Произход. Пустинна клетва

48

Години по-късно

През годините Бион често си спомняше бурната нощ. Щеше да сложи край тогава, ако за зла участ стрелата на Сабу не беше го ранила и принудила да се оттегли, а после месеци наред да си възвръща силите. Ако той самият не предпочиташе близкия бой. И ако неговите умения с лъка не бяха просто прилични.

Нямаше да помогне, помисли си Бион. Пясъчната буря се оказа главното предимство в много отношения. А затишието след нея им позволи да се прегрупират в обединен фронт. Лъкът едва ли щеше да наклони везните в негова полза. Може би. И все пак. Ами ако лъкът би помогнал? Ако той бе умел стрелец, навярно щеше да приключи през онази нощ, ранен или не. Щеше да изпълни задачата, ако планът му не се въртеше около схватката лице в лице, ако тактиката му се разпростираше на по-широк обхват.

Или пък причината бяха вятърът и бурята? Или майсторството на меджая с лъка, надхвърлящо неговото, каквото и извинение да се опитваше да измисли. Да, в крайна сметка винаги стигаше до това заключение — виновник за загубата бе собственото му далеч не блестящо умение.

Помнеше с какво задоволство го подкачаше Рая:

— Причината е, че обичаш да убиваш — казваше му той с всезнаещата си усмивка, все едно познава Бион до мозъка на костите. — Обичаш да виждаш как животът напуска жертвите. Обичаш да го виждаш в очите им. Отблизо и лично. Това е твоят начин, нали?

Бион, който се гордееше със своята непроницаемост, се чудеше доколко наистина е недостъпен. Знаеше, че е чудовище. Знаеше го открай време. Но си мислеше, че поне се е научил да го прикрива. Да се слива с тълпата. От друга страна, Рая го познаваше по-добре от всеки друг. Години наред бяха работили заедно. И той никога не го съдеше. Други, помисли си Бион, нямаше да са толкова снизходителни.

Каквато и да беше причината, силата му като наемен убиец на Рая се беше оказала и негова слабост през онази нощ в Елефантина. Хванат натясно от бурята и раната, принудила го да се оттегли от битката и да преоцени стратегията си, Бион се бе установил в Червените земи. Засели се в опустяла пастирска колиба, за да се възстанови и да започне отначало, питайки се дали някога ще види отново дома си. Беше оздравял. Беше укрепнал и беше възвърнал способностите си. Упражнявайки се усърдно, се беше научил да си служи майсторски с лъка и в това отношение, както във всяко друго смъртоносно умение, бе постигнал съвършенство.

Накрая поднови и издирването, което го отведе в Тива. Там посети некропола и откри гробницата, макар че в нея нямаше и следа от бившите й обитатели — нубийците.

Отвън видя старец и прекоси гробището, за да поговори с него. Денят бе светъл и ярък и над рамото на стареца Бион виждаше града, одрипавял и съсипан от войната, ала запазил осанката и красотата си, сякаш боговете не позволяват на грозотата да петни света, създаден от тях.

Цялата грозота беше в хората. Бион го знаеше по-добре от всекиго. Той самият я носеше у себе си все пак.

— Знаеш ли къде? — попита Бион.

Старецът поклати глава. Не беше сигурен. Неколцина май отишли на юг. Не всички.

— Разделили са се?

— Да. Роди се бебе. Поеха на път, може би да възродят племето на друго място. Кой знае?

Толкова за нубийците. Бион си тръгна с мисълта, че може би щяха да бъдат достойни опоненти, ала вече бе изгубил интерес към тях. Те не бяха мисията. Целта му беше меджаят.

49

Ездачът се появи в далечината известно време след Бион. Той видя как камилата и мъжът изплуват бавно от маранята — петно, което постепенно придобива форма и оживява.

Неговият посланик. Когато се срещнаха — преди години — Суми беше малко момче. Бион го нае да предава съобщения на Рая в Александрия. Суми бе доставил медальона на Хемон и информацията, че Бион е по следите на последния меджай.

Отговорът гласеше: Защо се бавиш толкова?

Седнал в неугледната пастирска хижа, Бион си представи Рая в александрийския му дом със стени, обрасли с бръшлян, представи си как във вътрешния двор командирът излива гнева си върху Суми, чудейки се защо прегрешилият убиец се изплъзва от властта му. За кратко картината го развесели — самодоволният яд на Рая, преуспелия войник, оказал се безпомощен колкото учените, които обичаше да взема на подбив.

Бион изпрати Суми — вече млад мъж — да напомни на Рая, че положението се е усложнило отдавна, защото меджаите са били известени за появата му. Напомни на Рая, че той е виновен за изтеклата информация. Все пак неговият учен бе информирал Рашиди, който на свой ред бе предупредил меджаите какво планира Орденът. Ако бяха в неведение, мисията на Бион вече щеше да е приключила. Рая щеше да разполага с още медальони за сбирката си.

Посредникът се върна и предпазливо предаде съобщението:

— Рая настоява да отидеш в Александрия, за да… как точно се изрази… да обсъдите стратегията. Иска да се явиш веднага.

— Кажи на Рая, че имам план — инструктира го Бион. — Настоявам да ми се довери. Скоро ще получи по-подробни сведения.

Сега Суми му носеше отговор.

Бион наля вода за двамата и когато приближи, пратеникът седна с кръстосани крака да утолят жаждата си и да говорят.

— Има хубава къща, нали? — Суми се озърна, сякаш сравнява двата съвсем различни начина на живот; празните му приказки издаваха нервност — ръцете му стискаха глинената купа.

Бион кимна.

— Да. Командирът е любител на лукса.

— И ти възлага задачи, които надхвърлят способностите му?

— Нещо такова.

— Страхува се от теб — избъбри Суми и Бион съзря страх. Одобри. Беше важно човек да усеща кога е в присъствието на смъртта. Младият мъж имаше добър инстинкт.

— Разбрахме се да не задаваш въпроси — рече Бион. — Карай направо. Явно си му предал съобщението?

Суми кимна бързо и толкова рязко, че убиецът си представи как чува мозъкът му да подрънква в скалпа. Наблюдаваше го, разширил очи, и ръцете му потреперваха.

— Предадох му съобщението. Не се зарадва. — Суми разтри буза и се намръщи при спомена. — Май извадих късмет, че се измъкнах жив.

Младият мъж замълча и Бион разбра, че сега се пита дали и оттук ще се измъкне жив.

— Поинтересува ли се къде живея?

— От опит знаел, че няма смисъл да пита.

Облекчение, чисто и искрено.

— Какво послание изпрати в отговор?

— Минали много години. Би желал работата най-сетне да се довърши.

Гласът на Суми прозвуча почти извинително и Бион не се усъмни ни най-малко, че автентичното съобщение не е съдържало толкова внимателно подбрани думи.

„Искаш да се довърши, разбира се — помисли си Бион. — И още как.“

— Не си му казал друго?

Пратеникът поклати глава. С Бион имаха договорка — Суми наемаше бездомни хлапета, скитници и джебчии, на свой ред те наемаха други да търсят Сабу, Байек и момичето; всеки докладваше по веригата, накрая информацията стигаше до Суми и той я предаваше на Бион.

Бион, който вече владееше до съвършенство стрелбата с лък. Бион, възвърнал силите си, макар че раната му можеше да осакати по-негодно същество. Бион, който сега възнамеряваше да довърши мисията, независимо какво желае Рая. Той отпрати момчето. Някой ден търпението му щеше да бъде възнаградено.

И така, след като изтече още повече време, един ден Суми се върна отново при Бион. Този път обаче той не очакваше посещението и докато наблюдаваше камилата на хоризонта, си позволи надеждата, че след толкова години меджаят най-сетне е открит.

Оказа се точно така.

— Нося новини — рече Суми, когато седнаха отново с чаши гъста, стипчива бира. — Мисля, че ще ти харесат.

Очите му се стрелнаха към кесията на Бион, но в тях се четеше страхопочитание. Парите го примамваха да се връща. Парите го притегляха въпреки страха от смъртта.

— Казвай — подкани го Бион.

— Знам къде са. Хората, които търсиш. Тримата.

— Така ли? И тримата?

Суми кимна решително.

— Да. И тримата. Устроили са си лагер. Там са поне от два месеца.

— Как разбра?

— Изпратили са вест.

Убиецът поклати глава, почти изненадан.

— Предпазливи са. Не биха въвлекли другиго.

— Не е само един. — Суми отпи глътка бира. — Съобщението е предадено на момче, което го предало на друго. Първото е мой познат.

— Значи знаеш откъде е дошло съобщението, но не и къде отива?

— Да. Но мога да разбера, ако искаш.

Суми показа зъби и протегна длан, уплашен, ала решен да си получи възнаграждението.

— Искам — потвърди Бион, но си помисли „Нещо не е наред. Странно…“

Приведе се и махна на госта да седне по-близо до него. Забеляза как Суми трепна, но се подчини.

— Сигурен ли си, че не пропускаш нещо? Уверявам те, че сега е моментът да ми кажеш всичко. По-добре е за теб.

Суми се отдръпна и поклати енергично глава с най-искрено изражение.

— Не. Ти ми плащаш щедро. Работя усърдно за теб и ще продължавам да ти служа. — Поколеба се и добави: — По-страшен си от всички. Не бих те излъгал.

Бион кимна. Повярва му. Допиха бирата мълчаливо. После Суми стана да си върви и Бион му подаде издута кесия с монети. Младият мъж я погледна поразен и претегли тежестта й с длан. Когато вдигна очи към Бион, бе забравил страха — за момент.

— Няма да се върнеш, нали? — каза Суми.

— Ако информацията ти е вярна, няма да се наложи.

Суми кимна.

— Благодаря.

По-късно Бион си събра багажа и напусна мястото, служило му като убежище години наред. Най-сетне бе готов да приключи мисията.

50

— Искам Ая да стане моя жена.

Татко отпусна сабята. Преди миг очите му бяха зорки и съсредоточени — учеше ме как да преминавам от защитна позиция с водещ ляв крак към контранападение. Сега погледът му стана замислен.

— Разбирам… — Той сбърчи вежди; подготвих се за възражение, но сгреших. — Тогава го направи — рече татко.

Преди няколко дни се бяхме отклонили от камилски керван и си бяхме устроили бивак в самия край на пустинята. Същата сутрин излязох от шатрата, която делях с Ая, хвърлих поглед към татковата — чух го да похърква тихо вътре — и насочих поглед към пустинята. Пясъчна шир, дървета на хоризонта и в далечината — град. Във въздуха се носеше солен мирис на море и на влага, която слънцето скоро щеше да превърне в пара. Всичко се повтаряше сутрин след сутрин. Светът ми бе непроменен.

А аз?

Аз се бях променил. Бях толкова променен, че у мен сякаш не бе останала и следа от петнайсетгодишното момче, напуснало Сива преди много години.

Сега бях различен. Знаех своя път. Учех се да бъда меджай.

— Имаш още да учиш.

Татко винаги казваше така, щом дръзнех да предположа, че вече съм готов да се окича с този ранг веднъж и завинаги. Никога не ми казваше кога; повтаряше, че настъпи ли моментът, той ще разбере. А когато разбере, аз ще съм вторият, който ще научи.

След онази нощ в Елефантина се сбогувахме с Кхенса и Нека. Те щяха да се върнат при племето си в Тива, а ние да продължим по своя път. Тримата трябваше да изпреварваме с една крачка убиеца, който въпреки раната продължаваше да тревожи татко — призракът, „демонът“ го сподиряше като сянка.

Първо тръгнахме да се посъветваме със Старейшината, Хемон, и довереника му Сабестет. Пътувахме месеци до дома им в Джерти. Заварихме го безлюден и запуснат. Татко го погледна и рече:

— Богове, не отново!

Разпитахме из Джерти и страховете ни се потвърдиха — Хемон и Сабестет бяха убити.

Баща ми не понесе добре новината. Затвори се, сякаш беседваше със себе си. С Ая се грижехме един за друг и доколкото ни стигаха силите, му оказвахме подкрепа.

Отне месеци, но най-сетне той се съвзе и един ден, по време на лов призори, заяви:

— Обучението ти за меджай започва утре.

Думите му прозвучаха като признание — поне доколкото се простираха неговите възможности — че преди не ме е обучавал сериозно. Първо настъпи период, който той наричаше „отучване“, освобождаване от „лошите“ ми привички. Често се връщах мислено към часовете, през които с Ая бяхме тренирали в Тива — неправилно според татко, макар и не пагубно, като се има предвид, че сме импровизирали, самообразовали сме се.

През цялото време се местехме. Години на бягство, както се изразяваше Ая. Обучавах се, мисля, във всеки град и село в околността; шлифовах уменията си да се сражавам със сабя и станах майстор с лъка, превръщайки убийството и защитата в свой занаят.

Трупах знания и за възгледите, и за историята на меджаите. Навремето тези горди воини, в чиито редици се надявах да се включа, били царски стражи, закрилници на хората, на храмове и гробници, статуи и идоли. Били пазители на живота в Египет, отблъскващи враждебните сили.

Татко потвърди и онова, което бях научил от жрицата Нитокрис — макар да закриляли храмове и гробници (както до ден-днешен в Сива), влиянието на меджаите постепенно намаляло. Вече не били горди часовои, бдящи над камък, плът и кръв. Сега малцината оцелели пазели нещо далеч по-важно — светоглед, начин на живот, идеология. В един съществен аспект обаче между татко и Нитокрис имаше разногласие. Според него Египет се огъвал пред чуждата воля. Първо ни наложили идеологията на Александър, сега — римляните надигали властен глас, а сънародниците ни охотно, едва ли не възторжено, приемали тези промени. Великата Александрия, толкова обична на Ая, била издигната по образ и подобие на нашия завоевател.

— Не сме искали да ни натрапват начина си на живот — повтаряше татко. — Карат ни да боготворим статута, могъществото и златото и заличават боговете, наследството ни, Байек. Ала меджаите ще се възземат отново, за да възстановят принципите, които сме съблюдавали в по-прости, почисти времена. Ние сме част от това, Байек. Един ден ти ще носиш факела на вярата ни. Ще се възродим, сине. Хемон го предвиди и ние с теб сме движещата сила на възвръщането. Съдбата на меджаите зависи от нас.

Ая, разбира се, също бе до мен. Помежду ни наглед нищо не се бе променило, ала имах чувството, че всичко се е променило. Тя странеше от баща ми, той — от нея. Двамата се търпяха главно заради мен. Той не криеше, че според него Ая не би могла да бъде меджай — истински меджай; в негово присъствие тя не проявяваше никакъв интерес към Братството. Любознателността я подтикваше да ме обсипва с въпроси нощем, ала рядко споделяше мнението си, просто слушаше, макар да личеше, че изпитва съмнения. Разбираше колко е важно обучението за мен, независимо какви са чувствата й и дали меджайските идеи, както ги представя баща ми, съвпадат с нейните. Изпитвах несигурност. Все пак сърцето я теглеше към Александрия; беше застъпник на просвещението, а следователно и на съвременния начин на мислене.

Може би трябваше да говорим повече за това.

В едно отношение обаче двамата с баща ми бяха единодушни — че трябва да й бъда учител, както татко обучаваше мен. Преподавайки, човек се учи, отбеляза Ая и татко се съгласи на мига. Установихме режим: сутрин тренирах с него, следобед — с Ая, сменяйки ролята на ученик с тази на наставник.

Бяха щастливи дни. Поне за мен, а и за нея, мисля, защото ни напомняха за детството в Сива и за месеците в Това, когато бяхме наистина… заедно. Учехме, упражнявахме се и когато уроците свършваха, се радвахме един на друг. Намирах успокоение в прегръдките й. От устните й вкусвах омая. Беше възторжено време, изпълнено с любов и с радостта да откриваме воините у себе си.

Както всичко, разбира се, то бе обречено да приключи и в много отношения виновен бях аз, защото си въобразявах, че Ая е щастлива да води такъв живот. Винаги бяхме в движение, но тя се наслаждаваше на приключението, а и обичаше да учи.

Ала и аз обичах да уча и когато обучението ми напредна, се случи нещо непредотвратимо. Започнах да гравитирам около татко. Радвах се, че най-сетне успявам да зърна мъжа зад фасадата. Кръвната ни връзка най-после бе проговорила. Виждах обаче как това променя мен и Ая и взех решение, надявайки се да уравновеся нещата. Реших да станем съпрузи.

Съгласието на татко ме изненада.

