Приказка за Тройката

Разни работи

Напуснахме стаята на заседанието последни. Бях смазан. Едик ме водеше, подкрепяйки ме за лакътя. Той също беше разстроен, но крачеше спокойно. Увличан от инерцията на своя агрегат, около нас кръжеше дядката Еделвайс. Той ми шепнеше уверения във вечна любов, обещаваше да ми мие краката и после да пие водата и настояваше за пътни и дневни пари. Едик му даде три рубли и му заповяда да намине чак вдругиден. Еделвайс изпроси още петдесет копейки за вредност и изчезна. Тогава ми поолекна.

— Не се отчайвай — каза Едик. — Все още не всичко е загубено. Върти ми се една мисъл в главата.

— Каква? — попитах вяло.

— Обърна ли внимание на речта на Лавър Федотович?

— Да — казах аз. — За какво ти беше всичко това?

— Проверявах има ли мозък — обясни Едик.

— Е, и?

— Ами нали видя — има. Има мозък и аз му го размърдах. Иначе той изобщо не действува. Главата му е пълна догоре само с бюрократични рефлекси. Но аз му внуших, че стои пред истинска евристична машина и че той самият не е Вуняков, а истински администратор с широк кръгозор. И ти видя, че работата потръгна. Наистина психиката му е невероятно еластична. Щом спрях въздействието на полето, не можах да открия у него никакви признаци на остатъчна деформация. Какъвто си беше, такъв си остана. Но нали това беше само контролно изпитание, сега ще пресметна всичко както трябва, ще настроя апаратурата и тогава ще видим. Не мисля, че е невъзможно да го променим. Ще го направим свестен човек и за нас ще е добре, и всички ще бъдат добре, и той ще е добре…

— Едва ли — казах аз.

— Знаеш ли — рече Едик — има теория за позитивната реморализация. Според нея от всяко същество, притежаващо поне искрица разум, може да излезе свестен човек. Друг е въпросът, че за всеки отделен случай се изисква особен метод. Просто сега ще трябва да намерим този метод. Така че не се измъчвай толкова. Всичко ще се оправи.

Излязохме на улицата. Снежният Федя вече ни чакаше. Той стана от пейката и тримата, рамо до рамо, закрачихме надолу по улица „Първи май“.

— Трудно ли беше? — попита Федя.

— Ужасно — каза Едик. — Капнах от умора и да говоря, и да слушам, и отгоре на всичко май доста оглупях. Забелязвате ли, Федя, колко съм оглупял?

— Все още не личи — срамежливо рече Федя. — Обикновено започва да се усеща след един-два часа.

Тогава заявих:

— Искам да ям. Искам да забравя всичко. Хайде да отидем някъде и да се самозабравим. Да пием вино. Да хапнем сладолед…

Едик беше съгласен, Федя също не възразяваше, но се извини, че не пие вино и не го разбира това нещо — сладоледа.

По улиците имаше много народ, но никой не се шляеше по тротоарите, както обикновено става в градовете през летните вечери. Потомците на Олеговите дружинници и Петровите гренадири тихо и културно си седяха на верандите и мълчаливо ядяха семки. Семките бяха тиквени, слънчогледови, от диня и от пъпеш, а стълбищата и верандите — от дърворезба с орнаменти, дърворезба с фигури, дърворезба по струговани перила и просто от гладки дъски; прекрасни стълбища и веранди, сред които се срещаха и музейни екземпляри от преди много векове, обявени за паметници на културата и обезобразени с тежки чугунени плочи, доказващи, че държавата ги е взела под своя защита. Подире ни виеше хармоника — някой, както се казва, изпробваше гласа й.

Докато разглеждаше с интерес всичко наоколо, Едик разпитваше Федя за живота в планините. От самото начало вежливият Едик беше станал много симпатичен на Федя и той му отговаряше с желание.

— Най-страшната напаст — разказваше Федя — са алпинистите с китари. Не можете да си представите какъв ужас е, Едик, когато в родните ви тихи планини, където вдигат шум само лавините, пък и тях предварително ги знаеш кога ще тръгнат, изведнъж някой задрънка и затропа в ухото ти и започне с все сила да реве как „довчерашното сукалче“ се изкатерило по „жандарма“ и „запрашило по гребена“ и как после новоизлюпеният „снежен барс“ „утъпкал пъртина на земята“. Същинско бедствие е, Едик. Някои от нашите се поболяват от него, а най-слабите дори умират…

— Там, у дома, имам клавесин — продължи той замечтано. — Горе, на билото си седи клавесинът, на ледника. Обичам да свиря на него в лунните нощи, когато е тихо и няма абсолютно никакъв вятър. Тогава ме чуват кучетата в долината и започват протяжно да ми пригласят. Наистина, Едик, чак очите ми се изпълват със сълзи, толкова хубаво и печално излиза. Луна, в простора се носят звуци и някъде далеч-далеч вият кучета…

— А другарите ви как реагират на това? — попита Едик.

