Приказка за Тройката

Дело № 42. Дядката Еделвайс

Прекрачихме прага на стаята, където заседаваше Тройката, в пет часа. Бяхме инструктирани, бяхме готови на всичко, знаехме с какво се захващаме. Във всеки случай поне на мен така ми се струваше. Да си призная, обясненията на Федя ме поуспокоиха, а пък Едик, напротив, изпадна в мрачно настроение. Тази негова потиснатост ме учудваше, отдавах я изцяло на това, че Едик открай време беше човек на чистата наука и стоеше далеч от разните входящи и изходящи писма, перфоратори и ведомости. Угнетеният му вид предизвикваше у мен, сравнително опитния човек, усещането за превъзходство, чувствувах се по-старши и бях готов да се държа по съответния начин.

В стаята засега беше налице само един човек — според описанието на Федя, това вероятно беше комендантът на колонията, другарят Зъбко. Той седеше зад едно бюрце, държеше пред себе си разтворена папка и току подскачаше, обзет от някакво трескаво нетърпение. Беше мършав и приличаше на Будалко, устните му непрекъснато потрепваха, а очите му бяха бели като на антична статуя. Отначало не ни забеляза и ние кротко се настанихме до стената под табелката „Представители“.

Стаята имаше три прозореца, до вратата бе поставена гола демонстрационна маса, а край отсрещната стена имаше друга маса — огромна, застелена с покривка от зелено сукно. В ъгъла стърчеше чудовищен кафяв сейф; бюрцето на коменданта, отрупано с канцеларски папки, се беше приютило в неговото подножие. В стаята имаше още едно бюро — под табелката „Научен консултант“ и гигантския, заемащ стена и половина, платнен лозунг: „Народът няма нужда от вредни сензации. Народът има нужда от полезни сензации.“

Изгледах под око Едик. Той се беше втренчил в лозунга и не можеше да откъсне очи от него. Едик беше смазан.

Внезапно комендантът се окопити, размърда големия си нос и откри нашето присъствие.

— Външни хора! — промълви той със страх и изумление.

Станахме и се поклонихме. Като продължаваше да ни държи напрегнато под око, комендантът се измъкна иззад бюрцето си, приближи се с няколко крадливи крачки и застана пред Едик с протегната ръка. Вежливият Едик едва-едва се усмихна, стисна му ръката и се представи, после отстъпи леко и отново се поклони.

Комендантът май остана потресен. Няколко мига той стоя в предишната си поза, а след това поднесе дланта към лицето си и недоверчиво я огледа. Нещо не беше наред. Комендантът взе бързо да премигва, а после с огромно безпокойство, сякаш търсеше нещо, което току-що е изтървал, се захвана да оглежда пода под краката си. Чак тогава се сетих.

— Документите! — процедих. — Дай му документите!

Болезнено усмихнат, комендантът продължаваше да се озърта. Едик припряно му напъха в ръцете своето удостоверение и заявката. Комендантът се оживи. Действията му отново станаха смислени. Той изгълта с очи отначало заявката, после снимката на документа, а за десерт — и самия Едик. Приликата между снимката и оригинала предизвика у него явен възторг.

— Много ми е приятно! — възкликна той. — Фамилията ми е Зъбко. Комендант. Радвам се да ви видя. Заповядайте, другарю Амперян, настанете се удобно, ние с вас има още много да работим и да работим…

Изведнъж той се сепна и насочи погледа си към мен.

Вече бях приготвил удостоверението и заявката. Процедурата на поглъщането се повтори.

— Много ми е приятно! — възкликна комендантът с абсолютно същата интонация. — Фамилията ми е Зъбко. Комендант. Радвам се да ви видя. Заповядайте, другарю Привалов, настанете се удобно…

— А как е тук с хотелите? — делово попитах аз. Струваше ми се, че това е верният тон. Но бях се излъгал. Комендантът изобщо не чу моя въпрос. Той отново разглеждаше заявките и това занимание го бе погълнало изцяло.

— Кутия, Идеална Черна… — мърмореше той. — Имаме такава, още не сме я разглеждали… Ама ето тази Дървеница Говоряща вече е рационализирана, другарю Амперян… Не знам, не знам… Не ми е ясно как ще погледне Лавър Федотович на тази работа, аз на ваше място бих бил по-предпазлив…

Внезапно той млъкна, ослуша се и хукна в тръс към мястото си. От приемната се дочуваха крачки, гласове, кашлица; задвижена от властна ръка, вратата се отвори широко и в стаята влезе Тройката.

Беше в пълен състав — всичките четирима членове.