Трудната част бе приключила, защото Ая щеше да приеме предложението ми, разбира се.

51

— He — каза тя.

Стоеше срещу мен, ръката й със сабята бе отпусната покрай хълбока — странна успоредица със случилото се сутринта с татко.

— Какво? Защо? Обсъдих го с баща ми, радва се за нас. — Видях как лицето й помръкна и се поправих: — Искам да кажа… Знаеш, че това би могло да ни създаде неприятности. Но той е щастлив, горд е. Иска да сме заедно. — Тя клатеше глава, но аз продължих упорито: — И когато обучението ми приключи, ще се върнем в Сива, за да поема своя дълг като закрилник и меджай.

— Не — повтори твърдо Ая. — Съжалявам, Байек, но отговорът ми е „не“.

Примигнах.

— Ще имаме къща. Деца. Ще поискам разрешение от леля ти.

Очите на Ая потъмняха от болка, но едва по-късно разбрах какво означава това.

— Ще наследя баща си, Ая. Ще стана пазител на Сива — не спирах. — И на идеите на меджаите. Най-важното обаче е, че с теб ще бъдем заедно. Не искаш ли да изживееш живота си с мен?

Тя вдигна глава, изопна рамене и с пламнали очи заби сабята в земята с такава сила, че острието затрептя.

— Не знам откъде да започна, Байек. Съпруга на закрилника на Сива… Съпруга на меджай. Замислял ли си се дали наистина вярвам в тази кауза?

— Не вярваш ли?

— Може би. Или пък не. Но не те попитах това. Въпросът ми е дали си се замислял.

— Не, но…

— Разбира се. Защото той ти е напълнил главата с всичките тези… — Размаха ръце, все едно пропъжда рояк мухи. — Идеи, които не подлагаш на съмнение. — Въздъхна шумно.

— Той те дърпа назад, Байек!

Изпитах гняв. Години наред тя ми беше давала свобода, позволи ми да скрепя връзката с баща си. Но дълбоко в себе си се съмнявах през цялото време. Не бях готов обаче да изразя съмненията. Прогоних ги и се опитах да я убедя. Протегнах ръце към нея, сякаш да хвърля мост над пропастта помежду ни.

— Имам теб — рекох. — Имам теб да ми помагаш да си задавам въпроси. Да науча всичко, което мога. Ти няма да ми позволиш да тъна в самодоволство. Той знае и това.

Тя поклати глава.

— Замислял ли си се какво искам аз?

Почувствах се неуверен, без опора. Въпросът не беше справедлив, ала и гневът ми не беше отшумял. По-рано се бях опитвал да говоря с нея. Тя отбягваше въпросите ми — от уважение, казваше, към това, което се опитвам да изградя с баща си.

— И още нещо — продължи тя. — Спомена, че ще поискаш разрешение от леля ми. Но нито дума за родителите ми в Александрия.

— Но ти не си ги виждала от години. От съвсем малка — защитих се, ала усещах, че е права.

Дори да ми беше минало през ума да посетя Александрия и както повелява традицията, да се опитам да убедя баща й, че съм подходящ кандидат за неин съпруг, несъмнено щях да отхвърля идеята. О, имах доводи, с които да го убедя — бях потомствен меджай, бъдещ закрилник на Сива; живеех в уютен дом, както подобава на най-уважаваните жители на града. Имах какво да предложа на бъдещата си невеста, това изобщо не ме притесняваше. И все пак представата да поема към Александрия ме ужасяваше по-силно от мисълта да се изправя в двубой срещу враг. И донякъде започнах да осъзнавам още докато тя говореше, това се дължеше на постоянното натякване на баща ми колко важна трябва да е Сива за мен. Как над всичко трябва да поставям дълга да закрилям родния си град и египтяните.

Ая го знаеше. И сега прочете мислите ми, и отговори сама на въпроса си:

— Не, надявал си се да не намесваш родителите ми, александрийците, нали? Защото те олицетворяват всички тревоги на баща ти? Неговият син сред широкия свят. Потенциална мишена за всички заради потеклото си.

— Отраснала си в Сива.

Слабо възражение. Знаех го.

— По рождение съм александрийка. Този велик град е бил мой дом и се надявам някой ден отново да ме приюти. Забрави ли това, Байек, сине на Сабу? Забрави ли мечтата ми някой ден да уча във великата александрийска библиотека? Или сметна, че ще зачеркна този план, за да съм с теб, а после да остана сама като Амхозе, твоята майка?

Обърках се. Не знаех какво да кажа. Бях сигурен само, че положението бързо се изплъзва от ръцете ми. Сцената, която си представях да се развие гладко, се носеше стремглаво като уплашено животно в грешната посока.

Ая обаче имаше право. Често се тревожех за мама, останала сама у дома. Често ми се приискваше да попитам татко за нея, ала преглъщах името й, притеснен да не предизвикам разрив помежду ни.

— Докато обмисляше своя път, хрумна ли ти поне веднъж, че аз може би обмислям своя? — попита Ая.

— Разбира се — отговорих и презрях отчаянието в гласа си; не можех обаче да позволя нещата да се развият така, трябваше да я убедя.

— Не си — рече тя. — Просто си търсел начин да угодиш на баща си.

— Да му угодя ли? Как? Той одобрява брака ни, ако това имаш предвид.

Тя хвана сабята, изтегли я от земята и пак я заби. Ако жестът целеше да разсее гнева й, явно не успя, защото когато заговори, думите се процеждаха ядно през зъбите й.

— Баща ти никога не ме е харесвал.

— Но ти току-що каза…

— Байек, наистина ли не разбираш? Какво ти повтаря баща ти? Как меджайският род трябва да бъде продължен, нали? Затова се е съгласил да се свържем в брачен съюз. Това няма нищо общо с мнението му за мен. Не го интересува дали се обучавам, или не, стига да се науча да защитавам себе си и наследниците ти. Знае, че съм най-добрата възможност да се продължи кръвната линия. Сега вие двамата сте единствените потомствени меджаи може би в цял Египет. Той иска да си отгледа още един и би използвал всеки удобен случай.

Гневът ми се надигна отново. Не толкова заради думите й, а понеже съзнавах, че е права. Надявах се това да не е от значение — все пак се обичахме. Оказа се, разбира се, че за Ая има значение, и то голямо.

Разперих ръце. Търсех думи — не помирителни, а изразяващи чувствата ни. Намерих само въпрос:

— Защо не ми каза, че се чувстваш така?

Тя се изненада. Понечи да отговори гневно, но се поколеба, явно смутена.

— Бях… бях глупава. — Сведе глава, пое си дълбоко дъх и ми се усмихна тъжно. — Исках да ти дам възможност да опознаеш баща си, затова се отдръпнах. Но не биваше да мълча.

Това обясняваше защо не получавах отговори на въпросите, които й бях задавал по-рано — какво мисли за идеите на меджаите, представени ми от татко.

— Не си виновен ти — продължи Ая. — Опитваше се да говориш с мен. Аз просто… не исках да заставам между вас. Трябваше да съм по-искрена — добави тя печално, но гордо.

Протегнах ръце към нея. Този път тя се притисна в обятията ми. Двамата мълчахме, замислени как през тези години се бяхме сближили и същевременно отдалечили. Предстояха ни доста разговори.

— Ще обсъдим предложението ми по-късно — казах. — Първо нека се опитаме да поправим нещата между нас.

Усетих как устните й се разтягат в усмивка и се успокоих донякъде.

— Ще продължим да тренираме. Няма да прибързваме — додадох.

Тя поклати глава и лекичко се отдръпна. Отстъпи на няколко крачки от мен и си пое дъх.

— Байек, искам да ти кажа нещо.

— Какво? — учудих се, но вече не изпитвах гняв. Бях объркан, нетърпелив да обсъдим откровено всичко, премълчавано през последните години.

— Няма да тренираме. Реших да се върна у дома.

52

Разбрах какво ми казва, разбира се, но не се осмелих да призная, че разбирам, защото така щях да удостоверя истината, а не исках това да е истина.

— В лагера ли? — попитах.

Тя поклати леко глава.

— Не, Байек. В Сива.

— Всички ще се върнем скоро там, когато…

Ая отново въздъхна с раздразнение.

— Когато обучението ти приключи, да. Когато баща ти реши, че ти е втълпил напълно идеите си, и започнеш да говориш с главоблъсканици като него. Когато спре да се страхува за теб. Това ли искаш? Всички да се върнем в Сива, когато той реши.

— Не забравяй, че ни преследват.

Не разбирах защо бърза, макар вече да усещах ясно чувството за неотложност.

Тя отклони поглед, скръстила ръце и с вирната брадичка.

— Не съм забравила — отговори. — Не ми е позволено да забравя. И все пак няма и помен от преследвача. От години, Байек, от години.

— Едно мигновение.

Тя се удари с юмрук по гърдите.

— Не и за мен. За мен не беше мигновение, защото не следвам своя път, забрави ли?

— Затова ли се връщаш вкъщи?

Бях объркан, но поне разговаряхме. Усетих, че и на нея й олекна, осъзна, че да говорим е добре, макар темата да е трудна.

— Не.

— Защо тогава? Защо искаш да се върнеш?

И преди ли бяха просълзени очите й, или едва сега забелязах? Както и да е. Видях сълзите и останах поразен, защото Ая плачеше рядко и това ме смути, сякаш светът се е объркал съвсем.

Излязох прав.

— Леля Херит е болна — каза Ая.

Ето я причината. Най-сетне разбрах. Но ми трябваше известно време да я осмисля. Сърцето ми се сви от съчувствие, защото никой не знаеше по-добре от мен каква обич изпитва тя към леля си. Херит бе единственият настойник, когото познаваше истински, макар да боготвореше отдалеч родителите си, отдадени на науката. Докато моята връзка с татко открай време беше… хм, да речем „сложна“, нейната с леля й бе коренно различна. Херит обсипваше с нежност момиченцето, дошло от Александрия. Гордееше се с племенницата си. Погледнеше ли към Ая, по лицето й винаги се изписваше смесица от всеотдайност и обожание. Разбирах, защото понякога и аз изпитвах същото. От своя страна Ая се отнасяше към леля си с уважение и привързаност. Понякога гледаше отвисоко на съгражданите си в Сива, ала никога не я бях чувал да изрече лоша дума за Херит. Нито веднъж не бях забелязвал да проявява и капчица раздразнение или презрение към нея. Вестта, че Херит е болна, бе потресла Ая, естествено. И затова бе решила да се върне у дома.

Възможно ли беше обаче? Възможно ли беше, след като ни преследват?

Дали татко щеше да й разреши? И…

Мисълта ме порази като гръм от ясно небе.

— Чакай… Откъде знаеш? Откъде знаеш, че е болна? О, не, не си…

Тя кимна предизвикателно.

— Направих го. Исках да разбера как е. Надявах се само да й съобщя, че сме добре, и да чуя същото в отговор. Не предполагах, че ще получа лоша новина.

Главата ми пламна. В ума ми изплува заплашителният образ на татко и макар да се възневидях, почудих се какво ли ще каже той. Как ще реагира, ако открие, че Ая ни е поставила в опасност, изпращайки послания? Не беше редно обаче да ме занимават подобни мисли, нали? Ала дори без опасението, че ще предизвикаме гнева на татко, тревогата ми беше оправдана и основателна.

— Опасно е! — избухнах. — Как можа да…

Замълчах, овладях гласа си и вдишах дълбоко. Ая отстъпи крачка назад и на лицето й съзрях противоречиви чувства — непокорство, решимост, безпокойство за мен; преобладаваше обаче неотстъпчивостта.

— Връщам се вкъщи — каза спокойно тя, ала в гласа й имаше нотка гняв.

Почувствах се предаден, изоставен и уплашен, че убиецът ще ни открие и ще погуби татко, мен, нея.

— Как можа? Знаеш колко е опасен мъжът, който ни преследва!

— Искаш баща ти да те чуе ли? — отвърна тя.

Изглежда не говорех толкова тихо, колкото смятах.

— Ще разбере и без това — отсякох.

— Как? Ти ли ще му кажеш? — сряза ме тя в отговор.

Страхувах се как ще реагира той. Ядосвах се на себе си, задето се страхувам, и още повече на Ая, защото се питах дали не е права за него, за истинските му намерения. Съмненията — след като толкова се домогвах да се сближа с баща си — ме сломиха. В друг свят, в друго време, в някакво по-хубаво бъдеще, може би двамата с Ая щяхме да се посмеем над случилото се; тя ще се извини, ще каже, че е прекалила, не е съумяла да ми обясни добре какво изпитва, а аз ще отвърна: „Не, аз прекалих, бях уплашен, бях сляп. Така ми се падаше.“ И всичко ще си дойде на мястото.

Ала не сега. Сега бях в плен на обезсилващото чувство, че нещата внезапно и ужасно ми се изплъзват. Най-съкровените ми надежди изтляват.

— Трябва да му кажа.

— Защо?

— Ще ме попита защо се налага да се преместим например.

Тя разкриви лице.

— Може би няма преследвач. Замислял ли си се? — Ръката й описа полукръг, обхващащ хълма, на който стояхме, лагера ни долу, пустинята около нас и града в далечината. — Да виждаш някого да ни дебне?

— Това не значи нищо. Само че още не е наблизо.

— Никой не ни търси, Байек. Това исках да кажа. Както и да е. Кажи на Сабу каквото искаш. Няма да съм тук да го гледам как ми се цупи. Да, изпратих вест преди месеци. Получих отговор. Тръгвам утре сутринта.

Тя обичаше леля си. С все сърце. Ако беше моята майка, какво щях да направя? Поех си дълбоко дъх, изтласках всички други мисли и кимнах. Въпреки последствията само тя имаше право да реши.

— Добре.

Ая ме погледна и каза с омекнал глас:

— Тръгвам сутринта, Байек. Това означава само, че известно време няма да съм тук. Не че ще изчезна завинаги.

Усмихнах се обнадежден, ала изморен до краен предел.

— Ще кажа на татко сутринта. След като тръгнеш — рекох.

— Добре.

53

На другата сутрин се събудих и излязох от заслона. Очите ми веднага се насочиха към полянката, където пасяха конете ни. Нейният го нямаше. Ая си беше тръгнала. Срещу мен шатрата на татко пошляпваше леко от вятъра — беше празна. Погледнах към хълма, където тренирахме всеки ден, и го видях — с гръб към мен се спускаше напред и се завърташе с развяна туника.

— Къде е Ая? — попита той, когато се облякох и отидох при него.

Рядко ни назоваваше по име. Особено по време на тренировка. Изглежда го смяташе за слабост. Тази сутрин, точно тази, навяваше горчивина.

— На лов ли е? — продължи татко.

— Не, отиде си.

Той се втренчи в мен.

— Отиде си?

— Вкъщи — казах. — В Сива.

— Защо не съм уведомен?

Снощи охотно бих взел неговата страна; съмненията обаче ме бяха подтикнали към размисъл за мен самия. Зората бе вляла в сърцето ми неизпитвано преди и неочаквано негодувание срещу баща ми. Не подозирах, че е възможно, ала го имаше.

— Как защо? Щеше да й забраниш.

— Щях.

— Това е отговорът.

Съсредоточеното внимание, с което обикновено провеждаше тренировката, изчезна, заменено от гняв. Той пристъпи напред и замахна със сабята. Парирах я с моята и металът иззвъня като утринна камбана, пронизваща омаята на изгрева. Китката му се извъртя, сабята му се стрелна към мен отдолу — твърде бързо — и този път едва успях да я блокирам. Залитнах леко, ала достатъчно да си оголя фланга; той ме атакува отново и ме удари по слепоочието с плоската част на острието. Заостреният връх ме поряза, по бузата ми се стече кръв и я усетих върху устните си. Татко застана разкрачен с длан върху дръжката на сабята, забита в земята. Попих кръвта, но го погледнах спокойно.

— Ядосан си — отбелязах излишно.

Той отмести очи. За пръв път в живота си го укорявах мислено за нещо, което не беше свързано с мен. Той ме беше нападнал, подтикван от гняв, а непрекъснато ми повтаряше никога да не допускам това.

— Не съм ти ядосан — рече той след дълго мълчание. — Разочарован съм. Изложи ни на опасност.

— Нима? Наистина ли мислиш, че ни преследват? — прозвучах като ехо на Ая и усетих как ядът ми към нея се оттича, насочен към татко. — Този Орден, за който говориш? Защо не са изпратили армии срещу нас, ако ни смятат за толкова важни? Не е ли възможно Хемон да е бил истинската мишена?

