Глава четиринадесета

На следващата сутрин се вмъкнах в стаята на Приткин, за да намеря руната, която бях обещала на Радела, и внезапно спрях вцепенена. Очаквах, че ще бъде един бърз обиск; по някаква причина смятах, че неговите неща ще бъдат подредени с военна прецизност. Само че не бяха.

Леглото все още не бе оправено от последния път, когато бе спал в него, а дрехите му бяха нахвърляни по пода, сякаш ураган бе преминал през стаята. И на всичкото отгоре имаше и някаква миризма. Но бях по-склонна да обвинявам за това противно миришещите отвари, които бяха подредени върху една лавица, отколкото неговото краткотрайно пребиваване тук.

Имаше някакви приспособления точно над леглото му, нещо, което трябваше много да ме притеснява, защото повечето от нещата наоколо бяха смъртоносни. Но предполагам, че той не бе имал особено голям избор. На отсрещната стена имаше килер, който с едната си страна гледаше към клуба, а с другата — към казиното посредством огромен прозорец. Прозорците бяха запазена марка на Данте и предполагах, че дизайнерът бе поставил този тук зад гардеробната, защото нейното великолепие не подхождаше особено добре на интериора на тики бара. Но резултатът от това дизайнерско решение бе, че стаята се къпеше във всевъзможни цветове на скъпоценни камъни: рубини, сапфири, диаманти и перли. Те хвърляха върху дрехите воднисти, дифузни сенки и освежаваха пода с различни цветове. Трудно си представях да спя в нещо подобно, но то идеално подхождаше на Приткин.

С облекчение се захванах за работа и съвсем скоро започнах да се чудя за това, което не намирах там, а не за това, което намирах. Освен няколкото износени тениски и многобройни оръжия, с които можеше да се завладее цяла страна, открих няколко чифта дънки, нови тенис обувки, няколко тоалетни принадлежности и няколко чорапа все още в опаковките си. Всичките неща, които изброих, бяха купени с голяма бързина от човек, който не обръщаше никакво внимание на външния си вид. Той просто заменяше нещата, които не му бяха под ръка, защото не му искаше да се връща в апартамента си. И като се има предвид, че Кръгът беше по петите му поради редица причини, повечето от които бяха свързани със спасяването ми, изобщо не го обвинявах. Но това не обясняваше къде бяха дрехите му, които използваше за дегизировка.

Най-накрая вдигнах едно малко дървено ковчеже от нощното шкафче. Нарочно го бях оставила за накрая, надявайки се, че ще открия руната в някой чорап и че нямаше да ми се налага да надничам в нещо, което изглеждаше доста лично. Ако не се нуждаех от това проклето нещо толкова много, щях да съм се изстреляла навън от това място като куршум. Но тъй като не можех да го направя, най-накрая отворих капака. Вътре нямаше руна, а само няколко пожълтели писма и доста избледняла фотография. Жената от снимката носеше тъмна шапка и рокля с висока яка, което правеше лицето й да изглежда като блед отпечатък. Въпреки че снимката беше неясна, тя изглеждаше млада, с правилни черти и светли очи. Тя бе красива, реших аз — или поне щеше да бъде, ако се беше усмихнала.

Претърсих кутията, но ако имаше някакви скрити отделения, така и не ги намерих. Кутията бе един прост боров правоъгълник, без никакъв намек, че нещо можеше да бъде скрито тук. Разгледах отново снимката. На гърба й беше изписано името на студиото: Дж. Джонсън, Бирмингам.

Приткин веднъж бе споменал, че е живял във Викторианска Англия, което означаваше, че той е много по-стар в сравнение с 30-годишната му външност, но с цялото това воюване и бягане, и почти умиране все не ми оставаше време да го разпитам за това. А и той никога не бе споменавал каквото и да е семейство. Не знаех дали жената на снимката бе майка му, сестра му или дори дъщеря му. Осъзнах с изненада, че въпреки че можех да напиша цяла книга за магьосника, не знаех почти нищо за мъжа.

Били се плъзна през вратата, прекъсвайки мислите ми.

— Взе ли го? — попитах нетърпеливо.

Той протегна празните си ръце и аз въздъхнах. Поставих обратно писмото, без да го чета — беше ясно, че руната не беше в плика — и внимателно поставих кутията на мястото й.

— Сега какво?

Били ме погледна.