Лавър Федотович Вуняков, в пълно съответствие с описанието — белолик, добре гледан, могъщ, без да поглежда встрани, се отправи към председателското място, седна, положи пред себе си огромна кожена чанта, разтвори я с трясък и се захвана да изважда и да реди на зеленото сукно различни предмети, необходими за успешното осъществяване на председателските функции: номенклатурна папка от крокодилска кожа за попивателна хартия, комплект автоматични писалки в марокенов калъф, кутия цигари „Херцеговина Флор“2, запалка във формата на Триумфалната арка и призматичен театрален бинокъл.

Рудолф Архипович Головодов, жълт и сух като вейка, седна отляво на Лавър Федотович и тутакси му зашепна нещо на ухото, а Възпалените му очи безцелно шареха из ъглите на стаята.

Рижият, дебел и пухкав Заврънкулкис не седна зад масата, а демократично се настани на твърдия стол срещу коменданта, измъкна обемист бележник с опърпани корици и веднага си отбеляза нещо в него.

А пък научният консултант професор Избегало, когото познахме без каквото и да било описание, равнодушно ни огледа, повдигна вежди, впери за миг очи в тавана, сякаш се опитваше да си спомни къде ли ни е виждал, и без да разберем от вида му дали се сети или не се сети, седна зад своето бюро и дейно се захвана да се подготвя за изпълнението на отговорните си задължения. Пред него се появи първият том на „Малката Съветска енциклопедия“, след това вторият том, после третият, четвъртият…

— Гррмм — каза Лавър Федотович и огледа присъствуващите с поглед, който проникваше през стените и направо четеше в душите ни. Всички бяха готови: Головодов му шепнеше на ухото, Заврънкулкис отново си отбеляза нещо, комендантът, напомнящ ученик преди да излезе на дъската, трескаво разлистваше папките, а Избегало сложи пред себе си шестия том. Колкото до представителите, с една дума до нас, явно никой не ни обръщаше и капчица внимание. Погледнах Едик и припряно извърнах глава. Той беше почти напълно деморализиран — появата на Избегало го беше довършила.

— Обявявам вечерното заседание на Тройката за открито — заяви Лавър Федотович. — Следващият! Докладвайте, другарю Зъбко.

Комендантът скочи и като държеше пред себе си разтворената папка, започна на висок глас:

— Дело номер четиридесет и второ. Фамилия: Машкин. Име: Еделвайс. Презиме: Захарович…

— Откога пък взе, че стана Машкин? — гнусливо попита Головодов. — Бабкин е той, а не Машкин! Еделвайс Петрович Бабкин. Работил съм с него в хилядо деветстотин четирийсет и седма година в Комитета по млекарство. Едик Бабкин, един такъв пълен, набит мъжага, много обича сметана… И, между впрочем, никакъв Еделвайс не е, а Едуард. Едуард Петрович Бабкин…

Лавър Федотович бавно извърна към него каменното си лице.

— Бабкин ли? — рече той. — Не го помня… Продължавайте, другарю Зъбко.

— Презиме: Захарович — като подръпна бузата си, повтори той. — Година и място на раждане: хиляда деветстотин и първа, град Смоленск. Националност…

— Е-дъл-вайс или Е-дил-вайс — попита Заврънкулкис.

— Е-дел-вайс — каза комендантът. — Националност: белорусин. Образование: непълно средно общо, непълно средно техническо. Владее ли чужди езици: руски — свободно, украински и белоруски — с речници. Месторабота…

Головодов внезапно звънко се плесна по челото и извика:

— Ама не! Та той умря!

— Кой умря? — с безчувствен глас попита Лавър Федотович.

— Ами този Бабкин! Та аз като сега си спомням — в хилядо деветстотин петдесет и шеста година умря от инфаркт. Беше станал тогава финансов директор на Всеруското дружество на природоизпитателите и умря. Така че тука става някаква бъркотия.

Лавър Федотович взе бинокъла и известно време внимателно наблюдава коменданта, който беше загубил ума и дума.

— Фактът, че е умрял, отразен ли е при вас? — осведоми се той.

— Божичко… — прошепна комендантът. — Как да е умрял?… Че защо ще е умрял… Жив си е той и чака в приемната…

— Един момент — намеси се Заврънкулкис. — Ще разрешите ли, Лавър Федотович? Другарю Зъбко, кой чака в приемната? Само че точно, фамилията, името и презимето.

— Бабкин! — отчаян, рече комендантът. — Тоест, какво говоря? Не Бабкин, а Машкин! Машкин чака. Еделвайс Захарович.

— Ясно — каза Заврънкулкис. — А къде е Бабкин?

— Бабкин умря — авторитетно рече Головодов. — Това мога да ви го кажа със сигурност. В хилядо деветстотин петдесет и шеста. Наистина, той имаше син. Пашка май се казваше. Павел, значи, Едуардович. Той сега е отговорник на пункта за вторични суровини в Голицино, дето е край Москва. Способен и старателен работник, но май не беше Павел все пак, не Пашка, ами…

Заврънкулкис наля чаша вода и я подаде на коменданта. Във възцарилата се тишина се чуваше как комендантът шумно я поглъща. Лавър Федотович размачка и продуха цигарата си.

