Пред вратите на мрака

9. Война

Гуламендис скочи.

Гущерът се стрелна встрани, но Укротителят на демони успя да го сграбчи с едно светкавично движение и да го удари в камъните. После изтича обратно в пещерата, където го чакаше брат му. Малък огън бе разпален в дъното и магьосникът седеше приведен над него, опитвайки се да се стопли в утринния хлад.

Нощите на този свят бяха необичайно студени, а дните — нетърпимо горещи. Слънцето току-що бе започнало своя възход в небето на седмия ден, откакто се бяха озовали на тази непозната планета. Снабдяваха се с прясна вода от едно поточе на склона, а за храна използваха гущери и птици и макар да бяха мръсни, уморени и гладни, поне бяха живи.

Само дето ги измъчваха повече въпроси относно демоните, отколкото когато бяха пристигнали. След като си починаха един ден, те излязоха, за да погледнат отново отвисоко огромната армия. Стараеха се да се придвижват безшумно и незабелязано. Нещо се подготвяше в долината, но не бяха сигурни какво точно. Ако армията бе елфска, биха могли да познаят по поведението на бойците, но организирани по този начин демони надхвърляха опита и знанията им.

Братята почти не разговаряха — през изминалите дни бяха обсъждали достатъчно положението, в което се намираха. Знаеха, че не са се озовали в демонското царство, инак — не се съмняваха — щяха да загинат за броени минути. Не се намираха и на планетата, която наричаха Роден дом, но поне бяха в същата сфера на съществуване. Въпреки тежките атмосферни условия въздухът бе напълно подходящ за дишане, водата ставаше за пиене и малкото на брой животинки засищаха донякъде глада им. Вярно, че един от гущерите бе предизвикал и у двамата леко стомашно неразположение, но засега липсваха други неприятни последици.

Гуламендис доближи дъното на пещерата и протегна ръка.

— Гущер — промърмори Ларомендис. — Каква изненада.

Брат му пренебрегна ироничната забележка и се зае да изкорми и да остърже гущера с кинжала. Доста неудобен инструмент за подобна дейност, но след няколко дни упражнения той вече се справяше като опитен готвач. След като го изпече, от него остана само шепичка месо, но и това щеше да стигне да преживеят още един ден. Бяха се възстановили достатъчно да окажат съпротива в случай, че бъдат разкрити, но никой от тях нямаше необходимите резерви енергия за продължителен бой.

Ето защо поне за момента и двамата смятаха, че най-добрата тактика е да се спотайват тук и да изчакват, макар да си даваха сметка, че шансовете им да оцелеят по този начин са минимални. Излапаха лакомо месото, след което Гуламендис заяви:

— Това, което ми е най-досадно в случая, е, че всеки път, когато ожаднея, трябва да слизам до потока.

— Ами недей ожаднява — отвърна брат му. — Или намери някое гърне или ведро, нещо, в което да носиш вода.

— Вече предложих да използваме твоя ботуш — подхвърли Укротителят на демони в обречен на неуспех опит да се пошегува.

Брат му направи физиономия, достатъчно красноречива, за да покаже какво мисли за предложението.

— От колко време седим тук и се чудим какво да правим? — попита магьосникът.

— Не зная — отвърна брат му обезсърчено. — Всичко това е толкова необяснимо, че…

Ларомендис бе чувал тези думи и преди, почти от първия миг, когато се бяха озовали на тази планета.

— Защо не ми обрисуваш картината още веднъж? — предложи той.

— С каква цел? — попита Гуламендис почти отчаяно. — Всичко, което зная за демоните, изглежда, или е недостатъчно, или направо погрешно. Амиранта — онзи човек, който също се занимава с демони — имаше сходни опасения. Изглежда, след възхода на Демонския крал вече не можем да разчитаме, че създанията, които призоваваме, ще ни се подчиняват напълно, нито че когато се върнат обратно, няма да докладват за това, което са видели. Преди да се озова тук опитът ми подсказваше, че ако не бъдат укротени с магия, демоните лесно излизат извън контрол. На всички останали светове, където атакуваха нашите сънародници, те оставяха впечатлението, че не са нищо повече от орда чудовища, свирепи и безжалостни, без друга стратегия, освен да нападат, нападат, нападат.

