Произход. Пустинна клетва

1

Пустинята беше гола; само една порутена ловна барака с плосък покрив стърчеше на хоризонта като прогнил зъб. „Ще свърши работа“ — помисли си Емсаф. Завърза коня в сянката на навеса и влезе в прохладното помещение, благодарен, че дебелите плъстени стени отблъскват жестокия зной.

Вътре разбули глава и се огледа. Не би се задържал дълго тук, разбира се — беше запуснато и миришеше на плесен — но въпреки това беше идеално място за замисъла му.

А замисълът му беше смърт.

Остави лъка, сложи стрела до него и погледна през тесния прозорец към равната земя. Присви очи, проучвайки различни ъгли, после коленичи и прецени зрителната линия; взе лъка, намести стрела и упражни прицела.

Доволен, остави оръжието на земята, изяде последното парче пъпеш, купен от пазара в Ипу и зачака плячката да се появи.

Докато чакаше, мислите му се върнаха при семейството, което бе оставил в Хевену. Писмо от Джерти бе предизвикало раздялата. Притеснителното му съдържание бе накарало Емсаф да си събере веднага багажа.

— Трябва да свърша нещо — само това каза на съпругата си и сина си. — Нещо спешно. Ще се върна при първа възможност. Обещавам.

Обясни на Мерти, че ще отсъства няколко седмици, дори месеци; да се погрижи за оранта и сеитбата. На Еве, едва седемгодишен, възложи грижата за гъските и патиците. Накара го да обещае, че ще помага на майка си за биволите и прасетата, и беше сигурен, че той ще изпълни дадената дума, защото синът му беше добро момче, привързано към родителите си и старателно.

В очите им блестяха сълзи и Емсаф едва запази спокойствие. С натежало сърце яхна коня.

— Грижи се за майка си, момче — каза на Еве, преструвайки се, че в окото му е влязла прашинка.

— Да, татко — отговори детето и долната му устна потрепери.

Емсаф и Мерти си размениха тъжни усмивки. Знаеха, че този ден ще настъпи, но въпреки това бяха потресени.

— Кажи молитва за мен. Помоли боговете да ни пазят, докато се върна — рече Емсаф, обърна коня и пое на югозапад; извърна се назад само веднъж и погледите на съпругата и сина му, вперени в него, се забиха като нож в сърцето му.

Беше пресметнал, че от Хевену до местоназначението ще пътува дванайсет дни. Носеше само най-необходимото и яздеше нощем, воден от луната и звездите. През деня оставяше коня да почива и спеше в сянката на разлистени терпентинови дървета или навеси.

Веднъж, рано привечер, се беше събудил преди залез-слънце. Огледа хоризонта със зорко око. В далечината почти невидима резка бледнееше сред маранята. Отбеляза си я мислено без особена тревога. На другия ден обаче стана по същото време и сред ивицата светлина на хоризонта, на предишното място, пак видя да се мержелее петно. Никакво съмнение — следяха го. Нещо повече — съгледвачът си знаеше работата. Явно гледаше да оставя постоянно разстояние помежду им.

Провереше ли теорията си, вероятно щеше да събуди подозренията на преследвача, но се налагаше да рискува. Забави ход. Видението сред маранята не изчезваше. Емсаф яздеше денем под палещото слънце. Преследвачът явно не изоставаше. Една нощ не спря, пришпорвайки коня с все сили. Мъжът след него предусети какво е замислил и не изпусна следата.

Имаше само един изход. Налагаше се да прекрати мисията, поне временно, докато не се разправи с преследвача? Кога беше подхванал дирята му? Опитен съгледвач, Емсаф беше действал предпазливо. „Да помислим“ — каза си той. Беше забелязал призрака на петия ден — добре, защото означаваше, че Мерти и Еве са в безопасност. Това беше най-важното — преследвачът да е далеч от дома му. Сега трябваше да го подмами.

Недалеч от Ипу Емсаф зърна селище. Търговци бяха разпънали сергии и продаваха масла, платове, леща и боб във високи буркани. Минаваха мнозина пътници и Емсаф успя да открие ездач, поел към Тива; даде му монета, за да отнесе съобщение, и му обеща повече, когато свърши работата. Купи провизии, но не се бави дълго. Волските кервани по пътя му напомняха за Мерти и Еве и сърцето му се свиваше. Откри брод и прекоси Нил. Тръгна из Западната пустиня, примамваше преследвача и планираше следващия си ход.

След две нощи се натъкна на ловния заслон в равнината и реши, че е отлично място за засада.

И, разбира се, не след дълго плячката му се появи — самотна фигура на кон, изплувала от маранята. Емсаф благодари на боговете, че слънцето е зад гърба му, опъна лъка и се прицели в ездача. Видя вече познатото наметало, цвета на коня.

Време беше.

Вдиша дълбоко, без да изпуска от поглед жертвата, и задържа ръка сякаш цяла вечност. Трябваше да освободи лъка, преди мускулите му да затреперят и да съсипят прицела. Трябваше да сложи край веднага.

Разтвори пръстите на дясната си ръка. Стрелата се заби в целта. Ездачът се катурна от коня и сред облак прах и пясък се стовари на земята. Емсаф сложи втора стрела и се прицели отново, следейки за признаци на живот.

Нищо.

2

Две седмици по-рано

Убиецът се събуди призори, точно преди изгряващото слънце да заблести през решетестите прозорци и да опари с бял огън очите му. След малко къщата щеше да се стопли, но докато се обличаше и увиваше в шала, резлива хладина обгръщаше тишината.

В друга стая изяде последните плодове и хляба — бавно, унесен в мисли. Беше минало много време, но умът и тялото му бяха готови — оръжията му бяха остри.

След закуската се зае с последните приготовления — да проучи картите и да се намаже с каял под очите, за да ги предпази от жаркото слънце; бронзовото огледало отрази кръстосания белег от едната страна на лицето му.

„Дали Изида, Хорос и Анубис ще ми се усмихнат“ — запита се.

Времето ще покаже.

Пътува три дни и три нощи до стопанството в Хевену — няколко постройки сред пясъка, ограждения за добитъка и простори с искрящо бяло пране. Уверен, че земните контури го прикриват, той спря сред палмова горичка и завърза коня в сянката на листата. Извади мях с вода, провери разположението на слънцето, загърби го и намери падина в пустинята, където да се свие. Скри се под шала и зачака.

Ето. В селската къща. Движение. Силует — женски — тръгна към кладенеца. Носеше голямо ведро. С присвити очи убиецът я проследи как върви — овладяна, стегната походка. Жената напълни ведрото, остави го върху ръба на кладенеца и се изправи с ръце на кръста. След малко сви длани край устата си и извика име. Лекият ветрец го поде.

Еве!

Името на жертвата беше Емсаф, но той явно беше другаде — в града или в полето извън обзора му. Или пък изобщо не беше тук. Пред къщата се появи момче — сигурно Еве. Убиецът ги проследи с поглед как вдигат още едно ведро от ръба на кладенеца и занасят водата в къщата. С по-малки съдове напълниха коритата за животните. Козите наведоха глави да пият. Мъжът в равнината също утоли жаждата си.

Остана в падината, докато се увери, че в къщата са само жената и момчето. Надигна се и побягна. Спря задъхан до къщата и опря гръб в кирпичената стена. През заден прозорец чу, че майката и синът се хранят. Долови думата „татко“. Женският глас изрече „скоро ще се върне“.

Убиецът затвори очи. Замисли се. Това не беше предвидено — малко препятствие, но все пак неприятно. Предупреден ли е Емсаф?

Не. Не го е очаквал. Иначе щеше да остане, за да защити семейството си. Но са му съобщили нещо. Тръгнал е бързо да предупреди някого или да изпълни задача? Ще разбере, когато го настигне, реши убиецът, и засега зачеркна въпроса.

Време беше. Не биваше да го губи. Времето беше неговият враг.

Изхлузи сандалите си и усети горещия пясък под краката си. Прокрадна се край къщата, снишавайки се ниско под прозорците. Стигна до предната врата и застана до нея, прилепен към стената. Ослуша се, за да разбере къде е застанало момчето. Извади ножа си от колана и уви около китката си кожената връв, прикрепена към дръжката му.

Чакаше. Отброяваше туптенето на стъпките.

Сега.

Бутна замрежената рамка, вмъкна се пъргаво вътре и сграбчи жената, притиснал ножа в гърлото й. Краткото боричкане приключи светкавично.

От другата страна на стаята Еве чу, обърна се и видя мъж с белязано лице да държи в смъртоносна хватка майка му. Очите на момчето се разшириха от изненада и страх. В десницата си стискаше чиния с нож в нея. Погледът му се плъзна към нападателя.

— Не искам никой да пострада — каза убиецът. Лъжа. Жената си пое пресекливо дъх. — Остави чинията, момче! Легни по корем!

— Недей, Еве! — подвикна жената с напрегнат, решителен глас.

— Не се шегувам — предупреди убиецът и заби острието в плътта й, за да се обоснове. От раната протече кръв и капна върху китката на мъжа.

— Остави чинията — повтори той.

— Спомни си какво каза баща ти — изрече жената. — Бягай, Еве! През прозореца. Ще го надбягаш. Има кон. Намери го и бягай!

Вдигна длани и обхвана ръката му да се задържи на крака.

Убиецът поклати глава.

— Мръднеш ли, ще й прережа гърлото. Направи каквото казах.

Последвалото се разви бързо — Еве отметна китка, чинията отлетя и се разби върху каменния под. В другата му ръка блесна ножът с острие между палеца и показалеца. Един замах и ножът хвръкна към убиеца. В същия момент майката на момчето се извъртя и заби зъби в ръката на нападателя.

Ножът бе хвърлен ловко, но убиецът отскочи рязко и острието почти не го докосна, оставяйки само лека драскотина върху рамото му. Жената заби лакът в ребрата му, веднъж, два пъти. Солидни, умели удари. И тя беше обучена. Сега не му оставаше друго — трябваше да убие и двамата. Убиецът взе бързо решение. Преряза й гърлото, преди да му нанесе трети удар. Дланта му се върна назад и със същото движение запрати камата към момчето, което налиташе към него, явно да помогне на майка си.

Детето беше близо. Убиецът се беше прицелил точно. Еве улови камата, забита в шията му, строполи се на колене и се свлече настрани. От раната бликна кръв. Майката и синът умряха на крачка един от друг върху каменния плочник.

Убиецът отметна глава и се взря в кръвта, която се събираше в локва между жертвите му и бавно попиваше в пръстта между камъните. Устните му трепнаха и се извиха надолу — мимолетен израз на раздразнение. Смяташе да ги остави живи, за да ги разпита. Избирайки да се борят, те му бяха попречили. Със смъртта си бяха спечелили време за Емсаф, може би дори шанс за бягство.

Бион въздъхна и се свъси. Колко неприятно от тяхна страна.

Откри дирята и последва Емсаф по пътя към Ипу.

Дивечът му несъмнено имаше опит. Минаваше по стъпките на каравани и търговци; отклоняваше се из пустошта, когато единствените следи в пясъка щяха да са от него. Подозираше, че го следят, но твърде бавно потвърди съмненията си и убиецът успя да предугади плана му.

Когато в далечината забеляза ловния заслон и нито помен от Емсаф, убиецът разбра, че му поставят клопка. Той би постъпил по същия начин. Това означаваше, че съдбовният миг за Емсаф е близо.

Край полята по речния бряг се натъкна на търговец с магаре, натоварено с вази. На хоризонта различаваше силуетите на земеделци, твърде далеч да видят какво ще се случи.

— Добра стига! — поздрави ведро търговецът.

Убиецът скочи от коня и приближи, скрил ножа под шала. Пътникът заслони очи е длан.

— Какво да… — подхвана добросърдечно той, но така и не довърши.

Убиецът хвана юздата на магарето, подплашено от мириса на кръв, и го поведе, натоварено с безжизненото тяло на стопанина. В скрит от погледи заслон прехвърли трупа върху коня си и го овърза с умели възли, които щяха да се разплетат в най-точния момент; използва мъртвешкото вкочаняване и изправи мъжа върху седлото, уви го в шала си и се отдръпна да се възхити на творението.