— Ти знаеш какво. Претърси тази стая, а аз изтърбуших кабинета на долния етаж. А той няма да скрие нещо толкова ценно просто някъде си. Той носи руната със себе си.

Това беше най-лошият сценарий, така че вероятно беше и най-вероятният.

— Как са твоите джебджийски способности?

— Зависи от това накъде е насочено вниманието му. Преди успях да задигна руната от вас, само защото вие бяхте толкова заети да си крещите един на друг, че той изобщо не забеляза. Трябва да му отвлечеш вниманието по някакъв начин.

Супер. При нормални обстоятелства да започна кавга с вечно раздразнителния маг нямаше да е проблем, но сега…

— Не мисля така — казах пламенно.

— Тогава може би ще поискаш да изчезнеш, защото много скоро той ще е тук.

За секунда погледнах Били глупаво, след което осъзнах това, което ми казва и се спуснах към вратата. Това беше възможно най-грешното нещо, което можех да направя, особено когато можех да се пренасям, но тотално се паникьосах. Бравата се завъртя под ръката ми и преди да успея да си поема въздух, бях отново върху леглото, един тежък гръден кош ме притискаше надолу, а в гърлото ми бе опрян нож.

Премигнах нервно срещу мага, а лицето му отразяваше цветовете на дъгата, която се бе образувала върху леглото. Синя светлина проблясваше по бледите му коси и му придаде за момент извънземен вид.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита той.

Студеният край на острието бе оставил трапчинка по кожата ми в близост до югуларната вена. Преглътнах.

— Опитвам се да не мърдам?

Приткин се дръпна назад, мръщейки се, а ножът изчезна почти магически.

— Трябваше да ми пратиш някакво известие, ако си смятала да наминеш. Можех да ти прережа гърлото.

Не отговорих, тъй като бях прекалено заета да се чудя защо той отново изглеждаше толкова различен. Приткин захвърли старото си кафяво кожено палто, под което се показаха избеляла от слънцето зелена тениска и чифт дънки. Дънките бяха бледо сини, фини и гладки като коприна и толкова впити, че разкриваха всяка една извивка от мускулестите му бедра. Косата му също така не бе вече толкова разрошена, както бе в бара. Тя бе току-що измита, с бретон, който имаше нужда от подстригване, тъй като му влизаше в очите. Останалата част от тялото му обаче трябваше също да мине през душа: по целите му ръце имаше тъмни петна, както и едно върху скулата му.

— Какво си правил? — попитах, докато се изправях.

— Изследвах.

— В мина за въглища?

— Неизвестните магически текстове рядко могат да бъдат открити във файлове на компютъра. Сега би ли ми обяснила защо си тук?

Огледах се наоколо, преди да отговоря, опитвайки са де разгранича обикновения, ежедневен Приткин с ужасното му палто и глупавата му прическа от мъжа, който ме бе целунал.

— Мислех си, че ще се зарадваш да ме видиш след сцената в бара.

— За какво говориш?

Не отговорих, защото забелязах един факт, който ми се стори важен. Както обикновено тениската на Приткин бе опасана с колани, ножници и кобури. Този тип беше ходещ оръжеен арсенал, като носеше почти всяко известно на човечеството ръчно оръжие. С изключение на едно.

— Не носиш меч — казах, докато нещо ме човъркаше.

Приткин се обърна, докато закачаше палтото си, а Били се втурна да го претърсва. Само се надявах, че ще бъде достатъчно тих.

— Вече не ми трябва такъв, не помниш ли?

Погледнах го за секунда, след което скочих от леглото и го сграбчих. Завъртях го, като същевременно се опитах да повдигна тениската му нагоре.

— Какво по…

— Стой мирен — казах аз, опитвайки се да разкопчея разните му там закачалки и каиши, половина от които сякаш бяха създадени просто, за да ме влудяват. Това, че адреналинът ми се покачваше доста бързо, се дължеше на цялата тази ситуация с оживяването и умирането; бе малко объркващо да усещам подобно чувство към нещо, което можеше и да е позитивно. Сърцето ми заби толкова силно, че почнах да го усещам в гърлото си, а ръцете ми затрепериха така, че ми бе невъзможно да си свърша работата.

— Свали си блузата — наредих му аз.

Той се обърна с полуозадачено, полуядосано изражение. Но за моя изненада не започна да спори и бързо остана гол до кръста. Завъртях го и видях това, което очаквах: една светла рисунка, със златни, сребърни и синьо-черни нюанси, която започваше от рамото му и се спускаше по цялата му страна.

