Пътешественикът във времето и неговата жена

Човек извън времето

Първата среща, едно

Събота, 26 октомври 1991 година

(Хенри е на 28 години, Клер — на 20)

Клер: В библиотеката е прохладно и мирише на препарат за пране на мокет, макар че единственото, което виждам, е мрамор. Регистрирам се на входа: „Клер Абшир, 11:15 ч., 26. Х. 1991 г., отдел «Специализирани издания».“ Идвам за пръв път в библиотека „Нюбъри“ и сега, след като съм прекосила мрачния страховит вестибюл, се вълнувам. Чувствам се като сутринта на Коледа, възприемам библиотеката като голяма кутия, пълна с красиви книги. Асансьорът е слабо осветен и се движи почти безшумно. Слизам на третия етаж и попълвам молба за читателска карта, после се качвам в отдел „Специализирани издания“. Токчетата на ботушите ми чаткат по дъсчения под. Залата е тиха и претъпкана с хора, вътре е пълно с тежки масивни маси, по които са струпани купчини книги и около които седят читатели. През високите прозорци грее есенната светлина на чикагската утрин. Отивам и си вземам цяло тесте фишове. Пиша курсова по изкуствознание. Темата е „Чосър“ на печатница „Келмскот Прес“2. Намирам книгата и попълвам фиш за нея. Но искам да прочета и как в „Келмскот“ са произвеждали хартията. Каталогът е объркващ. Връщам се при библиотекарката и моля да ми помогне. Обяснявам на жената какво се опитвам да открия и тя поглежда през рамото ми към някого, който минава зад мен.

— Предполагам, че господин Детамбъл ще успее да ви помогне — казва тя.

Обръщам се, готова да обясня отново, и се озовавам лице в лице с Хенри.

Направо онемявам. Я, Хенри, спокоен, с дрехи, по-млад от всякога! Работи в библиотека „Нюбъри“ и стои пред мен в настоящето. Тук и сега. Ужасно щастлива съм. Хенри ме гледа търпеливо, несигурен, но любезен.

— Мога ли да ви помогна? — пита той.

— Хенри!

Едвам се сдържам да не му се хвърля на врата. Очевидно не ме е виждал никога досега през живота си.

— Познаваме ли се? Извинявайте, но не…

Той се озърта, притеснява се да не ни забележат читателите и колегите му, опитва се да си спомни и си дава сметка, че някакво бъдещо негово Аз е срещало грейналото от щастие момиче, застанало отпред. Последния път, когато го видях, ми смучеше палците на краката в Ливадата.

Мъча се да му обясня:

— Аз съм Клер Абшир. Познавах те, когато бях малка…

Чудя се какво да правя: влюбена съм в човек, който стои пред мен и изобщо не ме помни. За него всичко предстои в бъдещето. Напушва ме смях, толкова нелепо е всичко. Плисват ме годините, през които съм го познавала, а той ме гледа озадачен и стреснат. Хенри, който е нахлузил старите рибарски панталони на баща ми и ме изпитва търпеливо на таблицата за умножение, френските глаголи и столиците на отделните щати; Хенри, който на осемнайсетия ми рожден ден е облечен в смокинг и разкопчава с треперещи ръце копчетата върху яката на ризата си. Тук! Сега!

— Хайде да пием кафе, да вечеряме заедно или и аз не знам…

Той, разбира се, е длъжен да каже „да“ — този Хенри, който ме обича в миналото и бъдещето, трябва да ме обича и сега в някакъв наподобяващ прилепов писък отглас от друго време. За мое огромно облекчение, той се съгласява. Все така под изумения поглед на библиотекарката се уговаряме да се срещнем довечера в един тайландски ресторант наблизо, а аз забравям за „Келмскот“ и Чосър и се понасям надолу по мраморното стълбище, през фоайето и под октомврийското слънце на Чикаго, а после хуквам с радостни възгласи през парка, като разгонвам кучетата и катериците.

Хенри: Октомврийският ден е най-обикновен, слънчев и хладен. Намирам се на четвъртия етаж в библиотека „Нюбъри“, работя в тясно помещение без прозорци, където властва влагата. Описвам едно получено наскоро дарение — сбирка от ръчно изработени цветни листове хартия. Красиви са, но е досадно да ги описваш, аз се чувствам отегчен и се самосъжалявам. Всъщност се чувствам стар, както може да се чувства само двайсет и осем годишен мъж, който половината нощ се е наливал с безбожно скъпа водка и се е опитвал — безуспешно, да си възвърне благоволението на Ингрид Кармайкъл. Цяла вечер сме се карали, а сега дори не помня за какво. Главата ми ще се пръсне. Имам нужда от едно кафе. Зарязвам ръчно изработените цветни листове хартия в състояние на овладян хаос и минавам покрай бюрото на дежурната библиотекарка в читалнята. Спира ме гласът на Изабел, която казва:

— Предполагам, че господин Детамбъл ще успее да ви помогне.

Което всъщност си означава: „Ах, ти, Хенри, лисица такава, къде се измъкваш пак!“

И изумително красивото момиче, високо и стройно, с коса с цвят на кехлибар, се обръща и ме поглежда така, сякаш съм й личният Исус. Стомахът ми се преобръща. Момичето очевидно ме познава, а аз него — не. Един господ знае какво съм казал, направил или обещал на това лъчезарно създание, ето защо се виждам принуден да изрека с най-любезния си библиотекарски тон:

— Мога ли да ви помогна?

Момичето възкликва задъхано: „Хенри!“, с многозначителен глас, който ме убеждава, че в някакъв момент наистина сме изживели заедно нещо изумително. А аз не знам нищо за тази млада жена. Дори как се казва. Питам:

— Познаваме ли се?

А Изабел ме гледа на кръв, един вид „Ах, копеленце такова!“

Ала момичето казва:

— Аз съм Клер Абшир. Познавах те, когато бях малка.

После ме кани на вечеря. Шашнат, приемам. Тя не може да ми се нарадва, зяпа ме, макар че съм небръснат, мъчи ме махмурлук и изобщо не съм в най-блестящия си вид. Още днес ще вечеряме заедно в „Бо Тай“ и след като си ме е заплюла за по-късно, Клер се изнася като лек повей на вятъра от читалнята. Докато стоя зашеметен в асансьора, си давам сметка, че сега, в настоящето, ме е намерила шестицата от тотото, която съм ударил в бъдещето, и започвам да се смея. Прекосявам фоайето и докато тичам надолу по стълбите, виждам как Клер прекосява на бегом Уошингтън Скуеър, как подскача и крещи, и ми иде да се разплача — и аз не знам защо.

По-късно същата вечер

Хенри: В шест вечерта се прибирам тичешком у дома и се опитвам да се направя привлекателен. Напоследък „дом“ ми е малка, но безумно скъпа гарсониерка на Северен Дирборн, където сега постоянно се блъскам в неудобни стени, плотове и покъщнина. Стъпка първа: отключвам седемнайсетте ключалки на входната врата, втурвам се в хола, който ми е и спалня, и започвам да смъквам дрехите. Стъпка втора: вземам си душ и се бръсна. Стъпка трета: взирам се безнадеждно в дълбините на дрешника и малко по малко проумявам, че нищо не е чисто в строгия смисъл на думата. Откривам бяла риза, която още е в найлоновия плик от химическото чистене. Решавам да облека черния костюм и ризата с яка с подгънати краища и да си сложа светлосиня вратовръзка. Стъпка четвърта: навличам всичко това и осъзнавам, че приличам на агент от ФБР. Стъпка пета: хвърлям поглед наоколо и виждам, че в апартамента е страшна кочина. Решавам да избягвам да водя довечера Клер тук, дори и такова нещо да е възможно. Стъпка шеста: оглеждам се в голямото огледало в банята и съзирам недодялан мъж с ръст метър и осемдесет и три, с трескав поглед като от портрет на Егон Шиле3, в чиста риза и костюм като на директор на погребален дом. Питам се как ли съм бил облечен, когато тази жена ме е виждала, тъй като очевидно не идвам от моето бъдеще в нейното минало в мои си дрехи. Тя май спомена, че е била малко момиченце? В главата ми нахлува цял водопад от въпроси, на които няма отговори. Спирам и известно време дишам дълбоко. Карай! Грабвам портфейла и ключовете и тръгвам смело напред: отключвам трийсет и седемте ключалки, слизам в раздрънкания тесен асансьор, от цветарницата във фоайето купувам на Клер рози, изминавам двете пресечки до ресторанта за рекордно време, но пак съм закъснял с пет минути. Клер вече седи в едно сепаре и когато ме вижда, явно изпитва облекчение. Маха ми с ръка, все едно е на манифестация.

— Здравей! — поздравявам аз.

Клер е облечена във виненочервена кадифена рокля и носи перли. Прилича на жена от портретите на Ботичели, както би я прерисувал Джон Греъм4: грамадни сиви очи, дълъг нос, мъничка нежна уста като на гейша. Тя е с дълга червена коса, която покрива раменете й и стига до средата на гърба. Толкова е бледа, че в светлината на свещите наподобява восъчна фигура. Връчвам й розите.

— За теб са.

— Благодаря — отвръща Клер, нелепо щастлива. Поглежда ме и забелязва, че съм объркан от реакцията й. — Никога досега не си ми поднасял цветя.

Плъзгам се в сепарето, така че да съм срещу нея. Очарован съм. Тази жена ме познава добре, това не е някаква случайна позната от бъдещите ми похождения. Появява се сервитьорката с листа с менюто в ръка.

— Кажи ми — подканвам настойчиво аз.

— Какво?

— Всичко. Разбираш ли например защо не те познавам? Ужасно съжалявам…

— О, недей. Знам… защо е така. — Клер понижава глас. — Защото за теб нищо още не се е случило, докато аз… аз те познавам отдавна.

— Колко отдавна?

— Някъде от четиринайсет години. Видях те за пръв път, когато бях шестгодишна.

— Господи! Често ли си ме виждала? Или само няколко пъти?

— Последния път, когато те видях, ми каза да донеса това, щом се срещнем отново на вечеря. — Клер ми показва светлосиньо детско дневниче. — Вземи го — връчва ми го тя, — можеш да го задържиш.

Отварям го на мястото, отбелязано с парче вестник. Върху страницата в горния десен ъгъл на която надзъртат две малки кокершпаньолчета, има списък с дати. Започва с 23 септември 1977 година и завършва след шестнайсет сини ошпаньолени странични с 24 май 1989 година. Броя. Има общо 152 срещи, вписани много старателно с химикалка и с почерка на шестгодишно дете — едри широки букви, точно според метода на Палмър5.

— Ти ли си съставила този списък? Всички дати ли са точни?

— Всъщност ми ги продиктува ти. Преди няколко години ми каза, че си запомнил датите от списъка. Затова не знам как точно съществува, прилича ми на нещо като лентата на Мьобиус. Но датите са точни. По тях разбирах кога да отида на Ливадата, за да те срещна.

Сервитьорката се появява отново и ние поръчваме: том ха кай6 за мен и ган мусаман7 за Клер. Друг келнер носи чай и ни налива и на двамата.

— Какво е това Ливадата?

Направо подскачам от вълнение. Никога досега не съм срещал човек от бъдещето си, камо ли жена като от портрет на Ботичели, която ме е виждала цели 152 пъти.

— Ливадата е местност в имението на родителите ми в Мичиган. В единия край има гора, а в другия е къщата. Някъде по средата има полянка с диаметър около три метра и с голям камък и ако си на нея, никой в къщата не те вижда, защото тя се намира в нещо като падинка. Ходех там, защото обичах да си играя сама и си мислех, че никой не знае къде съм. Веднъж в първи клас се прибрах от училище, отидох на поляната и ти беше там.

— Вероятно съм бил чисто гол и съм повръщал.

— Всъщност дори не се смути. Помня, че знаеше как се казвам, помня и че изчезна доста зрелищно. Сега, като се замисля, си беше ясно, че и друг път си идвал там. Според мен за пръв път си се появил през 1981 година. Тогава бях десетгодишна. Все повтаряше: „О, мили боже“, и ме зяпаше като невидял. Притесняваше се доста и че си гол, а по онова време аз вече бях свикнала, че този стар гол чичко ще се появи чудотворно от бъдещето и ще ми поиска дрехи. — Клер се усмихва. — И храна.

— Какво му е смешното?

— През годините ти предлагах доста странни неща за ядене. Сандвичи с фъстъчено масло и аншоа. Гъши пастет с червено цвекло върху сухарчета. Исках да проверя има ли нещо, което не обичаш, и да те смая с готварските си магийки.

— А аз на колко години бях?

— Най-възрастен съм те виждала май на четирийсет — четирийсет й нещо. За най-млад не съм сигурна. Може би на трийсет. Сега на колко години си?

— На двайсет и осем.

— Сега ми се виждаш много млад. През последните няколко години беше все около четирийсетте, стори ми се, че животът ти е тежък… Трудно ми е да преценя. Когато си малък, всички възрастни ти се струват големи и стари.

— И какво правехме? На Ливадата, де. Разполагали сме с много време.

Клер се усмихва.

— Правехме какво ли не. Различни неща в зависимост от възрастта ми и времето навън. Ти ми помагаше много с домашните. Играехме на разни игри. Но най-често си говорехме. Когато бях наистина малка, си мислех, че си ангел, и все те подпитвах за Бога. Когато станах тийнейджърка, се опитвах да те накарам да преспиш с мен, а ти все се дърпаше, от което аз, разбира се, се заинатявах още повече. Май смяташе, че ще ми нанесеш някакви душевни травми. В някои отношения се държеше точно като родител.

— О! Това вероятно е добра новина, но точно сега никак не ми се иска да ме възприемаш като родител. — Погледите ни се срещнаха. И двамата се усмихнахме, станахме съзаклятници. — Ами през зимата? В Мичиган зимите са доста люти.

— Вкарвах те тайно в сутерена, в къщата има огромен сутерен с много помещения, едното е нещо като склад и до него е котелът за парното. Наричаме го Читалнята, защото трупаме там всички безполезни стари книги и списания. Веднъж ти беше долу в Читалнята, когато излезе снежна буря — никой не отиде на училище и на работа, а на мен ми се струваше, че ще полудея, докато ти намеря нещо за ядене, защото в къщата нямаше много храна. Ета тъкмо се канеше да отиде на пазар, когато се изви бурята. И така, цели три дни ти беше затворен долу и не правеше друго, освен да четеш стари броеве на „Ридърс Дайджест“, караше само на сардини и фиде.

— Доста солено ядене. Очаквам го с нетърпение. — Носят ни поръчката. — Научи ли се да готвиш?

— Не, не бих твърдяла, че знам да готвя. Нел и Ета неправо побесняваха, ако правех в кухнята друго, освен да си вземам кока-кола, а откакто дойдох в Чикаго, нямам на кого да готвя и не съм мотивирана да се науча. Много заета съм със следването и главно тук се храня. — Клер опитва кърито. — Наистина е много вкусно.

— Нел и Ета ли?

— Нел е нашата готвачка — усмихва се Клер. — Това е като среща между gordon blue8 и Детройт, тя е същото като Арета Франклин, ако Арета Франклин беше Джулия Чайлд9. А Ета е икономка и почти всичко останало. Всъщност ни е по-скоро майка, в смисъл, че майка ми си е… ами Ета е винаги край нас, германка е и е много строга, но и знае как да те утеши, докато майка ми все се рее в облаците, нали разбираш?

Кимам, устата ми е пълна със супа.

— А, да, и Питър — добавя Клер. — Питър е нашият градинар.

— Виж ти! Вашите имат прислуга. Както гледам, не си от моята черга. Срещал ли съм някого от роднините ти?

— Срещал си баба Миграм точно преди да умре. Само на нея съм казвала за теб. По онова време тя почти не виждаше. Знаеше, че някой ден ще се оженим, и пожела да се срещнете.

Спирам да ям и поглеждам Клер. Тя също ме поглежда ведро като ангел, изобщо не се притеснява.

— Наистина ли ще се оженим?

— Предполагам, че да — потвърждава Клер. — От години ми повтаряш, че там, откъдето идваш, си женен за мен.

Това вече е прекалено. Наистина прекалено. Затварям очи и си налагам да не мисля за нищо — последното, което искам, е да изгубя връзка с настоящето, с тук и сега.

— Хенри! Хенри, добре ли си?

Усещам как Клер се плъзга на седалката до мен. Отварям очи, а тя стиска силно ръцете ми. Поглеждам дланите й и виждам, че това са длани на отруден човек, груби и напукани.

— Извинявай, Хенри, просто не мога да свикна. Точно обратното е. В смисъл, че откакто се помня, именно ти винаги си знаел всичко, и май забравих, че днес вечерта не бива да бързам. — Тя се усмихва. — Всъщност едва ли не последното, което ми каза, преди да си тръгнеш, беше: „Имай милост, Клер.“ Каза го с гласа, с който цитираш някого, и сега, като се замисля, си давам сметка, че май си цитирал мен.

Още държи ръцете ми. Гледа ме прехласнато, влюбено. Аз съм много притеснен.

— Клер!

— Да?

— Можем ли да се върнем назад? Можем ли да се преструваме, че това е най-нормална първа среща между двама нормални души.

— Добре.

Клер става и се връща от своята страна на масата. Седи с изправен гръб и се опитва да не се усмихва.

— Хм, и така. Ох, Клер, я ми разкажи за себе си. Хобита? Домашни любимци? Необичайни сексуални наклонности?

— Разбери сам.

— Хубаво. В такъв случай… къде учиш? И какво?

— В Художественото училище. Специалност „Скулптура“, току-що започнах да уча как се изработва хартия.

— Страхотно. Как изглеждат творбите ти?

За пръв път Клер изглежда смутена.

— Ами големи са… с птици.

Тя забива поглед в масата, после отпива от чая.

— Птици ли?

— Всъщност са посветени на, хм… на копнежа.

Клер пак не ме поглежда, затова сменям темата.

— Разкажи ми още за семейството си.

— Добре. — Тя се отпуска, усмихва се. — Ами… семейството ми живее в Мичиган, край малък град на брега на езерото, казва се Саут Хейвън. Къщата ни всъщност е извън града. Първоначално е принадлежала на родителите на майка ми, на дядо и на баба Миграм. Той е починал още преди да се родя, а баба живя до смъртта си заедно с нас. Бях на седемнайсет години. Дядо ми е бил адвокат, татко също е адвокат и се е запознал с мама, когато е започнал работа при дядо.

— Значи се е оженил за дъщерята на шефа.

— Да. Всъщност понякога се питам дали не се е оженил за къщата на шефа. Мама е единствено дете, а къщата си е направо изумителна, има я в много книги за „Изкуствата и занаятите10“.

— Има ли си име? Кой я е строил?

— Казва се „Полска чучулига“ и е строена през 1896 година от Питър Уинс.

— О! Виждал съм я на снимки. Строена е за човек от рода Хендерсън, нали?

— Да. Сватбен подарък е на Мери Хендерсън и Дитър Бакум. Две години след като се нанасят в нея, те се развеждат и я продават.

— Тузарска къща.

— Да, нашите са тузари. И страшно държат на това.

— Братя, сестри?

— Марк е на двайсет и две години, завършва право в Харвардския университет. Алиша е на седемнайсет и е последен клас в гимназията. Виолончелистка е.

Долавям обич към сестрата и сдържаност спрямо брата.

— Май не обичаш много брат си.

— Марк е точно копие на татко. И двамата държат да побеждават, изискват, докато не се подчиниш.

— Знаеш ли, винаги съм завиждал на хора с много роднини, дори и да не се разбират с тях.

— Единствено дете ли си?

— Да. А аз си мислех, че знаеш всичко за мен.

— Всъщност знам всичко и нищо. Знам как изглеждаш без дрехи, но до днес следобед не бях чувала фамилното ти име. Знаех, че живееш в Чикаго, но не си ми разказвал нищо за семейството си, освен че майка ти е загинала в автомобилна катастрофа, когато си бил шестгодишен. Знам, че си добре образован в областта на изкуството и че говориш свободно френски и немски, но нямах и представа, че си библиотекар. Направи така, че да ми бъде невъзможно да те намеря в настоящето, каза, че щяло да стане от само себе си, когато му дойде времето, и ето ни сега тук.

— Ето ни сега тук — съгласявам се аз. — Е, моите родители не са тузари, музиканти са. Баща ми се казва Ричард Детамбъл, а майка ми — Анет Лин Робинсън.

— О… певицата!

— Да. А татко е цигулар. Свири в Чикагския симфоничен оркестър. Но за разлика от мама така и не проби. Жалко, защото е великолепен цигулар. След смъртта на мама просто рухна.

Носят ни сметката. И двамата сме хапнали съвсем малко, но поне на мен сега не ми е до ядене. Клер се пресяга към дамската си чанта, а аз клатя глава. Плащам, излизаме от ресторанта и заставаме в прекрасната есенна вечер на Кларк Стрийт. Клер е с красиво синьо плетено манто с кожена яка, аз съм забравил да си взема връхна дреха и треперя като листо.

— Къде живееш? — пита Клер.

Охо!

— На две пресечки от тук, но жилището ми е малко и е страшно разхвърляно. А ти?

— В Роскоу Вилидж, на Хойни. Но имам съквартирантка.

— Ако дойдеш при мен, ще се наложи да зажумиш и да броиш до хиляда. Може би имаш глуха и ужасно нелюбопитна съквартирантка?

— Де такъв късмет! Не водя никого там, Шарис ще ти скочи и ще ти забива бамбукови пръчки под ноктите, докато не си кажеш и майчиното мляко.

— Откога си мечтая да ме изтезава жена на име Шарис, но както виждам, ти не споделяш вкусовете ми. Идвай тогава в бърлогата ми.

Тръгваме на север по Кларк. Отбивам се в един магазин, за да купя бутилка вино. Когато излизам отново на улицата, Клер е озадачена.

— Мислех, че не бива да пиеш.

— Така ли?

— Доктор Кендрик ти е забранил най-строго.

— Кой е той?

Вървим бавно, защото Клер е с неудобни обувки.

— Твоят лекар, голям специалист по хроноувреждания.

— Обясни ми.

— И аз не знам много. Доктор Дейвид Кендрик е молекулярен генетик, който е открил… който ще открие защо има хора с хроноувреждания. Предава се генетично — лекарят го установява през 2006 година. — Тя въздъхва. — Сигурно все още е много рано. На времето ми каза, че след десет години ще има много повече хора с хроноувреждания.

— Не съм чувал някой да страда от такова… увреждане.

— Според мен, дори и да издириш сега доктор Кендрик, той едва ли ще бъде в състояние да ти помогне. А ако е в състояние, ние с теб нямаше да се срещнем никога.

— Дай да не мислим за това.

Вече сме в моя вход. Клер влиза първа в мъничкия асансьор. Затварям вратата и натискам единайсет. Клер мирише на старо сукно, на сапун, пот и кожа. Вдъхвам дълбоко от миризмата й. Асансьорът изтраква и се заковава на моя етаж, а ние се измъкваме от него и тръгваме по дългия коридор. Вадя шепата ключове, които пъхам във всичките сто и седем ключалки, и открехвам леко вратата.

— Докато сме вечеряли, е станало още по-разхвърляно. Налага се да ти завържа очите.

Клер се смее, а аз оставям виното и си свалям вратовръзката. Слагам й я на очите и я завързвам здраво отзад. Отварям вратата и я въвеждам в жилището, след което я настанявам във фотьойла.

— Добре, започвай да броиш.

Клер брои. Аз се втурвам да събирам от пода бельото и чорапите, грабвам лъжиците и чашите за кафе от различните хоризонтални повърхности и ги струпвам в мивката в кухнята. Клер казва:

— Деветстотин шейсет и седем.

Махам й вратовръзката от очите. Преобразил съм разтегателното легло в дневния му вариант — канапе, и сядам на него.

— Вино? Музика? Свещи?

— Да, ако обичаш.

Ставам и запалвам свещите. После изключвам голямата лампа, в стаята заиграват светлини и всичко изглежда по-добре. Натопявам розите, издирвам тирбушона, вадя корковата тапа и наливам на двамата по чаша вино. Замислям се за кратко и пускам издадения от „ЕМИ“ компактдиск с майка ми, която пее lieder11 на Шуберт, после намалявам звука.

Гарсониерката ми всъщност се състои от канапе, фотьойл и около четири хиляди книги.

— Прекрасно е! — отбелязва Клер.

Става и се премества на канапето. Аз сядам до нея. За миг се отпускаме, просто си седим и се гледаме. Светлината на свещите трепка по косата на Клер. Тя се пресяга и ме докосва по бузата.

— Радвам се да те видя. Вече се чувствах самотна.

Притеглям я към себе си. Целуваме се. Целувката е много… съвместима, целувка, породена от дълга връзка, и аз се питам какво ли сме правили на онази поляна на Клер, после обаче прогонвам тази мисъл. Устните ни се разделят, на това място аз обикновено започвам да умувам как да си проправя път през различните крепости на дрехите, сега обаче се навеждам назад и се опъвам на канапето, придърпвам със себе си и Клер, като я хващам под мишниците — от кадифената рокля тя ми се струва хлъзгава и като кадифена змиорка се шмугва между мен и облегалката. Обърната е с лице към мен, а аз съм положил глава върху страничната облегалка. Усещам как снажното й тяло се притиска през тънкия плат до моето. Иска ми се неудържимо да скоча, да започна да лижа и да прониквам, но съм изтощен и замаян.

— Клетият Хенри.

— Защо „клетият Хенри“? Неописуемо щастлив съм.

И това си е самата истина.

— О, стоварвам върху теб всички тези изненади като огромни камъни.

Клер премята крак и сяда точно върху члена ми. Вниманието ми мигновено се насочва натам.

— Не мърдай — казвам й.

— Няма. Тази вечер ми се струва страшно забавна. Нали се сещаш, Познанието е Сила и така нататък. А и винаги ми е било страшно любопитно къде живееш, как се обличаш и какво работиш.

— Voilà12!

Плъзгам длани под роклята й и нагоре по бедрата. Тя е с чорапи и жартиери. Моят тип момиче.

— Клер!

— Oui13.

— Наистина ще бъде жалко, ако претупаме всичко. Няма по-сладко нещо от тръпката на очакването.

Клер е смутена.

— Извинявай. Но лично аз чакам от години. И това не е като парче торта… изяждаш го и край.

— Вземи си парчето торта и си го изяж.

— Точно такъв е девизът ми.

Тя се подсмихва дяволито и разклаща напред-назад бедра. Възбуден съм толкова много, че с набъбналия си член преспокойно мога да крепя някой от кошовете на виенското колело в лунапарк „Грейт Америка“, стига в него да няма родител.

— Май често получаваш каквото искаш.

— Винаги. Ужасна съм. Но ти изобщо не обръщаше внимание на врънкането ми. Страдах ужасно под твоя режим на френските глаголи и „Не се сърди, човече“.

— Вероятно трябва да намеря утеха в това, че бъдещото ми Аз ще разполага с някакви средства за покоряване. С всички момчета ли го правиш?

Клер се засяга, но не знам доколко е искрена.

— И през ум не ми е минавало да го правя с момчета. Откъде ти хрумнаха тия дивотии! — Тя разкопчава ризата ми. — Господи, колко си… млад.

Стиска зърната на гърдите ми — с все сила. По дяволите добродетелността. Вече съм разгадал механиката на роклята й.

На другата сутрин

Клер: Събуждам се и не знам къде съм. Непознат таван. Приглушеният шум на уличното движение. Лавици с книги. Син фотьойл, където е метната кадифената ми рокля и над нея е нагъната вратовръзка. После си спомням. Извръщам глава, до мен е Хенри. Толкова просто е, все едно съм го правила цял живот. Той спи непробудно, свит в неправдоподобна поза, сякаш е изхвърлен от морето на някой плаж, закрил е с ръка очите си, за да не му блести слънцето, дългата му черна коса се е разпиляла по възглавницата. Толкова просто. Ето ни и нас. Тук и сега, най-после сега.

Ставам внимателно от леглото на Хенри. То служи и за канапе. Пружините изскърцват. Между леглото и лавиците с книги няма много място, затова се промушвам на една страна до коридора. Банята е съвсем мъничка. Чувствам се като Алиса в Страната на чудесата, която е порасла и е станала огромна, затова трябва да протяга ръка през прозореца, за да се обърне. Малкият декоративен радиатор бълва горещина. Изпишквам се и си измивам лицето и ръцете. И тогава забелязвам, че на бялата порцеланова поставка има две четки за зъби.

Отварям шкафчето с огледалото. Самобръсначки, крем за бръснене, вода за уста „Листерин“, тиленол14, лосион за след бръснене, синя пемза, клечка за зъби, дезодорант на най-горното рафтче. Крем за ръце, тампони, кутийка от диафрагма против забременяване, дезодорант, червило, опаковка мултивитамини, тубичка спермицид на долното рафтче. Червилото е много тъмночервено.

Стоя и държа червилото. Призлява ми. Питам се как ли изглежда другата жена, как се казва. Питам се откога ходят. Вероятно от доста време. Връщам червилото на мястото му, затварям шкафчето. Виждам се в огледалото — бледа, с коса, щръкнала във всички посоки. „Е, която и да си, сега вече съм тук. Ти може и да си миналото на Хенри, аз обаче съм неговото бъдеще.“ Подсмихвам се. Отражението ми отсреща прави гримаса. Вземам бялата хавлия за баня на Хенри, която виси отзад на вратата. Под нея е закачен светлосин копринен халат. Кой знае защо, ми е по-приятно с неговата хавлия.

Връщам се в хола, Хенри още спи. Вдигам от перваза на прозореца ръчния си часовник и виждам, че е едва шест и половина. Притеснена съм, не ми се ляга отново. Отивам в кухничката да потърся кафе. По всички плотове и по печката има камари чинии, купчинки списания и друго четиво. В мивката дори се мъдри един чорап. Разбирам, че снощи Хенри просто е струпал безогледно всичко в кухнята. Винаги съм го мислела за много подреден. Сега се изяснява, че е от хората, които държат на външния си вид, но иначе са си мърлячи. Намирам в хладилника кафе, намирам и кафеварката и я включвам. Докато чакам кафето, разглеждам лавиците с книгите на Хенри.

Ето го онзи Хенри, когото познавам. „Елегии, песни и сонети“ на Дън. „Доктор Фаустус“ на Кристофър Марлоу. „Голият обяд“. Ан Брандстрийт, Имануил Кант. Барт, Фуко, Дерида. „Песни на невинността и на опита“ на Блейк. „Мечо Пух“. „Анотираната Алиса“. Хайдегер. Рилке. „Тристрам Шанди“. „Смъртоносно пътуване до Уисконсин“. Аристотел. Епископ Баркли. Андрю Марвел. „Хипотермия, премръзване и други причинени от студа наранявания“.

Леглото изскърцва и аз подскачам. Хенри е седнал и ме гледа с очи, присвити срещу утринната светлина. Той е толкова млад, толкова предишен… Още не ме познава. Изведнъж ме дострашава, че е забравил коя съм.

— Май ти е студено — казва Хенри. — Ела да си легнеш пак, Клер.

— Направих кафе — предлагам му аз.

— Ммм, надушвам го. Но първо ела да ми кажеш „добро утро“.

Лягам, както съм с неговата хавлия. Хенри плъзга ръка под нея и за миг се спира — виждам, че е направил връзката и се опитва да види банята през моите очи.

— Това притеснява ли те? — пита ме.

Колебая се.

— Да. Притеснява ме. Разбира се.

Хенри сяда в леглото, аз също сядам. Извръща глава към мен, поглежда ме.

— Беше почти приключило.

— Почти ли?

— Смятах да скъсам с нея. Просто неподходящ момент. Или подходящ, и аз не знам. — Взира се в лицето ми и търси — какво ли? Прошка? Хенри няма никаква вина. Откъде е могъл да знае? — От доста време се измъчваме взаимно… — Той говори все по-бързо и по-бързо и накрая млъква. — Интересува ли те?

— Не.

— Благодаря ти. — Хенри прокарва длани по лицето си. — Извинявай. Не знаех, че ще дойдеш, иначе щях да поразчистя малко повече. Не само апартамента, но и живота си. — Под ухото му има размазано червило и аз се пресягам, за да го изтрия. Той ме хваща за ръката и я стиска. — Много по-различен ли съм? Отколкото си очаквала? — пита ме притеснен.

— Да… по-… — „себичен си“, мисля аз наум, но на него му казвам: — По-млад.

Хенри се замисля.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Просто си различен. — Прокарвам и двете си длани по раменете и гърба му, разтривам мускулите, изучавам вдлъбнатинките. — Виждал ли си се вече след четирийсетте?

— Да. Изглеждам така, сякаш съм мачкан и осакатен.

— Да. Но си по-малко… в смисъл повече. В смисъл познаваш ме, затова…

— Затова сега ми заявяваш, че съм недодялан.

Клатя глава, макар че имам предвид точно това.

— Просто съм изживяла толкова много неща, докато ти… Не съм свикнала да бъда с теб, когато ти изобщо не помниш какво се е случвало.

Хенри е мрачен.

— Съжалявам. Но човекът, когото познаваш, още не съществува. Стой до мен и рано или късно той непременно ще се появи. Но не мога да направя нищо повече.

— Така си е — съгласявам се. — А междувременно…

Той се обръща и ме поглежда в очите.

— Междувременно?

— Искам…

— Искаш?

Изчервявам се. Хенри се усмихва и ме бута лекичко да легна отново на възглавницата.

— Знаеш.

— Не знам много, но за едно-две неща все се досещам.

По-късно, долепени един до друг, се унасяме в сладка дрямка, покрити с бледото октомврийско слънце на късната утрин, и Хенри казва нещо на тила ми, което аз не разбирам.

— Какво?

— Казах си: тук с теб е толкова спокойно. Прекрасно е да си лежа така и да знам, че за бъдещето е помислено.

— Хенри!

— Хмм?

— Как се е получило така, че не си си разказал за мен?

— О. Аз не правя такива неща.

— Какви?

— Не си разказвам предварително, освен ако не става въпрос за нещо огромно, което застрашава живота ми. Опитвам се да бъда като всички останали. Не обичам и да се навъртам около самия себе си, затова внимавам да не се натъкна на себе си, освен ако не е неизбежно.

Замислям се.

— Аз пък щях да си разкажа всичко.

— Не, нямаше да го направиш. Само ще си навлечеш куп неприятности.

— Все се опитвах да те накарам да ми разказваш едно или друго.

Завъртам се и лягам по гръб, а Хенри се подпира на длан и ме гледа отгоре. Лицата ни са на около педя. Толкова е странно да си говорим, както сме си говорили почти винаги, но от физическата близост ми е трудно да се съсредоточа.

— И аз разказвах ли ти? — пита ме той.

— Понякога. Когато ти се разказваше или нямаше друг избор.

— Например?

— Ето, виждаш ли? Наистина искаш да знаеш. Но аз няма да ти кажа.

Хенри се смее.

— Така ми се пада. Ей, огладнях. Хайде да закусим.

Навън е мразовито. По Дирборн се стрелкат автомобили и колоездачи, по тротоарите вървят двойки и ние сме сред тях в сутрешното слънце — хванали сме се за ръце, най-сетне сме заедно и може да ни види всеки. Пробожда ме леко съжаление, сякаш съм изгубила някаква тайна, после обаче ме плисва възторг: всичко предстои тепърва.

Всяко нещо си има първи път

Неделя, 16 юни 1968 година

Хенри: Първият път беше като вълшебство. Откъде съм могъл да зная какво означава това? Беше на петия ми рожден ден и ние отидохме в природонаучния музей „Фийлд“. Съмнявам се някога преди това да съм ходил в музея „Фийлд“. Цяла седмица майка ми и баща ми ми разказваха за чудесата, които ще видим там, за препарираните слонове в голямата зала, за скелетите на динозаври, за диорамите с пещерни жители. Мама току-що се беше върнала от Сидни и ми беше донесла огромна, невероятно синя пеперуда — Papilio ulysses, в рамка със стъкло, напълнена с памук. Държах я близо до лицето си, толкова близо, че не виждах нищо друго, освен онова синьо. То ме преизпълваше с някакво чувство, с чувство, което по-късно се опитах да преоткрия в пиенето, а накрая го намерих отново с Клер, чувство за единение, за забвение, за безгрижие в най-добрия смисъл на думата. Мама и татко ми описаха безкрайните витринки с пеперуди, колибри, бръмбари. Бях толкова развълнуван, че се събудих още по тъмно. Обух си гуменките, взех своята Papilio ulysses и слязох в задния двор, а оттам, както бях по пижамка, отидох по стълбите на реката. Седнах на кея и загледах как се развиделява. Покрай мен минаха семейство патици, на кея на отсрещния бряг се появи миеща мечка, която ме погледна любопитно, а после си изми закуската и я излапа. По някое време може и да съм заспал. Чух, че мама ме вика, и хукнах нагоре по хлъзгавите от росата стъпала, като внимавах да не си изпусна пеперудата. Мама беше ядосана, че съм отишъл сам на кея, но не ми се скара, все пак имах рожден ден.

Вечерта и двамата не бяха на работа, затова се обличаха дълго, преди да излезем. Бях готов много преди тях. Седнах на тяхното легло, уж за да почета една партитура. Някъде по това време родителите ми музиканти бяха осъзнали, че единствената им рожба няма музикална дарба. Не че не се стараех: просто не чувах, каквото чуваха те в музиката. Обичах да я слушам, но не можех да изпея вярно и една-единствена мелодийка. Още на четири години можех да чета вестниците, а виж, за мен партитурите не бяха нищо друго, освен красиви черни драскулки. Ала мама и татко още се надяваха, че имам някакви скрити музикални заложби, затова, щом взех партитурата, мама седна до мен и се опита да ми помогне. Не след дълго тя вече пееше, а аз припявах ужасно фалшиво и щраках с пръсти, накрая прихнахме и мама започна да ме гъделичка. Татко излезе от банята с хавлиена кърпа около кръста, също се включи и няколко славни минути те пяха заедно, тате ме вдигна на ръце и както ме притискаха до себе си, те се впуснаха да танцуват из спалнята. Иззвъня телефонът и сцената се разпадна. Мама отиде да вдигне, а татко ме остави на леглото и започна да се облича.

Накрая се приготвиха. Мама беше в червена рокля без ръкави и със сандали на краката, беше си сложила на ръцете и краката лак за нокти в същия тон. Татко беше страхотен в тъмносините панталони и бялата риза с къс ръкав, с които осигуряваше подобаващ фон за неотразимостта на мама. Всички се качихме в колата. Както обикновено, разполагах с цялата задна седалка, затова легнах и загледах как зад прозореца се стрелкат високите сгради по Лейк Шор Драйв.

— Седни, Хенри — подкани мама. — Пристигнахме.

Седнах и погледнах музея. Дотук детството ми беше преминало в разнасяне из европейските столици, така че „Фийлд“ се вместваше в представите ми за музей, но в увенчаната с купол каменна фасада нямаше нищо изключително. Беше неделя, затова беше трудно да паркираме, но накрая намерихме къде да спрем и тръгнахме покрай езерото, покрай лодките, статуите и другите превъзбудени деца. Пъхнахме се между дебелите колони и влязохме в музея.

И тогава сякаш бях омагьосан.

Тук цялата природа беше уловена, надписана, подредена според логика, която изглеждаше извън времето, сякаш е била наложена от Бога, може би от един Бог, който си е изгубил първоначалния сценарий за Сътворението и е повикал на помощ уредниците от музея „Фийлд“. За петгодишното ми Аз, което бе в състояние да се прехласва по една-единствена пеперуда, да вляза в музея „Фийлд“, беше като да проникна в райската градина и да видя всичко, каквото става там.

Онзи ден разгледахме толкова много неща: пеперудите, естествено, безчет витринки с пеперуди от Бразилия, от Мадагаскар и дори един брат на моята синя пеперуда от другия край на света. Музеят беше тъмен, студен и стар и това засилваше тръпката, усещането, че тук, между стените му, времето е спряло и няма смърт. Видяхме кристали и пуми, ондатри и мумии, вкаменелости и още вкаменелости. Изядохме си сандвичите като за излет отвън на моравата пред музея и пак се гмурнахме вътре за още птици, алигатори и неандерталци. Към края бях толкова уморен, че едвам се държах на крака, но не исках и да чуя да си тръгваме. Уредниците дойдоха при нас и любезно ни подкараха към изхода, а аз се опитах да не се разплача, но въпреки това ревнах от изтощение и копнеж. Татко ме вдигна на ръце и така се върнахме при автомобила. Заспал съм на задната седалка, а когато се събудих, вече си бяхме у дома и беше време за вечеря.

Слязохме долу у господин и госпожа Ким. Те ни бяха хазаи. Господин Ким беше вечно намусен набит мъж, който май ме обичаше, но не го изразяваше по никакъв начин, а госпожа Ким (или, както й виках, Кими) ми беше първа приятелка, моята шантава бавачка корейка, с която играехме на карти. Когато бях буден, почти през цялото време стоях с Кими. Мама никога не е била по готвенето, докато Кими можеше да ти приготви какво ли не, от суфле до би бим боп15, така че да си оближеш пръстите. Днес за рождения ми ден беше направила пица и шоколадова торта.

Хапнахме. Всички запяха „Честит рожден ден“ и аз духнах свещичките. Не помня какво си пожелах. Разрешиха ми да остана до по-късно, отколкото обикновено, защото още бях превъзбуден от всичко, което бяхме видели и бях спал доста следобед. Както бях по пижама, поседях с мама, татко, господин и госпожа Ким на задната веранда, пих лимонада и гледах синевата на вечерното небе, слушах цикадите и звуците от телевизорите по другите апартаменти. Накрая татко каза:

— Време е да си лягаш, Хенри.

Измих си зъбите, казах си молитвата и си легнах. Бях капнал от умора, но не можех да заспя. Татко ми почете малко, а после, след като видяха, че пак не заспивам, те с мама изключиха осветлението, оставиха вратата на стаята открехната и отидоха в хола. Уговорката беше да ми свирят докогато пожелая, но при условие че лежа в леглото и слушам. И така, мама седна на пианото, татко извади цигулката и двамата пяха и свириха много дълго. Приспивни песни, lieder, ноктюрни — сънена музика, която да поуспокои диването в стаята. Накрая мама влезе да види дали съм заспал. Сигурно съм изглеждал дребен и притеснен в креватчето — нощно зверче по пижама.

— О, миличък. Още ли си буден?

Аз кимнах.

— Ние с баща ти си лягаме. Добре ли си?

Казах „да“ и тя ме прегърна.

— Днес в музея беше много интересно, нали?

— Може ли утре да отидем пак?

— Утре не, но ще отидем много скоро, обещавам.

— Добре.

— Лека нощ. — Тя остави вратата отворена и щракна осветлението в антрето. — Да спиш в кош и да сънуваш грош!

Чувах тихи звуци: как тече чешмата, как някой пуска водата в тоалетната. После всичко беше обгърнато от тишина. Виждах, че в съседната къща свети, някъде мина кола с надуто радио. Полежах така малко, като се мъчех да се унеса, после станах и всичко се преобрази.

Събота, 2 януари 1988 година, 4:03 часът след полунощ — неделя, 6 юни 1968 година, 10:46 часът вечерта

(Хенри е на 24 и на 5 години)

Хенри: Сега е 4:03 часът след полунощ през януари, навън е страшен студ, аз съм се прибрал току-що. Ходих да потанцувам и не съм пил много, но съм капнал от умора. Докато търся ключовете в ярко осветения вход, падам зашеметен на колене и започва да ми се гади, после се озовавам в непрогледен мрак и повръщам върху плочките на пода. Надигам глава и виждам светещ в червено надпис „ИЗХОД“, после очите ми свикват с тъмнината и съглеждам тигри, пещерни жители — мъже с дълги копия и жени със стратегически оскъдни кожи, кучета, които приличат на вълци. Сърцето ми бие като обезумяло и за един размътен от алкохола миг си мисля: „Мамка му, върнал съм се чак в каменната епоха“, после включвам, че надписът „ИЗХОД“ се вписва по-скоро в двайсети век. Разтреперан, се изправям и както съм бос, тръгвам по ледените плочки към вратата, целият съм настръхнал. Цари пълна тишина. От климатика въздухът е влажен и хладен. Стигам при входа и надзъртам в съседното помещение. Пълно е с остъклени витрини, а бялото сияние на уличните лампи, което влиза през високите прозорци, ми показва хиляди бръмбари. Слава богу, намирам се в музея „Фийлд“. Стоя, без да се помръдвам, дишам дълбоко и се опитвам да се посъвзема. В размътения ми мозък изниква нещо и аз се мъча да разбера какво. Би трябвало да правя нещо. А, да. Петият ми рожден ден… някой беше там и всеки момент аз ще се превърна в този някой… Трябва да облека нещо. Да. Наистина.

От бръмбароманията изтичвам в дългия коридор, който разсича на две втория етаж, и хуквам по западното стълбище към първия етаж — пак добре, че още не е настъпила епохата на охранителните камери. Огромните слонове са надвиснали застрашително в лунната светлина и аз им махам с ръка на път за магазинчето за сувенири вдясно от главния вход. Обикалям изложената стока и откривам няколко многообещаващи нещица: декоративен нож за отваряне на писма, метална лента — да си отбелязваш докъде си стигнал в книгата, която четеш, със знака на „Фийлд“ и две тениски с динозаври отпред. Ключалките по витрините са си детска залъгалка — отварям ги с фиба, която откривам до касовия апарат, и се самообслужвам. Дотук добре. Пак се качвам по стълбите на третия етаж. Тук се намира своеобразният „мозъчен тръст“ на „Фийлд“ — тук са кабинетите на научните сътрудници. Разглеждам имената по вратите, но никое не ми говори нищо, накрая избирам наслуки една врата и пъхам металната лента за книги в ключалката, докато бравата не поддава, после влизам вътре.

В кабинета работи някой си В. М. Уилямсън, който се оказва много разхвърлян тип. Помещението е задръстено с вестници, чаши от кафе и препълнени пепелници, върху писалището има отчасти възстановен скелет на змия. Бързо оглеждам това свърталище с надеждата да открия някакви дрехи, но не намирам нищо. В следващия кабинет работи жена — Дж. Ф. Бетли. В третия, където опитвам, вече имам късмет. Д. У. Фич старателно е окачил в дрешника цял костюм, който, общо взето, ми е по мярка, само ръкавите и крачолите са ми възкъси и сакото в раменете ми е широко. Обличам под сакото една от тениските с динозаврите. Бос съм, но поне съм скрил голотиите си. Освен това Д. У., бог да го поживи, се е запасил в бюрото с неотворено пакетче бисквити „Орео“. Конфискувам ги и си тръгвам, като затварям предпазливо вратата след себе си.

„Къде бях, когато се видях?“ Затварям очи и умората ме поваля телесно, милва ме със сънени пръсти. Още малко и ще се строполя, но после се окопитвам и си спомням: силуетът на мъж, който върви към мен, осветен в гръб от входа на музея. Трябва да се върна в голямата зала.

Когато влизам, всичко вътре тъне в тишина. Тръгвам към средата на помещението, като се мъча да възстановя гледката с входа, после сядам недалеч от гардероба, така че да изляза отляво на сцената. Чувам как в главата ми нахлува кръв, как климатикът жужи, как по Лейк Шор Драйв профучават автомобили. Изяждам десет бисквити „Орео“ — бавно, като разделям двете половинки на всяка и изстъргвам с предни зъби пълнежа, после смуча шоколадовите половинки, за да ми стигнат за по-дълго. Нямам представа колко е часът и колко трябва да чакам. Сега вече съм почти изтрезнял и съм сравнително бодър. Минава време, не се случва нищо. Накрая чувам тихо трополене, задъхано дишане. Тишина. Чакам. Изправям се тихо и тръгвам с нечути стъпки през залата, като минавам бавно през светлината, която пада косо върху мраморния под. Заставам в средата на вратата и викам, но не високо:

— Хенри!

Нищо. Браво на момчето, мълчи си, нащрек е. Опитвам още веднъж.

— Няма страшно, Хенри. Аз съм твоят екскурзовод, тук съм, за да те разведа. На специална обиколка. Не се плаши, Хенри.

Чувам съвсем слаб звук — като въздишка.

— Донесъл съм ти тениска, Хенри. За да не измръзнеш, докато разглеждаме експонатите. — Сега вече го различавам, застанал е на ръба на мрака. — Ето. Дръж!

Мятам тениската и тя изчезва, после момчето излиза в светлината. Тениската му стига до коленете. Аз на пет години: черна остра коса, лунна бледност с кафяви, почти славянски очи, стоя нащрек, личи, че съм доста буен. На пет години съм щастлив, сгушил съм се в нормалността и в прегръдката на родителите си. От този миг нататък всичко се промени.

Тръгвам бавно напред, навеждам се към него, проронвам:

— Здрасти. Радвам се, че те виждам, Хенри. Благодаря ти, че дойде тази вечер.

— Къде съм? Ти кой си?

Гласът му е тих и писклив и отеква леко о студения камък.

— Намираш се в музея „Фийлд“. Пратен съм тук, за да ти покажа някои неща, които денем не можеш да видиш. Аз също се казвам Хенри, странно, нали?

Той кима.

— Искаш ли бисквити? Обичам да ям бисквити, когато разглеждам музеи. Така всичко става по-мултисетивно. — Поднасям му пакетчето. Момчето се колебае, не знае дали е възпитано да си вземе, гладно е, но не е сигурно колко да извади, без да прави лошо впечатление. — Вземи колкото искаш. Аз вече изядох десет, трябва да ме догониш. — Момчето си взема три. — Има ли нещо, което искаш да видиш най-напред? — Той клати глава. — Знаеш ли какво? Хайде да се качим на третия етаж, там държат всички неща, които не са изложени. Искаш ли?

— Да.

Вървим през мрака нагоре по стълбите. Хенри не се движи бързо, затова и аз се качвам бавно заедно с него.

— Къде е мама?

— У дома, спи. Това е специална обиколка, само за теб, защото днес имаш рожден ден. Освен това възрастните не правят такива неща.

— А ти не си ли възрастен?

— Аз съм много странен възрастен. Работата ми е да изживявам приключения. Затова, веднага щом чух, че искаш да се върнеш в музея „Фийлд“, се възползвах от възможността да те разведа.

— Но как съм се озовал тук?

В горния край на стълбището той спира и ме поглежда, напълно объркан.

— Тайна. Ако ти кажа, трябва да се закълнеш, че няма да я издаваш на никого.

— Защо?

— Защото няма да ти повярват. Ако искаш, можеш да кажеш на мама и на Кими, те не се броят, но на никой друг. Чу ли?

— Добре.

Заставам на колене пред него — моето невинно Аз, поглеждам го в очите.

— Заклеваш ли се?

— Ъхъ…

— Добре тогава. Виж какво, ти пътешестваш във времето. Беше в стаята си и най-неочаквано — хоп! — се озова тук, малко по-рано вечерта е, затова разполагаме с предостатъчно време, за да разгледаш всичко, преди да се прибереш. — Той мълчи и се взира озадачено. — Разбра ли?

— Но… защо?

— И аз още не знам защо. Щом разбера, ще ти кажа. Но хайде да вървим. Бисквита?

Той си взема една, тръгваме бавно по коридора. Решавам да експериментирам.

— Дай да опитаме тук.

Пъхам металната лента за книги между рамката и вратата на кабинета с табелка „306“ и я отварям. Щраквам осветлението и по пода изникват камъни с размерите на тикви, цели и разполовени, грапави отвън и насечени от метални жилки отвътре.

— Ооо, виж, Хенри. Метеорити.

— Какво е метеорити?

— Камъни, които падат от Космоса. — Той ме гледа така, сякаш самият аз съм паднал от там. — Да опитаме ли друга врата?

Той кима. Затварям стаята с метеоритите и опитвам вратата отсреща. Помещението е пълно с птици. Птици, които уж летят, птици, кацнали навеки върху клони, птичи глави, птичи кожи. Отварям едно от хилядите чекмеджета, в него има десетина стъкленици, всяка с мъничка жълто-черна птичка и с името, залепено в долния край. Очите на Хенри са колкото чинийки.

— Искаш ли да пипнеш някоя?

— Ъхъ.

Махам памучето от гърлото на стъкленицата и изтръсквам върху дланта си една кадънка. Тя продължава да си стои, както е била в стъкленицата. Хенри я милва с обич по главицата.

— Спи ли?

— Общо взето, да.

Той ме поглежда хладно, не вярва на двусмислиците ми. Пъхам внимателно кадънката обратно в стъкленицата, пак я запушвам с памучето, връщам стъкленицата в чекмеджето, затварям го. Ужасно уморен съм. Дори думата „сън“ е съблазън, изкушение. Излизам пръв в коридора и внезапно се сещам какво съм харесал най-много онази нощ като малък.

— Ей, Хенри! Хайде да отидем в библиотеката!

Той свива рамене. Тръгвам, този път бързо, а той подтичва след мен, за да не изостава. Библиотеката е на третия етаж, в източния край на сградата. След като стигаме, заставам пред вратата и минута-две оглеждам ключалките. Хенри ме гледа, все едно ми казва; „Е, дотук бяхме!“ Търся из джобовете си и напипвам ножа за писма. Изтръгвам дървената ръкохватка и хоп! — отдолу се показва прекрасен дълъг и тънък железен зъб. Пъхам го до половината в ключалката и въртя ту в едната, ту в другата посока. Чувам как пружинките на ключалката щракат и забивам и втората половина: готово! Сезам, отвори се!

Най-сетне моят спътник е доста възхитен.

— Как го правиш?

— Не е чак толкова сложно. Ще ти покажа някой друг път. Entrez16!

Държа вратата отворена и момчето влиза. Щраквам осветлението и читалнята оживява: тежки дървени маси и столове, светлокафяв мокет, страховити огромни каталози. Библиотеката към музея „Фийлд“ няма за цел да смайва петгодишни малчугани. Тя е с ограничен достъп, тук могат да влизат само учени и изследователи. Покрай всички стени има шкафове, но в тях държат главно подвързани с кожа научни периодични издания от викторианската епоха. Книгата, която търся, е в огромен остъклен дъбов шкаф в средата на помещението. Отварям с фибата ключалката и дръпвам стъклената врата. Във „Фийлд“ наистина трябва да помислят малко по-сериозно за сигурността. Не се чувствам ужасно, задето съм го извършил: в края на краищата съм си библиотекар до мозъка на костите, през цялото време в „Нюбъри“ не се занимавам с друго, освен да показвам и да обяснявам. Отивам при бюрото до каталога и намирам парче филц и няколко поставки, които слагам на най-близката маса. След това затварям внимателно книгата и все така внимателно я вадя от шкафа и я слагам върху филца. Издърпвам един от столовете.

— Ела, качи се тук, за да виждаш по-добре.

Той се покатерва на стола, а аз разлиствам книгата.

Това са „Птиците в Америка“ на Одюбон, луксозно издание, прелестен фолиант голям формат, който на височина е почти колкото невръстното ми Аз. Този е най-запазеният екземпляр и аз съм посветил много дъждовни следобеди на това да му се възхищавам. Разгръщам го на първата илюстрация, Хенри се усмихва и ме поглежда.

— „Обикновен гмурец“ — чете той. — Прилича на патица.

— Да, прилича. Обзалагам се, че мога да позная коя ти е любимата птица.

Той клати глава и се усмихва.

— На какво се обзалагаш?

Хенри се поглежда, както е облечен в тениската с тиранозавъра, и пак свива рамене. Чувството ми е познато.

— Предлагам ти, ако позная, да изядеш една бисквита, а ако не позная, пак да изядеш една бисквита.

Хенри се замисля и решава, че не губи нищо. Отварям книгата на „Фламинго“. Той се смее.

— Познах ли?

— Да!

Лесно е да знаеш всичко, когато си го правил и преди.

— Добре, печелиш бисквита. Аз също печеля една, задето познах. Но ще ги изядем, след като разгледаме книгата, не е хубаво да поръсим с трохи сините птици, нали?

— Да!

Той оставя пакетчето върху страничната облегалка на стола и ние започваме пак отначало, като разлистваме бавно страниците с птиците, много по-живи от истинските птици в стъклениците нататък по коридора.

— Това е голяма синя чапла. Наистина е голяма, по-голяма от фламингото. Виждал ли си някога колибри?

— Днес видях няколко!

— Тук в музея ли?

— Ъхъ.

— Чакай, някой ден ще видиш и живи — приличат на малки вертолетчета, пърхат с крилца толкова бързо, че те се размиват на петно…

Отгръщам една по една страниците, все едно оправям легло: огромният лист хартия се вдига бавно и пак се спуска надолу. Хенри стои много внимателно, всеки път чака новото чудо, издава тихи звуци на удоволствие за всеки жерав, американска водна кокошка, голяма койра, пъстър кълвач. Когато стигаме до последната илюстрация — снежна овесарка, той се навежда и докосва страницата, като милва нежно изпъкналата картинка. Гледам него, гледам книгата, запомням: тази книга, този миг, първата книга, която съм обикнал, запомням как ми се е приискало да пропълзя в нея и да заспя.

— Умори ли се?

— Ъхъ.

— Да тръгваме ли?

— Добре.

Затварям „Птиците в Америка“, връщам я в стъкления й дом, отварям я на „Фламинго“, бутвам вратичката и я заключвам. Хенри скача от стола и си изяжда бисквитата. Аз връщам филца и стола на място. Хенри изключва осветлението и ние си тръгваме от библиотеката.

Разхождаме се, като си бъбрим весело за разни неща, които хвърчат и пълзят, и си ядем бисквитите. Хенри ми разказва за мама и татко, и Госпожа Ким, която му показва как се прави лазаня, и за Бренда, за която бях забравил, най-добрата ми приятелка, докато бях малък, допреди три месеца, когато тя отиде заедно с техните да живее в Тампа, щата Флорида. Заставаме пред Бушман, прочутата горила, чието препарирано великолепие ни наблюдава от малката мраморна поставка във фоайето на първия етаж, и точно тогава Хенри извиква, залита напред, пресяга се трескаво да се хване за мен, а аз го сграбчвам, но него вече го няма. Тениската е топъл празен плат в ръцете ми. Въздишам и се качвам горе, за да огледам сам мумиите. Невръстното ми Аз вече си е у дома и си ляга в креватчето. А аз запомням, запомням. На сутринта се събудих и всичко беше прекрасен сън. Мама се засмя и каза, че да пътешестваш във времето било забавно и тя също искала да опита.

Това беше първият път.

Първата среща, две

Петък, 23 септември 1977 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 6)

Хенри: Аз съм на Ливадата и чакам. Чакам малко встрани от полянката и съм гол, защото дрехите, които Клер държи за мен в кашон под един камък, ги няма, кашона също го няма, затова съм благодарен, че денят е топъл — вероятно в началото на септември на някоя неустановена година. Спотаил съм се във високата трева. Замислям се. Щом го няма кашона с дрехите, значи съм пристигнал във време, когато ние с Клер още не сме се срещнали. Клер може би дори не се е родила. Случвало се е и преди и аз страшно съм се дразнел: Клер ми липсва и аз доста време се крия гол на Ливадата, защото не смея да се покажа там, където живее семейството й. Мечтая си за ябълковите дървета в западния край на Ливадата. По това време на годината би трябвало да има ябълки, които, макар и ситни, кисели й нахапани от сърните, стават за ядене. Чувам, че входната врата се затръшва, и надзъртам от тревата. Презглава към мен хуква дете и когато изниква на пътеката зад нагънатата на вълни трева, сърцето ми трепва, защото на полянката изхвърча Клер.

Съвсем малка е. Залисала се е, сама е. Още е в ученическата униформа: ловджийско зелено сако с бяла блузка отдолу, с три четвърти чорапи и обувки с прав ток. Носи пазарски плик на „Маршал Фийлд“17 и плажна кърпа. Постила кърпата на земята и изсипва съдържанието на плика: най-различни писмени принадлежности. Стари химикалки, моливчета от библиотеката, пастели, миризливи маркери, писалка. Носи и тесте от хартията с името на кантората на баща й в горния край. Подрежда писмените принадлежности и тръска делово тестето хартия, сетне се заема да пробва една по една химикалките и моливите, като изписва старателно черти и заврънкулки и си тананика. Известно време я слушам внимателно и разбирам, че това е песента от „Шоуто на Дик ван Дайк“18.

Двоумя се. Клер е щастлива, залисала се е. Сигурно е около шестгодишна: щом е септември, тя явно току-що е тръгнала на училище. Очевидно не ме очаква, аз съм непознат, а съм сигурен, че първото, което научаваш, когато тръгнеш на училище, е да си нямаш вземане-даване с непознати, които ти изскачат чисто голи на любимото тайно местенце, знаят името ти и те молят да не казваш на майка си й баща си. Питам се дали именно днес е денят, когато би трябвало да се запознаем, или е друг ден. Навярно трябва да стоя много тихо: Клер или ще си тръгне и аз ще отида да си набера от онези ябълки и да задигна нещо от прането, или ще се върна към обичайната, строго установена програма.

Отърсвам се от мислите си и виждам, че Клер гледа право в мен. Твърде късно забелязвам, че си тананикам заедно с нея.

— Кой е там? — изсъсква Клер.

Наистина е настръхнала като зверче. Мисля бързо.

— Привет, жителко на Земята! — поздравявам мило аз.

— Марк! Тъпанар такъв!

Клер се оглежда с какво да ме замери и избира обувките си, които са с тежки токове с остър ръб. Смъква ги и наистина ги хвърля. Мисля, че не ме вижда добре, тя обаче има късмет и ме уцелва с едната точно по устата. От устната ми бликва кръв.

— Много те моля, не прави така.

Нямам с какво да спра кръвта, затова долепям длан до устата си и гласът ми прозвучава приглушено. Челюстта ме боли.

— Кой е?

Сега вече Клер е уплашена, аз също.

— Хенри. Аз, Клер, съм Хенри. Няма да ти направя нищо лошо, но и ти недей да ме замерваш повече.

— Върни си ми обувките. Не те познавам. Защо се криеш? — кокори се срещу мен тя.

Мятам обувките обратно на полянката. Клер ги вдига, става и ги държи така, сякаш са пистолети.

— Крия се, защото си изгубих дрехите и ме е срам. Идвам отдалеч, гладен съм, не познавам никого, а сега ми тече и кръв.

— Откъде идваш? Как така ми знаеш името?

Цялата истина и нищо друго, освен истината.