— Но на Андкардия видяхме техните капитани — припомни му брат му. — Те даваха заповеди.

— Изглеждаше по-скоро сякаш подкарват добитък и насочват стадата в определена посока, отколкото като добре координирана атака. — Той въздъхна. — Но този лагер… Нямам обяснение за него. Не зная кой ги командва, ала поведението им не е като на никоя друга група демони, с която съм се срещал досега.

— Разбирам — каза брат му. — Чувстваш се така, сякаш някой е сменил фундаменталните принципи на живота, без да си прави труда да те информира за това. — Надигна се и продължи: — Да идем да утолим жаждата си, а после може пак да позяпаме демоните, докато те за поредна нощ не правят нищо.

Докато се изправяше, земята изведнъж подскочи и отвън долетя оглушителна експлозия.

Ларомендис падна, а брат му извика:

— Какво е това?

— Бързо навън! — кресна в отговор Ларомендис, защото от тавана вече се сипеха камъни. — Пещерата всеки момент ще рухне.

Земята продължаваше да се тресе. Двамата изскочиха от пещерата и Ларомендис се огледа и попита:

— Земетресение?

Последва нов далечен грохот.

— Не мисля — отвърна Гуламендис.

Бързо осъзнаха, че звукът идва от другата страна на хребета. Гуламендис махна на брат си да го последва и се закатери по стръмния склон. Когато наближиха билото, от другата страна долетяха първите звуци от бушуваща битка, насечени от оглушителни експлозии.

Стигнаха билото и пред тях се разкри истински хаос.

Дим и прах изпълваха въздуха, хилядите демони напускаха лагера, за да се изправят срещу атаката на други демони.

— Какво означава това? — попита Ларомендис, без да си прави труда да говори тихо.

В долината едни демони се сражаваха с други. Най-странното бе, че демоните, които излизаха от лагера, носеха приблизително еднакви по вид и цвят брони — нагръдници и шлемове от тъмносребрист метал, едни с нараменници и налакътници, други без никаква допълнителна защита. Някои имаха ботуши или подковани обувки, но повечето бяха боси. Не беше трудно да се види, че се бият под едно и също знаме — издигнато на висок прът в центъра на лагера, то представляваше черен квадрат с червен герб, но от такова разстояние бе невъзможно да различат подробности.

Нападателите пък бяха с тъмносини брони и поне засега не се виждаше да развяват знамена. Очевидно обаче се радваха на преимуществото, получено от внезапната и свирепа атака.

Дори без оръжие демоните бяха смъртно опасни създания, въоръжени ставаха още по-ужасяващи. Навсякъде стотици демони падаха с писъци, бликаше черна димяща кръв и хвърчаха отсечени части от тела. Това бе клане в съвсем буквалния смисъл.

— Изглежда, сме свидетели на някакъв демонски бунт — каза Гуламендис.

— Виж там — рече магьосникът и посочи отсрещната страна на долината.

На върха на един хълм стоеше огромна фигура, в сравнение с която демоните около нея бяха като джуджета. Нямаше съмнение, че групата на хълма ръководи атаката срещу лагеруващите в долината демони.

Прилепи се вдигаха, за да пресрещнат други летящи изчадия, и двамата елфи внезапно осъзнаха каква е причината за трусовете и експлозиите. Летящите демони на нападателите стискаха в ноктите си някакви неща, които хвърляха върху наземните сили под тях — при сблъсъка със земята предметите освобождаваха големи количества енергия и вдигаха във въздуха пръст, камъни и трупове.

Нападателите навлизаха в долината от три клисури — истински черни потоци от надаващи свирепи ревове чудовища. Нахлуваха в завладения от хаос и паника лагер и сееха по пътя си смърт.

— Ще успееш ли да създадеш и поддържаш илюзия, за да можем да останем невидими, ако се наложи? — попита Гуламендис.

— Не задълго.

— Ако става това, което си мисля, няма да се наложи да е задълго. Хайде, трябва да побързаме.

Укротителят на демони се затича приведен под билото, като следваше извивката му встрани от долината. От време на време земята се разтърсваше от поредната експлозия, но тъй като демоните бяха вкопчени в ръкопашен двубой, това ставаше все по-рядко.

Стигнаха до една скална издатина, откъдето можеха да наблюдават по-добре какво се случва долу, и Ларомендис попита:

— Познаваш ли някой от онези на хълма?

