Глава шеста

Миранда хвърли един поглед на роклята ми, която се бе превърнала във вихрен водовъртеж от есенни листа, и прибра ушите си назад. Бе изключително удобно да имаш подобен знак за нейното настроение, тъй като така и не се научих да я разчитам особено добре. Козината на подобното й на котешко лице имаше нещо общо с това или пък вероятните гаргойлски изражения бяха прекалено различни от тези на хората, за да ги разшифровам.

Групата на Изоставените се стълпи зад мен, оставяйки мръсни отпечатъци на нейния чист бял под. Бях ги довела в кухнята, защото не бях сигурна къде живее Миранда. Тя беше водач на групата от Тъмни феи, които Тони бе използвал за евтина работна ръка, но аз винаги ги бях виждала само да работят, режейки и готвейки със суперестествена скорост или пък бутаха количките за храна из коридорите на Данте. Те рядко прекъсваха работата си, с изключение на случаите, в които трябваше да позират пред фотографите с гости, които считаха, че те са някакви джуджета в костюми. Чудех се дали някой някога беше забелязал, че техните снимки винаги излизаха някак си размазани по същия начин, както техните очи никога не можеха да се фокусират добре върху малките сервитьори. Тони бе защитил казиното със заклинания, въпреки че като се имаше предвид количеството алкохол, което гостите поглъщаха, вероятно нямаше за какво да се тревожи. Съмнявах се, че е бил особено благороден при настаняването на своите работници, така че това, което исках от Миранда май беше някак си болезнено.

Едно от децата, момиче, което изглеждаше на 12, но както по-късно разбрах, бе на 16, държеше бебе. То бе на около 4 месеца и някак си сбръчкано по контурите си, носеше розова тениска и ританки само с един чорап, а бузите му бяха зачервени от това, че бе притиснато към гърдите на момичето. Бях готова да започна предварително подготвената си реч, когато Миранда се усмихна, разкривайки дълги кучешки зъби върху издълженото й, мрачно лице. Тя вече не гледаше към мен.

Обърнах се и видях как няколко гаргойла се бяха струпали до ръката на момичето, толкова близо, че тя ми изпрати умоляващ поглед и притисна бебето още по-здраво.

— Те няма да те наранят — уверих я аз. — Феите… хм, много обичат бебета. Това бе абсурдно изказване, тъй като бе очевидно. Един от по-големите гаргойли с кучешка глава над безупречно бялата си униформа почти се блъсна в стената, защото замахна, без да иска към бебето, докато му правеше сладки муцуни. Очите на Миранда също се бяха фокусирали върху детето, с такъв копнеж, изписан в тях, че бях започнала да се притеснявам.

— Нали? — мушнах я аз, а тя в отговор ме удари с лапа. За щастие, ноктите й бяха прибрани.

— Моите хора ще защитават детето с цената на живота си — каза тя на майката с тихо достойнство.

Момичето бе облекчено, но продължи да държи най-близкия гаргойл под око. Той бе един от най-дребните, с увиснали магарешки уши под високата готварска шапка. Той колебливо протегна ръка, която бе обезобразена дори повече от тази на Франсоаз, на която липсваше един пръст. Но останалите пръсти завършваха с дълги извити сиво-черни нокти.

Ръката му трепереше, така че върху лапата му се появиха блещукания с цветовете на дъгата, сякаш бе намазана с олио. Бебето забеляза прекрасните цветове и започна да гука, протягайки се към тях. Съществото бързо се отдръпна назад, бръщолевейки нещо и седна върху опашката си. Това, разбира се, заинтригува още повече бебето, което започна да нервничи, докато майка му не го пусна долу, след което то се заклатушка към Магарешките уши с хъса на ловец след плячка, нейното чорапче се влачеше след нея, а пълните й ръчички бяха протегнати напред. Гаргойлите започнаха да отстъпват с лудешка бързина.

