Глава трета

Приткин и аз се бяхме озовали в Данте, Вегас, между обитаваната от духове къща и казиното. Беше това, което той смяташе за наша база за операции, а аз наричах нашето скривалище. И докато местата за криене намаляваха, това беше доста високо в класациите. Не само, че беше добре обезопасено, собственост на вампир, но и ние спомогнахме за изхвърлянето на голям боклук от него. Изглеждаше малко вероятно много от нашите врагове да си помислят да ни търсят там. Най-малкото и това беше план.

Седях в Чистилището, лоби бара, следващия следобед, опитвайки се да скалпирам една съсухрена глава, когато един вампир влезе. Той беше загърнат в тъмно наметало и качулка, което би изглеждало доста театрално навсякъде другаде, но тръпка в основата на гръбнака ми подсказа какво е той. Изглежда, че планът беше ужасен.

Гледах го с ъгъла на окото си, докато приключвах с дисекцията на главата. Черната сплъстена коса най-накрая излезе повече или по-малко непокътната. Оставих частите от монолитна пластмаса, с които работех и се заех с истинската работа, която беше сложена на един преобърнат пепелник в близост. Той ме изгледа внимателно с едно от изсъхналите си стафидени очи.

— Не мога да повярвам, че ще се стигне до това — оплака се. — Някой да ме убие сега.

— Някой вече го е направил.

— Доста студено, блонди.

Положих дългата конска опашка върху сбръчканата кожа и я наместих. Главата, според слуховете принадлежеше на комарджия, който бе заложил на грешния избор и обикновено взимаше поръчките на бара. В момента беше безработен, с любезното съдействие на пожар, който беше извън контрол за повече от час. Главата беше някак си оцеляла, освен косата й. Почувствах се някак си отговорна — маговете воини на Кръга бяха запалили пожара в опит да ме изпекат на барбекю, за това се опитах да заменя косата с фалшификат, продаван като сувенир в магазина за подаръци. Данте не беше известен с гарантирано високо качество на стоките си, така че прекарах един час, сортирайки около стотина глави, опитвайки се да намеря добро попадение. Не че помощта ми беше оценена.

— Не мога да се разхождам наоколо, изглеждайки така! — каза горчиво, докато аз се протегнах за лепилото. — Аз съм главната атракция тук! Аз съм звезда!

— Или това или ще скалпирам Барби — заплаших го. — Не правят перуки с твоя размер.

— Скъпа, те не правят нищо в моя размер. И това никога преди не ме е спирало.

— Дори и не искам да знам какво означава това — казах честно.

Вампирът сканираше претъпканите маси. Може би беше тук за питие или бърза игра на зарове, но се съмнявах. Скоро бях отхвърлила предложение за служба на Вампирския Сенат, нещо, което не се считаше за здравословно. Изненадата беше не само в това, че бяха изпратили някой да направи отново офертата, само че по-категорично, но не вярвах, че им бе отнело толкова време.

Погледнах към сервитьорката, облечена в няколко черни ленти и високи ботуши до бедрото, която се придвижи напред, за да поздрави новодошлия. Тя вървеше, сякаш петите я боляха, което беше най-вероятно. Това облекло бе запазена марка на Чистилището, заради името, но не беше съвсем пригодено за осем часова смяна на крака. Можех да свидетелствам за това лично, след като прекарах буквално няколко дена в обувките й. Идеята беше да се скрия. Или поне това искаше Казанова, управителят на казиното, както твърдеше. Подозирах, че той просто искаше безплатна помощ.

Господарят на Казанова беше Антонио, престъпният бос на Филаделфия, по-добре познат като Тони, въпреки че името му тези дни беше като мръсотия за господаря му, който се случи така, че е Мирча. Наред с другите неща, Тони се опита да ме убие, което беше сериозна намеса в плановете на Мирча. Тъй като не беше от прощаващия тип, Мирча конфискува всичко, което Тони притежаваше, включително казиното и неговия управител. Преди да бъде изолиран от проклятието, той нареди на Казанова да ми помага, но не посочи нищо конкретно. В резултат на което, Казанова „помогна“, като ми намери много неща за вършене, за които все още чаках заплащане.

