пилзън, квартал на латиноамериканци точно на юг от центъра. По улиците играят цели тумби дечурлига, ние лъкатушим между тях и накрая спираме недалеч от кръстовището на Двайсета улица и Рейсин. Клер ме отвежда към порутена къща с две жилища и натиска звънеца на портичката. Пускат ни по домофона, ние прекосяваме осеян с боклуци двор и се качваме по паянтовите стълби. Клер чука на една от вратите и ни отваря Лурдс, неин приятел от Художественото училище. Той се усмихва и ни кани вътре, и след като влизаме, аз виждам, че жилището му е превърнато в ресторант само с една маса. Носят се апетитни миризми, по масата с бяла колосана покривка са наредени порцелан и свещи. Върху резбования шкаф отстрани е сложен грамофон. В хола има кафези, пълни с птици: папагали, малки и големи, и канарчета. Лурдс ме целува по бузата и пожелава:

— Честит рожден ден, Хенри.

Включва се още един познат глас:

— Да, честит рожден ден.

Аз надзъртам в кухнята и кого да видя: Нел! Тя бърка нещо в тенджерата и не спира дори когато я прегръщам и я вдигам леко от земята.

— Ауу! — възкликва Нел. — Както гледам, си ядеш овесените ядки! — Клер също прегръща Нел и двете се усмихват една на друга. — Той изглежда доста изненадан — отбелязва Нел, а Клер само се усмихва още по-широко. — Хайде, вървете и сядайте — заповядва Нел. — Вечерята е готова.

Сядаме на масата с лице един към друг. Лурдс донася чинийки с красиво наредени ордьоври: прозрачна пастърма с бледожълт пъпеш, миди, които са меки и миришат на пушено, тънки резенчета моркови и цвекло с дъх на копър и зехтин. В светлината на свещите кожата на Клер е топла, а очите й са в сянка. Перлите, които носи, очертават ключиците й и бледата гладка кожа над гърдите й, които се вдигат и се снишават заедно с дъха й. Клер усеща, че съм се захласнал, усмихва се и извръща очи. Аз поглеждам надолу и виждам, че съм си изял мидите, но продължавам да държа като някакъв малоумник вилицата във въздуха. Оставям я, а Лурдс вдига чиниите и носи следващото ядене.

Хапваме от прелестната риба тон алангле, която Нел е задушила в сос от домати, ябълки и босилек. Ядем салата, пълна с цикория и оранжеви чушки, ядем и ситни кафяви маслини, напомнящи ми гозба, каквато съм опитвал заедно с мама в един хотел в Атина, когато бях много малък. Пием совиньон блан и постоянно вдигаме наздравици („За маслините!“, „За детегледачките!“, „За Нел!“). Нел се появява откъм кухнята с малка плоска бяла торта със запалени свещички. Клер, Нел и Лурдс ми пеят „Честит рожден ден!“ Аз си пожелавам нещо и духвам наведнъж свещичките.

— Това означава, че желанието ти ще се изпълни — обяснява Нел, аз обаче съм си пожелал нещо, което е неизпълнимо.

Докато ядем тортата, птиците си говорят нещо на странни гласове, после Лурдс и Нел изчезват отново в кухнята. Клер казва:

— Нося ти подарък. Затвори очи.

Затварям очи. Чувам как Клер избутва назад стола. Прекосява стаята. После игличката на грамофона започва да стърже по винил… съскане… цигулки… чисто сопрано, което като остър дъжд пронизва тътена на оркестъра… гласът на майка ми, която пее арията на Лулу. Отварям очи. Клер седи срещу мен на масата и се усмихва. Аз ставам, издърпвам я от стола и я прегръщам.

— Изумително — казвам й, после не мога да продължа, затова я целувам.

Много по-късно, след като вече сме се сбогували с Нел и Лурдс и просълзени, сме им благодарили не знам колко пъти, след като сме се прибрали и сме платили на детегледачката, след като сме се любили в унеса на изтощената наслада, лежим на ръба на съня и Клер казва:

— Хареса ли ти рожденият ден?

— Беше страхотен — отвръщам аз. — Най-хубавият.

— Иска ли ти се някога да спреш времето? — пита Клер. — Лично аз нямам нищо против да си стоя вечно тук.

— Ммм — отговарям аз и се обръщам по корем.

Докато се унасям, Клер казва:

— Имам чувството, че сме на върха на влакче на ужасите.

После обаче аз заспивам и на сутринта забравям да я питам какво е имала предвид.

Неприятна сцена

Сряда, 28 юни 2006 година

(Хенри е на 43 и на 43 години)

Хенри: Когато идвам на себе си, съм на тъмен, студен циментов под. Опитвам се да седна, но ми се завива свят и отново лягам. Боли ме глава. Опипвам се, зад лявото ми ухо има голяма цицина. След като свиквам с тъмнината, виждам едва доловимите очертания на стълбище, табелки „Изход“ и някъде много нависоко самотна флуоресцентна крушка, излъчваща студена светлина. Заобиколен съм от металната мрежа на Клетката. Намирам се след работно време в „Нюбъри“, в Клетката.

— Само не се паникьосвай — казвам си на глас. — Всичко е наред. Всичко е наред. Всичко е наред.

Млъквам, когато забелязвам, че не се слушам. Успявам да се изправя на крака. Треперя. Чудя се колко ли ще се наложи да чакам. Чудя се какво ще кажат колегите, когато ме видят. Защото вече не мога да се скрия. Ще бъда разкрит като тъпа приумица на природата, каквато всъщност съм. Меко казано, не изгарям от нетърпение това да се случи.

Опитвам се да снова напред-назад, за да се стопля, но от това главата ме заболява до пръсване. Отказвам се, сядам насред пода в Клетката и се свивам на кълбо. Минават часове. Превъртам в главата си цялата случка, репетирам репликите си, обмислям всички възможности за развитие — към добро или към лошо. Накрая се уморявам и си пускам наум разни записи: „Това се казва забавление“ на „Джам“, „Хапчета и сапун“ на Елвис Костело. „Съвършен ден“ на Лу Рийд. Тъкмо се опитвам да си спомня целия текст на „Обичам мъж в униформа“ на „Ганг ъв Фор“, когато осветлението примигва. То се знае, че е Кевин — Нациста на охраната, който отваря библиотеката. Той е последният човек под небето, когото бих искал да срещна, докато съм гол и хванат като в капан в Клетката, и затова Кевин, разбира се, ме зърва веднага щом влиза. Аз съм се свил на кълбо върху пода и се правя на мъртва лисица.

— Кой е там? — пита Кевин по-високо, отколкото е нужно.

Представям си как той стои, измъчван от махмурлук, с нездрав цвят на лицето, в мъждивата светлина на стълбището. Гласът му отскача от цимента и ехти. Кевин слиза по стълбите и застава най-долу, на около три метра от мен.

— Как влезе вътре?

Той обикаля клетката. Аз продължавам да се преструвам, че съм в безсъзнание. По-добре да не ме безпокои, и без това не мога да му обясня.

— Господи, това е Детамбъл!

Усещам, че стои и ме зяпа като невидял. Накрая се сеща за радиостанцията.

— А, сто и четири, ей, Рой! — Нечленоразделен пукот. — А, да, Рой, обажда се Кевин, можеш ли да слезеш долу на стълбището при хранилището? — Пращене. — Идвай долу! — Той изключва радиостанцията. — Господи, Детамбъл, направо не проумявам какво се опитваш да докажеш, но със сигурност успя.

Чувам го как се движи. Обувките му скърцат, той сумти тихо. След няколко минути някъде горе се отваря врата и при нас слиза Рой. Той ми е любимецът от охраната. Огромен негър, винаги с красива усмивка върху лицето. Рой е Повелителят на пропуска и аз винаги се радвам, че когато идвам на работа, ще ме посрещне страхотното му весело настроение.

— Ах! — възкликва Рой. — Какво имаме тук?

— Това е Детамбъл. Не проумявам как е проникнал вътре.

— Детамбъл ли? Божичко! Той очевидно много обича да си развява онази работа. Казвал ли съм ти как веднъж го заварих на третия етаж да се разхожда, както го е майка родила?

— Да, каза ми.

— Е, сигурно трябва да го извадим оттам.

— Той не мърда.

— Но диша. Мислиш, че е ранен ли? Дали да не повикаме линейка?

— А също пожарникарите, за да прережат метала и да го извадят.

Кевин е развълнуван. Не искам никаква пожарна и никаква линейка. Простенвам и сядам.

— Добро утро, господин Детамбъл — поздравява напевно Рой. — Подранил си.

— Съвсем малко — съгласявам се аз и придърпвам колене до брадичката си. Премръзнал съм, от стискане зъбите чак ме болят. Оглеждам Кевин и Рой, те също ме гледат. — Едва ли ще успея да ви подкупя, нали, господа?

Те се споглеждат.

— Зависи — отговаря Кевин — какво имаш предвид. Няма как да не те издадем, защото не можем да те извадим сами.

— Не, не, не съм и очаквал. — На тях очевидно им олеква. — Вижте какво. Ще ви дам по сто долара, ако направите две неща за мен. Първото е — искам да излезете и да ми донесете кафе.

Лицето на Рой грейва от патентованата усмивка на Повелителя на пропуска.

— Е, това ще ти го направя и безплатно, господин Детамбъл. Само не знам как ще го изпиеш.

— Донеси и сламка. И не го купувай от автоматите във фоайето. Излез от библиотеката и ми донеси истинско кафе. Със сметана, без захар.

— Дадено — отвръща Рой.

— А второто нещо какво е? — пита Кевин.

— Идете в отдел „Специализирани издания“ и ми донесете дрехи от бюрото, долното дясно чекмедже. Ще има и бонус, ако успеете да ги вземете, без да ви забележат.

— Фасулска работа — отвръща Кевин и аз се чудя защо не ми е бил симпатичен.

— Я да заключим стълбището — предлага Рой на Кевин, който кима и отива да го направи. Рой стои отстрани на Клетката и ме гледа със съжаление. — Та как влезе вътре?

Аз свивам рамене.

— Нямам правдоподобен отговор.

Рой се усмихва, клати глава.

— Добре, ти мисли, а аз ще отида да ти донеса кафе.

Минават двайсетина минути. Накрая чувам, че една от вратите се отключва и Кевин слиза по стълбището, следван от Мат и Роберто. Кевин среща погледа ми и вдига рамене, все едно казва: „Опитах.“ Напъхва през дупките в мрежата ризата ми и аз я обличам, а Роберто стои и ме гледа студено, с кръстосани ръце. Панталонът е доста обемист и минава известно време, докато го промушим вътре в Клетката. Мат седи на стълбите, върху лицето му се е изписало съмнение. Чувам, че вратата се отваря отново. Този път е Рой, който ми носи кафе и кифла. Той слага в кафето сламка и го оставя на пода до кифлата. Едвам откъсвам очи от него, за да погледна Роберто, който се обръща към Рой и Кевин и пита:

— Може ли да ни оставите сами?

— Ама разбира се, доктор Кале.

Мъжете от охраната се качват на първия етаж и излизат. Сега съм хванат като в капан, без обяснение, сам пред Роберто, когото уважавам много и когото съм лъгал толкова пъти. Сега мога да кажа само истината, която е по-възмутителна, от която и да е от лъжите ми.

— Е, Хенри, дай да изясним нещата — подканва той.

Хенри: Септемврийската сутрин е съвършена. Закъснявам малко за работа заради Алба (която отказваше да се облече) и заради метрото (което отказваше да дойде), но не съм ужасно закъснял, поне по моите представи. Когато минавам през пропуска, Рой го няма, там седи Марша.

— Здрасти, Марша, къде е Рой? — питам аз.

А тя ми казва:

— О, излезе по работа.

— О — казвам аз и се качвам с асансьора на четвъртия етаж.

Когато влизам в отдел „Специализирани издания“, Изабел установява:

— Закъсня.

Аз казвам:

— Но не много.

Влизам в кабинета, Мат стои на прозореца и гледа към парка.

— Здравей, Мат — поздравявам го, а той подскача цял километър.

— Хенри! — възкликва и става бял като платно. — Излезе ли от Клетката?

Оставям раницата на бюрото и го гледам недоумяващо.

— Клетката ли?

— Ами ти… току-що се качвам от долу… беше хванат като в капан в Клетката и Роберто е там… ти ми каза да се кача и да чакам, но не уточни какво…

— Господи. — Аз сядам на бюрото. — О, господи. — Мат се разполага на стола ми и вдига поглед към мен. — Виж какво, мога да ти обясня… — подхващам аз.

— Наистина ли можеш?