Сега, когато бяха доста по-близо до тях, Гуламендис можеше да ги разгледа по-подробно. Демонът в центъра бе висок поне двайсет стъпки и с огромни разперени зад него криле. Вероятно произхождаше от летящите екземпляри, наричани „прилепи“, или пък крилата целяха да му придадат още по-страховит вид, но Укротителят на демони се съмняваше, че сега би могъл да лети, освен ако не използва магия. От двете му страни имаше други демони от вид, с какъвто Гуламендис не се бе сблъсквал досега — чернокожи чудовища, от кръста нагоре с приблизително човекоподобна форма, докато в долната част наподобяваха гущери. Дълги опашки помръдваха неспокойно зад тях, а главите им непрестанно се въртяха във всички посоки.

— Тези двамата — той посочи полугущерите-получовеци — очевидно са нещо като охрана на едрия. Останалите са бойни демони, но досега не ги бях виждал да стоят толкова неподвижно, нито да носят броня или оръжие. Въобще, всичко това е съвсем ново за мен.

— Кое по-точно?

— Ще ти кажа, когато ни остане повече време — отвърна Гуламендис. — Едрият в средата е или демонският крал Маарг, или някой, който ужасно наподобява описанието, което ми даде Пъг.

— Но нали Пъг каза, че е открил Маарг мъртъв на друга планета?

— Има смърт и смърт — заключи философски Гуламендис. — От години се занимавам да пращам демони обратно в тяхното царство и предполагам, че на неколцина съм видял напълно сметката, но не мога да кажа със сигурност дали са мъртви, или са се завърнали отново в променен вид. — Надзърна предпазливо над камъните. — Ако съм прав, би трябвало да намерим път към дома някъде долу, зад тези чудовища.

— По-добре да побързаме, преди битката да е приключила. Не ми се иска, когато победителите започнат да се озъртат за нещо, с което да си доядат, да попаднат на нас.

Укротителят на демони кимна и каза:

— Приготви се да ни направиш на камъни, ако се наложи.

— Ще се опитам — отвърна брат му.

Заслизаха бавно, като се оглеждаха на всяка крачка, но след малко Гуламендис спря и каза:

— Нещо не е наред.

— Какво?

— Усещам демони из цялата долина. Огромно, несметно множество. Но отпред… нищо.

— Нищо?

— Ако затворя очи, на хълма пред нас няма никакви демони.

Ларомендис отново надзърна над ръба и промърмори:

— Странно.

— Какво виждаш?

— Мълчи, наблюдавай и после ми кажи ти какво виждаш.

Двамата братя надигнаха глави и загледаха демоните, които сега бяха само на двеста крачки от тях. Демонският крал стоеше скръстил ръце на огромния си корем, лицето му бе истинска маска на злото, докато наблюдаваше битката долу с пламтящи очи. Внезапно ръката му се стрелна напред и той даде знак — заповядваше на бойците си да продължат нападението, макар да нямаше повече подкрепления.

— Защо дава сигнал за атака, след като битката е почти приключила? — попита Ларомендис.

— Защото това не е сигнал за атака. Ела да видим по-отблизо.

Приближиха се дотолкова, доколкото сметнаха за разумно, и Гуламендис каза тихо:

— Виждаш ли?

Демонският крал отново даваше сигнал за атака.

— Какво? — промърмори Ларомендис, после затвори очи. — Какъв съм глупак! Това е магия.

— Доста добра илюзия, доколкото мога да определя. Би могла да измами всеки, който не може да надушва демони, дори твоя скъп брат, а никой не би се приближил толкова, че да разбере, че става въпрос за игра на светлини и магия.

— Но защо…?

— По-късно ще мислим за това — рече Гуламендис. — Сега трябва да потърсим пътя за вкъщи или поне някакъв начин да се измъкнем оттук. Защо тези демони са подмамени тук, за да бъдат избити от други от техния вид, е загадка, но в момента е по-важно да намерим портал.

Той се изправи, без повече да се безпокои от близостта на илюзорните демони, и Ларомендис го последва. Умората, натрупана през последните дни, се разсея от мисълта за възможния близък край на това премеждие и те почти се затичаха надолу.

