Приказка за Тройката

Дело № 72. Пришълецът Константин

Измъкнало се иззад ъгъла, утринното слънце нахлу като топъл поток през отворените прозорци в стаята за заседания тъкмо когато на прага се появи каменоликият Лавър Федотович и незабавно предложи да се спуснат щорите. „Това не е нужно на народа“ — обясни той. Веднага след него се зададе Головодов, побутвайки пред себе си Избегало. Като размахваше чантата си, Избегало разпалено му разясняваше нещо на френски, а Головодов току повтаряше: „Добре де, стига! Ама че си се разфучал рано-рано…“

Когато комендантът спусна щорите, на прага изникна Заврънкулкис. Той дъвчеше нещо и се бършеше. Извинявайки се в неясна скоропоговорка за закъснението, Заврънкулкис преглътна наведнъж недосдъвканото и се развика:

— Протестирам! Да не сте полудели, другарю Зъбко?! Незабавно вдигнете тези щори! Що за маниери са това да се ограждаме от народа и да хвърляме подозрителни сенки!

Възникна изключително неприятен инцидент и през цялото време, докато се разнищваше ужасното произшествие, докато Заврънкулкис беше унизяван, усукван и връзван на възел, докато си бършеха краката в него и го налагаха като тъпан, сякаш казвайки: „Горко на злонравните! Каквото си надробят, това ще сърбат!“, Избегало укорително клатеше глава и многозначително поглеждаше към мен. После пуснаха отъпкания, разкъсан, пребит и съсипан Заврънкулкис позорно да доизгние на мястото си, а самите те, запъхтени, сваляйки засуканите си ръкави, чистейки парчетата съдрана кожа изпод ноктите си, облизвайки окървавените си кучешки зъби и сегиз-тогиз неволно надавайки див рев, се пръснаха около масата и заявиха, че са готови да започнат сутрешното заседание.

— Гррмм — каза Лавър Федотович, като хвърли последен поглед към разпнатите останки. — Следващият! Докладвайте, другарю Зъбко.

Комендантът впи сгърчените си пръсти в разтворената папка, надзъртайки зад камарата от книжа, за сетен път се зазяпа с кръвясалите си очи в поваления враг, без да бърза, изрина със задните си лапи още малко пръст отгоре му, поклокочи с лигите си в гърлото и чак когато жадно вдиша с разперени ноздри сладостния аромат на разлагащия се труп, най-сетне се успокои.

— Дело-номер-седемдесет-и-второ — взе да бие барабана той. — Константин-Константинович-Константинов-двеста-и-тринайста-преди-новата-ера-Константиновград-от-планетата-на-Константиновците-край-звездата Антарес…

— Бих искал да замоля! — прекъсна го Головодов. — Абе ти какво ни четете? Да не би таковата, роман да ни четете? Или водевил? Ти, братче, уж анкетата взехте да ни зачетете, а пък то излиза водевил.

Лавър Федотович вдигна бинокъла и го насочи към коменданта. Комендантът се смали.

— Спомням си, в Сизран беше — продължаваше Головодов, — пратиха ме завеждащ курсовете за квалификация на средния персонал, та и там имаше един такъв — не искаше да мете улицата… Само че май не беше в Сизран, доколкото си спомням, а в Саратов… Ами да, точно така, в Саратов беше! Първо трябваше да укрепя там ръководството на училището за майстори мелничари, а после значи ме пратиха в тези курсове… Да в Саратов беше, през зимата на петдесет и втора. Помня, страшен студ беше свил тогава, като в Сибир… Не-е — каза той със съжаление, — не беше в Саратов. В Сибир си беше, ама в кой град — на, изхвръкна ми от главата. Довчера го помнех, ех, мислех си, добре щях да съм там, в този град…

Той мъчително занемя със зяпнала уста. Лавър Федотович почака малко, осведоми се има ли въпроси към докладчика, убеди се, че няма, и предложи на Головодов да продължи.

— Лавър Федотович — развълнувано рече Головодов. — Забравих кой град беше, нали разбирате. Ей на, щукна ми из ума и това е. Нека засега той продължи нататък, дордето се сетя… Ама желателно е да кара по формата — да назовава отделните точки и да не бърза толкова, че инак я какво безобразие се получава…

— Продължете да докладвате, другарю Зъбко — каза Лавър Федотович.

— Пета точка — боязливо зачете комендантът. — Националност…

Заврънкулкис си позволи леко да се размърда и тутакси замръзна от страх. Но Головодов долови плахия признак на живот и нареди на коменданта:

— Отначало. Отначало! Наново започнете!

— Точка първа — каза комендантът. — Име…

Докато той четеше наново, взех да разглеждам реморализатора на Едик. Беше плоска, блестяща стъклена кутийка, приличаща на детско автомобилче. Едик се оправяше невероятно сръчно с този прибор. Аз не бих могъл така. Пръстите му се движеха пъргаво като змийчета. Не можех да им се нагледам.

— Херсон! — внезапно изрева Головодов. — В Херсон, да, там беше… Ти, там давайте, продължавайте нататък — каза той на стресналия се комендант. — Аз само така, спомних си… — Головодов зарови глава в ухото на Лавър Федотович и, прималял от смях, взе да му шепне нещо, така че скоро започна да се очертава тенденция вдървените черти на лицето на Лавър Федотович да се смекчат и той беше принуден най-демократично да се скрие зад широката си длан.

— Шеста точка — нерешително зачете комендантът. — Образование: висше син… кри… кре… кретично.

Заврънкулкис трепна и извряка, но пак не посмя да се обади. Головодов ревниво се нахвърли:

— Какво? Какво образование има?

— Синкретично — повтори комендантът на един дъх.

— Аха — каза Головодов и погледна към Лавър Федотович.

— Това е хубаво — тежко рече Лавър Федотович. — Ние обичаме самокритиката. Продължавайте да докладвате, другарю Зъбко.

— Седма точка. Владее ли чужди езици: всички, без да ползува речници.

— К’во-к’во? — рече Головодов.

— Всички — повтори комендантът. — Без да ползува речници.

— На ти една самокритика — каза Головодов. — Е, карай, ще я проверим тая работа.

— Осма точка. Професия и месторабота в настоящия момент: читател на поезия, амфибрахист, ползва краткосрочен отпуск. Девета точка…

— Я чакайте малко — каза Головодов. — Този значи къде работи?

— В настоящия момент е в отпуск — обясни комендантът. — В краткосрочен отпуск.

— Това вече го разбрах — възрази Головодов. — Питам: специалността му каква е?

Комендантът приближи папката към очите си.

— Читател… — каза той. — Явно чете стихове.

Головодов тупна с длан по масата.

— Не ти разправям, че съм глух бе — каза той. — Че чете, това вече го чух. Чете си и нека да си чете в извънработно време. Питам те каква му е специалността! Къде работи, като какъв?

Избегало си мълчеше и аз не се стърпях.

— Специалността му е да чете поезия — казах. — Специализирал се е в амфибрахия.

Головодов ме изгледа с подозрение.

— Не — каза той. — Туй за амфибрахия го разбирам. Амфибрахий… туй-онуй… Какво искам да изясня? Искам да изясня за какво му плащат заплата.

— При тях заплатата като такава не съществува — поясних аз.

— А! — зарадва се Головодов. — Безработен! — Но тутакси отново застана нащрек. — Не, пак не се получава!… Не се връзват нещата. Уж няма заплата, а пък е в отпуск. Нещо май го усуквате, извъртате я май тая работа…

— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Има въпрос към докладчика, както и към научния консултант. Професията на дело номер седемдесет и второ.

— Читател на поезия — бързо рече Избегало. — И на това отгоре… такова… амфибрахист.

— Месторабота в настоящия момент — каза Лавър Федотович.

— Ползува краткосрочен отпуск. Почива си, значи, краткосрочно.

Без да извръща глава, Лавър Федотович премести погледа си към Головодов.

— Има ли още въпроси? — осведоми се той.

Головодов взе да се върти мъчително на мястото си. С просто око се виждаше как висшата доблест да бъде солидарен с мнението на началството се бори в него с не по-малко високото чувство за граждански дълг. Накрая гражданският дълг победи, макар това видимо да навреждаше на Головодов.