Пръстите ми проследиха леко повдигнатите краища на фигурата, надолу по топлата му кожа и твърди мускули, докато спрях до колана на дънките му. Бях абсолютна глупачка, че не се бях сетила досега, особено след като бях забелязала част от нея, издълбана в кожата му. Приткин нямаше нужда да носи повече меч. Той вече имаше такъв с формата на магическа татуировка, която се превъплъщаваше в оръжието, което искаше.

— Мислиш да си направиш татуировка ли? — попита той, а гласът му бе някак си странно напрегнат.

Не отговорих. Той се бе подпрял с ръка на стената, което караше мускулите му да изпъкват, а гърбът му бе напрегнат. Имаше нещо хипнотизиращо в цялата тази заключена сила, обуздана толкова безмилостно, извиваща се покорно под ръцете ми.

Наблюдавах как два от пръстите ми се пъхнаха под разхлабения, разръфан колан на дънките му, все още проследяващи края на острието. Коприненият плат бе топъл от тялото му и разкриваше малката трапчинка на гърба му. Сега разбрах защо липсваше бельо в поръчките му за дрехи, докато проследявах меча в малката вдлъбнатина.

Приткин внезапно се обърна и ме хвана за кръста.

— Внимавай — каза той грубо — или си забравила, че проклятието ще го направи вместо теб?

А това бе друга мистерия. Нямаше предупреждаващ прилив на сила нито в бара, нито пък сега, както би трябвало да бъде. Приткин ме освободи и аз отново седнах, чувствайки се сгорещена и леко дезориентирана. Не можех да се накарам да спра да гледам гърдите му. Космите му бяха гъсти и тъмно златисти върху бицепсите му, но надолу постепенно изтъняваха, преди да изчезнат в дънките му. Те изглеждаха толкова нежни на фона на тези твърди мускули и по някакъв начин подканващи.

Преглътнах.

— Имаме проблем.

Приткин изсумтя.

— Само един?! Това ще си е цяло събитие.

Отпуснах се назад изтощена. Приткин не беше убиецът на Салех, не беше мъжът от бара, вероятно не бе и предател. Бях си върнала най-силния си съюзник, но също така имаше мистериозен двойник, който искаше да убива и да съблазнява. И определено се справяше и с двете.

Можех да видя различни цветове през затворените си клепачи, яркочервени, небесносини и нефритени, които се процеждаха през плътта. Но те внезапно бяха блокирани от тъмна сянка. Отворих очи и видях как Приткин се бе втренчил в мен от прекалено близко разстояние.

— Ти ще ми кажеш точно какво става — каза сърдито — и то веднага.

И просто така всички чувства от бара се втурнаха обратно в мен. Дори не си го и помисляй, казах си остро, когато ръката ми се протегна, за да докосне лицето му. Пръстите ми ме игнорираха, докосвайки нежна кожа и набола брада, обръщайки главата му под най-подходящия ъгъл за целувка. Може би така се проявяваше шизофренията, помислих си, докато тялото ми крещеше „давай“, а мозъкът ми заповядваше да остана мирна. Мозъкът ми загуби.

Преди да взема съзнателно решение, усетих как устните ми покриха неговите. Въпреки че подозирах, че той псува наум, явно тялото му не се подчиняваше на ума му повече, отколкото аз на моя. Мускулите под ръцете ми бяха твърди като стомана, но той не се отдръпна. След няколко сконфузени секунди той ме хвана отзад за тила и отвърна на целувката ми.

Оставих ръцете си да се заровят в косата му, която не се подчиняваше на гравитацията, но въпреки това бе мека и гъста, и гладка и бе страхотно да я усещам между пръстите си. Само че нямах много време затова, защото Приткин ме целуна така, както правеше и всичко друго, целеустремено и с такава сила, която ме остави без дъх. Целувката бе гореща, настоятелна и отчаяна, сякаш бе жадувал за нея и аз отворих уста и я поех, защото, Господи…

— Ти, копеле — казах задъхано, когато най-накрая се отделихме един от друг. — Знаех си, че мамиш!

Вкусът на кафе в устата му бе изключително богат и горчив.

— Госпожице Палмър…

— Лежа върху леглото ти. Току-що ме целуна безкрайно чувствено. Мисля си, че можеш да рискуваш да използваш първото ми име.