— Никой не е забравен и нищо не е забравено — констатира той. — Това е добре. Другарю Заврънкулкис, ще ви помоля да впишете в протокола, в констативната му част, че Тройката счита за полезно да се вземат мерки за издирването на сина на Едуард Петрович Бабкин с цел да се изясни неговото име. Безименни герои на народа не са нужни. У нас няма такива.

Заврънкулкис взе да кима и се захвана бързо да пише в бележника си.

— Напихте ли се? — осведоми се Лавър Федотович, като разглеждаше коменданта с бинокъла. — Тогава продължавайте да докладвате.

— Професия и месторабота в настоящия момент: пенсионер-изобретател — плахо зачете комендантът. — Бил ли е в чужбина: не е бил. Кратка същност на необясненото явление: ефристична машина, тоест електронно-механично устройство за решаване на инженерни, научни, социологически и всякакви други проблеми. Данни за най-близките роднини: сирак, няма братя и сестри. Постоянно местожителство и адрес: Новосибирск, улица „Шчукинска“ двайсет и три, апартамент осемдесет и осем. Това е.

— Какви предложения има? — попита Лавър Федотович, навъсил дебелите си вежди.

— Аз бих предложил да го пуснем да влезе — живна Головодов. — А защо предлагам това? Ами ако излезе, че е Пашка?

— Има ли други предложения? — попита Лавър Федотович. Той опипа масата, търсейки копчето на звънеца, но не го намери и каза на коменданта: — Нека делото да влезе, другарю Зъбко.

Комендантът хукна като опарен към вратата, подаде глава и тутакси се върна, пристъпвайки заднешком, на мястото си. Подире му, превит на една страна под тежестта на огромен черен калъф, се втурна мършав дядка в дълга рубашка, препасана с колан, и военен брич с оранжеви кантове. По пътя към масата той се опита да спре и да се поклони с достойнство, но калъфът, явно обладаващ чудовищна инерция, неумолимо го занасяше напред и може би нямаше да се размине без жертви, ако двамата с Едик не бяхме подхванали стареца на половин метър от вече разтреперилия се Заврънкулкис.

Веднага познах дядката — безброй пъти беше идвал в нашия институт, пък и в много други институти беше ходил, а веднъж го видях в приемната на заместник-министъра на тежкото машиностроене, където седеше първи на опашката, търпелив, чистичък, горящ от ентусиазъм. Не беше лош човек старецът, безвреден беше, но за съжаление не можеше да си представи живота си извън научно-техническия прогрес.

Взех от него тежкия калъф и нагласих изобретението на демонстрационната маса. Освободил се най-сетне, дядката се поклони и каза със звънливо гласче:

— Моите почитания. Еделвайс Захарович Машкин, изобретател.

— Не е той — полугласно рече Головодов. — Не е той и не прилича на него. Вероятно е съвсем друг Бабкин. Сигурно му е съименник.

— Да-да — съгласи се дядката, усмихвайки се. — Ето на, донесох я обществеността да я прецени. Другарят професор Избегало, господ здраве да му дава, тъкмо той ми даде тоз съвет. Готов съм да я демонстрирам, щом имате мерак за това, че то вече е срамота колко се заседях при вас в колонията…

Внимателно изучаващият го Лавър Федотович сложи бинокъла настрана и бавно се наведе напред. Старецът се засуети. Свали капака на калъфа, под който се оказа грамадна старинна пишеща машина, измъкна от джоба си намотан на топка проводник, тикна единия му край някъде в недрата на машината, после се огледа, търсейки контакт, и щом го откри, размота шнура и го включи.

— Ето, благоволете да видите, така наречената евристична машина — каза дядката. — Точен електронно-механичен прибор, дето отговаря на каквито щете въпроси, а именно — на научни и стопански. Как работи тя при мене? Зарад недоимъка на финансии и понеже разните му там бюрократи все ме подритват като топка, тя още не ми е съвсем автоматизирана. Питането става устно, аз печатам въпросите и ги пъхам вътри в нея, довеждам ги, така да се каже, до знанието й. Пък нейния отговор, пак посредством непълната автоматизация, го печатам аз. Явявам се значи нещо като посредник, хе-хе! Тъй че, ако желаете, моля.

Той застана до машината и с елегантен жест щракна це-ка ключето. В дълбините на машината светна неонова лампа.

— Моля — повтори старецът.

И дядката тутакси затрака по клавишите, после бързо измъкна листа от машината, в ситен тръс дотича до Заврънкулкис и му го поднесе. Заврънкулкис прочете на глас:

— „Въпрос: каква е таме… хм… таме вътри в нея тази лпч…“ Лепече… Капеде сигурно? Това пък лепече какво е?

