Глава деветнадесета

Аз се приземих върху покрива на Данте две седмици по-рано в миналото и почти припаднах. Краката ми бяха върху бетон, но полата ми се развяваше от лек вятър. Сграбчих едната страна на кулата, толкова силно, че си одрах кожата, леко треперейки и тогава осъзнах, че още няколко инча вляво и щях да се приземя в нищото. Но това не се случи, бях успяла и след няколко секунди се опитах да пусна голата скала и да се огледам наоколо. Всичко бе някак си странно тихо: шумът от трафика бе приглушен и нямаше никакви доловими звуци от битка. Всичко изглеждаше нормално, светлините на стриптийз бара блещукаха в далечината, осветявайки допълнително осеяното със звезди небе. Но внезапно ме удари порив на вятъра от основата на кулата, толкова силен, че ме накара да отстъпя крачка назад, а заедно с него се появи миризмата на барут и озон. Изглежда, бях на правилното място.

Премествайки се внимателно към края на покрива, видях простиращия се отдолу паркинг, който разкриваше картина на пълен хаос. Синият дим се бе разсеял от едната страна и се виждаха изгорели и надупчени коли, голям брой видимо мъртви тела и Томас, стоящ начело на тълпа любопитни зяпачи. Той изглеждаше като Оби-Уан, докато плъхолаците се изтегляха през задната врата, оставяйки кървава следа по земята. От другата страна на паркинга, по-далече от улицата, бе започнало почистването. То бе прекъснато за кратко от един вампир, който притича през паркинга, размахвайки яростно ръце, а от задната част на якето му се издигаха пушеци. Мирча се тръгна, за да се намеси, докато още вампири се изсипаха от няколко сребристи лимузини от далечната страна на казиното. Мирча подчини полуделия вампир само с една дума, а няколко други скочиха към него с одеяла, потушавайки пламъците. Малко след това видях себе си, Франсоаз и една блестяща точка, за която предположих, че е феята.

Освен Мирча никой друг явно не забеляза тяхното заминаване. Повечето от неговите вампири бяха прекалено заети да гасят пламъците — когато всяка една заблудена искра може да бъде смъртоносна, трябва да внимаваш особено много. Огледах се към другите места на кипяща дейност и забелязах, че всички са доста разсеяни. Томас говореше с две ченгета, докато Луис-Цезар подкрепяше по-младата моя версия, за да мога аз да споря с Приткин. Това беше добра възможност, която трябваше да използвам.

Пренесох се зад Мирча.

— Липсвах ли ти?

Той завъртя глава, а очите му се разшириха. Погледна към мястото, където моето друго аз се беше изпарило, след което отново погледна назад.

— Какво е това?

Огледах го набързо. От височината на покрива не можех да кажа това, но той изглеждаше малко поопърпан. Якето му бе изгорено по дължината на целия гръб, а отзад се вееха малки парчета черен плат подобно на ленти за Хелоин. Половината му коса се бе измъкнала от лентата, която я придържаше, падайки върху част от едната му скула, а върху брадичката си имаше пепел. Поне ризата изглеждаше добре: тя бе направена от тежка китайска коприна с малки клечици за закопчаване вместо копчета и изглежда, че бе предпазена от изгарянето от якето му.

Малко петно пепел изпъкваше силно на фона на кремавата коприна. Протегнах се да го изтупам, но той се отдръпна.

— Трябва да тръгваме — казах нетърпеливо.

Вероятно имахме само секунда преди някой, който не трябваше, да ме види.

Отново се протегнах към него, но изведнъж той вече не беше на мястото си. По дяволите! Бях забравила колко бързо могат да се движат вампирите.

— Коя си ти? — Гласът дойде отнякъде зад мен.

Аз се завъртях толкова бързо, че полата ми се оплете в краката ми. Леко се препънах, но бързо се овладях, преди да се просна на земята. Но косата ми се освободи от шикозния кок, който Сал бе успяла да направи, падайки в очите ми. Отметнах я настрани и огледах внимателно асфалта за падналите фиби. Казах й, че това няма да сработи особено. Елегантността и аз определено не бяхме на една и съща вълна. Най-накрая успях да намеря дузина изпопадали фиби и ги вдигнах, опитвайки се да ги задържа, без да разсипя препълнената си чантичка. Марлоу бе претърсил съкровищницата на Сената и бе донесъл една огромна чанта, пълна с бижута, която в момента се опитваше да измъкне рамото ми от ставата. „Преносимо богатство“, обясни той, когато го попитах защо трябва да се разхождам с купчина камъни, пред които диамантът на Надеждата изглеждаше невзрачен. „По време на революцията хората са искали да притежават нещо, което лесно да се транспортира извън страната.“ Можех да поспоря относно леснотата на транспорта, но нямаше да се оплаквам. Просто се надявах, че ще са достатъчни. За съжаление камъните и пистолета ми не бяха оставили място за четка за коса.