Но докато Приткин не ни намереше истински, честен към Бога, захранващ, нямаше какво толкова да правя. Освен да се взирам вманиачено в часовника, чудейки се колко секунди на свобода ми бяха останали. Да съм заета, помагаше с това. Малко. А и Казанова получаваше точка за дрехите. Лъскавите ми ПВЦ шорти и бюстието тип комбо не покриваха много, но със сложения грим на очите и дълга черна перука, едва разпознавах истинската ягодоворуса, синеока жена. Кимнах с глава и се опитах да изглеждам равнодушна, надявайки се, че прикритието ми ще успее. Човекът, който стоеше до мен, започна да се оплаква.

— Thumbscrew? — Той хвърли менюто с напитките върху бара. — Какво, по дяволите, е това?

— Не сте в Ада — барманът го коригира. — И никоя душа не пие или яде в Чистилището.

— Тогава какво правят? — попита мъжа саркастично.

— Страдат.

Помислих си, че тъмният костюм на повелител на бармана, състоящ се от голи гърди, качулка на палач и пристегнати ръкавици, би трябвало вече да е изяснило това. Ако не, то дузината устройства за мъчения по стената, би трябвало да са дали подобни указания.

— Аз страдам — от жажда! — настояваше туриста.

— A thumbscrew е отвертка. — Обясних учтиво.

— Боже, благодаря, Елвира. Какво щях да правя? Да реша загадката, преди да си поръчам нещо за пиене?

— Не е толкова трудно — отвърна търпеливо бармана, приготвяйки горящ коктейл пред друг гост. — Lynching е Лънчбърг лимонада, Iron Maiden е старият…

— Всичко, което искам, е Кървава Мери! Имаш ли от тях?

— Да.

— Как се казва?

— Кървава Мери.

Вампирът спря до мен.

— То не работи — казах му. Нямаше начин да променя мнението си. Обичайно на вампирите не трябваше да се има доверие, но Сенатът правеше така, че обикновеният вампир да изглежда като образец на целомъдрие.

— Това се опитвам да ти кажа — заяви главата. — Това е престъпление! Поставих неблагодарното нещо обратно в пепелника му и се обърнах към нежелания ми посетител.

— И защо се безпокоиш за дегизировката? Сякаш не знам какво си.

— Тя не е предназначена за теб — каза вампира, сваляйки качулката. Двойка богати кафяви очи срещнаха моите, с цвят, мек и познат като усещането за носенето на велур. Само излъчваното от тях отчаяние беше нещо ново. Вторачих се в шок.

— Рейф?

Той рухна на бара, придържайки стомаха си, сякаш е бил ударен. Плъзнах се от стола си и му помогнах, усещайки тръпките му, въпреки дебелото, бухнало вълнено наметало, което носеше. Улиците отвън блестяха от късната юнска жега, но въпреки това той бе облечен така, все едно се очакваше буря. Познавах го през целия си живот и никога не го бях виждала да изглежда толкова зле.

Срещнахме се в двора на вампира, който го превърна, гореспоменатия Тони, който беше наредил на Рейф да изрисува стаята ми, когато бях дете. Съмнявах се, че Тони го направи само, за да угоди на своя ясновидец. Това просто подхождаше на неговото изкривено чувство за хумор — да дава на великите художници от Ренесанса най-черната работа, която би могъл да намери. Но всъщност Рафаел й се наслаждаваше и през месеците, които му бяха нужни, за да нахвърля на тавана ми ангели, звезди и облаци, ние станахме приятели. Той беше едно от малкото неща, които правеха израстването ми при Тони, поносимо.

Устните на Рейф бяха студени, когато ме целуна набързо, а ръцете му бяха като лед. Затоплих ги с моите, притеснявайки се дълбоко в себе си. Той не трябваше да е студен. Вампирите бяха топли като хората, освен ако не бяха гладни, но не можеше да бъде това. Като всички повелители, Рейф можеше да се храни с кръвни молекули от разстояние. Ако се хранеше така, той можеше да пие от половината хора в бара, без никой да разбере, преди телата да започнеха да падат по пода.

— Добре съм, Каси. — Рейф стисна ръцете ми и изведнъж се почувствах поуспокоена. Винаги имаше този ефект върху мен, може би защото ме утешаваше толкова често като дете. Израснах, вярвайки, че ако той каже, че нещо ще е наред, то трябваше да е истина, а старите навици умираха трудно.