— Какво съм длъжен да кажа, Лавър Федотович — взе да се подмилква той. — Та ето какво съм длъжен да кажа! Амфибрахист — това е напълно разбираемо. Амфибрахий там… и туй-онуй… И по въпроса за поезията всичко е ясно. Пушкин значи, Михалков, Корнейчук… Но виж, читател. Ама нали в номенклатурата няма такава професия! И е напълно разбираемо защо няма. Че то иначе какво излиза? Чета си аз значи стихчета, и от туй нещо получавам облаги, отпуска ми дават… Ето това съм длъжен да изясня.

Лавър Федотович взе бинокъла и се втренчи в Избегало.

— Слушаме мнението на консултанта — заяви той.

Избегало стана.

— Такова… — каза той и поглади брадата си. — Другарят Головодов правилно заостря тук въпроса и вярно поставя акцентите. Народът обича стиховете — се ла мен сюр льо кьор ке жьо ву льо реди6. Но всякакви стихове ли са нужни на народа? Жьо ву дьо манд анпьо7, всякакви ли? Ние с вас, другари, знаем, че далеч не всякакви са нужни. Затова сме длъжни много строго да следваме… определен значи курс, без да губим от погледа си ориентирите и… такова… льо вин етире или фольо боар8. Моето лично мнение значи е такова: еде-тоа е дьо тедера9. Но аз бих предложил да бъде изслушан още и присъствуващият тук представител отдолу, другарят Привалов, да го призовем, така да се каже, като свидетел…

Лавър Федотович отмести бинокъла към мен. Головодов каза:

— Какво пък, давай. И без това той постоянно се вре, дето не му е работата, все не може да се стърпи, ето сега нека да изясни туй нещо, щом е толкова чевръст…

— Воала — огорчен рече Избегало, — ледукасиьон кон дон о жьоном дапрезан!10

— И аз това казвам: давай — повтори Головодов.

— Там, при тях има твърде много поети — обясних аз. — Всички пишат стихове и всеки поет естествено иска да има свой читател. А пък читателят е неорганизирано същество, той тази толкова проста потребност не я разбира. С удоволствие чете само хубавите стихове и дори ги научава наизуст, а лошите не ще и да ги види. Възниква едно такова несправедливо положение, поражда се неравенство, и тъй като жителите там са много деликатни и се стремят на всеки да му е хубаво, създадена е специална професия — читател. Едни се специализират в ямба, други — в хорея, а Константин Константинович е голям специалист по амфибрахия и сега усвоява александрийския стих, придобива втора специалност. Този занаят естествено е вреден и на читателите се полагат не само силна храна, но и чести краткосрочни отпуски.

— Всичко това го разбирам! — искрено развълнуван извика Головодов. — Разните му там ямбове, александрити… Едно нещо обаче не разбирам: за какво му дават пари? Значи, седи си той, и да речем, чете. Вредно е, знам! Ама четенето е скрита работа, вътрешна, как ще го провериш чете ли или си подремва, кръшкачът му с кръшкач? Помня, когато завеждах отдел в Карантинната инспекция за защита на растенията, при мен имаше един… Седи на заседанията и ужким слуша, даже си записва нещо в бележника, а фактически спи, хубостникът му! Сега из службите много народ се научи да спи с отворени очи… Та затуй не разбирам де: а с нашия човек как е работата? Да не би пък да лъже, а? Че то не трябва да има такава професия, дето е невъзможно да се упражни контрол — работи ли човекът или, напротив, спи?

— Тази работа не е толкова проста — намеси се Едик, откъсвайки се от настройването на реморализатора. — Та той не само чете: изпращат му всички стихове, написани в амфибрахий. И е длъжен всичките да ги прочете, да ги разбере, да намери нещо, на което да се наслади с цялата си душа, да ги обикне и естествено да открие някакви недостатъци. За тези свои чувства и разсъждения трябва да пише редовно на авторите, да взема думата на творческите вечери на същите тези автори, на читателските конференции, и да се изказва така, че авторите да бъдат доволни и да чувствуват, че са необходими… Това е много, много тежка професия — обобщи той накрая — и Константин Константинович всъщност е истински герой на труда.

— Да — каза Головодов. — Сега всичко ми стана ясно. Полезна професия. И системата ми харесва. Хубава система, справедлива.

— Продължавайте да докладвате, другарю Зъбко — обяви Лавър Федотович.

Комендантът отново се втренчи в папката.

— Девета точка. Бил ли е в чужбина: бил е. Във връзка с неизправността на двигателя останал четири часа на остров Рапа Нуи.

Заврънкулкис измънка нещо с писклив глас и Головодов тутакси отново взе инициативата.

— Сега туй чия територия е? — обърна се той към Избегало.

Усмихвайки се добродушно, с широк, снизходителен жест професор Избегало го препрати към мен.

— Да дадем думата на младежта — каза той.

— Островът принадлежи на Чили — обясних аз.

— Чили, Чили… — взе да мърмори под носа си Головодов, хвърляйки тревожни погледи към Лавър Федотович. Лавър Федотович хладнокръвно пушеше. — Е, щом е Чили, карай тогава — реши Головодов. — И само четири часа… Добре. Какво пише нататък?

— Протестирам! — безумно смело прошепна Заврънкулкис, но комендантът вече четеше нататък:

— Десета точка. Кратка същност на необясненото явление: разумно същество от звездата Антарес. Летец на космически кораб, наричан летяща чиния…

Лавър Федотович не възразяваше. Следейки го с очи, Головодов одобрително кимна и комендантът продължи:

— Единадесета точка. Данни за най-близките роднини… Тука следва дълъг списък.

— Четете, четете — каза Головодов.

— Седемстотин деветдесет и три лица са — предупреди комендантът.

— И не се препирайте. Твоята работа е да четете, тъй че четете. И по-ясно.

Комендантът въздъхна и започна:

— Родители: А, Бъ, Въ, Гъ, Дъ, Е, Жъ…

— К’во правиш, бе? Я, спри… Ще ти дам аз на тебе… — викна Головодов, изгубил от изумление вродената си дарба да бъде вежлив. — Ти какво, да не си на училище? Ние какви сме тука, да не сме ти деца?

— Каквото е написано, това чета — озъби му се комендантът и продължи, повишавайки глас: — Зъ, И, И-кратко, Къ…

— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Има въпрос към докладчика. Бащата на дело номер седемдесет и второ. Име, презиме, фамилия.

— Един момент — намесих се аз. — Константин Константинович има деветдесет и четирима родители от пет различни пола, деветдесет и шестима съжителствуващи в брак с него от четири различни пола, двеста и седем деца от пет различни пола и триста деветдесети шест съутробници от пет различни пола.

Ефектът от съобщението ми надмина всички очаквания. В слисването си Лавър Федотович грабна бинокъла и го поднесе към устата си. Головодов непрестанно се облизваше. Заврънкулкис яростно разлистваше бележника си. Нямаше смисъл да се надявам на Избегало, така че взех да се подготвям за генерално сражение — задълбах окопите, докато окончателно се оформят профилите им, минирах онези участъци, на които можех да очаквам масирани танкови удари, наситих с техника преградните позиции. Складовете пращяха, препълнени с боеприпаси, артилеристите бяха замрели до оръдията си, на пехотинците беше раздадена по чаша водка. Тишината се разтегна, взе да набъбва като буря, заредена с електричество, и вече държах ръката си на телефонната слушалка — бях готов да издам заповед за изпреварващ атомен удар, — но цялото това трепетно очакване на вой, грохот и тътен се оказа нищо и никаква работа. Внезапно Головодов се ухили до ушите, наведе се към Лавър Федотович и взе да му шепне нещо, а лъсналите му очи зашариха по ъглите. Лавър Федотович свали олигавения бинокъл, прикри с длан лицето си и каза с потръпващ глас:

— Продължавайте да докладвате, другарю Зъбко.

Комендантът с готовност прескочи списъка на роднините и продължи да чете:

— Дванадесета точка. Постоянно местожителство и адрес: Галактиката, звездата Антарес, планетата на Константиновците, държавата Константиния. Константиновград, код за повикване четиристотин петдесет и седем, дробна черта, четиринайсет, тире, девет. Това е.

