Карън Ченс Прегърни нощта

Глава първа

Един плачещ ангел се разпадна в експлозия от сив прах, разпервайки крилете си настрани. Отне ми цяла секунда да разбера, че не съм мъртва и се хвърлих настрани към близкия обелиск. Притиснах се плътно към земята, чувствайки как калта пропива вече подгизналите ми дрехи, докато дъжд от куршуми се сипеше върху камъка над главата ми, предизвиквайки искри. Почвах да подозирам, че да си грабител на гробници не е толкова забавно, колкото се очакваше.

Разбира се, това бе животът ми напоследък. Низ от събития, които благородно можеха да бъдат класифицирани като бедствия, ме бяха принудили да заема поста на Пития — главната гадателка на свръхестественото общество. Сребърният кръг, група от магове, които боравеха с бялата магия, очакваше властта да се наследи от някой от техните кротки последователи, тъй като това се случваше вече няколко хиляди години. Бяха, меко казано, ужасени, когато силата премина в мен: Каси Палмър, необучена ясновидка, покровителствена от вампирски мафиотски бос и дружка на боен маг ренегат.

Някои хора не усещаха иронията.

Маговете изразиха своето несъгласие, като се опитаха да ме пратят да разгадая великата мистерия какво-следва-след-смъртта. Аз обаче не бях особено любопитна и се опитвах да стоя далеч от тях. Уви, не се справях много добре.

Реших да се пробвам да намеря по-добро укритие в близост до една крипта. Бях наполовина път, когато нещо, което усетих като гигантски чук, ме повали на земята. Сноп светлина избухна върху близко дърво, карайки въздуха да затрепти и да се изкриви от електричеството, изпращайки синьо-бели, съскащи змии да криволичат над оголената мрежа от корени. Той остави дървото, разцепено на две и почерняло в центъра си като старо огнище, въздухът — пълен с озон, а главата ми пулсираше, вследствие на това че се разминах на косъм със смъртта. Над мен една гръмотевица злокобно проряза небето — подходящ звуков ефект, който бих оценила далеч повече на кино.

Говорейки за ирония, щеше да е наистина изумително, ако Майката Природа успееше да ме убие преди Кръгът да има своя шанс. Запълзях слепешком в посока на криптата, безпомощна в нощта, премигвайки, за да отмия послеобразите. Поне открих защо дръжките на оръжията бяха набраздени: когато дланта ти се поти от смразяващ ужас, продължаваш да успяваш да стискаш здраво нещото.

Моят нов 9-милиметров не пасваше на ръката ми както стария, но тежестта му беше подобна. Като за начало реших, че е добре да го нося със себе си, докато стрелях само по свръхестествените лоши момчета, които вече се бяха опитвали да ме убият. По-късно ми се наложи да разширя тази дефиниция, тъй като животът ми постоянно беше в опасност. Сега разчитах на по-обширни правила, някъде между проактивна-самозащита и копелетата-трябва—си-го-получат, за което, ако живеех достатъчно, щях да обвиня побъркания си партньор, който ме беше зарязал.

Намерих криптата, като първо се сблъсках с лице в нея, ожулвайки бузата си в порестия варовик. Наострих уши, но нямаше и следа от моите преследвачи. Градушка от куршуми се посипа по близката пътека, рикоширайки от паветата и разпръсвайки се във всички посоки. Добре де, никакъв знак за нападатели, освен факта, че някой продължаваше да стреля по мен.

Притиснах се до стената и си напомних да не преигравам и да не прахосвам куршуми. Вече бях лоботомирала купидончето след един порив на вятъра, който бе завихрил няколко листа около него, създавайки моментното впечатление, че то се движи — и това бе съпроводено със светлината на почти пълната луна. Сега беше дори по-зле, тъй като вятърът беше довял тъмни облаци, а ръменето правеше невъзможно да чуя нечии приближаващи се тихи стъпки.