— Туй е лампичка, значи — каза старецът, като се хилеше и потриваше ръце. — Кодираме по малко.

Той измъкна листа от Заврънкулкис и притича обратно до своята машина.

— Туй значи беше въпрос — рече дядката, докато наместваше листа под валяка. — А сегичка да видим какво ще отговори тя…

Членовете на Тройката следяха с голям интерес неговите действия. Професор Избегало по бащински благодушно сияеше, ровейки с изискани и плавни движения на пръстите в брадата си, за да отстрани някакъв боклук. Едик беше изпаднал в спокойна, сега вече напълно осъзната печал. В това време дядката бодро затрака по клавишите и отново издърпа листа.

— Моля, заповядайте отговора. Заврънкулкис прочете:

— „При мене вътри… хм… има не… неонка.“ Това пък какво е? Неонка?

— Айн секунд! — възкликна изобретателят, грабна листа и отново изтича до машината.

Работата тръгна. Машината даде неграмотно обяснение какво е неонова лампа, после отвърна на Заврънкулкис, че пише вътри съобразно граматичните правила, след това…

Заврънкулкис: Според коя граматика?

Машината: Ами според нашенската си руска грмтк.

Головодов: Известен ли ви е Бабкин, Едуард Петрович?

Машината: Съвсем не.

Лавър Федотович: Гррмм… Какви предложения има?

Машината: Да ме признайте за научен факт.

Старецът тичаше и печаташе с неимоверна бързина. Комендантът възторжено подскачаше на стола и ни показваше палеца си. Едик бавно възстановяваше душевното си равновесие.

Головодов (раздразнено): Така не мога да работя. Какво се мотае постоянно назад-напред като муха без глава.

Машината: Понеже съм целеустремена.

Головодов: Абе махнете го от мене този ваш лист! За нищо не ви питам, не можете ли да разберете?

Машината: Тъй верно, мога.

Членовете на Тройката най-сетне проумяха, че ако искат днешното заседание все някога да свърши, трябва да се въздържат да задават въпроси, в това число и риторични. Настъпи тишина. Дядката, който доста се поумори, приседна на страничната облегалка на креслото и, дишайки на пресекулки с полуотворена уста, взе да се бърше с носната си кърпа. Избегало гордо се оглеждаше.

— Имам предложение — внимателно подбирайки думите си, каза Заврънкулкис. — Нека научният консултант да направи експертиза и да ни докладва своето мнение.

Лавър Федотович погледна Избегало и величествено сведе глава към него.

Избегало стана.

Избегало любезно се озъби.

Избегало притисна дланта на дясната си ръка до сърцето.

Избегало заговори.

— Такова… — каза той. — Неудобно може да се получи, Лавър Федотович. Все пак нали суизан рекомандатьор сьо нобъл виьо3. Ще тръгнат приказки… такова… шуробаджанащина, ще рекат, протексион… А между другото случаят е ясен, достойнствата са налице, рационализацията… такова… беше осъществена в хода на експеримента… Не бих искал да се излага на опасност доброто начинание, да се убива инициативата. Как ще бъде по-добре? По-добре ще бъде, ако експертизата я направи незаинтересовано лице… такова значи… странично. Ето тук, сред представителите отдолу забелязвам другаря Александър Иванович Привалов… (Трепнах.) Той е компетентен другар по електронните машини. И не е заинтересован. Нека той да я направи. Предполагам, че така тя ще бъде с по-голяма стойност.

Лавър Федотович взе бинокъла и започна по ред да ни оглежда. Живналият Едик умоляващо прошепна: „Хайде, Саша! Дай им да разберат! Та това е чудесна възможност!“

— Имам предложение — каза Заврънкулкис — да помолим другаря представител отдолу да окаже съдействие в работата на Тройката.

Лавър Федотович сложи бинокъла настрана и си даде съгласието. Сега всички гледаха мен. Естествено за нищо на света нямаше да се забъркам в тази история, ако не беше старецът. Сьо нобъл виьо толкова жалостиво мигаше на парцали със зачервените си клепачи и целият му вид така явно обещаваше до края на живота си да се моли на господа за мен, че не издържах, станах и се приближих до машината. Дядката радостно ми се усмихваше. Огледах агрегата и казах:

— Е, добре… Налице е пишеща машина „Ремингтън“, произведена в хиляда деветстотин и шеста година и сравнително добре запазена. Шрифтът е от преди революцията и също е в добро състояние. — Мярнах умоляващия поглед на старчето; въздъхнах и щракнах це-ка ключето. — Накратко казано, за съжаление в тази печатаща конструкция няма нищо ново. Има само много стари…

— Вътри! — изчурулика дядката. — Погледнете вътри, дето са анализаторът и мислителят…

— Анализатор — казах аз. — Никакъв анализатор няма. Има токоизправител, серийно производство, също доста стар. Неонова лампа — обикновена. Це-ка ключе. Хубаво це-ка ключе, ново. Така-а… Налице е и захранващ кабел. Много хубав захранващ кабел, съвсем нов… И това май е всичко.

