Приказка за Тройката

Епилог

На другата сутрин още със събуждането си почувствувах колко отвратително и безнадеждно е всичко. Едик, само по шорти, седеше на масата, подпрял с ръце разчорлената си глава, а на един вестник пред него проблясваха детайлите на разглобения до последното винтче реморализатор. Веднага си личеше, че и на него всичко му изглежда гадно и безутешно.

Като отметнах одеялото, свалих краката си на пода, измъкнах от джоба на якето цигарите и запалих. При други обстоятелства тази нездравословна постъпка щеше да предизвика незабавната и еднозначна реакция на Едик, който не търпеше никаква разпуснатост и замърсен въздух. При други обстоятелства и аз самият не бих се решил да пуша на гладно пред Едик. Но днес ни беше все едно. Бяхме разгромени, бяхме увиснали над пропастта.

Първо, не можахме да се наспим като хората. Това първо, както би се изразил Модест Матвеевич. До три часа през нощта се въртяхме навъсени в леглата, правейки горчива равносметка, отваряхме прозорците, затваряхме прозорците, пихме вода, а аз дори хапах възглавницата.

Не само че се оказахме безсилни пред тези каналджии. Това още нищо не беше. В края на краищата никой никога не беше ни учил как да се отнасяме към тях. Бяхме още възслабички, пък май и зелени.

Че всичките ни надежди да получим поне нашата Черна кутия и нашия Бърборан се изпариха яко дим след вчерашната историческа беседа пред входа на хотела — това както и да е. В края на краищата противникът притежаваше такова мощно оръжие като Големия кръгъл печат, а ние нямахме какво да му противопоставим. Но сега вече ставаше дума за по-нататъшната ни съдба изобщо.

Историческият разговор пред входа протече приблизително по следния начин. Тъкмо бях докарал потъналия в прах автомобил пред хотела, когато внезапно на стълбището от нищото изникна Едик с необичайно сурова физиономия.

Едик: Извинете, Лавър Федотович. Бихте ли могли да ми отделите няколко минути?

Лавър Федотович: (Сумти, ближе отоците от ухапвания на комарите по ръцете си, чака да му отворят вратата на автомобила.)

Головодов (свадливо): Вече не приемаме.

Едик (повдигайки вежди): Бих искал да разбера кога ще бъдат изпълнени нашите заявки.

Лавър Федотович (към Заврънкулкис): Пиво — то произхожда от думата пия.

Головодов (ревниво): Точно така! Обществеността обича пивото.

Всички: (Слизат от автомобила.)

Комендантът (към Едик): Ама вий не се тревожете толкова, догодина ще разгледаме и вашите заявчици…

Едик (внезапно озверял): Настоявам да престанете с това разтакаване! (Застава на вратата и им пречи да минат.)

Лавър Федотович: Гррмм… Затруднение? Другарю Головодов, отстранете го.

Едик (отивайки твърде далеч): Искам незабавно да удовлетворите нашите заявки!

Аз (паднал духом): Престани, само си губиш времето…

Комендантът (уплашено): За бога… В името на пресветата Гмежскорпионска богородица… Моля ви…

(Отвратителна сцена.)

Головодов застава пред Едик и го измерва с очи от главата до петите. Едик бърза да изпусне излишъка от яростта си във вид на малки кълбовидни мълнии. Наоколо се струпват любознателни. От един отворен прозорец някой се провиква: „Цапни го! Какво го гледаш? По кратуната!“ Заврънкулкис припряно шепне нещо на Лавър Федотович.

Лавър Федотович: Гррмм… Има мнение, че следва да се помисли за издигането на нашата талантлива младеж. Предлага се: другарят Привалов да се утвърди на длъжността шофьор към Тройката, а другарят Амперян да се назначи за ВРИД на заболелия другар Избегало, като му се изплаща разликата до по-високата заплата. Другарю Заврънкулкис, подгответе проекта на заповедта. Копие от нея изпратете долу. (Тръгва към Едик.)

Вродената учтивост на Едик взема връх над всичко друго. Той му прави път и дори отваря вратата пред възрастния човек. Аз съм като цапнат с мокър парцал — всичко ми се върти пред очите, а ушите ми бучат.

Комендантът (стиска радостно ръката ми): Да ви е честито повишението, другарю Привалов. Ето на, всичко се уреди…

Лавър Федотович (задържайки се на вратата): Другарю Зъбко!