— Рискувах достатъчно — промърмори той.

Пръстите ми се впиха в яките мускули на раменете му. Кожата му бе гореща и леко влажна от жегата, което бе хипнотизиращо. Проследих нежно ръбовете на белезите върху рамото му, които бяха оставени от нещо с много остри нокти, но кожата на това място бе прекалено гладка и нежна. Той бе истинска загадка, Джон Приткин: мъж учен с мазоли по ръцете от оръжията и стари белези и дори повече тайни, отколкото имах аз.

Ръцете ми проследиха оформените му мускули по ръката му, преминавайки по твърдия му бицепс, надолу към копринената кожа в сгъвката на лакътя му. Не можех да преброя пътите, в които бях усещала леки проблясъци на енергия, когато сме били близо един до друг, но явно, че да го докосвам преднамерено беше очевидно много повече…

— Каси.

— Хм, значи сега го каза — казах замечтано. — Може би, трябва да почна да те наричам Джон.

— Това не е добра идея.

Гласът му бе напрегнат, но той не се отдръпна. Приех това за разрешение, измъкнах ръцете си от неговите и ги плъзнах по силния му гръб, усещайки кожата, толкова топла и гъвкава. Спрете, заповядах ядосано на ръцете си. Те ме игнорираха и започнаха да изследват гладките, очарователни извивки на гръбнака му. Те намериха разхлабения му колан, топлата кожа, напрегнатите му мускули и същата трапчинка, която ме бе запленила по-рано. Трябваше да погаля това място, поне за малко, но тогава очите на Приткин станаха тъмно нефритени.

— Никога не съм питала дали нямаш някой зъл близнак — казах бегло. — Имаш ли?

Той премигна.

— Какво?

Опитах се да му кажа, но явно не ми достигаше достатъчно кислород. Изглеждаше така, сякаш част от него се бе разтворила във въздуха и аз поглъщах частица от него с всяко мое вдишване. Зарових лицето си в космите на гърдите му, усещайки ги върху бузата си, гъсти и топли, а неговата възбуда се притискаше в бедрото ми.

Ръцете му удариха грубо по леглото, а лицето му се появи пред погледа му, изражението му бе по-скоро отчаяно, отколкото ядосано.

— Чуй ме! Има нещо грешно във всичко това. Какво имаше предвид относно тази работа с бара?

Гласът му ме заля, а думите му бяха замъглени и лишени от смисъл. Прокарах нокът по гърдите му към стегнатата кожа на стомаха му, а всяко мое движение бе придружено от изблик на сила.

Усетих шок, когато той се отдръпна от мен, студеният въздух от стаята се завихри между нас, точно там, където преди малко между нас имаше само огън. В същия момент светлината внезапно се засили, сякаш зад прозореца имаше прожектор. Тя изпълни стаята с толкова богати цветове, толкова интензивни, сякаш почти можех да ги чуя. Пурпурното в стъклописа блестеше толкова ярко, че се отдели от останалите цветове и избухна подобно на фойерверк в златно и червено. Цветовете се сляха над леглото в блещукащ облак от светлина, който имаше странно позната форма. Бях виждала нещо подобно и преди, но онова бе само бледо отражение на тази блещукаща златиста мъгла. — Цялата тази сила и то в толкова прекрасна опаковка. Наистина е неустоимо.

Изглеждаше така, сякаш гласът идваше директно от мъглата, шептейки до кожата ми подобно на лек бриз.

Главата на Приткин се вдигна внезапно, а истинска ярост разкривяваше чертите му.

— Знаех си!

— Какво е това?

И Приткин и гласът ме игнорираха. Или може би не го бях казала на глас; вече не бях сигурна. Всичко изглеждаше така, сякаш бях имала припадък: всички странни ъгли и нищо незначещи шарки, а кръвта бушуваше в ушите ми като буен поток.

— Няма да я получиш! — изръмжа Приткин.

Лек смях се понесе през стаята.

— Кой е казал нещо за мен?