— Идвам от бъдещето. Пътешествам във времето. В бъдещето ние с теб сме приятели.

— Само по филмите хората пътешестват във времето.

— Защото искаме вие да си мислите така.

— Защо?

— Ако всички тръгнат да пътешестват във времето, ще стане голяма блъсканица. Като миналата Коледа, когато ти отиде да погостуваш на баба Абшир и се наложи да минеш през летище „О’Хара“, а там беше страхотна навалица, нали? Ние, пътешествениците във времето, не искаме да си усложняваме живота, затова не се издаваме.

Клер мисли, мисли и добавя:

— Излез оттам!

— Ще ми услужиш ли с плажната си кърпа?

Тя я вдига и всички химикалки, моливчета и листове хартия се разхвърчават. Мята ми я с протегната ръка, а аз я хващам и както съм застанал прав, се обръщам с гръб и я завързвам около кръста си. Кърпата е яркорозова и оранжева, на крещящи геометрични фигури. Точно нещото, с което си мечтаеш да се появиш загърнат на първата среща с бъдещата си съпруга. Отивам на поляната и сядам с най-голямо достойнство на камъка. Клер стои възможно най-далеч от мен, но не си тръгва от поляната. Още стиска в ръка обувките.

— Тече ти кръв.

— Ами да. Замери ме с обувката.

— О!

Тишина. Опитвам се да изглеждам безобиден и мил. Именно това, че съм мил, пленява Клер, защото малцина в детския й живот се държат мило.

— Ти ми се подиграваш.

— Никога не бих ти се подигравал. Защо реши, че ти се подигравам?

Каквато и да е Клер, при всички положения е много вироглава.

— Никой не пътешества във времето. Лъжеш.

— Дядо Коледа пътешества.

— Какво?

— Ами да. Как според теб разнася само за една нощ толкова много подаръци? Просто връща часовника с няколко часа назад, докато пусне през комините всички подаръци.

— Дядо Коледа е магия. Ти не си Дядо Коледа.

— В смисъл, че не съм магия ли? Ох, Луиз, теб човек не може да те убеди.

— Не съм никаква Луиз.

— Знам. Ти си Клер. Клер-Ан Абшир, родена на 24 май 1971 година. Дъщеря си на Филип и Лусил Абшир, живееш заедно с тях, с баба си, с брат си Марк и със сестра си Алиша ей в онази голяма къща там.

— Какво като знаеш всичко това, то не доказва, че си дошъл от бъдещето.

— Ако поостанеш още малко, ще видиш как изчезвам.

Усещам, че мога да разчитам на това, защото веднъж Клер ми спомена, че ако има нещо, което да я е възхитило при първата ни среща, то това е именно как съм изчезнал.

Тишина. Клер пристъпва от крак на крак и замахва с ръка, за да отпъди един комар.

— Познаваш ли Дядо Коледа?

— Лично ли? Хм, не. — Вече не ми тече кръв, но сигурно изглеждам ужасно. — Ей, Клер, случайно да ти се намира лейкопласт? Или нещо за ядене? От тези пътешествия във времето огладнявам много.

Тя се замисля. Бръква в джоба на сакото си и вади шоколадова вафла „Хърши“, от която е отхапала веднъж. Мята ми я.

— Благодаря. Обичам ги.

Ям чисто, но много бързо. Кръвната ми захар е паднала. Пускам обвивката в пазарския плик. Клер е възхитена.

— Ядеш като куче.

— Не ям като никакво куче! — Чувствам се кръвно обиден. — Палците ми са обърнати в противоположна посока.

— Как са ти обърнати?

— Направи така. — Изобразявам с палец и показалец „нула“. Клер също прави „нула“. — Обърнатите палци означават, че можеш да правиш така. Означават още, че можеш да отваряш буркани, да си завързваш връзките на обувките и да вършиш други неща, каквито животните не умеят.

Клер не е много щастлива.

— Сестра Кармелита твърди, че животните нямали душа.

— Как така да нямат, имат, разбира се. Това пък откъде й е хрумнало?

— Каза, че го е казал папата.

— Папата е изкуфял сухар. Животните имат много по-добра душа от нас. Те не лъжат никога и няма да те предадат.

— Изяждат се помежду си.

— Ами защото са принудени, не могат да влязат в сладкарницата и да си поръчат голям ванилов сладолед с шоколадови пръчици отгоре.

Клер обича най-много от всичко на света ванилов сладолед с шоколадови пръчици (като малка, като голяма обича най-много суши, особено суши от „Катсу“ на Питърсън Авеню).

— Могат да ядат трева.

— И ние можем, ама не го правим. Ядем хамбургери.

Клер сяда в края на поляната.

— Ета казва, че не бива да разговарям с непознати.

— Добър съвет ти е дала.

Мълчание.

— Кога ще изчезнеш?

— Когато бъда готов. Скучно ли ти е с мен? — Клер върти очи. — Какво правиш?

— Уча се да пиша красиво.

— Може ли да видя?

Клер става предпазливо и събира няколко от листовете, като не сваля от мен съкрушителен поглед. Навеждам се бавно и протягам ръка, сякаш момиченцето е ротвайлер, а то ми пъха бързо листовете и се дръпва назад. Взирам се съсредоточено в хартията, сякаш Клер току-що ми е дала оригинални скици на Брус Роджърс19 за „Кентавър“ или Келтската книга20. Тя е написала отново и отново, с все по-големи, почти печатни букви „Клер-Ан Абшир“. Всички чертички и ченгелчета са с тънко и дебело, във всички кръгчета има усмихнати личица. Много красиво е.

— Каква прелест!

Клер се радва, както винаги, когато я похвалят за работата й.

— Мога да ти напиша и на теб.

— Ще ми бъде приятно. Но когато пътешествам във времето, не ми е разрешено да нося нищо със себе си, затова, ако може, ми го запази, за да му се любувам, когато съм тук.

— Защо не можеш да вземаш нищо?

— Ами сама помисли. Ако пътешествениците във времето започнат да разнасят напред-назад разни неща, не след дълго в света ще настъпи пълна бъркотия. Да предположим, че занеса пари в миналото. Бих могъл да видя печелившите числа от тотото или кой е бил на някой футболен мач и да спечеля купища пари. Не е честно, нали? Или ако наистина съм някой пропаднал тип, бих могъл да открадна нещо, да го занеса в бъдещето и никой няма да ме хване.

— Можеш да си и пират! — радва се Клер дотолкова, та изобщо забравя, че съм опасен непознат. — Можеш да заровиш парите, да си направиш карта на съкровищата и в бъдещето да отидеш да си ги прибереш.

Всъщност горе-долу така ние с Клер намираме средства, за да живеем на широка нога. Вече порасналата Клер смята, че това донякъде е безнравствено, но все пак то ни дава известно предимство на фондовата борса.

— Страхотна идея! Но всъщност ми трябват не пари, а дрехи.

Клер ме гледа подозрително.

— Баща ти има ли дрехи, които не му трябват? Ще бъда доволен и на чифт панталони. Не че плажната кърпа не ми харесва, не ме разбирай погрешно, но там, откъдето идвам, съм свикнал да ходя с панталон.

Филип Абшир е малко по-нисък от мен и тежи с близо петнайсет килограма повече. Панталоните му ми стоят смешно, но пък са удобни.

— Знам ли…

— Не се притеснявай, не е нужно да го носиш точно сега. Но ще ти бъда много признателен, ако следващия път вземеш един чифт.

— Следващия път ли?

Намирам празен лист хартия и молив. Пиша с главни букви: „ЧЕТВЪРТЪК, 29 СЕПТЕМВРИ 1977 ГОДИНА, СЛЕД ВЕЧЕРЯ“. Връчвам на Клер листа, а тя го взема предпазливо. Зрението ми се замъглява. Чувам, че Ета я вика.

— Това е тайна, Клер, чу ли?

— Ама защо?

— Не мога да ти кажа. Сега трябва да тръгвам. Радвам се, че се запознахме. И не позволявай да те мамят.

Протягам длан и Клер я поема храбро. Ръкуваме се, после аз изчезвам.

Сряда, 9 февруари 2000 година

(Клер е на 28 години, Хенри — на 36)

Клер: Рано е, някъде към шест сутринта, и аз съм се унесла в накъсания тревожен сън на ранната утрин, когато Хенри ме буди с гръм и трясък и аз разбирам, че той е бил някъде другаде. Изниква направо върху мен и аз изпищявам, и ние си изкарваме взаимно ангелите, а Хенри прихва и се претъркулва, аз също се претъркулвам и го гледам, и виждам, че от устата му блика кръв. Скачам да донеса кърпа и когато се връщам, за да попия кръвта, Хенри още се усмихва.

— Какво се е случило?

— Замери ме с една обувка.

Не помня някога да съм го замервала с каквото и да било.

— Няма такова нещо.

— Да, да, няма. Току-що се запознахме и още в мига, когато ме зърна, ти каза: „Ето го човека, за когото ще се омъжа“, а после ме фрасна. Винаги съм твърдял, че си много точна в преценката си за хората.

Четвъртък, 29 септември 1977 година

(Клер е на 6 години, Хенри — на 35)

Клер: Днес сутринта календарът върху писалището на татко сочи същото, както онова, което човекът ми е написал върху листа. Нел вари на Алиша рохко яйце, а Ета крещи на Марк, защото не си е написал домашното и е играл на фризби със Стив. Аз попитах: „Ета, може ли да взема от сандъците малко дрехи?“, имах предвид сандъците на тавана, където се дегизираме, но Ета рече: „За какво са ти?“, а аз й отвърнах: „Искам да се дегизираме с Меган“, а Ета се ядоса и се развика: „Време е да вървиш на училище, щом се прибереш, тогава мисли за игра“. Затова отидох на училище, имахме смятане, разглеждахме едни червейчета, после имахме английски, рисуване и следобед френски, пеене и вероучение. Цял ден се притеснявах откъде да взема панталон за онзи мъж, защото на него явно му трябваше много. Затова, щом се прибрах от училище, пак отидох да питам Ета, но тя беше отишла в града, Нел обаче ми разреши да оближа и двете бъркалки на миксера, с които беше бъркала тестото за тортата и до които Ета не ми позволява и да припаря, да не би да се заразя от салмонела. А мама пишеше нещо и тъкмо се канех да изляза, без да питам, когато тя ми рече: „Какво има, миличко?“, затова й обясних и тя ми отвърна да съм видела в пликовете, които сме били приготвили за местното благотворително дружество, и да съм вземела каквото ми харесва. Така и сторих: отидох в мокрото помещение, погледнах в пликовете, които бяхме приготвили за местното благотворително дружество, и изрових отвътре три чифта таткови панталони, но единият беше прогорен с цигара. Затова взех другите два, открих и бяла риза, с каквито татко ходи на работа, както и вратовръзка на рибки и червен пуловер. А също жълтия халат за баня на татко от времето, когато бях малка, още миришеше на него. Сложих дрехите в един плик и прибрах плика в шкафа в мокрото помещение. Тъкмо излязох оттам и Марк ме видя и рече:

„Какво правиш, тъпанарко?“, а аз му отговорих: „Нищо, тъпанар с тъпанар“, и той започна да ме скубе, затова го настъпих с все сила. Марк се разрева и отиде да се оплаче от мен. Качих се горе в стаята си и започнах да си играя на телевизия с Господин Мечок и Джейн. Джейн беше кинозвезда, Господин Мечок я попита хубаво ли е да си кинозвезда, а тя му обясни, че всъщност предпочитала да бъде ветеринарна, ама била толкова красива, че била длъжна да бъде кинозвезда, при което Господин Мечок рече, че Джейн сигурно може да стане ветеринарка, след като остарее. Ета почука и попита: „Защо настъпваш Марк“, а аз й казах: „Защото той ме скубе безпричинно“, при което Ета се завайка: „Вие двамата ще ми скъсате нервите“, и си тръгна, така че ми се размина. Вечеряхме само с Ета, защото татко и мама отидоха на парти. Имаше пържено пиле с грах и шоколадова торта и Марк получи най-голямото парче, ама аз си замълчах, защото бях облизала бъркалките на миксера. И така, след вечеря попитах Ета дали мога да изляза, а тя пък попита дали имам домашно — обясних й, че имам по писане, а също да събера листа за часа по рисуване, затова тя ме пусна: „Добре, върви, но да се върнеш, преди да се е мръкнало.“ Взех си синия пуловер на зебричките, грабнах и плика, излязох и отидох на поляната. Но човека го нямаше, затова поседях малко на камъка, а после реших, че няма да е зле да събера листа. Върнах се в градината и намерих няколко листа от дръвцето на мама, за което после тя ми обясни, че се казвало гинко, взех и листа от клена и дъба. Върнах се на полянката, а мъжа пак го нямаше й аз си рекох: „Е, само си е измислял, че пак ще дойде, значи панталоните не са му трябвали чак толкова много.“ Рекох си още, че Рут може би е права, понеже й разказах за мъжа и тя заяви, че само си съчинявам, защото в истинския живот хората не изчезвали. Правели го само по телевизията. Или че е било сън, както когато Бъстър умря, а на мен ми се присъни, че си е добре и още е в кафеза, но когато се събудих, нямаше Бъстър и мама каза: „Сънищата са нещо различно от истинския живот, но също са важни.“ Започна да става студено и ми мина през ума дали просто да не оставя плика и ако мъжът дойде, да си вземе панталоните. Тъкмо тръгнах да се връщам по пътеката, когато се чу шум и някой възкликна: „Ох. Боли.“ И се уплаших.

Хенри: Когато се появявам, направо се блъскам в камъка и си издирам коленете. Намирам се на поляната и слънцето залязва над дърветата зрелищно, като върху картина на Дж. М. У. Търнър21, в огненооранжево и червено. На полянката няма никого, оставен е обаче пазарски плик, пълен с дрехи, и аз бързо правя извода, че нещата са донесени от Клер и от първата ни среща е минал сигурно един ден. Клер не се вижда никъде и аз я викам тихо по име. Отговор няма. Ровя из плика с дрехите. Вътре има чифт памучни панталони и прекрасни кафяви вълнени панталони, ужасна вратовръзка, цялата на пъстърви, пуловер с емблемата на Харвардския университет, скъпа бяла риза с вдигната яка и петна от пот под мишниците и страхотен копринен халат за баня с монограма на Филип и голяма дупка на джоба. Всички тези дрехи без вратовръзката са като стари приятели и аз съм щастлив, че ги виждам. Намъквам памучния панталон и пуловера и благославям Клер за очевидно наследствения добър вкус и практичност. Чувствам се страхотно, само обувки си нямам, но иначе съм добре оборудван за сегашното си местонахождение в пространството и времето.

— Благодаря ти, Клер, справила си се блестящо — проронвам тихо.

Изненадан съм, когато тя се появява в края на поляната. Мръква се бързо и в здрача Клер изглежда съвсем мъничка и уплашена.

— Здравей.

— Здрасти, Клер. Благодаря за дрехите. Страхотни са, нощес ще ми бъде хубаво и топло с тях.

— Скоро трябва да се прибирам.

— Разбира се, вече се смрачава. Утре на училище ли си?

— Ъхъ.

— Коя дата сме?

— Четвъртък, 29 септември 1977 година.

— Помогна ми много. Благодаря.

— А ти как така не знаеш?

— Ами току-що идвам тук. Допреди няколко минути беше понеделник, 27 март 2000 година. Беше дъждовна сутрин и аз си препичах филийки.

— Но нали ти ми го написа!

Тя вади листа хартия с името на адвокатската кантора на Филип в горния край и ми го подава. Отивам при нея и го вземам — заинтригуван, виждам датата, написана с главни букви с четливия ми почерк. Известно време мълча и умувам как най-добре да обясня на едно малко дете, каквото в този миг е Клер, приумиците, на които се натъкваш, докато пътешестваш във времето.

— Ами как да ти обясня? Знаеш ли как да използваш касетофон?

— Мммхм.

— Добре тогава. Пускаш касетата и я слушаш от начало до край, нали?

— Да…

— Такъв е и животът ти. Сутрин ставаш от сън, закусваш, миеш си зъбите и отиваш на училище, нали? Не ставаш, за да се озовеш най-неочаквано в училище, където закусваш в Хелън и Рут, а после точно толкова внезапно си у вас и се обличаш, нали?

Клер се залива от смях.

— Да.

— А при мен е различно. Тъй като пътешествам във времето, често прескачам от едно време в друго. Все едно си пуснала касетата и известно време си я слушала, но после си си казала: Я да чуя аз отново онова парче, и пак си го пускаш, после отново решаваш да превъртиш напред, но стигаш прекалено далеч и се опитваш да се върнеш малко, ала пак си много далеч напред. Разбра ли?

— Горе-долу.

— Е, това не е най-точното сравнение на света. Понякога всъщност се губя във времето и не зная кога точно съм се озовал.

— Какво е сравнение?

— Сравнение е, когато се опитваш да обясниш нещо, като казваш, че то прилича на друго нещо. Сега например с този пуловер аз се чувствам удобно като бълха в гащи, ти си красива като картина, а Ета ще се разфучи като хала, ако след малко не се прибереш.

— Тук ли ще спиш? Можеш да дойдеш у нас, имаме си стая за гости.

— Господи, много си мила. За беда не ми е разрешено да се срещам със семейството ти преди 1991 година.

Клер стои като гръмната. Според мен е озадачена отчасти защото не може да си представи дати след седемдесетте години. Спомням си, че на нейните години имах същия проблем с шейсетте.

— Защо?

— Влиза си в правилата. Хората, които пътешестват във времето, не бива да разговарят с обикновените хора, докато гостуват в тяхното време, защото ще настъпи голяма бъркотия.

Всъщност изобщо не съм убеден в това: нещата си се случват, както се случват, само веднъж, един-единствен път. Не съм привърженик на паралелните вселени.

— Но ти нали говориш с мен?

— Ти си друго. Ти си смела, умна и знаеш да пазиш тайни.

Клер е смутена.

— Казах на Рут, но тя не ми повярва.

— О! Е, не се притеснявай. Много малко са хората, които вярват и на мен. Особено лекарите. Лекарите не вярват в нищо, докато не им го докажеш.

— Аз ти вярвам.

Клер стои на около метър и половина от мен. Бледото й личице улавя последната оранжева светлина на запад. Косата й е пригладена назад и е прихваната на конска опашка, тя е облечена в сини джинси и тъмен пуловер на зебрички, които препускат отпред. Стиснала е юмруци и изглежда убедена и решителна. Мисля си натъжен, че дъщеря ни е могла да изглежда така.

— Благодаря ти, Клер.

— Трябва да се прибирам.

— Добре ще направиш.

— Ще се върнеш ли?

Преглеждам по памет Списъка.

— Ще се върна на 16 октомври. Пада се петък. Ела тук веднага след училище. Донеси синьото дневниче, което Меган ти подари за рождения ден, и синя химикалка.

Повтарям датата и гледам Клер, за да се уверя, че е запомнила.

— Au revoir22, Клер.

— Au revoir…

— Хенри.

— Au revoir, Хенри.

Вече говори с по-слаб акцент от мен. Обръща се и хуква по пътеката, в обятията на осветения й гостоприемен дом, а аз се извръщам към мрака и тръгвам през ливадата. По-късно същата вечер хвърлям вратовръзката в контейнера за боклук зад закусвалня „Дайна“.

Уроци по оцеляване

Четвъртък, 7 юни 1973 година

(Хенри е на 27 и на 9 години)

Хенри: Един слънчев юнски ден на 1973 година стоя срещу Чикагския художествен институт заедно с деветгодишното си Аз. Хенри е пристигнал през времето от следващата сряда, а аз — от 1990 година. Разполагаме с цял следобед и с вечерта, за да палуваме на воля, затова сме дошли в един от най-големите художествени музеи в света за кратък урок по джебчийство.

— Не може ли само да погледаме картините? — моли Хенри.

Притеснен е. Не го е правил никога досега.

— Не, не може. Трябва да се научиш. Как ще оцелееш, ако не знаеш да крадеш?

— Ще прося.

— Просяците бият на очи, като нищо ще те отведат в полицейския участък. Слушай сега: след като влезем, ще стоиш встрани от мен и ще се правиш, че изобщо не се познаваме. Но не се отдалечавай много, за да виждаш какво правя. Ако ти подам нещо, не го хвърляй, прибери го възможно най-бързо в джоба си. Разбра ли?

— Предполагам. Може ли да видим свети Георги?

— Разбира се.

Прекосяваме Мичиган Авеню и минаваме между студентите и домакините, които са насядали по стъпалата пред музея и се припичат на слънцето. Пътем Хенри потупва един от бронзовите лъвове.

Чувствам се доста зле. От една страна, придобивам крайно необходимите ми умения да оцелявам. Сред другите уроци от тази поредица са кражба в магазин, как да избягаш по най-бързия начин, как да разбиеш ключалка, как да се покатериш на дърво, как да управляваш автомобил, как да проникваш с взлом в къщи, как да се укриваш в контейнери за боклук и как да използваш като оръжие такива странни неща като венециански щори и капаци от кофи за отпадъци. От друга страна, покварявам клетото си, невинно невръстно Аз. Въздишам тежко. Все някой трябва да го направи.

Днес е ден със свободен достъп и в музея гъмжи от хора. Нареждаме се на опашката, влизаме и се качваме бавно по величественото централно стълбище. Влизаме в галерията за европейско изкуство и тръгваме отзад напред, от Нидерландия през седемнайсети век към Испания от петнайсети век. Както винаги свети Георги стои, готов да прониже с тънкото си копие змея, а розово-зелената девица чака целомъдрено на среден план. Двамата с моето Аз наистина харесваме най-чистосърдечно змея с жълтия търбух и всеки път изпитваме облекчение, че мигът на неговата гибел все още не е настъпил.

Ние с Хенри стоим около пет минути пред картината на Бернардо Марторел23, после той се обръща към мен. В този миг галерията е само наша.

— Не е толкова сложно — обяснявам му аз. — Внимавай. Набележи си някой, който е разсеян. Трябва да си сигурен къде точно е портфейлът му. Повечето мъже го държат или в задния джоб на панталона, или във вътрешния джоб на сакото. При жените ще търсиш такава, която носи дамската си чанта на гърба. Ако си на улицата, можеш просто да грабнеш цялата чанта и да побегнеш, но трябва да си сигурен, че ще успееш да духнеш, ако някой реши да те гони. Много по-спокойно е, ако успееш да вземеш портфейла, без да те забележат.

— Гледах един филм, там се учеха с дрехи, по които бяха накачени камбанки: ако размърдаш дрехите, докато вадиш портфейла, камбанките почват да звънят.

— Да, помня го този филм. Можеш да тренираш у вас. А сега върви след мен.

Повеждам Хенри от петнайсети към деветнайсети век и най-неочаквано се озоваваме насред френския импресионизъм. Художественият институт е прочут със сбирката си импресионисти. На мен ми е все тая, но както винаги точно тези зали са претъпкани с хора, които извиват вратове, за да зърнат „Ла Гранд Жат“24 или някоя копа сено на Моне. Хенри не вижда от главите на възрастните и не успява да разгледа платната, но при всички положения е страшно притеснен и не му е до картини. Плъзгам поглед из галерията. Една жена се е надвесила над невръстното си, току-що проходило дете, което се дърпа и пищи. Сигурно му се спи. Кимам на Хенри по посока на жената. Дамската й чанта е с най-обикновена закопчалка и е преметната през рамото й, така че пада на гърба. Жената е напълно погълната от детето, което се опитва да усмири. Застанала е пред „В Мулен Руж“ на Тулуз-Лотрек. Правя се, че съм се загледал в картината, и се блъскам в жената, която залита, а аз я хващам за ръката.

— Извинете, ужасно съжалявам, не гледах, нали сте добре? Има страшно много хора…

Ръката ми е вътре в дамската й чанта, жената се изчервява, с черни очи е, с дълга коса и големи гърди, още се опитва да отслабне след раждането на детето. Продължавам да се извинявам и я поглеждам в очите точно когато напипвам портмонето й, което изчезва в ръкава на якето ми, после измервам непознатата от глава до пети и се усмихвам, дръпвам се, обръщам се, отдалечавам се, хвърлям един поглед през рамо. Жената е взела момченцето на ръце и също ме гледа някак отчаяно. Усмихвам се и вървя ли, вървя. Хенри ме следва по петите, докато слизам към детския отдел на музея. Според уговорката се срещаме пред мъжката тоалетна.

— Странно — отбеляза Хенри. — Защо жената те погледна така?

— Защото е самотна — използвам аз евфемизъм. — Може би мъжът й отсъства често.

Сместваме се двамата в една от кабините и отварям портмонето. Жената се казва Дениз Радке. Живее във Вила Парк, щата Илинойс. Работи в музея и е завършила университета „Рузвелт“. Носи двайсет и два долара в брой и дребни. Показвам мълком всичко това на Хенри, връщам нещата в портмонето, както са си били, и му го подавам. Излизаме от кабината и от мъжката тоалетна и отиваме при входа на музея.

— Дай го на охраната. Кажи, че си го намерил на пода.

— Защо?

— Не ни трябва, само ти показвах.

Хенри отива при жената от охраната — възрастна негърка, която се усмихва и почти го прегръща. Той се връща бавно и пак тръгваме на три метра един от друг, като аз водя по дългия тъмен коридор, който някой ден ще приюти приложните изкуства и който води към все още несъществуващото крило „Райс“, но сега е пълен с плакати. Търся подходящ обект и точно пред мен изниква съвършеното въплъщение на мечтата на джебчията. Нисък, набит, със силен загар, мъжът изглежда така, сякаш е подминал по погрешка стадиона „Ригли“ с бейзболната си шапка, полиестерните панталони и светлосинята риза с къс ръкав и с копчета върху яката. Той чете на приятелката си с вид на мишка нещо като лекция за Винсент ван Гог.

— И така, реже си, моля ти се, ухото и го подарява на своето момиче… ти искаш ли такъв подарък, а? Ухо! Хм. Пратили са го в лудницата…

За този тип тук нямам никакви угризения. Той си се разхожда и потънал в блажено неведение, крещи с портфейл, пъхнат в левия заден джоб. Има шкембе, но отзад е почти плосък и портфейлът му направо си плаче да го взема. Тръгвам след мъжа, Хенри ме вижда много добре, когато пъхам ловко палец и показалец в набелязания джоб и го освобождавам от портфейла. Изоставам, мъжът и приятелката му продължават нататък, аз подавам портфейла на Хенри, който го пъха в панталона си, и тръгвам напред.

Показвам на Хенри и някои други хватки: как се взема портфейл от горния вътрешен джоб на сако, как да скриеш ръката си, докато бъркаш в дамска чанта, шест различни начина да отклониш вниманието на някого, докато го обираш, как се вади портфейл от раница и как да накараш непознат да ти покаже къде си държи парите. Накрая казвам:

— Добре, хайде опитай сега и ти.

В миг Хенри се вцепенява.

— Не мога.

— Можеш, можеш, и още как. Огледай се. Набележи си някого.

Стоим в залата с японски гравюри. Пълно е с бабки.

— Не тук.

— Добре, къде?

Той се позамисля.

— В ресторанта?

Отиваме бавно в ресторанта. Помня много ясно всичко това. Бях напълно вцепенен от ужас. Поглеждам към своето Аз и ето на — то е пребледняло от страх. Усмихвам се, защото знам какво ще последва. Нареждаме се на опашката за ресторанта градина. Хенри се озърта и мисли.

Пред нас на опашката чака много висок мъж на средна възраст, облечен в добре скроен лек кафяв костюм — невъзможно е да видиш къде е портфейлът му. Хенри се доближава до него, държи в протегнатата си ръка един от портфейлите, които вече съм задигнал днес.

— Господине! Ваш ли е? — пита той тихо. — Беше на пода.

— А? О, хм, не, не е мой. — Мъжът проверява в задния десен джоб на панталона си, напипва портфейла си — там си е, на сигурно — надвесва се над Хенри, за да го чува по-добре, взема портфейла от ръката му и го отваря. — Хм, занеси го на охраната, вътре има доста пари.

Мъжът е с очила с дебели стъкла, през които се взира в Хенри, докато му говори, а Хенри се пресяга, бръква в джоба му и му задига портфейла. Понеже е облечен в тениска с къс ръкав, отивам зад него и той ми подава портфейла. Високият мъж в кафявия костюм сочи към стълбите и обяснява на Хенри как да предаде портфейла. Хенри се отправя бавно, накъдето той му е посочил, а аз тръгвам след него, изпреварвам го и го повеждам право през музея към входа и навън, покрай охраната, по Мичиган Авеню на юг, докато накрая стигаме, съзаклятнически ухилени, при кафенето на художниците, където с незаконно придобитата печалба се черпим с млечни шейкове и пържени картофи. После пъхаме всички портфейли без парите в една пощенска кутия и аз наемам стая в „Палмър Хаус“.

— Е? — питам, както съм седнал отстрани на ваната и гледам Хенри, който си мие зъбите.

— Кво е? — фъфли той, защото устата му е пълна с паста за зъби.

— Какво ще кажеш?

Хенри изплюва пастата.

— За кое?

— За джебчийството.

Той ме гледа в огледалото.

— Е, какво да кажа! — Обръща се и се взира в мен. — Успях!

Грейва в усмивка.

— Беше страхотен!

— Да! — Усмивката му помръква. — Хенри, не ми харесва да пътешестваш във времето сам. По-хубаво е с теб. Не може ли винаги да идваш с мен?

Стои с гръб към мен и се гледаме в огледалото. Клетото ми невръстно Аз: на тази възраст гърбът ми е тесен и лопатките ми стърчат отзад като току-що наболи криле. Хенри се обръща и чака да му отговоря, а аз знам какво трябва да му кажа — какво трябва да кажа на себе си. Пресягам се и го обръщам леко, после го дръпвам да застане до мен, така че да сме един до друг, с глави на едно равнище, с лице към огледалото.

— Погледни!

Изучаваме отраженията си като на двойници в богато украсеното позлатено банско великолепие на „Палмър Хаус“. Косата и на двамата е тъмнокестенява, очите ни са еднакво тъмни, леко дръпнати и обрамчени с черните кръгове на умората, имаме съвсем еднакви уши. Аз съм по-висок, по-мускулест и се бръсна. Той е по-слаб и недодялан, само колене и лакти. Пресягам се и вдигам косата от лицето си — показвам на Хенри белега, останал от катастрофата. Той повтаря подсъзнателно движенията ми и докосва същия белег върху челото си.

— Точно като моя — отбелязва изумено моето Аз. — От какво ти е?

— От същото, както при теб. Същият белег е. Ние сме едно и също.

Прозрачен миг. Отначало не разбрах, после схванах — ей така, от само себе си. Виждам как точно става. Искам да бъда двамата едновременно, отново да усетя как губя ъглите на своето Аз, да видя как за пръв път бъдеще и настояще се сливат. Но съм свикнал прекалено много, така ми е прекалено удобно, затова оставам отвън със спомена за чудото да съм на девет години и внезапно да видя, да проумея, че моят приятел, моят наставник и брат — това съм аз. Аз и никой друг. Колко самотно!

— Ти си аз.

— Когато си по-голям.

— Ами… другите?

— Другите, които пътешестват във времето ли?

Той кима.

— Според мен други няма. Поне аз не съм срещал.

В ъгълчето на лявото му око избива сълза. Като малък си представях цяла общност от пътешественици във времето, на които моят наставник Хенри е представител, изпратен от тях, за да ме обучи и да ме подготви да се влея в това голямо братство. И досега се чувствам като корабокрушенец, като последния представител на някога многоброен вид. Чувствах се така, все едно Робинзон Крузо е видял върху пясъка издайническата стъпка, а после е разбрал, че я е оставил самият той. Моето Аз — малко като листенце, слабо като вода, се разплаква. Прегръщам го дълго, дълго прегръщам себе си.

После си поръчваме от румсървиса течен шоколад и гледаме Джони Карсън25. Хенри заспива на лампа. След края на предаването го поглеждам, а него вече го няма, изчезнал е, за да се върне в някогашната ми стая в апартамента на татко и да застане с размътена от съня глава до някогашното ми легло, а после да се свлече признателно върху него. Изключвам телевизора и нощната лампа. През отворения прозорец долита шумът от уличното движение на 1973 година. Искам да се прибера у дома. Лежа сам и отчаян на твърдото хотелско легло. И досега не разбирам.

Неделя, 10 декември 1978 година

(Хенри е на 15 и на 15 години)

Хенри: Намирам се в стаята си заедно със своето Аз. Той е дошъл тук от следващия март. Правим каквото често правим, ако сме оставени сами, ако навън е студено, ако и двамата сме изживели пубертета, но още не сме се добрали до истински момичета. Според мен повечето хора биха го правили, ако разполагаха с възможности като моите. В смисъл, че не съм обратен и така нататък.

Късна неделна утрин е. Чувам камбаните на „Сейнт Джо“. Снощи татко се прибра късно, сигурно след концерта се е отбил в „Ексчекър“, беше толкова пиян, че падна на стълбите и се наложи да го пренасям до нас и да го слагам да легне. Сега кашля и го чувам, че прави нещо в кухнята.

Другото ми Аз изглежда отчаяно и току се извръща към вратата.

— Какво? — питам го.

— А, нищо — отвръща. Ставам и проверявам ключалката. — Недей — казва ми той.

Очевидно хвърля огромни усилия, за да го изрече.

— Ела — викам го аз.

Чувам тежките стъпки на татко точно пред вратата.

— Хенри! — вика ме той, дръжката на вратата бавно се раздвижва и аз внезапно виждам, че без да искам, съм отключил, Хенри скача към нея, но твърде късно: татко надзърта и ни заварват flagrante delicto26. — О! — възкликва той. Зяпнал е с широко отворени очи и изглежда погнусен. — Господи, Хенри!

Затваря вратата и го чувам, че се връща в стаята си. Поглеждам себе си укорно, докато намъквам чифт джинси и тениска. Отивам по коридора в стаята на татко. Вратата е затворена. Чукам. Никакъв отговор. Чакам.

— Татко! — Мълчание. Отварям вратата и заставам на прага. — Татко!

Той седи на леглото с гръб към мен. Продължава да седи, а аз стоя там още малко, но нямам сили да вляза. Накрая затварям вратата и се връщам в стаята си.

— Само ти си виновен, ти — заявявам строго на собственото си Аз. То е облечено в джинси и седи на стола, захлупило лице върху дланите си. — Знаеше, знаеше, че ще стане така, а не каза и дума. Къде ти е чувството за самосъхранение? Какво, да го вземат мътните, те прихваща? Каква е ползата да знаеш бъдещето, щом не можеш да ни предпазиш поне от тази унизителна сценка.

— Млъквай, чу ли — изграчва Хенри.

— Няма да млъквам пък — повишавам тон и аз. — Единственото, което трябваше да направиш, беше да кажеш, че…

— Виж какво — поглежда ме той примирено. — Беше като… беше като онзи ден на ледената пързалка.

— О! Мамка му!

Преди около две години видях в Индиън Хед Парк как една хокейна шайба удря по главата малко момиченце. Беше ужасно. По-късно разбрах, че е починало в болницата. После започнах да се връщам отново и отново във времето към онзи ден, исках да предупредя майката на момиченцето, а не можех. Все едно седях в киносалон и гледах филм. Все едно бях привидение. Крещях: „Не, отведете я вкъщи, не я пускайте близо до леда, ще я наранят, тя ще умре“, и разбирах, че думите са само в главата ми и всичко ще си продължи както преди.

Хенри казва:

— Искаш да променя бъдещето, но за мен това е минало и поне доколкото схващам, не мога да сторя нищо. Опитах се и то се случи именно защото се опитах. Ако не бях казал нищо, ти нямаше да станеш…

— Защо тогава каза нещо?

— Защото го казах. И ти ще го направиш, само чакай да видиш. — Той свива рамене. — Точно както с мама. Катастрофата. Immer weider. Винаги едно и също. Отново и отново.

— Свободната воля ли?

Той се изправя, отива до прозореца, застава и гледа към задния двор на семейство Тейтингър.

— Тъкмо го обсъждах с едно свое Аз от 1992 година. То каза нещо любопитно: каза, че според него човек притежава свободна воля само когато е във времето, в настоящето. В миналото можем да направим само каквото сме направили и можем да бъдем там само ако сме били там.

— Но моето настояще е там, където съм — където и да е това. Не бих ли могъл да реша…

— Не. Очевидно не можеш.

— А какво каза онова твое Аз за бъдещето?

— Ами помисли сам. Отиваш в бъдещето, правиш нещо, връщаш се в настоящето. И тогава нещото, което си направил в бъдещето, е част от миналото ти. Това вероятно също е неизбежно.

Усещам странна смесица от свобода и отчаяние. Плувнал съм в пот, той отваря прозореца и в стаята нахлува студен въздух.

— Излиза, че не нося отговорност за нищо, което не съм направил в настоящето.

Той се усмихва.

— Слава богу.

— И всичко вече се е случило.

— Така изглежда. — Хенри прокарва ръка през лицето си и аз виждам, че няма да е зле да се обръсне. — Но онова мое Аз каза, че трябва да се държиш така, сякаш разполагаш със свободна воля, сякаш си отговорен за постъпките си.

— Защо? Какво значение има?

— Ако не се чувстваш отговорен, явно нещата вървят на зле. Става потискащо.

— Той от собствен опит ли го знаеше?

— Да.

— И какво се случва после?

— Татко не ти обръща внимание три седмици. И това… — Той маха с ръка към леглото. — Трябва да прекратим тези срещи.

Въздъхвам.

— Добре, няма проблем. Нещо друго?

— Вивиан Теска.

Вивиан е онова момиче, по което в час по геометрия се зазяпвам. Никога не съм я заговарял.

— Утре след часовете иди и й определи среща.

— Дори не я познавам.

— Вярвай ми.

Той ми се хили така, че направо се чудя защо изобщо му се доверявам, но ми се иска да вярвам.

— Добре.

— Е, аз да вървя. Пари, ако обичаш. — Вадя двайсет долара. — Още.

Подавам му още една двайсетачка.

— Нямам повече.

— Добре. — Той облича някакви дрехи, измъква ги от купчината, която нямам нищо против да не виждам повече. — Ами яке?

Връчвам му един перуански скиорски пуловер, който винаги съм мразел. Той се мръщи и го облича. Отиваме при задния вход на апартамента. Камбаните на църквата бият, пладне е.

— Чао — казва моето Аз.

— Успех — пожелавам му, странно трогнат, когато виждам как собственото ми Аз поема към неизвестното, към една студена неделна утрин в Чикаго, където не му е мястото.

Стъпките му кънтят по дъсченото стълбище, а аз се връщам в тихия апартамент.

Сряда, 17 ноември — вторник 28 септември 1982 година

(Хенри е на 19 години)

Хенри: Намирам се отзад в полицейски автомобил в Зион, щата Илинойс. С белезници съм и с почти нищо друго. Отвътре въпросният полицейски автомобил мирише на цигари, на кожа, пот и на още нещо, което не мога да определя, но което ще надушиш във всички полицейски автомобили. Може би на чешити и откачалки. Лявото ми око се издува и вече се затваря, отпред тялото ми е цялото в синини, драскотини и кал, защото по-едрият от двамата полицаи ме усмири на празен паркинг, покрит с натрошени стъкла. Полицаите стоят отвън и разговарят със съседите, поне един от които явно ме е видял, докато съм се опитвал да проникна с взлом в жълто-бялата къща във викториански стил, пред която сме спрели. Не знам къде във времето се намирам. Тук съм от около час и оплесках всичко. Много съм гладен. Много съм уморен. Би трябвало да бъда на Шекспировия семинар на доктор Куори, но съм сигурен, че съм успял да го пропусна. Лоша работа. Сега сме на „Сън в лятна нощ“.

Хубавото на този полицейски автомобил е, че е топло и не съм в Чикаго. Най-достойните граждани на Чикаго ме мразят, защото, докато съм задържан под стража, имам навика да изчезвам, а те не проумяват как. Освен това отказвам да разговарям с тях и те и досега не знаят кой съм и къде живея. В деня, когато разберат, с мен е свършено, защото има цяла купчина заповеди за арестуването ми: за проникване с взлом, за кражба в магазин, за съпротива, оказана при задържане от органите на реда, за бягство от предварителния арест, за влизане в частен имот, за ексхибиционизъм, за грабеж und so weite27. От всичко това човек може да остане с впечатлението, че като престъпник наистина съм голям смотаняк, но истинският проблем всъщност е, че е доста трудно да останеш незабелязан, когато си гол. Основните ми предимства са, че умея да се промъквам и съм бърз, но когато посред бял ден се опитвам да проникна чисто гол в някоя къща, понякога се издънвам. Задържали са ме под стража седем пъти, но винаги съм успявал да изчезна още преди да са ми взели пръстови отпечатъци и да са ме снимали.

Съседите продължават да се взират в мен през прозореца на полицейския автомобил. На мен не ми пука. Ама никак. Това продължава прекалено дълго. Мамка му, неприятно е. Облягам се и затварям очи.

Зейва вратата на автомобила. Студен въздух — очите ми се отварят рязко — за миг виждам металната мрежа, разделяща предната част на автомобила от задната, напуканите пластмасови седалки, ръцете си с белезниците, настръхналите си крака, плоското небе зад предното стъкло, черната фуражка върху светлинното табло, бележника в ръката на полицая, червендалестото му лице, рунтавите прошарени вежди и нагънатите като драперия бузи — всичко трепти в какви ли не преливащи цветове, като върху крилете на пеперуда, и полицаят казва:

— Ей, тоя получи някакъв пристъп…

Зъбите ми тракат неудържимо, полицейският автомобил изчезва направо пред очите ми и аз лежа по гръб в собствения си заден двор. Ура. Ура! Напълвам дробовете си с мекия въздух на септемврийската нощ. Сядам и разтривам китки, още личи къде върху тях са били белезниците.

Смея се, заливам се от смях. Отново им се изплъзнах! Худини, Просперо28, изобщо не можете да се мерите с мен, аз също съм магьосник!

Започва да ми се гади и повръщам стомашен сок направо върху цветята на Кими.

Събота, 14 май 1983 година

(Клер е на 11, почти на 12 години)

Клер: Днес е рожденият ден на Мери-Кристина Хепуърт и всички петокласнички от „Сейнт Базил“ ще спим у тях. На вечеря ни поднасят пица, кока-кола и плодова салата, госпожа Хепуърт е направила голяма торта във формата на глава на еднорог, отгоре с червени букви пише „Честит рожден ден, Мери-Кристина!“, и ние пеем, а Мери-Кристина духа всички свещички наведнъж. Струва ми се, че знам какво си е пожелала — пожелала си е да не става по-висока. Поне аз на нейно място щях да си пожелая това. Мери-Кристина е най-високата в целия клас. Метър и седемдесет и три е. Майка й е малко по-ниска, но виж, баща й е страшно висок. Веднъж Хелън попита Мери-Кристина колко е на ръст баща й и тя каза метър и деветдесет и осем. В семейството тя е единствената дъщеря, а братята й всички са по-големи и вече се бръснат, и наистина са много високи. Правят се, че изобщо не ни забелязват, изядоха доста от тортата, а Пати и Рут се кискат всеки път, щом те се появят при нас. Ужасно притеснително си е. Мери-Кристина си отваря подаръците. Аз й подарих като моя син пуловер с плетената на една кука якичка на „Лора Ашли“, само че зелен. След вечерята гледаме „Капан за родители“29 на видеокасета, а всички от семейство Хепуърт все се навъртат около нас и минават да ни наглеждат, докато се изреждаме в тоалетната на втория етаж да си облечем пижамите и после се събираме в стаята на Мери-Кристина, която е обзаведена само в розово, розов е дори мокетът. Човек остава с впечатлението, че майка й и баща й наистина са се зарадвали много, че след толкова момчета най-после имат момиче. Всички си носим спални чували, но ги струпваме до едната стена и се разполагаме или на леглото на Мери-Кристина, или на пода. Нанси е донесла бутилка ментовка и всички си пийваме. Ужасна е, пари ми на гърдите като мехлем за разтриване при настинка. Играем на „Истината кажи или се престраши“. Рут казва на Уенди да изтича без горнище по коридора. Уенди иска от Франси да каже какъв размер сутиен носи седемнайсетгодишната й сестра Лекси (отговор: 76-Б). Франси пита Гейл какво е правила миналата събота в сладкарницата заедно с Майкъл Платнър (отговор: яла е сладолед, какво друго!). Доста бързо на всички ни омръзва да играем на „Истината кажи или се престраши“ главно защото е трудно да измислим нещо интересно, което си струва да се престрашиш да направиш, и защото, общо взето, знаем една за друга всичко, каквото има да се знае, все пак се познаваме още от детската градина. Мери-Кристина казва:

— Хайде да викаме духове!

И всички се съгласяваме, защото сме на нейния рожден ден и защото е страхотно да викаш духове. Тя вади от дрешника дъската. Кутията е намачкана, а малкото пластмасово нещо, което сочи буквите, е изскочило от пластмасовото прозорче. Веднъж Хенри ми разказа как е отишъл на спиритически сеанс, а на медиума й се пукнал апандиситът, та се наложило да викат „Бърза помощ“. Дъската е малка, с нея духове могат да викат само по двама души, затова Мери-Кристина и Хелън са първи. Правилото е да зададеш въпроса си на висок глас, иначе не става. Двете долепят пръсти до пластмасовото нещо. Хелън поглежда Мери-Кристина, която се колебае, затова Нанси подканя:

— Питай за Боби.

Мери-Кристина пита:

— Боб Дъкслър харесва ли ме?

Всички се кикотим. Отговорът е „не“, но дъската отговаря „да“ с малко помощ от страна на Хелън. Мери-Кристина грейва в такава усмивка, че й виждам шините и върху горните, и върху долните зъби. Хелън пита дали има момчета, които харесват нея. Стрелката върху дъската кръжи-кръжи и после спира на Д, Е, Й, В.

— Дейвид Ханли ли? — пита Пати и всички се смеем.

Дейв е единственото чернокожо дете в класа ни. Страшно срамежлив е и е добър по смятане.

— Може би ще ти помогне с деленето на големи числа — отбелязва Лора, която също е много срамежлива.

Хелън се смее. Няма я никаква по смятане.

— Хайде, Клер. Опитайте вие с Рут.

Заемаме местата на Хелън и на Мери-Кристина. Рут ме поглежда и аз свивам рамене.

— Не знам какво да питам — казвам й.

Всички се подсмихват, въпросите не са много. Аз обаче всъщност искам да попитам куп неща: Дали мама ще се оправи? Защо сутринта татко е крещял на Ета? Истински човек ли е Хенри? Къде ми е скрил Марк домашното по френски? Рут казва:

— Кои момчета харесват Клер? — Гледам я разярено, тя обаче само се усмихва. — Не ти ли е интересно?

— Не — отвръщам аз, но въпреки това слагам пръсти върху пластмасовото нещо.

Рут също слага пръсти, но то не се помръдва. И двете докосваме нещото съвсем леко, както е по правилата, без да го побутваме. После то се раздвижва съвсем бавно. Върти се в кръг, сетне спира на Х. След това започва да се върти все по-бързо. Е, Н, Р, И.

— Хенри — оповестява Мери-Кристина. — Кой е Хенри?

Хелън отвръща:

— Не знам, но ти, Клер, се изчерви. Кой все пак е Хенри?

Аз само клатя глава, сякаш и за мен е пълна загадка.

— Питай ти, Рут.

Тя пита (каква изненада!) кой я харесва и дъската й посочва Р, И, К. Усещам я как побутва пластмасовото нещо. Рик, това е господин Малоун, учителят ни по естествознание, който пък си пада по учителката ни по английски госпожица Ингъл. Всички без Пати се смеят, Пати също си пада по господин Малоун. Ние с Рут ставаме и на нашето място сядат Лора и Нанси. Нанси е с гръб към мен, затова не виждам лицето й, когато тя пита:

— Кой е Хенри?

Всички се обръщат към мен и притихват. Аз не свалям очи от дъската. Нищо. Точно когато си мисля, че ми се е разминало, пластмасовото нещо се раздвижва. Посочва С. Аз недоумявам. Нанси и Лора не знаят нищо за Хенри. Всъщност и самата аз не знам почти нищо. После стрелката сочи: Ъ, П, Р, У, Г. Всички ме зяпват.

— Е, аз не съм омъжена, само на единайсет години съм.

— Но кой е Хенри? — продължава да подпитва Лора.

— Не знам. Може би някой, когото още не съм срещнала.

Тя кима. Всички са озадачени. Най-вече самата аз. Съпруг ли? Съпруг?

Четвъртък, 12 април 1984 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 12)

Хенри: Ние с Клер играем шах при кръга, където палят огън в гората. Пролетният ден е хубав, гората е оживяла от птиците в любовен период и птиците, които вече мътят. Дошли сме чак тук, за да не ни види някой от близките на Клер, които този следобед също се разхождат наоколо. Известно време Клер обмисля един от ходовете, преди три хода съм й взел царицата и сега тя е обречена, но е решила да не се предава без бой.

Поглеждаме.

— Хенри, кой от „Бийтълс“ ти е любимият?

— Джон. Разбира се.

— Защо „разбира се“?

— Е, и Ринго е симпатяга, но вечно е тъжен. А Джордж е прекалено ню ейдж, за да ми харесва.

— Какво е „ню ейдж“?

— Причудливи религии. Сълзлива досадна музика. Тъжни опити човек да убеди сам себе си, че всичко, свързано с индианците, е най-добро. Нетрадиционна медицина.

— Но нали не харесваш обикновената медицина.

— Не я харесвам, защото лекарите постоянно се опитват да ми втълпят, че съм ненормален. Но ако ми се счупи ръката, ще стана голям поклонник на традиционната медицина.

— А Пол?

— Пол е за момичета.

Клер се усмихва срамежливо.

— На мен Пол ми е любимият.

— Е, ти си момиче.

— Защо Пол да е за момичета?

„Сега внимавай“, казвам си аз.

— Ами защото е нещо като добрият от „Бийтълс“, нали се сещаш?

— Това лошо ли е?

— Не, не е лошо. Но момчетата се интересуват повече от някой, който да им бъде кумир, и Джон е такъв.

— О. Но той нали е мъртъв?

Смея се.

— Можеш да бъдеш кумир и след като умреш. Всъщност е много по-лесно, защото не остаряваш, не надебеляваш и не оплешивяваш.

Клер си тананика началото на „Когато бях на шейсет и четири“. Мести топа пет квадратчета напред. Сега мога да й обявя мат и й го казвам, а тя бърза да върне топа на предишното му място.

— И защо харесваш Пол? — питам я аз.

Вдигам поглед точно навреме и виждам как тя пламва до мораво.

— Ами… много е красив — отвръща Клер.

Изрича го така, че започвам да се чувствам някак странно. Изучавам шахматната дъска и забелязвам, че Клер може да ми обяви мат, ако ми вземе с коня офицера. Чудя се дали да й кажа. Ако беше малко по-малка, щях да го направя. На дванайсет години вече е достатъчно голяма, за да се брани сама. Тя гледа замечтано фигурите. Усещам, че ревнувам. Господи. Направо не мога да повярвам, че ревнувам от мултимилионер, рок звезда, който би могъл да бъде баща на Клер.

— Хм — промърморвам.

Клер вдига очи и се усмихва дяволито.

— А ти кого харесваш?

„Теб“, мисля си, но не го изричам на глас.

— Когато съм бил на твоите години ли?

— Ами да. Когато си бил на моите години.

Обмислям добре думите си и какво е заложено в тях, после отвръщам:

— Бях на твоите години през 1975-а. Осем години по-голям съм от теб.

— Значи си на двайсет?

— А, не, на трийсет и шест съм.

Достатъчно стар, за да ти бъда баща.

Клер бърчи челце. Смятането не й е най-силният предмет.

— Но ако си бил на дванайсет години през 1975…

— О, извинявай. Права си. На трийсет и шест съм, но някъде там — махам с ръка на юг — съм на двайсет. В реалното време.

Клер се мъчи да си го представи.

— Значи сте двама?

— Не съвсем. Винаги съм един човек, но когато пътешествам във времето, ходя на места, където вече съм, и да, тогава може да се каже, че сме двама. Или повече.

— А защо аз никога не виждам повече от един?

— Ще видиш. Когато двамата се срещнем в моето настояще, това ще се случва доста често.

„По-често, отколкото ми се иска, Клер.“

— Е, и кого си харесвал през 1975 година?

— Всъщност никого. На дванайсет години имах да мисля за други неща. Но когато бях на тринайсет, ужасно си падах по Пати Хърст.

Клер изглежда раздразнена.

— Твоя съученичка ли е?

Аз се смея.

— Не. Богата колежанка от Калифорния, отвлечена от левичарите терористи, които я караха да обира банки. Месеци наред я даваха всяка вечер в новините по телевизията.

— Какво е станало с тази Пати? Защо си си падал по нея?

— Накрая я пуснаха, тя се омъжи и си роди деца, и сега е богата калифорнийка. Защо съм си падал по нея ли? О, не знам. Няма обяснение. Вероятно съм й съчувствал, задето са я отвлекли и са я карали да върши разни неща, които не е искала да прави, после обаче на нея като че ли започна да й харесва.

— А ти вършиш ли неща, които не искаш да правиш?

— Да. През цялото време.

Кракът ми е изтръпнал, аз се изправям и го разтръсквам.

— Невинаги, Клер, се озовавам здрав й невредим при теб. Доста често попадам на места, където съм принуден да си набавям с кражба дрехи и храна.

— О. — Лицето й помръква, после тя вижда печелившия ход, прави го и ме поглежда ликуващо. — Мат!

— Ей! Браво! — поздравявам я аз. — Ти си шахматната царица du jour30.

— Ами да — заявява Клер и поруменява от гордост. Започва да реди фигурите на изходните позиции. — Хайде пак!

Аз уж си гледам несъществуващия часовник.

— Разбира се. — Отново сядам. — Гладна ли си?

Тук сме от часове и запасите ни от храна са на изчерпване, останал ни е само малко чипс на дъното на пакетчето.

— Ммм.

Клер държи пешките зад гърба си, потупвам я по десния лакът и тя ми показва бялата пешка. Правя обичайния си начален ход с пешката на d 4. Клер играе обичайния ответен ход на моя обичаен начален ход и мести пешката на d 5. Изиграваме следващите десет хода сравнително бързо, само с умерени кръвопролития, после Клер се позамисля, загледана в дъската. Вечно експериментира и умува как да нанесе coup d’éclat31.

— Сега кого харесваш? — пита тя, без да вдига поглед.

— За кога питаш, когато съм на двайсет години ли? Или на трийсет и шест?

— И двете.

Опитвам се да си спомня какво е било, когато съм бил на двайсет. В съзнанието ми изниква размазано петно от жени, гърди, крака, кожа, коса. Всичките им истории са се преплели в общо кълбо, лицата вече не са свързани с имена. На двайсет години бях неуморен, но нещастен.

— На двайсет години не беше нищо особено. Никой не ми идва на ум.

— А на трийсет и шест?

Гледам изпитателно Клер. Дали на дванайсет години е прекалено малка? Сигурен съм, че да. По-добре да си фантазира за красивия, недостижим, безопасен Пол Маккартни, отколкото за Хенри, Пътешественика във времето и Особняка. Пък и защо ли изобщо ме пита затова?

— Хенри!

— Да.

— Женен ли си?

— Да — признавам си без желание.

— За кого?

— За една много красива, търпелива, талантлива и умна жена.

Лицето й помръква.

Клер вдига един от моите бели офицери, който ми е взела преди два хода, и го върти като пумпал по земята.

— Чудесно.

Изглежда обезсърчена от новината.

— Какво има?

— А, нищо. — Клер мести царицата от d 7 на d 4. — Шах.

Местя коня, за да предпазя царя.

— А аз омъжена ли съм? — пита Клер.

Поглеждам я в очите.

— Днес дърпаш дявола за опашката.

— Ама защо? И бездруго никога не ми казваш нищо. Хайде, Хенри, кажи ми дали ще си остана стара мома.

— Ти си монахиня — заяждам се аз.

Клер потреперва.

— А, само това не! — Тя ми взема с топа една от пешките. — Как се запозна с жена си?

— Съжалявам. Свръхповерителна информация.

Вземам топа й с царицата. Клер се въси.

— Уф! Докато пътешестваше във времето ли? Така ли се запозна с нея?

— Не, запознах се, докато не си пъхах носа в чуждите работи.

Клер въздъхва. Взема с другия топ още една пешка. Пешките ми са на изчерпване. Местя офицера на d 4.

— Не е честно, знаеш всичко за мен, а не ми казваш нищо за себе си.

— Така си е. Не е честно.

Опитвам се да изглеждам разкаян и отзивчив.

— Рут и Хелън, и Меган, и Лора ми казват всичко и аз казвам всичко на тях.

— Всичко ли?

— Да. Е, не им казвам за теб.

— О! И защо?

Клер ме гледа така, сякаш се оправдава.

— Ти си тайна. Пък и те няма да ми повярват.

Запушва офицера ми с коня и ме озарява с дяволита усмивка. Взирам се в дъската и се мъча да измисля как да й взема коня или да преместя офицера. Нещата не са много розови за белите фигури.

— Ти, Хенри, наистина ли си човек?

Постъписан съм.

— Да. А какъв друг да бъда?

— Не Знам. Дух?

— Истински човек съм, Клер.

— Докажи.

— Как?

— Не знам.

— Според мен и ти, Клер, не можеш да докажеш, че си човек.

— Как така да не мога, мога!

— Как?

— Ами аз съм си като човек.

— И аз съм си като човек.

Странно е, че Клер отваря дума за това: още от 1999 година ние с доктор Кендрик сме подели философска окопна война по съвсем същия въпрос. Кендрик е убеден, че аз съм предвестник на нов човешки вид, който се различава от обикновените хора точно толкова, колкото кроманьонецът от своите съседи, неандерталците. Аз пък твърдя, че не съм нищо друго, освен пример за объркан код и това, че нямаме деца, доказва, че не съм Липсващата брънка. Стигаме дотам да се позоваваме на Киркегор и Хайдегер и да се гледаме на кръв. Междувременно Клер ме наблюдава подозрително.

— Хората не се появяват и не изчезват като теб. Ти си като Чеширския котарак.

— Искаш да кажеш, че съм нещо като литературен герой ли?

Най-после виждам хода: топ на a 3. Сега Клер може да ми вземе офицера, но междувременно ще изгуби царицата си. Трябва й известно време, докато го разбере, и след като го осъзнава, ми се плези. От чипса, който е яла, езикът й е притеснително оранжев.

— Напомняш ми на приказките. Щом ти си истински, защо и те да не са истински? — Клер се изправя, без да сваля съсредоточен поглед от дъската, и започва да подскача, сякаш гащите й горят. — Земята става все по-твърда. Дупето ми е изтръпнало.

— Може и да са истина. Или в тях да има зрънце истина и после хората да са я разкрасили.

— Например, че Снежанка е била в кома.

— И Спящата красавица.

— А Джак Граховото зърно си е бил страхотен градинар.

— А Ной е бил шантаво старче, което е живеело на лодката си заедно с цял куп котки.

Клер ме гледа изпитателно.

— Ной е от Библията. Той не е от приказка.

— А, да. Извинявай.

Вече съм много гладен. Нел всеки момент ще повика със звънеца всички на вечеря и Клер ще трябва да се прибере. Тя пак сяда откъм своята страна на дъската. Виждам, че вече не й се играе, защото започва да строи от фигурите, които е взела, малка пирамидка.

— Още не си доказал, че си истински — заявява Клер.

— Ти също.

— Питаш ли се понякога дали съм истинска? — учудва се тя.

— Може би те сънувам. Може би ти сънуваш мен, може би ни има само в нашите сънища и всяка сутрин, щом се събудим, забравяме един за друг.

Клер се въси и маха с ръка, сякаш за да отхвърли странна приумица.

— Ощипи ме — подканва тя. Навеждам се и я щипвам леко по ръката. — По-силно!

Пак я ощипвам, този път малко по-силно, и на Клер й остава бяло-червена следа, която след няколко секунди изчезва.

— Не мислиш ли, че щях да се събудя, ако спях? А и не се чувствам заспала.

— Е, аз не се чувствам привидение. Нито литературен герой.

— Откъде знаеш? Ако съм те измислила и не искам да знаеш, че си измислен, просто няма да ти кажа.

Аз мърдам срещу нея вежди.

— Може би Бог ни е измислил и не ни казва.

— Не бива да говориш така! — възкликва Клер. — Пък и не вярваш в Бога. Нали?

Свивам рамене и сменям темата.

— По-истински съм от Пол Маккартни.

Клер изглежда притеснена. Започва да събира фигурите и да ги реди в кутията, като старателно разделя белите от черните.

— За Пол Маккартни знаят много хора, а за теб знам само аз.

— Да, но мен си ме срещала, а него няма да го срещнеш никога.

— Мама е ходила на концерт на „Бийтълс“. — Клер слага капака на кутията и се протяга на земята, загледана в балдахина на току-що поникналите листа. — Бил е в „Комиски Парк“ в Чикаго на осми август 1965 година.

Боцвам я по коремчето и тя се залива от смях и се свива като таралеж. След промеждутък, през който я гъделичкам, а тя се мята, лягаме на земята с ръце, кръстосани на кръста, и Клер пита:

— Жена ти и тя ли пътешества във времето?

— Не. Слава богу.

— Защо „слава богу“. Според мен щеше да е забавно. Щяхте да си ходите заедно насам-натам.

— В семейството е предостатъчен и един пътешественик във времето. Опасно е, Клер.

— Жена ти притеснява ли се за теб?

— Да — отвръщам тихо. — Притеснява се.

Питам се какво ли прави Клер сега, през 1999 година. Може би още спи. И няма да разбере, че не съм до нея.

— Обичаш ли я?

— Много — прошепвам аз.

Без да продумваме, лежим един до други гледаме полюшващите се дървета, птиците, небето. Чувам приглушено подсмърчане, извръщам се към Клер и с изненада виждам, че по лицето й към ушите се стичат сълзи. Сядам и се надвесвам над нея.

— Какво има, Клер?

Тя само клати глава и стиска устни. Приглаждам косата й, притеглям я да седне, прегръщам я. Клер е дете, а после отново не е дете.

— Какво има?

Тя го изрича толкова тихо, че се налага да я помоля да повтори.

— А аз си мислех, че може би си женен за мен.