— Протестирам — каза Заврънкулкис с поукрепнал глас.

Лавър Федотович го погледна благосклонно. Вече не беше в немилост и от щастие очите на Заврънкулкис се напълниха със сълзи. Той затрака като картечница:

— Протестирам! В описанието на възрастта е допусната явна безсмислица. Срещу датата на раждане в анкетата е посочена двеста и тринадесета година преди новата ера. Ако това беше вярно, дело номер седемдесет и второ сега би трябвало да бъде на повече от две хиляди години, което с цели две хиляди години превишава максималната възраст, известна на науката. Настоявам датата да се уточни и виновният да се накаже.

Головодов ревниво попита:

— А може пък той да е планинец, вие откъде знаете?

— Но моля ви! — изкрещя Заврънкулкис — Дори планинците…

— Няма да позволя — каза Головодов. — Няма да ви позволя да подценявате достиженията на нашите славни планинци! Ако искате да знаете, максимално възможната възраст на нашите планинци няма граници! — и той победоносно погледна Лавър Федотович.

— Народът… — каза Лавър Федотович. — Народът е вечен. Пришълците идват и си отиват, а народът, нашият велик народ ще пребъде во веки веков.

Заврънкулкис и Головодов се замислиха, мъчейки се да схванат в подкрепа на кого се изказа председателят. Но нито единият, нито другият искаше да рискува. Единият беше на гребена на вълната и не желаеше заради някакъв си келяв пришълец да се срине от този гребен. Другият, паднал ниско, висеше над пропастта, но пък на него току-що му беше подхвърлено тънко спасително въженце. А в това време Лавър Федотович рече:

— Свършихте ли, другарю Зъбко? Въпроси има ли? Няма ли въпроси? Има предложение да извикаме делото, именуващо се Константин Константинов. Други предложения има ли? Нека делото да влезе.

Комендантът прехапа устни, извади от джоба си едно седефено топче, замижа и силно го стисна между пръстите си. Чу се пукот, сякаш изскочи тапа от бутилка и край демонстрационната маса се появи Константин. Явно повикването го беше заварило по време на работа: беше с комбинезон, оплескан с фосфоресцираща грес, на предните си ръце беше надянал метални работни ръкавици, а задните припряно взе да бърше в гърба си. И четирите му очи все още бяха запазили угрижения си, делови израз. В стаята се разнесе силният мирис на Голямата химия.

— Здравейте — зарадван рече Константин, когато накрая все пак се досети къде е попаднал. — Най-сетне ме извикахте. Наистина, то, моето, е дребна работа, дори ми е неудобно да ви безпокоя, но съм в безизходица и не ми остава нищо друго, освен да ви помоля за помощ. За да не ви занимавам надълго с моите грижи, ето какво ми е нужно — той взе да сгъва пръстите на дясната си предна ръка. — Лазерна пробивна машина, но най-мощната, която имате. Плазмена горелка — знам, че вече имате такива. Два инкубатора с капацитет по хиляда яйца всеки. В началото това ми стига, макар че добре би било да ми помага квалифициран инженер и да ми разрешите да работя в лабораториите на ФИАН11…

— Че какъв пришълец е той? — слисан и искрено възмутен рече Головодов. — Питам аз, какъв пришълец е той, след като всеки ден го виждам в ресторанта? Вие, гражданино, фактически кой сте и как попаднахте тука?

— Аз съм Константин от планетната система на Антарес — Константин се смути. — Мислех, че вече всичко ви е известно… Нали ме разпитваха. И анкета попълних… — Той забеляза Избегало и приветливо му се усмихна. — Ето вие ме разпитвахте, нали така?

Головодов също се извърна към Избегало.

— Значи това според вас е пришълец, а? — злъчно попита той.

— Такова… — с достойнство каза Избегало. — Съвременната наука, значи, не отрича възможността да пристигнат пришълци, другарю Головодов, длъжен сте да бъдете в течение. Това е официалното мнение, не моето, а на много по-отговорни научни работници… Джордано Бруно например се е изказал по този въпрос съвсем официално… Академик Левон Алфредович Космянис също… такова… писателите, Уелс например или, да речем, Чугунец…

— Ама странни някакви работи стават — недоверчиво рече Головодов. — Пришълци някакви много странни се навъдиха…

— Ето на, гледам снимката в делото — обади се Заврънкулкис — и виждам, че най-обща прилика има, но другарят на снимката е с две ръце, а пък този неизвестен гражданин има четири. Как може да бъде обяснено това от гледна точка на науката?

Избегало тутакси избълва дълъг и предълъг цитат на френски, чийто най-общ смисъл беше, че някой си Артур обичал да ходи сутрин на морския бряг, като предварително изпивал чаша шоколад. Прекъснах го и казах:

— Костя, станете, ако обичате, и се обърнете с лице към другаря Заврънкулкис.

Константин ме послуша.

— Така-така-така — рече Заврънкулкис. — Ориентирахме се по този въпрос… Длъжен съм да ви кажа, Лавър Федотович, че приликата на лицето от снимката с ей този другар е несъмнена. Ето на, виждам четири очи… да, четири са. Нос няма. Да… Устата е изкривена. Всичко е както трябва.

— Ами не знам — каза Головодов. — В пресата ясно писаха относно пришълците и там се твърдеше, че ако пришълците съществували, те щели да ни съобщят за себе си. А щом значи не ни се обаждат, то тогава ги няма и това са измислици на недобросъвестни лица… Вие пришълец ли сте? — сопна се той изведнъж на Константин.

— Да — каза Константин, отстъпвайки.

— Съобщили ли сте, че пристигате?

— Не съм — каза Константин. — Изобщо не се канех да се приземявам при вас. Пък и не това е важното, според мен…

— А, не така, любезни гражданино, я ти не ми ги приказвайте такива. Че то тъкмо това е важното. Съобщил ли си, че пристигаш — моля заповядайте, с хляб и сол ще те посрещнем, хапване, пийване, туй-онуй. А щом не си се обадил — съжалявам, ама извинявайте. Амфибрахият си е амфибрахий, ама и ние тука не си получаваме парите за тоя, дето духа. Ние тука работим и не можем да си губим времето с външни хора. Такова е значи мойто общо мнение.

— Гррмм — рече Лавър Федотович. — Кой още иска да се изкаже?

— Аз, ако ми разрешите — помоли Заврънкулкис. — Общо взето, другарят Головодов вярно разкри същността на въпроса. Но ми се струва, че макар да сме претоварени с работа, не бива да пренебрегваме другаря. Май все пак сме длъжни по-индивидуално да подходим към конкретния случай. Аз съм за провеждането на по-грижливо разследване. На никого не бива да се дава възможност да ни обвини в претупване, бюрократизъм и бездушие, от една страна, но също и в нехайство, сантименталничене и липса на бдителност, от друга страна. Ако Лавър Федотович разреши, бих предложил допълнително да разпитаме гражданина Константинов с цел да изясним неговата самоличност.

— Че откъде-накъде ще вършим работата на милицията? — каза Головодов, чувствувайки, че поваленият съперник отново неудържимо се катери по склона към върха.

— Моля за извинение! — каза Заврънкулкис. — Не да вършим работата на милицията, а да съдействуваме за изпълнението на духа и буквата на инструкцията, където в параграф девети, глава първа, част шеста по този повод е казано… — Гласът му се извиси и стана тържествуващо звънлив. — „В случай, че идентификацията, извършвана от научния консултант съвместно с представител на администрацията, познаващ добре местните условия, предизвиква съмнения у членовете на Тройката, следва да се проведе допълнително разследване на делото с цел да се уточни идентификацията съвместно с упълномощено от Тройката лице или на едно от заседанията на Тройката.“ Което и предлагам.

— Инструкцията, та инструкцията — гнусливо рече Головодов. — Ще я караме по инструкцията, а пък тоя тука ще ни баламосва, мошеникът му четириок… само ще ни губи времето. Народното време! — възкликна той като мъченик, поглеждайки под око Лавър Федотович.