Комендантът: Слушам.

Лавър Федотович (шегува се): Нали днес бяхте готов да рискувате и да се изкъпете, другарю Зъбко? Ами че идете най-сетне днес да се изкъпете!

Разнася се гръмкият зловещ смях на отдалечаващата се Тройка. Завеса.

Щом си спомних тази сцена, щом се сетих, че отсега нататък и задълго ми е отредено да бъда шофьор на Тройката, смачках угарката и рекох дрезгаво:

— Трябва да офейкваме.

— Не бива — каза Едик. — Срамота е.

— А да останем не е ли срамота?

— Срамота е — съгласи се Едик. — Но ние сме разузнавачи. И никой не ни е освобождавал от задълженията ни. Трябва да изтърпим и нетърпимото. Трябва, Саша! Трябва да се измием, да се облечем и да отидем на заседанието.

Простенах, но не намерих какво да му отвърна.

Измихме се, облякохме се и дори закусихме. Излязохме в града, където всички хора бяха заети с някаква нужна и полезна работа. А пък ние мрачно мълчахме, ние бяхме жалки.

Пред входа на колонията иззад ъгъла внезапно ме нападна старчето Еделвайс. Едик извади една рубла, но жестът му нямаше обичайното въздействие. Старчето вече не се интересуваше от материалните блага, той жадуваше за духовни блага. Искаше да се включа като ръководител в работата по усъвършенствуването на неговия евристичен агрегат и на първо време да разработя разгърнат план за съвместната ни работа, обхващащ времето, докато той, старчето, завърши своята редовна аспирантура.

След пет минути задушевен разговор с него съвсем ми притъмня пред очите, вече се канех да изрека тежки думи и почти бях готов да осъществя страшните си намерения. В последния момент от отчаяние взех да дрънкам някакви глупости за самообучаващите се машини. Старчето ме слушаше със зяпнала уста и попиваше всеки звук — според мен той запомни дума по дума всичките врели-некипели, които му надрънках. После ме осени щастлива мисъл. Като опитен провокатор попитах достатъчно сложна машина ли е агрегатът на Машкин? Той тутакси разпалено взе да ме уверява, че агрегатът е невъобразимо сложен и че понякога самият той, Еделвайс, не разбира какво става вътре и какво ще последва. „Чудесно — казах аз. — Известно е, че всяка достатъчно сложна електронна машина притежава способността да се самообучава и да се самовъзпроизвежда. Самовъзпроизводството засега не ни е нужно, но виж, да обучим агрегата на Машкин самостоятелно да печата текстове без посредничеството на човек ние просто сме длъжни, и то във възможно най-кратки срокове. Как ще направим това? Ще приложим добре известния и многократно изпитан метод на продължителната тренировка. («Методът Монте Карло» — вметна малко живналият Едик.) Да, Монте Карло. Предимството на този метод е в неговата простота. Трябва да се вземе достатъчно обемист текст, да речем — «Животът на животните» от Брем. Машкин сяда пред своя агрегат и започва да печата дума по дума, ред след ред, страница след страница. В това време анализаторът на агрегата ще анализира… («Мислителят ще мисли» — вметна Едик.) Да, именно ще мисли… По този начин нашият агрегат ще започне да се обучава. Няма да успеете и гък да кажете, когато той ще започне сам да печата. Ето ви една рубла като високопланинска надбавка и вървете в библиотеката за Брем…“

Еделвайс препусна към библиотеката, а ние, поободрени донякъде от тази малка победа над местните стихии — първата ни победа на седемдесет и шестия етаж, — поехме своя път, зарадвани, че с Еделвайс вече е свършено завинаги, че дебелоглавото старче повече няма да ми се мотае в краката и да ме тормози с глупостта си, а мирно и тихо ще си седи пред „Ремингтъна“, ще чука по клавишите и с изплезен език ще изписва на ръка латинските букви. Ще има дълго да чука и да изографисва буквите, а когато свършим с шестте тома на Брем, без никакво прекъсване ще продължим с трийсетте тома на Чарлз Дикенс, а сетне, ако е рекъл господ, ще се заемем с деветдесеттомното издание на събраните съчинения на Лев Николаевич с всичките писма, статии, бележки и коментари…

Когато влязохме в стаята за заседания, комендантът четеше нещо на глас, а каналджиите заедно с Избегало слушаха и кимаха. Тихичко си седнахме на местата, стегнахме се и също се заслушахме. Известно време нищо не разбирахме, пък и много-много не се напъвахме да проумеем за какво става дума, но съвсем скоро се изясни, че днес Тройката се е заела да разглежда жалбите, заявленията и информационните съобщения от населението. На времето Федя ни беше разказал, че това мероприятие се провежда всяка седмица.