Сряда, 27 юни 1984 година

(Клер е на 13 години)

Клер: Стоя на Ливадата. Краят на юни е, привечер, след няколко минути ще трябва да изчезвам за вечеря. Става все по-студено. Допреди десет минути небето беше бакърено синьо и на Ливадата беше голям пек, всичко сякаш се беше свило като под огромен стъклен похлупак, всички звуци наоколо бяха погълнати от горещината, чуваше се само хорът на насекомите. Седях на мостчето, гледах как мушиците се стрелкат над застиналото малко езеро и си мислех за Хенри. Днес не е негов ден, следващият е след цели двайсет и два дни. Сега е много по-прохладно. Хенри ме хвърля в смут. Цял живот го бях приемала като нещо, което се разбира от само себе си, в смисъл, че Хенри е тайна и оттам вече има някакво очарование, но същевременно той си е и чудо, и едва наскоро започнах да проумявам, че повечето момичета си нямат Хенри, а дори и да си имат, не казват и дума за това. Излиза вятър, високата трева се нагъва, аз затварям очи и имам чувството, че чувам море (макар че съм виждала море само по телевизията). Когато ги отварям, небето е жълто, после зелено. Хенри твърди, че идвал от бъдещето. Като малка това не ме смущаваше, нямах и представа какво би могло да означава. Сега се питам дали не означава, че бъдещето е някакво място или прилича на място, където мога да отида, тоест да отида по някакъв друг начин, а не просто като раста и остарявам. Питам се дали Хенри може да ме отведе в бъдещето. Гората е черна, дърветата се огъват, шибат настрани и се свеждат надолу. Насекомите вече не жужат, вятърът е сплескал всичко, тревата е полегнала, дърветата скърцат и стенат. Страх ме е от бъдещето, прилича ми на голяма кутия, която ме чака. Хенри твърди, че ме познавал в бъдещето. Иззад дърветата се появяват огромни черни облаци, изникват толкова внезапно, че аз се смея, приличат на кукли на конци и всичко се кълби и се носи устремно към мен, и се чува дълга, мощна гръмотевица. Изведнъж забелязвам, че стоя тъничка и права насред Ливадата, където всичко се е сплескало, затова лягам с надеждата да си остана незабелязана за бурята, която се приближава все повече: лежа по гръб, когато от небето плисва вода. В миг ставам мокра до кости и усещам, че Хенри е там, чувствам невероятна нужда Хенри да е там и да ме прегърне, макар и да ми се струва, че той е дъждът, а аз съм сама и го искам.

Неделя, 23 септември 1984 година

(Хенри е на 35 години, Клер — на 13)

Хенри: Намирам се на поляната, на Ливадата. Много рано сутринта е, точно преди зазоряване. Краят на лятото е, всички цветя и тревата ми достигат до гърдите. Студено е. Сам съм. Вървя сред растенията и откривам кашона с дрехите — отварям го и намирам вътре сини джинси и бяла риза от плътен плат, както и чифт джапанки. Никога досега не съм виждал тези дрехи и нямам представа къде във времето се намирам. Клер ми е оставила и нещо за хапване: сандвич с фъстъчено масло и желе, старателно увит в алуминиево фолио, ябълка и пакетче чипс. Това вероятно е една от закуските й за училище. Очакванията ми се насочват към края на седемдесетте и началото на осемдесетте години. Сядам на камъка й изяждам храната, след което се чувствам много по-добре. Слънцето изгрява. Цялата Ливада е синя, после оранжева и розова, сенките са издължени, после е ден. Няма и следа от Клер. Пропълзявам няколко крачки сред растителността, свивам се на земята, въпреки че е мокро от росата, и заспивам.

Когато се будя, слънцето е по-високо, Клер е седнала до мен и чете книга. Усмихва ми се и казва:

— Ден сред мочурищата. Птиците пеят, жабите квакат, време е за ставане!

Простенвам и разтърквам очи.

— Здрасти, Клер! Коя дата сме днес?

— Неделя, двайсет и трети септември 1984 година.

Клер е на тринайсет години. Странна трудна възраст, но не чак толкова трудна, колкото онова, което изживяваме сега в моето настояще. Сядам и се прозявам.

— Ако те помоля много мило, Клер, ще отидеш ли да ми донесеш тайно от вас чаша кафе?

— Кафе ли?

Казва го така, сякаш за пръв път чува за подобна чудесия. А като възрастна е не по-малко пристрастена от мен. Замисля се как да стане.

— Много те моля.

— Добре, ще опитам.

Става бавно. Това е годината, когато дръпна бързо на ръст. За една година е пораснала с дванайсет сантиметра и още не е свикнала с новото си тяло. Гърди, крака, ханш, току-що изковани. Опитвам се да не мисля за това, докато я гледам как върви по пътеката към къщата. Извръщам се към книгата, която тя чете. На Дороти Сейърс е, не съм я чел. Когато Клер се връща, съм на трийсет и трета страница. Донесла е термос, чаши, одеяло, няколко понички. Слънцето на цяло лято е изпъстрило носа й с лунички и аз едвам устоявам на изкушението да прокарам ръка по изсветлялата й коса, която, докато Клер простира одеялото, пада върху раменете й.

— Бог да те поживи.

Поемам термоса така, сякаш съдържа тайнство. Настаняваме се върху одеялото. Изхлузвам джапанките, наливам си чаша кафе и отпивам една глътка. Кафето е невероятно силно и горчиво.

— Майко мила! Това е космическо гориво, Клер.

— Много ли е силно?

Клер изглежда някак потисната и аз бързам да я похваля.

— Е, силничко е, но ми харесва. Ти ли го направи?

— Ъхъ. Не съм правила никога досега, а по едно време дойде Марк, който започна да се заяжда, може и да съм объркала нещо.

— Не, хубаво е.

Духам кафето и го гълтам. Веднага се чувствам по-добре. Наливам си още една чаша.

Клер взема от мен термоса. Сипва си два пръста и опитва предпазливо.

— Уф! — казва. — Гадост! Такова ли трябва да е на вкус?

— Е, обикновено не е чак толкова свирепо. Ти го обичаш с много сметана и захар.

Клер излива кафето в чашата си на Ливадата и си взема от поничките. После казва:

— Правиш ме странна.

Нямам готов отговор, тъй като не ми е хрумвало никога.

— Няма такова нещо.

— Има, има.

— Няма. — Известно време мълча. — В какъв смисъл те правя странна? Не те правя никаква.

— Ами казваш ми как обичам кафето още преди да съм го опитала. Как да разбера дали наистина го харесвам така, или го харесвам така, защото си ми казал?

— Но това, Клер, е въпрос на личен вкус. Каквото и да ти говоря, би трябвало сама да решиш как обичаш кафето! Пък и самата ти постоянно ме подпитваш за бъдещето.

— Едно е да знаеш бъдещето, съвсем друго — да ти казват какво обичаш — възразява Клер.

— Защо? Пак опираме до свободната воля.

Клер си събува обувките и чорапите. Пъха чорапите в обувките и ги подрежда старателно отстрани на одеялото. После вдига и джапанките, които съм изул, и ги слага до обувките си, сякаш одеялото е татами в японска къща.

— А аз си мислех, че свободната воля е свързана с греха.

Замислям се върху думите й.

— Не — възразявам, — защо свободната воля да се ограничава с доброто и злото? Ето, ти току-що реши по своя воля да си изуеш обувките. Това изобщо не е важно, на всички им е безразлично дали си с обувки, или си боса, това не е нито грях, нито добродетел и не влияе върху бъдещето, ти обаче си упражнила свободната си воля.

Клер свива рамене.

— Но понякога ми казваш неща, от които оставам с впечатлението, че бъдещето вече е тук. Все едно бъдещето ми се е случило в миналото и аз не мога да сторя нищо.

— Това се нарича детерминизъм — обяснявам й аз. — Преследва ме насън.

Любопитството на Клер се пробужда.

— Защо?

— Ами щом ти се чувстваш притисната от мисълта, че бъдещето ти не може да се промени, представи си какво ми е на мен. Постоянно се натъквам на истината, че не мога да променя нищо, макар и да съм тук и да го наблюдавам.

— Как така да не можеш, можеш да променяш нещата, Хенри! Нали написа онова за новороденото със синдрома на Даун, което трябва да ти дам през 1991 година! Ами Списъкът, ако нямах Списъка, нямаше да знам кога да дойда, за да те срещна. През цялото време променяш нещата.

Усмихвам се.

— Мога да променям само онова, което влияе на вече случили се събития. Не мога например да отменя факта, че току-що си си събула обувките.

Клер се смее.

— Защо изобщо трябва да те вълнува дали ги събувам или не?

— Не ме вълнува. Но и да ме вълнуваше, сега вече това е непроменлива част от историята на всемира и аз не мога да направя нищо.

Взимам си от поничките с глазура, които са ми любимите. От слънцето глазурата се е поразтопила и залепва за пръстите ми.

Клер си дояжда поничката, запретва крачолите на джинсите си и сяда с кръстосани крака. Чеше се по врата и ме гледа раздразнено.

— Заради теб се гипсирам. Имам чувството, че всеки път, когато си бърша носа, се случва историческо събитие.

— Е, то си е историческо събитие.

Тя върти очи.

— Какво е обратното на детерминизма?

— Хаос.

— О, това май не ми харесва. На теб харесва ли ти?

Отхапвам голяма хапка от поничката с глазура и се замислям върху хаоса.

— И да, и не. Хаосът е повече свобода, всъщност пълна свобода. Но без смисъл. Искам да разполагам със свобода, за да действам, искам обаче и действията ми да имат смисъл.

— Но, Хенри, забравяш за Бога — защо да няма Бог, който да вдъхва смисъл?

Докато го казва, Клер се въси съсредоточено и гледа Ливадата.

Мятам в устата си каквото е останало от поничката и дъвча бавно, за да печеля време. Всеки път, когато Клер споменава Бога, по дланите ми избива пот и на мен ми иде да се скрия някъде, да избягам и да изчезна.

— Не знам, Клер. На мен всичко ми се струва прекалено произволно и безсмислено, за да има Бог.

Клер обхваща коленете си с ръце.

— Но нали току-що каза, че всичко сякаш е предначертано предварително.

— Хм — отвръщам аз.

Сграбчвам Клер за глезените, слагам ходилата й върху коленете си и дърпам. Клер се смее и се подпира на лакти. Ходилата й са студени, много розови и много чисти.

— Добре де — казвам, — дай да помислим. Можем да избираме между три неща: между една затворена вселена, където минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно и всичко вече се е случило, между хаоса, където може да се случи всичко и нищо не може да се предскаже, защото няма как да установим всички променливи величини, и между християнския всемир, където Бог е сътворил всичко, всичко си има предназначение, но въпреки това ние разполагаме със свободна воля. Нали така?

Клер бърчи срещу мен носле.

— Вероятно.

— Ти кое си избираш?

Тя мълчи. На тринайсет години прагматизмът и романтичните й чувства спрямо Исус и Мария са почти в равновесие. Преди една година Клер щеше да посочи без колебание Бога. След десет години ще предпочете детерминизма, а след още десет ще смята, че всемирът е произволен, че и да има Бог, той не чува молитвите ни, че причината и следствието са неизбежни и жестоки, но безсмислени. А после? После не знам. Сега обаче Клер седи на прага на юношеството с вярата си в едната ръка и с все по-изострения скептицизъм в другата и единственото, което може да стори, е да се опита да ги съвмести, да ги слее, докато те станат неразривно цяло. Тя клати глава.

— Не знам. Искам Бога. Нали в това няма нищо лошо?

Чувствам се пълен кретен.

— Разбира се, че няма нищо лошо. Щом вярваш в него.

— Но аз не искам само да вярвам, искам наистина да го има.

Прокарвам палци по сводовете на ходилата й и тя затваря очи.

— Ти и свети Тома Аквински — казвам й.

— Чувала съм за него — отвръща Клер така, сякаш говори за отдавна загубен любим вуйчо или за водещ на телевизионно предаване, когото е обичала да гледа като малка.

— Искал е ред и разум, а също Бога. Живял е през тринайсети век и е преподавал в Парижкия университет. Тома Аквински е вярвал и в Аристотел, и в ангели.

— Обичам ангелите — заявява Клер. — Много са красиви. Иска ми се и аз да имам криле и да си хвърча, и да си седя по облаците.

— Ein jeder Engel ist schrecklich.

Клер въздиша тихо, което означава: „Не знам немски, забрави ли?“

— Всеки ангел вдъхва ужас. Това е от цикъл стихотворения — „Дуински елегии“, написал ги е поетът Рилке. Един от любимите ни.

Клер се смее.

— Пак го правиш?

— Кое?

— Казваш ми какво харесвам.

Клер ме рита по коленете. Без да се замислям, слагам ходилата й върху раменете си, но после ми се струва прекалено еротично и бързо ги хващам в една ръка, а Клер лежи по гръб, невинна като ангел, с коса, разпиляна като ореол около нея върху одеялото. Гъделичкам я по краката. Клер се превива от смях и се отскубва като риба от ръцете ми, после скача и прави на поляната циганско колело с усмивка, с която сякаш ме предизвиква да стана и да я хвана. Но аз само се усмихвам в отговор, затова тя се връща и сяда до мен на одеялото.

— Хенри!

— Да!

— Правиш ме различна.

— Знам.

Извръщам се да я погледна и за миг забравям, че тя е малка и това се е случило много отдавна: виждам жена си Клер, насложена върху образа на това невръстно момиче, и не знам какво да кажа на тази Клер, която е и стара, и млада, и различна от другите момичета, която знае колко трудно е понякога да бъдеш различен. Но Клер явно не очаква отговор. Обляга се на ръката ми и аз я прегръщам през раменете.

— Клер! — крещи баща й сред тишината на Ливадата.

Тя скача и грабва обувките и чорапите си.

— Време е за църква — заявява ми, внезапно притеснена.

— Добре — отвръщам. — Е, чао.

Махам й с ръка, тя се усмихва, изпелтечва едно „довиждане“, хуква по пътеката и се скрива. Известно време лежа на слънцето, мисля си за Бога и чета Дороти Сейърс. След час — час и нещо също изчезвам и остават само едно одеяло и една книга, чаши за кафе и дрехи, от които да личи, че наистина сме били тук.

След края

Събота, 27 октомври 1984 година

(Клер е на 13 години, Хенри — на 43)

Клер: Събуждам се внезапно. Чула съм шум — някой ме викаше по име. Май Хенри. Сядам в леглото и се ослушвам. Чувам вятъра, граченето на гарваните. Ами ако наистина е бил Хенри? Скачам от леглото и тичам, без обувки тичам към първия етаж, изхвърчам от задната врата и хуквам към Ливадата. Студено е, вятърът ме прорязва през нощницата. Къде ли е Хенри? Спирам, оглеждам се и там, в овощната градина, зървам татко и Марк в яркооранжеви ловджийски костюми, а заедно с тях и един мъж — всички стоят и гледат нещо, после обаче ме чуват и се обръщат и аз виждам, че мъжът е Хенри. Какво ли прави заедно с татко и Марк? Втурвам се към тях, мъртвите треви порязват краката ми, а татко тръгва да ме пресрещне.

— Какво правиш, миличка, толкова рано тук?

— Чух си името — отвръщам му.

Той ми се усмихва. „Смешно момиче“, казва усмивката му и аз поглеждам към Хенри, за да видя дали той ще обясни. „Защо ме викаше, Хенри?“, ала той клати глава и допира пръст до устните си. „Шшт, не казвай, Клер.“ Влиза в овощната градина и аз искам да разбера какво са гледали, там обаче няма нищо и татко ми казва:

— Лягай си, Клер, само ти се е присънило.

Прегръща ме и тръгва заедно с мен обратно към къщата, а аз поглеждам назад към Хенри и той ми маха с усмивка: „Не се притеснявай, Клер, всичко е наред, после ще ти обясня“ (макар че, като си го познавам, вероятно няма да ми обясни, ще ме остави сама да се досетя или съвсем наскоро ще се разбере от само себе си). И аз му махам за довиждане и проверявам дали Марк е видял, но той е с гръб към нас, раздразнен е и чака да се махна, та те с татко да си продължат лова, ала какво ли прави тук Хенри, какво са си казали? Пак се обръщам назад, но не виждам Хенри, а татко казва:

— Хайде, Клер, прибирай се и си лягай.

После ме целува по челото. Изглежда разстроен, а аз тичам, тичам назад към къщата, сетне тихо нагоре по стълбите и сядам разтреперана на леглото, и още не знам какво се е случило току-що, знам обаче, че е нещо лошо, нещо много, много лошо.

Понеделник, 2 февруари 1987 година

(Клер е на 15 години, Хенри — на 38)

Клер: Когато се прибирам от училище, Хенри ме чака в Читалнята. Подредила съм му до котелното малка стая — пада се точно срещу помещението, където са всички велосипеди. Казала съм вкъщи, че обичам да стоя в сутерена и да чета, и наистина прекарвам там много време, затова на никого не му се струва необичайно. Хенри е подпрял вратата със стол. Чукам четири пъти и той ме пуска вътре. Направил е от възглавници и одеяла нещо като гнездо и чете на настолната ми лампа стари списания. Облечен е в стари джинси и в карирана фланелена риза на татко, изглежда уморен и небръснат. Сутринта оставих задната врата отключена и ето че той е влязъл.

Слагам на пода подноса с храната, която съм донесла.

— Мога да ти сваля и книги.

— Не, тези са страхотни. — Той чете броеве на списание „Мад“ от шейсетте години. — И са крайно необходими за пътешественици във времето, които трябва да знаят всякакви фактоиди — добавя Хенри и вдига „Уърлд Алманах“ за 1968 година.

Сядам до него на одеялата и го поглеждам, за да видя дали ще ме накара да се преместя. Забелязвам, че му минава през ума, затова вдигам ръце и после сядам върху тях. Хенри се усмихва.

— Чувствай се като у дома си — казва ми.

— От кое време идваш?

— От 2001 година. Октомври.

— Изглеждаш уморен. — Виждам, че се двоуми дали да ми каже защо е уморен, но решава да не го прави. — Какво правим през 2001 година?

— Големи неща. Изтощителни. — Хенри започва да яде сандвича с телешко печено, който съм му донесла. — Ей, много е вкусен.

— Нел го направи.

Той се смее.

— Така и не разбирам как можеш да създаваш огромни скулптури, които издържат и на най-страшните хали, да се справяш с рецепти за бои, да вариш козо, а да те няма никаква в готвенето. Изумително е.

— Давам засечка. Имам някаква фобия.

— Странно е.

— Влизам в кухнята и някакво гласче ми казва: „Махай се оттук“. И аз какво да правя, подчинявам се.

— Добре ли се храниш? Виждаш ми се слабичка.

Чувствам се страшно дебела.

— Храня се. — Минава ми ужасяваща мисъл. — През 2001 година много дебела ли съм? Може би заради това сега ти се струвам прекалено слаба.

Хенри се усмихва на някаква шега, която не мога да схвана.

— Е, сега, в моето настояще, си доста заоблена, но само временно.

— Хм.

— Хубаво е да си заоблена. На теб ще ти отива много.

— Не, благодаря. — Хенри ме гледа притеснен. — Не съм анорексичка. Излишно е да се притесняваш.

— Е, такава си, защото майка ти все ти натякваше.

— Натяквала ми е?

— Натяква ти, де.

— А защо го каза в минало време?

— Просто така. Лусил е добре. Не се притеснявай.

Той лъже. Причернява ми, обхващам коленете си с ръце и отпускам глава.

Хенри: Не мога да повярвам, че съм изтърсил такова нещо. Милвам Клер по косата, ужасно ми се иска да се върна в настоящето си поне за миг, колкото да се посъветвам с Клер и да разбера какво е трябвало да й кажа за смъртта на майка й, когато тя е била на петнайсет години. Получи се така, защото не спя. Ако спях, щях да мисля по-бързо или поне да замазвам по-добре гафовете. Но Клер, най-искреният човек, когото познавам, долавя тутакси и най-дребната лъжа и сега нямам друг избор, освен да си мълча и да не й казвам нищо, от което тя направо ще превърти, да я излъжа, което тя няма да приеме, или да й кажа истината, което ще я извади от равновесие и ще промени отношенията с майка й. Клер ме гледа.

— Кажи ми! — подканя тя.

Клер: Хенри изглежда страшно притеснен.

— Не мога, Клер.

— Защо да не можеш?

— Не е хубаво да знаеш бъдещето си предварително. Ще ти съсипе живота.

— Да. Но щом си почнал, трябва да довършиш.

— Нямам какво да ти казвам.

Наистина започвам да изпадам в паника.

— Тя се е самоубила.

Вече съм повече от сигурна. Именно от това съм се страхувала най-много.

— Не. Не. Няма такова нещо.

Гледам го. Хенри е страшно нещастен. Не мога да разбера дали ми казва истината. Де да можех да прочета мислите му, животът щеше да бъде толкова по-прост. Мамо. О, мамо.

Хенри: Ужасно е. Не мога да оставя Клер така.

— Рак на яйчниците — проронвам съвсем тихо.

— Слава богу — отвръща тя и се разплаква.

Петък, 4 юни 1987 година

(Клер е на 16 години, Хенри — на 32)

Клер: Цял ден чакам Хенри. Много развълнувана съм. Вчера взех шофьорска книжка и татко каза, че довечера мога да отида с фиата на купона у Рут. Мама се цупи, но тъй като татко вече ми е разрешил, тя няма особен избор. След вечеря ги чух да се карат в библиотеката.

— Можеше да ме попиташ…

— Стори ми се безобидно, Луси…

Взимам си книгата и отивам на Ливадата. Лягам в тревата. Слънцето вече залязва. Тук е хладно и тревата е пълна с бели мушици. Над дърветата на запад небето е розово и оранжево, сводът над мен става все по-наситеносин. Точно си мисля дали да не отида да си взема от къщата пуловер, когато чувам, че някой върви през тревата. Така си и знаех: Хенри. Излиза на поляната и сяда на камъка. Шпионирам го от тревата. Изглежда доста млад, някъде на трийсетина години. Облечен е с обикновена черна тениска и джинси и е с кецове. Седи си тихо и чака. Накрая вече не мога да издържа и минута повече, скачам и го стряскам.

— Господи, Клер, стар човек съм, ще ми докараш някой сърдечен удар.

— Не си стар.

Хенри се усмихва. Виж го ти него, стар бил.

— Целувка — искам си аз и той ме целува.

— За какво? — пита.

— Взех шофьорска книжка!

Хенри изглежда разтревожен.

— О, не! В смисъл честито.

Усмихвам му се — каквото и да каже, не може да ми развали настроението.

— Просто завиждаш.

— Всъщност да. Обичам да шофирам, а никога не го правя.

— Защо?

— Опасно е.

— Страхливец.

— За другите, де. Представи си какво ще стане, ако докато шофирам, взема да изчезна! Автомобилът ще продължи да се движи и тряяяс! — много загинали и кръв. Грозна гледка.

Сядам на камъка до Хенри. Той се отмества. Правя се, че не съм забелязала.

— Довечера ще ходя на купон у Рут. Искаш ли да дойдеш и ти?

Той вдига вежда. Това обикновено означава, че ще цитира от книга, за която изобщо не съм чувала, или ще ми дръпне лекция за нещо. Но сега само казва:

— Но Това, Клер, означава, че ще се срещна с цял куп твои приятели.

— И защо да не се срещнеш? До гуша ми дойде да бъда потайна.

— Дай да помислим. Ти си на шестнайсет години. Сега аз съм на трийсет и две, само два пъти повече. Сигурен съм, че никой няма да забележи и родителите ти изобщо няма да узнаят.

Въздишам.

— Е, аз трябва да отида на този купон. Ела с мен, ще седиш в колата, аз няма да се бавя много и после можем да отидем някъде.

Хенри: Спираме на около пресечка от къщата на Рут. Чак дотук се чува музика — „Веднъж в живота“ на „Токинг Хедс“. Иска ми се да отида с Клер, но ще бъде неразумно. Тя изскача от колата и казва:

— Стой тук!

Сякаш съм голямо непослушно куче, после ситни с токчетата и късата пола към къщата на Рут. Свличам се на седалката и чакам.

Клер: Веднага щом влизам вътре, разбирам, че изобщо не е трябвало да идвам на този купон. Майката и бащата на Рут са заминали за една седмица в Сан Франциско и тя поне ще има време да пооправи, да изчисти и да обясни, но пък се радвам, че не сме у нас. По-големият брат на Рут, Джейк, също си е поканил приятелите и общо сме към стотина души, всичките пияни. Момчетата са повече от момичетата. Съжалявам, че не съм с панталон и ниски обувки, но вече е късно и не мога да направя нищо. Докато влизам в кухнята, за да си взема нещо за пиене, някой зад мен казва:

— Я, госпожица Гледай, но не пипай!

После издава неприличен всмукващ звук. Обръщам се рязко и виждам един тип, на когото викаме Гущера (заради младежките пъпки) и който ми се хили насреща.

— Хубаво тоалетче, Клер.

— Благодаря, но не съм го облякла заради теб, Гущер.

Той нахълтва след мен в кухнята.

— Не беше мило от твоя страна да говориш така, млада госпожице. В края на краищата се опитвам да изразя възхищението си от изключително красивата ти дрешка, а ти да ме обиждаш…

Не иска и не иска да млъкне. Накрая му се изплъзвам, като сграбчвам Хелън и я използвам като жив щит, за да се измъкна от кухнята.

— Тъпанар — отбелязва Хелън. — Къде е Рут?

Рут се е скрила горе в стаята си заедно с Лора. Пушат в тъмното трева и гледат през прозореца как приятелите на Джейк се мятат в басейна. Не след дълго всички седим на перваза и зяпаме.

— Ммм — обажда се Хелън. — Този бих си го взела.

— Кого? — любопитства Рут.

— Дето е на трамплина.

— Ооо!

— Вижте Рон! — подканва Лора.

— Това ли е Рон? — киска се Рут.

— О! Е, всеки ще изглежда по-добре без тениската с „Металика“ и охлузеното кожено яке — казва Хелън. — Ей, Клер, много си мълчалива днес.

— Ъъъ. А, да, сигурно — казвам от немай-къде.

— Я се погледни — подканя Хелън. — Чука ти се, та две не виждаш. Чак ме е срам от теб. Бива ли да се докарваш до такова състояние? — смее се тя. — Наистина, Клер, защо не му отпуснеш края?

— Не мога — проронвам аз нещастно.

— Можеш, как да не можеш. Достатъчно е да слезеш долу и да се провикнеш: „Кой ще ме изчука“, и петдесет момчета веднага ще се провикнат: Аз! Аз!

— Вие не разбирате. Не искам… не че…

— Тя си иска само един — обяснява Рут, без да сваля очи от басейна.

— Кого? — пита Хелън.

Свивам рамене.

— Хайде, Клер, изплюй най-после камъчето.

— Остави я на мира — спира я Лора. — Щом Клер не иска да говори, не е длъжна да го прави.

Седя до Лора и отпускам глава на рамото й. Хелън скача.

— Връщам се ей сега.

— Къде отиваш?

— Купих шампанско и крушов сок, за да си направим коктейл „Белини“, но ги забравих в колата.

Тя изхвърча през вратата. Едно момче с коса до раменете прави от трамплина задно салто.

— O-la-la32! — възкликват в хор Рут и Лора.

Хенри: Минава много време, сигурно час — час и нещо. Изяждам половината чипс и пийвам от топлата кока-кола, които Клер е взела. Подремвам. Нея я няма толкова дълго, че се замислям дали да не се поразходя. А и трябва да пусна една вода.

Чувам токчета, които се приближават. Поглеждам през прозореца, но се оказва, че не е Клер, а блондинка, истинска сексбомба, в тясна червена рокля. Примигвам и виждам, че това е приятелката на Клер, Хелън Пауъл. Охо!

Както си чатка с токчетата, тя идва откъм моята страна на автомобила, навежда се и се взира в мен. През деколтето й се вижда чак до Токио. Плисва ме топла вълна.

— Здрасти, ти си гаджето на Клер, нали? Аз пък съм Хелън.

— Не позна, Хелън. Но се радвам да се запознаем.

Дъхът й смърди на алкохол.

— Няма ли да слезеш от колата, за да се запознаем като хората?

— А, не, благодаря, и тук ми е добре.

— Тогава аз ще се кача при теб. — Тя заобикаля несигурно автомобила отпред; отваря вратата и се свлича върху седалката зад волана. — От цяла вечност чакам да се запознаем — споделя Хелън.

— Виж ти! Защо?

Иска ми се ужасно Клер да дойде и да ме отърве, но от друга страна, така ще се издадем, нали?

Хелън се навежда към мен и казва sotto voce33:

— По пътя на логиката се досетих за съществуването ти. Изострената ми наблюдателност ме тласна към заключението, че когато изключиш и невъзможното, остава истината, колкото и невъзможна да изглежда тя. Ето защо… — Хелън спира и се оригва. — О, изобщо не приляга на една дама! Извинявай. Та ето защо стигнах до извода, че Клер си има гадже, иначе нямаше да отказва да се чука с всички тези прекрасни момчета, които непрекъснато й се натискат. И хоп — ето те и теб!

Хелън винаги ми е била симпатична и не ми е приятно, че трябва да я заблуждавам. Това обаче обяснява нещо, което тя ми каза на сватбата ни с Клер. Обичам, когато плочките на пъзела си идват на мястото.

— Много убедителни доводи, Хелън, но не съм гадже на Клер.

— Защо тогава й седиш в колата?

Мъча се бързо да измисля нещо. Клер ще ме убие, ако ме чуе отнякъде.

— Приятел съм на майка й и баща й. Притесняваха се, че отива с кола на купон, където сигурно ще има и алкохол, и ме помолиха да й бъда нещо като шофьор, в случай че не е в състояние да шофира.

Хелън се подсмихва.

— Абсолютно излишно е. Нашата малка Клер едва ли ще изпие и един напръстник…

— Не съм казвал, че ще пие. Но майка й и баща й ги тресе параноята.

По тротоара пак чаткат високи токчета. Този път вече е Клер. Тя се вцепенява, щом вижда, че имам компания.

Хелън изскача от автомобила и казва:

— Клер! Този отвратителен мъж твърди, че не ти бил гадже.

Ние с Клер се споглеждаме.

— Не, не ми е — отсича Клер.

— О! — възкликва Хелън. — Тръгваш ли си?

— Наближава полунощ. Не искам да се превръщам в тиква. — Клер заобикаля автомобила и отваря вратата. — Хайде, Хенри, да тръгваме.

Включва двигателя и фаровете. Хелън стои като препарирана в светлината им. После минава откъм моята страна.

— Значи не си й гадже, а, Хенри? За малко да ти повярвам. Чао, Клер.

Тя се смее, а Клер излиза предпазливо от мястото, където е паркирала, и подкарва нататък. Рут живее на Конгър. След като излизаме на Бродуей, виждам, че уличното осветление е изключено. Бродуей е магистрала с по две платна във всяка посока. Права, сякаш е прокарана с линия, но без фарове, все едно се движим в мастилница.

— По-добре включи на дълги, Клер — казвам аз.

Тя се пресяга и изключва фаровете.

— Клер!…

— Не ми казвай какво да правя!

Млъквам. Единственото, което виждам, са светещите цифри на радио часовника. Показват 11:36. Чувам как вятърът свисти покрай колата, чувам и двигателя, усещам как гумите се плъзгат по асфалта, но сякаш изобщо не се движим, а светът профучава със седемдесет и пет километра в час покрай нас. Затварям очи. Все същото е. Отварям ги. Сърцето ми ще се пръсне.

В далечината изникват фарове. Клер също включва нейните и ние продължаваме шеметно нататък, точно по средата между жълтите линии и края на магистралата. Сега часът е 11:38.

Лицето на Клер е безизразно в отразената светлина на таблото.

— Защо го направи? — питам я с разтреперан глас.

— А защо да не го правя?

Гласът й е спокоен като лятно езеро.

— Защото и двамата можехме да загинем в ужасна катастрофа.

Клер намалява скоростта и завива по магистрала „Блу Стар“.

— Да, но това не се случва — отбелязва тя. — Аз пораствам, срещам те, женим се и ето те тук до мен.

— Въпреки всичко се блъснахме с колата и двамата прекарахме една година на екстензии.

— Ако наистина беше така, щеше да ме предупредиш — заявява Клер.

— Опитах се, но ти ми се разкрещя…

— По-възрастното ти Аз щеше да каже на по-младото ми Аз да не се блъскам с колата.

— Е, тогава вече ще се е случило.

Стигаме До Миграм Лейн и Клер завива. Това е частният път, който води до дома й.

— Отбий, Клер, чу ли! Моля те!

Тя навлиза в тревата, спира, изключва двигателя и фаровете. Отново сме в пълен мрак, чувам милион цикади, които пеят ли, пеят. Пресягам се и притеглям Клер към себе си, после я прегръщам. Тя е напрегната и се дърпа.

— Обещай ми нещо.

— Какво? — пита Клер.

— Обещай ми, че никога повече няма да правиш така. Не само с колата, но с всичко, което може да е опасно. Защото ти не знаеш. Бъдещето е странно и ти не можеш да се държиш така, все едно си непобедима…

— Но щом си ме виждал в бъдещето…

— Вярвай ми. Просто ми вярвай.

Клер се смее.

— Защо да го правя?

— Не знам. Защото те обичам?

Клер се обръща толкова бързо, че ме удря по челюстта.

— Ох!

— Извинявай. — Почти не виждам очертанията на профила й. — Обичаш ли ме? — пита тя.

— Да.

— Сега?

— Да.

— Но ти не си ми гадже.

О! Това, значи, я мъчело.

— Е, технически погледнато, съм ти съпруг. Но тъй като още не си се омъжила, сигурно би могло да се каже, че си ми гадже.

Клер отпуска ръка на място, където навярно не би трябвало да пипа.

— Предпочитам да съм ти любовница.

— На шестнайсет години си, Клер.

Махам внимателно ръката й и я галя по лицето.

— Достатъчно голяма съм. Ох, ръцете ти са мокри.

Клер включва лампичката на тавана и аз виждам, стреснат, че по лицето и роклята й има кръв. Поглеждам си дланите, те са лепкави и червени.

— Хенри! Какво е станало?

— Не знам. — Прокарвам език по дясната си длан и една по една се появяват четири дълбоки рани във вид на полумесец. Смея се. — От ноктите ми е. Издрал съм се, докато караше на угасени фарове.

Клер изключва с рязко движение лампичката и ние отново седим в мрак. Цикадите пеят с цяла мощ.

— Не исках да те плаша.

— Но го направи. Обикновено обаче не ме е страх, когато шофираш ти. Просто…

— Какво?

— Като малък съм преживявал катастрофа и не обичам да се возя в коли.

— О… извинявай.

— Не се притеснявай, няма нищо. Ей, колко е часът?

— Майко мила! — Клер отново включва осветлението. 12:12. — Закъснях. И как сега ще се прибера с тази кръв?

Изглежда толкова притеснена, че чак ме напушва смях. Прокарвам лява длан над горната й устна и под носа.

— Готово. Все едно ти е текла кръв от носа.

— Добре. — Клер подкарва, включва фаровете й се връща на пътя. — Ета ще си умре от страх, като ме види.

— Ета ли? Ами майка ти и баща ти?

— Мама сигурно вече спи, а днес татко ходи да играе покер.

Клер отваря портата и ние минаваме през нея.

— Ако моето дете вземе книжка и още същата вечер излезе с колата, ще седя с хронометър на входната врата.

Клер спира така, че да не я виждат от къщата.

— Имаме ли деца?

— Съжалявам, но това е поверителна информация.

— Ще пусна молба за разсекретяването й по Закона за свобода на информацията.

— Винаги на твоите услуги. — Целувам я внимателно, за да не разваля фалшивото кръвотечение от носа. — Съобщи ми какво си научила. — Отварям вратата на колата. — И успех с Ета.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Слизам и затварям възможно най-тихо вратата. Колата се плъзга по пътя, завива и се скрива в нощта. Аз тръгвам след нея, към леглото на Ливадата, под звездите.

Неделя, 27 септември 1987 година

(Хенри е на 32 години, Клер — на 16)

Хенри: Изниквам на Ливадата, на около четири и половина — пет метра западно от поляната. Уплашен съм, вие ми се свят и ми се гади, затова седя няколко минути, та да дойда на себе си. Студено и сиво е, потънал съм сред високата кафява трева, която се врязва в кожата ми. След известно време вече се чувствам малко по-добре и е тихо, затова ставам и отивам на поляната.

Клер седи на земята до камъка, на който се е облегнала. Не казва нищо, само ме гледа с изражение, което бих описал единствено като гневно. „Ами сега! — мисля си. — Какво ли съм направил?“ Клер е във фазата „Грейс Кели“34 и е облечена в синьо вълнено сако и червена пола. Треперя и търся кашона с дрехите. Намирам го и обличам набързо черни джинси, черен пуловер, черни вълнени чорапи, черно яке, обувам черни обувки и си слагам на ръцете черни ръкавици. Изглеждам така, сякаш ще изпълнявам главната роля във филм на Вим Вендерс. Сядам до Клер.

— Здравей, Клер. Добре ли си?

— Здрасти, Хенри. Вземи.

Подава ми термос и два сандвича.

— Благодаря. Гади ми се леко, ще поизчакам. — Слагам храната върху камъка. В термоса има кафе, вдъхвам дълбоко от миризмата му. Само от нея вече ми става по-добре. — Всичко наред ли е?

Тя не ме поглежда. Взирам се в нея и виждам, че плаче.

— Хенри! Ще набиеш ли един човек заради мен?

— Моля?

— Искам да си го върна на един, но не съм достатъчно голяма и не знам да се бия. Ще го направиш ли вместо мен?

— А! Какви ги говориш! Кого? Защо?

Клер е забила поглед в коленете си.

— Не ми се говори за това. Не можеш ли просто да ми повярваш, че си го е заслужил?

Мисля, че знам за какво става въпрос, струва ми се, че вече съм чувал този разказ. Въздъхвам, сядам по-близо до Клер и я обгръщам с ръка. Тя отпуска глава върху рамото ми.

— Става въпрос за едно момче, с което си излизала, нали?

— Да.

— И той се е държал като негодник, затова искаш да го разкъсам на парченца.

— Да.

— Много момчета са негодници, Клер. Самият аз бях негодник…

Клер се смее.

— Обзалагам се, че не си бил чак такъв негодник като Джейсън Евърли.

— Да не играе американски футбол?

— Да.

— Защо реши, Клер, че мога да се преборя с някакъв огромен тип, който е и два пъти по-млад от мен? Защо изобщо си ходила на среща с такъв човек?

Тя свива рамене.

— Всички в училище ми натякват, че не съм излизала с никого. Рут и Мег, и Нанси… шушука се, че съм била лесбийка. Дори мама ме попита защо не се срещам с момчета. Разни ме канят, а аз все ги отпращам. Освен това Биатрис Дилфорд, която вече наистина си е обратна, взе да ме подпитва и аз й казах, че не съм като нея, а тя ми рече, че не била изненадана, но всички твърдели, че съм. Тогава реших, че може би е по-добре да изляза с двама-трима. Първият, който ми определи среща, беше Джейсън. Наистина е огромен и много красив, знаех, че ако изляза с него, всички ще разберат и може би ще престанат да ме одумват.

— Значи това ти е първият път, когато си ходила на среща с момче?

— Да. Отидохме на италиански ресторант, там бяха Лора и Майк, и още доста народ от класа по театрално майсторство, и аз предложих да си платя сама сметката, но Джейсън не даде и дума да се издума, всичко си беше нормално, говорихме за училище, за американски футбол и за разни други неща. После ходихме да гледаме „Петък, тринайсети. Част VII“, голяма тъпотия, в случай че си решил да го гледаш и ти.

— Гледал съм го.

— О! Защо? Струва ми се, че не обичаш такива филми.

— По същата причина като теб, момичето, с което имах среща, настоя да сме го видели.

— И кое беше това момиче?

— Казва се Алекс.

— Как изглежда?

— Касиерка в една банка е, има големи цици и обича да я пошляпват.

В мига, в който това ми се изплъзва от устата, си спомням, че разговарям с Клер тийнейджърката, а не с жена си Клер, и наум си удрям един шамар.

— Да я пошляпват ли? — усмихва се Клер и ме поглежда с вдигнати до средата на челото вежди.

— Все едно. Значи сте ходили на кино и…?

— Ох! Ами после Джейсън настоя да сме отидели в Травърс.

— Какво е Травърс?

— Имение на север. — Сега Клер говори много тихо, едвам я чувам. — Там ходят… да го правят. — Аз не казвам нищо. — Обясних му, че съм уморена и искам да се прибера, и тогава го прихвана нещо, той направо превъртя. — Клер млъква, известно време двамата седим и слушаме птиците, самолетите, вятъра. Най-неочаквано Клер добавя: — Наистина се държеше като ненормален.

— После какво стана?

— Не искаше да ме откара у нас. Не знаех къде сме, някъде по шосе 12, Джейсън просто шофираше и шофираше по някакви улички. После излезе на един черен път и отпред се показа малка къща. Някъде наблизо имаше езеро, чувах плисъка на водата. Джейсън имаше ключ от къщата.

Започвам да нервнича. Клер никога не ми е разказвала за това, само веднъж ми спомена, че е ходила на среща с някакъв тип на име Джейсън, който играел американски футбол. Тя отново замълчава.

— Клер! Изнасили ли те?

— Не. Каза, че… не си струвало. Каза, че… не, не ме изнасили. Само ме… нарани. Накараме да…

Тя няма сили да го изрече. Аз чакам. Клер разкопчава сакото си и го маха. Съблича и ризата и виждам, че гърбът й е целият в синини. Те са тъмни и морави върху бялата й кожа. Клер се обръща, дясната й гърда е прогорена с цигара, кожата се е издула грозно. Веднъж съм я питал от какво й е този белег, а тя не пожела да ми обясни. Ще го убия този негодник. Ще го осакатя. Клер седи настръхнала, със смъкнати рамене пред мен и чака. Подавам й ризата и тя я облича.

— Добре — казвам й тихо. — Къде да го намеря този тип?

— Аз ще те закарам — отвръща тя.

Взема ме с фиата от края на алеята, за да не ни видят от къщата. Сложила си е тъмни очила, макар че е мрачен следобед, и червило, прибрала е косата си отзад на тила. Изглежда много по-голяма от шестнайсет години. Сякаш е излязла от „Задния прозорец“35, макар че приликата щеше да бъде още по-голяма, ако Клер беше руса. Минаваме с бясна скорост покрай есенните дървета, но и двамата не забелязваме цветовете. В главата ми отново и отново като на запис се върти онова, което Клер е преживяла в малката къща.

— Едър ли е?

Клер се замисля.

— Към пет сантиметра по-висок от теб. И много по-тежък. Някъде с двайсет и пет килограма.

— Майко мила!

— Виж какво нося.

Клер бръква в дамската си чанта и вади пистолет.

— Клер!

— На татко е.

Мисля бързо.

— И дума да не става, Клер. Бесен съм, не мога да държа пистолет, ще бъде глупаво. Всъщност чакай. — Вземам пистолета, отварям пълнителя и вадя патроните, които изсипвам в дамската й чанта. — Готово. Така вече е по-добре. Чудесно си се сетила, Клер. — Тя ме гледа озадачено. Аз пъхам пистолета в джоба на якето. — Как искаш да го направя: без да се представям или да обясня, че е заради теб.

— Искам да присъствам.

— О!

Тя навлиза в частен път и спира.

— Искам да го отведеш някъде, искам да му причиниш силна болка и искам да гледам. Искам да си умре от страх.

Въздъхвам.

— Обикновено не правя такива неща, Клер. Обикновено се бия само ако трябва да се защитя.

— Много те моля.

Думите прозвучават съвсем безизразно.

— Разбира се.

Продължаваме нататък по пътя и спираме пред голяма нова къща в псевдоколониален стил. Не се виждат автомобили. От отворения прозорец на втория етаж гърми Ван Хален. Отиваме при входната врата, аз заставам отстрани, а Клер натиска звънеца. След миг музиката спира внезапно и надолу по стълбите трополят тежки стъпки. Вратата се отваря и след малко гърлен глас изрича:

— Какво? За още ли се връщаш?

Не ми трябва да чувам друго. Вадя пистолета и заставам до Клер. Насочвам го към гърдите на онзи.

— Здрасти, Джейсън — казва Клер. — Реших, че сигурно ще искаш да дойдеш с нас.

Той прави същото, каквото бих направил и аз, свлича се на земята и се претъркулва, за да е извън обсега на пистолета, но не е достатъчно бърз. Вече съм на вратата, скачам върху гърдите му и му изкарвам въздуха. Изправям се, стъпвам с обувка върху гърдите му и насочвам дулото към главата му. C’est magnifique mais ce n’est pas la guerre36. Джейсън прилича малко на Том Круз, американец до мозъка на костите.

— Какъв играе? — Питам Клер.

— Полузащитник.

— Хмм. И през ум не би ми минало. Ставай и дръж ръцете високо, за да ги виждам — нареждам му аз весело.

Той се подчинява и аз го извеждам навън. Всички стоим на алеята. Хрумва ми нещо. Пращам Клер да се върне в къщата и да вземе въже, след няколко минути тя идва с ножици и ролка, тиксо.

— Къде искаш да го направим?

— В гората.

Докато вървим натам, Джейсън едвам си поема дъх. Крачим около пет минути, после зървам полянка с удобен млад бряст в края.

— Тук добре ли е, Клер?

— Да.

Поглеждам я. Не проявява никакви чувства, владее се напълно като убийца на Реймънд Чандлър.

— Казвай, Клер.

— Завържи го за дървото.

Връчвам й пистолета, намествам ръцете на Джейсън зад ствола и ги прихващам с тиксото. Ролката е почти нова и смятам да я използвам цялата. Джейсън диша тежко, вече хъхри. Заобикалям го и поглеждам Клер. Тя се взира в Джейсън, сякаш е нескопосано произведение на концептуалното изкуство.

— Астма ли имаш?

Той кима. Зениците му са се свили и са се превърнали в черни точици.

— Ще му донеса инхалатора — предлага Клер.

Пак ми подава пистолета и тръгва бавно по пътеката през гората, откъдето сме дошли. Джейсън се старае да диша бавно и внимателно. Опитва се да говори.

— Ти… кой си? — пита дрезгаво.

— Аз съм гаджето на Клер. Тук съм, за да те науча на добри обноски, защото ти липсват. — Изоставям присмехулния тон, отивам съвсем близо до него и проронвам: — Как можа да й причиниш това? Тя е съвсем млада. Не знае нищо, а ти оплеска всичко…

— Само… дразни мъжете.

— Изобщо не се досеща за това. Все едно да изтезаваш малко коте, защото те е ухапало.

Джейсън не отговаря. Дъхът му излиза като дълъг хриплив стон. Точно когато започвам да се тревожа, идва Клер. Вдига инхалатора, гледа ме.

— Знаеш ли, скъпи, как се използва това?

— Според мен трябва да се разтръска, после му го слагаш в устата и натискаш отгоре.

Тя го прави, пита Джейсън иска ли още. Той кима. След четири вдишвания стоим и наблюдаваме как малко по малко той започва да диша по-нормално.

— Готова ли си? — питам Клер.

Тя вдига ножиците и щраква няколко пъти във въздуха. Джейсън трепва. Клер отива при него, застава на колене и започва да му разрязва дрехите.

— Ей! — негодува той.

— Мълчи, ако обичаш — намесвам се аз. — Никой не ти причинява болка. Засега.

Клер вече е разрязала джинсите и се заема с тениската. Аз пък започвам да завързвам с тиксо Джейсън за дървото. Тръгвам от глезените и намотавам много старателно тиксото около прасците и бедрата му.

— Там спри — казва Клер и сочи място точно под чатала му.

Смъква бельото му. Аз продължавам да намотавам тиксото и около кръста му. Кожата му е влажна, той е с много силен тен, освен, където е бил изрязаният му бански тип „Спийдо“. Плувнал е в пот. Прихващам го с тиксото за дънера чак до раменете и спирам, защото искам да диша спокойно. Дръпваме се назад и се любуваме на творението си. Сега Джейсън представлява омотана с тиксо мумия с огромен набъбнал член. Клер прихва. Смехът й звучи зловещо и кънти из гората. Поглеждам я строго. В смеха й има нещо многозначително и жестоко, и на мен ми се струва, че точно този миг е вододелът, ничията земя между детството на Клер и живота й като жена.

— Сега какво? — питам аз.

Иде ми да направя Джейсън на кюфте, но и не ми се иска да бия човек, който е завързан с тиксо за дърво. Джейсън е почервенял до мораво. Това образува красив контраст със сивото тиксо.

— О — казва Клер. — Според мен стига.

Олеква ми. Затова, разбира се, отвръщам:

— Сигурна ли си? Бих могъл да направя много неща. Да му спукам тъпанчетата на ушите. Да му разбия носа. А, чакай, той вече си го е разбивал сам. Можем да му срежем ахилесовите сухожилия. В близко бъдеще няма да помирише американски футбол.

— Не! — напряга се Джейсън под тиксото.

— Тогава се извини — нареждам му аз.

Той се колебае.

— Извинявай.

— Така няма да стане.

— Да — казва Клер.

Започва да търси нещо в дамската си чанта и вади флумастер. Отива при Джейсън така, сякаш той е опасен звяр в зоологическата градина, и започва да пише върху покритите му с тиксо гърди. След като приключва, се дръпва назад и слага капачето на флумастера. Описала е най-подробно срещата им. Прибира флумастера в чантата си и казва:

— Да вървим.

— Не можем просто да го оставим. Може пак да получи астматичен пристъп.

— Хмм. Да, знам. Ще пратя някого.

— Чакай малко — намесва се Джейсън.

— Какво? — пита Клер.

— Кого ще пратиш? Повикай Роб.

Клер се смее.

— А, не. Ще пратя всички момичета, които познавам.

Отивам при Джейсън и забучвам дулото на пистолета под брадичката му.

— Само да разбера, че си споменал на някого за мен, ще се върна и ще те премажа. После няма да можеш да вървиш, да говориш, да се храниш, да чукаш. Ако някой те пита, Клер е добро момиче, което по някаква необяснима причина не желае да излиза с никого. Разбра ли?

Той ме гледа с омраза.

— Разбрах.

— Отнесохме се много милостиво с теб. Само да си посмял да притесняваш по какъвто и да е начин Клер, ще съжаляваш.

— Добре.

— Чудесно. — Прибирам пистолета в джоба си. — Беше забавно.

— Слушай, лайнар такъв…

Ох, пак ли! Правя една стъпка назад и го изритвам с все сила в слабините. Джейсън пищи. Обръщам се и поглеждам Клер, която е пребледняла под грима. По лицето на Джейсън се стичат сълзи. Вече се питам дали няма да припадне.

— Да вървим — подканям аз.

Клер кима. Връщаме се при колата, без да кажем и дума. Чувам как Джейсън ни крещи. Качваме се, Клер пали двигателя, завива и потегля с клатушкане по алеята, а после и по улицата.

Гледам я как шофира. Започва да вали. В ъгълчетата на устата й играе самодоволна усмивка.

— Това ли искаше? — питам я.

— Да — потвърждава тя. — Беше страхотно. Благодаря ти.

— Беше ми приятно. — Вече ми се вие свят. — Май си тръгвам.

Клер завива в една от пресечките. Дъждът трополи по колата.

Все едно сме на автомивка.

— Целуни ме — настоява Клер.

Целувам я и изчезвам.

Понеделник, 28 септември 1987 година

(Клер е на 16 години)

Клер: В понеделник в училище всички ме гледат, но никой не ме заговаря. Чувствам се като Хариет Шпионката37, след като съучениците й са намерили шпионския й дневник. Докато вървя по коридора, имам усещането, че пред мен се е разстъпило Червено море. Влизам в първия час — имаме английски — и всички млъкват. Сядам до Рут. Тя се усмихва и изглежда притеснена. И аз не казвам нищо, после обаче усещам под чина ръката й — малка и топла — върху моята. Рут ме държи известно време за ръката, но когато влиза господин Партейки, я маха, а господин Партейки забелязва, че както никога, всички мълчат. Казва благо:

— Добре ли прекарахте всички почивните дни?

Сю Уон отговаря:

— О, да!

В стаята се разнася нервен смях. Партейки е озадачен и се възцарява ужасно мълчание. После той казва:

— Е, чудесно, да се заемем с „Били Бъд“. През 1851 година Хърман Мелвил издава „Моби Дик“, който е посрещнат от американските читатели с кънтящо безразличие.

Не схващам нищо. Уж съм с памучно бельо, а потта пак сякаш ми смъква кожата и ребрата ме болят. Съучениците ми си проправят разпалено път през обсъждането на „Били Бъд“. Накрая звънецът бие и те се разбягват. Аз тръгвам бавно след тях, Рут върви заедно с мен.

— Добре ли си? — пита ме тя.

— Като цяло, да.

— Направих каквото ми каза.

— В колко часа?

— Около шест. Притеснявах се да не би майка му и баща му да се приберат и да го заварят в този вид. Доста се измъчихме, докато го освободим. Тиксото му смъкна всички косми по гърдите.

— Чудесно. Много ли хора го видяха?

— Да, всички. Е, всички момичета. Поне доколкото знам аз, момчета не са го виждали. — Коридорите са почти празни. Стоя пред кабинета по френски. — Разбирам, Клер, защо си го направила, само не проумявам как си успяла.

— Помогнаха ми.

Звънецът бие и Рут подскача.

— Ох, ужас. Закъснявам пети пореден път за физическо! — Тя се понася, сякаш е притегляна от силно магнитно поле. — Ще ми разкажеш, докато обядваме — провиква се Рут, а аз се обръщам и влизам в кабинета на мадам Симон.

— Ah, mademoiselle Abshire, asseyez-vous, s’il vous plait38.

Сядам между Лора и Хелън. Хелън ми пише бележка: „Браво на теб.“ Класът превежда Монтен. Работим тихо, а мадам обикаля из класната стая и ни поправя. Трудно ми е да се съсредоточа. Лицето на Хенри, след като той изрита Джейсън: напълно безразлично, сякаш просто е тръснал ръка, сякаш не мисли за нищо, а после се притесни, защото не знаеше как ще реагирам, и аз разбрах, че му е било приятно да причини болка на Джейсън, но дали това е същото, както когато на Джейсън му беше приятно да причинява болка на мен? Но Хенри е добър. Дали това го оправдава? Дали аз имам някакво оправдание, че го накарах да го извърши?

— Claire, attendez39 — казва мадам до рамото ми.

След звънеца отново всички изхвърчат от стаята. Тръгвам заедно с Хелън. Лора ме прегръща така, все едно се извинява, и хуква към кабинета по музика в другия край на сградата. Третия час ние с Хелън имаме физическо.

Хелън се смее.

— Е, хич не си поплюваш, моето момиче. Направо не повярвах на очите си. Как го завърза за онова дърво?

Вече усещам, че ми писна да ми задават този въпрос.

— Имам един приятел, който прави такива неща. Той ми помогна.

— Кой е този „той“?

— Един клиент на татко — лъжа аз.

Хелън клати глава.

— Не умееш да лъжеш.

Усмихвам се, но не казвам нищо.

— Хенри е, нали?

Клатя глава и долепвам пръст до устните си. Стигнали сме физкултурния салон на момичетата. Влизаме в съблекалнята и — абракадабра! — всички момичета млъкват. После започват да шушукат. Шкафчетата ни с Хелън са съвсем близо едно до друго. Отварям своето и вадя анцуга и гуменките. Вече съм помислила какво точно да направя. Събувам обувките и чорапите, махам и бельото. Без сутиен съм, защото ме боли много.

— Ей, Хелън — казвам аз.

Събличам и ризата, а Хелън се обръща.

— Господи, Клер!

Синините изглеждат по-страшни и от вчера. Някои се зеленеят. Бедрата ми са на морави ивици, останали от колана на Джейсън.

— О, Клер!

Хелън идва при мен и ме прегръща внимателно. Помещението е притихнало, аз поглеждам през рамото на Хелън и виждам, че всички момичета са се скупчили около нас и зяпат. Хелън Се изправя, извръща се към тях и казва:

— Е?

Някоя отзад започва да ръкопляска и всички също се включват — ръкопляскат, смеят се, обсъждат, подвикват весело, а аз се чувствам лека, лека като перце.

Сряда, 12 юли 1995 година

(Клер е на 24 години, Хенри — на 32)

Клер: Лежа в леглото и съм почти заспала, когато усещам, че Хенри прокарва ръка по корема ми, и разбирам, че се е върнал. Отварям очи, той се надвесва над мен и целува малкия белег от цигара, а аз го докосвам в мъждивата нощна светлина по лицето.

— Благодаря ти — казвам му, а той отвръща:

— Беше ми приятно.

И това е единственият път, когато отваряме дума за белега.

Неделя, 11 септември 1988 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 17)

Хенри: Този топъл септемврийски следобед ние с Клер сме в овощната градина. Насекомите жужат под златното слънце на Ливадата. Всичко е застинало, топлият въздух трепти, когато поглеждам над изсъхналите треви. Седим под една ябълка. Клер се е облегнала на дънера и е подложила под себе си възглавница, да не й убиват корените отдолу. Аз съм се излегнал, главата ми е отпусната в скута й. Хапнахме и останките от обяда са разпилени около нас, тук-там са нападали и ябълки. Аз съм сънен и доволен. В моето настояще е януари и ние с Клер се борим. Тази лятна интерлюдия е истинска идилия.

Клер казва:

— Искам да те нарисувам — просто така.

— Преобърнат и заспал?

— Отпуснат. Изглеждаш много умиротворен.

Защо пък не?

— Добре, рисувай.

Тук сме най-вече защото на Клер са й дали по рисуване да нарисува дървета. Тя взема скицника и намира въглена. Закрепва скицника върху коляното си.

— Искаш ли да се преместя? — питам я аз.

— Не, това ще промени всичко. Стой както си, ако обичаш.

Отново се заглеждам разсеяно в рисунъка, който клоните образуват на фона на небето.

За да стоиш неподвижен, се иска дисциплина. Когато чета, мога да не се помръдвам дълго, но винаги ми е било изненадващо трудно да позирам на Клер. Дори положение, което в началото ми се е струвало съвсем удобно, след петнайсетина минути се превръща в мъчение. Поглеждам Клер, без да мърдам нищо, освен очите си. Тя е погълната от рисунката. Когато рисува, изглежда така, сякаш светът е изчезнал и е останала само тя заедно с обекта, върху който се е съсредоточила. Точно заради това обичам Клер да ме рисува: когато ме гледа толкова внимателно, имам чувството, че аз съм всичко за нея. Клер ме гледа по същия начин и когато се любим. Точно в този миг тя ме поглежда в очите и се усмихва.

— Забравих да те попитам: от кое време идваш?

— От януари 2000 година.

Лицето й помръква.

— Виж ти! А аз си мислех, че от малко по-късно.

— Защо? Толкова ли стар изглеждам?

Клер ме милва по носа. Пръстите й пътешестват от върха му към веждите.

— Не, не изглеждаш стар. Но изглеждаш щастлив и спокоен, а когато идваш от 1998 или 1999, или 2000 година, си разстроен и вкиснат, ала не искаш да ми кажеш защо. После, през 2001 година, отново си спокоен.

Смея се.

— Говориш като врачка. Не съм забелязал, че следиш толкова внимателно настроенията ми.

— Какво друго ми остава?

— Не забравяй, че при теб обикновено ме води стресът. Не мисли, че всички тези години са били само ужасни. В тях също има много прекрасни неща.

Клер отново се заема с рисунката. Отказала се е да ме разпитва за нашето бъдеще. Вместо това ме пита:

— От какво те е страх, Хенри?

Въпросът ме изненадва и се налага да се замисля.

— От студа — отговарям. — Страх ме е от зимата. Страх ме е от полицията. Страх ме е, докато пътешествам, да не се озова на погрешно място и в погрешно време, да не ме блъсне кола и да не ме пребият. Страх ме е да не се залутам във времето и после да не мога да се върна. Страх ме е да не загубя теб.

Клер се усмихва.

— Как ще ме загубиш? Аз няма да ходя никъде.

— Притеснявам се да не ти омръзне да се примиряваш, че не можеш да разчиташ на мен, и да ме изоставиш.

Клер отмества скицника. Аз сядам.

— Няма да те изоставя — заявява тя. — Макар че ти постоянно ме изоставяш.

— Но не защото искам.

Клер ми показва рисунката. Виждал съм я и преди, закачена е над масата в ателието на Клер у нас, където тя работи. На рисунката изглеждам умиротворен. Клер я подписва и понечва да сложи и датата.

— Недей — спирам я аз. — На рисунката няма дата.

— Така ли?

— Виждал съм я и преди. На нея няма дата.

— Добре тогава. — Клер трие с гумата датата и вместо нея написва „Полска чучулига“. — Готово. — Гледа ме озадачено. — Случвало ли ти се е някога да се върнеш в настоящето си и нещо да се е променило? В смисъл, ами ако ей сега напиша дата върху рисунката? Какво ще стане?

— Не знам. Опитай — предлагам й, защото ме гризе любопитство. Клер изтрива думите „Полска чучулига“ и пише „11 септември 1988 г.“

— Готово — заявява тя, — не беше трудно.

Гледаме се озадачени. Клер се смее.

— И да съм нарушила пространствено-временния континуум, не е много очевидно.

— Ще ти съобщя, ако току-що заради теб е избухнала Третата световна война. — Усещам, че ме побиват тръпки. — Май тръгвам, Клер.

Тя ме целува и аз изчезвам.

Четвъртък, 13 януари 2000 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 28)

Хенри: След вечеря още си мисля за рисунката на Клер, затова отивам в ателието й да я видя. Клер сега работи върху грамадна скулптура от мънички късчета морава хартия — прилича на кръстоска между мъпет и птиче гнездо. Заобикалям я внимателно и заставам пред работната маса. Рисунката я няма.

Клер също влиза в ателието с цяло кълбо абака.

— Ей! — Тя го хвърля на пода и идва при мен. — Какво има?

— Къде е рисунката, която беше окачена тук? На която съм аз.

— Ъъъ? О, не знам. Може би е паднала. — Клер се пъха под масата и казва: — Не я виждам. А, чакай, ето я. — Излиза изпод масата, хванала с два пръста рисунката. — Уф, цялата е в паяжини.

