Произход. Пустинна клетва

18

Няколко месеца по-рано

Една ранна сутрин бившият войник Рая влезе в Александрийската библиотека. Беше толкова рано всъщност, че един от пазачите още спеше, облегнат на каменната стена до портала; главата му климаше, сребриста слюнка лъщеше в светлината на първите лъчи. Рая едва се сдържа да не го събуди с ритник, когато мина незабелязан и необезпокояван край него и пристъпи в просторното преддверие на библиотеката.

Вътре атмосферата беше съвсем различна. Никой не дремеше. Друг би се почувствал смазан от високите колони, чиито редици се смаляваха в далечината, забулени от пенестото утринно зарево. В градината сновяха учители с ученици, студенти седяха по каменните пейки в амфитеатрите, попивайки мъдрите слова на математици и астрономи.

Друг би подсвирнал благоговейно, поразен от хилядите свитъци, подредени по стотици рафтове, вляво, вдясно и направо като грамаден кошер от пергаменти; би се възхитил на скулптурите и барелефите, на чувството за неспирна деятелност, пропило сградата, влажна и лъхаща на плесен, ала и на знание и мъдрост; би го изумила мисълта, че тук, на ръка разстояние от него, е хранилището на цялото човешко познание, минало, настоящо и вероятно бъдещо.

Друг може би.

Рая поспря да се огледа. Двама млади учени, мъж и жена, крачеха напред-назад и сандалите им шумоляха по пода. Беше впечатлен, разбира се. Ала навремето беше войник, прочут с железни нерви, воля и неумолимост пред лицето на вражеските редици. За него библиотеката беше една снобска фасада.

И в този ред на мисли…

Кой ще го упъти? Набеляза един от възрастните работници, сновящи между отрупаните със свитъци рафтове, но се оказа, че е излишно. Лаещата кашлица на Теотимос, от която винаги настръхваше, както други ги побиват тръпки от скърцане на зъби или кости, се понесе из библиотеката, сякаш да го намери.

Той смени посоката и тръгна към звука. Погледна наляво и забеляза очи да го следят през цилиндричните свитъци. Шпионин? Любопитен учен. Стигна до края на рафта, увери се, че е второто, но не пропусна да измери младия мъж с остър предупредителен поглед. Момчето присви рамене и сведе глава.

Пак тази кашлица. Рая продължи напред и откри Теотимос в ниша, където си бе устроил лагер върху голяма маса. Няколко документа вече бяха разгърнати, а той се връщаше с още. Беше се привел от тежките свитъци. Вървеше бавно, провлачвайки крак по камъните. Вдигна глава и забеляза Рая. Очите му се замъглиха — първо от страх и изненада, все едно са го хванали да върши престъпление, после с израз на объркване, защото не позна веднага Рая.

Наблюдавайки отвисоко немощния мъж, на когото поне на думи се водеше подчинен, Рая прокле късмета си да му възложат роля на дубльор. Имаше съмнения от самото надало: Теотимос очевидно не беше в добро здраве, нуждаеше се по-скоро от болногледач, отколкото от помощник. След като цяла година бе работил за него, Рая бе още по-убеден, че положението на Теотимос в Ордена на древните се дължи на необяснима сантименталност и ненужна преданост.

Възникнал преди векове, Орденът си бе поставил за цел да подпомогне Египет да се приспособи към новата форма на управление, въведена от Александър в Мемфис. Водачите от всяко следващо поколение прилагаха и в някои случаи внасяха належащи промени в основната идеология на Ордена, която се побираше в една дума — просвещение. Отхвърляне на властта чрез страх, упражнявана от боговете, жреците и фараоните, и налагане на съвременно самоуправление. Нов ред, който да замени стария.

Навремето Теотимос бе главна движеща сила и вдъхновител на онези, които се трудеха най-усърдно да осъществят предназначението на Ордена. В същата тази библиотека се пазеха преписи на великите му речи и на легендарните дискусии, в които бе участвал. Наистина велик мъж. Ужас за враговете.

На Рая му се искаше да го е познавал по онова време, когато е седял сред най-изтъкнатите мислители и стратези на Ордена. Не му харесваше какво изпитва към сегашния Теотимос; той му напомняше твърде натрапчиво какво го чака, ако живее дълго. Не му допадаше и презрението, надигащо се у него, щом го зърне — както сега, когато сълзящите старчески очи най-сетне го разпознаха и Теотимос му отправи обичайния си поздрав:

— Здравей, приятелю.

Прошарената му коса беше дълга, а гъстата брада беше провиснала и сплъстена. Разкри два реда разядени зъби, когато се усмихна, както винаги с надеждата да върнат топлотата на приветствието му. Нищо подобно. Рая успя да прикрие отвращението от немарливостта на учения, скътвайки я мислено при другите основания да го презира.

— Теотимос, какво те води в библиотеката по никое време? — попита той.

— Възложиха ми задача. — Очите на Теотимос се върнаха към свитъците пред него.

Пръстите му затанцуваха по пергамента. Рая не се изненада, че „му е възложена задача“. Член на Ордена, по-високопоставен и от двама им, имаше навик да товари Теотимос с досадни и незначителни задачи. Целта беше да се използва научната вещина на стареца, докато уменията на Рая като тактик прашясваха пренебрегнати.

— Каква задача, Теотимос? — попита Рая с прикрита въздишка.

— Как да кажа… един вид преценка — отговори Теотимос, приведе се над ръкописа с присвити очи, а дланта му служеше като линия. — Аха! — възкликна.

— Какво?

Теотимос му махна да се приближи.

— Виж това.

Рая се надвеси над него. Някои свитъци бяха на гръцки — познато писмо — и доколкото схващаше, говореха главно за Тива. Други бяха изписани с непознати букви.

Каза го на Теотимос и той уподоби добронамерено изцъкване с език.

— Това е секх шат — посочи свитъка. — Старо демотично писмо. Не съм и очаквал кутре като теб да го знае.

— И какво привлече вниманието ти, ако смея да попитам?

Старецът се изкиска.

„Поне го развеселявам през последните му години — рече си Рая. — За друго май не съм от полза.“

— Тази дума тук — посочи Теотимос. — Знаеш ли какво пише?

— Боя се, че не. Но пък може би ще ми кажеш, преди да изгубя всякакво желание за живот.

Теотимос вдигна глава с присвити очи, искрящи от стари тайни и внезапна, смущаваща бистрота. Усмихна се бавно и Рая овладя порива да отстъпи крачка назад.

— Пише „меджай“.

19

Няколко седмици след откритието на Теотимос Рая се събуди в александрийски бордей. Мислите се подредиха бавно в замаяната му глава. Плати си таксата и се върна вкъщи да крои планове — сложни кроежи, които преди всичко щяха да му осигурят изкачване в йерархията на Ордена възможно най-гладко и експедитивно.

Първата му работа бе да намери преводач.

Не, не първата. Преди нея имаше друга, която щеше да му достави огромно задоволство.

После, когато основите на плана му бяха положени, той си събра багажа, сбогува се със съпругата си и с двете си дъщери и напусна Александрия с лодка под наем, която се понесе по надиплената лазурна река към Фаюм.

Слезе близо до мястото, накъдето се бе запътил, купи кон и препусна към дома на мъжа, когото наричаха Бион — убиеца на хора.

Почуди се дали старият му другар все още обрамчва очите си с каял.

И дали тези очи са мъртви както преди.

Къщата на Бион в края на Черната пустиня, близо до Фаюм, се намираше сред няколко разпръснати постройки, образуващи невзрачно селище. Малката падина, където се гушеха, им придаваше вид на сгради, потъващи полека в земята, а вятърът имаше навик да вдига пясъчни пелени и да ги запраща по стените им. Природата беше враждебна и пастирите, подслонили се тук, благоразумно прекарваха повечето си време надалеч. Точно така му харесваше. И затова се изненада, когато на връщане от кладенеца видя кон, завързан пред къщата. Над хълбоците му беше преметнато знамето на Царските мечоносци — махайрофори.

Бион спря.

„Тук е значи — помисли си той. — Дошъл е да си поиска дължимото.“

Никой друг освен Рая не би го потърсил на това място.

Извади ножа си — за всеки случай — уви кожената връв около китката си и влезе вътре.

Рая го чакаше. Когато убиецът отвори ниската вратичка, сниши глава и пристъпи в помещението, по-възрастният мъж се изправи и няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо: Рая със скръстени ръце и усмихнат, Бион — стиснал ножа.

Гостът наруши мълчанието:

— Привет, Бион, стари ми приятелю.

— Командире — отвърна убиецът без усмивка.

Не беше нужно да любезничи с Рая. Всъщност предпочиташе да не го прави. Беше препоръчително да държи Рая в напрежение. Отдръпна се от прага и се промъкна в сенките. Прикри усмивка, забелязал как Рая премести тежестта си, сякаш се готови за нападение, ала не иска да обиди домакина.

— Какво искаш?

Рая се усмихна — обиграно и студено — сочейки ножа на Био — също реликва от старите дни.

— Да предположа ли, че вече не се чувстваш застрашен? И ако е така, би ли го прибрал в колана? Човек съм, а е човешко, знаеш, острие в ръката на великия убиец Бион да предизвиква ужас дори сред най-смелите.

— Ласкаеш ме, командире — рече Бион по-скоро по навик, отколкото от уважение, но прибра оръжието.

— Още си слагаш каял, виждам.

— Да ме пази от слънцето.

Забеляза как погледът на Рая се насочва към белезите му. Не помръдна, наясно, че в сенките белезите изпъкват още повече.

— Какво ти се случи? — попита бившият му командир.

— Разпра — отвърна Бион с тон, който не предразполагаше към по-нататъшни въпроси.

— Интересна разпра.

Показалецът на Рая описа кръст пред бузата му, сякаш си представя какъв саблен удар би нанесъл подобна рана.

Бион сви рамене. Не смяташе да се впуска в подробности. Не беше преценил правилно възложената му задача. Избяга, после се върна и си свърши работата. Повече не би допуснал подобна грешка.

— Разбирам. — Рая си пое дълбоко дъх. — С какво друго се занимаваше през годините, откакто се видяхме за последно? Минаха десет лета може би…

Бион посочи дома си. Нисък таван. Стени, които ги притискаха. Оскъдица, разказваща история за самота и жалко съществуване.

— А ти? — попита Бион на свой ред.

В отговор лицето на Рая грейна, сякаш е очаквал с нетърпение въпроса. Нищо чудно. Бион виждаше, че туниката му е от най-хубав лен; коланът — поизносен, но изработен от скъпа кожа. Всичко освен камата в колана говореше за живот в удобство. А камата, същата с каквато си служеше Бион, беше сувенир от дните в Царската стража и сама по себе си изтъкваше статута му.

— Животът в Александрия ми се отразява добре — потвърди Рая. — Толкова добре всъщност, че сега съм в авангарда, създаващ новия Египет. Чувал ли си за Ордена? Стигнала ли е вестта до теб? — Бион поклати глава и Рая поясни: — Ние сме общество с нарастваща сила и влияние. Целта ни е да модернизираме обществото. Да го отдалечим от стария порядък.

Бион го изчака да продължи. Не се постара да прикрие отегчението си. Макар навремето да се беше движил в същите кръгове — всъщност именно защото познаваше този свят — се стремеше да не обсъжда политически и идеологически въпроси. Разбираше, че работата му не е да седи сред хората, определящи политиката, а да ги защитава и при нужда да убива по тяхна заповед. За тези задачи — особено за последната — беше много подходящ; гордееше се със способностите си. В това отношение превъзхождаше другите. Несъмнено затова Рая бе предприел дългото пътуване дотук. Определено не бе дошъл… да си поговорят.

— Орденът е много могъщ в Александрия, Бион, и ще става още по-могъщ. Докато ти си устройвал дома си, аз работех с тях. Не защото съм амбициозен, разбира се…

Домакинът се погрижи лицето му да остане безизразно. Рая явно играеше на политическата сцена отдавна. Беше забравил кой и какво е Бион.

— А понеже искам да работя за доброто на Египет — благоденстващ, независим Египет. И със задоволство отбелязвам, че водачите на Ордена оценяват всеотдайността и предаността ми. Не е нито арогантно, нито пресилено да кажа, че съм известен в определени кръгове, където споменават името ми като бъдещ високопоставен член на Ордена.

Той приглади туниката си с нескрита гордост. Явно очакваше отговор от човека, в чийто дом се намираше, и го очакваше със самодоволна увереност.

Бион потисна желанието да извади камата и да я наостри — детинска, безсмислена демонстрация. Пристъпи от крак на крак, впил очи в госта, и задиша дълбоко и равномерно. Запита се мимоходом кога Рая е станал такъв бъбривец — навремето бе човек на действието.

Бион не продума. Рая позаекна, после се съвзе и продължи гладко:

— Не решавам аз, разбира се. И е безпредметно да мисля за нещо, независещо от мен. Належащата ми грижа е да подпомагам постигането на целите ни и да усъвършенствам тактиката ни. Давам си сметка, че Рим е хвърлил око на Египет, и Орденът трябва да действа мъдро, за да оцелее и да запази властта си. Нужни са дела. Може би дори изпреварващи мерки, както би се изразил ти. Разбираш ли, Бион? Ясно ли обяснявам?

Бион кимна. Наистина разбираше. Разбираше, че Рая е такъв, какъвто винаги е бил — мъж, който при всичките си добри качества, не забелязва недостатъците си. Самодоволен и самонадеян интригант.

— Добре, добре. Знаех си, че ще ме разбереш — каза Рая. — Важно е, защото съм сигурен, че още при вида на флага ми си проумял, че не съм дошъл просто да навестя стар приятел. Идвам с молба.

„Молба — помисли си Бион. — Вероятно може да се нарече така.“

Рая продължи:

— В Александрия ме назначиха за помощник на старейшина от Ордена — учен на име Теотимос. Неотдавна той откри свитъци, свързани с меджаите. Според него в тях се описва възраждането им. — Рая замълча. — Меджаи. Чувал ли си за тях, Бион?

Бион кимна отново. Наистина знаеше. Беше проучвал историята им преди време, когато се питаше къде му е мястото. Сега се замисли за тях — пазителите на старото царство и на всичко древно; хората, стояли на стража пред гробниците и храмовете, служили като телохранители и миротворци. Някога меджаите били страховити воини, колкото мъдри, толкова и вещи в бойното изкуство. Това обаче било преди стотици лета, когато и времената, и животът на египтяните от онези времена били различни. През новата епоха дошли нови пазители и закрилници и така се развили нещата, че нито представителите на новия свят, нито воините им били готови да приемат представителите на стария, а в това отношение меджаите били най-видимият пример за начин на живот, възприеман с презрение или с открита омраза. Постепенно положението на меджаите в обществото се променило. От закрилници те се превърнали в почти апокрифни същества, в мълва. В някои части на страната ги смятали за чудаци, другаде ги преследвали, докато изчезнат.

Може би щяха да останат стара, отмряла сила, потъваща в забвение, ако с намаляването на броя и на видимото им присъствие, репутацията и влиянието им не бяха нараснали в научните кръгове. Макар телом вече да не защитавали нищо, името им станало символ на закрила, благороден идеал; олицетворение на „старите“ устои, под които се подразбирал по-добър, почтен и простичък начин на живот.

Като мечоносци двамата с Рая бяха сред онези, отдалечаващи се от древното фараонско управление — и следователно от пътя на меджая. Бион не беше срещал такъв човек, но навремето легендите за тях го бяха заинтригували. Мислейки за това сега, му се видя съвсем логично, че Рая се е включил в Ордена. Той винаги приемаше с готовност новото и не пестеше критиките срещу „старото“. Беше неизбежно да смята меджаите за свой естествен враг.

Колкото до Бион, въпросът го вълнуваше единствено от любопитство. Плащаха му да пази и понякога да убива. Не да мисли.

— Възраждане на меджаите? — повтори той сега, чудейки се какво общо има това с него. — Така ли мисли шефът ти Теотимос?

— Не ми е точно шеф — настръхна Рая, — но да, така предполага.

— А ти какво мислиш?

Дано този път Рая кара по същество.

— Не мога да чета ръкописи на измислени древни езици. Аз съм войник — изстъпи се гордо Рая, — не учен. Затова ни служат историци като Теотимос, казват ни какво пише в свитъците.

— И какво казват свитъците според Теотимос?

Бион умееше да проявява търпение във всякакви ситуации. Откри обаче, че тази не е от тях.

Рая разкриви болезнено лице и се премести от крак на крак. Беше забелязал раздразнението на другия мъж.

— Боя се, че Теотимос не стигна далече с превода на ръкописа. Повали го болест.

— Разбирам.

Бион не повдигна въпроса за войниците и отровата. Все пак не знаеше със сигурност, а Рая бездруго нямаше да му каже.

— Надявам се да се възстанови бързо и да поднови проучването — продължи бързо Рая, спестявайки на събеседника си грижата да го поощрява. — От болничната постеля обаче той успя да ме уведоми, че меджаите не са сразени. По-скоро отказват да се признаят за победени и кроят планове да се въздигнат и отново да се борят за влияние в Египет, а така, досещаш се, ще се изправят в пряк сблъсък с Ордена. — Той замълча. — И както също се досещаш, Бион, искаме да предотвратим това. — Вдигна ръка, сякаш Бион е понечил да го прекъсне, макар че Бион нямаше подобно намерение.

— Ще попиташ може би кога меджаите смятат да предприемат своя ход. Не знаем. Известно е само, че планът им е дългосрочен и включва бъдещите поколения меджайски воини. Както споменах, искаме да изтръгнем подобни идеи от корен.

— Ние?

— Орденът.

— Ти и Теотимос?

Раздразнението по лицето на Рая изчезна бързо, все едно не се е появявало.

— Има ли значение? Важното е, че за Ордена ще е от полза меджаите да бъдат спрени, преди планът им да набере инерция. Много бих искал да се погрижа за това.

„За да увеличиш личното си влияние“ — помисли си Бион, но каза:

— Значи никой друг от организацията ти не знае?

— От стратегически съображения, войнико. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-малко вероятно е меджаите да предприемат действия срещу нас. Трябва да ги ударим бързо и решително. И тайно.

— Това е единствената причина, така ли?

Рая смръщи вежди.

— Какви други може да има? Тези хора са опасни. Длъжни сме да им окажем полагащо се уважение.

Ето защо си дошъл тук.

— Ето защо дойдох тук. На правилното място ли съм?

— Искаш да убивам меджаи.

Рая се изкиска.

— Най-грубо казано, да, точно това искам, Бион. Да покосиш всеки жив меджай. Не само тях, но и близките им — мъже, жени, деца…

Той замълча, сякаш да види дали Бион ще трепне. Не трепна, защото беше убивал мъже, жени и, да, дори деца, без оглед на възраст и пол.

Бион не обръщаше внимание на такива подробности. Убийството е убийство.

— Искам да умрат, Бион, и за доказателство да ми покажеш меджайските медальони. Ще ми ги донесеш в Александрия, за да съм сигурен, че работата е свършена.

— А в замяна?

Рая се изпъчи.

— Както казах, подготвят ме за ръководен пост в Ордена. Ще бъда изключително признателен, разбира се, на всеки, помогнал ми да се издигна, и ще му отредя висок пост в организацията.

— Мен ли имаш предвид, командире?

— Имам предвид всеки, който ми помага, Бион.

— А ако градът не ме блазни и не искам да се връщам към стария си начин на живот?

Рая скръсти ръце и погледна предпазливо стария си другар. Беше ясно, че не вярва Бион да иска да остане тук.

— Това ли желаеш наистина? — повдигна многозначително вежди и после, когато Бион не отговори, добави: — Трябва ли да ти напомням…

20

Бяха в Наукратис. Бион си спомняше отлично. Както Александрия, Наукратис беше модерен град, построен от гърците. Въпреки това имаше и стари проблеми, както щяха да открият през онзи ден — постоянни сблъсъци между земевладелците и селяните, секхети, които обработваха нивите им.

Бион и Рая охраняваха детето на по-нисш служител в правителството на фараона — малък аристократ на име Кена.

Бяха наети като подарък за майката, службата им беше по-скоро парадна, понеже детето не беше изложено на висок риск. Двамата обаче бяха професионалисти и не възнамеряваха да свалят гарда.

През онзи ден се намираха на площад, заобиколен отвсякъде с напукани каменни колони. Понеже бяха от Александрия, Рая и Бион не разбраха, че мястото е два пъти по-оживено от обикновено и атмосферата е по-разгорещена. Видяха само шумен площад с издигнат каменен подиум по средата и стъпала, по които стояха мъже и изнасяха пламенни речи пред възторжена тълпа.

Пред един от ораторите се беше струпала най-многобройна публика.

— Защо търпим това? — крещеше той, приведен напред и вдигнал длан да привлече вниманието на гъмжилото. Мръсните му дрехи сякаш подчертаваха значимостта на посланието му. — Защо позволяваме безропотно да се отнасят така към нас?

После ораторът порица „безбожните похвати“, както ги нарече, на земевладелец на име Уакаре. По-късно Бион проучи лично въпроса и установи, че Уакаре действително е безсрамен експлоататор и гневът и омразата, изсипали се върху му през онзи ден на площада, са съвсем основателни.

Преди това обаче…

— Трябва да въстанем! — изрева ораторът.

Бион забеляза, че момчето изглежда уплашено и стъписано от силните, страстни думи на мъжа. Помисли си, че не е зле да си вървят. Все пак тълпата изглеждаше разбунена, а подобни ситуации често подклаждат неуправляеми стихии.

От друга страна, детето може би щеше да извлече полза. Нека види истинския живот.

— Трябва да си вземем земята, над която превиваме гръб. Защо тежкият ни труд да пълни кесиите на онези, които с нищо не са заслужили това? Как възнаграждават усилията ни?

Ораторът бръкна под туниката си и измъкна кожена торбичка, явно подготвена предварително. Пресипа пръст в шепата си и я остави да изтече между пръстите му. В отговор тълпата нададе одобрителен рев.

И тогава започна брожението.

Навярно Уакаре едва сега разбра за подстрекателството; по-вероятно беше узнал предварително и беше свикал свои поддръжници. Какъвто и да беше случаят, когато ораторът доведе тълпата до точката на кипене, трима мъже се появиха от лявата страна на площада и тръгнаха към него, проправяйки си път през множеството.

Щом стигнаха до него, единият извади сабя и я размаха да отблъсне хората назад, а двамата му другари се нахвърлиха върху оратора. Събориха го на земята, размахали бясно юмруци. Тълпата реагира с яростни викове и се впусна напред. Отблъснаха ги обаче размаханите саби, а безжалостно пребитият оратор замлъкна, задавен със собствената си кръв.

Първата и единствена мисъл на Бион беше: „Задачата. Защити момчето.“ Същото важеше за Рая.

— Стой до нас! — разпореди той с властен и груб глас, какъвто Кена не беше свикнал да чува от по-нископоставен в обществената йерархия, назначен да му служи. Детето обаче, макар и надменно, не беше глупаво, а и баща му бе успял да му втълпи винаги да се подчинява на заповедите на телохранителите. Така и направи — застана зад Бион и зачака пазителите му да преценят положението.

После откъм тълпата се надигна нов вик и боязлив ропот оповести появата на втора група мъже от противоположния край на площада — седмина или осмина, въоръжени с дълги ками, саби и вили. Размахали снаряжението си над главите, изглеждаха като настръхнали — приближаваща редица от тъмни, остри, гибелни приспособления.

Рая отметна мантията си, за да извади сабята, провесена на колана му. Бион, преценил далновидно какъв пожар рискуват да разразят, се пресегна да го спре. Твърде късно. Новодошлите шареха с диви, яростни очи, опиянени от бира или от жажда за кръв, или разярени от несправедливостта. Зърнаха царски гвардейци и се втурнаха към тях. Вероятно не знаеха, че двамата мъже са телохранители, умели бойци, безмилостни и точни със сабята, готови да жертват живота си за членовете на царското семейство. Или пък не ги беше грижа. Виждаха само трима представители на елита, отговорен за мъките им. И макар Бион и Рая да не носеха униформа, а изрядно облекло, подобаващо на задачата им, то бе достатъчно да ги бележи като охолни богаташи, принадлежащи към вражеския лагер. Бион също извади сабята си. Знаеше какво ще последва.

— Царски стражи! — изкрещя той. — От царската стража сме!

„Какви глупци — мина му през ума. — Не разбират ли колко лесно може да паднат убити?“

— Не искаме да се бием с вас — извика Рая.

Бион запази хладнокръвие. Надяваше се брожението да се размине, но всъщност го интересуваше единствено заплахата за мисията, а не дали дрипльовците ще живеят, или ще умрат. И когато първият от шайката се добра до него, той просто го прониза, поваляйки го с окървавена туника на плочника, мъртъв, преди да докосен земята. Това разяри още повече групата. Зяпачите се разбягаха и сражението се разрази с все сила; двамата телохранители се биеха с гръб към каменния подиум, застанали като щит пред момчето.

Със свободната си ръка Рая даде знак на Бион и се опита да предприеме отстъпление. По-любопитните зяпачи, които не бяха побягнали, стояха в кръг да наблюдават сражението. Рая се надяваше да се оттеглят сред тях. Забелязал пролука, той посочи с показалец. Бион сграбчи момчето и си запроправя път сред тълпата, разблъсквайки хората с дръжките на сабите си.

Рая ги изпревари. Стигна до място, където тълпата оредяваше, и махна на Бион и момчето да го последват. Протестиращите обаче бяха отмъстителни и враждебни. Протягаха крака и ги препъваха.

Бион падна на земята, закривайки момчето с тяло, и после поразен осъзна, че немислимото се е случило — сабята му, превърнала се в част от ръката му както дланта, се беше изплъзнала от пръстите му. Беше останал без оръжие.

Когато първият селянин изскочи от тълпата, вдигнал коса над главата си, Бион застана пред момчето като жив щит. Зърна прогнилите зъби и изопнатите жили по шията на нападателя. Видя омраза и убийствена злост. Вдигна безполезна ръка в защита, когато сечивото проряза въздуха, спускайки се към него.

Не успя да го посече. Рая се беше обърнал и беше хвърлил сабята си като копие. Нападателят падна с острие, забито в гърдите му. Рая се спусна към тях, вдигна сабята на Бион и повали втори мъж. Освободи оръжието си и подхвърли сабята на Бион. Той се изправи на крака, повлече момчето със себе си и тримата побягнаха. Най-сетне се измъкнаха от площада и последните им преследвачи изостанаха някъде из улиците на Наукратис.

Бион помнеше благодарните очи на момчето, когато се добраха до царския двор. Той самият благодари на Рая, че е спасил живота му, но с чувство на раздразнение. Защо? Защото познаваше добре Рая — добър войник може би, ала ленив. Прекалено амбициозен. Интригант. Ламтящ за повече, за неща, неприсъщи на положението му. Бион знаеше, че някой ден Рая ще му напомни този факт и честта ще го задължи да върне дълга.

Когато Рая пое по обратния път, мислите на Бион се разнищиха като прокъсано одеяло. Знаеше, че той не му е казал цялата истина. Знаеше, че му е поставена задача, и макар да не искаше да се обвързва с Рая, не беше от хората, които оставят неизпълнени задължения. Чувстваше се угнетен. Животът му, макар и скромен, му доставяше задоволство; не искаше да напуска малкия си дом за месеци, може би дори за години. Не искаше да убива отново.

И все пак…

Защо, запита се, усеща трепет. Защо тъй лесно си припомня мириса на кръв и как плътта сякаш охотно се разтваря пред наточеното острие?

Докато се подготвяше да поеме на дълъг път, първо към Хевену, после по следите на Емсаф, в ума му се въртеше въпросът: „Липсва ли ми възможността да убивам?“

21

С широки крачки Ая сновеше нервно напред-назад пред скалата, която ни беше дом от два дни.

— Не е за вярване, че се оставихме да ни измами — каза тя. — Дребен уличен плъх! Надхитри ни! Още в Завти е видял колко си неопитен, скроил ти е шапката и ето го резултата…

— Не разбираш — изгледах я с присвити очи от мястото, където седях със скръстени крака. — С Тута преживяхме много.

— Братя по оръжие, а? — повдигна вежди тя, но гласът й прозвуча нежно; седна до мен и се облегна на рамото ми. — Мислиш, че доблестта е на почит сред крадците?

Безпокоях ли се?

Не бях сигурен.

Пътуването не беше леко. Прекосявахме скалисти местности, копитата на конете се хлъзгаха по шистите, нощувахме на открито, изхранвахме се с лов. Предавахме на Тута уменията за оцеляване, които бях научил от татко и Кхенса, а Ая бе усвоила по време на експедициите ни в Сива. Това ни забавляваше. Гордеехме се с вещината да си набавяме храна. Безжалостната земя даваше неохотно плодовете си. Не беше лесно да се грижим за себе си и за Тута. Усещахме как се каляваме под лъчите на безмилостното слънце. Страхът, че сме далеч от дома и от всичко, вдъхващо ни сигурност, се превърна в упорство.

Нощем лежах буден и се питах дали решението да търся Кхенса е правилно. Бях доволен обаче, че не бездействаме. И дори някой ден да се върнех в Сива, претърпял неуспех, все пак щях да се върна по-подготвен за ролята на пазител.

Щях да знам, че съм опитал. Не съм се отказал само защото целта изглежда недостижима. Проявил съм воля.

После на хоризонта видяхме високи стълбове като изпочупени зъби и разбрахме какво са — масивните храмови колони на Тива; приближавайки, виждахме как светилището бавно се издига от пустинята. Пред очите ни се виеше и реката — яркосиня нишка между варовикови сгради; отвъд нея се простираше некрополът, отдалечавайки се от брега почти докъдето поглед стига.

Бяхме изтощени, прегърбени на седлата, но изправихме рамене при вида на града. Това беше Тива — за мен, момчето от Сива, далечен и легендарен град като Александрия. Двата града обаче бяха съвсем различни; Тива, някогашната горда столица на Египет, така и не бе успяла да се съвземе след опустошителните метежи. Проснати като прокъсано одеяло от кръпки наляво от храма, разнородните овехтели сгради изглеждаха като зарове, подхвърлени върху пустинята и оставени да лежат там или да гният, сливайки се постепенно със заобикалящите ги пясъци.

Едва когато наближихме, започнахме да различаваме цветни петна тук-там — навеси и простори. Отдалеч обаче Тива приличаше на огромна сива маса, порутена и обречена. Величествените колони докосваха облаците и същевременно изглеждаха изтощени, сякаш всеки момент ще се сгромолясат върху пясъка под тях: внушителни, ала порутени и престарели. Символ на силата, подронена от възраст и немара — както самия град.

В покрайнините на града открихме дърво, хвърлящо гъста сянка, и скала — заслон от вятъра. Решихме да се установим там.

— Чакайте ме — каза ни Тута.

Обясни ни, че първо ще отиде сам в града, за да открие майка си и сестра си Кия. Взе конете, за да ги размени срещу храна. Ая изрази съмнение, но ние с Тута надделяхме и той потегли.

През първия ден под сянката на Тива с Ая разговаряхме за дома, както често правехме по време на пътуването — съживявахме спомените за приключенските си експедиции. На втория ден разговорът се насочи към Тута; Ая ставаше все по-подозрителна. Какво знаем за него? От една страна, живял е в Тива и се е научил да оцелява с хитрост на улицата. Ако той не открие семейството си, кой би успял?

Това бяха плюсовете.

От друга страна, в Тива е бил съвсем малък. Най-вероятно майката и сестрата са се преместили, напуснали са града; нищо чудно да не са сред живите.

Кхенса? Може да е навсякъде. Не бях сигурен дори дали е разумно да я търсим.

И най-важното — Тута бе взел конете ни. А той бе крадец.

Вярно, бях спасил живота му, а той бе спасил моя. Но все пак беше крадец.

На третия ден — е, на третия ден гледах как Ая нервничи и вътрешният глас ме уверяваше, че няма причина за тревога; част от мен обаче я споделяше. После, на четвъртия ден, Тута се върна.

22

От дълго време острието на Бион не беше вкусвало кръв. Беше вървял покрай реката до Александрия. Налагаше се да говори с работодателя си, колкото и да не му се искаше. Мислеше си, че би предпочел да е навсякъде другаде, само не и в змийското гнездо Александрия. Мразеше политиката.

Имаше все пак и нещо приятно в завръщането — изражението на неудобство по лицето на стария му командир, който изрично го бе предупредил да не го посещава в дома му, а да му изпраща съобщения чрез посредник.

— Какво правиш тук? — попита с рязък глас Рая.

Бион погледна през рамо. Видя просторна стая, бръшлян, обвил далечната стена, маса с обилна храна и огън в мангали. Жена — вероятно съпругата на Рая — държеше сребърен поднос с хляб и плодове, две момиченца седяха на столове и клатеха крака. Всички гледаха към него. Представи си колко смущаваща гледка е за тях — белезите, каялът около очите, мръсотията от пътя — и не се изненада, че се оттеглиха, без да дочакат знак от Рая. Или може би твърде дълго бе задържал поглед върху тях.

Възвърнал самообладанието си, Рая го покани вътре. Подкани го да седне до масата, предложи му хляб. В отговор Бион извади медальона, който беше взел от Емсаф, и го пусна да падне върху масата. Със светнали очи Рая скочи, взе го и го заобръща в дланта си, сякаш очакваше да види кървави петна. След миг лицето му помрачня.

— Само един? — попита. Начинът, по който изгледа Бион, показваше, че не смята един трофей за достатъчно основание да се нарушава протоколът.

— Засега.

— Но си тук? По план не трябваше ли да получиш от семейството на Емсаф необходимата информация? Затова изпратих теб, Бион. Мислех, че ти възлагам лесна задача.

— Беше предупреден, че ще отида.

— Може би си изгубил форма.

Бион погледна търпеливо Рая.

— Тези хора са опасни. Не приличат на онези, срещу които сме се изправяли, командире. Не са крепостни селяни, търсещи повече изгода и по-добро отношение от земевладелците.

На някого убийството би се сторило лесно може би, но Бион бе положил немалко усилия — да проследи Емсаф, да се добере близо до жертвата. Беше постигнал успех благодарение на уменията си. Не защото убитият бе неспособен — нищо подобно.

Рая сви рамене.

— Мъже с убеждения. Изправял си се срещу мнозина като тях.

— Мъже с убеждения, отлично обучени и опитни. Имат всичко, което ние имаме тук. — Бион потупа слепоочието си. — И вероятно повече, отколкото ние имаме тук — посочи гърдите си.

Рая се подсмихна.

— Подценяваш се, друже — пресегна се и приятелски перна Бион по рамото, без да забележи как той се напрегна в отговор. — Никой не би могъл да свърши работата по-добре от теб.

— Не е ли по-разумно задачата да се възложи на двамина? Дори на трима?

Рая поклати категорично глава.

— В никакъв случай.

Разбира се. Той знаеше, че Бион няма да се разприказва. На другиго нямаше вяра. Бион си отбеляза мислено информацията. Някой ден можеше да се окаже от полза.

— Но ако тези мъже са опасни за Ордена, както се страхуваш…

Не отстъпи, любопитен най-вече да види реакцията на Рая.

— За Ордена може и да са опасни — отвърна Рая, — но за хора като теб и мен… — разпери длани, включвайки двамата в своя теоретичен свят — са просто символи на стария порядък в човешки облик. Имаш право, приятелю, не бива да подценяваме врага, но не бива и да прекаляваме с респекта. Тази работа е във възможностите ни. Сигурен съм. Помня също, дори ти да си забравил, че по природа предпочиташ да действаш сам. Хайде, кажи ми как да изтребим последните останали от тази паплач.

Бион го погледна. Не беше ли очевидно.

— Изтича информация. Откриеш ли откъде, последните меджаи са в ръцете ти.

— Сигурен ли си, че има издайник? — попита Рая.

Очите му потъмняха; и двамата бяха наясно, че именно той настояваше за пълна потайност. Ако някой си беше развързал езика, Рая носеше отговорност. Бион не би проговорил. И двамата го знаеха.

— Каза, че Теомитос не е бил в състояние да дочете ръкописа. Кой го замести?

— Преводач. Наех студент от библиотеката.

Глупак. Бион отпусна ръка под масата, пръстите му обхванаха дръжката на камата.

— Добре ще е да поговоря с преводача.

23

Бион се вмъкна в къщата, качи се на покрива и свари историка Рашиди и съпругата му, заспали върху рогозки под звездите.

Поогледа ги, обмисляйки възможностите. Обичайното щеше да свърши работа. Те бяха най-обикновени хора, лесно щеше да ги сплаши, за да получи своето. Преметна през рамо шала си, извади кама и я притисна в гърлото на Рашиди; запуши му устатата със свободата си ръка и го раздруса, за да го събуди.

След секунди бяха вътре. Бион посочи на Рашиди да седне върху купчина възглавници и се настани до него. Сенките в стаята му придаваха още по-зловещ вид; обвити в мрак, чертите му се равняваха на хиляди заплахи.

Рашиди беше вцепенен от ужас, умът му беше изпразнен от всякаква разумна мисъл, устата — пресъхнала. Бе съсредоточен единствено върху ножа в ръката на Бион. Най-сетне си върна дар-словото:

— Какво искаш?

— Разкажи ми за меджаите.

— Ами… такова нещо няма — избърбори Рашиди. — Вече не. Не съществуват от стотици години.

— Но ти знаеш за тях — настоя с равен глас Бион. — Изучавал си меджаите, тези… — сви рамене — закрилници, войни на Старото царство. Да или не?

— Да.

— Виждал ли си скоро някакви документи?

Рашиди отмести очи. Преглътна. Настъпи тишина, нарушавана единствено от пращенето на догарящата свещ.

— Виждам документи всеки ден. Това ми е работата.

Бион се приведе напред.

— Знаеш какво имам предвид. Виждал ли си наскоро нещо ново? Интересно може би? Снощи говорих с един преводач. Спомена, че срещнал трудности и се допитал до теб. Вярно ли е?

— Не — отрече Рашиди.

Излъга, разбира се. Преводачът бе обяснил най-подробно какво е разкрил ръкописът. Засега обаче Бион реши да подходи различно.

— Смята се, че меджаите са изчезнали преди векове. Но не са, нали?

— Все още има застъпници на идеите им.

Бион вдигна ръка да го прекъсне.

— Не говоря за тях, а за истинските меджаи. На които неотдавна си изпратил съобщение?

Рашиди се сви назад, сякаш да се скрие на безопасно място; тих стон се изтръгна от гърлото му в потвърждение на единствения възможен отговор.

Когато Рашиди му даде необходимата информация, убиецът го притисна към стената и заби камата през лявото му око в мозъка; остави тялото да се свлече на пода и избърса острието в косата на жертвата си.

Огледа помийната яма — оказа се твърде малка, за да побере труповете. Зад къщата откри закрит двор, използван като кухня, и зехтин във високи делви. Реши, че това ще му свърши работа.

Качи се отново на покрива, където съпругата на Рашиди спеше непробудно под звездите. Беше дал празно обещание на Рашиди, разбира се; облекчението на жертвата обаче при мисълта, че съпругата му ще остане невредима, го подтикна да предостави сведения, които иначе вероятно щеше да премълчи. Бион знаеше колко лековерни са хората, когато ги заблуждават, че ще пощадят близките им.

Надвеси се над нея и тя се събуди мигновено от допира на дланта, притиснала устата й. Очите й се разшириха, когато острието се заби дълбоко; клепачът на здравото й око изпърха и тя умря.

Бион изтегли тялото до ръба на покрива и го хвърли в двора. Слезе долу и замъкна двата трупа в кухнята, поля ги със зехтин и ги подпали. Изчака да се увери, че телата и всичко край тях гори както трябва, после се прокрадна в сенките и се върна в жилището си.

Събра си багажа и се подготви да тръгне още щом се развидели.

Качи се на покрива, погледна към града и видя пушека в далечината. Тревогата за пожар отекна из улиците и настана суматоха. Бион легна и потъна в спокоен сън. Вече знаеше накъде да се отправи.

24

Хвърляйки поглед назад, признавам с чувство на вина, че когато Тута се върна и каза „Открих я“, първо си помислих за Кхенса.

Не бе открил нея. Но беше намерил къде да се приютим — при майка му и сестра му. Семейството се беше събрало отново.

Когато прекосявахме улиците и пазарите, за пореден път ме връхлетяха гледките и звуците на големия град. Слънцето грееше над главите ни — еднакво ярко и над процъфтяващия Завти и над Тива, която сякаш винаги щеше да носи белезите от кръвопролитията. Въображението ли ме подвеждаше обаче, или хората наистина изглеждаха по-дрипави и мрачни отколкото в Завти? Едно беше сигурно — тук се откроявахме по-малко, и тримата парцаливи и мръсни от пътя.

Отидохме в бедняшкия квартал със схлупени къщурки и постоянна миризма — от реката или от канавките по улиците.

— Това са хората, за които ти разказах — посочи ни Тута на майка си, когато влязохме в дома му.

Отвън къщичката приличаше на всички други наоколо, но вътре блестеше от чистота, а осезаемото присъствие на майчина любов се долавяше още от прага като слънчево сияние.

Майката на Тута беше едра, достолепна жена с широка усмивка и живи очи, със същите шеговити искрици, каквито озаряваха погледа на Тута. До нея стоеше момиченце — може би петгодишно, наглед твърде голямо да търси убежище сред полите на майка си, ако човек не знае какво е видяло, когато баща му е бил тук. Детето ни наблюдаваше с предпазливо любопитство, но без страх. Тута застана до тях. Гледайки ги тримата заедно, никой не би предположил, че имат нещо общо с насилника в Завти; макар да имаха вид на най-обикновено семейство обаче, по-проницателните биха забелязали белезите, издаващи, че тези хора са загърбили мрака и злощастието в търсене на по-добра участ.

— Аз съм Байек, син на Сабу от Сива — представих се в отговор на мълчаливата подкана от страна на Тута.

— Аз съм Ая от Александрия и Сива.

Майката на Тута кимна сериозно и се представи на свой ред.

— Аз съм Ими, а дъщеря ми се казва Кия. — После ме погледна и добави: — Благодаря ти, че си спасил сина ми. Спасил си го от онзи ужасен човек.

Усмихнах се на Ая и бързо уточних, че не съм единствен спасител. Докато описвах накратко как е бил приспан бащата на Тута — разбрахме, че се казва Панеб — майката насочи изпитателен поглед към Ая.

Завърших с думите:

— Бог Упуат, закрилникът на Завти, ни събра заедно и сега се надявам боговете на Тива да ни помогнат също тъй великодушно.

— Чух, че търсите стара приятелка от Сива. Нубийка, която живее в града с хора от своето племе, нали?

— Да — отговорихме едновременно и Ими кимна решително.

— Тогава ще ни гостувате, докато ги откриете. Ако някой е в състояние да ги намери, това е Тута. Умението му да се сближава със съмнителни особи несъмнено ще му бъде от полза.

Хвърли шеговито укорителен поглед към сина си, който отвърна с нещо средно между изчервяване и усмивка.

— Съветвам ви обаче да посетите и Храма на Карнак. Вярвам, че жрицата може да ви помогне. Дали ще успеете да говорите с нея обаче, е друг въпрос.

Повдигнах вежди. Ими си пое дълбоко дъх и продължи с глас, в който се долавяше тревожна нотка:

— Както сигурно сте забелязали, Тива е посърнала. Гърците бяха немилостиви към нас — и досега е така. Сред местните има много завист и омерзение. Имайте го предвид, когато ходите из града.

На другия ден Тута се сбогува с нас, очевидно нетърпелив да се запознае с потайностите на Тива. Преди да тръгне, ни упъти как да стигнем до храма.

— Жрицата е мъдра и загадъчна, така чух. Сигурен съм, че точно вие можете да я убедите да помогне.

При тези думи той ни се усмихна широко и ни остави да проучваме Тива. Поехме бавно, за да почувстваме атмосферата на този странен, грохнал град и на хората, които живеят в него. Както от пръв поглед, и сега ни изненада безцветието. Беше ясно, че някога Тива е греела в ярки багри. Виждахме спомена за тях по боядисани колони, стълбове и стени. Времето, слънцето и немарата обаче си бяха казали думата. Избледнялата, олющена боя, красяща барелефите и основите на колоните, беше тъжна останка от други, по-благодатни дни.

Само природата беше несломена. Цветовете в Тива идваха от зеленината и от мяркащата се тук-там сияйна вода. Жителите на града обаче изглеждаха овехтели както сградите.

— Забелязваш ли нещо? — попита Ая, докато крачехме по улиците.

— Какво?

— Ими е права. — Тя сниши глас. — Усеща се напрежение.

— Имаш предвид това ли? — Посочих драсканиците на латински и гръцки по околните стени — хули, които придаваха още по-окаян вид на мястото.

— Не само… — Ая разтри пръсти, все едно опитва качеството на билки. — Носи се по въздуха. Сякаш целият град е настръхнал.

Минавахме, разбира се, край гърци, сподиряни от египетски прислужници; видяхме и гръцки благородник с антураж от египетски телохранители, който или не забелязваше явното неодобрение на съгражданите си, или му беше все едно.

Най-сетне стигнахме Алеята на сфинксовете и опалени от слънцето минахме между грамадните черни котки, подредени от двете страни на пътя към Храма на Карнак. Омаяни от гледката, поспряхме пред обширния храмов комплекс. Както навсякъде другаде светилищата, площадите и закритите дворове бяха виждали по-добри дни, ала въпреки това бяха празник за окото. Колоните бяха два пъти по-високи от всички, които бяхме виждали досега в Тива, и три пъти по-широки; барелефите — още по-изкусни и прелестни.

Изкачихме стълбището и влязохме в храма. Попитахме работниците къде е жрицата. С лица, изразяващи умерено любопитство, те ни посочиха да продължим напред към светилището.

Сред високите колони и полирания мрамор зърнахме храмов служител с по-изискано облекло.

— Дошли сме да посетим жрицата — обясни Ая с мил глас.

Стоях до нея със съвсем непринудено благоговейно изражение. Храмът оказваше такова въздействие върху мен.

Мъжът ни измери с очи, докато главата му се разположи така, че да ни изгледа отвисоко. Бяхме измити и спретнати, но според него явно недостойни да се представим на жрицата. Заклати глава и отвори уста да ни откаже. Прекъсна го друг глас:

— Чакай.

Обърнахме глави и видяхме собственикът му да се появява от сенките в далечния край на залата.

25

Първо видях коприната, златото и красотата и занемях при вида й — бляскаво, разточително цветен. После тя пристъпи напред и забелязах, че ленът е разнищен, а позлатата на жезъла и на високата корона се лющи. Осъзнах, че в много отношения тя е въплъщение на гинещия храм и на самата Това. Запитах се неловко каква власт има над града. Защото одеждите й бяха износени, ала присъствието й въздействаше силно. Нямаше нищо престорено в маниерите й, нямаше и помен от примирение в бавния, отмерен жест, с който отправи поглед към нас.

— Аз съм Нитокрис, божествена съпруга на Амон, висша жрица на Това и пазителка на Храма на Карнак. Кажете ми какво ви води тук? — попита тя.

Сведох глава.

— Аз съм Байек от Сива. А това е моята спътница Ая от Александрия.

С Ая се спогледахме. Пристъпих от крак на крак, готов да й отстъпя думата. Посещавала александрийските храмове, тя очевидно беше по-подготвена да отговори.

— Идваме от Сива — каза тя и замълча, забелязала как жрицата кимна с разбиране, сякаш това вече й е известно. — Търсим закрилника на Сива на име Сабу. Дори той да не е в Тива, надяваме се да открием нубийката Кхенса, която може би е тук със своето племе. Възможно е тя да знае къде е Сабу.

— Разбирам. — Нитокрис освободи служителя и ни поведе към пейка до стената.

— Значи ти си синът на закрилника — изрече тихо, по-скоро потвърждение, не въпрос.

Все пак кимнах.

— Надяваш ли се някой ден ти също да бъдеш закрилник?

Устните й се извиха леко още преди да отговоря — изражението ме издаде, предполагам.

— Да — отвърнах. — Моят баща ме обучава да поема отговорността.

— Само това ли ти е казал? Че някой ден ще станеш пазител на Сива.

Въпросът прозвуча без осъдителна нотка или подтекст. Веднага обаче ме обзе съмнение.

— Има ли какво още да науча?

Усмивката й се върна, ала очите останаха сериозни. Зорки.

— Да — увери ме тя. — Още много.

Всеки би могъл да изрече тези думи — за живота или за какво ли не. Разбрах обаче, че отговорът й е точен. У нея нямаше превзетост, нито високомерна загадъчност.

— Приятелката ти Кхенса може би ще отговори на въпросите ти. Тогава се върни при мен, защото искам да поговорим пак.

Това ли беше краят на срещата ни? Исках да остана повече при нея; питах се колко ли мъдрост може да предаде на другите жена с такова присъствие. Сякаш доловила желанието ми, тя се обърна към мен.

— Аз съм божествена съпруга на Амон — изрече, отговаряйки на въпрос, който не бях задал, с лека, мимолетна усмивка. — Надявам се да видя как Тива се възправя наново и възвръща някогашната си сила.

— Отстояваш стария порядък, света на фараоните ли? — попита Ая с нескрито любопитство, както винаги заинтригувана да научи повече.

— Порядъка на боговете за доброто на хората — отговори кратко Нитокрис. — На Амон, който управлява, вслушвайки се в бедните, без да ги използва. Амон, който служи на хората, вместо да изисква те да му служат.

— Времената се променят — каза Ая; личеше си, че проявява интерес към жрицата, макар да е привърженик на философската логика, а не на машинациите на духовенството. — В Александрия се говори, че Птолемей Авлет продава Египет на римляните, за да остане на власт.

Нитокрис се засмя, тихо и уверено.

— Нима Египет не е бил завладяван и преди? Персийците, нубийците, гърците… Ала нашата страна променя хората. Сънародниците ни са издръжливи. Ще променим римляните, както променихме Александър. От нас зависи Египет да запази силата си.

— От нас ли? — повдигнах вежди.

— О, да, сине на закрилник. — Лицето й стана сериозно, дланта й докосна леко рамото ми и се отдръпна. — Някой ден може би ще защитаваш много повече от храмовете на Сива.

Тя се изправи и с това срещата приключи. На излизане от храма усетих, че очаквам с нетърпение да се върнем тук — и жрицата да ми даде отговори на все още неоформени въпроси. До мен Ая също изглеждаше замислена. Вървяхме, всеки потънал в своя свят.

Тута, междувременно, продължаваше да търси Кхенса. С Ая използвахме седмиците да опознаем Тива. Понякога придружавахме Тута, завързвахме запознанства и задавахме въпроси; друг път отивахме в покрайнините на града и се упражнявахме с издялани собственоръчно дървени саби.

Нощем се събирахме в дома на Тута и сядахме край огъня или навън в топлите вечери; пиехме мляко, бира, вино. Сестричката на Тута — Кия — се привърза към Ая. Ими не възразяваше дъщеря й да седи до гостенката, свила колене и облегнала глава на рамото й.

Тута, Кия и Ими бяха семейство отново, но макар с Ая да им бяхме чужди, те се отнасяха към нас като към царски особи. Знам, че с тях Ая се чувстваше добре, както се чувствах и аз.

Бях щастлив. Исках да открия Кхенса и татко и да чуя какво още ще ми каже жрицата. Харесвах обаче простотата и радостта, изпълващи дните на новия ми живот. Вечер Тута се връщаше и ни казваше, че не е намерил Кхенса.

— Но ще я намеря, уважаеми, не бой се. Ако е в Тива и дори ако е била в Това, ще я открия.

Често се питах какво е разказал Тута на майка си и на Кия за обстоятелствата, при които се запознахме. Веднъж седяхме в двора и пиехме вино, вслушвахме се в звуците, долитащи от съседните къщи. Разговорът замря и внезапно осъзнахме, че майката на Тута се взира със странен поглед в Ая — същия, с какъвто бях забелязал да я измерва през първия ден.

Кия седеше, сгушена в Ая както обикновено, и си смучеше палеца. Неловката тишина обаче я притесни и тя се изправи учудена.

После майката на Тута изплю камъчето. Обърна се към Ая:

— Хубавичко си цапнала съпруга ми по главата, а?

Ая се помести, смутена от пронизващия й поглед.

— Да. Но… Имаше схватка…

— Нали ти разказах, мамо — обади се Тута, но Ими вдигна показалец пред устните си и той замълча.

— Знам, знам, Тута, но исках да го чуя от Ая. Да ми го каже тя.

Ая се почуди как да отговори. Погледна ме объркана.

— Можеше да го убиеш — добави майката на Тута.

Ая преглътна, още по-несигурна какво да отвърне. Виждах, че не се разкайва, ала не искаше да причинява тъга.

— Опитвах се да спася Байек — обясни. — А Байек се опитваше да спаси Тута.

Майката на Тута се засмя високо и отривисто; залюля се напред-назад с длани върху коленете.

— Исках да кажа, че трябваше да го убиеш.

— На другата сутрин доста го е боляла главата — усмихна се Ая, облекчена и с известна гордост.

— Е, няма да му е за първи път. Дано болежките да го отучат от лошотията, но се съмнявам.

Тута поклати тъжно глава.

— Непоправим е, мамо.

— Вероятно си прав. Насилници като него не се променят.

— Той не е само насилник, мамо — настоя Тута. — Много по-лош е.

Майка му го погледна снизходително.

— Е, не е тук, нали? Сега не може нищо да ни направи.

Продължихме да се упражняваме със сабите, докато един ден Тута дойде при нас и този път каза:

— Открих я.

Имаше предвид Кхенса.

26

Вече знаехме къде е Кхенса и внезапно се сблъсках с факта, че скоро ще видя отново своята приятелка от детството. Неизбежно се питах с какви чувства ме изпълва това.

Не бях сигурен. При последната ни среща тя живееше със своите хора в шатри с резбовани дървени подпори и пъстроцветни платнища. Домовете им бяха и постоянни, и преходни, подхождащи на номадската им природа. Един ден отидох на мястото, където се намираше бивакът им, и открих, че са събрали шатрите и са си тръгнали. Натъжих се, че съм изгубил приятелката си, ала не се изненадах. Те бяха скиталци без корени.

Липсваше ми, разбира се. От Кхенса бяха научил буквално всичко, което знаех за оцеляването сред пустошта. Връзката ни беше… е, не бих казал странна, но не беше и съвсем обичайна. Номадка да предава на момче от малък град уменията си да оцелява? И двамата да другаруват? Като се замислих сега обаче, си дадох сметка колко много знания бях попил от Кхенса дълго преди татко най-после да се реши да ме обучава?

— Вече бях започнал да се съмнявам, че са просто слух — каза Тута, когато ни поведе извън града, към реката. — Мнозина бяха чували за нубийците, но малцина ги бяха виждали. Бях сигурен, че по някое време са живели в Тива. Но дали са още тук? Никой не знаеше. Оправдавам се, разбира се, защо се забавих толкова.

— Справи се добре, Тута — отвърна ласкаво Ая.

— Е, благодаря за похвалата — усмихна се лъчезарно Тута, наясно, че Ая не хвали никого незаслужено; в отговор тя също го възнагради с усмивка.

По пътя с Ая търсехме с поглед бивака на нубийците. Тута обаче ни изведе от града и напряко през тръстиките стигнахме до кей на речния бряг. Лодкарят бе стар познат на Тута, съдейки по разменените поздрави.

Без много приказки лодкарят ни преведе през водата, бутайки лодката с прът. Стъпихме на малък кей на другия бряг и се озовахме в некропол, откъдето душите на мъртвите поемат своя път към Дуат.

Тута сбърчи чело. Това беше нова територия и за него. Тръгнахме през некропола, докато стигнахме до подземна гробница.

Хапейки долната си устна, Тута посочи, че това е мястото. После застана встрани, сякаш очакваше двамата с Ая да се втурнем надолу.

Погледнахме го смаяни.

— Тук ли е? — попитах.

Той кимна.

— Но… не е възможно.

— Тук са — настоя Тута.

— Откъде знаеш? — усъмни се Ая.

Огледах се. Гробницата изглеждаше както повечето наоколо, вкопана в самия пейзаж; единствено четвъртитият отвор издаваше човешка намеса.

Не, всъщност имаше и друго. Показа ми го Тута. От отдалечена пролука в земята излизаше дим.

— Подслушвах — прошепна той. — Наистина са тук. Неколцина.

Все още не можех да повярвам.

— Как е възможно? — заекнах. — Да заживеят тук? Не е… Не е правилно.

— Ужасно е — съгласи се Тута.

— О, глупости! — сряза ни Ая. — Чий е гробът, Тута?

— Нямам представа — сви рамене той, но понеже тя бе задала въпроса, все пак се помъчи да отговори: — Може би е…

— Ничий, нали? Не биха се нанесли при мъртвец.

Озърнах се трескаво да проверя има ли надписи по стените край нас. Не видях нищо. Ала не се почувствах по-добре.

— Въпреки това — промърморих — да живеят тук е…

Ая ме прекъсна с лека усмивка и огледа околността. Приемаше всичко далеч по-хладнокръвно от мен. Разбира се.

— Какво е? Светотатство? Не, на мен ми изглежда съвсем логично. Единствено тук никой не би ги потърсил. Никой освен Тута изглежда…

Ая сложи край на спора. Каквито и да бяха чувствата ми, трябваше сам да ги преработя.

Тута от своя страна бе доволен от всякакъв развой на събитията, щом включва похвала от страна на Ая. Когато се върнахме до входа на гроба, той все още се усмихваше широко с поруменяло лице.

— Какво ще правим сега? — попитах.

Дали бяха тук? И имаше ли някаква нищожна вероятност татко да е с тях?

— Не знам — призна Тута.

— Може да не ни пуснат да влезем — казах.

— Дори да ни пуснат, откъде знаеш, че няма да ни прережат гърлата още щом прекрачим вътре? — отбеляза Ая.

Тута ни погледна угрижен. Явно не беше очаквал такова нещо.

— Чакайте… Не казахте ли, че нубийците и Байек са били големи приятели? Не толкова отдавна?

Посочихме, че „неотдавна“ са десет лета и хората се променят — фактори, превръщащи появата ни без предизвестие в подземното им убежище — очевидно място, където искат да останат неоткрити — в много лоша идея.

От друга страна, както Тута тутакси отбеляза, какво друго сме очаквали? И имаме ли друг избор?

После, докато стояхме пред входа и се чудехме как да постъпим, решението изведнъж се оказа взето, защото на прага се появи жена. Носеше копие и ни изгледа с присвити очи от подземия мрак.

— Здрасти, Байек — каза тя.

Познавах присмехулните искри в очите й.

Изчервих се и бавно вдигнах ръка в неловък поздрав. Колко пъти ми беше повтаряла Кхенса, че звукът, дори шепотът, се пренася в оградени места?

27

Тя излезе навън да ни поздрави и отначало си помислих, че е същата както преди — цветните плитки, перата, племенните символи. Имаше същата осанка, същите непроницаеми тъмни очи, поглед, който не допуска възражения.

Но беше пораснала. Не само на години. Когато бяхме малки, носеше огърлица с нанизани кости и други трофеи, сплетени в косата й. Сега?

— Здравей, Кхенса — посочих огърлицата й от лъвски зъби и хипопотамската бивна, промушена в плитките й. — Израснала си. По ранг и сила.

Тя потвърди с кимване и тогава долових нещо различно у нея — вглъбена деловитост, каквато не помнех от годините в Сива, сякаш носи всички житейски грижи на плещите си.

Все пак, макар усмивката така и да не стигна до очите й, тя ме поздрави въодушевено:

— Приятелю, братко мой!

И на свой ред ме похвали. Отбеляза колко съм пораснал. Посочи мускулите ми и впечатлена ги бодна с пръст; докосна и коланите, кръстосани пред гърдите ми. При последната ни среща каза, че съм бил момче. Сега съм мъж. Воин.

Представих Тута и Ая. Двете с Кхенса се измериха с погледи. Характерите им не бяха противоположни — в много отношения си приличаха — ала външността им можеше да бъде по-различна.

— Имаш ли вести от него? — попитах нетърпеливо, когато запознанството приключи.

Тя ме погледна.

— От кого?

— От татко.

Тя се изненада.

— Не. Защо… Аха! Затова ли си тук?

Прикрих обзелото ме разочарование.

— Сигурна ли си? — попитах, колкото и глупаво да прозвуча. — Не си чувала нищо за него? Не е тук?

Объркана, Кхенса поклати глава.

— Щях да знам, Байек, ако беше тук. А и той би дошъл само ако го повикам. Не съм му изпращала вест. Кажи ми какво става, Байек. — Отстъпи настрани и посочи отвора към гробницата. — Влизайте. Да пием!

— Наистина ли живееш тук? — попитах.

Тя кимна. Крайчеца на устните й се повдигна насмешливо, но аз не се стърпях:

— Това е гроб! Свещено място!

Тя поклати отново глава и се шмугна вътре. Тръгна опипом напред, прокарвайки длан по стената.

— Плячкосан гроб — обясни. — А и вече никой не почита гробниците. Хайде!

Не знам какво очаквах да видя, когато слънцето остана зад нас и се спуснахме под земята. Нещо тъмно, влажно и тясно може би, но нищо не беше по-далеч от истината. Таванът — нисък, ала не толкова, че да ходим приведени — беше украсен с драперии, които ме върнаха към Сива с внезапен копнеж. Беше приятно топло. Огънят в дъното придаваше — странна е дори мисълта за тази дума — уют, а и не беше единственият източник на светлина — по стените висяха фенери. Колко лесно бе да забравя, че се намираме в гроб.

Веднага забелязах, че броят на нубийците е намалял значително. Старец, омотан в шал, вдигна сбръчканото си и осеяно с белези лице, прокашля се и ни изгледа без особен интерес. По-млад мъж, малко по-голям от Кхенса, седеше до бременна жена. Възрастна жена се суетеше в другия край на подземието.

И?

— Няма други — каза Кхенса, забелязала помръкналото ми лице.

Обясни, че кашлящият мъж е дядо й, старейшината на племето, а възрастната жена й е майка. Младият мъж — Сети — бил воин; бременната жена — негова съпруга. Имало още един — разузнавач на име Нека. И толкова.

Постарах се, навярно безуспешно, да прикрия изумлението си. Бях шокиран. Като дете не познавах никого от племето. Когато идвах при Кхенса, обикновено се навъртах край бивака и я чаках да се появи. Въпреки това бях сигурен, че по онова време в шатрите живееха поне дузина нубийци — мястото беше пъстро и жизнерадостно. Частица бе запазена — шарените платнища над главите ни — но хората, събрани тук, сякаш бяха притиснати от странно усещане за самотна обреченост.

— Къде са всички? — попитах с глас, издаващ колко съм поразен.

— Мъртви или надалеч — обясни кратко и делово Кхенса.

— Как?

Лицето й посърна.

— Най-простият отговор е война — без изгледи да свърши. Нека първо да седнем, да пийнем, да си разкажем какво сме преживели. Искам да разбера защо си тук и защо разпитваш за Сабу.

Бира и място край огъня придружаваха историите ни. Започнах пръв, уверявайки Кхенса, че почти нищо не се е променило, откакто племето й напусна Сива.

— Баща ти започна ли да те обучава? — попита тя.

— Да — отговорих и добавих: — Но напредвахме бавно, сякаш против волята му. Според Рабия го налегнали съмнения след нападението на Мена. Питал се дали да ме поведе по своя път.

Разказах на Кхенса как баща ми замина и остави града в смут. Описах колко объркана беше Рабия, как реших да тръгна след него и някой ден да стана закрилник на Сива.

— Наистина ли го искаш? — попита ме директно Кхенса.

— Да — отвърнах с пресекващ от вълнение глас; вече бях прозрял истината, без никакво съмнение да помрачава увереността ми. — Мисля, че съм се променил. Преди може би не приемах идеята сериозно, но сега знам. Искам да стана пазител на Сива, да тръгна по бащиния път.

— Разбрал си значи за какво си предопределен? — погледна ме в очите тя.

Почудих се дали е въпрос, или твърдение; бях сигурен обаче, че съм подложен на проверка. Убедеността ми обаче не се разколеба.

— Знам кой е моят път — рекох, без да откъсвам очи от нейните. — Да се уча от баща си и да служа на Сива. Това искам.

И Ая, помислих си.

— Какво знаеш за меджаите? — попита Кхенса.

Въпросът й дойде изневиделица. Занемях от изненада.

Ая проговори вместо мен — бях й благодарен, макар и малко стъписан.

— Защо?

Кхенса кимна бавно в отговор на навременната й намеса, ала продължи да ме наблюдава.

— Защото ако не знаеш нищо за меджаите, Байек, значи не знаеш нищо за своя път. Всичко, в което вярваш… Е, не бих казала, че е лъжа, но определено не е цялата истина.

Обзе ме раздразнение, заплашващо да прерасне в гняв.

— Кажи ми я ти тогава!

Каза ми я.

И разбрах.

28

— Баща ти е меджай.

Преглътнах. Не знаех дори какво е меджай, но се чух да изричам, долавяйки сам объркването в гласа си:

— Невъзможно.

— Но е така, Байек — каза Кхенса.

— Те не съществуват вече — намеси се бързо Ая. — Изчезнали са преди години.

Поне тя знаеше нещо. Това ме окуражи някак си. Истина, с която да се успокоя. Докато се опомнях, Кхенса проговори:

— Не съвсем, не всички.

— Чакай — прекъснах я, преди разговорът да ми убегне: — Какво точно е меджай? Някакъв воин ли? Защитник?

Кхенса кимна.

— Да, защитник. Те са — или са били — причината хората да уважават гробниците. И не само. Пазели са подобни неща. Като закрилник баща ти е дал обет да пази храмовете в Сива, а и целия град от всякакви сили, действащи срещу него или срещу целите на меджаите. Трябва да разбереш обаче, че дългът на меджая далеч надхвърля това. Меджаите са закрилници, не стражи. Не само на Сива, но и на начин на живот. Баща ти е закрилник на Египет.

— Какъв начин на живот? — попита подозрително Ая.

— Враговете ни го наричат „стария ред“, сякаш е нещо лошо и понеже е стар, значи е отживелица.

Сенките на пламъците потрепваха по стената в непонятна за мен пантомима. Погледнах към Ая. Оставих я да задава въпросите си — и тя, не по-малко от мен, беше част от тази история.

— Може би са прави. Може би е така — отвърна Ая и поизправи рамене; думите й не прозвучаха предизвикателно, но определено бяха директни.

Кхенса поклати спокойно глава.

— Няма система, нова или стара, без недостатъци — отбеляза тя. Сред всичките й умения изпъкваше способността да разбира проницателно хората. Кхенса продължи уверено: — Старите обичаи несъмнено се нуждаят от обновление, възгледите — от преоценка, но… — Вдигна показалец. — Но те са съществували хиляди години, укрепвайки вярата, че сме на тази земя, за да работим заедно, почитайки боговете, а не просто да трупаме богатства и престиж. Знаем какво си мислиш — обърна се към Ая. — Мислиш се за много просветена. Сигурно си се отрекла от боговете.

— Не съм — отвърна бързо Ая, макар и двамата да знаехме, че това не е чистата истина; думите й прозвучаха неубедително, дори Тута я стрелна с поглед.

Кхенса обаче се усмихна.

— Добре е човек да си задава въпроси. Разбирам, че за теб съмнението е равносилно на любознателност.

Повдигнах вежди, спомнил си как навремето Кхенса ме хокаше, че й досаждам с постоянните си въпроси. Тя ловко подритна камъче, което отскочи от крака ми и падна в огъня.

— Мълчи! — скастри ме тя; десетки пъти я бях чувал да изрича ласкаво тази дума, усмихнах се без никакво разкаяние и се почувствах отново на позната територия.

— Хората от моето племе също подлагат на съмнение много неща. Всеки го прави. Промяната е растеж. Единственият начин за оцеляване. Ала това не значи да отхвърляме всичко. — Кхенса се вгледа отнесено в огъня. — В ритуалите, в традициите има красота. Те ни опазваха живи. Разчитаме на тях. Не бива обаче да им позволяваме да се превръщат в окови, които ни забавят, повличат ни надолу. — Сви пръсти, имитирайки коняр, обуздаващ конски впряг. — Животът в града, на едно място, води до застой, а това улеснява егоизма, користта, разврата. Градовете са красиви — усмихна се криво на Ая с искрено възхищение в очите. — Но подхранват и лоши неща. Бързо могат да станат свят, където богатите и могъщите създават паметници на суетата си, издигат дори цели градове в своя възхвала.

— Не бива да виним боговете — рече с глух глас Ая и въздъхна; не беше споделяла тази мисъл с мен, ала явно не беше нова за нея. — А хората.

Кхенса я погледна съчувствено и се обърна към мен:

— Байек, в това вярва баща ти, в това вярва и нашето племе. Все още мнозина отстояват убежденията на меджаите. Разузнавачът ни Нека ми каза, че на остров Елефантина държали в затвора мъж, който твърдял, че е меджай. Всички, привлечени от каузата на меджаите обаче, се нуждаят от водач, и то от кръвната линия на закрилниците, истинските меджай. Някой ден може би ти ще им покажеш пътя, Байек.

Спомних си думите на жрицата: „Възможно е скоро да се окажеш пазител не само на храмовете в Сива.“ Внезапно почувствах, че животът ми има смисъл и цел.

— Но аз не съм готов.

— Най-добрите водачи никога не са готови. — Кхенса наклони глава и ме погледна проницателно. — Съгласна съм обаче, че има какво да научиш, преди да станеш истински водач.

Тя се облегна назад. Танцуващите пламъци озариха лицето й и изразът му ми вдъхна увереност, че съм постъпил правилно, като съм избрал своя път и съм тръгнал по него. По него бе изписано нещо по-дълбоко, по-древно от обичайните чувства, с които се борим всеки ден, от познатите човешки болки и терзания. В лицето й прозираше мъдрост. Частица от това познание усещах и аз. Макар несигурността да продължаваше да ме гложди, знаех какво искам. Исках да науча повече за меджаите. Исках да помагам на хората — на всички хора в Египет. Чувството беше добро — на пламенна решимост. Необоримо убеждение, че съм открил пътя си. Трябваше само да продължавам да уча. Да израствам.

— Ти също ли си меджай? — попитах.

Тя поклати глава и се подсмихна.

— Не, разбира се. Ние сме от друга кръв. Отдавна обаче сме открили, че принципите ни са сходни с меджайските, възгледите ни са сродни.

— А татко?

— Наш съюзник е, да.

— Сега разбирам срещу какво съм била изправена — намеси се внезапно Ая. — За Сабу съм представлявала новия ред. Новото, унищожило меджаите. Затова ли не е довършил обучението на Байек…

— Не — прекъсна я Кхенса, — но и аз самата дълго не разбирах причината. — Измери ме с поглед, после сви рамене. — Да бъдеш меджай, е нещо повече от мен и теб, от всички ни. Меджаят служи на доброто, вглежда се отвъд днешния ден, отвъд утрешния и се пита какво ще бъде след десет, след петнайсет години. Да бъдеш меджай е начин на живот, на съществуване. Начин да заявиш, че отхвърляш ценности, наложени от обществото, които не поддържаш. Това е по-добър начин да си в единство със света и хората в него. Изисква да даваш, да жертваш всичко, ако е необходимо. — Тя замълча и отново сви рамене. — Мисля, че затова Сабу е отлагал обучението.

Ая слушаше напрегнато; в очите й зърнах разбиране. Кхенса несъмнено бе умел ловец, а аз — щастливец да имам учител като нея; с най-дълбоко страхопочитание обаче винаги ме изпълваше умението й да вниква в хората. Ала сега не проумявах какво се опитва да ми каже. Не помолих да ми обясни — несхватливостта ми щеше да я подразни.

— Защо замина тогава? — чух се да изричам. — Защо баща ми напусна Сива?

— Не мога да ти отговоря. Разбирам защо Рабия те е изпратила при мен, но не знам защо баща ти е оставил Сива без закрила. Открий го и ще научиш. И може би ще продължиш напред по пътя на меджая.

— Мислиш ли, че ще стана меджай?

Зададох въпроса, затаил дъх. Ценях мнението й. Все пак някога тя също ми беше учител. Моят първи всеотдаен ментор.

Кхенса се засмя. Вероятно си го бях заслужил.

— Знам, че въпреки съмненията баща ти те е обучавал да бъдеш меджай. Не стига обаче да усвоиш изкуството на сражението, на тактиката да действаш подмолно и на разузнаването. Не е достатъчно да усвоиш уменията, каквито ти преподавах в Сива. Да станеш меджай, значи да възприемеш нов начин на живот. Да промениш светогледа си. Пътят на меджая не е въпрос на избор, както дали да ядеш хляб или риба. Меджай е нещо, което си. — Тя се потупа с юмрук по гърдите и сякаш барабан отекна в пещера. — Само ти можеш да решиш. Независимо дали ти харесва или не, Байек, ти си син на Сабу. В това отношение нямаш избор, както и за всичко, свързано с него. Но да бъдеш меджай? Каквото и да мисли Сабу, сега всичко зависи от теб, нали?

29

Какви чувства изпитвах при мисълта да поема по пътя, който ще ме направи меджай?

Честно казано, изглеждаше ми само една крачка повече, отколкото да бъда закрилник на Сива. По ирония на съдбата точно затова обучението ми не беше завършено. Съмненията и тревогите на татко вероятно са били около този въпрос — дори да ме обучи как да защитавам Сива, колко ли още познания ще са ми необходими, за да защитавам меджайския код?

От друга страна, откажех ли се от пътя на меджаите, както бе направил Египет, какво би означавало това? При цялата убеденост на Кхенса, че във вените ми тече меджайска кръв, не можех като по чудо за една нощ да въплътя идеалите им.

Вярата не е нещо, което носиш в кръвта си.

Убеждението е част от духа и светогледа. В това бях сигурен. И знаех, че Ая би се съгласила с мен — все пак тя ме беше запознала със съвременните философи и поети. Междувременно имаше много още да уча.

— Какво ще правиш сега? — попита ме Кхенса.

Свих рамене.

— Каквото правех. Ще продължа да трупам опит, докато търся татко. Ще уча.

Буквално почувствах одобрителната усмивка на Ая — бърз поглед към нея потвърди правотата ми.

— Този меджай в Елефантина… — вметна Ая. — Дали може да ни помогне?

Кхенса явно се съмняваше.

— Малко вероятно е затворникът да е истински меджай. По-скоро е самозванец, присвоил си принадлежност към древния път, без да разбира историята му. Има ги много. А и как ще се доберете до него?

— С твоя помощ.

Кхенса закима замислено. Надеждата ми не я изненада.

— Мислехме, че заминаването на Сабу е свързано с твоето пребиваване тук — подкрепи ме Ая.

— Съжалявам, че ви разочаровах.

— Но си тук заради татко, нали? — предположих. — Вярно ли е, че твоите хора са решили да тръгнат по дирите на Мена?

Кхенса кимна.

— Къде е той тогава? Мъртъв? Наблизо? Къде?

— Близо е — отвърна тя. — От шест години не е напускал убежището си, но мислим, че се готви за път. Разузнавачът ми Нека го следи.

— Не бива да губиш следите му — казах бързо, може би прекалено напористо, и веднага сведох глава; нямах право да се разпореждам с Кхенса.

Тя сбърчи вежди, явно съгласна, че се разкайвам основателно.

— Заслужаваш плесница за това опасение. Докато си се приличал на слънце, чудейки се защо баща ти не те учи да размахваш сабя, аз гледах как хората на Мена избиват семейството ми. Водихме дълга, изтощителна война, Байек. Не възнамерявам да го пусна да си отиде, а ако си мислиш, че ще се появиш тук и ще ме поучаваш как да си върша работата…

— Извинявай — казах най-искрено.

Нападението на Мена бе хвърлило дълга сянка върху живота ми; още помнех ясно как кривогледият мъж се беше вмъкнал през прозореца ми и ме беше смразил от страх… последствията за Кхенса обаче бяха далеч по-осезаеми.

— Значи той съществува? — добавих след дълго мълчание.

— Мена ли?

— Искам да кажа, не е мит или група хора. Измишльотина за сплашване на децата, които не искат да си лягат вечер?

— О, не, нищо подобно — каза Кхенса и замислено сръчка огъня, примигвайки леко, когато пламъците заподскачаха. — Успял си да стигнеш дотук — обърна се най-после тя към Тута. — Ще успееш ли да намериш кон и каруца?

Тута кимна ентусиазиран.

След два дни имахме кон и каруца.

30

Преди да тръгнем, с Ая посетихме отново Нитокрис. Минахме край стражите в Храма на Карнак и край групите работници, докато стигнем до светилището, където тя ни посрещна, сякаш ни е очаквала, и ни заведе да седнем на същото място.

— Е — озари ни с ведрата си усмивка, поглеждайки от мен към Ая и после пак към мен. — Върнахте се.

— Каза, че има още много да уча… — не довърших, забелязал мъдрата й, някак тъжна усмивка. — Сега разбирам. Научихме за меджаите и че пътят ми се простира по-далеч от закрилата на Сива.

— И ти ще поемеш по него, така ли? — попита ме жрицата.

— Иска ми се да бях узнал по-рано — отвърнах.

Сенчестият храм ми даваше утеха; лекият ветрец, полъхващ в залите, охлаждаше кожата ми. Въпреки негодуванието, че са крили истината от мен, мястото ме успокояваше. Помагаше ми да събера мислите си.

— Не е малка отговорност да поемеш по пътя на меджая — рече жрицата. — Меджаите не са просто пазачи или закрилници. Те са застъпници, както сигурно са ти казали, на древна идея, ала дългът ти не се изчерпва и с това. Задачата ти като меджай не е просто да пазиш старините, а и равновесието и справедливостта. Ще почиташ Амон. Ще бъдеш въплъщение на Маат, древната вяра в истината и хармонията.

Осъзнах, че съм затаил дъх, и се насилих да издишвам и да вдишвам бавно и равномерно. Най-сетне. Разбираема, ясна информация. Нещо, на което да разчитам.

— Навремето всички египтяни прилагаха принципите на Маат в живота си и ги съблюдаваха, но устремът към модерното погуби тези неща, както и много други. Тези принципи обаче ни правят добри, Байек, син на Сабу, и като меджай твой дълг е не само да ги пазиш и да ги разпространяваш, а да бъдеш тяхно олицетворение. Ти си тези принципи, разбираш ли?

Кимнах. Това можеше да ми послужи като опора — отправна точка, от която да извличам заключения; крайна цел, сътворяваща живота ми. Да бъда добър. Да защитавам невинните. Да поразявам злите. Да живея ден по ден, ала и да не изпускам от поглед бъдещето.

— Знам, че разбираш — увери ме Нитокрис; говореше с абсолютна сигурност и в този момент ми напомни за Кхенса и чудодейната й способност винаги да съзира най-дълбоките подтици на хората. Нитокрис наклони леко глава, после се изправи. Срещата беше приключила. — Виждал ли си символа на Маат?

Поклатих глава.

— Нейният символ е щраусово перо.

Докато жрицата се отдалечаваше, бръкнах в кожената си пътна чанта и извадих нещата, които бях събирал по време на пътуването.

Ръката ми беше пълна с пера. Бели пера.

Кхенса ни поведе на дълъг път. С нас дойде Сети, понеже разузнавачът Нека още не беше се върнал. Петимата сигурно бяхме странна гледка, сместени между провизиите в каруцата, която с трополене се отдалечаваше все по на запад от Тива.

Използвахме заобиколен маршрут. Според Кхенса и Сети подходът откъм запад бе твърде опасен, затова щом стигнахме до ниско, плоско възвишение, което явно беше крайната ни цел, свърнахме покрай подножието и приближихме от изток.

Оставихме каруцата и се изкачихме пеш до плато, откъдето имаше гледка към сияйното море на изток и към просторна котловина сред хълмовете.

Събрахме се в кръг и зачакахме напътствия от водачката ни. Кхенса ни беше предупредила да пазим тишина и когато стигнахме до върха, сложи пръст на устните си и ни измери с един от отлично отработените си страховити погледи. Насочи го с особена настойчивост към Тута, който по време на пътуването се бе показал твърде възбудим за вкуса й.

Даде ни знак да легнем по корем и да пропълзим до ръба на платото. Оттам погледнахме към котловината с равно дъно — почти кръгла пропаст в сърцевината на възвишението. Най-долу, скрити отвсякъде от планинската твърд и достъпни само по единственото шосе откъм изток, се намираха няколко постройки — паянтови, но явно постоянно обитаеми.

Легнала, Кхенса се обърна към мен. Бях между нея и Ая.

— Това — изрече с нисък глас тя, избягвайки издайническия шепот, носещ се надалеч, — е скривалището на Мена от… — замисли се — пет лета. Дълго време, но бдителността му не намалява. Виж…

Посочи скална издатина право под нас, където страж с лък крачеше напред-назад. Мъжът спря, обърна се към селището, сви длани около устата си и издаде странен звук, наподобяващ вик на сокол, но и непогрешимо човешки.

В отговор се чу същият крясък.

— От стража, който стои на пост от другата страна на хълма — обясни Кхенса. — Правят го нощем, за да стоят будни, а денем — за проверка. — Посочи сградите. — По-малката е склад — продължи с нисък глас; Ая и Тута се напрягаха да я чуят. Сети не беше с нас — издирваше други пътеки. — В по-голямата до нея са хората на Мена, шестима, включително двамата стражи — единият на източния склон, другият под нас. В третата постройка живее Мена. Дели я с адютанта си Макета. Повечето са ми непознати, но Макета беше в Сива през онази нощ. Сигурно си го видял. Кривоглед е.

Сякаш огромна ръка ме сграбчи; за миг не можех да помръдна в плен на всесилния, натрапчив спомен. Мъжът, вмъкнал се в стаята ми в нощта на нападението? Сигурно беше той.

Кхенса ни махна да се отдалечим от ръба. Застанахме в кръг и заговорихме тихо.

— А Мена? — попитах. — Наистина ли е толкова страховит? Виждала ли си го отблизо?

Клекнала върху планинския скат, Кхенса се изкиска сухо.

— Не ми казвай, че си вярвал на онези врели-некипели за подострените човешки зъби.

Поклатих глава, но пламналите ми бузи издадоха лъжата. И без да поглеждам, знаех, че по лицето на Ая е изписана широка усмивка. В същия момент усетих как ме бодва подигравателно с показалец. Стрелнах я с очи и тя ми се усмихна, изпълвайки мига с топлота.

— Неприятно ми е да разсейвам детски илюзии, но Мена има най-обикновени зъби. Могъщ е обаче, макар силата му да е намаляла. Преди десет лета имаше три пъти повече хора, да не споменаваме мрежата му от поддръжници из цялата страна. Сега? Ще го убием. Скоро.

Тя вдиша дълбоко и издиша бавно и отмерено. Целта, която преследваше по своя воля, явно я изтощаваше. Кхенса обаче не отстъпваше. Продължаваше решително напред.

— Мена може би живее в спомените на хората от Сива, но тук, в реалния свят, е изчерпана сила и причината е моето племе. Платихме висока цена. А той оцеля, защото ние дадохме повече жертви. Това е. Наблюдаваме го отдавна, чакаме най-подходящия момент да нанесем удар. Наскоро Нека ни информира, че Мена и приближените му се готвят да отпътуват…

Кхенса се напрегна и се ослуша. Отдолу се чу трополене на двуколка. Последва шум от борба и вик, който се понесе към нас, сякаш ни търси. Кхенса тутакси пролази до ръба на скалата, за да погледне към селището.

Последвахме я и видяхме двама мъже да издърпват трети — нубиец — от каруцата. Повлякоха го към най-малката от трите постройки. Главата му беше клюмнала назад, дори отдалеч личеше, че бере душа.

— Нека — процеди през зъби Кхенса. — Богове! Заловили са го! — Ръката й се сключи в юмрук и за миг, преди да се овладее, забелязах, че трепери от ярост и отчаяние. — Измъчвали са го — просъска с гневна безпомощност.

Тогава се върна Сети. Беше обходил възвишението, за да разучи къде са разположени стражите на Мена. Кхенса пристъпи безшумно към него. Той веднага долови, че нещо не е наред, и наклонил глава, я погледна втренчено.

— Какво става, Кхенса?

Тя не хаби думи. Не захароса новината.

— Държат Нека в една от постройките. Измъчвали са го. И ще го измъчват още.

Въздействието върху Сети бе силно — цялото му тяло се напрегна, сякаш се готвеше да скочи от скалата, после се сниши, готов да се прокрадне надолу.

— Тръгваме! — каза. — Отиваме да го спасим!

— Не още — възпря го твърдо Кхенса.

Беше по-млада от него — хрумна ми, че от цялата ни група само Тута е по-млад от нея — но думите й прозвучаха властно и накараха Сети да замълчи, поне за известно време.

Кхенса ни даде знак да приближим.

— Ще слезем в равнината и ще обсъдим какво да правим. Не бива да привличаме вниманието им. А ти — посочи Сети — стой мирен, за да не умрем до един.

Той кимна неохотно. Петимата слязохме по планинския склон.

31

В подножието на планината Ая, Тута и аз се отдалечихме на няколко крачки от нубийците, които бяха застанали един срещу друг и се измерваха с погледи.

— Отивам там — избухна Сети; чувствата, сдържани, докато слизахме, се изляха отведнъж. — Нека ми е брат. Кръвен брат. Помниш ли какво каза край огъня? Говореше колко важна е кръвната връзка. Е, не ми пречи да изпълня братския си дълг!

Кхенса улови ръцете му и те се разтърсиха от гняв.

— Не бива да действаме необмислено. Ще те убият. Има страж на пътя. Друг над главата ти. Да не споменаваме мъжете в лагера. Не съм виждала по-добър стрелец от теб, знам, че ще отнесеш неколцина със себе си, но все пак си един. Ще умреш, детето ти ще остане без баща и Нека също ще умре. Какъв е смисълът? Мена ще се възземе отново.

Сети се отдръпна от нея.

— Какво предлагаш? Да оставим Нека там? Или да се върнем в Тива и да вземем подкрепления — болния ти дядо и бременната ми жена? Не съм сам, не забравяй. Ти си тук. Тук са и приятелите ти от Тива.

Кхенса заби дръжката на копието си в земята и се обърна към нас, сякаш ни вижда за пръв път. Отворих уста да проговоря, да потвърдя, че можем да помогнем. Ая ме изпревари:

— Ще се справим. Позволи ни да се докажем пред теб.

Кхенса поклати глава.

— Останали са малцина меджаи. Не искам да нося отговорност за смъртта на един от последните. Не, благодаря.

— Ще му помогнеш да се превърне в меджай — настоя Ая.

Думите й ме изненадаха, но и стоплиха сърцето ми. Мислех, че не вярва в идеята, символизирана от меджаите. Може би за нея моето желание бе по-важно от всичко.

— Това е самоубийство. От петима ни само двама имат…

— Какво? — прекъсна я напористо Ая.

Кхенса си пое дълбоко дъх, измервайки я със спокоен поглед.

— Добре… Убивала ли си човек? А той?

Ая поклати глава и на свой ред вдиша дълбоко. Знаех какво ще последва. Веднага разбрах, че се готови за спор и няма да се откаже.

— Това ли е да си меджай? Да убиваш? Друго не би ли те убедило?

Въпросът прозвуча настойчиво. Честен, искрен въпрос.

Забелязах, че Кхенса се вслушва внимателно.

— Не е само това, разбира се — отвърна тя. — Но когато се налага, меджаят трябва да убива, без да трепне, без колебания и с пълното съзнание, че няма друг изход. Можеш ли да го направиш, Байек? — Пристъпи към мен и сложи длан на гърдите ми. — Какво ти говори сърцето?

Замислих се за кривогледия мъж — Макета, вече знаех името му. Замислих се за Мена, за татко и за меджаите. Замислих се за бащата на Тута, години наред тероризирал семейството си. Семейство, което неотдавна бях видял щастливо и в безопасност.

Изправих рамене — знаех отговора. А Кхенса — с присъщата си прозорливост — разбра, преди да проговоря. Кимна ми окуражително и с облекчение. Тогава се намеси Сети с глас, пресекващ от сдържани чувства:

— Нали знаеш какво ще направят, Кхенса? Какво ще му причинят?

— Да — отговори тихо тя. — Но брат ти няма да проговори. Нека ще умре, но няма да им каже къде живеем.

— Ще умре? — изпепели я с поглед Сети. — Няма да им позволя да го убият! Ти също няма да им позволиш!

Кхенса стисна с две ръце дръжката на копието си и облегна чело върху нея. Замисли се. Перата на диадемата й провиснаха като палмови листа; кожените ресни по гривните й се запоклащаха от вятъра. После внезапно тя се изправи, с широки крачки отиде до каруцата и — за моя изненада — извади лъка ми от нея. Отворих уста да възразя, но замълчах. Тя подхвърли лъка на Сети.

— Огледай го. Виж дали е опънат достатъчно.

Поруменях, докато нубиецът инспектираше самоделното ми оръжие.

— Бива — каза той, макар да личеше, че не е впечатлен. Върна го на Кхенса. — Тетивата трябва да се обтегне. Но, сестро моя, важното сега е… Дали имаш доверие на тези хора?

Тя кимна.

— Тогава им се довери да ни помогнат.

Кхенса понечи да отговори, но откъм планината долетя звук.

Звук, който ни порази.

И сложи край на обсъждането.

Писък.

32

Изчакахме да се стъмни. Беше пълнолуние. Кхенса и Сети изчезнаха за кратко; когато се върнаха, лицата и на двамата бяха намазани — тебеширенобели. Повдигнах любопитно вежди.

— В чест на боговете ни — обясни Кхенса и добави с усмивка, разкриваща всичките й зъби: — И за да плашим враговете.

Разделихме се. Сети тръгна нагоре — задачата му беше да обезвреди стража на скалния хребет. Останалите трябваше да заобиколим възвишението и да отстраним поста от източната страна.

После щяхме безшумно да изчакаме хората на Мена да се нахранят и най-вече да се напият, за да са в несвяст, когато нападнем.

Петимата се прокраднахме до пътеката, водеща към лагера. Когато наближихме крайната цел, Кхенса мина отпред и ни даде знак да се подредим в индийска нишка, прилепени до скалите. Слели се с пейзажа, продължихме предпазливо напред към началото на пътя. Виждах как Кхенса примигва, отброявайки мислено секундите.

Промъкнахме се докъдето смеехме. Намирахме се на петдесетина стъпки от стража, който се беше облегнал на скалата с гръб към нас. Докато се прокрадвахме, чувахме ястребовия крясък. Сега обаче се почудих дали стражът не е заспал, понеже отдавна се бе възцарила тишина.

Не беше.

Крясъкът проехтя. Звук, сякаш спуснал се от небето, отекна в необятната чернота на пустинята — самотен, докато стражът недалеч от нас не му отговори.

Погледнах към Кхенса. Съсредоточена, притворила очи, тя продължаваше да отброява. Ала явно бе чакала този последен сигнал. Преглътна. Подготви се. Погледна към нас и кимна решително. Готови. Не мърдайте. Безмълвни заповеди.

После вдигна безшумно копието и се втурна напред; носеше се като призрак в мрака, отметнала ръка назад, готова да хвърли копието в движение.

Той едва ли я чу. Не беше възможно. Нещо обаче — някакво шесто чувство — го подтикна да се изправи и да се обърне. В лунната светлина видя Кхенса да приближава и отвори уста — да изкрещи предупреждение на другия страж може би, или да я възпре. Кой знае? Нищо не би му помогнало.

В следващата секунда единственият звук в нощта бе гъргорене — предсмъртно хриптене, раздаващо се изпод острието на копието, забито в гърлото му. Той падна и краката му застъргаха по земята точно когато Кхенса стигна до него и коленичи. Видях нож и гъргоренето секна.

За момент всички се ослушахме, питайки се дали Сети е свършил своята работа и е отстранил другия страж. Бояхме се от ястребовия крясък, но той така и не прозвуча. Доволна, Кхенса подаде на Ая лъка и стрелите на стража и двете се спогледаха с мълчаливо разбиране.

Продължихме бързо към лагера, като внимавахме лунната светлина да не ни издаде, удължавайки сенките ни по пътеката. Тя се разшири и постройките, които следобед бяхме видели отгоре, сега бяха току пред нас. В тях спяха враговете — достатъчно дълбоко и непробудно, надявахме се.

По-далеч вляво се намираха конюшните, каруците и конете. Кхенса подсвирна тихо. Тута и Ая се насочиха към тях покрай склоновете на възвишението.

Кхенса ме докосна по ръката.

— Радвам се, че си тук, Байек — промълви.

Спомних си опасенията й.

— Наистина ли?

— Да.

Вдигнахме очи и видяхме, че Сети е заел позиция на отсрещния скат. При вида му — стиснал лъка с едната ръка и стрелата в другата — ме обзе увереност. Кхенса явно също се окуражи, защото тутакси ми даде знак да тръгнем към постройките в дъното на котловината.

Вече бяхме на открито, изложени на показ и уязвими. Докато се промъквахме към склада, погледнах наляво и видях, че Тута и Ая вече изпълняват задачата си — запрягаха кон в една от каруците. Нека беше ранен — трябваше ни превозно средство. А и планът беше да оставим Мена и хората му без транспорт до Тива.

Стигнахме до склада и спряхме. Спогледахме се, вдъхвайки си смелост, в очакване да проехти вик. Никой обаче не вдигна тревога. Отдъхнахме си и огледахме вратата на склада, залостена с дървено копие, прокарано през халка в якото дърво. Издърпахме го леко и безшумно и след секунди вратата се открехна с проскърцване — разкривихме лица при звука, сторил ни се като гръмотевица.

После отворихме вратата и за пръв път се зарадвахме на лунната светлина, която нахлу вътре и ни показа Нека. Сигурно щеше да прилича на брат си, ако едното му око не беше затворено, посиняло и подуто и ако бузите и челото му не бяха ожулени. По гърдите му имаше рани от нож, явно нанасяни бавно и мъчително една след друга.

И все пак когато ни видя, здравото му око се разтвори широко и пресъхналите му устни се разтегнаха в усмивка. Макар и с вързани ръце и крака, видяхме как сяда с изправени рамене и си поехме облекчено дъх.

— Сети? — прошепна той.

— Покрива ни от скалите — отговори Кхенса, клекна до него, извади ножа си и го развърза с един замах.

Нека разтри китки, докосна окото си и потрепери.

— Боля ли много? — попита Кхенса.

Протегна колебливо пръсти към раните по гърдите му, но той улови ръката й и я задържа.

— Да — кимна и виждащото му око се замъгли. — Измъчваха ме, но утре, казаха, щяла да започне истинската веселба. — Посочи ме. — Кой е този?

— Това е Байек, син на Сабу — обясни бързо Кхенса, помагайки му да се изправи на крака. — Помага ни заедно с приятелите си. Хайде! Да се махаме оттук?

— Ще си тръгна — изръмжа Нека с потъмняло лице, — ще си тръгна и още как! Но с главата на Мена, забучена на копието ти.

Кхенса поклати глава, бързо и решително.

— Не — рече твърдо. — Малко сме. Ти си ранен. Планът е да те измъкнем невредим оттук и ще го следваме.

— Какво би казал брат ми?

Тя сви устни. Всички знаехме какво би казал брат му, ако беше тук.

— Чакахме възможност да нанесем удар — настоя Нека.

— Трябва ни по-добра възможност.

Кхенса не довърши. Разбрах, че започва да се двоуми. Въпреки риска за малкото останали хора от племето й, наистина обмисляше сериозно възможността да нападне Мена.

— Тук е, Кхенса, шансът да унищожим Мена е в ръцете ти. — Нека кимна с глава към мен, усетил, че мога да я убедя. — Вече сме в лагера му. Стражите са мъртви, нали?

— Да.

— Значи остават седмина. Пет в голямата сграда, Мена и адютантът му в другата. Прикриват ни отгоре. Имаме воини тук. Плюс предимството на изненадата. Сега му е времето, Кхенса. Да го довършим!

Тя вирна брадичка. Не беше необходимо да я увещава повече.

— Искаш да убиеш Мена, за да си отмъстиш, нали? — попита, сочейки белезите по гърдите му.

— Да, сестро, да — призна той.

Тя го погледна с пронизващ, спокоен взор. И поклати глава — едва забележимо.

— Отказвам. На мен се пада честта да убия Мена. Това са условията ми. От теб зависи дали ще ги приемеш.

Крайчецът на устните му се повдигна — начало на усмивка. Той кимна, доверявайки се на преценката й.

— Умееш да се пазариш. Съгласен съм с условията ти. Дай ми лъка си и да вървим.

Тя му даде лъка и след като Нека направи няколко все по-сигурни крачки, излязохме навън.

33

Бързо ни отнеха лесния успех. Не другояче, а понеже един мъж излезе да се изпикае. Планът на Кхенса и Нека щеше да сработи може би, ако не беше мехурът, пълен с бира.

Бяхме излезли от склада и се промъквахме край постройките, а срещу нас Ая и Тута се спотайваха край конюшнята.

Започнаха да махат. Едва след момент разбрах какво правят. Може би очите ми трудно се приспособяваха към тъмнината или не вярвах на видяното. Да, определено махаха. Замижах и се огледах.

Махаха и сочеха.

Втренчих се в сградите и до по-голямата видях един от хората на Мена да се облекчава срещу стената. Върху скалата Сети се беше изправил с опънат лък, готов да стреля, но мъжът се намираше от неподходящата страна на постройката. Не само бе избрал едно от малкото места извън обсега на нубиеца, ами погледнеше ли надясно, щеше да забележи Тута и Ая, а погледнеше ли наляво — Кхенса и Нека.

Да му се не види!

Трескаво и безшумно Кхенса започна да ни сочи да се върнем в склада. Единственият звук в котловината бе струята пикня, шуртяща по стената на бараката.

Вдигаше се пара. Тишина.

После пак шуртене.

Най-сетне мъжът пусна туниката си и пристъпи назад с леко клатушкане — замаян или от бирата, или от съня.

Ужасени да не привлечем вниманието му с движение, но също толкова ужасени, че сме на открито, замръзнахме — дори Кхенса се отказа да ни насочва към склада и се сниши вкаменена.

Всички се молехме мъжът да не ни види, молехме се просто да се върне в леглото.

Уви.

Той спря, наклони глава, ослуша се. После сви длани около устата си и нададе ястребовия крясък — по-скоро някакво пиянско подобие на сигнала.

Затаили дъх, проследихме с погледи как отново наостря слух в очакване на отговор. Очевидно раздразнен от безмълвието, мъжът вирна брадичка, изпъчи рамене и се озърна като пиян цар, оглеждащ владението си. Очите му подминаха бързо конюшните и не откриха Тута и Ая, стаени в сенките. После обаче мъжът обърна глава към склада, където тримата се бяхме снишили до вратата. Внезапно се почувствах разголен и уязвим; помислих си: „Това беше, Байек.“ Приветливата луна сякаш ни сочеше с пръст: „Ето ги.“

Бяхме разкрити, разбира се.

Кхенса си помисли същото. Махна на Сети. И двамата започнаха да се придвижват бавно с вдигнати оръжия.

Немислимото обаче се случи. Взел решение, мъжът изкрещя веднъж — да вдигне тревога. Кхенса се стопи в сенките, а Сети се изправи в цял ръст пред погледа на врага. Мъжът го видя, хвърли се напред с втори, по-силен и настойчив вик и заналага с юмруци вратата на бараката.

Беше късно за него. Вратата се намираше в обсега на Сети. Стрелата му прониза бузата на мъжа, ударите секнаха и крясъците му замряха в раздраното гърло.

Злото обаче бе сторено. След миг вратата на постройката се отвори рязко.

— Хей! — долетя вик отвътре, сънлив глас, превърнал се в ужасен писък.

Човекът вътре бе видял другаря си, проснат на земята. Втурна се навън. Безумна дързост. Кхенса изскочи от сените и копието й го умъртви бързо и безшумно. Стиснал ножа си, стоях нащрек и се оглеждах зорко. Усетих движение наблизо, обърнах се и видях Ая да притичва към мен, следвана от Тута.

В другия край на лагера Сети бе използвал затишието да скочи от скалата. Братята се прегърнаха, но почти веднага се отдръпнаха, обзети от странна нерешителност. Какво да правим сега? Знаехме, че в главната сграда все още има четирима или петима мъже, а в другата…

Мена.

Сякаш всички се пробудихме едновременно. Не бяхме приключили. Кхенса даде знак на Нека: Ела тук, покрий вратата. Ая зареди стрела и опъна лъка на стража.

— Сети! Мини отзад. Виж дали няма задна врата — просъска Кхенса.

Нубийците очевидно бяха сработени и разчитаха на опита, но ние, останалите, бяхме объркани. И бездруго неподготвени, бяхме изненадани от мъжа, излязъл да си изпразни мехура. Сега отчаяно се мъчехме да вземаме пример от калените бойци.

Шум откъм конюшнята ни подсказа, че назрява нова неприятност.

Чух се да викам:

— Не!

После ги видяхме да изгромоляват от конюшнята сред грохот на колела и копита и за пръв път зърнах адютанта на Мена.

Той беше. Мъжът, вмъкнал се през прозореца на стаята ми преди толкова години; мъжът, вцепенил ме от страх. Видях болното око. И ужасяващо разкривената му уста — забавляваше се дори сега, когато шансът не беше на негова страна.

До него Мена изглеждаше безличен. Дребен. Хилав и сбръчкан, с кожа, тъмнокафява като коланите, препасани през гърдите ми.

Нека се прицели с лъка, коригира мерника и се втурна да заеме по-добра позиция. Насиненото око обаче му попречи и стрелата се заби в коша на каруцата и остана вклинена безобидно там. С оглушителен тропот впрягът взе завоя към пътеката, отвеждаща извън лагера.

Напрегнах се в очакване — надявах се, не, молех се, Сети да се намеси. Ала болезнен крясък, долетял от другата страна на постройката, ни показа, че той е зает с друго. Беше късно.

Проклятие!

Кхенса грабна лъка си и колчана със стрелите от Нека.

— Стой тук — изкрещя тя на Ая. — Задръж ги!

После хукна към конюшнята.

— Байек, след мен! — заповяда ми.

Не беше нужно да повтаря. Хукнах към двуколката. Погледнах през рамо и видях как Ая вдига лъка и се прицелва към бараката. Сети дотича и опъна тетивата, вече заредена със стрела. Взе на мушка каруцата на Мена, вече изчезваща от поглед, после с плавно движение обърна лъка отново към задната част на постройката. Имаха достатъчно работа, но заедно щяха да се справят — двама обръгнали в боя нубийци; Ая, неопитна, но умна и уверена; Тута, който несъмнено владееше немалко трикове.

— Можеш ли да караш това нещо? — изкрещя Кхенса, скачайки в двуколката.

Грабнах юздите, разтърсих ги в отговор и изведох коня от ограждението; колелата оставиха дълбока бразда в песъчливата земя, докато описвахме дъга към пътя. Поне този урок бях научил добре от баща си. Вярно, изоставахме зад Мена. Ала имахме едно важно предимство.

Кхенса.

Конят пръхтеше, развял грива. Стисках здраво повода, усещайки до болка ясно колко отдавна не съм карал двуколка — за последно в Сива, разбира се, а това ми се струваше преди години — и колко е тъмно.

Смешно как луната ни ставаше ту враг, ту съюзник. Сега поне осветяваше Мена и Макета пред нас. Макета държеше юздите и постоянно поглеждаше през рамо. Свит в кошницата, Мена се беше вкопчил в дъсчените прегради от двете страни.

Изплющях с поводите и размахах камшика. Скъсявахме ли преднината? Все едно. Зъбите му бяха оголени, изтръпнали от вятъра, който усещах и в косата си. У мен обаче бушуваше чувство на абсолютен възторг. Ако още не ги бяхме настигнали, скоро щяхме да ги догоним. Усещах го с костите си, а и…

До мен Кхнеса се бе снишила като Мена и се опитваше да запази равновесие, докато всяка падина и издатина по неравната земя заплашваха да ни катурнат, да огънат колелата и да прекършат осите им. Тези стари талиги бяха по-подходящи за спокойни разходки до пазара, може би дори за пътешествие до Тива и обратно, но не и за нощна надпревара из пустинята.

Пред нас изплющя камшик. Чух как Макета пришпорва коня с викове. Направих същото. Кхенса се изправи, разкрачи се, опря крак в бедрото ми за опора. Видях как се напрегнаха мускулите на ръцете й. Вдигна лъка. Зареди стрелата с дясната си ръка и опъна тетивата. Облегната върху мен и парапета на каруцата, прицели се и стреля.

Не улучи.

Първата й стрела профуча край бегълците пред нас. Тя ме погледна. Срещнах очите й; нямаше викове, нито ругатни, само мълчаливо взаимно уверение, че на всяка цена ще довършим започнатото.

— Втори опит — надвика грохота на двуколката и зареди нова стрела.

Опъна тетивата, изкрещя от усилието и с разтреперани от изтощение ръце най-сетне освободи стрелата. Този път острието се заби дълбоко в лявото рамо на Макета. Той се завъртя и падна в кошницата на каруцата, повличайки юздата. Конят спря и се изправи на задните крака. Двуколката се лашна назад и кошницата се катурна, захлупвайки пътниците.

Спряхме до обърнатата каруца. Кхенса бе заредила отново лъка, аз стисках камата си. Слязохме и отидохме на оглед. Едното колело беше строшено, другото се въртеше бавно във въздуха. Мъжете бяха в капан някъде долу. Конят цвилеше страдалчески, мъчейки се да се изправи на крака. Кхенса държеше на прицел обърнатата каруца. Приближих до нея и срязах сбруите, за да освободя животното. После заобиколих отзад и клекнах да надникна между дъските. Втресе ме от гледката. Имаше много кръв.

Отначало помислих, че двамата мъже са живи. Очите им бяха отворени и се взираха безучастно в мен. Мена привлече вниманието ми. Имаше нещо странно в начина, по който ме гледаше. После осъзнах, че не мига и главата му е извита под неестествен ъгъл спрямо тялото, сякаш приклещена в парапета на каруцата.

В същия момент челюстта му увисна и видях нещо в окървавената му уста — разбрах, че е прикован; по време на падането явно се бе строполил върху стрелата на Нека, която сега стърчеше от лицето му. Тя ли го беше убила? Или си е счупил врата? Все едно. Беше мъртъв.

Макета беше още жив. И за разлика от Мена бе впил в мен виждащи очи.

— Кой си ти? — попита той.

Гласът му бе пропит от злост, ала безсилен. Кръв се стичаше от устата му и капеше върху брадата.

— Няма значение — отвърнах. — Най-сетне си победен. От син на меджай.

Очите му се разшириха. Позна ме с ужас в мига, когато изкашля последната си глътка въздух. Кърваво мехурче се надигна върху устните му и се спука. Макета беше мъртъв.

34

Бион се срещна с Рая още веднъж, преди да напусне Александрия — този път на място, където Рая се чувстваше по-удобно: смокинова горичка, пуста, като се изключат рояците насекоми. Седнаха на каменна пейка под балдахина на зеленината, спокойни, че могат да разговарят, без да се страхуват, че някой ще ги подслушва. Без Рая да се тревожи какво ще му навлече присъствието на Бион в живота му.

Бион вдишваше сладкото ухание на смокините и наблюдаваше насекомите в клоните, докато разказваше на Рая за срещата с учения Рашиди и какво е разбрал за Хемон и Сабестет — сляпото момче и ментора му от Джерти.

— Древен мъдрец, а? — изсумтя презрително Рая и Бион се зарадва, че седят един до друг и събеседникът му не може да види отвращението, изписано на лицето му.

Странно чувство. Командирът, когото познаваше някога, много отдавна, бе амбициозен и склонен към необоснована самонадеяност, ала не беше глупав и лековерен; мъжът, когото виждаше сега, особено сред домашното му обкръжение в Александрия и тук, примижал на пейката до него срещу последните лъчи на следобедното слънце, беше съвсем различно същество.

— Значи скоро ще заминеш за Джерти да продължиш мисията ни? — каза Рая.

Бион се почуди коя част от мисията е „нашата“.

— Щом се зазори — отговори той, замислен за задачата, която възнамеряваше да изпълни преди това.

— Добре, добре. Ще чакам новини, че собственоръчно си изпратил в небитието стареца и слепия му помощник.

— Да — отвърна кратко Бион и си помисли: „Да, те ще умрат скоро, факт, неизбежен като слънчевия изгрев.“ Щяха да умрат скоро и тогава несъмнено Рая щеше да му възложи нова задача. Рая винаги щеше да има мисия за него.

Установи, че тази мисъл не го разочарова.

Това беше призванието му. Неговият дар за света. Смъртта. След война все пак има прераждане. И ако той ускорява малко хода на събитията, какво толкова? Смъртта посещава всекиго рано или късно. Жертвите му получават покой. Толкова ужасна ли е участта да си отдъхнеш от този живот, да продължиш към следващия?

— Нещо като преврат, нали? — прекъсна размишленията му Рая и Бион се съсредоточи върху човека, кроящ планове до него. — Да открием водачите толкова отрано? Все едно да отрежеш корените, преди да отсечеш дървото.

Рая се облегна удобно назад и подложи лице на слънцето, доволен от цветистия си изказ.

Бион усети, че белезите го засърбяват. Прииска му се да е другаде.

— Да — кимна безразлично.

Настъпи пауза — тишина, допускаща смущението да се настани помежду им като осезаемо присъствие.

— Не си изгубил дух, нали, Бион, човекоубиецо? Знаеш колко е важна тази мисия за мен. Знаеш колко благодарен ще ти бъда, когато приключиш успешно.

— Имаш един медальон — отбеляза Бион, питайки се как Рая не разбира колко малко го интересуват възнагражденията, защото самото убийство му стига. — Скоро ще имаш още.

— Не ме разочаровай, Бион. — Очите на Рая лъснаха със стоманен блясък; на Бион му стана смешно, но лицето му не трепна.

— Няма, командире.

Рая го заслепи със зъбата усмивка, върнала се на лицето му, което говореше: „Аз съм галеник на съдбата и ще се постарая това да не се промени.“

— Добре, добре — провлачи той.

Известно време поседяха мълчаливо един до друг. После Рая попита:

— Помниш ли Наукратис, Бион?

„Напомни ми го във Фаюм“ — помисли си Бион, но само кимна безмълвно.

— А помниш ли земевладелеца Уакаре?

— Да.

— Скоро след това го убиха в дома му. Знаеш ли?

Бион не продума. Не виждаше връзка с настоящето.

Рая се изправи да си върви и погледна отвисоко Бион, който остана седнал на каменната пейка.

— Чудя се — рече Рая — дали ако бях поразпитал, щях да узная, че Уакаре е бил пронизан с нож през очната ябълка?

„Чудно наистина“ — помисли си Бион, ала не каза нищо. Изпрати с поглед Рая, докато стъпките му замряха.

Същата вечер, преди да се върне в жилището си, Бион се заскита из града, дивейки се на обновлението, на гръцката култура, просмукала се навсякъде. Да, Александрия му напомняше дните в Наукратис — тук витаеше същото високомерно излъчване, същото съзнание за собствена значимост, даже повече, ако изобщо беше възможно. Тук човек трябваше да търси дълго и грижливо, за да открие селяните, бедните. Мръсните лица бяха рядкост в Александрия; хората по улиците и тесните алеи бяха заможни и със самочувствие, доволни от живота и безопасно заобиколени от единомишленици. Това бяха богатите, противоположността на бедняците, разчитащи на благоволението на съдбата. Някога той бе убивал по тяхна воля. И макар да вярваше, че е загърбил този живот, отново се беше върнал при него.

Крачката му — целеустремена — го доведе пред вратата на изискан дом, сгушен сред имения на богаташи, каквито бе охранявал неведнъж. Почука и му отвори прислужник.

Попита за господаря на дома или за господарката, ако той отсъства.

Прислужникът отстъпи нервно настрани, когато възрастна, но добре облечена жена се появи и изгледа Бион с подозрение.

— Да?

— Бих искал да поговоря със съпруга ви, Теотимос — рече Бион.

Тя беше горда жена и дори външността му да я поизплаши, не се издаде с нищо. Изгледа го отвисоко и отговори почти без следа от чувства:

— Съпругът ми почина.

— Разбирам — кимна Бион, осъзна, че жената очаква съболезнования, и добави: — Съжалявам…

Обърна се да си върви, но спря пред прага и попита:

— Как умря?

— Нападнаха го крадци — отговори жената.

— Какво взеха?

— Нищо. — Тя поклати тъжно глава. — Само някакви ръкописи.

35

Преди да умре, ученият Рашиди бе казал на Бион, че Хемон и Сабестет живеят в Джерти. И той отиде там.

В Джерти плати за информация и разбра, че Хемон и момчето живеят като отшелници. Откри също, че старецът се смята за нещо като мистик и е взел момчето, когато било съвсем малко. Слепият сирак просел на улицата, като правел фокуси с чаши. Хемон го видял и останал още по-впечатлен, когато установил, че детето е сляпо.

Двамата се сближили и Хемон приютил Сабестет в дома си. Сега Сабестет бил прехвърлил двайсетте, но макар слепотата да не му пречела, не показвал желание да замине за големия град в търсене на приключения, както са склонни повечето младежи.

Интересна привързаност, помисли си Бион. Непонятна.

Отиде на пазара, купи колан, малка клетка, кошница и медна купа с две дръжки, през които препаса колана. Сложи примамка в клетката и хвана плъх. Сложи го в кошницата и когато падна нощта, откри къщата и зачака двамата й обитатели да заспят.

Понесъл плъха, кошницата и купата, той се прокрадна до предната врата, остави товара си на земята, извади ножа и се заслуша. Отдалеч проехтя крясък на хищна птица. Иначе цареше пълна тишина. Откъм къщата не долиташе нито звук. Мъртвило.

Убиецът се вмъкна вътре безшумен като дим. Спря да се ослуша и очите му да свикнат с непрогледния мрак, преди да предприеме следващия ход.

Усети острие да се впива в гърлото му.

— Сляп съм, разбойнико — чу се глас иззад гърба му, — светът ми е тъмен като твоя, но този нож е моето предимство. Нещо повече — познавам къщата за разлика от теб.

Убиецът застина, усетил, че младият мъж ще използва ножа, ако се наложи. Разбираше обаче, че позволи ли да го обезоръжат, с него е свършено, мисията се проваляше и призванието му да сее смърт е обречено. Не можеше да го допусне.

Все пак той бе Бион, човекоубиецът. Поне ако се вярваше на Рая.

Долови, че друг силует е застанал пред него — старец, чийто безплътен глас се раздаде в чернотата:

— Вземи му ножа, Сабестет.

„Не помръдвай“ — предупреди го острието, притиснало по-болезнено шията му. По гърдите му се плъзна длан, търсейки ножа в ръката му.

— Дай ми го — каза Сабестет близо до ухото му.

Очите на Бион вече бяха свикнали с мрака. Различаваше Хемон, прав до маса, поставена явно като бариера. Изглежда, двамата го очакваха. Не бяха чак такива отшелници, както го уверяваха информаторите — някой ги бе предупредил. Той от своя страна бе проявил небрежност.

Старецът държеше нещо — фенер — готов да го запали, когато разоръжат Бион.

Това нямаше да стане.

Бион позволи на сляпото момче да му вземе ножа; остави кожения ремък да се изхлузи от китката му и повдигна леко ръка, сякаш да помогне.

После се задейства.

С рязко движение на ръката впримчи ремъка около китката на Сабестет, усука го, за да го пристегне болезнено и дръпна нагоре. Ножът на Сабестет се впи в шията му, но Бион отметна глава назад и острието не го нарани. Момчето и Хемон извикаха в един глас. Сабестет размаха диво ножа, но сега Бион дърпаше конците. Използва масата, сложена да го спре. Блъсна гърчещия се Сабестет към нея, сграбчи ръката му с ножа и го блъсна към дървения плот.

Сабестет изкрещя отново — отчаян писък, последван тутакси от болезнено стенание, когато гърбът му се удари в масата. Старецът не бездействаше — закривената му сабя просия мъждиво. След секунда щеше да се нахвърли върху Бион, който тласна Сабестет върху масата и удари с все сила десницата му с ножа върху плота — веднъж, два пъти, докато чу как острието се отърколи с дрънчене настрани; после се зае с другата му ръка, завързана с ремъка на собственото му оръжие.

Сабестет беше зашеметен от болка — твърде зашеметен, за да попречи на Бион да извие ръката му над гърдите и да забие острието в рамото му, приковавайки го към дървения плот на масата.

Старецът вече бе заобиколил масата. Осъзна, че нападението му е изгубило инерция, и промени тактиката. Бързината му впечатли Бион, но въпреки това той беше стар — нехарактерно бърз за годините си, ала не колкото убиеца. Когато Хемон замахна да го съсече със сабята, Бион се сниши с лекота, чувайки как острието изсвистява над главата му, и подкоси краката на стареца. Главата на възрастния мъж се стовари тежко върху каменния под и той изгуби съзнание.

Схватката приключи. Бион опипа шията си — дребно порязване, нищо тревожно. Стенейки, момчето лежеше приковано към масата; торсът му беше превит върху нея, краката му остъргаха немощно плочника и се отпуснаха безжизнено.

Добре.

Бион коленичи до стареца и провери дали сърцето му бие. Усети пулс. Отлично, беше жив. И двамата му трябваха живи за по-нататъшния план. Той излезе да донесе кошницата с плъха и се върна бързо. Запали фенера и затвори вратата.

Чакаше го работа.

36

— Знаеш ли кой съм? — попита Бион.

Помещението се осветяваше от фенера и от огъня, мъждукащ в преносим мангал, поставен наблизо. Имаше само два стола и старецът бе завързан за единия с ръце зад гърба; лицето и брадата му бяха покрити със засъхнала кръв от сцепената глава.

— Знам какво си — отвърна замаян Хемон; дръпна въжето, приковало го към стола и измери Бион с празен поглед. — Ти си краят на живота. Дошъл си тук да вземеш всичко, което сме.

„Да, аз съм смъртта“ — помисли си Бион. Беше хубаво жертвите му да разбират.

— Да, това съм. И повече — кимна той.

— Той няма да ти каже нищо — рече Хемон и наклони глава към масата, където лежеше Сабестет, проснат като за жертвоприношение. Бион му беше завързал краката, разголвайки туниката му на корема и гърдите. После бе сложил плъха под обърнатата медена купа и я беше закопчал с колана върху гърдите на Сабестет.

Чуваха как плъхът се движи под купата, дращи, търси път за бягство.

Повдигайки глава от време на време, Сабестет се опитваше да бъде смел, но издаваше пискливи стонове. Усещаше животното върху голата си плът. Вероятно се досещаше какво е замислил Бион.

— Знам, че няма да проговори — съгласи се Бион. — Ще проговориш ти.

— Няма — поклати глава старецът.

— Да видим… Кажи ми къде са другарите ви. Последните оцелели.

Хемон поклати горчиво глава. Знаеше, че и той, и Сабестет са на крачка от смъртта.

— Няма оцелели. Единствените са пред очите ти. На тръгване оттук ще се поздравиш, че си изтребил последните меджаи.

— Не съм сигурен — отвърна с равен глас Бион. — В Египет има ваши съмишленици, мнозина от които се наричат меджаи.

Пристъпи към огъня и раздуха въглените, които поаленяха в отговор.

— Тези хора не са меджаи, а самозванци, идеалисти или анархисти, отхвърлени от обществото. — Хемон се изплю презрително. — Има ги, вярно, но те не са последователи на веруюто ни.

— В жилите им не тече меджайска кръв, това ли искаш да кажеш? — попита Бион.

Хемон кимна.

— Кръвната линия свършва тук. Свърши със смъртта на съпругата ми и новородения ми син. Убий ме, изгаси последния догарящ пламък на ордена ни и работата ти приключва.

Бион въздъхна. Възхищаваше се от смелостта на стареца, от способността му да отстоява версията си пред лицето на смъртта. Но трябваше да е сигурен, а и…

— Имаш право. Меджаите са на изчезване — каза той. — В Александрия обаче са открили документи, показващи, че ново поколение се подготвя да заеме мястото на старото. Подготвя се възраждане. Твърдиш, че си последният меджай по право. Вече попаднах на един медальон, който доказва обратното. Не ме принуждавай да прибягвам до по-жестоки действия. Кажи ми къде са последните от вашия род.

Хемон поклати глава и Бион разбра, че планът му няма да се окаже излишен.

— Е, тогава и двамата знаем какво следва — каза той. — Слагам горещи въглени върху купата. Тя се нагрява и плъхът се опитва да избяга. Първо се мъчи да прегризе стените й, после се отказва и си прокопава друг път. Как ще избяга плъхът според теб, Хемон?

Сабестет простена. Хемон поклати отново глава, поразен от варварщината на убиеца.

— Болезнено е, Хемон — продължи невъзмутимо Бион. — Зависи кой път ще избере плъхът, но болката понякога е ужасяваща и продължава много дълго. Виждал съм го с очите си. Никому не пожелавам подобна смърт.

Той замълча, замислен, че всъщност му е все едно, но годините — убийствата — го бяха научили, че престореното съчувствие незнайно защо пречупва жертвите още по-успешно.

— Кажи ми къде са последните от вашия род — повтори, питайки се какви ли са най-съкровените, най-дълбоките мисли на Хемон в този момент.

Старецът поклати глава, вече по-неспокоен.

— Не ти е нужна тази диващина. Няма последни. Казах ти. Пред теб съм.

Бион взе ръжена и извади горещ въглен от огъня. Сложи го върху купата. Плъхът реагира веднага; чу се по-силно и по-трескаво дращене. Сабестет проплака. Бион сложи още един въглен, после още един.

— За твое съжаление, мисля, че лъжеш — отбеляза с равен глас.

Медената купа се сгорещи и почервеня. Дращенето стана още по-трескаво. Сабестет простена отново. Болката от нажежената купа беше нетърпима, но не можеше да се сравнява с това, което щеше да последва. Бион бе виждал плъхове да си прогризват път навън. Бе чувал писъците на изтезаваните. Беше виждал миша муцуна да се подава измежду ребрата на жертвата.

По челото на стареца изби пот.

— Търсиш мен — рече с немощен глас той, но Бион просто поклати глава и раздуха въглените върху купата, които се разжариха и озариха с огнена червенина сумрачното помещение.

Плъхът пищеше от болка. Скоро щеше да раздере кожата. Сабестет се подготвяше за изпитанието с цялата си смелост. Бион би се впечатлил, ако подобни неща го интересуваха.

„Кажи ми — помисли си Бион. — Винаги ми казват. Ти също ще проговориш. Защо се съпротивляваш?“

— Нямаш много време — предупреди той стареца. — Скоро ще започне и няма да мога да го спра.

— Добре, добре — изрече бързо Хемон. — Ще ти кажа. Само махни въглените.

Бион се вгледа в очите му и повярва. Взе ръжена и махна два въглена. Остави един.

— Моля те — настоя Хемон.

— Кажи ми истината и ще махна последния.

— Има още един меджай — преглътна тежко старецът. — Още един истински меджай, предвестник, както казваш ти, на възраждането.

Бион поклати глава.

— Опитай пак — каза той.

Плъхът в купата се бореше да избяга.

— Не те разбирам? — заекна Хемон; потта лъщеше по челото му.

И двамата чуваха плъха.

— Има наследник — настоя Бион.

— Двама са — съгласи се Хемон. — Баща и син.

Бион се вгледа в очите му и видя, че старецът казва истината.

— Добре. Продължавай.

Пусна втория въглен в мангала и махна последния, но го задържа над купата. Със затаен дъх и извит гръб момчето чакаше плъхът да започне да прегризва плътта му; всяка фибра на тялото му се готвеше за агонията. Сега обаче се поотпусна. Почервенялата купа сякаш също се успокои.

— Имена? — настоя Бион.

— Бащата се казва Сабу, синът — Байек.

Старецът сведе безпомощно глава. Бион предположи, че вижда срам в древните му очи. Срам, че е нарушил обета си, срам и за момчето, което бе обречено да умре още щом убиецът научи къде се намират меджаите.

37

Няколко седмици след битката в укритието на Мена все още, мисля, нито един от нас не се бе съвзел напълно. Раните бяха заздравели — имаше какво да се желае само в случая с Нека, който бе пострадал най-тежко — но мислите ни? Ая, Тута и аз се върнахме в къщата на Ими в Тива. Когато влязохме, тя изскочи от кухнята и го прегърна крепко.

— Богове! Къде се губи толкова време, сине? Притесних се много. Не бях на себе си!

Беше го притиснала толкова силно, че виждах само сплесканото му лице със светнали очи.

Гледах го как ми се усмихва леко, сгушен в майчините обятия, и си спомних разговора ни на връщане от убежището на Мена. Тута ме дръпна настрани и каза:

— Битката с грабителя на гробове беше най-вълнуващото нещо в живота ми, уважаеми.

После поклати невярващо глава.

Не бяха нужни повече думи, защото докато препускахме с двуколката, бях усетил как у мен се надига същото чувство, натрупвало се през последните месеци, навярно още откакто бях напуснал Сива.

Да, познавах това чувство. Знаех точно какво е.

Имах цел и тя ме окриляваше.

И Тута беше прав — чувството беше приятно. Беше прекрасно да изпълва живота ни.

Оставихме телата на Мена и Макета в пустинята — храна за лешоядите; оцелелите хора на Мена залостихме в склада и разгонихме конете им. Складът нямаше да ги задържи дълго, но щеше да ни даде достатъчно преднина. Във всеки случай без водач, който да им плаща и да обещава трофеи, едва ли щяха да ни преследват.

След битката наблюдавах как странно униние обхваща Кхенса и Сети. Чувството на спокойно удовлетворение, което очаквах да видя след края на дългогодишната им борба с Мена, необяснимо липсваше. Питах се дали след като бяха убили своя враг и бяха изпълнили обета, даден пред баща ми и меджаите, нубийците бяха объркани. Останали без цел.

По обратния път Кхенса бе мълчалива, вглъбена в себе си. Обеща ни, че когато оздравее, Нека ще събере повече информация за меджая, затворен в Елефантина — този човек все пак бе единствената ни следа. Но иначе? Какво щяха да правят отсега нататък? Какво искаха да правят? Да заживеят отново като номади, щом Нека се изправи на крака и проучи слуховете за меджая в Елефантина? Вероятно. Имах чувството, че скоро ще се сбогувам с приятелката си Кхенса.

Постепенно нещата се върнаха в предишното русло — поне засега. Нека заяви, че е готов за служба, и замина на юг. Времето застина, докато чакахме новини.

Когато разузнавачът се върна, Кхенса се появи пред дома на Тута и ни извика на улицата, където веднага забелязах промяната у нея. Унинието, налегнало я след битката с Мена, беше изчезнало. Очите й блестяха с възродена жизненост.

Кхенса ме прикова с поглед — познавах добре това изражение. Случило се беше нещо важно.

— Нека донесе новини за меджая, затворен на остров Елефантина — подхвана тя, пое си дъх и продължи: — Изглежда съм сгрешила. Затворникът вероятно не е самозванец. Говори се, че е потомък на меджайски род. Държат го в подземие до стражевата кула в Храма на Кхнум в южната част на острова. — Не смеех да повярвам на ушите си. Кхенса насочи към мен съживения си огнен поглед, за да прецени реакцията ми. — Байек, ако Нека е прав… затворникът е баща ти.

38

Тута нямаше представа, че го следят. Разбра едва когато стигна до средата на тясната уличка към бедняшкия квартал и пред него изскочи човек.

Преди това бе развълнуван до краен предел. Защо? Защото щеше да участва с Ая, Байек и нубийците в ново приключение — този път експедиция до Елефантина, за да спасят бащата на Байек.

Защо бащата на Байек бе затворник на острова? Тута не знаеше и, честно казано, нямаше значение. О, беше чул всичко за меджаите и историята му се стори важна и прелюбопитна, макар да не я разбра много-много. Важното беше, че Байек и Ая се вълнуват, а следователно той също беше развълнуван. Сега се чувстваше като част от нещо, усещаше, че помощта му има значение.

Това чувство обаче беше несравнимо с тръпката от самата битка. Дали „тръпка“ е правилна дума, щом хора бяха изгубили живота си? Все едно. Правилните хора бяха изгубили живота си. Друго нямаше значение за Тута, понеже сега правеше добри неща, беше част от нещо, а значи — беше важен. Момчето, което дебнеше непознати в Завти, та да си присвои парите и вещите им, и обикаляше улиците за залък хляб и някоя бронзова монета? Нямаше го. Сега Тута бе тук, пред прага на ново приключение.

Тогава човекът застана пред него и Тута веднага разбра, че нещата, които се бяха поправили, отново са съсипани.

Очите на баща му, кръвясали от пиене и жлъч, от омраза към себе си и Тута, го пронизаха като двойна зла поличба. Обещаваха единствено болка и отчаяние.

— Ето те и теб — озъби се Панеб, а Тута объркан се питаше как, в името на боговете, баща му е успял да го открие в цяла Тива и какво поведение би го усмирило.

Заложи на сигурното. Усмихна се широко.

— Радвам се да те видя, татко. Липсваше ми.

Панеб изсумтя и се оригна.

— Липсвах ти, а? Как не! Защо ме заряза в Завти тогава?

— О, хайде, татко, признай си, че щеше да ме убиеш. Нямаше да бъда тук сега, ако бях останал. Избягах от страх. Познато чувство, нали? А и ти лесно си се досетил, че ще дойда в Тива. Къде другаде да отида? Познавам само Завти и Тива, а в Завти беше изключено да остана. Знаех, че ще ме намериш тук, когато се успокоиш.

Баща му пристъпи към него.

— И откакто си тук, се прехранваш със старите трикове, а?

Тута кимна, усмихнат пресилено, сякаш с баща си са първи приятели.

Панеб обаче не се хвана. Пресегна се рязко, сграбчи момчето за лакътя и пръстите му се сключиха в желязна хватка, която Тута бе забравил в новооткрития си щастлив живот, ала сега си припомни бързо. Баща му го притисна до стената на безистена.

— Къде е тя, онази кучка? — изгъргори той в ухото му, облъхвайки го с познатата воня.

Слава на боговете, че са ни дарили с присъствие на духа.

— И аз бих искал да знам — отвърна Тута. — Научих, че майка ми и малката досадница заминали преди месеци. Никой не знае накъде.

— Не ме лъжи, момче. Какво си правил тук тогава? Къде са приятелчетата ти? Бих искал да си поговоря с онези двамата.

— Боли ме…

Пръстите се поотпуснаха.

— Хайде, пей!

— Двамата от Завти ли? Не знам нищо за тях. Не са ми приятели. Питаш какво правя… Скитосвам по улиците както винаги, както в Завти. Какво друго?

— Какво друго ли? Виждаш ми се поохранен и чистичък за улично хлапе.

— Имам си местенце — рече Тута, озарен от внезапна идея.

— Нима? Къде?

— Отвъд реката, един стар гроб.

Шамарът дойде след известна пауза, но беше силен и режещ, и познат на Тута както хватката и вонята на бира.

— Гробът е плячкосан или никога не е използван — изкрещя страдалчески Тута. — Не съм го осквернил! Вътре е сухо и топло нощем, когато студът хапе. А какво ми трябва повече? Казвам ти, татко, хубаво място е. Искаш ли да ти го покажа? Ще заживеем пак заедно.

Най-после Панеб го пусна. Но ако Тута мислеше да си плюе на петите, баща му го разочарова, препречвайки пътя.

— Е, благодаря за поканата, синко — рече той и главата му клюмна пиянски, обнадеждавайки Тута, че може да припадне и да му разчисти пътя. — Старият ти баща обаче си има жилище, а и не смятам да се мотая дълго в този нужник.

Тута го погледна с престорена гримаса на разочарование.

— Хайде, хайде — изплю баща му. — Ако те беше грижа за мен, нямаше да ме оставиш да бера душа в Завти!

— Не съм те оставил да береш душа, татко. Крещеше като бесен. Заплашваше да ме убиеш. Ако бях останал, аз щях да съм умрял. Знаеш в какво настроение беше…

Баща му кимна.

— Както и да е… Искам да направиш нещо за мен.

Панеб обясни на Тута къде живее, каза му кога да се яви там и каква кражба подготвя.

— Трябва ни дребен плъх като теб, за да се вмъкне където трябва — завърши той и предупреди заплашително: — Не закъснявай.

После тръгна за още бира и вино, а зад него Тута постоя малко, за да се посъвземе и да не се разплаче насред града.

39

Следващата вечер крясък процепи въздуха и дъхът на Тута секна от отчаяние. Беше в покрайнините на бедняшкия квартал, вървеше към дома си, когато го чу и сърцето му се сви, защото веднага позна гласа. Беше баща му.

О, и не само гласа. О, не. Тута позна и тона. Знаеше какво означава този тон. Значеше, че татко е пиян и разярен; значеше също, че Тута е сгрешил.

— Знам къде си, лъжливо нищожество.

Крясъкът отекна между сградите. Хората подаваха глави през прозорците, чудеха се какво става. Тута чу как някой подвикна на баща му да го дава по-кротко и изпита странно угризение, сякаш той е виновен за нарушеното спокойствие (Ха! Спокойствие!) на съседите. Сякаш онези, които надничаха от прозорците, щяха да го видят и да разберат, че той — Тута — е предизвикал суматохата.

Също така веднага се сети за майка си и Кия. Те бяха главната му грижа. Предишната вечер се беше прибрал вкъщи веднага след срещата в глухата уличка и първите му думи бяха:

— Той е тук.

— Кой е тук, дребосъчето ми? — попита го спокойно майка му.

Не се притесни и когато й отговори, понеже помнеше мъжа си отпреди години, когато го бе видяла за последно. Тогава Панеб бе избухлив пияница, склонен да разрешава споровете с юмруци, но не толкова озлобен като сега. Каквото и да й разказваше Тута, тя не хващаше вяра.

— Мамо, той е опасен.

— О, на мен ли го казваш!

— Не, мамо, по-лош е. Станал е зъл. Не бива да тръгвам. Ще остана тук, за да ви пазя.

Тя поклати глава. Свикнала била да се оправя с ужасния Панеб. Дръзнел ли да се появи, е, пак щяла да се разправи с него.

Тута не беше сигурен, ала толкова силно бе желанието му да замине за Елефантина, че си позволи да направи нещо, за което в този момент започваше да се разкайва. Позволи си да повярва, че всичко ще се подреди. И ето я цената на заблудата — Панеб е на няколко преки от дома им, пиян и побеснял, че синът му не се е явил на уреченото място. Нямаше да му се размине.

„Да, Тута — каза си момчето, — стегни се. Мисли. Единственият начин е да се изправиш срещу неприятностите. И непременно да го задържиш далеч от къщи.“

Ая и Байек обаче бяха там. Заедно щяха да се справят с него, нали?

Умът му работеше на пълни обороти. Опитваше се да претегли всяка възможност. Не. Заведе ли Панеб при приятелите си, той ще разбере къде живеят мама и Кия. И те ще трябва да напуснат дома си.

Тута избра тактика, която го плашеше, ала друга не можеше да измисли. Вместо да хукне в обратната посока, той тръгна към мястото, откъдето долитаха крясъците.

Не след дълго видя баща си — налагаше с юмруци вратата на една къща и сипеше заплахи към сина си. Какво не би дал Тута на прага да излезе разярен собственик. Не, разярен и грамаден собственик. Разярен, грамаден собственик в много лошо настроение.

За съжаление спасител не се появи. Пред къщата стоеше само пияният му баща. Облегна се на стената, после изду гърди, готов да закрещи отново. В същия момент зърна сина си. Тута преглътна тежко, но залепи усмивка на лицето си. Постара се да поздрави сърдечно Панеб.

— Защо вдигаш врява, татко? — попита ведро той.

При което баща му изпъчи рамене и се озърна демонстративно наоколо — огледа отвисоко порутените стени, олющената боя и прокъсания навес, сякаш е изтънчена особа, свикнала да живее в лукс. Тута усети как само при вида му в гърлото му се надига горчилка.

„Продължавай да се усмихваш — каза си той. — Усмихвай се.“ Този окаян квартал бе дом на майка му и Кия и развоят на събитията сега бе жизненоважен това да не се промени.

— Къде беше, момче? — изръмжа Панеб.

Разтеглил уста в усмивка, Тута се опита да блъфира.

— Дойдох на мястото, където живееш, готов да изработя нещичко, но ти не беше там. Слава на боговете, че сега си тук. Късно ли е?

Баща му не се хвана на въдицата.

— Как изглежда мястото?

Синът продължи упорито:

— По-добре, отколкото заслужава, старче. Хайде, да вървим в някоя по-лъскава част на града. Личи си, че една-две чашки няма да ти дойдат зле.

Баща му обаче го измери с остър поглед. По брадата му се стекоха лиги, заговори с мокра уста:

— Тук са, нали? Онази лъжкиня, майка ти. И малката ми Кия. Ще ги намеря. Мои са. Нямат право да ме напускат.

Тута усети как сърцето му замря в гърдите. Лошо. Страхът пропълзя по гърба му, но той отвърна с усмивка и предразполагащ тон:

— Не, татко. Казах ти вече. Отдавна са заминали. Ние също трябва да тръгваме. Хайде. Любопитен съм какви историйки ще ми разкажеш.

По лицето на Панеб пробяга сянка. Той пристъпи напред и заби юмрук в корема на Тута.

Тута изкрещя, простена, залитна назад. Погледна надолу и видя кръв — кръв по туниката и по ръцете си, вкопчени в нея. Видя от ножа в дланта на баща му да капе кръв и разбра чия е кръвта. Баща му клатеше безумно глава, сякаш беше неспособен да избере между гнева, страха и разкаянието. После побягна по улицата, сподирян от вик, раздал се от съседен прозорец:

— Войници! Войници!

Тута се свлече на колене. Една-единствена мисъл изникна в ума му: „Трябва да се върна при тях. Трябва да ги предупредя, преди да умра.“

40

— Къде ли се е дянал? — попита Ая. — Къде е малкият развейпрах?

— Не знам — свих рамене.

Тута си имаше свои правила и това ни харесваше. Иначе нямаше да е Тута.

— Ще отида да го потърся — реших и се приведох за целувка, преди Ая да се върне в двора, където Кия и майка й се наслаждаваха на последните лъчи на вечерното слънце.

Излязох на улицата, погледнах наляво и надясно. Единият край водеше до площад със стар, безводен и буренясал фонтан в центъра; другият се виеше сред лабиринта от бедняшки къщурки.

Не виждах надалеч — голяма каруца и купчина сандъци препречваха обзора. Оттам обаче се чуваха викове. Някой крещеше:

— Той умира!

Тръгнах към мястото; обувките ми шляпаха във все по-бързо темпо по влажния мръсен паваж.

— Той умира! Умира!

Заобиколих каруцата и видях група хора — жена, протегнала окървавени ръце напред, мъж, който погледна към мен, сякаш очаква да съм наясно какво да правя.

Още преди да приближа и да си проправя път през тълпата, знаех кого ще видя и чия е кръвта.

Разбрах инстинктивно, че Тута умира на улицата.

Паднах на колене до него. Клепките му трептяха, но сега той отвори очи и се взря в мен. Опита да се усмихне, устните му се разтвориха и разкриха зъби, зацапани с кръв. Сърцето ми се преобърна. Чувства, които не можех да назова, се стрелнаха към върховете на пръстите ми и в един миг на безумие се залъгвах, че стига просто да го докосна и цялата ми обич към него ще го изцели.

Дланите ми обаче обвиха лицето на Тута, усетих как бузите му пламтят под тях и не настъпи никакво изцеление, само предсмъртна агония, разяждаща го отвътре. Ръцете му покриваха раната, туниката му беше напоена с кръв; кървава диря се точеше към улицата. Твърде много кръв. Лицето му пребледняваше, животът го напускаше пред очите ми.

Веднъж го бях спасил. Не можех да го спася отново.

— Тута, не си отивай, моля те!

Клепките му запърхаха пак, но аз ги затиснах с палци — толкова грубо, че хората наоколо ахнаха. Беше ми все едно обаче, защото знаех само, че трябва да го задържа буден; да не му позволя да заспи, защото сънят е брат на смъртта. Затвори ли очи, може би няма да се събуди никога, а в онзи момент за мен нямаше нищо — нищо — по-важно на света от това Тута да остане жив.

— Кой го направи? — попитах в опит да привлека вниманието му; тогава не мислех за мъст, исках само да запазя живота му.

— Татко — отрони Тута и прошепнатата дума ме удари като плесница.

— Не… — процедих.

Той вдигна длани от раната и с неведом прилив на сили ме сграбчи, придърпа ме по-близо и промълви умолително:

— Не му разрешавай да намери мама и Кия. Моля те, Байек. Опази ги на всяка цена.

Описа ми място, оформяйки мъчително всяка дума с умиращи устни.

— Не си отивай, Тута — повторих и не мисля, че някога съм изричал нещо с по-дълбоко желание; то обаче не беше достатъчно — видях как светлината гасне в очите му и се помолих цялата обич, която изпитвах към него, да го сподиря по пътя към боговете. Помолих се вече да е в безопасност — в безопасност от това, което го уби.

Ръцете ми се свлякоха от лицето му. Клепките му трепнаха за сетен път и се затвориха. Главата му се люшна настрани.

Извадих бяло перо от кожената си кесия. Тута ги харесваше, беше запленен от тях. Вече не мислех. Перото се появи в ръката ми, притиснах го в подгизналата от кръв туника и шепнешком дадох обет — обещах на отиващия си дух на Тута, че кръвта му скоро ще се смеси с бащината.

— Хей! — извика някой от тълпата, когато се изправих на крака и побягнах.

Подвоумих се дали да не се върна в дома на Тута и да съобщя новината и вероятно бе редно да поставя чувствата на семейството му пред своя обет, но дано ми простят боговете — не го направих. Втурнах се към леговището на Панеб, воден от разкъсваща сърцето гледка — кървавата диря, оставена от Тута.

Тичайки по улиците, благодарях на боговете за окаяната външност на Тива. Привличах малко погледи — хората се стъписваха при вида на окървавеното ми лице, един-двама дори подвикнаха след мен. Но никой и нищо не ме спря.

После внезапно се озовах там. Той не беше стигнал до свърталището си, влачеше се по улицата. Още ли беше въоръжен? Не виждах ножа. Отзад изглеждаше като всеки мърляв пияница. По хълбока му различих по-тъмни, пресни петна. Където бе избърсал кръвта на Тута вероятно.

Клеймото на убиеца.

Забавих ход. Сега, след като бе пред очите ми, се запитах дали мога да го направя. Усещах камата, увиснала тежко на колана ми. Да я извадя и да я използвам, бе съвсем различно от битката в укритието на Мена. Не аз убих Макета. Не знаех дали бих събрал смелост. Решението ми беше отнето.

Тук обаче вървях дебнешком след старец — пиян при това. Планирах убийство.

„Не, не е просто пияница — казах си, за да си вдъхна решимост. — Много, много по-лошо е. Той е убиец.“

Бях обещал да отмъстя. Това ли беше пътят на меджая? Не знаех. Но имах да плащам дълг. Да защитя семейството на побратим. Само това имаше значение.

Изправих рамене. Панеб спря. Като се опираше с длан на изронена варовикова стена, свърна в странична уличка. Тътрейки крака, подритна няколко високи глинени саксии и те паднаха на паважа. Приближих до него. Той се беше навел и несръчно се опитваше да вдигне саксиите. Бяхме само двамата.

— Обърни се с лице към убиеца си — изрекох и гласът ми падна като камък в тихия, неподвижен въздух.

Панеб застина, после пак посегна към саксиите; другата му ръка се полюшваше край коленете. Чух се странен звук. Подсмърчане. Като от плач.

Пристъпих по-наблизо.

— Дойдох да отмъстя за сина ти.

— Давай! — изрече той. — Довърши ме.

— Обърни се към мен — повторих.

Сграбчих камата и пристъпих още крачка напред. Исках да сложа край, ала и усещах, че въпреки дълбоката омраза не мога да го пронижа в гръб. Спомних си думите на Кхенса и жрицата. Запитах се дали един меджай би забил нож в гърба на врага. Запитах се дали изобщо има значение.

Исках Панеб да разбере. Да види. Да знае какво го очаква и от чия ръка.

— Не можеш, нали? — изхлипа той. — Не можеш да отнемеш живот, без да застанеш лице в лице с обречения. Разбирам те, момче. Заслужаваш уважение.

— Обърни се към мен — процедих през стиснати зъби; ножът пламтеше като горещ ръжен в ръката ми, усещах всяко кокалче на пръстите си. „Мъж, убил дете, не разбира нищо“ — помислих си.

— Добре, добре. Обръщам се — рече той.

Извъртя се бавно. Видях подпухнали очи, рошава брада, лице, което ми напомняше за Тута, макар при вида му омразата ми да стана още по-жестока.

После, като змия, той нападна.

Забелязах в последния момент. Хванал саксията, Панеб я вдигна от земята и с ръмжене я засили към главата ми.

Реагирах навреме. Отблъснах я и саксията се строши в лакътя ми. Болката вцепени ръката ми, извиках. В същия момент в другата му длан се появи нож и той се спусна към мен.

Часове наред с Ая се бяхме упражнявали с дървените саби; тракайки с мнимите остриета, повтаряхме едно и също движение отново и отново. Смеехме се, целувахме се, играехме както в Сива. Не спирахме обаче да тренираме, да се обучаваме.

Странно, но често говорехме за бащата на Тута. Невидимият враг, когото се опитвахме да надвием, мъжа, когото си представяхме, упражнявайки стъпки и движения. През цялото време — откакто го бях зърнал в Завти — той беше в мислите ми.

И сега той бе срещу мен. Нападаше ме не с дървена сабя, а с истински нож. Ала вместо страха, с който в Завти се бях борил за живота си, сега се изправих срещу него със съзнанието, че мога да го победя; страхът не ме подтикваше да бягам, а да преценявам ясно последствията. Бях готов. Обучението ми не беше достатъчно, бях самоук, но все пак се справих. Без никакво усилие, сякаш ми е втора природа, парирах атаката, десницата ми се заби с такава сила в китката му, че изби ножа му и той издрънча на плочника.

Възползвах се от предимството. С една крачка напред и с един замах забих камата под ребрата му и нагоре към сърцето, прерязвайки единствения му болезнен вик.

Устните му оформиха кръг. Очите му се разшириха и се впиха в моите. Пръстите му се пресегнаха да ми издерат лицето — последно дело на умиращия, преди боговете да го призоват. Сетната искра живот изтля, коленете му се подгънаха и той падна назад, повличайки ме със себе си. Надвесих се над него, стиснал дръжката на забитата в сърцето му кама.

— Това е за Тута — просъсках и завъртях острието още веднъж.

Панеб изпружи тяло, изгъргори и толкова. Беше мъртъв.

По-късно мислих дълго за това. Как убих човек. Спомнях си как светлината напуска очите на Панеб, как взех перото, потъмняло от кръвта на Тута, и го натопих в кръвта на баща му, шепнейки, че обетът е изпълнен.

Много нощи кошмари ме изтръгваха от съня; събуждах се понякога, протегнал ръце, сякаш е невъзможно да са извършили нещо толкова ужасно.

Ая ми помагаше, разбира се. Говорехме дълго. Разбирах, че съм изпълнил обещание. Разбирах, че съм защитил семейство. Ая ме подкрепяше и когато една нощ се събудих с представата как светлината помръква в очите на умиращ човек, тя ме попита:

— Той ли беше? Панеб?

— Не — отвърнах. — Беше Тута. Мислех за своя приятел и брат Тута.

41

Отложихме отпътуването. Изглеждаше редно да останем с майката и сестрата на Тута, за да им помогнем. Ала всъщност не можехме да направим друго, освен да скърбим с тях и майката на Тута го разбираше. Един ден тя най-сетне се обърна към Ая:

— Двамата с Байек трябва да тръгнете. Имате задача. Знаеш, че това би пожелал Тута.

Права беше, разбира се. Послушахме я. Прекосихме реката и отидохме в гробището при Кхенса и Нека. Сбогувахме се със Сети, който щеше да остане с бременната си съпруга. После поехме към Асуан и остров Елефантина, до където смятахме, че ще стигнем за пет-шест дни.

Не забравих Тута. Никога нямаше да го забравя. Нощем край огъня изваждах перо от чантата си, за да си го спомня. Въпреки това и макар че той винаги беше и щеше да бъде с мен, колкото повече се отдалечавахме от Тива, толкова по-съсредоточени бяхме върху предстоящата мисия.

Какво бе успял да ни каже Нека за меджая, затворен на Елефантина? Не много. Управниците на острова прилагали стари закони, използвани срещу меджаите в околността преди години, когато били нарочени за реална заплаха за обществото.

Вероятно смятали баща ми за самозванец както множеството мними меджаи, нароили се напоследък — човек, заслужил наказание дори само защото си е присвоил името меджай и навярно поощрява други да възприемат доктрината им.

Чудех се как ли биха се почувствали, ако разберат, че в ръцете им е попаднал един от последните истински закрилници на Египет?

Движехме се към Асуан покрай реката. В града минахме край навесите, просторите с пране и прекосихме централния площад. Стигнахме до пристана, откъдето се виждаше Елефантина. С лодка преплавахме до острова и после, за да не привличаме внимание, устроихме лагер без огнище в закътана падина недалеч от водата.

Храмът на Кхнум се намираше на южния бряг. Там според Нека държаха татко — в яма до стражевата кула.

През първия ден Нека обходи околността. Върна се следобед и всички седнахме в кръг да обмислим план. Край нас минаваха фелуки с платна, пърпорещи от вятъра; лодкарите си подвикваха и на фона на звънките им гласове Нека чертаеше с пръчка схема на величествения Храм на Кхнум.

— Тук — посочи стражевата кула, обозначена на рисунката в пръстта — държат затворниците. Баща ти е единствен в момента.

— Мъчат ли го? — попитах.

— Едва ли се грижат добре за него — сви рамене Нека. — Но той е меджай. Ще се справи.

Усетих длан върху ръката ми.

— Но как? — каза Ая. — Как са го заловили?

От двама ни тя знаеше повече за меджаите. Докато пътувахме, споделяше с мен наученото. Обясни ми, че са подложени на гонение из цялата страна. Тя не беше близка с баща ми, ала мнението й за него явно се бе променило след разкритието, че е меджай. Не бих казал, че е започнала да го харесва, но поне показваше уважение към него.

Сега обаче недоумяваше защо баща ми е позволил да го заловят.

— Меджаите са велики воини — настоя тя. — Закрилници на египтяните, изкусни в боя. Не виждам как е попаднал в ръцете на чиновници, свикнали да се занимават с негодуващи самозванци, които не разбират каква титла си приписват. А и дори да са го хванали някак, как са разкрили тайната му?

Байек, ти си живял с него петнайсет години, без да знаеш. Просто е нелогично да се е издал неволно, придвижвайки се из вражеска територия. Наистина не разбирам. Нали целта на меджаите е да стоят далеч от чужди погледи и да оказват влияние, укрити в сенките?

Кхенса сви рамене.

— Може да е проявил невнимание, или…

— Невнимателен меджай? — повдигна вежди Ая.

— Или късметът му е изневерил. Лошият късмет застига дори меджаите.

— Но какво общо има това с причината да напусне Сива? — попита Ая.

— Може би нищо — отговорих с пълното съзнание, че предположението ми е малко вероятно.

Ая поклати глава и огледа чертежа на Нека в пясъка.

Оказа се, че е трябвало да обърна внимание на думите й. Всички трябваше да се вслушаме в тях.

42

Същата нощ сънят се върна. Не онзи, в който пронизвах с кама убиеца на Тута, разбирайки в последния момент, че всъщност погубвам Тута. Не. Друг, по-стар кошмар. Онзи с плъховете, които ме нападат в пещерата.

Бяхме в заслоните си — аз с Ая в единия, Кхенса и Нека в другия. С мълчаливото ни съгласие Кхенса и Нека бяха построили и двата. През това време с Ая разпалихме огън и уловихме заек за вечеря. Странно, мислех си, докато ги наблюдавах как работят. Кхенса ме беше научила как да строя заслони и на свой ред аз бях предал наученото на Ая. Като гледахме обаче как двамата нубийци майсторят временния ни дом, си давахме сметка как уменията ни — като камъни, обрасли с бръшлян — са запазили формата си, ала с далеч по-смътни контури отпреди. Кхенса и Нека сякаш ни даваха отново урок — как се изработват подпори от клони, как прътовете се издялкват и заострят бързо и прецизно.

Двамата действаха сръчно, мърморейки, че времето се влошава, и заслоните ни трябва да са издръжливи. Понякога се счепкваха, после се залавяха пак за работа — ту по начина на Кхенса, ту по начина на Нека. Когато приключиха, изядохме заека и решихме, че ни е необходим още един ден за събиране на информация. После се разположихме в заслоните под луната, която посребряваше реката от едната ни страна и гората от другата; въздухът трептеше заплашително, вещаейки буря.

И, да, сънувах. Сънувах плъхове. Само че този път се обърнах да побягна в обратната посока, да изляза от пещерата, пълна с гърчеща се сган; краката ми тупкаха мъчително бавно по неравната, клатушкаща се земя, докато осъзнах, че няма земетресение — Ая ме раздрусваше и шепнеше, коленичила до мен:

— Байек, Байек, събуди се.

Седнах рязко и тя залитна сепната назад. В същия миг я чух — бурята вилнееше отвън; видях как свирепият вятър блъска по стените на заслона, а пясъкът дращи по тях като нокти на чудовище, напиращо се да се вмъкне вътре.

— Какво има? — Ая ми хвърли особен поглед.

В опита да се върна в настоящето, прокарах длан през косата си и пръстите ми усетиха колко е дълга и мръсна.

— О, нищо. Сън.

— Бащата на Тута?

— Не. Плъховете. А ти защо ме събуди?

— Защото има буря — отговори кратко тя.

Погледнах я, отворих уста, но не намирах думи.

— Ще отмине — промърморих най-сетне, проснах се отново върху рогозката и вдигнах завивката до брадичката си. — Заспивай…

Тя се засмя тихичко; очите й блестяха в тъмнината.

— Хрумна ми нещо.

Думите й ме разсъниха, проясниха ума ми.

— Кажи ми!

— Посоката на вятъра…

След минута-две раздрусвахме нубийците, за да ги събудим. После ги изчакахме да излязат от омаята на унеса, както преди малко бях направил аз.

— Има буря — каза Ая.

Кхенса я погледна и се усмихна бавно.

— Измислила си нещо. Кажи ни.

Ая заговори и усмивката на Кхенса стана по-широка.

43

Останал сам в празната къща с телата на Хемон и Сабестет, проснати до входната врата, Бион бе открил медальона на стария меджай, скрит под кожена гривна над лакътя му. После бе удушил плъха и бе отнесъл всичко — кошницата, капана, колана и купата — до мястото, където го чакаше конят му.

Там запали огън, изпече плъха и го изяде. В огъня изгори клетката, медната купа и колана.

От дома на Хемон и Сабестет беше взел два буркана вино, от което да пие. Докато седеше и отпиваше от виното, преповтаряше наум признанията на стария мъж.

Разполагаше с имена. Мисията можеше да продължи.

Старецът бе казал на Бион, че Сабу и синът му са в Елефантина, и той се запъти натам. Беше наясно, че тази част на страната се слави с омразата си към меджаите. Историята не беше на страната на древните закрилници в този край. Това само по себе си го превръщаше в необичайно място за укритие.

Както се и очакваше, още през първия ден в Асуан Бион научи, че меджай на име Сабу е затворник в Храма на Кхнум на остров Елефантина. Никой не беше чувал за Байек. Стори му се странно, че хората знаят за меджая, затворен в храма, но го поглеждат празно, когато ги попита за сина. Интересно.

— Е, старче — каза си той, — каква ти е била играта?

44

— Какво правим? — каза Нека.

Четиримата се бяхме сгушили в изоставена постройка недалеч от главния портал на Храма на Кхнум. При нормални обстоятелства можехме да ударим с хвърлен камък стената на светилището, но обстоятелствата не бяха нормални — дори не виждахме храма, а пищящият вятър щеше да отнесе камъка.

По пътя от лагера ни до храма вятърът ни брулеше свирепо, разбира се. Никой разумен човек не би дръзнал да излезе в подобна буря. Бяхме се увили от главата до петите, закривахме очи с длани и вървяхме с гръб към вятъра, докато стигнахме до заслона, посочен от Нека.

Сред яростната буря Нека не бе успял да изрази съмненията си — бяха много и сега се отприщиха отведнъж. Кхенса ми се усмихна широко.

— Не бой се, той е разузнавач, затова е предпазлив. В кръвта му е.

— Това е лудост — настоя Нека. — Лудост е да поемаме такъв риск.

Очите на Кхенса блестяха през процепа в синия шал, омотан около главата й. Спомних си колко бе посърнала преди седмици след битката в убежището на Мена и макар да не би признала, откакто поехме към Елефантина, изглеждаше ободрена; прие с въодушевление идеята на Ая — да използваме бурята като прикритие и да нападнем сега в хаоса. Посоката на вятъра беше подходяща. Боговете ни се усмихваха. Докато Нека търкаше сънливо очи, Кхенса грабна копието си и на бърза ръка, сякаш за да потвърди прераждането си, намаза лице с бял тебеширен прах.

А сякаш в знак на несъгласие Нека отказа да намаже своето.

— Всички стражи ще бъдат будни — посочи той сега, изтупвайки пясъка от дрехите си.

Кхенса изсумтя.

— Нима? Ние не бяхме — докато тези двамата не ни събудиха. А и бурята ще им отвлича вниманието. Слушай, Нека! В укритието на Мена, когато видяхме, че са те пленили, аз исках да изчакаме, а Сети ме разубеди. Ако бяхме изчакали? Какво щеше да се случи? Представяш ли си на какви мъчения щяха да те подложат? Трябва да си благодарен, че взехме прибързано решение. Избирай, Нека! Да участваш в безумния ни план, или да се върнеш и да наблюдаваш отдалеч?

Нека отвърна:

— Забрави третата възможност.

— Която е? — гласът на Кхенса прозвуча сухо, но очите й се усмихваха, сякаш знае какво ще й каже той.

— Да умра тук с вас — промърмори Нека, решен да остане в лошо настроение.

— Искаш ли? — попита ведро тя.

За момент той замълча, после по лицето му се изписа усмивка. Разбрала, че е отстъпил, Кхенса натри длани с тебешир от лицето си и намаза неговото.

— Това е единственото ми желание — рече с въздишка той и с театрален жест се пресегна да вземе копието си.

Не знаехме много. Всъщност нищо, освен че държат баща ми в яма в стражевата кула, и дори това, както побърза да ни напомни Нека, бе стара информация — редно бе да я потвърдим, преди да предприемем каквото и да било.

Планът следователно бе да нахлуем в стражевата кула под формата на двама нубийци, двама сиванци и пясъчна буря.

Какво би могло да се обърка?

Излязохме от заслона. Поне нямаше нужда да се прокрадваме пълзешком. Веднага ни заслепиха пелени от пясък, сипещи се върху ни. Никой постови не би ни забелязал. Дори да различат неясен силует, движещ се към тях, не биха могли да определят дали е на човек, или на животно. Както посочи Ая, изненадата бе истинският ни съюзник. Все пак кой глупак би се осмелил да си подаде носа навън в такова време?

Вятърът виеше; пясъкът ни блъскаше с неумолими, безмилостни вълни.

Когато наближихме храма, насочихме тревожно погледи към бойника, където според Нека денонощно бдеше войник с лъка. Повеите на вятъра обсипваха с пясък каменната стена и всеки здравомислещ постови би се прислонил зад нея, а ако дръзне да надникне, не би видял нищо.

Но ако вятърът стихне? Ако спре за по-дълго, та пясъкът да се слегне и да разчисти хоризонта? Дали стражът ще си спомни дълга и ще огледа околността?

Тази мисъл изместваше всички други, докато се движехме уязвими към храма, проклинахме пронизващия вятър и същевременно се молехме да не секва, за да ни прикрива. Когато най-сетне стигнахме до подножието на кулата, поспряхме за момент да се насладим на облекчението.

Спогледахме се. Обрулени от вятъра, лицата ни пареха под шаловете. Нека изглеждаше съсредоточен, оставил настрани възраженията. Кхенса излъчваше воля за действие, Ая изглеждаше изпълнена с решимост.

Приближихме до портата — двукрила дървена грамада, през която минаваха каруци и двуколки; отстрани имаше вградена по-малка врата. Тук бурята издаваше по-различен шум — пясъчните пелени биеха в дървото. Кхенса ни погледна изпитателно. Бяхме само четири чифта очи, но очите ни казваха „да“, готови сме. Получила безмълвно позволение, Кхенса предприе следващата стъпка. А именно да провери дали има някой вкъщи.

Тя вдигна юмрук и похлопа. Зачакахме. Ще чуят ли тропота сред свистенето на вятъра?

Чуха го и отвътре дойде отговор:

— Кой чука?

Гласът бе приглушен, далечен.

— Смилете се! Отворете! — отвърна жалостиво Кхенса. — Иначе на съвестта ви ще лежи смъртта на дете!

— В тази буря? Луда ли си? — подвикна с негодувание гласът.

Кхенса подбели очи, но изигра ролята си докрай.

— Затова търся подслон, уважаеми! Ще се вмъкна през вратичката, преди да усетите и полъх от бурята, обещавам.

Сякаш да подчертае колко критично е положението, вятърът задуха още по-силно и разтърси дървената врата.

— Добре, добре — каза неохотно гласът, все едно Кхенса контролираше стихията.

Чух да се отдръпва резе. Погледнах към Ая. Запитах се дали може да прочете мислите ми. Сигурно, защото си мислех, разбира се, че след минути ще видя баща си. И не само ще го видя — ще го спася.

Навярно тя не мислеше нищо подобно. Може би отново се питаше защо Сабу се е оставил недодяланите елефантински стражи да го заловят. Може би в ума й отново се въртяха съмненията, че нещо не е наред.

После вратата се отвори.

45

Втурнахме се вътре — ние четиримата и бурята. Кхенса беше първа, блъсна вратата в лицето на войника от другата страна и той залитна назад, размахал безпомощно ръце.

Вятърът затръшна портичката зад гърбовете ни. Застанал зад Кхенса, Нека вече вадеше стрела от колчана. Опъна тетивата на лъка с главозамайващо бързо и плавно движение и се прицели в стража над нас. В следващия миг стражът се стовари като кървав вързоп върху плочника.

Бурята връхлетя в закрития двор, където се намирахме — предимство в наша полза, равняващо се на още десетина воини в редиците ни. Двамата с Ая отворихме двукрилата порта, за да пуснем вятъра вътре, и благотворното му присъствие надмина очакванията ни. В отговор проехтя вик и друг страж — вече с извадено оръжие — се появи сред пясъчната пелена.

Кхенса, справила се с мъжа, който ни отвори вратата, повали новодошлия с копието. Нека ни махна с ръка да се придвижим навътре. Предупреди ни на висок глас да внимаваме — продължихме предпазливо напред, за да не пропаднем в ямата, която можеше да е навсякъде. Откъм пясъчната вихрушка долетя стрела и ни подмина, пусната напосоки, с надеждата да улучи целта. Пълзяхме напред по корем в по-спокойния въздух под бурята и опипом търсехме ръба на ямата.

Чувахме крясъци. Стражите явно се прегрупираха. Друга стрела изсвистя сред вихъра. Войниците стягаха редици. Ние от своя страна се възползвахме от предимството на бурята и вдигахме шум, за да създадем впечатление, че сме много.

Най-сетне открихме ямата. Плъзнах длани до ръба и се надвесих над дълбоката, сякаш непрогледна бездна.

— Татко! — извиках.

В отговор различих движение долу; видях очи да блестят в мрака. Бурята, която бяхме пуснали в укреплението и сега бушуваше около нас, не достигаше подземието. Нека пропълзя до мен, влачейки дълго въже.

— Много мило от тяхна страна, че са ни го оставили под ръка — ухили се той.

Съвсем наблизо имаше забит в земята кол с пределно ясно предназначение. След секунди навитото около кола въже се спусна в ямата.

— Ще ви прикривам — рече Нека и се отдръпна настрани.

— Хвани въжето, татко — извиках в черната дупка на фона на крясъци, подсказващи, че недалеч се е разразило сражение.

Нямахме време. Нека зареждаше лъка със стрели и ги пускаше. Чувах звънтенето на тетивата и през пясъчната пелена виждах как се мярка лицето му, изопнато от решимост. Нубиецът отново се бе нагърбил с работа колкото за цяла армия, докато тримата с Кхенса и Ая с все сили теглехме въжето. Изжулените ни длани пламтяха, ала забили пети в земята, стъпка по стъпка, продължавахме да дърпаме, крещяхме с пълно гърло и надавахме възторжени възгласи, защото краят на мисията ни беше близо и не беше за вярване, че четиримата сме успели да осъществим толкова дързък спасителен план. Бяхме на крачка от победата.

По-късно, когато всичко приключи, Ая ми каза, че видяла как затворникът се подава от тъмницата, как се катери по въжето, подпрян с крака върху ръба на ямата.

Аз не виждах нищо. Нямах представа.

Още преди пленникът да превали ръба на ямата обаче, Ая разбрала.

Разбрала, че това не е моят баща.

46

Бурята сякаш замря в отговор. Сякаш и тя споделяше изумлението, с което се спогледахме и после пак насочихме очи към затворника. Онемели, забравихме да го попитаме кой е, какво прави в ямата и дали наистина е меджай. Самият факт, че не е Сабу от Сива, че не е баща ми, ме вцепени.

Нека притича, залитайки, до нас. Разбрал, че затишието ще вдъхне смелост на стражите, той ни подтикна:

— Хайде! Да се махаме оттук!

Сетне погледна към освободения затворник:

— Здравей, Сабу — поздрави го.

— Това не е Сабу — каза Кхенса, възвърнала си дар-словото. — Присвоил си е името му. — Пресегна се към мъжа, сграбчи го за мръсната туника и добави: — Ще ми се да те хвърля обратно в ямата. Кой си ти?

Ужасен, мъжът клатеше глава и движеше устни. Беше стар, с побеляла коса и шарещи диво очи.

— Какво? — възкликна Нека, забравил за момент битката. — Казаха ми, че е Сабу. Меджаят Сабу от Сива.

Дръпнах Ая настрана.

— Знаела си — казах, пронизвайки я с поглед. — Нали?

Тя се отскубна от ръката ми.

— Не знаех, разбира се. Предполагах.

— Трябваше да…

— Опитах — настоя тя.

Така беше. Поех си дълбоко дъх, за да уталожа надигащия се гняв. Ая не беше виновна.

— Кой е той тогава?

Тя сви рамене.

— Не знам. — Обърна се към уплашения пленник, все още в хватката на Кхенса: — Как се казваш?

— Сабу, Сабу — проломоти той; устните му бяха овлажнели, очите — разширени от страх и объркване. — Меджай, меджай.

И двамата въздъхнахме. Очевидно беше, че разпитът на този безумец няма да доведе до нищо.

— Трябва да изчезваме! — подвикна ни Нека.

Бурята вече не ни осигуряваше прикритие; скоро щеше да стихне съвсем и да ни изложи на показ. Нека пусна две стрели към мястото от другата страна на ямата и бе възнаграден с крясък, изразяващ или изненада, или болка; достатъчно, надявахме се, да ги задържи още няколко минути.

— Да бягаме! — повтори Нека. — После ще водите разговори!

Прав беше.

От тъмнината изсвистя стрела и се заби в земята зад него. Последва я втора, после трета. Вятърът стихваше, въздухът се проясняваше, виковете на войниците ни показваха недвусмислено, че се прегрупират.

— Кой е там? — раздаде се глас — предпазлив, но и властен.

Не бяхме в настроение да отговаряме. Раздърпани, разочаровани и изтощени от битката, се оттеглихме през портата и се втурнахме срещу вятъра, чийто сетни пориви сякаш ни порицаваха, наказваха ни за глупостта.

Погледнах към Ая и в очите й съзрях единствено болка, че е излязла права. Пустошта пред портата се стелеше сякаш до безкрай, пясъчните вихрушки се мержелееха пред очите ни, но аз почти не долавях суматохата. С бойни викове група войници заобиколиха стражевата кула и се спуснаха към нас с извадени саби. Други се строяваха, вдигнали лъкове.

— Стойте! — изкрещяха те в хор и ако намерението беше да ни спрат, определено ги разочаровахме.

Кръвта ни кипеше, инстинктът за оцеляване ни пришпорваше напред. Нека извади стрела от колчана си, извърна се назад и пусна стрелата — всичко с едно движение. Прицелът му беше точен — един от войниците с лъкове се строполи. Страж със сабя се опита да препречи пътя на Кхенса, но копието й описа къса дъга отдолу нагоре и мъжът падна пронизан.

С крайчеца на окото зърнах втори войник да насочва лъка си към Ая. Надигналият се вятър отнесе предупредителния ми вик и аз се втурнах към нея с мисълта „Не!“ и с крясък:

— Ая! Залегни!

В същия момент стрелецът изпусна оръжието си и се улови за шията, откъдето стърчеше стрела. Откъде бе дошла? Не от Нека и от Кхенса. Нямах представа. Продължих да тичам, крещейки на другите да побързат. И, слава богу, последните стражи изостанаха зад нас.

Дотичах до Ая и казах запъхтян:

— Някой стреля… Спаси ти живота.

Тя ме погледна и се почудих дали мисли същото като мен. Не спирахме да бягаме, взрени в мътния въртоп на мрака, където не съзирахме и помен от загадъчния стрелец.

Пред нас бяха Кхенса, Нека и затворникът; зад нас — храмът и все по-далечните викове на войниците. Луната осветяваше пътя ни, продължавахме да тичаме, докато Кхенса най-сетне даде знак и свърнахме от пустошта към дърветата, опасващи острова. Сред пукот на строшени вейки си проправяхме път през гъсталака. Най-после усетихме влажна земя под краката си и излязохме на брега.

Там Кхенса вдигна юмрук да ни спре, клекна и ни посочи да се съберем край нея. Гърдите й се повдигаха трескаво, дишаше на пресекулки и оглеждаше отряда си с очи, блеснали от вълнение пред опасността.

— Следят ни — каза тя.

Глас от тъмнината я прекъсна. Сепната, тя вдигна копието, готова за схватка.

— Не е трудно при шума, който вдигате — произнесе невидимият преследвач и излезе от сенките.

Скочихме на крака. Всички посегнаха към оръжията си. Всички без мен. Познах гласа и фигурата на човека, който пристъпи на поляната, ядосано отмятайки настрани ниските клони. Огледа ни гневно.

— Мъртви сте, до един — рече баща ми.

47

Изглеждаше почти същият както когато го видях за последен път. Може би не толкова спретнат без напътстващата ръка на мама. Дългата му коса бе прибрана на опашка, брадата му беше щръкнала, лицето — малко по-обветрено и набраздено отпреди.

И по-недоволно. Татко не пламваше лесно; по-скоро тлееше. Мама винаги казваше, че е като бавна вода, спокойна на повърхността, но е опасни подводни бързеи и течения. О, сега повърхността бушуваше, бузите му бяха почервенели и очите му мятаха обвинителни искри.

— Сабу — кимна суховато Кхенса с жест, показващ разбиране, че двамата с него трябва да поговорим насаме. Нека също се отдръпна от пътя на татко.

На ядосания ми баща.

„Богове!“ — помислих си, когато той се обърна към мен, приковавайки ме с остър поглед. Колко по-различна си представях срещата ни. Мечтите на малкото момче дълбоко в мен. Каква наивност! Нямаше прегръдка. Нито поздрав. Нито благодарност. Само…

— Какво правите тук? — процеди през зъби той.

— Дойдохме да те спасим — заекнах безпомощно.

Той разпери ръце, стиснал лъка си в едната.

— Приличам ли на човек, който има нужда от спасение?

— Не — отговори с равен глас Ая и посочи клетото същество, свито в краката ни с ужасено и объркано лице, сякаш очакваше да го връхлети лавина от камъни. — Но той имаше нужда.

Татко коленичи и заговори освободения затворник с омекнал глас и изражение:

— Изпълни добре дълга си, Бес. Съжалявам, ако съм ти причинил страдания. Благодаря и на теб, и на семейството ти. Надявам се възнаграждението да ви зарадва.

— Благодаря, Сабу, благодаря — успя да прошепне Бес, кимайки трескаво; ококорените му очи шареха насам-натам, но макар и не напълно успокоен, изглежда се беше опомнил.

— Защо? — попитах. — Защо си имал нужда от него?

Татко се изправи с въздишка.

— Краткият отговор е, че исках да поставя клопка и ми трябваше примамка.

— Каква клопка? — попита Ая.

— За убиец. Убиец на меджаи. — Той замлъкна. — Знаете за меджаите, предполагам, щом сте стигнали чак дотук?

Кимнах и погледите ни се срещнаха.

— Затова ли напусна Сива? — настоя Ая. — Нищо общо ли няма с Мена?

— Мена…

Татко явно си спомни и се обърна към Кхенса, която му кимна утвърдително от мястото, където се бе оттеглила.

— Мена е мъртъв, Сабу.

— Благодаря, Кхенса, благодаря. — Той се обърна към Ая: — Не, причината да напусна Сива няма нищо общо с Мена. Има общо със съобщение, че меджаите са под заплаха.

— Убиец? — попитах.

Татко кимна.

— Мъж, който владее занаята си, Байек. Уби Емсаф, потомствен меджай, ненадминат боец и разузнавач. Убиецът е методичен и безмилостен. Затова се надявах да го хвана в капан.

— Съжалявам, татко — казах.

Лицето ми помръкна; сведох глава. Той обаче улови ръцете ми.

— По-късно ще има достатъчно време за укори и ще има укори. Сега обаче се радвам да те видя — всички вас — и съм доволен, че уменията ви са се подобрили, откакто напуснах Сива. Ще премахнем някои лоши навици, разбира се, но…

— Чакай — Кхенса вдигна ръка, за да замълчим.

— Какво? — попита татко.

— Някой е наблизо — отвърна тя. — Може би клопката ти все пак е проработила. Някой идва. — Тя присви очи и кимна бавно. — И е добър.

— Сигурно е той. Да го довършим, тук и сега — рече татко и вдигна лъка с мрачна решимост.

Застана с гръб към изгряващото слънце и даде знак на Кхенса и Нека да застанат от двете му страни, за да нападнат преследвача от три посоки. С Ая се изправихме, готови да заемем своите места. Той кимна.

— Вървете отзад. Оглеждайте се да не ни изненада в гръб.

— Няма да успее… — подхвана Нека.

— Добрал се е дотук — прекъсна го татко. — Емсаф го е подценил. Няма да допусна същата грешка.

Разгърнахме се и се отдалечихме от брега, оставяйки Бес зад нас. Погледнах наляво към Ая — беше съсредоточена до краен предел, влажните й поли прилепваха по краката. Пред мен рояк мушици танцуваха в утринния хлад.

Пълно затишие. Нубийците и татко не се виждаха. Стражите в храма явно се бяха отказали от преследването. Ако ловецът на меджаи бе толкова добър, колкото се опасяваше баща ми, би ли паднал толкова лесно в мрежата? Едва ли.

Прокраднахме се напред, долавяйки болезнено и най-тихото джвакване на кал или пропукване на клонка. Усещах същото вълнение както в убежището на Мена; съзнание, че съм част от нещо — нещо важно. Искаше ми се да предам някак това чувство на татко, да му докажа, че съм пораснал, вземам решения сам и съм готов да ги следвам. После възпрях потока от мисли и се съсредоточих единствено върху настоящето, върху належащата задача. Затаили дъх, напредвахме стъпка по стъпка. Усещах как тревата под краката ми оредява. Сребристата светлина, процеждаща се на тънки снопове през короните на дърветата, сега озаряваше отъняващата земя пред нас.

После отпред се чу шум. Преди месец-два щях да подскоча от страх, ала сега се завъртях бързо, готов да се изправя срещу заплахата. Долових внезапно движение, шушнене, неразгадаем вик, последван от добре познат звук — свистене на стрели и болезнен крясък.

С Ая се бяхме снишили с извадени саби. В гъсталака пред нас изсвистяха още стрели, после се чу гласът на татко:

— Покажи се, убиецо! Застани пред мен!

Никакъв отговор.

Останахме притаени. Отново се възцари покоят на ранното утро. Прииска ми се да извикам, но се сдържах, за да не издам къде сме. Питах се защо сме петима, а някак си имах чувството, че не сме ловците, а плячката.

Шум наблизо ни сепна. После татко подвикна тихо:

— Байек. Добре ли си?

— Невредим. Ти?

Той се появи от сумрака, следван от Кхенса и Нека.

— Мисля, че го улучих, но няма и следа от тяло — каза татко.

Кхенса клекна, стискаше копието в една ръка, а другата положи върху земята. Разпери длан и наклони глава, сякаш слуша през пръстите си. Татко ни кимна с глава да отидем при тях.

— Добре се справихте — каза тихо и съм сигурен, че Ая бе обзета от гордост също като мен. Той се обърна към Кхенса:

— Тук ли е още?

— Не знам — отговори тя със сбърчено чело, което издаваше, че не иска да признае неспособността си да го открие.

— Не знам къде е… и дори дали е някъде наблизо.

— Беше тук — каза татко. — Сигурен съм. Мога да се закълна, че стрелата ми го улучи. И научихме недостатъците на врага.

Какви недостатъци, прииска ми се да попитам, но си сдържах езика зад зъбите.

— Освен това знае кога шансът не е на негова страна — добави Кхенса.

В същия момент мъгливият утринен въздух донесе вик:

— Меджай. Скоро ще се срещнем в деня на разплатата!

Застинахме. Кхенса завъртя глава, опитвайки се да налучка посоката, откъдето идваше гласът. Последва го друг — на Бес.

— Сабу! Сабу! — пищеше той.

Хукнахме през гъсталака, този път заедно, с извадени оръжия. Татко, Кхенса и Нека водеха, двамата с Ая ги следвахме неотстъпно, готови да отблъснем нападение от засада. Сварихме Бес в същото положение, както го бяхме оставили. Трепереше от страх с ококорени очи и повтаряше:

— Сабу, Сабу.

Стискаше с длани бузите си и редеше:

— Демон, демон, демон…

Не бях виждал толкова уплашен човек. И все пак…

— Кръв — Кхенса посочи туниката му.

— Ранен ли си, Бес? — попита татко, коленичи до него и го огледа.

— Не, Сабу — проплака Бес. — Демонът е ранен.

Татко се изправи с въздишка.

— Значи демонът е от плът и кръв — рече той.