Конят и бездиханният ездач тръгнаха напред, а убиецът пое в широк кръг, който щеше да го отведе зад ловния заслон. Видя отдалеч как трупът падна от коня; от шията му стърчеше стрелата на Емсаф.

Капанът беше щракнал.

След известно време Емсаф излезе от заслона. Убиецът, промъкнал се отзад, го чакаше. Преряза с камата гръбначния му ствол в основата на врата, оставяйки му само зрение и дар-слово, и клекна до него.

— Къде е последният от вашите? — попита убиецът.

Емсаф го погледна с мъдри, тъжни очи и убиецът отново усети раздразнение. Цялото семейство беше замесено от същото тесто. Разбра, че си губи времето. Заби ножа в окото на Емсаф, измъкна острието и го избърса в дрехите му. В равнината лешоядите вече кацаха по тялото на търговеца. Убиецът ги проследи с разсеян поглед, използвайки момента да отдъхне, преди да продължи по своя път. Скоро птиците щяха да открият и Емсаф. Смърт и раждане. Безкраен кръговрат.

Задачата беше изпълнена. Засега.

Бион се протегна и вдиша дълбоко. Щеше да почисти оръжията си, да си почине и да докладва. После щеше да получи нова заповед и нова жертва. Играта продължаваше безспир.

3

През онзи ден — денят, когато животът ни се промени — седяхме на любимото си място в Сива, облегнали гръб върху топлите камъни от външната страна на крепостната стена. Видях самотния ездач да се мержелее на хоризонта, но честно казано, не му обърнах внимание. Все пак той беше петънце в далечината, поредната част от деня като водата, миеща брега на оазиса, и като хората, сновящи из зеленината в градините.

Освен това седях до Ая и тя говореше за Александрия и както винаги повтаряше как все някога ще се върне там. Слушах я, следейки с поглед как ездачът стига до брега на оазиса и влиза в селището под нас.

— Трябва да я видиш, Байек — казваше Ая и аз си представях града. — Целият свят се среща в Александрия, по улиците й ще чуеш всички езици на света, гърците и египтяните крачат един до друг и дори евреите имат свои храмове. Учени от всички краища на земята се стичат в Музея и Библиотеката. Ще отидеш ли там някой ден, как мислиш?

Свих рамене.

— Може би. Но моята съдба е тук.

Настъпи мълчание.

— Знам — рече тихо тя.

— А знаеш ли какво друго е направил Александър? — попитах в опит да разведря настроението. — Освен че е създал великия си град, имам предвид. Дошъл тук, в Сива. Срещнал се с оракула в Храма на Амон.

В Сива имаме два храма. Единият е изоставен, но другият е като малък град в града — Храмът на Амон.

— Как се е озовал тук? — повдигна вежди Ая.

— Ами… Аз предпочитам историята как Александър и спътниците му били в пустинята, примрели от жажда. Явили им се две змии и ги довели в Сива.

Ая се разкикоти.

— Или пък е дошъл на поклонение.

— Предпочитам моята версия — повторих упорито.

— Сантиментален както винаги. А после? Когато дошъл тук?

— Посетил Оракула. Никой не знае какво точно му е казал, но след срещата Александър си втълпил, че е син на Амон, коронясали го за фараон на Мемфис и покорил много земи.

— Мислиш, че нашият оракул стои зад всичко?

— Иска ми се да вярвам — кимнах. — Важното е, че оракулът на Сива се смята за безпогрешен, а Храмът на Амон е прочут надлъж и нашир…

— И?

— И трябва да го пазим.

Тя сведе глава и тъмните й плитки се спуснаха пред лицето. Усмихна се.

— Пак стигнахме до твоята съдба. Кажи ми, Байек, сигурен ли си наистина, че искаш да тръгнеш по пътя на баща си? Решил ли си? Това ли ти казва сърцето?

Добър въпрос.

— Разбира се — отговорих.

Помълчахме.

— Бих искала да приличам повече на теб — каза тя. — Да съм… по-доволна от живота си.

— Не искаш ли да е обратното? — опипах почвата. — Аз да съм повече като теб?

Въпросът увисна във въздуха. Поседяхме така още малко. После приятелят ни Хепзефа притича по пътеката към нас.

— Байек! Байек! — извика той. — Дойде пратеник от Завти!

— И какво? — попита Ая и стана на крака; следобедът ни явно беше провален.

— Дойде за Сабу — обясни задъхан Хепзефа.

— Как така? — заекнах.

— Сабу заминава. Баща ти напуска Сива — изпъхтя Хепзефа.

Тримата слязохме от стената и хукнахме по улиците, където от къщите излизаха хора, заслоняваха очи с длани и се взираха към главния път.

Гледаха към моя дом.

Докато вървяхме по улицата, една жена ме забеляза и зашепна нещо на спътницата си, която също погледна към мен и бързо отмести очи. По хълма край нас подтичваха деца, любопитни каква е тази суетня. Преди да се присъединя към шествието, зърнах ездач да препуска срещу течението и познах мъжа, когото бях видял в покрайнините на оазиса. Досетих се, че той е пратеникът. Вглъбен в кесията с монети, която напъхваше в кожена торбичка, провесена през гърдите му, той едва не падна от седлото, когато се спуснах изневиделица към него и хванах коня му. Изруга и потърка брадичка.

— Пусни коня — процеди заплашително, впил в мен очи с цвят на лазур.

— Донесъл си вест на баща ми, закрилника на града. Какво гласеше съобщението?

— Щом ти е баща, питай него.

Поклатих нетърпеливо глава и пробвах друг подход:

— Кажи ми тогава кой изпраща посланието?

Пратеникът издърпа повода на коня от ръцете ми.

— Питай баща си — повтори той и се отдалечи.

Хората от града се стичаха към дома ми. Чух как някой извика „Рабия!“. Знаех защо — двамата с татко бяха довереници, често си шушукаха далеч от любопитни уши. На градските събрания сякаш винаги говореха в един глас.

— Хайде! — дръпна ме Хепзефа нагоре по хълма.

Ая го последва, ала аз изостанах, сигурен, че животът ми ще се промени, и изпълнен с желание да отложа момента.

Ая се обърна към мен и разбра. Каза на Хепзефа да върви и се приближи до мен. Последният светлик на слънцето я обгръщаше в сияние, докато изминаваше няколкото крачки помежду ни.

— Байек, какво има? — попита нежно тя, сложи длани върху раменете ми и впи очи в моите.

— Ами…. Не знам…

Тя кимна съчувствено.

— Няма да разбереш, ако не откриеш. Хайде! Ела!

Устните й докоснаха лекичко моите.

— Бъди силен — прошепна ми и ме улови за ръка — за утеха и за да ме поведе по пътеката към дома, който баща ми се готвеше да напусне.

4

На другата сутрин се събудих с чувство на меланхолия, просмукало сякаш въздуха в стаята ми. И за момент се залутах из мъглявината на този къс време, когато реалният свят и светът на съня са преплетени. Лежах и се питах какво не е както трябва, какво в моя свят е толкова странно и внезапно различно. Докато…

Всичко се завърна.

Спомних си.

Спомних си мама, скръстила ръце в сумрака, свила устни до побеляване и с пламнали очи. На улицата пред дома ни конят на татко чакаше вързан; пътните торби вече бяха преметнати през седлото и при вида им разбрах новината и прозрението ме удари като юмрук в корема.

Погледнах към Ая и тя отвърна на погледа ми с очи, замъглени от тревога. После се появи татко и се закова на място, забелязал съгражданите си, струпани пред вратата ни. Поклати глава и се зае с последните приготовления.

— Амхозе — обърна се към мама.

Ако се надяваше на разбиране, не го получи.

Рабия беше пристигнала. Двамата с баща ми си размениха тихо няколко думи, които явно не й се харесаха, съдейки по изражението й. Двете с мама очевидно бяха на едно мнение. Тя поклати глава, опитвайки се да обясни нещо на татко; каквото и да беше, той не обърна внимание. Отказа да говори на четири очи с нея в дома ни, настоя, че трябва да тръгне веднага.

Беше готов. Целуна мама и ме прегърна крепко, едва не ме задуши. Потупа ме по рамото и яхна коня. Тълпата притихна.

— Даде обет, Сабу — каза Рабия, вече спокойно, приела обрата на събитията.

— Давал съм много обети, Рабия — каза татко.

— Кой ще пази Сива сега? — дочу се глас от тълпата.

— Без мен ще се нуждаете от по-малко защита — извика в отговор той, обърна коня и си проправи път през множеството към оазиса и извън пределите на Сива.

Спомних си тропота на конските копита по пътя към градините. Хората го изпращаха с погледи; някои се чудеха какво означават думите му. Сетих се как се мъчех да проумея чувствата си, докато той се превръщаше в точица в далечината. Напразно. Отлепих глава от таблата на леглото и огледах стаята, все едно е непознато място. Разбрах, че и сега не мога да ги разбера.

Мама вече беше будна. Беше изнесла кана с вода в задния двор, където покрай стената на къщата растяха млади смокини и през балдахина на клоните им утринното слънце хвърляше светли петна върху плочника. Беше свила крака, полите й бяха опънати върху коленете; така държеше каната, та имах чувството, че всеки момент ще се изплъзне измежду пръстите й. Усмихна ми се, когато седнах до нея. Изглеждаше уморена. Запитах се дали изобщо е спала.

— Ще се върне — каза тя. — Не бой се.

— А ние?

Засмя се сухо.

— О, животът продължава. Само почакай. Тъкмо ще свикнем да живеем без него и той ще си дойде, и ще преобърне всичко наопаки.

— Защо тръгна?

— Не знам — въздъхна тя. — Не пожела да ми каже. Видях тревога в очите му.

— Има ли нещо общо с Мена?

Споменът вледени погледа й. Потъна в мисли и аз замълчах, ала не се отделих от нея. Най-сетне тя поклати глава.

— Какво значение има?

— Поне ще е обяснимо.

— Разбирам — кимна тя, отпи от каната и я остави на стълбата. — Е, в такъв случай не е зле да отидеш и да поговориш с Рабия.

5

Татко беше мъжът, надвил грабителя на гробове Мена. Само боговете знаят как е запечатан в ума ми този факт. Всички ми го повтарят. Постоянно.

Кой е Мена ли? Добър въпрос. Някои казваха, че няма такъв човек; под името „Мена“ всъщност се подвизавали неколцина или по-точно така се наричала отлично организирана банда, поддържаща илюзията за зловещ главатар, за да всява страх.

Други твърдяха, че Мена е мъж от плът и кръв, но не участва лично в набезите на шайката си. Дебелеел и богатеел от труда на лакеите си и ръководел операциите, без да напуска царското си имение в Александрия.

Когато бях малко момче, по улиците на Сива най-настойчиво се разнасяше мълвата, че Мена е съвсем истински и ръководи бандата си с могъща смесица от заплахи и обещания за несметни богатства. Казваха, че носел зъбите на жертвите си, нанизани на тел, боядисани в черно и заострени; изпълнявали идеално целта да всяват страх у всекиго, който го зърне. Мена бил жесток, безпощаден и се прекланял единствено пред бога на парите. Убивал дръзналите да не приемат подкуп или да му се опълчат; убивал и семействата им и провесвал червата им по дървета, а одраните им трупове — на градските площади като назидание за враговете му.

Шушукаха, че е демон, изпратен от боговете да наказва слабите и да измъчва невинните.

Ето колко зъл го описваха.

Каквато и да беше истината, Мена и бандата му винаги изпреварваха с по няколко крачки войниците, които постоянно ги преследваха. От време на време залавяха човек от шайката, изтезаваха го и го изгаряха жив, та тялото му да не може да измине пътя до отвъдния живот, осквернено както гробовете, разграбени светотатствено от него.

Това не ги спираше. Единственият неподкупен държавник, опитал се да ги спре, се беше провалил и после го бе застигнала загадъчна смърт. Никакви мерки не предотвратяваха набезите на Мена и на каквито и мъчения да подлагаха подчинените му, никой не разкриваше кой е и къде живее. Всички се страхуваха от него.

Бях малък, може би на десет, когато Мена и разбойниците му извършваха най-много набези. Отначало те бяха просто история, легенда. Съществуваха като тема за разговор между родителите ми и в резултат — като плод на въображението ми нощем в леглото, преди да заспя.