Блестящият воал се спусна надолу върху мага, което направи кожата да му заблести така, сякаш бе покрита със светулки. Той изкрещя, нямаше друг начин да опиша това, и този писък приличаше на изгаряне. Това, което бе мускусна мъгла, се бе превърнало в пороен дъжд и аз се къпех в дъжда, по-точно в „него“. Внезапно в стаята стана толкова задушно, сякаш бяхме в тропиците през юли, тежка мараня, която сякаш се вливаше в порите ми. Устните му бяха върху моите, ръцете му бяха обгърнали така главата ми, че да може да поеме всеки мой дъх и ме притискаше надолу към леглото. А после устните му бяха навсякъде — по ключицата ми, по врата, вдлъбнатината между гърдите ми, по челюстта ми — и внезапно ме осени, че той не подбираше местата случайно. Това бяха местата, за които той мислеше и които бяха достатъчни, за да ме доведе до края.

Но в този момент той спря, лека тръпка премина през него, отразявайки се от неговото тяло в моето. Това ме принуди да се извия в дъга нагоре и той издаде лек писък, отдръпвайки се назад, сякаш допирът ми бе болезнен.

— Недей! — промълви той през стиснати зъби. — Просто не мърдай! Осъзнах с ужас, че той се опитваше да спре, че искаше да бъде благороден. Внезапна вълна на ярост ме заля в момента, в който тялото ми разбра, че всичко това ще изчезне.

— Не!

Сграбчих го за раменете и го преобърнах, главата ми се носеше, а сърцето ми препускаше. Някъде в ума ми звънеше някаква аларма, но аз я игнорирах. Зарових лицето си в стегнатите мускули на стомаха му. Той миришеше толкова добре — сол и пот и сладкият мускус на кожата му, а аз трябваше да знам дали и вкусът му бе толкова добър, колкото и аромата му. Внезапно за мен вече нямаше нищо реално, освен нуждата и ръцете върху тялото ми, тялото под ръцете ми.

Езикът ми прокара малка пътечка, точно под пъпа му. Пулсът му полудя под устните ми, усещах ехото му по пръстите си, докато те се движеха към закопчалката на дънките му.

— Каси…

Гласът на Приткин звучеше някак си странно стържещ и груб, но аз го пренебрегнах, с изключение на нотката на одобрение, която прозвуча, когато той каза името ми. Два пъти в един ден — това си беше рекорд. Бях открила, че наистина харесвах стари дънки. Веднъж, след като се откопча първото копче, другите просто се изплъзнаха от отворите си с лек шум.

— О, Боже — промълви Приткин, звучейки почти паникьосан поради някаква причина.

Той се втренчи в мен, дишайки тежко, а по лицето му бе изписана дива нужда, примесена с нещо като ужас. Ирисите му бяха получерни, само с тънки нишчици зелено. А той образно се задържаше на леглото с ноктите си, сякаш това бе единственото нещо, което го предпазваше от това емоциите да го залеят и да го побъркат също като мен.

Едва забелях, че въздухът около нас започна да се движи, подхващайки дрехите, разхвърляни на пода и завихряйки ги. Остър вик, който звучеше като магия, се откъсна от гърлото на Приткин. Червени проблясъци се появиха в сенките, подобно на трепкащите светлини от Северното сияние, които осветиха контурите на мъж. Премигнах, фигурата зад сиянието пристъпи напред, а червеният мираж се разпадна като мъгла. Премигнах отново, този път с повече усилие, сигурна, че халюцинирам, прехвърляйки поглед с неверие от лицето на Приткин към неговия огледален образ.

— Тя трябва да умре — каза той, почти разговорливо.

Той забеляза изражението на Приткин и отговорът му бе усмивка, която бе едновременно сладка и злобна.

— Обещавам, че няма да я боли.

— Защо се интересуваш от нея? — Тонът на Приткин бе изпълнен с омраза.

— Тя говори със Салех. — Неговите очи се спряха върху мен, а в тях нямаше нито живот, нито топлота, нито нещо човешко, а само студена преценка. Не можех да повярвам, че някога бях объркала двамата мъже. — Тя знае. Преди да успея да прочистя съзнанието си, за да оформя дори някакъв въпрос, Приткин бе скочил от леглото и се нахвърли върху създанието. Той го удари право в гърдите, в резултат на което и двамата паднаха на пода. Те се затъркаляха наоколо, техните магии започнаха да пращят и пукат, докато аз се оглеждах наоколо за нещо, което можех да използвам като оръжие.

Имах гривна, която някога бе притежание на един тъмен маг и бе чудесно оръжие, но за съжаление, тя имаше собствено мнение и невинаги следваше инструкциите ми. Не посмях да я използвам сега, защото имаше много голяма възможност да атакува неправилния човек.