Стрелбата най-накрая спря, но цялото ми тяло продължи да трепери толкова силно, че накрая изпуснах резервния пълнител, който бях извадила от джоба си. В стария все още имаше останали няколко куршума, но не исках да свършат в критичен момент. Друг изстрел удари купидона, който бях обезглавила, отчупвайки парче от него. Аз отскочих и краката ми удариха нещо, което цопна в близката локва. Коленичих, претърсвайки тревата наоколо за него и опитвайки се да проклинам тихичко.

— Малко наляво.

Обърнах се, с пистолет в ръка, а сърцето ми щеше да изскочи. Но тъмнокосият мъж, който се беше подпрял на покрития с мъх фонтан, не изглеждаше да е притеснен. Може би, защото вече не притежаваше тяло, за което да се тревожи.

Отпуснах се лекичко. С духовете можех да се справя; дори ги очаквах. Pere Lachaise не е най-старото гробище на Париж, но бе най-голямото. Трябваше да подсиля щитовете си, за да успея да видя нещо покрай всичките тези зеленикави следи от призраци, пресичащи пейзажа подобно на мрежата на някой луд паяк. Това беше главната причина, поради която оставих моя собствен призрачен помощник. Били Джо можеше да бъде доста досаден, но наистина не исках да послужи за среднощна закуска на хайка гладни духове.

— Благодаря.

— Ти си американка.

— О, да. — Един куршум изсвистя срещу близките метални перила и аз се сепнах. — Как разбра?

— Скъпа моя.

Той погледна многозначително пропитите ми с кал джинси, някога белите тенис обувки и мократа сива тениска. Последната я бях купила импулсивно преди няколко дни, нещо, което да ми напомня, че все още съм новак в тези работи. Неговата остроумна забележка „Нямам лиценз за убиване. Имам ученическо разрешително“ сега започваше наистина да звучи иронично. Лара Крофт щеше да носи нещо, доста по-малко изцапано с кал, а косата й щеше да изглежда секси, подхождайки на лицето й. Моите мокри къдрици бяха прекалено дълги, за да стоят в прическа и прекалено къси, за да бъдат хванати на опашка. В резултат на това притежавах влажни руси кичури, падащи в очите ми и прилепващи към бузите ми, прибавяйки към всичко това и липсата на увереност.

— Когато добрите американци умрат, отиват в Париж — каза призракът, след като измъкна малка цигара. — Но ти не си мъртва. Може би, въпросът трябва да е, дали ти си добра?

Най-накрая ръката ми напипа пълнителя и аз го пъхнах на местото му. Скришом го погледнах, чудейки се кой отговор можеше да ми спечели малко помощ. Огледах дългото кадифено яке, коприненото шалче и ленивата усмивка.

— Зависи кой ще попиташ?

— Уклончив отговор, колко прекрасно! Винаги съм харесвал повече грешниците!

— Тогава може би ще ми кажеш колко хора има там отвън?

Още един дух се появи, носейки само чифт сини дънки. Той ми изглеждаше смътно познат, с дълга до раменете кафява коса, класически черти и с леко нацупено изражение.

— Около дузина. Току-що простреляха грозния ми мемориал. — По-старият дух кихна.

— Легионите от почитатели, които имаш, вероятно до седмица ще ти направят друг…

— Ще помогне ли, ако съм известен?

— … след което ще продължат да го рушат, както и всичко наоколо.

— Хей, успокой се.

По-старият призрак се наежи.

— Не ми говори да се успокоя, ти, нелеп преструван! Аз бях спокоен! Бях въплъщението на спокойствието! Кажи-речи, аз съм изобретил спокойствието!

— Може ли и двамата да се успокоите? — попитах аз малко остро.

Капка пот се стече по слепоочието ми в окото ми, изгаряйки го. Премигнах и наблюдавах как няколко сенки се прокрадват по-наблизо. Те съществуваха само в края на зрителното ми поле и изглежда се изпаряваха всеки път, когато погледнех към тях. След това над главата ми избухна заклинание, осветявайки зоната подобно на бомба и вече можех да виждам по-ясно. За съжаление, това важеше и за моите нападатели. Готическата арка над главата ми незабавно бе обсипана с куршуми, в резултат на което върху мен се изсипа град от мазилка, докато аз се вмъквах навътре.