Клер ги маха и ми подава рисунката. Аз я оглеждам. Пак няма дата върху нея.

— Какво е станало с датата?

— Каква дата?

— Ти написа датата отдолу, ето тук. Под името си. Както гледам, си я изрязала.

Клер се смее.

— Добре, де. Признавам си. Изрязах я.

— Защо?

— Стреснах се от думите ти за Третата световна война. Започнах да си мисля — ами ако не се срещнем в бъдещето, само защото съм решила да си направя този експеримент?

— Радвам се, че си я махнала.

— Защо?

— Не знам. Но се радвам.

Двамата се гледаме, после Клер се усмихва, аз свивам рамене и всичко приключва. Но защо ли ми се струва, че почти се е случило нещо невъзможно? Защо изпитвам такова облекчение?

Коледа, едно

(Да се блъскаш с все една и съща кола)

Събота, 24 декември 1983 година

(Хенри е на 40 години, Клер — на 17)

Хенри: Мрачен зимен следобед е. Аз съм в сутерена на къщата в „Полска чучулига“, в Читалнята. Клер ми е оставила нещо за ядене: печено телешко и сирене върху филии пълнозърнест хляб с горчица, една ябълка, четвъртинка мляко и цяла пластмасова кутия коледни курабийки, таралежки, ореховки с канела и сладки с фъстъчено масло, между които има и шоколадови бонбони. Облечен съм в любимите си джинси и тениска със „Секс Пистълс“ отпред. Би трябвало да се чувствам щастлив, а не съм: Клер ми е оставила и днешен брой на „Саут Хейвън Дейли“ с дата 24 декември 1988 година. Коледа. Тази вечер двайсет и пет годишното ми Аз ще пие в клуб „Гет Ми Хай“ в Чикаго, докато се свлека от стола на пода и се озова в болница „Мърси“, където ще ми промият стомаха. Навършват се деветнайсет години от смъртта на мама.

Седя притихнал и си мисля за нея. Странно е как паметта ни подвежда. Ако трябваше да се осланям на детските си спомени, онова, което щях да знам за мама, щеше да е избледняло и нетрайно, с няколко ярки открояващи се мига. Когато бях на пет години, я слушах в „Лулу“ в Лирическата опера. Помня как татко седеше до мен и в края на първото действие се усмихна неописуемо радостен на мама. Помня как седях до мама в „Оркестра Хол“ и гледах как татко свири Бетховен под диригентството на Булез. Помня как веднъж ми разрешиха да вляза в хола, където мама и татко имаха гости, и да изрецитирам „Тигре, тигре“ на Блейк под съпровода на все по-силни звуци — бях на четири години и след като млъкнах, мама ме грабна в обятията си и ме нацелува, а всички изръкопляскаха. Тя беше с тъмно червило и аз настоях да си легна със следите от него по бузата. Помня как мама седеше на една пейка в парка „Уорън“, а татко ме люлееше на люлката и мама ту се приближаваше, ту пак се отдалечаваше.

Едно от най-хубавите и най-болезнените неща на това да пътешествам във времето е възможността да виждам мама жива. Дори няколко пъти съм разговарял с нея, казвал съм й съвсем общи неща от рода на „Днес времето е много гадно, нали?“ Отстъпвам й място в метрото, вървя след нея в супермаркета, гледам я как пее. Навъртам се пред апартамента, където татко и досега живее, наблюдавам ги как двамата, понякога с невръстното ми Аз, отиват на разходка и ходят на ресторант или на кино. Това става през шейсетте години, и двамата са елегантни блестящи млади музиканти, на които всичко тепърва им предстои. Неописуемо щастливи са, върви им по вода и те направо греят от радост. Когато се срещаме, ми махат, мислят си, че живея някъде наблизо и често се разхождам, вероятно смятат, че съм странно подстриган и възрастта ми тайнствено се променя, така че ту се подмладявам, ту изглеждам по-стар. Веднъж чух как татко се чуди дали не съм болен от рак. И досега се изумявам, задето изобщо не се досеща, че мъжът, когото толкова често е срещал в ранните години на своя брак, е неговият син.

Виждам и мама с мен. Ту е бременна, ту ме донасят вкъщи от родилния дом, ту тя ме води с бебешката количка в парка и докато седи, запаметява партитури, като напява тихо, размахва леко ръка, прави ми физиономии или люлее пред лицето ми играчки. Понякога се разхождаме, хванати за ръце, и се любуваме на катериците, на автомобилите, на гълъбите, на всичко, което се движи. Облечена е в шлифер и панталони до глезените, на краката носи мокасини. Косата й е черна и късо подстригана, мама е с изразително лице, пълни устни и големи очи — прилича на италианка, но всъщност е еврейка. Ходи дори до химическото чистене с червило, очна линия, туш за мигли, руж и молив за вежди. Татко си е същият, както винаги, висок, слаб, скромно облечен, обича шапките. Различно е само лицето му. Той е много щастлив. Двамата често се докосват, държат се за ръце, вървят в крак. На плажа и тримата сме с еднакви слънчеви очила и на главата ми се мъдри смешна синя шапка. Всички се печем, намазани с бебешко масло. Пием ром с кока-кола и хавайски пунш.

Звездата на мама изгрява. Учила е при Йехан Мек и Мари Дьолакроа и те внимателно са я направлявали по пътя на славата, после тя изпълнява малки, но бляскави партии, с които привлича вниманието на Луис Бехар в Лирическата опера. Дублира Линея Уейвърли в „Аида“. После е избрана да изпълни Кармен. Забелязват я и от други опери и не след дълго започваме да обикаляме света. Мама прави записи на Шуберт за „Дека“, Верди и Курт Вейл за „ЕМИ“ и ние заминаваме за Лондон, Париж, Берлин, Ню Йорк. Помня само безкрайната върволица от хотелски стаи и самолети. Изпълнението й в центъра „Линкълн“ се излъчва по телевизията, гледам я заедно с баба и дядо в Мънси. На шест години съм и направо не мога да повярвам, че образът в черно-бяло върху екрана е мама. Тя пее в „Мадам Бътерфлай“.

Мама и татко смятат след края на сезона 1969–1970 година в Лирическата опера да се преместят във Виена. Татко заминава на прослушване във филхармонията. Звънне ли телефонът, се обажда или чичо Иш, импресариото на мама, или някой от звукозаписните компании.

Чувам как вратата в горния край на стълбите се отваря и после се затваря, след това и стъпки, които слизат бавно. Клер чука тихо четири пъти и аз махам стола с права облегалка, с който съм подпрял вратата. По косата на Клер още има сняг и бузите й са поруменели. Тя е на седемнайсет години. Обвива ръце около врата ми и ме прегръща развълнувана.

— Честита Коледа, Хенри! — казва ми. — Страхотно е, че си тук!

Целувам я по бузата, с веселото си настроение и суетене Клер е разсеяла тежките ми мисли, но усещането за тъга и загуба си остава. Прокарвам длани по косата й и върху тях остава сняг, който веднага се разтопява.

— Какво има? — Клер оглежда храната, до която не съм се докоснал, и е озадачена от безрадостното ми държане. — Цупиш се, защото няма майонеза ли?

— Ей! Замълчи! — Сядам на счупения фотьойл с подвижна облегалка и Клер се смества до мен. Прегръщам я през раменете. Тя слага ръка от вътрешната страна на бедрото ми. Махам я и я стискам в дланта си. Студена е. — Разказвал ли съм ти някога за мама?

— Не.

Клер е цялата в слух, винаги е изгаряла от нетърпение да чуе какво ще й разкажа за живота си. Датите в Списъка стават все по-малко, двете години раздяла приближават с шеметна скорост и дълбоко в себе си Клер е убедена, че ще ме открие в реалното време само ако споделя някои факти. Тя, разбира се, не може да ме намери, защото аз не желая да й разказвам каквото и да било.

Двамата изяждаме по една курабийка.

— Добре де. Едно време имах майка. Имах и баща и те бяха страшно влюбени един в друг. И всички бяхме доста щастливи. И двамата бяха наистина страхотни в своето поприще, особено мама, и пътувахме къде ли не — гледахме хотелските стаи по света. Наближаваше Коледа…

— Коя година?

— Годината, когато бях на шест. Беше сутринта преди Коледа, татко беше във Виена, защото се канехме скоро да се пренесем там и той беше отишъл да търси жилище. Уговорката беше татко да пристигне на летището, а ние с мама да отидем да го вземем и оттам да продължим към баба, където да караме празниците. Беше сива снежна утрин, улиците бяха покрити с пластове лед, по които още не бяха нахвърляли сол. Мама беше припряна шофьорка. Мразеше магистралите, не й се ходеше на летището и се беше съгласила, само защото наистина така бе най-разумно. Станахме рано и натоварихме багажа в колата. Аз бях облечен със зимно яке, бях с плетена шапка, ботушки, джинси, пуловер, бельо, вълнени чорапи, които ми бяха малки, и ръкавици с един пръст. Мама беше облечена цялата в черно, което по онова време беше по-необичайно, отколкото сега.

Клер пийва мляко направо от опаковката. Оставя следа от червило с цвят на канела.

— Каква кола?

— Бял форд феърлейн, модел шейсет и втора година.

— Какво представлява?

— Провери сама. Беше здрав като танк. С перки отстрани. Мама и татко го обичаха, свързваха го с много неща. И така, качихме се на колата. Аз се наместих на предната седалка, и двамата с мама затегнахме предпазните колани. И потеглихме. Времето беше наистина ужасно. Не се виждаше нищо, вентилацията в автомобила не бе от най-добрите и стъклата постоянно бяха запотени. Минахме по плетеницата квартални улички и оттам излязохме на магистралата. Беше вече след часа пик, но заради времето и празниците в движението цареше пълен хаос. Затова пъплехме някъде с двайсет и пет — трийсет километра в час. Мама караше само в дясното платно, вероятно не искаше да сменя платната заради лошата видимост или защото скоро щяхме да стигнем отбивката за летището. Бяхме зад един камион, на доста голямо разстояние от него, отпред имаше много място. На една от отбивките на магистралата зад нас излезе малък автомобил, червен корвет. Караше го някакъв зъболекар с лек махмурлук, все пак беше десет и половина сутринта, но той взе завоя прекалено бързо, заради леда по пътя не успя да намали скоростта и ни удари. При обичайни метеорологични условия корветът щеше да стане на хармоника, а нерушимият форд феърлейн щеше да се отърве със смачкан калник и никой нямаше и да забележи. Но времето беше лошо, пътищата бяха хлъзгави и след като корветът ни удари, ние се устремихме напред, точно когато движението се забави. Камионът отпред се движеше като костенурка. Мама натисна с все сила спирачките, но не успя да спре. Ударихме се в камиона едва ли не като на забавен кадър, поне така ми се стори на мен. Всъщност сме се движели с около шейсет километра в час. Камионът беше открит пикап, натоварен догоре със скрап. Когато се блъснахме в него, от каросерията излетя огромно парче ламарина, което се вряза през предното стъкло и обезглави мама.

Клер стиска очи.

— Не.

— Наистина.

— Но нали и ти си бил там… бил си мъничък!

— Не, отървах се не заради това, металът се е забил в седалката точно където би трябвало да е челото ми. Имам белег на мястото, където ме е ударил. — Показвам на Клер. — Ламарината е отнесла шапката ми. Полицаите не проумяваха какво точно е станало. Всичките ми дрехи бяха в колата, на седалката и по пода, а мен ме намерили чисто гол отстрани на пътя.

— Пренесъл си се във времето.

— Да. Пренесъл съм се във времето. — За миг мълчим и двамата. — Беше ми едва за втори път. Нямах представа какво се случва. Видях как се блъскаме в камиона, а после вече бях в болницата. Всъщност нямах почти никакви наранявания, само бях в шок.

— Как… защо според тебе станало така?

— От стреса… просто от страх. Мисля, че тялото ми е приложило единствената хитрост, която е знаело.

Натъжена и развълнувана, Клер извръща лице към мен.

— И…

— И мама загина, а аз се спасих. Предницата на форда беше смачкана на хармоника, воланът се заби в гърдите на мама, главата й отхвърча през предното стъкло, което беше станало на парчета, и се търкулна в каросерията на камиона, където имаше невероятно количество кръв. Онзи в корвета се отърва без драскотина. Шофьорът на камиона слезе от кабината, за да види какво го е ударило, видя мама, припадна направо на пътя и беше прегазен от водача на ученически автобус, който се беше зазяпал в катастрофата и не го беше забелязал. Счупи двата крака на шофьора на камиона. Мен ме е нямало на местопроизшествието цели десет минути и четирийсет и седем секунди. Не помня къде съм ходил, за мен това може би е продължило секунда-две. Всички автомобили по магистралата спряха. Половин час линейките се опитваха безуспешно да се доберат до местопроизшествието от три различни посоки. Лекарите дотичаха пеш. Аз се появих на банкета. Видя ме само едно малко момиченце, седеше отзад в зелен шевролет комби и отворило уста, не можеше да свали очи от мен.

— Но… Хенри, ти си бил… каза, че не помниш. Откъде тогава знаеш всичко това? Десет минути и четирийсет и седем секунди? Точно толкова ли?

Мълча и умувам как да й обясня.

— Нали си чувала за земното притегляне? Колкото по-голямо е дадено нещо, толкова по-голяма е масата му и толкова по-силно притеглянето, което оказва. Притегля към себе си по-малките неща и те се въртят и въртят около него.

— Да…

— Смъртта на мама… това е нещото, около което се върти всичко останало… сънувам го… връщам се във времето към него. Отново и отново. Ако можеше да се озовеш там, ако можеше да се рееш над местопроизшествието, ако можеше да виждаш и най-малките подробности, хората, автомобилите, дърветата, сипещия се сняг… ако разполагаше с достатъчно време, за да огледаш всичко, щеше да видиш и мен. Аз съм в автомобилите, зад храстите, на моста, върху едно дърво. Виждал съм го от всички възможни ъгли, дори участвам вече след катастрофата: обаждам се от близката бензиностанция на летището, за да предадат на баща ми да дойде незабавно в болницата. Седя в чакалнята на болницата и наблюдавам как татко влиза и тръгва да ме търси. Посивял и сломен е. Вървях по банкета на пътя и чаках да се появи невръстното ми Аз, дори заметнах тъничките му детски рамене с одеяло. Взрях се в малкото си неразбиращо лице и си помислих… помислих си…

Сега вече ридая. Клер ме прегръща и аз плача беззвучно върху гърдите й под пуловера от мохер.

— Какво? Какво, Хенри?

— Помислих си: „Аз също трябваше да умра.“

Прегръщаме се. Лека-полека идвам на себе си. Съсипал съм пуловера на Клер. Тя отива в мокрото помещение и се връща облечена в една от белите блузи от изкуствена материя, с които Алиша свири в камерния оркестър. Алиша е само на четиринайсет години, а вече е по-висока и едра от Клер. Взирам се в Клер, която стои пред мен, и съжалявам, че изобщо съм дошъл, съжалявам, че съм й провалил Коледата.

— Извинявай, Клер. Не исках да те товаря с цялата тази тъга. Просто по Коледа… ми е тежко.

— О, Хенри! Ужасно се радвам, че си тук, и всъщност предпочитам да знам… в смисъл появяваш се сякаш от дън земя и изчезваш, и ако знам някои неща за живота ти, ми изглеждаш… по-истински. Дори ужасни неща… Искам да знам всичко, което решиш да ми кажеш.

Алиша вика от горния край на стълбите Клер. Време е тя да се върне при семейството си, за да отпразнува Коледа. Изправям се, двамата се целуваме предпазливо и Клер казва:

— Идвам!

После ми се усмихва и хуква нагоре по стълбите. Аз отново подпирам вратата със стола и се приготвям за дългата нощ.

Коледа, две

Събота, 24 декември 1988 година

(Хенри е на 25 години)

Хенри: Обаждам се на баща си и го питам дали иска да отида при него, за да вечеряме заедно след коледното матине. Той прави не особено въодушевен опит да ме покани, но за негово облекчение аз бия отбой. Тази година официалният траурен ден на Детамбъл ще се проведе на най-различни места. Госпожа Ким замина за Корея да се види със сестрите си, аз й поливам цветята и й прибирам пощата. Звънвам на Ингрид Кармайкъл и й предлагам да отидем заедно някъде, а тя ми напомня хладно, че е Коледа и някои хора си имат семейства, които трябва да уважат. Разлиствам тефтера с телефоните. Всички са извън града или пък са в града, за да посрещнат роднини, които са им дошли на гости. Може би трябваше да отида при баба и дядо. После се сещам, че те са във Флорида. Три без седем следобед е и магазините затварят. Купувам в „Ал“ бутилка шнапс и я пъхам в джоба на якето. На Белмънт се качвам на метрото, и отивам в центъра. Денят е сив и студен. Влакът на метрото е полупразен, вътре има главно хора, тръгнали с децата си да разгледат коледните витрини на „Маршал Фийлд“ и да напазаруват в последния момент в „Уотър Тауър Плейс“40. Слизам на Рандолф и тръгвам на изток към парка „Грант“. Стоя известно време, на надлеза, пийвам си от шнапса, после отивам на ледената пързалка. На нея се пързалят няколко двойки и малки деца. Малчуганите се гонят и правят осморки назад. Взимам под наем чифт кънки, които, общо взето, са ми по мярка, обувам ги и излизам на леда. Пързалям се по края в кръг, плавно и без да се замислям особено. Повторение, движение, равновесие, студен въздух. Приятно е. Слънцето вече залязва. Пързалям се час — час и нещо, после връщам кънките, обувам си обувките и продължавам нататък.

Тръгвам на запад от Рандолф, после на изток по Мичиган Авеню, покрай Художествения институт. Лъвовете са окичени с коледни венци. Вървя по Кълъмбъс Драйв. Паркът „Грант“ е безлюден, ако не броим гаргите, които пристъпват и кръжат из вечерно-синкавия сняг. Уличното осветление обагря в оранжево небето над мен, над езерото, то е наситено лазурно. Докато студът не става непоносим, стоя край Бъкингамския фонтан, гледам как чайките кръжат и се гмуркат във водата, как се бият за парче хляб, което някой им е хвърлил. Докрай фонтана бавно минава конен полицай, който продължава невъзмутимо на юг.

Вървя. Обувките ми не са съвсем водоустойчиви и въпреки многото пуловери, които съм навлякъл, якето ми е тънко за все по-ниската температура. Нямам достатъчно телесни мазнини, от ноември чак до април все ми е студено. Тръгвам по Харисън и отивам на Стейт Стрийт. Минавам покрай приют „Пасифик Гардън“, където бездомните са се стекли, за да потърсят покрив над главата и нещо за ядене. Питам се какво ще вечерят, питам се дали там, в приюта, е празнично. Почти няма автомобили. Не нося часовник, но предполагам, че е около седем. Напоследък забелязвам, че възприемам времето различно, за мен то като че ли отминава по-бавно, отколкото за другите. За мен един следобед може да бъде колкото цял ден, едно пътуване с метрото да се превърне в епично пътешествие. Днешният ден сякаш няма край. Успях някак да добутам до вечерта, без да мисля много за мама, за катастрофата, за всичко това… но сега, вечерта, докато вървя, споменът ме настига. Усещам, че съм гладен. Вече не чувствам въздействието на алкохола. Съвсем наблизо съм до „Адамс“ и се опитвам да пресметна наум с какви пари разполагам, после решавам да се поизръся за вечеря в „Бергхоф“, достопочтен германски ресторант, прочут с пивоварната си.

Вътре е топло и шумно. Има доста хора, които се хранят или стоят прави. Прословутите келнери сноват важно-важно от кухнята до масите и обратно. Нареждам се на опашката и се постоплям сред бъбрещите семейства и двойки. Накрая ме настаняват на малка масичка в основния салон, чак в дъното. Поръчвам тъмна бира и порция патешки вурстчета със запържено фиде. След като ми ги донасят, започвам да се храня бавно. Изяждам до шушка и хляба и се сещам, че не помня да съм обядвал. Това е добре, грижа се за себе си, не се държа като малоумник, сетил съм се да вечерям. Облягам се на стола и оглеждам заведението. Застаряващи двойки се хранят под високия таван, между тъмната ламперия и стенописите с лодки. Прекарали са следобеда в пазаруване или са ходили на симфоничен концерт и сега си говорят весело за подаръците, които са купили, за внуците, за самолетните билети и кога точно пристигат, за Моцарт. И на мен ми се приисква да отида на симфоничен концерт, но няма вечерен. Татко сигурно вече се прибира от „Оркестра Хол“. Ако имаше, щях да седна на задните редове на най-горния балкон (там се чува най-добре) и да слушам в захлас „Das Lied von der Erde“41 или Бетховен, или нещо точно толкова неколедно. Е, карай. Може би догодина. Изневиделица виждам за миг всички коледи в живота си, строени в редица и чакащи да ги преживея някак, и ме плисва отчаяние. Не. За стотна от секундата ми се приисква времето да ме махне от този ден и да ме пренесе в някой по-добър. После обаче изпитвам вина, задето искам да избегна тъгата: мъртъвците имат нужда да ги помним, дори и това да ни терзае, дори и единственото, което сме в състояние да кажем, е „Съжалявам“, докато то стане безсмислено като въздуха. Не искам да обременявам този топъл празничен ресторант с тъга, която ще си припомня следващия път, когато дойда тук с баба и дядо, затова плащам сметката и си тръгвам.

След като излизам на улицата, спирам и се замислям. Не ми се прибира у нас. Искам да бъда с хора, искам нещо да отклони вниманието ми. Внезапно се сещам за клуб „Гет Ми Хай“, заведение, където може да се случи всичко, убежище на ексцентричността. Точно това ми трябва. Отивам при „Уотър Тауър Плейс“ и на Чикаго Авеню хващам автобус шейсет и шест, после слизам на Деймън и се качвам на автобус петдесет, който ще ме откара на север. В автобуса мирише на бълвоч, аз съм единственият пътник. Шофьорът пее с отработен хоров тенор „Тиха нощ“ и докато слизам на Уобансия, му пожелавам весела Коледа. Докато вървя покрай магазин „Фикс-Ит“, започва да вали сняг и аз улавям с върховете на пръстите големите мокри снежинки. Чувам, че от клуба долита музика. В сиянието на натриевите изпарения над улицата са надвиснали изоставените призрачни релси на метрото и точно когато отварям вратата, някой надува тромпет и в гърдите ме блъсва вихрен джаз. Навлизам в него като удавник, какъвто съм дошъл да бъда тук.

В заведението има десетина души заедно с барманката Мия. Малката сцена е заета от трима музиканти: тромпетист, басист и кларнетист, всички клиенти са насядали на бара. Музикантите свирят неистово, надуват инструментите до дупка точно като звукови дервиши и след като сядам и се заслушвам, различавам мотива на „Бяла Коледа“. Мия идва при мен, кокори се насреща ми и аз й крещя с цяло гърло:

— Уиски с вода!

А тя ревва:

— „Хаус“ ли?

— Да! — викам в отговор аз.

Мия се обръща да ми го налее. Музиката внезапно заглъхва. Звъни телефонът, Мия се пресяга и казва:

— „Гет Ми Хаййй!“ — После оставя пред мен уискито, а аз слагам върху барплота двайсетачка. — Не — казва тя в слушалката. — А стига, бе. Майната ти.

Мята слушалката обратно върху вилката, сякаш вкарва баскетболна топка в кош. Известно време стои вкисната, после запалва един пал мал и издишва огромен облак дим срещу мен.

— О, извинявай.

Музикантите идват на бара и тя им сервира бира. За тоалетната се влиза откъм сцената, затова се възползвам от почивката и отивам да пусна една вода. След като се връщам при бара, виждам, че Мия е сложила пред стола ми още едно уиски.

— Ти ми четеш мислите — казвам й аз.

— Не е толкова сложно. — Тя стоварва пред себе си пепелник и се обляга откъм вътрешната страна на бара. — Какво ще правиш по-късно?

Замислям се над възможностите. Сещам се, че един-два пъти съм водил у нас Мия, тя е забавна и така нататък, но точно сега не ми е до случайни свалки. От друга страна, не е чак толкова лошо да имаш до себе си едно топло тяло, когато се чувстваш кофти.

— Смятам да се напия изключително много. Защо питаш?

— Ако не си много пиян, можеш да дойдеш у нас, и ако не си труп, когато се събудиш, можеш да ми направиш огромна услуга и да дойдеш на коледна вечеря у нашите в Гленкоу и да се представиш като Рейф.

— О, господи, Мия. Само като си помисля, и ми иде да се гръмна. Съжалявам.

Тя се надвесва над бара и натъртва:

— Хайде, Хенри. Помогни ми. Ти си представителен млад човек от мъжки пол. Пък си и библиотекар. Няма да се сдухаш, когато майка ми и баща ми почнат да те подпитват какво работят вашите и кой колеж си завършил.

— Обратното, ще се сдухам. Направо ще изтичам в тоалетната и ще си прережа гърлото. Пък и не виждам смисъл. Ако ме харесат, ще има да ти опяват години наред: „Какво стана с онзи симпатичен млад библиотекар, с когото излизаше?“ И какво ще стане, когато се запознаят с истинския Рейф?

— Няма такава опасност. Хайде, моля те. Довечера ще ти изпълня пълна програма, каквато не си и сънувал.

От месеци отказвам да се запозная с родителите на Ингрид. Отказах да отида утре и на коледна вечеря у тях. Изключено е да го направя за Мия, която почти не познавам.

— Мия, всяка друга вечер в годината, но не и днес. Виж какво, тази вечер целта ми е да постигна равнище на опиянение, при което почти не мога да стоя, камо ли да го вдигна. Просто се обади на вашите и им кажи, че на Рейф ще му вадят сливиците.

Тя отива в другия край на барплота, за да обслужи трима подозрително млади типове с вид на колежани. После започва да вдига бутилки и да забърква нещо сложно. Слага пред мен висока чаша.

— Заповядай. За сметка на заведението.

Течността в чашата е с цвят на ягодов кул-ейд42.

— Какво е това?

Отпивам една глътка. Има вкус на севън-ъп. Мия се усмихва дяволито.

— Аз съм го измислила. Ако искаш да се отцепиш, това е експресният влак.

— О, така ли! Благодаря. — Вдигам чашата като за наздравица и я изгълтвам. Веднага ме плисва усещането за топлина и пълно добруване. — Господи, Мия. Трябва да го патентоваш. Можеш да наслагаш из цяло Чикаго сергии като за лимонада и да го продаваш в мукавени чаши. Ще станеш милионерка.

— Още едно?

— Разбира се.

Като многообещаващ младши съдружник в „Детамбъл и син, алкохолици без граници“ още не съм установил предела на способността си да поглъщам алкохол. След още няколко питиета Мия се взира загрижено в мен през бара.

— Хенри!

— Да!

— Спирам ти кранчето.

Вероятно няма да направи зле. Опитвам се да й кимна в знак на съгласие, но усилието ми идва в повече. Свличам се бавно, едва ли не с лекота от стола върху пода.

Много по-късно се будя в болница „Мърси“. Мия седи до леглото ми. Спиралата й за мигли се е размазала по цялото й лице. Аз съм на системи и се чувствам зле. Много зле. Всячески зле. Извръщам глава и повръщам в легена. Мия се пресяга и ми бърше устата.

— Хенри… — прошепва тя.

— Да. Какво става, да го вземат мътните?

— Хенри, ужасно съжалявам…

— Нямаш никаква вина. Какво се е случило?

— Ти припадна и аз направих простата сметка… колко тежиш?

— Осемдесет и два килограма.

— Ужас! Вечерял ли си?

Замислям се.

— Да.

— При всички положения онова, което пи, е към четирийсет градуса. А преди това изгълта и две уискита… но си изглеждаше съвсем нормално, после изведнъж ти прилоша и се свлече в безсъзнание, а аз се замислих и видях, че имаш в кръвта си прекалено много алкохол. Затова позвъних на „Бърза помощ“ и ето те тук.

— Благодаря. Мисля.

— Хенри, имаш ли предсмъртно желание?

Започвам да умувам.

— Да.

Обръщам се към стената и се правя на заспал.

Събота, 8 април 1989 година

(Клер е на 17 години, Хенри — на 40)

Клер: Седя в стаята на баба Миграм и решавам заедно с нея кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“. Слънчева хладна априлска утрин е и аз виждам как вятърът клати червените лалета в градината. Мама е долу и сади при форзицията нещо малко и бяло. Вятърът още малко и ще й отвее шапката, затова тя току я придържа с ръка и накрая я сваля и я затисва с кошницата.

Не съм виждала Хенри от близо два месеца, следващата дата в Списъка е след три седмици. Наближаваме времето, когато няма да го срещам повече от две години. Като малка възприемах Хенри някак нехайно, смятах, че в него няма нищо чак толкова необичайно. Но сега всеки път, когато е тук, е с един път по-малко, когато ще бъде тук. И нещата между нас са различни. Искам нещо… Искам Хенри да изрече нещо, да направи нещо, с което да докаже, че не е бил някаква сложна шега. Искам. Това е всичко. Искам и искам.

Баба Миграм седи на синьото си кресло до прозореца. Аз съм се разположила на широкия перваз с вестника върху коленете си. Почти сме преполовили кръстословицата. Вниманието ми се е насочило другаде.

— Прочети го още веднъж, дете — подканя баба.

— Двайсет отвесно. Американска маймуна. Седем букви, втората буква е „а“, последната — „н“.

— Капуцин. — Тя се усмихва, невиждащите й очи се извръщат към мен. За баба съм тъмна сянка върху малко по-светъл фон. — Това беше добро, а?

— Да, много добро.

Ставам и се протягам. Ужасно ми се иска да се поразходя. Стаята на баба е уютна, но в нея получавам клаустрофобия. Таванът е нисък, тапетите са на нежни сини цветя, леглото е покрито със синя басма, килимът е бял, вътре мирише на пудра, на изкуствени зъби и на стара кожа. Баба Миграм седи, изящно изправила гръб. Косата й е красива, бяла, но още с червеникав оттенък — от рижата коса, която съм наследил от нея, — и е прибрана на съвършен нисък кок. Очите на баба са като сини облаци. Тя ослепя преди девет години, но вече се е приспособила добре — в къщата се ориентира прекрасно. Опитва се да ме научи на изкуството да решаваш кръстословици, но имам проблеми със съсредоточаването и все не успявам да реша някоя сама докрай. На времето баба ги е решавала направо с мастило. Хенри обича кръстословиците.

— Денят е хубав, нали — отбелязва баба, след което се обляга на стола и търка кокалчетата на пръстите си.

Кимам и отвръщам:

— Да, но е малко ветровито. Мама е долу, сади цветя и всичко хвърчи по нея.

— Съвсем в стила на Лусил — казва баба. — Знаеш ли, дете, бих искала да се поразходя.

— И аз тъкмо си мислех същото — отговарям.

Баба се усмихва, протяга ръце и аз я издърпвам леко от креслото. Нося палтата и завързвам върху косата на баба шал, за да не я разроши вятърът. После слизаме бавно по стълбите. Заставаме на алеята отвън и аз се обръщам към баба:

— Къде искаш да отидем? — питам я.

— Хайде да се разходим до овощната градина — предлага тя.

— Доста далече е. О, мама ни маха, махни й и ти.

Махаме с ръка на мама, която сега е чак при шадравана. С нея е и градинарят ни Питър. Той й говори нещо, но спира и ни гледа, изчаква да отминем, за да си продължи спора с мама — вероятно за нарцисите и божурите. Питър обича да спори с мама, но накрая тя винаги налага своето.

— До овощната градина, бабо, има почти километър и половина.

— Добре съм с краката, Клер.

— Ами да отидем тогава до градината. — Хващам я за ръката и тръгваме. Щом излизаме при Ливадата, питам: — Сянка или слънце?

А тя ми отговаря:

— О, слънце, разбира се.

Тръгваме по пътеката, която прекосява Ливадата и води към поляната. Докато вървим, аз описвам какво става наоколо:

— Минаваме покрай мястото, където палим огън. Там има птици… о, политнаха!

— Гарги. Скорци. И гълъби — уточнява баба.

— Да… сега сме при портичката. Внимавай, пътеката е леко разкаляна. Виждам следи от куче, доста голямо, сигурно е Джоуи, псето на семейство Олингам. Всичко вече се зеленее красиво. Ето я и дивата роза.

— Колко висока е Ливадата? — пита баба.

— Само педя — педя и половина. Съвсем бледозелена е. Ето ги малките дъбчета.

Баба се извръща усмихната към мен.

— Хайде да отидем и да ги поздравим.

Отвеждам я при дъбовете, които растат само на няколко крачки от пътеката. Дядо ги е посадил през четирийсетте години в памет на вуйчо Теди, брата на баба, който е загинал през Втората световна война. Дъбовете не са много големи, високи са към четири-пет метра. Баба слага ръка върху средния и казва:

— Здравей.

Не е ясно кого поздравява, дървото или брат си.

Продължаваме нататък. Докато изкачваме хълма, виждам отпред Ливадата и Хенри, който стои на поляната. Спирам.

— Какво има? — сепва се баба.

— А, нищо — отвръщам аз.

Водя я нататък по пътеката.

— Какво виждаш? — пита ме тя.

— Над гората кръжи ястреб — уточнявам.

— Колко е часът?

Поглеждам си часовника.

— Наближава дванайсет.

Излизаме на поляната. Хенри стои почти без да се помръдва. Усмихва ми се. Изглежда уморен. Косата му е прошарена. Облечен е в черното яке и се откроява като черно петно на фона на ярката Ливада.

— Къде е камъкът? — пита баба. — Искам да седна.

Отвеждам я и й помагам да се настани. Тя се извръща по посока на Хенри и се вцепенява.

— Кой е там? — пита припряно.

— Няма никой — лъжа аз.

— Там има мъж — кима баба към Хенри.

Той ме поглежда така, сякаш подканя: „Хайде, кажи й.“ В гората лае куче. Аз се колебая.

— Клер — казва баба.

От гласа й разбирам, че е уплашена.

— Запознай ни — проронва Хенри.

Баба е застинала и чака. Прегръщам я през раменете.

— Не се притеснявай, бабо — успокоявам я. — Това е моят приятел Хенри. Разказвала съм ти за него. — Хенри идва при нас и протяга ръка. Слагам дланта на баба в неговата. — Елизабет Миграм — представям я.

— Значи ти си онзи — казва баба.

— Да — потвърждава Хенри и неговото „да“ прониква като благ мехлем в ушите ми.

— Може ли? — пита баба и показва с ръце Хенри.

— Да седна ли до вас?

Хенри се разполага до нея. Насочвам ръката на баба към лицето му. Той ме гледа, докато баба го пипа по лицето.

— Боде — обяснявай той.

— Като шкурка — съгласява се баба, докато прокарва пръсти по четинестата му брадичка. — Не си момче — добавя тя.

— Не, не съм.

— На колко години си?

— Осем години по-голям от Клер.

Тя изглежда озадачена.

— На двайсет и пет ли?

Гледам прошарената коса на Хенри, бръчиците около очите му. Изглежда на около четирийсет, може би дори повече.

— На двайсет и пет — отсича той твърдо.

Някъде там това е вярно.

— Клер ми каза, че ще се жените — отбелязва баба.

Той ми се усмихва.

— Да, ще се оженим. След няколко години, нека първо Клер завърши училище.

— По мое време господата идваха на вечеря, за да се запознаят с родителите.

— Ние сме в… по-необичайно положение. Това не е възможно.

— Не виждам защо да не е възможно. Ако ще стоите по ливадите с внучка ми, със сигурност можеше да дойдете в къщата, за да ви видят и родителите й.

— Ще ми бъде много приятно — казва Хенри и се изправя, — но се опасявам, че точно сега трябва да побързам за влака.

— Почакайте, млади момко… — подхваща баба, но Хенри я прекъсва:

— Довиждане, госпожо Миграм. Наистина се радвам много, че най-после се запознахме. Извинявай, Клер, но не мога да остана…

Посягам към него, но се чува звук, все едно целият въздух по земята е изсмукан, и него вече го няма. Обръщам се към баба. Тя седи на камъка с протегнати ръце и смаяно лице.

— Какво стана? — пита ме и аз започвам да обяснявам. След като приключвам, баба седи със сведена глава и кърши изкривените си от артрита пръсти така, че те приемат странни форми. Накрая вдига лице към мен. — Но, Клер — казва ми, — той явно е бяс.

Заявява го съвсем делово, сякаш ми казва, че съм си закопчала накриво палтото или че е време за обяд.

Какво мога да отговоря?

— Мислила съм за това — уверявам я. Хващам я за ръцете, за да не ги търка повече — вече са почервенели. — Но Хенри е добър. Нямам чувството, че е бяс.

Баба се усмихва.

— Говориш така, сякаш всеки ден срещаш бесове.

— Не смяташ ли, че един истински бяс ще… ще бесува?

— Смятам, че ще бъде неописуемо мил, стига да поиска.

Подбирам внимателно думите.

— Веднъж Хенри ми разказа как според неговия лекар, той е представител на нов човешки вид. Нещо като следващия етап в еволюцията.

Баба клати глава.

— Това е точно толкова лошо, колкото и да е бяс. За какво ти е Клер, да се омъжваш за такъв човек! Помисли за децата, които ще родиш! Ще се пренасят в следващата седмица и после ще се връщат за закуска!

Смея се.

— Ще бъде много забавно! Като Мери Попинс или Питър Пан.

Баба стиска едва-едва ръката ми.

— Замисли се за миг, скъпа: в приказките само децата преживяват приключения. Майките трябва да си стоят у дома и да чакат децата им да влетят през прозорците.

Гледам купчината дрехи, намачкани върху земята, там, където Хенри ги е оставил. Вдигам ги и ги сгъвам.

— Ей сега се връщам — казвам, после намирам кашона и прибирам в него дрехите на Хенри. — Хайде да се прибираме вкъщи. Време е за обяд.

Помагам на баба да стане от камъка. Вятърът бучи в тревата и ние се навеждаме, за да не ни брули, докато се връщаме. Когато стигаме при хълма, аз се обръщам и поглеждам назад към поляната. Няма никого.

След няколко дни седя на леглото на баба и й чета „Мисис Далауей“43. Вечер е. Вдигам поглед, баба май е заспала. Спирам да чета и затварям книгата. Очите на баба се отварят.

— Ехо! — казвам й аз.

— Мъчно ли ти е понякога за него? — пита ме тя.

— Всеки ден. Всеки миг.

— Всеки миг — повтаря тя. — Да. Така е, нали?

Обръща се на една страна и заравя глава във възглавницата.

— Лека нощ — пожелавам й аз и изключвам лампата.

Докато ставам и поглеждам в тъмното към баба в леглото й, ме плисва самосъжаление, сякаш са ми влели във вените от него. „Така е, нали?“ Нали?

Изяж, за да не бъдеш изяден

Събота, 30 ноември 1991 година

(Хенри е на 28 години, Клер — на 20)

Хенри: Клер ме е поканила на вечеря в жилището си. С нас ще бъдат и съквартирантката й Шарис с гаджето си Гомес. В шест часа и петдесет и девет минути вечерта централно стандартно време аз стоя в най-хубавите си официални дрехи във входа на Клер и натискам звънеца: в едната ръка държа дъхави жълти фрезии, в другата — бутилка австралийско каберне, а сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Никога досега не съм идвал у Клер, не познавам и никого от приятелите й. Нямам представа какво да очаквам.

Отварят ми по домофона, при което вратата издава ужасен звук.

— Качвай се чак до горе — реве гърлен мъжки глас.

Катеря се до четвъртия етаж. Човекът, прикачен към гласа, е висок и рус, с най-безупречния помпадур на света, с цигара в ръката и с тениска, отпред на която пише „Солидарност“. Вижда ми се познат, но не се сещам откъде. За мъж с името Гомес прилича прекалено много на… поляк. След време научавам, че всъщност се казва Ян Гомолински.

— Здрасти, Библиотекарче! — боботи Гомес.

— Здравей, другарю! — отвръщам и му връчвам цветята и виното.

Измерваме се с поглед, постигаме някакво мирно съвместно съществуване и Гомес ме вкарва със замах в жилището.

Това е един от онези прекрасни, безкрайни като влак апартаменти, каквито са строили през двайсетте години на миналия век: дълъг коридор, към който като вагончета от едната страна са накачени стаи. Тук среща са си дали две естетики — фънки и викторианската. Това проличава най-вече в зрелищните старинни столове с тежки резбовани крака, сложени до рисунки с Елвис върху коприна. Чувам в дъното на коридора „Загазих здравата и това не е на добре“ на Дюк Елингтън, а Гомес ме повежда точно натам.

Клер и Шарис са в кухнята.

— Котенца, водя ви нова играчка — подхваща напевно Гомес. — Отговаря на името Хенри, но можете да му викате и Библиотекарчето.

Срещам погледа на Клер. Тя свива рамене и поднася буза за целувка — изпълнявам желанието й и я млясвам целомъдрено, после се обръщам да се ръкувам с Шарис, която е ниска и закръглена по много приятен начин — цялата в извивки, — с дълга черна коса. Лицето й е толкова добродушно, че ми се приисква да споделя с нея нещо, каквото и да било, колкото да видя реакцията й. Тя е дребна филипинска мадона. Със сладък глас, с който обаче загатва нещо от рода на „С мен шега не бива“, Шарис казва:

— О, Гомес, я млъквай. Здрасти, Хенри. Аз съм Шарис Бонаван. Много те моля, не обръщай внимание на Гомес, държа го само за да вдига тежки предмети.

— И за секс. Не забравяй секса — напомня й Гомес. Той ме поглежда. — Бира?

— Разбира се.

Гомес бръква в хладилника и ми връчва един „Блац“. Махам капачката и отпивам юнашка глътка. Кухнята изглежда така, сякаш е взривила се фабрика за тесто на „Пилсбъри“44. Клер забелязва накъде съм насочил поглед. Изведнъж се сещам, че тя не знае да готви.

— Работим — обяснява ми Клер.

— Това тук е инсталация — допълва Шарис.

— Ще я ядем ли? — намесва се и Гомес.

Местя очи от единия към другия и всички прихваме.

— Някой от вас знае ли изобщо да готви?

— Не.

— Гомес умее да вари ориз.

— Но само райс-а-рони45.

— Клер знае да поръчва пица.

— И храна от тайландския ресторант.

— Шарис пък я бива да яде.

— Млъквай, Гомес — нареждат в хор двете момичета.

— Хм… а какво би трябвало да се получи от това тук? — питам, като кимам към хаоса върху плота. Клер ми връчва изрезка от вестник. На нея има рецепта за задушено пиле с ризото и пюре с масло.

— От „Гурман“ е, необходими са към двайсетина продукта.

— Имате ли ги всичките?

Клер кима.

— Знам да пазарувам. Но виж, не съм много наясно как да събера всичко на едно място.

Взирам се по-отблизо в хаоса.

— Бих могъл да забъркам нещо.

— Знаеш да готвиш?

Аз кимам.

— Той готви! Вечерята е спасена! Я се почерпи с още една бира! — възкликва Гомес.

На Шарис очевидно й е олекнало и тя ми се усмихва радушно. Клер, която се е дръпнала уплашено назад, се приближава до мен и ми прошепва:

— Ти да не си полудял?

Целувам я малко по-дълго, отколкото е прилично пред чужди хора. Изправям се, събличам сакото и запретвам ръкави.

— Дайте ми престилка — подвиквам. — Ти, Гомес, отвори виното. Ти, Клер, разчисти това тук, дето сте го разсипали, че ще стане на цимент. А ти, Шарис, би ли подредила масата?

След час и четирийсет и три минути седим около масата в трапезарията и ядем задушено пиле с ризото и пюре. Всичко е с много масло. Ние сме се отцепили като хамали.

Клер: През цялото време, докато Хенри приготвя вечерята, Гомес се мотае из кухнята, пуска шеги, пуши, пие бира и ако не ни гледа никой, ми прави ужасни физиономии. Накрая Шарис го засича и след като прокарва пръст пред гръкляна си, той спира. Говорим за възможно най-скучни неща, за каквито хората си говорят при първа среща: кой какво работи и учи, къде сме израсли и така нататък. Гомес обяснява на Хенри, че е адвокат и защитава малтретирани и изоставени деца, на които попечител е държавата. Шарис ни забавлява с разкази за подвизите си в „Лукус Натурас“, мъничка софтуерна фирма, опитваща се да накара компютрите да разбират какво им говорят хората, и за изкуството си да прави картинки, каквито виждаме по компютрите. Хенри пък разправя за библиотека „Нюбъри“ и за странните птици, които ходят там да разглеждат и да четат книгите.

— В „Нюбъри“ наистина ли има книга, изработена от човешка кожа? — пита Шарис Хенри.

— Да. „Летописите на везира Нават“. Намерена е през 1857 година в двореца на владетеля на Делхи. Мини някой път и ще ти дам да я видиш.

Шарис потреперва и се усмихва. Хенри разбърква задушеното. След като казва: „Хайде да хапнем“, всички се скупчваме около масата. През цялото това време Гомес и Хенри пият бира, ние с Шарис си сръбваме от виното, а Гомес ни долива и долива в чашите и не сме яли много, и си давам сметка колко сме пияни всички, когато Хенри изтегля стола, за да седна, и аз насмалко не се свличам на пода, Гомес пък щеше да подпали заедно със свещите и косата си.

Той вдига чашата.

— За революцията.

Ние с Шарис също вдигаме чашите, както и Хенри.

— За революцията!

Нахвърляме се въодушевено на храната. Ризотото е мекичко и вкусно, пюрето — сладко, пилето плава в масло. Всичко е толкова прекрасно, че чак ми се доплаква.

Хенри отхапва от пилето и сочи с вилицата към Гомес.

— За коя революция?

— Моля?

— За коя революция пием?

Ние с Шарис се споглеждаме разтревожени, но вече е твърде късно. Гомес се усмихва и на мен ми се свива сърцето.

— За следващата.

— Онази, в която пролетариатът се вдига, богатите са изядени и капитализмът е победен от безкласовото общество ли?

— Същата.

Хенри ми намига.

— На Клер няма да й е никак лесно. А какво смятате да правите с интелигенцията?

— О — възкликва Гомес, — сигурно ще изядем и нея. Но теб ще те оставим да ни готвиш. Кльопачката е страхотна.

Шарис докосва Хенри по ръката и му казва така, сякаш споделя голяма тайна:

— Всъщност няма да ядем никого. Само ще преразпределим богатствата.

— Олекна ми — отвръща Хенри. — Никак не ми се искаше да готвя Клер.

— Жалко — намесва се пак Гомес. — Клер изглежда много вкусна.

— Каква ли е канибалската кухня? — питам аз. — Дали има канибалска готварска книга?

— „Сготвените и суровите“ — казва Шарис.

Хенри възразява:

— Тук не става въпрос за „как“. Според мен Леви-Строс не дава рецепти.

— Можем просто да приспособим някоя — заявява Гомес и си слага още от пилето. — Например Клер с култивирани печурки и сладко-кисел сос върху канапе. Или Клерини гърди по френски. Или…

— Ей — спирам го аз. — Ами ако не искам да бъда ядена.

— Съжалявам, Клер — казва сериозно Гомес. — Опасявам се, че се налага да бъдеш изядена в името на всеобщото добруване.

Хенри ме поглежда и се усмихва.

— Не се притеснявай, Клер, щом избухне революцията, ще те скрия в „Нюбъри“. Ще си живееш в хранилището, а аз ще ти нося от служебния бюфет вафли и чипс. Никога няма да те открият.

Аз клатя глава.

— Ами ако издигнем лозунга „Най-напред да избием адвокатите“?

— А, не! — отсича Гомес. — Без адвокати не можете да направите нищо. Революцията ще се издъни след десет минути, ако нямате адвокати, които да ви насочват.

— Но баща ми е адвокат — напомням му аз, — значи все пак няма да ни изядете всичките.

— Той е от лошите адвокати — заявява Гомес. — Урежда наследството на богаташите. Докато аз защитавам бедните онеправдани дечица…

— О, я млъквай Гомес — намесва се Шарис. — Нараняваш чувствата на Клер.

— Няма такова нещо! Клер иска да бъде изядена в името на революцията, нали, Клер?

— Е, не искам.

— О!

— Ами категоричният императив? — пита Хенри.

— Какво е това?

— Нещо като Златно правило. Не яж хората, ако не искаш те да изядат теб.

Гомес си чисти ноктите със зъбите на вилицата.

— Не смяташ ли, че движещата сила на света всъщност се свежда до „Изяж, за да не бъдеш изяден“?

— Общо взето, да. Но самият ти не олицетворяваш ли алтруизма? — пита Хенри.

— Да, олицетворявам го, макар че ме смятат за опасно луд — заявява Гомес уж безразлично, но аз виждам, че е озадачен от Хенри.

— Клер — обръща се към мен, — ами десертът?

— Ужас, щях да забравя — възкликвам и ставам прекалено бързо, след което се хващам за масата да се закрепя. — Ей сега ще го донеса.

— Аз ще ти помогна — заявява Гомес и идва след мен в кухнята.

Аз съм на токове и докато влизам в кухнята, се хващам за рамката на вратата и залитам напред, а Гомес ме сграбчва.

— Пияна си, Клер — съобщава ми.

— Знам. Ти също.

Включвам кафе-машината и в каничката потича кафе. Облагам се на плота и махам внимателно целофана от чинията с шоколадови ореховки. Гомес е застанал отзад, съвсем близо до мен и прошепва тихо, като се навежда и дъхът му ме гъделичка по ухото:

— Това е онзи тип.

— В смисъл?

— Онзи, за когото те предупредих. Хенри… той е…

В кухнята влиза Шарис, Гомес отскача от мен и отваря хладилника.

— Ей! — казва тя. — Имате ли нужда от помощ?

— Да, вземи чашите за кафе…

Понасяме чашите, чинийките и сладките и се добираме без произшествия до масата. Хенри чака така, сякаш е на зъболекар, с вид на търпелива уплаха. Смея се, защото ме гледаше по същия начин и когато му носех храна на Ливадата… той обаче не помни, още не е бил там.

— Спокойно — казвам му. — Най-обикновени ореховки. Дори аз мога да ги правя.

Всички се смеят, сядаме. Оказва се, че ореховките са недопечени.

— Ореховки алангле — заявява Шарис.

— Салмонела с орехи — включва се и Гомес.

Хенри отбелязва:

— Винаги съм обичал тесто.

И си облизва пръстите. Гомес си свива цигара, запалва я и всмуква дълбоко от тютюневия дим.

Хенри: Гомес пали цигара и се обляга на стола. Нещо в този тип ме дразни. Може би нехайното му собственическо чувство спрямо Клер или градинската разновидност на марксизма? Сигурен съм, че съм го виждал и преди. В миналото или в бъдещето? Я да разберем.

— Изглеждаш ми много познат — казвам му аз.

— Виж ти! Да, и на мен ми се струва, че сме се срещали някъде.

Опитвам се да налучкам.

— Иги Поп в „Ривиера“?

Той се стряска.

— Ами да. Беше с онази блондинка, Ингрид Кармайкъл, засичах те все с нея.

И двамата с Гомес поглеждаме към Клер. Тя се е вторачила в него и той й се усмихва. Клер извръща поглед, но не към мен.

На помощ ми се притичва Шарис.

— Ходил си на Иги без мен?

Гомес казва:

— Ти беше заминала някъде.

Шарис се цупи.

— Винаги пропускам всичко — обяснява тя на мен. — Не успях да видя Пати Смит и сега тя вече е в пенсия. Пропуснах и „Токинг Хедс“ при последното им турне.

— Пати Смит ще има още турнета — успокоявам я аз.

— Така ли? Откъде знаеш? — пита Шарис.

Ние с Клер се споглеждаме.

— Само предполагам — отвръщам.

Започваме да си разказваме кой каква музика обича и установяваме, че всички сме заклети пънкари. Гомес казва, че точно преди Джони Тъндърс да напусне бандата, е ходил във Флорида на „Ню Йорк Долс“. Описвам концерт на Лийн Лъвич, на който съм успял да отида при едно от пътешествията си във времето. Шарис и Клер са развълнувани, защото след няколко седмици в зала „Арагон“ ще свирят „Вайълънт Фам“ и Шарис е осигурила безплатни билети. Вечерта продължава без повече произшествия. Клер ме изпраща до долу. Заставаме във входа, между външната и вътрешната врата.

— Извинявай — казва ми Клер.

— О, защо се извиняваш? Беше весело, а аз обичам да готвя.

— Не — казва тя, вторачена в обувките си, — за Гомес.

Във входа е студено. Притискам Клер в обятията си и тя отпуска глава на гърдите ми.

— Какво за Гомес? — питам я.

Нещо й се върти в главата. После обаче тя свива рамене.

— А, всичко е наред — казва ми и аз не я питам повече.

Целуваме се. Отварям входната врата, Клер пък отваря вътрешната врата, аз излизам на тротоара и се извръщам назад. Клер още стои на открехнатата врата и ме гледа. Аз също стоя, иска ми се да се върна и да я прегърна, иска ми се да се върна горе с нея. Клер се обръща и тръгва нагоре, а аз я гледам, докато се скрива от поглед.

Събота, 14 декември 1991 година

Вторник, 9 май 2000 година

(Хенри е на 36 години)

Хенри: Скъсвам от бой едър като канара пиян тежкар, който има нахалството да ме нарече педал и после се опита да ме удари, за да го докаже. Намираме се в уличката до театър „Вик“. Чувам как от страничните изходи на театъра гърми басът на „Смоукинг Поупс“, докато чупя целеустремено носа на тоя малоумник и после се заемам с ребрата му. Днес вечерта ми е много кофти и този тъпанар опра пешкира.

— Ей, Библиотекарче!

Откъсвам очи от стенещото юпи, заклет враг на обратните, обръщам се и виждам Гомес, който се е свъсил като буреносен облак и се е облегнал на един контейнер за боклук.

— А, другарю! — Дръпвам се от мъжа, когото правя на пихтия, той се превива о две и се свлича признателно на паважа. — Как е?

Олеква ми страшно, когато виждам Гомес, направо изпитвам радост, той обаче явно не споделя чувствата ми.

— Не искам да ти преча, но знай все пак, че тоя, дето го разчленяваш, ми е приятел.

О, само това не!

— Изпроси си го. Дойде при мен и ми рече: „Така и така, уважаеми господине, търся някой, който спешно да ме смаже от бой.“

— А, така ли! Браво на теб. Страшно артистично.

— Благодаря.

— Имаш ли нещо против, ако прибера Ник и го откарам в болница?

— На твоите услуги.

Мамка му! Смятах да приватизирам дрешките на Ник и най-вече обувките му, съвсем нови „Док Мартенс“, виненочервени, почти не носени.

— Гомес!

— Да!

Той се навежда, за да вдигне приятеля си, който изплюва върху коленете си един зъб.

— Каква дата сме днес?

— Четиринайсети декември.

— Коя година?

Гомес ме поглежда така, сякаш има по-важна работа от това да забавлява ненормалници, и вдига Ник като чувал с картофи, от което него явно го заболява ужасно, защото той започва да циври.

— 1991 година. Явно си по-пиян, отколкото изглеждаш.

Гомес тръгва по уличката и изчезва по посока на входа на театъра. Аз смятам бързо. Не е минало много време, откакто ходим с Клер, значи ние с Гомес почти не се познаваме. Нищо чудно, че ме гледа на кръв.

Той се появява без товара си.

— Оставих го при Трент, той да се оправя. Ник му е брат. — Тръгваме по пресечката на изток. — Ще прощаваш, че питам, драго ми Библиотекарче, но защо, да го вземат мътните, си облечен така?

Аз съм в сини джинси, пуловер в бебешко синьо на жълти патета, неоново червено яке и розови маратонки. Наистина не е изненадващо, че на някого му се е приискало неудържимо да ме удари.

— Не намерих нищо по-добро. — Дано онзи тип, от когото смъкнах всичко това, е бил близо до тях. Навън сигурно е пет-шест градуса над нулата. — А ти защо си общуваш с такива негодници?

— О, следвали сме заедно право.

Минаваме покрай служебния вход на армейския ведомствен магазин и ме обзема огромното желание да съм облечен в нормални дрехи. Решавам да рискувам и да възмутя Гомес — знам, че все ще го преглътне някак. Спирам.

— Другарю, няма да се бавя много, но трябва да свърша една работа. Ще ме почакаш ли в края на улицата?

— Какво ще правиш?

— Нищо. Ще проникна с взлом. Не обръщай внимание на човека зад кулисите.

— Имаш ли нещо против да дойда и аз?

— Имам. — Той ме поглежда умърлушено. — Хайде, от мен да мине. Щом е толкова наложително.

Влизам в нишата, където е служебният вход. Прониквам с взлом тук за трети път, макар че другите два случая са все още в бъдещето. Превърнал съм го в истинска наука. Първо разбивам катинара върху предпазната решетка, който се оказва детска залъгалка, дърпам решетката, отключвам секретната брава със стар пълнител от химикалка и безопасна игла, която малко преди това съм намерил на Белмънт Авеню, и пъхам парче алуминий между рамката и двойната врата, за да вдигна вътрешното резе. Voilà46. Отнема ми общо към три минути. Гомес ме наблюдава едва ли не с религиозно благоговение.

— Къде си научил всичко това?

— Идва ми отвътре — скромнича аз.

Влизаме вътре. Върху една дъска мигат червени лампички, уж са охранителна система, но аз не съм вчерашен. Тъмно е като в рог. Прехвърлям наум разположението на стоките.

— Не пипай нищо, Гомес.

Искам да ми е топло и да не бия на очи.

Тръгвам предпазливо между щандовете и очите ми свикват с тъмнината. Започвам с панталоните: черен левис. Харесвам си една тъмносиня фланелена риза, дебело черно яке с подплата като на планинските спасители, вълнени чорапи, боксерки, дебели планинарски ръкавици и шапка с наушници. За своя огромна радост на щанда за обувки откривам обувки „Док Мартенс“ — съвсем същите, с каквито беше онова приятелче Ник. Готов съм за действие.

Междувременно Гомес се навърта при касата.

— Безсмислено е — спирам го аз. — Тук не оставят през нощта пари в касата. Да вървим!

Излизаме, откъдето сме влезли. Затварям полека вратата и дърпам решетката. Предишните си дрехи съм напъхал в пазарски плик. По-късно ще се опитам да намеря кош, в каквито от Армията на спасението събират подаяния. Гомес ме гледа нетърпеливо, точно като голямо псе, което очаква да види, дали ще му дам още месо за обяд.

Покрай това се сещам.

— Умирам от глад. Хайде да отскочим до „Ан Садърс“.

— До „Ан Садърс“ ли? Очаквах да предложиш да оберем банка или най-малкото да убием някого. Тъкмо си се развихрил, мой човек, не спирай точно сега!

— Трябва да заредя. Хайде, идвай.

От уличката отиваме на паркинга на шведския ресторант „Ан Садърс“. Пиколото ни наблюдава мълком как минаваме през владенията му. Излизаме на Белмънт. Само девет часът е, улицата гъмжи от обичайната смесица нощни птици, бездомни откачалки, клубари и заможни граждани на предградията, тръгнали да търсят тръпката. „Ан Садърс“ образува островче на нормалността сред ателиетата за татуировки и будките за презервативи. Влизаме и чакаме да ни настанят. Стомахът ми къркори. Шведският декор — навсякъде дървена ламперия и червеникав мрамор на засукани нишки — вдъхва спокойствие. Настаняват ни в салона за пушачи, точно пред камината. Нещата вървят към добро. Събличаме якетата, сядаме, четем листа с менюто, макар че като жители кореняци на Чикаго вероятно можем преспокойно да го изпеем на два гласа. Гомес слага до сребърните прибори всичките си джунджурии, с които си свива цигари.

— Нали нямаш нищо против?

— Имам. Но ти си пуши.

Цената на това да съм в компанията на Гомес е, че се опушвам в постоянния поток от тютюнев дим, който струи от ноздрите му. Пръстите му са оцветени в наситена охра и пърхат леко над тънката хартия, докато той си свива цигари с тютюн „Дръм“, който изсипва в дебел цилиндър, после плюнчи хартията, навива я, стисва я между устните си и я пали.

— Ооох!

За Гомес половин час без цигара си е аномалия. Винаги ми е приятно да наблюдавам как хората задоволяват потребностите си, дори и самият аз да не ги изпитвам.

— Ти не пушиш ли? Нищо?

— Тичам.

— О! А, да, в страхотна форма си. Вече си мислех, че ще пречукаш Ник, а дори не се беше задъхал.

— Беше мъртво пиян, къде ти ще се бие! Беше се превърнал в голяма подгизнала боксова круша.

— Защо му се беше настървил толкова?

— От глупост.

Келнерът идва при нас, представя се като Ланс и обяснява, че специалитетът за днес е сьомга с грах в сметана. Взима поръчката за напитките и изчезва с бясна скорост. Аз започвам да си играя със съдчето за сметаната.

— Той ме видя как съм облечен, заключи, че съм мека китка, направо освирепя, реши да ме скъса от бой, не искаше и да чуе „не“ като отговор и получи изненада. Изобщо не съм искал да се занимавам с него, наистина. Гледах си моята работа.

Гомес се замисля.

— По-точно?

— Моля?

— Хенри, сигурно изглеждам много тъп, но старият ти чичо Гомес поназнайва някои неща. Всъщност те държа под око от известно време, още преди нашата малка Клер да те доведе вкъщи. Не знам дали си наясно, но в някои среди се ползваш с известна слава. Знам доста хора, които те познават. Всъщност не хора, а жени. Жени, които те познават. — Той присвива очи и ме гледа през валмата пушек. — Те разказват някои доста странни неща.

Ланс носи кафе за мен и мляко за Гомес. Поръчваме: за Гомес хамбургер със сирене и пържени картофи, за мен кремсупа от грах, въпросната сьомга, картофи и плодове. Имам чувството, че ей сега ще клюмна и ще се просна на земята, ако не се натъпча веднага с калории. Ланс се отдалечава бързо. Трудно ми е да се развълнувам от лудориите, които е вършело предишното ми Аз, камо ли да седна да се оправдавам пред Гомес. Пък и не му влиза в работата. Той обаче чака да му отговоря. Капвам в кафето сметана и гледам как бялата пяна по повърхността се върти и се разтваря. Забравям за всякаква предпазливост. В края на краищата е все едно.