— Имаш ли гребен?

Вероятно трябваше да изглеждаме представителни за работата, която ни предстоеше. По начина, по който стояха нещата сега, се съмнявах, че щяха да ни допуснат дори до вратата.

Когато Мирча не отговори, погледнах нагоре и видях, че той държи нещо и то не беше гребен.

— За какво ти е това?

— За теб, ако не ми кажеш истината.

— Вече имам оръжие — казах му объркано. Какво си мислеше, че щях да правя с това нещо? Това не беше пистолет; то беше пушка М16. Нещото беше ужасно голямо.

И беше насочено към мен.

— Оу.

Внезапно получих прозрение. Пуснах фибите и вдигнах ръце. Но оръжието, насочено към гърдите ми, не промени положението си.

— След всичко, през което премина, е обяснимо да си малко объркан — казах. Определено не бях помислила за това по-рано. — Но аз съм тук, за да помогна. Моля те, поеми ръката ми и ще ти го докажа.

Единственият отговор на Мирча бе да отстъпи няколко крачки назад. Може би, за да има по-добър изглед за стрелба. Зад него няколко от вампирите му вдигнаха поглед от гасенето на пламъците и ни видяха. Просто страхотно.

— Остави магията си за някой друг — каза ми той. — Няма да се подам толкова лесно.

— Не използвам… — започнах аз, но той отново се изпари, преди да мога да довърша.

Отне ми около минута преди да го забележа край една от лимузините в другия край на паркинга. И не, да го оставя да замине нанякъде, определено не беше добра идея.

Пренесох се, но през кратката секунда, която ми бе необходима, за да отида там, той беше изчезнал. Отворих едната от вратите на колата, за да проверя дали не е вътре, когато видях да се отразяват в стъклата две петна, които се движеха зад мен. Пренесох се отново преди вампирите да ме сграбчат и се озовах отново близо до мястото, където започна всичко. Започна да ми прилошава — и това не беше добър знак. Особено в случая, когато дори не бяхме успели да направим това, което трябваше.

Огледах се наоколо, опитвайки се да намеря Мирча и почти се блъснах в него. И двамата отстъпихме назад и тогава забелязах, че оръжието бе изчезнало. Може би, си беше припомнил, че няма нужда от него, за да ме убие. Или, може би, бе решил да ме остави да му обясня.

— Слушай — казах. — Аз просто искам…

Той хвърли в лицето ми някаква отвара. Устата ми бе отворена и аз се задавих с отвратителната смес. Тя беше зелена и мазна и капчици от нея потекоха по брадичката ми и покапаха по огърлицата на Били. Чудесно. Нещото имаше толкова много дупчици и пукнатини, че вероятно никога нямаше да мога да я почистя.

Когато най-накрая премигнах достатъчно пъти, за да отстраня част от отварата и да мога да виждам, открих, че Мирча ме гледа, полуобъркан, полуядосан.

— Това трябваше да отмие магията — каза той, сякаш си говореше на себе си.

— Вероятно щеше, ако имаше такава! — казах яростно.

Той отново изчезна.

— По-добре се надявай това да не оставя петна! — извиках аз към мястото, където Мирча стоеше допреди малко, точно преди една ръка да се увие около гърлото ми.

— Трябва да си много могъща — прошепна той, а дъхът му погали ухото ми — за да не подейства отварата.

Аз се пренесох от почти задушаващата ме ръка и се появих зад него.

— Ще останеш ли на едно място поне за една минута?!

Мирча се обърна отново толкова бързо, че ми беше трудно да го проследя и ме сграбчи за гърлото. Въздъхнах с облекчение.

— Благодаря ти — казах искрено и ни пренесох преди някой друг да забележи играта ни на криеница.

Минута по-късно се оказах притисната до една твърда, студена тухлена стена. Тялото ми ме уведомяваше, че явно бях направила прекалено много пренасяния за кратко време, и аз почти се свлякох в една локва, а обувките ми се напълниха с киша. Да не споменавам и захвата на Мирча около шията ми, който се бе стегнал малко повече, отколкото трябваше.