На нас ни се падна да изслушаме няколко писма.

Учениците от село Вуняково даваха сведения за местната баба Зоя. Всички казвали, че тя е вещица, че заради нея реколтата била лоша, и тя била превърнала своя внук, бившия отличник Василий Кърмачкин, в хулиган и двойкаджия, защото предал крака й за вторични суровини. Учениците молеха да се изясни въпросът с тази вещица, в която те като пионери не вярвали, и учените да обяснят научно как тя погубва реколтата и как превръща отличниците в двойкаджии, и не би ли могло да й се обърнат полюсите от плюс на минус, така че тя да превръща двойкаджиите в отличници.

Група туристи видяла оттатък Репеите зелен скорпион, голям колкото крава. С помощта на някакво тайнствено излъчване скорпионът приспал дежурните и се скрил в гората, като отмъкнал храната им за цял месец. Туристите си предлагаха услугите да заловят чудовището при условие, че им бъдат изплатени пътните разноски.

Жителят на град Гмежскорпион П. П. Заядливи се жалваше от своя съсед, които втора година му отмъквал млякото с помощта на специална апаратура. Той настояваше да се намери начин съседът му да бъде обуздан.

Друг жител на Гмежскорпион, гражданинът С. Т. Кръшнодевицин, изразяваше възмущението си, че разни чудовища ходели по нужда в градската градина и така я били оплескали, че човек вече нямало къде да се разхожда. Виновен за всичко това бил комендантът Зъбко, който използувал отпадъците от кухнята в колонията, за да изхранва трите си лични свине и онзи търтей, безработния си зет.

Селският лекар от Сиромахово съобщаваше, че при операция на коремната кухина на гражданина Броненосов (115-годишен) открил в израстъка на сляпото му черво древна согдийска монета. Лекарят насочваше вниманието на обществеността върху факта, че покойният Броненосов никога не е бил в Средна Азия и никога по-рано не е виждал намерената монета. В останалите четирийсет и две страници от писмото си високоерудираният ескулап излагаше своите съображения относно телепатията, телекинезата и четвъртото измерение. Приложени бяха диаграми, таблици и снимки на аверса и реверса на тайнствената монета в естествена големина.

Мероприятието се осъществяваше съсредоточено и без излишно бързане. След прочитане на всяко писмо настъпваше продължителна пауза, запълвана от дълбокомислени междуметия. После Лавър Федотович очукваше и продухваше своята „Херцеговина Флор“, насочваше погледа си към Избегало и се осведомяваше какъв проект за отговор може да докладва на Тройката другарят научен консултант. Избегало се усмихваше широко с червените си устни, с две ръце поглаждаше брадата си и, молейки за разрешение да не става, разгласяваше изисквания проект. Той не разглезваше кореспондентите на Тройката, предлагайки им някакво разнообразие, а нагаждаше в съответния род и число стандартната форма на отговор:

Следваше подпис. И край. Според мен това беше най-доброто от всички изобретения на Избегало. Всеки ще изпита огромно удоволствие, изпращайки такова писмо в отговор на съобщението, че „гр. Киселозелкин проби дупка в моята стена и пуска през нея отровни газове“.