Баща ми ме изгледа яростно с разширени ноздри, но аз продължих — не с обичайната избухливост, а спокойно и методично. Явно все пак бях научил нещо и от Ая.

— Замислял ли си се, че след смъртта му ние вече не представляваме заплаха? Или може би мъжът, който ни нападна в Храма на Кхнум, е казал на платците си, че сме мъртви, за да си получи лептата? Докъде ли се е простирало старанието му? Има стотици възможности, татко. Той едва ли ни преследва и до сега.

— Беше добър боец — каза баща ми, сякаш на себе си; вдиша дълбоко — веднъж, два пъти; най-сетне се вслушваше в думите ми. — Много добър — по лицето му премина сянка — изражение, което тогава не успях да разгадая; едва по-късно разбрах какво е означавало.

— Но не се появи отново — настоях.

— Търпелив е.

А ние? Не бяхме ли търпеливи? Стояхме далеч от Сива, години наред ме обучаваше в изгнание.

— Татко, време е да се върнем в Сива.

Бях решен, съсредоточен; знаех, че постъпвам правилно.

Той не помръдваше, потънал в размисъл.

— Обучението ти не е завършило.

Произнесе го по-скоро по инерция и по навик, отколкото като факт. Поне така ми се стори. Аз обаче вярвах в нещо, научено от Кхенса и Ая, което ми позволяваше да се помиря със забележката му — винаги има какво да научиш. Обучението ми никога нямаше да приключи.

— Може да се довърши там, в Сива — отвърнах невъзмутимо. — Когато съм се върнал при Ая.

— Не, не е редно онези, които защитаваш, да виждат, че не си напълно готов.

— Тогава ще тренираме далеч от чужди погледи — свих рамене.

Никой не знаеше, че татко е меджай, какво оставаше за мен. А и лесно можехме да обясним, че се обучавам просто за воин.

— Сива е незащитена — споделих му другата тревога, измъчвала ме през годините. — Мама се тревожи за нас и е сама отдавна.

— Знам — отсече той, но в гласа му нямаше яд. — В Сива обаче ще се върнеш едва когато си напълно подготвен меджай.

Упорството му не беше убедително. Навик и неотстъпчивост, нищо повече. Внезапно го видях по-ясно от всякога. Осъзнах колко права е била Кхенса. Той ме обичаше. Обичаше ме дълбоко, колкото и да се ужасяваше да го изрече и дори да го покаже. Подозирах, че макар да не я е споменал нито веднъж, мама му липсва непоносимо.

И се страхува какво може да ме сполети, ако наистина стана меджай. Ая беше права донякъде. Той ме обричаше на застой. И така задържаше всички.

— Тогава ме въведи в Братството, татко. Провъзгласи ме за меджай.

Той ме погледна в очите. Погледна ме истински, позволявайки ми да видя повече, отколкото някога ми беше показвал. Изглеждаше остарял и изморен, ала — осъзнах — и горд.

— Близо си, сине. Много близо. Разбирам колко държиш на нея. Упорствах безсмислено и майка ти ми лип… — Замълча и поклати тъжно глава. — Да продължим с тренировката. Нека помисля. После ще обсъдим дали да се върнем вкъщи.

Докато тренирах през онази сутрин, се питах каква е целта ми — да стана меджай, или да видя Ая по-скоро? Или и двете? И дали тези два стремежа не са чак толкова несъвместими, както смята татко? Още не бях сигурен, ала имах чувството, че някой ден ще мога да ги уравновеся.

Тренирах по-усърдно от всякога.

54

Ая се гордееше с наблюдателността си, но умът й бе зает с твърде много мисли. Затова не обърна особено внимание на мъжете край кладенеца.

Забеляза ги. Но не разпозна веднага заплахата, която представляват. Видя ги, без истински да ги вижда — нито осеяните с белези лица, нито смръщените изражения. Пропусна косите погледи към коня й, шушнещите гласове, влажните устни и пресметливите очи…

Защото, да, беше й се струпало много. Чувстваше се странно замаяна; питаше се дали не е от липса на вода. Въздишаше и си повтаряше наум разговора с Байек. Разкайваше се. Толкова неща не биваше да премълчава през годините.

Странно как почти бе забравила да разговаря с Байек, макар да бяха станали толкова близки. Мислеше си, че ако сега той бе тук, до нея, щеше да й каже: „Ая, защо въздишаш? Ще намерим изход, винаги сме успявали. Всичко ще бъде наред.“ И тя щеше да почувства, че въздишките изобщо не са необходими. Той би й посочил нещо красиво: какво са замислили да направят, какво воинско умение са научили сутринта, дори нещо съвсем обикновено — птица, рееща се в небето. Каквото и да е. Байек щеше да й го представи като чудо. Как е възможно да въздиша, след като светът край тях крие толкова красоти? Защо въздиша, щом двамата са заедно?

Но, разбира се, Байек не беше до нея. Не яздеше редом до нея, следвайки ритъма на равнината; не стоеше пред нея с вдигната сабя, насърчавайки я да продължи да се упражнява; не седеше срещу нея до огъня и не й се усмихваше, докато се хранят с днешния улов. Байек го нямаше да разсее тревогите за леля й, която отчаяно се надяваше да види жива, може би дори съвсем оздравяла, когато най-сетне пристигне в Сива.

Чисто и просто Байек го нямаше. Затова бяха въздишките.

Кой знае? Може би въздишките я възпираха да направи нещо глупаво — да се върне обратно например. Разкъсвана между тъгата по Байек и безпокойството за Херит, Ая сякаш забелязваше по-ярко всичко, олицетворяващо съкровена близост — невинното личице на дете, газещо в реката към майка си; хипопотам с малкото си; влюбени, целуващи се край брега; младеж, яхнал вол, разсмива с шега благ старец върху камила.

И така, на Ая й оставаше единствено да пътува. Това и правеше — яздеше по брега на Нил, минаваше край селяни, които се трудеха на нивите и те понякога я заглеждаха, чудейки се сигурно накъде ли отива тази прашна жена с плитки и скръбно лице.

После стигна до кладенеца и спря, изпепелена от слънцето и благодарна да си почине.

Започнала бе да говори на коня — красив бял жребец с прекрасен нрав — който смяташе за свой приятел. Сред пустинята — несъмнено най-добрият й приятел. Обучаваше го още докато бяха в лагера и сега това й се отплащаше. Конят идваше, когато го повика, и никога не се отдалечаваше от нея.

Поведе го към кладенеца, ограден с варовиков зид. Растенията около водата се свеждаха, сякаш се покланят почтително на безценната течност.

Не за пръв път Ая си припомни оазиса в Сива — как вятърът, подухващ откъм водата, разхлаждаше потискащия зной на пустинята. Застанала до кладенеца, тя си представи дома, леля си и Байек и въздъхна отново.

Докато конят пиеше, Ая седна на каменния ръб, натопи ръце във водата — дълбоко под повърхността, където беше най-студена — загреба с пълни шепи и си наплиска лицето, врата и раменете.

Вляво от нея бяха мъжете, присвили очи. Уморена от пътуването и жадна, тя не забеляза косите им погледи. Не видя колко лакомо се взират в коня й.

Напълни мях с вода, все още в неведение, че групата се е приближила. Не долови, че тихото мърморене се е превърнало в заговорнически шепот. В бързината да утоли жаждата си остави коня да се отдалечи под сянката на тисово дърво.

Развърза червения шал, препасан на кръста й, натопи го във водата и си изтри лицето с него. За момент го задържа върху лицето си, после го остави да се свлече върху каменния зид. Върху нея падна сянка.

— Добра стига, момиче — раздаде се глас зад гърба й.

Ая разпозна гласа на един от мъжете и инстинктивно разбра, че тонът се е променил.

Не беше непринуден приятелски брътвеж, нито учтив поздрав, с който би я заговорил търговец с надеждата да й продаде нещо, или би я спрял пътник, търсещ женска ласка. По пътя бе отблъсквала опити и от трите вида.

Не, в гласа на този мъж се долавяше острота, която най-сетне я накара да се опомни и да усети със закъснение опасността.

Туниката й беше омотана стегнато. Под нея се скриеше късата сабя, с която се бе упражнявала години наред. Ая се запита дали мъжете са забелязали как острието изопва плата, докато е клякала. Отпусна небрежно ръка да провери дали все още е там. Замисли се каква тактика да избере — дали да извади сабята сега като предупреждение. Не. Ще решат, че ги предизвиква. Единствената възможност бе да изчака техния ход и тогава да действа.

Водачът на мъжете — имаше нос, явно зараснал накриво след счупване — пристъпи към нея и повтори:

— Здравей, момиче.

Тя се изправи и се обърна към него.

— Какво искате? — попита, насочила очи не към него, а над рамото му, към тримата му другари, мятащи алчни погледи към коня й.

Конекрадци. Да ги поразят боговете! Беше се натъкнала на конекрадци.

Мъжът вдигна ръка и с показалец върху брадичката й насочи лицето й към себе си. Тя не се възпротиви, отдръпна се едва след като очите им се срещнаха за секунда.

— Не ме докосвай — предупреди го тихо.

— Добре, добре — изхриптя той. — Ако не вдигаш врява, ще вземем коня и толкоз.

Без коня не би могла да се върна в Сива при леля си.

— Не съм съгласна.

Главатарят обаче махна с ръка, сякаш разговорът е приключил.

— Дай ни каквото искаме. Не създавай проблеми. Ще се грижим добре за животното.

Ая улови брадичка с длан, преструвайки се, че обмисля великодушното му предложение. Всъщност преценяваше положението. Беше с гръб към кладенеца. Знаеше, че е дълбок. Не можеше да избяга. А и не биваше да се бави.

Не, осъзна тя. Не искаше да бяга. Все пак бе тренирала, и то не как да е, а като меджай. Това й разкриваше възможности. Даваше й избор. Искаше да се бие.

— Ще се грижите за него? — подхвърли тя. — Или ще продадете клетото животно, защото сте крадци?

Устните му се разтеглиха и разкриха жълти зъби. Ръката му посегна към оръжието, препасано над хълбока.

„Запази нещо за резерва — помисли си Ая. — Не показвай веднага какво имаш.“

Сабята й остана скрита под туниката.

— Хайде да видим! — каза тя. — Да видим дали ще успеете да ми вземете коня!

Той се ухили. Неприятният му дъх я лъхна.

— Да видим — рече той и пристъпи напред.

55

Той се пресегна към нея, тя отстъпи назад и с плавно движение, вместо да се отдръпне, скочи към него, сграбчи ръката му и я изви. Със задоволство чу болезнения му писък, завъртя се, повличайки го след себе си, и го метна с яйцето напред във водата.

Отлично изпълнение. „Да можеше Байек да е тук да ме види“ — помисли си тя. После изсвири остро — кратък, пронизителен сигнал. Сепнатият кон се спусна напред с присвити уши, както бе обучен. Спря и се обърна, оголил предупредително зъби към крадеца, който се бе прокраднал най-близо до него. Нищо добро не го чакаше, ако дръзнеше да я пипне! Ая се усмихна доволна.

Конекрадците не бяха доволни.

След секунда нападателят й изкрещя:

— Хванете я!

Тримата му другари се втурнаха към Ая. Тя побягна настрани, преценявайки мислено възможностите. Ездачът, задал се в далечината, може би щеше просто да се обърне и да изчезне. Мъжете бяха твърде близо. Време беше да им покаже сабята си.

Посегна да я извади, но един от преследвачите се оказа неочаквано бърз. Ръмжейки свирепо, той й се озъби хищнически и от приликата с първия нападател Ая предположи, че е брат на мъжа, когото току-що беше запратила във водата — а следователно несъмнено изгаряше от желание да възстанови семейната чест. Доколкото я има в семейство на конекрадци.

Свил пръсти като грабливи лапи, той се хвърли да я докопа, но тя заби крака в земята, уравновеси центъра на тежестта си и се сниши под протегнатите ръце. Заналага с юмруци мекия корем на крадеца — едно, две, едно, две. Дъхът му излезе със свистене и той се преви надве точно когато вторият разбойник стигна до тях. Приклекнала, Ая се опря с длан върху пясъка, завъртя се като пумпал и изпъна крак, подсичайки коленете му.

Това беше — наученото в действие. Не просто поредица от движения, а начин на мислене. Чувстваше се уверена, стабилна и силна. За пръв път в живота си вярваше, че физическите умения и ловкостта й не отстъпват на острия й ум.

Нападателят падна със стъписано изражение. Беше успяла обаче само да го забави. Макар и проснат на пясъка, той протегна ръка и сграбчи крака й. Тя го ритна. Обувката й се заби в лицето му. Той изкрещя и я пусна. Ала наруши ритъма й. Третият крадец вече я беше докопал. Усети как пръстите му се сключват около шията й.

Зад тях главатарят излизаше от водата с мокри дрехи и лице, разкривено от ярост и омраза. Палците на другаря му се забиха в гърлото й. В лицето й пръсна слюнка. Тя се килна назад, изви гръб, вдигна крака и с ходилата си тласна гърдите на нападателя. Двамата се строполиха на земята. Ръцете му я освободиха и тя му нанесе два бързи саблени удара по шията — сладко отмъщение. Той се загърчи от болка и след секунда Ая беше отново на крака. Хукна към коня с надеждата, че предпазливостта и объркването, смесени с добрата старомодна болка, ще ги забавят и тя ще успее да стигне до него навреме.

Почти успя. Докато прехвърляше крак през хълбока му, главатарят се появи до дървото с разкривено от ненавист лице. Измъкна нож от колана си и изруга кресливо, когато конят изцвили и се вдигна на задни крака, обсипвайки го с прахоляк. Крадецът отстъпи назад, но продължи злорадо да прехвърля ножа от ръка в ръка, подканвайки Ая да го доближи.

— Хайде, момиче. Ела, ела…

Тя рискува да погледне назад. Двамина от крадците се бяха изправили и чакаха да видят какво ще стане край дървото. Ая се обърна отново към водача им. Още не беше извадила сабята, ала разбираше, че моментът е настъпил — бе принудена да го убие. Нали така й казваше Байек? Хванат ли те натясно, убий водача, а другите ще се разбягат.

Тя обаче не искаше да убива — въпреки че беше тренирала, беше се подготвяла за това и врагът би я убил най-хладнокръвно. Захвърлена за пръв път в реалността на битката, тя се поколеба. Винаги бе вярвала, че се обучава, за да защитава себе си и хората, които обича. Разбираше, че се учи да убива. Ала самото деяние… бе съвсем различно нещо.

— Някой ден може да се наложи — казваше й Байек, а тя се надяваше този ден никога да не настъпи, макар да съзнаваше, че вероятно е неизбежно. И сега денят бе настъпил, и изборът беше ясен — трябваше да убие не в името на морални съображения, нито за отмъщение или да защити честта си. Трябваше да убие този мъж, за да оцелее.

Ая извади сабята.

Беше по-дълга и по-опасна от ножа на мъжа, а и тя навярно се бе упражнявала повече с оръжието си.

— Знам как да го използвам — рече предупредително в последен опит да предотврати кръвопролитието.

Той се изкиска.

— Не се съмнявам, момиче.

Зад тях мъжете ги следяха зорко, чакаха и кой знае какво си мислеха. Може би се надяваха водачът им да победи. Или искаха да го видят как пада, посрамен, че го е победила нищо и никаква жена. Или просто бяха любопитни как ще се развият събитията.

Щеше да го убие, ако се наложи. Усещаше го сега. Беше се успокоила и както се бяха учили с Байек, използваше страха в своя полза.

— Да видим как се биеш — предизвика я той, като продължаваше да подхвърля ножа.

Тя вдигна сабята. И чу звука секунда преди да види стрелата, която профуча край ухото й и се заби в главатаря, отхвърляйки го назад. За момент й се стори, че е улучен в гърдите, после видя, че стрелата е пронизала туниката му под мишницата и го приковава към дървото. Той се дръпна да се измъкне и в същия миг долетя втора стрела, този път от другата страна — мина през туниката му и също се заби в дървото. Трета мина между краката му.

Ая се извърна рязко едновременно с крадците. Всички очи се насочиха към мъжа на кон в началото на оазиса. Главата му бе омотана с шал, за да го предпазва от слънцето, но Ая видя тъмни очи, обрамчени с катран. Новодошлият имаше вид на опитен пътешественик и способността му с лъка не подлежеше на никакво съмнение. На опънатата тетива имаше заредена нова стрела, която сновеше между прикования главатар и тримата му другари.