— Къде сме? И коя си ти?

Не можех да го видя много добре, но определено звучеше вбесен.

— Кога сме, а не къде? — поправих го аз.

Валеше лек сняг, който полепваше по миглите ми. Не можех да видя особено много, тъй като тялото му ми препречваше погледа, но нощта бе влажна и студена, а не топла и суха, а под краката ни имаше калдъръм, а не асфалт. И съдейки по замайването, което ме бе обхванало, явно ние се бяхме върнали поне няколко века назад в миналото.

— И ти знаеш коя съм аз.

— Ти не си моята Касандра.

Тонът му бе равен и режещ. Такъв, какъвто никога не бях чувала или поне не спрямо мен.

— Тогава коя съм аз?

Наистина ми се искаше поне за минута улицата да се спре на едно място, за да мога да си поема отново въздух, за да помисля.

— Ти си магьосник, който използва илюзия, която ако не прекратиш — ръката му се стегна още повече — аз ще я премахна.

Преглътнах и се отпуснах в ръката му. Чудех се колко още време щях да издържа, колко още щеше да се стяга хватката му, преди да спра да успявам да преглъщам, преди да спра да дишам. Изглежда, това нямаше да отнеме много време, но не можех да измисля нищо, с което да го накарам да отпусне захвата си. Никога не ми беше хрумвало, че Мирча ще ме сбърка с някой от хората, с които сме във война. Защото аз го разпознавах инстинктивно, не можех да го сбъркам и просто смятах, че и той ще се чувства по същия начин.

Явно бях сгрешила.

Можех да усетя пръстите му около гърлото си и знаех, че трябва да кажа нещо, да направя нещо, веднага. Но аз не можех да се пренеса отново, не и толкова скоро, не и когато паниката и изтощението бяха завладели съзнанието ми. И бях сигурна, че ще припадна, преди да успея да измисля нещо, което можеше да го убеди да изчака минута преди да ме убие… Ръката на Мирча внезапно се отпусна и аз се задъхах, пред очите ми танцуваха малки черни точици, докато се борех с всички сили да си поема въздух през израненото си гърло. Усетих как повдига брадичката ми и отмята косата от лицето ми, но тези жестове бяха прекалено тривиални в сравнение с асфиксията. Нежни пръсти проследиха няколко леки белега по шията ми, успокоявайки ме.

— Откъде имаш това?

Гласът му бе немощен, но аз не бях сигурна дали това беше той или аз. Ушите ми все още звъняха или от пренасянето, или от цялата тази работа с душенето, не бях много сигурна. Отне ми няколко секунди, за да разбера за какво ми говореше. И тогава разбрах защо ме бе освободил, защо вероятно нямаше да умра тази вечер — или поне не от неговата ръка. Облегнах се на тухлената стена, толкова облекчена, че бях готова да се разсмея, само че прекалено много ме болеше гърлото.

— Къде?

Гласът му сега беше по-силен, по-настоятелен; може би, той се бе съвзел от шока. Погледнах го, с ръка върху израненото си гърло.

— Къде си мислиш, че е било? — просъсках.

Белезите от ухапване бяха като отпечатъците; те бяха уникални. Аз бях носила белезите от ухапването му в продължение на дни, подобно на дамга. Може би, това беше и главната причина Алфонс, Сал и Консулът, по нейния си начин, да бъдат толкова отзивчиви. И ако те ги бяха разпознали, то и Мирча със сигурност беше.

— Това е моят знак, но аз не съм те белязвал досега.

— Не си ме белязал все още — поправих го.

Нямаше начин как да скрия факта, че съм от неговото бъдеще. Неговата Каси не можеше да пренася хора в пространството. Така че вече бях направила достатъчно. Въпросът беше в това да не се издавам повече.

— Защо не ми каза? Можех да те нараня!

— Можеше?

Той отново ме докосна. Силни пръсти се заровиха в косите ми, разтривайки врата ми, проследявайки внимателно зарасналите белези, докато повече не можех да търпя. Не усещах болка, но не ми беше приятно да докосва двете малки подутини, които бяха останали. Те бяха доста очевадни, поне за мен. Явно и той ги бе забелязал, защото наклони глава и ги целуна, внимателно, леко, устните му бяха меки и горещи срещу малките белези.