— А изводът ви? — живо се осведоми Заврънкулкис.

Едик ми кимна насърчително и аз му дадох да разбере, че ще се постарая.

— Изводът е — казах, — че в описаната машина „Ремингтън“, към която са добавени токоизправител, неонова лампа, це-ка ключе и захранващ кабел, няма нищо необяснимо.

— А аз? — изписка старецът.

Едик ми показа как трябва да му духна под опашката, но не можех да направя това.

— Ама то се знае… — замънках. — Извършена е огромна работа… (Едик се хвана за главата.) Естествено, разбирам… намеренията са добри… (Едик ме изгледа с презрение.) Ама наистина — казах аз, — човекът се е постарал… наистина не бива така…

— Срамота, за бога, съвземи се — отчетливо рече Едик.

— Не… Защо пък… Ами нека човекът да си работи, щом му е интересно… Само казвам, че тука няма нищо необяснимо… Пък и общо взето дори е остроумно…

— Какви въпроси ще има към ВРИД научния консултант? — осведоми се Лавър Федотович.

Доловил въпросителната интонация, дядката се изправи на задните си крака и понечи да се понесе в галоп към машината си, но аз го задържах, като го улових за кръста.

— Правилно — каза Головодов. — Дръжте го така, че то инак наистина не може да се работи. В края на краищата не сме на вечеринка с въпроси и отговори. И изобщо засега я изключете, няма какво да ни подслушва.

Освободих едната си ръка, щракнах це-ка ключето, лампата угасна и старецът се усмири.

— При все това обаче, аз имам въпрос — дълбокомислено продължи Головодов. — Ама как става така, че все пак тя отговаря?

Зяпнах го като побъркан. Едик дойде на себе си и сурово присвил очи, заразглежда членовете на Тройката. Избегало беше доволен. Той измъкна от брадата си дълга треска и я натика между зъбите си.

— Разните му там токоизправители, це-ка ключета — говореше Головодов — всичко това другарят ВРИД доста добре ни го обясни. Само едно нещо не обясни: фактите той не обясни. А имаме безспорен факт — щом зададеш въпрос, тутакси получаваш отговор. Пък вие, другарю ВРИД, казвате, че нямало нищо необяснено. Тука значи нещата не се връзват. Не можем да разберем какво все пак казва науката по този повод.

Науката в мое лице си глътна езика. Головодов ме смаза, закла ме, направо ме уби и ме закопа. Затова пък Избегало реагира мигновено.

— Такова… — рече той. — Нали това казвам: с голяма стойност е начинанието. Има необясним елемент в него, порив отдолу… Затова и му дадох рекомандация. Такова… — каза той на стареца. — Обясни, мон шер, на другарите кое как става там.

Старецът сякаш се взриви.

— Пред вас е най-великото достижение на неутронната мегалоплазма! — обяви той. — Роторът на полето по подобие на дивергенцията се самоградуира по обиколката на спина и там, вътри, трансформира материята на въпроса в спиритуални електрически вихри, от които именно възниква синекдохата на отговора…

Притъмня ми пред очите, загорча ми в устата, чак зъбите ме заболяха, а проклетият нобъл говореше ли, говореше, и речта му беше гладка и плавна; беше добре подредена, грижливо репетирана и многократно произнасяна реч, в която всеки епитет и дори най-малкият интонационен нюанс бяха пренаситени с емоционално съдържание, това беше истинско произведение на изкуството. Старецът не беше никакъв изобретател, той беше художник, гениален оратор, най-достойният от последователите на Демостен, Цицерон, Йоан Златоуст…

Олюлявайки се, отстъпих в ъгъла и опрях чело в студената стена.

Тогава Едик тихо плесна с ръце и дядката млъкна. За миг ми се стори, че Едик спря времето, защото всички останаха неподвижни, сякаш се бяха заслушали в дълбоката средновековна тишина, увиснала в стаята като меко кадифе. После Лавър Федотович избута назад креслото си и стана.

— По закон и по всички правила би трябвало да говоря последен — започна той. — Но има случаи, когато законите и правилата се обръщат срещу своите адепти, и тогава се налага да бъдат отхвърляни. Започвам да говоря пръв, защото тъкмо сега сме изправени пред такъв случай. Започвам да говоря пръв, защото не мога да чакам и да мълча. Започвам да говоря пръв, защото не очаквам и няма да търпя никакви възражения.

За възражения и дума не можеше да става. Обикновените членове на Тройката дотолкова бяха потресени от този тъй внезапен пристъп на красноречие, че си позволиха само да се спогледат.