— Това е нелепо! Вие хора сте по-лоши, отколкото лудия Кардек. — Духовете ме бяха последвали вътре. Разбира се.

— Мистика, ха! Човекът още не се е възнесъл, а там вече има някой, който се моли или оплаква, или го покрива с цветя…

— Той вярва в прераждането, човече. Че може би ще се върне.

Проправих си път навън от огромната паяжина и се опитвах да не се подхлъзна върху каменните плочки, които бяха хлъзгави от дъжда и нападалите листа.

— Млъкнете! — промълвих ожесточено.

По-възрастният дух кихна.

— Поне мистиците не са груби.

Хвърлих един бърз поглед към неясните завъртулки, които се предполагаше, че са карта и се опитах да го игнорирам. Вероятно щеше да е по-лесно, ако не бях толкова мокра и нямах това жестоко главоболие. Наистина, наистина исках да се махна оттук. Но благодарение на един определен непочтен господар-вампир, нямах тази възможност.

Обикалях някакво гробище посред нощ, изплъзвайки се от кучета пазачи, светлинни мълнии и луди магове-воини поради едно заклинание-проклятие. Въпросният вампир, Мирча, го беше поставил върху мен преди години, без да си прави труда да иска разрешението ми или дори да спомене, че го е направил. Господарите вампири са такива, но в този случай би трябвало да има нещо повече от обикновената арогантност зад неговата разсеяност. От една страна заклинанието ми бе осигурило защита, докато растях — то ме маркираше като негова, което означаваше, че никой здравомислещ вампир не можеше да ме докосне с пръст. От друга страна, то бе построено така, че да осигурява лоялност към дадена личност: изключителна, цялостна и абсолютна лоялност. Сега, когато и двамата бяхме възрастни, заклинанието искаше да обвърже мен и Мирча завинаги заедно и не оценяваше моето нежелание за съдействие. Това беше проблем, тъй като хората полудяваха с течение на времето от това нещо, дори предпочитаха самоубийството, отколкото да живеят с постоянната, разяждаща болка, която беше само един от номерата, които заклинанието причиняваше, когато се задействаше. Но да си седя и просто да се наслаждавам на пътуването също не беше добра възможност. Ако някога нашата връзка се оформеше, животът и на двамата щеше да се ръководи от доминантния партньор и аз нямах съмнение, че това ще е Мирча, както и че това ще да ме превърне в негова робиня. И тъй като той беше отявлен член на Американския вампирски Сенат, ръководното тяло на всички северноамерикански вампири, накрая щях да изпълнявам също и техните поръчки. А мисълта какви можеха да бъдат някои от заповедите беше достатъчна да ме облее студена пот. Това беше нещото, от което се страхуваше Кръгът — Пития под контрола на вампирите. И въпреки че не одобрявах методите им, с които се опитваха да предотвратят това, трябваше неохотно да призная едно: това щеше да е катастрофа. Превръщането ми в Пития ме бе направило мишена за всеки в свръхестественото общество, който бе привлечен от силата — или с други думи, почти всеки — но поне ми спечели малко време що се отнася до заклинанието. Колко, не знаех. Което означаваше, че наистина имах нужда от контразаклинание. А според мълвата единственият учебник по магия, който съдържаше копие от контразаклинанието беше заровено някъде тук.

Разбира се, щеше да ми е от голяма помощ, ако бях разчела проклетата карта. Отново се взрях в нея, но единственото осветление бе лунната светлина, процеждаща се през останките на някога красивите изрисувани прозорци. Половината от стоящата там Мадона гледаше навън към тъмносивото небе, което от време на време се пронизваше от случайни светкавици от наслоените облаци. Имах фенерче, но включването му щеше само да…

Нещо, идващо отвън, ме удари.