Веднага щом подминаха фалшивите демони се натъкнаха на широка пътека и прецениха, че е била отъпкана съвсем наскоро от хиляди крака.

— Е, сега поне знаем, че атакуващата армия е реална — рече Ларомендис.

— Демоните не могат да бъдат лъгани толкова дълго — отвърна брат му. — Мисля, че го разбра, когато престанаха да вярват в твоите илюзии и се нахвърлиха върху нас.

— Аз пък смятах, че когато става въпрос за подобно клане, с толкова много кръв и крясъци, може да са изгубили способността си да преценяват реално случващото се — отвърна магьосникът, докато се спускаха почти тичешком по пътеката.

— Сигурно си прав. Но от нас двамата ти си магьосникът. Можеш ли да създадеш илюзия за толкова огромна армия?

— Не — отвърна Ларомендис, който вече се задъхваше. — Никой не може да го направи. Ще са нужни поне десетина специалисти от моя ранг. И дори тогава не биха могли да задържат илюзията дълго. Тези неща поглъщат огромно количество магия. Трябва да се съберат стотици магьосници.

— Да се надяваме, че който и да стои зад това, е твърде зает и няма да ни забележи.

Изведнъж се блъснаха в нещо невидимо и спряха.

— Какво е това? — викна Гуламендис.

— Бариера… — Ларомендис протегна ръка, после я отдръпна. — Не причинява болка, ала усещането не е от приятните.

— От какво е?

Ларомендис я побутна с пръст.

— Мисля, че е… — Пристъпи напред и изведнъж изчезна.

— Ларо! — извика Укротителят на демони.

Внезапно във въздуха пред него се появи ръка, сграбчи го и го дръпна.

— Къде сме? — попита Гуламендис.

Където и да бяха, нямаше и следа от пустинята, която ги заобикаляше допреди миг.

Намираха се насред пуст площад, затворен от черните стени на крепост. Стените достигаха трийсет стъпки височина, а площадката между тях бе широка поне двеста. Над главите им се издигаше нещо, каквото не бяха виждали никога. Ако замъкът, построен от Черния магьосник, целеше да отпраща предупреждение към преминаващите кораби, видът на тази твърдина бе достатъчен да изплаши всекиго до смърт.

В небето над тях бе увиснала завеса от черни облаци, толкова плътни, че бе невъзможно да се определи дали е ден, или нощ. Отдолу облаците бяха озарени от отблясъците на броеница вулкани, заобикалящи мястото, на което се намираха. В далечината огромна светкавица проряза небосвода и малко след това бе последвана от гръм.

— Къде сме? — повтори Гуламендис.

Брат му го дръпна към сянката на ъгловата кула. От входа на крепостта се бе появил огромен демон и макар да беше далече, можеха да преценят, че е висок над десет стъпки. Крачеше забързано, но не право към тях, а малко встрани. Също като тези, които бяха видели на другия свят, и той бе с доспехи, а над рамото му стърчеше дръжката на огромен двуръчен меч.

— Това ли е демонското царство? — попита Ларомендис.

— Не може да е — отвърна брат му.

— Защо да не може?

— Защото ако това е Петият кръг, със сигурност вече щяхме да сме мъртви. Всичко, което знаем за Петия кръг, ни подсказва, че в него ще загинем за броени минути, ако не сме защитени от силна магия.

— Косриди — каза Ларомендис. Имаше предвид разказите на човешкия магьосник Пъг за пътешествието му във Втория кръг.

— Така излиза — рече брат му.

— От друга страна — продължи Ларомендис, — кой може да твърди със сигурност, че законите в Петия кръг са същите като във Втория?

— Хайде да обсъдим тази теория по-късно — рече Гуламендис. — И все пак не усещам тук присъствие на демони.

— Още една илюзия?

Гуламендис удари с ръка каменната стена. Заболя го.

— Какво смяташ?

Ларомендис затвори очи, докосна стената и отвърна:

— Ако тази крепост е създадена с магия, този, който го е направил, има силата на бог.

— В такъв случай да потърсим някое място, на което да се скрием, докато не решим какво ще правим — заяви Гуламендис.

Тръгнаха покрай стената, като се придържаха в сянката й.

— Това може да не е Демонското царство — рече Ларомендис, — но въздухът направо ме задушава.

— Заради дима и пепелта от вулканите е — обясни брат му.