За миг се възцари тишина.

— Дойде да я спасиш, а? — озъби се главатарят, подръпвайки немощно туниката си.

Новодошлият се позасмя сухо.

— Всеки глупак би разбрал, че спасявам теб.

Ая не беше сигурна как се чувства. Изпитваше благодарност и облекчение, разбира се. Денят, когато ще се наложи да убие, се бе отдалечил. Имаше ли обаче и капчица разочарование в дъното на душата й? Тя все пак бе подготвена да го направи. Бе взела решение да направи тази крачка.

— А сега ви е време да изберете — рече мъжът с лъка. — Да умрете или да си отидете. Зависи от вас.

56

Конекрадците избраха втората възможност. Плюха си на петите и изчезнаха. Докато фигурите им се стопяваха в маранята, Ая успя да огледа по-добре непознатия. Той свали шала от главата си и тя се постара да не трепне при вида на белезите по лицето му. Мъжът слезе от седлото и изпълни същите ритуали като нея — напои коня, изми се и утоли жаждата си, явно необезпокояван от втренчения й поглед.

— Питаш се дали да ми благодариш — рече той най-сетне. — Дали трябва да ми благодариш и дали изразената благодарност ще е равносилна на признание, че си ми в дълг, който аз може би ще поискам да ми върнеш.

Е, странна забележка.

— Вероятно — отвърна Ая. — Как се казваш, страннико?

— Бион.

— Бион от…

Не беше мъж, който показва чувствата си, реши тя. Отговори й с неподвижно, спокойно лице:

— Навремето Бион от Фаюм. Сега просто Бион от пустинята.

Ведрост ли издаваше изражението му, запита се Ая, или нещо друго?

— Бил си във войската?

— Набито око имаш. В царската гвардия, да, мечоносец.

— Там ли получи белезите? И се научи да стреляш с лък?

— Да.

Той сви длани и също като нея бръкна дълбоко във водата, търсейки хладина, гребна пълни шепи, отпи и си наплиска раменете и лицето.

Шалът й лежеше върху ръба на кладенеца. Тя му го подаде. Който и да беше този мъж, можеше да му се отблагодари поне с това.

Той взе шала, кимна й признателно и си избърса лицето.

— Бях един от най-добрите стрелци в отряда — рече.

— Лъкът ти обаче изглежда нов — отбеляза тя.

Той се усмихна, ала с празна усмивка, реши Ая. Плашещо празна дори. Той усука шала й, изцеди го от водата, изпъна плата.

— Наблюдателна си — каза.

Капчици вода се стичаха от шала върху зида. Мъжът го омота около кокалчетата на пръстите си. Особено чувство обзе Ая; тя се напрегна, без да знае защо.

После той се обърна и я погледна.

57

Преместихме се, разбира се. Новият ни лагер се намираше между речен бързей и два ниски хълма, заслоняващи ни от по-суровото време. Всяка сутрин тренирахме на възвишенията. Опитвах се упорито да не мисля за Ая, защото тези мисли щяха да ме отклонят от истинската ми цел — да уча и да се върна при нея.

Само боговете знаят колко ми липсваше и с всеки изминал ден все повече се отчайвах, че не съм по-близо до срещата с нея. Не мога да кажа как татко тълкуваше настроението ми. Той не каза какво мисли за постъпката й; нито веднъж не отвори дума за това. Но ме обучаваше по-упорито отпреди, подлагаше ме безмилостно на изпитания.

Докато един ден не издържах. Отдръпнах се, вместо да се защитя от атака, и отстъпих няколко крачки назад. Щях да се върна в Сива. С неговото одобрение или без. Подразнен от поведението ми, татко отпусна десница и рязко попита:

— Какво става, Байек?

Явно бях погледнал в посоката, където се намираше Сива. Понеже още преди да проговоря, той изсумтя звучно.

— Още не си готов. Обучението ти не е приключило. Старая се да напредваш по-бързо, но…

— Не е приключило ли, татко? — не му останах длъжен. — Тренирам от години, всеки божи ден. По хълмове, под слънцето, в нови лагери, нови места. И никога не съм се разколебавал.

Прибрах сабята в ножницата.

— Сега си разколебан. Виждам го.

Вече бях разбрал, че тренировките никога няма да са достатъчни. И това нямаше нищо общо с мен. Татко се страхуваше. Не за себе си, не. Страхуваше се за мен.

— Искам да видя Ая и мама.

Изразявах се възможно най-кратко с надеждата да проникна през стената на тревогите му. Да ме разбере.

— Когато си истински меджай.

— Кога ще е това? След седмици? Месеци? Години?

Той посочи раната на лицето ми, незараснала напълно.

— Когато вече не се огъваш пред такива атаки.

Изпуфтях.

— Колко пъти си ми повтарял, че чиракуването на меджая никога не свършва?

Не му казах, че Ая одобри тази идея, когато я споделих с нея.

— Едно порязване не значи, че врагът може да нанесе смъртоносен удар. Решил съм, татко. Ще се върна в Сива, татко. Искам да видя Ая, дори да я застигна по пътя, ако ми провърви.

Изправих рамене и с вдигната глава срещнах погледа му с неумолимост, която прикриваше, надявах се, по-колебливите чувства у мен. Обичах го, но ми беше тъжно за него.

Той отвърна:

— Безразсъден си. Нетърпелив. Оставяш се да те движи това тук за сметка на това тук.

Потупа се по гърдите, после по главата. Стиснах зъби.

— Така е. Ще се постарая да ги уравновеся. Но помисли — не ме ли доведе при теб именно моето безразсъдство, моето нетърпение?

Той се изсмя кратко.

— Едва не провали плана ми.

— Планът ти е да продължиш кръвната линия на меджаите, нали?

Той ме погледна. Продължих:

— Ая смята, че търпиш връзката ни, защото в нея виждаш възможност да създам наследник, бъдещ меджай. Прав ли съм? Затова ли не я отпрати?

Отново не получих потвърждение. Нито отрицание. Само онзи безизразен поглед, в който се бях взирал прекалено дълго. Тогава ми хрумна, че Ая ни напусна, защото към леля си изпитва най-чиста обич, и макар аз също да обичах баща си, моята обич не беше толкова невинна и искрена. Някак си бях надскочил детството. Уважавах баща си, но одобрението му вече не беше основната ми цел в живота.

Бях изгубил нещо важно, когато Ая си тръгна. Нещо, което за мен значеше повече от потребността да заслужа уважението на татко. Едва сега го осъзнах. Беше съвсем просто. Любовта, която Ая внасяше в живота ми, си беше отишла, а не исках да се откажа от нея.

В онзи момент разбрах с абсолютна сигурност, че наистина ще замина. А ако още не съм готов да бъда меджай, какво от това. Носех го в кръвта си. Никой не можеше да ми го отнеме. Щях да се обучавам. Имах цял живот да тренирам, да уча. Може би дори не се нуждаех от баща си, за да следвам този път.

И така, казах му:

— Заминавам. Наречи го безумие, ако щеш. Кажи ми, че не съм обучен, и съм склонен да ти повярвам. Но това — махнах с ръка към хълмовете, лагера, реката и равнината отвъд — не ми е достатъчно. Съжалявам, татко. Бих искал да дойдеш с мен. Но ще тръгна и без теб.

Той пристъпи към мен и усетих как се напрягам. Нямах представа какво възнамерява да направи, очите му пак бяха непроницаеми. Най-сетне обаче зърнах в тях тъжно разбиране. Крехко уважение. Някак си то бе поникнало в пространството помежду ни след последния ни спор — сутринта, когато Ая си тръгна.

— Не си готов — повтори той, — ала не си и неподготвен както по-рано. Усещам обаче силната воля, когато я има. Ще се върнем заедно в Сива. Нищо чудно наистина да настигнем Ая. А и дори да не успеем, ще я видиш, когато пристигнем. Сдобри се с нея. Няма да се меся по никакъв начин.

Той отстъпи назад и на лицето му се изписа благост, каквато не бях виждал преди. Бръкна в чантата, която винаги носеше на хълма, обикновено заредена с мях вода — предлагаше ми глътчица, ако сметнеше, че съм тренирал достатъчно усърдно. Сега обаче не извади вода, подаде ми друго — медальон. Взех непознатия предмет с чувството, че съм го докосвал — прилегна в дланта ми, сякаш там му е мястото.

— Дава се само на истински меджай — каза татко. — Твой е.

Стисках поразен медальона. Дълги години се борех за одобрението на татко и сега, когато вече не се домогвах до него…

— Твой е? Но го даваш на мен? — попитах.

— Заслужи го. Трябваше по-рано да ти дам възможност да ме убедиш. Сега виждам у теб нещо, което навремето виждах у себе си. — Той въздъхна. — Твърде често виждам малкото си момче вместо пораснал мъж.

Признанието прозвуча болезнено. Медальонът лежеше в дланта ми и наистина имах чувството, че съм го заслужил. И все пак не събирах сили да го стисна.

— А Ая? — попитах.

— Не ти е нужно одобрението ми — отвърна той.

— Но ако ми беше нужно?

Татко въздъхна.

— Двамата искате различни неща, Байек. Мисля, че го знаеш. Може би ще се наложи да избираш между Ая и пътя на меджая. Надявам се да не изляза прав. Може би тя ще избере да се включи в борбата ни. Каквото и да се случи, и за доброто на Египет, надявам се двамата да решавате мъдро. Но не е необходимо да решаваш сега. Вземи медальона. Полага ти се. Вече си меджай.

Прибрах го в кожената кесия при перата, които още държах там, и при другите дребни сувенири от странстването.

Вдигнах глава и понечих да заговоря, ала видях как татко се напрегна, озърна се и вдиша дълбоко, сякаш души.

Очите му се разшириха. Устата му зяпна. Въздухът сякаш изпращя.

— Той е тук — каза баща ми.

58

В следващия миг се случиха две неща — изсвистя стрела и татко ме събори на земята. Претърколихме се като чували с жито от другата страна на хълма. Видях ярка кръв и разбрах, че е улучен в рамото — дръжката на стрелата се бе пречупила при падането.

В подножието на хълма татко стисна зъби, дръпна стрелата и се опита да я извади. Отпусна ръка с болезнен стон.

— Назъбил е острието — рече с разкривено лице, но в очите му съзрях нещо, което бях виждал само два пъти преди — в нощта, когато Мена нахлу в дома ни, и в нощта, когато преследвахме убиеца из Елефантина. В очите му се четеше вълнение. За това се бе подготвял. Моментът за действие бе настъпил, заличавайки страховете и тревогите му.

— Явно нашият човек се е научил да стреля с лък. Миризмата му обаче не се е променила — отбеляза татко.

— Надуши ли го?

Татко ме потупа по рамото.

— Ето защо трябва да учиш още, докато станеш кален меджай, Байек — усмихна се той, очевидно открил твърда почва под нозете си в опасността.

— Можеш ли да се движиш? — попитах припряно, наясно, че нападателят ще побърза да се възползва от предимството си.

— Мога да вървя, да тичам и да въртя сабя.

Татко посочи към лагера — два заслона върху колове, не съвсем уютен дом. Вътре обаче бяха лъковете ни.

Още не бях се научил да долавям по вятъра миризмата на наближаващ враг, но умението ми да стрелям с лък се бе подобрило значително. Притежавах вроден усет — бях точен почти колкото татко, вероятно дори по-точен. Заедно бяхме повече от равностойни противници на убиеца.

— Хайде! Да се доберем дотам, преди той да заобиколи.

Хукнахме към заслоните, където ни очакваха най-ценните трофеи — лъковете и колчаните със стрели. Идилична сцена. Четири коня, пасящи край бивака, където тревата растеше тучна върху тлъстата почва край брега, който се спускаше стръмно към реката.

Оставаше само да стигнем навреме до лъковете.

Ала не успяхме. Чухме тропот на приближаващи копита, извърнах се назад и видях убиеца.

Мъжът, преследвал ни години наред, препускаше към нас, вдигнал лъка с цялата стабилна увереност на най-добрите нубийски стрелци. Мисълта, че през всичките тези години е бил по дирите ни; че татко е бил прав, а Ая — не, ме вледени.

Мъжът беше метнал шала си върху главата като качулка. Клепките му бяха почернени с катран; обветреното лице бе осеяно с белези, очите бяха зорки и непоколебими. Осъзнах, че съм свикнал да виждам такъв поглед — всеки ден, докато тренирах, се взирах в такива очи.

После видях друго — около китката на убиеца бе завързан червен шал. Познах го.

Принадлежеше на Ая.

Нямах време да реагирам. Убиецът пусна стрелата.

— Татко! — изкрещях и може би предупреждението ми бе достатъчно да му спаси живота, защото той отскочи рязко наляво и вместо в тялото, стрелата се заби отново в рамото му, поваляйки го на земята.

Богове! В тялото му вече имаше две стрели. Пролазих бързо до него и видях, че кръвта се оттича от лицето му. Туниката му беше почервеняла отпред и отзад. В онзи момент си помислих, че татко може би е срещнал равностоен боец; при тази мисъл ме обзе ужас и отми цялата ми младежка самонадеяност и увереност, оставяйки само покруса.

Коленичил, видях как ездачът спира жребеца до ръба на реката и зарежда лъка с нова стрела. Грабнах ножа, купен преди цяла вечност от Завти, изправих се и го хвърлих. Най-доброто ми хвърляне и при тези обстоятелства — почти ненадминато. Изненадах убиеца. Острието се заби в шала, преметнат през хълбока му, и успя да го събори от коня.

Татко се изправи бавно на колене, после на крака. Улових го за ръка и го повлякох с мен. Извадих сабята и се насочих към другия край на поляната, където убиецът се бе строполил на земята близо до лагера ни. Той вдигна поглед, видя ни и изтръгна ножа от хълбока си. Отметна шала и стана.

Видях белезите му. Видях оголените му зъби, студените, безчувствени очи. По вдигнатата му сабя пробяга светлина. Зад него реката бълбукаше и се пенеше. Шалът, който познавах толкова добре, се развяваше около китката му.

— Смел меджай — рече той; у всекиго би проличало злорадство, ала очите на този мъж бяха изпълнени с празнота.

Метал срещна метал със звук, който отекна в ушите ми. Бях дръзнал да повярвам, че ожесточената ми атака може да го отблъсне — дори да го свари неподготвен. Но той парира удара с лекота, която би ме впечатлила, ако не му бях противник.

— Къде е тя? — изкрещях, връхлитайки отново с пълното съзнание, че не овладея ли чувствата си, рискувам да изгубя сражението. — Какво си й сторил?

Зърнах как татко застава до мен и по лицето му се изписва объркване. Не беше направил връзката — че преследвачът ни е наблюдавал от известно време, видял е Ая да тръгва и я е последвал.

Но какво й беше сторил? Какво?

— Къде е тя? — повторих вече без крясък.

Нека си мисли, че тревогата ме разсейва. Въобрази ли си, че не съм съсредоточен, ще имам предимство.

— Байек, опомни се — предупреди ме татко — заучена мантра от тренировките ни; чувах я винаги когато излизах от кожата си.

Не си направих труда да отговоря. Окуражаваше ме поне почервеняващата туника на убиеца — кървава като татковата. Раната, която му бях отворил, кървеше силно. Успеех ли да удължа двубоя, може би щеше да отмалее и силите ни да се изравнят. Навярно можех да мечтая дори за победа.

После изведнъж вече не бях сам. Татко се включи в битката. Хвърли се напред и сабите им се срещнаха със звън — двамина, по-равностойни в боя със саби, всеки търсещ слабо място, уязвимост у другия; нападаха се, изучавайки противника, после отстъпваха и пак атакуваха.

Татко беше изморен и обезкръвен както убиеца. И двамата разполагаха с ограничено време, преди загубата на кръв да ги повали — тогава щях да се намеся аз и да довърша делото.

Убиецът обаче също съзнаваше какво го очаква — беше кален, хладнокръвен боец. Знаеше, че не бива да позволява на противниците си да диктуват ритъма на схватката, затова въвлече и мен, отблъсквайки баща ми назад с мощни удари; в другата си ръка държеше моя нож, хлъзгав от собствената му кръв — когато налитах към него, търсейки пробива в защитата му, ме парираше с него.