— Ние сме страж на науката — продължи Лавър Федотович. — Ние сме вратата към нейния храм, ние сме безпристрастните филтри, които я предпазват от фалша, лекомислието и заблудите. Ние охраняваме посевите на знанието от плевелите на невежеството и лъжливата мъдрост. И докато вършим това, ние не сме хора, не знаем що е снизхождение, жалост и лицемерие. За нас има само едно мерило: истината. Истината извън доброто и злото, истината независимо от човека и човечеството, но само дотогава, докато съществуват доброто и злото, докато съществуват човекът и човечеството. Няма ли го човечеството, за какво ни е истината? Ако никой не се стреми към знанията, значи човечеството го няма и за какво ни е истината? Има ли отговори на всички въпроси, значи не е нужно да се стремим към знанието, значи човечеството го няма, и за какво ни е тогава истината? Когато поетът е казал: „И на отговорите няма въпроси“, той е описал най-страшното състояние на човешкото общество, крайното му състояние… Да, човекът, който стои пред нас, е гений. В него е въплътено и чрез него е изразено крайното състояние на човечеството. Но той е убиец, защото убива духа. Нещо повече, той е по-страшен от убиец, защото убива духа на цялото човечество. И затова повече не можем да останем безпристрастни филтри, а сме длъжни да си спомним, че сме хора, и като хора сме длъжни да се защитим от убиеца. И сега трябва не да обсъждаме, а да съдим! Но няма закони за такъв съд и затова сме длъжни не да съдим, а безпощадно да наказваме, както наказват хората, обзети от ужас. И аз, най-старшият по ранг тук, нарушавайки законите и правилата, пръв изричам: смърт!

Обикновените членове на Тройката потръпнаха и заговориха едновременно:

— За кого? — с готовност попита Головодов, очевидно разбрал само последната дума.

— Емпосибъл! — ръкопляскайки, изплашено прошепна Избегало.

— Разрешете, Лавър Федотович! — заромоли Заврънкулкис. — Всичко това е правилно, но можем ли…

Тогава Едик отново плесна с ръце.

— Гррмм! — каза Лавър Федотович, енергично размърдал врата си, и седна. — Има предложение да считаме, че полумракът достатъчно се е сгъстил и в съответствие с този факт да запалим лампата.

Комендантът излетя от мястото си и светна. Без да примижава, като орел на слънце, Лавър Федотович погледна лампата и премести погледа си върху „Ремингтъна“.

— Изразявайки общото мнение — каза той, — постановявам: даденото дело номер четиридесет и две да се счита за рационализирано. Преминавайки към въпроса за утилизацията му, предлагам другарят Зъбко да обяви заявката.

Комендантът се захвана припряно да прелиства делото, а в това време професор Избегало се измъкна иззад своето бюро, гальовно стисна първо ръката на стареца, а после, преди да успея да се отскубна, и моята. Той сияеше. А пък аз не знаех къде да се дяна.

Не смеех да погледна Едик. И докато в главата ми се въртеше тъпата мисъл дали да не запратя „Ремингтъна“ по Лавър Федотович, ме спипа старецът. Той се впи във врата ми като кърлеж и три пъти ме разцелува, одирайки ме с наболата си брада. Не си спомням как се добрах до стола си. Помня само, че Едик ми прошепна: „Ех, Саша!… Карай да върви, с всеки може да се случи…“

В това време комендантът успя да прелисти цялата папка и с печален глас съобщи, че за даденото дело не е постъпвала никаква заявка. Заврънкулкис тутакси заяви, че протестира, и цитира онзи параграф от инструкцията, от които следваше, че всяка рационализация без утилизация е нонсенс и може да бъде призната за действителна само условно. Головодов започна да крещи, че тия номера няма да минат, че той не желае да получава парите си даром и не ще позволи на коменданта да захвърли на кучетата четири часа от работното време. Лавър Федотович одобрително продуха цигарата си и Головодов се развилия като хала.

— Ами ако излезе, че старецът е роднина на моя Бабкин? — изрева той. — Как така няма заявки? Трябва да има заявките! Я го вижте само колко е напет! Каква самобитна и интересна фигура! Можем ли да подмятаме такива старци?

— Обществеността няма да ни позволи да подмятаме старците — подхвърли Лавър Федотович. — И обществеността ще бъде права.

— Тъкмо това именно! — внезапно изкряска Избегало. — Именно обществеността! И именно няма да позволи! Че как така няма да има заявки, другарю Зъбко? Откъде накъде няма да ги има? — Той скочи от мястото си и връхлетя като ястреб върху планината от книжа пред коменданта. — Нямало да ги има! — мърмореше той. — Това какво е? Птеродактил обикновен… Добре… А това? Кутията на Пандора! Ето на, да не би това да не е кутия… Какво значение има дали е на Пандора или на Машкин?… Та в края на краищата това си е чист формалитет… Или тази например: Дървеница Говоряща… Има ли значение дали е говоряща, пишеща или печатаща… А!!! Как така нямало заявки, другарю Зъбко? А това какво е? Черна кутия! Има значи заявчица за Черна кутия, а вие ни разправяте, че нямало!