В килера имаше достатъчно огнева мощ, за да се оборудва малка армия, но не можех да стигна до него, а единственото нещо от тази страна на стаята беше спалната лампа. Тя не изглеждаше особено здрава, но я изтръгнах от стената точно навреме, за да видя как Приткин бе погълнат от бавно въртящ се водовъртеж от заслепяващо бяло. Имаше едно силно пукане и силата раздра въздуха, сякаш светлината се блъскаше в стените на стаята. Светкавицата моментално ме заслепи и тогава нещо скочи върху мен.

Той — то — ме докосваше, притискаше ме надолу, но аз не усещах никаква топлина в това тяло, липсваше и аромат, нямаше го лекия полъх на одеколон, нито пък миризмата на кожата от неговото палто. Въпреки че бях свикнала с такива неща като духовете, да бъда притисна долу към земята от нещо толкова празно, беше направо ужасяващо. Без да мисля, протегнах сетивата си, като отчаяно търсех нещо човешко. Това, което видях, бе живо и гърчещо се, но не и човешко — Господи, това изобщо не беше човек.

Можех да усетя как нуждата му нараства подобно на стотици гръмотевични бури, един всепоглъщащ глад, който не искаше нищо друго, освен да потъне вътре в мен и да се храни, храни, храни. Един задушлив облак се спусна върху кожата ми и сега можех и да го усетя, прокарвайки ледени ръце по тялото ми, можех да усетя миризмата на покварата му, изливаща се от гърлото му, когато ме целуна. Облакът започна да потъва в кожата ми, разливайки се по тялото ми, докато вдишвах студения му, неприятен дъх, преодолявайки защитите ми, докато не навлезе в кръвта ми.

То ме докосваше навсякъде, изяждайки ме отвътре. И лъжеше. Болеше и то с ужасяваща, изсмукваща болка, беше много по-лошо от вампирско ухапване. Усещах го подобно на остри зъби, които се впиваха навсякъде в мен, разрязвайки подобно на острие мускули и кости, превръщайки дори въздуха в дробовете ми в разтрошено стъкло.

Предполагаше се, че трябваше да съм предпазена от подобни неща. Единственото завещание от майка ми бе една татуировка — пентаграм върху гърба ми, която бе едно от най-силните заклинания на Кръга. Тя някога е била наследница за позицията на Пития, преди да избяга с баща ми и да се отрече от титлата, а звездата й била дадена за защита. А проклятието взаимодействаше с пентаграма. Това означаваше, че ако успеех да се измъкна, предимството щеше да е на моя страна.

Опитах се да се боря, но ръцете и краката ми не искаха да помръднат, цялата ми сила се вливаше в нещото, което ме държеше толкова нежно в прегръдката си. Усещах тялото си толкова тежко и безжизнено, сякаш съществото бе завършило храненето си. Само че знаех, че не е, защото усещах как гризе костите и костния ми мозък, а летаргията ми пречеше дори да извикам, докато той изсмукваше живота от мен. Съзнанието ми се губеше, а тялото ми се опитваше да ме предпази от това, което се случваше, от това, което предстоеше…

И след това нещото изчезна, издърпано от ръката на Приткин, която се бе увила около гърлото му. Втренчих се в огледалния образ на Приткин, който по нищо не се различаваше от него, с изключение на блещукането, което бе ярко като пламък и се подхранваше от откраднатата енергия. И просто така всичко си дойде на мястото.

— Ти си инкубус! — Бях се обърнала към духа, но Приткин беше този, който отговори.

— Полу — изръмжа той, извивайки главата на съществото под такъв ъгъл, че ако бе човек, щеше да му строши гръбнака.

С едно движение, което бе прекалено бързо за мен, за да го видя, съществото се отърва от захвата на мага, като запрати Приткин към прозореца. Той удари стъклото тежко, разбивайки го на хиляди късчета, които полетяха навън. Съществото отново се обърна към мен, а очите му бяха изцяло черни.

Протегнах ръка, а в гърлото ми се зароди писък, който така и не можа да излезе. Защото внезапно атаката спря. Нямаше нито звук, нито движение. Нищо.

След няколко секунди установих, че червените светлини пред очите ми бяха парченца от разбитото стъкло, които се бяха отправили в моята посока по време на боя. Те бяха замръзнали на половината си път в дъга, носейки се във въздуха, сякаш чакаха разрешение да паднат. Всичко останало също бе замръзнало, от демона с тъмните очи до Приткин, който бе замръзнал на половината си път през счупения прозорец, докато острите парченца се врязваха в кожата му. В цялата стая аз бях единственото нещо, което се движеше.