Това не бе особено чувствено докосване, но тялото ми реагира веднага, а в кръвта ми нахлу голямо количество адреналин. За една минута пръстите ми се вкопчиха в палтото му, без да се интересуват от студа или от това, че миришеше на пушек, или от това, че по врата ми се стичаше нещо лепкаво и зелено.

— Те все още са там — казах, треперейки, докато той проследяваше дължината на шията ми.

— Винаги ще бъдат там — промърмори той. — Ти си моя. Те съобщават този факт на всички, които те видят.

— Щеше да бъде по-добре, ако просто ми бе подарил пръстен — казах, останала без дъх. — Да не споменавам и факта, че първо можеше да ме попиташ!

— Аз съм джентълмен, дулчеата — каза той укорително. — Никога не бих посетил дома на жена — или глава, или тяло — ако не ме е поканила.

— Но аз не бях… — започнах и спрях.

По онова време не му бях дала изрично разрешение, но и не го бях изхвърлила от леглото. И когато накрая се бяхме сборили, Мирча просто бе напуснал.

— Както си и мислех — промърмори той и ме целуна.

И чувството, което ме обхвана, бе топло, влажно и необходимо като вода. Усетих се как отвръщам на целувката с ентусиазъм, след което смътно си помислих, че това не прилягаше много на дама, но явно той нямаше нищо против. Докато ме целуваше, се замаях, по тялото ми се разпростря горещина, сякаш бях пила нещо рядко и странно, и пристрастяващо. Толкова пристрастяващо, че ми отне малко повече време да осъзная, че не влизаше в плана да подхранвам проклятието.

Отдръпнах се с натежали гърди, а студеният въздух прободе голата ми кожа. Присвих раменете си срещу студа и потиснах излизането от устата ми на звук, който щеше да бъде оприличен на стон.

— Можеш ли да не правиш това? — прошепнах аз. И така ми беше достатъчно трудно да мисля, без да се изливат в кръвта ми купища хормони.

— Защо? — Той очевидно изглеждаше озадачен.

— Защото ние не сме… ние няма… Много е сложно всичко, разбираш ли?

Мирча беше способен да казва много неща чрез леки лицеви движения, много повече, отколкото можех да разбера от един цял разговор с него. В момента той бе повдигнал саркастично вежда.

— Дулчеата, единствената възможност да оставя някога подобен знак, е, за да накажа или за да изявя правата си върху някого.

— Може би аз…

— А когато става въпрос за наказание, не се храня от врата.

Преглътнах и замълчах. Нямаше да спечеля по този начин. Ако продължах да говоря, той скоро щеше да измъкне цялата история от мен. И, може би, това нямаше да има значение, но можеше и да има. Защото нямаше толкова много хора, които да могат лесно да приемат това наказание, което го очакваше, без да се опитат да го избегнат. Той нямаше да успее, но вероятно щеше да промени времето.

Огледах се наоколо, но нямаше никой. Можех да виждам поради светлината, която се процеждаше от няколкото премигващи фенери от едната страна на близкия вход. Те бяха прикрепени към къща, която беше плътно долепена към съседната сграда от тази страна на улицата. Никоя от другите къщи нямаше фенери и сенките се движеха по пердетата на техните прозорци. Това плюс факта, че силата ми ме бе отвела там, където трябваше да бъда, означаваше, че вероятно това е мястото.

— Има парти тази вечер — казах, опитвайки се да се успокоя, докато всеки мой нерв крещеше „сега“ и „побързай“, и „той е там“.

Мисълта, че Кодексът може да е само на няколко ярда от мен, беше достатъчна, за да разбърка мислите ми и без помощта на Мирча.

— Няколко тъмни мага ще продадат тази вечер една книга със заклинания. Трябва да влезем вътре и да я купим или откраднем преди някой друг да я е взел или…

Мирча внезапно ме придърпа към себе си и ни притисна отново към стената.

— Не е сега времето… — започнах аз.

В този момент въздухът започна да пука и да се раздира, сякаш всички светкавици в Европа бяха решили да се стоварят върху нас по едно и също време. Имаше порив на вятъра и светът се изкриви по ужасен начин. Секунда по-късно се чу оглушаващ пукот, последван от проблясък на виолетова светлина и по средата на тясната улица се появи богато украсена лодка, която бе толкова голяма, че корпусът почти остърга сградите от едната страна.