— В такива случаи те изчезват. Обикновено остава едно момче, но то не ми пречи. Накуцва горкият… Впрочем всичко това сигурно не ви интересува…

— Напротив, много ме интересува!

— Не-не… Но навярно бихте искали да узнаете откъде имам клавесин. Представете си, донесоха го алпинистите. Искаха да поставят рекорд и обявиха, че ще дотътрят в нашата планина клавесин. При нас — там горе, на върха — може да видите най-неочаквани предмети. Реши например някой алпинист да се изкачи до нас на мотоциклет — и ето че се сдобиваме с мотоциклет, макар и повреден… Китари сме намирали, велосипеди, бюстове разни, зенитни оръдия… Един искаше да постави рекорд, като се изкачи на върха с трактор, но не успял да се снабди с трактор, ама намерил валяк. Да бяхте го видели как се мъчеше с този валяк! Колко се стараеше! Но нищо не излезе от тази работа, не можа да стигне до снежната шапка. Някъде към петдесет метра не му достигнаха, иначе щяхме да си имаме и валяк… А ето го и Бърборан, сега ще ви запозная.

Стигнахме до входа на кафе-закусвалнята. Разкошното каменно стълбище бе увенчавано от ярко осветена площадка и там горе, досами въртящата врата, триеше подметките си Дървеницата Бърборан. Явно гореше от желание да влезе, но портиерът не го пускаше.

Бърборан вече беше побеснял от яд и затова изпускаше на талази силен мирис на скъп коняк — най-малкото „Курвоазие“. Федя на бърза ръка ни запозна с него, сложи го в кибритена кутийка и му нареди да кротува. Дървеницата се укроти, но щом влязохме в залата и открихме свободни места, тутакси се разположи удобно на стола и взе да тропа по масата, настоявайки да бъде обслужен. Естествено, той самият нищо не ядеше и не пиеше в кафе-закусвалнята, но жадуваше за справедливост и настояваше работата на сервитьорската бригада напълно да съответствува на високото звание, за което тази бригада се бореше. Освен това открито се перчеше пред Едик, защото вече знаеше, че Едик е пристигнал в Гмежскорпион лично за него, за Бърборан, като негов работодател.

Ние с Едик си поръчахме бъркани яйца по селски, салата от раци и сухо вино. В кафе-закусвалнята добре познаваха Федя и му донесоха сурови стрити картофи, стъбла и листа от моркови и зелеви кочани, а пред Бърборан сложиха пълнени домати, които той си поръча заради принципа.

Щом изядох салатата, усетих, че съм унизен и оскърбен, че съм каталясал като куче, че езикът ми не ще да се обръща и нямам желание за нищо. Освен това постоянно изтръпвах, защото сред шума в залата непрекъснато ми се причуваха пискливи крясъци: „Краката ви ще мия и водата ще пия!… Там, вътри в нея!…“ Затова пък Бърборан очевидно беше в прекрасно настроение и с наслада демонстрираше пред Едик своите философски наклонности, независимите си разсъждения и склонността си към обобщения.