Вцепених се.

— Чакайте малко! — казах, но никой не ме слушаше.

— Та това не е Черната кутия! — крещеше комендантът, притиснал ръка до сърцето си. — Черната кутия се води на съвсем друг номер!

— Как така да не е черна? — изрева в отговор Избегало, като сграбчи изтъркания черен капак на „Ремингтъна“. — Че каква е тогава тази кутия според вас? Да не е зелена, а? Или бяла? Дезинформация ще ни подхвърляте, обществените старци ще подмятате!

Оправдавайки се, комендантът изкряка, че, разбира се, това също е черна кутия, не е нито зелена, нито бяла, а явно е черна, ама не е онази кутия; онази черна кутия се води по дело номер деветстотин и седмо и за нея има заявка, ето на, от другаря Александър Иванович Привалов, току-що днес беше получена, а тази черна кутия не е никаква кутия, ами евристична машина и тя се води по дело номер четиридесет и второ, и заявки за нея няма. Избегало ревна, че нямало какво тука… такова… да се жонглира с цифри и да се подмятат старците; черното си е черно, то не може да бъде нито бяло, нито зелено, и няма какво тука, значи, да се насажда махизъм и всякакъв там емпириокритицизъм, а нека другарите членове на авторитетната Тройка лично да видят и да кажат черна ли е тази кутия или, да речем, зелена. Головодов крещеше нещо за Бабкин, Заврънкулкис изискваше да не се отклоняват от инструкцията, Едик с удоволствие викаше: „Долу!“, а аз само повтарях като развалена грамофонна плоча: „Моята Черна кутия всъщност не е кутия… Моята Черна кутия всъщност не е кутия…“

Най-сетне Лавър Федотович почувствува, че е започнало да цари някакво безредие.

— Гррмм! — каза той и всички притихнаха. — Затруднение? Отстранете го, другарю Головодов.

С твърди крачки Головодов се приближи до Избегало, взе от ръцете му капака и внимателно го огледа.

— Другарю Зъбко! — каза той. — За какво имате заявка?

— За Черна кутия — омърлушено отвърна комендантът. — Води се по дело деветстотин и седмо.

— Не те питам кой номер е делото — възрази Головодов. — Питам те имаш ли заявка за черна кутия?

— Имам — призна си комендантът.

— Кой е дал заявката?

— Другарят Привалов от НИЧУВЪ. Ей го на, къде седи.

— Да — разпалено казах аз. — Ама моята Черна кутия всъщност не е кутия или, по-точно, изобщо не е кутия…

Обаче Головодов не ми обърна никакво внимание. Той огледа още веднъж капака на светло, после се приближи до коменданта и зловещо просъска:

— Виж какво бе, що за бюрократичен произвол си позволявате? Ти какво бе, не виждате ли какъв цвят е кутията? Че нали в твое присъствие беше рационализирана, ето другарят представител на науката седи пред очите ти и чака, ясно ли вие, да бъде изпълнена заявката му, отдавна стана време за вечеря, навънка вече е тъмно, а ти какво бе, с номерата тука ще ми жонглирате, а?

Усетих, че ме обзема някаква печал, че идните ми дни ще бъдат изпълнени с някакъв мъчителен кошмар, безвъзвратен и абсолютно ирационален. Но не разбирах откъде се появи това чувство и продължавах само да мърморя, че моята кутия не е съвсем черна кутия, а по-точно изобщо не е кутия. Искаше ми се да обясня на всички, да разсея недоразумението. Комендантът също гъгнеше нещо убеждаващо, но заплашвайки го с юмрук, Головодов вече се връщаше на мястото си.

— Кутията, Лавър Федотович, е черна — тържествено доложи той. — За никаква грешка не може да става дума, видях я с очите си. И заявка има, и представителят е тука.

— Това не е същата кутия! — в един глас проплакахме двамата с коменданта, но като ни проучи внимателно с бинокъла, Лавър Федотович явно реши, че няма никакъв смисъл да се занимава с нас и позовавайки се на мнението на народа, предложи да се пристъпи към незабавна утилизация. Не последваха никакви възражения, всички отговорни другари закимаха.

— Заявката! — възвести Лавър Федотович.

Моята заявка изникна на зеленото сукно пред него.

— Резолюция!!

На заявката се появи резолюция.

— Печат!!!