— Какво искаш да знаеш, другарю?

— Всичко. Искам да знам, защо един наглед кротък библиотекар скъсва от бой ей така, за нищо, непознат на улицата и е облечен като лелка в детска градина. Искам да знам, защо преди осем дни Ингрид Кармайкъл е направила опит за самоубийство. Искам да науча, защо сега изглеждаш десет години по-стар, отколкото последния път, когато те видях. Косата ти побелява. Искам да разбера, как така си се научил да разбиваш секретни ключалки. Искам да знам, защо Клер имаше твоя снимка още преди да те е срещнала.

Клер е имала моя снимка отпреди 1991 година ли? Не знаех. Ужас!

— Как изглеждам на тази снимка?

Гомес се взира в мен.

— По-скоро както сега, а не както преди половин месец, когато идва на вечеря.

Било е преди половин месец ли? Господи, с Гомес се срещаме едва за втори път.

— Правена е навън. Ти се усмихваш. Отзад има дата — юни 1988 година.

Носят ни храната и ние млъкваме, за да я подредим на малката масичка. Започвам да ям така, сякаш това е последният ми ден.

Гомес седи и ме гледа как се храня, без да докосва чинията. Виждал съм го да го прави и в съдебната зала със свидетели на другата страна. Просто седи и ги гледа, и те си казват и майчиното мляко. Не че имам нещо против да си кажа всичко, но първо искам да хапна. Всъщност искам Гомес да знае истината, защото през годините напред постоянно ще ми спасява кожата.

Вече съм преполовил сьомгата, а той продължава да седи.

— Яж, яж де — подканям съвсем като госпожа Ким.

Той топва един пържен картоф в кетчупа и започва да го дъвче.

— Не се притеснявай, ще ти се изповядам. Но нека се нахраня на спокойствие, нали ми е за последно.

Той капитулира и започва да си яде хамбургера. И двамата не казваме и дума, докато не приключвам и с плодовете. Ланс ми носи още кафе. Слагам му захар и сметана, разбърквам го. Гомес ме гледа така, сякаш му иде да ме разтърси. Решавам да се позабавлявам за негова сметка.

— Добре, де. Ето какво правя: пътешествам във времето.

Той върти очи и прави кисела физиономия, но не казва нищо.

— И така, пътувам си във времето. Сега съм на трийсет и шест години. Днес следобед беше девети май 2000 година. Беше вторник. Бях на работа в библиотеката, тъкмо бях изнесъл лекцията за членове на клуба „Какстън“47, когато най-неочаквано се озовах на Скул Стрийт през 1991 година. Както обикновено, трябваше да намеря бързо нещо, което да облека. Известно време се крих в един вход. Беше ми студено, нямаше никакви хора, накрая се появи един тип, облечен… е, видя как беше облечен. Нападнах го в гръб, взех му парите и всичко, което имаше по себе си, освен бельото. Уплаших го до смърт, май си помисли, че ще взема да го изнасиля. При всички положения се сдобих с дрехи. Това добре. Но в този квартал няма как да си облечен по този начин и да не възникнат известни недоразумения. Цяла вечер слушах обидите на кого ли не и накрая твоят приятел беше последната капка. Съжалявам, ако съм му нанесъл големи телесни повреди. Исках много да му взема дрехите, най-вече обувките. — Гомес поглежда под масата към краката ми. — Постоянно се озовавам в положение като това. Без майтап. Има ми нещо. Ей така, без причина, се местя във времето. Нямам власт над това, никога не знам кога точно ще се случи и къде и кога ще се озова. За да се оправя някак, разбивам ключалки, обирам магазини, пребърквам джобове, нападам в гръб хора, прося, прониквам с взлом, крада коли, лъжа, мамя и осакатявам. Няма нещо, за което да се сетиш и което да не съм правил.

— Убийство.

— Е, поне аз не знам да съм убивал. Не съм и изнасилвал. — Докато говоря, го гледам. Лицето му е невъзмутимо. — Ингрид. Наистина ли я познаваш?

— Познавам Силия Атли.

— Майко мила! Със странни птици общуваш. Как Ингрид е опитала да се самоубие?

— Със свръхдоза валиум.

— През 1991 година? А, да. Това й е четвъртият опит за самоубийство.

— Моля?

— О, ти не знаеше ли? Силия ти е съобщила информацията доста избирателно. На 2 януари 1994 година Ингрид най-после успя да сложи край на земния си път. Простреля се в гърдите.

— Хенри…

— Случи се преди, шест години и още съм й ядосан. Жалко наистина за нея. Но тя от доста време беше в тежка депресия и продължи да затъва в нея. Не можех да й помогна по никакъв начин. Това бе едно от нещата, заради които се карахме.

— Не ти липсва черен хумор, Библиотекарче.

— Искаш ли доказателства?

Той само се усмихва.

— Ами снимката? За която спомена, че е у Клер?

Усмивката изчезва.

— Добре, де. Признавам, това наистина ме озадачава.

— За пръв път срещнах Клер през октомври 1991 година. Тя ме срещна за пръв път през септември 1977, беше на шест години, аз ще бъда на трийсет и осем. Познава ме, откакто се помни. А аз започвам да я опознавам едва през 1991 година. Между другото, би могъл да питаш Клер. Тя ще ти каже всичко.

— Вече съм я питал. Каза ми.

— В такъв случай, Гомес, само губиш ценно време, като ме караш да ти разказвам всичко отново и отново. Не й ли повярва?

— Не. Ти щеше ли да й повярваш?

— Със сигурност. Клер е много искрена. От католическото възпитание е. — Ланс се появява с още кафе. Вече съм задръстен с кофеин, но още малко няма да ми навреди. — Е? Какво доказателство искаш?

— Клер каза, че изчезваш.

— Да, това е един от най-забавните ми фокуси. Стой до мен и рано или късно ще изчезна. Дотогава може да минат няколко минути, няколко часа или дни, но в това отношение можеш да разчиташ напълно на мен.

— Познаваме ли се през 2000 година?

— Да — хиля се аз. — Добри приятели сме.

— Кажи ми бъдещето.

А, не. Само това не.

— Няма да стане.

— Защо?

— Гомес. Нещата се случват. Ако ги знаеш предварително, всичко става… някак зловещо. Така и така не можеш да промениш нищо.

— Защо?

— Причинно-следствената връзка има само една посока: напред. Нещата се случват веднъж, само веднъж. Ако ги знаеш… Почти през цялото време се чувствам като хванат в капан. Ако си във времето и не знаеш… ти си свободен. Повярвай ми. — Той изглежда отчаян. — Ще ни кумуваш на сватбата. И аз на твоята. Чака те страхотен живот, Гомес. Но няма да ти кажа подробности.

— И за акциите ли няма да ми кажеш?

Е, защо да не му кажа! През 2000 година фондовият пазар е като обезумял, но някои хора ще натрупат цяло състояние и сред късметлиите ще бъде и Гомес.

— Чувал ли си за интернет?

— Не.

— Свързано е с компютрите. Огромна мрежа, която обхваща света и в която постоянно са включени хора, общуващи по телефонни линии чрез компютри. Купувай акции в новите технологии. „Нетскейп“, „Америка Онлайн“, „Сън Майкросистъмс“, „Яху!“, „Майкрософт“, „Амазон.ком“.

Той си записва.

— „Дотком“?

— За това не бери грижа. Просто купувай на фондовата борса. — Аз се усмихвам. — Пляскай с ръце, ако вярваш и във феи.

— Мислех, че тази вечер обезглавяваш всеки, който ти говори за феи, гейове и така нататък.

— Това, неграмотник такъв, е от „Питър Пан“. — Изведнъж усещам, че ми се гади. Не искам точно тук и сега да правя сцени. — Идвай с мен — казвам и се завтичам към мъжката тоалетна, а Гомес ме следва по петите.

Нахълтвам и вътре като по чудо няма никой. По лицето ми се стича пот. Драйфам в мивката.

— Ужас! — възкликва Гомес. — Да го вземат мътните, Библиотекарче…

Но не чувам какво ми казва нататък, защото лежа гол на хълбок върху студения линолеум на пода, в непрогледен мрак. Освен това ми се вие свят и не бързам да ставам. Пресягам се и докосвам гръбчетата на книгите. Намирам се в хранилището на „Нюбъри“. Изправям се на крака и тръгвам със залитане към дъното на пътеката, където щраквам осветлението, което ме заслепява. Дрехите ми и количката с книги, които съм редил, са на пътеката между следващите рафтове. Обличам се, подреждам книгите по местата им върху рафтовете и отварям със свито сърце вратата на хранилището. Не знам колко е часът, нищо чудно да е включена алармата. Но не, всичко си е, както преди. Изабел обяснява на нов читател какъв е редът в читалнята, Мат минава покрай мен и ми маха с ръка. През прозорците струи слънце, а стрелките на часовника в читалнята показват четири и петнайсет. Нямало ме е по-малко от четвърт час. Амилия ме вижда и сочи вратата.

— Отивам в „Старбъкс“48. Искаш ли кафе?

— Хм, не. Но ти благодаря.

Главата ми ще се пръсне. Надзъртам в кабинета на Роберто и му казвам, че не се чувствам добре. Той кима състрадателно, маха с ръка към телефона, който бълва в ухото му високоскоростен италиански. Грабвам си нещата и си тръгвам.

Поредният най-обикновен работен ден на Библиотекарчето.

Неделя, 15 декември 1991 година

(Клер е на 20 години)

Клер: Прекрасна слънчева неделна утрин е и аз се прибирам от жилището на Хенри. Улиците са заледени, натрупал е към пет сантиметра нов сняг. Всичко е ослепително бяло и чисто. Пея заедно с Арета Франклин „У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е“, от Адисън завивам по Хойни и виж ти — точно отпред има местенце, където да спра. Днес ми е щастлив ден. Паркирам, тръгвам предпазливо по хлъзгавия тротоар и без да спирам да си тананикам, влизам във входа. Тук-там гърбът ме понаболява, нещо, което вече съм започнала да свързвам със секса, с това, че съм се събудила в леглото на Хенри, че се прибирам по най-различно време на другата сутрин. Нося се лека като перце нагоре по стълбите. Шарис сигурно е на църква. Вече мечтая как ще се излежавам дълго-дълго във ваната и ще си чета „Ню Йорк Таймс“. Веднага щом отварям вратата, разбирам, че не съм сама. В хола сред валма пушек и на пуснати щори седи Гомес. На фона на тапетите с червени шарки, на мебелите с червена дамаска и целия този дим той прилича на рус полски Елвис или на сатана. Продължава да си седи там, затова аз влизам в стаята си, без да го заговарям.

— Клер.

Обръщам се.

— Какво?

— Извинявай. Не бях прав.

Никога досега не съм чувала Гомес да признава друго, освен папската си непогрешимост. Гласът му наподобява гърлено грачене.

Влизам в хола и вдигам щорите. Слънцето не може да пробие през дима, затова открехвам прозореца.

— Направо се чудя как не си задействал с толкова много пушек противопожарната аларма.

Гомес ми показва деветволтова батерия.

— Ще я включа отново, преди да си тръгна.

Сядам на креслото. Чакам да чуя защо Гомес е променил мнението си. Той си свива поредната цигара. Накрая я запалва и ме поглежда.

— Снощи бях с твоя приятел Хенри.

— Аз също.

— Така ли! Какво правихте?

— Ходихме във „Фейситс“, гледахме филм на Питър Грийнауей, вечеряхме в марокански ресторант, отидохме у Хенри.

— И току-що си си тръгнала оттам.

— Точно така.

— Е, моята вечер не беше наситена с толкова много култура, но затова пък бе твърде богата откъм събития. Натъкнах се на твоя неотразим приятел в уличката до „Вик“ точно когато правеше на пихтия Ник. Сутринта Трент ми каза, че Ник има счупен нос, три счупени ребра, пет счупени костици в дланта, натъртвания и охлузвания и четирийсет и шест шева. И трябва да си прави нов преден зъб. — Аз слушам невъзмутимо. Ник е голям калтак. — Само да го беше видяла отнякъде, Клер. Гаджето ти млатеше Ник така, сякаш той е неодушевен предмет. Сякаш е скулптура, която той изсича. Наистина научен подход. Замисли се само къде да го просне, така че ефектът да е най-голям. Бам! Щях да му се възхитя, ако не биеше Ник.

— А защо Хенри е биел Ник?

Гомес е смутен.

— Доколкото разбрах, Ник си го е изпросил. Обича да обижда… обратните, а Хенри беше облечен като малката Госпожица Мъфет.

Мога да си представя. Клетият Хенри.

— И после?

— После обра ведомствения армейски магазин.

Дотук добре.

— И?

— И отидохме да вечеряме в „Ан Садърс“.

Прихвам. Гомес се усмихва.

— И той ми разказа същата налудничава история, както и на теб.

— А ти защо му повярва?

— Ами защото изобщо не му пукаше. Личеше си, че ме познава много добре. Имаше ми и номера и му беше все тая. А после… после изчезна, а аз продължих да стоя и… и просто нямах друг избор, освен да повярвам.

Кимам състрадателно.

— Той изчезва по доста внушителен начин. Помня го още от първия път, когато го видях… бях малка. Хенри ми стискаше ръката и — хоп! — след миг вече го нямаше. Ей, а откъде идваше?

— От 2000 година. Изглеждаше много по-стар.

— Изживява какво ли не.

Приятно ми е да си седя и да разговарям за Хенри с човек, който е наясно за какво става въпрос. Усещам прилив на признателност към Гомес, от която не остава и следа, когато той се навежда към мен и казва доста угрижено:

— Не се омъжвай за него, Клер.

— Той още не ми е предлагал брак.

— Знаеш за какво ти говоря.

Седя, без да се помръдвам, гледам ръцете си, които съм положила тихо в скута си. Студено ми е, бясна съм. Гомес ме гледа разтревожено.

— Обичам го. Той е моят живот. Цял живот съм го чакала и сега той е тук. — Не знам как да обясня на Гомес. — С Хенри виждам всичко като на длан, все едно е изобразено върху карта: минало и бъдеще, всичко наведнъж, като ангел… — Клатя глава. Не мога да го изразя с думи. — Пресягам се към него и докосвам времето… той ме обича. Женени сме, защото… защото сме част един от друг. — Известно време мълча. — Вече се е случило. Най-неочаквано, изведнъж.

Взирам се в Гомес, дано съм успяла да му обясня.

— Клер. Аз го харесвам, и то много. Той е забавен. Но е опасен. Всички жени, с които е бил, се разпадат. Просто не искам да се хвърлиш с блажена танцова стъпка в обятията на този очарователен социопат…

— Толкова ли не виждаш, че е твърде късно? Говориш ми за човек, когото познавам от шестгодишна. Познавам го. Ти си го срещал два пъти, а сега се опитваш да ме убедиш да скоча от влака. Е, не мога. Видяла съм бъдещето си, не мога да го променя, а и да можех, нямаше да искам.

Гомес се замисля.

— А на мен той не поиска да ми каже бъдещето.

— Хенри държи на теб, не би го направил.

— Но на теб ти е казал.

— Беше неизбежно, моят живот е тясно преплетен с неговия. Заради него цялото ми детство беше различно и аз не можех да сторя нищо. Той направи възможно най-доброто.

Чувам ключа на Шарис в ключалката.

— Не се дръж като луда, Клер… просто се опитвам да ти помогна.

Усмихвам му се.

— Можеш да помогнеш на нас. Ще видиш.

Шарис влиза вътре и кашля.

— О, скъпи. Чакаш ме отдавна.

— Говоря си с Клер. За Хенри.

— Не се и съмнявам, че й обясняваш колко го боготвориш — подмята тя с предупредителна нотка в гласа.

— Казвам й да бяга колкото й крака държат в обратната посока.

— О, Гомес. Не го слушай, Клер. Що се отнася до мъжете, има ужасен вкус.

Шарис сяда целомъдрено на педя — две от него, а той се пресяга и я притегля върху коленете си. Тя го поглежда.

— Винаги е такава след църква.

— Искам да закуся.

— То оставаше да не искаш, гълъбице моя.

Двамата стават и хукват по коридора към кухнята. Не след дълго, Шарис надава писъци и смях, а Гомес се опитва да я шляпне с броя на „Таймс Магазин“. Аз въздъхвам и се прибирам в стаята си. Още грее слънце. В банята пълня огромната стара вана с гореща-гореща вода и смъквам дрехите от снощи. Докато влизам във ваната, се зървам в огледалото. Изглеждам почти закръглена. Това ме попарва и аз се потапям във водата с усещането, че съм одалиска на Енгър. „Хенри ме обича. Хенри е тук — най-после, сега, най-после. И аз го обичам.“ Прокарвам длани по гърдите си и във водата се разтваря тънък слой слюнка. „Защо всичко трябва да е толкова сложно? Дали сложностите вече са зад нас?“ Потапям косата си и я гледам как плава около мен като тъмна мрежа. „Аз изобщо не съм избирала Хенри и той изобщо не е избирал мен. Как би могло да е грешка?“ Отново съм изправена пред факта, че няма как да знаем. Загледана в плочката над крака ми, лежа във ваната, докато водата става почти хладка. Шарис чука на вратата и пита дали не съм умряла и дали тя може да си измие зъбите. Докато намотавам хавлиената кърпа около косата си, се зървам замъглена от парата в огледалото и времето сякаш се нагъва върху самото себе си: виждам себе си като напластяване на всички мои предишни дни и години, като цялото време, което предстои, и внезапно се чувствам така, сякаш съм станала невидима. После обаче, това чувство ме напуска точно толкова бързо, колкото ме е връхлетяло, и аз стоя една минута, без да се помръдвам, след това обличам хавлията, отварям вратата и излизам.

Събота, 22 декември 1991 година

(Хенри е на 28 и на 33 години)

Хенри: В 5:25 сутринта на вратата се звъни — винаги лоша поличба. Отивам със залитане при копчето на домофона и го натискам.

— Да!

— Ей. Пусни ме!

Пак натискам копчето и по линията се предава ужасния жужащ звук, който означава „Добре дошъл под моя покрив и в моя дом!“ След четирийсет и пет секунди асансьорът изтраква и започва да се изкачва с дрънчене. Обличам халата, излизам на стълбището, заставам и гледам през малкото прозорче как кабелите на асансьора се движат. Асансьорната клетка се появява и спира — така си и знаех, ето ме и мен!

Той плъзга вратата на асансьора и излиза на стълбището гол, небръснат, с наистина къса коса. Прекосяваме бързо безлюдната стълбищна площадка и се пъхаме в апартамента. Затварям вратата и за миг спирам да ни огледам.

— Е — възкликвам колкото да кажа нещо. — Как е?

— Ядва се. Коя дата сме днес?

— 22 декември 1991 година. Събота.

— О… довечера в „Арагон“ ще свирят „Ле Фам“, нали?

— Да.

Той се смее.

— Мамка му. Каква кошмарна вечер!

Отива при леглото… при моето легло, завива се презглава. Аз се просвам до него.

— Ей! — Никакъв отговор. — От кое време идваш?

— От 13 ноември 1996 година. Тъкмо си лягах. Затова ме остави да поспя или след пет години ще съжаляваш горчиво.

Струва ми се достатъчно разумно. Свалям халата и отново си лягам. Сега не съм на своята страна, сега съм откъм страната на Клер, както напоследък я наричам, защото моята страна е завзета от моя doppelganger49. От тази страна на леглото всичко изглежда малко различно. Все едно сте затворили едното си око и гледате нещо отблизо, после го гледате и с другото око. Лежа и правя това — гледам фотьойла, по който са намятани дрехите ми, костилката от праскова на дъното на винената чаша върху перваза, дясната си длан отгоре. Трябва да си изрежа ноктите, а с този апартамент сигурно мога да кандидатствам за помощ от средствата, които правителството отпуска на пострадали от природни бедствия. Може би допълнителното ми Аз ще пожелае да се включи и да помогне да поразчистим къщата, тъкмо да оправдае разходите по пребиваването си тук. Опитвам се да си спомня какво има в хладилника и в шкафовете и стигам до извода, че сме се запасили добре. Смятам довечера да доведа Клер и не знам какво да правя с излишното си тяло. Хрумва ми, че тя може би ще предпочете да бъде с тази моя по-късна редакция, защото в края на краищата те се познават по-добре. Кой знае защо, това ме натъжава. Мъча се да не забравям, че каквото извадим днес, ще го добавим по-късно, но пак ме е страх и ми се иска единият от нас двамата просто да се разкара.

Разглеждам двойника си. Свил се е като таралеж, с гръб към мен, и очевидно спи. Завиждам му. Той е аз, но аз все още не съм той. Изживял е пет години, които за мен все още са си пълна загадка, все още са се спотаили и само чакат да изскочат, сякаш са на пружина, и да ме захапят. Той, разбира се, е вкусил от насладите, които има да се вкусват, за мен те чакат като кутия недокоснати шоколадови бонбони.

Опитвам се да го видя през очите на Клер. Защо с къса коса? Винаги съм си харесвал черната къдрава коса до раменете, нося я така още от гимназията. Но рано или късно ще я отрежа. Хрумва ми, че косата е едно от многото неща, които със сигурност напомнят на Клер, че не съм точно човекът, когото тя познава от най-ранно детство. Аз съм близко подобие, което тя тихомълком направлява към самия мен, както съществувам в съзнанието й. Какво щях да бъда без нея?

Не мъжът, който диша бавно и дълбоко в другия край на леглото. Вратът и гърбът му са нагънати от гръбначния стълб и ребрата. Кожата му е гладка, почти без косми, вместена само в стегнатите мускули и кости. Той е капнал от умора, но въпреки това спи така, сякаш ей сега ще скочи и ще хукне. Дали излъчвам чак такова напрежение? Вероятно. Клер се оплаква, че не се отпускам, докато не грохна, но когато съм с нея, всъщност често ми е спокойно. Това мое по-възрастно Аз изглежда по-слабо и стегнато, по-плътно и сигурно. С мен обаче то може да си позволи да се перчи: усвоил е номера ми толкова добре, че в мой интерес е да се примирявам с него.

Сега е 7:14 и е ясно, че тепърва няма да заспя. Ставам от леглото и слагам кафе. Обличам си бельо и долнище на анцуг и се протягам. Напоследък коленете ме наболяват, затова им слагам наколенки. Нахлузвам чорапи и завързвам връзките на износените маратонки, вероятната причина за болките в коленете, после се заричам още утре да си купя нови. Трябваше да попитам госта си какво е времето навън. Всъщност едва ли е нужно — декември в Чикаго: ужасното време си е просто de rigueur50. Обличам набързо допотопната си тениска от Чикагския кинофестивал, черно горнище на анцуг, дебел оранжев суичър с качулка и с големи „Х“-ове, сложени отпред и отзад със светеща лепенка. Грабвам ръкавиците и ключовете и излизам навън в деня.

Денят не е лош, доколкото може да не е лош ден в началото на зимата. По земята има съвсем малко сняг, с който вятърът си играе и подмята напред-назад. На Дирборн има задръстване, заради което се чува концерт от звуци на двигатели, небето е сиво — бавно изсветлява до бледосиво.

Завързвам ключовете за едната маратонка и решавам да си направя кроса около езерото. Затичвам се бавно на изток по Делауер към Мичиган Авеню, минавам по надлеза и хуквам по алеята за велосипедисти, на север по плажа при Оук Стрийт. Днес навън са излезли само заклетите поклонници на бягането за здраве и велосипедисти. Езерото Мичиган е наситено аспидно на цвят, водата се е отдръпнала и е оголила тъмнокафява ивица пясък. Над главата ми и нататък над водата кръжат чайки. Движа се бързо: студът е немилостив към ставите и аз постепенно си давам сметка, че тук, край езерото, си е доста студено, някъде към минус седем-осем градуса. Затова тичам малко по-бавно от обикновено, за да се постопля и да напомня на клетите си колене и глезени, че житейското им предназначение е да ме носят бързо и надалеч, когато им кажа. Усещам в гърдите си студения сух въздух, усещам как сърцето ми бие ведро и когато излизам на Норт Авеню, се чувствам прекрасно и увеличавам скоростта. За мен бягането е много неща: оцеляване, спокойствие, въодушевление, самота. То е доказателство, че съществувам телесно, че имам власт над движенията си в пространството, макар и не във времето, че тялото се подчинява, макар и временно, на волята ми. Докато тичам, размествам въздуха, нещата около мен идват и си отиват, а пътеката се движи под краката ми като филмова лента. Помня как, като малък, много преди видеоигрите и Мрежата, си прожектирах филмчета с допотопно прожекционно апаратче в училищната библиотека и се взирах в тях, като въртях копчето, което местеше с бибипкане рамката. Вече не помня какво е имало на филмчетата, за какво са били те, но помня миризмата в библиотеката и как при всяко бибипкане подскачах. Сега летя — златно чувство, сякаш мога да тичам направо във въздуха, и съм непобедим, нищо не може да ме спре, нищо не може да ме спре, нищо, нищо, нищо, нищо…

Вечерта на същия ден

(Хенри е на 28 години, Клер — на 20)

Клер: Отиваме на концерта на „Вайълънт Фам“ в зала „Арагон“. След известно нежелание от страна на Хенри, което не разбирам, тъй като той обича „Ле Фам“, обикаляме из горната част на града и търсим къде да оставим колата. Кръжа и кръжа покрай Грийн Мил, покрай клубовете, слабо осветените жилищни блокове и обществените перални, които приличат на сценичен декор. Накрая паркирам на Аргайл и както треперим, тръгваме по тротоарите, които приличат на стъкло. Хенри крачи бързо и когато вървим заедно, аз винаги се задъхвам леко. Забелязвам, че той се стреми да върви в крак с мен. Свалям едната ръкавица и пъхам ръка в джоба на якето му, а той ме прегръща през рамото. Вълнувам се, защото с Хенри не сме ходили никога досега да танцуваме заедно, освен това обичам „Арагон“ в цялото му позападнало псевдоиспанско великолепие. Баба Миграм ми е разказвала как е идвала да танцува на музиката на големите оркестри от трийсетте години, когато всичко е било ново и красиво, и никой не е драйфал по балконите, а в мъжката тоалетна не е имало езера от пикня. Но c’est la vie51, времената се менят и ние сме тук.

Няколко минути чакаме на опашка. Хенри изглежда напрегнат, стои нащрек. Държи ме за ръката, но гледа над тълпата. Аз пък се възползвам от възможността да гледам него. Хенри е красив. Косата му е дълга до раменете, сресана е назад, черна и пригладена е. Той прилича на котка, слаб е и излъчва безпокойство и физическа мощ. Сякаш ей сега ще те ухапе. Облечен е в черно яке и бяла памучна риза с маншети, които се показват незакопчани изпод ръкавите на якето, сложил е и красива отровнозелена вратовръзка, която е разхлабил колкото да видя мускулите на врата му, обут е в черни джинси и високи черни кецове. Събира косата ми и я намотава около китката си. За миг съм негова пленница.

Вече сме се обзавели с билети и се понасяме с потока от хора към залата. В „Арагон“ има множество дълги коридори, ниши и балкони, които опасват основната зала и са идеални, ако си решил да се губиш или да се криеш. Ние с Хенри отиваме на балкон близо до сцената и сядаме на малка масичка. Събличаме си връхните дрехи. Хенри ме гледа вторачено.

— Красива си. Роклята е страхотна, не мога да повярвам, че ще успееш да танцуваш с нея.

Роклята ми е плътно прилепнала и теменужена на цвят, но се разтяга достатъчно и аз си се движа свободно. Днес следобед я пробвах пред огледалото и се харесах. Онова, което ме притеснява, е косата ми: от сухия зимен въздух тя изглежда двойно повече от обикновено. Започвам да я сплитам на плитка, но Хенри ме спира.

— Недей, моля те… искам да те гледам със спусната коса.

Първата група започва да си свири парчетата. Слушаме търпеливо. Всички сноват, говорят, пушат. На партера няма свободни места. Шумът е чудовищен.

Хенри се навежда и крещи в ухото ми:

— Искаш ли нещо за пиене?

— Само кола.

Той се запътва към бара. Аз се облягам на парапета на балкона и гледам навалицата. Момичета в маркови дрешки, момичета в бойни униформи, момчета с коси, вдигнати на пънкарски гребени, момчета във фланелени ризи. Хора и от двата пола по тениски й джинси. Колежанчета и младоци около двайсетте, тук-там и по някой дъртак.

Хенри го няма дълго. Подгряващата група си изсвирва парчетата, намират се и такива, които й ръкопляскат, и сценичните работници започват да изнасят апаратурата й и да внасят друга, почти същата. Накрая ми писва да чакам, зарязвам масата и връхните дрехи и започвам да се провирам през блъсканицата на балкона надолу по стълбите и в дългия тъмен коридор, където е барът. Хенри го няма там. Движа се бавно по коридорите и нишите и търся, като се старая да не ми личи.

Зървам го в дъното на един от коридорите. Стои съвсем близо до някаква жена и в началото решавам, че се прегръщат: тя се е облегнала на стената, Хенри се е подпрял с една ръка над рамото й и се е надвесил над нея. В начина, по който са застанали, има близост, от която ми спира дъхът. Жената е руса и красива по много германски начин, висока, с изразителни черти.

След като се приближавам, виждам, че двамата не се целуват, а се карат. Хенри маха със свободната ръка, за да наблегне на онова, което крещи на жената. Върху безизразното й лице изведнъж се изписва гняв, тя е на ръба на сълзите. В отговор му кряска нещо, Хенри отстъпва назад и вдига рязко ръце. Докато се отдалечава, чувам последните му думи:

— Не мога, Ингрид, просто не мога! Съжалявам…

— Хенри!

Тя се завтича към него и точно тогава двамата ме виждат как стоя като попарена насред коридора. Хенри е мрачен, хваща ме за ръката и двамата тръгваме бързо към стълбите. След като изкачвам три стъпала, се обръщам и виждам, че Ингрид стои и ни гледа с ръце на кръста, безпомощна и напрегната. Хенри също хвърля един поглед назад, после се обръщаме и продължаваме нагоре по стълбите.

Намираме масата, която като по чудо още е свободна и дори връхните ни дрехи са там. Осветлението постепенно угасва и Хенри повишава тон, за да надвика врявата на тълпата.

— Извинявай. Така и не стигнах до бара, натъкнах се на Ингрид…

„Коя е Ингрид?“ Спомням си как съм стояла в банята на Хенри с червилото в ръка и тъкмо да попитам, когато се спуска мрак и на сцената излизат „Вайълънт Фам“.

Гордън Гейно застава пред микрофона и ни гледа на кръв, после екват застрашителни акорди, той се навежда напред и подхваща началото на „Мехур върху Слънцето“, а ние с Хенри седим и слушаме, после по едно време той се надвесва към мен и крещи:

— Ако искаш, да си тръгваме.

Дансингът е мътилка от блъскащо се човечество.

— Танцува ми се!

На Хенри очевидно му олеква.

— Страхотно! Ура! Ела!

Смъква вратовръзката си и я напъхва в джоба на якето. Провираме се отново долу и влизаме в залата на партера. Виждам Шарис и Гомес, танцуват, общо взето, заедно. Шарис е изпаднала в нещо като транс и не забелязва нищо. Гомес почти не се помръдва и е стиснал между устните си цигара, която е в абсолютно водоравно положение. Вижда ме и ми махва колкото да не е без хич. Докато се промушваме през тарапаната, все едно нагазваме в езерото Мичиган: множеството ни подхваща и ни понася към сцената. Реве:

— Още! Още!

А „Фам“ отвръщат, като се нахвърлят с безумен устрем на инструментите.

Хенри се движи, вибрира заедно с баса. Застанали сме точно до най-голямото гъмжило, където всички танцуват под звуците на музиката, блъскат се с невероятна скорост, поклащат хълбоци, размахват ръце.

Ние също танцуваме. Музиката минава през мен, звуковите вълни ме сграбчват за гърба, движат краката ми, хълбоците, раменете, без да се допитват до разума. („Красиво момиче, хубава рокля имаш, усмивка на гимназистка, о, да, къде ли е сега, мога само да гадая.“) Отварям очи и виждам, че докато танцува, Хенри не престава да ме гледа. Когато вдигам ръце, той ме хваща през кръста и аз подскачам. Сякаш цяла вечност виждам дансинга. Някой ми маха, но още преди да съм разбрала кой, Хенри отново ме пуска долу. Танцуваме, като се докосваме, танцуваме, като се отдалечаваме един от друг. („Как да обясня личната болка?“) По мен се стича пот. Хенри тръсва глава, косата му се превръща в черно размазано петно, цялата съм в капки от неговата пот. Музиката ни възпламенява, присмива ни се („Нямах за какво да живея, нямах за какво да живея, нямах за какво да живея“). Хвърляме се към нея. Тялото ми е гъвкаво, краката ми са изтръпнали, от чатала чак до темето ме пронизва усещането за бяла топлина. Косата ми се е превърнала в мокри въжета, които са полепнали по ръцете, врата, лицето, гърба ми. Музиката се блъсва в стена и спира. Сърцето ми ще се пръсне. Слагам ръка върху гърдите на Хенри и съм изненадана, че неговото сърце бие съвсем малко по-ускорено.

Малко по-късно влизам в дамската тоалетна и виждам, че Ингрид седи на една мивка и плаче. Пред нея стои дребничка негърка с красиви дълги тънки плитки, която й говори нежно и я милва по косата. Стоновете на Ингрид отекват о влажните жълти плочки. Понечвам да изляза и с движението привличам вниманието на двете жени. Те ме поглеждат. Ингрид изглежда ужасно. Няма и помен от тевтонското й величие, лицето й е червено и подпухнало, гримът й се е размазал на вадички. Тя ме гледа свъсена и сломена. Чернокожата жена идва при мен. Тя е миловидна и крехка, смугла и тъжна. Застава съвсем близо и проронва:

— Как се казваш, сестро?

Колебая се.

— Клер — представям се накрая.

Тя се извръща назад към Ингрид.

— Клер. Слушай какво ще ти кажа. Бъркаш се там, където не ти е работа. Хенри не е цвете за мирисане, но той не е цветето за мирисане на Ингрид и ще постъпиш много неразумно, ако се занимаваш с него. Чу ли какво ти казах?

Изобщо не ме интересува, но не се сдържам.

— Какво говорите?

— Щяха да се женят. После Хенри би отбой, каза на Ингрид, че съжалявал, но да не му се сърдела и да забравела. Лично според мен хич не й е притрябвал, но тя не иска и да чуе. Държи се лошо с нея, пие като невидял, изчезва с дни, после се връща, все едно не е било нищо, спи с всяка, която стои достатъчно дълго мирна. Ето такъв е Хенри. Само да не кажеш, че не са те предупредили, когато започнеш да се тръшкаш и да ревеш.

Тя най-неочаквано се обръща и отива при Ингрид, която продължава да ме гледа с безусловно отчаяние.

Сигурно и аз съм ги зяпнала.

— Извинявайте — казвам им и бягам.

Лутам се из коридорите и накрая откривам ниша, където няма никого, освен млада жена, заспала направо на пластмасовия диван със запалена цигара между пръстите. Взимам угарката и я гася върху мръсните плочки. Сядам на страничната облегалка на дивана и от опашната кост музиката вибрира по целия ми гръбначен стълб. Усещам я в зъбите си. Още ми се пишка, главата ме боли. Плаче ми се. Не разбирам какво се е случило току-що. По-точно разбирам, но не знам как да постъпя. Не знам дали просто да не забравя или да отида да вдигна скандал на Хенри и да му поискам обяснение и така нататък. Какво съм очаквала? Де да можех да пратя картичка в миналото на този мръсник Хенри, когото не познавам: „Не прави нищо. Чакай ме. Иска ми се да си с мен.“

Хенри надзърта иззад ъгъла.

— А, ето къде си била. Мислех, че съм те загубил.

Къса коса. Или Хенри се е подстригал през последния половин час, или гледам любимия си хроноизместен човек. Скачам и му се мятам.

— Оооо… и аз се радвам да те видя…

— Липсваше ми — казвам и вече плача.

— От седмици си почти непрекъснато с мен.

— Знам, но… ти не си ти и все пак… в смисъл различен си. По дяволите.

Облягам се на стената и Хенри се притиска до мен. Целуваме се, после той започва да ми лиже лицето, все едно е котка, а аз — малкото й котенце. Опитвам се да мъркам и прихвам.

— Ах, гадняр такъв. Опитваш се да отклониш вниманието ми от свинщините, които вършиш.

— Какво толкова върша? Не знаех, че съществуваш. Срещах се нещастно с Ингрид. После се запознах с теб. Само двайсет и четири часа след това скъсах с Ингрид. Изневярата не може да бъде със задна дата.

— Тя каза…

— Коя тя?

— Негърката. — Показвам дълга коса. — Нисичка такава, с големи очи, тънки плитки…

— О, господи. Това е Силия Атли. Влюбена е в Ингрид.

— Каза, че си щял да се жениш за Ингрид. Че непрекъснато си пиел, чукал си, която ти падне и като цяло си гадняр, затова да съм бягала. Ето какво ми каза тя.

Хенри е развеселен, но и не може да повярва.

— Е, до известна степен си е вярно. Наистина чуках, която ми падне и със сигурност съм прочут със зверското си пиянство. Но не сме били сгодени. За нищо на света не бих проявил безразсъдството да се оженя за Ингрид. Заедно бяхме царствено нещастни.

— Но тогава защо…

— Клер, на пръсти се броят хората, които срещат сродната си душа още шестгодишни. Човек трябва да прекарва някак времето. А Ингрид беше много… търпелива. Прекалено търпелива. Опитваше се да преглътне странното ми поведение с надеждата, че все някой ден ще вляза в пътя и ще се оженя за великомъченическия й задник. Когато някой е чак толкова търпелив, се чувстваш длъжен да си му благодарен, а после ти се приисква да го нараниш. Разбра ли нещо?

— Вероятно. Всъщност не, не ми се вижда логично, аз не мисля по този начин.

Хенри въздъхва.

— Колко мило от твоя страна, че си нямаш и понятие от извратената логика в повечето връзки. Повярвай ми. Когато се запознахме, бях сломен, съсипан и сега малко по малко идвам на себе си, защото виждам, че си човешко същество, и ми се иска и аз да бъда като теб. Мъча се да го постигна, без да забележиш, защото и досега не съм проумял, че между нас всички преструвки са излишни. Но има дълъг път между мен, с когото си имаш работа през 1991 година, и мен, който ти говори сега, в този миг, от 1996 година. Трябва да поработиш върху мен, не мога да стигна дотам сам.

— Да, но е тежко. Не съм свикнала аз да бъда учителката.

— Е, щом се почувстваш обезсърчена, помисли за всички часове, които съм прекарал и които прекарвам с невръстното ти Аз. Смятане и ботаника, писане и американска история. Можеш да ме обиждаш на френски, защото съм седял с теб и съм ти помагал.

— Така си е. Il a les defauts de ses qualités52. Но се обзалагам, че е по-лесно да помагаш на някого да усвои всичко това, отколкото да му покажеш как да бъде… щастлив.

— Но ти ме правиш щастлив. Трудното е да бъдеш достоен да си щастлив — Хенри си играе с косата ми, усуква я на малки възелчета. — Слушай, Клер, ще те върна на клетия imbecile53, с когото си дошла. Седя горе, чувствам се потиснат и се чудя къде си.

Осъзнавам, че от радост, задето виждам някогашния и бъдещия си Хенри, съм забравила сегашния си Хенри, и ме досрамява. Изпитвам едва ли не майчинския копнеж да отида и да утеша непознатото момче, превръщащо се пред очите ми в мъж, онзи, който ме целува и ме оставя с препоръката да бъда мила и добра. Докато се качвам по стълбите, виждам как Хенри от моето бъдеще се лута между кълчещите се танцуващи, и тръгвам като насън да търся Хенри, който е моето сега и тук.

Коледа, три

24, 25, 26 декември 1991 година

(Клер е на 20 години, Хенри — на 28)

Клер: Сега е 8:32 сутринта на двайсет и четвърти декември и ние с Хенри отиваме за Коледа в „Полска чучулига“. Денят е ясен и хубав, тук, в Чикаго няма сняг, но в Саут Хейвън е натрупало петнайсет сантиметра. Преди да потеглим, Хенри дълго реди наново багажа, проверява гумите, гледа двигателя. Според мен си няма и представа какво точно гледа. Автомобилът ми е много хубава хонда сивик, модел 1990 година и аз си го харесвам, но Хенри наистина ненавижда да пътува с коли, особено малки. Ужасен пътник е, непрекъснато стиска страничната облегалка и държи крак, все едно е върху спирачка. Вероятно няма да се страхува толкова, ако шофира той, но по очевидни причини няма книжка. И така, носим се в този хубав зимен ден по магистрала „Индиана“, спокойна съм и очаквам с нетърпение да се видя със семейството си, а Хенри само нервничи. Още по-сприхав е, защото сутринта не успя да потича: забелязала съм, че за да бъде щастлив, през цялото време му трябват огромни количества физическо натоварване. Все едно седя с хрътка. В реално време е по-различно. Докато растях, Хенри идваше и си отиваше, срещите ни бяха наситени, драматични и тревожни. Хенри не искаше да ми каже куп неща и най-често не ми позволяваше дори да се доближавам до него, затова постоянно бях като на тръни и изпитвах неудовлетворение. Когато най-после го открих в настоящето, мислех, че пак ще бъде така. Всъщност обаче в много отношения е далеч по-хубаво. Най-важното, вместо да отказва да ме докосне и с пръст, Хенри постоянно ме пипа, целува ме, прави любов с мен. Имам чувството, че съм станала друг човек, който се къпе в топлото езерце на желанието. И Хенри ми разказва разни неща! Всичко, каквото го попитам за него, за живота му, за семейството — посочва имена, места, дати. Но най-хубавото е, че съм с него дълго — с часове, с дни. Знам къде да го намеря. Той ходи на работа, прибира се. Понякога отварям тефтерчето с адресите колкото да го видя написано: „Хенри Детамбъл, 714 Дирборн №11 вх. Е, Чикаго, щат Илинойс, 60610, 312–431–8313“. Фамилно име, адрес, телефонен номер. Мога да му се обадя по телефона. Това е истинско чудо. Чувствам се като Дороти, когато къщата й се приземява в Оз и от черно-бял светът става цветен. Вече не сме в Канзас.

Всъщност всеки момент ще навлезем в Мичиган и има отбивка с кафене. Спирам на паркинга и слизаме от колата да се поразтъпчем. Отиваме в кафенето и там виждаме карти и брошури за туристи, както и цяла стена с автомати, на които се продава какво ли не.

— А! — възкликва Хенри. Доближава се до автоматите и разглежда най-различните вредни за здравето храни и напитки, после се заема да чете брошурите. — Ей, хайде да отидем във Франкенмът! Коледа 365 дни в годината! Господи, след един час на такова място ще си направя харакири. Имаш ли дребни?

Изгребвам от дъното на дамската си чанта цяла шепа монети, които блажено изхарчваме за две кока-коли, кутия „Гуд енд Пленти“54 и вафла „Хърши“. Хванати за ръце, се връщаме в сухия студен въздух при колата. Вътре отваряме кока-колата и се нагълтваме със захар. Хенри си поглежда часовника.

— Какво падение! Едва 9:15 е.

— Само след минута-две ще бъде 10:15.

— А, да, Мичиган е един час напред. Колко нереално.

Поглеждам го.

— Всичко е нереално. Не мога да повярвам, че наистина ще се запознаеш със семейството ми. Толкова дълго съм те крила от тях.

— Правя го само защото те боготворя. Аз пък много дълго съм избягвал да пътувам с автомобил, да се запознавам със семейството на едно или друго момиче и да празнувам Коледа. Това, че търпя и трите неща наведнъж, доказва, че те обичам.

— Хенри…

Извръщам се към него, целуваме се. Целувката прераства в нещо повече, когато с крайчеца на окото забелязвам, че на няколко крачки от нас стоят трима малчугани и голямо куче, които ни наблюдават с интерес. Хенри се извръща да види какво гледам, а хлапаците грейват в усмивки и показват с жестове одобрението си. Тръгват бавно към микробуса на родителите си.

— Между другото… как сте се разбрали да спим у вашите?

— А, да. Вчера Ета ми се обади специално за това. Аз ще си бъда в стаята, а на теб са дали синята стая. В двата края на коридора сме, между нас са майка и татко и Алиша.

— И длъжни ли сме да се съобразяваме?

Включвам двигателя и отново се връщаме на магистралата.

— Не знам, защото не съм го правила никога досега. Марк си води гаджетата долу във всекидневната и в малките часове ги чука на дивана, а ние се правим, че не забелязваме. Ако стане много сложно, винаги можем да слезем в Читалнята — навремето те криех там.

— Хммм. Е, добре. — Известно време Хенри гледа през прозореца. — Знаеш ли, не е чак толкова лошо.

— Кое?

— Да се возиш. В автомобил. На магистрала.

— Свиквай. Следващото, на което ще се качиш, са самолетите.

— За нищо на света.

— Париж. Кайро. Лондон. Киото.

— И дума да не става. Убеден съм, че ще тръгна да пътешествам във времето, и един господ знае дали ще успея да се върна на нещо, което лети с шестстотин километра в час. Накрая ще взема да падна от небето като Икар.

— Наистина ли?

— Нямам намерение да разбирам.

— А можеш ли да стигнеш до там, като пътешестваш във времето?

— Ами… Ето я моята теория. Но това е теория за пътешествията във времето не изобщо, а на Хенри Детамбъл, не е всеобща теория за пътешествията във времето.

— Добре.

— Първо, мисля, че това е свързано с мозъчната дейност. Според мен наподобява много епилепсията, защото обикновено ми се случва, когато съм в стрес, и началото му е свързано с физически дразнители, например внезапно блеснала светлина. И защото неща като тичането, секса и медитирането ми помагат да си стоя в настоящето. Второ, нямам абсолютно никаква съзнателна власт над това къде и кога отивам, колко време оставам там и кога се връщам. Така че е почти изключено да пътешествам във времето и да се озова на Ривиерата. След това уточнение ще допълня, че подсъзнанието ми очевидно упражнява огромна власт, защото прекарвам много време в миналото си и посещавам събития, които са интересни или важни, и очевидно ще прекарвам много време в това да посещавам теб, което изгарям от нетърпение да направя. Обикновено ходя на места, където вече съм бил в реално време, макар че понякога се озовавам и на други, по-произволни места и времена. По-често ходя в миналото, отколкото в бъдещето.

— Бил си в бъдещето? Не знаех, че го можеш.

Хенри изглежда доволен от самия себе си.

— Дотук обхватът ми е петдесетина години в двете посоки. Но в бъдещето ходя много рядко и май не съм виждал там нещо, което да ми се е сторило полезно. И тези посещения винаги са много кратки. Или може би просто не знам какво гледам. Не бъдещето, а миналото има огромна притегателна сила. В миналото се чувствам много по-истински. Дали пък бъдещето не е по-нереално? Не знам. Там, в бъдещето, винаги имам чувството, че въздухът, който дишам, е по-рядък. Това е един от начините да позная, че съм в бъдещето: там се чувствам по-различно. Тичам по-трудно.

Хенри го казва замислен и аз в миг си представям ужаса да си в чуждо време и на чуждо място, без дрехи, без приятели…

— Заради това, значи, ходилата ти…

— Са груби като кожа. — Отдолу краката му са с огромни мазоли, сякаш се опитват да се превърнат в обувки. — Аз съм копитно животно. Ако на краката ми се случи нещо, по-добре да ми теглиш куршума.

Известно време пътуваме в тишина. Пътят се изкачва и се спуска надолу, отстрани се стрелкат мъртви полета с царевични стебла. Виждат се ферми с къщи, умити от есенното слънце и пред всяка от които по дългата алея са спрени камионетки, ремаркета за коне и американски автомобили. Въздъхвам. Когато се прибирам у дома, в мен се пробуждат смесени чувства. Умирам да видя Алиша и Ета, тревожа се за майка си и не ми се иска да се занимавам с баща си и с Марк. Но ми е любопитно да видя как те ще посрещнат Хенри и как той ще се държи с тях. Гордея се, че съм запазила Хенри в тайна толкова дълго. Четиринайсет години. Когато си дете, четиринайсет години се равняват на цяла вечност.

Подминаваме „Уол-Март“55, „Деъри Куин“56, „Макдоналдс“. Още царевични ниви. Овощна градина. Полета, където срещу заплащане можеш сам да си набереш ягоди и боровинки. През лятото пътят е дълъг коридор от плодове, зърно и капитализъм. Сега обаче нивите са мъртви и сухи и автомобилите профучават по слънчевата студена магистрала, без да обръщат внимание на паркингите, които сякаш ги викат.

Докато не се преместих в Чикаго, не съм се замисляла особено за Саут Хейвън. Къщата ни винаги ми се е струвала някакъв остров, разположен извън града, на юг от него, насред Ливадата, овощните градини, гората, фермите. Саут Хейвън беше просто Града, както в „Хайде да отидем до Града, за да си купим сладолед.“ Града се свеждаше до бакалиите и железарията, до хлебарница „Маккензи“, до нотите и плочите в музикалния магазин, любимия на Алиша. Обичахме да стоим пред фотографско ателие „Апълярд“ и да си съчиняваме разни небивалици за булките, бебетата и семействата, които се хилеха отвратително от витрината. Не смятахме, че библиотеката изглежда странно с нейния псевдогръцки блясък, нито кухнята ни се струваше ограничена и блудкава, а филмите в Мичиганския киносалон — неуморно американски и безсмислени. Това са мнения, до които стигнах по-късно, след като заживях в Големия град и бързах да се разгранича от провинциализма на ранните ми години. Изведнъж ме плисва тъга за малкото момиченце, което съм била: по онова време обичах нивите и вярвах в Бога, през зимата си стоях вкъщи, отегчена от училището, четях за Нанси Дру57, смучех ментови бонбони за кашлица и знаех да пазя тайна. Поглеждам към Хенри и виждам, че е заспал.

Саут Хейвън, деветдесет километра.

Трийсет и два, двайсет, пет, един.

Пътят „Финикс“.

Магистралата „Блу Стар“.

И после: пътят „Миграм“. Пресягам се да събудя Хенри, но той вече е буден. Усмихва се притеснено и поглежда през прозореца към безкрайния тунел от голи зимни дървета, под които минаваме с бясна скорост, а когато отпред изниква портата, аз бръквам в жабката, за да извадя дистанционното: портата се отваря и ние минаваме през нея.

Къщата изниква като в книжка с подвижни картинки. Хенри ахва и започва да се смее.

— Какво? — питам аз, все едно се защитавам.

— Не знаех, че е толкова огромна. Колко стаи има в това чудовище?

— Двайсет и четири — отговарям.

Ета ни маха от прозореца в антрето, докато аз завивам по алеята и спирам недалеч от входната врата. В сравнение с последния път, когато съм идвала, косата на Ета е по-прошарена, но лицето й е поруменяло от радост. Докато слизаме от автомобила, тя се спуска предпазливо по заледените стъпала отпред, както е без палто, само по красивата морскосиня рокля с дантелената яка, и внимателно пази равновесие с ортопедичните обувки, а аз се затичвам към нея, за да я хвана за ръка, ала Ета ми маха да се дръпна, докато не стъпва на най-долното стъпало, където ме прегръща и ме целува (долавям с трепет миризмата й на „Ноксзема“58 и на пудра), а Хенри стои отстрани и чака.

— Я, кой ни е дошъл! — възкликва Ета, сякаш той е малко дете, което съм довела, без да предупредя.

— Ета Милбауер, Хенри Детамбъл — запознавам ги аз.

Виждам върху лицето на Хенри едно малко „О“ и се чудя за кого ли е помислил Ета. Той снишава глас и ме пита:

— А багажът?

Обяснявам му, че Питър ще има грижата.

— Къде са всички? — възкликвам, а Ета отговаря, че след петнайсет минути ще обядваме и да сме си съблечели връхните дрехи, да сме се измиели и да сме идвали направо в трапезарията.

Оставя ни в антрето и се оттегля към кухнята. Аз се обръщам, събличам си палтото и го окачвам в дрешника в антрето. Когато се извръщам отново към Хенри, той маха на някого. Поглеждам и виждам, че Нел е подала от трапезарията широко чипоносо лице и се усмихва, след което се завтичам по коридора и я млясвам, а тя се залива от смях и заявява:

— Хубав мъж, дяволице.

После пак се шмугва в стаята още преди Хенри да е дошъл при нас.

— Нел? — опитва се той да налучка и аз кимам.

— Не е срамежлива, просто има много работа — обяснявам му. Водя го по задното стълбище на втория етаж. — Ти си тук — казвам му и отварям вратата на синята спалня. Той я оглежда и тръгва с мен нататък по коридора. — А това е моята стая — допълвам притеснена, а Хенри се шмугва покрай мен, застава насред килима и просто разглежда, после се извръща към мен и аз виждам, че не е познал нищо: нищо в стаята не буди никакви спомени и на мен ми хрумва мисъл, която ме прорязва като с нож: всичките дребни предмети и сувенири в този музей на нашето минало са като любовни писма, изпратени на неграмотен човек.

Хенри взима едно гнездо на мушитрънче (първото от многото птичи гнезда, които ми е подарявал през годините) и заявява:

— Красиво е. — Аз кимам и отварям уста да му кажа, а той го връща върху лави дата и пита: — Вратата заключва ли се?

Щраквам ключалката и ние двамата закъсняваме за обяд.

Хенри: Почти спокоен съм, докато слизам след Клер по стълбите и вървя по тъмния студен коридор към трапезарията. Всички вече се хранят. Помещението е с нисък таван и е уютно, малко в стила на Уилям Морис59, вътре е топло от огъня, който пука в малката камина, а по прозорците има толкова много скреж, че не виждам нищо навън. Клер отива при тънка жена със светлочервена коса, явно майка й, която понавежда глава, та Клер да я целуне, и се надига на стола, за да се ръкува с мен. Клер ми я представя като „майка ми“, аз я наричам „госпожо Абшир“, а тя начаса възкликва:

— О, наричайте ме Лусил, като всички останали!

И се усмихва уморено, но сърдечно, сякаш е блестящо слънце в друга галактика. Сядаме един срещу друг. Клер се разполага между Марк и възрастна жена, която се оказва сестра на баба й — леля Дълси, а аз съм между Алиша и закръглено красиво русо момиче, което ми представят като Шарън и което май е с Марк. Бащата на Клер седи на челно място и първото ми впечатление е, че той е силно разтревожен от мен. Красивият сприхав Марк изглежда не по-малко притеснен. Виждали са ме и преди. Питам се какво ли съм правел, та са ме забелязали, запомнили са ме и сега, когато Клер ни запознава, се дръпват едва забележимо с погнуса. Но Филип Абшир е адвокат, владее чертите си и само след минута е любезен и усмихнат, самото въплъщение на гостоприемния домакин, баща на гаджето ми, плешивеещ застаряващ мъж с авиаторски очила и атлетично тяло, което обаче се е отпуснало, с малко шкембе, но силни ръце, ръце, които играят тенис, и сиви очи, които продължават да ме оглеждат предпазливо въпреки сърдечната усмивка. На Марк му е по-трудно да прикрие объркването си и всеки път, когато срещна погледа му, той забива очи в чинията. Алиша не е такава, каквато очаквах, държи се мило и делово, но малко странно, отнесено. И тя като Марк е с тъмната коса на баща си и — донякъде — с чертите на майка си: изглежда така, сякаш някой се е опитал да съчетае Клер и Марк, но после се е отказал и е запълнил празнотите с мъничко от външността на Елинор Рузвелт. Филип казва нещо и Алиша се смее — изведнъж става красива и изненадан, аз се обръщам към нея, докато тя се изправя.

— Трябва да отида в „Сейнт Базил“ — осведомява ме тя. — Имам репетиция. — Ще дойдете ли на църква?

Стрелвам с очи Клер, която кима едва забележимо, и отговарям на Алиша:

— Разбира се.

Всички въздишат от… от какво ли — от облекчение? Спомням си, че в края на краищата, освен ден на личното ми изкупление Рождество е и християнски празник. Алиша излиза. Представям си как мама ми се присмива, как е вдигнала високо добре оформени с пинцетата вежди при вида на сина си, наполовина евреин, сред рождественското гъмжило на неверниците, а аз й се заканвам наум с пръст. „И ти си седнала да ми натякваш! — казвам й. — Нали си се омъжила за епископянин!“ Поглеждам към чинията си, в нея има шунка, грах и малко салатка. Не ям свинско и ненавиждам грах.

— Клер ни каза, че сте библиотекар — обажда се Филип и аз си признавам, че наистина е така.

Обсъждаме набързо „Нюбъри“ и хората от настоятелството на библиотеката, които освен това са клиенти на кантората на Филип — тя явно е в Чикаго и аз недоумявам, защо семейството на Клер живее чак тук, в Мичиган.

— Вили — обяснява ми той и аз си спомням как Клер ми е споменавала, че баща й съставя главно завещания.

Представям си възрастни богаташи, които намазани с кремове против изгаряне с висок защитен фактор, се излежават по частните си плажове и решават да лишат някоя от издънките си от наследство, след което се пресягат, вдигат клетъчния телефон и се обаждат на Филип. Сещам се, че Ейви, който седи точно пред баща ми в Чикагския симфоничен оркестър, също има вила тук някъде. Споменавам това и всички наострят уши.

— Познавате ли го? — пита Лусил.

— Разбира се. Двамата с баща ми седят един до друг.

— Седят един до друг ли?

— Да. Първа и втора цигулка са.

— Баща ви е цигулар?

— Да.

Обръщам се към Клер, която гледа майка си така, сякаш й казва: „Стига си ме злепоставяла.“

— И свири в Чикагския симфоничен оркестър?

— Да.

Лицето на Лусил се оцветява в розово, сега вече знам от кого Клер е наследила способността да се изчервява.

— Как смятате, дали той ще се съгласи да послуша как свири Алиша? Ако му дадем запис?

Мрачно се надявам Алиша да е много-много добра. Какви ли не хора постоянно затрупват татко със записи. После ми хрумва нещо по-добро.

— Алиша е виолончелистка, нали?

— Да.

— Учител ли търси?

Намесва се и Филип.

— Тя учи при Франк Уейнрайт в колежа на Каламазу.

— Защото мога да дам записа на Йоши Акава. Един от учениците му току-що замина на работа в Париж.

Йоши е голям симпатяга и първо виолончело. Знам, че ако не друго, поне ще изслуша записа, докато баща ми, който не дава уроци, просто ще го забута някъде. Лусил е във възторг, дори Филип изглежда доволен. На Клер явно й олеква. Марк се храни. Леля Дълси, тъничка, с розова коса, изобщо не обръща внимание на разговора. Дали не е глуха? Поглеждам Шарън, която седи от лявата ми страна и не е казала и дума. Има нещастен вид. Филип и Лусил обсъждат кой запис да ми дадат и дали Алиша да не направи нов. Питам Шарън дали за пръв път е тук и тя кима. Тъкмо да й задам друг въпрос, и Филип ме пита каква е по професия майка ми — поглеждам Клер така, сякаш я укорявам: „Нищо ли не си им казала?“

— Майка ми беше певица. Вече е покойница.

Клер добавя тихо:

— Той е син на Анет-Лин Робинсън.

Със същия успех можеше да им съобщи, че майка ми е Дева Мария — лицето на Филип грейва. Лусил размахва длани, все едно пърха с криле.

— Невероятно… фантастично! Имаме всичките й плочи… Und so wiete. — После обаче Лусил казва: — Срещала съм я, когато бях млада. Татко ме заведе на „Мадам Бътерфлай“, имаше познат, който после ни вкара зад кулисите и отидохме в гримьорната й: тя седеше там, сред всички тези цветя! И при нея имаше едно малко момченце, ами да, това сте били вие!

Кимам и се опитвам да си възвърна гласа. Клер казва:

— Как изглеждаше?

Марк пита:

— Днес следобед ще покараме ли ски?

Филип кима. Лусил се усмихва, потънала в спомените си.

— Беше невероятно красива, още беше с перуката, с дългата черна коса, и гъделичкаше с нея момченцето, а то танцуваше около нея. Тя имаше прелестни ръце, на ръст беше точно колкото мен, слабичка такава, беше еврейка, но аз си помислих, че прилича повече на италианка…

Лусил млъква и ръката й полита към устата, а очите й се забиват в чинията ми, която е празна, ако не броим няколкото зърна грах.

— Евреин ли сте? — пита любезно Марк.

— Вероятно бих могъл да бъда, но никой не е държал на това. Майка ми почина, когато бях на шест години, а татко е епископянин вероотстъпник.

— Одрали сте й кожата — продължава Лусил и аз й благодаря.

Ета събира чиниите и пита мен и Шарън дали пием кафе. Двамата казваме в един глас „Да“, при това натъртваме върху думата и всички роднини на Клер се смеят. Ета ни се усмихва майчински и след броени минути вече слага пред нас чаши димящо кафе, а аз си мисля: „Е, не беше чак толкова неприятно.“ Всички говорят за ски и за времето, ставаме, Филип и Марк излизат заедно в коридора, аз питам Клер дали също ще ходи на ски и тя свива рамене, и на свой ред пита аз дали искам, и й обяснявам, че не карам ски и нямам никакво желание да се уча тепърва. Но Клер решава все пак да отиде, след като майка й заявява, че няма кой да й помогне с автоматите. Докато се качваме по стълбите, чувам как Марк казва:

— Изумителна прилика…

И се подсмихвам.

По-късно, след като всички са излезли и къщата е притихнала, се престрашавам да напусна мразовитата си стая и да сляза долу с надеждата да намеря топлина и още кафе. Минавам през трапезарията и влизам в кухнята, където се натъквам на изумително многообразие от стъклени и сребърни съдове, на сладкиши, обелени зеленчуци и тави в помещение, където преспокойно би могла да се помещава кухнята на четиризвезден ресторант. Насред всичко това с гръб към мен стои Нел, която пее „Рудолф, еленът с червеното носле“, поклаща хълбоци и размахва голяма лъжица по посока на чернокожо момиченце, което ме сочи безмълвно. Нел се обръща, озарява ме с огромна усмивка, при което се вижда, че между предните й зъби има разстояние, й после казва:

— Какво правите в моята кухня, господин Гадже?

— Дали ви е останало малко кафе?