— Не стреляй! — прошепна мъжът.

Той миришеше на пот, метал и мръсотия, плюс статическо пращене на нервна енергия, което де факто беше неговият подпис. Светнах фенерчето и видях това, което и очаквах: сплъстена светла коса, която, както обикновено, се присмиваше в лицето на гравитацията, квадратна челюст, леко възголям нос и яростни зелени очи. Най-известният ренегат на Кръга и неохотен мой партньор, Джон Приткин.

Поех си въздух с облекчение и пуснах предпазителя на пистолета. Ако познаваш Приткин, няма начин да не искаш да го убиеш, но досега успявах да устоя на съблазънта.

— Не трябваше да се промъкваш така! — прошепнах аз.

— Защо не ме застреля? — попита той.

— Каза ми да не го правя.

— Аз… Това е…

За момент Приткин не намираше какво да каже, така че аз опрях лекичко цевта на пистолета в корема му. Или поне си мислех, че това е стомахът му. Имах намерение само да му покажа, че не съм беззащитна, но след момент се оказах притисната към стената на криптата, ръката ми с пистолета бе прикована към нея, а тялото ми беше заклещено между твърдата повърхност и един много ядосан маг воин. Неохотно трябваше да допусна, че съществуват една или две фантазии, които могат да започнат с този сценарий, но се съмнявах, че вечерта ще завърши по този начин.

— Знаех, че си ти — казах му аз, докато той си възвръщаше способността да говори. — Ти миришеш на барут и магия.

Миризмата беше доста по-натрапчива, отколкото друг път, защото палтото му, дебело кожено манто, което скриваше колекцията му от оръжия, имаше огромно петно, където кожата беше набръчкана. Сякаш някое заклинание го беше пропуснало на косъм.

— Тези отвън са магове! — прошепна той свирепо. — Те го направиха! И какво, по дяволите, правиш все още тук?

— Имам картата — напомних му аз.

— Дай ми я и тръгвай!

— И да те оставя тук сам? Има поне дузина от тях!

— Ако не тръгнеш веднага…

Вирнах брадичка, въпреки че бях обърнала фенера така, че той едва ли можеше да ме види.

— Какво? Ще ме застреляш ли?

Ръката му сграбчи рамото ми, почти болезнено. Не предизвиквай побеснял военен маг, напомних си аз, точно когато един куршум се промъкна през отворената врата. Той рикошира няколко пъти във вътрешните стени на криптата, преди да профучи през това, което бе останало от Мадоната.

— Ако останеш още малко, няма да ми се налага! — промълви той яростно.

— Нека просто да вземем проклетото нещо и да се махнем двамата оттук — казах аз благоразумно.

— Ако по някакъв начин си забелязала, това беше капан!

— По дяволите, не можеш вече да вярваш на никого!

Възрастният френски магьосник, който бяхме посетили в неговата сладка малка селска къщурка, изглеждаше толкова благонадежден, с очарованието на древността и милите си очи — и с въшливата му карта, която ни беше изпратила на дяволско пътешествие. Не беше честно; лошите момчета не трябваше да изглеждат така, сякаш са нечий дядо.

— А Манасиер изглеждаше толкова…

— Ако следващата дума, излязла от устата ти, е „мил“, ще направя живота ти ад, като се върнем. Истински ад.

Не си направих труда да удостоя това с отговор. Приткин си беше просто… Приткин. По някакъв начин се бях научила да се справям с това. Често се бях чудила дали и преди беше създавал толкова ядове на Кръга, както сега, след като ги беше напуснал, за да ме подкрепи. Ако беше така, то те трябваше да са ми благодарни за това че го махнах от главата им. Може би те планираха да ми изпратят един прекрасен букет на погребението.

— Виж, и двамата знаем със сигурност, че някои от маговете са дошли тук заради нас. Или може би всички сме решили да ограбим гробницата в една и съща нощ.