— Откъде-накъде ще съм мошеник? — възмутен попита Константин. — Вие ме обиждате, гражданино Головодов. И изобщо виждам, че ви е абсолютно безразлично дали съм пришълец, или не, вие само се стараете да насадите гражданина Заврънкулкис на пачи яйца и да се издигнете в очите на гражданина Вуняков…

— Клевета! — закрещя Головодов, почервенял като рак. — Искат да ме злепоставят! Ама какво става тука, другари? Та аз двайсет и пет години винаги съм бил там, където ми наредят… И нито едно наказание нямам… Само повишения…

— Пак лъжете — хладнокръвно рече Константин. — Два пъти са ви изхвърляли без никакво повишение…

— Та това е чиста проба злословие! Лавър Федотович!… Другари!… Ще отговаряте за думите си, гражданино Константинов! Ще видим ние с какво се е занимавала тая ваша орда от родители, какви родители са били… Виж го ти него, събрал роднини — цяло учреждение…

— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Има предложение да се прекратят пренията и да се направи равносметка. Има ли други предложения?

Настъпи тишина. Без да се крие много, Заврънкулкис тържествуваше, Головодов се бършеше с носната си кърпа, а Константин внимателно се взираше в Лавър Федотович, като явно се мъчеше да прочете неговите мисли или поне да надзърне в душата му, но цялото му старание очевидно отиваше на вятъра, и виждах как на четириокото му безносо лице все по-ясно се изписва разочарованието на опитния иманяр, който е отместил заветния камък, пъхнал е ръката си чак до рамото в древното скривалище, ала не може да напипа там нищо, освен нежна прах, лепкава паяжина и някакви неясни дреболийки.

— Тъй като други предложения не постъпват — заяви Лавър Федотович, — пристъпваме към разследване на делото. Думата се дава… — Той направи мъчителна пауза, по време на която Головодов едва не получи удар. — На другаря Заврънкулкис.

Озовал се на дъното на зловонна пропаст, с обезумели очи Головодов следеше полета на лешояда, който описваше кръг след кръг във вече недостъпната ведомствена синева. А пък Заврънкулкис не бързаше да започне. Той направи още два кръга, обливайки Головодов с изпражнения, после се настани на билото, почисти си перата, като се кипреше и хвърляше кокетни погледи към Лавър Федотович, и най-сетне подхвана:

— Вие твърдите, другарю Константинов, че сте пришълец от друга планета. С какви документи бихте могли да докажете верността на това ваше заявление?

— Бих могъл да ви покажа корабния дневник — каза Константин. — Но, първо, той не е преносим и, второ, не бих искал да си създавам нови грижи, пък и вас да затруднявам с каквито и да било доказателства. Та нали съм дошъл тук да ви моля за помощ. Всяка планета, включена в космическата конвенция, е длъжна да съдействува на претърпелите авария. Вече казах, че просто се нуждая от помощ и сега очаквам вашия отговор. Може би не сте компетентни да ми окажете тази помощ, тогава ще бъде по-добре да ми го съобщите направо, в това няма нищо срамно…

— Един момент — прекъсна го Заврънкулкис. — Нека засега оставим настрана въпроса за компетентността на настоящата комисия по отношение оказването на помощ на представители на други планети. Нашата задача сега е да ви идентифицираме, другарю Константинов, като такъв представител… Един момент, още не съм свършил. Вие споменахте корабния дневник и заявихте, че за съжаление той не е преносим. Но може би на Тройката ще бъде предоставена възможност да разгледа споменатия дневник непосредствено на борда на вашия кораб?

— Не, и това не е възможно — въздъхна Константин. Той внимателно изучаваше Заврънкулкис.

— Е, какво пък, сигурно имате законни основания — каза Заврънкулкис. — Но в такъв случай може би ще ни предоставите някаква друга документация, която би могла да послужи за удостоверяване на вашия произход?

— Изглежда — леко учуден каза Константин, — наистина искате да се убедите, че съм пришълец. Трябва да призная, че не мога добре да схвана мотивите ви… Но да не говорим за това. Що се отнася до доказателствата, нима външният ми вид не е достатъчен да стигнете до верни умозаключения?

Заврънкулкис със съжаление поклати глава.

— Уви — каза той, — всичко не е толкова просто. Науката не ни дава напълно ясна представа какво нещо е човекът. Това е естествено. Ако например науката определяше хората като същества с две очи и две ръце, то значителни слоеве от населението, притежаващи само по една ръка, или съвсем безръки биха се оказали в измамно положение. От друга страна, в наше време медицината върши чудеса. С очите си съм виждал по телевизията куче с две глави и с шест лапи и нямам никакви основания…

— Тогава може би видът на моя кораб… Та той е достатъчно необичаен за вашата земна техника…

Заврънкулкис отново поклати глава.

— Трябва да разберете — меко каза той, — че в нашия атомен век членът на отговорен орган, имаш право на специален достъп, трудно може да бъде смаян от каквото и да било техническо съоръжение.

— Мога да чета мисли — заяви Константин. На него явно взе да му става интересно.

— Телепатията е антинаучна — добродушно рече Заврънкулкис. — Ние не вярваме в нея.

— Така ли? — учуди се Константин. — Странно… Чуйте тогава какво ще ви кажа. Ето сега вие например имате намерение да ми разкажете за казуса с „Наутилус“, а пък гражданинът Головодов…

— Клевета! — дрезгаво изрева Головодов и Константин млъкна.

— Разберете ни правилно — развълнуван рече Заврънкулкис, слагайки ръка на едрата си гръд. — Та ние не твърдим, че телепатията не съществува. Ние само твърдим, че телепатията е антинаучна и не вярваме в нея. Споменахте за казуса с подводницата „Наутилус“, но нали е добре известно, че това е чисто и просто буржоазна измислица, изфабрикувана, за да отвлече вниманието на народите от насъщните проблеми на днешния ден. Така че вашите телепатични способности, независимо дали са истински или въображаеми, си остават само един факт от личната ви биография, която в този момент се явява обект на нашето разследване. Чувствувате ли, че кръгът се затваря?

— Чувствувам — съгласи се Константин. — Но ако, да речем, ей сега тук, пред вас полетя малко?

— Би било интересно, разбира се. Но за съжаление сега сме на работа и не бива да се отдаваме на зрелища, дори те да са изключително завладяващи.

Константин ни погледна въпросително. Положението ми изглеждаше безнадеждно, изобщо не ми беше до шеги: Константин явно не схващаше положението, но Големият кръгъл печат вече висеше над него като дамоклев меч. А Едик продължаваше да бърника своята играчка и аз не знаех какво да правя. Единственият изход беше да печелим време, така че казах:

— Хайде, Костя. Покажете им.

Костя им показа. Отначало им показваше някак вяло, внимаваше, страхуваше се да не счупи нещо, но постепенно се увлече и им демонстрира редица изключително ефектни екзерсиси с пространствено-временния континуум, с различни трансформации на живия колоид и с критичните състояния на органите на отражението. Когато спря, на мен ми се виеше свят, пулсът ми неистово биеше, ушите ми бучаха и едва-едва дочух уморения глас на Пришълеца:

— Времето минава, не мога повече да чакам. Казвайте какво решихте.

И пак никой не му отговори. Лавър Федотович замислено въртеше между дългите си пръсти малкия диктофон. Умното му лице беше спокойно и малко печално. Головодов не обръщаше внимание на нищо — или се правеше, че нищо не го интересува. Той надраска една бележка, предаде я на Зъбко, а комендантът внимателно я прочете и безшумно прокара пръсти по клавиатурата на информационната машина. Заврънкулкис прелистваше справочника, като се взираше с невиждащи очи в страниците. А Избегало се измъчваше. Хапеше си устните, мръщеше се и дори от време на време тихо изохкваше. Със сухо щракване машината изплю бяло картонче, Зъбко го улови и го подаде на Головодов.

Погледнах към Едик. Той държеше реморализатора на разтворената си длан и, вторачил едното си око в огледалното прозорче, внимателно въртеше дребничкото копче за фината настройка. Затаих дъх и станах целият слух и зрение.

— Скок през хилядолетията — тихо рече Избегало.

— Скок назад във времето — едва чуто промърмори Заврънкулкис. Той продължаваше да прелиства справочника.

