Пред вратите на мрака

19. Освободеният демон

Пъг произнесе заклинание.

Вълна от пулсираща енергия се вдигна над главите на сражаващите се около ямата и помете последните летящи в небето демони. Някъде в средата на кипящата битка Каспар се опитваше да въведе ред и различните мидкемийски отряди започнаха да координират усилията си. От ямата все още изпълзяваха демони, но темпото, с което го правеха, бе намаляло и Пъг усещаше, че нашествениците са на ръба да се откажат.

Десетина магьосници бяха пристигнали с войниците и използваха уменията си, за да удържат най-силните чудовища и да неутрализират демоните магьосници. Пъг се обърна към Магнус и извика:

— Мисля, че скоро ще свърши.

Преди Магнус да успее да отговори, въздухът се изпълни с тътнеж и от върховете на четирите извити кули блеснаха ослепителни зеленикави лъчи, придружени от силни взривове.

Ефектът бе почти мигновен — земята се разтресе и войниците изпопадаха. Пъг бързо се изправи и посочи кулите, които пулсираха с вълни от зелена енергия, събрани в четири стълба. А над тях бързо нарастваше ослепително бяло огнено кълбо.

— О, богове, зная какво е това!

— Нали каза, че било някакво мощно устройство за призоваване — обади се Магнус.

— Но освен това е и връзката между некромантията и демоничното войнство! — извика Пъг. — То е причината за мъртвешките ритуали, за които докладва Джим, за труповете в ямата и безразличието на Дахун към изтребените от нас демони. — Посочи енергийните вълни, които трептяха с нарастваща бързина нагоре по кулите. — Когато порталът се отвори напълно, той ще премине тук.

— Но нали вече е тук? — попита Магнус. — Обладал е тялото на Беласко!

— Това е измама! — отвърна Пъг. — Опитва се да спечели време. — Сграбчи Магнус за ръката и продължи: — Върни се незабавно долу и кажи на Амиранта и Гуламендис какво става тук.

Армията на хората се съсредоточаваше около Каспар, който вече се готвеше за мощна и добре организирана атака от всички страни срещу останалите демони, които продължаваха да се бият помежду си, така че войниците трябваше да се справят само с тези по краищата.

И тогава от ямата блъвна нова вълна от демони.

— О, проклятие! — изруга Пъг.

— Използват мъртвешка магия, за да активират Демонския портал! — викна Магнус.

Амиранта погледна Гуламендис и каза:

— Как мислиш, на кого ли е хрумнала тази идея?

Гласът на Дахун проряза въздуха:

— Магьоснико, брат ти смяташе да ме използва! Опитваше се да обърне нещата така, че накрая той да спечели! Представяше си, че демонската армия ще служи на него, а той ще властва над света ви! Какъв глупак!

Амиранта смръщи вежди.

— Не мислех, че може да е чак толкова амбициозен.

— Хората се променят — отбеляза Гуламендис.

— Каквито и да са мотивите му — каза Ларомендис, — прав ли съм да предполагам, че това смесване на мъртвешка магия с призоваване на демони създава неочакван проблем?

— Всеки отнет тук живот — обясни Магнус — подхранва машината, която, изглежда, вече е започнала да отваря Демонския портал. По-дребни демони вече прииждат на вълни.

— Не можете ли да я спрете? — попита Сандрина.

Гуламендис затвори очи и отвърна:

— Не. Но ще опитам един номер. — Той произнесе напевно заклинание и внезапно гласът на Дахун в умовете им се отдръпна в далечината.

— Какво беше това? — попита Магнус.

Амиранта се усмихна.

— Хитър малък трик, който смятам да изврънкам от него, ако доживеем до края на този ден. — Надвеси се над неподвижното лице на брат си и извика: — Беласко! Можеш ли да ме чуеш?

— Да — отвърна далечен шепот.

Наложи се да наострят слух, за да чуят какво казва над глъчката от боя.

— Ти ли създаде този портал на мъртвешката магия?

— Да — отвърна Беласко. — Едва не убих Сиди веднъж в Кеш, принудих го да напусне леговището си. Намерих там няколко много интересни книги.