Аз се втренчих в нея. Около кораба танцуваха послеобрази от внезапната буря, която бе изхвърлила лодката по средата на улицата просто ей така. Можах само да си помисля, че „да, това е мястото“ преди Мирча да ме дръпне в сенките на една почти несъществуваща алея между две наклонени сгради. Погледът му бе яростно сериозен.

— Къде сме?

— Париж, 1793 — казах аз, опитвайки се да не се задъхам, за да може да ме чуе.

Трябваше почти да чета по устните му, за да го разбера, поради симфонията от ударни инструменти, която звучеше в ушите ми.

— Или поне така се надявам.

Мирча остана притихнал за момент, за да схване ситуацията.

— Защо? — попита той накрая.

— Казах ти. Отиваме на парти.

Над рамото му наблюдавах как от баржата се спусна рампа, която опря в заледената улица. Тя беше червена като корпуса, върху който червеното оформяше фон за множество спирали от златно, синьо и зелено, които накрая очите ми разпознаха като огромен дракон. Издяланата му муцуна оформяше носа на кораба, а с ноктите на предните си два крака държеше блестяща златна топка, поставена почти като прожектор. Дългото му подобно на змия тяло се простираше по цялата дължина на страничната част на корпуса и завършваше в бодлива опашка близо до носа. Нямаше нито гребла, нито платна или други приспособления за придвижване, така че нищо не можеше да обясни как този кораб се приземи между къщите без никаква вода наоколо.

Четирима огромни мъже в златно снаряжение слязоха по рампата. Техните брони бяха покрити изцяло с малки люспи, които имитираха тези на дракона. Те заеха място от двете страни на рампата, двама по двама, носейки дълги копия като почетни стражи. Тогава от драконовия корем се появи малко летящо кресло с още по-мъничка жена в него. Нейните невъзможно малки крака бяха обути в сатенени обувки с цвета на лотус и нямаше нужда да се питам защо креслото левитираше, тъй като нямаше начин това миниатюрно същество да успее да удържи дори собствената си тежест.

На пръв поглед тя изглеждаше безпомощна подобно на натруфена кукла, която бе задвижвана от нейните прислужници. Този образ контрастираше рязко със силата, която се излъчваше от нея подобно на малка супернова, заливайки улицата с невидима, но почти задушаваща мощ. Гардовете бяха просто шоу; тази красавица нямаше никаква нужда от защита.

— Коя е тази? — успях да попитам.

— Минг-де, императрицата на китайския двор — почти същото като нашия Консул — прошепна Мирча, дъхът му замръзна във въздуха точно пред лицето ми.

Наблюдавах украсените с камъни дракони върху роклята на Минг-де, които се увиваха, усукваха и гърчеха по начин, за който първоначално си бях помислила, че е резултат от играта на светлината, хвърляна от фенерите. Но не, един малък златен дракон пробяга по подгъва на полата й, блещукащ на фона на пурпурната коприна и аз осъзнах, че те имат собствена воля.

— Но как се появи тук?

— Чрез пътуване по лей линиите — каза Мирча, докато бляскавата процесия влизаше вътре.

— Какво?

В този момент се появи нова светкавица, този път зелена, последвана от такъв грохот, че подскочих. Премигнах и когато погледнах отново, видях огромен сив слон със златно седло точно до кораба на Минг-де. Слонът явно нямаше толкова място, колкото му се искаше, и той нададе ужасяващ рев на протест. От задната част на баржата се подаде главата на един пазач и викна нещо, след което огромният кораб започна да се движи напред, докато не удари стълба на лампата и трябваше да спре. Всичко това започваше да изглежда като парти, гостите на което не бяха помислили особено за паркирането.

След малко слонът коленичи и от него слезе група индийци. Те носеха великолепни дрехи от сини и зелени паунови пера, въпреки че на пръв поглед нищо не се движеше. Между тях бяха накичени толкова много скъпоценни камъни, колкото имах в чантата си, а сапфирът върху тюрбана на един от мъжете бе голям колкото юмрука ми. Но явно те се бяха подготвили за аукциона, защото когато се насочиха към входа, зад тях се понесе едно летящо килимче, което носеше сандък. Усетих как стомахът ми се преобръща. Ако това бяха тези, които ще наддават, имах сериозен проблем.

— Добре. Какво става? — попитах аз.

— Махараджа Паринда от Индийски Дурбар. Подобно на нашия Сенат — обясни Мирча. — Мисля, че жената е Газала, втората след него.