— Не знам как ще работим сега — каза Избегало. — Надникнахме в края на сборника от задачи, където са отговорите.

— Но още не сте успели да разгледате отговорите — възрази Заврънкулкис. — Искате ли да ги видите?

— Не е ли все едно — отвърна Избегало, — след като знаем, че отговорите съществуват. Скучно е да търсиш нещо, когато абсолютно точно знаеш, че някой вече го е намерил.

Кръстосал ръце, Пришълецът чакаше. Чувствуваше се неудобно в креслото с ниската облегалка и затова седеше напрегнато изправен. Кръглите му немигащи очи с червеникав оттенък проблясваха неприятно. Головодов захвърли картончето, написа нова бележка и Зъбко отново се наведе над клавиатурата.

— Знам, че сме длъжни да откажем — рече Избегало. — И знам, че сто пъти ще се проклинаме за това решение.

— Това не е най-лошото, което може да ни сполети — каза Заврънкулкис. — Още по-лошо е, ако сто пъти ни проклинат другите.

— Внуците ни, а може би дори и децата ни, вече ще възприемат всичко като даденост.

— Не бива да ни бъде безразлично какво именно децата ни ще възприемат като даденост.

— Моралните критерии на хуманизма — каза Избегало, леко усмихнат.

— Други критерии нямаме — възрази Заврънкулкис.

— За съжаление — рече Избегало.

— За щастие, колега, за щастие. Всеки път, когато е прибягвало до други критерии, човечеството жестоко е страдало.

— Зная това. А как бих искал да не го знам. — Избегало погледна Лавър Федотович. — Въпросът, който решаваме тук, е поставен некоректно. Той се основава върху мъгляви понятия, върху неясни формулировки, върху интуицията. Като учен аз не се наемам да решавам този проблем. Това би било несериозно. Остава ми само едно: да бъда човек. С всички произтичащи от това последици. Аз съм против териториалния контакт… Това несъгласие не е задълго! — възбудено извика той и с цялото си тяло се наведе към неподвижния Пришълец. — Трябва правилно да ни разберете… Сигурен съм, че това несъгласие не е за дълго. Дайте ни малко време, та нали ние едва неотдавна се измъкнахме от хаоса, та нали все още сме до кръста в хаоса… — Той замълча и обори глава в ръцете си.

Лавър Федотович погледна Заврънкулкис.

— Мога само да повторя това, което казах преди малко — тихо рече Заврънкулкис. — Никой с нищо не успя да разклати убеждението ми. Аз съм против какъвто и да било контакт в исторически обозрими срокове… Абсолютно съм уверен — вежливо добави той, — че високодоговарящата се страна би възприела всяко друго наше решение като доказателство за нашата самонадеяност и социална незрялост. — Той леко се поклони по посока на Пришълеца.

— Вие? — въпросително рече Лавър Федотович.

— Категорично съм против какъвто и да било контакт — отвърна Головодов, продължавайки да пише. — Категорично и безусловно. — Той подаде на Зъбко поредната бележка. — Сега няма да се обосновавам, но ще моля да ми разрешите да кажа още няколко думи по този повод след десет минути.

Лавър Федотович внимателно постави диктофона на масата и бавно се изправи. Пришълецът също стана. Те стояха един срещу друг, разделени от огромната маса, отрупана със справочници, кутии за микрокниги и видеокасети.

— Трудно ми е да говоря — започна Лавър Федотович. — Трудно ми е, защото случаят навярно изисква тонът ми да бъде патетичен, а думите — не само точни, но и тържествени. Обаче тук, при нас, на Земята, по силата на определени обстоятелства през последния век всичко патетично явно се обезцени. Затова ще се постарая да бъда просто точен. Вие ни предложихте дружба и сътрудничество във всички аспекти на цивилизацията. Това предложение е безпрецедентно в човешката история, както е безпрецедентен и самият факт, че на нашата планета се появи извънземно същество, и както е безпрецедентен нашият отговор на предложението ви. Ние не можем да се съгласим с нито една точка от предложения от вас договор, отказваме да представим какъвто и да било контрадоговор и категорично настояваме напълно да се прекратят каквито и да било контакти между нашите цивилизации и между техни отделни представители. От друга страна, не бихме искали един такъв категоричен и недружелюбен по форма отказ да задълбочи пропастта между нашите култури, пропаст, която и без това е почти непреодолима. Ние смятаме да заявим, че по принцип признаваме идеята за контакт между различните цивилизации в космоса като полезна и многообещаваща. Ние смятаме да подчертаем, че от най-древни времена идеята за контакт е влизала в съкровищницата на най-свидните, на най-гордите замисли на нашето човечество. Ние смятаме да ви уверим, че вие в никакъв случай не бива да възприемате нашия отказ като враждебен акт, обусловен от прикрито недружелюбие или свързан с физиологични или някакви други инстинктивни предразсъдъци. Бихме искали да узнаете причините за нашия отказ, да ги разберете правилно и ако не ги одобрявате, в краен случай поне да ги вземете под внимание.

Изключително напрегнати, Избегало и Заврънкулкис гледаха Лавър Федотович, без да мигат дори. Головодов получи отговор на последната си бележка, грижливо подреди картончетата в пачка, очука я като тесте карти, и също устреми поглед към Лавър Федотович.

— Неравенството между нашите цивилизации е огромно — продължи Лавър Федотович. — Не говоря за биологичното неравенство — за това, че природата явно ви е надарила значително по-щедро от нас. Не си заслужава да говоря и за социалното неравенство — вие отдавна сте преминали този етап на общественото развитие, в който ние едва сега навлизаме. И, разбира се, изобщо не говоря за неравенството в научно-техническата област — та дори по най-скромните сметки вие сте ни изпреварили с няколко века. Ще говоря за прякото последствие от тези три аспекта на неравенството — за огромното психологическо неравенство, в което се крие главната причина за неуспеха на нашите преговори. Нас ни разделя титаничната революция в масовата психология, за която ние едва сега започваме да се готвим и за която вие навярно отдавна вече сте забравили. Психологическата пропаст между нас не ни позволява да си изградим вярна представа за целите на вашето появяване тук и ние не можем да разберем защо на вас са ви нужни дружбата и сътрудничеството с нас. Та нали ние едва-едва сме се измъкнали от състоянието на непрекъснати войни, от света на кръвопролитията и насилието, от света на лъжата, подлостта и користолюбието, още не сме измили от себе си мръсотията на този свят и когато се сблъскваме с явления, чиято същност разумът ни не е способен да разкрие, когато не ни остава нищо друго, освен да се осланяме само на нашия огромен, но все още неовладян опит, нашата психология ни подтиква да градим модел на явленията по наш образ и подобие. Грубо казано, ние не ви се доверяваме, така както все още не се доверяваме и на самите себе си. Нашата масова психология се основава на егоизма, утилитаризма и мистиката. Да установим и да разширяваме контактите с вас означава преди всичко да се изправим пред опасността недопустимо да усложним и без това сложното положение на нашата планета. Нашият егоизъм, нашият антропоцентризъм, възпитаваната в продължение на хилядолетия с помощта на религиите и наивните философски системи наша увереност в изначалното ни превъзходство, в нашата изключителност и в това, че сме избраници — всичко това заплашва да породи чудовищен психологически шок, изблик на ирационална ненавист към вас и на истеричен страх от вашите невъобразими възможности, чувството за огромно унижение, че царят на природата внезапно се е строполил от трона в калта. Нашият утилитаризъм ще породи у огромна част от населението стремеж лекомислено да се възползува от материалните блага на прогреса, паднал от небето без никакви усилия, даром, като ще заплаши безвъзвратно да пристрасти човешката душа към тунеядството и потребителството, а, бога ми, нали днес и без това отчаяно се борим с това, като последица от нашия собствен научно-технически прогрес. Що се отнася до нашия закоравял мистицизъм, до неизлечимата ни слабост да се надяваме на добрите богове, на добрите царе, на добрите герои, до вечната ни надежда, че ще се намеси авторитетната личност, която ще дойде, ще ни отърве от всички грижи и ще свали от нас цялата отговорност, що се отнася до тази обратна страна на нашия егоизъм, то вие навярно не можете да си представите какъв ще бъде в този смисъл резултатът от вашето постоянно присъствие тук, на нашата планета. Надявам се, че сега вече сам виждате как разширяването на контакта заплашва да унищожи и малкото, което с огромен труд засега сме успели да постигнем в областта на подготовката за революция в психологията. И вие сте длъжни да разберете, че не във вас, не във вашите достойнства и вашите недостатъци се крие причината за нашия отказ да влезем в контакт — тя е само в нас, в нашата неподготвеност. Ние ясно разбираме това и като отказваме категорично да разширим контакта с вас днес, съвсем нямаме намерение да абсолютизираме това положение. Затова ние от своя страна предлагаме…

Гласът на Лавър Федотович се извиси и всички станахме.