— Винаги си искал да усъвършенстваш уменията си — отбеляза Амиранта.

— Защото съм по-добър от теб!

— Добре де, само че за да го докажеш, ще трябва да загинат всички тук, както и вероятно половината свят — озъби се Сандрина. — Така че май не си толкова умен, за колкото се мислиш. — Очевидно беше изморена и не смяташе, че нещата вървят към подобряване.

Джим присви очи и й даде знак да се опита да запази спокойствие.

В гласа на проснатия върху олтара магьосник се долови известно напрежение.

— Усещам някакво притегляне! Порталът се отваря! Е, ще се договорим ли? Ако ви кажа как да надвиете това чудовище, ще ми дадете ли един ден преднина?

Джим понечи да каже не, но Амиранта го спря с поглед. Джим въздъхна и кимна.

— Един ден — заяви Амиранта. — И нищо повече. Нито храна, нито вода, кон или оръжие.

Смехът на Беласко заглуши недоволното ръмжене на демона.

— Съгласен! Ето какво трябва да направите. През следващите десет минути трябва да остана в безсъзнание.

Сандрина извади боздугана си, размаха го пред отворените очи на магьосника и изсумтя:

— Това няма да е проблем.

Смехът на Беласко прозвуча почти заплашително.

— Тази жена ми харесва! — След това продължи с глас, който сякаш се отдалечаваше от тях: — Не, братко, знаеш какво трябва да сториш.

Амиранта кимна и погледна към Гуламендис.

— Не тялото има предвид, а ума. Аз ще се погрижа да забуля съзнанието му, а ти ще следиш какво прави Дахун.

— Чудесно — чу се гласът на неподвижния магьосник. — Веднага щом го направиш, ще освободя хватката си върху него между световете и той ще се появи през портала.

— Такъв ли е твоят план? — попита Сандрина. — Мислех, че ще се опитаме да го задържим извън нашия свят!

— Трябва да разрушите портала, докато той е още в него. Ще имате по-малко от минута след първите признаци за пристигането му, но през целия период на преминаване той е напълно беззащитен. Тъкмо тогава трябва да ударите. А после, скъпи братко, ще ме върнеш към живота и аз ще си поема по пътя.

Амиранта се обърна към Магнус:

— Искам да предупредиш баща си. След няколко минути горе ще настъпи истинска вакханалия.

Магнус затвори очи.

— Не съм най-добрият в тези неща, но ще се опитам да спестя от времето, необходимо да изтичам горе.

„Татко“ — чу Пъг в ума си.

— Магнус? — прошепна той.

„Да. Слушай внимателно, защото не знам колко време ще мога да задържа връзката. След по-малко от десет минути Дахун ще се появи в Демонския портал. Ще бъде уязвим за минута, най-много две. Ако успеете да разрушите портала на момента, той ще загине, преди да е набрал цялата си мощ“.

— Разбрах.

Каспар бе заобиколен от десетина демона. Един особено свиреп екземпляр, който приличаше малко на носорог с рога, излизащи от раменете, наведе глава, размаха огромния си меч и се хвърли в атака.

— Назад! — извика Пъг на войниците пред чудовището и прати към него един енергиен тласък.

Полагаше максимални усилия да се опитва да зашемети или обезвреди демоните, без да ги убива, но невинаги се получаваше. Някои бяха толкова упорити, че нищо, освен смъртта не можеше да ги забави, камо ли да ги спре.

Пъг се добра до Каспар и рече задъхано:

— Трябва да се оттеглим.

— Защо? — попита генералът, чийто меч димеше от полепналата по него демонска кръв. Дебела резка красеше бузата му, но той не й обръщаше внимание. — Най-сетне овладяхме бойното поле, те са обкръжени и притиснати. След половин час с тях ще е свършено!

— Защото след десет минути всеки убит на бойното поле ще помага на това нещо — той посочи зеленикавия стълб — да доведе тук Демонския крал, а него можем да надвием само ако използваме толкова силна магия, че да разрушим целия портал. Нищо на четвърт миля наоколо няма да оцелее.