Не го вярвах наистина — те ни атакуваха почти веднага, след като пристигнахме, а ние дори не бяхме открили нищо. Но не исках да се отказвам от целта ни. Камо ли да оставя Приткин сам. Той притежаваше всички инстинкти за самосъхранение, подобно на насекомо в близост до блестящото предно стъкло на автомобил.

Една силна ръка стисна моята.

— Ох! — извиках аз.

— Дай ми проклетата карта!

— Няма шанс.

— Хей! — Погледнах нагоре и видях, че младият дух се бе втренчил в нас. — Ако случайно си го пропуснала, има хора, които се опитват да те убият.

— Хората винаги се опитват да ме убият — казах аз раздразнено.

— Единственият начин да умреш тази нощ е да те убия аз! — информира ме Приткин.

— Имах подобни взаимоотношения — каза ми съчувствено младият дух.

— Ние нямаме връзка — измърморих аз.

— Определено е жесток… какво? — Приткин прекъсна монолога си, който така или иначе не слушах, за да се огледа диво наоколо. — Какво става?

— Ще му позволиш да ти говори така и няма да предприемеш нищо, така ли? Човече, каква глупост.

— Нищо. Само няколко призрака — казах аз, хвърляйки поглед на духа.

— Хей, стоящият тук…

— И — намеси се неговият двойник — това го казах и преди. Ние сме най-активните два призрака тук, в цялото…

— Активни?

Една ръка се плъзна надолу по моята, докосването едновременно беше нежно и грубо, тя беше мазолеста от непрекъснатото държане на оръжие и прекършване на вратовете на хората.

— Не си го и помисляй — казах на Приткин, след което отново се съсредоточих върху духовете. — Колко активни?

По-възрастният призрак започна да се перчи леко.

— Виждаме всичко, което се случва наоколо. Нещата, които мога да разкажа…

— Значи, ако някъде има скрити тунели, вие ще знаете, нали? — попитах аз, точно, когато Приткин хвана китката ми. В следващия момент картата ми беше издърпана от ръката.

— Все още няма да се махна — казах му.

— Оу. След всичко това няма да се махнеш? — попита по-младият призрак.

Реших, че няма да се боря с Приткин за картата, което ми беше под достойнството. А и така или иначе нямаше да проработи.

— Какво нещо?

— Нещото с нещото. — Той махна небрежно с ръка. Започнах да подозирам, че ако умреш пиян, духът ти остава в това състояние завинаги.

— Можеш ли да бъдеш малко по-точен?

Преди да може да отговори, отвън дойде странен звук, неясен, пронизителен вой. Усетих ръка на гърба си, грубо притискаща ме към земята. След това Приткин се оказа върху мен, обгръщайки ме, докато нещото експлодираше, а около нас валеше огън.

Червени и виолетови точки танцуваха зад плътно стиснатите ми клепачи за няколко дълги мига. След това по земята се разнесе вибрация за минута, подобно на моментите след земетресение, а кожата ми настръхна от остатъчната енергия. Когато предпазливо отворих очи, видях как светлината на звездите се процеждаше през дупката в тавана, както и сивите облаци в небето.

Приткин беше отново на крака, стреляйки по маговете, които отвръщаха на стрелбата, изстрелите отекваха от високите монументи подобно на пиратки. Повечето от времето си мислех, че трябва да е малко по-бърз, за да разчита на решение от рода стрелям-и-се-надявам-да-умреш. В други времена, когато някой се опитваше да направи главата ми на решето, това щеше да е ок.

— Там — предложи младият призрак, сочейки надясно. — Хайде.

Той се понесе, игнорирайки близката извита пътека и мина напряко, движейки се между надгробните плочи по земята.

— Един от духовете знае къде е проходът! — казах на Приткин. Той изглеждаше изненадан и се намръщи. Само защото не знаех 7 начина, чрез които да убия някой само с лакътя си, не бях напълно безполезна.