Но машината продължаваше да работи с угнетяваща монотонност. Комендантът си опяваше гъгниво и еднообразно, Лавър Федотович сито и доволно изреваваше, а Избегало примляскваше. Всичко взе да ми става страшно безразлично. Съзнавах, че се скапвам, че затъвам в люшкащото се тресавище на духовната ентропия, но вече бях загубил всякакво желание да се боря. „Добре де — мислех си вяло. — Че какво толкова е станало. Хората могат и така да живеят. Всяко разумно нещо е действително, а всяко действително нещо е разумно. И щом е разумно, значи е добро. А тъй като е добро, то почти сигурно е и вечно… И всъщност каква е разликата между Лавър Федотович и Фьодор Симеонович? И двамата са безсмъртни, и двамата са всемогъщи. И защо се карат? Не мога да го проумея… От какво всъщност се нуждае човек? Да разкрива някакви си загадъчни тайни? Не, притрябвали са ми. От знания? Че за какво са ми знания при такава голяма заплата? Работата при Лавър Федотович дори има някои предимства. Самият той не мисли и другите не кара да мислят. Не допуска сътрудниците му да се преуморяват — добър човек е, внимателен… Покрай него не е трудно да направиш и кариера, да изместиш Заврънкулкис, Головодов — че колко струват те наистина… Виж ги какви глупаци са, само подронват авторитета на началството. А авторитетът трябва да се издига. Щом господ не е дал ум на началството, трябва да му осигуриш поне авторитет. Ти на него — авторитет, а той на тебе — всичко останало. Главното е да станеш потребен, полезен… дясната ръка или в краен случай лявата…“

И щях да си загина, отровен от зловещите еманации на Големия кръгъл печат и на бандата каналджии, и в най-добрия случай щях да доживея дните си като експонат в нашия институтски вивариум. И Едик щеше да загине. Той още се дърпаше, продължаваше да позира, но всичко това беше само привидно, всъщност, както той по-късно ми призна, в това време вече мечтаел да измести Избегало и да получи място за строеж във вилната зона.

Да, щяхме да загинем. Щяха да ни стъпчат, възползувайки се от нашето отчаяние и падналия ни дух. Но в един от тези страшни мигове беззвучен гръм разтресе вселената около нас. Опомнихме се. Вратата беше широко разтворена. На прага стояха Фьодор Симеонович и Кристобал Хозевич. Те бяха неописуемо разгневени. Те бяха бесни. Там, където попадаше погледът им, стените задимяваха, а стъклата се разтапяха. Лумна и се сгромоляса лозунгът за народа и сензациите. Сградата се тресеше и вибрираше, паркетът настръхна като перушина, а столовете приклекнаха на отмалелите си от ужас крака. Всичко това беше непоносимо и Тройката не го понесе.

Като се побутваха един друг с разтреперени длани, Головодов и Заврънкулкис запищяха в хор: „Не съм аз! Той е виновен!“, а в следващия миг жълтата пара, в която се превърнаха, се разсея и от тях не остана и помен.

Професор Избегало промълви: „Мон дийо“, мушна се под своята масичка и като измъкна оттам грамадна чанта, я подаде на гръмовержците с думите: „Такова… всички материали за тия негодници съм ги събрал значи тука, ето ги на, матриалчетата де!“

Комендантът ревностно си разкъса яката и падна на колене.

Усещайки, че нещо става около него, Лавър Федотович взе да си върти неспокойно врата и се надигна, като опря длани в зеленото сукно.

Фьодор Симеонович се приближи до нас, обгърна ни раменете и ни притисна до необятната си утроба.

— Хайде-хайде — избоботи той, когато, чукнали си главите, се притиснахме в него. — Н-няма страшно, юнаци… Все пак т-три дни издържахте… Браво на вас…

През пелената от сълзи, бликнали в очите ми, видях как, зловещо играейки си с бастуна, Кристобал Хозевич се приближи до Лавър Федотович и едва чуто му заповяда:

— Махай се!

Лавър Федотович бавно се учуди.

— Обществеността… — понечи да каже той.

— Вън!!! — изрева Хунта.

За миг те се спогледаха втренчено. После по лицето на Лавър Федотович взе да се изписва някакво човешко изражение — срам, страх, или може би злоба. Без да бърза, той прибра председателските си принадлежности в чантата и продума:

— Има предложение: предвид особените обстоятелства заседанието на Тройката да се прекъсне за неопределен срок.

— Завинаги — каза Кристобал Хозевич, слагайки бастуна си напреки на масата.

— Гррмм… — усъмни се Лавър Федотович.

Без да поглежда към никого, той величествено заобиколи масата, тръгна към вратата и преди да се оттегли, съобщи:

— Има мнение, че пак ще се срещнем в друго време и на друго място.

— Едва ли — презрително рече Хунта и откъсна крайчето на пурата си.

Но ние наистина се срещнахме с Лавър Федотович в съвсем друго време и на друго място.

Това впрочем е съвсем друга история.