— Отстъпление! — извика Каспар, който не се нуждаеше от повече напътствия. Познаваше Пъг от достатъчно време, за да не се съмнява в думите му, когато ставаше въпрос за магия. Зейн, един от капитаните и приемен внук на Пъг, ги доближи, сякаш се готвеше да оспори заповедта. И той като Каспар виждаше, че човешката армия властва напълно на бойното поле.

— Отведи ги на юг! Искам до шест минути всички наши войници да са на поне четвърт миля оттук. Който се забави, ще загине!

Зейн разбираше, че подобна заповед не подлежи на обсъждане или възражения, и се зае да я изпълнява. Заповедта светкавично бе предадена по редовете и докато предната линия на войниците усили натиска си върху демоните, тези зад тях започнаха бързо отстъпление.

— Ето един момент, в който стрелци щяха да ни свършат добра работа — въздъхна Каспар. — Но не се сетихме да вземем и стрелци…

— Прав си — каза Пъг, вдигна ръка и от нея излетя кълбо от червеникава светлина. Това беше сигнал, за който бяха предупредени всички магьосници на бойното поле — но не и ако битката се развива в тяхна полза. И все пак беше уговорена заповед за отстъпление.

Магьосниците, които умееха да летят, се издигнаха над земята, като хвърляха огнени кълба и разстилаха пламтящи прегради. Други се покатериха на стените и оттам почнаха да обстрелват демоните с жезли и вълшебни пръчици.

Пъг също бе недоволен от необходимостта да отстъпят. Почти бяха отблъснали Демонския легион и беше сигурен, че ако разполага с достатъчно време, за да разгледа портала, ще знае как може да го обезвреди, без да разрушава самата машина.

Но желанията на човек са едно, а необходимостта обикновено съвсем друго. Той прати на Магнус мислен въпрос:

„В безопасност ли си там долу?“

„Качвам се горе. Подземието е достатъчно дълбоко, за да опази останалите, но аз може би ще трябва да ви помогна с Дахун“.

Пъг знаеше, че няма смисъл да спори. Синът му бе прав. За един кратък миг той овладя надигащия се страх, защото не забравяше, че е обречен да види сина си мъртъв, както бе станало с майка му и брат му, и се питаше дали не е настъпил моментът. Издигна се нагоре и докато се присъединяваше към общото изтребление на демоните, отправи една кратка молба поне днес синът му да бъде пощаден.

Войниците на Каспар бяха най-добре обучената и дисциплинирана армия, която Пъг бе виждал, макар че повечето не бяха имали възможност да се готвят заедно. Те отстъпиха бързо, но без да нарушават реда, като оставиха няколко магьосници да задържат демоните. Щетите, които бяха нанесли на демонското войнство, бяха толкова сериозни, че дори сега нито едно от чудовищата не понечи да ги последва.

Магнус изникна във въздуха до баща си и каза:

— Татко, виждам, че си се понаучил да летиш!

Летенето бе сред уменията, които Миранда владееше до съвършенство, докато Пъг винаги се бе затруднявал с него. Тъй като в последно време бе особено горд с успехите си в тази насока, той не сдържа усмивката си, докато отвръщаше:

— Не мога да ти позволя да си по-добър от мене в каквото и да било, нали?

Магнус също направи опит да се засмее, но виждаше, че баща му е много разтревожен, и се опита да го успокои:

— Всичко ще е наред, татко.

Двамата изстрелваха потоци от разрушителна енергия, създавайки смъртоносна завеса между демоните и отстъпващите войници.

— Сега ще стане опасно — каза Пъг, когато и последните войници се обърнаха и побягнаха.

Само магичната стена от огън и пукаща енергия удържаше демоните и Пъг извика на Магнус:

— Кажи на Амиранта да прави каквото ще прави.

И Магнус прати вест на чародея.

Гласът на Магнус отекна в съзнанието на Амиранта:

„Баща ми каза, че до две минути районът ще е очистен“.

— Две минути — обяви Амиранта на останалите.

— Добре — прокънтя гласът на Беласко. — Защото се уморих да удържам това чудовище. — Чу се тих смях, в който се долавяше болка и гняв. — Братко, може би сега му е времето да си кажем, че имаше моменти в живота ни, когато и двамата попрекалихме.