Усетих как у мен се надига отчаяние и безмилостно го потъпках. Бяхме двама, той — един. Битката трябваше да бъда кратка и жестока, ала някак си не успявахме да надмогнем силата, решимостта и неоспоримата му ловкост. С татко бяхме закрилници. Биехме се с майстор, овладял до съвършенство занаята си, бездушен убиец.

Погледнах към татко. Видях какво усилие е изписано по изпитото му, пребледняло лице. Видях съмнение в очите му.

И тогава, в същия миг, убиецът ме рани. Спуснах се напред, заблуден от подвеждащо движение — уловка, каквато никога няма да ме подмами отново. Той се възползва от неопитността ми в истинско сражение и ме прободе с ножа, плъзвайки го с едно завъртане на китката под вдигнатата ми сабя. Залитнах назад, закрил с длан ранения си корем. Сабята му клъцна ръката ми над лакътя; после още веднъж и още веднъж.

Настъпи затишие. За момент тримата застинахме запъхтени.

— Кой ти плаща? Орденът? — попита баща ми. — Ще ти платим повече!

Това не ми хареса. Граничеше с признание, че този противник е непреодолим за нас. Същевременно разбирах как гордостта може да ни погуби, колко разумно е предложението да се откупим от врага.

— Не работя за пари — отвърна равнодушно убиецът.

— Тогава работиш в името на идея. Може би принципите ти стоят по-близо до меджайските, отколкото предполагаш.

— Или пък нямам идеали. — Очите на убиеца се стрелнаха към мен; помислих отново за Ая и отворих уста да проговоря, но татко ме изпревари.

— Работата ти е да ме убиеш, нали?

— Работата ми е да унищожа кръвната линия, да изтрия меджаите от лицето на земята.

Призна го с лекота. Уверен, че е на крачка от целта и че с нас е свършено.

— Няма да успееш. Не можеш да убиеш идея.

— Онзи, който ми възложи задачата, е на друго мнение, а твоята връзка с потомството е слабото ти място.

Убиецът се спусна напред. Битката започна наново, ожесточена и светкавична. Туниката на татко бе почервеняла от кръв. От тримата той бе най-тежко ранен. Усещах обаче и своята кръв да се процежда под колана. Помръднех ли, струваше ми се, че раната се разтваря като уста върху корема ми и изплюва още кръв; топлите струи се стичаха по краката и пълнеха обувките ми.

Противникът ни явно преодоляваше болката, криеше я, отказваше й да го надвие. Колко лошо бе ранен? Не можех да преценя. Той нападаше безмилостно, неумолимо. От години бе дебнал плячката си. Не възнамеряваше да спира. Налиташе неизтощим, неукротим, безжалостен и когато нанесе пореден удар на татко, краят изглеждаше неизбежен. Видях го да залита — моят баща, когото винаги бях смятал за непобедим. Очите му, пламнали до неотдавна от трепета на предстоящата битка, сега бяха помътнели от съзнанието за сигурно поражение — страх не от болката и от надвисналата смърт, а от провала. От загубата. По-късно ми стана ясно, че когато вдигна отново сабята, сякаш за нова атака, всъщност не предвкусваше победа. Опитваше се единствено да спаси мен.

Като го видях омаломощен до краен предел, в сърцето ми, свито от тревога и за Ая, се надигна ярост, която засенчи всичките ми други чувства. Жажда за мъст. Изгарящо желание да причиня същата болка на този гибелен дух — да сторя на света му същото, каквото той бе сторил на моя.

Татко разбра. От дълбините на поражението видя какво става и реагира точно когато се хвърлих напред в необмислена атака, която неизбежно щеше да завърши с моята смърт. Със стенание и сетни сили се метна на една страна и ме запрати във водата. Размахал ръце, пльоснах в реката, потънах, после изплувах на повърхността, опитвайки се да поема глътка въздух.

Течението беше силно, реката — неочаквано дълбока. Вкопчих се в тръстиките, за да не ме отнесе, но те останаха в ръката ми. Посегнах пак, сграбчих цял наръч и поне за момент намерих опора. Усетих как ми причернява, все едно облак затулва мозъка ми; непоносима болка лумна от раната ми. Вдигнах поглед към брега, където убиецът стоеше над татко. Видях сабята му да проблясва, видях го да я вдига и да я сваля, приковавайки баща ми в земята.

После мракът ме погълна. Пръстите ми, вкопчени в тръстиките, се отпуснаха и водата ме отнесе. Отплувах, оставяйки зад себе си всичко, което съм бил.

Последната гледка, която видях, бе кръвта ми, оцветила водата. Последната ми мисъл бе за бащата, когото току-що бях започнал истински да опознавам.

59

Ая не искаше да се връща през деня, когато ще е под бдителния поглед на всеки обитател на Сива, излязъл из улиците по свои дела. Затова не беше съвпадение, че зърна по мръкнало града, който не беше виждала сякаш от цял живот.

И все пак, разбира се, нищо не се беше променило. Яхнала коня, тя почти се усмихна при тази мисъл. Навсякъде другаде Египет се променяше; всъщност разговорите им с Байек винаги опираха до тези промени. Сива обаче им устояваше. Пред очите й се стелеше оазисът, луната се поклащаше като сребърен печат върху водата. Отвъд се издигаше самият град — крепостта, храмовете, спомените…

Това място съществуваше в миналото й, неотменимо свързано с Байек и леля й Херит; беше и място, свързано с бъдеще, което сега сърцето й знаеше, че не е за нея. Все пак може би щеше да поостане тук. Би останала с Байек. Но завинаги? Не.

Сива бе тиха и сънена, докато Ая прекосяваше улиците към дома. Неволно вдигна поглед към къщата, където някога живееше Байек. Замисли се за майка му и си напомни, че ще трябва да я посети. Щеше да се отбие и при Рабия. Интересна среща й предстоеше.

Единственият звук в мрака бе тропотът на копитата на коня й. Когато спря пред стария си дом, дъхът й секна — наистина бе тук, бе стигнала до края на пътуването. Остана на седлото да се овладее и да се съвземе от обзелите я носталгични спомени. И от тревогата, че може би е твърде късно да види леля си.

Изтощението я връхлетя, усети как раменете й се отпускат, главата й клюмна напред, плитките закриха лицето й.

Вдъхна си сили и решимост обаче; каза си, че трябва да го направо, трябва да влезе вътре.

Вдиша с пълни гърди, слезе от коня, преметна кожената си торба през рамо и тръгна към вратата.

Нещо се бе променило. Усети го веднага.

Цветята, да. Леля й винаги подреждаше цветя отпред. Всъщност представата как Херит се връща от пазара с кошница цветя и плодове бе толкова позната на Ая, че когато се обърна и погледна към улицата, сякаш фигурата на леля й бе отпечатана върху пейзажа дори сега, по тъмно.

Ала нямаше цветя пред входа. Къщата изглеждаше позапусната. Винаги ли е било така, или само във въображението й е била изрядно боядисана и украсена с ярки цветя всеки ден? Тя протегна ръка и излющи с нокът люспица боя. Запита се дали паметта й погажда номера.

Другото бе миризмата. Не беше нито спомен, нито повей от детството. Беше…

Богове, какво бе това? Ая побутна вратата и влезе в стария си дом. Миризмата я лъхна отвътре и я принуди да закрие с длан устата си и инстинктивно да посегне към шала, преди да си спомни, че го е дала на Бион край кладенеца.

Натрапчивата миризма пропъди мисълта за странната среща. Едва дишайки, Ая пристъпи напред предпазливо и безшумно. В стаята мъждукаха кандилници. Нишки мазен гнусен пушек се виеха към тавана. Иначе къщата изглеждаше пуста.

Изгаси кандилниците, опитвайки се да съвмести наличието им с отсъствието на леля й — защо ще горят, ако Херит е мъртва? — и да потуши тревогата. Преди време би се спуснала на улицата и би заудряла по най-близката врата. Щеше да се разкрещи като паникьосана глупачка, настоявайки да разбере къде е леля й Херит. И клюката, о, клюката щеше да се разнесе като пожар. „Видяхте ли Ая, момичето на Херит? Върна се и разлая кучетата.“

Вече не. Сегашната Ая се върна спокойно на улицата, благодарна, че се е отървала от просмукващия се навсякъде мирис на горящо масло, обърна се надясно и тръгна към съседната къща, където живееше Нефру — най-добрата приятелка на леля й.

— Ехо? — подвикна пред вратата и влезе.

Същата миризма, остра и още по-натрапчива. Почти непоносима.

— Кой е? — отговори й познатият глас на Нефру и след момент самата тя се появи пред прага на нишата за спане, понесла запален фенер. — Ти ли си, Ая?

Нефру вдигна фенера, който освети не само стаята, но и нея.

При вида на първото познато лице от години насам дъхът на Ая секна. Застанала пред нея, нисичката и закръглена съседка на Херит с червени бузи, които се издуваха леко, когато се усмихваше — тоест, почти през цялото време — сякаш отвори порта към света на детството.

— Ти ли си наистина? — Нефру явно не вярваше на очите си.

Двете жени се наблюдаваха разчувствани; сълзи раздвоиха картината пред очите на Ая, когато съседката пристъпи напред и я прегърна.

— Дете, дете. Херит ще бъде…

Ая ахна обнадеждена.

— Жива ли е? Къде е?

— Къде да е, тук е. — Нефру посочи спалнята в дъното. — Взех я при мен, за да се грижа за нея.

— И как е тя?

— Държи се, дете, държи се. Правим каквото можем. И аз, и лекарят.

— От какво боледува? — попита Ая.

— Мъчи я кашлица — отговори Нефру. — Лекарят казва, че демоните са се вселили в нея и я раздират с хрипове.

Младата жена се огледа скептично.

— Лекарят ли те посъветва да палиш кандилници?

Нефру кимна сериозно.

— Така ще го пропъдим. Горят и в къщата на леля ти, та демоните да не се спотаят там.

„Вече не горят“ — помисли си Ая, но попита:

— Може ли да я видя?

— Разбира се, дете, но изчакай. В момента спи, милата, а напоследък не й се събира много сън. По-добре да не я безпокоим сега. Надникни все пак. Погледни я.

Ая надзърна в спалнята и когато се увери, че леля й спи, а не е мъртва, Нефру я поведе към масата. Ая се изненада — в спомените й скромната наглед маса бе далеч по-голяма.

— А ти как си? Добре ли си? — попита Нефру, като се намести на трикрако столче и махна на гостенката да седне. — Доведе ли младия мъж? Носиш ли новини за пазителя на града? Толкова въпроси искам да ти задам. Откога си тук? Видя ли се с някого? Всички ще те разпитват, да знаеш, тъй че свиквай да отговаряш на въпроси. — Нефру я побутна с лакът и й намигна. — И гледай историята ти да звучи убедително.

Последния път, когато бе седяла с Нефру, отпивайки от чаша мляко, Ая бе млада девойка. Сега беше жена. Преживяванията й, „приключенията“, както ги наричаха с Байек, я бяха променили. Говорейки с Нефру обаче, тя откриваше у себе си някогашното момиченце; докосваше се до любопитното, палаво дете от спомените на съседката. Разказа й историята си. По-скоро версия на историята без страховитите подробности. Не спомена за меджаите и за Ордена, но сподели, че Байек е останал да тренира с баща си, за да стане закрилник на града.

— Не може ли да се изучи тук?

Ая прехапа устни. Да каже ли на Нефру колко години очакваха да се изправят срещу убиец; какви съмнения я измъчваха; как Сабу настояваше да не се връщат? Реши, че не бива да я тревожи.

— Ами… сложно е — отвърна уклончиво.

Въпреки приглушената светлина забеляза колко изпитателно я наблюдава Нефру.

— Вие двамата да не би да сте се скарали? — попита възрастната жена.

Ая сведе глава. Това бе най-трудният въпрос. Докато пътуваше, се стараеше да не мисли за Байек, убеждаваше се, че той наистина я разбира, че всичко ще бъде наред, когато двамата седнат и си поговорят както трябва. Не биваше да плаче сега. Кимна с надеждата това да задоволи любопитството на Нефру. Ала устните й затрепериха и в следващия момент тя се озова сгушена в обятията на възрастната жена.

— Липсва ми, Нефру, липсва ми ужасно много.

Безпокоя се за него — искаше всъщност да каже, — тревожа се, че съм сгрешила и убиецът наистина е по дирите му.

След малко Ая се овладя и прочисти гърло. Отдръпна се и погледна Нефру в очите.

— Ще се настаня в къщата на леля. — Не уточни колко смята да остане. — Кога ще дойде лекарят? — добави.

— След два дни.

— Добре — кимна тя. — Междувременно ще махнем тези кандилници.

— Сигурна ли си? — притесни се Нефру.

— Миризмата е отвратителна. Как изобщо я търпиш?

— Но, дете, лекарят казва, че така ще прогоним болестта.

— Е, не съм лекар, но миризмата е задушаваща. Не разбирам как може да излекува някого.

Ая поклати глава и залитна леко, все още замаяна от пътуването и зловонието. Нефру й протегна ръка с лека усмивка.

— Първо плачеш, после командваш. Няма съмнение, че си се върнала при нас.

60

Когато Херит се събуди на другата сутрин, пак имаше прегръдки и сълзи. Ая повтори историята, която бе разказала на приятелката й, после изпрати Нефру за провизии (с пълното съзнание, че новината за пристигането й скоро ще се разнесе по улиците на Сива — Нефру много обичаше клюките). Херит също усети, че нещата между племенницата й и Байек не вървят гладко, и за втори път Ая потърси утеха — сега в обятията на леля си, която й зашепна успокоително, че всички млади хора драматизират и всичко ще се подреди с разум и с течение на времето. Познатото, вдъхващо сигурност присъствие на Херит пренесе Ая в детството, непомрачено от убийци и древни идеологии.

Реши, че предпочита да е там. В момента миналото й харесваше повече от настоящето.

Не след дълго Нефру се върна и влезе в стаята, където Херит лежеше на рогозка под грижите на Ая. Завесите, закриващи прозорците, бяха отдръпнати — чудно как биха избягали демоните през тях? — и свежият въздух прочистваше вонята на билковите масла, препоръчани от лекаря.

— Но ти вече изглеждаш по-добре! — възкликна Нефру. — Ти обаче ми се виждаш бледичка, дете — обърна се тя към Ая. Хубави съвети ни даваш, но явно и ти трябва да се погрижиш за себе си.

Вярно беше. В пустинята Ая се чувстваше зле. Махна пренебрежително с ръка да разсее притесненията на Нефру, но наистина й се повдигаше — отдаде го на ужасните масла.

„От миризмата е — каза си, — а и от нерви.“ Разчиташе умението на Нефру да клюкарства да смекчи удара от завръщането й в Сива; вече можеше по-спокойно да излезе навън. Това обаче означаваше, че Ахмозе, майката на Байек, ще очаква посещение, а отлагането щеше да се сметне за неуважение. Колкото по-скоро я посети, толкова по-добре. А най-добре — още тази сутрин.

И така Ая напусна сравнително безопасното си убежище в къщата на Нефру и тръгна по улиците на Сива.

Градът, окъпан в слънчева светлина, изобщо не я успокои. Не й убягна, разбира се, и фактът, че хората буквално се спират да я зяпат. После пред нея изникна приятелят й от детството Хепзефа.

Широката му усмивка и разтворените за прегръдка ръце й напомниха за Байек. Непосилният спомен за малко да помрачи срещата, ала двамата се прегърнаха и тя отново запреглъща сълзи — този път радостни.

Разказа историята на стария си приятел — с обещание за повече подробности по-късно.

— Нещо ново в Сива? — попита тя и Хепзефа сви рамене и се засмя, сякаш да каже: „Нищо особено, животът продължава.“

Ая посочи с брадичка къщата — разположена в края на улицата като бърлога на лъвица — накъдето се беше запътила.

— Как е тя, знаеш ли?

— Ахмозе ли? Както винаги — отговори Хепзефа. — Поставя те набързо на мястото ти, после се оттегля в свой свят. Ако й носиш добри новини, всичко ще е наред.

Ая не беше сигурна, че носи приятни вести.

С обещание да се видят пак Ая продължи по пътеката към къщата на Байек.

Странно — докато навсякъде другаде Сива бе хранилище на спомени, тук те липсваха. Сабу не одобряваше приятелството им с Байек и тя рядко идваше пред къщата му. Мярваше се, колкото да подсвирне познатия сигнал и Байек обикновено излизаше веднага. Ахмозе обаче не проявяваше враждебност към нея, напомни си Ая. Почти винаги й махваше с усмивка, ако се случеше да я забележи.