— Разбира се. — Замислям се. — Аз… такова… ох, да го вземат мътните!

— Нещо наистина зловещо е, нали Хенри?

— Да. Да, зловещо е. — Двамата се гледаме. — Знаеш ли какво, Мат… хайде да слезем долу и да видим какво става, ще обясня и на теб, и на Роберто, искаш ли?

— Добре.

Ставаме и слизаме долу.

Докато вървим по източния коридор, забелязвам, че Рой се мотае пред входа на стълбището. Той трепва, когато ме вижда, и тъкмо се кани да ме пита очевидното, когато чувам как Катрин казва:

— Здравейте, момчета, какво става? — После се стрелва покрай нас и се опитва да отвори вратата за стълбището. — Ей, Рой, защо никой не може да я отвори?

— Хм, госпожо Мийд — започва Рой и ме поглежда, — имаме проблем с…

— Не се притеснявай, Рой — намесвам се аз. — Ела, Катрин. Рой, нали нямаш нищо против да останеш тук, горе?

Той кима и ни пуска на стълбището. Излизаме на него и чувам как Роберто казва:

— Виж какво, хич не ми е приятно, че седиш там и ми разказваш някакви научни фантастики. Ако ми се слушаше научна фантастика, щях да взема от Амилия.

Той седи на най-долното стъпало и когато заставаме зад него, се обръща да види кой е.

— Здрасти, Роберто — поздравявам аз тихо.

Катрин казва:

— О, боже. О, боже!

Роберто става, губи равновесие и Мат се пресяга и го хваща. Поглеждам към Клетката и какво да видя: седя вътре на пода, облечен съм в бялата си риза и бежовия панталон и съм свил колене до гърдите си, очевидно съм премръзнал и гладен. Отстрани на Клетката е оставена чаша кафе. Роберто, Мат и Катрин ни гледат, без да продумват.

— От кое време идваш? — питам аз.

— От август 2006 година.

Взимам кафето, държа го на равнището на брадичката, провирам единия край на сламката отстрани през Клетката. Той го изсмуква.

— Искаш ли кифла?

Искал. Чупя я на три парчета и му я подавам през мрежата. Имам чувството, че съм в зоологическа градина.

— Ранен си — отбелязвам.

— Ударих си главата — обяснява той.

— Колко още ще останеш?

— Около половин час. — Той показва с ръка Роберто. — Видя ли?

— Какво става тук? — пита Катрин.

Съветвам се със своето Аз.

— Искаш ли да обясниш?

— Уморен съм. Хайде ти.

И така, обяснявам. Обяснявам, че пътешествам във времето, и житейските и генетичните проявления на това. Изтъквам, че всъщност си е болест и нямам власт над нея. Разказвам за Кендрик и как сме се срещнали с Клер и после пак сме се срещнали. Обяснявам за капаните на причинно-следствените връзки, за квантовата механика, фотоните и скоростта на светлината. Обяснявам какво е да живееш извън ограниченията на времето, на които повечето хора са подвластни. Споделям за лъжите, за кражбите и страха. Обяснявам как се опитвам да живея нормално.

— А нормалната работа е част от нормалния живот — напомням аз в заключение.

— Лично аз не бих го нарекла нормална работа — отбелязва Катрин.

— И аз не бих го нарекъл нормален живот — включва се и моето Аз, което седи в Клетката.

Поглеждам Роберто, който се е отпуснал на стъпалата и е подпрял глава върху стената. Изглежда изтощен и тъжен.

— Е — питам го аз. — Ще ме уволниш ли?

Роберто въздиша.

— Не. Няма да те уволня, Хенри. — Той се изправя внимателно и изтръсква с ръка гърба на сакото си. — Но не проумявам защо досега не си ми казал всичко това.

— Нямаше да ми повярваш — заявява моето Аз. — И сега не ми повярва, докато не видя.

— Ами да… — подхваща Роберто, ала следващите му думи са заглушени от странния звуков вакуум, който понякога съпътства появите и изчезванията ми.

Обръщам се и виждам върху пода на Клетката купчина дрехи. По-късно следобед ще дойда и ще ги извадя със закачалка за дрехи. Обръщам се отново към Мат, Роберто и Катрин. Те са вцепенени.

— Господи — възкликва Катрин. — Все едно работя с Кларк Кент132.

— А аз се чувствам като Джими Олсън133 — заявява Мат. — Ахам.

— Значи ти си Лоис Лейн134 — заяжда се Роберто с Катрин.

— Не, Клер е Лоис Лейн — поправя го тя.

Мат уточнява:

— Но Лоис Лейн не знае за връзката между Кларк Кент и Супермен, докато Клер…

— Без Клер щях да се предам преди доста време — казвам аз. — И досега не проумявам защо Кларк Кент е толкова непреклонен в решението си да държи Лоис Лейн на тъмно.

— Така е по-увлекателно — заявява Мат.

— Нима? Не съм сигурен — отвръщам аз.

Петък, 7 юли 2006 година

(Хенри е на 43 години)

Хенри: Седя в кабинета на Кендрик и го слушам, докато той обяснява защо няма да се получи. Навън е горещо и задушно, от жегата и влагата можеш направо да се мумифицираш. Тук, вътре, климатикът е пуснат достатъчно силно и аз съм настръхнал. Седим един срещу друг на столовете, на които сядаме винаги. Върху масата има пепелник, пълен с фасове от цигари. Кендрик пали цигарите една от друга. Осветлението не е включено и въздухът е просмукан от тютюнев дим и студ. Пие ми се нещо. Крещи ми се. Искам Кендрик да млъкне най-после, за да му задам въпрос. Иде ми да стана и да си изляза. Но продължавам да седя и да слушам.

След като Кендрик спира да говори, фоновите шумове в сградата изведнъж стават много очевидни.

— Хенри! Чуваш ли ме?

Изправям гръб и го поглеждам като ученик, хванат, че е разсеян.

— Хм. Не.

— Попитах те дали си ме разбрал. Няма да стане.

— Хм, да. — Опитвам се да се съсредоточа. — Няма да стане, защото имунната ми система е отишла на кино. И защото съм стар. И защото нещата зависят от прекалено много гени.

— Точно така. — Кендрик въздиша и гаси фаса в купчината други фасове. От угарката като пипалца се отскубва тютюнев дим, който се разсейва. — Съжалявам.

Той се обляга на стола и сключва върху коленете си пръстите на нежните си розови ръце. Мисля си за първия път, когато преди осем години го видях в същия този кабинет. И двамата бяхме по-млади и наперени, и двамата вярвахме в прещедрата помощ на молекулярната генетика и бяхме готови да използваме науката, за да се опълчим срещу природата. Мисля си как държах в ръцете си мишката на Кендрик — пътешественичка във времето, за прилива на надежда, плиснал ме тогава, докато гледах мъничкото си бяло копие. Мисля си какво ще се изпише върху лицето на Клер, когато й кажа, че няма да стане. Тя обаче никога не е вярвала, че ще стане.

Прокашлям се.

— Ами Алба?

Кендрик кръстосва крака при глезените и се намества нервно.

— Какво Алба?

— При нея ще стане ли?

— Така и няма да разберем, нали? Освен ако Клер не промени мнението си и не ми разреши да изследвам ДНК-то на Алба. А и двамата знаем прекрасно, че Клер е ужасена от генното лечение. Възприема ме като Йозеф Менгеле всеки път, когато се опитвам да го обсъдя с нея.

— Но ако разполагаш с ДНК на Алба — казвам аз, — би могъл да създадеш мишки и да ги изследваш, а когато тя стане на осемнайсет години, може да реши и да опита.

— Да.

— Дори и с мен да е свършено, поне за Алба може би има надежда.

— Да.

— Добре тогава. — Изправям се и потривам ръце, после дръпвам памучната риза от тялото си, за което тя се е залепила от студената пот. — Точно това и ще направим.

Петък, 14 юли 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер: В ателието съм, правя копринена хартия. Тя е толкова тънка и прозрачна, че се вижда през нея; потапям рамката в котела и я вадя, като прокарвам малкия валяк, докато хартията се разпредели съвсем равномерно. Закрепвам рамката в ъгъла, за да се отцеди, и чувам, че Алба се смее, Алба тича през градината, Алба вика:

— Мамо! Виж какво ми е купил татко!

Тя нахълтва през вратата и се втурва шумно към мен, а Хенри върви по-спокойно след нея. Поглеждам надолу да видя с какво потропва Алба: с рубиненочервени чехлички.

— Точно като на Дороти! — оповестява тя и изпълнява кратък танц по дървения под.

Тропва три пъти с токовете, но не изчезва. Алба вече си е у дома, разбира се. Аз се смея. Хенри изглежда доволен от себе си.

— Успя ли да отидеш до пощата? — питам го аз.

Лицето му помръква.

— Ужас. Не, забравих. Извинявай. Ще отида утре рано сутринта. — Алба се върти и Хенри се пресяга и я спира. — Недей, Алба. Ще ти се завие свят.

— Обичам да ми се вие свят.

— Не е хубаво.

Алба е по тениска и къси панталонки. На свивката на лакътя е с лейкопласт.

— Какво ти има на ръката? — питам я аз.

Вместо да ми отговори, тя поглежда към Хенри, аз също.

— Нищо й няма — отвръща той. — Смукала си е кожата и си е направила синка.

— Какво е синка? — пита Алба.

Хенри започва да обяснява, но аз го прекъсвам.

— Защо ще слагате лейкопласт на синка?

— Не знам — казва Хенри. — Тя поиска.

Обзема ме някакво предчувствие. Наречете го шесто майчинско чувство. Отивам при Алба.

— Я да видя.

Тя притиска ръката до себе си и я държи с все сила с другата ръка.

— Не ми махай лепенката. Ще ме боли.

— Ще внимавам.

Сграбчвам решително ръката й. Алба издава хленчещ звук, но аз съм непреклонна. Разгъвам бавно ръката й, махам внимателно лейкопласта. В средата на моравото петно има малка точица от игла. Алба казва:

— Боли, не пипай.

И аз я пускам. Тя отново си лепва лейкопласта и ме гледа очаквателно.

— Алба, обади се на Кими и я покани на вечеря.

Тя се усмихва и изхвърча от ателието. След една минута задната врата на къщата се затръшва. Хенри седи на масата и се върти леко напред-назад на стола. Наблюдава ме. Чака да кажа нещо.

— Не мога да повярвам — изричам накрая. — Как можа?

— Бях длъжен — отвръща той. Гласът му е тих и спокоен. — Тя… не можех да я оставя току-така… исках да й дам шанс. Така Кендрик може да работи, да прави изследвания — за всеки случай.

Тръгвам към него, галошите й гумената ми престилка поскърцват, и се подпирам на масата. Хенри накланя глава, светлината се плисва по лицето му й аз виждам дълбоките бръчки по челото му, отстрани на устата и около очите. Отслабнал е още повече. Очите му изглеждат огромни върху лицето.

— Не съм й казал, Клер, за какво е. Ти можеш да й кажеш, когато… когато му дойде времето.

Клатя глава: не.

— Обади се на Кендрик и му кажи да спре.

— Не.

— Тогава ще го направя аз.

— Клер, недей…

— Ти, Хенри, можеш да правиш с тялото си каквото си искаш, но…

— Клер! — процежда той името ми през стиснати зъби.

— Какво?

— Вече е направено. Всичко е приключило. Кендрик каза, че не може да стори нищо повече.

— Но… — Млъквам, за да осмисля онова, което Хенри ми е съобщил току-що. — Но в такъв случай… какво ще стане?

Той клати глава.

— Не знам. Вероятно онова, което си мислехме, че може да се случи… че се случва. Но ако се случва именно това… не мога просто да изоставя Алба, без да се опитам да й помогна… о, Клер, разреши ми да го направя за нея! Може да не се получи нищо, тя може и да не го използва никога… може да й харесва да пътешества във времето, тя може никога да не се изгуби, да не е гладна, да не я задържат под стража, да не я преследват, изнасилват и бият, но я си представи, че не й харесва? Я си представи, че Алба иска да е най-обикновено момиче? Клер! О, Клер, не плачи…

Ала аз не мога да се спра, стоя и хлипам в жълтата гумена престилка и накрая Хенри се изправя и ме прегръща.

— Не че можем да имаме някакви гаранции — шепне ми той. — Просто се опитвам да й дам спасителен пояс. — Усещам през тениската ребрата му. — Разреши ми да й оставя поне това. — Аз кимам и Хенри ме целува по челото. — Благодаря ти — казва ми той и аз отново се разплаквам.