— Дали е останало ли? Вие какво си мислите, че държа тук кафето по цял ден, за да изветрее ли? Хайде, моето момче, излезте оттук, идете във всекидневната и дръпнете звънеца, а аз ще ви направя ново кафе. Майка ви не ви ли е обяснявала за кафето?

— Майка ми не си падаше по готвенето — отвръщам аз и се престрашавам да отида по-близо до епицентъра на водовъртежа. Мирише прекрасно. — Какво печете?

— Това, което сте надушили, е Томпсъновата пуйка — отвръща Нел. Отваря фурната и ми показва чудовищна пуйка, която сякаш се е пекла в Големия чикагски пожар. Цялата е черна. — Не я гледайте с такова подозрение, моето момче. Под коричката се крие най-вкусната пуйка на планетата Земя.

Склонен съм да й вярвам, мирише наистина страхотно.

— А какво е Томпсънова пуйка? — любопитствам и Нел се впуска да разправя за чудодейните свойства на Томпсъновата пуйка, която издателят на вестници Мортън Томпсън е изобретил през трийсетте години на двайсети век.

Доколкото разбирам, приготовлението на това чудно пиле предполага да се направи хубав пълнеж и пуйката да се полива и обръща неуморно. Нел ми разрешава да остана в кухнята й, докато ми прави кафе и междувременно вади от фурната пуйката, обръща я на другата страна, полива я вещо със сос и ябълково вино и пак я пъха да се пече. В голям пластмасов съд, пълен с вода и оставен до мивката, пъплят дванайсет омара.

— Домашни любимци ли? — подмятам аз, а Нел отговаря:

— Това, моето момче, е коледната ви вечеря, искате ли да извадите един? Не сте вегетарианец, нали?

Уверявам я, че не, че съм добро момче, което си изяжда всичко.

— Човек не би се досетил, много сте слабичък — тюхка се Нел. — Ще ви поохраня.

— Клер ме доведе точно заради това.

— Хмм — казва доволна Нел. — Добре тогава. Вървете оттатък, за да продължа тук.

Взимам голямата чаша дъхаво кафе и се добирам някак до всекидневната, където има огромно коледно дърво и е накладен огън. Вътре прилича на реклама на „Потъри Барн“60. Разполагам се на оранжевото кресло пред огъня и вече ровя из купчината вестници, когато някой пита:

— Откъде взехте кафето?

Вдигам очи и виждам, че Шарън седи срещу мен на син фотьойл, съвсем същия на цвят като пуловера й.

— Здравейте — поздравявам я. — Извинявайте…

— Не се притеснявайте — казва Шарън.

— Взех го в кухнята, но ми се струва, че трябва да използваме звънеца, където и да е той.

Оглеждаме стаята и наистина: в ъгъла има шнурче на звънец.

— Толкова е странно — споделя Шарън. — Тук сме от вчера, а аз се прокрадвам на пръсти, страх ме е да не сбъркам вилицата и да взема друга…

— Откъде сте?

— От Флорида. — Тя се смее. — Преди да вляза в Харвардския университет, не бях виждала Коледа със сняг. Баща ми има бензиностанция в Джаксънвил. Мислех, след като се дипломирам, да се върна там, защото съм зиморничава, но сега явно ще се наложи да остана тук.

— Защо?

Шарън е изненадана.

— Не са ли ви казали? Ние с Марк ще се женим.

Чудя се дали Клер знае — ако е знаела, все е щяла да ми спомене за такова нещо. После забелязвам диаманта върху пръста на Шарън.

— Честито.

— А, да. Исках да кажа — благодаря.

— Не сте ли сигурна? Не искате ли да се омъжите?

Шарън изглежда така, сякаш е плакала, очите й са подпухнали.

— Бременна съм. Ето защо…

— От това не следва непременно, че…

— Да, следва. Ако сте католик.

Шарън въздиша и се сгърбва на фотьойла. Всъщност познавам доста момичета католички, които са правили аборт, а не са ударени от гръм, но вярата на Шарън очевидно не допуска такива волности.

— Е, честито. Хм, кога…

— На единайсети януари. — Тя забелязва учудването ми и възкликва: — А, бебето ли? През април. — Шарън прави физиономия. — Дано е през пролетната ваканция, иначе не виждам как ще се справя. Не че сега това има някакво значение, де…

— Какво следвате?

— Медицина. Майка и татко са бесни. Искат да дам детето за осиновяване.

— Не харесват ли Марк?

— Изобщо не са го виждали, не заради това, просто смятат, че няма да завърша и ще бъде много жалко.

Входната врата се отваря, скиорите се завръщат. Чак до всекидневната достига повеят студен въздух. Действа ми освежително и аз си давам сметка, че се пека на огъня отпред точно като пуйката на Нел.

— Кога е вечерята? — питам Шарън.

— В седем, но снощи първо пийнахме по нещо тук, във всекидневната. Марк тъкмо беше съобщил на майка си и баща си и те не бяха в див възторг. Всъщност държаха се мило, но дали е възможно хем да си мил, хем да си гаден? Да си рече човек, че съм забременяла от само себе си и Марк няма нищо общо…

Олеква ми, когато при нас влиза Клер. Тя е със смешна островърха зелена шапка с голям пискюл, който виси от нея, и с грозен жълт скиорски пуловер над сините джинси. Поруменяла е и се усмихва. Косата й е влажна и докато прекосява устремно по чорапи огромния персийски килим, за да дойде при мен, виждам, че тук тя е у дома си, че в тази обстановка не стои като чуждо тяло и просто е избрала друг начин на живот, от което ми става приятно. Изправям се, а Клер ме притиска в обятията си, после точно толкова бързо се извръща към Шарън, която ме поглежда над рамото й стресната, но усмихната. По-късно Шарън споделя с мен:

— Мисля, че ви се е паднала единствената свястна тук.

Клатя глава, но знам какво има предвид.

Клер: До вечерята остава един час и ако излезем, никой няма да забележи.

— Ела — казвам на Хенри. — Хайде да поизлезем навън.

Той стене.

— Толкова ли е наложително?

— Искам да ти покажа нещо.

Обличаме си връхните дрехи, обуваме си ботушите, слагаме шапките и ръкавиците и след като прекосяваме къщата, излизаме през задната врата. Небето е ясно, ултрамариново синьо, снегът по ливадата го отразява в по-светъл оттенък и двата нюанса на синьото се срещат при тъмната черта на дърветата в началото на гората. Твърде рано е за звезди, но някъде горе примигва самолет, който си проправя път през небосвода. Представям си как от него къщата ни се вижда като мъничка точица светлина, наподобяваща звезда.

— Насам.

Пътеката за поляната е под двайсет сантиметра сняг. Сещам се колко често съм внимавала да стъпвам по следи от обувки, за да не проличи, че от пътеката съм поела към къщата. Сега се виждат следи на дивеч и отпечатъци от лапите на голямо куче.

Остри стебла на мъртви растения под снега, вятър, звукът от ботушите ни. Поляната представлява гладка купа от синкав сняг, камъкът е остров с шапка като на гъба.

— Ето тук.

Хенри стои, бръкнал в джобовете на якето си. Върти се и оглежда.

— Значи е тук — казва той.

Взирам се в лицето му, за да разбера дали си е спомнил. Никакви признаци.

— Изпитваш ли понякога усещането за deja vu61? — питам го аз.

Хенри въздъхва.

— Целият ми живот е едно дълго deja vu.

Обръщаме се и се прибираме в къщата, като стъпваме в следите, които сме оставили.

По-късно

Предупредила съм Хенри, че за коледната вечеря се обличаме официално, затова, когато го срещам в коридора, той е неотразим в черния костюм, бялата риза и светлокафявата вратовръзка с игла с перла отгоре.

— Майко мила! — възкликвам аз. — Лъснал си си обувките!

— Да — признава той. — Тъжна гледка, нали?

— Изглеждаш невероятно, самото въплъщение на достопочтения младеж.

— Докато всъщност съм си библиотекар пънкар. Родители, имайте едно наум!

— Направо ще се прехласнат по теб.

— А аз съм се прехласнал по теб. Ела насам.

Двамата стоим пред голямото огледало в горния край на стълбището и си се любуваме. Аз съм облечена в бледозелена копринена рокля без презрамки, която на времето е била на баба. Имам снимка, на която тя е с нея на Нова година през 1941-ва. Баба се смее. Устните й са тъмни от червилото, тя държи цигара. Мъжът, с когото е на фотографията, е брат й Теди, загинал половин година по-късно във Франция. Той също се смее. Хенри ме прегръща през кръста и е изумен от всичките банели и корсети под коприната. Разказвам му за баба.

— Била е по-дребна от мен. Убива ми само когато сядам: железните банели се забиват в ребрата ми.

Хенри ме целува по врата и точно тогава някой се прокашля и ние отскачаме един от друг. Марк и Шарън стоят на вратата на неговата стая — мама и татко от немай-къде са се съгласили, че няма смисъл двамата да не спят заедно.

— Какви ги вършите, а! — подвиква Марк с отегчения си учителски глас. — Не сте ли си взели поука от мъчителния пример на по-големите от вас, а, момичета и момчета?

— Взехме си, как да не сме си взели — отговаря Хенри. — Подготвени сме.

Той се потупва с усмивка по джоба на панталоните (който всъщност е празен), Шарън се смее и четиримата се понасяме надолу по стълбите.

Когато влизаме във всекидневната, всички вече са изпили по няколко питиета. Алиша ми дава уговорения знак: внимавай, мама се е вкиснала. Тя седи със съвсем безобиден вид на канапето, с коса, вдигната на кок, с перлите и кадифената прасковена рокля с дантелените ръкави. Остава доволна, че Марк е отишъл да седне до нея, смее се, когато той пуска някаква шега, и за миг на мен ми се струва, че Алиша греши. После обаче забелязвам, че татко не сваля очи от мама, и разбирам, че точно преди да влезем, тя е изтърсила нещо ужасно. Татко стои при количката с напитките, обръща се с облекчение към мен, налива ми кола, а на Марк връчва бира и халба. Пита Шарън и Хенри какво ще пият. Шарън иска „Ла Кроа“62. Хенри се замисля за миг и моли за уиски с вода. Баща ми му налива напитката с тежка ръка и се ококорва, когато Хенри изпива чашата на един дъх.

— Още едно?

— Не, благодаря.

Вече знам, че Хенри би предпочел просто да вземе бутилката и една чаша и да се сгуши с книга в леглото и че отказва втората чаша, защото след това вече нищо няма да го спре да обърне и трета, и четвърта. Шарън стои до лакътя на Хенри и след като ги изоставям, аз прекосявам стаята и сядам до леля Дълси на широкия перваз.

— О, дете, колко красиво… не съм виждала тази рокля от онзи път, когато Елизабет я беше облякла за увеселението, което семейство Лайт даваше в Планетариума…

При нас идва и Алиша — облечена е в морскосиньо поло с мъничка дупка в горния край на ръкава, в износена стара пола на шотландски карета и вълнени чорапи, които точно като на бабичка са се нагънали при глезените. Знам, че се е издокарала така, за да прави напук на татко, но все пак.

— Какво й е на мама? — питам аз.

Алиша свива рамене.

— Вкиснала се е заради Шарън.

— Какво й има на Шарън? — учудва се Дълси, която е разчела разговора по устните ни. — Вижда ми се много свястна. Мен ако питате, по-свястна е от Марк.

— Бременна е — обяснявам аз на Дълси. — Ще се женят. Според мама тя си е боклук, защото е първата в рода, която учи в колеж.

Дълси ме поглежда изпитателно и вижда, че знам каквото знае и тя.

— Ако има някой, който трябва да влезе в положението на момичето, то това е именно Лусил.

Алиша понечва да я попита какво има предвид, но точно тогава ни викат със звънеца на вечеря, ние се подчиняваме като кучето на Павлов и се изнасяме в индийска нишка към трапезарията. Питам през шепот Алиша:

— Пияна ли е?

А тя също ми отговаря едва чуто:

— Май се е почерпила в стаята си.

Стискам ръката на Алиша, Хенри е застанал точно зад мен, влизаме в трапезарията и си намираме местата: татко и мама са на челните места, от едната страна сядат Дълси, Шарън и Марк, като Марк се разполага до мама, а ние с Алиша и Хенри — от другата. Алиша е до татко. Помещението е пълно със свещи и с цветчета, плаващи в кристални купи, Ета е подредила сребърните прибори и порцелановия сервиз върху везаната покривка, която баба е купила от монахините в Прованс. Накъсо, Коледа е, точно като всяка Коледа, която помня, с тази разлика, че до мен седи Хенри, който е свел смирено глава, докато татко казва молитвата.

— Небесни Отче, в тази свята нощ, Ти благодарим за Твоята милост и прещедрост, благодарим Ти за още една година на здраве и щастие, на семейно благоденствие и нови приятели. Благодарим Ти, че изпрати Своя Син да ни направлява и да ни изкупи във вид на безпомощен младенец, благодарим Ти за невръстното дете, което, Марк и Шарън ще донесат на семейството ни. Молим Те да бъдем по-съвършени в любовта и търпението помежду си. Амин.

„О, най-после приключи“, мисля си аз. Стрелвам с очи мама и виждам, че отвътре ври и кипи. Ако не я познаваш добре, няма изобщо да се досетиш: тя седи, без да се помръдва, вперила очи в чинията си. Вратата на кухнята се отваря, Ета влиза със супата и слага по една малка купичка пред всеки. Срещам погледа на Марк, който навежда съвсем леко глава към мама и вдига вежди, и само кимам едва доловимо. Пита я за реколтата от ябълки тази година и тя му отговаря. Ние с Алиша се поотпускаме. Шарън ме наблюдава и аз й намигам. Супата е от кестени и пащърнак, което не звучи никак вкусно, докато не я опитате, приготвена от Нел.

— Ах! — възкликва Хенри и всички се смеем, после продължаваме да си ядем супата.

Ета вдига купичките и Нел внася пуйката. Тя е златиста и огромна, над нея се вие пара и както всяка година, всички ръкопляскаме въодушевено. Нел грейва и както всяка година, казва:

— Хайде, хайде!

— О, Нел, безупречна е — хвали я мама със сълзи в очите.

Нел я поглежда изпитателно, после мести очи към татко и казва:

— Благодаря, госпожо Лусил.

Ета ни сипва от плънката, от запържените моркови, от картофеното пюре и изварата с лимон, после ние подаваме чиниите на татко, който слага в тях огромни порции пуйка. Наблюдавам Хенри, докато той отхапва за пръв път от пуйката на Нел: изненада, сетне блаженство.

— Видях бъдещето си — оповестява Хенри и аз се вцепенявам. — Ще се откажа от библиотекарството и ще се преселя в кухнята ви, където ще падна в краката на Нел и ще я боготворя. Или просто ще се оженя за нея.

— Закъснял си — казва Марк. — Нел е омъжена.

— А, така ли! Тогава ще лежа в краката й. Защо всички вие не тежите по сто и петдесет килограма?

— Работя по въпроса — заявява баща ми и се потупва по шкембето.

— А аз ще тежа сто и петдесет килограма, когато остарея и вече не ми се налага да мъкна напред-назад виолончелото — обяснява Алиша на Хенри. — Ще замина за Париж и няма да ям нищо, освен шоколад, и ще пуша пури, и ще смъркам хероин, и няма да слушам друго, освен Джими Хендрикс и „Доорс“. Нали, мамо?

— И аз ще дойда с теб — заявява високопарно тя. — Но предпочитам да слушам Джони Матис63.

— Ако смъркаш хероин, няма да ти се яде нищо — уведомява Хенри Алиша, която го гледа замислено. — Опитай с марихуана.

Татко се въси. Марк сменя темата.

— Чух по радиото, че нощес щяло да натрупа двайсет сантиметра сняг.

— Двайсет ли! — повтаряме в хор ние.

— Мечтая си за снежна Коледа… — престрашава се да сподели не особено убедено Шарън.

— Дано не ни затрупа, докато всички сме в църквата — казва нацупено Алиша. — След службата винаги ми се приспива.

Започваме да обсъждаме снежните бури, които сме преживели. Дълси разказва как я е застигнала Голямата буря в Чикаго от 1967 година.

— Наложи се да оставя колата на Лейк Шор Драйв и от Адамс да вървя пеш чак до Белмънт.

— Тогава бурята застигна и мен — споделя Хенри. — За малко да премръзна, накрая се озовах във вестиария на Четвърта презвитерианска църква на Мичиган Авеню.

— На колко години сте били? — пита татко и след кратко колебание Хенри уточнява:

— На три. — Той ме поглежда и аз разбирам, че говори за нещо, което му се е случило, докато е пътешествал във времето. Хенри добавя: — Бях с баща си.

За мене пределно ясно, че лъже, другите обаче явно не забелязват. Ета идва да събере чиниите и да сложи чинийките за десерта. След кратко забавяне Нел се появява със сливов пудинг фламбе.

— Лелеее! — възкликва Хенри.

Тя слага пудинга пред мама и от пламъците косата й за миг става медночервена, като моята. Татко отваря шампанското (под кърпа за съдове, за да не извади с тапата окото на някого). Всички му подаваме чашите, той ги пълни и ни ги връща. Мама нарязва сливовия пудинг на тънки парчета и Ета дава на всеки. Сложени са две допълнителни чаши, една за Ета и една за Нел, и всички се изправяме за наздравиците.

Баща ми започва:

— За семейството.

— За Нел и Ета, които са част от семейството ни, работят неуморно, за да бъде уютно в дома ни, и притежават толкова много умения — казва майка ми задъхано и тихо.

— За мира и справедливостта — добавя Дълси.

— За семейството — казва Ета.

— За началото — заявява Марк и се извръща към Шарън.

— За шанса — отвръща тя.

Мой ред е. Поглеждам към Хенри.

— За щастието. За тук и сега.

Хенри отговаря вглъбено:

— За света — да има достатъчно, и за времето.

Сърцето ми се разтуптява и аз се питам откъде ли знае, после си спомням, че Марвел64 е от любимите му поети и той няма предвид нищо друго, освен бъдещето.

— За снега, за Исус, за мама, за татко, за струните, за захарта, за новия ми червен кабриолет — казва Алиша и всички ние се смеем.

— За любовта — добавя Нел и грейнала в лъчезарна усмивка, гледа право в мен. — И за Мортън Томпсън, изобретател на най-вкусната пуйка на планетата Земя.

Хенри: По време на цялата вечеря Лусил се мята необуздано между тъгата, въодушевлението и отчаянието. Цялото семейство направлява внимателно настроението й, отново и отново я връща на неутрална територия, пази я, закриля я. Но както си седи и си яде десерта, тя рухва и започва да хлипа беззвучно с разтреперани рамене и глава, извърната настрани, като птица, която преди сън се кани да я пъхне под крилото си. В началото единствен аз го забелязвам — седя ужасен и не знам какво да правя. После я вижда и Филип, накрая цялата маса притихва. Той става и отива при жена си.

— Луси! — прошепва й. — Какво има, Луси?

Клер също бърза към майка си и казва:

— Недей, мамо, всичко е наред, мамо…

Лусил клати глава: не, не, не, и кърши ръце. Филип се дръпва назад, Клер продължава:

— Не плачи.

И Лусил заговаря припряно, но не много ясно: чувам изблик на нечленоразделна реч, после:

— Всичко се обърка! — След това: — Провали му шансовете. — И накрая: — Никой в това семейство не се съобразява с мен. — И: — Двуличница.

Сетне пак се разридава.

За моя изненада не друг, а леля Дълси нарушава вцепененото мълчание.

— Мило дете, ако има двуличница тук, то това си ти. Направи абсолютно същото, а не виждам да си провалила по някакъв начин шансовете на Филип. Обратното, мен ако питаш, ги увеличи.

Лусил спира да плаче и поглежда стъписана леля си. Марк се извръща към баща си, който кимва веднъж, после и към Шарън, която се усмихва, сякаш е спечелила на бинго. Аз поглеждам Клер, която не изглежда особено учудена, и се питам откъде ли е знаела, щом Марк научава едва сега, питам се и какво още знае, а не ми е споменавала, сетне проумявам, че Клер знае всичко, нашето бъдеще, нашето минало, всичко, и усещам как ме побиват тръпки, въпреки че в стаята е топло. Ета донася кафе. Не го пием дълго.

Клер: Ние с Ета сложихме мама да си легне. Както всеки път; тя започна да се извинява, опита се да ни убеди, че е добре и иска да отиде на службата в църквата, накрая обаче успяхме да я накараме да си легне и тя заспа почти веднага. Ета казва, че щяла да остане вкъщи, да не би мама да се събуди, а аз й отвръщам да не става смешна, аз ще остана, но Ета се заинатява, така че я оставяме да чете край леглото Евангелието от Матей. Тръгвам по коридора и надзъртам в стаята на Хенри, но вътре е тъмно. После отварям вратата на моята стая и виждам, че той се е излегнал на леглото и чете „Гънка във времето“65. Заключвам и отивам при него на леглото.

— Какво й става на майка ти? — пита ме той, докато се намествам внимателно до него, да не би роклята да ме наръга.

— Страда от маниакална депресия.

— Винаги ли е било така?

— Когато бях малка, беше по-добре. Но когато станах на седем години, роди дете, което умря, и това я смаза. Направи опит за самоубийство. Намерих я аз.

Спомням си кръвта, беше навсякъде, ваната, пълна с кървава вода, хавлиените кърпи, наквасени с нея. Разпищях се, хукнах да търся някого, който да ми помогне, а у нас нямаше никого. Хенри не казва нищо, извръщам врат и виждам, че той гледа тавана.

— Клер — проронва накрая.

— Какво?

— Защо не си ми казала? В семейството ти има много неща, за които не е зле да знам предварително.

— Но ти знаеш… — подхващам аз, ала млъквам насред изречението. Откъде е могъл да знае? — Извинявай. Просто… казах ти, когато се случи, но забравям, че сега е преди тогава, затова си мисля, че знаеш…

Хенри мълчи, после мълви:

— Аз изпразних торбата, казах ти едва ли не всичко за семейството си, извадих пред теб всички кирливи ризи и бях изненадан… не знам.

— Да, но не си ме запознал с него.

Изгарям от нетърпение да се срещна с бащата на Хенри, а все ме е страх да отворя дума за това.

— Не, не съм.

— Ще го направиш ли?

— Все някога ще го направя.

— Кога?

Очаквам Хенри да ми каже, че дърпам дявола за опашката, както всеки път, когато започна да прекалявам с въпросите, вместо това обаче той сяда в леглото и пуска краката си към пода. Отзад ризата му е цялата намачкана.

— Не знам, Клер. Вероятно когато съм готов да го понеса.

Чувам в коридора стъпки, които спират пред вратата и някой натиска дръжката нагоре-надолу.

— Клер! — вика ме баща ми. — Защо е заключено?

Ставам и отварям. Татко понечва да каже нещо, после вижда Хенри и ме вика отвън в коридора.

— Знаеш, Клер, че ние с майка ти не одобряваме да каниш приятеля си в своята стая — шепне ми той. — В къщата има колкото щеш стаи…

— Само си говорим…

— Можете да говорите във всекидневната.

— Разказвах муза мама, не исках да говоря за това във всекидневната.

— Наистина не смятам, скъпа, че е нужно да му разказваш за майка си…

— А какво очакваш да направя след изпълнението й отпреди малко? Хенри и сам вижда, че тя е превъртяла, не е глупак…

Без да искам, съм повишила тон и след като отваря вратата на стаята си, Алиша долепва пръст до устните си.

— Майка ти не е „превъртяла“ — натъртва с укор баща ми.

— Как да не е, превъртяла е и още как — включва се и Алиша в разправията.

— Ти не се бъркай…

— Защо да не се бъркам…

— Алиша!

Лицето на татко е станало моравочервено, очите му още малко и ще изскочат, а гласът му е много висок. Ета отваря вратата на стаята на мама и поглежда отчаяно към нас тримата.

— Слезте долу, ако смятате да крещите — изсъсква тя и затваря.

Ние се споглеждаме смутено.

— По-късно — сопвам се аз на татко. — Ако ще ми се караш, нека да е по-късно. — През цялото време Хенри седи на леглото ми и се опитва да се преструва, че не е тук. — Хайде, Хенри. Ела да идем в друга стая.

Смирено като дете, на което са се накарали, Хенри става и тръгва да слиза заедно с мен долу. Алиша хуква след нас. В долния край на стълбите се обръщам и виждам, че татко ме гледа безпомощно от горната площадка. После отива пред вратата на мама и чука.

— Ей, хайде да погледаме „Прекрасен живот“ — предлага Алиша, след като си поглежда часовника. — Започва след пет минути по Канал 60.

— Пак ли? Не си ли го гледала вече двеста пъти?

Алиша си умира за Джими Стюарт66.

— А аз не съм го гледал нито веднъж — намесва се Хенри.

Алиша се преструва на изумена.

— Нито веднъж ли? Как така?

— Нямам телевизор.

Сега вече Алиша наистина е смаяна.

— Повредил ли се е?

Хенри се смее.

— Не, просто мразя телевизорите. От тях ме заболява глава.

От тях тръгва да пътешества във времето. Заради трепкащото изображение.

Алиша е разочарована.

— Значи не искате да погледаме?

Хенри се извръща към мен, аз нямам нищо против.

— Искаме, как да не искаме! — отговарям. — За малко. Но няма да видим края, трябва да се приготвим за службата в църквата.

Нахълтваме в стаята с телевизора, която е срещу всекидневната. Алиша включва приемника. Някакъв хор пее „Дойдох точно в полунощ“.

— Да, бе — подсмихва се сестра ми. — Вижте ги колко са грозни тези жълти наметала. Приличат на найлоново пончо.

Тя се разполага на пода, а Хенри сяда на канапето. Аз се намествам до него. Още откакто сме пристигнали, постоянно се притеснявам как да се държа с Хенри пред един или друг член от семейството. Колко близо да седна до него? Ако Алиша не беше тук, щях да се излегна на канапето и да положа глава върху коленете на Хенри. Той ме изважда от затруднението, като се доближава и ме прегръща. Ръката му е някак смутена: при никакви други обстоятелства няма да седим така. Е, да, ние никога не гледаме заедно и телевизия. Ако гледахме, може би щяхме да седим точно така. Хорът изчезва и ни залива порой от реклами. „Макдоналдс“, местен фирмен магазин на „Буик“, „Пилсбъри“, „Ред Лобстър“67: всички ни пожелават весела Коледа. Поглеждам Хенри, върху лицето му са се изписали объркване и изумление.

— Какво? — питам го тихо.

— Скоростта. Прескачат през две-три секунди, ще взема да се поболея. — Хенри разтърква с пръсти очите си. — Ще отида да почета малко.

Става и излиза от стаята, а след минута чувам как се качва по стълбите. Отправям бърза молитва: „Моля Те, Боже, нека Хенри не тръгне да пътешества във времето, особено сега, когато се каним да ходим на църква и аз няма да мога да обясня изчезването му.“ Алиша се покатерва на канапето, точно когато върху екрана се появяват първите надписи.

— Той не издържа много — отбелязва тя.

— Наистина получава страшно главоболие. Както когато лежиш на тъмно, не се помръдваш и е достатъчно някой да каже „бау“, та главата ти да се пръсне.

— О! — Джеймс Стюарт размахва цяло тесте туристически дипляни, но заминаването му е осуетено, защото той трябва да отиде да потанцува. — Много е сладък.

— Кой, Джими Стюарт ли?

— И той. Говорех ти за твоя човек. За Хенри.

Усмихвам се. Горда съм, сякаш аз съм създала Хенри.

— Да.

От другия край на препълненото помещение Дона Рийд68 озарява с усмивка Джими Стюарт, Сега те танцуват, а съперникът на Джими Стюарт е натиснал копче, с което дансингът се отваря над плувен басейн.

— Мама наистина го харесва.

— Алилуя!

Дона и Джими танцуват заднишком в басейна, не след дълго и други във вечерно облекло се цамбурват подир тях във водата, а оркестърът продължава да свири.

Нел и Ета също го одобряват.

— Страхотно. Сега остава да избутаме следващите трийсет и шест часа, без да разваляме първоначалното добро впечатление.

— Е, не е чак толкова сложно. Освен ако… но ти едва ли си толкова тъпа… — Алиша ме поглежда подозрително. — Или си?

— Разбира се, че не.

— Разбира се, че не — повтаря тя като ехо. — Божичко, направо не мога да повярвам, че Марк е такъв смотаняк. — Джими и Дона пеят „Момичета от Бъфало, не излизайте довечера“, като вървят по улиците на Бедфорд Фолс, издокарани съответно в екип за американски футбол и хавлия. — Жалко, че вчера не беше тук. Имах чувството, че татко ще получи инфаркт направо под коледното дърво. Представях си как се свлича върху него и дървото пада отгоре му, така че санитарите и лекарите от линейката трябва да махат всички коледни украшения и подаръци, за да му окажат първа помощ.

Джими предлага на Дона луната и тя я приема.

— Мислех, че в училище са ви учили да оказвате първа помощ.

— Да, но аз щях да съм заета — щях да съживявам мама. Беше ужасно, Клер. Скъсаха се да си крещят.

— Шарън там ли беше?

Алиша се усмихва мрачно.

— Шегуваш ли се? Ние с Шарън бяхме тук и се опитвахме да си говорим любезно, а Марк и нашите си крещяха във всекидневната. След известно време просто млъкнахме и само ги слушахме.

Ние с Алиша се споглеждаме, сякаш си казваме: „Старата песен на нов глас.“ Цял живот сме слушали как майка и татко си крещят един на друг и на нас. Понякога ми се струва, че само още веднъж да видя как мама плаче, ще се махна от тук и няма да се върна повече. Сега ми иде да грабна Хенри и да се върна с колата в Чикаго, където никой няма да ми крещи, никой няма да се преструва, че всичко е наред и нищо не се е случило. Някакъв вбесен мъж с шкембе и по потник крещи на Джеймс Стюарт да престане да дърдори на Дона Рийд, защото с тези приказки ще вземе да я умори, и просто да я целуне. Аз съм напълно съгласна с него, Джими обаче е на друго мнение. Той стъпва върху хавлията и тя я оставя блажено да се свлече, а после, както е гола, се скрива в храста хортензии.

Пускат реклама за „Пица Хът“ и Алиша изключва звука.

— Ей, Клер!

— Да.

— Хенри идвал ли е и друг път тук?

— Не. Не мисля, защо?

Тя се намества притеснена и за миг извръща поглед.

— Ще си помислиш, че съм превъртяла.

— Какво?

— Ами случи ми се нещо много странно. Преди много време… Бях някъде на дванайсет години, уж трябваше да свиря, но после се сетих, че нямам чиста блуза за прослушването, Ета и останалите бяха отишли някъде, бяха оставили Марк да ме наглежда, ама той се беше затворил в стаята си… Слязох долу в мокрото помещение да си търся блузата и чух някакъв звук, като че ли се отвори вратата в южния край на сутерена, онази за помещението с велосипедите. Реших, че е Питър. Та стоя си, значи, на вратата на мокрото, ослушвам се и точно тогава вратата на помещението с велосипедите се отваря и, Клер, няма да повярваш, оттам излезе един чисто гол мъж, който приличаше страшно на Хенри.

Започвам да се смея, но звучи престорено.

— О, я не се занасяй!

Алиша се усмихва.

— Знаех си аз, че ще ме помислиш за луда. Но честен кръст, наистина ми се случи. Мъжът също се поизненада, защото аз стоях там и го зяпах, и се чудех какво ли ще ми направи този гол тип, дали ще ме изнасили, или ще ме убие, а той само ме погледна и ми каза: „О, Алиша, здравей“, после влезе в Читалнята и затвори вратата.

— Е, и?

— Изтичах горе, заблъсках по вратата на Марк, а той ми викна да съм се разкарала, накрая обаче ми отвори и беше толкова изумен, че мина цяла вечност, докато схване какво му обяснявам, а после, разбира се, не ми повярва, накрая обаче го убедих да слезе с мен долу, той почука на вратата на Читалнята, и двамата бяхме страшно уплашени, беше като с Нанси Дру, мислиш си: „Майко мила, тези момичета наистина са много тъпи, защо не са повикали полиция“, но не се случи нищо, накрая Марк отвори вратата и вътре нямаше никого, и той ми се ядоса ужасно, обвини ме, че съм си измисляла, ама след това решихме, че мъжът се е качил горе, затова отидохме и седнахме в кухнята до телефона с големия нож на Нел върху плота.

— Защо не си ми споменавала за това?

— Когато ти се прибра, вече се чувствах ужасно глупаво, знаех, че татко ще го вземе много присърце, а всъщност не се беше случило нищо… но не беше и смешно, и на мен не ми се говореше за това. — Алиша се смее. — Попитах баба дали в къщата има духове, отговори ми, че поне тя не знаела да има.

— И този мъж или дух приличаше на Хенри, така ли?

— Да! Кълна ти се, Клер, направо не знам как не умрях, когато двамата влязохте и аз го видях… съвсем същият! Дори гласът му е такъв. Е, онзи тип, когото видях в сутерена, беше с по-къса коса и беше по-стар, някъде към четирийсетте…

— Но ако той е бил на четирийсет и това е станало преди пет години… сега Хенри е само на двайсет и осем, излиза, че тогава е бил на двайсет и три, Алиша.

— А, да. Но е много странно, Клер… той има ли брат?

— Няма. И не си приличат с баща си.

— В такъв случай сигурно е било астрална проекция или нещо от този род.

— Пътешествие във времето — усмихвам се аз.

— Ами да! Господи, колко странно.

За миг екранът става тъмен, после отново сме с Дона и с храста хортензии, а Джими Стюарт го обикаля с хавлията, метната върху ръката му. Той се заяжда с Дона, казва й, че щял да продава билетчета на желаещите да я видят. „Ах, мръсникът му с мръсник“, мисля си аз и се изчервявам при спомена за нещата, които съм говорила и правила с Хенри по въпроса за дрехите и голотата. После обаче се приближава кола и Джими Стюарт мята на Дона хавлията.

— Баща ти е получил удар — съобщава някой от колата и без дори да се обръща, Джими се хвърля в нея и потегля, а Дона остава да стои съкрушена сред листака.

Очите ми плувват в сълзи.

— Господи, Клер, какво толкова се е случило, той ще се върне — напомня ми Алиша.

Усмихвам се и двете продължаваме да гледаме как господин Потър убеждава клетия Джими Стюарт да зареже колежа и да се отдаде на банковото дело.

— Копелдак — казва Алиша.

— Гаден копелдак — съгласявам се аз.

Хенри: Страшно притеснен съм, когато от студения нощен въздух влизаме в топлата и светла църква. Никога досега не съм присъствал на католическа служба. Последния път, когато съм бил на религиозна служба, беше на погребението на мама. Държа се като слепец за ръката на Клер, която ме повежда по пътеката в средата и после покрай един от празните редове. Заедно с другите от семейството си, тя коленичи на възглавничките долу, а аз сядам, както ми е казала Клер. Подранили сме. Алиша изчезна някъде, Нел седи зад нас заедно с мъжа си и със сина си, който служи във флота, но сега е в отпуск. Дълси се настанява до една своя съвременница. Клер, Марк, Шарън и Филип са коленичили в различно настроение: Клер е притеснена, Марк е разсеян, Шарън е спокойна и вглъбена, Филип е изтощен. Църквата е пълна с екзотични червени цветя. Вътре мирише на восък и на мокри палта. Вдясно от олтара има красиво изработена сцена с Мария, Йосиф и придружавалите ги. В църквата влизат още и още хора, които си избират места и се поздравяват. Клер сяда предпазливо до мен, Марк и Филип правят същото, Шарън остава на колене още няколко минути, после всички седим притихнали един до друг и чакаме. На сцената — или олтара, или както там се казва — излиза мъж в костюм, който проверява микрофоните, прикрепени на малките поставки за четене, после пак изчезва някъде отзад. Сега има много повече хора, претъпкано е. Алиша се появява в лявата част на сцената заедно с още две жени и с един мъж, всички носят инструментите си. Русата жена е цигуларка, а жената с коса с миши цвят свири на виола, мъжът също е цигулар и е толкова възрастен, че върви прегърбен, тътрузейки крака. Всички са облечени в черно. Сядат на сгъваемите столове, включват осветлението над пюпитрите, разлистват нотите, дърпат различни струни и се поглеждат. Всички изведнъж млъкват и в това мълчание се чува дълга бавна нота, която изпълва пространството и не е свързана с някое познато музикално произведение, а просто си съществува и пребъдва. Алиша движи лъка бавно, едва ли е възможно човек да го прокарва по-бавно, и звукът, който се чува, сякаш не идва от никъде, а се ражда между ушите ми и кънти в черепа ми като пръсти, които милват мозъка ми. После Алиша спира. Тишината, която следва, е кратка, но пълна. Сетне й четиримата музиканти се впускат в действие. След онази едничка проста нота музиката им е несъзвучна, модерна и дразнеща и аз се питам — Барток? После обаче осъзнавам какво чувам и си давам сметка, че свирят „Тиха нощ“. Не проумявам защо звучи толкова странно, докато не виждам как русата цигуларка изритва стола на Алиша и след един такт произведението си идва на фокус. Клер ме поглежда и се усмихва. Всички в църквата се успокояват. „Тиха нощ“ отстъпва място на химн, който не познавам. Всички стават на крака. Извръщат се към задната част на църквата и свещеникът тръгва по пътеката в средата, придружен от многобройна свита малки момчета и неколцина мъже в костюми. Те вървят тържествено към предната част и заемат местата си. Музиката заглъхва внезапно. О, не, мисля си, сега какво? Клер ме хваща за ръката и двамата стоим заедно сред множеството, и ако има Бог, тогава, Боже, направи така, че да стоя тук тихо, без да бия на очи, тук и сега, тук и сега.

Клер: Хенри изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне. Мили Боже, много Те моля, нека той не изчезва точно сега. Отец Комптън ни приветства с гласа си на радиоговорител. Бръквам в джоба на Хенри, пъхам пръсти през дупката на дъното, намирам члена му и го стискам. Хенри подскача, сякаш го е ударил ток.

— Дано Господ е с вас — казва отец Комптън.

— И с вас — отвръщаме ведро ние.

Същото, всеки път същото. Въпреки всичко сега стоим тук, за да ни видят всички. Усещам как Хелън е впила очи в гърба ми. Рут седи пет реда зад нас заедно с брат си и родителите си. Нанси, Лора, Мери-Кристина, Пати, Дейв и Крис, дори Джейсън Евърли — имам чувството, че тази вечер тук са всичките ми съученици. Поглеждам към Хенри, който изобщо не забелязва всичко това. Плувнал е в пот. Също ме поглежда, вдига вежда. Службата продължава. Откъси от Завета, Господи помилуй, „Мир вам, вам също“. Ставаме на крака за Евангелието, Лука, Глава втора. Всички в Римската империя се отправят към своите градове, за да се запишат за преброяването, и заедно с тях на път поема и Йосиф с Мария, „която беше непразна“, рождеството, чудотворно, смирено. Повоите, яслите. Логиката на всичко това винаги ми е убягвала, но красотата му е безспорна. Пастирите на полето. Ангелът: „Не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост…“ Хенри клати крак много отчаяно. Затворил е очи и е прехапал устна. Многобройното войнство небесно. Отец Комптън разказва напевно:

— „А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си.“

— Амин — възкликваме ние и сядаме за молитвата.

Хенри се навежда към мен и пита:

— Къде е тоалетната?

— Зад онази врата — обяснявам му и соча вратата, откъдето са дошли Алиша, Франк и останалите.

— Как да стигна до там?

— Иди отзад и мини по страничната пътека.

— Ако не се върна…

— Трябва да се върнеш.

Тъкмо когато отец Комптън казва:

— В тази най-радостна от всички вечери…

Хенри се изправя и излиза забързано. Баща ми го гледа как върви към вратата. Аз също го наблюдавам, докато той минава през нея, а тя се люшва и се затваря подире му.

Хенри: Стоя в нещо, което прилича на коридор в начално училище. „Не се паникьосвай! — повтарям си. — Никой не те вижда! Скрий се някъде.“ Оглеждам се диво и пред мен изниква врата: „МОМЧЕТА“. Отварям я и съм в мъничка мъжка тоалетна, кафяви плочки, всички кранове са малки и близо до земята, радиаторът бълва топлина и засилва миризмата на ведомствен сапун. Открехвам няколко сантиметра прозореца и подавам глава през отвора. Каквато и да е гледката, не я виждам от иглолистните дървета отпред и въздухът, който вдишвам, е с дъх на бор. След няколко минути се чувствам не толкова напрегнат. Лягам на плочките и се свивам на кълбо с брадичка, опряна в коленете. Ето ме. Плътен. Сега. Тук, върху кафявите плочки на пода. Струва ми се, че искам съвсем малко. Последователност. Ако има Бог, Той със сигурност иска да сме добри, а би било неразумно да очакваме от някого да е добър без подбуди, и Клер е много, много добра, дори вярва в Бога и защо Той ще реши да я злепоставя пред толкова хора…

Отварям очи. Всички мънички порцеланови кранове са с многобагрен ореол: небесносин, зелен и морав, и аз се примирявам, че трябва да тръгна, сега вече не мога да се спра, треперя като листо.

— Не!

Но вече ме няма.

Клер: Отчето приключва с молитвата, която е за световния мир, а татко се надвесва през Шарън и Марк и шепне:

— На приятеля ти да не му е зле?

— Да — отвръщам аз също през шепот, — има главоболие и понякога от това му се гади.

— Да проверя ли дали мога да му помогна?

— Не. Ще му мине.

Татко не изглежда убеден, но не става от седалката. Отчето благославя множеството. Аз едвам се сдържам да не хукна да търся Хенри. Хората от първите редове стават за причастието. Алиша свири Сюита номер две за виолончело на Бах. Тъжна и хубава е. Върни се, Хенри. Върни се.

Хенри: Аз съм в гарсониерата си в Чикаго. Тъмно е, стоя на колене в стаята. Изправям се със залитане и си удрям лакътя в лавиците на библиотеката.

— Мамка му!

Направо не мога да повярвам. Не мога да прекарам и един-единствен ден със семейството на Клер, всмукан съм и съм изплют като топка за китайски билярд в тъпата гарсониера…

— Ей!

Обръщам се и ето на — моят Аз седи сънен на разтегателното канапе.

— Коя дата сме? — питам го настойчиво аз.

— 28 декември 1991 година.

Четири дни напред.

Сядам на канапето.

— Вече не се търпи.

— Успокой се. След няколко минути ще се върнеш. Никой няма да забележи. До края на посещението ти всичко ще бъде наред.

— Наистина ли?

— Ами да. Стига си хленчил — казва ми моето Аз, като имитира съвършено татко.

Иде ми да го ударя, но какъв е смисълът? Някъде в далечината свири тиха музика.

— Това Бах ли е?

— Моля? А, да, в главата ти е. Свири Алиша.

— Странно. Ох!

Тичам към тоалетната и почти успявам да стигна навреме.

Клер: Последните хора получават причастие, когато през вратата влиза Хенри — пребледнял е леко, но все пак влиза. Отива отзад, идва по пътеката при нашия ред и се промушва до мен.

— Службата приключи, вървете в мир — казва отец Комптън.

— Амин — отвръщаме ние.

Момчетата от хора се струпват като пасаж рибки около отчето, тръгват напето по пътеката, а всички ние ги следваме. Чувам, че Шарън пита Хенри дали е добре, но не разбирам какво й отговаря той, защото са ни пресрещнали Хелън и Рут и аз им го представям.

Хелън се усмихва престорено.

— Но ние вече се познаваме!

Хенри ме поглежда разтревожен. Клатя глава към Хелън, която се подсмихва.

— Е, може би греша — казва тя. — Радвам се да се запознаем… Хенри.

Рут му протяга срамежливо ръка. За моя изненада тоя я задържа миг-два, после казва:

— Здравей, Рут.

А аз още не съм ги запознала. Но доколкото мога да преценя, Рут не го е познала. Към нас се присъединява и Лора точно когато Алиша успява да домъкне през навалицата виолончелото с калъфа.

— Заповядайте утре у нас — кани ни Лора. — В четири часа нашите заминават за Бахамските острови.

Всички се съгласяваме въодушевено: всяка година родителите на Лора ходят някъде по тропиците веднага щом подаръците бъдат разопаковани, и всяка година ние се стичаме у тях още щом колата им се скрие зад завоя. Разделяме се с хор от „Честита Коледа!“ и през страничната врата на църквата се изсипваме на паркинга, а Алиша възкликва:

— Хм, така си и знаех!

Навсякъде има дълбоки преспи, светът е сътворен наново, този път в бяло. Аз застивам и гледам дърветата и колите, и през улицата към езерото, което се плиска невидимо на брега долу, в урвата под църквата. Хенри стои заедно с мен и чака. Марк казва:

— Хайде, Клер.

И аз тръгвам.

Хенри: Минава един и половина след полунощ, когато прекрачваме прага на къщата в „Полска чучулига“. На връщане през целия път Филип се кара на Алиша за „грешката“ й в началото на „Тиха нощ“, а тя седи, мълчи и гледа през прозореца тъмните къщи и дървета. След като казват още около петдесет пъти „Честита Коледа“, всички се качват горе в стаите си без Алиша и Клер, които изчезват в стая в дъното на коридора на първия етаж. Чудя се какво да правя и после, кой знае защо, решавам да ги последвам.

— Изключителен тъпанар — казва Алиша точно когато надзъртам през вратата.

Стаята е заета почти изцяло от огромна билярдна маса, окъпана в яркото сияние на лампата, която виси над нея. Клер реди топките, а Алиша снове напред-назад в здрача на ръба на езерцето светлина.

— Не виждам защо се разстройваш, ти го ядосваш нарочно и той наистина се ядосва — отбелязва Клер.

— Ужасно самодоволен е — отвръща Алиша и размахва юмруци във въздуха.

Аз се прокашлям. И двете подскачат като ужилени и Клер казва:

— А, Хенри, слава богу, мислех, че е татко.

— Искаш ли да поиграем? — пита ме Алиша.

— Не, само ще погледам.

До масата има висок стол и аз сядам на него.

Клер връчва на Алиша щеката. Алиша маже върха й с тебешир и разпръсва с остър удар топките. Две от тях падат в страничните джобове. Алиша вкарва още две, но после с петата не успява на косъм.

— Ах! — възкликва Клер. — Положението ми не е никак розово.

Клер вкарва и втората топка, която се е закрепила на ръба на страничния джоб. При следващия удар запраща след третата и основната топка в дупката и Алиша ги вади и се прицелва, след което вкарва без затруднение.

— Осма топка страничен джоб — оповестява тя и играта е приключила.

— Уф! — въздиша Клер. — Сигурен ли си, че не искаш да играеш? — пита ме тя и ми подава щеката си.

— Хайде, Хенри — моли ме и Алиша. — Ей, вие двамата не искате ли нещо за пиене?

— Не — отговаря Клер.

— Какво предлагаш? — намесвам се аз.

Алиша щраква осветлението и в дъното на стаята се появява красиво старинно барче. Ние с Алиша се надвесваме и — виж ти! — вътре има каквото пиене си поискаш. Алиша си налива ром с кола. Аз се двоумя, не мога да си избера сред тези несметни богатства, но накрая си наливам чисто уиски. Клер все пак решава също да пийне нещо и точно когато изсипва от малката съдинка кубчетата лед в чашата, в която смята да си налее „Калуа“69, вратата се отваря и всички се вцепеняваме.

Марк е.

— Къде е Шарън? — пита го Клер.

— Заключи — заповядва му Алиша.

Той завърта ключалката и отива при барчето.

— Шарън спи — казва ни, докато вади от мъничкия хладилник един хайнекен. Отваря бирата и идва с напета походка при масата за билярд. — Кой играе?

— Алиша и Хенри — отвръща Клер.

— Хмм. Той предупреден ли е?

— Млъквай, Марк — казва Алиша.

— Тя е Джаки Глисън70 под прикритие — уверява ме Марк.

Обръщам се към Алиша.

— Нека играта започне сега.

Клер реди отново топките. На Алиша се пада да удря първа. Уискито ми е вдъхнало смелост, всичко е ясно и изострено. Топките се пръсват като фойерверк и разцъфват в нов рисунък. Тринайсетата се поклаща известно време на ръба на един от страничните джобове, после пада.

— Отново прав удар — казва Алиша.

Тя вкарва петнайсетата, дванайсетата и деветата топка, но после е принудена да направи неосъществим опит да удари топката така, че тя да отскочи два пъти от страничния ръб.

Клер е застанала точно в края на светлината, лицето й е в здрача, но тялото й с ръце, кръстосани върху гърдите, сякаш се рее и излиза от мрака. Отново насочвам вниманието си към масата. Минало е доста време. Вкарвам с лекота втората, третата и шестата топка, после се оглеждам да видя с коя от останалите да се заема. Първата топка се е закрепила току до страничния джоб в другия край на масата и аз запращам основната топка към седмата, която бутва първата и я вкарва. С изтеглящ удар пускам и четвъртата в един от страничните джобове и изваждам късмета да запратя с карамбол петата в ъгъла в дъното. Не успявам да я вкарам, но въпреки това Алиша подсвирва. Седмата топка си влиза едва ли не сама.

— Осмата е в ъгъла — соча аз с щеката и вкарвам и нея.

Около масата се чува дружна въздишка.

— О, беше красив удар — отбелязва Алиша. — Хайде пак.

Клер се усмихва в тъмното.

— Днес както никога играеш слабо — казва Марк на Алиша.

— Уморена съм, не мога да се съсредоточа. А и съм вкисната.

— Заради татко ли?

— Да.

— Е, щом се риташ, и той ще те изрита.

Алиша се цупи.

— Всеки може да сгреши.

— Минута — две звучеше като Тери Райли71 — казвам аз на Алиша.

Тя се усмихва.

— Наистина беше Тери Райли. От „Саломе танцува за мир“.

Клер се смее.

— Как Саломе се е озовала в „Тиха нощ“?

— Ами заради Йоан Кръстител — реших, че той е достатъчен като връзка — и ако музиката за първата цигулка бъде смъкната с една октава, звучи доста хубаво, тра-ла-ла-ла…

— Но не можеш да виниш татко, че се е ядосал — заявява Марк. — Той знае, че няма да изсвириш случайно нещо, което звучи така.

Сипвам си още едно уиски.

— Какво каза Франк? — пита Клер.

— О, нищо. Опита се човекът да свири така, че да звучи като съвсем ново произведение, нещо от рода на „Тиха нощ“, пречупена през Стравински. Франк все пак е на осемдесет и седем години, все му е тая дали ще объркам нещо, стига веселба да пада. Но виж, Арабела и Ашли се бъзнаха.

— Е, не е много професионално — напомня Марк.

— На кого му пука? Чудо голямо, все пак свирехме в „Сейнт Базил“. — Алиша ме поглежда. — Ти какво мислиш?

Аз се колебая.

— Всъщност ми е все едно — казвам накрая. — Но ако баща ми те беше чул отнякъде, щеше да се ядоса много.

— Така ли? Защо?

— Смята, че трябва да се отнасяме с уважение към всяко музикално произведение, дори и да не го харесваме особено. Той не обича Чайковски и Щраус, но ако трябва да ги свири, ще подходи много сериозно. Точно заради това е велик: свири всичко така, сякаш е влюбен в него.

— О! — Алиша отива зад бара, сипва си още един ром с кола, обмисля думите ми. — Е, имаш късмет, баща ти наистина е велик, щом обича и нещо друго, освен парите.

Стоя зад Клер и прокарвам в тъмното пръсти по гърба й. Тя слага ръката си отзад и аз я стискам.

— Ако познаваше семейството ми, нямаше да говориш така. А и баща ти явно държи много на теб.

— Не — клати тя глава. — Просто иска да съм безупречна пред приятелите му. Изобщо не държи на мен. — Алиша вади топките и ги подрежда на мястото им. — Кой иска да играе?

— Аз — обажда се Марк. — Ти, Хенри?

— Разбира се.

Ние с Марк мажем върховете на щеките с тебешир и заставаме един срещу друг от двете страни на масата.

Пръв съм аз. Четворката и петнайсетицата влизат. Виждам, че двойката е близо до ъгъла. Вкарвам и нея, после изобщо не уцелвам тройката. Вече съм уморен, от уискито координацията ми не е толкова добра. Марк играе решително, но без усет, и вкарва десетата и единайсетата топка. Тринайсетата му топка е закрепена на ръба на един страничен джоб.

— Осма топка — заявявам аз и я соча.

— Не можеш да вкараш топка на Марк, ще загубиш — предупреждава ме Алиша.

— Не се притеснявай — отвръщам аз.

Търкулвам леко основната топка по масата и тя целува с любов осмата топка и я запраща плавно, с лекота към тринайсетата, която заобикаля, сякаш е на релси, и се търкулва меко в дупката, а Клер започва да се смее, после обаче тринайсетата топка се разклаща и също пада вътре.

— Е, карай — примирявам се аз. — Както спечелено, така и загубено.

— Добра игра — хвали ме Марк.

— Господи, къде си се научил да играеш така? — пита Алиша.

— Това е едно от нещата, които усвоих в колежа.

Заедно с пиенето, английската и германската поезия и дрогата. Оставяме щеките и вземаме чашите и бутилките.

— Какво си завършил? — пита Марк и отключва, след което всички се изнизваме по коридора към кухнята.

— Английска литература.

— А защо не музика? — намесва се и Алиша, която е закрепила в едната си ръка чашите, своята и на Клер, а с другата бута вратата на трапезарията.

Аз се смея.

— Едва ли ще повярваш, но нямам никаква музикална дарба. Майка ми и баща ми бяха сигурни, че са донесли от родилното чуждо бебе.

— Сигурно е било много тягостно — отбелязва Марк. — Татко поне не те кара да ставаш адвокатка — казва той на Алиша.

Влизаме в кухнята и Клер щраква осветлението.

— Той не те кара и теб да ставаш адвокат — възразява тя. — На теб просто ти харесва.

— Точно това имах предвид. Татко не кара никого от нас да прави нещо, което не иска.

— Тягостно ли беше? — пита Алиша. — На твое място аз сигурно щях да се дърпам.

— Преди смъртта на мама беше страхотно. След това беше ужасно. Ако бях вундеркинд на цигулката, може би… не знам. — Поглеждам Клер и свивам рамене. — При всички положения, ние с баща ми не се разбираме. Ама никак.

— Защо?

Клер оповестява:

— Всички по леглата!

Иска да каже — стига с тези въпроси. Но Алиша си чака отговора. Извръщам се към нея.

— Виждала ли си някога майка ми на снимка? — Тя кима. — Много приличам на нея.

— Е, и?

Алиша плакне чашите на мивката. Клер ги подсушава.

— На баща ми му е непоносимо да ме гледа. Това е една от многото причини.

— Но…

— Алиша — опитва пак Клер, тя обаче не може да бъде спряна.

— Но той ти е баща.

Усмихвам се.

— Онова, с което дразниш баща си, е детска залъгалка в сравнение с номерата, които ние с баща ми взаимно си погаждаме.

— Какви например?

— Например той често заключва апартамента отвътре и не ме пуска, каквото и да е времето навън. Аз пък веднъж му хвърлих ключовете от колата в реката. Ето такива неща.

— Защо си ги хвърлил?

— Не исках да се блъсне, беше пиян.

Алиша, Марк и Клер ме поглеждат и кимат. Разбират чудесно.

— Всички по леглата! — приканва този път Алиша, след което излизаме от кухнята и се отправяме към стаите си, без да си казваме нищо друго, освен „лека нощ“.

Клер: Ако се вярва на будилника, е 3:14 след полунощ и аз тъкмо съм се постоплила в студеното легло, когато вратата се отваря и Хенри влиза много тихо. Отмятам завивките и той се пъха до мен. Докато се наместваме, леглото скърца.

— Здрасти — шепна аз.

— Здравей — отвръща Хенри също през шепот.

— Не биваше да идваш.

— При мен в стаята е много студено.

— О!

Той ме докосва по бузата и аз едвам се сдържам да не изпищя. Пръстите му са ледени. Търкам ги между дланите си. Хенри се пъха още по-навътре под завивките. Притискам се до него и се опитвам отново да се стопля.

— С чорапи ли си? — пита ме той тихо.

— Да.

Хенри се пресяга и ги събува от краката ми. След няколко минути, много писъци и „Шшшт!“ и двамата сме голи.

— Къде ходи, след като излезе от църквата?

— В гарсониерата. За около пет минути, четири дни напред в бъдещето.

— Защо?

— Заради умората. И вероятно заради напрежението.

— Не, защо точно там?

— Не знам. Явно по инерция. Може би диспечерите, които направляват пътешествията във времето, са решили, че там се вписвам добре.

Хенри заравя ръка в косата ми. Навън се развиделява.

— Честита Коледа — прошепвам аз.

Хенри не отговаря, а аз лежа будна в ръцете му, мисля си за войнството небесно на ангелите и слушам равномерното му дишане и туптенето на сърцето си.

Хенри: Призори ставам да пусна една вода и докато стоя сънен в банята на Клер и пикая в приказната нощна светлина, чувам как някакво момиченце вика:

— Клер!

Още преди да съм разбрал откъде идва гласът, се отваря врата, за която мислех, че е на шкаф, и аз се озовавам чисто гол пред Алиша.

— О! — прошепва тя, а аз грабвам със закъснение една хавлиена кърпа, с която да се поприкрия.

— О, Алиша, здравей — шепна и аз и двамата се хилим.

Алиша изчезва в стаята си точно толкова внезапно, както се е и появила.

Клер: Слушам в дрямката си как къщата се пробужда. Нел е долу в кухнята, пее и потраква с тенджерите. Някой върви по коридора и минава пред стаята ми. Извръщам се, Хенри още е потънал в дълбок сън и аз внезапно се сещам, че трябва да го изкарам оттук, без да го види никой.

Изтръгвам се от обятията му и от одеялата и ставам внимателно от леглото. Вдигам от пода нощницата си и тъкмо я обличам през главата си, когато Ета казва:

— Клер! Ставай и грей, Коледа е!

После надзърта в стаята. Чувам, че Алиша я вика, и когато подавам глава изпод нощницата, виждам, че Ета се е обърнала да й отговори, поглеждам и към леглото — Хенри го няма. Долнището на пижамата му е метнато върху килима и аз го изритвам под кревата. Ета влиза в стаята с жълтия си хавлиен халат и с плитки, спускащи се по раменете й. Казвам:

— Честита Коледа!

А тя ми обяснява нещо за мама, аз обаче не мога да се съсредоточа и да я чуя, защото си представям как пред нея изниква Хенри.

— Клер! — взира се Ета угрижено в лицето ми.

— А? О, извинявай. Сигурно още съм сънена.

— Долу има кафе.

Ета се запретва да оправя леглото. Изглежда озадачена.

— Аз ще го оправя, Ета. Ти върви долу.

Тя минава откъм другата страна на леглото. Мама надзърта през вратата. Изглежда красива, ведра след бурята от снощи.

— Честита Коледа, скъпа.

Отивам при нея, целувам я леко по бузата.

— Честита Коледа, мамо.

Много е трудно да й се сърдя, тя все пак е милата ми, до болка позната майка.

— Ще дойдеш ли Ета, долу с мен? — пита тя.

Ета оправя с ръце възглавниците и двете еднакви вдлъбнатинки от главите ни изчезват. Тя ме поглежда и вдига вежди, но не казва нищо.

— Ета!

— Идвам…

Тя хуква след мама. Затварям след тях вратата и се облягам на нея точно когато Хенри се претъркулва изпод леглото. Става и започва да си обува пижамата. Аз заключвам вратата.

— Къде беше? — шушна му.

— Под леглото — отвръща ми той също през шепот така, сякаш това би трябвало да е очевидно.

— През цялото време ли?

— Да.

Кой знае защо, това ми се струва страшно смешно и аз прихвам. Хенри ми запушва с ръка устата и не след дълго и двамата се тресем от безмълвен смях.

Хенри: След бурните морета от вчера денят на Коледа е странно спокоен. Всички се събираме около коледното дърво, притеснени в халатите и пантофите, подаръците са отворени, екват възклицания. След преобилни благодарности от всички посоки, закусваме. Подир кратко затишие сядаме на коледния обяд и обсипваме с похвали Нел и омарите. Всички се усмихват, всички се държат и изглеждат добре. Ние сме образцово щастливо семейство, реклама на буржоазията и еснафството. Олицетворяваме всичко, за което съм копнял на всички Коледи, докато седях с татко и госпожа и господин Ким в ресторант „Щастливият вок“72 и се преструвах на много радостен, а възрастните ме гледаха тревожно. Но докато си почиваме преяли от обяда във всекидневната, където гледаме по телевизията американски футбол, четем книгите, които сме си подарили един на друг, и се опитваме да задвижим подаръците, нуждаещи се от батерия или сглобяване, се долавя съвсем осезаемо напрежение. Сякаш някъде, в някоя от по-отдалечените стаи, е било подписано споразумение за прекратяване на огъня и сега всички страни се стремят да го спазват поне до утре, докато пристигне поредната доставка боеприпаси. Приличаме на актьори, които се преструват на весели и спокойни и са се вживели в ролята на идеалната майка, баща, сестри, брат, гадже, годеница. Затова изпитвам облекчение, когато Клер си поглежда часовника, става от канапето и казва:

— Ела, време е да вървим у Лора.

Клер: Когато пристигаме, купонът у Лора е в разгара си. Хенри е напрегнат и блед и веднага щом смъкваме връхните дрехи, тръгва да търси нещо за пиене. Аз още се чувствам сънена от виното, което съм изпила по време на обяда, затова клатя глава, когато Хенри ме пита какво искам, и той ми носи кока-кола. Държи бирата си така, сякаш ще жонглира с нея.

— При никакви обстоятелства не ме оставяй да се оправям сам — настоява Хенри и поглежда през рамото ми — още преди да съм се обърнала, Хелън вече ни се е нахвърлила.

За миг настъпва неловко мълчание.

— Е, Хенри — подхваща Хелън, — чухме, че си библиотекар. Но не приличаш на такъв.

— Всъщност съм модел за бельо на „Калвин Клайн“. Това с библиотекаря ми служи само за прикритие.

Никога досега не съм виждала Хелън да не знае какво да отговори. Жалко, че не нося фотоапарат. Но тя се окопитва бързо; оглежда Хенри от глава до пети и се усмихва.

— Добре, Клер, можеш да го задържиш — заявява ми тя.