Магарешките уши се оказа в капан между подивялото бебе и шкафа с фурни, които изпълваха стаята с аромат на канела и масло. Може би, това привличаше детето или то просто бе любопитно; така или иначе то се клатушкаше безстрашно към присвилото се същество и бе протегнало ръце настоятелно. Гаргойлът я гледаше с големи очи, докато Миранда не си прочисти гърлото. След това той пое детето, което издаде доволен звук и сграбчи с ръчички туниката му, преди да набута по-голямата част от шалчето му в устата си.

След това задачата ми вече не беше толкова трудна.

Десет минути по-късно се бяхме събрали около помощната маса, нагъвайки канелени рулца и мляко. Кухненският персонал ме хранеше от седмици. Отне ми доста време, за да разбера, че това не беше проява на учтивост от тяхна страна: аз бях тяхното прасенце, някой, който им показваше кои от техните рецепти ставаха и кои не. Явно гаргойлите нямаха същите вкусови рецептори като хората. А сега имаха цяла група от нови дегустатори, с които да експериментират.

Въпреки опустошението, причинено от девет гладни деца, наслаждаващи се на захарния празник, аз се опитах да обясня.

— Миранда, оценявам това, но преди да се съгласите да станете детегледачи, има няколко неща, които трябва да знаете.

Миранда не отговори. Тя бе взела детето от своя ужасен подчинен и го хранеше с огромна бързина с ябълково пюре. Тя издаде лек звук на одобрение, когато малкото бебе започна да плюе.

— Виждаш ли, нещата са…

Джеси, който поглъщаше своето трето канелено рулце, ми хвърли пронизващ поглед. Той ясно казваше: „Не се издънвай заради нас“. Преглътнах, но продължих въпреки това.

— Обикновено децата, които стават бегълци в нашия свят, имат… добре, имат си причина.

— Подобно на нас — промърмори тя, като очевидно не ме слушаше.

— Да… нещо подобно.

Гаргойлите бяха напуснали Феерия поради предразсъдъци и нарастващо насилие, като и двете причини бяха добре познати на децата на Тами. Но като изключим обичайните елементи, феите притежаваха по-малко сили, отколкото Изоставените.

— Виж, ако ще ми помагаш да приютим тези деца, поне докато се сетя за нещо друго, трябва да разбереш…

Спрях, защото един остър палец се заби в пищяла ми. Хвърлих на Джеси един поглед, но той вече бе станал.

— Трябва да говоря с теб — каза той остро.

Разтрих крака си и се намръщих.

— Добре.

Ние се озовахме отвън и седнахме до рампата за зареждане, която се използваше за внасяне на по-обемисти предмети в кухненския склад. Двама гаргойла бяха под нас и разпръскваха хлебни трошици по асфалта, взирайки се нагоре с надежда.

— Какво правят? — попита Джеси.

Преди също се чудех за това, докато не прекарах малко време в кухнята.

— Да кажем, че изпечените храни тук са доста добре, но за яденето на месо трябва да притежаваш малко приключенски дух.

Той кимна, след което се сети, че трябва да ми е ядосан.

— Какво ти става? Опитваш се да унищожиш това, което те правят за нас?

Изглежда Джеси беше отличник в курса на Тами за най-добра защита. За негово нещастие обаче и аз бях такава.

— Опитвам се да бъда честна с Миранда, за да знае в какво се забърква. Мисля, че така е честно, нали?

Той посочи с пръст най-близкия гаргойл, който имаше котешка глава, която контрастираше странно с подобното му на влечуго тяло.

— Мислиш ли, че можем да ги нараним?

— Мисля си, че хората, от които бягам, могат.

Спомних си нещо. Двойка наркопласьори, които си бяха направили магазин на последния етаж на нашата сграда, бяха забравили, че тук има и други наематели. Един ден, след като Тами отиде на работа, те избухнаха. Аз гледах Люси тогава, 11-годишен емпат, и Паоло, 12-годишен превръщач, който бе изоставен от своята глутница. Никога не разбрах защо, тъй като той трудно говореше, когато бе с нас, след като на едно пълнолуние той отказа нашата защита. Превръщачите бяха достатъчно умни, за да не тръгнат да го преследват, и изчакаха, докато той си отиде. Дилърите не бяха толкова умни.