— Ние предлагаме точно петдесет години след вашето излитане да уговорим среща на пълномощни представители на двете цивилизации на северния полюс на планетата Плутон. Надяваме се дотогава да бъдем по-подготвени за добре обмислено и благотворно сътрудничество между нашите цивилизации.

Лавър Федотович свърши и седна, и ние всички седнахме.

Прави останаха само Головодов и Пришълеца.

— Присъединявайки се изцяло и напълно към съдържанието и формата на изложеното току-що от председателя — рязко и сухо заговори Головодов, — смятам за свой дълг обаче да разсея всякакви съмнения у високодоговарящата се страна по отношение на нашата решителност с всички средства да не допуснем контакт преди уговореното време. Признавайки напълно огромното техническо, а следователно и военно превъзходство на високодоговарящата се страна, въпреки това смятам за свой дълг абсолютно недвусмислено да заявя, че от момента на вашето излитане нататък всеки опит насилствено да ни се натрапи контакт, независимо от формата, под която е бил предприет, ще бъде разглеждан като агресивен акт и ще бъде посрещан с цялата мощ на земното оръжие. Всеки кораб, появил се в обсега на действие на нашите бойни средства, ще бъде унищожаван без предупреждение…

— Май стига, а? — шепнешком ме попита Едик.

Всички бяхме застинали като на снимка.

— Не знам — казах аз. — Жалко. Цял живот бих ги слушал.

— Да, не беше лошо — рече Едик. — Ама трябва да го спра вече. Такъв разход на мозъчна енергия е опасен…

Той изключи реморализатора и Заврънкулкис тутакси взе да хленчи:

— Ама другари!… Че то така не може да се работи, та я вижте докъде я докарахме!…

Избегало примляска, огледа се с мътен поглед и взе да се чеше по брадата.

— Точно така! — каза Головодов и седна. — Трябва да свършваме. Аз съм тука в малцинство, но какво казвам аз? Добре де! Щом не щете да го предадем на милицията — няма. Ама бога ми, няма никакъв смисъл само да го рационализираме тоя фокусник като необяснено явление. Виж го ти него, уредил се да му израснат още две ръце…

— Не кълват! — тъжно рече на ухото ми Едик. — Лоша работа, Саша… Нямат морал тия каналджии…

— Гррмм — измуча Лавър Федотович и стаята се разтресе от кратката му реч, от която следваше, че обществеността не се нуждае от необяснени явления, които биха могли да представят, но по едни или други причини не представят документация, удостоверяваща тяхното право на необясненост. От друга страна, народът отдавна иска безпощадно да се изкоренят бюрократизмът и канцеларщината във всички инстанции. Въз основа на този тезис Лавър Федотович изрази общото мнение, че разглеждането на дело номер седемдесет и второ трябва да се пренесе през месец декември на текущата година, като по този начин се даде възможност на другаря К. К. Константинов да замине за постоянното си местожителство и да успее да се върне оттам с нужните документи, оформени по подобаващ начин. Що се отнася до въпроса за оказването на материална помощ на другаря К. К. Константинов, Тройката има право да оказва такава или да ходатайствува за оказването на такава само в случаите, когато молителят представлява сам по себе си идентифицирано от нея, от Тройката, необяснено явление. А тъй като другарят К. К. Константинов все още не е идентифициран като такова явление, разглеждането на въпроса дали ще му бъде предоставена помощ се отлага до декември, а по-точно — до момента на идентификацията му…

Големият кръгъл печат не се появи на сцената и аз облекчено въздъхнах. Но Константин, който така и не можа да разбере какво точно става и на когото отдавна му идеше да се пръсне, съвсем по нашенски, демонстративно се изплю и изчезна.

— Това е обида! — радостно закрещя Головодов. — Видяхте ли го как се изхрачи? Оплю целия под!

— Възмутително — съгласи се Заврънкулкис. — Смятам, че трябва да се квалифицира като оскърбление.

— Нали ви казах — мошеник! — рече Головодов. — Давай да се обадим в милицията, та да го приберат за петнайсет денонощия. Нека да мете улиците с четирите си ръце!…

— Не-е, другарю Головодов — възрази Заврънкулкис. — Тук вече работата не ми мирише на милиция, тук вече подценявате нещата, той се изплю в лицето на обществеността и на администрацията, това е подсъдно деяние!

Лавър Федотович седеше безмълвен, но късите му, изпъстрени с лунички пръсти възбудено шареха по масата — търсеха или някакъв особен бутон, или пък телефон. Замириса на политическо престъпление. Избегало, който изобщо не искаше да знае за Константин, се правеше на непроницаем. Изкашлях се и помолих за внимание. Бях дарен с внимание, макар и против волята им — очите им вече святкаха от възбуда, четината им настръхна, кучешките им зъби бяха готови да разкъсват, а ноктите им — да дерат.

Като се стараех да говоря колкото се може по-авторитетно, напомних на Тройката, че в неин интерес е да заеме галактикоцентрични, но в никакъв случай не и антропоцентрични позиции. Изтъкнах, че обичаите и начините на изразяване на чувствата при извънземните същества могат и трябва доста да се отличават от човешките. Позовах се на изтърканата аналогия с обичаите на различните племена и народи на нашата планета. Изразих увереност, че другарят Заврънкулкис не би бил удовлетворен от приветствие, изразяващо се в потриване на носовете, както е прието сред някои северни народи, но все пак другарят Заврънкулкис едва ли би възприел това потриване като опит да бъде унизен един уважаван член на Тройката. Колкото до другаря Константинов, обичаят да се изплюва на земята излишъкът от течност с определен химически състав, която се образува в устната кухина, обичай, означаващ у някои народи на Земята недоволство, раздразнение и стремеж да се оскърби събеседникът, при извънземните същества може и трябва да изразява нещо съвсем друго, в това число и благодарност за вниманието. Така нареченото плюене на другаря Константинов може само по себе си да представлява и чисто неутрална акция, свързана със спецификата на физиологичното функциониране на неговия организъм… („Какво толкоз е станало! Функция ми било! — взе да реве Головодов. — Оплю целия под като бандит и офейка!“) Накрая не би трябвало да пропускаме и възможността споменатият физиологичен акт на другаря Константинов да се интерпретира като действие, свързано с неговата способност мълниеносно да се придвижва в пространството…

Мед ми капеше от устата, с облекчение наблюдавах как пръстите на Лавър Федотович взеха да шарят все по-бавно и по-бавно и накрая легнаха спокойно върху папката пред него. Головодов все още да ревеше заплашително, но чувствителният Заврънкулкис бързо усети, че ситуацията се променя, и пренесе острието на атаката си в съвсем неочаквана посока. Той се нахвърли изневиделица върху коменданта, който до този момент бе смятал, че е в пълна безопасност, и с простодушно любопитство бе следял развитието на инцидента.