Агнес, предишната Пития, беше способна на това, буквално да спира времето за кратки периоди, но аз така и не се бях научила как да го правя. Внезапно, със страх, осъзнах, че нямам и никаква представа как да върна нещата обратно. Реших обаче, че за това ще се притеснявам по-късно и се захванах да реша проблема, с който знаех как да се справя. Сграбчих едно шише от лавицата на Приткин, махнах корковата тапа и плиснах цялото нещо в лицето на демона.

Нищо не се случи, с изключение на това, че косата му леко порозовя. Малко се паникьосах и започнах да хвърлям всичко, което ми бе под ръка. Епруветки с течност, без цвят и мирис подобно на вода, бяха последвани от други, които съдържаха сиропи, гъсти субстанции с миризма, която караше главата ми да се носи. Но въпреки факта, че арсеналът на Приткин бе създаден за битки с демони, сякаш нищо нямаше и най-малкия ефект.

Изпразних цялата лавица и стоях вцепенена, без да мога да се огледам наоколо, привлечена от изцапаното с какво ли не лице пред мен. Усещането, че бях наблюдавана иззад тези блестящи черни очи, беше повече от ужасяващо. Космите на гърба ми настръхнаха, когато взорът ми започна да се замъглява и изведнъж всичко започна отначало. Приткин изхвърча през стъклото, а демонът изпищя. Звукът се смеси със сребърния звън на счупено стъкло и явно нещото страдаше. Предположих, че различните отвари не бяха имали ефект, поради това, че времето бе спряло, но в момента със сигурност имаха такъв. Някои от тях запалиха дрехите и косата му, изпълвайки въздуха с миризмата на горяща кожа. Той се опита да загаси пламъците с ръце, но това само причини мехури по тях. А благодарение на последната субстанция, която бях хвърлила, тъмночервена с плътен аромат на люта чушка, лицето му бе започнало да се топи подобно на восък.

След един миг демонът се отказа да се спасява и се спусна към мен. Протегнах се към силата си, но тя бе прекалено рееща се, което бе резултат от спирането на времето, което причиних. Хвърлих една лампа към него, но той я отхвърли настрани с рев от полуболка и полуярост. Косата му вече почти липсваше, изгорена до корените от огъня, който продължаваше да тлее с нечовешко сияние. Но това не вършеше работа. Вдигнах дясната си ръка, от която изхвърчаха два блестящи ножа, излезли от гривната, която носех. Сега в стаята имаше само един Приткин, а на мен никак не ми пукаше какво щяха да причинят точно на този. Те се нахвърлиха върху демона с цялата си страст.

— Каси! — Били ми махаше истерично над димящия череп на моя приятел. — Насам!

Като че ли не знаех къде са оръжията.

— Какво според теб се опитвам да направя?

Ножовете ми така се бяха развилнели и мушкаха навътре-навън толкова бързо, че едва ги забелязвах. Ето защо не смеех да мръдна.

— Подай ми нещо!

За момент нищо не се случи, след което върху пода със звън се появиха оръжия. Били бе успял да събори близката лавица. Повечето от тях стояха там, където бяха паднали, но един нож се хлъзна по пода и се удари в ботуша ми. Сграбчих го, но демонът се бе хвърлил в краката ми, като не оставаше мирен и една секунда, за да го използвам.

— Довърши го! — Били потрепваше в желанието си да ми помогне. — Хайде!

— Опитвам се!

Демонът не можеше да ме види, тъй като бе ослепен от киселината, която почти напълно бе разяла лицето му. Но можеше да чува и се затъркаля към мен с протегнати ръце. Кожата му бе ужасяваща смесица от овъглено черно и червено, а коженото му палто се бе разтопило по кожата му. Погледнах надолу към него, като внезапно ми се заповдига от това, че бях причинила нещо такова на едно същество, макар и толкова низко като него. Какво, по дяволите, се случваше с мен?

Той обърна това, което бе останало от лицето му, към мен, толкова умолително, че аз започнах да се презирам. За по-малко от едно мигване, съществото се оказа до мен и ме сграбчи за крака, грубите кости на пръстите му се плъзнаха по кожата ми в лека милувка. Ужасяващото, пресушаващо усещане се завърна почти мигновено, а силата ми започна да се влива в него само през това малко докосване.