Те получиха шанса да разберат какво може да направи един млад превръщач. Имаше причина, поради която Люси бе с мен вкъщи. Повечето от децата, които се озоваваха в магическото убежище на Тами, притежаваха различни дарби. Те се опитваха да не привличат внимание, докато не разберяха как работят техните дарби, затова внимаваха да не се издънят и да бъдат отпратени завинаги. Но нещо рано или късно винаги ги караше да напуснат, обикновено, след като те бяха прекарали там достатъчно дълго време, за да си починат.

Когато най-накрая снижаваха своите защити, всичко се отприщваше: ярост към условията, които ги правеха парии от раждането им; болка от това, че хората, които обичаха, се бяха обърнали срещу тях; ужас от това, че можеха всеки момент да бъдат намерени и да бъдат върнат в специалните училища, които приличаха повече на затвори. Те оставаха там, докато ги обявяха за безопасни, тоест че не представляват заплаха за свръхестествения и нормалния свят.

Тами мислеше, че неуспехите бяха нещо позитивно и оставяше децата да излязат от системата и да се излекуват. Но никой преди това не се беше забърквал с емпат. Особено с такъв, който не само можеше да разчита емоции, но който можеше да ги проектира и да ги увеличава.

Другите деца бяха излезли, за да търсят нещо някъде. Тами бе ужасена, тъй като трябваше да отиде на работа, защото тя беше нашият единствен приход, но не смееше да остави Люси сама. Аз се писах доброволец да остана с нея, защото тя намираше моето присъствие за успокоително. По време на детството ми при Тони се бях научила да крия емоциите, затова и не проектирах като повечето хора. Но този ден, това нямаше значение.

Наблюдавах вратата с нарастваща паника, докато в мен се разбиваха вълна след вълна от емоции, като повечето от тях бяха толкова близко до това, с което трябваше да се справям всеки ден, че да бъдат пренебрегнати просто така. Паоло, който стоеше отзад, тъй като се стараеше да не оставя миризма за своята глутница, буквално се бе покатерил върху стената. И двамата имахме щитове.

Когато те избухнаха, дилърите се сблъскаха със стената от болка, която Люси бе създавала цял ден. Чувствата, които тя бе потискала, тъй като семейството й я бе изоставило в новото й училище, след което са си тръгнали и никога не са се върнали отново, се бяха излели. А нейният талант ги бе увеличил няколкостотин пъти. Вместо да ни уплашат или да направят това, което бяха планирали, мъжете започнаха да се стрелят един друг, докато не се умъртвиха взаимно, тъй като бяха подвластни на яростта на другиго.

Джеси ме гледаше с присвити очи.

— Ти мислиш, че ние сме чудовища, така ли?

Аз премигнах. Почти бях забравила, че е тук. Не бях си позволявала да мисля често за Тами и сега беше странно, че го правя.

— Имам доста по-широко възприятие за това кое е нормално от повечето хора — казах най-накрая. — Но ти знаеш не по-зле от мен, че вашето присъствие тук може да предизвика някои… инциденти.

Брадичката на Джеси се стегна.

— Астрид е нула — каза той мрачно.

— Астрид?

— Момичето с детето.

— Оу.

Ето защо Франсоаз бе отишла от другата страна на сцената, за да направи своето заклинание. Нулите повлияваха на магическите полета около тях. По-силните от тях блокираха магията напълно; по-слабите повлияваха в много по-малка степен. Но дори и нула с малки възможности влияеше върху магията, ако бе наоколо.

— Ето как бе избягала, след като е разбрала за детето. Те не могат да я проследят.

Аз кимнах. Нулите не бяха затваряни подобно на някои магове с малформации в тяхната магия, защото те не се считаха за заплаха. Но ако са открили, че Астрид е бременна, върху нея е бил оказан силен натиск да абортира, за да не се пренесат малформациите в гените. Нищо чудно, че е избягала. А нулите дяволски трудно можеха да бъдат открити, ако не искаха.