Събота, 27 октомври 1984 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 13)

Хенри: Сега вече знам края. А той е такъв: Призори на един есенен ден ще седя на Ливадата. Ще бъде мрачно и мразовито, аз ще бъда облечен в черно вълнено палто и ще бъда с ботуши и ръкавици. Ще бъде дата, която я няма в Списъка. Клер ще спи в топлото си голямо легло. Ще бъде на тринайсет години.

В сухия студен въздух в далечината ще изтрещи изстрел. Ловният сезон е. Някъде там мъже в яркооранжеви дрехи ще дебнат, ще чакат и ще стрелят. По-късно ще пият бира и ще ядат сандвичите, приготвени от жените им.

Вятърът ще се усили, ще забрули овощната градина, ще смъкне от дърветата безполезните листа. Задната врата на къщата в „Полска чучулига“ ще се затръшне и оттам ще се появят две мънички фигурки във флуоресцентни оранжеви дрехи и с ловджийски пушки. Те, Филип и Марк, ще тръгнат към мен и ще дойдат на Ливадата. Няма да ме видят, защото аз ще съм се сгушил във високата трева — тъмно, неподвижно петно в полето от бежово и мъртво зелено. На двайсетина метра от мен Филип и Марк ще свърнат от пътеката и ще се отправят към гората.

Ще спрат и ще се ослушат. Ще го чуят преди мен: шумолене, пукот, нещо, което се движи из тревата, нещо голямо и тромаво, нещо бяло, което се мярва за миг — може би опашка? — и това нещо ще се насочи към мен, към поляната, и Марк ще вдигне пушката, ще се прицели внимателно, ще натисне спусъка и…

Ще гръмне изстрел, после ще се чуе писък, човешки писък. И после тишина. И после:

— Клер! Клер!

И после нищо.

За миг ще седя, без да мисля, без да дишам. Филип ще се завтече, после и аз ще се завтека, Марк също и ще се съберем на мястото:

Там обаче няма да има нищо. По земята кръв, лъскава и гъста. Огъната мъртва трева. Ние ще се погледнем над празната пръст, без да проумяваме нищо.

В леглото си Клер ще чуе писъка. Ще чуе, че някой я вика по име, и ще седне с разтуптяно сърце в леглото. Ще хукне надолу по стълбите, ще изскочи от вратата и както е по нощница, ще дотича на Ливадата. Щом ни види тримата, ще спре объркана. Аз ще долепя зад гърба на баща й и брат й пръст до устата си. Докато Филип върви към нея, ще се обърна, ще застана на завет в овощната градина и ще загледам как Клер трепери в прегръдката на баща си, докато Марк ще стои нетърпелив и озадачен, с потъмняло от наболата брада петнайсетгодишно лице, и ще ме гледа така, сякаш иска да ме запомни.

И Клер ще ме погледне, и аз ще й махна с ръка, и тя ще се върне с баща си у дома — слабичка, с нощница, развята като на ангел, и ще се смалява все повече и повече, ще се отдалечава и ще изчезне в къщата, а аз ще стоя над малкото окървавено петно утъпкана пръст и ще знам: някъде там умирам.

Случката в подземния паркинг на Мънро стрийт

Понеделник, 7 януари 2006 година

(Хенри е на 43 години)

Хенри: Студено е. Много, много студено, а аз лежа на земята, в снега. Къде ли съм? Опитвам се да седна. Краката ми са изтръпнали, не усещам ходилата си. На открито съм, наоколо няма сгради и дървета. Откога ли съм тук? Нощ е. Чувам автомобили. Заставам на четири крака. Оглеждам се. Намирам се в парка Грант. На стотина метра по-нататък, отвъд голия сняг, се възправя Художественият институт, тъмен и затворен. Красивите сгради по Мичиган Авеню са тихи. По Лейк Шор Драйв се стрелкат коли, които разрязват с фаровете си нощта. Над езерото се мержелее мъждива черта от светлина, зазорява се. Трябва да се махна оттук. Трябва да се стопля.

Изправям се. Ходилата ми са бели и сковани. Не ги усещам, не мога да ги раздвижа, но тръгвам, олюлявайки се, през снега, понякога падам, пак се изправям и продължавам нататък, и така отново и отново, накрая пълзя. Пълзя през улица. Пълзя заднишком надолу по циментово стълбище, като се държа за перилата. По ожулените места на ръцете и коленете ми попада сол. Пълзя към уличен телефон.

Телефонът звъни седем пъти. Осем. Девет.

— Ало — казва моето Аз.

— Помогни ми — моля го. — Намирам се в подземния паркинг на Мънро Стрийт. Тук, долу, е невероятен студ. При будката на охраната съм. Ела да ме вземеш.

— Добре. Стой там. Тръгваме веднага.

Опитвам се да окача слушалката, но тя увисва. Зъбите ми тракат неудържимо. Допълзявам до будката на охраната и блъскам по вратата. Там няма никого. Виждам вътре монитори на видеокамери, печка, яке, бюро, стол. Натискам бравата. Заключено е. Нямам с какво да я отворя. Прозорецът е от армирано стъкло. Треперя като листо. Тук, долу, няма автомобили.

— Помощ! — крещя.

Не идва никой. Свивам се на кълбо пред вратата, допирам колене до брадичката си, обхващам ходилата си с ръце. Не идва никой и после най-сетне, най-сетне изчезвам.

Фрагменти

Понеделник, вторник, сряда, 25, 26 и 27 септември 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер: Хенри го няма цял ден. Ние с Алба отидохме да вечеряме в „Макдоналдс“. Играхме на „Черен Петър“ и сантасе. Избрахме коя рокля да облече Алба утре за училище. Сега тя си е легнала. Аз седя на предната веранда и се опитвам да чета Пруст — от четенето на френски ми се доспива и аз вече едва ли не дремя, когато откъм хола се чува трясък и Хенри седи на пода и трепери, пребледнял и премръзнал.

— Помогни ми! — казва с тракащи зъби и аз хуквам към телефона.

По-късно

Спешното отделение, сцена от някакъв флуоресцентен пъкъл: старци с какви ли не болежки, майки с малки деца с висока температура, тийнейджъри с приятели, от чиито различни крайници вадят куршуми — по-късно те ще се перчат с това пред прехласнатите девойчета, но сега са притихнали и уморени.

По-късно

В малка бяла стая: медицинските сестри вдигат Хенри на леглото и махат одеялото. Очите му се отварят, виждат ме и се затварят. Преглежда го руса стажантка. Една от сестрите му мери температурата, пулса. Хенри трепери, трепери толкова силно, че чак леглото се тресе, чак ръката на сестрата вибрира като леглата „Вълшебни пръсти“ по мотелите от седемдесетте години. Стажантката проверява зениците на Хенри, ушите, носа, пръстите на краката и на ръцете, гениталиите. Започват да го увиват в одеяла и в нещо, което прилича на метал и на алуминиево фолио. Слагат на краката му студени компреси. В тясната стая е много горещо. Очите на Хенри отново се отварят. Той се опитва да каже нещо. Звучи като името ми. Бръквам под одеялото и стисвам между дланите си ледените му ръце. Поглеждам към медицинската сестра.

— Трябва да повишим телесната му температура — обяснява тя. — После ще видим.

По-късно

— Как е възможно да премръзне през септември? — учудва се стажантката и ме гледа.

— Не знам — отговарям аз. — Питайте него.

По-късно

Сутрин е. Ние с Шарис сме в кафенето на болницата. Тя яде шоколадов пудинг. Хенри спи горе в стаята си. Наглежда го Кими. Аз имам в чинията си две препечени филии, размекнати от маслото и недокоснати. Някой сяда до Шарис, виждам, че е Кендрик.

— Добра новина — оповестява той. — Вътрешната му температура не е паднала дотолкова, че да има увреждания на мозъка.

Не мога да кажа нищо. „Слава богу“, е единственото, което ми минава през ума.

— Е, хайде, ще намина пак, след като приключа в „Сейнт Люк“ — допълва Кендрик и става.

— Благодаря ти, Дейвид — казвам аз, а той се усмихва и си тръгва.

По-късно

Доктор Мъри влиза заедно с медицинска сестра индийка, на чиято престилка пише, че се казва Сю. Сю носи голям леген, термометър и кофа. Каквото и да предстои да се случва, то не е свързано с високите технологии.

— Добро утро, господин и госпожо Детамбъл. Ще стоплим краката ви, господин Детамбъл.

Сю оставя легена на пода и без да казва нищо, изчезва в банята. Тече вода. Доктор Мъри е много едра и има прекрасна прическа като пчелин, каквато отива само на някои много внушителни и красиви негърки. Огромното й туловище завършва под бялата престилка с два съвършени крака, обути в ниски обувки от алигаторска кожа. Тя вади от джоба си спринцовка и ампула, чието съдържание издърпва със спринцовката.

— Това какво е? — питам аз.

— Морфин. Ще боли. Ходилата му са премръзнали.

Доктор Мъри поема внимателно ръката на Хенри и той я протяга безмълвно, сякаш тя я е спечелила на покер. Лекарката пипа нежно. Иглата се плъзга в плътта и доктор Мъри натиска буталото — след миг Хенри стене признателно. Доктор Мъри маха от краката му студените компреси, точно когато Сю се появява с гореща вода. Тя я оставя на пода до леглото. Доктор Мъри смъква леглото — да е по-ниско, и двете жени слагат Хенри да седне. Сю мери температурата на водата. Излива я в легена и потапя вътре ходилата на Хенри. Той пъшка от болка.

— Незасегнатата тъкан ще стане яркочервена. Ако не е като варен омар, лоша работа.

Гледам как ходилата на Хенри плават из жълтия пластмасов леген. Те са бели като сняг, бели като мрамор, бели като титан, бели като хартия, бели като хляб, бели като чаршафи, бели като всичко бяло. Сю сменя водата, след като тя изстива от вледенените ходила на Хенри. Термометърът показва четирийсет и два градуса. След пет минути градусите са вече трийсет и три и Сю сменя отново водата. Ходилата на Хенри изскачат отгоре като мъртви риби. По бузите му се стичат сълзи, които изчезват под брадичката. Аз му бърша лицето. Галя го по главата. Следя дали ходилата му ще станат яркочервени. Все едно чакам да се прояви снимка и наблюдавам как образът в легенчето с химикали лека-полека посивява и става черен. При глезените и на двата крака се появява огненочервено. То плъзва на петна по лявата пета и накрая и някои от пръстите почервеняват колебливо. Дясното ходило си остава вироглаво бяло. Кракът до кокалчето на палеца става сякаш от немай-къде розов, но толкова. След един час доктор Мъри и Сю подсушават внимателно ходилата на Хенри и Сю пъха между пръстите му памучета. Слагат го да легне и над ходилата му опъват рамка, така че да не ги докосва нищо.

На следващата нощ

Много късно през нощта е, аз седя до леглото на Хенри в болница „Мърси“ и го гледам как спи. Гомес седи на стол от другата страна на леглото и също е заспал. Той спи с отметната назад глава и отворена уста, от време на време похърква и обръща глава.

Хенри е притихнал и мълчи. Системата писука. В долния край на леглото има нещо като палатка, която повдига одеялата там, където би трябвало да са ходилата на Хенри, но сега ходилата му не са там. След премръзването от тях не е останало нищо. Сутринта му ампутираха и двата крака до над глезените. Не мога да си представя, опитвам се да не си представям какво е под одеялата. Превързаните ръце на Хенри са отпуснати над одеялата и аз го хващам за дланта, усещам колко студена и суха е тя, как пулсът тупти в китката, колко осезаема е дланта на Хенри в моята длан. След операцията доктор Мъри ме попита какво искам да направят с ходилата на Хенри. За мен правилният отговор е: „Прикачете ги отново“, но аз само свивам рамене и извръщам поглед.

В стаята влиза медицинска сестра, която ми се усмихва и бие инжекция на Хенри. След няколко минути той въздиша: лекарството е обгърнало мозъка му и той извръща лице към мен. Очите му се отварят съвсем лекичко, после Хенри заспива отново.

Искам да се помоля, но не се сещам за нито една молитва, единственото, което се върти в главата ми, е: „Ринги-ринги, рае, наш петел играе.“ О, боже, недей, не ми причинявай това. „Чужд петел го гони за кило бонбони.“ Не. Не си спомням нищо. „Envoyez chercher le médecin. Qu’avez-vous? Il faudra aller à l’hôpital. Je me suis coupé assez fortement. Otez le bandage et laissez-moi voir. Oui, c’est une coupure profonde135.“

Не знам колко е часът. Навън се развиделява. Отново оставям ръката на Хенри върху одеялото. Той я слага на гърдите си, сякаш се защитава.