Амиранта огледа помещението. Джим все така бе готов да пререже гърлото на Беласко, Сандрина да го халоса по главата с боздугана, а двамата елфи — да го впримчат със заклинания, ако се опита да се изправи.

— Като се има предвид, че тук са се събрали петима, които не биха имали нищо против да ти видят сметката, а ти си вкопчен в умствена война с демонски крал, излагайки на риск живота на хиляди… Да, мога да се съглася с оценката ти за прекаляване.

— Е, бих ти казал, че съжалявам, но и двамата ще знаем, че това е лъжа. — В гласа на Беласко се долавяше стаена злоба. — Но може и да се окажеш прав.

— За какво? — попита чародеят.

— Че съм луд. Не съм сигурен, защото винаги съм се чувствал по този начин. Зная, че Сиди беше безумец, но това не бе тайна за никого. Чак сега обаче си давам сметка, че много от нещата, които направих… Не ме разбирай погрешно, скъпи братко, все още не давам пукната пара за стореното, но осъзнавам, че трябва малко да ми е хлопала дъската, за да се опитвам. Може би се мислех за твърде хитър… — Чу се призрачен смях. После изведнъж тонът на Беласко се промени: — Започва се! Трябва да го направите сега!

Амиранта кимна, а Гуламендис съобщи:

— Ще задържа демона вътре още няколко минути.

— А аз мога да укротя брат ти, Амиранта — допълни Сандрина.

— Започвайте — нареди Амиранта.

— Е, всичко ти добро, братко — произнесе гласът на Беласко. Амиранта завъртя учудено глава, защото през целия им съвместен живот Беласко никога не му бе пожелавал какъвто и да било успех. Сякаш разбрал това, Беласко добави: — Защото ако не успееш, аз със сигурност ще загина.

След което дойде време за заклинанията.

Демоните се гърчеха под огнените атаки на магьосниците, които ги бяха заобиколили. Пъг по-скоро усещаше, отколкото виждаше, че някои от магьосниците на стената са напълно изтощени, изстискали докрай магичните си запаси. Само Магнус изглеждаше почти бодър.

Вълна от енергия премина нагоре по стените на четирите кули и внезапно във въздуха изникна полупрозрачна фигура.

Дахун бе висок над двайсет стъпки, с масивен мускулест торс и огромни крака, а зад гърба му се подаваше покрита с люспи гущеровидна опашка. Черните му крачища и опашката преминаваха в червената оцветка на корема, която ставаше алена на гърдите. Лицето му бе изкривено от болка, сякаш прехвърлянето от демонското царство беше придружено с огромни мъчения. Той нададе рев — мощен зловещ тътен. Очите му бяха непрогледни черни сфери, широко разтворени и търсещи, и докато поклащаше настрани човешката си глава, косата му се люлееше над раменете. Челото на демонския крал бе обхванато от златен обръч, украсен с грамаден черен камък, който изпускаше пурпурна светлина. Пръстите на лявата му ръка завършваха с черни нокти и се свиваха лекичко, сякаш нямаха търпение да сграбчат човешка плът. От кръста надолу носеше обшита с метални плочи пола, прихваната с кръстосани на гърдите презрамки, в чийто център сияеше златна емблема.

— Сега! — извика Пъг на Магнус и двамата освободиха едновременно цялата магична енергия, с която разполагаха.

От ръцете им се стрелнаха два снопа трепкаща ослепителна светлина и попаднаха право в гърдите на чудовището. Дахун потрепери и започна да пада назад, разперил ръце, сякаш се опитваше да се задържи.

— Не! — изтръгна се от устата му една-единствена дума.

Докато се сриваше между четирите кули, от тялото му изригнаха пурпурни светкавици, които се удариха в стълбовете над него. Демонският крал изкрещя от болка и гняв, размаха ръце и се опита безуспешно да се улови за най-близката кула, за да не полети надолу в ямата.

— Разруши кулите! — извика Път на Магнус и се съсредоточи върху демона, докато синът му се зае да събаря кулите.

Сноповете искряща енергия караха тялото на демона да изпуска облаци дим и миг след това Дахун рухна между две от кулите. Жалостив вик се изтръгна от гърлото на демона в мига, когато докосна земята.