— Кой би построил крепост на място като това?

— Нямам представа — отвърна Гуламендис. — Виж. — И посочи една малка барака, долепена до стената — склад или може би заслон.

Двамата се отправиха крадешком нататък. Нямаше други признаци за опасност, след като демонът се бе скрил от погледите им, но не знаеха дали не ги наблюдават от някой от стотиците прозорци над главите им.

— Прилепи! — извика изведнъж Гуламендис и посочи нагоре.

Десетина черни точки се появиха на фона на червеникавото сияние и после изчезнаха, за да изникнат отново след миг и да започнат да се уголемяват.

— Идват насам! — каза магьосникът.

— Я да видим какво държат тук — подметна Гуламендис нехайно и отвори вратата на бараката.

Видяха чували и сандъци, подредени в нещо като организиран безпорядък. Когато затвориха вратата, се озоваха в почти пълен мрак.

Почти пълен, защото през дъсчените стени на бараката се процеждаше светлина. Двамата братя долепиха лица до процепите и видяха, че летящите демони вече са кацнали и се подреждат в нещо като боен строй: в две редици от по шестима.

— Очакват нещо — рече Гуламендис.

— Какво ли?

— Не зная.

— Е, тъй като засега излизането ни оттук не стои на дневен ред, предлагам да си кротуваме и да гледаме.

Неспособен да предложи нещо друго, Ларомендис само кимна.

Изминаха часове, но на двора не се случваше нищо съществено. Когато слънцето се издигна, в бараката стана по-светло.

— Я да видим какво имаме тук? — каза Ларомендис и смъкна един чувал от рафта до стената. Чувалът се отвори и отвътре се изтърколи едър червен плод. — Охо! Ябълки!

Гуламендис грабна ябълката и я захапа лакомо. Не беше най-свежият плод, който бе опитвал, но студената суха барака я бе съхранила в приемливо състояние.

— Какво има в другите чували? — попита брат му, докато дояждаше друга ябълка. Извади кинжала си, дръпна един чувал и го разряза.

В чувалите и сандъците откриха провизии и дрехи. Дрехите бяха с човешки размери, твърде големи за джуджета и прекалено малки за таредели, тоест със сигурност не по вкуса на двамата елфи.

— Защо са тук? — зачуди се Гуламендис.

— Не зная, но опитай — рече брат му и му подхвърли къс сушено месо.

Гуламендис впи лакомо зъби в него, после попита:

— Къде сме попаднали?

— Ти знаеш за демоните повече от всички. Какво смяташ?

— Демоните ядат всичко. Те изсмукват живота на жертвите си, а после дояждат това, което е останало от физическата им обвивка. — Разпери ръце и добави: — Не трупат в складове плодове и месо. Това не е храна за демони.

— Тогава за кого е предназначена?

— Да се нахраним, да си починем, а после ще потърсим отговора — предложи Гуламендис.

— Е, нямам по-добра идея — отвърна Ларомендис. — Ако никой не ни обезпокои, ще почакаме да се стъмни и тогава ще разузнаем наоколо.

— Прав си. Нямаме по-добра идея.

Денят се точеше бавно. На два пъти братята скачаха, готови да се бият, тъй като наблизо минаваха демони, но като че ли никой не проявяваше интерес към бараката. След дълги разсъждения стигнаха до вероятния извод, че бараката е склад на създателите на тази гигантска крепост, които са били смъртни твари и вероятно са били избити от Демонския легион, или че са я построили самите демони с неизвестна цел. Като се имаха предвид размерите й, второто изглеждаше по-логично.

Когато притъмня и над крепостта се възцари тишина, Гуламендис каза:

— Време е да излезем и да огледаме.

— Защо? — попита брат му, макар да знаеше отговора. — Е, добре де — съгласи се, преди Гуламендис да възрази. — Прав си. Не можем да останем вечно тук, макар да има достатъчно храна за месеци.

Брат му се усмихна и кимна, после посочи през рамо към крепостта.

— Ако има някакъв начин да напуснем този свят и да се върнем у дома, той ще е някъде там.

— Понякога ми се ще да не бях отделял толкова време да уча магии, а повече, за да мога да се прокрадвам незабелязано както нашите далечни предци.