Гомес се прозява, протяга се и пука с кокалчетата на пръстите си.

— Добро утро, коте — казва, после става от стола и отива сънено в банята.

Чувам го как пикае, а Хенри отваря очи.

— Къде съм?

— В „Мърси“. 27 септември 2006 година.

Хенри гледа тавана. После се надига бавно, обляга се на възглавниците и гледа долния край на леглото. Навежда се напред, бръква под одеялото. Аз затварям очи.

Хенри започва да пищи.

Вторник, 17 октомври 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер: Преди седмица изписаха Хенри от болницата. Той прекарва дните, свит в леглото, с лице към прозореца, и ту се буди, ту отново се унася от морфина. Опитвам се да му дам да хапне супа, препечена филия, макарони със сирене, но той не яде много. Освен това не говори много. Алба се навърта около него и си мълчи, иска да му угоди, да донесе на тате портокал, вестник, плюшеното си мече Теди, но Хенри само се усмихва разсеяно и малката купчинка дарове си стои непокътната върху нощното шкафче. Веднъж на ден идва оправна медицинска сестра на име Соня Браун, която сменя превръзките и дава напътствия, но веднага щом тя изчезне с червения си фолксваген костенурка, Хенри отново се затваря в себе си като в пустеещ парцел. Помагам му да използва подлогата. Карам го да си сменя пижамите. Питам го как се чувства, има ли нужда от нещо, а той или отговаря мъгляво, или изобщо не отговаря. Макар да е тук, пред мен, Хенри е изчезнал.

Минавам по коридора пред спалнята с кош пране в ръцете и виждам през открехнатата врата, че Алба стои до Хенри, а той се е свил на леглото. Спирам и я гледам. Тя е застинала с ръце, отпуснати отстрани, с черни плитки, полюшващи се на гърба й, със синьо поло, обезформено, докато го е обличала. Стаята е окъпана в утринна светлина, която е оцветила всичко в жълто.

— Татко! — казва тихо Алба.

Хенри не отговаря. Тя опитва отново, този път по-силно. Хенри я поглежда и се обръща към нея. Алба сяда на леглото. Хенри е затворил очи.

— Татко!

— Хмм?

— Умираш ли?

Хенри отваря очи и ги насочва към Алба.

— Не.

— Алба каза, че си умрял.

— Това е в бъдещето, Алба. Засега не съм умрял. Кажи на Алба да не ти говори такива неща.

Хенри прокарва длан по брадата, която му е порасла, откакто сме излезли от болницата. Алба седи с ръце, отпуснати в скута й, и с плътно долепени колене.

— Сега през цялото ли време ще лежиш в леглото?

Хенри се притегля нагоре и се обляга на таблата.

— Може би.

Търси в чекмеджето на нощното шкафче лекарствата за болка, но те са в банята.

— Защо?

— Защото се чувствам отвратително, чу ли?

Алба се дърпа от Хенри, става от леглото.

— Чух! — казва тя, отваря вратата и почти се блъска в мен, и се стряска, и после, без да казва нищо, обвива ръце около кръста ми, а аз я гушвам, макар че вече е тежка.

Отнасям я в детската стая и двете сядаме заедно на люлеещия се стол, и се люлеем. Алба е сгушила до врата ми топло личице. Какво мога да ти кажа, Алба? Какво?

Сряда и четвъртък, 18 и 19 октомври, и четвъртък, 26 октомври 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер: Стоя в ателието с кълбо арматурно желязо и купчинка рисунки. Разчистила съм голямата работна маса, рисунките са старателно набодени по стената. Сега стоя и се опитвам да си представя фигурата. Искам да я видя триизмерна. В естествена големина. Срязвам пръчка желязо и тя отскача от огромното кълбо, започвам да оформям туловището. Нагъвам желязната пръчка, за да се получат рамене, гръден кош и после тазобедрена кост. Дали да откроя ръцете и краката? Дали да правя ходила? Заемам се с главата и чак тогава разбирам, че не искам всичко това. Напъхвам го под масата и започвам отначало с повече желязо.

Като ангел. „Всеки ангел вдъхва ужас. И въпреки това, уви, ви призовавам вас, почти смъртоносни птици на душата…“ Искам да му дам само крилете. Рисувам във въздуха с тънкия метал, нагъвам го и го сплитам, меря с ръце, за да видя докъде ще стигнат разперените криле, повтарям всичко отново, но като огледален образ — за второто крило, сравнявам симетрията, все едно подстригвам Алба, меря на око, с усет определям тежестта, формите. Съединявам крилете, после се покатервам на стълбата и ги окачвам на тавана. Те се реят, очертани на фона на въздуха, на равнището на гърдите ми, широки са към два и половина метра, изящни и безполезни са.

Първо си представям бяло, после обаче разбирам, че ми трябва друго. Отварям шкафчето с боите и оцветителите. Ултрамарин, жълта охра, наситена умбра, зелено, ализарин. Не. Ето какво ми трябва: червен железен оксид. Цветът на засъхнала кръв. Един ангел на ужаса няма да е бял или ще бъде по-бял от всяко бяло, което мога да направя. Слагам бурканчето върху плота заедно с бурканчето с оцветителя с цвят на костени въглища. Отивам при наръчите дъхави влакна, оставени в далечния ъгъл на ателието. Козо и лен: прозрачност и гъвкавост, влакно, което дрънчи като тракащи зъби, съчетано с влакно, меко като устни. Отмервам килограм козо, твърда, жилава дървесна кора, която трябва да се вари и притиска, да се чупи и стрива. Стоплям вода в огромния котел, който покрива два котлона върху печката. Когато тя кипва, пускам в нея козо и гледам как дървесната кора потъмнява и бавно попива водата. Добавям сода бикарбонат и покривам котела, включвам аспиратора. Накълцвам на малки парченца половин килограм бял лен, напълвам бъркачката с вода й се заемам да смилам лена на бяла каша. После си правя кафе, сядам на прозореца и се заглеждам през двора към къщата.

В този миг

Хенри: Майка ми седи в долния край на леглото. Не искам тя да научава за краката ми. Затварям очи и се преструвам на заспал.

— Хенри! — вика ме мама. — Знам, че си буден. Хайде, приятелю, стани и грейни.

Отварям очи. Пред мен е Кими.

— Ммм. Добро утро.

— 2:30 следобед е. Ставай от това легло.

— Не мога да стана, Кими. Нямам крака.

— Имаш инвалидна количка — казва ми тя. — Хайде, трябва да се окъпеш, трябва да се обръснеш, да се изпикаеш, миришеш на старец.

Кими става от леглото, свъсена е като буреносен облак. Отмята завивките и аз лежа като необелена скарида, студен и отпуснат в следобедното слънце. Кими ме насилва да седна в инвалидната количка и ме затиква до вратата на банята, но тя е прекалено тясна и не можем да минем с количката през нея.

— Добре — казва Кими, застанала пред мен с ръце на хълбоците. — Как ще го направим? А?

— Не знам, Кими. Аз съм сакат човек, нищо не разбирам.

Кими ме гледа, сякаш съм на осем години и съм казал пред нея „мамка му“ (тогава не знаех какво означава това, само знаех, че е забранено). Навежда се и разкопчава горнището на пижамата ми.

— Затова пък имам ръце — заявявам и разкопчавам сам последните копчета.

Оправна и нацупена, Кими се обръща кръгом, пуска крановете, проверява дали водата е достатъчно топла, запушва ваната. Бърка в шкафчето с огледалото, вади самобръсначката ми, сапун за бръснене, четка за коса. Аз не знам как да стана от инвалидната количка. Решавам да опитам да се плъзна от седалката, измествам задните си части напред, извивам гърба си на дъга и се свличам на пода. Докато падам, си изкълчвам лявото рамо и си удрям задника, но не е болка за умиране. Физиотерапевтката в болницата, млада жена на име Пени Федъруайт, която постоянно ме насърчаваше, ми е показвала най-различни начини да сядам и да ставам от количката, но всички те бяха свързани с обстоятелства, когато трябва да се прехвърля от леглото на количката или обратно. Сега аз седя на пода в банята и ваната се извисява над мен като белите зъбери на Дувър. Поглеждам към осемдесет и две годишната Кими и си давам сметка, че тук трябва да се оправям сам. Тя също ме поглежда и в този неин поглед се чете единствено съжаление. Мисля си: „Мамка му, трябва да го направя някак, не мога да допусна Кими да ме гледа така“. Смъквам долнището на пижамата и се заемам да размотавам бинтовете върху превръзките на краката ми. Кими си гледа зъбите в огледалото. Пресягам се, бръквам във ваната и проверявам колко топла е водата вътре.

— Ако пуснеш подправки, можеш да ме свариш за вечеря.

— Много топла ли е? — пита Кими.

— Да.

Кими я разхлажда и излиза от банята, като изтиква от вратата количката. Махам предпазливо превръзката от десния си крак. Кожата под бинтовете е бледа и студена. Слагам ръка върху прегънатата част, плътта, която омекотява като възглавничка костта. Преди малко съм глътнал един викодин. Питам се дали, ако взема още един, Клер ще забележи. Шишенцето сигурно е там, горе, в шкафчето с огледалото. Кими се връща с един от кухненските столове. Слага го с трясък до мен. Махам превръзката и от другия крак.

— Добре се е справила — отбелязва Кими.

— Кой, доктор Мъри ли? Да, сега е много по-добре, много по-аеродинамично.

Кими се смее. Пращам я да донесе от кухнята няколко телефонни указателя. След като тя ги накамарява до стола, аз се надигам и сядам върху тях. После се прехвърлям на стола и се претъркулвам или по-скоро падам във ваната. От нея на плочките се плисва огромна вълна от вода. Аз съм във ваната. Алилуя. Кими спира кранчетата и си подсушава с хавлиена кърпа краката. Аз се потапям.

По-късно

Клер: След като козото се е варило няколко часа, аз го изцеждам и то също отива в бъркачката. Колкото по-дълго стои там, толкова по-ситно ще стане и ще заприлича на кост. След четири часа добавям лепило, глина, оцветител. Бежовата каша внезапно става наситено, тъмно пръстеночервена. Изцеждам я в кофи и я изсипвам в чакащия котел. Когато се връщам в къщата, Кими готви в кухнята задушена риба тон, от онази с пържените картофи отгоре.

— Как мина? — питам я.

— Наистина добре. Той е в хола.

От банята към кухнята води следа от мокри стъпки с размерите на ходилата на Кими. Хенри спи на канапето с книга, отворена върху гърдите му. „Измислици“ на Борхес. Хенри е обръснат, аз се надвесвам и си поемам въздух — той мирише на свежо, влажната му коса стърчи във всички посоки. Алба говори в стаята си на плюшеното мече Теди. За миг имам чувството, че този път аз пътешествам във времето, сякаш това е миг от преди, после обаче оставям очите си да се плъзнат надолу по тялото на Хенри до плоското място в края на одеялото и знам, че съм тук и сега, в настоящето.

На другата сутрин вали дъжд. Отварям вратата на ателието и телените криле ме чакат, реят се в сивата утринна светлина. Включвам радиото, Шопен, етюди, които се плискат като вълни по пясък. Нахлузвам гумените ботуши, слагам си ластична панделка, та косата ми да не пада в кашата, и гумена престилка. Измивам с маркуча любимия си калъп и рамка от тиково дърво и месинг, отхлупвам котела, разстилам парчето филц, върху което ще слагам хартията. Бръквам в котела и разклащам тъмночервената каша, за да смеся влакното и водата. Всичко капе. Потапям калъпа и рамката в котела и внимателно ги вадя и изравнявам. Слагам ги в края на котела, водата се оттича и оставя на повърхността слой влакна, аз махам рамката и притискам калъпа към парчето филц, като го разклащам леко, а след като го вдигам, върху филца остава хартията, нежна и лъскава. Покривам я с друго парче филц, подсушавам я и отново: потапям калъпа и рамката, вадя ги, отцеждам ги, подсушавам ги. Унасям се от повторението, а музиката на пианото се рее над водата, която се плиска и капе, и над дъжда. След това слагам топчето хартия в хидравличната преса. После се връщам в къщата и изяждам един сандвич с шунка. Хенри чете. Алба е на училище.

След обяда заставам пред крилете с топчето току-що изработена хартия. Ще покрия скелета с хартиена ципа. Хартията е влажна и тъмна, още малко, и ще се скъса, но полепва като кожа по очертаните от телта форми. Усуквам хартията на сухожилия, на въжета, които се гънат и се сплитат. Сега крилете са прилепови криле, телта изпъква под опънатата хартиена повърхност. Изсушавам хартията, която още не съм използвала, като я нагрявам върху стоманени плочи. После започвам да я разкъсвам на ивици, на пера. След като крилете изсъхнат, ще пришия едно по едно перата. Започвам да оцветявам ивиците в черно, сиво и червено. Перушината на ангела на ужаса, на птицата на смъртта.