— Отдавна вече обръщам внимание на факта — загърмя гласът на Заврънкулкис, — че организацията на възпитателната работа в Колонията за необяснени явления се намира в безобразно състояние. Лекции по линия на политическата просвета почти не се изнасят. Материалите на таблото за нагледна агитация отразяват вчерашния ден. Вечерният университет за повишаване на културата на практика не функционира. Всички културни мероприятия в Колонията са сведени до забави с танци-манци, до прожектиране на чуждестранни филми и до пошли естрадни представления. Занемарено е производството на лозунги. Колонистите са оставени да си правят каквото щат, много от тях са морални развалини, почти никой няма и понятие от международното положение, а най-изостаналите колонисти — например духът на някой си Винер — дори не разбират къде се намират. В резултат на това процъфтяват аморалните постъпки и хулиганството, расте потокът от жалби на населението. Онзи ден птеродактилът Кътинчо самоволно напуснал територията на колонията и несъмнено в нетрезво състояние взел да лети над клуба на работническата младеж и да си похапва от електрическите крушки, обрамчващи транспаранта с надписа „Добре дошли“. Някой си Николай Дългоносов, наричащ сам себе си телепат и спиритист, проникнал с измама в женското общежитие на педагогическия техникум, изнесъл там беседи и извършил деяния, квалифицирани от администрацията като религиозна пропаганда. И ето че днес се сблъскваме с нова печална последица от престъпното нехайство на коменданта на колонията другаря Зъбко по отношение на пропагандата и въпросите на възпитанието. Каквото и да е представлявало в действителност изплюването на излишъка от течност в устната кухина от страна на другаря Константинов, то свидетелствува, че другарят Константинов не разбира достатъчно добре къде се намира и как трябва да се държи, а пък това от своя страна е пропуск на другаря Зъбко, който не е разяснил на колонистите смисъла на народната поговорка: „В чужда къща със свой закон не се ходи“. И аз смятам, че сме длъжни да направим забележка на другаря Зъбко, строго да го предупредим и да го задължим да повиши равнището на възпитателната работа в поверената му колония!

Заврънкулкис на бърза ръка видя сметката на коменданта и после с него се захвана Головодов. Речта му беше несвързана, но пълна с мъгляви намеци и толкова зловещи заплахи, че комендантът съвсем прималя и открито преглътна горчивия хап, докато Головодов крещеше: „Ще ти дам аз на тебе едно плюене!… А бе ти разбирате ли какво ви говоря или съвсем се шашардисахте?…“ „Гррмм“ — измуча накрая Лавър Федотович и с желязна ръка взе да отдава на всеки заслуженото. Комендантът получи мъмрене за недостойното си поведение в присъствието на Тройката, изразило се в нахалството на другаря Константинов да плюе по пода, а също така задето е загубил административния си нюх. Другарят К. К. Константинов получи предупреждение, записано в делото му, за ходене с обувки по тавана. На Заврънкулкис беше направена устна бележка за системно превишаване регламента на изказванията, а на Головодов — за нарушаване на административната етика, изразило се в опит да бъде наклеветен другарят К. К. Константинов. На Избегало устно беше обърнато внимание, че се е явил в строя небръснат.

— Има ли други предложения? — осведоми се Лавър Федотович. Головодов тутакси се завря в него и му зашепна нещо на ухото. Лавър Федотович го изслуша и завърши: — Има също така предложение да се напомни на някои представители отдолу за необходимостта по-активно да участвуват в работата на Тройката.

Сега вече всеки си получи заслуженото. Никой не беше забравен и нищо не беше забравено. Атмосферата моментално се разведри и всички — дори комендантът — се развеселиха. Само Едик се навъси, потънал в тежки мисли.

— Следващият — каза Лавър Федотович. — Докладвайте, другарю Зъбко.

— Дело номер второ — взе да чете комендантът. — Фамилия: черта. Име: черта. Презиме: черта. Прякор: Кътин. Година и място на раждане: не са установени. Вероятно — Конго.

— Абе той да не е ням, а? — благодушно се осведоми Головодов.

— Не може да говори — отвърна комендантът. — Само квака.

— По рождение ли е такъв?

— Ами, изглежда, да.

— Наследствеността му трябва да е сбъркана — промърмори Головодов. — Затуй се е хванал с бандитите. Присъдите много ли са?

— На кого? — слисан попита комендантът. — Моите ли?

— Не, бе, защо твоите? Неговите… На бандита. Как му беше прякорът? Крачун ли?

— Протестирам — нетърпеливо рече Заврънкулкис. — Другарят Головодов изхожда от предубеждението, че прякори имат само бандитите. А между другото в параграф осми, глава четвърта, част втора на инструкцията се препоръчва да се дават прякори на необяснените явления, които се идентифицират като живо същество, непритежаващо разум.

— А! — каза разочаровано Головодов. — Куче някакво. А пък аз си мислех, че е бандит. Когато там завеждах взаимоспомагателната каса на театралните дейци при ВТО12, имах значи един касиер…

— Протестирам! — високо и сърцераздирателно изхлипа Заврънкулкис. — Това е нарушение на регламента! Така и до среднощ няма да свършим!

Головодов си погледна часовника.

— Наистина, ей — каза той. — Извинявам се. Давайте нататък, братче, до къде беше стигнал?

— Точка пета — зачете комендантът. — Националност: птеродактил.

Всички изтръпнаха, но времето ги притискаше и никой не обели нито дума.

— Образование: черта — продължи да чете комендантът. — Владее ли чужди езици: черта. Професия и месторабота в настоящия момент: черта. Бил ли е в чужбина: вероятно да…

— Ох, туй е лошо — промърмори Головодов. — Лошава работа! Трябва да сме бдителни, ей… Птеродактил казвате? Това пък какво е — бял ли е той? Или черен?

— Ами, как да кажа, той значи е такъв един, сивкав — обясни комендантът.

— Аха — каза Головодов. — И не може да говори, само квака… Е, добре, давайте нататък.

— Кратка същност на необясненото явление: смята се за измрял преди петдесет милиона години.

— Колко? — поиска да се увери, че е чул добре, Заврънкулкис.

— Ами тука е пише петдесет милиона години — плахо рече комендантът.

— Малко несериозна ми изглежда тази работа — промърмори Заврънкулкис и погледна часовника си. — Ама четете де! — изпъшка той. — Четете по-нататък!

— Данни за най-близките роднини: вероятно всички са измрели. Постоянно местожителство и адрес: Китежград, Колонията на необяснените явления.

— Регистриран ли е? — строго попита Головодов.

— Ами може да се каже, че в известен смисъл е регистриран — отвърна комендантът. — Откакто се появи и откакто го записаха в книгата за почетни гости, оттогава пребивава, значи. Ще рече, че Кътинчо вече свикна тука. — В гласа на коменданта прозвучаха нежни нотки: той явно покровителствуваше Кътинчо.

— Свършихте ли? — осведоми се Лавър Федотович. — Тогава има предложение делото да влезе.

Други предложения нямаше, комендантът вдигна щорите на прозореца и гальовно заподвиква:

— Кът-кът-кът-кът… Ей го на, седи на комина негодникът — нежно рече той. — Стеснява се… Много е стеснителен значи. Къ-ъ-ът! Кът-кът-кът… Излетя мошеникът — съобщи той, отстъпвайки от прозореца.

Дочу се свистене и шумол на вибрираща кожа, огромна сянка за миг закри небето и като потрепваше с разтворените си летателни ципи, Кътинчо плавно кацна на демонстрационната маса. После си прибра крилете, вирна глава, зина с дългата си зъбата паст и тихо изквака.

— Един вид здрасти казва — поясни комендантът. — Ве-е-ежлив е синковецът и всичко разбира.

Кътинчо огледа Тройката, срещна мъртвешкия поглед на Лавър Федотович и внезапно ужасно се засрами, похлупи се с криле, свря главата си до корема и взе свенливо да поглежда с едно око иззад кожените гънки. И това око — огромно, зелено, анахронично — приличаше на полуразтворена ирисова диафрагма. Направо очарователен си беше този Кътинчо. Впрочем, на трезва глава човек можеше да изгуби ума и дума, като го види. За всеки случай Головодов изтърва нещо и се пъхна под масата, откъдето промърмори: „А пък аз мислех, че е някакво квакащо куче…“

— Хапе ли? — предпазливо попита Заврънкулкис.

— Как може! — каза комендантът. — Кротко си е животинчето, всички го гонят, кой където свари… Естествено, ако се разсърди… Ама той никога не се сърди.

Лавър Федотович заразглежда птеродактила с бинокъла и с това окончателно го хвърли в смут. Кътинчо слабо изквака и главата му съвсем изчезна в крилете.

— Гррмм! — удовлетворено рече Лавър Федотович и сложи бинокъла настрана.

Обстановката се очерта благоприятно.

— Мислех, че е кон някакъв — мърмореше Головодов, пълзейки под масата.