Самата Тами беше ниско ниво нула, което й помагаше да пази Изоставените в безопасност и да свежда хаоса до минимум, или поне когато си беше у дома. А и нейните възможности й позволяваха да прибира всеки изоставен и да не се притеснява, че той ще бъде магически проследен. Което беше странно, че след толкова години маговете я бяха открили.

— Окей. Облекчена съм да чуя това.

И наистина беше така. Присъствието на Астрид щеше да успокои нещата, но тя не можеше да бъде навсякъде и освен това имаше още седем деца, за които да се погрижим. Трябваше да знам с какво се захващам.

— Но и двамата знаем, че не всеки тук е нула.

Джеси ритна бетона с тока си и не каза нищо.

— Джеси.

— Аз съм щастливец, окей? — изтърси той със същия тон, сякаш някой щеше да каже „прокажен“.

— Това не ми говори много.

„Щастливец“ бе магически термин за хора, които си имаха вземане-даване с късмета. Не добър или лош късмет, просто… късмет.

Известен пример, дори и сред нормалните, бяха странните преживявания на френския писател Emile Deschamps. През 1805 той бил почерпен със сливов пудинг от непознат, Монсеньор Фортгибу, в един парижки ресторант. Десет години по-късно той видял пудинг от сливи в менюто на друго заведение и се опитал да си поръча един, само за да получи отговор от сервитьора, че току-що бил сервиран последния на клиент, който се оказал Фортгибу. Много по-късно, през 1832 година, Deschamps още веднъж си поръчал пудинг от сливи в един ресторант. Смеейки се, той казал на приятелите си, че само де Фортгибу липсва, за да се затвори кръга — и момент по-късно се появил и Фортгибу.

Разбира се, това, което историческите книги не казват, е, че де Фортгибу бил „щастливец“. Неговата магия се асоциирала с определени неща, с определени хора, места или събития. Например, всеки път, като срещнел една от братовчедките си, тя носела синьо; ароматът на портокали го придружавал всеки път, когато посещавал своя любим продавач на книги; а ако бил на няколко ярда от Deschamps, винаги се появявал и пудинга. Повечето хора считали тези случки като случайности. Магическите лечители, от друга страна, спекулирали, че те били някак си свързани с паметта. Картини на хора и места били запечатани във всеки мозък, свързани с някои сетивни данни. Например, цвете, което харесвала бабата на даден човек, можело да го накара да мисли за нея, винаги, когато го видел. Тъй като бил маг, де Фортгибу развил това до ново ниво: негова малфункция в магията подсигурявала, че когато се появи даден знак, ще се появи и свързания с него друг знак.

Но не всички „щастливци“ притежавали магия, която се проявявала по откачения, но безобиден начин на де Фортгибу. Един млад мъж причинявал силно подводно течение, ако бил на няколко мили от брега и трябвало да му бъде забранен всеки достъп до плажа. Друг причинявал сеизмична активност и му било забранено да ходи на места, където имало предпоставки за това. Тази особена група хора от „щастливци“ била запомнена и били наречени: кутсузи.

Кутсузите били ходещи Закони на Мърфи, които причинявали инциденти, тъй като не можели да контролират силата. И за разлика от нещата, които причинявали обикновените щастливци, събитията, предизвикани от кутсузите, били пагубни. Имало е време, преди няколко века, когато те били убивани веднага, щом ги видели. Наистина се надявах, че тук си нямах работа с такъв. Не че Джеси щеше да го позволи, ако беше така.

— Колко си силен?

Всичките видове кутсузи бяха опасни, но ако бе и силен, то тогава той щеше да е ходещо бедствие. Буквално.

— Не много — увери ме той пламенно. — Изобщо не съм силен. И съм единственият. Другите са доста… безопасни.

— Ха-ха-ха. — Никое от децата, особено на възраст 7–8 години, не изглеждаше като заплаха. С изключение на Люси. — Определи ми „доста безопасни“.