Сега обаче Ая се готвеше за нещо, което никога не беше правила — да почука на вратата на къщата на Байек.

— Влез! — подвикна глас отвътре. — Чудех се кога най-сетне ще дойдеш.

Ая събра кураж, прекрачи прага и я видя — Ахмозе седеше пред нея с изправен гръб и свити устни. Младата жена се учуди колко непроменена изглежда — както Херит и Нефру, — сякаш времето я подминава.

— Не ги доведе значи? — рече Ахмозе, без да я покани да седне. Изгледа посетителката от глава до пети, дружелюбно, ала без гостоприемство.

— Не можах — каза Ая.

Новината, разбира се, не беше новина. Ала навярно Ахмозе е искала все пак да я чуе от нейната уста.

— Как са те? — попита тя.

— Добре са. Както винаги.

Ахмозе изпуфтя.

— Нима? Не искам да слушам празни приказки. Като ми казваш нещо, което мислиш, че искам да чуя, всъщност ми казваш точно каквото не искам да чуя. По-добре говори истината.

Застанала права пред възрастната жена, Ая се почуди какво да каже и как да реагира. Помнеше колко е властна Ахмозе, но не помнеше да е била толкова пряма, и за момент изгуби дар-слово. Ахмозе беше права обаче. Едва сега Ая си даде сметка, че не постъпва справедливо към жената, изстрадала дълга раздяла със семейството си.

После, слава на боговете, Ахмозе се усмихна.

— Съжалявам — рече тя. — Надявах се просто… Е, знаеш какво. — Изправи се, прекоси стаята и прегърна топло Ая.

— Изглеждаш още по-силна и красива. Не мога да ти опиша колко се радвам да те видя след толкова години.

Най-после дойде и поканата да седне — и да започне отначало.

— И, моля те, не ми казвай, че са си същите.

— Не са, Ахмозе. Двамата ти мъже станаха баща и син.

Беше истина — и то добра.

— Той е пораснал значи?

— Учи се да бъде меджай.

Ая се изненада, че думата не предизвика никаква реакция. Присмехулната усмивка на Ахмозе обаче я накара да примигне объркана.

— О, скъпа, нямах предвид Байек.

Аха. И Ая подхвана отново историята — този път пропускайки далеч по-малко подробности.

61

Следващата й спирка беше при Рабия. Ая прекоси града, за пореден път събирайки любопитните погледи на шушукащи зад дланите си хора и поздрави на познатите, които отпращаше с думите, че има важна работа.

— Здравей, момиче — посрещна я Рабия в дома си.

— Не ми казвай, че си ме очаквала — рече Ая — въпреки топлите приветствия, бе започнало да й омръзва да е момичето, завърнало се в Сива. — Защо всъщност предположи, че ще дойда при теб?

Рабия сви рамене.

— Сигурно въпроси.

Ая поклати глава.

— Всъщност не. Получих отговор на всичките си въпроси там — махна с палец зад гърба си.

— Така ли?

— Е, интересно ми е все пак наистина ли мислеше, че Сабу е заминал заради Мена?

— Не знаех — отговори Рабия. — Знаех, че е нещо опасно. Само това ми каза Сабу.

Ая я погледна изпитателно и реши, че й казва истината. Или по-скоро не прикрива нещо с тази истина.

— И? Наистина ли бяха извикали Сабу да се разправи с Мена?

— Не, но с Байек те послушахме и открихме нубийците, които се разправиха с Мена.

Рабия наклони глава, взря се в тавана и отпусна рамене, сякаш от тях се е смъкнал тежък товар.

— Значи всичко е приключило.

— Да, свършено е с Мена.

— А нубийците? — попита остро Рабия, насочи отново поглед към Ая и явно си припомни добрите обноски — със закъснение, както Ахмозе. — Седни, момиче. Искаш ли вода? Вино?

— Днес пих достатъчно, благодаря.

— Разкажи ми тогава за нубийците — настоя Рабия.

После изслуша съсредоточено новините за Кхенса, Сети, Нека. Сбърчи тъжно чело, когато чу колко жертви е дало племето във войната с Мена. Ободри се обаче, щом стана дума за Кхенса.

— Няма много като нея — рече тя.

— Длъжници сме й.

— Но Мена определено не е причината Сабу да замине?

— Не е.

— Каква е тогава? — попита предпазливо Рабия. — Каква е била опасността?

— Заплаха за меджаите — отговори Ая. — Чувала ли си за Ордена в Александрия?

— Да — кимна Рабия.

— Изглежда избиват меджаите.

— Разбирам.

— Нищо друго ли няма да кажеш?

Рабия сви рамене.

— Какво да кажа?

Ая се изправи раздразнена.

— Знаеше ли за тях, Рабия? Знаеше ли, че това ще се случи?

Изричайки въпроса с очакван отговор, тя се почуди доколко има право да се гневи, че жената я е използвала в угода на някаква по-дългосрочна стратегия.

Рабия я наблюдаваше внимателно. Изсмя се.

— Напомняш ми Ахмозе, Ая. Тя все ме обвинява, че знам повече, отколкото споделям. — Махна с ръка. — Сякаш съм фокусник, който си крие номерата в ръкава.

Ая вдигна вежди с чувството, че на този фронт са доста единни с Ахмозе. Мнозина мислеха така за Рабия, защото тя наистина знаеше повече от тях.

— Мислиш ли, че виждам бъдещето? — продължи възрастната жена. — Де да можех! За съжаление нямам подобна дарба. Имам желание обаче да съхраня идеите на меджаите и увереност, че за целта тези храмове трябва да бъдат опазени.

— Храмовете се пазят.

— Не от меджаи. Градът има нужда от своя закрилник. От Сабу и от Байек.

— Е, в момента и двамата не са тук.

Ая разбираше, че е твърде рязка, но прямотата очевидно не смущаваше Рабия. В това отношение приличаше на Ахмозе, а и на самата Ая, пораснала и променена след пътуването.

Рабия кимна замислена.

— Но ще се върнат. Единият или и двамата.

— Защо си толкова сигурна?

— Че Сабу ще се върне? Не съм. Но Байек… О, той ще дойде. Ще дойде, защото ти си тук.

— Примамка съм, така ли?

Разбия разпери нервно ръце.

— Хайде пак! Как е възможно да те задържа тук, дете? Дойде по своя воля. Доволна съм, че ме сравняваш с боговете, но не съм способна да те разигравам като марионетка.

— Само дето се получи така — въздъхна Ая, внезапно усетила да я наляга умора.

Дългите години бягство я бяха изтощили и естествената подозрителност там, по пътищата, сега внезапно й се стори съвсем неоснователна тук, в малката, безопасна Сива.

Ая почувства как у нея се надига отровна смесица от непонятни чувства — отвращение, гняв, отчаяние, тревога. В гърлото й се надигна горчилка. Замаяна, тя излезе от дома на Рабия, забравила всякаква вежливост. Възрастната жена подвикна обезпокоена след нея и Ая най-сетне се обърна, махна за сбогом и обясни, че се чувства изморена.

По пътя към къщи се почувства още по-зле. Зави й се свят, наложи се дори да се подпре на близка ограда. В ума й се блъскаха несвързани мисли. Почуди се дали усещането за безсилие дори тук, в Сива, е причина за разбунения й стомах и за причерняването, подкосяващо краката й.

Най-сетне стигна до къщата на леля си и със сетни сили прекрачи прага с отчаяно желание да легне. Обърка се в сумрака вътре; крайниците й трепереха след бурята от чувства, връхлетяла я на улицата. Едва след секунда-две осъзна, че в стаята има някого. Различи фигура на мъж.

— Байек — отрони тя, ала не беше Байек.

Беше той — Бион, мъжът от пустинята.

Как се е озовал тук, запита се тя. Ала пак й се повдигна, въздухът миришеше странно, пред очите й се спусна облак. Въздухът не й стигаше, всичко бавно се накланяше. Мъжът тръгна към нея, стиснал нещо червено в ръка. „Моят шал — помисли си тя. — Боже! Колко ми липсваше.“ После усети как краката й се огъват, подът се надигна към лицето й, силни длани я подхванаха. Сетне — нищо.

62

След битката, докато реката отнасяше Байек, а Сабу лежеше победен на земята, Бион коленичи със сведена глава, изтощен и измъчван от болка, заслушан в…

Нищо.

Тишина. Не се чуваха дори крясъците на птиците, зареяни в небето. Дори бученето на кръвта в ушите му бе стихнало. Сабу обаче лежеше в краката му, което означаваше, че мисията му приключва.

Краят на убийствата настъпваше.

И той щеше да намери покой.

Звук наруши мъртвилото. Идваше от Сабу, който дишаше тежко. От гърдите му стърчеше сабята на Бион — убиецът не поемаше рискове, бе приковал меджая към земята като пеперуда. От устата на Сабу избликваше кървава пяна, очите му ту се избистряха, ту се замъгляваха. Впиваше ги в Бион, искаше да види лицето на убиеца, преди да умре.

Бион се надвеси над него, разкривил лице от болката в ранения му хълбок.

— Името ти — изрече немощно Сабу.

Бион кимна, сякаш в чест на победения.

— Казвам се Бион. Орденът ме изпрати да те убия, теб и близките ти. Нае ме Рая, познаваш ли го?

Сабу поклати глава. Стисна очи да се опомни от болката, после ги отвори отново и ги впери в Бион, който не съзря омраза или гняв в тях, само дълбока тъга. Бион се запита дали Сабу носи белезите си вътре и дали той също е изтощен от убийствата; дали частица у него не приветства сбогуването с този живот.

— Къде е той? — попита Сабу.

— Момчето ти? Другаде.

— Мъртъв ли е?

Убиецът разпери ръце.

— Кой знае?

— Той е силно момче — усмихна се морно умиращият.

— Добре си го обучил — каза Бион и отметна кичур коса от очите на Сабу. — Наблюдавах ви. Разбрах, че му даде знака на меджая. Реши, че обучението му е приключило.

— Дадох му смъртна присъда, нали? — рече бащата.

Бион поклати глава.

— Не, тя вече беше издадена. Орденът реши да изтрие меджаите и потомството им от лицето на земята. Когато изпълня задачата си, меджаи ще се наричат само последователите ви и самозванците. Нищо няма да заплашва Ордена. Властта му ще бъде неограничена.

— И това те устройва?

Бион сви рамене — трепна, пронизан отново от болка.

— Не, не ме устройва. Изпълнявам заповеди, нищо повече. Убивам. Убих приятелите ти. Ментора ти Хемон и момчето му — Сабестет. — Посочи сабята, приковала Сабу към земята. — Нанесох ти смъртоносен удар и скоро ще убия сина ти. Тогава мисията ми ще приключи.

— Първо ще трябва да го откриеш. — Сабу се насили да се усмихне. — Няма да ти е лесно.

Бион бе видял как течението повлича Байек. Знаеше обаче повече, отколкото Сабу предполагаше. Знаеше, че ако Байек е жив, ще тръгне към Сива.

Ала нямаше смисъл да казва това на Сабу. По-добре да премине на другия бряг, стаил мнима надежда; нека вярата да му бъде спътник, докато се носи към боговете. Бион не каза на Сабу, че трябва да занесе на Рая последния медальон, за да ознаменува края на мисията. Не му го каза само защото Сабу имаше достатъчно грижи — изживяваше сетните си мигове.

— Беше достоен противник, велик воин — рече Бион. — Сигурен съм, че го знаеш и без мен. Отнеси това при боговете. Знай, че си служил достойно на семейството, на Братството и на… — Щеше да добави „града“, но замълча. — И си прав, може би няма да открия сина ти. Може би няма да довърша започнатото. Отнеси в отвъдното утехата, че ме принуди да положа много изтощителни усилия, за да изпълня задачата си. Сбогом.

Бион седна до Сабу, решил да дочака смъртта му в знак на уважение, преди да се погрижи за своите рани.

Меджаят най-сетне трепна с клепки за последен път, сетният му дъх се изтръгна с тиха въздишка и главата му клюмна настрани.

Бион взе сабята си и остави мъртвия на лешоядите. Превърза раните си, яхна отново коня и пое към Сива.

63

Дълго ли се носих по реката? Не знаех. В какво състояние съм бил, когато мъжът и жената са ме извадили от водата? Нямах представа. Знаех само, че лежа върху спална рогозка, ала подът под мен не беше стабилен, все едно… Да, движеше се.

Последваха минути на объркване, после палеща болка в ръката и корема; всеки жесток спазъм ми напомняше острието му, проблясващо на слънцето. Спомних си почернените му с катран очи, мъртви; белезите по лицето, които лъщяха като бели червеи. Спомних си червения шал и се опитах да се изправя, ала болката ме повали назад.

Мисълта за Ая остана с мен, вдълбана в дъното на черепа ми, докато се борех със замайването, което замъгляваше ума ми и ми пречеше да разбера къде съм. После със закъснение, изпълнило ме с разкаяние, си спомних татко. Видях отново картината, последвала ме в речния бързей, който ме отнесе далеч от битката — вдигнатата сабя просиява почти красиво под слънцето, спуска се и се забива в гърдите на баща ми.

Къде ли беше медальонът му? Нямах представа, но едва ли имаше значение. Ако не грешах, бях последният меджай. От мен зависеше по-нататъшният път на меджаите. Дори в сломяващата скръб тази отрезвяваща мисъл ме накара да се окопитя.

След известно време долових присъствие в… не бих го нарекъл помещение, по-скоро пространство. Както и да е, осъзнах, че не съм сам. Надигнах глава и различих фигура на мъж.

— Добре дошъл — поздрави ме той.

Пристъпи в светлината и за мое облекчение не беше убиецът на татко. Беше много, много по-стар и стоеше леко приклекнал — нещо обичайно, предполагам, когато живееш в лодка. Носеше бяла туника, косата му бе отметната назад с лента през челото. Вляво от него стоеше жена с угрижено изражение — правилно предположих, че му е съпруга. Сръга го с лакът и той пристъпи напред и се представи — казвал се Нехи, а жена му — Ана; били собственици на лодката, където се намирам, с нея ловели риба и пренасяли стоки по реката.

— По-добре ли се чувствате? — попита жената; гласът й — както на съпруга й — прозвуча кротко и предразполагащо. Напомни ми моята майка в най-грижовните й моменти и при тази мисъл ме прониза носталгия, по-остра и по-непоносима от болката, която ми причиняваха раните.

— Къде съм? — попитах.

Обясниха ми, че плават на север — за мен това, разбира се, бе пътят към дома.

— Когато те извадихме от водата, млади човече, изглеждаше като воин след тежка битка — добави Нехи.

— Мислехме, че ще умреш — додаде Ана.

— Грижихме се за теб доколкото ни стигат силите — каза Нехи и бързо уточни: — Не че ни дължиш нещо в отплата, в никакъв случай.

— Благодаря ви от все сърце.

После дойде въпросът откога съм тук. Те се спогледаха и свиха рамене.

— От четири нощи — отговори Нехи.

Замислих се. Това означаваше, че убиецът има четири нощи преднина.

— Съгласни ли сте да ме заведете на север? — попитах.

— Къде по-точно?

— В родния ми град. Там е жената, която обичам. — Замълчах; не исках да ги излагам на опасност, споменавайки меджаите. — И моят живот.

Надявах се двете да не се изключват взаимно. Бях сигурен обаче, че трябва да се върна в Сива.

64

— Исках просто да ти върна шала — рече Бион, когато Ая се събуди и го видя, надвесен над нея. — Ти падна.

Трябваше й малко време да надмогне тревогата, че мъжът е влязъл в къщата й без покана — предпазливост, каквато всяка жена би проявила. За щастие от странната миризма не бе останал и помен; спомняше си я обаче.

— Съседката ти каза, че скоро ще се върнеш — обясни мъжът. — Любезно ми предложи да те изчакам тук.

Ая се изправи бавно и провери дали краката я държат — не искаше да се чувства в неизгодно положение.

— Леля ми… — подхвана тя.

— Да. — Той кимна с разбиране. — Говорих с Нефру. — Усмихна се бегло, ала очите му не се промениха. — Споменах й за срещата ни в оазиса. Тя ми разказа всичко.

Ая се усмихна предпазливо, прикривайки смущението в душата си.