— Ама че абсурдни и неприятни същества — говореше той, оглеждайки залата с вид на превъзходство. — Ама наистина само такива тромави, преживни животни са способни под въздействието на комплекса си за малоценност да измислят мита, че са царете на природата. Възниква въпросът: откъде се е взел този мит? Например ние, насекомите, съвсем справедливо се смятаме за царе на природата. Ние сме многобройни, вездесъщи, размножаваме се в изобилие и много от нас не губят скъпоценното си време в безсмислени грижи за потомството. Ние имаме осезателни органи, за които вие, хордовите, и понятие си нямате. Способни сме да изпадаме в анабиоза за цели векове, без това ни най-малко да ни вреди. Най-интелигентните представители на нашия клас са се прославили като изключителни математици, архитекти и социолози. Ние сме открили идеалното устройство на обществото, завладели сме огромни територии, проникваме навсякъде, където поискаме. Нека поставим въпроса така: кое е онова, което вие, хората — между впрочем, най-високоразвитите бозайници — умеете да правите, а ние бихме искали да умеем, но не бихме могли да го направим? Хвалите се наляво и надясно, че можете да изготвяте оръдия на труда и да ги ползувате. Извинете, но това е просто смешно. Напомняте ми инвалиди, които се хвалят с патериците си. Изнемогвате да си строите жилища с толкова труд, прибягвайки до такива противоестествени сили като огъня и парата, строите хиляди години и през цялото това време — по различен начин, и все не можете да намерите удобна и рационална форма на дома си. А жалките мравки, които искрено презирам за грубостта и привързаността им към култа на физическата сила, са решили този от прост по-прост проблем още преди сто милиона години, и при това са го разрешили веднъж завинаги. Хвалите се, че през цялото време се развивате и това ваше развитие е безгранично. А на нас не ни остава нищо друго, освен да се смеем с пълен глас. Та вие търсите онова, което толкова отдавна е открито, патентовано и се използува от памтивека, а именно: разумното устройство на обществото и смисъла на съществуванието…

Едик професионално се беше превърнал целия в слух, а Федя, отхапвайки с великолепните си зъби от кочана, рече:

— Аз, разбира се, съм слаб диалектик, но от малък у мен са изградили представата, че човешкият разум е най-висшето творение на природата. Ние в планината сме свикнали да се боим от човешката мъдрост и да се прекланяме пред нея, и сега, когато до известна степен се образовах, продължавам непрестанно да се възхищавам на онази смелост и на онази изобретателност, с които човекът вече е създал и продължава да създава така наречената втора природа. Човешкият разум, това е… това е… — Той поклати глава и замълча.

— Втората природа! — злъчно рече Дървеницата. — Третата стихия, четвъртото царство, петото състояние, шестото чудо на света… Някой наистина велик представител на човечеството би могъл да попита: а за какво ви са две природи? Замърсихте едната, а сега се опитвате да я замените с друга… Та нали ви казах, Фьодор: втората природа — това са патериците за недъгавия. Колкото до разума… Не вие трябва да говорите, нито пък аз да ви слушам. Сто века тези мехове, пълни с хранителни смески, си чешат езиците и празнословят за разума, а и досега не могат да се разберат за какво става дума. Само в едно са единодушни: освен тях никой не притежава разум. И знаете ли кое е най-интересното?! Ако съществото е мъничко, ако може лесно да бъде отровено с някоя химическа гадост или просто смачкано с пръст, тогава изобщо не се церемонят с него. Ами, естествено, такова същество може да има само инстинкти, примитивна раздразнителност и низша форма на нервна дейност… Типичен мироглед на самовлюбени олигофрени. Но нали те са разумни, нали трябва всичко да обосновават, за да могат да размажат насекомото без угризения на съвестта! И да знаете, Фьодор, само как се обосновават. Да речем, осата е снесла яйцата си в дупката и мъкне храна за бъдещото потомство. Какво правят тия бандити? По най-варварски начин открадват снесените яйца, а после, изпълнени с идиотско задоволство, наблюдават как нещастната майка запушва с цимент празната дупка. Ето, казват, осата е глупачка, не знае какво върши, защото има само инстинкти — слепи инстинкти, разбирате ли? — и нито капчица разум, така че, когато се наложи, може да й се свети маслото. Усещате ли как с помощта на нагласената терминология нещата се преиначават. Априорно се предполага, че целта в живота на осата е да се размножава и да опази потомството си, а щом не е способна разумно да се справи дори основната си задача, какво можеш да искаш от нея? Те, хората, се интересуват от космоси-мосмоси, от фотосинтези-мотосинтези, а жалката оса само се размножава, и то на равнището на примитивния инстинкт. На тези бозайници и през ум не им минава, че духовният свят на осата може да е богат и пребогат, че в краткия си живот тя е длъжна да преуспее — иска й се да преуспее! — и в науката, и в изкуствата. На тези топлокръвни не им стига умът, че тя просто няма нито време, нито желание да обърне внимание на своите дечица, още повече, че те дори не са дечица, а неразумни яйчица… Е, разбира се, при осите съществуват правила, норми на поведение, морал. Тъй като по самата си природа осите гледат твърде лекомислено на въпроса за продължаването на рода, законът естествено предвижда известно наказание за непълноценното изпълнение на родителските задължения. Всяка порядъчна оса е длъжна да изпълни определена последователност от действия: да изкопае дупка, да снесе яйца, да надонесе парализирани гъсеници и да запуши дупката. Всичко това се следи, съществува негласен контрол, осата винаги има предвид, че зад най-близкия камък може да се крие инспектор-съгледвач. Разбира се, тя вижда, че са й откраднали яйцата, или че са изчезнали хранителните запаси, но нали не може да снесе втори път яйца и изобщо няма намерение да си губи времето да възстановява хранителните запаси. Като осъзнава напълно цялата безсмисленост на действията си, тя се прави, че нищо не е забелязала, и продължава да изпълнява програмата докрай, защото никак не я блазни перспективата да се разтакава из всичките деветдесет и девет инстанции на Комитета за защита на вида… Представете си само, Фьодор: шосе, прекрасна гладка магистрала, ширнала се от хоризонта до хоризонта. Някакъв експериментатор слага напреко на пътя заграждение с табела: „Заобиколи!“. Видимостта е чудесна, шофьорът много добре вижда, че на затворения участък абсолютно нищо не го заплашва. Дори се досеща, че това е нечия глупава шега, но съблюдавайки правилата за благоприличие и нормите за поведение на примерния водач, свива на отвратителния банкет, друса се по ровините, дави се в мръсотията или в прахта, губи сума време и нерви, за да излезе отново на същото това шосе на двеста метра по-нататък. Защо? Ами причината е все тази: човекът е послушен, точно спазва закона и не иска да се влачи по разните му там инстанции на КАТ. Пък и нали той, също като осата, има основания да предполага, че заграждението е капан и ей там, в ония храсти, може да се крие контролният орган с мотоциклета си. А сега си представете, че потайният експериментатор слага преградата, за да установи равнището на човешкия интелект, и този експериментатор е също такъв самовлюбен глупак като разрушителя на гнездото на осата… Ха-ха-ха! До какви изводи би стигнал той, а!… — От възторг Бърборан започна да тропа с лапичките си по масата.