Седмица по-късно, вечерта

Хенри: Клер ме убеди да се облека и повика Гомес да ме пренесе през двора в ателието. То е осветено от свещи: сигурно са сто, ако не и повече, и са наслагани по масите и пода, по первазите. Гомес ме оставя на канапето и се връща в къщата. Точно в средата на тавана е закачено бяло парче плат и аз се обръщам, за да видя дали има прожектор, но прожектор няма. Клер е облечена в черна рокля и докато се движи из помещението, лицето и ръцете й се реят, бели, сякаш откъснати от тялото.

— Искаш ли кафе? — пита ме тя.

Не съм пил още от времето преди да ме приемат в болницата.

— Разбира се — отговарям аз.

Тя налива в две чаши, добавя сметана и ми носи едната. Усещам топлата чаша в ръката си като нещо познато и хубаво.

— Направила съм ти нещо — казва Клер.

— Ходила ли? Няма да ми дойдат зле.

— Криле — отвръща тя и смъква на пода парчето бял плат.

Крилете са огромни и се реят във въздуха, трептят в светлината на свещите. По-тъмни са от тъмнината, страховити са, но същевременно напомнят за копнеж, за свобода, за устрем през пространството. Чувството, че стоя здраво на собствените си две ходила, че тичам, тичам така, все едно летя. Сънищата, че се нося, че летя, сякаш земното притегляне е било отменено и сега ми позволява да се отдалеча на безопасно разстояние от земята — тези сънища се връщат в сумрачното ателие при мен. Клер също сяда на канапето. Усещам, че ме гледа. Крилете са притихнали, краищата им са наръбени. Аз не мога да говоря. „Siehe, ich lebe. Woraus? Weder Kindheit Hoch Zukunft/ werden weniger… Überzähliges Dasein/ entspringt mir Herzen.“ („Виж, аз съм жив. От какво? Нито детството, нито бъдещето/ стават по-малки… Битието преизпълва изобилно сърцето ми.“)

— Целуни ме — казва Клер и аз се обръщам, и в тъмнината се реят бяло лице и тъмни устни, и аз се потапям.

Летя, получил съм избавление: битието преизпълва сърцето ми.

Сънища с ходила

Октомври — ноември 2006 година

(Хенри е на 43 години)

Хенри: Сънувам, че съм в „Нюбъри“ и чета лекция на студенти от Колумбийския колеж. Показвам им старопечатни издания. Книги на Гутенберг, „Шахматът, правила“ на Какстън и „Евсевий“ на Йенсен. Лекцията върви добре, те ми задават интересни въпроси. Ровя из количката, търся ценната книга, която току-що съм открил в хранилището и за която не съм и подозирал, че е там. Тя е в тежка червена кутия. Заглавие няма, само библиотечен номер: „Ф-3Х-983 Д-453“, отпечатан със златно под емблемата на „Нюбъри“. Слагам кутията върху масата и вадя подложките. Отварям кутията и какво да видя — ходилата ми, розови и съвършени. Те са изненадващо тежки. Докато ги слагам на подложките, всички пръсти мърдат, за да кажат „здрасти“, за да ми покажат, че още могат да го правят. Започвам да говоря за тях и да обяснявам как са свързани с венецианското печатарство от петнайсети век. Студентите си записват. Една от тях, хубава блондинка в лъскаво, осеяно с пайети потниче, сочи ходилата ми и възкликва: „Вижте, целите са бели!“ И това си е самата истина, кожата е станала мъртвешки бяла, ходилата са безжизнени и разложени. Тъжно си напомням утре рано сутринта да ги занеса в отдел „Реставрация“.

В съня си тичам. Всичко е чудесно. Тичам покрай езерото, от плажа на Оук Стрийт се отправям на север. Усещам как сърцето ми бие, как белите ми дробове се разширяват плавно, после се стесняват. Движа се все напред. Какво облекчение, мисля си. Беше ме страх, че няма да тичам никога отново, а ето, тичам си. Страхотно е.

Но нещата се променят към по-лошо. От тялото ми започват да се откачат едни или други части. Първа пада лявата ми ръка. Спирам и я вдигам от пясъка, и я чистя, и я връщам на мястото й, тя обаче не е закачена много добре и само след петстотин-шестстотин метра отново пада. Затова я държа в другата си ръка с мисълта, че щом се прибера, може би ще успея да я закрепя по-здраво. После обаче пада и другата ми ръка и аз вече нямам ръце, нямам с какво да събирам ръцете, които съм изгубил. Затова продължавам да тичам. Не е чак толкова неприятно, не ме боли. Не след дълго усещам, че членът ми се е откачил и е паднал в левия крачол на анцуга, където се мята и ме дразни, хванат като в капан от ластика долу. Аз обаче не мога да сторя нищо, затова не му обръщам внимание. После усещам, че ходилата ми са натрошени вътре в маратонките, след това те се отчупват от глезените и аз падам по лице на пътеката. Знам, че ако остана там, другите, излезли да потичат, ще ме стъпчат, затова започвам да се търкалям. Търкалям се, докато се дотърколвам до езерото, където вълните ме повличат, и се събуждам запъхтян.

Сънувам, че съм в балет. Аз съм звездата, намирам се в гримьорната и Барбара, гардеробиерката на мама, ме омотава в розов тюл. Барбара си е дръпната, ето защо, макар че краката ме болят ужасно, аз не роптая, когато тя пъха чуканите в дълги палци от розов сатен. Щом приключва, ставам със залитане от стола и се разплаквам.

— Не се дръж като мухльо — казва Барбара, после обаче се смилява и ми бие морфин.

На вратата на гримьорната се появява чичо Иш и ние бързаме по някакви безкрайни коридори. Знам, че краката ме болят, макар че не ги виждам и не ги чувствам. Най-неочаквано виждам, че сме зад кулисите и че балетът е „Лешникотрошачката“, а аз ще танцувам една от захарните фигурки. Кой знае защо, от това се вкисвам ужасно. Не съм го очаквал. Някой обаче ме побутва леко и аз излизам на сцената. И танцувам. Заслепен съм от прожекторите, танцувам, без да мисля, без да знам стъпките, в екстаза на болката. Накрая падам на колене и ридая, а публиката става на крака и ръкопляска.

Петък, 3 ноември 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри на 43)

Клер: Хенри държи глава кромид лук, гледа ме сериозно и казва:

— Това… е кромид лук.

Аз кимам.

— Да. Чела съм за него.

Хенри вдига вежди.

— Прекрасно. И така, лукът се бели с остър нож. Слагаш гореспоменатия лук върху дъската и срязваш двата края, ето така. После белиш лука, ето така. Разрязваш го на половина. Ако ще пържиш лучени кръгчета, го режеш цял, ако ще готвиш супа или сос за спагети, го кълцаш ето така…

Хенри е решил да ме научи да готвя. Всички плотове и шкафчета в кухнята са му високи, той не ги достига с инвалидната количка. Седим на кухненската маса, заобиколени от купи, ножове и буркани доматен сос. Хенри побутва през масата към мен дъската за рязане и ножа, аз ставам от стола и плахо режа главата лук. Хенри ме наблюдава търпеливо.

— Браво на теб. А сега зелените чушки: прокарваш ножа ето така, после издърпваш дръжката…

Правим марината, песто, лазаня. Друг ден приготвяме шоколадови таралежки, ореховки, крем брюле. Алба е на седмото небе.

— Още десерт — моли тя.

Пържим яйца на очи и сьомга, правим пица от начало до край. Трябва да призная, че си е забавно. Но първата вечер, когато приготвям вечерята сама, изпадам в ужас. Стоя в кухнята, заобиколена от тигани и тенджери, аспержите са загорели и аз се паря, докато вадя рибата от фурната. Слагам всичко по чиниите и го отнасям в трапезарията, където Хенри и Алба си седят по местата. Хенри се усмихва насърчително. Аз също сядам, Хенри вдига във въздуха чашата с мляко:

— За новата готвачка!

Алба се чука с него и започваме да ядем. Гледам крадешком Хенри, който се храни. Аз също се храня, виждам, че всичко е вкусно.

— Хубаво е, мамо! — казва Алба и Хенри кима.

— Страхотно е, Клер — съгласява се той, двамата се гледаме вторачено и аз си мисля: „Не ме оставяй.“

Което се върти в кръг, пак при теб идва

Понеделник, 18 декември 2006 година — неделя, 2 януари 1994 година

(Хенри е на 43 години)

Хенри: Будя се посред нощ, хиляди насекоми с остри като бръснач зъби ми ръфат краката и аз започвам да падам още преди да съм изтръскал от шишенцето един викодин. Превивам се о две и се озовавам на под, но не на нашия под, на нечий чужд под, в някоя друга нощ. Къде ли съм? От болката всичко трепти пред очите ми, но е тъмно и в миризмата има нещо, което ми напомня на? На белина. На пот. На парфюм… на познат парфюм… но това е невъзможно…

Стъпки, които се качват по стълбището, гласове, ключ, който отключва няколко ключалки („Къде да се скрия?“), вратата се отваря, аз пълзя по пода точно когато някой включва осветлението, взривило се в главата ми като фотографска светкавица, и някаква жена прошепва:

— Господи!

Аз си мисля: „Не, това просто не може да се случи“, а вратата се затваря и аз чувам как Ингрид казва:

— Тръгвай си, Силия.

Силия негодува, двете стоят от другата страна на вратата и се разправят, а аз се оглеждам отчаяно, но няма откъде да се измъкна. Това сигурно е жилището на Ингрид на Кларк Стрийт, където никога не съм ходил, но всичко тук е нейно: столът със странна форма, бъбрековидната мраморна масичка, отрупана с модни журнали, грозното жълто канапе, което на времето използвахме… оглеждам се трескаво за нещо, което да облека, но единственият текстил в тази минималистична стая е одеялото на мораво жълти карета, което изобщо не се връзва с канапето, и аз го грабвам и се омотавам с него, после се намествам на канапето, а Ингрид отваря отново вратата. Тя дълго стои, без да казва нищо, и ме гледа, аз също я гледам и единственото, което ми минава през ума, е, о, Инг, защо си причини това?

В паметта ми живее друга Ингрид — бляскав чудно хубав рус ангел, с когото се запознах през 1988 година на партито по случай Четвърти юли в „Джимбо“: Ингрид Кармайкъл беше смазваща и недосегаема, недостъпна в лъскавите си доспехи, изковани от богатство, красота и отегчение. Ингрид, която сега стои и ме гледа, е изпита, озлобена и уморена — тя стои с глава, наклонена на една страна, и ме гледа с учудване и презрение. И двамата не знаем какво да кажем. Накрая тя си съблича палтото, мята го на един от столовете и присяда в другия край на канапето. Облечена е в кожен панталон. Докато сяда, той поскърцва тихо.

— Хенри.

— Ингрид.

— Какво правиш тук?

— Не знам. Извинявай. Просто… е, знаеш как е.

Свивам рамене. Краката ме болят толкова силно, че почти ми е все едно къде съм.

— Изглеждаш ужасно.

— Ужасно ме боли.

— Странно. Мен също.

— Имам предвид физически.

— Защо?

На Ингрид й е все тая, дори да пламна направо пред очите й. Отмятам карираното одеяло и й показвам отрязаните си крака.

Тя не трепва, не простенва. Не се извръща, само ме поглежда в очите и аз виждам, че ако има някой, който да ме разбира напълно, то това е именно тя. По съвършено различни начини сме се докарали до едно и също състояние. Ингрид става и отива в друга стая, а когато се връща, държи в ръка стария несесер за шиене. Усещам прилив на надежда, която се оправдава: Ингрид сяда, вдига капачето и пак е както в доброто старо време, там вътре, до възглавничките за карфици и напръстниците, има цяла аптека.

— Какво искаш? — пита Ингрид.

— Опиати.

Тя търси в чантичката, пълна с хапове, и ми подава да си избера — виждам ултрам и си взимам два. След като ги гълтам, Ингрид ми носи чаша вода, която изпивам до дъно.

— И така. — Тя прокарва дълги червени нокти през дългата си руса коса. — От кое време идваш?

— От декември 2006 година. Коя дата е тук?

Ингрид си поглежда часовника.

— Беше първи януари, но сега вече сме 2 януари 1994 година.

О, не. Само това не.

— Какво има? — пита Ингрид.