— Тогава какво има? Нещо не е наред.

Той преглътна, но вместо да отговори, ме погледна умолително, върху лицето му танцуваха неоновите сенки на „огненото“ стъкло, което обикаляше бара. Краткотрайното ми спокойствие избяга право през прозореца.

— Рейф! Плашиш ме!

— Нямах такова намерение, mia stella.

Гласът му обикновено лек тенор, сега беше прегракнал. Той преглътна, но когато се опита да заговори отново, започна да се задушава. Пусна ръцете ми, за да хване гърлото си, лицето му се изкриви, а устата му се отвори широко, аз отстъпих крачка назад, сблъсквайки се с хладната колона от мъгла, която беше Били Джо.

Някои хора имаха духовни водачи, мъдри, спокойни хора, които им помагаха от отвъд. Аз имах всезнаещ бивш картоиграч, които прекарваше повече време, мамейки в казиното, отколкото да ме съветва. Разбира се, като се има предвид, че неговото земно съществуване приключи, когато го хвърлиха в Мисисипи, благодарение на няколко каубоя, които измами, това може би не беше чак толкова зле.

— Той се бори със заповедта — добави ненужно Били.

Хвърлих му нетърпелив поглед. Статусът на Били като някой, който винаги беше предизвикателството в партньорството ни, често означаваше, че той знае повече за свръхестествения свят от мен, но от двама ни, аз знаех повече за вампирите. Причината за това беше израстването ми при Тони.

Дори и вампирите, които ставаха повелители, все още бяха под контрола на техните господари, освен ако не достигнеха първо ниво, което по принцип не се случваше. Но по-старите вампири имаха по-голяма гъвкавост при тълкуването на командите в сравнение с новородените. Дори и повече, ако бяха умни и бяха готови да рискуват наказание. А Рейф беше прекрачвал границата заради мен преди, информирайки Мирча за плана на Тони да ме убие, въпреки огромния риск за него. Ако не ми беше помогнал, никога нямаше да живея достатъчно дълго, за да се превърна в Пития.

— Тони не е наоколо, за да раздава заповеди — казах бавно и част от ужасното напрежение по лицето на Рейф се оттегли. Проклятието и на двама ни беше буквално вън от този свят, криейки се някъде във Феерия. — Не може да ти забрани да ме виждаш, дори и да е стара заповед.

За един дълъг момент Рейф остана неестествено притихнал и единствените движения по лицето му бяха от светлините на бара. Тогава, бавно, почти неусетно, главата му се премести от едната страна на другата. Погледнах към Били Джо, който стоеше на няколко крачки. Пламъците минаваха през него зловещо, златисти и червеникави, и прозрачни. Той повдигна своя Стетсън с нематериални пръсти.

— Хм, това опростява нещата.

Кимнах. След като Тони си отиде, имаше само един останал човек, чиито команди можеха да накарат Рейф да се задави със самата мисъл да им се противопостави: господарят на Тони.

В бара беше горещо и претъпкано с прекалено много тела, но тръпки пропълзяха по ръцете ми. Неосъществим копнеж премина през мен, кръв и кости, и кожа се опънаха като тънка хартия, когато част от мен ме закрещя, протягайки се за някой, който не беше там. Погледнах към табелата над бара: „НЕ МЕ ИЗКУШАВАЙ, ТОВА БИ ОЗНАЧАВАЛО ДА СЕ ПРЕДАДЕШ“. Сигурно се шегуваха!

Рейф ме гледаше с големи обезпокоени очи. Можех да си спомня само една причина, той да бъде тук: да поиска от мен да се видя с Мирча. И не беше ли това всичко, от което се нуждаех. Исках да крещя. Нервите ми бяха постоянно опънати тези дни, но това не беше по вина на Рейф.

— Можеш да се връщаш — казах неуверено. — Няма какво да направя.

Рейф поклати диво глава и това накара тъмните му къдрици да затанцуват лудо около лицето му. Той огледа наоколо стаята, местейки очи, сякаш се страхуваше, че някой ще се промъкне до него. Нервите му не издържаха, нещо, което никога не бе успял да контролира, дори и в съда. Това му струваше доста.

Погледът му се върна върху лицето ми и имаше отчаяние, но също и решителност.