Защо? Защо не й беше приятно присъствието на този мъж? Уместен въпрос, на който не намираше основателен отговор. Все пак знаеше, че няма причина да се бои от него. От друга страна, може би имаше, защото у него определено имаше нещо. Нещо, което я изпълваше с подозрения. Питаше се дали конекрадците в оазиса са я открили, поощрени от някого. Някой, който я е проследил дотам. И после до Сива.

— Дълго ли…

— Секунди — отговори той. — Хванах те и те сложих да легнеш, за да ти дам вода. — Посочи чаша върху ниско столче. — Съвзе се, преди да се наложи да търся помощ от съседката.

Ая погледна нехайно към стакана и очите й обходиха стаята; забеляза, че нищо не е побутнато. Пое си дълбоко дъх, сякаш да си проясни мислите — никаква миризма. „Дръж се нормално — напомни си тя. — Не му давай повод за съмнения. Възможно е да греша — рече си. — Но и да съм права.“

— Радвам се, че не се е наложило. Не искам да притеснявам леля и Нефру. Но чакай… Кога успя да говориш с нея?

— О, докато ти беше при… — Той си даде вид, че се опитва да си спомни. — При майката на някого. На Байек?

Защо го споменава? Какво намеква? Ая се постара да запази спокойствие, премисляйки възможностите. Този мъж изглеждаше неприятен. Но дали бе убиецът?

— Трябва да отида при леля. Да проверя как е.

Той се изправи и застана на пътя й. Небрежно, сякаш случайно.

— Сигурна ли си, че не е по-разумно да отложиш посещението, щом не се чувстваш добре? Чувал съм лекарите да казват, че демоните на болестите се подхранват взаимно.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред — подхвърли тя и го заобиколи спокойно, без да издава, че се чувства заплашена. — Наистина трябва да я нагледам.

Той изглеждаше смутен. Ако сетивата й вече не бяха нащрек, не би обърнала внимание.

— Тогава аз ще си вървя.

Да, върви си.

— Не, недей — рече бързо тя.

Ако той носи неприятности, ако е убиецът или негов помощник, по-добре да знае къде е. Да го държи под око.

— Остани. Благодарна съм ти, че ми се притече на помощ, когато онези мъже ме нападнаха. Ще видя как е леля, но няма да се бавя. Когато се върна, може да хапнем нещо. Искам да те опозная.

Странен израз пробяга по лицето му. Щеше да помисли, че е плод на въображението й, ако не търсеше издайнически мимики.

— Благодаря — кимна той.

Ая излезе на улицата, вдиша дълбоко чистия въздух и примижа, заслепена от слънчевите отблясъци по белия камък. Очите й се насочиха към храма, сякаш привлечени от някаква сила. Прииска й се Байек да е тук. В момента би се примирила и с присъствието на баща му дори. Тръгна надясно, ала спря, преди да прекрачи прага на къщата на Нефру. Ами ако леля й е в опасност? Но пък той вече бе разговарял с Нефру. Твърде късно бе да не ги въвлича.

— Нефру — подвикна тихо тя от вратата. — Тук ли си?

Възрастната жена се показа отвътре.

— Имаш гост — рече многозначително.

Ая я побутна лекичко към дъното на стаята, далеч от отворените прозорци и любопитните уши.

— Говорила си с него.

Нефру кимна.

— Стори ми се любезен. А ти защо не ми разказа за крадците?

Тя изгледа загрижено Ая, сякаш търсеше по нея невидими рани.

— Какво те попита той? — настоя младата жена.

— Е, любопитстваше доста. Разпита ме за теб и за Байек, за леля ти, за бащата на Байек…

— Значи за всичко? — прекъсна я Ая.

— Ами да, горе-долу.

И ти му каза всичко, нали? Ая вдиша рязко в опит да свие тревогата на малка топчица, да я потуши, впрягайки цялата сила на волята си.

Казала си му, разбира се, не ще и дума.

Ая нагледа Херит и излезе на улицата. Там се натъкна на Бион, който тъкмо излизаше от къщата й. Тя подскочи леко, ала успя да си даде вид, че стъписването е най-обикновено — ахна като всяка стресната жена и притисна с длан гърдите си.

— Добре ли е леля ти? Успя ли да разбереш всичко необходимо? — попита той с отработена усмивка, недостигаща очите му.

— Да, благодаря — отвърна Ая. — Позволи си да се олюлее, припомняйки си с лекота неотдавнашното замайване. — Мисля, че трябва да полегна. — Прокара длан по челото си. — Чувствам се малко зашеметена. Да вечеряме ли по-късно?

— Разбира се — кимна той. — Тъкмо ще имам време да се поразходя из града. — Посочи нагоре. — Имате прочути храмове. — Преди да се отдалечи, той се приведе към нея и тя едва се пребори с желанието да отскочи назад. — Не спомена на Нефру или на леля ти, че не се чувстваш добре, нали? — попита я.

Ая поклати глава, ала се почуди защо ли гостът й предпочита да е премълчала. Тя влезе в дома си, но инстинктивно погледна през вратата. Бион вървеше по улицата, обаче не към храма. Вървеше в посоката, където се намираше къщата на Байек.

65

Беше ми мъчно да се сбогувам с Нехи и Ана. С тях се чувствах като в пашкула на мек шал, и то не какъв да е, а шал на моята майка. Бях свикнал с нощния ритъм на лодката. През деня, когато се почувствах по-добре, излизах на палубата, сядах и наблюдавах Нил. Наслаждавах се отново на всичко в реката и покрай нея, което ме бе очаровало преди години, когато бях наивен младеж, тръгнал да търси баща си. Тренирах внимателно, защото лодката подлагаше на интересно изпитание чувството ми за равновесие. Нехи и Ана ме научиха на повече, отколкото предполагаха, в дните, когато вълните бяха разбунени и се борех да остана на крака върху влажните дъски.

Дойде време обаче да си тръгна. Щяха да ми липсват, но бях нетърпелив да поема на път. Сбогувах се с тях, благодарих им за грижите, възстановили здравето ми, и ги уверих, че в Сива винаги ще има място за тях — трябва само да попитат за мен, закрилника на града.

— Надяваме се да видим Ая, за която слушахме толкова — рече Ана.

— Да — казах, стараейки се лицето ми да не издаде страха, че Ая може да е станала жертва на убиеца.

От местен керван спазарих кон, разплащайки се с последните монети от кесията ми. Когато поех през пустинята, мислите ми се върнаха към убиеца, който носеше нейния шал. Мислите ми бяха мрачни. Тормозеха ме нощем. Убил ли е Ая?

В крайпътно селище попитах търговец:

— Тук ли си отдавна?

— Денем и нощем от седем лета.

— Сигурно виждаш кой минава оттук.

— Да.

— Да си виждал момиче, жена? Пътувала много дни. Косата й е вързана на плитки, през колана й са провесени шалове, носи защитни гривни на китките си, много е красива.

— О, да, видях такова момиче. Купи хляб от мен.

— Спомена ли, че пътува към Сива.

— Да.

Обнадежден, понечих да тръгна, но инстинктът ме накара да се обърна.

— Може ли да попитам за още някого?

Описах убиеца. По гърба ми пропълзя студ, когато търговецът ми каза, че такъв мъж е минал през селището, също на път за Сива. С удвоени сили препуснах с коня да стигна по-бързо до дома.

66

Бион се беше върнал. Сега седеше с кръстосани крака върху рогозка на пода и държеше в скута си чаша с вино. До него стоеше чиния с трохи от хляб. Ая го бе наблюдавала как се храни — съсредоточен, свел глава; навици, реши тя, резултат от дългия живот, прекаран във войската или в скиталчество.

Знаеше много малко за странника с белязано лице, който й гостуваше. Той изглежда бе научил всичко за нея, без да даде нищо в замяна. Това само по себе си й говореше много. Вече бе сигурна, че той е убиецът. Беше я открил и сега дебнеше Байек.

Тя взе чинията на госта и доля вино в чашата му. После сложи ниско столче в другия край на стаята, за да остави разстояние помежду им, седна и попита:

— Е? Разкажи ми историята си. Защо нямаш дом?

Въпрос, какъвто би задала всяка любопитна млада жена от градец като Сива. Навиците на вечно жадната за клюки Нефру щяха да й послужат като прикритие, под което да наблюдава зорко събеседника си.

— Кой знае? Дългите години в царската гвардия, предполагам. Като млад живеех и работех в Александрия, защитавах богатите и могъщите.

Ая се пооживи при споменаването на великия град.

— Родителите ми живеят там, в Александрия — каза тя и остави радостта от мисълта за тях да отмие стаената тревога. — Прекарах първите си години там, преди да дойда при леля.

„Но ти сигурно го знаеш“ — рече си. И наистина той кимна — по-скоро потвърждавайки известен факт, отколкото нехайно, като човек, чул нещо ново.

— Някой ден искам да се върна там — добави тя.

Той не продума. Не задълбочи темата с въпроси.

— Е, аз пък не искам — отвърна. — Доволен съм, че този живот е зад гърба ми.

— Различни сме, ти и аз — отбеляза Ая и невъзмутимото му изражение я удиви, защото забележката й несъмнено бе прекосила опасна граница.

— Различни сме наистина. Освен в едно важно отношение.

— Така ли? Какво е то? — попита предпазливо тя.

Не й хареса изразът, който зърна в очите му. Сякаш зад тях се разстилаше пустота. Празно пространство.

— Помниш ли как през онзи ден в оазиса ме похвали какъв умел стрелец съм и посочи, че лъкът ми изглежда нов?

— Да.

— Излъгах, че съм бил най-добрият стрелец в отряда.

Очите й се стрелнаха към вратата. Почуди се дали да хукне натам, преди той да я спре.

— Въпросът, предполагам, е защо си решил да излъжеш? — попита тя.

Той прехапа устни.

— Не бях добър стрелец. Командирът ми, Рая, често ми се присмиваше.

— Срамуваше ли се?

— Не е нещо, с което един мечоносец би се гордял.

Сърцето й се сви — той знаеше, че тя знае. Сега думите им бяха ножове и всеки момент можеше да се пролее кръв. Все пак Ая не трепна. Ако искаше да я нарани, вече щеше да го е сторил.

Беше схванала правилно. Пазеше я като примамка.

— Точно затова, мисля — продължи той, — от смущение, суета, не разкрих истината.

— Няма нищо срамно в това — каза тя, все още двоумейки се накъде водят думите му.

Всъщност нямаше значение. Стига да говори, няма да се опита да я убие. Ако говори, някой отвън би могъл да го чуе и да разбере.

— Никой не би те съдил, камо ли аз. Появата ти тогава бе добре дошла за мен.

— Не мисля, че се нуждаеше от помощ. Видях, че си умел боец. Запитах се къде си усвоила тези умения…

— Моят… — Тя замълча. — Моят приятел Байек настояваше да мога да се защитавам по време на пътуването. Той ме научи.

— Приложи отлично уроците. И къде е той сега… този Байек?

— Задал си същия въпрос на Нефру. Знаеш отговора. Защо питаш и мен?

Той разпери ръце, сякаш не може да даде категоричен отговор. Подсмихна се с празни очи. Пестеливо признание, че всеки от тях е разкрил заблудите на другия. На Ая й се стори, че съзира мимолетно уважение, но отказа да повярва, че то значи нещо. Мъжът убиваше, защото можеше. Другите му чувства бяха маловажни. При възможност щеше да убие Байек, после да убие нея и вероятно Нефру, Херит и Ахмозе, за да не оставя нищо на случайността. Беше готова да говори с него до свършека на света, само и само да предотврати това.

— Спомена, че имаме нещо общо… — подхвърли тя.

Той кимна.

— Забеляза, че лъкът ми е нов. И това е общото помежду ни, Ая. Аз също съм наблюдателен.

Очите й не се откъснаха от него, макар мислено да преценяваше разстоянието до вратата. Тежестта на табуретката, върху която седеше. Колко бързо ще успее да я хвърли по него, за да спечели време.

— Защо имам чувството, че целиш нещо?

— Вярно е.

Тя преглътна и мислено си вдъхна кураж. Скри искрицата надежда под страха. Той искаше да говори. Ако е необходимо, тя щеше да говори до деня, когато слънцето пропусне да изгрее.

— Хайде, кажи ми. От самото начало намекваш нещо. Какво си забелязал, та искаш толкова много да го споделиш с мен?

— Добре — кимна той. — Ще ти кажа.

Прикова я с поглед, тъмните очи я пронизваха, минаваха през нея…

67

Яздех — по-бързо отколкото дръзвах преди, пришпорвах кобилата напред, все напред, с обещания за вода и овес, и всякакви конски удоволствия каквито й душа иска, ако ме отнесе до Сива навреме.

Падна нощ, но продължих да препускам в смъртен страх, че кобилата ще се препъне и ще се сгромоляса, запращайки ни на земята.

И ако това се случи, чия щеше да е вината? На клетото животно, изтощено и разпенено, принудено да галопира в тъмницата на гаснещия ден, ала непоколебимо изпълняващо волята на новия си собственик, макар той да се отнася толкова сурово с него? Или на ездача? Мъж, тласкан от безумно отчаяние да стигне до целта?

Знаех отговора на този въпрос.

И после най-сетне зърнах лунната пътека върху водата сред оазиса край Сива. Забих пети в хълбоците на кобилата, за сетен път обещавайки й всякакви награди, и…

Тя падна. Предните й крака се подгънаха — от изтощение или препънати от грапавина по пътя — и двамата се стоварихме на земята. За момент останах проснат, стенейки. После се преобърнах, проверих дали не съм си счупил ръка или крак, опипах се за рани. За огромно облекчение се оказах невредим. Бях изцедил силите й, но тя ме бе довела до града. Можех да пробягам последните метри.

— Благодаря ти, благодаря — прошепнах.

Грабнах лъка и сабята и поех по пътеката, опасваща оазиса. Над мен се издигаше възвишението, откъдето крепостта и храмовете на Сива ме наблюдаваха царствено. Втурнах се към тях с натежали ръце и крака, ала изпълнен с решимост.

Нямаше време да си представям завръщането. Единствената ми мисъл бе за Ая, тичах към нейната къща. Задъхан, прекосявах познатите улици, по които никога не бях прелитал толкова целеустремен.

Ето я най-сетне — къщата на леля й. Последно я бях видял в нощта, когато напуснах Сива. Гледката ме запрати назад във времето, ала не бях в настроение да се унасям в спомени. Сега ми беше нужна ясна мисъл — нали това ми набиваше в главата татко? Бъди предпазлив. Мисли. Планирай.

Оттеглих се в сенките на отсрещните къщи, за да си поема дъх. Огледах дома на Херит. Стори ми се по-неугледен отпреди. Опипах сабята, докоснах дръжката на ножа, черпейки сили от присъствието им. После се втурнах напред. Спрях пред вратата, ослушах се. Какво ли очаквах да чуя? Не знам. Така или иначе не чух нищо. Къщата обаче изглеждаше обитаема. Пред входа бе спусната мрежа, драперии закриваха прозорците. Нямаше заден вход. Трябваше да вляза през предния, независимо дали ми харесва. Вдъхнах дълбоко и се проврях вътре.

Тъмнина. Тишина.

Озърнах се и забелязах нещо — върху масата имаше две чаши. Вдигнах ги, бяха влажни — явно използвани скоро. Долових мирис на… вино? Ая и леля й може би бяха пили от чашите. Херит може би се бе излекувала. Възможно ли бе убиецът още да не е дошъл? Или търговецът да е сгрешил?

Насочих вниманието си към нишата за спане — беше само една, спомних си, вероятно Ая я делеше с леля си. Поколебах се за момент какво да направя. Неловко щеше да е да ме хванат да надничам; но пък там беше Ая, за която копнеех от месеци. Ая, за която ме болеше сърцето.

Поех си дълбоко дъх и надзърнах зад стената.

Нямаше никого.

Погледнах пак. Нищо.

Вълнението ми бе заменено от мрачно предчувствие. Ая е била тук, но я няма сега. Къде е?

Хрумна ми нещо и бързо се върнах на улицата. Вече не се стараех толкова да не вдигам шум. В съседство живееше най-добрата приятелка на Херит — Нефру. Едва ли щеше да е очарована, че я събуждам, но пък обстоятелствата го налагаха. Понечих да вляза и в същия момент чух гласове. Познати гласове — Нефру, Херит… и Ая.