Макар повечето магьосници да бягаха, неколцина от най-силните бяха останали на стената, за да подпомогнат с магични удари работата на Пъг и Магнус. Младият магьосник се пресегна с ума си, търсейки слабото място в конструкцията на кулата, която бе най-близко до баща му, и веднага щом откри ключовия камък, прати един силен сноп енергия да го изпепели. Цялата кула се разклати и започна да се разпада. Докато се рушеше, отвътре се надигнаха мощни зеленикави вихри, като побъркани смерчове, кръжащи из нощното небе.

Дахун нададе предсмъртен вик, докато изгубилите равновесие сили в ямата разтърсваха всичко наоколо с оглушителни експлозии и изстрелваха светкавици и кипящи мълнии. Пъг почувства нарастващата топлина и вдигна защитна преграда пред себе си и Магнус.

Сега им оставаше само да гледат.

Дахун се гърчеше на земята, отваряше уста като изхвърлена на суша риба. Тялото му бе обхванато от конвулсии, около него ревяха разпалени огньове. Краката и опашката му все още висяха над ямата и бяха започнали да димят и да се напукват и това породи нови болезнени викове. Но чудовището не можеше да помръдне.

„Свърши се“ — прати Магнус на баща си.

— Още не — отвърна Пъг.

Втора кула започна да се руши и Пъг използва магичните си умения да предупреди останалите магьосници:

— Време е да се измъквате!

Двама от тях побягнаха веднага, третият скочи от ниската стена от другата страна на крепостта и също хукна с всички сили.

Третата и четвъртата кула вече също се клатеха и върховете им се рушаха навътре. В същия миг от ямата изригна нов огнен стълб. Долната част на тялото на Дахун бе изпепелена в миг и очите му се завъртяха безпомощно в обгорените очници.

После внезапно земята се разтресе и това бе придружено с нисък, смразяващ кръвта звук. Останките на Дахун се прекатуриха през ръба и изчезнаха в тъмното гърло на ямата. Парчета от разрушените кули и мъртви тела също полетяха там, сякаш засмуквани от разширяващ се вакуум.

А след това настъпи тишина.

— Свърши ли се вече? — попита Магнус.

— Мисля, че…

Взривът бе Оглушителен.

Мощна ударна вълна изригна от ямата, като тласкаше пред себе си пръст, камъни и трупове. Понесе се навън с такава сила, че помете малките постройки и външните стени на крепостта, както детска ръчичка помита дървени кубчета.

Пъг и синът му оцеляха само благодарение на разпънатия пред тях щит. Когато погледнаха през него, нямаше и следа от ямата, нито от странната конструкция. Районът на взрива бе очистен от всичко, дори от растения, и беше гладък като шлифован мрамор.

— Какво стана? — попита Магнус.

— Разломът се затвори — отвърна Пъг. — Нарушихме равновесието на магията и тя го възстанови от само себе си.

— Изглежда, долу не е останало нищо.

— Ако нашите приятели са там, значи са оцелели. Да се захващаме за работа — добави той, докато се спускаше към земята.

— Надявам се, че Каспар е успял да евакуира хората си на достатъчно разстояние, за да се спасят от взрива.

— Предполагам, че е успял — отвърна Пъг. — Но не съм сигурен за нашия беден Тимоти. Бягаше като попарен.

— Той е доста бърз — рече Магнус.

— Дано е достатъчно бърз. — Пъг се огледа. — Къде беше онази постройка?

— Някъде там — посочи Магнус, затвори очи и започна да търси със сетивата си входа.

Амиранта бе първият, който дойде на себе си. В помещението цареше непрогледен мрак. Силната експлозия горе за миг бе засмукала всичкия въздух, беше изгасила светлините и бе повалила хората в несвяст.

Дробовете му горяха, слепоочията му пулсираха болезнено. Амиранта се надигна слепешката, разперил ръце. Напипа основата на олтара и се подпря на него. Въздухът бързо бе изпълнил наново помещението, но внезапният спад в налягането бе нанесъл неизбежни поражения.