— Не съм добре — каза той и спря, сякаш чакаше нещо.

Премигнах, почти сигурна, че съм изгубила смисъла. Вампирите не се разболяваха. Застреляни, изгорени, промушени, да, но грип — не и това.

— Мога да намеря лечител — предложих аз.

Данте беше известен със своите малки инциденти. Дузина гладни гаргойли бяха решили да закусят с някои от животните миналата вечер и тогава откриха, че дресираните вълци не са вълци изобщо. Резултатът се доближаваше до апокалиптична битка на долните нива, която отвори доста работа на медицинския екип през останалата част от нощта. И подобни неща не бяха необичайни.

— Не мисля, че някой лечител ще е в състояние да помогне — каза Рейф бавно, очите му блестяха, сякаш бе взел някакво невидимо решение. Разбрах какво става, когато той ме погледна с нетърпение. Ако той почнеше да говори за себе си вместо за Мирча, може би, щеш да заобиколи забраната. През ума ми мина мисълта, че Мирча явно не беше на ниво, както обикновено, след като бе допуснал толкова очевиден пропуск.

— Няма значение — казах аз, надявайки се, че ще избегна едно болезнено обяснение. — Ако можех да направя нещо, не мислиш ли, че щях да го направя?

Проклятието, което ме докарваше до лудост, причиняваше на Мирча още по-лоши неща. То се засилваше в зависимост от това от колко време съществуваше и благодарение на малък инцидент с времевата линия, продължителността му при Мирча беше по-голяма, отколкото моята. С около век.

Предишната ми съперница за мястото на Пития, лунатичка на име Мира, бе решила да избегне състезанието посредством едно изобретателно убийство. Тя не можеше да ме убие, защото бе забранено на убийцата на Пития или нейния наследник да заеме длъжността. Но Мира знаеше всичко относно нещата, свързани с времето, и затова кроеше друг план. Ако Мирча умреше преди Тони, това щеше да премахне защитата му върху мен и Тони щеше да свърши мръсната работа.

Единственият проблем в плана й беше това, че трябваше да се промени времевата линия, а моята сила въобще не хареса това. Тя ме върна назад във времето, за да предотвратя опитите за убийство. И по време на едно от тези пътувания срещнах Мирча, а по това време заклинанието не беше поставено все още. Проклятието веднага го разпозна като другия компонент, от който има нужда, за да се осъществи, и скочи от мен върху него. Това не само че му даде проклятието век по-рано, но и гарантираше, че когато върху нас бъдат положени оригиналните заклинания, той щеше да притежава две нишки, не една. А аз можех да свидетелствам, че и едно беше достатъчно зле.

— Но… няма никой друг!

Рейф изглеждаше почти обезумял при моя отказ. Но също така изглеждаше и изненадан. Внезапно ме обзе вина, което не беше честно. Мирча беше започнал това, не аз.

— Ако имах контразаклинанието, вече щях да съм го използвала — повторих аз, като тонът ми беше малко по-остър, отколкото друг път, когато говорех с Рейф. Какво си мислеше, че бях правила през последната седмица? Книгата, която съдържаше контразаклинанието, беше Кодексът на Мерлин, сборник с древни магически знания, който бе загубен преди много време — ако изобщо беше съществувал. Повечето от хората, с които аз и Приткин се бяхме свързали, бяха на мнението, че Кодексът не е нищо повече от мит. Той беше продължение на легендата за крал Артур, уверяваха ни маговете. Никога не е съществувал Камелот, освен във въображението на средновековните френски поети. И нямаше Кодекс. Единственото изключение беше Манасиер, който имаше собствени причини да ни изпрати да гоним вятъра. Всички останали бяха отказали да говорят, или защото не знаеха нищо, или защото искаха да забогатеят бързо на гърба на двойка отчаяни глупаци. Вече се борех с нарастващата паника, а нещастието на Рейф не ми помагаше.

— Моля те, Каси!

Гласът му беше дрезгав, а стомахът ми се сви при разбиващия сърцето израз на лицето му. Ако беше някой друг — някой друг вампир — този поглед щеше да предизвика моите параноични инстинкти. Но Рейф нямаше навик да мами по този начин. Или поне преди никога не го бе правил. И аз си мислех, че след толкова много години, неговият характер нямаше да му позволи това.