— Ако ще ме изхвърляш, просто го направи! — каза Джеси яростно. — Но другите са окей. Казвам ти го, ако им позволиш…

— Не съм казала, че искам да си тръгнеш! Просто искам да знам с какво си имам работа.

Магическите деца не бяха изхвърляни без причина. Беше ясно, че всички деца имаха някакъв талант, който ги правеше персона нон грата в магическото общество. Досега Джеси ме бе уведомил за щастливец, нула и ясновидец, кълнейки се, че останалите петима са здрави, термин за магове с малки способности. Имах своите съмнения. „Здравите“ оформяха най-голямата група сред магическите бегълци, но Тами нямаше да се концентрира върху тях, тъй като я познавах, защото те не притежаваха „недъзи“, които да се нуждаят от нулево влияние. Те можеха да минат за нормални хора, избягвайки магическата общност и нейните закони, ако решаха. Това не беше вероятно за хора като Люси.

Но дори и да се съмнявах, нямаше как да го принудя да ми каже истината. А с Астрид наоколо, да се надяваме, че нямаше да има значение. Нейната сила трябваше да неутрализира способностите на децата, където и да бяха, докато стояха близо един до друг. Което ми даваше да разбера какво бе станало с Тами.

Реших да сменя темата.

— Как ви намериха маговете?

Джеси поклати глава.

— Не знам. Една сутрин те просто влетяха и Тами ни извика да бягаме. Астрид се опита да ги пресуши, но те бяха прекалено много и имаха оръжия. Тя нямаше никакъв шанс.

— Но е избягала.

— Защото те не искаха нея. Всичко беше заради Тами. Дори не ни погледнаха, докато не я хванаха.

— Защо?

Джеси се заигра с ръкавите на своята зелена, пропита с пот тениска.

— Ъъъ, не знам?

— Това изречение щеше да свърши повече работа, ако не беше въпросителната накрая — казах сухо.

Когато той остана притихнал, аз въздъхнах и се предадох — поне за в момента. Ако и когато се научеше да ми вярва, неговата памет може би щеше да се подобри. А лъжите само щяха да направят много по-трудно за него да каже истината по-късно.

— Ще видя дали мога да открия какво се е случило с Тами — казах му. — Познавам някои хора, които биха могли да ми кажат, ако Кръгът я е хванал. Изражението на Джеси показваше, че той не вярва особено да имам някакъв шанс. Познавайки Кръгът и аз не се надявах.

Станахме, за да се присъединим към останалите, но спряхме край вратата поради малък парад. Линия от малки птичи телца излизаха от една голяма кофа за смет и влизаха вътре. Явно имаха добра причина, за да са в боклука: не се виждаха нито пера, нито кожа или плът за доказателство, само малки кости и въздух.

Джеси каза дума, която предпочитах да не знае на неговата възраст, и ме погледна плашливо.

— Той не го прави през цялото време, само когато бебето е нервно или… или нещо подобно.

Проследих следата от гълъбови тела вътре, където те се присъединиха към други, които правеха странни движения на пода около Миранда. Най-накрая осъзнах, че това би трябвало да е танц. Бебето щастливо махаше с покрита със сос лъжица, докато едно азиатско момче на около осем се мръщеше гордо.

— Некромант? — попитах меко.

— Забравих за него — каза Джеси, докато гледаше в обувките си.

— А-ха. — Чудех се какво ли още е „забравил“.

Обясних ситуацията, колкото се може по-добре на Миранда.

— Да, добре — изсъска тя, забърсвайки петно от сос върху брадичката на бебето.

— Юм, юм, юм — избърбори малкото момиче и Миранда оголи своите зъби с най-близкото нещо до усмивка. Предадох се.

Предупредих Джеси да внимава да не се набиват на очи и всички да стоят достатъчно близо до Астрид, за да се предотвратят всякакви инциденти. След което тръгнах да търся партньора си. Трябваше да изясня някои неща в моя списък със задачи, преди да започна да го изпълнявам.

Загрузка...