Той изглеждаше така, сякаш е готов да оспорва мъдростта на решението ми да се доверим на случайни призраци или вероятно здравия ми разум. Но маговете внезапно ми направиха услуга, като хвърлиха заклинание, което експлодира с масивен трясък до близкия кестен. Горящият дънер падна, повличайки половината крипта със себе си. За щастие, не беше нашата половина.

— Хайде тогава! — извика Приткин, сграбчвайки ме за ръката и повличайки ме, сякаш това беше негова идея през цялото това време.

— Оттук!

Повлякох го след призрака, когато нов вихър от куршуми изтрополи по камъните зад нас.

Открих, че е трудно да се върви: влажната почва се просмукваше в обувките ми на всяка крачка, която правех, а дъждът почти не позволяваше да следвам блещукащите бледи очертания на нашия водач. Но Приткин, проклет да е, се промушваше през гранитните препятствия, сякаш той ги беше поставил.

— Как правиш това? — попитах аз за четвърти път, след като отново си ударих коляното в една надгробна плоча.

— Да правя какво?

— Можеш да виждаш! — обвиних го аз.

— Тук.

Усетих ръка върху бузата си за един миг и Приткин измърмори нещо. Премигнах и изведнъж всичко придоби необикновен, еднообразен, зърнист вид подобно на лоша телевизионна картина. Сенки на листа пробягваха по лицето му, когато поривът на вятъра разлюлееше дърветата, разпръсквайки капки дъжд върху нас, и аз вече можех да видя очертанията на това познато мръщене.

— Защо не направи това преди? — настоях аз.

— Преди мислех, че ще си тръгнеш!

— Вие двамата искате ли това или не? — попита призракът, поставил нематериалните си ръце върху хълбока.

Той спря пред изображението на една изглеждаща отегчена жена, облегната на надгробна плоча. Голямо количество мъх бе поникнало върху гранитната й пола, която на практика беше зелена. Зелена и лигава, установих аз, след като призракът ме накара да почукам върху краката й три пъти. Нищо не се случи.

— Сега какво?

— Трябва да кажеш магическата дума.

— Моля!

Той се засмя.

— Не, имам предвид истинска магическа дума. За да се махне статуята от пътя ни.

Заклинание избухна в клоните на надвесилия се над нас дъб и куп горящи листа се посипаха около мен, заплашвайки да подпалят косата ми.

— Каква е?

— Не знам. — Духът вдигна небрежно рамене. — Нямам нужда от нея.

— Какъв е проблемът? — настоя Приткин, изпращайки целия си арсенал от живи оръжия срещу напредващата линия от тъмни сенки. Ножовете му пикираха и танцуваха, предизвиквайки искри от щитовете им при всяко свое преминаване, но изглежда не успяваха да забавят особено нашите преследвачи.

— Призраците не знаят паролата!

Приткин ми хвърли най-добрия си убийствен поглед и промърмори една от своите странни британски псувни. Не си мислех, че е „отвори се, Сезам“, но следващото заклинание, което каза, свърши почти същата работа. Статуята се плъзна настрани и откри подземна пещера.

Вътре беше тъмно като в кладенец, просто една черна дупка, очертаваща се на електрическото небе. Извадих фенерчето си и го включих, но то едва успя да проникне в тъмнината. Дори по-зле, там нямаше стъпала, само една метална стълба, спускаща се в клаустрофобичен тунел, издълбан в солидната скала.

— Виждал съм много златотърсачи да влизат тук — каза по-старият дух, който се появи до мен — но малко излязоха. А тези, които успяха, бяха с празни ръце.

— Това няма да се случи с нас.

— Всички казваха така — промърмори той, точно когато още едно заклинание избухна над главите ни.

Затъкнах пистолета и фенерчето в колана си, хванах първото ръждясало стъпало и почти се плъзнах до дъното. Приткин ме последва, почти качвайки се върху мен и в момента, в който бяхме и двамата долу, той изрече друго заклинание, което затвори входа.

Това блокира нашите преследвачи, но също така прекъсна и малкото светлина, която имаше. Щом спря тътена от търкалящия се камък, ние потънахме в мъртвешка тишина и пълна тъмнина. Очевидно дори и свръхзрението имаше нужда от нещо, с което да работи, защото не можех да видя нищо.