— Не — каза Федя. — Някак прекалено опростявате нещата, Бърборане. Наистина, когато човек кара автомобил, не може да блесне с интелект…

— Точно така — прекъсна го много хитрата Дървеница. — Също както не блести с интелект и осата, която снася яйца. Нали знаете, тази работа не опира до интелекта.

— Чакайте малко, Бърборане — каза Федя. — Постоянно ме прекъсвате. Искам да кажа… Ето на, вече забравих какво исках да кажа… Да! За да може да изпита истинска наслада от величието на човешкия разум, човек трябва да обхване с поглед всичко, съградено от този ум, всички завоевания на науката, всички постижения на литературата и изкуството. Например вие се изказахте пренебрежително за космоса, ама нали спътниците и ракетите са велика крачка, те будят възхищение, и съгласете се, че нито едно членестоного не е способно да извърши такова грандиозно дело.

Дървеницата презрително взе да мърда мустаците си.

— Бих могъл да ви възразя, че космосът изобщо не е нужен на членестоногите — рече Бърборан. — Обаче и на хората не е нужен, така, че дайте да оставим тази тема. Вие не разбирате най-простите неща, Фьодор. Всеки биологичен вид има своя мечта, произтичаща от историческото му развитие, която се предава от поколение на поколение. И осъществяването на тази мечта обикновено се нарича велико достижение. Хората са имали две изначални мечти: мечтата да летят изобщо, произтичаща от завистта им към насекомите, и мечтата да полетят към Слънцето, която пък се дължи на невежеството им, защото са предполагали, че то е на един хвърлей място. Но не бива да се очаква, че великата мечта на различните видове, а още повече на различните класове и типове живи същества, трябва да бъде една и съща. Смешно е да се предполага, че мухите от поколение на поколение са си предавали мечтата за свободен полет, октоподите — мечтата за морските дълбини, а пък ние — цимекс лектулария — сме копнеели за Слънцето, което не можем да търпим. Всеки мечтае за това, което е непостижимо за него, но обещава удоволствие. Известно е, че потомствената мечта на октоподите е свободно да пътешествуват по сушата, и там в своите влажни бездни, те много и ползотворно мислят по този въпрос. Извечната и зловеща мечта на вирусите е да постигнат абсолютно световно господство. И колкото и да са ужасни методите, които използуват сега, не можем да не им признаем с какво упорство, изобретателност и готовност за саможертва преследват великата си цел. Ами грандиозната мечта на паякообразните? Преди много милиони години те твърде прибързано и необмислено са се измъкнали от морето на сушата и оттогава ги измъчва мечтата пак да се върнат в родната стихия. Да можехте само да чуете техните песни и балади за морето! Сърцето ви направо би се пръснало от жалост и съчувствие. В сравнение с тези балади героичният мит за Дедал и Икар е просто забавен анекдот. И знаете ли какво стана? В едно-друго те сполучиха, при това по твърде изобретателен начин, защото изобретателните решения изобщо са присъщи на членестоногите. Те постигнаха своето, създавайки нови видове. Отначало сътвориха бягащи по водата паяци, после паяци-водолази, а сега ускорено работят по създаването на вододишащ паяк… Да не говорим пък за нас, дървениците. Ние сме постигнали своето отдавна: още когато се появиха на бял свят тези мехове, пълни с хранителни смески… Разбирате ли ме, Фьодор? Всяко племе си има своя мечта. Не бива да се хвалите с постиженията си пред своите съседи на планетата. Рискувате да изпаднете в смешно положение. Тези, на които вашите мечти са чужди, ще ви сметнат за глупаци, а пък онези, които отдавна са осъществили мечтата си, ще ви помислят за жалки дърдорковци.