— Какво облекчение! — отвръщам й. — Изгубих квитанцията.

Около нас се скупчват Лора, Рут и Нанси, които с решителен вид ни подлагат на кръстосан разпит: как сме се запознали, какво работи Хенри, къде е следвал, дрън-дрън-дрън. Изобщо не съм очаквала, че когато двамата с Хенри се появим заедно пред всички, ще бъде толкова дразнещо и отегчително. Тъкмо идвам на себе си, когато Нанси казва:

— Наистина е много странно, че се казваш Хенри.

— О! — възкликва той. — Какво му е странното?

Нанси му разказва за онзи рожден ден на Мери-Кристина, когато сме останали да спим у тях и сме викали духове, и как дъската е предсказала, че ще се омъжа за човек на име Хенри. Той е изумен.

— Наистина ли? — пита ме.

— Ъхъ, да. — Изведнъж ми се припишква много. — Извинявайте — казвам и се откъсвам от групата, без да обръщам внимание на умолителното изражение на Хенри.

Докато тичам към горния етаж, Хелън ме следва по петите. Налага се да й затръшна вратата на банята направо под носа, иначе и тя ще нахълта вътре заедно с мен.

— Отвори, Клер — вика Хелън и върти дръжката на вратата. Аз не бързам, изпишквам си се на спокойствие, слагам си отново червило. — Клер! — мърмори тя. — Ще сляза долу и ще разкажа на гаджето ти за всички ужасии, които си вършила някога, ако не отвориш незабавно вра… — Аз отварям рязко и Хелън почти пада в банята. — Сега ми падна в ръчичките, Клер Абшир — заявява тя заканително, после затваря вратата. Аз сядам на ръба на ваната, а Хелън се обляга на мивката и надвисва страховито над мен с ниските си лачени обувки. — Хайде, изплюй камъчето. Какви ги правите с тоя Хенри? В смисъл, че току-що изтърси цяла камара лъжи. Не си се запознала с него само преди няколко месеца, познаваш го от години. Какво толкова криеш?

Наистина не знам откъде да започна. Дали да й кажа истината? Не. Защо пък не? Доколкото знам, Хелън е виждала Хенри само веднъж и тогава той не изглеждаше чак толкова различно в сравнение със сега. Обичам Хелън. Тя е силна, тя е щура, нея трудно ще я излъжеш. Знам обаче, че няма да ми повярва, ако й кажа: Пътешествие във времето, Хелън. Трябва да го видиш, за да повярваш.

— Добре, де — възкликвам, докато се мъча да измисля нещо. — Да, наистина го познавам от доста време.

— От колко време?

— Откакто бях на шест години.

Очите на Хелън още малко и ще изскочат — точно като по карикатурите. Аз се смея.

— Ау… ама как така, добре, де, а откога се срещаш с него?

— Не знам. Имаше един промеждутък, когато всичко висеше на косъм и не се случваше нищо: Хенри не искаше и да чуе да има нещо общо с малко дете, а аз бях безнадеждно влюбена в него…

— Но… как се е получило, че не сме разбрали за него? Защо си била толкова потайна? Можеше да ми кажеш.

— Е, ти в известен смисъл знаеше.

Прозвучава недодялано и аз го знам. Хелън явно е обидена.

— Не е същото, както да ми кажеш.

— Знам. Извинявай.

— Хм. И защо го криеше?

— Той е осем години по-голям от мен.

— И какво от това?

— Ами такова, че когато аз бях на дванайсет, той беше на двайсет и това си беше проблем.

Да не говорим пък, че когато бях на шест години, той беше на четирийсет.

— Пак не разбирам. Ясно е защо не си искала майка ти и баща ти да научават, че си се вживяла в ролята на Лолита, а той — на Хумберт Хумберт, но не проумявам защо не си могла да кажеш на нас. Щяхме да ти влезем в положението. През цялото време те съжалявахме, притеснявахме се за теб и се питахме защо се правиш на монахиня… — Хелън клати глава. — А тя, моля ви се, през цялото време се е чукала с Библиотекаря…

Не се сдържам и се изчервявам.

— Не съм се чукала с него през цялото време.

— О, на друг ги разправяй тия.

— Наистина! Изчакахме да навърша осемнайсет години. Направихме го на рождения ми ден.

— Дори да е така, Клер… — подхваща Хелън, но някой започва да блъска по вратата и дебел мъжки глас казва:

— Скоро ли ще приключите, момичета?

— Следва продължение — изсъсква ми Хелън и ние излизаме от банята под аплодисментите на пет момчета, които са се наредили на опашка в коридора.

Откривам в кухнята Хенри, който слуша търпеливо как един от необяснимите приятели на Лора му дърдори нещо за американски футбол. Хвърлям едно око на русото му чипоносо гадже и то го помъква да си налеят още пиене.

Хенри казва:

— Виж, Клер… бебета пънкари!

Обръщам се и виждам, че ми сочи Джоди, четиринайсетгодишната сестра на Лора, и гаджето й Боби Хардгроув. Боби е с вдигната на петльов гребен зелена коса и пълно пънкарско снаряжение във вид на разкъсана тениска и разните му там безопасни игли, а Джоди се опитва да изглежда като Лидия Лънч73, но вместо това прилича на миеща мечка с лош ден за козината й. Човек остава с впечатлението, че двамата са дошли не на коледен купон, а на маскарад по случаи деня на Вси светии. Джоди и Боби явно са заели отбранителна позиция и не се чувстват в свои води. Но Хенри е въодушевен.

— О! На колко години са, сигурно някъде на дванайсет?

— На четиринайсет.

— Я да сметнем, на четиринайсет, от Деветдесет и първа… излизаме… Господи, родени са през 1977 година. Чувствам се стар. Дай да пийна още нещо. — Лора прекосява кухнята с поднос коктейли. Хенри грабва два, обръща ги в бърза последователност и прави кисела физиономия. — Уф! Отвратително. — Аз се смея. — Какво според теб слушат? — пита Хенри.

— Откъде да знам. Защо не отидеш да ги питаш?

Хенри е възмутен.

— О, не мога да го направя. Ще ги подплаша.

— Според мен самият ти си уплашен от тях.

— Е, сигурно си права. Изглеждат толкова крехки, невръстни и зелени, като малки грахчета.

— Ти обличал ли си се някога така?

Хенри сумти презрително.

— Ти какво си мислиш? Разбира се, че не. Тези хлапета подражават на британските пънкари. А аз съм американски пънкар. Не, опитвах се да приличам по-скоро на Ричард Хел74.

— Защо не поговориш с тях? Изглеждат самотни.

— Но ти трябва да дойдеш с мен, да ни запознаеш и да ме държиш за ръката.

Престрашаваме се да прекосим кухнята предпазливо, като Леви-Строс, който се приближава до двама канибали. Джоди и Боби имат вид като на животинките по канал „Нейчър“, които някой току-що е стреснал или които са бягали дълго.

— Хм, здравейте, Джоди и Боби.

— Здрасти, Клер — отвръща Джоди.

Познавам я още от бебе, но тя най-неочаквано започва да се притеснява и аз решавам, че този неопънкарски вид е хрумване на Боби.

— Изглеждате малко отегчени, затова ви доведох Хенри, да ви запозная с него. Допада му… хм, как изглеждате.

— Здравейте — поздравява страшно смутен Хенри. — Беше ми любопитно… питах се какво слушате.

— Какво слушаме ли? — повтаря Боби.

— Като музика. Каква музика предпочитате?

Боби се оживява.

— Ами „Секс Пистълс“ — отговаря той и млъква.

— Разбира се — кима Хенри. — А „Клаш“?

— Да. И „Нирвана“…

— „Нирвана“ си я бива — одобрява Хенри.

— „Блонди“? — включва се и Джоди така, сякаш отговорът й би могъл да е грешен.

— Аз харесвам „Блонди“ — казвам й. — А Хенри харесва Дебора Хари.

— „Рамоунс“75? — пита Хенри. Двамата кимат едновременно. — А какво ще кажете за Пати Смит?

Джоди и Боби го гледат неразбиращо.

— Иги Поп?

Боби клати глава.

— „Пърл Джем“ — започва да налучква той.

Притичвам им се на помощ.

— Тук те не ловят радиостанциите — обяснявам на Хенри. — Няма откъде да научават такива неща.

— О — казва Хенри. Известно време мълчи. — Виж, искаш ли да ти напиша някои неща? За да ги чуеш?

Джоди свива рамене. Боби кима, изглежда сериозен и развълнуван. Аз ровя в дамската си чанта и търся лист и химикалка. Хенри сяда на масата в кухнята, Боби се разполага срещу него.

— И така — подхваща Хенри. — Трябва да се върнеш към шейсетте години. Започни с „Велвет Ъндърграунд“76 в Ню Йорк, После напрано тук, в Детройт, имаш „Ем Си 5“77, Иги Поп и „Студжис“78. Ако се върнем в Ню Йорк, трябва да чуеш „Ню Йорк Долс“ и „Хартбрейкърс“…

— Том Пети ли? — включва се и Джоди. — Чували сме за него.

— Не, това е съвсем друга група — обяснява Хенри. — Почти всички, свирили в нея, са умрели през осемдесетте.

— Самолетна катастрофа ли? — пита Боби.

— Хероин — поправя го Хенри. — Но освен тях има „Телевижън“, Ричард Хел и „Войдойдс“ и Пати Смит.

— „Токинг Хедс“ — добавям аз.

— Хм. Не знам. Наистина ли ги смяташ за пънк?

— Ами за какво друго?

— Добре. — Хенри ги добавя към списъка. — „Токинг Хедс“. После нещата се пренасят в Англия…

— Мислех, че пънкът е тръгнал от Лондон — казва Боби.

— Разбира се, че не — възразява Хенри и бута назад стола си, — някои, включително аз, смятаме, че пънкът е просто най-новото проявление на този дух, на чувството, че нещата не са както трябва и всъщност са толкова сбъркани, та единственото, което можеш да направиш, е да казваш: майната му, отново и отново, на много висок глас, докато някой ни спре.

— Да — проронва тихо Боби и лицето му под вдигнатата с гел коса пламва едва ли не от религиозен плам. — Да.

— Покваряваш непълнолетен — казвам аз на Хенри.

— О, и без мен ще стигне до това. Нали?

— Опитвам се, но тук не е лесно.

— Отчитам го — съгласява се Хенри.

Продължава да попълва списъка. Поглеждам през рамото му. „Секс Пистълс“, „Клаш“, „Ганг ъф Фор“, „Бъзкокс“, „Дед Кенедис“, „Икс“, „Микънс“, „Рейнкоутс“, „Дед Бойс“, „Ню Ордър“, „Смитс“, „Лора Лоджик“, „О Пер“, „Биг Блак“, „ПиЛ“, „Пиксис“, „Брийдърс“, „Соник Ют“…

— Хенри, тук те няма да намерят нито едно от тези неща.

Той кима и драсва в долния край на листа телефонния номер и адреса на „Винтидж Вайнъл“.

— Нали имате грамофон?

— Нашите имат — отвръща Джоди.

Хенри се мръщи.

— А какво всъщност, харесваш? — питам аз.

Имам чувството, че е отпаднала от разговора, докато Хенри и Боби изпълняват обреда за мъжко побратимяване.

— Принс — признава си тя.

Ние с Хенри ревваме в хор:

— Когоооо?

После запявам с цяло гърло „1999“, Хенри скача и двамата се впускаме направо в кухнята във вихрен танц. Лора ни чува, тича да сложи истинската плоча и всички стават да танцуват.

Хенри: След купона у Лора се прибираме с колата у родителите на Клер. Тя казва:

— Ужасно мълчалив си.

— Мислех си за онези хлапета. За бебетата пънкари.

— А, да. Какво те?

— Опитвах се да разбера какво е накарало онова хлапе…

— Боби.

— Да, Боби, да се върне назад, да слуша музика, създадена в годината, когато се е родил…

— Е, и аз си падах много по „Бийтълс“ — изтъква Клер. — А групата се е разпаднала една година преди да се родя.

— Защо ли? Би трябвало да припадаш по „Депеш Мод“, по Стинг и така нататък. А Боби и гаджето му би трябвало да слушат „Кюър“, ако искат да се правят на интересни. Вместо това се прехласват по пънка, за който не знаят нищо…

— Сигурна съм, че се обличат така главно за да правят напук на родителите си. Лора ми е казвала, че баща им не пуска Джоди да ходи в този вид на училище. Тя напъхва всичко в раницата си и се преоблича в тоалетната в училището — обяснява Клер.

— Но по онова време го правехме всички. Така утвърждавахме индивидуализма си и аз го разбирам, ала защо им е на Джоди и Боби да утвърждават индивидуализма на 1977 година? Би трябвало да носят карирани фланелени блузи.

— Защо изобщо обръщаш внимание? — учудва се Клер.

— Потиска ме. Напомня ми, че мигът, на който принадлежа, е мъртъв, при това не само мъртъв, но и забравен. Вече не пускат по радиото никое от тези парчета, и аз не знам защо. Все едно не ги е имало изобщо. Именно заради това се вълнувам, когато видя, че малки деца се правят на пънкари — не искам всичко това просто да изчезне.

— Е, винаги можеш да се върнеш назад — отбелязва Клер. — Повечето хора са се вкопчили в настоящето, а ти можеш да се връщаш отново и отново.

Замислям се върху думите й.

— Просто е тъжно, Клер. Дори когато ми предстои да направя нещо страхотно, например да видя концерт, който първия път съм пропуснал, може би група, която се е разпаднала, или някой, който е умрял, ми е тъжно да ги гледам, защото знам какво ще се случи.

— Но как това се различава от останалия ти живот?

— Не се различава.

Вече сме при частния път, който води към къщата на Клер. Тя завива.

— Хенри?

— Да.

— Ако сега можеше да спреш… Ако можеше да не пътешестваш повече във времето и това нямаше да има последици, щеше ли да спреш?

— Ако сега можех да спра и пак да те срещна ли?

— Вече си ме срещнал.

— Да. Щях да спра.

Поглеждам Клер, която почти не се вижда в здрача в колата.

— Би било забавно — отбелязва тя. — Аз щях да имам спомени, каквито ти никога няма да имаш. Все едно щях да бъда с човек, който страда от амнезия. Имам такова чувство още откакто сме дошли тук.

Смея се.

— В бъдещето можеш да гледаш как се появявам бавно във всеки спомен, докато не ги събера всичките.

Клер се усмихва.

— Вероятно. — Завива по кръглата алея пред къщата. — У дома, колко е хубаво отново да си у дома.

По-късно, след като вече сме се качили горе в отделните си стаи, а аз съм си облякъл пижамата, измил съм си зъбите, промъкнал съм се в стаята на Клер и този път съм се сетил да заключа вратата, след като двамата сме се стоплили в тясното й легло, тя прошепва:

— Не бих искала да го пропускаш.

— Да пропускам какво?

— Всички неща, които се случиха. Когато бях малка. Досега са станали само половината от тях, защото теб още те няма там. Щом ти се случат, тогава вече ще е истинско.

— Потеглям натам.

Прокарвам длан по корема й, между краката й. Клер пищи.

— Шшт!

— Ръката ти е ледена.

— Извинявай.

Любим се внимателно, тихо. Когато накрая свършвам, е толкова силно, че получавам ужасно главоболие и за миг се притеснявам, че ще изчезна, но това не се случва. Продължавам да лежа в прегръдката на Клер, замаян от болката. Клер похърква тихо, като животинче, а на мен ми се струва, че в главата ми рият булдозери. Искам си моето легло в моята си гарсониера. Колко хубаво е у дома. Няма друго място като дома. Отведете ме у дома, селски пътища. Домът е там, където е сърцето. Но сърцето ми е тук. Значи би трябвало да съм си като у дома. Клер въздъхва, обръща глава и притихва. Ей, скъпа, аз съм си у дома. У дома съм си.

Клер: Сутринта е ясна и студена. Закусихме. Натоварихме багажа в колата. Марк и Шарън вече са тръгнали с татко към летището в Каламазу. Хенри е в коридора, сбогува се с Алиша, а аз изтичвам горе в стаята на мама.

— О, толкова късно ли е станало? — пита тя, когато ме вижда с якето и ботушите. — Мислех, че ще останете за обяд.

Мама седи на писалището си, което както винаги е отрупано с листове хартия, запълнени с широкия й разхвърлян почерк.

— Върху какво работиш?

Каквото и да е, цялото е в задраскани думи и заврънкулки. Мама захлупва страницата върху писалището. Много е потайна за писанията си.

— Върху нищо. Това тук е стихотворение за градината под снега. Но не се получава. — Тя се изправя и отива до прозореца. — Странно, стиховете никога не са така красиви, както истинската градина. Поне моите стихове.

Всъщност не мога да кажа нищо, тя никога не ми е давала да чета стиховете й, затова възкликвам:

— Е, градината е красива!

Мама маха с ръка, отхвърляйки комплимента. За нея похвалите не значат нищо, тя не вярва в тях. Само от критиките поруменява, само те привличат вниманието й. Ако сега й кажа нещо пренебрежително, ще го помни цял живот. Настъпва неловко мълчание. Усещам, че мама чака да си тръгна, за да продължи с писането.

— Чао, мамо — казвам й.

Целувам я по хладното лице и бягам.

Хенри: Пътуваме от близо час. Километри наред от двете страни на пътя имаше борове, сега минаваме през равнина, пълна с огради от бодлива тел. От известно време и двамата мълчим. Веднага щом забелязвам тишината, долавям нещо странно в нея, затова казвам:

— Не беше чак толкова лошо.

Гласът ми е прекалено бодър, прекалено силен в малката кола. Клер не отговаря и аз я поглеждам. Тя плаче: докато шофира, по страните й се стичат сълзи, макар тя да се преструва, че не плаче. Никога досега не съм я виждал разплакана и нещо в тези безмълвни стоически сълзи ме дразни.

— Клер. Клер, дали… дали да не спреш за малко?

Без да ме поглежда, тя намалява скоростта, отбива към банкета и спира. Намираме се някъде в Индиана. Небето е синьо, в полето отстрани на пътя има много гарвани. Клер опира чело във волана и си поема задъхано и дълбоко въздух.

— Клер! — казвам аз на тила й. — Клер, извинявай. Нещо обърках ли? Какво се е случило? Аз…

— Не е заради теб — отвръща тя под булото на косата си.

Седим така доста минути.

— Какво има тогава?

Клер клати глава, а аз седя и я гледам. Накрая събирам достатъчно смелост, за да я докосна. Милвам я по косата и през плътните трептящи вълни усещам прешлените по врата и гърба й. Клер се обръща, аз я прегръщам през разделените седалки и сега тя вече започва да плаче неутешимо и да се тресе.

После притихва. После казва:

— Проклета да е майка ми!

По-късно на магистрала „Дан Райън“ попадаме в задръстване и докато чакаме, слушаме Ърма Томас79.

— Хенри, много… много неприятно ли ти беше?

— Кое да ми е било неприятно? — възкликвам аз, защото си мисля, че Клер ме пита за плача си.

Но тя казва:

— Семейството ми. Те… какви ти се сториха?

— Държаха се чудесно, Клер. Наистина ми харесаха. Особено Алиша.

— Понякога ми иде да ги бутна всички в езеро Мичиган и да гледам как потъват.

— Хм, чувството ми е познато. Ей, струва ми се, че баща ти и брат ти са ме виждали и друг път. И точно преди да си тръгнем, Алиша също подметна нещо наистина странно.

— Веднъж те видях заедно с татко и Марк. Алиша със сигурност те е засичала в сутерена, когато е била на дванайсет години.

— Това ще създаде ли проблеми?

— Не, обяснението е твърде странно, никой няма да повярва.

И двамата се смеем и напрежението, което е пътувало заедно с нас чак до Чикаго, се разсейва. Движението започва да се отпушва. Не след дълго Клер спира пред блока, където е гарсониерата ми. Вадя от багажника сака си, гледам как Клер подкарва и се плъзга надолу по Дирборн и на гърлото ми засяда буца. След доста часове разбирам, че онова, което чувствам, е самота, и Коледа официално приключва до догодина.

Домът може да е навсякъде; домът е там, където полагаш глава

Събота, 9 май 1992 година

(Хенри е на 28 години)

Хенри: Реших, че най-добрият подход е да попитам направо: той или ще се съгласи, или ще откаже. Отивам с метрото до жилището на баща ми, където в детството ми е бил моят дом. Напоследък не идвам често — баща ми рядко ме кани, а аз не обичам да се изтърсвам без предупреждение, както правя сега. Но какво друго може да очаква той, след като не вдига телефона? Слизам на станция „Уестърн“ и се отправям на запад по Лорънс. Къщата с двете жилища се намира на Вирджиния, от задната веранда се вижда река Чикаго. Докато стоя във входа и търся ключа, госпожа Ким надзърта от вратата на своето жилище и ми показва мълком с ръка да вляза при нея. Разтревожен съм: обикновено Кими е много сърдечна, шумна и любвеобилна и макар да знае всичко, каквото има да се знае за нас, не се меси никога. Е, почти никога. Всъщност присъства доста осезаемо в живота ни, но на нас това ни харесва. Усещам, че наистина е разстроена.

— Искаш ли една кола?

Кими вече върви към кухнята.

— Разбира се.

Оставям раницата си при входната врата и тръгвам след нея. В кухнята тя вдига металната ръчка на старовремска формичка за лед. Винаги съм се учудвал от силата на Кими. Сигурно е на седемдесет години, а на мен ми се струва точно такава, каквато е била и в детството ми. Тогава прекарвах тук, долу, много време, помагах на Кими да приготви вечеря за господин Ким (който почина преди пет години), четях, пишех си домашните и гледах телевизия. Сега сядам на кухненската маса, а Кими слага пред мен чаша, пълна с кока-кола и кубчета лед. Взима преполовената чаша от костен порцелан с нескафе, по ръба на която има нарисувани колибри. Помня първия път, когато ми разреши да пия кафе от тези чаши, бях на тринайсет години. Почувствах се голям.

— Отдавна не съм те виждала, приятелю.

Ох!

— Знам… напоследък времето сякаш лети.

Кими ме оглежда от глава до пети. Има черни пронизващи очи, които сякаш проникват и в най-потайните кътчета на мозъка ми. Плоското й корейско лице прикрива всички чувства, освен ако самата тя не пожелае да ги видиш. Страхотна е на бридж.

— Във времето ли пътешестваш?

— Не. Всъщност от месеци не съм бил никъде. Невероятно е.

— Да не си си намерил приятелка?

Аз се усмихвам.

— Охо! Добре де, знам, знам всичко. Как се казва? И защо не я водиш насам?

— Казва се Клер. Няколко пъти вече предлагам да я доведа, но той все отказва.

— Не си предлагал на мен. Ако дойдете тук, Ричард също ще дойде. Ще хапнем патица.

Както винаги, съм смаян от собствената си недосетливост. Госпожа Ким знае как най-бързо да се преодолеят всички лични затруднения. Баща ми не се притеснява да се държи гадно с мен, но за госпожа Ким винаги ще направи усилие, защото тя всъщност му е отгледала детето и вероятно не му взема истинския наем.

— Ти си гениална.

— Да, така е. Защо ли още не са ми дали стипендия „Макартър“80? Кажи!

— Не знам. Може би не излизаш достатъчно често. Според мен хората от фондация „Макартър“ не се отбиват често в „Бинго Уърлд“.

— Не, те вече си имат достатъчно пари. Та кога ще се жениш?

Прихвам толкова силно, че колата ми влиза в носа. Кими се върти около мен и ме потупва по гърба.

— Какво му е смешното? Само питам. Длъжна съм да попитам, нали?

— Не, не е това. Смея се не защото е смешно, а защото ми четеш мислите. Дошъл съм да помоля татко да ми даде пръстените на мама.

— Ооооо! Не знам, моето момче. Ау, ще се жениш! Страхотно. Тя ще се съгласи ли?

— Според мен да. Сигурен съм деветдесет и девет процента.

— Е, това е хубаво. Но виж, за пръстените на майка ти не знам. Искам да ти кажа ето какво… — Очите й са вперени в тавана. — Баща ти не върви на добре. Често крещи, хвърля разни неща, не свири.

— О! Всъщност не съм изненадан. Но наистина не е на добре. Напоследък качвала ли си се горе?

Обикновено Кими ходи често в жилището на татко. Според мен чисти тайно. Виждал съм я да глади предизвикателно официалните му ризи за концертите, за да ме накара да се намеся.

— Не ме пуска, моля ти се!

Още малко и Кими ще се разплаче. Баща ми със сигурност си има проблеми, но е чудовищно, че допуска те да засегнат и Кими.

— А когато не си е вкъщи?

Обикновено се преструвам, че не знам как Кими влиза и излиза без знанието на татко в жилището му, тя пък се преструва, че за нищо на света не би направила подобно нещо. Сега обаче, когато вече не живея тук, съм й признателен. Все някой трябва да го държи под око.

Кими изглежда гузна, смутена и леко разтревожена, че отварям дума за това.

— Добре де. Да, влязох веднъж, защото се притеснявам за него. Навсякъде е струпал боклуци, ако кара и занапред така, ще завъдим хлебарки. В хладилника няма нищо, освен бира и лимони. Върху леглото е струпал купчина дрехи, съмнявам се, че спи на него. Не знам какво прави. Никога досега след смъртта на майка ти не съм го виждал толкова зле.

— Господи! Това пък какво беше?

Над главите ни се чува силен трясък, което означава, че татко е изпуснал нещо на пода в кухнята. Вероятно е станал току-що.

— Май трябва да се кача.

— Да. — Кими е тъжна. — Той, баща ти, де, е много свестен човек, не проумявам защо го допуска.

— Алкохолик е. Алкохолиците правят точно това. Длъжностната им характеристика гласи: разпада се, продължава да се разпада.

Кими вдига към мен унищожителен поглед.

— Понеже стана дума за длъжностна характеристика…

— Да?

— Според мен той не ходи на работа.

Мамка му.

— Е, сезонът свърши. През май татко не работи.

— Имат турне в Европа, а той е тук. И от два месеца не си е плащал наема.

По дяволите, по дяволите, по дяволите.

— Защо не си ми се обадила, Кими? Това е ужасно.

Скачам на крака и хуквам към коридора, грабвам раницата и се връщам в кухнята. Бърникам из нея и намирам чековата си книжка.

— Колко ти дължи?

Госпожа Ким е страшно притеснена.

— Не, Хенри, недей… той ще си плати.

— Ще ми върне парите. Хайде, приятелко, не се притеснявай. Казвай, колко?

Тя не ме гледа.

— Хиляда и двеста долара — казва едва чуто.

— Само толкова? Какво правиш, мила ми приятелко, да не си отворила благотворително дружество за изпаднали представители на рода Детамбъл? — Пиша чека и го пъхам под линийката. — Осребри го, иначе ще се разправяш с мен.

— Е, тъкмо ако не го осребря, ще се наложи да ме посетиш.

— При всички положения ще те посетя. — Смазан съм от чувство на вина. — Ще доведа Клер.

Кими ме озарява с усмивка.

— Надявам се. Ще ти бъда кума, нали?

— Ако татко не е във форма, можеш да ме отведеш и до олтара. Всъщност идеята е страхотна: ти ще ме поведеш, а Клер ще ме чака отпред и органистът ще свири „Лоенгрин“…

— Трябва да си купя рокля.

— О! Не си купувай нищо, докато не ти кажа, че работата е сигурна. — Въздишам. — Май не е зле да се кача и да поговоря с татко.

Ставам от стола. Изведнъж се чувствам огромен в кухнята на госпожа Ким, сякаш съм влязъл в някогашното си начално училище и съм изумен колко малки са чиновете. Тя също се изправя бавно и ме изпраща до входната врата. Прегръщам я. За миг ми се струва крехка и объркана и се изумявам от живота й, запълнен с дни, когато тя е чистела, грижела се е за градината и е играела бридж, после обаче пак ме връхлитат собствените ми грижи. Скоро ще се върна, не мога цял живот да се крия в леглото заедно с Клер. Кими ме гледа, докато отварям вратата на баща си.

— Ей, татко? Вкъщи ли си?

Настъпва кратко мълчание, после:

— МАХАЙ СЕ.

Качвам се по стълбите, а госпожа Ким затваря вратата на своето жилище.

Първото, което ме удря, е миризмата: тук има нещо, което гние. Холът е опустошен. Къде са всички книги? Майка ми и баща ми имаха тонове книги: исторически, за музиката, романи на френски, немски и италиански — къде са? Дори сбирката от грамофонни плочи и компактдискове ми се струва по-малка. Навсякъде са разпилени хартийки: рекламни листовки, вестници, партитури, които са покрили пода. Пианото на майка е потънало в прах, на перваза има ваза с отдавна мъртви гладиоли, които са се мумифицирали. Тръгвам по коридора и надзъртам в стаите. Пълен хаос. Дрехи, боклуци, още вестници. Под мивката в банята се търкаля бутилка „Михлоб“ и плочките са като лакирани от слоя засъхнала бира.

Баща ми седи с гръб към мен в кухнята и гледа през прозореца реката. Не се обръща, когато влизам при него. Не ме поглежда, когато сядам. Но и не става, не излиза и аз го тълкувам като знак, че разговорът може да продължи.

— Здрасти, татко.

Мълчание.

— Току-що се видях с госпожа Ким. Каза ми, че не си много добре.

Мълчание.

— Разбрах, че не работиш.

— Сега е месец май.

— А защо не си на турне?

Той най-после ме поглежда. Зад упорството прозира уплаха.

— В болнични съм.

— Откога?

— От март.

— В платени ли?

Мълчание.

— Болен ли си? Какво ти е?

Мисля, че няма да ми обърне внимание, но той ми отговаря, като протяга към мен ръце. Те треперят така, сякаш са връхлетени от свое си мъничко земетресение. Накрая баща ми е успял. След двайсет и три години упорито пиянство е унищожил способността си да свири на цигулка.

— О, татко! О, господи! Какво каза Стан?

— Каза, че няма да се оправя. Нервите са съсипани и няма да се възстановят.

— Божичко!

Гледаме се в продължение на една непоносима минута. Върху лицето му се чете болка и аз започвам да проумявам: той си няма нищо. Не е останало нищо, което да го крепи, да осмисля живота му. Първо мама, после и музиката му — няма ги, няма ги вече. Аз никога не съм означавал кой знае какво за него, така че закъснелите ми усилия едва ли ще се увенчаят с нещо.

— И сега какво?

Мълчание. Сега нищо.

— Не можеш през следващите двайсет години да седиш тук и да пиеш.

Той гледа масата.

— Имаш ли пенсия? Медицинска застраховка?

Баща ми не е направил нищо, оставил е всичко да му се изплъзне. Къде съм бил?

— Платих ти наема.

— О. — Татко е смутен. — Не съм ли го платил?

— Не. За два месеца. Госпожа Ким беше много притеснена. Не искаше да ми казва, не искаше да й давам пари, но е безсмислено да превръщаш своите проблеми и в нейни.

— Горката госпожа Ким.

По бузите на баща ми се стичат сълзи. Той е стар. Няма друга дума. На петдесет и седем години е и е старец. Сега не съм му ядосан. Сега го съжалявам и съм уплашен за него.

— Татко. — Той отново ме гледа. — Виж какво. Трябва да ми разрешиш да направя някои неща за теб, чу ли? — Баща ми отново извръща очи и се заглежда през прозореца, към безкрайно по-интересните дървета от другата страна на водата. — Трябва да ми позволиш да прегледам документите ти за пенсия и банковите извлечения. Трябва да ни разрешиш да почистим тук с госпожа Ким. И трябва да спреш да пиеш.

— Не.

— Какво не? Всичко или само някои неща?

Мълчание. Започвам да губя търпение, затова сменям темата.

— Татко, аз ще се женя.

Сега вече съм привлякъл вниманието му.

— За кого? Коя ще се омъжи за теб?

Струва ми се, че го казва без озлобление. Наистина му е любопитно. Вадя портфейла си и измъквам от прозрачното пластмасово джобче снимката на Клер. На нея тя гледа ведро към плажа при лайтхаус. Косата й се вее като знаме от лекия ветрец и върху фона на тъмните дървета Клер сякаш сияе в светлината на ранната утрин. Татко взима снимката и я проучва внимателно.

— Казва се Клер Абшир. Художничка е.

— Добре. Красива е — отбелязва нацупено баща ми.

Едва ли ще получа по-радушна бащина благословия.

— Иска ми се… наистина ми се иска да й дам годежния пръстен и венчалната халка на мама. Мисля, че на мама би й харесало.

— Откъде знаеш. Вероятно не я и помниш.

Не ми се говори за това, но изведнъж се преизпълвам с решимост да постигна своето.

— Виждам я редовно. След смъртта й съм я виждал стотици пъти. Виждам я как се разхожда из квартала с теб, с мен. Ходи в парка и разучава партитури, пазарува, пие кафе с Мейра в „Ния“. Виждам я с чичо Иш. Виждам я в „Джулиард“. Чувам я да пее! — Татко ме е зяпнал. Смазвам го, но сега вече не мога да спра. — Разговарял съм с нея. Веднъж стоях до нея в препълненото метро, дори я докосвах. — Баща ми плаче. — Това невинаги е проклятие. Понякога е страхотно да пътешестваш във времето. Имах потребност да я видя и понякога ми е дадено да я виждам. Тя щеше да хареса Клер, щеше да иска да съм щастлив, щеше да бъде сломена от начина, по който си се провалил само защото тя е загинала.

Баща ми седи на масата в кухнята и ридае. Плаче, без да закрива лицето си, само е свел глава и е оставил сълзите да се стичат. Известно време го наблюдавам, такава е цената, че съм си изпуснал нервите. После отивам в банята и се връщам с руло тоалетна хартия. Татко взима слепешката малко и си бърше носа. После няколко минути седим така.

— Защо не си ми казал?

— Какво да съм ти казал?

— Че я виждаш. Бих искал… да го знам.

Защо не съм му казал ли? Защото всеки нормален баща досега щеше да се е досетил, че непознатият, който често се явява в ранния му брачен живот, всъщност е ненормалният му син, пътешестващ във времето. Защото ме беше страх; защото баща ми ме мразеше, задето съм оживял. Защото дълбоко в себе си чувствах превъзходство за нещо, което той възприема като недостатък. Заради такива грозни причини.

— Защото мислех, че ще те заболи.

— О. Не. Не ме боли… аз… хубаво е да знам, че тя е някъде там. В смисъл… най-страшното е, че си отиде. Затова е хубаво, че е някъде там. Въпреки че не мога да я видя.

— Обикновено изглежда щастлива.

— Да, беше много щастлива… бяхме щастливи.

— Да. Ти сякаш беше друг човек. Винаги съм се питал какво е щяло да бъде да израсна с теб такъв, какъвто беше по онова време.

Баща ми се изправя бавно. Аз продължавам да седя, а той тръгва с несигурна крачка по коридора към стаята си. Чувам го, че рови, после се връща бавно с атлазена кесийка. Бръква в нея и вади тъмносиня кутийка за бижута. Отваря я и взима отвътре два тънки пръстена. В дългата му трепереща длан те приличат на семена. Татко слага лявата си длан върху дясната, където са пръстените, и известно време седи така, сякаш пръстените са светулки, хванати като в капан между ръцете му. Очите му са затворени. После баща ми ги отваря и протяга към мен дясната си ръка: аз долепвам ръце и той изсипва в чакащите ми длани пръстените.

Годежният е с изумруд и мъждивата светлина от прозореца се отразява в зелено и бяло през него. Пръстените са сребърни и имат нужда от почистване. Имат нужда от носене и аз знам точно кое момиче трябва да ги носи.

Рожден ден

Неделя, 24 май 1992 година

(Клер е на 21 години, Хенри — на 28)

Клер: Днес е двайсет и първият ми рожден ден. Лятната вечер е съвършена. Намирам се в гарсониерата на Хенри, в леглото на Хенри и чета „Лунният камък“. Хенри е в тясната кухничка, приготвя вечеря. Замятам се с хавлията му и докато вървя към банята, го чувам, че ругае миксера. Не бързам, мия си косата, при което огледалата се покриват с пара. Мисля дали да не се подстрижа. Колко хубаво ще бъде да си измия косата, да прокарам един гребен през нея и готово! Въздишам. Хенри обича косата ми, сякаш тя има отделен живот и душа, която той може да нарече своя и която също може да го обича. Зная, че я обича като част от мен, знам обаче и че ще се разстрои много, ако я отрежа. Ще ми липсва и на мен… но ми създава големи грижи, понякога ми се иска да я смъкна като перука и да я оставя у дома, докато си играя навън. Разресвам я старателно, за да не е сплъстена. Когато е мокра, косата ми е тежка. Дърпа кожата на главата ми. Открехвам вратата на банята, за да излезе парата. Хенри пее нещо от „Кармина Бурана“, което звучи странно и фалшиво. Когато излизам от банята, той вече слага масата.

— Точно навреме, вечерята е готова.

— Чакай малко да се облека.

— И така си си добре. Наистина.

Хенри заобикаля масата, разтваря хавлията и прокарва леко ръце по гърдите ми.

— Ммм. Вечерята ще изстине.

— Вечерята си е студена. Искам да кажа, че трябва да е студена.

— О… Добре тогава, хайде да хапнем.

Изведнъж съм изтощена и раздразнителна.

— Добре.

Хенри ме пуска, без да казва нищо. Продължава да реди сребърните прибори. Наблюдавам го една минута, после си събирам дрехите от различните места по пода, където са намятани, и ги обличам. Сядам на масата, а Хенри носи две купички супа, светла и гъста.

— Картофена кремсупа. По рецепта на баба ми.

Опитвам я. Превъзходна е, с много масло и добре изстудена. За второ имаме сьомга с дълги стръкове аспержи, киснати в марината от зехтин и розмарин. Отварям уста, за да похваля храната, но вместо това казвам:

— Хенри, другите дали правят секс толкова често, както ние?

Той се замисля.

— Повечето хора… не, според мен не. Мисля, че само хора, които се познават отскоро и още не могат да повярват в щастието си. Много ли ти е?

— Не знам. Може би.

Казвам го, забила поглед в чинията си. Направо не мога да повярвам, че съм го изрекла: докато съзрявах като жена, не правех друго, освен да умолявам Хенри да ме изчука, а сега му разправям, че ми било много. Той седи като попарен.

— Ужасно съжалявам, Клер. Не съм и подозирал, не съм се замислял.

Вдигам очи, Хенри изглежда изумен. Аз избухвам в смях. Той се усмихва някак гузно, но очите му блестят.

— Просто… има дни, когато не мога да седна.

— Ами… казвай ми. Кажи: „Тази вечер недей, скъпи, днес вече сме го правили двайсет и три пъти и предпочитам да почета «Домът на разбитите сърца».“

— И ти смирено ще се откажеш и ще отстъпиш?

— Тогава го правех. Бях смирен.

— Да. Но аз пък се чувствах гузна.

Хенри се смее.

— Тук не можеш да очакваш да ти помогна. Това вероятно е единствената ми надежда: ден след ден, седмица след седмица ще гасна, зажаднял за целувчица, за един минет, и след известно време ти ще вдигнеш очи от книгата и ще си дадеш сметка, че ако не ме изчукаш незабавно, направо ще си умра в краката ти, аз обаче няма да кажа и дума. Може би ще издам само няколко хлипа.

— Но… не знам, аз нямам и капчица сили, докато ти… ти си изглеждаш добре. Да не би да съм сбъркана нещо?…

Хенри се навежда през масата и протяга ръце. Аз слагам длани в неговите.

— Клер.

— Да.

— Сигурно е нетактично да го споменавам, извинявай, че ти го казвам, но нагонът ти е по-силен, отколкото на почти всички жени, с които съм се срещал. Повечето жени да са били отбой още преди месеци и да са изключили телефонния си секретар. Но аз бих казал… винаги си оставяла впечатлението, че ти харесва. Ако ти е много обаче, ако не ти се прави, просто ми кажи, в противен случай ще те обикалям на пръсти и ще умувам дали не ти дотягам с ужасните си искания.

— Но колко секс е достатъчен?

— За мен ли? О, боже. Моята представа за идеален живот е изобщо да не мърдаме от леглото. Бихме могли да правим любов почти непрекъснато, само от време на време ще ставаме, за да се запасяваме с питейна вода и с плодове, за да не хванем скорбут, аз ще отскачам и да се бръсна в банята, преди да се гмурна отново в леглото. Понякога можем да сменяме и чаршафите. А също да ходим на кино, за да не ни се протрие от лежането кожата. Освен това ще ходя да тичам. Пак ще се наложи да тичам всяка сутрин.

За Хенри тичането си е религия.

— За какво ти е да тичаш? Нали и без това ще се движиш много?

Изведнъж той става сериозен.

— Защото твърде често животът ми зависи от това да тичам по-бързо от преследвачите си.

— О. — Сега е мой ред да се смутя, защото вече го знам. — Но как да го разбирам… не забелязвам да ходиш някъде… поне откакто съм те срещнала тук, в настоящето, не пътешестваш във времето. Или пътешестваш?

— Да, на Коледа, ти сама видя. И някъде около Деня на благодарността. Ти беше в Мичиган и не ти споменах, защото беше потискащо.

— Гледаше катастрофата ли?

Хенри се взира в мен.

— Всъщност да. Как разбра?

— Преди няколко години ти дойде точно преди Коледа в „Полска чучулига“ и ми разказа. Беше наистина много разстроен.

— Да. Помня, чувствах се нещастен само като видях датата върху Списъка, помислих си, ех, още една Коледа, която някак трябва да преживея. Освен това точно тази Коледа беше ужасна и в истинското време: накрая си докарах алкохолно отравяне и се наложи да ми промиват стомаха. Дано не съм съсипал и твоята Коледа.

— Не… зарадвах се, когато те видях. Освен това ми каза нещо важно, лично, макар и да внимаваше да не споменаваш имена и места. Това продължаваше да бъде истинският ти живот, а аз отчаяно се вкопчвах във всичко, което ми помагаше да повярвам, че си истински, а не някаква моя психоза. Пак заради това постоянно те докосвах. — Аз се смея. — И през ум не ми е минавало колко тежко ти е заради мен. Правех всичко, за което се сетех, а ти просто не се поддаваше. Сигурно си умирал.

— Какво например си правела?

— Какво имаме за десерт?

Хенри става отзивчиво и носи десерта — сладолед с вкус на манго и с малини. В него под ъгъл е забучена една свещичка, Хенри пее „Честит рожден ден“, а аз се заливам от смях, защото е фалшиво, после си пожелавам нещо и духам свещичката. Сладоледът е страхотен, аз съм много весела и се опитвам да си спомня някой особено знаменит случай, когато съм съблазнявала Хенри.

— Добре, де. Ето ти най-неприятната случка. Когато бях на шестнайсет години, една вечер те чаках до много късно. Беше някъде към единайсет часът, имаше новолуние и на поляната си беше доста тъмно. Бях ти ядосана, защото ти вироглаво се държеше с мен като с… като с малко дете, с приятелка или не знам какво… а аз си бях навила на пръста на всяка цена да изгубя девствеността си. Изведнъж ми хрумна да ти скрия дрехите…

— О, не.

— Да. Преместих ги на друго място…

Малко ме е срам от тази случка, но след дъжд качулка.

— И?

— И ти се появи, а аз започнах да те дразня, докато вече не издържаше.

— И?

— И ти ми скочи и ме залепи до земята, и някъде към трийсетина секунди и двамата си мислехме: „Край, стана тя, каквато стана.“ Не че си се канел да ме изнасилваш, аз си го просех. Но после върху лицето ти се появи онова изражение и ти отсече: „Не“, после стана и си тръгна. Прекоси направо Ливадата и се скри сред дърветата, а аз не те видях отново цели три седмици.

— А! Този мъж е по-свестен от мен.

— Бях толкова стресната от тази случка, че през следващите две години полагах неимоверни усилия да се държа добре.

— Слава богу. Не си представям да ми се налага да проявявам такава воля, и то редовно.

— Да, но го правеше и това е най-изумителното. Дълго си мислех, че не те привличам. Е, щом ни предстои да прекараме живота си в леглото, сигурно можеш и да се въздържаш в моето минало.

— Знаеш ли, изобщо не се шегувам, когато ти казвам, че искам толкова много секс. Давам си сметка, че не е практично. Но все да ти кажа и все не успявам: чувствам се страшно различен. Силно свързан с теб. И според мен точно това ме задържа тук, в настоящето. Физическата връзка, която имаме с теб, сякаш пренастройва съзнанието ми. — Хенри ме гали с върховете на пръстите си по ръката. Вдига поглед. — Имам нещо за теб. Ела да седнеш ето тук.

Ставам и отивам с него в хола. Той прави от леглото канапе и аз сядам на него. Слънцето залязва и стаята е окъпана в розова и оранжева светлина. Хенри отваря писалището, бръква в едно от отделенията и вади атлазена кесийка. Сяда малко встрани, коленете ни се докосват. „Сигурно чува как сърцето ми бие — мисля си аз. — Стигнахме и до това — мисля си. Хенри ме хваща за ръцете и ме гледа вглъбено. — Чакам го много отдавна, доживях го най-сетне, а съм уплашена.“

— Клер!

— Да.

Гласът ми е тих и стреснат.

— Знаеш, че те обичам. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да… Хенри. — Плисва ме усещането за déjà vu. — Но знаеш ли… всъщност вече съм омъжена за теб.

Неделя, 31 май 1992 година

(Клер е на 21 години, Хенри — на 28)

Клер: Ние с Хенри стоим във входа на сградата, където той е израсъл. Вече сме малко закъснели, но продължаваме да стоим долу — Хенри се е облегнал на пощенските кутии и затворил очи, диша бавно.

— Не се притеснявай — казвам му. — Не може да бъде по-неприятно от срещата с майка ми.

— Майка ти и баща ти се държаха много мило с мен.

— Но мама е… непредсказуема.

— Баща ми също.

Хенри пъха ключа в ключалката на входната врата, качваме се на Първата стълбищна площадка и той чука на вратата на апартамента. Тя е отворена незабавно от дребна възрастна корейка: Кими. Облечена е в синя копринена рокля, сложила си е яркочервено червило и е изписала малко накриво веждите си. Косата й е прошарена и е сплетена на две плитки, намотани около ушите. Кой знае защо, ми заприличва на Рут Гордън81. Стига ми до рамото и след като отмята назад глава, казва:

— Ооо, Хенри, та тя е мнооого красива!

Усещам как се изчервявам. Хенри отвръща:

— Забрави ли за добрите обноски, Кими?

А тя се смее и ме поздравява:

— Здравейте, госпожице Клер Абшир.

На което аз казвам:

— Здравейте, госпожо Ким.

Усмихваме се една на друга и жената заявява:

— О, можете да ме наричате Кими, всички ми викат така.

Кимам и тръгвам след нея към хола, където бащата на Хенри седи в един от фотьойлите. Той не казва нищо, само ме гледа.

Слаб е, висок, ъглест и уморен. Не прилича много на Сина си. С къса бяла коса е, с черни очи, дълъг нос и тънка уста, която в ъгълчетата е извита леко надолу. Седи сгърбен, а моето внимание е привлечено от ръцете му, дълги изтънчени ръце, които лежат в скута му като задрямала котка.

Хенри се прокашля и казва:

— Това, татко, е Клер Абшир. Това, Клер, е баща ми, Ричард Детамбъл.

Господин Детамбъл протяга бавно една от ръцете си, а аз пристъпвам напред и я поемам. Леденостудена е.

— Здравейте, господин Детамбъл. Радвам се да се запознаем — казвам аз.

— Така ли? В такъв случай Хенри явно не ви е говорил много за мен. — Гласът му е хриплив и развеселен. — Ще се възползвам от оптимизма ви. Елате да седнете до мен. Кими, ще ни донесеш ли нещо за пиене?

— Тъкмо се канех да попитам кой какво ще пие… вие, Клер, какво искате? Приготвила съм сангрия82. А ти, Хенри? Сангрия? Добре. А ти, Ричард, ще пийнеш ли една бира?

За миг всички се умълчават. После господин Детамбъл отвръща:

— Не, Кими, ще пийна само чай, ако нямаш нищо против да ми направиш. — Кими се усмихва и изчезва в кухнята, а господин Детамбъл се извръща към мен и обяснява: — Понастинал съм. Взех лекарство, но от него само ми се приспива.

Хенри седи на канапето и ни наблюдава. Всички мебели са бели и изглеждат така, сякаш са купувани някъде през 1945 година от „Джей Си Пени“83. Дамаската е покрита с прозрачен найлон, върху белия килим са сложени найлонови пътеки. Има камина, която, ако се съди от вида й, едва ли някога е палена, а над нея е закачена красива рисунка с туш на бамбуково стебло, подмятано от вятъра.

— Красива рисунка — отбелязвам аз, понеже не знам какво друго да кажа.

Господин Детамбъл изглежда доволен.

— Харесва ли ви? Ние с Анет я купихме още през 1962 година в Япония. В Киото, но оригиналът е китайски. Решихме, че Кими и Дън ще я харесат. Това е копие от седемнайсети век на много по-стара рисунка.

— Разкажи на Клер за стихотворението — подканя Хенри.

— Да, стихотворението беше нещо от този сорт: „Бамбук без разсъдък, а праща мисли, извисили се сред облаците, стои на планина самотна, притихнал и достоен, и олицетворява благородната воля… Нарисувано и написано с леко сърце от У Дзън.“

— Прелестна е — казвам аз.

Кими се връща с подноса с напитките, ние с Хенри си взимаме по чаша сангрия, а господин Детамбъл вдига внимателно с две ръце чая — чашата потраква върху чинийката, докато той я оставя на масата до себе си. Кими сяда на малко кресло до камината и отпива от сангрията. Аз също опитвам моята и усещам, че е наистина силна. Хенри ме поглежда и вдига вежди. Кими казва:

— Обичате ли градини, Клер?

— Хм, да — отговарям. — Майка ми е градинарка.

— Преди вечеря трябва да излезете навън и да видите задния двор. Всичките ми божури са нацъфтели, ще ви покажем и реката.

— С удоволствие.

Отиваме на двора. Възхищавам се на река Чикаго, която тече спокойно в подножието на паянтовата стълба, възхищавам се на божурите. Кими пита:

— Каква градина има майка ви? Отглежда ли рози?

Нейната розова градина е малка, но добре подредена и доколкото мога да преценя, всички храсти са кръстоска на чаена роза.

— И мама има рози в градината си. Но голямата й страст всъщност са перуниките.

— О! И аз имам перуники. Ето там — сочи Кими. — Трябва да ги разделя, как мислите, дали майка ви ще иска от моите?

— Не знам. Мога да попитам. — Мама има над двеста сорта перуники. Забелязвам, че Хенри се подсмихва зад гърба на Кими, и се въся. — Мога да попитам дали не иска да размени някои от нейните с вашите, има сортове, които сама е създала, обича да ги подарява на приятели.

— Майка ви създава сортове перуники ли? — учудва се господин Детамбъл.

— Ами да. А също лалета, но перуниките са й любимите.

— По професия ли е градинарка?

— Не — отвръщам аз. — Само любителка. Има си градинар, който върши основната работа, а също хора, които идват да косят, да плевят и така нататък.

— Дворът ви сигурно е голям — отбелязва Кими. Тръгва първа обратно към апартамента. Часовникът на кухненската печка звъни. — Добре — казва Кими. — Време е да хапнем.

Питам дали мога да помогна, но тя ми показва с ръка да седна на един от столовете. Разполагам се срещу Хенри. Баща му ми е отдясно, празният стол на Кими — отляво. Забелязвам, че макар и вътре да е доста топло, господин Детамбъл е облечен в пуловер. Кими има много красив порцеланов сервиз с нарисувани по него колибри. Всеки от нас е получил запотена чаша студена вода. Кими ни налива бяло вино. Над чашата на бащата на Хенри се колебае и я подминава, след като той поклаща глава. Донася салатите и сяда. Господин Детамбъл вдига чашата с вода.

— За щастливото семейство — казва той.

— За щастливото семейство — повтаря Кими и всички ние се чукаме, после пием. Кими продължава: — Е, Клер, Хенри ни каза, че сте художничка. Каква по-точно.

— Правя хартиени скулптури.

— Ооо! Трябва някога да ми покажете, не съм виждала такива. Като оригамите ли са?

— А, не.

Хенри се намесва.

— Те са като фигурите на онзи германски художник, когото видяхме в Художествения институт, нали се сещаш, Анселм Кифер. Големи мрачни и страшни хартиени скулптури.

Кими е озадачена.

— Защо красиво момиче като вас ще прави такива грозни неща?

Хенри се смее.

— Това, Кими, е изкуство. Пък и са красиви.

— Използвам често цветя — обяснявам й аз. — Ако ми дадете мъртвите си рози, ще ги сложа във фигурата, върху която работя сега.

— Добре — отвръща тя. — На какво е?

— Огромен гарван, направен от рози, влакна и лико от хемерокалис.

— Хм. Защо точно гарван? Гарваните са лоша поличба.

— Така ли? Аз пък смятам, че са прекрасни.

Господин Детамбъл вдига вежда и за секунда изглежда точно като Хенри.

— Имате странни представи за красотата — казва той.

Кими става, събира чиниите от салатата и носи купа зелен фасул й печена патица с малинов розов сос със зърна черен пипер, над която се вие пара. Божествена е. Сега разбирам къде Хенри се е научил да готви.

— Как ви се струва? — пита настойчиво Кими.

— Много е вкусна, Кими — отговаря господин Детамбъл и аз повтарям след него като ехо.

— Май захарта е малко — намесва се и Хенри.

— Да, и на мен така ми се струва — съгласява се Кими.

— Но наистина е много крехка — продължава Хенри и Кими грейва в усмивка.

Аз се пресягам да взема чашата с вино. Господин Детамбъл кима към мен и казва:

— Пръстенът на Анет ви стои добре.

— Много е красив. Благодаря, че разрешихте да го получа.

— Той е с дълга история, както и венчалната халка, която върви заедно с него. Изработен е през 1823 година в Париж за прапрапрабаба ми, казвала се е Жан. Дошъл е в Америка през 1920 година заедно с баба ми Ивет, а от 1969 година, когато почина Анет, седи в едно чекмедже. Хубаво е да го видя отново на дневна светлина.

Поглеждам пръстена и си мисля: „Майката на Хенри го е носела, когато е загинала.“ Извръщам се към Хенри, който, изглежда, си мисли същото, и към господин Детамбъл, който си яде патицата.

— Разкажете ми за Анет — моля го аз.

Той оставя вилицата, подпира се на лакът върху масата, долепя длани до челото си. Надзърта иззад тях към мен.

— Сигурен съм, че Хенри ви е разказал нещо.

— Да. Малко. Израсла съм с нейните плочи, майка ми и баща ми са й почитатели.

Господин Детамбъл се усмихва.

— Е, в такъв случай знаете, че Анет имаше изумителен глас… богат и чист, какъв само глас, какъв обхват… с този глас можеше да изрази душата си и всеки път, когато я слушах, чувствах, че животът ми не се свежда само до биология… тя умееше наистина да чува, разбираше от композиция й знаеше как да пресътвори музикалното произведение… тя, Анет, беше много емоционален човек. Пробуждаше това и у другите. След смъртта й вече не съм чувствал истински нищо.

Той млъква. Нямам сили да го погледна, затова поглеждам Хенри. Той се е вторачил в баща си с такава тъга, че забивам очи в чинията си.

Господин Детамбъл казва:

— Но вие попитахте не за мен, а за Анет. Беше добра и беше велик творец, а тези неща рядко се срещат заедно. Анет правеше хората щастливи, самата тя беше щастлива. Радваше се на живота. Виждал съм я да плаче само два пъти, първия път, когато й подарих този пръстен, и втория, когато роди Хенри.

Поредното мълчание. Накрая аз казвам:

— Имали сте голям късмет.

Той се усмихва, все така, без да сваля длани от лицето си.

— Е, имахме и нямахме. Имахме всичко, за което можехме да мечтаем, после, сякаш след миг, тя лежеше разкъсана на онази магистрала.

Хенри трепва.

— Но не смятате ли — упорствам аз, — че дори и да изгубиш щастието, за предпочитане е да си невероятно щастлив за кратко време, отколкото да караш цял живот сравнително доволен?

Господин Детамбъл впива поглед в мен. Маха дланите от лицето си и продължава да ме наблюдава. После казва:

— Често съм си задавал този въпрос. Вярвате ли в това?

Мисля си за своето детство, колко дълго съм чакала и съм се чудела, за радостта да видя как Хенри върви през Ливадата, след като не съм го зървала със седмици и месеци, мисля си и как съм се почувствала, когато не го бях виждала цели две години и после го открих в читалнята на библиотека „Нюбъри“: радостта, че мога да го докосна, лукса да знам къде е, да знам, че ме обича.

— Да — отговарям. — Вярвам в това.

Срещам погледа на Хенри и се усмихвам. Господин Детамбъл кима.

— Хенри е направил добър избор. — Кими отива да донесе кафе и докато е в кухнята, господин Детамбъл продължава: — Той не е устроен така, че да внася мир в живота на друг човек. Всъщност в много отношения е пълна противоположност на майка си: ненадежден е, на него не може да се разчита, той не мисли за друг, освен за себе си. Кажете ми, Клер, защо, за бога, такова мило момиче иска да се омъжва за Хенри?

Всичко в стаята като че ли затаява дъх. Хенри се вцепенява, но не казва нищо. Аз се навеждам напред й се усмихвам на господин Детамбъл, после възкликвам въодушевено, сякаш ме е попитал какъв сладолед обичам:

— Защото е много, ама много добър в леглото.

Откъм кухнята долита гръмогласен смях. Господин Детамбъл поглежда Хенри, който вдига вежди и се ухилва, и накрая дори баща му се усмихва и заявява:

— Вие, драга моя, ми скрихте шайбата.

По-късно, след като вече сме си изпили кафето и сме изяли безупречната бадемова торта на Кими, след като тя ми е показала снимки на Хенри като пеленаче, като току-що проходило невръстно момченце и в последния клас на гимназията (за негово огромно притеснение), след като е изтръгнала още сведения за семейството ми („Колко стаи? Толкова много! Ей, приятелю, защо не си ми казал, че освен красива тя е и богата?“), всички заставаме на входната врата и аз благодаря на Кими за вечерята, и пожелавам „лека нощ“ на господин Детамбъл.

— За мен беше удоволствие, Клер — казва той. — Но ме наричайте Ричард.

— Благодаря ви… Ричард.

Хваща ме за ръката и я държи само секунда, и само в тази секунда аз го виждам така, както преди години вероятно го е виждала Анет, после образът изчезва, господин Детамбъл кима плахо на Хенри, който целува Кими, ние слизаме по стълбите и поемаме в лятната вечер. Сякаш са минали години, откакто сме влезли вътре.

— Уф! — казва Хенри. — Само докато наблюдавах всичко това, умрях хиляда пъти.

— Добре ли се представих?

— Какво ти добре? Беше неотразима. Той те хареса!

Хванали сме се за ръце и вървим надолу по улицата. В дъното на пресечката има детска площадка, аз изтичвам при люлките и се качвам на една, Хенри също се качва на люлката до мен, но с лице в обратната посока, и ние се люлеем все по-нависоко и по-нависоко, като се разминаваме, понякога в синхрон, понякога профучавайки един покрай друг толкова шеметно, та ми се струва, че ще се сблъскаме, и се смеем, смеем се, и вече не може да има тъга, никой не може да се почувства загубен, да бъде мъртъв или много надалеч: точно сега ние сме тук и нищо не може да помрачи съвършенството ни или да открадне радостта от този съвършен миг.

Сряда, 10 юни 1992 година

(Клер е на 21 години)

Клер: Седя сама на масичка до прозореца в кафене „Переголизи“, достопочтено заведенийце с превъзходно кафе. Уж трябва да работя върху реферата за „Алиса в Страната на чудесата“, който пиша за летния курс по история на гротескното, но съм се отдала на мечти и гледам разсеяно туземците, които в ранната вечер се суетят по Холстед Стрийт. Не идвам често в Бойс Таун84. Реших, че ще отхвърля повечко работа, ако отида някъде, където на никого няма да му хрумне да ме търси. Хенри е изчезнал. Днес го няма вкъщи, няма го и на работа. Опитвам се да не се безпокоя. Опитвам се да се науча да бъда нехайна и безгрижна. Хенри не е малко дете, че постоянно да го мисля. Това, че нямам представа къде е, не означава, че непременно му се е случило нещо лошо. Знае ли човек? Той може да е и с мен.

Някой стои на отсрещния тротоар и маха. Присвивам очи, съсредоточавам се. И виждам, че е дребничката негърка, която онази вечер в „Арагон“ беше с Ингрид. Силия. Аз също й махам и тя прекосява улицата. Най-неочаквано застава пред мен. Толкова е ниска, че лицето й е на едно равнище с моето, въпреки че аз седя, а тя е права.

— Здрасти, Клер — поздравява Силия.

Гласът й е като масло. Приисква ми се да се завия с него и да заспя.

— Здравей, Силия. Сядай.

Тя се разполага срещу мен и аз разбирам, че изглежда ниска заради краката — седнала има много по-нормален вид.

— Подочух, че си се сгодила — казва Силия.

Вдигам лявата си ръка, показвам й пръстена. Келнерът се довлачва при нас и Силия си поръчва турско кафе. Гледа ме и ми се усмихва дяволито. Зъбите й са бели, дълги и извити. Очите й са големи и клепачите са отпуснати, сякаш тя всеки момент ще заспи. Тънките й плитки са събрани на висок кок и са украсени с розови пръчици в тон с лъскавата й розова рокля.

— Ти си или много смела, или луда — заявява ми Силия.

— Така казват.

— Е, вече би трябвало да си разбрала.

Усмихвам се, свивам рамене, отпивам от кафето, което е със стайна температура и е прекалено сладко.

Силия пита:

— Знаеш ли къде е сега Хенри?

— Не. А ти знаеш ли къде е сега Ингрид?

— Ами да — отвръща Силия. — Седи на бара в „Берлин“ и ме чака. — Тя си поглежда часовника. — Закъснявам. — От светлината навън кожата й с цвят на умбра става синя, сетне морава. Силия прилича на прелестна марсианка. Тя ми се усмихва. — Хенри тича в официалния си костюм по Бродуей, а по петите го гонят цяла тумба скинари.

О, не!