Научих, че бандата се подвизава из северните околии. Нападали пирамиди, разбира се, но и разпростирали мрежата си. Именно заради иманяри като Мена архитектите на фараоните започнали да добавят в гробниците им повече клопки и задънени проходи — предупреждение към грабителите на вещи, предвидени за отвъдния живот на мъртвите. Сега обаче дори богатите, положени в обширни тайни подземия, издялани в скалите, не бяха в безопасност. Любимите жертви на Мена бяха всъщност не най-богатите, а заможните, започващи пътуването към отвъдното в некрополи край селищата. Точно тях набелязваше безмилостният иманяр.

Имаше метод. Хората му се представяха за търговци и разпъваха шатри на удобно място край целта, но не прекалено близо. От там завързваха запознанства с местните, подкупваха старейшини и проучваха гробниците — къде се намират проходите и поставените клопки.

Методите му се променяха в зависимост от набелязаната плячка, но обикновено той нахълтваше и разграбваше всичко. Така крадците успяваха да избягат бързо и по-късно, в безопасните си леговища, да отделят златото от дрънкулките.

Заради това, разбира се, Мена бе попаднал в полезрението на баща ми, който — като закрилник на Сива — проучваше кога шайката му е наблизо.

А точно през онези дни те бяха много близо.

6

Рабия не си беше вкъщи. Седнах отпред да чакам, отброявайки с раздразнение всяка отминала секунда. Най-сетне я видях да върви бавно по пътеката към входната врата с кошница плодове от пазара.

— Питах се дали ще те видя днес — каза тя и ме подмина, без да си губи времето за топли приветствия.

Последвах я без покана, изчаках да си свали мантията и да остави кошницата, после сведох глава пред нея, а тя ме изучава предълго с поглед, скръстила ръце.

Малко по-възрастна от мама, Рабия й приличаше по нрав — и двете не си мереха думите. „Пряма съм и в това няма нищо лошо“, казваше мама, когато татко я упрекваше за хапливия й език. Двете умееха да внушават чувството, че виждат през теб.

В момента се чувствах точно така.

— Виждам решимост — отбеляза Рабия, щом огледът най-после приключи. — Харесва ми. Така е редно да говори кръвта на закрилника на Сива. Може би се надяваш временно да наденеш мантията, докато баща ти го няма?

— Може би — отвърнах предпазливо, чудейки се накъде бие.

— Как мислиш? Близо ли си до целта? — попита тя с непроницаемо лице и притворени очи.

— Научих много от него за изкуството на оцеляването и сражението.

— Оцеляване — повтори Рабия. — Не го ли усвои от нубийката?

Когато бях дете, край града лагеруваха нубийци. Сприятелих се с Кхенса, която беше по-малка от мен, но ме научи да ловувам и да слагам капани. По-късно разбрах, че Кхенса ми е преподала уроците по молба на майка ми, която смяташе нубийците за най-вещи в тези дела.

— Да — кимнах. — Но когато нубийците си тръгнаха, татко започна да ме обучава. Само той можеше да ме научи как да се сражавам и да защитавам града.

— Разбира се — съгласи се Рабия. — И докъде е стигнало обучението ти?

Тя впи очи в мен. Имах чувството, че вижда и чете мислите ми, защото беше вярно, че по незнайна причина напредвах бавно, а татко преподаваше уменията си неохотно. Рабия и мама го притискаха да ме учи, но нещо от рода на „Още не си готов, Байек“ предхождаше всяка стъпка.

Да, разбирах, че обучението ще продължи години — „цял живот, Байек“ беше друга реплика, която чувах често — но въпреки това имах усещането, че от шестгодишен, когато татко се зае с мен, досега — а вече съм на петнайсет — не съм отбелязал почти никакъв напредък.

Рабия явно мислеше същото.

— Кажи ми, трябваше ли според теб да се подготвяш по-усърдно?

Сведох глава.

— Да — признах.

— Ясно като бял ден — усмихна се тя. — И защо ли баща ти не те е превел по целия път? Защо обучението ти е толкова далеч от завършека?

— Много бих искал да разбера — споделих. — Има ли нещо общо с приятелството ми с Ая?

— Приятелство — изкиска се тя. — Добро попадение. Приятелство… Виждала съм ви заедно, като миди, полепнали по корабно дъно. Как бледнеят родителските поучения пред младежката любов!

Усетих как лицето ми почервенява. Рабия се усмихна и се почувствах още по-неудобно.

— Ако ти е внушил, че е заради приятелството ти с Ая, опитвал се е да скрие истинската причина. Сигурна съм. Има друга. Кажи ми какво си спомняш от нападението на Мена?

— Значи има нещо общо с Мена?

— Първо моя въпрос. Какво си спомняш от онази нощ?

Погледнах я. Тогава бях на шест, но още помня всяка минута.

Нощта беше тиха. Неподвижна. Бях в леглото и напрягах слух да чуя какво си говорят родителите ми. Бяха информирали татко, че из града се появили непознати лица. Търговци, така се представяли, но не предлагали никаква стока. Според него бяха подставени лица на иманярите и лагеруваха някъде в пустинята край града, както обикновено действаше Мена.

За мен тези сведения бяха безценни. Заради слуховете, че Мена идва, внезапно станах много търсен. Приятелите ми Хепзефа и Сенефер (Ая още не беше влязла в живота ми) ежедневно ме обсипваха с въпроси — вярно ли е, че Мена ще нападне Сива с армия грабители на гробове? Вярно ли е, че върховете на острите му зъби са намазани с отрова? Вниманието ме радваше. Да бъдеш син на градския закрилник определено има предимства.

В леглото обаче се мятах неспокойно. Видях насън как стоя пред скали, взирам се в пещера и виждам светещи очи и отблясък от бели зъби в гнетящия мрак. Плъх. Още един. И още един. Пред очите ми пещерата се изпълни с щъкаща, гърчеща се маса от тела. Пълзяха един върху друг и всеки се опитваше да се покатери най-отгоре; купчината се местеше и издуваше, нови и нови очи се появяваха в тъмнината. Шумът, който издаваха — дращене, шушнене — ставаше по-силен и…

Събудих се. Мишето шумолене обаче не си отиде със съня. Остана в стаята с мен.

Идваше откъм прозореца.

Изправих се рязко в леглото. Там имаше нещо. Първо го помислих за плъх или… не, прекалено голямо беше. Може би котка.

И това не беше. Кучетата не издават такъв звук. Не се прокрадват.

Отвън имаше някого. Очите ми се насочиха към мрежата на прозореца и отначало ми се стори, че помръдва от вятъра. После видях пръсти, кокалчета, ръка се плъзгаше внимателно навътре.

Видях лицето и торса на мъжа, който се прехвърли през процепа в стаята ми. Очите му блестяха злостно и между зъбите му имаше извита кама.

Докато се изправяше, се претърколих от леглото. Инстинктът ми нашепваше да бягам, мозъкът крещеше на краката ми да се размърдат, но не можех, не можех да направя нищо — да се раздвижа, да извикам, да изкрещя, нищо — и причината беше страхът.

Разбойникът беше кривоглед, носеше тъмна мръсна туника и раирано наметало почти до земята — вятърът от прозореца го повяваше леко. Той измъкна ножа измежду зъбите си и се ухили; очаквах да видя заострени черни зъби, но неговите бяха най-обикновени — изпочупени и жълти, но не приличаха на смъртоносните оръжия, които с приятелите ми обсъждахме по улиците в Сива.

Мъжът вдигна показалец пред устните си да замълча. Пак ми се прииска да побягна, но краката ми останаха вцепенени. Мъжът пристъпи към мен и светлината заигра по острието в ръката му — ножът приближаваше и ме омагьосваше, хипнотизираше ме като поклащаща се качулата кобра.

Отворих уста. Или по-точно усетих как устата ми се отваря и разбрах, че съм направил първата важна стъпка — умът ми казваше, че щом мога това, значи мога да издам и вик.

Стига само да преодолея страха.

Кривогледият приближи с още една крачка. Пръстът не слизаше от устните му. Отвън чух шепот и приглушени стъпки. Идваха още мъже. Представих си как родителите ми спят в тяхната стая и проумях в каква опасност са.

Сега най-сетне усетих крясъкът да се надига в гърлото ми. Преди да изскочи от устата ми обаче, зад мен се раздаде вик. Татко влетя в стаята с рев:

— Ахааа! Господарят ти иска да ми види сметката ли?

Ефектът беше мигновен. Кривогледият отстъпи назад и ухилената му физиономия се вкамени.

— Атака! — изкрещя той и се втурна напред.

Обърнах се и видях втори мъж да изскача пред прага зад баща ми.

— Татко! — извиках.

Той се завъртя, посрещна новодошлия със сабята си и с едно отмятане на китката го повали. Подпря се на коляно и се обърна. Острието му описа дъга и парира нападението на първия разбойник. Все още вкочанен, усетих как топли капки кръв опръскаха лицето ми.

Татко беше твърде бърз за кривогледия, който отстъпи две крачки назад, изгубил елемента на изненадата и изправен с жалка кама срещу сабя. Баща ми се пресегна, сграбчи ме за лакътя и ме дръпна към вратата, където се препънах и се проснах върху тялото на втория нападател.

От къщата зад мен мама извика:

— Сабу!

Татко ме вдигна на крака и ме повлече след себе си.

Сред възглавници и табуретки стоеше мама и с опасно притъмнели очи стискаше нож за хляб, от който капеше кръв; до нея имаше мъртвец.

В стаята видях още един мъж. Четвърти налетя през вратата, въоръжен, оголил свирепо зъби. Мама ми извика и аз притичах до нея. В същия момент татко се спусна напред да посрещне нападателите.

— Ахмозе! Отведи Байек! — изкрещя той, замахвайки със сабята.

В следващата секунда единият от двамата разбойници изпищя и падна; червата му шурнаха през разпорения корем. Другият изкрещя проклятие и сабята му срещна татковата със звън на стомана. Докато мама ме влачеше към спалнята, видях как татко приклекна и се завъртя, хванал сабята с две ръце, за да се изправи срещу нови двама нападатели, нахлули в къщата ни. Острието нанесе разсичащ удар и разпръсна кръв из въздуха. По лицето на татко се четеше спокойна вглъбеност и в този миг, макар да бяхме обкръжени от убийци, се почувствах в пълна безопасност.

Чувството се изпари. В спалнята с мама сварихме друг нападател да се изправя на крака след скок през прозореца.

— Лесна плячка — ухили се той и вдигна острието си, но това бяха последните му думи, защото с две решителни крачки мама заби кухненския нож в гърдите му.

— Прав беше — рече тя, докато мъжът падаше, а после ми посочи рогозката. — Стой там!

Вдигна ножа и прилепи гръб до стената. Приведе се и погледна през прозореца. Доволна, че няма никого, тръгна бързо към вратата, полюшвайки грациозно поли в пълен контраст с окървавения нож в ръката й.

Нещо се раздвижи, помести се сянка и тя вдигна ножа, готова да се защити отново. Сетне отпусна длан, видяла баща ми. Раменете му се повдигаха и спускаха тежко, беше окървавен и изтощен от битката, но жив. Отвън, в мъждиво осветената предна стая, виждах разпилени по пода тела — мъжете, покосени от татковата сабя.

— Добре ли си? — попита мама, приближи се до него и разтвори туниката му да погледне за рани под окървавения плат.

— Нищо ми няма — каза той. — А ти? Байек?

Погледна многозначително над рамото й към трупа, проснат в спалнята им.

— Добре сме — каза му мама.

Татко кимна.

— Тогава ще вървя — рече той. — Ще нападнат храма. Ще търсят реликви, злато, дарове, каквото докопат мръсните им ръце. Не се боят нито от боговете, нито от оракула. Само аз мога да ги спра.

— Много ли са? — попита мама.

— Главно работници и занаятчии. Тях използва за плячката. Войниците беше изпратил тук да се разправят с мен. Предполагат, че вече съм мъртъв.