— А, нищо.

Днес е денят, когато Ингрид ще се самоубие. Какво да й кажа? Мога ли да я спра? Ами ако се обадя на някого?

— Виж какво, Инг, искам само да кажа…

Двоумя се. Какво мога да й кажа, без да я плаша до смърт? И какво значение има сега? Сега, когато тя е мъртва? Макар и да седи точно пред мен.

— Какво?

Плувнал съм в пот.

— Просто… бъди добра към самата себе си. Недей… В смисъл знам, че не си много щастлива…

— И кой е виновен?

Устата й с яркочервено червило е нацупена. Не й отговарям. Аз ли съм виновен? Всъщност не знам. Ингрид ме гледа така, сякаш, чака отговор. Аз извръщам очи. Поглеждам плаката на Махоли-Наги на отсрещната стена.

— Хенри! — казва Ингрид. — Защо постъпи толкова гадно с мен?

Насилвам се да я погледна отново.

— Гадно ли? Не е било нарочно.

Тя клати глава.

— Беше ти все тая дали ще живея, или ще умра.

О, Ингрид.

— Не ми е все тая. Не искам да умираш.

— Все тая ти беше. Заряза ме, изобщо не дойде в болницата.

Ингрид говори така, сякаш думите я давят.

— Вашите не искаха да идвам. Майка ти каза да не съм припарвал до теб.

— Трябваше да дойдеш.

Въздишам.

— Ингрид, твоят лекар ми каза, че не мога да ти идвам на свиждане.

— Питах и ми казаха, че изобщо не си се обаждал.

— Обаждал съм се. Казаха ми, че не искаш да разговаряш с мен и да не съм те търсел повече.

Болкоуспокояващото вече действа. Пробождащата болка в краката ми се притъпява. Пъхам длани под одеялото и ги долепвам до кожата на левия чукан, после и на десния.

— Щях да умра, а ти не дойде нито веднъж да поговорим.

— Мислех, че не искаш да разговаряш с мен. Откъде да знам?

— Ожени се, а дори не ми се обади, и покани на сватбата Силия колкото да ми правиш напук.

Смея се, не мога да се сдържа.

— Не аз, Ингрид, а Клер покани Силия. Приятелки са, и досега не проумявам защо. Вероятно защото противоположностите се привличат. При всички положения това няма нищо общо с теб.

Ингрид не казва нищо. Пребледняла е под грима. Бръква в джоба на палтото си и вади пакет цигари и запалка.

— Откога пушиш? — питам я аз.

Ингрид мразеше да пуши. Ингрид обичаше кокаин, хероин и напитки с поетични имена. Тя издърпва с два дълги нокътя цигара от пакета и я пали. Ръцете й треперят. Всмуква от дима, който се гъне между устните й.

— Е, как е животът без крака? — пита ме. — Всъщност как се докара дотук?

— Премръзнах. Припаднал съм в парка Грант през януари.

— И как се придвижваш?

— Главно с инвалидна количка.

— О! Ужас.

— Да — потвърждавам аз. — Не е приятно.

Известно време мълчим. Ингрид пита:

— Още ли си женен?

— Да.

— Деца?

— Едно. Момиче.

— О. — Ингрид се обляга, всмуква от цигарата, издишва през ноздрите тънка струйка дим. — Жалко, че нямам деца.

— Ти, Инг, никога не си искала деца.

Тя ме поглежда, но аз не мога да разчета погледа й.

— Винаги съм искала деца. Мислех, че ти не искаш, затова не съм отваряла дума за това.

— Още можеш да родиш.

Ингрид се смее.

— Така ли? Имам ли деца, Хенри? През 2006 година имам ли съпруг и къща в Уинетка, и две и половина деца?

— Не съвсем.

Намествам се на канапето. Болката е отстъпила, но онова, което е останало, е обвивката на болката, празно пространство, където би трябвало да има болка, а вместо това има очакване за болка.

— Не съвсем — имитира ме Ингрид. — Как така не съвсем? Както в „Не, Ингрид, не си съвсем бездомница.“

— Не, не си бездомница.

— Значи не съм бездомница. Добре, страхотно. — Ингрид гаси цигарата и кръстосва крака. Винаги съм харесвал краката й. Тя е обута в ботуши с високи токове. Двете със Силия явно са ходили на купон. Ингрид казва: — Изключваме крайностите: не съм жена домакиня от богаташките предградия и не съм скитница. Хайде, Хенри, насочи ме още малко.

Аз мълча. Не ми се играе на тази игра.

— Дай тогава да изброим възможностите. Я да помисля… А) аз съм стриптийзьорка в наистина лъскав клуб на Ръш Стрийт. Хм. Б) Лежа в затвора, защото съм убила с брадва Силия и съм я дала на Малкълм. Ха! Да, ах. В) Живея в Рио дел Сол заедно с мастит банкер. Какво ще кажеш за това, Хенри? Някоя от тези възможности вижда ли ти се правдоподобна?

— Кой е Малкълм?

— Доберманът на Силия.

— Би трябвало да се досетя.

Ингрид си играе със запалката, пали я и я гаси.

— А какво ще кажеш за това: Д) Мъртва съм. — Аз трепвам. — Харесва ли ти?

— Не. Не ми харесва.

— Виж ти! На мен пък ми харесва най-много. — Ингрид се усмихва. Усмивката й не е красива. Прилича повече на гримаса. — Толкова ми харесва, че ми хрумна нещо.

Тя става от канапето, прекосява с широка крачка стаята и тръгва по коридора. Чувам я как отваря и затваря някакво чекмедже. Когато се появява отново, държи едната си ръка зад гърба. Застава пред мен и казва:

— Изненада!

После насочва към мен пистолет. Не е голям. Издължен е, черен и лъскав. Ингрид го държи при кръста си — нехайно, все едно е на коктейл. Аз се вторачвам в пистолета. Ингрид казва:

— Мога да те застрелям.

— Да. Можеш — съгласявам се.

— После мога да си тегля куршума — заявява тя.

— Това също може да се случи.

— Но случва ли се?

— Не знам, Ингрид. Трябва ти да си решиш.

— Не ме баламосвай, Хенри. Кажи ми — заповядва Ингрид.

— Добре, де. Не. Не се случва по този начин.

Опитвам се да го кажа уверено. Ингрид се хили ехидно.

— Ами ако аз искам да се случи по този начин?

— Дай ми пистолета, Ингрид.

— Ела и си го вземи.

— Ще ме застреляш ли?

Ингрид клати с усмивка глава. Смъквам се от канапето на пода, пълзя към нея, като влача карираното одеяло, от хаповете за болка съм по-бавен. Ингрид отстъпва назад, но продължава да държи пистолета, насочен към мен. Аз спирам.

— Хайде, Хенри. Добро куче! Доверчиво.

Тя маха предпазителя и прави две крачки към мен. Аз се напрягам. Ингрид е насочила дулото право към главата ми. После обаче започва да се смее и допира пистолета до слепоочието си.

— А това как ти се струва, Хенри? Това ли се случва?

— Не.

Не!

Тя се свъсва.

— Сигурен ли си, Хенри? — Мести пистолета така, че да е насочен към гърдите й. — Сега по-добре ли е? Главата или сърцето, Хенри?

Ингрид пристъпва напред. Мога да я докосна. Мога да я сграбча… тя ме изритва в гърдите и аз падам назад, пльосвам се на пода и гледам как Ингрид се надвесва над мен и ме заплюва в лицето.

— Обичаше ли ме? — пита, без да сваля очи от лицето ми.

— Да — казвам й аз.

— Лъжец — заявява Ингрид и натиска спусъка.

Понеделник, 18 декември 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

Клер: Събуждам се посред нощ и Хенри го няма. Изпадам в паника. Сядам в леглото. В главата ми нахлуват какви ли не възможности. Може да го е блъснала кола, може да се е озовал в изоставена сграда, навън на студа… чувам звук, някой плаче. Мисля, че е Алба, Хенри може би е отишъл да провери защо Алба е разстроена, затова ставам от леглото и отивам в стаята на Алба, но Алба спи, свита на кълбо и гушнала плюшеното мече Теди, избутала е завивките от леглото. Тръгвам по коридора към звука и какво да видя: Хенри седи на пода в хола и държи с ръце главата си.

Заставам на колене до него.

— Какво има? — питам го.

Той вдига лице и на светлината на уличните лампи, процеждаща се през прозорците, виждам, че бузите му лъщят от сълзи.

— Ингрид е мъртва — казва Хенри.

Аз го прегръщам.

— Ингрид е мъртва отдавна — проронвам.

Хенри клати глава.

— Години, минути… все едно — казва той. Седим в мълчание на пода. Накрая Хенри пита: — Как мислиш, дали вече е сутрин?

— Разбира се.

Небето е още тъмно. Не пеят птици.

— Хайде да ставаме — предлага той.

Аз дотиквам инвалидната количка, помагам му да се качи на нея и го откарвам в кухнята. Нося му хавлията и Хенри я облича. Седи на кухненската маса и гледа през прозореца към заснежения заден двор. Някъде в далечината се чува как по улицата стърже снегорин. Паля лампата. Отсипвам колкото трябва кафе във филтъра, отсипвам колкото трябва вода в кафе-машината, включвам я. Вадя чаши. Отварям хладилника, но когато питам Хенри какво му се яде, той само клати глава. Сядам на кухненската маса срещу него и той ме поглежда. Очите му са зачервени и косата му стърчи в много посоки. Ръцете му са слаби, лицето му е помръкнало.

— Аз съм виновен — казва Хенри. — Ако бях там…

— Могъл ли си да я спреш? — питам.

— Не. Опитах.

— Какво тогава!

Кафе-машината издава тихи звуци като от взрив. Хенри прокарва длани през лицето си. Казва:

— Винаги съм се питал защо не е оставила бележка.

Тъкмо понечвам да попитам какво има предвид, когато забелязвам, че Алба стои на вратата на кухнята. Облечена е в розова нощница, на краката е със зелени пантофки във формата на мишки. Алба присвива очи и се прозява в ослепителната светлина в кухнята.

— Здравей, малкото ми — казва Хенри.

Алба идва при него и се увесва отстрани на инвалидната количка.

— Добро утроооо — отвръща.

— Всъщност още не е утро — обяснявам й аз. — Още е нощ.

— А вие защо сте станали, щом е нощ? — подсмърча Алба. — Правите кафе, значи е сутрин.

— О, това е отколешна заблуда, че кафето се равнява на сутрин — намесва се Хенри. — В логиката ти има пропуски, приятелко.

— Какво? — възкликва Алба.

Не обича да греши за каквото и да било.

— В изводите си се основаваш на погрешни данни, иначе казано, забравяш, че майка ти и баща ти са заклети кафеманиаци и е напълно възможно да сме станали посред нощ само за да сръбнем по ЕДНО КАФЕЕЕ.

Той реве като чудовище, може би като кафеманиак.

— И аз искам кафе — заявява Алба. — Аз съм кафеманиачка — ревва и тя на Хенри.

Но той я сграбчва, вдига я във въздуха и пак я връща на земята. Алба заобикаля тичешком масата и ме прегръща през раменете.

— Реви и ти! — крещи ми тя в ухото.

Ставам от стола й я прегръщам. Сега тя е много тежка.

— Ти реви.

Пренасям я по коридора в детската стая и я мятам на леглото й, където тя се смее и пищи. Часовникът върху нощното шкафче показва 4:16 след полунощ.

— Ето, виж — соча й аз. — Много е рано, за да ставаш.

След задължителното суетене Алба отново си ляга, а аз се връщам в кухнята. Хенри е успял някак да сипе и на двамата кафе. Сядам. Тук е студено.

— Клер.

— Ммм?

— Когато умра… — Хенри млъква, извръща поглед, поема си въздух, започва отначало. — Подреждам всичко, всички документи, завещанието и писмата до някои хора, разни неща за Алба, всичко е в бюрото ми.

Нямам сили да кажа нищо. Хенри ме гледа.

— Кога? — питам го. Хенри клати глава. — Месеци? Седмици? Дни?

— Не знам, Клер.

Знае, и още как, знам, че знае.

— Погледнал си страницата с некролозите във вестника, нали? — питам го.

Хенри се двоуми, после кима. Отварям уста да попитам още веднъж, после ме дострашава.

Часове, ако не дни

Петък, 24 декември 2006 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 35)

Хенри: Будя се рано, толкова рано, че в почти предизгревната светлина спалнята е синя. Лежа в леглото и слушам дълбокото дишане на Клер, слушам как от време на време по Линкълн Авеню профучава кола, как гарваните си подвикват и парното пука. Краката ме болят. Облягам се на възглавниците и намирам върху нощното шкафче шишенцето викодин. Глътвам два, пия ги с изветряла кола.