— Не мога да ви отговоря, Бърборане — каза Фьодор, — но трябва да ви призная, че ми е неприятно да ви слушам. Първо, не обичам, когато с помощта на хитра казуистика се опровергават очевидни неща, и второ, все пак и аз съм човек.

— Вие сте снежен човек. Вие сте недостигащото звено. От вас няма какво да се вземе — на босия цървулите. Вие, ако искате да знаете, дори за ядене не ставате. Ама я ми кажете, защо не ми възразяват, така да се каже, хомо сапиенсите? Защо те не се застъпват за честта на своя вид, на своя клас, на своя тип? Ще ви обясня: защото няма какво да ми възразят.

Възпитаният Едик не обърна внимание на това предизвикателство. Аз имах какво да възразя — това дрънкало ужасно ме дразнеше, — но се въздържах, защото не забравях, че в момента Фьодор Симеонович гледа в магическия кристал и вижда всичко.

— Не-не, нека аз да кажа — рече Федя. — Да, аз съм снежен човек. Да, прието е да ни оскърбяват, нас ни оскърбяват дори хората, най-близките ни роднини, нашата надежда, символът на нашата вяра в бъдещето. Не-не, позволете ми, Едик, да кажа всичко, което мисля. Оскърбяват ни най-невежите и изостанали слоеве от човешкия род, като ни дават гнусния прякор „йети“, който, както е известно, е съзвучен със суифтовския „яху“, и прякора „явански гълъб“, който всъщност означава нещо като „огромна маймуна“ или „отвратителен снежен човек“. Оскърбяват ни и най-напредничавите представители на човечеството, като ни наричат „недостигащото звено“, „човекомаймуни“ и ни дават и други, звучащи научно, но опозоряващи ни прякори. Може би наистина заслужаваме известно пренебрежение. Бавно схващаме, твърде непретенциозни сме, у нас слабо е развит стремежът към по-хубавото, разумът ни все още дреме. Но аз вярвам, аз знам, че това е човешки разум, който намира най-висшата наслада в преобразяването на природата, отначало на заобикалящата го, а в бъдеще и на своята собствена природа. Вие, Бърборане, все пак сте паразит. Извинете ме, но използувам този термин в научния му смисъл. Не искам да ви обиждам, но вие сте паразит и не можете да разберете какво върховно удоволствие е да преобразяваш природата. И колко перспективно е това удоволствие — та нали природата е безгранична и човек може да я преобразява безкрайно дълго време. Ето затова наричат човека цар на природата. Защото той не само я изучава, не само изпитва висша, ала пасивна наслада от единението с нея, но и я преобразява, човекът моделира природата според своите нужди, според желанията си, а после ще я моделира и според капризите си…