Предупреди ни да бдим зорко и тръгна. Във внезапно стихналата къща, осеяна с трупове, мама се свлече до стената и оброни глава. Разтри длани, сякаш да ги измие — трепереше, осъзнах, след битката; знаеше обаче, че може да дойдат още и пак да влезе в бой.

Представих си как се спуска към нашественика и го пронизва — без колебание, без да трепне. За пръв път през онази нощ видях родителите ми да проливат кръв. Наблюдавах татко и усещах, че изпълнява дълга си — силното чувство, че съм защитен, завинаги се запечата у мен — ала мама изглеждаше променена от случилото се, сякаш за пръв път разбра на какво е готова, за да опази семейството си. През годините често я виждах да се взира в дланите си със замислено, но и странно умиротворено изражение. Питах се дали си спомня онази нощ.

Тогава обаче просто седнах до нея. И преди тя да стане, за да разкаже на другите какво ни е сполетяло, двамата се успокоявахме взаимно.

Приключих историята си, изтръпнал от живия спомен.

— Баща ти надви убийците и спаси храма — каза Рабия. Обели фурма, махна й костилката и я лапна. — Не бях там, разбира се, но той ми разказа, че бандитите наистина нападнали храма и мнозина от хората, които работели там, вече били мъртви. Ако баща ти не беше се намесил, щяха да разграбят всичко ценно, дори да убият оракула.

— Там ли е бил Мена?

— Баща ти не ти ли е разказвал?

— Не, никога.

— Бил там, но избягал. — Тя се замисли, сякаш преценяваше как да продължи. — Онази нощ промени баща ти — рече най-сетне. — Видя жестокостта през очите на любимите си хора и се усъмни не само в своя път, но и в твоя. Страхуваше се за теб и не искаше да те обучава за отредения ти дълг на закрилник. Искаше да те предпази от насилието. Повтаряше, че не си готов, и това беше оправданието му. Би намерил всякакво оправдание, само и само да не те обучава — така му казвахме с Ахмозе — но той предпочиташе това.

— Винаги съм бил готов. По-силно от всичко исках да вървя по стъпките му.

Рабия повдигна вежди със сериозно изражение. Втренчи се изпитателно в мен, после ме прониза с поредния всезнаещ поглед, който владееше толкова добре.

— Така ли? И как показваше това желание? Как възнамеряваше да съвместиш двата си живота — приятелството с Ая и бъдещето си на закрилник на Сива? Ами нейното желание да се върне в Александрия? Какво предприе, за да убедиш баща си, че си най-подходящият човек да го наследи? Че ще останеш в Сива, каквото и да се случи?

— Надявах се…

— Надежди! — Тя се засмя. — Не е достатъчно. Друго?

Пристъпих от крак на крак, разбрал, че предстои битка без юмруци и оръжие.

— Бях предан син.

Тя забели очи и изсумтя. И този отговор не я задоволи.

— Не стига! Друго?

Поклатих глава.

— Добре де, ами какво направи той, за да се увери, че съм достоен за Сива?

— Измъчват го съмнения, Байек — отвърна Рабия със строг, чужд глас. — Съмнения за теб, за пътя му, посветен на острието, и за живота, който ти е предначертан. Има нужда от сигурност. Все пак ти самият убеден ли си, че искаш да го следваш?

Въздъхнах.

— Какво? — попита остро тя.

— Ая ми каза същото.

Изражението на Рабия се промени, но съзрях одобрение. Почудих се какво ли мисли за мечтата на Ая и за моята и как си представя сблъсъка им някой ден.

— Как отговори?

— Казах й, че съм сигурен.

— Обаче тогава баща ти е бил в Сива. А сега?

Ако Ая замине за Александрия — въпросът остана неизречен.

— И тогава, и сега отговорът ми е същият.

Гласът ми прозвуча решително, стоях с изправен гръб и погледът ми не трепна. Това вече не беше детска мечта. Не мислех, че мога да оползотворя другояче живота си.

— Той трябваше да го чуе. Може би щеше да промени мнението си. — Рабия тръсна раздразнено глава и повтори думи, които бях чувал майка ми да изрича: — Нямаше да е зле двамата да бяхте сблъскали глави.

Опрях юмрук в гърдите си.

— Значи не е видял какво има тук.

— Или е видял твърде много — каза просто Рабия.

Не очаквах да чуя това. Стъписах се. Ако беше битка, в онзи миг тя щеше да спечели победата. Бях свикнал обаче да споря с Ая по исторически и философски теми, когато тя споделяше знанията си с мен.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Съмнения, съмнения — повтори уклончиво Рабия. — Може би видното е било твърде важно за него. И затова не е забелязал лъвското ти сърце.

Погледнах я остро.

— Но ти го виждаш?

Тя кимна.

— Да. В теб виждам да съзрява закрилник.

— Тогава защо той не е могъл?

— Може би е виждал само своя син. И нищо друго.

— Защо тръгна? — попитах, сменяйки темата; навярно сега беше моментът да я издебна от засада. — Има ли нещо общо с Мена?

Рабия се замисли; устните й помръдваха, сякаш чисти парченца от фурмата, полепнали по зъбите й.

— Всъщност не знам.

— Видях те да говориш с него. Шепнеше ти нещо. Каза ти какво са му съобщили, нали?

Тя поклати глава; личеше си, че е недоволна.

— Нищо подобно. Каза само, че е опасно да науча.

Захлупих лице с длани.

— Какво правя тук тогава? Веднага трябва да тръгна след пратеника!

— След пратеника ли?

— Единствен той може да ни каже какво гласи съобщението.

Рабия вдигна ръка с ненадейна широка усмивка въпреки тревогата в очите й.

— Чакай. Не е толкова лесно да прегазиш реката. Да не мислиш, че аз ще давам обяснения на майка ти?

Двете с мама често бяха съюзници, но когато имаха разногласие… носеха се слухове, разказвани шепнешком, за епичните им словесни двубои.

— Трябва да ти кажа и друго. През онази нощ…

— Не, стига толкова. Тръгвам! Ще изгладиш нещата с мама, нали?

Рабия ме погледна, повдигна вежди и се подсмихна сухо.

— Да се надяваме.

7

— Не, никъде няма да ходи!

Сложила ръце на кръста, мама поглеждаше с почервеняло лице ту към мен, ту към Рабия. Двете жени бяха приятелки отдавна, но в момента дружбата им не значеше много.

— Сабу го е обучил. Нубийците са го научили да оцелява — настоя Рабия; стоеше, сплела длани зад гърба си, и се стараеше да запази спокойствие.

— Обучението му не е приключило. Нали така твърдеше Сабу?

— Дай му възможност да израсне, Ахмозе.

Мама се нахвърли срещу нея:

— Какво си намислила?

— Нищо — отвърна Рабия, но я видях да примигва. — Мисля само за доброто на семейството ти и на Сива.

Мама се намръщи.

— Хм, може би не в този ред. — Беше колкото обвинение, толкова и констатация: знание и приемане. — Какво му каза? Хайде, кажи ми какво точно каза на Байек за вчера?

— Предадох му думите на Сабу. Че е твърде опасно за нас да знаем защо го викат.

— Има и друго. Сигурно ти е казал повече.

Рабия вирна брадичка. Видях как стиска пръсти зад гърба си.

— Не те лъжа, Ахмозе — изрече рязко.

Мама явно разбра, че е прекалила. Намесих се, за да им дам повод за отстъпление.

— Мамо, Рабия — подхванах, — няма значение защо е тръгнал. Взел съм решение.

Те се обърнаха към мен: Рабия невъзмутимо, мама — клатейки тъжно глава. И двете се досещаха какво ще чуят.

— Заминавам — казах им.

— Почакай — възкликна бързо мама. — Не мисля, че това е волята на баща ти.

— Може би Сабу не е най-добрият съдник в този случай — намеси се сухо Рабия.

Мама преглътна напиращите думи и кимна. За разлика от мен явно бе разбрала какво има предвид Рабия.

— Прибери се вкъщи, Рабия, и ме остави да поговоря с Байек — каза спокойно мама.

Рабия не възрази, осъзнала, че мама също е взела решение. Спогледаха се, изразявайки безмълвно противоречиви чувства, после Рабия ми хвърли многозначителен поглед и излезе.

— Не си готов — изрече тихо и не особено убедително мама.

Странно беше да чуя тези думи от нея, след като обичайно излизаха от устата на татко. Двете с Рабия винаги подкрепяха желанието ми да стана боец въпреки неохотата на баща ми.

— С тази скорост никога няма да съм готов — троснах се. — Искам да замина.

— Не целях това, когато ти помагах да се обучаваш. — Мама поклати глава с въздишка.

— Никой не го е предвиждал.

Бях ядосан, но не на мама, нито на Рабия. На татко — определено — задето замина на своя глава. На съдбата, че ни причинява това.

Мама се усмихна накриво.

— Помисли си, не те моля за друго. Отложи решението с една нощ. Ако на сутринта искаш да тръгнеш, няма да заставам на пътя ти.

По-късно през нощта лежах върху рогозката, мъчех се да заспя и не можех, заслушан в тъмнината. Мама се появи на прага.

— Въздишките ти се чуват до храма — прошепна тя. — Решението ти не се променя, нали — отново констатация, не въпрос.

Кимнах.

— Тогава тръгвай сега — въздъхна тя, — докато е хладно и Сива спи. И преди аз да размисля.

Подаде ми пътна торба; досещах се какво има вътре — мях с вода и храна за първата част от пътя, преди да започна да се прехранвам с лов.

— И да промениш мнението си, няма значение. Моето е взето.

— Знам, знам, вироглав си като него.

Тя забели очи. Устоях на порива да й напомня ласкаво, че татко далеч не е единственият, от когото съм наследил упорството си.

— Да кажа ли на Ая? — попита мама.

— Дали ще разбере?

— Сигурна съм, че ще разбере.

На устните на мама се изписа бледа усмивка и макар да беше разтревожена от предстоящата ни раздяла, съзрях и одобрение за Ая.

— Трудно ли ще ти е да се сбогуваш?

— Невъзможно — отвърнах.

— Ти решаваш — каза тя и излезе от стаята.

Събрах си вещите, закопчах си коланите пред гърдите и провесих кожена торбичка на колана си; в нея прибрах кесия с монети, всичките ми спестявания — откакто се помня, скътвах всяка монета, заработена от дребни услуги из града и на полето, и сега се надявах да ми стигнат за пътуването.

Сбогувах се с мама. Тя ме прегърна крепко, после се отдръпна, махна ми да вървя и се извърна с просълзени очи. Озовах се на пустата тиха улица, осветена от луната. Надвиснала над оазиса, тя ме изгледа безразлично как премятам торба през рамо и се запътвам към конюшнята, където ме чакаше моят кон.

На излизане от града пътят ми минаваше край къщата, където Ая живееше с леля си Херит. Много вечери бях идвал до прозореца й, бях прошепвал името й и с възторжени очи я бях проследявал как прескача перваза, за да дойде при мен — да говорим, да се държим за ръце, да се целуваме под звездите. За момент се почудих дали ще понеса да я напусна. Обичах я от момента, когато я зърнах — аз, момчето от Сива, самонадеян син на градския пазител, и тя — момичето от Александрия, готово да ме сложи на мястото ми.

Щеше да разбере. Бяхме двама души, които чакат: аз — съдбата да ме призове, тя — да я повикат в Александрия, за да попива знания от родителите си. Щеше да разбере, че съм тръгнал, за да последвам пътя си. Но без да й кажа? Правех го за себе си. Нямах сили да понеса сбогуването.

— Извинявай — прошепнах и думата падна като камък в хладната нощ.

8

Пътят към Завти ме водеше през пустинята на Червените земи. Нощем си правех бивак, натрупвах камъни, за да съм на топло и на завет, и тогава открих, че няма по-самотно място от тъмната равнина. Само крясъците на лешоядите ме изтръгваха от тишината. Копнеех за Ая. Казвах си, че ще се докажа пред нея както пред татко, мама и Рабия и хвърляйки поглед назад, разбирам, че тази мисъл ме е тласкала напред.