Пак се пъхам под завивките и се обръщам на моята си страна. Клер спи по лице и е хванала главата си с ръце, сякаш за да се защити. Косата й е скрита под одеялата. Заобиколена от косата, Клер изглежда по-малка. Напомня ми на самата себе си като момиченце, когато е спяла с присъщата й детска непринуденост. Опитвам се да си спомня дали съм я виждал как спи като малка. Давам си сметка, че това не се е случвало никога. В съзнанието ми всъщност изниква Алба. Светлината се променя. Клер се размърдва, обръща се към мен, на своята страна. Изучавам лицето й. В ъгълчетата на очите й и около устата вече има едва забележими бръчки, намек за това какво ще стане лицето на Клер на средна възраст. Никога няма да видя това нейно лице, за което съжалявам горчиво, лицето, с което Клер ще продължи без мен, което никога няма да бъде целунато от мен, което ще принадлежи на свят, непознат за мен, освен като спомен за Клер, най-сетне преотстъпен на миналото свършено време.

Днес се навършват трийсет и седем години от смъртта на майка ми. Мислел съм за нея, копнял съм всеки ден от тези трийсет и седем години, а баща ми е мислел почти без прекъсване за мама. Ако ревностната памет можеше да възкресява от мъртвите, мама щеше да бъде нашата Евридика, щеше да възкръсне като Лазар от упоритата смърт и да ни утеши. Ала цялата ни скръб не добави и миг към живота й, нито едно туптене в повече на сърцето й, нито глътка въздух повече. Единственото, което моята потребност можеше да стори, бе да ме отведе при нея. Какво ще има Клер, когато си отида? Как да я оставя?

Чувам как Алба говори в леглото си.

— Ей! — казва Алба. — Ей, Теди! Шшшт, хайде, спи сега. — Тишина. — Татко! — Наблюдавам Клер, за да видя дали ще се събуди. Тя продължава да спи. — Татко!

Аз се обръщам предпазливо, измъквам се внимателно изпод завивките, свличам се някак на пода. Изпълзявам от спалнята и по коридора отивам в стаята на Алба. Тя се смее, когато ме вижда. Аз издавам звук като ръмжене и Алба ме милва по главата, все едно съм куче. Седи в леглото, насред всички плюшени играчки, които има.

— Направи ми място, Червена шапчице!

Алба отскача встрани и аз се вдигам на леглото. Тя започва да се суети и да реди около мен някои от играчките си. Прегръщам я и се облягам, а Алба ми подава синьото плюшено мече Теди.

— Ядат му се трюфели.

— Раничко е за трюфели, Син Теди. Не искаш ли яйца на очи и препечена филийка?

Алба прави физиономия. Издава устни, сключва вежди, сбърчва нос.

— Теди не обича яйца — оповестява тя.

— Шшшшт, мама спи.

— Добре — шушука високо Алба. — Теди иска синьо желе.

Чувам как в съседната стая Клер простенва и се надига от леглото.

— Грис? — опитвам се да я съблазня аз.

Алба се замисля.

— С кафява захар ли?

— Става.

— Искаш ли да го направиш ти?

Плъзгам се от леглото.

— Да. Може ли на конче?

Колебая се. Краката наистина ме болят, а Алба вече е пораснала доста, за да ме язди безболезнено, но сега не мога да й откажа нищо.

— Разбира се. Мятай се.

Аз стоя на четири крака. Алба се покатерва на гърба ми и ние докретваме до кухнята. Клер е застанала сънено до мивката и гледа как кафето се стича в каничката. Аз допълзявам до нея и опирам глава в коленете й, а тя сграбчва Алба, която през цялото време се превива от смях, за ръцете и я издърпва нагоре. Допълзявам до стола си. Клер се усмихва и пита:

— Какво има за закуска, готвачи?

— Желе! — пищи Алба.

— Ммм. Какво желе? Желирани овесени ядки ли?

— Неееее!

— Желиран бекон ли?

— Не!

Алба се впива в Клер и вдига нагоре косата й.

— Ох! Недей, миличка. Е, в такъв случай сигурно желирано мюсли.

— Грис!

— Желиран грис, ммм! — Клер вади кафявата захар, млякото и пакетчето грис. Слага ги върху плота и ме гледа очаквателно. — А ти? Един желиран омлет?

— Ако го приготвиш ти — да.

Изумявам се от оправността на Клер, която снове из кухнята, сякаш е Бети Крокър136 и го прави от години. Докато я наблюдавам, си мисля, че ще се справи и без мен, но знам, че не е така. Гледам как Алба смесва брашното с водата и си я представям на десет, на петнайсет, на двайсет години. Още не е толкова близо. Аз още не съм приключил. Искам да бъда тук. Искам да ги гледам, искам да ги притисна в обятията си, искам да живея.

— Татко плаче — прошепва Алба на Клер.

— Защото ще му се наложи да яде буламачите ми — отвръща Клер и ми намига, а аз волю-неволю се смея.

Нова година, две

Неделя, 31 декември 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

(7:25 часът вечерта)

Клер: Ще правим купон! В началото Хенри като че ли не искаше, но сега направо се радва. Седи на кухненската маса и показва на Алба как да изрязва цветчета от моркови и репички. Признавам си, че не постъпих съвсем честно: предложих го пред Алба, тя се въодушеви страшно и на него сърце не му даде да я разочарова.

— Ще бъде страхотно, Хенри. Ще поканим всички, които познаваме.

— Всички до последния? — усмихва се той.

— Всички, които са ни приятни — поправям се.

И така, вече дни наред аз чистя, а Хенри и Алба правят курабийки (макар че половината тесто отива в устата на Алба, ако не я държим под око). Вчера ходихме с Шарис на пазар и накупихме какви ли не вкуснотии, всички възможни зеленчуци и бира, и вино, и шампанско, шарени клечици за ордьоври и салфетки, на които със златно пише „Честита Нова година“, и мукавени чинии към тях, и един бог знае какво още. Сега цялата къща мирише на кюфтета и на коледното дърво, което бързо умира в хола. Тук е и Алиша, която мие чашите за вино.

Хенри извръща очи нагоре към мен и казва:

— Ей, Клер, шоуто ще започне скоро. Върви да си вземеш душ.

Поглеждам си часовника и виждам, че да, наистина е време.

Под душа, измиване на косата, подсушаване на косата, бельо и сутиен, чорапи и черна копринена официална рокля, обувки на високи токове и мъничко парфюм, и червило, и един последен поглед в огледалото (изглеждам стресната), и обратно в кухнята, където, колкото и да е странно, Алба е все така непорочна в роклята от синьо кадифе, а Хенри и досега е облечен в опърпаната фланелена риза и износените джинси.

— Няма ли да се преоблечеш?

— О, да… Разбира се. Ще ми помогнеш, нали?

Откарвам го с количката в спалнята.

— Какво ще сложиш?

Тършувам из чекмеджетата за бельо и чорапи.

— Все едно. Ти избери. — Хенри се пресяга и затваря вратата на спалнята. — Ела насам.

Спирам да ровя из гардероба и поглеждам Хенри. Той слага спирачката на инвалидната количка и се прехвърля на леглото.

— Няма време — предупреждавам аз.

— Именно, няма. Затова дай да не го губим в приказки.

Гласът му е тих и властен. Аз пускам райбера на вратата.

— Знаеш ли, току-що се облякох…

— Шшшт.

Той протяга към мен ръце и аз се подчинявам, сядам до него и най-неочаквано в съзнанието ми изникват думите „за последен път“.

(8:05 часът вечерта)

Хенри: На вратата се звъни точно когато си завързвам вратовръзката. Клер пита притеснена:

— Добре ли изглеждам?

Изглежда добре, поруменяла и миловидна е, и аз й го казвам. Изскачаме от спалнята, а Алба се завтича да отвори и крещи:

— Дядо! Дядо! Кими!

Баща ми изтръсква снега от ботушите си и се навежда да я прегърне. Клер го целува по двете бузи. Татко я възнаграждава с якето си. Алба отмъква Кими да й показва коледното дърво още преди тя да си е свалила палтото.

— Здрасти, Хенри — поздравява усмихнат татко и се надвесва над мен, и внезапно ми хрумва: тази вечер животът ми ще блесне като на филм пред очите ми.

Поканили сме всички, на които държим: татко, Кими, Алиша, Гомес, Шарис, Филип, Марк и Шарън с децата, баба, Бен, Хелън, Рут, Кендрик и Нанси с децата, Роберто, Катрин, Изабел, Мат, Амилия, приятели художници на Клер, мои приятели от библиотекарския институт, родители на приятелчета на Алба, агентката на Клер, дори Силия Атли — по настояване на Клер… Липсват единствено хора, който са били възпрепятствани от непреодолими обстоятелства: майка ми, Лусил, Ингрид… О, боже. Помогни ми.

(8:20 часът вечерта)

Клер: Гомес и Шарис връхлитат като камикадзета, тръгнали да отвличат самолет.

— Ей, Библиотекарче, бива ли да си такъв мързел, никога ли не си ринеш снега по тротоара отпред?

Хенри се шляпва по челото.

— Знаех си аз, че съм забравил нещо.

Гомес стоварва върху коленете му цял найлонов плик, пълен с компактдискове, и излиза да почисти тротоарите. Шарис се смее и идва с мен в кухнята. Вади огромна бутилка руска водка и я пъха в хладилника. Чувам как, докато върви с греблото отстрани на къщата, Гомес си тананика „Нека сняг се сипе“.

— Къде са децата? — питам аз Шарис.

— Експедирахме ги при майка ми. Нова година е, решихме, че с баба им ще им бъде по-интересно. Пък и искаме да се борим насаме с махмурлука, нали се сещаш?

Всъщност изобщо не се бях сетила — не съм се напивала още от времето, преди да зачена Алба. Алба се втурва в кухнята и Шарис я прегръща възторжено.

— Ей, малката! Носим ти коледен подарък!

Алба ме поглежда.

— Иди да го отвориш.

Вътре има мъничък несесер за маникюр и към него лак за нокти. Алба го зяпа благоговейно с отворена уста. Побутвам я и тя се сеща:

— Благодаря ти, лельо Шарис.

— За нищо, Алба.

— Иди да го покажеш на татко — казвам й аз и тя се завтича към хола.

Надзъртам в коридора и виждам как Алба ръкомаха развълнувано, а Хенри й показва ноктите си, сякаш се чуди дали да не си направи ноктопластика.

— Алба ще си умре от щастие — казвам на Шарис.

Тя се усмихва.

— Като малка и аз умирах за такива джунджурийки. Бях си наумила, когато порасна, да стана козметичка или фризьорка.

Аз се смея.

— Но не успя да се вредиш и затова стана художничка.

— Запознах се с Гомес и проумях, че никой не е свалил от власт буржоазната капиталистическа женомразка корпоративна система, като й е правил студено къдрене.

— Е, не че сме я поставили на колене, като й продаваме изкуство.

— Говори само за себе си, драга. Ти просто си пристрастена към красотата, затова.

— Така си е, признавам си най-чистосърдечно. — Отиваме в трапезарията и Шарис се заема да пълни чинията си. — Е, върху какво работиш сега? — питам я аз.

— Върху компютърните вируси като изкуство.

— Ооо! — О, не. — Не е ли противозаконно?

— Не. Аз само им правя дизайна, после рисувам html върху платно, после правя изложба. Не ги пускам в обръщение.

— Но някой би могъл да го направи.

— Разбира се — усмихва се дяволито Шарис. — И се надявам да се намери такъв. Гомес гледа презрително на малките ми рисунчици, но някои от тях могат да разкажат играта на Световната банка, Бил Гейтс и онези копелдаци, които произвеждат банкомати.

— Е, успех! Кога е изложбата?

— През май. Ще ти пратя покана.

— Щом я получа, ще обърна активите ни в злато и ще го вложа в бутилирана вода.

Шарис се смее. Идват Катрин и Амилия, ние прекратяваме разговора за „Чрез изкуство към световна анархия“ и започваме да се прехласваме по официалните си тоалети.

(8:50 часът вечерта)

Хенри: Къщата е пълна с най-скъпите ни хора, някои от които не съм виждал още от времето, преди да ме оперират. Агентката на Клер — Лия Джейкъбс, е тактична и мила, но на мен ми е трудно да издържа на съжалението в погледа й. Силия ме изненадва, като идва право при мен и ми протяга ръка. Аз я поемам, а тя казва:

— Съжалявам, че те виждам в този вид.