Сервитьорът носи кафето на Силия и аз му соча моята чаша. Той я напълва отново, а аз гребвам внимателно лъжичка захар и я разбърквам. Силия слага огромно количество захар в мъничката си чашка турско кафе. То е черно и гъсто като меласа. „Имало едно време три сестрички… те живеели на дъното на един кладенец… Защо живеели на дъното на кладенеца? Защото в кладенеца имало захарен петмез.“

Силия чака да кажа нещо. „Направи реверанс, докато мислиш какво да кажеш. Така печелиш време.“

— Наистина ли? — възкликвам.

О, блестящо, Клер, няма що!

— Не ми се виждаш особено разтревожена. Ако моят мъж търчеше така, щях да се позамисля.

— Е, Хенри не е какъв да е мъж.

Силия се смее.

— Можеш да си го повториш, сестро.

Колко ли знае? Колко знае Ингрид? Силия се навежда към мен, отпива от кафето, отваря широко очи, вдига вежди и издава устни.

— Ама наистина ли ще се омъжиш за него?

Нещо ме прихваща.

— Ако не вярваш, можеш да видиш как го правя. Заповядай на сватбата.

Силия клати глава.

— Аз? Не съм му симпатична на Хенри. Ама никак.

— Е, и ти не ми се струваш голяма негова почитателка.

Силия се хили.

— Сега вече съм. Заряза най-безцеремонно госпожица Ингрид Кармайкъл, разби й сърцето и сега аз събирам парчетата. — Тя отново си поглежда часовника. — И понеже стана дума за Ингрид, закъснявам за срещата. — Силия става и казва: — Защо не дойдеш и ти?

— А, не, благодаря.

— Хайде, моето момиче. Вие с Ингрид трябва да се поопознаете. Имате толкова общи неща помежду си. Ще си направим нещо като ергенски купон преди сватбата ти.

— В Берлин?

Силия се смее.

— Не в града. В клуба.

Смехът й е карамелен и сякаш идва от тяло, много по-едро от нейното. Не ми се иска тя да си тръгва, но…

— Не мисля, че е добре да идвам. — Поглеждам Силия право в очите. — Ще бъде гадно. — Тя не извръща поглед и в съзнанието ми изникват змии, котки. „Ядат ли котките прилепи?… Ядат ли прилепите котки?“ — Пък и трябва да приключа с това.

Силия поглежда в тетрадката ми.

— Какво е това, домашно ли? Ооо, значи тази вечер си се отдала на учението! Чуй какво ще ти каже кака ти Силия, тя знае кое е най-добро за малките ученички… ей, на колко си години, имаш ли право да си поръчваш алкохол?

— Да — потвърждавам гордо. — От три седмици.

Силия се надвесва над мен. Мирише на канела.

— Хайде, ела, ела, ела. Трябва да му поотпуснеш края, преди да кротнеш с господин Библиотекаря. Хайдеее, Клер. Докато се усетиш, и ще си затънала до гуша в малки библиотекарчета, по цял ден ще сменяш лайняни памперси и ще преваряваш бутилки.

— Наистина не знам…

— Тогава не казвай нищо, просто ела.

Силия започва да събира книгите ми и успява да преобърне съдчето за мляко. Аз се запретвам да попивам млякото, но Силия излиза забързано от кафенето, понесла книгите ми. Хуквам след нея.

— Недей, Силия, трябват ми…

За късокрак човек на десетсантиметрови токчета тя се движи доста бързо.

— А, не, няма да ти ги дам, докато не обещаеш да дойдеш с мен.

— Ингрид ще се вкисне.

Вървим в крак на юг по Холстед към Белмънт. Не искам да се виждам с Ингрид. Стига ми и онзи първи и последен път, когато я видях на концерта на „Вайълънт Фам“.

— Няма да се вкисне. Проявява голямо любопитство към теб.

Завиваме по Белмънт, минаваме покрай ателиета за татуировки, индийски ресторанти, магазини за кожени изделия и църквици. Мушкаме се под подлеза и ето го и „Берлин“. Отвън не изглежда особено примамливо, прозорците са боядисани в черно и чувам как музиката бумти от мрака зад кльощавия луничав тип, който взима пари за вход на мен, но не и на Силия, бие ни на ръцете по един печат и ни пуска да влезем в пъкъла.

След като свиквам със сумрака, виждам, че в заведението има само жени. Жени се тълпят около малката сцена, за да зяпат стриптийзьорката по червена прашка на пайети и лепенки върху зърната на гърдите. Жени се смеят и флиртуват на бара. Днес има дамска вечер. Силия ме тегли към една от масите. Ингрид седи на нея сама с висока чаша, пълна с небесносиня течност. Вдига очи и аз разбирам, че не й е особено приятно да ме види. Силия я целува и ми показва с ръка да седна. Аз продължавам да стоя.

— Ей, миличко — казва Силия на Ингрид.

— Какви са тези тъпи шеги? — отвръща тя. — Защо си довела и нея?

И двете не ми обръщат внимание. Силия още стиска под мишница книгите ми.

— Страхотно е, че и тя е тук, Ингрид. Просто си помислих, че може би искате да се поопознаете по-добре.

Силия сякаш изпитва угризения, но дори аз долавям, че злорадства от притеснението на Ингрид.

Ингрид ме гледа втренчено.

— Защо си дошла? Да зяпаш ли?

Тя се обляга на стола и вдига брадичка. Със сакото от черно кадифе и кървавочервеното червило прилича на рус вампир. Изглежда убийствено. Чувствам се като гимназистка от дълбоката провинция. Протягам ръце към Силия и тя ми връща книгите.

— Бях принудена да дойда. Сега си тръгвам.

Понечвам да се обърна, но Ингрид се пресяга светкавично и ме сграбчва за ръката.

— Я чакай… — Дърпа към себе си лявата ми длан, аз залитам и книгите се разхвърчават. Изтръгвам ръката си, а Ингрид възкликва: — Ти си сгодена?

Забелязвам, че тя гледа пръстена на Хенри. Не казвам нищо. Ингрид се обръща към Силия:

— Знаела си, нали? — Силия забива поглед в масата и мълчи. — Довела си я, кучко такава, само за да ме дразниш.

Гласът й е тих. Почти не я чувам от бумтящата музика.

— Не, Инг, аз само…

— Майната ти, Силия.

Ингрид се изправя. За миг лицето й е съвсем близо до моето и аз си представям как Хенри целува тези червени устни. Ингрид ме гледа вторачено. Заявява:

— Кажи на Хенри да върви по дяволите. Кажи му и че ще го чакам при тях.

После си тръгва. Силия седи с лице, захлупено върху дланите. Аз започвам да си събирам книгите. Тъкмо да се обърна към изхода, когато Силия казва:

— Чакай.

Аз чакам.

Силия продължава:

— Извинявай, Клер.

Свивам рамене. Тръгвам към вратата и когато се обръщам назад, виждам, че Силия седи сама на масата, отпива от синята напитка на Ингрид и е закрила лице с дланта си. Не ме поглежда.

Вече навън вървя все по-бързо по улицата и накрая отивам при колата, после се прибирам, влизам в стаята си, лягам на леглото и набирам номера на Хенри, него обаче го няма у дома и аз изключвам осветлението, но не заспивам.

По-добър живот с помощта на химията

Неделя, 5 септември 1993 година

(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)

Клер: Хенри разлиства опърпания „Настолен справочник на лекаря“. Лошо предзнаменование.

— И през ум не ми е минавало, че си такъв поклонник на лекарствата.

— Не съм поклонник на лекарствата. Алкохолик съм.

— Не си алкохолик.

— Съм, и още как.

Лягам на канапето и слагам крака върху коленете на Хенри. Той оставя справочника върху глезените ми и продължава да го разлиства.

— Не пиеш чак толкова много.

— Но преди пиех. Понамалих, след като за малко да се убия. А и баща ми е добър предупредителен пример.

— Какво търсиш?

— Нещо, което да взема на сватбата. Не искам да те зарязвам, докато стоиш пред олтара под погледите на четиристотин души.

— Да. Добре ще направиш. — Представям си гледката и ме побиват тръпки. — Хайде да избягаме.

Хенри ме поглежда в очите.

— Хайде. Подкрепям предложението с две ръце.

— Майка ми и баща ми ще ме лишат от наследство.

— Няма.

— Не внимаваш. Това е пищен бродуейски спектакъл. Ние сме само повод баща ми да се изфука пред своите приятели адвокати. Ако избягаме, майка ми и баща ми няма да се поколебаят и ще наемат актьори, които да изпълнят ролите ни.

— Искаш ли да отидем в гражданското и да подпишем още преди сватбата? Така, дори и да се случи нещо, поне ще бъдем женени.

— О, но… Не ми се ще да го правя. Ще бъде лъжа… Ще се чувствам странно. Дай да го направим след това, ако на истинската сватба стане някаква издънка.

— Добре. План Б.

Той протяга ръка и аз я стискам.

— Намираш ли нещо?

— Най-добре е да взема един невролептик, казва се риспердал, но ще го пуснат на пазара чак през 1994 година. Бих могъл да глътна и един клозарил или може би халдол.

— Звучат ми като сиропи за кашлица, последна дума на фармацевтиката.

— Взимат се при психоза.

— Наистина ли?

— Да.

— Но ти нямаш психоза.

Хенри ме поглежда, прави ужасяваща физиономия и свил пръсти, дращи във въздуха като върколак от ням филм. После казва съвсем сериозно:

— От електроенцефалограмата се вижда, че имам мозък на шизофреник. Доста лекари са убедени, че пътешествията ми във времето се дължат на шизофрения. Тези лекарства блокират допаминовите рецептори.

— Странично въздействие?

— Ами… дистония, акатизия, фалшива Паркинсонова болест. Иначе казано, непредизвикани от нищо мускулни контракции, тревожност, клатене, сноване, безсъние, обездвижване, липса на изражение върху лицето. След време се появяват и дискинезия, хронични тикове на лицевите мускули и агранулоцитоза, при която тялото вече не може да произвежда бели кръвни телца. Човек не може да прави и секс. Освен това всички лекарства, които сега са на пазара, действат приспиващо.

— Нали не смяташ да взимаш такива неща?

— Е, преди съм взимал халдол. И торазин.

— И?…

— Наистина ужасно. Бях зомбиран. Имах чувството, че мозъкът ми е пълен с лепило.

— Няма ли нещо друго?

— Валиум. Либриум. Ксанакс.

— Мама ги взима тези. Ксанакс и валиум.

— Да, би могло да се очаква. — Той прави кисела физиономия, оставя „Настолния справочник на лекаря“ и казва: — Мръдни малко.

Наместваме се върху канапето и лягаме един до друг. Много удобно е. — Не взимай нищо.

— Защо?

— Не си болен.

Хенри се смее.

— Обичам те точно заради това: защото не забелязваш всичките ми ужасни недостатъци.

Той разкопчава блузата ми, а аз го прегръщам. Хенри ме гледа и чака. Аз съм леко ядосана.

— Не разбирам защо говориш така. Непрекъснато злословиш за себе си. Не си такъв. Добър си.

Хенри поглежда ръката ми и дръпва своята, после ме притегля по-близо до себе си.

— Не съм добър — казва тихо в ухото ми. — Но може би ще стана, хммм.

— Не е зле да станеш, наистина.

— С теб съм добър. — Абсолютно вярно. — Клер?

— Хммм?

— Случва ли ти се понякога да лежиш будна и да се питаш дали не съм някакъв гаден номер, който Бог ти погажда?

— Не. Лежа будна и се притеснявам, че ще изчезнеш и няма да се върнеш никога вече. Лежа будна и размишлявам за някои от нещата, които донякъде зная за бъдещето. Но съм напълно убедена, че трябва да бъдем заедно.

— Напълно убедена.

— А ти не си ли?

Хенри ме целува. „Нито времето, нито мястото, нито случайността, нито смъртта не могат да ме лишат и от най-дребното ми желание, не могат да го прекършат.“

— Пак ли свърши?

— Нямам нищо против и да свърша.

— Самохвалко.

— Я да видим сега кой злослови за мен!

Понеделник, 6 септември 1993 година

(Хенри е на 30 години)

Хенри: Седя на верандата на бяла занемарена къща с алуминий отстрани в Хумболд Парк. Понеделник е, някъде към десет сутринта. Чакам Бен да се върне откъдето е отишъл. Не обичам особено квартала и докато седя пред вратата на Бен, се чувствам някак разголен, но той е изключително точен, затова продължавам да чакам уверено. Гледам две млади жени от латиноамерикански произход, които тикат по разбития изровен тротоар бебешки колички. Докато размишлявам колко неоправна е градската управа, чувам как някой вика в далечината:

— Библиотекарче!

Поглеждам по посока на гласа и както съм и предполагал, виждам Гомес. Простенвам на ум. Гомес притежава изумителната дарба да се натъква на мен точно когато се каня да правя нещо не особено благовидно. Трябва да се отърва някак от него, докато не се е появил Бен.

Гомес се носи щастлив към мен! Издокарал се е с адвокатските си дрешки, държи коженото куфарче. Аз въздишам.

— Ca va85, другарю?

— Ca va86. Какво търсиш тук?

Уместен въпрос.

— Чакам един приятел. Колко е часът?

— Десет и петнайсет. Шести септември 1993 година — допълва той услужливо.

— Знам, Гомес. Но все пак благодаря. При клиент ли си дошъл?

— Да. Едно десетгодишно момиченце. Гаджето на майка му го кара да пие „Дрейно“87. Наистина започва да ми писва от човеците.

— Да. Прекалено много станаха маниаците, прекалено малко — микеланджеловците.

— Обядвал ли си? По-скоро, закусвал ли си?

— Да. Трябва да стоя тук, чакам един приятел.

— Не знаех, че имаш приятели, които живеят насам. Всички, които познавам тук, имат крещяща нужда от правен съвет.

— Приятел от Библиотекарския институт.

Ето го и него. Бен се появява със сребристия си мерцедес модел шейсет и втора. Отвътре е пълна скръб, но отвън си е доста лъскав. Гомес подсвирва.

— Извинявай, че закъснях — казва Бен, докато бърза по алеята към мен. — Повикаха ме на домашно посещение.

Гомес ме гледа изчаквателно. Аз се правя, че не го забелязвам. Бен се извръща към Гомес, после към мен.

— Гомес, Бен. Бен, Гомес. Ужасно съжалявам, другарю, че трябва да тръгваш.

— Всъщност имам два свободни часа…

Бен взима нещата в свои ръце.

— Гомес, страшно се радвам, че се запознахме. Но някой друг път.

Бен е много късоглед и гледа добродушно Гомес през дебелите стъкла, които увеличават двойно очите му. Клати в ръката си ключовете. Лази ми по нервите. И двамата стоим, без да казваме нищо, и чакаме Гомес да си тръгне.

— Добре. Да. Е, чао — казва Гомес.

— Ще ти се обадя следобед — обещавам му.

Без да ме поглежда, той се обръща и си тръгва. Чувствам се кофти, но има неща, за които не искам Гомес да узнава, и това е едно от тях. Ние с Бен се поглеждаме така, сякаш признаваме, че знаем един за друг подробности, които не са особено приятни. Той отваря входната врата. Винаги ми се е искало да се опитам да проникна с взлом в къщата му, защото той е наслагал какви ли не ключалки и охранителни устройства. Влизаме в тъмния тесен коридор. Тук винаги мирише на зеле, макар и да знам със сигурност, че Бен не готви храна, камо ли пък зеле. Отиваме при задното стълбище, качваме се в друг коридор, минаваме през една, после през втора стая, която Бен е оборудвал като лаборатория. Той оставя чантата си и окача якето. Очаквам едва ли не да обуе маратонки а ла господин Роджърс88, вместо това обаче, той си играе с кафеварката. Сядам на един сгъваем стол и го чакам да приключи.

Не познавам друг човек, който да прилича повече от Бен на библиотекар. Всъщност наистина съм се запознал с него в „Розари“, но той напусна института, преди да го завърши. В сравнение с последния път, когато съм го виждал, е отслабнал и косата му е опадала още повече. Бен е болен от СПИН и всеки път, когато го срещам, се взирам, защото не знам как ще се развие болестта.

— Изглеждаш добре — казвам му.

— Конски дози зитовудин. И витамини, йога, визуализация. И понеже стана дума за това, с какво мога да ти бъда полезен?

— Ще се женя.

Бен е изненадан, после зарадван.

— Честито! За кого?

— За Клер. Познаваш я. Момичето с много дългата червена коса.

— А… да. — Бен се замисля. — Тя знае ли?

— Да.

— Страхотно.

Бен ме поглежда така, сякаш ми казва, че всичко това е прекрасно, но какво общо има той.

— Родителите й готвят тежка сватба в Мичиган. Църква, шаферки, ориз, всички тъпотии. И после пищна гощавка в яхтклуба. Официалното облекло е задължително.

Бен налива кафе и ми връчва голяма чаша с Мечо Пух отпред. Аз добавям сметана на прах. Тук, горе, е студено, а кафето мирише на горчиво, но на хубаво.

— Длъжен съм да присъствам. Длъжен съм да издържа на огромното осемчасово късащо нервите напрежение, без да изчезвам.

— А!

Бен си има начин да посреща проблемите — просто ги приема и това ми действа много успокояващо.

— Трябва ми нещо, което да приспи всичките ми допаминови рецептори.

— Наван, халдол, торазип, серентил, меларил, стелазин…

Бен чисти очилата си в пуловера. Без тях прилича на огромен мишок без косми.

— Надявах се да ми забъркаш ето това тук.

Търся в джинсите листчето хартия, намирам го и му го връчвам. Бен присвива очи и чете:

— 3-(2-)4–96-флуоро-1, 2-беницисоксазол-3-ил… колоиден силициев диоксид, хидропропилова метилцелулоза… пропиленов гликол… — Той ме поглежда озадачен. — Какво е това?

— Ново лекарство за психоза, казва се рисперидон и се продава под името риспердал. Но ще бъде пуснато на пазара чак през 1998 година, аз обаче искам да го опитам сега. Спада към нов клас лекарства, производни на бензисоксазола.

— Откъде го взе това?

— От „Настолния справочник на лекаря“. Изданието от 2000 година.

— Кой го произвежда?

— „Янсен“.

— Знаеш, Хенри, че такива лекарства не ти понасят. Освен ако това не действа по някакъв съвсем нов начин.

— Не знаят как действа. „Селективен моноаминов антагонист, тясно свързан със серотонина тип 2, допамина тип 2, дрън-дрън-дрън…“

— Е, старата песен на нов глас. Защо смяташ, че това ще ти подейства по-добре от халдола?

Усмихвам се търпеливо.

— Просто предполагам въз основа на данните. Но не знам със сигурност. Можеш ли да го направиш?

Бен се колебае.

— Мога, мога.

— Бързо ли? Иска се известно време, за да се натрупа в организма. — Ще ти съобщя. Кога е сватбата?

— На двайсет и трети октомври.

— Ммм. Каква е дозата?

— Започваш с един милиграм и после увеличаваш.

Бен се изправя, протяга се. В мъждивата светлина на студената стая изглежда стар, прежълтял като болен от жълтеница, с пергаментова кожа. Допада му предизвикателството („Хей, я да забъркаме това авангардно лекарство, което още не е изобретено от никого!“), но и го е страх да поеме риска.

— Ти, Хенри, дори не си сигурен, че ти пречи именно допаминът.

— Виждал си резултатите от изследванията.

— Да, да. Защо просто не караш така? Лекарството може да ти подейства по-неприятно, отколкото заболяването.

— Бен. Ако точно в този момент щракна с пръсти… — Изправям се, навеждам се към него и наистина щраквам с пръсти. — И ти внезапно се озовеш в стаята на Алън от 1986 година…

— Ще го убия този негодник.

— Да, но не можеш, защото не си го убил. — Той затваря очи, клати глава. — И не можеш да промениш нищо: Алън пак ще се разболее, ти пак ще се разболееш und so wiete. Как ще се чувстваш, ако ти се наложи да наблюдаваш отново и отново как той умира? — Бен сяда на сгъваемия стол. Не ме гледа. — Ето какво е, Бен. Да, понякога е забавно. Но най-често се губиш, крадеш и се опитваш просто да…

— Да оцелееш. — Той въздиша. — Господи, не проумявам защо изобщо те търпя.

— Защото не си виждал такова чудо? Заради хлапашката ми красота?

— Дрън-дрън. Ей, поканен ли съм на сватбата?

Стряскам се. И през ум не ми е минавало, че Бен ще поиска да дойде.

— Да! Ама наистина ли? Ще дойдеш ли?

— По-забавно е, отколкото по погребенията.

— Страхотно! Моята част от църквата се запълва бързо. Ти си осмият поканен.

Бен се смее.

— Покани всичките си бивши гаджета. Така ще попълниш редиците.

— Няма да доживея края. Повечето искат главата ми, забучена на кол.

— Ммм.

Бен става и рови в едно от чекмеджетата на бюрото. Вади празно шишенце от лекарство, после отваря друго чекмедже, взима от него огромно шише с капсули, маха капачето и прехвърля три от хаповете в малкото шишенце. Мята ми го.

— Това какво е? — питам аз, докато го отварям и изсипвам върху дланта си една от капсулите.

— Стабилизира ендорфина, действа и като антидепресант. Ей… недей… — Аз вече съм лапнал хапа и съм го глътнал. — С морфин е. — Бен въздиша. — Отнасяш се изключително нехайно и нагло към лекарствата.

— Умирам за опиати.

— Не се и съмнявам. Но не си мисли, че ще ти предоставя цял тон от тези тук. Кажи ми, ако решиш, че ще свършат работа на сватбата. В случай че онова другото не се получи. Действат около четири часа, значи ще ти трябват две капсули — кима Бен към останалите два хапа. — И не ги гълтай само за забавление, чу ли?

— Няма, честна скаутска.

Бен сумти. Плащам му хапчетата и си тръгвам. Докато слизам по стълбището, усещам как вълната ме плисва и спирам долу, за да й се насладя. Минава доста време. Каквото и да е сложил вътре Бен, невероятно е. Като десеторно засилен оргазъм плюс кокаин, освен това действието като че ли се засилва. Излизам от входната врата и едва не стъпвам върху Гомес. Той ме чака.

— Искаш ли да те хвърля до вас?

— Разбира се.

Страшно трогнат съм от загрижеността му. Или от любопитството му. Или от каквото там го е накарало да седи тук. Отиваме при колата му, шевролет с два пукнати фара. Сядам на седалката до водача. Гомес също се качва и затръшва вратата. Убеждава някак автомобилчето да запали и ние потегляме.

Градът е сив и помръкнал, започва да вали. По предното стъкло трополят огромни капки, докато покрай нас се стрелкат напукани къщи и пустеещи парцели. Гомес включва Националното обществено радио, по него излъчват Чарлс Мингус, който ми звучи някак бавно, но чудо голямо! Живеем в свободна държава. Ашланд Авеню е осеяно с дупки, от които ще ти изпопадат зъбите, но иначе всичко е наред, всъщност съвсем наред, главата ми е подвижна и пъргава като течен живак, изплъзнал се от счупен термометър, и това е единственото, което мога да сторя, за да се сдържа и да не застена от удоволствие, докато наркотикът ближе с химически езичета всичките ми нервни окончания. Подминаваме приемната на екстрасенска, магазина за гуми „Педро“, „Бъргър Кинг“, „Пица Хът“ и в главата ми започва да звучи „Аз съм пътник“, което някак се е провряло през Мингус. Гомес казва нещо, което не разбирам, после пак:

— Хенри!

— Да.

— Какво си пил?

— И аз не знам. Това е своеобразен научен експеримент.

— Защо?

— Въпрос трепач. Ще ти го припомня.

Мълчим, докато колата не спира пред жилището на Клер и Шарис. Гледам объркан Гомес.

— Трябва ти компания — казва ми той предпазливо.

Напълно съгласен съм. Гомес отключва вратата на входа и ние се качваме горе. Отваря ни Клер и когато ме вижда, изглежда и разстроена, и успокоена, и развеселена, всичко накуп.

Клер: Убедих Хенри да легне на леглото ми, а ние с Гомес седим в хола, пием чай и ядем сандвичи с фъстъчено масло и желе от киви.

— Научи се да готвиш, жено — приканва напевно той.

Звучи като Чарлтън Хестън89, който връчва на народа Десетте Божии заповеди.

— В най-скоро време. — Слагам захар в чая си. — Благодаря ти, че си отишъл да го прибереш.

— За теб, коте, съм готов на всичко.

Той започва да си свива цигара. Не познавам друг, освен Гомес, който да пуши, докато яде. Въздържам се от коментар. Той пали цигарата. Поглежда ме и аз се гипсирам.

— И каква е тази история, а? Повечето хора, които ходят в „Компашънит Фармакопея“, са болни или от СПИН, или от рак.

— И ти ли познаваш Бен?

Не знам защо изобщо се изненадвам. Гомес познава всички.

— Знам за Бен. Майка ми ходеше при него, докато й правеха химиотерапия.

— О!

Замислям се какво да кажа, без да нагазвам в болезнени води.

— Каквото и да му е дал Бен, то наистина го е запратило в Бавната зона.

— Опитваме се да открием нещо, което ще му помогне да не напуска настоящето.

— Струва ми се прекалено обездвижен за всекидневна употреба.

— Така си е.

Може би по-малка доза?

— Защо го правиш?

— Кое?

— Защо му помагаш на господин Откачалков? Че и ще се омъжваш за него.

Хенри ме вика. Аз ставам. Гомес се пресяга и ме сграбчва за ръката.

— Клер, моля те…

— Гомес, пусни ме.

Гледам го от високо. След един дълъг ужасен миг той свежда очи и ме пуска. Бързам по коридора, влизам в моята стая и затварям вратата.

Хенри се е изтегнал като котка — по диагонал и с лицето надолу. Свалям му обувките и лягам до него.

— Как е положението? — питам го.

Той се претъркулва по гръб и се усмихва.

— Върхът. — Гали ме по лицето. — Искаш ли да дойдеш и ти там?

— Не.

Хенри въздиша.

— Толкова си добра. Не бива да се опитвам да те покварявам.

— Не съм добра. Уплашена съм.

Дълго лежим, без да говорим. Сега вече грее слънце, което ми показва стаята в ранния следобед: извивката на ореховата табла на леглото, златисто-виолетовия персийски килим, четката за коса, червилото и шишенцето лосион за ръце върху шкафчето. На старото ми кресло, купено на разпродажба, е оставен брой на „Арт ин Америка“ с Лайън Голуб90 на корицата, отчасти закрит от „А Rebours“91. Хенри е с черни чорапи. Дългите му кокалести ходила висят от леглото. Вижда ми се слаб. Очите му са затворени: той вероятно усеща, че го гледам, защото ги отваря и ми се усмихва. Косата му пада върху лицето и аз я вдигам. Хенри ме хваща за ръката и ме целува по дланта. Аз разкопчавам джинсите му и пъхам ръка върху члена му, Хенри обаче клати глава, хваща ме за дланта й я задържа.

— Извинявай, Клер — казва тихо. — В тая чудесия има нещо, от което оборудването е дало на късо. Може би по-късно.

— Ще бъде забавно в първата брачна нощ.

Хенри клати глава.

— Не мога да взема това за сватбата. Става прекалено забавно. Бен е гениален, но е свикнал да работи с неизлечимо болни. Не знам какво е сложил вътре, от него обаче се чувстваш на смъртен одър. — Той въздиша и оставя шишенцето с хаповете върху нощното ми шкафче. — Трябва да ги пратя с колет на Ингрид. Точно като за нея са.

Чувам как входната врата се отваря и после се затръшва: Гомес си тръгва.

— Искаш ли нещо за ядене? — питам.

— Не, благодаря.

— Бен ще ти приготви ли онова, другото лекарство?

— Ще се опита — отговаря Хенри.

— Ами ако не става?

— В смисъл, ако Бен обърка нещо ли?

— Да.

Хенри казва:

— Каквото и да се случи, ние с теб знаем, че доживявам най-малко до четирийсет и три години. Не се притеснявай.

До четирийсет и три години ли?

— А после?

— Не знам, Клер. Може би откривам начин да си стоя в настоящето.

Той ме прегръща и двамата мълчим. Когато по-късно се събуждам, е тъмно и Хенри спи до мен. Шишенцето с хаповете сияе в червено от отражението на будилника. До четирийсет и три години ли?

Понеделник, 27 септември 1993 година

(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)

Клер: Влизам в гарсониерата на Хенри и включвам осветлението. Довечера сме на опера, на „Призраците на Версай“. След началото на представлението в Лирическата опера не пускат закъснелите да седнат на местата си, затова съм притеснена и отпърво не се досещам, че щом не свети, Хенри го няма. Когато го разбирам, се дразня, защото заради него ще закъснеем. После се питам дали не е тръгнал да пътешества. После чувам как някой диша.

Застивам. Дишането идва откъм кухнята. Втурвам се натам, щраквам лампата — както е с дрехите, Хенри се е проснал на пода в странно вцепенено положение и гледа право напред. Докато стоя, той издава тих звук, не като човешки звук, а като стенание, което изхриптява в гърлото му и се отскубва през стиснатите зъби.

— О, боже, о, боже.

Звъня на „Бърза помощ“. Дежурният ме уверява, че до броени минути ще бъдат тук. Докато седя на пода в кухнята и гледам вторачено Хенри, усещам как ме плисва гняв, намирам в бюрото му тефтера с телефоните и набирам номера.

— Ало.

Гласът е писклив и далечен.

— Бен Матисън ли е?

— Да. Кой се обажда?

— Клер Абшир. Слушай, Бен, Хенри лежи напълно вцепенен на пода и не може да говори. Какво, да го вземат мътните…

— Моля? Мамка му! Викай „Бърза помощ“.

— Направих го вече.

— Лекарството предизвиква състояние, както при Паркинсонова болест, трябва да му дадат допамин! Кажи им… мамка му, звънни ми от болницата.

— Те вече са тук…

— Добре! Обади ми се…

Затварям и заставам лице в лице с лекарите.

По-късно, след като линейката ни е откарала в болница „Мърси“, след като Хенри е приет, след като са му били инжекция, сложили са го на системи и прикачен към монитор, той спи отпуснат на болничното легло, аз вдигам очи, виждам на вратата в стаята на Хенри висок изпит мъж и се сещам, че съм забравила да се обадя на Бен. Той влиза и застава срещу мен, от другата страна на леглото. В стаята е тъмно, силуетът на Бен се откроява в светлината откъм коридора, той свежда глава и казва:

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

Пресягам се през леглото, хващам го за ръцете.

— Няма страшно. Той ще се оправи. Наистина.

Бен клати глава.

— Аз съм виновен. Не биваше да го правя онова лекарство.

— Защо се е получило така?

Бен въздиша и сяда на креслото. Аз се разполагам на леглото.

— Може да е от най-различни неща — обяснява ми. — Може да е просто странично въздействие, случва се на всички. Но не е изключено Хенри да не е запомнил добре рецептата. Все пак съставките са много. А аз нямаше как да проверя.

И двамата мълчим. Мониторът на Хенри пуска в ръката му капки течност. Покрай нас минава санитар с количка. Накрая аз казвам:

— Бен!

— Да, Клер.

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Каквото кажеш.

— Отрежи го. Не му давай повече лекарства. Няма да му помогнат.

Бен ми се усмихва с облекчение.

— Просто кажи „не“.

— Именно.

Смеем се. Известно време Бен седи заедно с мен. Когато става да си върви, ме хваща за ръката и казва:

— Благодаря ти, че проявяваш разбиране. Той като нищо можеше и да умре.

— Но не умря.

— Не, не умря.

— Ще се видим на сватбата.

— Да.

Стоим в коридора. В ослепителната флуоресцентна светлина Бен изглежда уморен и болен. Навежда глава, обръща се и тръгва по коридора, а аз се връщам в сумрачната стая, където спи Хенри.

Повратна точка

Петък, 22 октомври 1993 година

(Хенри е на 30 години)

Хенри: Разхождам се по Линдън Стрийт в Саут Хейвън. Пуснали са ме за един час, докато Клер и майка й правят нещо при цветаря. Сватбата е утре, но като младоженец нямам много задължения. Да присъствам — това е точка първа и единствена в моя списък „Какво трябва да свърша“. Постоянно мъкнат Клер по някакви проби, консултации, тържества. Когато все пак я видя, тя винаги изглежда някак тъжна.

Денят е ясен и студен и аз се мотая. Жалко, че в Саут Хейвън нямат прилична книжарница. Дори библиотеката се състои главно от Барбара Картланд и Джон Гришам. Нося със себе си изданието на „Пенгуин“ на Клайст92, но сега нямам настроение за него. Подминавам антиквариат, хлебарница, банка, още един антиквариат. Излизам при бръснарница и надзъртам вътре — чевръстият дребен плешивеещ бръснар бръсне някакъв старец и аз веднага разбирам какво ще направя.

Когато влизам, във вратата се удрят малки камбанки. Вътре мирише на сапун, на пара, на лосион за коса и стара плът. Всичко е в бледозелено. Столът е стар и украсен с хром, по полиците от тъмно дърво са наредени какви ли не бутилчици, върху подносите са струпани ножици, гребени и бръсначи. Почти като в болница, съвсем определено като в картина на Норман Рокуел93. Бръснарят ме поглежда.

— Подстригване? — питам аз.

Той кима към редицата празни обикновени столове със списания, струпани на спретната купчинка на поставката отстрани. По радиото звучи Синатра. Сядам и разлиствам брой на „Ридърс Дайджест“. Бръснарят бърше следите от пяна за бръснене по брадичката на стареца и му слага лосион. Старецът става полека от стола и плаща. Бръснарят му помага да си облече палтото и му подава бастуна.

— Довиждане, Джордж — пожелава старецът, преди да излезе с бавна стъпка навън.

— Чао, Ед — отвръща бръснарят. Насочва вниманието си към мен. — Как искате да ви подстрижа?

Аз скачам на стола, той го вдига с няколко сантиметра и го обръща така, че да съм с лице към огледалото. Гледам дълго — като за последно — косата си. Показвам с палеца и показалеца около три сантиметра.

— Отрежете я.

Той кима и ми завързва около врата найлонова кърпа. Не след дълго ножиците му издават около главата ми тихи звуци, както от метал, който потраква в метал, и косата ми пада на пода. След като приключва, бръснарят почиства с четка космите по врата ми, маха найлона и voilà — превърнал съм се в своето Аз от бъдещето.

Заведи ме навреме в църквата

Събота, 23 октомври 1993 година

(Хенри е на 30 години, Клер — на 22)

(6:00 часът сутринта)

Хенри: Събуждам се в 6:00 сутринта, навън вали. Намирам се в уютна зелена стаичка под стрехите на прекрасна къща на име „Блейк“, която са наели родителите На Клер — в цената е включена и закуска и къщата се намира направо на южния плаж в Саут Хейвън. Баща ми спи в не по-малко уютната розова стая долу, до госпожа Ким, която е в хубава жълта стая, а баба и дядо са в свръх уютната голяма синя спалня. Лежа в изключително мекото легло, под завивките на „Лора Ашли“94, и чувам как вятърът блъска настървено къщата. Вали като из ведро. Питам се дали изобщо ще мога да тичам в тези мусони. Чувам как дъждът се стича по улуците и трополи по покрива, който е на около половин метър над главата ми. Стаята прилича на мансарда. В нея има мъничко красиво писалище, в случай че се наложи в деня на сватбата си да напиша съвсем в дамски стил някакво послание. На масата има порцеланова кана и леген — ако наистина реша да ги използвам, вероятно ще се наложи първо да счупя леда по повърхността, толкова студено е тук горе. Чувствам се като розов червей в сърцевината на тази зелена стая, сякаш съм се добрал дотук, като съм изгризал дупка, и сега се мъча да се превърна в пеперуда или нещо от този род. Тук, в този миг, не съм истински буден. Чувам как някой кашля. Чувам как сърцето ми тупти и писклив звук — нервната ми система, която е прегряла. О, господи, нека днешният ден бъде нормален. Нека бъда нормално объркан, нормално притеснен, нека бъда в църквата навреме, във времето. Нека не стряскам никого и най-вече себе си. Нека доживея възможно най-добре, без специални ефекти края на сватбения ден. Избави Клер от гадни сцени. Амин.

(7:00 часът, сутринта)

Клер: Будя се в леглото си, леглото на моето детство. Докато се нося по повърхността на будното състояние, не мога да открия себе си във времето: какво е днес, Коледа, Денят на благодарността? Отново ли съм в трети клас? Болна ли съм? Защо вали дъжд? Небето зад жълтото перде е мъртво и вятърът смъква жълтите листа от големия бряст. Цяла нощ съм сънувала. Сега сънищата се сливат. В една част от този сън плувах в океана, бях русалка. Това беше нещо ново за мен и една от другите русалки се опитваше да ме научи: даваше ми уроци за русалки. Беше ме страх да дишам под водата. Тя влизаше в белите ми дробове и аз все не проумявах как става, чувствах се ужасно и постоянно се налагаше да се качвам на повърхността и да дишам, а другата русалка все повтаряше: „Не, Клер, ето така…“, докато накрая не забелязах, че тя има на шията си хриле, аз също, и след това вече беше по-лесно. Да плувам, беше като да летя, всички риби бяха птици… На повърхността на океана имаше лодка и всички ние отидохме да я видим. Беше малка ладийка и на нея беше майка ми — съвсем сама. Доплувах до нея и тя се изненада, че ме вижда, каза ми: „Я, Клер! А аз си мислех, че днес ще се омъжваш“, и изведнъж — точно както става насън — аз си дадох сметка, че ако съм русалка, не мога да се омъжа за Хенри, и се разплаках, сетне се събудих, беше посред нощ. Известно време лежах така в мрака и си представях как съм станала най-обикновена жена, точно като малката русалка, с тази разлика, че не съм изживяла онези тъпотии като ужасната болка в краката и отрязания език. Ханс Кристиан Андерсен сигурно е бил много странен и тъжен човек. После съм заспала отново и сега съм в леглото, и днес ние с Хенри се женим.

(7:16 часът сутринта)

Хенри: Церемонията е в 2:00 следобед, трябват ми около половин час да се облека и двайсет минути, докато отидем с колата в „Сейнт Базил“. Сега е 7:16 сутринта, значи имам да убивам пет часа и четирийсет и четири минути. Слагам си джинсите, една размъкната стара фланела и високите кецове и се промъквам възможно най-тихо долу с надеждата да намеря кафе. Татко ме е изпреварил — седи в трапезарията и стиска в ръце тъничка чаша с кафе, над което се вие пара. Аз също си сипвам и сядам срещу баща си. Мъждивата светлина, просмукваща се през дантелените пердета на прозореца, му придава призрачен вид, днес сутринта той е оцветената версия на своя черно-бял филм. Косата му стърчи във всички посоки и без да се замислям, аз приглаждам своята, сякаш той е огледало. Баща ми прави същото и ние се усмихваме.

(8:17 часът сутринта)

Клер: Алиша седи на леглото ми и ме ръга.

— Хайде, Клер — побутва ме тя. — Над блатото се съмна. Пеят птици — което изобщо не е вярно, — скачат жаби и е време да ставаш.

Алиша ме гъделичка. Отмята завивките и двете започваме да се боричкаме, и аз я залепям по гръб точно когато Ета подава глава през вратата и изсъсква:

— Момичета! Какво е това блъскане! Баща ви помисли, че върху къщата е паднало дърво, а то каква била работата, вие двете се опитвате да се избиете. Закуската е почти готова.

След тези думи тя дръпва внезапно глава, а ние я чуваме как слиза с тежка стъпка по стълбите и избухваме в смях.

(8:32 часът сутринта)

Хенри: Навън вятърът продължава да фучи и да блъска, но въпреки това аз ще изляза да потичам. Изучавам картата на Саут Хейвън („Бляскав скъпоценен камък на залезния бряг на езерото Мичиган!“), която Клер ми е набавила. Вчера потичах по плажа, беше приятно, но тази сутрин е неосъществимо. Виждам как о брега се разбиват двуметрови вълни. Измервам към два километра по улиците и решавам да тичам в кръг — ако навън е ужасно, мога да скъся маршрута. Протягам се. Всичките ми стави пукат. Почти чувам как напрежението трещи като статично електричество в телефонна линия в нервите ми. Обличам се и излизам в света.

Дъждът ме блъсва в лицето. Тутакси ставам вир-вода. Тичам бавно по Мейпъл Стрийт. Жива мъка си е — боря се с вятъра и просто е невъзможно да увелича скоростта. Минавам покрай жена, която стои на тротоара заедно с булдога си, и тя ме поглежда изумено. „Това не е просто бягане за здраве — казвам й беззвучно. — Това е отчаяние.“

(8:54 часът сутринта)

Клер: Събрали сме се около масата, за да закусим. От всички прозорци се процежда студ и аз почти не виждам навън, толкова проливен е дъждът. Как Хенри ще излезе да тича?

— Страхотно време за сватба — подмята шеговито Марк.

— Не съм го избирала аз — отговарям и свивам рамене.

— Така ли?

— Избра го татко.

— Е, аз плащам — заявява сприхаво той.

— Така си е.

Продължавам да дъвча препечената филия. Майка ми оглежда критично чинията ми.

— Защо не си вземеш от бекона, миличка, много е хубав. И от яйцата?

От самата мисъл ми се повдига.

— Не мога. Наистина. Моля те.

— Е, поне намажи филията с фъстъчено масло. Имаш нужда от белтъчини.

Поглеждам към Ета, която отива в кухнята и след минута се връща с кристална чинийка, пълна с фъстъчено масло. Благодаря й и мажа малко от маслото върху филията.

Питам майка:

— Имам ли време, докато се появи Джанис?

Джанис ще прави нещо ужасяващо с лицето и косата ми.

— Тя ще дойде в единайсет. Защо?

— Трябва да отскоча до града, за да взема нещо.

— Мога да го взема аз, миличка.

Явно й е олекнало от мисълта, че ще се махне от къщата.

— Предпочитам да отида аз.

— Можем да отидем двете.

— Сама.

Моля я безмълвно. Тя е озадачена, но скланя.

— Добре тогава. Както искаш.

— Чудесно. Връщам се веднага.

Ставам и понечвам да изляза. Татко се прокашля.

— Нали ще ме извините?

— Да, разбира се.

— Благодаря.

И хуквам.

(9:35 часът сутринта)

Хенри: Стоя в огромната празна вана и се мъча да смъкна студените мокри дрехи. Току-що купените ми маратонки са придобили съвсем нов вид, който извиква спомени за живота в морето. Оставил съм мокра диря от входната врата до ваната и се надявам госпожа Блейк да не се сърди много.

Някой чука на вратата.

— Един момент — провиквам се аз.

Отивам и я открехвам. За мое изумление е Клер.

— Паролата! — казвам й тихо.

— Чукай ме — отвръща Клер.

Отварям широко вратата. Клер влиза, сяда на леглото и започва да си изува обувките.

— Това да не е шега?

— Ела, о мой почти съпруже. До единайсет трябва да се прибера. — Тя ме оглежда от глава до пети. — Ходил си да тичаш! Мислех, че няма да излезеш в този дъжд.

— Отчаяните времена изискват отчаяни действия. — Смъквам тениската и я мятам във ваната. Тя се приземява с жвакащ звук. — Не е ли на лошо младоженецът да вижда младоженката преди сватбата?

— Ами затвори си тогава очите.

Клер отива бавно в банята и грабва една от хавлиените кърпи. Навеждам се и тя ми подсушава косата. Страхотно е. Мога да си стоя така цял живот. Да, наистина.

— Тук е ужасен студ — казва Клер.

— Ела и полегни, почти жено. Това е единственото топло местенце в цялата къща.

Лягаме.

— Правим всичко наопаки, нали?

— Пречи ли ти?

— Не. Харесва ми.

— Чудесно. Дошла си при точния човек за всичките си извънхронологични потребности.

(11:15 часът сутринта)

Клер: Влизам през задната врата и оставям чадъра в мокрото помещение. В коридора почти се сблъсквам с Алиша.

— Къде беше? Джанис е тук.

— Колко е часът?

— Единайсет и петнайсет. Ей, облякла си си блузата наопаки и откъм обратната страна.

— Това е на късмет, нали?

— Сигурно, но все пак се преоблечи, преди да се качиш горе.

Отново се шмугвам в мокрото помещение и обличам блузата на обратно. После изтичвам горе. Мама и Джанис стоят в коридора пред стаята ми. Джанис носи огромна чанта с козметика и с други уреди за изтезания.

— Ето те и теб. Вече се притеснявах. — Мама ме вкарва в стаята ми, Джанис донася оборудването. — Трябва да уредя нещо за сватбената гощавка — заявява мама и едва ли не кърши ръце, докато излиза.

Аз се обръщам към Джанис, която ме оглежда критично.

— Цялата ти коса е мокра и сплъстена. Защо не се срешеш, докато аз си подредя нещата?

Джанис започва да вади от чантата хиляди тубички и шишенца и да ги слага по тоалетката.

— Джанис! — Връчвам й картичка от галерия „Уфици“. — Можеш ли да направиш това?

Винаги съм харесвала малката принцеса Медичи, чиято коса доста прилича на моята: нейната е сплетена на множество плитчици, в които блещукат ситни перли, и после се спуска на красив кехлибарен водопад. Анонимният художник явно също я е обичал. Как да не я обича човек!

Джанис се замисля.

— Майка ти смята, че ще правим друго.

— Ами да. Но сватбата е моя. Косата също. И ще ти дам много голям бакшиш, ако я направиш както искам.

— Ако ще правим това, няма да ми остане време да те гримирам, доста дълго ще сплитам плитките.

Алилуя!

— Не се притеснявай. Аз ще се гримирам сама.

— Добре тогава. Само я разреши и започваме.

Заемам се да разплитам сплъстените кичури. Цялата тази работа вече ми харесва. Оставям се на тънките кафяви ръце на Джанис и се питам какво ли е намислил Хенри.

(11:36 часът сутринта)

Хенри: Смокингът и всички съпътстващи го мъки са оставени върху леглото. Както е тръгнало, ще замразя в тази студена стая недохранения си задник. Премествам всичките си студени мокри дрехи от ваната в мивката. Тази баня е изумителна — голяма е колкото стаята. С килим е и е неумолимо псевдовикторианска. Ваната е огромна, с крака като на граблива птица, и е вместена между най-различни папрати и купчинки хавлиени кърпи, и старинен скрин, и голяма репродукция в рамка на „Пробуденото съзнание“ на Хънт95. Первазът на прозореца е на петнайсетина сантиметра от пода и пердетата са от прозрачен бял муселин, така че виждам Мейпъл Стрийт в цялата й покрита с мъртви листа слава. Нагоре по улицата лениво се движи бежов линкълн континентал. Пускам топла вода във ваната, която е толкова голяма, че чак се уморявам да я чакам да се напълни, и влизам вътре. Забавлявам се, като си играя с душа, който е прикрепен, както в Европа, и махам капачетата на десетината шампоани, гелове за вана и балсами за коса и ги мириша — на петия вече ме боли глава. Пея „Жълта подводница“. Всичко в радиус от метър и двайсет става мокро.

(12:35 часът на обяд)

Клер: Джанис ме пуска и край мен се струпват мама и Ета. Ета казва:

— О, Клер, колко си хубава!

Мама пък казва:

— Нали се бяхме разбрали за друга прическа, Клер?

И започва да опява на Джанис, а после й плаща, а когато мама не гледа, аз й давам бакшиша.

Уговорили сме се да се облека в църквата, затова ме натоварват на колата и поемаме към „Сейнт Базил“.

(12:55 часът на обяд)

(Хенри е на 38 години)

Хенри: Вървя пеш по магистрала 12, на около три километра южно от Саут Хейвън. Като време денят е направо ужасен. Есен е, духа вятър, вали като из ведро, студено е. Аз съм само по джинси, бос съм, мокър съм до кости. Нямам представа къде във времето се намирам. Тръгнал съм към къщата в „Полска чучулига“ с надеждата да се подсуша в Читалнята и може би да хапна нещо. Нямам пари, но когато виждам розовата неонова табела на бензиностанция „Пазарувайте евтино“, свървам към нея. Влизам вътре и за миг спирам, за да си поема дъх, при което от мен по линолеума се стича вода.

— Не е много приятно да си навън в такъв ден — отбелязва слабият възрастен господин зад щанда.

— Да — съгласявам се аз.

— Колата ви ли се е повредила?

— Моля? А, не. — Той ме оглежда изпитателно, забелязва, че съм бос и съм облечен не според сезона. Аз мълча и се преструвам на смутен. — Гаджето ме изрита от тях.

Мъжът казва нещо, но аз не го чувам, защото гледам „Саут Хейвън Дейли“. Днес е събота, 23 октомври 1993 година. Денят, когато ще се женим. Часовникът над рафта с цигарите показва 1:10 следобед.

— Трябва да тичам — казвам на стареца и наистина го правя.

(1:42 часът следобед)

Клер: Стоя в класната стая, където съм учила в четвърти клас, и съм облечена в булчинската си рокля. Тя е от сурова коприна с цвят на слонова кост, с голямо количество дантела и ситни перли. От кръста нагоре и в ръкавите е много тясна, но полата е огромна, дълга е до пода и е с шлейф, за нея са отишли двайсет метра плат. Отдолу мога да скрия десет джуджета. Чувствам се като на карнавал, но мама явно ме харесва много, суети се около мен, щрака ме с фотоапарата и се опитва да ме убеди да сложа още малко грим. Алиша, Шарис, Хелън и Рут са се издокарали в еднаквите си сивкавозелени кадифени премени на шаферки. Тъй като Шарис и Рут са ниски, а Алиша и Хелън — високи, четирите приличат на зле подбрани скаутки, но всички ние сме се разбрали да не го правим на въпрос, ако някъде наблизо е мама. Те си сравняват цвета на обувките и спорят коя да хване булчинския букет. Хелън казва:

— Ти, Шарис, вече си сгодена, не би трябвало дори да се опитваш да го хващаш.

А Шарис свива рамене и отвръща:

— За всеки случай. С Гомес човек никога не знае.

(1:48 часът следобед)

Хенри: Седя на радиатора в стая със застоял въздух, пълна с кашони с молитвеници. Гомес снове напред-назад и пуши. Изглежда ужасно в смокинга. Аз пък имам чувството, че изпълнявам ролята на водещ в телевизионна игра. Гомес снове и тръска пепелта в чаша за кафе. Изнервя ме още повече.

— Донесе ли халката? — питам го за милионен път.

— Да. Донесох я. — За миг спира да снове и ме пита: — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Да.

Той вади малко плоско шише и ми го връчва. Аз отвивам капачето и отпивам една глътка. Вътре има много пивко шотландско уиски. Отпивам още една юнашка глътка и връщам шишето на Гомес. Чувам как хората в преддверието се смеят и си говорят. Плувнал съм в пот, боли ме глава. В стаята е много горещо. Изправям се, отварям прозореца, подавам глава, дишам. Още вали.

Долу в градината се чува шум. Отварям още малко прозореца и поглеждам натам. Ето ме и мен — седя в калта под прозореца, мокър до кости и задъхан. Той ми се хили и ми показва с ръце, че всичко е наред.

(1:55 часът следобед)

Клер: Всички стоим в преддверието на църквата. Татко казва:

— Нека шоуто да започне.

После чука на вратата на стаята, където Хенри се облича. Гомес показва глава и моли:

— Чакайте малко.

Хвърля ми поглед, от който ме присвива стомахът, прибира главата си и затваря вратата. Тъкмо тръгвам натам, когато Гомес отново я отваря и отвътре се появява Хенри, който си закопчава копчетата за ръкавели. Мокър, мръсен и небръснат е. Изглежда към четирийсетте. Но е тук и ми се усмихва победоносно, докато минава през вратата на църквата и тръгва по пътеката в средата.

Неделя, 13 юни 1976 година

(Хенри е на 30 години)

Хенри: Лежа на пода на някогашната си стая. Сам съм, лятната вечер на неустановената година е невероятна. Лежа, ругая и известно време се чувствам пълен кретен. После ставам, отивам в кухнята и се почерпвам с няколко от бирите на татко.

Събота, 23 октомври 1993 година

(Хенри е на 38 и на 30 години, Клер — на 22)

(2:37 часът следобед)

Клер: Стоим пред олтара. Хенри се обръща към мен и казва:

— Аз, Хенри, взимам за жена теб, Клер. Обещавам да ти бъда верен в добро и в зло, в болест и здраве. Ще те обичам и почитам до края на дните си.

Мисля си: „Запомни това.“

Повтарям обещанието. Отец Комптън се усмихва и заявява:

— Човек да не раздели, каквото Бог е събрал.

Мисля си: „Не това е проблемът.“

Хенри ми слага на пръста, до годежния пръстен, венчалната халка. Аз пък му слагам обикновената златна халка, която той повече няма да носи нито веднъж. Службата продължава и аз си мисля: „Важно е само това: той е тук, аз съм тук, не е важно как, стига той да е с мен.“ Отец Комптън ни благославя и казва:

— Службата приключи, вървете с мир.

Заедно, хванати за ръце, двамата тръгваме по пътеката в средата.

(6:26 часът вечерта)

Хенри: Сватбената гощавка тъкмо е започнала. Сервитьорите кръстосват напред-назад с метални колички и подноси с похлупаци. Хората пристигат и си оставят връхните дрехи на гардероба. Дъждът най-после е спрял. Яхтклубът на Саут Хейвън се намира на Северния плаж, в постройка от двайсетте години, вътре с ламперия и кожа, червен мокет и картини с изобразени по тях кораби. Сега навън е тъмно, но на кея в далечината мига фар. Стоя на прозореца, пия „Гленливит“96 и чакам Клер, отмъкната от майка си по причина, в която не съм посветен. Виждам отраженията на Гомес и Бен, които се приближават към мен, и се обръщам.

Бен изглежда разтревожен.

— Как си?

— Добре. Можете ли, момчета, да ми направите една услуга? — Те кимат. — Върни се, Гомес, в църквата. Аз съм там, чакам в преддверието. Вземи ме и ме доведи тук. Вкарай ме незабелязано в мъжката тоалетна на долния етаж и ме остави там. А ти, Бен, дръж под око мен — соча аз гърдите си — и когато ти кажа, грабвай смокинга и ми го донеси в тоалетната. Разбра ли?

Гомес пита:

— С колко време разполагаме?

— Не е много.

Той кима и се отдалечава. Задава се Шарис, Гомес я целува по челото и продължава нататък. Обръщам се към Бен, който изглежда уморен.

— Как си? — питам го.

Той въздиша.

— Нямам сили. Хм, Хенри!

— Да.

— От кое време идваш?

— От 2002 година.

— Можеш ли… Виж, знам, че не ги обичаш тези неща, но…

— Какво? Не се притеснявай, Бен. Каквото и да искаш, ще го изпълня. Днес случаят е по-особен.

— Я ми кажи: жив ли съм още?

Бен не ме гледа, вперил е очи в оркестъра, който настройва инструментите в балната зала.

— Да. Добре си. Видях те само преди няколко дни, играхме билярд.

Бен въздиша тежко.

— Благодаря ти.

— Винаги на твое разположение.

Очите му се пълнят със сълзи. Подавам му носната си кърпа и той я взима, после обаче ми я връща, без да я е използвал, и тръгва да търси мъжката тоалетна.

(7:04 часът вечерта)

Клер: Всички сядат за вечерята и никой не може да открие Хенри, Питам Гомес дали го е виждал, а Гомес ми отправя един от своите Гомесови погледи и отговаря как бил сигурен, че Хенри ще се появи всеки момент. При нас идва Кими, която изглежда много крехка и разтревожена в копринената си розова рокля.

— Къде е Хенри? — пита ме тя.

— Не знам, Кими.

Тя ме притегля към себе си и ми шушука на ухото:

— Видях как младият му приятел Бен пренася през фоайето купчина дрехи.

О, не. Ако Хенри се е върнал обратно в своето настояще, ще ми бъде трудно да обясня. Дали да не кажа, че е имало спешен случай? Някакъв библиотекарски спешен случай, с който Хенри е трябвало да се заеме незабавно? Но всичките му колеги са тук. Може би да кажа, че Хенри страда от амнезия, изгубил се е…

— Ето го — оповестява Кими.

Стиска ръката ми. Хенри стои на вратата и оглежда множеството, после ни вижда. Хуква към нас.

Аз го целувам.

— Здрасти, страннико.

Той, моят по-млад Хенри, онзи, чието място е тук, се е завърнал в настоящето. Хваща мен и Кими за ръцете и ни повежда към масата. Кими се смее и му шепне нещо, което аз не чувам.

— Какво ти каза? — питам го, след като сядаме.

— Попита дали смятаме да сме трима по време на първата брачна нощ.

Изчервявам се като рак. Кими ми намига.

(7:16 часът вечерта)

Хенри: Седнал съм в библиотеката на клуба, хапвам сандвичи и чета първото издание на „Сърцето на мрака“97 с луксозна корица, което вероятно не е отваряно никога. С ъгълчето на окото виждам управителя на клуба, който се носи шеметно към мен. Затварям книгата и я връщам върху лавицата.

— Съжалявам, господине, но се опасявам, че се налага да ви помоля да напуснете.

Който е без риза и без обувки, остава и без обслужване.

— Добре.

Изправям се и когато управителят ми обръща гръб, в главата ми нахлува кръв и аз изчезвам. Появявам се със смях на пода в кухнята от 2 март 2002 година. Открай време съм искал да го направя.

(7:21 часът вечерта)

Клер: Гомес държи реч:

— Скъпи Клер и Хенри, роднини и приятели, членове на журито… чакайте, това последното го махнете. Скъпи влюбени, тази вечер сме се събрали на бреговете на Ергенската земя, за да помахаме за сбогом на Клер и Хенри, които поемат заедно на път с надеждния кораб на брачния живот. И колкото и да ни е тъжно да гледаме как те се прощават с радостите на ергенлъка, сме убедени, че възхваляваното състояние на брачно блаженство ще бъде за тях по-удобен нов адрес. Някои от нас дори може би ще се присъединим в скоро време към тях, освен ако не измислим начин да го избегнем. И така, нека вдигнем наздравица за Клер Абшир Детамбъл, красива художничка, заслужаваща цялото щастие, което би могло да я споходи в новия й свят. И за Хенри Детамбъл, страхотен пич и късметлия — дано житейското море се разпростре като стъкло пред вас, дано винаги имате попътен вятър. За щастливите младоженци!

Гомес се навежда и ме целува по устата, а аз срещам за миг погледа му, после мигът отлита.

(8:48 часът вечерта)

Хенри: Вече сме разрязали тортата и сме я изяли. Клер е хвърлила букета (хвана го Шарис), аз пък съм хвърлил жартиера на Клер (хвана го не друг, а Бен). Оркестърът свири „Качвай се на влака“, хората танцуват. Вече съм танцувал с Клер и Кими, Алиша и Шарис, сега танцувам с Хелън, която си е страхотно парче, а Клер танцува с Гомес. Докато въртя нехайно Хелън, виждам, че Силия Атли отива при Гомес и му отнема Клер, а той ми отнема Хелън, след което аз се сливам с множеството при бара и започвам да гледам как Клер танцува със Силия. При мен идва Бен. Пие зелцер. Аз си поръчвам водка с тоник. Бен е преметнал като траурна лента жартиера на Клер през ръката си.

— Коя е тази? — пита ме той.

— Силия Атли. Гаджето на Ингрид.

— Странно.

— Да.

— Какво го прихваща този Гомес?

— В смисъл?

Бен ме поглежда, после извръща глава.

— Все едно.

(10:23 часът вечерта)

Клер: Всичко приключи. Докато си тръгвахме от клуба, се целунахме и се прегърнахме с всички, а после се качихме на колата с цвят на крем за бръснене и на консервна кутия и отпрашихме. Спирам пред „Дю Дроп Ин“, мъничко уютно мотелче на езерото Силвър. Хенри спи. Аз слизам, регистрирам се, моля администратора на рецепцията да ми помогне да отведем Хенри до стаята и да го сложим на леглото. Администраторът донася багажа, зяпа булчинската ми рокля и Хенри, който е в безжизнено състояние, и се хили многозначително. Давам му бакшиш. Той си тръгва. Изувам обувките на Хенри, разхлабвам възела на вратовръзката му. Събличам роклята и я мятам на фотьойла.

Стоя в банята само по бельо и треперя, мия си зъбите. Виждам в огледалото как Хенри лежи на леглото. Хърка. Изплювам пастата за зъби и си плакна устата. Изведнъж ме връхлита: щастие. И мисълта: женени сме. Най-малкото аз съм омъжена.

След като изключвам осветлението, целувам Хенри за лека нощ. Той мирише на алкохол, на пот и на парфюма на Хелън. Лека нощ, да спиш в кош и да сънуваш грош. Сетне потъвам в сън, щастлив, без сънища.

Понеделник, 25 октомври 1993 година

(Хенри е на 30 години, Клер — на 22)

Хенри: В понеделник след сватбата ние с Клер сме в гражданското отделение на Чикагското кметство, за да се разпишем и пред съдия. Свидетели са ни Гомес и Шарис. После всички отиваме на вечеря в „Чарли Тротърс“, ресторант, толкова скъп, че обзавеждането наподобява първа класа в самолет или минималистична скулптура. Храната също прилича на произведение на изкуството, но за щастие е страшно вкусна. Шарис снима всяко от яденетата, след като то се появява пред нас.

— Как се чувствате като семейни? — пита тя.

— Лично аз се чувствам много семейна — отговаря Клер.

— Можете да продължите със сватбите — предлага Гомес. — Опитайте всички церемонии, будистката, нудистката…

— Дали не съм привърженичка на двумъжеството? — пита Клер, която яде нещо с цвят на шамфъстък, върху което са закрепени няколко едри скариди, наподобяващи късогледи старци, които четат вестник.

— Мисля, че можеш да се омъжиш за един и същи човек колкото пъти си искаш — обяснява Шарис.

— Ти един и същи човек ли си? — пита ме Гомес.

Нещото, което ям, е покрито с тънки резенчета сурова риба тон, която направо се топи върху езика. Известно време й се наслаждавам и чак тогава отговарям:

— Да, но повече от другите.

Гомес не остава особено доволен и пелтечи нещо за коаните в дзенбудизма, но Клер ми се усмихва и вдига чашата. Аз се чукам с моята: иззвънтява нежен кристален звук, който заглъхва във врявата в ресторанта.

И така, ние сме женени.