Болката накара света да стане бял само за един удар на сърцето. След това аз изкрещях и се опитах да се отдръпна, но не очаквах, че ще загубя равновесие. Паднах на бедрото си и в същото време изритах, удряйки почернялото лице достатъчно силно, че част от кожата му се свлече. Отдолу се показа блестящо бяла кост, но демонът само оголи зъбите си срещу мен в пародия на хилене.

— След секунди ти ще изглеждаш много по-зле — прошепна то и засили скоростта на пресушаване.

За секунда светът стана сив.

— Дори не си го и помисляй! — каза Били отчаяно. — Не ми остана нищо, Кас! Просто се пренеси някъде другаде и всичко ще свърши!

— Добре съм! — казах му аз, захапвайки бузата си толкова силно, че усетих кръв в устата си. Ножовете ми продължаваха да мушкат, навътре-навън, но сякаш съществото бе спряло да ги забелязва.

— Вратът — казах им, а гласът ми беше толкова слаб, че дори аз трудно можех да го чуя. — Срежете го!

За моя изненада те не само ме чуха, но и се подчиниха. Те се захванаха на работа с такова желание, режейки връзки и сухожилия, докато не ги чух как удариха в костта. Кръв нахлу в ушите ми, а очите ми се замъглиха, но не им позволих да се затворят. Малки точици светлина започнаха да танцуват пред взора ми в момента, в който ножовете завършиха задачата си, прерязвайки гръбнака с оглушително щракване.

В стаята внезапно влетя ураган. Дрехи, завивки, парченца от стъкло се завихриха в страховит танц и ме накараха да покрия главата си с ръце и да се опитам да заема, колкото е възможно по-малко място. Можех да усетя как всичко се върти лудо около мен, докато стомахът ми се бе свил и се опитваше да излезе през гърлото ми, а цялото ми тяло се бе превърнало в един голям спазъм. Исках само да припадна. Исках да знам какво се случва. Исках да видя лицето на Приткин и не исках върху него да има кръв.

Смътно чух викане отнякъде наблизо, но дори не можех да различа отделните звуци. Писък след писък от мъчителен въздух минаваше през мен, около мен, но аз се бях свила на кълбо и отказвах да погледна. И тогава всичко свърши така внезапно, както и бе започнало. Нищо друго не се чуваше, освен лекото ми, накъсано дишане.

Превъртях се по гръб и се втренчих в тавана. Всичко, което трябваше да направя, бе просто да вдишвам и издишвам. Ръката ми лежеше отворена на пода, пръстите ми бяха все още леко свити около ножа, който така и не бях могла да използвам. Колкото и да се опитвах да се концентрирам, всичко бе замъглено, сякаш бях паднала от края на света. Най-накрая тялото на създанието го нямаше, помислих си глупаво, малко преди да ми прилошее.

Явно неразположението ми продължи кратко време, въпреки че сетивата ми за време бяха толкова объркани. Продължаваше да ми причернява пред очите, като се изсветляваха само отделни петна, в които забелязах ботушите на Приткин и бледата кожа на вътрешността на бицепса му, докато той ме повдигаше. Главата ми тежеше, а тялото ми трепереше по начин, който можеше да е доста двузначен.

Протегнах ръка към пода, опитвайки се да се изправя, но Приткин ме придърпа по-близо към себе си.

— Спри за малко.

Гласът му бе пропит с ярост, но пръстите му бяха топли и нежни, когато ме докосваха. Това беше добре, защото аз се чувствах наистина странно, студена и лека, подобно на замръзнал мехур.

Кръв се процеждаше от местата, където стъклото го бе нарязало, оформяйки пътечка от предмишницата му до лакътя, а очите му изглеждаха така, сякаш имаха същите проблеми с фокусирането, както моите. Нямах никаква идея защо той не се бе превърнал в едно размазано петно на паркинга, но изглежда аз винаги го бях подценявала. Внезапно го погледнах втрещена, останала без думи, но Били Джо знаеше точно какво да каже.

— Значи така, най-добрият ловец на демони на Кръга всъщност е наполовина демон — изкоментира той, заставайки отстрани до килера. — Трябва да ти кажа, че никога не ми е минавало през акъла.

Аз трябваше да го предположа, но и на мен никога не ми бе хрумвало.

Загрузка...