Той бръкна в кесията на пояса си, извади от нея кристал и произнесе напевно една дума. Кристалът засия и хвърли достатъчно светлина, та Амиранта да може да види останалите. Сандрина тъкмо се размърдваше с болезнени стонове и той коленичи до нея, разтърси я за рамото и каза:

— Жива си.

Тя завъртя глава, погледна го невиждащо и попита:

— Какво?

— В случай, че се питаш — жива си.

— Позна — питах се — изсумтя Сандрина.

Той й помогна да се изправи. Джим и двамата елфи също се надигнаха. Амиранта извърна очи към проснатата фигура на Беласко и попита:

— Той дали оцеля?

В същия миг Беласко изстена и помръдна.

Откъм тавана се чу глух удар, коридорът се изпълни с прах и после в умовете им отекна гласът на Магнус:

„Всички наред ли са?“

— Размина ни се и този път — отвърна Амиранта.

Миг по-късно двамата магьосници влязоха в помещението и Пъг каза:

— Свърши се.

— Справихте ли се с демона? — попита Джим.

— Справихме се с всички — отвърна Магнус. — Ямата е запълнена, крепостта е изравнена до основи, а зидарията й е разпиляна на мили наоколо. Сякаш тук никога не е имало строеж.

— Чудесно — рече Джим. — Значи няма да се наложат обяснения пред кешийските власти.

Беласко изстена отново, седна на олтара и попита с дрезгав глас:

— Свърши ли се? Наистина?

— Да — потвърди Амиранта. — А твоят ден преднина започва в този момент.

Магьосникът слезе неуверено от олтара, огледа се и каза:

— Е, тогава ще тръгвам. — Направи няколко колебливи крачки, спря, въздъхна и повтори: — Тогава ще тръгвам.

Почти бе стигнал вратата, когато Амиранта го повика:

— Чакай.

— Какво има? — попита Беласко и се обърна.

— Дай ми още веднъж дума.

— Вече ти я дадох — изръмжа ядосано Беласко.

— Отново. Дай ми я отново.

— Кое?

— Клетвата.

Беласко помълча малко, сетне почна:

— Добре де. В името на кръвта на старицата…

— Убийте го! — изкрещя Амиранта.

Пъг, Магнус, елфите и дори Сандрина извърнаха към него учудени лица.

— Какво?

Единствено Джим не се поколеба. Кинжалът, който държеше, откакто бе влязъл в помещението, профуча във въздуха и се заби в гърлото на Беласко. Магьосникът изцъкли очи и вдигна ръка в мига, в който от раната рукна кръв.

Алени струйки бликнаха от ноздрите и устата му и той се свлече на колене. После, целият облян в кръв, падна бавно по очи.

— Защо? — попита Пъг.

— Защото това не беше брат ми — отвърна Амиранта.

— Какво?! — възкликна Сандрина.

— Беласко никога не би произнесъл клетвата погрешно. Тя започва с „Кълна се в кръвта на старицата от луните…“, а не с „В името на кръвта на старицата“. — Посочи окървавения труп на пода и добави: — Това не беше брат ми. Беше Дахун.

— Демонският крал? — попита Гуламендис.

— Да — отвърна Амиранта. — Мислехме се за хитри, но той почти успя да ни надхитри. Винаги беше един ход пред нас. Смятахме, че води битка за надмощие с Беласко, защото той искаше да мислим така. Беласко не може да забрави клетвата. Дахун е пратил него в тялото на демона, който се появи от Петия кръг. Предвидил е, че вие двамата — той посочи Пъг и Магнус — ще се справите с тялото му, а и Беласко не владее демоничната магия. Бил е лесна мишена.

— Беше необходима доста магия за разрушаването на конструкцията, но като цяло не срещнахме особена съпротива — призна Магнус.

— Но защо? — попита Пъг. — Защо е трябвало да си прави труда и да идва чак дотук — само за да обсеби тялото на брат ти?

— Не зная отговора на този въпрос — отвърна Амиранта.

— Тъй като скоро ще се върнем на Острова на чародея — подхвърли Джим, — предлагам да го обсъдим там.

— Съгласен — кимна Пъг. — Нека напуснем това забравено от боговете място и да се приберем у дома.

Никой не възрази.