— Труден избор — съгласи се Гуламендис. — Можеш да се промъкваш, а можеш и да си придадеш вид на нещо друго, но тогава рискуваш някой да усети, че си използвал магия.

— Ти какво предлагаш, Укротителю на демони?

— Знам ли? — отвърна брат му. — Тези тук не се държат като демоните, с които съм си имал работа. — Замисли се и добави: — Нито като тези, които лагеруваха в долината, или пък другите, дето ги нападнаха. Никой от тях не приличаше на чудовищата, срещу които се изправихме на Андкардия. Сякаш си имаме работа със съвсем нова раса демони.

— А какво ще кажеш за външния им вид?

Гуламендис сви рамене.

— Преди да се случи всичко това смятах, че познавам демоните доста добре, но за последните няколко дни видях повече от тези чудовища, отколкото през целия си живот. Демоните по правило се делят на определени типове: бойните демони са едри и силни и приличат на бикове, гущери или лъвове… — Той сви рамене. — Летящите демони пък са дребни, но сме виждали и някои доста едри и зли. Срещал съм и демони с магьосническа тога. — Той въздъхна. — Жалко, че онзи чародей не е сега с нас, за да обсъдим въпроса, както и приятелите му Пъг и Магнус.

— Ако успеем да се измъкнем оттук, непременно ще ги навестим, но дотогава да се съсредоточим върху настоящето. И тъй — ще се промъкваме, или ще използваме илюзия?

— Ще се промъкнем — отвърна Гуламендис. — Запази силите си за други случаи.

— Е, да почваме тогава — рече Ларомендис и бавно отвори вратата.

Площадът вляво бе пуст — оттам беше най-краткият път към крепостта.

— Ако някой гледа от онези прозорчета горе, обезателно ще ни види — посочи Ларомендис.

— Тъмно е — отвърна брат му. — Хайде, не се бави…

Без да чака повече, Ларомендис изскочи от бараката и хукна през площада. Разстоянието не беше голямо, само петдесетина крачки, но имаха чувството, че са напълно беззащитни.

Дотичаха до стената, притиснаха се до нея и се ослушаха.

— Сега какво? — попита Гуламендис.

— Натам. — Брат му посочи задната стена на твърдината.

— Защо пък натам?

— Да не искаш да влезем през главния вход?

— Съгласен — кимна Укротителят на демони.

Заобиколиха кулата, спряха пред вратата и Ларомендис прошепна:

— Нагоре или надолу по стълбите?

— Надолу — отвърна Гуламендис. — Да се промъкнем в подземието.

— А защо няма охрана?

— Сигурно са твърде заети да се трепят с други демони.

— Дано. Но продължавам да се чудя, че видяхме само онзи боен демон и двата малки летящи патрула.

— Смятай го за късмет и да продължаваме — прошепна брат му.

Затичаха надолу и се озоваха пред две врати. Резето на едната бе вдигнато и Ларомендис я побутна, надникна вътре и каза:

— Дълго и тъмно стълбище.

— Празно?

— Да — доколкото въобще се вижда. — Шмугна се през вратата и брат му го последва тичешком.

Стигнаха до голямо помещение, което според Гуламендис бе на поне три етажа под земята. Помещението имаше четири входа. Единият бе този, през който бяха влезли, другите два бяха със стълбища, водещи нагоре, а четвъртият бе срещу тях — затворен с дебела дървена врата със зарешетено прозорче.

Отидоха до нея и надзърнаха през прозорчето.

— Това е тъмница! — възкликна Гуламендис.

През малкото прозорче се виждаше дълъг коридор. Отдясно високи от пода до тавана решетки разделяха килиите. От другата страна на равни разстояния имаше три големи врати, като тази, през която надничаха. В килиите бяха натъпкани затворници: хора, джуджета и елфи. Елфите не бяха от расата на таределите, макар донякъде да притежаваха сходни черти.

— Какво е това? — попита шепнешком Ларомендис.

— Демоните не вземат пленници — отвърна също шепнешком Гуламендис.

— Сега какво ще правим?

— Нямам представа.

В странно и необяснимо по същината си подземие, под причудлива крепост, на свят, за който до съвсем скоро не бяха и чували, създаден от същества, които им бяха непознати, двамата братя стояха неподвижно, обезсърчени от мисълта, че не знаят какво да правят.