— Е, ти изглеждаш страхотно — отвръщам аз и това си е самата истина.

Косата й е вдигната на много висок кок и тя е облечена от глава до пети в блещукащо синьо.

— Аха — казва Силия с прословутия си карамелен глас. — Харесваше ми повече, когато беше лош и аз можех да си те мразя като кльощаво бяло добиче.

Смея се.

— А, доброто старо време.

Тя бърка в чантата си.

— Намерих това преди доста време сред вещите на Ингрид. Помислих си, че Клер може би я иска.

Силия ми връчва снимка. Тя вероятно е от 1960 година и на нея съм аз. Косата ми е дълга и аз се смея и стоя без риза на плажа на Оук Стрийт. Снимката е страхотна. Не помня кога Ингрид я е правила, но сега голяма част от времето, което съм прекарал с Инг, тъне в мъгла.

— Да, сигурен съм, че ще й хареса. Memento mori137.

Връщам й снимката. Силия ме поглежда изпитателно.

— Ти, Хенри Детамбъл, още не си легнал да мреш.

— Но съм близо до това, Силия.

Тя се смее.

— Е, ако отидеш преди мен в ада, ми запази място до Ингрид.

Силия се обръща рязко и тръгва да търси Клер.

(9:45 часът, вечерта)

Клер: Децата се скъсаха да тичат и да се тъпчат с храна и сега им се спи и са кисели. Подминавам в коридора Колин Кендрик и го питам дали не иска да си подремне, а той ми отговаря много сериозно, че би желал да поостане с възрастните. Трогната съм от любезността и четиринайсетгодишната му красота, от това, че се срамува, макар да ме познава, откакто се помни. Алба и Надя Кендрик не са чак толкова сдържани.

— Мамоооо — блее Алба, — ама нали каза, че можем да стоим до късно!

— Сигурни ли сте, че не искате да поспите малко? Ще ви събудя точно преди полунощ.

— Нееее.

Кендрик слуша тази размяна на реплики, а аз вдигам рамене и той се смее.

— Несломимият дует. Добре, момичета, защо не отидете да си поиграете малко в стаята на Алба?

Те се изнасят, мърморейки. Ние знаем, че само след няколко минути ще си играят щастливо.

— Радвам се да те видя, Клер — казва Кендрик точно когато при нас идва Алиша.

— Ей, Клер. Погледни татко. — Аз проследявам погледай и виждам, че баща ни флиртува с Изабел. — Коя е тази?

— О, господи! — смея се аз. — Това е Изабел Бърк.

Започвам да обяснявам накратко каква стръвница е Изабел в сексуалните си наклонности. Смеем се така, че чак не можем да си поемем дъх.

— Страхотно, страхотно. О. Стига вече — казва Алиша.

Привлечен от истерията ни, при нас идва Ричард.

— Какво е толкова смешно, bella donnas138?

Ние само клатим глави и продължаваме да се кикотим.

— Смеят се на ухажването, на което се е отдало родителското им тяло — обяснява Кендрик.

Ричард кима озадачен и пита Алиша какви концерти има през пролетта. Двамата се отправят бавно към кухнята, като обсъждат Букурещ и Барток. Кендрик продължава да стои до мен и чака да каже нещо, което аз не искам да чувам. Започвам да се извинявам, но той ме хваща за ръката.

— Чакай, Клер… — Аз чакам. — Извинявай — казва той.

— Не се притеснявай, Дейвид. — Известно време се гледаме. Кендрик клати глава, търси опипом цигарите. — Ако някога решиш да наминеш към лабораторията, ще ти покажа какво правя за Алба…

Оглеждам гостите с надеждата да открия Хенри. В хола Гомес учи Шарън да танцува румба. Всички очевидно се забавляват, но Хенри го няма никъде. Не съм го виждала от около четирийсет и пет минути и изпитвам силно желание да го намеря, да се уверя, че е добре, да се уверя, че е тук.

— Извини ме — казвам на Кендрик, който, ако се съди от вида му, иска да продължим разговора. — Друг път. Когато е по-тихо.

Той кима. Нанси Кендрик се появява заедно с Колин и разговорът бездруго си става невъзможен. Те се впускат в разгорещен спор за хокея на лед и аз се изнасям.

(9:48 часът вечерта)

Хенри: В къщата е станало много горещо и аз искам да се поохладя, затова съм седнал на остъклената предна веранда. Чувам как хората разговарят в хола. Гъстият сняг се сипе и сипе, покрива всички автомобили и храсти, смекчава острите им очертания и приглушава звука на уличното движение. Нощта е красива. Отварям вратата от верандата за хола.

— Ей, Гомес.

Той идва с тромава походка и наднича през вратата.

— Да!

— Хайде да излезем навън.

— Там е кански студ.

— Хайде, де, не се прави на кекав стар градски съветник.

Нещо в тона ми го убеждава.

— Добре, добре. Ей сега.

Той изчезва и след няколко минути се връща, облякъл е якето си и носи моето. Докато си го слагам, Гомес ми подава плоско малко шише.

— А, не, благодаря.

— Водка. Ще ти пораснат косми на гърдите.

— Не може с опиатите.

— О, вярно. Колко бързо забравяме.

Гомес ме тика през хола. В горния край на стълбището ме вдига от инвалидната количка, аз се вкопчвам за гърба му като дете, като маймуна, и ние излизаме през входната врата навън, и студеният въздух е като коруба. Потта на Гомес мирише на алкохол. Някъде там, зад натриевите изпарения на блесналите чикагски улични лампи, има звезди.

— Другарю!

— Хм?

— Благодаря ти за всичко. Ти беше най-добрият…

Не виждам лицето му, но усещам през пластовете дрехи как той се напряга.

— Какви ги говориш?

— Личната ми врачка, Гомес. Времето изтича. Играта свърши.

— Кога?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Не знам — лъжа аз. Много, много скоро. — Исках само да ти кажа… знам, понякога се държах отвратително. — Гомес се смее. — Но беше страхотно. — Млъквам, защото съм на път да се разрева. — Наистина страхотно. — И ние, нечленоразделни американски същества от мъжки пол, стоим, дъхът ни се вледенява на валма пред нас, а всички възможни думи са останали неизречени. Накрая аз казвам: — Хайде да влизаме.

И го правим. Гомес ме слага внимателно на инвалидната количка и за миг ме прегръща, после се отдалечава с тежка стъпка, без да се обръща назад.

(10:15 часът вечерта)

Клер: Хенри го няма в хола, пълен с малка, но обзета от решимост група, която се опитва да танцува по какви ли не невъзможни начини на музиката на „Скуиръл Нът Зипърс“139. Шарис и Мат играят нещо като ча-ча, Роберто проявява добър усет, докато танцува с Кими, която, макар и плахо, танцува добър фокстрот. Гомес е изоставил Шарън и я е заменил с Катрин, която пищи, докато той я върти, и се смее, ако Гомес спре, за да запали цигара.

Хенри го няма в кухнята, която е превзета от Раул, Джеймс, Лурдс и останалите ми приятели художници. Те се забавляват взаимно с разкази за ужасиите, които агентите и търговците са погаждали на художниците и обратното. Лурдс разправя как Ед Килхолц създал кинетична скулптура, която пробила голяма дупка в скъпото бюро на неговия агент. Всички се смеят садистично. Аз им се заканвам с пръст.

— Внимавайте да не ви чуе Лия — заяждам се с тях.

— Къде е Лия? — провиква се Джеймс. — Обзалагам се, че има какво да ни разкаже…

Той тръгва да търси моята агентка, която заедно с Марк пие коняк на стълбището.

Бен си прави чай. Носи си чантичка с цип, в която има какви ли не зловонни билки — отмерва от тях с цедката и ги запарва с кипнала вода.

— Виждал ли си Хенри? — питам го аз.

— Да, току-що говорих с него. На предната веранда е. — Бен се взира в мен. — Малко се притеснявам за него. Стори ми се много тъжен. Сякаш… — Бен млъква и махва с ръка, все едно казва: „Но може и да греша.“ — Напомня ми някои мои пациенти, които смятат, че вече им наближава краят…

На гърлото ми засяда буца.

— Много е потиснат, откакто му ампутираха краката…

— Знам. Но говореше така, сякаш се качва на влак, който потегля всеки момент, каза ми, че… — Той снижава глас, който и бездруго винаги е тих, и аз едвам го чувам. — Каза ми, че ме обичал, и ми благодари… хората, мъжете не приказват такива работи, ако очакват да са с теб и занапред. — Очите на Бен зад очилата са плувнали в сълзи и аз го прегръщам, и двамата стоим така известно време, и аз притискам до себе си изпосталялото му тяло. Хората около нас си бъбрят и не ни обръщат внимание. — Не искам да надживявам никого — споделя Бен. — Господи. След като съм изпил тази гнусотия и като цяло вече петнайсет години съм си нещо като великомъченик, мисля, че имам правото всички, които познавам, да минат покрай ковчега ми и да кажат: „Той умря на своя пост.“ Или нещо от този род. Разчитам Хенри да е там и да изрецитира Дън: „Не се възгордявай, Смърт, ти, тъпа никаквице.“

Аз се смея.

— Е, ако Хенри не успее, ще дойда аз. Ще се постарая да го изимитирам, колкото и нескопосно да прозвучи: „В кратък сън потъваме, и за вечно будуване се изправяме, а Смъртта ще седи по долни дрехи в три след полунощ и ще решава кръстословицата от миналата седмица…“

Бен прихва. Аз го целувам по бледата гладка буза и продължавам нататък.

Хенри седи сам в тъмното на предната веранда и наблюдава как се сипе снегът. През деня почти не съм поглеждала през прозореца и сега виждам, че от часове вали сняг. По Линкълн Авеню тракат снегорини, съседите разгребват преспите по алеите пред домовете си. Верандата е остъклена, но въпреки това тук, отвън е студено.

— Влез вътре — казвам аз.

Стоя до Хенри и гледам как едно куче скача в снега от другата страна на улицата, Хенри ме прегръща през кръста и отпуска глава върху хълбока ми.

— Иска ми се да спрем времето — споделя той.

Прокарвам пръсти през косата му. Сега тя е по-твърда и по-гъста, отколкото на времето, преди да побелее.

— Клер — казва той.

— Хенри.

— Време е… — започва Хенри и млъква.

— Какво?

— Ами… Аз…

— Господи. — Сядам на дивана с лице към него. — Но… недей. Просто… остани.

Стискам силно ръцете му.

— Вече се е случило. Нека поседя до теб.

Той се прехвърля от инвалидната количка на дивана. Лягаме на студената тапицерия. Аз треперя в тънката рокля. Хората в къщата се смеят и танцуват. Хенри ме прегръща, стопля ме.

— Защо не ми каза? Защо ме остави да поканя всички тези хора? Не искам да съм сърдита, но съм.

— Не исках да си сама… след това. И исках да се сбогувам с всички. Беше хубаво. Беше хубаво последно ура…

Известно време лежим, без да говорим. Снегът се сипе тихо.

— Колко е часът?

Аз си гледам часовника.

— Малко след единайсет.

О, господи. Хенри грабва одеялото от съседния стол и ние се завиваме. Не мога да повярвам. Знаех, че ще стане скоро, че рано или късно ще стане, а ето че то наближава, а ние просто лежим и чакаме…

— Не можем ли да направим нещо? — шепна аз във врата на Хенри.

— Клер…

Той ме притиска до себе си. Аз затварям очи.

— Спри го. Не допускай да се случи. Промени го.

— О, Клер.

Гласът на Хенри е тих и аз го поглеждам — в светлината, отразена от снега, очите му блестят от сълзите. Притискам буза до рамото му. Той ме гали по косата. Стоим така дълго. Хенри е плувнал в пот. Аз долепвам длан до лицето му, то е пламнало от температурата.

— Колко е часът?

— Наближава полунощ.

— Страх ме е.

Преплитам ръце с неговите, усуквам крака около неговите. Не мога да повярвам, че Хенри, толкова плътен, моят любовник, истинското му тяло, което съм притиснала с все сила до своето, може някога да изчезне.

— Целуни ме!

Аз целувам Хенри и после съм сама под одеялото, на дивана, на студената веранда. Снегът продължава да се сипе. Вътре музиката заглъхва и аз чувам как Гомес казва:

— Десет! Девет! Осем!

И всички продължават в хор:

— Седем! Шест! Пет! Четири! Три! Две! Едно! Честита Нова година!

Гръмва шампанско, всички заговарят в един глас и някой пита:

— Къде са Хенри и Клер?

Отвън на улицата някой гърми с пиратки. Аз се хващам за главата и започвам да чакам.