— Казах ти, нямам контразаклинанието — казах малко по-нежно. — Може би, след няколко седмици…

— Но след няколко седмици аз ще съм мъртъв! — изтърси той.

За момент светът се завъртя. В ушите си чувах рев, а стените в бара сякаш ме захлупваха, извличайки въздуха и светлината. Чувствах се така, сякаш неспиращият бас в Чистилището бе започнал да пулсира вътре в черепа ми.

Рейф ме погледна сериозно.

— Съжалявам, Каси, не смятах да ти го казвам по този начин.

За момент просто го гледах, докато разбирането ми се промъкваше в мозъка със съскане. Знаех, че заклинанието е зло — моите реакции доказваха това — но никога не си бях помисляла, че може да се стигне дотук. Мирча беше повелител от първа степен. Имаше много малко от тях по света и те бяха почти невъзможни за убиване. Идеята за неговата смърт поради заклинанието, поради каквото и да е заклинание, беше лудост, защото то дори не е било замислено като оръжие за убийство.

— Трябва да има някаква грешка — казах най-накрая. — Знам, че страдаш, но…

— Не страдам, mia stella. Умирам.

— Но ако отида при него, това само ще направи нещата по-зле!

Рейф трепна, когато не използвах правилното местоимение, но това не го спря.

— Консулът извика експерти от целия свят. И знаеш, че те не могат да я лъжат.

Не, дори не можех да предположа подобно нещо. Консулът оглавяваше вампирския Сенат и беше най-плашещият му член.

— Чух как един й каза, че ако завършиш заклинанието, може би, това ще ме освободи… Но той не знаеше нищо друго.

— Ще намеря друг начин — обещах аз, чувствайки се ужасно.

Рейф изглеждаше истински озадачен при моя отказ. Сякаш да ме моли да рискувам един човешки живот на робство, не бе голяма работа.

— Не разбирам какво не е наред с това. Мирча никога не би те наранил…

— Това не е важно! Щеше ли да се наслаждаваш, ако беше вечното момче за поръчки на Тони?

— Мирча няма нищо общо с копелето Антонио — каза Рейф, обиден.

Поклатих глава, обзета от безсилие. Не, Мирча не беше Тони; въпреки проклятието, въпреки всичко, знаех това. Но той беше вампир. А единственото нещо, на което никой вампир не можеше да устои, бе силата. Ако заклинанието даваше на Мирча контрол върху мен, той щеше да го използва. И подобно на Тони не знаех какво ще направи с нея. Тони ме искаше мъртва главно, защото го предадох на федералните. Имах хиляди причини да им помагам, но основната беше заради това, че той използваше моите видения, които се отнасяха за различни бедствия, които щяха да се случат, за да извлича ползи от тях. Млада и наивна, аз му вярвах, когато той ми казваше, че иска информацията, за да предупреждава хората, които скоро щяха да се окажат в беда. Когато открих какво наистина правеше с информацията, кълна се, никой никога не ме бе използвал така. Нито той, нито някой друг.

Преглътнах, тъй като знаех, че това няма да свърши добре. Но трябваше да попитам.

— Кажи ми истината, Рейф. Мирча ли те изпрати?

Ако той наистина умираше, имаше логика в това Мирча да го изпрати, за да ми каже така. Мирча бе спасил живота ми, като отказа на Тони неговото отмъщение. Дължах му го и очаквах, че той щеше да си поиска услугата.

Това, което нямаше смисъл, бе, че е заповядал на Рейф да се преструва, за да ме накара да си мисля, че всъщност му е казал да стои настрана. Но въпреки че Мирча изглеждаше около ранните тридесет, той бе на 500 години. Преди много време бях открила, че най-лесният начин да разбереш какво иска един вампир, бе да откриеш какво би му било от полза най-много и да игнорираш всичко друго. А това, което щеше да облагодетелства Мирча, бе да завърша заклинанието.

Рейф премигна срещу мен и за момент изглеждаше така, сякаш се е загубил, с широко отворени очи, почти съсипан.

— Мислиш, че бих те излъгал?

— Ако Мирча ти заповяда, да. Не би имал избор!

— Винаги има избор — каза Рейф, обиден. — Дали са ми заповядали да те лъжа… — Той потрепна леко. — Не съм толкова добър актьор.