— Е, да! — каза Дървеницата. — А засега той, човекът, прегръща някой си Фьодор за широките космати рамене, извежда го на сцената и предлага на някой си Фьодор да изобрази процеса на очовечаване на маймуната пред тълпа еснафи, чоплещи семки. Внимание! — внезапно изрева той. — Днес в клуба ще има лекция на кандидата на науките Вялобуйнов-Франкенщайн, озаглавена „Дарвинизмът срещу религията“, като нагледно ще бъде демонстриран процесът на очовечаването на маймуната! Първо действие: „Маймуна“. Фьодор се реди под масата в краката на лектора и талантливо се пощи под мишниците, а изпълнените му с носталгия очи шарят насам-натам. Второ действие: „Човекомаймуна“. Фьодор се разхожда по сцената с дръжка от метла в ръката и търси да убие нещо. Трето действие: „Маймуночовек“. Наблюдаван и ръководен от един пожарникар, Фьодор пали в метален леген малък огън, като при това по лицето му се изписва едновременно ужас и възторг. Четвърто действие: „Трудът създаде човека“. Сграбчил с две ръце бракуван миньорски чук-къртач, Фьодор играе ролята на първобитен ковач. Пето действие: „Апотеоз“. Фьодор сяда зад пианото и изсвирва „Турския марш“… Лекцията започва в шест часа, след нея ще бъде показан чуждестранният филм „На брега“4, и накрая ще има танци!

Изключително поласкан, Федя срамежливо се усмихна.

— Ами, разбира се, Бърборане — трогнат рече той. — Знаех си аз, че между нас няма никакви сериозни разногласия. Естествено, тъкмо по този начин, малко по малко, лека-полека, разумът започва да сътворява благодетелните си чудеса, като обещава в бъдеще да се родят архимедовци, нютоновци и айнщайновци. Само че не биваше да преувеличавате толкова ролята ми в това културно мероприятие, макар да ви разбирам — просто искахте да ми доставите удоволствие.

Дървеницата го изгледа, побеснял от яд и изумление, а пък аз злорадо се изхилих. Федя се разтревожи.

— Да не би да съм казал нещо не на място? — попита той.

— Браво на вас, Федя — казах. — Толкова здраво го насолихте, че заприлича на вейка. Не го ли виждате, от безсилие изпадна до там, че взе да яде пълнени домати…

— Да, Бърборане, слушах ви с интерес — рече Едик. — Естествено, изобщо нямам намерение да споря с вас, защото се надявам, че на нас двамата ни предстои да разискваме още много и то доста по-сериозни въпроси. Бих искал само да отбележа, че за съжаление човешкото във вашите разсъждения е прекалено много, а оригиналното, присъщо само на психологията на цимес лектуария, — твърде малко.

— Добре, добре — раздразнено извика Дървеницата. — Всичко това е чудесно. Но може би поне един представител на хомо сапиенс ще благоволи без каквото и да било лицемерие да отговори на съображенията, които ми позволихте да изкажа тук? Или, пак повтарям, всъщност той няма основания да ми възрази? А може би така нареченият разумен човек има дотолкова отношение към разума, колкото очилатата змия към широко разпространеното оптично приспособление? Или пък той няма аргументи, които могат да бъдат разбрани от същество, притежаващо само примитивни инстинкти?

И тогава не издържах. Имах аргумент, който лесно можеше да бъде разбран, и с удоволствие го използувах. Безцеремонно тикнах под носа на Бърборан показалеца си, а после го свих под палеца и чукнах с него по масата, сякаш отстранявах случайно паднала капка.

— Много остроумно — каза Дървеницата, побледнявайки. — Този довод наистина е на равнището на висшия разум…

Федя свенливо помоли да му обясним смисъла на разиграната от мен пантомима, но Бърборан заяви, че това са глупости.

— Омръзна ми да седя тук — прекалено високо заяви той на всеослушание, оглеждайки се по господарски. — Хайде да си вървим.

Платих сметката и излязохме на улицата, където се спряхме да решим какво ще правим по-нататък. Едик предложи да отидем до хотела и да опитаме да се настаним, но Федя ни обясни, че в Гмежскорпион това не е проблем: в целия хотел живеят само членовете на Тройката, а останалите стаи са празни. Погледнах изпадналия в потиснато настроение Бърборан, почувствувах угризения на съвестта и предложих да се разходим по огрения от луната бряг на Скорпионка. Федя ме подкрепи, но Дървеницата Бърборан взе да протестира, че бил уморен, тия безкрайни разговори вече му били омръзнали, в края на краищата той бил гладен и най-добре щяло да бъде да отиде на кино. Съвсем ми дожаля за него — толкова беше потресен и шокиран от моя жест, който май наистина беше малко нетактичен — и тъкмо щяхме да тръгнем към киното, когато от бирарията срещу нас изскочи дядката Еделвайс. В едната си ръка стискаше халба бира, а с другата се беше вкопчил в агрегата си. С надебелял език той доста заплетено ни обясни колко е предан на науката и лично на мен и поиска бюджетни надбавки, високопланински, а също и пари за непредвидени разходи, за да купи в брой някакви специални щепсели. Дадох му една рубла и дядката отново се устреми към бирарията.

