Пътешественикът във времето и неговата жена

Пролог

Клер: Тежко е, ако заминат, а теб те оставят сам. Чакам Хенри, не знам къде е, притеснявам се дали е добре. Тежко е точно ти да останеш.

Намирам си работа. Така времето минава по-бързо.

Лягам си сама, будя се сама. Разхождам се. Работя, докато капна от умора. Гледам как вятърът си играе с боклуците, които цяла зима са били затрупани от снега. Всичко изглежда просто, докато не се замислиш. Защо любовта става по-силна от отсъствието?

Едно време мъжете са излизали в морето, а жените са ги чакали — заставали са в края на кея, до водата и са се взирали в хоризонта, дано зърнат мъничкия кораб. Сега аз чакам Хенри. Той изчезва не по своя воля, съвсем внезапно. Аз го чакам. Всеки миг, когато го чакам, ми се струва цяла година, цяла вечност. Всеки миг е муден и прозрачен като стъкло. Във всеки миг аз виждам безброй мигове, които са се строили в редица и чакат. Защо той отиде там, където аз не мога да го последвам?

Хенри: Какво усещаш?

Какво усещаш ли?

Понякога усещаш, че вниманието ти се е отклонило само за миг. После се сепваш и разбираш, че книгата, която си държал, памучната риза на червени карета с белите копчета, любимите ти черни джинси и светлокафявите чорапи, протрити до скъсване на петата, холът, чайникът, който всеки момент е щял да свирне в кухнята: всичко това е изчезнало. Стоиш гол, както те е майка родила, до глезените в ледената вода в канавка край непознат селски път. Чакаш една минута, за да видиш дали случайно няма да се върнеш при книгата, в жилището си и така нататък. След около пет минути, през които си ругал, треперил си и си се надявал просто да изчезнеш, тръгваш в произволна посока и накрая се озоваваш във ферма с къща, където можеш да направиш две неща: да откраднеш или да обясниш. Ако откраднеш, нищо чудно и да се озовеш в затвора, но тръгнеш ли да обясняваш, това е по-досадно и отнема повече време, а и при всички положения ще се наложи да лъжеш и също понякога те пращат зад решетките, тъй че е все тая.

Има случаи, когато се чувстваш така, сякаш си се изправил прекалено рязко, дори и да лежиш полусънен в леглото. Чуваш как кръвта ти нахлува в главата, усещаш, че ти се вие свят и че падаш. Ръцете и краката ти изтръпват, после вече изобщо ги няма. Отново си се озовал на погрешното място. Това ти отнема само миг, разполагаш с време колкото да опиташ да се закрепиш, колкото да се замяташ (при което понякога можеш да нараниш себе си или да повредиш ценни лични вещи), а после вече се носиш през фоайето с тревистозелен мокет на „Мотел 6“ в Атънс, щата Охайо, и е четири часът и шестнайсет минути призори в понеделник, шести август 1981 година, и ти си удряш главата във вратата, заради което някоя си госпожа Тина Шулман от Филаделфия отваря същата врата и се разпищява, защото в краката й в несвяст се е свлякъл гол мъж. Идваш на себе си в окръжната болница със сътресение на мозъка и полицай, който седи пред стаята и слуша по пукащия транзистор мача на „Филис1“. Добре, че отново губиш съзнание и след няколко часа се будиш вече в собственото си легло, а жена ти се е надвесила много разтревожена над теб.

Понякога изпадаш в еуфория. Всичко е страхотно и си има аура, после обаче най-неочаквано започва да ти се гади неудържимо и край. Започваш да повръщаш върху мушкатото на някой заможен жител на предградията или в маратонките на баща си, или, както преди три дни, върху пода в собствената си баня, или на дъсчената алея в Оук Парк, щата Илинойс, някъде през 1903 година, или на тенис корта в един прекрасен есенен ден през петдесетте години на миналия век, или върху голите си ходила на най-различни места и в най-различни времена.

Какво усещаш ли?

Усещаш съвсем същото, както в някои от онези сънища, в които внезапно разбираш, че трябва да се явиш на изпит, за който изобщо не си чел, и че нямаш върху себе си никакви дрехи. И че си си забравил портфейла у вас.

Когато съм там, някъде във времето, аз съм преобърнат наопаки, преобразил съм се в някакво отчаяно подобие на себе си. Превръщам се в крадец, в скитник, в звяр, който бяга и се крие. Стряскам старици и смайвам деца. Аз съм нещо като фокус, измама от висш порядък, толкова невероятна, че всъщност е истина.

Има ли някаква логика, някакво правило за цялото това придвижване напред-назад? Има ли начин да стоя на едно място, да прегърна с всяка своя клетка настоящето? Не знам. Има някакви признаци, както при всяко заболяване има строго определени симптоми и възможности за развитие. Дадена случка може да се отприщи от преумора, от силен шум, от стрес, от това, че съм се изправил рязко или срещу мен е блеснала ярка светлина. Но мога да си чета с чаша кафе в ръка неделния „Таймс“, а Клер да дреме до мен на леглото, когато изневиделица се озовавам в 1976 година и започвам да наблюдавам как собственото ми тринайсетгодишно Аз коси моравата на баба и дядо. Някои от тези случки траят броени мигове, все едно слушаш радиото в автомобила, което все не може да се задържи на една станция. Озовавам се в тълпата, сред публиката, в навалицата. Точно толкова често попадам посред нощ съвсем сам на някое поле, в къща, кола, на плаж, в прогимназия. Страх ме е да не осъмна в затворническа килия, в претъпкан асансьор, насред някоя магистрала. Появявам се чисто гол сякаш от дън земя. Как да го обясня? Нито веднъж не съм успявал да взема нещо със себе си. Никакви дрехи, никакви пари или документи за самоличност. При тези пътешествия почти през цялото време не правя друго, освен да търся дрехи и да се опитвам да се скрия. За късмет не нося очила.

Каква ирония наистина. Всичките ми удоволствия са си най-обикновени: фотьойлно великолепие, кротките трепети на домашния уют. Единственото, което искам, са тези дребни радости. Криминален роман в леглото, миризмата на дългата златисточервена коса на Клер, която още е влажна след банята, пощенска картичка от приятел, който е заминал на почивка, сметана, която плъзва бавно в кафето, меката кожа под гърдите на Клер, симетрията, с която пликовете с покупките стоят върху плота в кухнята и чакат да бъдат изпразнени. Обичам да се разхождам между рафтовете в библиотеката, след като посетителите са се разотишли, и да докосвам леко гръбчетата на книгите. Ето какво е в състояние да ме преизпълни с копнеж, когато по приумица на времето съм далеч от него.

И Клер, винаги Клер. Клер сутрин, сънена, с леко подпухнало лице. Клер, която е бръкнала в котела, където прави хартия, и вади калъпа, за да го разтръска насам-натам, та влакънцата да се разтопят. Клер, която чете, с коса, спуснала се отзад на стола, или преди лягане маже с крем напуканите си червени ръце. Често тихият глас на Клер е в ухото ми.

Мразя да бъда там, където нея я няма, когато нея я няма. Въпреки това отново и отново поемам на път, а тя не може да дойде с мен.