За да утолявам жаждата си, копаех дупки в земята и ги покривах с платнище, та слънцето да втечни изпарената вода. Изсмуквах сока от всеки стрък по пътя; за да не се потя, вървях с равномерна крачка и дишах през носа. Така ме учеше Кхенса, а после и татко. Когато бяхме по-малки, с Ая предприемахме експедиции, строяхме заслони, ловувахме и търсехме ядливи растения. Предавах й напътствията, които бях получил: „Ловува се напреки или срещу вятъра. Най-доброто време за лов е призори, когато животните са на открито.“

Благодарение на учителите си знаех какви дири и знаци да търся. Знаех как изглеждат изпражненията на всяко животно и как да ги одирам, докато са още топли, отстранявайки вонливите жлези, които развалят месото. Знаех къде да направя прорезите, за да не разкъсам стомаха и храносмилателните органи.

Готвех улова на огън от пустинни храсти; изхранвах се със зайци, гризачи, диви овце, кози и свине. („Не можеш да одереш диво прасе, Байек. Първо го изкормваш, после пърлиш козината.“) Помнех наставленията, че дробът се готви по-кратко, а бъбреците са много хранителни, но трябва добре да се сварят; сърцето се пече; червата се варят; желираният бульон от краката се огребва, езикът и костите се варят, мозъкът се запазва за компреси. С червата зареждах капани. Пиех кръвта за сила и изсмуквах очите за течности.

Първото ми оръжие беше прашка, но най-много се гордеех с лъка си. Направих го, след като изминах най-тежката част от пътя и наближих реката, където земята е по-плодородна. Там открих тисово дърво и отрязах гъвкава клонка за дръжката.

— Ето така. Разперваш ръце и хващаш върха на дръжката. Толкова дълъг трябва да е лъкът ти — казваше ми татко.

Показваше ми как да обеля кората, да заостря краищата на пръта, да прорежа улеи за връвта и да доизгладя лъка, преди да го натрия с животинска мас от улова ми. За връв използвах сурова кожа; за да стои опъната и да подсиля възлите, усуках копривени стъбла около двата върха.

Издялах стрели от прави клони от чинар. Бях събирал всички пера по пътя и ги бях прибирал в кесията — сега ми послужиха за задния край на стрелите.

Докато изработвах лъка, сам в равнината, мислех за всички тях — Кхенса, татко, мама и Рабид, Хепзефа… Ая — и се питах кога ще ги видя отново. Дали ще ги видя отново.

9

Най-сетне поех сред зеленото великолепие на нилските брегове. Преди във всяка посока пред погледа ми се ширеше безплодна пустиня, сега виждах ниви, дървета с гъсти корони, градини и живи създания. Вече не бях сам. Накъдето и да се озърнех, имаше пътници, търговци, работници, селяни, веднъж минах дори край върволица жреци.

И виждах реката — великия Нил, чието пълноводие решава съдбата на всички, които живеят край бреговете му. Когато снеговете в планините се топят през средните месеци на годината, по реката се спуска гъста кал и това е акхет — наводнението, когато хората благодарят на бог Хапи, задето е благословил земята с плодородна почва, за да се хранят семействата им. Това е техният извор на живот. Използват го за вода, храна и превоз; разчитат на разливите за благодатна реколта.

Вече знаех това, разбира се (с болка осъзнах, че ми го е разказвала Ая). В храмовете ни има безброй картини на реката, които подхранваха въображението ми и винаги си я представях величествена. Нищо обаче не беше ме подготвило за истинската гледка — необятна грамада вода, описваща широки завои; макар и осеяна с лодки, се носи бавно и достолепно, сякаш спокойствието е единственият й отговор на гъстата влага.

Не можех да откъсна очи от нея, докато минавах край зелените поля, натежали от урожая на пълноводието. Сред водата виждах острови с тръстика и палми и навсякъде — лодки; някои големи и пищни, с грамадни копринени платна, плющящи с барабанен звук, други — мънички коруби не от дърво, а от ракита. Рибари се придвижваха, оттласквайки се с дълги прътове, и замятаха мрежи по речната повърхност. Виждах водни птици и чувах крясъците им; за пръв път в живота си зърнах ибис — великата газеща птица с извит надолу клюн, дълга шия и крака. Ибисите стояха в плитчините и изтърпяваха спокойно човешките същества и техните лодки, децата, гребящи край брега, воловете в полята.

За пръв път видях и хипопотам — могъщия звяр, внушаващ страхопочитание; спомен за богинята Таварет. Пред погледа ми муцуната му се подаде с плисък над речната повърхност — и той като мен съзерцаваше как денят отминава.

Най-после се добрах до покрайнините на Завти и насочих ума си към належащата задача. Колко различно бе да съм отново сред хора. Сам в пустинята се чувствах дребен и беззащитен, понякога дори уплашен. Сега трескавата деятелност и градският шум ми вдъхваха сила и самоувереност, по-различна отколкото в Сива, където всички знаеха, че съм сина на пазителя. Тук бях безименен. И това ме одързости.

Намерих конюшня за коня, платих на момчето монета от кесията и тръгнах да разгледам града. Стараейки се да не се кокоря, вървях сред море от хора, лъкатушех между сергии и поспирах да се възхитя на стоките.

Улиците бяха по-тесни от нашите в Сива. Тук имаше дюкяни с кепенци и пъстроцветни навеси. Накъдето и да погледнех, улиците се вливаха в други улици, разклонявайки се наляво и надясно… за да забавят нашествениците, беше ми обяснила веднъж Ая.

О!

Заковах се на място. Това беше най-добрият начин да се изгубя. Оставяш коня, тръгваш на разузнавателна обиколка. И докато се усетиш, забравяш къде е конят ти.

Озърнах се, търсейки полезен ориентир, и забелязах внезапно движение зад мен. Не бях сигурен, но ми заприлича на малко дете — дете, което не иска да го видят.

Вече с по-ясна представа къде се намирам, продължих напред. Спрях пред сергия по-нататък по улицата. Търговецът предлагаше сума ти ножове — всичките по-подходящи за бой от онзи, който бях взел от къщи.

Един привлече погледа ми. Извадих кесията да платя, но преди да пъхна новата придобивка в колана си, се престорих, че я оглеждам за последно. Възползвах се от случая да надзърна през рамо и пак забелязах движение между краката на другите купувачи. Улично хлапе, набелязало вероятно кесията ми?

На следващата сергия бяха изложени накити. Взех дебела полирана огърлица и я наклоних така, че да отразява улицата зад мен. Видях, разбира се, своето лице с гъста брада, мръсно и покрито с прах от пустинята. После…

Ето!

Видях отражението му. Момче, по-малко от мен. Носеше туника, подобна на моята, но без кожените презрамки, кръстосани пред гърдите ми.

Въпросът беше защо ме следи. Какво иска?

Време беше да разбера.

10

Продължих да вървя напред, подмамвайки момчето, докато стигнах до площад. Покрай стените се редяха каменни пейки, клонести бадемови дървета предлагаха сянка на купувачите край сергиите, отрупани с храна и алабастрови буркани. Купих меден сладкиш, покрит със семена, и седнах до мозаечна маса. Зачаках. „Е, покажи се, плъхче“ — помислих си.

Не след дълго той се появи. Площадът не беше оживен както другите улици, но по-високите хора и тук му осигуряваха прикритие. Следях го крадешком. Забелязах как очите му се впиват в медения сладкиш и познах глада в тях.

Обърнах се към него и му махнах. По лицето му, зацапано почти колкото моето, се изписа нерешителност и той понечи да се отдалечи.

— Хей! — подвикнах. — Гладен ли си? Ела да си поделим сладкиша!

Той спря. Обърна се и се промъкна край стената до мястото, където седях. Приближи, измери ме с морни очи и проговори:

— Правиш се на голяма работа, а?

Протегна ръка към сладкиша.

— Ако ще се обиждаме…

Отдръпнах лакомството.

— Добре де, добре. Просто не съм свикнал хора кажи-речи колкото мен да ми дават заповеди.

Сбърчих чело.

— На колко си? Как се казваш?

— Казвам се Тута. А ти? На колко години си? И кога ще ми дадеш сладкиша. На колене ли искаш да те моля? Или пък да ти потанцувам и да ти попея за удоволствие. А, господине?

Вярно, ръката ми държеше сладкиша високо във въздуха. Свалих я и му посочих да седне.

— Заповядай. Казвам се Байек. На петнайсет лета съм и искам да разбера защо се влачиш като сянка след мен.

Той подсмръкна.

— Гладен съм и живея на улицата. Винаги търся нещо за ядене.

— Току-виж ти повярвам… Само дето не носех храна, когато започна да ме следиш. Защо имам чувството, че се интересуваш не от сладкиша, а от това?

Пльоснах кесията върху мозаечната маса.

С устни с полепнали по тях семенца и бузи, пълни с меден сладкиш, той забели очи.

— Добре де, добре — изрече, пръскайки трохи. — Имам приятел в конюшнята. Осведомява ме, когато в града дойде някой с повечко монети за харчене…

— Та да ги свиеш?

Той поклати ожесточено глава.

— Не, не… Да прояви щедрост към бездомно момче като мен.

Настъпи мълчание.

— Е? Ще го направиш ли? — попита той с надежда в гласа. — Да ми помогнеш мъничко, имам предвид? Ако ти покажа забележителностите, да речем?

— Възможно е, защо не…

— Наистина ли?

— Да. Първо обаче искам да разбера на кого помагам. Каква е историята ти, Тута?

Посочих му да си вземе още сладкиш. Той заговори с пълна уста:

— Дойдох в Завти от Тива. Бях много малък. Мама и татко ни доведоха тук със сестричката ми. Известно време бяхме добре, доколкото помня. После избухна пожар, ужасен пожар, уважаеми, и отне живота на мама и на сестричката ми.

— Съжалявам — казах.

— Благодаря, уважаеми, доста време мина оттогава… Мнозина са като мен.

— А баща ти?

— Е, и тази история е трагична. В огъня изгубих не само мама и сестричката си, но и татко. Той се пропи и сигурно се е погубил вече.

— Съжалявам — повторих. — Къде живееш?

— Е, честичко живея на този площад. — Той се ухили. — Всъщност едва ли има улица из града, която да не ми е била дом. Нощем става студено, но гледам да не придирям. Не съм единственият навън.

— Откъде е това? — посочих синина на шията му.

— Казах, че не е толкова зле — погледът му притъмня, — но не казвам, че е добре.

— Ясно — кимнах. — Е, може би ще ти помогна, ако ти ми помогнеш в замяна. Не познавам града, но търся пратеник, посетил Сива наскоро. Има пронизващи сини очи, носеше кафява кожена торба през рамо… Ей така — показах каишката, препасана през моето рамо, — а чантата висеше отдолу…

— Не ме улесняваш — поклати глава Тута.

Замислих се.

— Последния път, когато го видях, тъпчеше кесия с монети в кожената торба. Може би харчи полученото и е привлякъл внимание.

— Вземам си думите обратно, уважаеми — каза Тута. — Може би има начин да го открия. Всъщност знам точно кого да попитам. Познавам един търговец. Продава всякаква стока. Ще започна оттам с твое разрешение.

— Дали ще намериш мъжа, когото търся?

Тута ми намигна, вече позагладил косъм благодарение на сладкиша.

— Честно казано, никой в града не може да се изплъзне от погледа ми. Нае най-подходящия човек за целта. Чакай ме тук.

Изпълних нареждането в блажено неведение каква ужасна грешка допускам.

11

Сабу язди двайсет дни до посоченото място. Пътува по-дълго от предвиденото, защото беше много предпазлив. Искаше да е сигурен, че не го примамват в капан. В съобщението се споменаваше убежището — „Майката“ — и това му вдъхваше увереност, че не е подправено, но все пак… Подсигуряването никога не беше излишно.

Стигна до Майката — малък оазис в Източната пустиня, и чака ден, докато в далечината видя позната каруца да се подрусва към него. На капрата седеше довереникът на Старейшината — момче на петнайсетина години с очи, лъскаво-бели от слепота.

Мнозина вярваха, че Сабестет, така се казваше момчето, притежава свръхестествени способности. Всъщност обаче тайното му оръжие бе слухът, а и зрението му не беше толкова лошо, както подвеждаше другите да смятат. Следваше съвета на Старейшината: „Открий силните си страни и ги използвай. Заблуждавай и враговете, и приятелите, защото не знаеш докъде се простира предаността им.“

Старейшината Хемон обикновено седеше на капрата до Сабестет. Не и днес обаче.