Отново включих фенерчето. Отне ми един момент, за да се адаптират очите ми и когато това стана, аз извиках и отскочих крачка назад. Слабото блещукане не разкриваше много — изглеждаше така, сякаш тъмнината тук долу беше гладна, поглъщайки светлината, в момента, в който тя излезеше от крушката. Но нямах нищо против дори и да се виждаше по-малко. По протежение на дългия коридор, от двете му страни, бяха подредени кости чак до високия таван. Вода се процеждаше отнякъде и повечето от черепите плачеха със зелени сълзи и имаха пораснали мъхнати бради. Това не ги правеше да изглеждат по-малко зловещи.

— Катакомбите — каза Приткин, преди да попитам.

— Какво?

— Парижаните започнали да използват старите каменоломни за варовик като подземни гробища преди няколкостотин години. — Той взе фенерчето и го насочи към картата, мръщейки се. — Не мислех, че са стигнали толкова далече.

— Колко далеч?

— Ако тези тунели се свързват с онези в града, тогава стотици километри. — Той започна да насочва светлината тук и там. Искаше ми се да спре; тя осветяваше локвички вода в празните очни кухини, като това създаваше впечатление, че лицата се движеха. — Има истории за катакомбите под Pere Lachaise от много години, но си мисля, че това са просто слухове.

Взрях се в близкия череп. Тялото липсваше, той седеше върху купчина от неща, които изглеждаха като бедрени кости, а долната челюст липсваше. Но въпреки това изглеждаше така, сякаш се хилеше.

— Изглеждат ми доста истински.

Светлината от фенера улови проблясък на злато, наполовина заровено в хоросана, който поддържаше костите на местата им. Потърках с пръст цимента, а той беше толкова стар, че се отчупиха няколко парчета от него. Златният диск, който открих, не помръдна, но поне го разгледах по-добре. Той представляваше змия, която бе захапала опашката си.

— Ороборът — каза Приткин, заставайки зад мен.

— Какво?

— Древен символ за възстановяване и вечност.

— Подобно на кръста?

— По-стар. — Той освети още няколко. — Парижките вещици явно са създали свои собствени катакомби, вероятно по време на Инквизицията. Вещиците и вълшебниците понякога са били разкривани, а телата им са били осакатявани или изгаряни. Това е един от начините да се предотврати това.

— Искаш да кажеш, че това е магьосническо гробище?

— Вероятно. Варовиковите гробове са измислени от римляните. Те са били там векове преди Парижките власти да решат да ги използват. Вероятно първоначалната идея е на магическото общество. — Отгоре, от стълбата се изсипа внезапно дъжд от камъни и чакъл. Звучеше така, сякаш нашите преследвачи не се бяха отказали.

— Можеш ли да ни пренесеш оттук? — попита той.

Новото ми положение имаше повече недостатъци, отколкото можех да изброя, но имаше и няколко предимства. Или поне едно такова. Силата, която получаваш с длъжността на Пития, ти позволява да преместиш себе си и една от заобикалящите те личности някъде в пространството и времето. Беше доста полезно оръжие и за в момента единственото ми такова. Но си имаше и своите ограничения.

— Не можем да се пренесем, освен ако не знам къде отиваме.

— Преди си се пренасяла във времето, без да знаеш къде отиваш!

— Това е различно!

Имаше внезапен поток и едно заклинание се разби в пода зад нас, предизвиквайки буря от яростна бяла светлина. Тя удари черепите, в резултат на което те се разтрошиха и парченца от тях се разлетяха във всички посоки, след което отскочиха от отсрещната стена, предизвиквайки дъжд от каменни фрагменти във всички посоки подобно на летящи кинжали. Приткин ме защити от най-лошото от взрива, след което сграбчи ръката ми и ме повлече надолу по коридора.