По пътя към киното Бърборан така и не можа да се успокои. Перчеше се, задяваше минувачите, сипеше наляво и надясно блестящи афоризми и парадокси, но явно личеше, че все още е ужасно притеснен. За да му възвърне душевното равновесие, Едик му разказа какъв огромен принос се очаква да внесе той, Дървеницата Бърборан, в теорията на Линейното щастие и недвусмислено му намекна за очакващата го световна слава и за неизбежните продължителни командировки в чужбина, включително и в екзотичните страни.

Душевното равновесие на Дървеницата беше възстановено напълно, Бърборан очевидно си възвърна присъствието на духа, стана някак по-сериозен, по-представителен и щом угасна светлината в киносалона, тутакси се завря между редовете да хапе, така че двамата с Едик не изпитахме никакво удоволствие от филма: Едик се страхуваше, че някой тихичко ще размаже с пръст Бърборан, а пък аз очаквах всеки миг да избухне грандиозен скандал. Освен това в залата беше задушно, даваха някакъв филм, от който можеше да ти се повдигне, така че, когато всичко свърши, въздъхнахме с облекчение.

Луната светеше, от Скорпионка се носеше прохлада. Федя с виновен глас ни съобщи, че спазва режим и вече му е време да си ляга. Решихме да го изпратим до Колонията. Тръгнахме покрай брега. Долу под ската древната Скорпионка величествено пренасяше в кристалните си бързеи отровни отпадни води. Откъм нашата страна под лунната светлина на воля се бяха ширнали ливади, залети от придошлата река. На хоризонта тъмнееха назъбените очертания на далечна гора. Малка летяща чиния завършваше своята еволюция над някакви мрачни, полуразрушени кули, проблясквайки с опознавателните си светлини.

— Какви са тези развалини? — попита Едик.

— Това е Соловеевата крепост — отвърна Федя.

— Какво говорите! — изуми се Едик. — Онази същата ли? Дето е била край Муром?

— Да. От дванадесети век.

— А защо кулите са само две? — попита Едик.

Федя му обясни, че преди обсадата са били четири: Кикимора, Йокотевица, Отровна плюнка и Злодейница. Годзилата прогорила стената между Йокотевица и Злодейница, вмъкнала се в двора и се появила в тила на защитниците. Ама била много тъпа, според слуховете — най-грамадната и най-глупавата от четириглавите дракони. И хабер си нямала от тактика, пък и изобщо не се интересувала от такива работи, така че вместо със съсредоточени удари да срине кулите една след друга, се нахвърлила срещу четирите едновременно, нали си имала достатъчно глави. Обсадената крепост била пълна с видяла и патила, самоотвержена сган: Братята Разбойници били там — Соловей Одихмантиевич и Лягва Одихмантиевич, — с тях било и Злото Еднооко, а също и съюзният зъл дух Кончар по прякор Цирея. И Годзилата естествено пострадала заради тъпотията и алчността си. Наистина отначало й провървяло и надвила Кончар, страдащ него ден от вирусен грип, и тоз час в Отровната плюнка нахълтал, пламнал от алчност, лакеят на Годзилата, Вампира Боевулф5, който впрочем тутакси прекратил военните действия и се отдал на пиянство и грабежи. Но това бил първият и единствен успех на Годзилата по време на цялата кампания. Соловей Одихмантиевич се биел весело и яростно на прага на Йокотевица. Като малолетен Лягва Одихмантиевич отстъпил първия етаж на Кикимора, но се закрепил на втория, разклатил силно кулата и се срутил заедно с нея върху атакуващата го глава в същия миг, когато хитрото и хладнокръвно Зло Еднооко подмамило дяснофланговата глава в пълните със селитра мази на Злодейница и вдигнало във въздуха кулата, заедно с всичко, което било вътре в нея. Щом се лишила от половината си глави, и без това тъпоумната Годзила съвсем оглупяла, взела да се мята насам-натам из крепостта, като правела на пихтия и свои, и чужди, и ритайки на всички страни, хукнала да бяга. Това бил краят на битката. Соловей Одихмантиевич пречукал пияния Боевулф с акустичен удар, след което той самият издъхнал от множеството изгаряния.

Оцелелите вещици, таласъми, водни духове, самовили, кикимори и домашни духове избили деморализираните върколаци, троли, гномове, сатири, наяди и дриади, но сетне, тъй като вече били без предводители, стремглаво се разбягали из околните гори. Що се отнася до глупавата Годзила, нея вятърът я завял в голямото блато, дето сега се нарича Кравешката млака, и там тя бързо-бързо издъхнала от газова гангрена.