Сабу поздрави момчето, но остана встрани. От опит знаеше, че Сабестет не приема протегната за помощ ръка. Момчето слезе от каруцата и не след дълго двамата седнаха и се облегнаха на ствола на едно дърво. Допиха водата, останала в меха на Сабу.

— Хемон ти благодари, че откликна толкова бързо на посланието. Не ни подведе — каза Сабестет, след като изплакна уста от прахоляка.

Сабу перна муха.

— Как е той?

— Учителят е в добро здраве и с бистър ум както винаги, но сега ходи с бастун. Щеше да дойде с мен, но напоследък пътува много. Реши, че е по-разумно да остане у дома в Джерти. Надява се отсъствието му да не те обиди и ти благодари, че дойде.

— Къде е пътувал?

— Да… Пътуването… То е причината да те повика. И ти е признателен, че се отзова.

Сабу въздъхна. Замисли се за Ахмозе и Байек, за града, който бе напуснал.

— Благодарен е, че дойдох, Сабестет, разбрах. Но причината? Пътуването? Какво се е случило?

— Учителят изпрати вест на Емсаф. Повика го да обсъдят важен въпрос. Емсаф не дойде на уреченото място. Изпрати съобщение от Ипу с молба да се срещнат другаде. Каква е причината според теб?

Сабу се изправи и изпъна рамене. Не беше трудно да се постави на мястото на Емсаф след дългите дни и нощи на скиталчество из пустинята.

— Стигнал е чак до Ипу — рече, свеждайки поглед към Сабестет. — От дома си в Хевену. Сигурно е заподозрял, че го преследват.

Сабестет кимна. Имаше навик да си затваря очите и при всяко кимване изглеждаше дълбоко замислен.

— И ние с учителя стигнахме до същия извод. Той те моли да проучиш каква съдба е застигнала нашия другар и сподвижник Емсаф. Ще те чака в Джерти да му съобщиш какво си открил.

„С нетърпение ще очаквам срещата“ — помисли си горчиво Сабу.

— Учителят смята, че старият враг стои зад това, предполагам — каза той.

Сабестет кимна отново.

— От това се страхува Учителят.

12

Свечеряваше се. Уличните търговци бяха вдигнали сергиите и се бяха прибрали по къщите си, когато Тута се върна. Седна до масата и ме погледна изпод тъмната си чорлава коса.

— Мисля, че намерих вашия човек, уважаеми — рече той и ми протегна длан.

Погледнах мръсната ръка и се ухилих. Бях изумен от наглостта му и въпреки това нещо у него ми допадаше.

— О, не, рано е още за монети. Къде е пратеникът?

— Много се пазариш — констатира Тута, но отдръпна покорно ръка. — Искаш да си сигурен, че ще получиш своя човек. Разбирам те. Върви след мен!

Поведе ме по тесни виещи се улички. Окуражен при вида на ориентирите, запомнени предишния ден, реших, че ще успея да намеря пътя до конюшните, когато дойде време. Усетих и как у мен за пръв път се надигат вълнение и растяща увереност. Ще се справя!

В края на улица Тута ме дръпна настрани.

— Внимавай! Твоят човек е ей там!

Под навес седяха мъже; ядяха и пиеха с приятели. Все още имаше минувачи, но през хората различих кого ми сочеше Тута. Отговаряше на описанието — очите му бяха сини и приличаше на ездача, когото бях видял в нашия град. И все пак…

— Не съм сигурен — отбелязах след грижливия оглед. — Къде е кожената чанта?

— У него е, сигурен съм — увери ме момчето. — Може би е в краката му под масата. Моят приятел, а той има много познайници, каза, че точно този мъж харчи доста напоследък. Отсъствал близо месец от града и се върнал съвсем наскоро.

Замислих се.

— Сега съм по-убеден наистина. Бих искал обаче да му чуя гласа.

— Да отидем по-наблизо, уважаеми — предложи Тута. — Иначе ще се разколебаеш съвсем, а аз ще си изгубя възнаграждението.

Хванах го за рамото, преди да тръгне.

— Не, може да ме познае.

Тута ме измери с преценяващ поглед.

— Така ли изглеждаше при предишната ви среща?

— Не. Май имаш право.

— Хайде, идвай! Дори да те забележи, ще те вземе за по-големия ми брат. Побързай. Не искам да се мотая цяла нощ.

С разтуптяно сърце минах край масата, където Синьото око седеше с неколцина мъже. Той обаче явно предпочиташе да слуша разговора. Отблизо почти се уверих, че е същият човек, но исках да му чуя гласа.

В отговор на насърчителния ми поглед Тута пристъпи към масата и се обърна към синеокия мъж:

— Ще ми дадете ли петаче, господине?

— Махай се, уличен плъх — отвърна мъжът и веднага разбрах, че този е пратеникът, когото търся.

— Е? — попита ме Тута, когато разходката ни приключи.

— Той е.

— Значи сделката ни приключи. Вземам си своето и дим да ме няма. — Той стисна в шепа сребърната монета, която му дадох. — А ти какво ще правиш сега? Какъв ти е планът?

Добър въпрос. Дадох си сметка, че по целия път, а и откакто пристигнах в Завти, не съм се замислял какво ще кажа на пратеника, ако го видя отново.

— Май ти трябва посредник — предположи Тута, сякаш прочел мислите ми. — Току-виж съм успял да ви уредя среща.

Одобрих предложението. Ако мъжът ме познае и побегне из лабиринта от улички, нищо чудно да не го открия никога вече. По-малко вероятно бе да се подплаши от дребното момче и да потъне вдън земя.

— Добре. Върви — съгласих се.

— Ще му кажа, че мой приятел се нуждае от услугите му. Чакай в театъра. Ще ти го доведа и ще те оставя да свършиш останалото. Как ти се струва?

Идеята беше добра. Тута изчезна отново, а по-късно аз се озовах сам в амфитеатъра, обеднял с една монета и питайки се дали новият ми приятел ще се върне.

Мястото беше някак неестествено тихо. Закашлях се и звукът отекна между седалките, наскоро освободени от публиката на пиесата „Мирмидонците“. Представих си как преди да се насладят на актьорската игра, зрителите, насядали по рогозки, метнати върху каменните пейки, си говорят, ядат орехи, фурми и сладкиши. На Ая би й харесало. Тя често ми разказваше какви огнени ефекти използвали във „Фурните“, описваше ми мнимите дъждове и битките със саби и как с някаква подемна машина представяли света на боговете.

Тогава, разбира се, амфитеатърът се е огласял от смях, бърборене и репликите на актьорите. Не и сега обаче. Мангалите и факлите не горяха, а се стъмняваше. Чух птици да пърхат сред пейките над мен, долових шумолене, сякаш пълзят мишки, и преглътнах внезапния парлив страх, оставил ме без дъх.

Не, Байек, дъхът ти не е секнал. Трябва да го направиш!

За да не се чувствам толкова беззащитен, се отдалечих от мястото точно под сцената, седнах на пейките и тайно сложих длан върху дръжката на новия си нож. Не бях успял да го наточа (прокарвайки отляво надясно отломка кварцов пясъчник, както ми показваше татко) и по острието имаше резки и грапавини, но при нужда щеше да свърши работа.

Каква работа?

Прогоних мисълта. Няма причина да подозирам, че ми готвят нещо злокобно.

Или?

Чух шум откъм покрития вход близо до мястото ми. Птиците също го чуха, защото откъм горните пейки долетя внезапно пърхане. От сенките се появи пратеникът. Огледа се любопитно, видя ме как се изправям да го поздравя и очите му се присвиха.

— Ти ли ме повика тук?

За щастие не личеше по нищо да ме е познал. Явно пътуването ме беше променило.

— Срещали сме се преди — казах.

— Така ли?

— О, да — кимнах и понечих да продължа, но някакъв шум откъм високите трибуни ме прекъсна. Погледнах нагоре, чудейки се дали сумрачната светлина създава впечатление, че сенките помръдват. — В Сива — уточних.

Пратеникът най-после ме позна и изражението му се промени.

— Сетих се! Нахалният младеж. Разбира се. И защо, да му се не види, ме докара тук? Номер ли ми погаждаш? Очаквах предложение за работа, та да си понапълня кесията. Ти обаче едва ли можеш да ми предложиш нещо примамливо.

— Мога и още как! — възкликнах. — Имам много пари, а в замяна искам нещо далеч по-лесно от обичайната ти работа. Интересува ме съобщението, което предаде на закрилника на Сива. Кой го изпрати и какво гласеше?

Той повдигна вежди.

— Не успя ли да попиташ баща си?

— Сложно е…

— Той тръгна веднага, нали?

— Не си изненадан значи?

Пратеникът поклати глава.

— Никак. Каза ми, че тръгва, когато му предадох посланието.

— Което беше?

— Не прибързвай. Покажи ми с какво е пълна кесията ти и ще се спазарим… може би.

Бръкнах под туниката да извадя монетите и долових движение, звук, шум от сандали по камъните. Извъртях се и забелязах от входния тунел да излиза човек. Пред сцената се появи мъж със сбръчкано злобно лице, парцаливи дрехи и поръждавяла сабя, отпусната покрай бедрото. Имаше нещо познато у него, ала не можех да определя какво. Хрумна ми, че може би е приятел на пратеника, но бързо ме разубедиха. Лицето на пратеника притъмня. Той погледна бързо към новодошлия, после към мен и пак към дрипавия мъж.

— Какво е това? — пролая и ръцете му светкавично стиснаха кожената чанта. — Капан ли си ми заложил? — изпепели ме с очи.

— Не, не — поклатих глава, ужасен от възможността да ми се измъкне, и внезапно обхванат от чувството, че съм съвсем сам.

— Всъщност да — подсмихна се новодошлият. — Бих казал даже, че това е отличен капан.

13

Мъжът с късата сабя вдигна глава към високите трибуни и подвикна; думите му ме зашлевиха като плесница.

— Тута! Покажи се, момчето ми!

Посърнал, видях как Тута се подава от скривалището си сред сенките. Заслиза бавно между пейките със засрамено лице, отпуснати рамене и поглед, отбягващ моя. Застана до мъжа, който очевидно му беше баща, и различих прясна синина под окото му. Почувствах се обезсилен — сякаш заслужено ме наказват за самонадеяността и глупостта ми. Така ти се пада.

— Браво, синко — каза бащата на Тута. — Събра ги двамата, както обеща. А сега, господа, дайте ми парите си.

Вдигна заплашително сабята.

— Защо, Тута? — не се стърпях. — Защо постъпи така? Щях да ти платя… Мислех, че сме…

— Приятели — довърши подигравателно бащата и от устата му лъхна на вкисната бира. — Не, драги, не сте приятели. Той прави каквото кажа и е приятел с когото кажа. — Острието на сабята му описа дъга между мен и пратеника. — А сега ми дайте кесиите си.

— Познаваш тези хора — просъска пратеникът. — Ти си инсценирал всичко.

— Не съм — отвърнах бързо. — Кълна се, че нямам нищо общо с това. Искам само информация. — Обърнах се към Тута: — Мислиш ли, че покойната ти майка би одобрила това? Да ограбваш хората?

— Покойната ти майка ли? — изсумтя бащата. — Какви ги е дрънкал?

Погледнах рязко към Тута.

— И това е лъжа, а? Какъв глупак излязох!

Тута преглътна, извърна очи и долната му устна затрепери.

— Хайде, изплюй камъчето — настоя баща му. — Какво ти каза?

— Че съпругата и дъщеря ти са загинали в пожар. А ти си се пропил.

Баща му отметна глава и се засмя гръмогласно.

— И ти си се хванал? Наистина си глупак, друже.

Облъхна ме нова порция бирени изпарения.

— Има и нещо вярно — казах. — А синините ми показват какво е пропуснал.

— Правиш се на герой, а? — присмя ми се бащата. — И Тута това каза. Дребна риба, заплувала с големите. Предвиди, че си лесен улов.

Стрелнах с очи Тута; засрамен, той заби поглед в земята.