Вратата на сейфа се разтвори с трясък, отвътре лъхна на тежък канцеларски въздух и пред Лавър Федотович засвяткаха медните отблясъци на Големия кръгъл печат. Чак тогава разбрах какво ще се случи в следващия миг. И кръвта ми се смрази.

— Недейте! — извиках прегракнало. — Помощ!

Лавър Федотович пое печата с двете си ръце и го вдигна високо над заявката. Окопитих се и скочих на крака.

— Това не е същата кутия! — изревах с пълен глас. — Какво става тук… Едик!

— Един момент — каза Едик. — Спрете, моля ви, и ме изслушайте.

Лавър Федотович задържа неумолимия удар.

— Външен човек? — осведоми се той.

— Съвсем не — дишайки тежко, рече комендантът. — Представител. Отдолу.

— Тогава може да не го отстранявате — рече Лавър Федотович и щеше да възобнови процеса на официалното поставяне на Големия кръгъл печат, но в този миг се оказа, че е възникнало затруднение. Нещо пречеше на печата да бъде ударен. Отначало Лавър Федотович просто силно го натискаше, после стана и го налегна с цялото си тяло, но печатът така и не можеше да бъде положен — между листа и него оставаше пролука и широчината й явно не зависеше от усилията на другаря Вуняков. Човек можеше да си помисли, че междината е запълнена с някакво невидимо, но изключително еластично вещество, което възпрепятствуваше удара. Лавър Федотович видимо осъзна, че старанията му ще останат безплодни, защото седна, облегна се с лакти на масата и строго, макар и без всякаква почуда, се загледа в печата. А печатът висеше неподвижно на двайсетина сантиметра над заявката ми.

Екзекуцията се отлагаше и аз отново взех да възприемам заобикалящия ме свят. Едик разпалено и красиво говореше нещо за разума, за икономическата реформа, за добрината, за ролята на интелигенцията и за държавническата мъдрост на присъствуващите… Той, моят скъп приятел, задържаше печата, спасяваше ме, мене, глупака и лигльото, от бедата, която сам си бях докарал на главата… Присъствуващите го слушаха внимателно, но с явно недоволство, а Головодов се въртеше и току поглеждаше часовника си.

Трябваше нещо да направя… Незабавно трябваше да предприема нещо.

— … и накрая, седмо — разсъдливо говореше Едик, — на всеки специалист, а още повече на такава авторитетна организация би трябвало да е ясно, другари, че така наречената Черна кутия е само термин от теорията на информацията, който няма нищо общо нито с определен цвят, нито с определена форма на какъвто и да било реален предмет. И последното нещо на този свят, което може да се нарече Черна кутия, е тази пишеща машина „Ремингтън“, окичена с възможно най-простите електрически приспособления, с които човек може да се снабди във всеки електротехнически магазин, и на мен ми се струва странно, че професор Избегало натрапва на авторитетната организация изобретение, което всъщност не е никакво изобретение, и това решение може само да подкопае нейния авторитет.

— Протестирам — каза Заврънкулкис. — Първо, другарят представител отдолу наруши тук всички правила за водене на заседанията, взе думата, която никои не му е давал, а отгоре на това превиши и регламента. Това — първо. (С ужас видях, че печатът се залюля и слезе с няколко сантиметра надолу.) По-нататък, ние не можем да позволим на другаря представител да опозорява нашите най-способни хора, да очерня заслужилия професор и официален научен консултант, другаря Избегало, и да избелва стоящата тук пред нас и вече получила заслуженото одобрение на Тройката черна кутия. Това — второ. (Печатът се смъкна с още няколко сантиметра.) Накрая, другарю представител, би трябвало да знаете, че Тройката не се интересува от никакви изобретения. Обект на разследван е от Тройката са необяснените явления, в качеството на каквото в дадения случай се представя пред нас вече разгледаната и рационализирана черна кутия, наричана още евристична машина.

— Че то така ако вземем да даваме думата на всеки представител, може да седим тука цяла нощ — обидено добави Головодов.

Печатът пак послезе малко. Пролуката беше вече не повече от десет сантиметра.

— Това не е същата черна кутия — казах аз и проиграх два сантиметра. — Тази кутия не ми е нужна. (Още един сантиметър.) Протестирам! За какъв дявол ми е това старо кошче за боклук, в което има „Ремингтън“? Ще се оплача.

— Това си е ваше право — великодушно рече Заврънкулкис и спечели още един сантиметър.

— Едик — умоляващо го призовах аз.

Едик отново заговори. Той повика на помощ духовете на Ломоносов и Айнщайн, цитира най-прогресивните централни вестници, възпя науката и нашите мъдри организатори, но всичко беше напразно. Накрая Лавър Федотович взе да се уморява от това затруднение и прекъсвайки оратора, произнесе само една дума:

— Неубедително.

Чу се тежък удар. Големият кръгъл печат се впи в заявката ми.