И тъй като не виждах рикошети, предположих, че той все още може да види нещо, но за мен беше безсмислено втурване в нищото. Той изгаси светлината и аз предположих, че това е вероятно, за да затрудни нашите преследвачи да ни проследят, но без нея тунелите бяха толкова тъмни, че не можех да кажа дали очите ми са отворени или не.

— Колко различно? — попита той.

— Силата ми позволява да видя други времена, отминали места. Но не и настоящето — обясних аз, потрепервайки. Остатъчните образи от взрива предизвикваха червеникави сенки пред очите ми и аз продължавах да си мисля, че съм зациклила. — Ако искам да направя пространствен скок тук и сега, трябва да мога да визуализирам къде искам да отида.

А криволичещата линия върху картата дори не беше близо до това. Коридорът внезапно се стесни дотолкова, че беше невъзможно да се движим рамо до рамо. Приткин тръгна пръв, дърпайки ме напред в нещо подобно на бяг. Беше горещо, въздухът бе задушен, а земята под краката ни не беше никак равна. Скоро стана очевидно защо някой би скрил съкровище тук; без ясна посока можеше да се скиташ наоколо месеци наред и никога да не откриеш нищо.

Приткин спря толкова внезапно, че се блъснах в него. Той разтвори картата върху стената и ми подаде фенера. Светнах го и видях много по-малко подредена сцена, отколкото преди малко: костите бяха паднали от стените и постилаха пода, а в някои случаи бяха струпани на купчини без никакъв ред. За разлика от онези в главния коридор, тези изглеждаха така, сякаш бяха разхвърляни наоколо. Обикновено не съм сантиментална относно смъртта — бях се сблъсквала прекалено много с нея — но въпреки всичко това изглеждаше грешно. Приятели и врагове, родители и деца, всички те хвърлени по този начин, без нищо, което да разкаже за тяхната история, дата на смъртта или дори име.

— Би било от помощ, ако насочиш светлината към картата — заяви Приткин саркастично. Направих, каквото искаше и светлината освети лицето му. Изражението му не беше успокоително. — Твоите духове тук ли са? — попита.

— Не те не могат да ни последват извън границите на гробището. — А аз усещах, че ги бяхме напуснали преди малко.

— А други няма ли?

— Защо искаш да знаеш?

— Защото тази карта няма никакъв смисъл! Някои наставления може да са ни от полза!

Поклатих глава.

— Тези тела са размествани. Мисля, че те са донесени тук от техните оригинални гробове.

— И това означава?

— Че техните духове може да останали назад.

Да не споменавам, че ако тук бяха заровени магьосници, те изобщо не оставяха призраци след себе си. Свръхестествените същества просто не можеха, доколкото знаех.

— Но костите са им тук.

— Няма значение. Духовете могат да обитават някоя къща, дори и телата им да не са заровени там. Всичко зависи от това какво е било важно за тях в истинския живот, мястото, където усещат връзката. — Огледах се наоколо и потиснах потръпването. — Не мисля, че някой може да почувства истинска връзка с това място.

Приткин най-накрая избра посока и ние отново се втурнахме, промушвайки се през пролуките в скалата, които понякога едва бяха достатъчно големи, за да премина аз. Нямах идея как успява той, но основавайки се на промърморените коментари, които достигаха до мен, не минаваше без някое и друго ожулване. Най-накрая стигнахме до малко по-широк коридор, което означаваше, че все още трябваше да вървим поединично, но поне можехме да побързаме. За минута си помислих, че може и да сме успели да се измъкнем от преследвачите си, но както обикновено законът на Мърфи влезе в действие.

Едва бяхме заобиколили ъгъла и се натъкнахме на множество тъмни сенки. Имаше викове и куршуми, и заклинания, като едно от последните експлодира в щитовете на Приткин, разпуквайки ги подобно на сапунен мехур.

— Бягай! — изсъска в лицето ми.

Чух някакъв тътен, подобно на далечна гръмотевица, след което покривът се сгромоляса с трясък, който погълна всичко.

Загрузка...