Забравих всякакви обноски и благоприличие. Забравих, предполагам, и убиеца, и желанието да отмъстя за татко. Всъщност, когато чух този глас, единствената ми мисъл бе за нея. Името й се изтръгна с вик от устата ми. Влетях в дома на Нефру — да, доста странна поява, но ми беше все едно. Исках само да я видя и гледката, която ме посрещна, бе по-ценна за мен от водата, храната и въздуха. Ая се изправи от стола с разширени очи и смаяно лице, което бързо промени израза си в отражение на моите чувства — нещо, което мога да опиша само като радост.

Чух как Нефру казва:

— Богове! Той дойде, дете!

Чух как Херит й приглася, ала гласовете им бяха само далечен шум. С Ая се втурнахме един към друг като вода, събираща се над браздата, оставена от преминаващ кораб.

— Толкова ми липсваше — отрони тя между целувките.

Обгърнала лицето ми с длани, ме обсипваше с целувки и приемаше моите. Зад нас Нефру и Херит ахкаха и възклицаваха „младежка любов“, „сладки гълъбчета“, все едно сме деца, разменящи си свенливо първи ласки, а не мъж и жена, чиято раздяла, осъзнах сега, е била малка смърт.

— Мислех, че вече никога няма да те видя — прошепнах.

Леко ироничната усмивка, която толкова добре познавах, се върна.

— Рабия ми каза, че несъмнено ще те видя отново — отвърна Ая.

— Де да можех да кажа същото. Страхувах се, че си мъртва.

Тя поклати глава.

— Не, жива съм. Къде е баща ти?

Въпросът й ме отрезви.

— Той ни откри, Ая — отвърнах със свито от болка сърце. — Мъжът, който ни преследваше. Нападна ни.

— Сабу е мъртъв? — промълви тя с пребледняло лице. — Байек, толкова съжалявам…

Хванах раменете й.

— Тук ли е той?

Ая замръзна. Сви ръце в юмруци, несъзнателно заставайки така, както се бяхме обучавали — готова за битка. И аз разбрах.

— Да — отговори тихо тя.

Нефру додаде иззад нея:

— Този мъж е опасен, нали, Байек?

Не откъснах очи от Ая.

— По-опасен отколкото можеш да си представиш, Нефру. Решен да убие и мен, и всеки мой близък. Веднага трябва да разбера къде е.

Изражението в очите на Ая обаче ми каза всичко. Не беше необходимо Нефру да ми отговаря.

— Беше в моята къща — обади се Херит. — Казва се Бион. В един безумен миг отворих уста да попитам Ая дали е добре. Дали не се е случило нещо. Ала поне външно тя изглеждаше добре. Не беше я докоснал. Чакаше мен. Аз бях неговата плячка.

— Къде е сега? Щом не е тук…

— Не съм сигурна — подхвана Ая. — Не… Байек, мисля, че може да е…

Кръвната линия, помислих си внезапно.

— Богове! Мама! — възкликнах, отдръпвайки се от Ая. След миг вече бях на улицата, следван от нея.

— Байек, спри! — извика тя. — Няма да я убие, ако не си там!

— Трябва да побързам — извиках в отговор, без да забавям крачка.

— Знам. Но той не ме уби, каза, че ще те чака. — Едва не се препънах при тези думи и тя успя да ме настигне. — И няма да се изправиш сам срещу него.

Видях през прозорците и вратите край нас да надничат лица. Нямах обаче нито време, нито желание да заговоря по-тихо заради тях.

— Не познаваш този мъж, както аз го познавам.

— Ще се изненадаш…

— Той се е научил да…

— Да стреля отлично с лък, знам. Казах ти, че говорих с него. — Тя замълча, после повтори: — Идвам с теб.

Имаше право, разбира се. Татко и аз, двама меджаи, не бяхме успели да се справим с Бион. В цяла Сива имаше само един човек, тренирал усърдно колкото мен — Ая. Нямахме план, но да сме заедно двамата щеше да е достатъчно. Внезапно ми стана ясно — намерението да тръгна без нея беше нелепо.

Погледнахме се. Тичахме един до друг и въпреки опасността тя се усмихваше. Знаеше, че съм взел правилното решение.

— Чакай ме тук! — нареди и се втурна обратно към къщата на леля си.

След минута се върна при мен, вече със сабята. Закопча препаските на китките си в движение, докато се изкачвахме по хълма към моя дом.

Години наред копнеех да видя мама, а се оказа, че съм довел смъртта до прага й. Ако закъснея, щях ли да си простя? Знаех отговора, когато с Ая спряхме на крачки от родния ми дом. Истината бе, че навремето той ми се струваше застрашителен, може би чисто и просто защото там беше татко. И все пак бе моят дом. Сега обаче беше различно. Когато с Ая се спогледахме, питайки се какво ни чака, къщата ме изпълни с усещане не за дом, а за бойно поле.

През годините, докато се учехме заедно, с Ая бяхме изградили безмълвна връзка и сега я използвахме — посочих й безшумно да се прокрадне и да влезе през задния вход. Аз тръгнах към предния с биещо като чук сърце.

Къщата ни имаше по-солидна врата от всички други в града. Побутнах я, припомняйки си от детските бягства, че скърца. Не можех да направя нищо обаче. Сега времето бе от първостепенно значение. Ако Бион беше тук, трябваше да вляза, и то незабавно.

Неподготвен ли действах въпреки предупрежденията на татко? Вероятно, но този път не бях сам. Този път Ая бе с мен.

68

Дълбоко в себе си, предполагам, се надявах отново да влетя вътре и да открия къщата празна както у Херит. Исках да спра убиеца, но по-силно исках майка ми да е в безопасност.

Старият ми дом изглеждаше както го помнех — какъвто винаги е бил. Не знам какво точно очаквах да видя, ала ме посрещна той — Бион. Ездачът, боецът, мъжът, убил баща ми, а сега преследващ мен.

Сега обаче той ми се видя променен. Последния път, когато го бях видял, Бион нанасяше на татко смъртоносен удар със сабята; сам той окървавен и ранен тежко, ала тържествуващ и с горда осанка.

Сега изглеждаше съвсем различно. Седеше на ниско столче, взрян в скута си. Поне това си помислих, че прави, докато не забелязах сребристия метал в дланта му — малко острие, кама. Сабята бе втъкната в колана му — моята бе в ръката ми, ала тревогата за мама ме възпря да нападна мигновено, да се възползвам от предимството си. Огледах стаята, за да се уверя, че тя не е тук.

Той долови присъствието ми. Разбира се. Освен мен и него в помещението нямаше никого; всеки шум в празното пространство отекваше като съборена ваза. Изражението му обаче не се промени, нищо не издаваше, че е усетил появата ми. Бяхме само той, камата и у мен — надигаща се отмъстителна ярост и решимост, че съм дошъл тук да залича неправдата, сторена край брега на Нил.

Най-сетне Бион вдигна глава, срещна погледа ми.

— Ти дойде, меджай — рече тихо.

В поздрава му прозвуча окончателност, която не остави никакво съмнение у мен как ще се развият нещата.

Да. Беше време.

Хвърлих се напред, с две бързи крачки прекосих стаята и замахнах със сабята към незащитения му ляв хълбок. Той предвиди хода; изправи се светкавично и с почти невъзможно бързо движение, в пълен контраст с привидно отнесеното му изражение, парира удара. Остриетата ни се срещнаха със звън, веднъж, дваж.

Татко, дано си при боговете сега. Дано ме гледаш отгоре. Ти и Тута. Каквото и да се случи, знай, че го правя за теб, за меджаите и за семейството си. Умра ли, поне ще умра тук, в своя дом, защитавайки любимите си хора.

Мама. Мислите ми се пренесоха към нея. Сякаш в отговор Ая се появи на прага зад Бион.

— Майка ти е добре, Байек, невредима е — рече тя с просълзени от облекчение очи.

Убиецът на Ордена отмести поглед от мен към Ая и дали си въобразих, или наистина изражението му омекна при вида й. Този път долових нещо ново у него. Беше непроницаем както преди, ала някак различен.

Ая държеше сабята си. Той се обърна към нея и в движението му забелязах лека непохватност. Дали от раната, която му бях нанесъл край Нил? Дали сега срещу мен стоеше по-слаб, по-изтощен боец?

Улових погледа на Ая, дадох й знак, потупвайки се по бедрото, и тя разбра.

Бион също разчете сигнала и вдигна камата да защити фланга си. В същия момент Ая отскочи настрани, извън полезрението ми, кимна ми и двамата го нападнахме едновременно.

Битката започна.

Не губехме сили да говорим с него и да го предизвикваме. Инстинктивно разбирахме, че е безсмислено. Налитахме срещу него с упорито постоянство, с мълчаливо съгласие да го изтощим, докато открием слабо място и нанесем сетен удар като двуглава змия.

Той обаче беше бърз и много опитен. Върхът на сабята му намери рамото ми. Усетих топла кръв да се стича по ръката ми, но — слава на боговете — все още не изпитвах болка. Отговорих веднага — пронизах го точно над мястото, където го бях ранил с ножа в битката край реката. Той отстъпи назад и острието на Ая прободе бедрото му. От крака му рукна кръв и се стече по каменния под.

Той беше добър, много добър. Но ние също бяхме добри. И двама.

— Станал си по-ловък — рече той, след като си разменихме още няколко удара; нанасяше ги с предишната сила, ала аз ги парирах по-умело.

— Бия се със сърцето. Бия се, за да отмъстя за татко.

В същия момент се случи нещо и се наругах мислено. Мама се появи пред прага на стаята и видях как закрива уста с длан, за да заглуши ахването. Не си представях, че ще съобщя новината така.

— Да отмъстиш и за Братството си, нали, меджай? — рече убиецът.

Студено, безизразно. Каквото бях зърнал преди, си беше отишло.

— Да, и това.

И пак звънтене на метал. Безспирен танц из стаята с почервенял от кръв под.

— А ако отмъстиш за баща си? Какво следва? — попита убиецът. Изричаше думите, издишвайки със свистене, и макар да изглеждаше неумолим, долових умора у него. Той продължи: — Ще има нови и нови убийства. И някой ден ще се погледнеш и ще ти прилошее от собственото ти отражение. Така се чувстват хората, чувал съм.

— Разликата е, че ти убиваш безогледно — отвърнах. — Аз искам да изградя по-добър Египет.

Думите ми прозвучаха искрено, солидно. В отговор той се усмихна накриво, язвително.

— Проблемът ви, и на меджаите, и на Ордена, е в заблудата, че изграждате по-добър Египет. Всички си мислите, че вашият път е единствен. И докато отстоявате правотата си, труповете се множат.

— Прибери сабята тогава и сложи край, наемен убиецо. Обещавам свършекът ти да е бърз.

Звън, звън. И двамата се опитвахме да намерим пробив в защитата на другия. Ая също атакуваше. Нанесе два бързи удара, получавайки в отговор изпепеляващ поглед и удар, който успя да отбегне навреме. Аз се спуснах напред. И битката продължи.

— Не мога да изпълня желанието ти, меджай. Дори да искам.

— Задачата ти е да унищожиш рода, нали? — попитах.

Бион кимна.

— Всички в тази стая трябва да умрете.

— Не и Ая.

— Дори Ая.

— Защо? Тя не е от рода ни.

Той я погледна и заговори на нея:

— Не знае ли?

Очите й се стрелнаха към мен. Долових безпокойство.

Какво има предвид той? Страх вцепени сърцето ми.

Не се разсейвай, казах си. Това е целта му.

За момент битката поспря. Тримата описвахме кръгове един около друг. Над рамото на убиеца зърнах, че мама все още е на прага, но се насилих да не си отклонявам вниманието.

— Какво намеква? — попитах Ая, без да откъсвам поглед от Бион.

— Съсредоточи се върху належащото — отвърна тя, възвърнала спокойствието си. — Не съм крила нищо от теб, Байек. Не му позволявай да те разсейва — добави, прозряла тактиката на убиеца.

— Тя носи детето ти — рече Бион и се хвърли към мен.

Думите му наистина оказаха въздействие — забиха се в мен като юмрук. Чух стъписаното ахване на Ая. Ала успях да отблъсна нападението и противникът ни изгуби предимството, което се надяваше да използва. Позволих си да се усмихна, осъзнал, че везните са се наклонили в моя полза. Дали предполагаше, че ще ме изненада и обезсили с откровението, че Ая носи моето дете? Все едно. Планът му пропадна. Тъкмо обратното — почувствах се окрилен, по-уверен. Обнадежден. Надявах се да е истина. Дори сега да е само тактика, по-късно да стане истина. Биех се за нещо повече от меджаите и татко. Нападнах го още по-ожесточен. Ая — също.

И точно както бях погледнал към татко тогава, край брега на Нил, и бях видял надвисналата смърт, сега я съзрях да витае край Бион. Защитаваше се отчаяно, движенията му бяха по-хаотични. Лицето му беше бледо, по челото му лъщеше пот. Беше преценил грешно. Това, което бе смятал за слабост, се беше оказало сила.

Той обаче беше воин, убиец, устремен към целта. Поражението просто не присъстваше в речника му. И затова бе опасен.

Сякаш да придаде форма на мислите ми, той предприе светкавичен ход. Ая се бе приближила прекалено, вероятно окуражена от развитието на схватката, и с лъжливо движение Бион скочи към нея, сграбчи я и я притисна до себе си.

И с този единствен ход преобърна битката. Сега държеше в плен Ая, опрял камата в гърлото й, и предвкусваше победата.

69

Замръзнах. Чух вик „Не!“ и осъзнах, че се е изтръгнал от моята уста. Ая се беше напрегнала с повдигната брадичка, острието се притискаше в основата на шията й. Забелязах как сабята й се повдига бавно — разбрах какъв удар смята да нанесе и ледени тръпки пропълзяха по гърба ми. Успееше ли да забие сабята през двама им под правилен ъгъл, може би щеше да оцелее. Или не. Очите му ме наблюдаваха над рамото й, студени, безжалостни и изпълнени с бездънна болка — причинена и получена. В нейните имаше любов и решимост. Не искаше, но щеше да го стори.

Ръката му се напрегна, готова да прокара острието през гърлото й. Сабята й се повдигна още малко, опасно близо до целта. Дланта ми посегна към ножа — безсмислено, безполезно движение…

Очите на Бион се разшириха, устата зейна. Дланта му, стиснала дръжката на сабята, се отпусна и в следващия миг острието изтрополи върху каменния под. Втурнах се напред да прегърна Ая. Убиецът залитна, Ая си пое шумно дъх и се обърна назад. Видях ножа, забит в гърба на Бион — и мама, застанала зад него с все още вдигната ръка.

— Кажи на съпруга ми, че аз те изпращам — рече тя и проследи с отмъстителен поглед как убиецът се свлича на колене и се килва на една страна върху плочника с въздишка, прелюдия към смъртта.

Нажеженият въздух в стаята сякаш се укроти; опасността се бе разнесла. Гневът на мама пламтеше — свиреп и ярък. Спомних си нощта, когато бе убила хората на Мена. За да защити семейството си. За момент не ми се вярваше, че битката е приключила, ала беше — врагът лежеше победен в нозете ни. Краката му подритваха леко. Устните му оформяха думи. Видях го как ме търси с очи и вдигнах ножа, готов да го довърша.

— Внимавай, Байек — предупреди ме Ая.

Кимнах и пристъпих предпазливо към Бион. Приклекнах до него. Ая застана до мен и двамата се взряхме в убиеца, чийто край наближаваше. Погледът му издаваше, че е приел поражението, може би дори с облекчение. Съзрях и странно любопитство, сякаш се пита какво следва оттук нататък. Точно преди да поеме към отвъдното обаче, той прошепна дрезгаво:

— Поздравления, меджай.

— Ще има ли още убийства?

От устата му вече изтичаше кръв. Всяка дума бе усилие.

— Нае ме човек на име Рая. В Александрия е. Избиваше меджаите, използваше мен, за да се издигне в Ордена. Само той знае за съществуването ми. Менторът му открил ръкописи, издаващи плановете на Братството ви. Рая наредил да го убият. Използвай тази информация както решиш.

— Знае ли къде съм? — попитах.

Очите на Бион се насочиха към Ая, после отново към мен. Устата му се отвори. Почудих се дали се кани да поиска прошка за злощастията, които е причинил, ала осъзнах, че това не беше в природата му. Природата му бе да убива. Щеше да отнесе демоните си в отвъдното.

Това и направи. Бион, убиецът, преследвал ни дълги години, затвори очи, пое си последен дъх и всички изпитахме безграничен покой.

Отдръпнах се от тялото му с пълното съзнание, че съм изпълнил първия си дълг не само като закрилник на Сива, но и като меджай.