— Но ти държиш на Мирча. Може да е била заповед, която би ти харесала.

Той въздъхна раздразнено.

— Мирча има много добри качества, Каси. Знам ги много добре. Но има и недостатъци — особено един от тях и се надявам това да не се окаже фатално. Той е упорит. Прекалено упорит е, за да слуша експертите на Съвета, когато те му казват, че не може да осуети това. Прекалено упорит, за да повярва, че дори и неговата сила може да не е достатъчна. И прекалено горд, за да го допусне, дори и да вярва в това!

Това звучеше като Мирча. И в действителност никога не спрях да се чудя как би реагирал той на неизправностите в действието на проклятието. Предполагах, че неговата единствена мисъл би била как да ме покори. Но докато аз вече бях почти свикнала животът ми да излиза от контрол, това определено не беше нормално за него. Мирча манипулираше другите хора, използваше ги, за да могат той или Сенатът да получат това, което искат. Той не беше свикнал някой или нещо да прави същото с него.

— И имай предвид това — каза Рейф бързо — когато мислиш за измама. Магът Приткин няма причина да спаси Мирча. Ако той умре, заклинанието ще бъде развалено. Всичко, което трябва да направи, е да проточва нещата достатъчно дълго, за да може това да се случи и тогава ти ще бъдеш свободна.

Автоматичното възражение, което се роди между устните ми, отмря преди още да мога да го изрека. Кодексът съдържаше някои мистериозни заклинания, които Приткин не искаше да бъдат намерени. Ние се споразумяхме, че щом веднъж книгата беше открита, щях му позволя да я премести, преди да почна да търся контразаклинанието. Но ако той не ми вярваше? Не познавах достатъчно магическото общество, за да знам кого да помоля за малко информация. Така че всички експерти, с които говорехме, бяха познати на Приткин. Като вземех предвид и онова нещо в Париж „ти тръгвай, аз ще остана“, дали то беше за мое добро или бе просто опит да се увери, че няма да намеря нищо? А ако истинската причина, за да продължаваме всичко това, бе, че той искаше така?

— Почти забравих. Имам нещо за теб. — Рейф започна да тършува под пелерината си за няколко секунди, след което извади малък пакет, обвит с парче черен филц. — Феите върнаха това на Мирча. Като твой господар, те счетоха, че той ще ти ги предаде.

Разкъсах филца и в ръцете ми изпадна овехтяло, старо тесте карти Таро. Те бяха мръсни и омазнени и на някои от тях им липсваха краищата. Бях малко изненадана да ги видя, тъй като ги бях загубила по време на онова гибелно пътуване до Феерия в опита си да намеря Мира. Бях толкова щастлива, че се измъкнах оттам жива, че не бях се притеснявала особено за онова, което бях оставила там.

Една карта внезапно се отдели от тестето без моята помощ. „Обърнатият магьосник“, чу се един звънлив глас, преди да успея да я пъхна отново обратно и да пусна пакета в джоба на шортите ми. Това определено не ме успокои.

Старата ми гувернантка беше омагьосала картите да ми докладват за цялостния свръхестествен климат на дадена ситуация. Предполагаше се, че това трябва да е шега, но с течение на годините забелязах, че техните предсказания бяха изключително точни. Това беше проблем, защото независимо как се опитвах да изопача нещата, гордият магьосник винаги означаваше проблем.

Нали знаете момчетата с трите монети под раковините в пътуващите циркове? Онази с изрисуваните животни, която винаги бе плесенясала, защото те никога не я даваха на никой? Гордият магьосник е много подобна на нея: продавач или мошеник, който можеше да те накара да повярваш в почти всичко. Можеш да го избегнеш, но трябва да си нащрек, защото той никога не изглежда като измамник.

Картите бяха прибрани на безопасно място, но картината на слабото магьосническо лице все още се носеше пред очите ми. А моето въображение му даде зелените очи на Приткин. Не знаех колко далече можеше да стигне, за да ме увери, че мистериозното заклинание е изгубено. А ако Мирча умреше, най-голямото ми основание за намиране на Кодекса умираше с него. Може би, Приткин не смяташе смъртта на един за прекалено висока цена, за да запази тайната.

Особено ако ставаше въпрос за живота на вампир.

Загрузка...