— Но как са пристигнали тук?

— Дошли са с помощта на лей линиите.

— Това го каза и преди. Не ми помагаш особено.

Мирча повдигна вежда.

— Никога ли не си използвала лей линия?

— Дори не знам какво значи това.

— Наистина ли? Напомни ми да ти покажа някой ден. Мисля, че ще намериш преживяването за… ободряващо.

Гледах го и наистина силно се опитвах да си спомня за какво си говорихме. Устата му се разтегна в странна полуусмивка, по-ранното му напрежение бе забравено или по-скоро добре маскирано.

— Ще бъда щастлив да ти разясня за какво точно става въпрос малко по-късно. Но засега ще оценя малко по-подробно обяснение относно факта защо сме тук.

— Ще наддаваме за книга със заклинания. Ти току-що видя нашите съперници.

Мирча ме погледна скептично.

— Познавам Минг-де добре, но само защото веднъж бях връзката на Сената с нейния двор. И съм срещал само веднъж Паринда, защото и двамата имаме репутацията на личности, които рядко излизат извън пределите на собствените си земи. Ако те искаха такъв предмет, щяха да изпратят техен слуга.

— Е, явно са решили друго — казах, ровейки из остатъците от якето на Мирча, докато не намерих кърпичка.

Опитах се да изтрия, колкото се може повече от това, което той бе хвърлил върху мен; за щастие по-голямата част от отварата беше засъхнала и повечето от нея просто се разпадна на прах.

— Поне няма миризма — казах тъжно.

Мирча взе кърпичката и започна да трие зелената течност по врата ми. Кокалчетата му едва ме докосваха и дори тогава се усещаха през сатенения плат на кърпичката. Това бе едно странно усещане, близко до докосването, но не точно, достатъчно топло, но и незабележимо. Тогава Мирча промърмори, усилвайки леко натиска, толкова, че да мога да усетя инициалите, избродирани върху парчето плат.

— Защо се върна за мен? Не съществувам ли в твоето време? Дефинирай „съществувам“, помислих си, докато малкото квадратче ме почистваше, слизайки надолу, а краищата му докоснаха гърдите ми.

— Консулът нямаше да ме остави да дойда сама тук — въздъхнах аз. Когато си говорехме с Били да взема Мирча със себе си, той все още бе относително с ума си или поне дотолкова, доколкото му позволяваше проклятието. Но ако Консулът бе толкова отчаяна, че да заповяда да го затворят, то тогава той не можеше да ми помогне. А аз наистина се нуждаех от компетентна помощ.

Ако Мирча умреше, нямаше съмнение, че Консулът щеше да ме обвини за това. И за разлика от Кръга, които явно имаха достатъчно много проблеми, за да се съсредоточат само върху залавянето ми, то тя щеше да ме превърне в единствения си враг. Ако ме искаше мъртва, бях абсолютно сигурна, че щях да умра. Много бързо.

— Можеше да избереш друг сенатор — изтъкна Мирча.

Не можех да измисля убедителна лъжа, докато по тялото ми пробягваха тръпки, които следваха ласките му с огромна страст.

— Другият „ти“ беше зает — казах, сграбчвайки проклетата кърпичка и отдалечавайки я от себе си, преди да загубя остатъка от разума си. Така нямаше да стигнем доникъде, а аз не бях мазохист.

— За нещо толкова важно със сигурност щях да успея да намеря време — каза Мирча тихо.

И да, нямаше никакъв начин той да прати някой друг да се погрижи за нещо, което го засягаше толкова лично. Но все още нямах намерение да му казвам нищо.

— Просто ще трябва да ми се довериш — казах му.

— Дори и след като ти няма да ми направиш същата услуга?

Поех си дълбоко дъх и се концентрирах върху това да не почна да блъскам главата си в стената.

— Няма много повече, което да мога да ти кажа. Вероятно вече ти казах повече, отколкото трябваше. Всичко, което трябва да знаеш, е, че трябва да вземем тази книга или и двамата ще загазим много.

На Мирча му отне минута да обработи информацията. Аз бях сигурна, че той няма да остави нещата така, че няма да приеме само моята дума. Но тогава той ми подаде ръка.

— Мога ли да приема, че това е първата ни среща?

— Оу, ние вече минахме по този път — казах, преди да помисля.

Той се усмихна леко.

— Добре беше да знам това.

Загрузка...