— Разрешете да кажа няколко думи, Лавър Федотович — помоли Заврънкулкис. — В това дело виждам определени трудности. Ако се занимавахме с разглеждането на необикновените явления, без колебание първи бих вдигнал ръка за незабавното му рационализиране. Наистина крокодил с крила е доста необичайно явление в тукашните климатични условия. Нашата задача обаче е да разглеждаме необяснените явления и затова аз съм в недоумение. Има ли в дело номер две елемент на необясненост? Ако няма, тогава защо трябва да разглеждаме това дело? Ако пък, напротив, има, то тогава в какво всъщност се състои тя? Може би другарят научен консултант има да ни каже нещо по този повод?

Другарят научен консултант имаше какво да каже. На смесен френско-руски жаргон той съобщи на Тройката: че прическата на Мари Брийон неизменно е предизвиквала възхищението на всички, които се събирали на тържествените приеми у барон дьо Водрьой, и той, научният консултант, не можел да не признае този факт; че необяснеността на… таковата… на дадения льо птеродактил Кътин лежи, значи, в една плоскост с неговата необичайност, затова той, научният консултант, смята за свой горчив, но почетен дълг да напомни на другаря Заврънкулкис, че Платон е бил и си остава негов, на научния консултант, приятел, но за науката в негово лице, в лицето на научния консултант, истината е по-скъпа; че крилатостта на крокодилите или по-точно наличието на две или повече крила у някои крокодили и досега не е обяснено от науката, та затова той, научният консултант, би помолил вашия градинар да му покаже онези чудесни туберози, за които сте му говорили миналия петък; че накрая той, научният консултант, не вижда особени причини да се отлага рационализирането на това дело, но, от друга страна, би искал да си запази правото категорично да възрази против същото.

Докато Избегало дрънкаше, изкарвайки с пот на челото закръглената си на многостотин рубли заплата, аз търпеливо съставях плана на предстоящите бойни действия. Кътинчо много ми харесваше и едно ми беше ясно: ако веднага не се намесехме, на него лошо му се пишеше.

— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Какви въпроси ще има към докладчика?

— Аз нямам въпроси — заяви Головодов, който вече се беше убедил, че Кътинчо не хапе, и веднага бе станал безочлив. — Ама смятам, че това си е обикновен крокодил с крила и нищо повече. И не е хубаво дето другарят научен консултант се опитва тука да ни хвърля прах в очите… И друго има. Забелязвам, че комендантът е взел да развъжда в колонията любимци и да ги изхранва за сметка на държавата. Е, то се знае, не искам да кажа, че при него там има някаква семейственост или той, да речем, взема подкуп от този крокодил, но фактът според мен е налице: крокодилът с крила е най-простото нещо, а пък го гледат значи като писано яйце. Той трябва да бъде изгонен от колонията, нека отива да работи…

— Че как така ще работи? — каза комендантът, силно обезпокоен за съдбата на Кътинчо.

— Ами така! У нас всички работят! Я го виж само какъв здравеняк е. Трупи да му дадеш да носи в дъскорезницата… или да товари камъни. Да не би да речеш, че мускулите му са слабички, а? Знам ги аз тез крокодили, всякакви съм ги виждал… и крилати, и какви ли не други…

— Че как така? — страдаше комендантът. — Та нали все пак той не е човек, та нали все пак той е животно. На диета е…

— Нищо, у нас и животните работят. Конете например. Нека стане кон! На диета бил… Ето, и аз съм на диета, ама заради него още не съм обядвал… — Но Головодов усети, че този път прекали с лъжите. Заврънкулкис го гледаше насмешливо, пък и позата на Лавър Федотович го накара да се замисли. Като взе пред вид всички тези обстоятелства, Головодов внезапно направи рязък завой: — Чакайте, чакайте! — ревна той. — Кой Кътин е тоз тука? Не е ли същият онзи Кътин, дето излапа крушките в клуба, а?… Ами да, онзи същият е! Безобразие — и никакви мерки, значи, не са били взети спрямо него, а? Ти, другарю Зъбко, не се измъквайте, ти на мене откровено ми кажете: бяха ли взети мерки?

— Бяха — сприхаво рече комендантът.

— И какви именно?

— Дадоха му очистително — каза комендантът. Явно беше, че той ще се бори за Кътинчо на живот и смърт.

Головодов удари с юмрук по масата и от страх Кътинчо се напика. Тогава се ядосах и изкрещях, вече направо към Лавър Федотович, че това е гавра с ценния научен експонат. Заврънкулкис също заяви, че протестира, защото другарят Головодов пак се опитва да натрапи на Тройката неприсъщи за нея функции. Лавър Федотович пък си облиза бледия показалец и с рязко движение прелисти няколко страници в своята кожена папка — при него това беше сигурен признак, че е силно разгневен. Надигаше се буря.

— Едик! — прошепнах умоляващо.

Едик, който внимателно следеше развитието на събитията, бързо вдигна реморализатора и се прицели в Лавър Федотович. А Лавър Федотович стана и взе думата.

Той разказа за задачите на поверената му Тройка, произтичащи от нейния нараснал авторитет и нарасналата й отговорност. После предложи на присъствуващите да разгърнат още по непримирима борба за повишаване на трудовата дисциплина, против бюрократизма, за издигане на моралния облик на всички без изключение, за конструктивна критика и конструктивна самокритика, срещу безотговорността, за укрепване на противопожарната безопасност, против главозамайването, за личната отговорност на всеки, за образцов ред в отчетността и срещу подценяването на собствените сили. Народът ще ни бъде благодарен, ако започнем да изпълняваме тези задачи още по-активно, отколкото досега. Народът няма да ни прости, ако не започнем да изпълняваме тези задачи още по-активно, отколкото досега. Какви конкретни предложения ще бъдат направени по отношение на организацията на работата на Тройката в съответствие с променените условия?

Не без злорадство наблюдавах как работата с конкретните предложения се закучи. Головодов по навик се изсили и предложи да се нагърби с по-високи задължения: например във връзка с нарасналия авторитет на Тройката комендантът, другарят Зъбко, би могъл да се задължи да увеличи работния си ден до четиринайсет часа, а научният консултант, другарят Избегало, би могъл да се откаже от обедната си почивка. Тази проява на партизанщина не беше посрещната с ентусиазъм. Напротив предложението се сблъска с яростната съпротива на споменатите лица. Избухна кратка престрелка и когато димът се разсея, между другото стана ясно, че времето за обедната почивка отдавна е настъпило.

— Има мнение — каза в заключение Лавър Федотович, — че е време да се пристъпи към почивка и обяд. Заседанието на Тройката се прекъсва до осемнадесет, нула-нула… — После изключително благодушно рече на коменданта: — А пък вашия крокодил, другарю Зъбко, ще вземем да го предадем в зоологическата градина. Как мислите?

— Ех! — героично каза комендантът. — Лавър Федотович! Другарю Вуняков! В името на бога… на спасителя наш… та нали в града няма зоологическа градина!

— Ще има! — обеща Лавър Федотович и тутакси демократично се пошегува: — Градска градина имаме, детска градина също имаме, а сега ще имаме и зоологическа. Тройката обича троицата.

Лавър Федотович натика в чантата председателските си принадлежности, надигна се иззад масата и достолепно се отправи към изхода. Като събориха заплесналия се Заврънкулкис, бутайки се един друг, Головодов и Избегало се втурнаха през глава да му отворят вратата.

— Бифтекът е месо — благосклонно им съобщи Лавър Федотович.

— С кръв! — предано извика Головодов.

— Е, защо пък с кръв? — дочу се гласът на Лавър Федотович вече от приемната.

Двамата с Едик отворихме широко всички прозорци. Откъм стълбището се чуваше: „Не е така, ако позволите, Лавър Федотович… Бифтек без кръв, Лавър Федотович, че то е по-лошо, отколкото да си пийнеш, пък да не хапнеш…“ „Науката смята, че… такова… с лучец значи…“ „Народът обича хубавото месо… бифтеците например…“

— В гроба ще ме вкарат тия — загрижено рече комендантът. — Гибел ще ми докарат на главата, мор, глад и седемте наказания египетски…