Баща му пристъпи по-близо и опря острието на сабята в брадичката ми. Кръвясалите му очи ме приковаха, устните му оголиха изпочупени зъби и вонята му пробуди внезапен спомен за мъжа, прокраднал се през прозореца ми през нощта, когато ни нападна Мена.

Вече не съм вцепенен от страх обаче. Не съм дете.

Бащата на Тута протегна свободната си ръка, измъкна ножа от колана ми и го захвърли с глух тропот на земята. С крайчеца на окото зърнах как пратеникът впи поглед в него и се опитах мислено да го възпра. „Не рискувай — прииска ми се да извикам. — Едва те открих!“ Само че острието на сабята — което не беше притъпено, разбира се — притискаше настойчиво и болезнено брадичката ми. Усетих как нещо топло се стича по шията ми и разбрах, че е кръв. В същия момент нападателят се пресегна към кесията ми. Не се получи. Не можеше да я разтвори с една ръка.

— Тута, вземи парите! — разпореди се той с раздразнение.

Без да ме поглежда, момчето пристъпи към мен и развърза кожената торбичка, извади кесията и я подаде на баща си. Едно перо закръжи бавно и падна на земята.

Пратеникът се беше примъкнал до ножа ми.

Недей!

— Тута — примолих се. Движението на устните ми заби върха на сабята по-навътре в плътта и нова струйка кръв се стече по гърлото ми. — Кажи поне на пратеника, че нямам нищо общо с това.

— Той няма нищо общо с това, господине — рече твърдо Тута и погледна пратеника право в очите. — Виновни сме само двамата с татко. Този мъж иска само да намери сродника си. Търси информация. Добър човек е, гарантирам. Смилете се и му кажете каквото иска да разбере.

— Млъквай! — сряза го баща му. — Писна ми! — замахна с юмрук и запрати момчето на пода.

Пратеникът съзря възможността. Използва моментното разсейване, прекрачи напред, наведе се, грабна ножа и нападна. Острието описа дъга отдолу нагоре, намери целта и бащата на Тута изкрещя от болка. Ножът ми вкуси кръв в ръцете на другиго. Замахът на пратеника обаче беше прибързан и непремерен; не успя да използва предимството на изненадата и ми попречи да му се притека на помощ. Беше отворил рана в бедрото на крадеца, туниката му зееше и по крака му шуртеше кръв. Бащата на Тута обаче, макар и ранен, и пиян, бе по-опитен боец и по-ловък с острието. Преглътна болката и нападна ожесточено пратеника. Не му даде възможност за повторна атака. В миг късата сабя се заби в корема му; сумтейки от усилието, бащата на Тута я заби навътре с глухо думкане, както перачките по Нил налагат чаршафите си; после го прониза още веднъж и още веднъж — от чиста злост, когато превитият пратеник вече кашляше задавено и несъмнено се гърчеше в предсмъртна агония.

Сетне крадецът се обърна към мен. Кракът му беше подгизнал от собствената му кръв, късата сабя тъмнееше от кръвта на пратеника.

— Глупав кучи син! — изкрещя той и се почудих на мен ли говори, или на Тута; или на двамата.

Разбрах само как неволно отстъпвам назад, ходилото ми се удря в проснатото тяло на момчето и аз също се строполявам върху плочника.

Не откъсвах очи от късата сабя в ръцете на крадеца, който се тътреше напред, влачейки ранения си крак.

„Това е. Ето го момента преди смъртта.“ Мислите ми се насочиха към Ая, към мама и към Сива — града, който никога вече нямаше да видя.

— Не, татко, моля те! — изпищя Тута и се хвърли пред мен точно когато острието се спусна надолу.

Милостивите богове възпряха баща му навреме. Той изруга и с обещание за сурово наказание по-късно, запрати Тута отново на земята. После ме нападна пак, готов да нанесе смъртоносния удар. Тута обаче ми беше спечелил ценно време. Бях успял да се изправя на крака и вече обмислях как да се защитя.

— Хей, какво става там? — чу се вик откъм входния тунел.

Бащата на Тута се извърна, търсейки с поглед натрапника, а аз се спуснах към ножа си. Шумът бе привлякъл вниманието на работник в театъра. С гневен крясък бащата на Тута изостави плана си да ме убие, обърна се към поваления пратеник и затършува да открие кесията му. Взе парите, сграбчи Тута, изправи клетото пребито момче на крака и го повлече към изхода точно когато театралният работник изскочи от тунела.

Новодошлият подхвана възмутено:

— Какво…

Очите му се ококориха обаче при вида на острието и той се прилепи към стената до седалките, разчиствайки пътя на крадеца и малкия му съучастник.

Приклекнах до пратеника, паднал пред сцената. Притиснах с пръсти слепоочието му и огледах туниката — мокра, почервеняла и разкъсана. Три рани. Дум-дум-дум.

По моя вина. Какъв глупак излязох!

Той изкашля кръв, очите му вече се изцъкляха. Сложих длан върху сърцето му — биеше, ала едва-едва. Пърхаше като ранена птица.

Щеше да умре тук — да умре зареди мен, но въпреки това трябваше да разбера. Опротивял на себе си, задето в последните му мигове мисля за своите нужди, се приведох и попитах:

— Кажи ми, моля те, какво гласеше съобщението?

Той изгуби свяст, ала преди това успя да ми прошепне каква вест е донесъл на татко.

И думите не ми говореха нищо.

14

Отметнах глава, усетил как у мен се надига силен гняв, примесен с отчаяние и омраза. Работникът ми изкрещя:

— Не мърдай! Ще извикам войниците!

Не възнамерявах да го послушам. Станах и на бегом изкачих стълбите между седалките. Стигнах до най-горния ред, хванах се за ръба на козирката и се покатерих върху покрива на театъра. Сниших се и огледах улиците на Завти от птичи поглед.

Сега градът не изглеждаше толкова оживен. Обширни райони тънеха в мрак; тепърва започваха да палят факлите. Стори ми се обаче, че виждам плячката си през две преки — забързани възрастен мъж и момче; мъжът накуцваше.

Изправих се, преценявайки разстоянието до плоския покрив на съседната сграда — магазин или къща. Беше далеч надолу, нямаше навес или нещо друго, за да омекоти падането, ако пропусна целта или скокът ми излезе възкъс.

Вдишах дълбоко, приклекнах, усетих как мускулите ми се изопват и скочих.

Успях; стъпалата ми намериха опора, инерцията ме отпрати напред към следващия покрив. Скачах от покрив на покрив; върху някои бяха застлани спални рогозки, но хората, слава богу, още не си бяха легнали. Тичах напред, държейки под око Тута и баща му.

Сърцето ми биеше като чук. Нямах представа какво ще правя, когато ги хвана. Тласкаше ме негодуванието срещу извършената несправедливост и необходимостта да поправя грешката, която бях допуснал.

Продължавах напред. Стигнахме покрайнините на града, където имаше повече къщи. Накрая се озовах пред непреодолима пропаст между покривите и слязох на улицата. Свих се зад каруца и зачаках. Изругах мислено. От тях нямаше и помен, но…

Излязох от укритието си и огледах земята. Да, ето — кървава диря. Последвах я и видях къде свършва. Тук се бяха спотаили.

Стоях пред къща като всички други по тихата улица. Капките кръв водеха право до вратата. Прокраднах се, докъдето посмях, и наострих слух. Зад прозореца се вихреше ожесточена разпра. Бащата на Тута ругаеше. Последва плесник. Чух как Тута извика от болка и стиснах зъби от гняв.

Какво да правя сега? Бащата на Тута щеше да си легне, разбира се. Все пак, ако не броим раната, обирът бе протекъл успешно. Не подозираше, че са го проследили, и беше пипнал парите.

Да можех да си ги върна…

Прокраднах се в сенките зад къщата, благодарен, че няма съседи да вдигнат тревога. И, разбира се, от стая в дъното чух как Тута слага баща си в леглото. Възрастният мъж мърмореше, после на висок глас заповяда да му донесе бира за болежките и мед за раната.

Добре. Пий, докато заспиш мъртвешки.

Прислоних се в най-тъмната част на задния двор, проправих си път през разпръснатите навсякъде тухли и седнах на стъпало да чакам, докато реша, че е безопасно.

Колко стоях там? Не поглеждах към звездите, за да разбера, както ме учеха. Но къщата беше стихнала, когато се прокраднах отпред. Извадих ножа от колана си — търсех успокоение от оръжие, което никога не бях използвал, подтикнат от гняв, но знаех, че е по-добре от нищо. С разтреперани ръце открехнах мрежестата врата и влязох вътре.

15

Предното помещение беше почти голо. Нямаше ги табуретките, възглавничките и килимите, които бях свикнал да виждам в къщите в Сива. Всъщност нямаше никакви домашни удобства. Върху единствената маса в стаята лежеше плоска глинена бутилка, а до нея — ръждясалата сабя, мъждукаща свещ и двете кесии с монети.

В стаята беше и Тута. Седеше в тъмното, облегнат на далечната стена, но когато влязох, се изправи бавно, позна ме и подвикна изненадан:

— Хей!

Аз се сепнах. За момент си помислих, че ще извика отново, ще вдигне тревога и баща му ще дотича. Все пак не бях сигурен докъде стига предаността му. Той обаче не гъкна. Стоеше като вкаменен. Приковали очи един в друг, се ослушвахме дали приглушеният възглас е събудил баща му. Лицето на Тута беше подуто и насинено; беше плакал. Нямаше и следа от напереното момче, което бях срещнал следобед. Мястото му беше заело уплашено, пребито дете.

От задната стая не се чу никакъв шум. Пристъпих до масата, взех двете кесии и ги прибрах в кожената чанта, провесена на колана ми. Щях да проуча дали пратеникът има семейство и да занеса парите. Реших да се върна на улицата, където го бях видял за пръв път, и да разпитам приятелите му.

Първо обаче трябваше да се измъкна от тази къща.

Тута ме наблюдаваше мълчаливо, докато прибирах парите. Лицето му беше открито, долната му устна трепереше. Знаех какво си мисли — питаше се какво ще стане, когато баща му се събуди, какъв бой ще отнесе.

— Хайде, тръгвай с мен — прошепнах.

Тута поклати глава и отстъпи към задната стена.

— Искаш да останеш тук ли? — просъсках. — Ще те убие, когато разбере, че съм взел парите.

— Тогава не ги вземай, уважаеми — примоли се Тута.

Поклатих глава.

— Съжалявам, момче. Половината са мои, другите — на пратеника. Ела с мен. По-рано ми каза, че живееш на улицата. Всеки живот е по-добър от живот с него.

— Ще ме открие.

— Тогава напусни града с мен.

В каква посока? Не бях сигурен, но нямах избор.

Настъпи тишина. Тута явно размишляваше.

— Как да съм сигурен, че не ме вкарваш в капан? — погледна ме косо. — В отплата за това, което ти сторих?

— Спаси ми живота. За това искам да се отплатя.

Той явно си промени мнението, кимна и тръгна към мен.

В същия момент се появи баща му.

Косата му стърчеше на всички страни, по крака му имаше засъхнала кръв. Изрева ядно и закуцука към Тута, без да обръща внимание на ножа в ръката ми.

— Крадеш ми парите, а? — изкрещя той, сграбчи Тута за кичура коса на тила като непослушно куче и го дръпна назад. — Как смееш!

— Не, татко, не — проплака Тута, но баща му го срита със здравия си крак.

После спря, сякаш изведнъж се сети за мен и най-вече за парите. Очите му се насочиха към масата. Видя, че кесиите липсват, и ме прониза с пламнал поглед. Преди да успея да помръдна, се спусна към мен.

Опитът ми да го отблъсна с ножа не сполучи, а и беше много по-тежък от мен. Блъсна ме, изкара ми въздуха и ме събори на плочника. Главата ми се стовари върху камъните и ушите ми писнаха оглушително. Окрилен от гнева, той ме притисна с крака към земята и пръстите на едната му ръка се сключиха около шията ми. По лицето ми пръснаха слюнки, през туниката ми се процеди кръв — разбрах, че е неговата, и някакво далечно кътче на ума ми се запита дали кръвта му няма да изтече и да се строполи безжизнен, преди да довърши започнатото.

Пръстите му стискаха. Напразно се опитах да поема глътка въздух. Завъртях глава и видях Тута да лежи неподвижен със затворени очи, замаян или безжизнен. Дланите ми се вкопчиха в грамадната мазолеста ръка, обвила гърлото ми. Помъчих се да разхлабя задушаващата хватка. Той се пресегна назад със свободната си ръка и заопипва масата, търсейки сабята.

Тогава зад него се раздвижи сянка. Зърнах силует. Не беше Тута. Нечия длан перна острието и го събори с тропот на пода. После видях да се вдига и да пада тухла. Секунда след като бащата на Тута осъзна, че са му отнели оръжието, тухлата се строши в главата му. Той подбели очи, отпусна пръсти и се стовари на една страна.

В мъждивата светлина на догарящата свещ видях за пръв път своя спасител.

Беше Ая.

16

— Богове!

Ая коленичи и обгърна лицето ми с длани. Погледнахме се. Забелязах и у нея отпечатъка от дългото пътуване през пустинята от Сива до Завти. Сплетената й коса бе сплъстена и мръсна, лицето — изцапано.

Целунахме се, но нямаше време за дълги приветствия и за обяснения. Бащата на Тута простена и се опита да пролази. Ая ме дръпна да се изправя и ме повлече към вратата. Спрях я.

— Тута! — извиках. — Това е последният ти шанс. Идваш ли с нас?

Този път не се наложи да го подтиквам повече. Хукна след нас и тримата се втурнахме по улицата. Стъпките ни отекваха в тишината.

— Как дойде тук? — попитах Ая, докато тичахме.

— Както и ти. На кон. Всъщност конете ни са в една и съща конюшня под грижите на млад мъж, който си спомни за теб и познава него — посочи Тута. — Срещу скромно заплащане ми обясни как да го намеря.

— Кучи син! — възкликна Тута, но веднага сбърчи разкаян чело, забелязал яростните ни погледи.

— Не предполагах, че ще открия и двама ви — добави Ая. — Но кой би се оплакал?

— Не и аз — каза Тута. — Трябва обаче веднага да вземем конете ви и да изчезваме оттук. Татко знае къде са конюшните, уважаеми. Ще те пипне, ако останеш.

Докато оседлавахме конете, конярят и Тута се наблюдаваха смръщени. На Тута несъмнено му се искаше да си каже мнението, но се въздържа. И бездруго не се бавихме много. Препуснахме и не след дълго оставихме зад гърба си и Завти, и бащата на Тута, от когото засега нямаше и следа.

Пътувахме два часа. Тута яздеше с Ая, вкопчен като удавник в нея. Призори най-сетне спряхме да запалим огън и да сготвим рибата, която Ая беше купила или измолила от рибар край брега на Нил.

Докато Тута стъкваше огъня, двамата с Ая се отдалечихме да поговорим. Крачехме като войници, изтощени от битката, подпирахме се един друг и най-сетне седнахме тежко на пясъка. Ая намести удобно глава на привичното място върху рамото ми и вперихме погледи в Тута, който редеше пъргаво подпалките. Слънцето стопляше гърбовете ни и известно време се чуваше само пращенето на кремъка. Пустинята бе необичайно стихнала, сякаш сме единствените трима души на света.

— Защо тръгна? — попита Ая.

— Трябва да намеря татко. Да му покажа, че…

— Не, друго имах предвид. Защо замина така?

Замълчах, усетил как чувството за вина изплува на повърхността.

— Не знаех дали ще мога да тръгна другояче — рекох най-сетне. — Не знаех дали ще имам сили да се разделя с теб.

— Е, гледай да не се повтаря. Никога не заминавай, без да се сбогуваш с мен.

— Прости ми — помолих я.

Тя кимна.

— Разказвай сега. Разкажи ми всичко — настоя.

Подхванах историята от самото начало — от посещението в къщата на Рабия — и завърших с нейната поява в дома на Тута. Не пропуснах нищо.

— Баща ти е получил такова съобщение? — попита Ая, когато приключих. — „Ела веднага на обичайното място. Майката. Боим се, че Орденът се събира“.

— Да.

— Майката… Тайно място за срещи. Говори ли ти нещо?

— Не.

— А Орденът?

Поклатих глава.

— Не си ли подочул нещо като малък?

— Не.

За момент онемях. Разбрах колко жалък е резултатът от всичките ми усилия — на два пъти се разминах на косъм със смъртта, а пратеникът, невинен човек, умря заради моята неопитност и неспособност.

— И сега просто не знам какво да правя — признах. — Не знам откъде да започна, къде да отида.

Вдъхващи увереност ръце ме обгърнаха.

— Щеше да знаеш — каза Ая, — ако беше доизслушал Рабия. Разказала ти е за Кхенса, но обясни ли ти какво се е случило след нападението на Мена?

— Не. Кажи ми ти.

— Загинал един жрец, нали? Помниш ли?

— Да. Смътно.

— Е, не умрял при нападението. — Тя замълча. — Искам да кажа… умрял, но не при нападението. Нубийците го убили на другия ден. По молба на баща ти, защото жрецът работел за Мена, давал му сведения.

Спомних си как отидох до лагера на нубийците — по-точно там, където се намираше лагерът им — и не открих никого.

— Повече не видях Кхенса. Затова ли е напуснала Сива?

— Нубийците били изпратени на мисия. Отново от баща ти. Възложил им задача да проследят Мена и хората му и да ги спрат веднъж завинаги. Според Рабия Кхенса пораснала и станала водач на отряда. Всяла хаос сред шайката, но още не е довършила започнатото. Мена и неколцина негови приближени са живи.

— И Рабия смята, че съобщението е било свързано с него? — попитах.

Не я виждах, но усетих как Ая разкриви лице.

— Така каза. Да.

— Ти не си сигурна?

— Не съм. Може би Рабия ни изпраща там, където иска.

— Иска да се щураме из пустинята ли? Без никаква представа какво да правим?

— Това не е съвсем вярно. Имаме представа, но и тази информация си пропуснал благодарение на среднощното бягство. Рабия предлага да отидем в Тива, да открием Кхенса и да я помолим за подкрепа.

— Извини ме, но идеята да следвам съветите на Рабия не ме блазни. Досега не ми помогнаха много.

— Наистина ли мислиш така?

Подвоумих се.

— Не — признах. — Може би не. Все пак идеята да ме последваш е нейна, нали?

— Тогава ще се нахраним, ще поспим и утре тръгваме към Тива — каза Ая.

— Поне е някакъв план — кимнах. — Проблемът е, че не знаем нищо за Тива. Виж какво се случи, когато отидох в Завти по същия начин.

— Мога да помогна, уважаеми — обади се Тута.

Не бяхме чули как приближава. Сега стоеше пред нас. Зад него огънят гореше и танцуващите оранжеви пламъци бяха обагрени в цвета на изгряващото медно-червено слънце.

— Познаваш Тива ли? — попита Ая; личеше си, че го преценява наново в светлината на всичко, което й бях разказал.

— Там живеят мама и сестра ми — отговори той и от благоприличие все пак ме погледна смутено.

— Значи наистина имаш майка и сестра? — повдигнах вежди.

— В историята ми имаше истина — каза Тута. — В Тива прекарах първите десет лета от живота си. Там ми харесваше, но татко си създаде врагове сред върхушката и се наложи да избягаме в Завти. Той биеше мама редовно и жестоко както мен и сестра ми. Ясно ти е също, уважаеми, че пиеше много.

— Не съм изненадан — казах.

— Къщата ни наистина изгоря. Татко се напи и събори фенер. Това беше последната капка за мама. Взе сестра ми и се върна в Тива.

— А ти?

Отговорът на Тута беше тъжна усмивка.

— Преданост може би — сви устни той.

— Ела с нас в Тива, ако искаш — рече Ая. — Ще се радваме да си ни спътник. Ще докажеш колко си полезен, когато стигнем там.

— Непременно, уважаема.

Сготвихме рибата, после легнахме да поспим. Двамата с Ая — сгушени един до друг върху пясъка, Тута — недалеч от нас, докато знойното слънце ни събуди. Изморени, поехме към Тива. В ума ми се въртяха последните думи на пратеника.

Какво значеха? Какво беше Орденът?

17

— Орденът ни смята за отживелица, която не представлява заплаха. Какво става, Хемон? — попита гневно Сабу.

Старецът сви ядно устни. Някога той би отвърнал с подобаваща ярост на Сабу, но макар и все още достолепен, Хемон се беше променил — мускулите се бяха превърнали в жили, възрастта го бе притъпила и гръмогласните разпри не го влечаха.

— Учителят ти благодари за всеотдайната помощ — намеси се Сабестет, оставяйки чаша гореща отвара от рожков пред Сабу, който едва сдържа обзелото го раздразнение.

Беше изпълнил волята на Хемон и Сабестет. Отпътува за Хевену, където откри, че стопанството на Емсаф има нови собственици. Настоящите стопани го посрещнаха с боязън не без основание — беше мръсен, изтощен и с освирепял поглед; освен това току-що бе разбрал как е настъпила промяната — съпругата и синът на Емсаф били намерени убити.

Емсаф не беше близък познайник на Сабу, но бе негов съратник; макар да не бяха поддържали връзка в настоящето, миналото и бъдещето им бяха неотделимо преплетени. Сабу винаги бе смятал, че някой ден двамата ще се сражават рамо до рамо, за да възстановят стария, правилния порядък в Египет.

Странно колко лесно може да бъде заличена подобна желязна увереност.

— Как са били убити? — попита той.

— С нож, така казват. — Новите собственици не бяха виждали телата, разбира се. — Нямаме нищо общо със смъртта им.

— Разбирам.

Съпрузите очевидно бяха нервни. В Сива Сабу закриляше хора като тях и се ненавиждаше, че ги плаши. Усмивките му обаче никак не ги успокояваха. Единствената възможност бе да научи бързо каквото е необходимо и да ги остави на мира.

— Но не са открили труп на мъж? — попита той.

Увериха го, че не са.

— А вещите на семейството?

Повечето били погребани с тях, както повелява традицията. Останалото прибрали, не че можело да се използва, но все пак. В случай че дойде приятел или роднина. С радост щели да му дадат сандъка, за да прегледа скътаното.

Така и стана.

Нямаше медальон. Заобиколните въпроси също потвърдиха, че подобна вещ не е погребана с майката и сина.

Сабу пое по обратния път към дома на Хемон в Джерти. Почти не спря, докато не видя града да се появява на хоризонта. В центъра му се издигаше гранитната колона на фараон Усеркаф. Недалеч се намираше храма на Монту — бога на войната, който в гнева си се превръщал в бял бик с черно лице.

Много уместно.

Хемон го прие в дома си.

— Мислиш, че ни преследват ли? — попита Сабу.

Старейшината кимна.

— Няма друго обяснение.

— Тогава ще се бием.

— Ще се бием… — Хемон не довърши; обърна се към Сабестет.

На свой ред Сабестет впи белезникав, невиждащ поглед в Сабу.

— Учителят се пита кои воини ще застанат до нас в тази битка. Назови имената им.

Сабу беше предугадил въпроса.

— Започнах да обучавам Байек, но още не е готов.

— Твой дълг е да го подготвиш — каза Хемон.

— Ще стане. Не забравяй обаче, че Емсаф също обучаваше сина си и не пожъна добро. Редиците ни се стопяват и затова сме уязвими.

— Точно затова имаме нужда от нови попълнения — изсумтя Хемон. — А ще ги набавим, като…

— Да, да, знам. Обучението на Байек ще завърши.

— Кога?

— Когато преценя.

— Твърде късно може би? — повдигна вежди Хемон. — Докато решиш, че е готов, Орденът ще ни е унищожил.

— Байек е моя грижа. Най-належащата задача сега е да открием кой иска да ни избие и да го отстраним. Трябва да ги ударим, преди да довършат започнатото. Съгласен ли си?

Хемон кимна.

— И как предлагаш да действаме?

— Обмислил съм някои ходове. Но има и друго. Защо точно сега? Защо Орденът ненадейно проявява такъв интерес към нас, та иска да ни изтреби?

Хемон кимна.

— Добър въпрос. Изглежда, нещо се мъти в Александрия.