— Интересна история — рече Едик, вперил поглед в тъмнините, обрасли с мъх скални отломки на Йокотевица и Отровната плюнка. — А входът там свободен ли е?

— Свободен е — каза Федя. — Срещу петаче.

Чудесна разходка се получи. Федя ни обясни устройството на Вселената и пътьом стана ясно, че той с просто око вижда Пръстена на Сатурн и Червеното петно на Юпитер. Завистливата Дървеница страстно взе да му доказва, че това са врели-некипели, за които плащат добре, а в действителност Вселената има формата на пружина за матрак. Наоколо през цялото време се въртеше срамежливият Кътинчо, птеродактил обикновен. Всъщност в тъмнината така и не можахме да го разгледаме. Кътинчо ситно трополеше някъде напред, чувахме го да изкряква, докато шумно си проправяше път през храстите около нас, а понякога внезапно излиташе, закривайки луната с разперените си криле. Викахме го, обещавахме му лакомства и приятелство, но той така и не посмя да се приближи.

В Колонията се запознахме и с пришълеца Константин. На Константин никак не му беше провървяло. Преди около година се наложило летящата му чиния принудително да се приземи. По време на кацането корабът се повредил окончателно и Константин така и не успял да изключи защитното силово поле, което се създавало автоматично в момента на приземяването. Това поле било настроено така, че не пропускало нищо земно. Самият Константин, заедно с дрехите си и детайлите от двигателя можел съвсем безпрепятствено да преминава в двете посоки през бледолилавата ципа. Но семейството полски мишки, което случайно се оказало на мястото на кацането, така и си беше останало там и Константин бил принуден да го изхранва от своите доста намалели хранителни запаси, тъй като не можел да пренесе под защитния похлупак земна храна дори в стомаха си. Под похлупака се бяха озовали и чифт пантофи, забравени от някого на алеята в парка, и това било единственото земно благо, от което Константин имал поне някаква полза. Освен пантофите и мишките в защитното поле бяха затворени: два храста свински ягоди, част от кошмарна градинска пейка, изпъстрена с всевъзможни дълбоко издълбани надписи, и четвърт акър влажна, неизсъхваща почва.

На Константин работата му беше спукана. Звездолетът не искал да се оправи. В местните работилници, естествено, нямало нито подходящи резервни части, нито специална апаратура. Някои неща можело да се доставят от научните центрове по света, но се изисквала препоръката на Тройката и вече месеци наред той с нетърпение очаквал да го повикат. Константин възлагаше известни надежди на помощта от страна на земляните — надяваше се поне да успее да изключи проклетото защитно поле и най-после да доведе на кораба някой голям учен, — но общо взето, беше настроен по-скоро песимистично и психически беше подготвен, че земната наука ще бъде в състояние да му помогне едва след двеста години.

Сияейки като гигантска луминесцентна лампа, летящата чиния на Константин стоеше недалеч от пътя. Под нея стърчаха краката на Константин, обути в пантофите-бързоходки, номер четиридесет и четвърти. Краката току подритваха мишето семейство, което упорито искаше да вечеря. Федя почука по защитното поле и, щом ни видя, Константин се измъкна изпод чинията, подвикна на мишките и дойде при нас. Прословутите пантофи, разбира се, останаха вътре и мишките тутакси се настаниха във временната си обител.

Представихме се, изказахме съчувствието си и го попитахме докъде е стигнал. Константин бодро ни съобщи, че изглежда нещата са потръгнали и ни изброи двайсетина непознати прибора, които му били нужни.

Той се оказа много общително и дружелюбно разумно същество. А може би самотата го измъчваше отдавна и просто жадуваше да размени две думи с някого.

Разпитвахме го и той на драго сърце ни отговаряше. Но не изглеждаше много добре и му казахме, че е вредно да работи толкова, а по-добре ще е малко да поспи. След десетина минути успяхме да му обясним какво значи „да поспи“. Тогава Константин си призна, че тази работа никак не му е интересна и по-добре ще бъде да не се занимава със „спане“. Освен това вече наближавало времето да храни мишките. Той ни стисна ръцете и отново се пъхна под чинията.

Сбогувахме се с Федя и Дървеницата и тръгнахме към хотела. Вече беше късно, градът заспиваше и само някъде в далечината свиреше хармоника и чисти момински гласове ни уведомяваха: