Пред вратите на мрака

14. Клането

Пъг даде сигнал.

Магнус последва указанията на Гуламендис и изведнъж се озоваха в просторно помещение. Оракулът на Аал се изправи пред тях, величественото й драконско тяло бе още по-впечатляващо заради смарагдите, с които бе обсипано, резултат от магично сливане, случило се по време на битката преди близо столетие.

— Идваш неканен, Пъг — отбеляза Оракулът, макар че тонът й бе лишен от чувства, нищо повече от отбелязване на фактите.

— Защото съм изправен пред неизвестност — отвърна Пъг. — Огромна опасност е надвиснала и бих искал да чуя мнението ти по въпроса.

Оракулът помълча малко, сякаш претегляше думите му, после заговори:

— Съществуват твърде много възможни бъдеща, повечето от тях страшни, някои слагащи край на живота, какъвто го познаваме. Твърде много различни комбинации.

— Може ли да се направи нещо, за да се избегне най-неблагоприятното развитие на нещата?

— Виждам две вълни: едната, която виждаш и ти, и втора зад нея. Сега ще си спомниш нещо — от детството си.

Пъг я погледна сащисано. Никой не знаеше за онзи момент, беше сигурен, че не го е обсъждал с никого. Беше се случило в деня, когато за пръв път разговаря със своя стар учител Кълган. Една вълна го събори на брега и докато се опитваше да се изправи, втора го подкоси.

— Спомням си — прошепна той. — Урок, който ще помня през целия си живот.

— Трябва да откриеш скритата вълна. Вълната, която виждаш, има за цел да ти отвлече вниманието, да изстиска силите ти и да те разсее.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече?

— Сенки крият още по-дълбоки сенки. Съществува бездна, от която не прониква светлина и в която никой не може да надзърне. А вътре се спотайват тези, които искат да изтребят всички вас. — Огромната фигура се размърда. — Събери повече сведения, преди да действаш, защото този конфликт ще завърши или с победа, или с поражение.

— Не за първи път сме изправени пред подобен избор — посочи Магнус.

— Вълна след вълна, млади магьоснико — продължи Оракулът, — не забравяй това. Тази борба е започнала много преди да си се родил, преди да се е родил баща ти, дори преди да съм се появила на този свят аз. Все още не го виждате, но всичко това е свързано. Бъдете предпазливи, бъдете мъдри в решенията си, осмисляйте внимателно съветите ми.

Огромната глава на дракона се спусна бавно към пода и мъжете и жените, които стояха в сенките — помощниците на Оракула, — се приближиха, за да се погрижат за нуждите му.

Пъг кимна на сина си и след миг двамата се озоваха обратно в неговия кабинет.

— Татко, това помогна ли ти? — попита Магнус.

— Донякъде — отвърна Пъг. — Преди да се прехвърлим в Кеш, за да надзърнем в голямата дупка в земята, за която ни съобщи Сандрина, мисля, че ще трябва да изминем в обратен ред пътя на двамата братя елфи и да намерим изгубения замък.

— Какво ще търсим там?

— Познания, както винаги. Там има джуджета, хора и елфи, затворени в подземията, и ние трябва да ги освободим. Има и място, пълно с книги, които бих искал да донесем тук.

— Книги? — попита Магнус. — Какви книги?

— Няма как да узнаем, преди да сме ги донесли.

— Защо смяташ, че са важни?

— Защото — отвърна Пъг със суха усмивка, — изглежда, че онази крепост е била поредното скривалище на твоя дядо.

— Макрос — прошепна смаяно Магнус.

Пъг се пресегна, извади от лавицата една книга и я подаде на сина си.

— Погледни знака на първата страница.

Магнус отвори книгата.

— Това е подписът на дядо.

— Ще ми се да знаех какво би казала в този миг майка ти — произнесе измъчено Пъг.

— Нещо унищожително, без съмнение — отвърна Магнус и се разсмя.

Внезапно Пъг също се разсмя и повтори:

— Без съмнение.

За първи път след смъртта на Миранда двамата намираха сили да се разсмеят. Спогледаха се. Знаеха, че е време да загърбят болезнените спомени от миналото, да се подготвят за назряващата битка, за да могат да покажат най-доброто от себе си. Пъг прогони надигащия се страх от поредния неканен въпрос — кога ли ще изгуби и сина си? Никога — нямаше да привикне с горчивата цена, която боговете очакваха да плати, но това не означаваше, че мигът е настъпил, нито дори, че ще бъде скоро.

— Мисля, че трябва да намерим Гуламендис и да се отправим към онзи свят с вулканите.

— Кой още?

— Амиранта и Сандрина, нужни са ни всички познания за демоните, с които разполагаме, и Брандос, защото един опитен меч винаги е от полза, когато се изправяме срещу тези същества.

— Кога тръгваме? — попита Магнус.

— Веднага щом събереш всички. Нямаме време за губене.

Магнус кимна и напусна забързано кулата. Пъг остана в креслото си, потънал в мисли. Страхът от потенциалната загуба на последното му дете отново започна да набира сили и той си наложи да се съсредоточи върху предсказанията на Оракула — скритата вълна, врагът, спотайващ се в бездната. Усещаше, че умът му е на границата да осъзнае нещо, но както винаги маниерът на Оракула да смесва метафора с факти само объркваше нещата.

Отне им известно време, но в края на краищата откриха източника на последния разлом на братята. Пъг отдели почти час да претърсва поляната на Острова на чародея, на която се бяха появили, като използваше уменията си да долавя остатъчни дири от магия. Следата бе съвсем слаба, но с изчисления и търпение той успя да се добере до мястото на нейната поява и нареди:

— Всички да се отдръпнат. Магнус, бъди готов да ни евакуираш, ако се наложи. — Разломите можеха да бъдат много нестабилни и разрушителни и макар че нито един човек на този свят не знаеше повече за природата им от Пъг, той проявяваше огромна предпазливост, когато задаваше ново местоположение.

Пъг затвори очи, произнесе кратко заклинание и разломът се появи пред него.

За миг той неволно пристъпи напред, сякаш придърпван от невидима ръка, после отстъпи, като че същата ръка го бе отблъснала. Брандос се притече на помощ и го улови, преди да е паднал.

— Това беше доста неочаквано — промърмори Пъг.

— Кое, татко?

Пъг погледна Магнус.

— Този разлом бе създаден с много повече енергия, отколкото бих използвал аз. Сякаш някой друг ми помогна да го прокарам. — Обърна се към останалите. — Най-добре се пригответе за непредвиденото, когато пристъпим вътре.

И ги поведе. Когато останалите го последваха, откриха, че вече разглежда портала, използван от двамата елфи. Брандос се закашля от задимения въздух, който лютеше неприятно в очите.

— Сигурно е имало скорошно изригване — отбеляза Гуламендис. — Не беше толкова зле, когато си тръгвахме.

Магнус застана до баща си и незабавно разбра какво е привлякло вниманието му.

— Никога не бях виждал нещо подобно.

— Аз също. Погледни това. — Той посочи кухината и вдлъбнатините за пръстите.

Магнус пъхна ръка вътре, затвори очи, после ги ококори от изненада.

— Тези прибори…

— Истинско майсторство — възхитено каза Пъг. — Ако са конструирани от дядо ти, надминават всичко, което съм успял да измисля. Сякаш някой друг…

— Но кой? — попита тихо Магнус.

— Вятърът се усилва! — извика Амиранта.

Пъг се огледа. Беше невъзможно да се определи кое време на деня е, тъй като прах и пушек закриваха небето. Въздухът бе изпълнен с миризмата на дима от далечните вулкани.

— Да — рече той. — Прав си — наскоро е имало изригване.

— Когато тръгвахме, нямаше толкова много пепел — каза Гуламендис. — Е, поне сумракът ще прикрие приближаването ни.

Земята под краката им се разтърси, сякаш за да потвърди съмненията им, и над един от далечните върхове се появи жълтеникав конус.

— Питам се от колко време е така? — рече Амиранта.

— От векове, без съмнение — отвърна Пъг. — Вулканичните региони имат периоди на затишие и после пак се връщат към предишната си активност. — Той посочи близкия склон. — Стичащата се лава се събира на дъното и образува сравнително полегати склонове. Но едно мощно изригване може да промени отново релефа на местността… Ще ми се да можех да взема с нас тази машина на разлома. Но първо — Пъг погледна Гуламендис — накъде е крепостта?

— Нататък. — Гуламендис посочи на север. — На около половин ден път.

— Ще стигнем там малко по-бързо. — Той им даде знак да застанат близко. Сандрина и Брандос се изправиха до Магнус, докато Амиранта и Гуламендис доближиха Пъг. Всички се уловиха за ръцете и след миг се озоваха на един хребет на миля северно от доскорошното си местоположение. — Не се пускайте — нареди Пъг и последва нов скок, който ги отведе на платото.

Вече виждаха издигащата се в далечината крепост. — Кой е най-добрият начин да влезем? — попита Пъг.

— Ние излязохме през главната порта — обясни Гуламендис. — Има една малка вратичка, която използвахме, без да отваряме самата порта. В двора нямаше никой, просто я отворихме, излязохме и я затворихме. Може още да е отключена.

Пъг кимна.

— Ето там — каза той и ги премести на друг хълм съвсем близо до портата. Ако някой гледаше от стената или кулата, шансовете да ги забележи бяха големи, но Пъг бе сигурен, че двамата с Магнус ще могат да се справят с всичко, което се появи откъм изоставената крепост.

Никой обаче не вдигна тревога, нито по стените или около портата се забеляза някакво раздвижване.

— Предполагам — каза Гуламендис, — че крепостта е била изоставена много отдавна и е заета от демоните съвсем наскоро. Част от нея все още е под дебел слой прах.

— Някакви следи? — попита Магнус.

— Не видяхме, нито се безпокояхме, че оставяме. След като никой не е влизал в тези помещения, едва ли ще знае дали там е трябвало да има следи, или не. Пък и не смятахме да се задържаме — добави Гуламендис.

— Логично — съгласи се Пъг.

Доближиха вратичката в огромната порта и Пъг я отвори.

— Изглежда, никой не е разбрал, че сте идвали.

Влязоха и продължиха навътре, като се придържаха към сенките. Гуламендис ги отведе до един ъгъл, от който се виждаше бараката. Нямаше никого.

Заслизаха по стълбата, но когато стигнаха подземието, откриха, че вратата е здраво залостена. Гуламендис я натисна с рамо, но тя отказваше да поддаде.

— Позволи на мен — прошепна Магнус.

Младият магьосник застана пред вратата и вдигна ръка. С едно рязко движение и една-единствена дума вратата се помръдна встрани достатъчно, за да могат да видят какво я е запречило.

— Трупове — прошепна Магнус.

Миризмата на разлагаща се плът накара дори Брандос да преглътне мъчително.

— Какво е станало тук? — попита Сандрина.

— Няма как да разберем, докато не влезем — отвърна Пъг. Говореше с нормален тон, сякаш не се страхуваше, че могат да ги чуят. — Но мисля, че демоните са решили да напуснат това място и да не взимат затворниците със себе си.

Магнус размаха ръка, вратата се откъсна от пантите и се прекатури върху телата на пода.

Просторната подземна галерия, водеща към тъмницата, бе осеяна с трупове — хора, елфи и джуджета лежаха скупчени едни върху други. Нямаше съмнение, че са се опитвали да достигнат вратата и че са били покосени отзад. Раните им бяха най-различни — някои тесни като посичания от меч или нож, други разкъсани и наръфани като от нокти и зъби.

Пъг приклекна да огледа един от труповете по-внимателно и каза:

— Тези дрехи са ми познати. Мисля, че това джудже е от Дорджин, може би от групата на Кеандар. Моделът на плетката на туниката му е от онзи край. Но елфите…

— Не бях виждал такива, но пък докато не се върнахме на Родния свят — обади се Гуламендис, — познавах само таределите.

— Не мисля, че са от Мидкемия — възрази Пъг и опипа ризата на един убит елф. — Материалът ми е непознат. Не е коприна, нито лен, но е тънък и фин. — Изправи се и добави: — Твърде много загадки. Къде е кулата?

— Нататък — посочи Гуламендис.

Сандрина и Брандос бяха виждали немалко бойни полета, но и двамата бяха пребледнели от това, което ги заобикаляше, и с радост напуснаха помещението.

Светлината бе слаба и в дъното на коридора Магнус протегна ръка и на дланта му се появи ярко сияеща сфера. Стигнаха подножието на стълбите към кулата и бързо се качиха догоре.

Вратата все още бе затворена и когато я изтикаха навътре, Пъг каза:

— Усещам го.

— Дядо? — попита Магнус.

— Да, макар че е минало толкова много време… — Той сви рамене. Пресегна се, взе една книга от лавицата и я погледна. — Имам копие от тази в библиотеката си.

Магнус застана до него и заговори:

— Ще отнеса всички книги, за които съм сигурен, че ги нямаме. — И започна да преглежда подредените на писалището книги, като отместваше настрани онези, с които вече разполагаха в библиотеката на Острова на чародея.

Пъг тъкмо сваляше една дебела книга от рафта, когато подът се разтресе толкова силно, че всички рухнаха на дъските. Върху главите им се посипа прахоляк, насъбрал се в цепнатините между древните камъни, които сякаш продължиха да се тресат още половин минута. Когато трусът най-сетне се успокои, Брандос надзърна през прозореца и извика:

— Вижте!

В далечината най-големият от трите вулкана продължаваше да тътне и да разпраща ударни вълни през скалите и почвата. Миг по-късно отекна експлозия с титанична сила, масивно изригване на ярко сияеща лава, която се стрелна като бяла колона в небето, като че бликаше право от врящия чайник на някой могъщ бог. Скални отломъци, пепел и втечнени камъни се изстрелваха от кратера с изумителна бързина.

— След минута вълната отровен въздух, достатъчно нагорещен, за да смъкне кожата от телата ни, ще стигне дотук — заяви Пъг. — Грабвайте тези книги и застанете до мен!

Докато вятърът се усилваше до оглушителен рев, насред стаята, на не повече от десетина сантиметра от носа на Брандос, се образува сивкаво петно, което бързо се разширяваше. Без да каже и думичка, старият боец скочи в него и останалите го последваха. Пъг избута сина си и прекрачи след него — и след миг всички се озоваха на поляната на Острова на чародея.

Пъг захвърли книгите, обърна се и с едно рязко махване с ръка затвори разлома миг преди свръхнагорещеният въздух да нахлуе през него.

Всички почувстваха как топлината бързо се разсейва, но все още бяха завладени от мисълта колко близо са били до гибелта.

— Мисля, че… — почна Пъг, докато се обръщаше, но в този миг краката му се подкосиха. Магнус пусна книгите, които държеше, сграбчи баща си и внимателно го положи на тревата. — По дяволите! — изруга Пъг. — Забравих, че исках да взема този портал с нас. — После затвори очи и съзнанието му се забули в мрак.

Пъг се събуди с неистово главоболие. Магнус седеше до леглото му.

— Колко дълго?

— Цяла нощ и половината от сутринта — отвърна синът му.

Пъг се надигна и установи, че все още е замаян.

— Това беше невероятно постижение — продължи Магнус. — Да успеем да се прехвърлим през разлома за толкова кратко време. Нищо чудно, че изгуби съзнание.

— Нямахме кой знае какъв избор.

— Което ме накара да се замисля — продължи Магнус. — Може би за в бъдеще ще е добре да пращаме пред нас наблюдателна сфера.

— Прав си. Ако се бяхме озовали при планината в момента на изригването, всички щяхме да сме мъртви.

— Да, трябва да сме по-предпазливи. Сега какво ще правим?

— Ще прегледаме книгите да видим има ли в тях нещо, което да хвърли светлина върху случващото се, после двамата с теб и специалистите по демони ще посетим Кеш.

— Ще наредя да ти донесат нещо за хапване.

— Не си прави труда — отвърна Пъг и се надигна. — Сам ще се погрижа за себе си. Всъщност съм повече жаден, отколкото гладен. Прегледа ли книгите на дядо ти?

— Разбира се — отвърна Магнус. — Има две, които отделих за теб, но мисля, че повечето са копия на книги от нашата библиотека. Взел ги е, преди да напусне този остров и преди ти да го откриеш да се скита наоколо с блуждаещ поглед.

Пъг се замисли.

— Това би обяснило крайното му объркване. Но какво е търсил на онзи свят и кому е служил там? И има ли всичко това нещо общо с демонското войнство? Трудно ми е да повярвам, че Макрос се е появил на свят, пълен с демони, по чиста случайност. И че е зарязал там цяла библиотека, която ние откриваме малко преди на свой ред да се изправим срещу армията на демоните.

— Когато става дума за дядо, всичко е възможно. — Макар че никога не бе виждал дядо си, Магнус се беше запознал с един дасат с прозвището Градинаря, който пазеше спомените на Макрос Черния. Оказа се, че това е поредният изкусен план на Калкин, Бога на измамниците, но все пак благодарение на него Пъг и синът му се бяха сдобили с информация, която бе спасила Мидкемия от ужасно нашествие, макар и с немалка цена — пълното унищожаване на света Келеуан. Въпреки че спомените на дасата не бяха негови, вярата на Магнус му бе помогнала да опознае по-добре дядо си.

Магнус слезе в кухнята с баща си и там завариха Амиранта и Брандос, които току-що приключваха да се хранят.

— Къде са останалите? — попита Пъг.

— Гуламендис изучава книгата от Квег, а Сандрина се запиля някъде. — При последните думи Брандос погледна Амиранта, който направи кисела физиономия.

— Нещо интересно в книгите, които донесохме? — попита Пъг.

— Нищо особено — отвърна Магнус. — Има няколко факта, които изискват по-задълбочено проучване, но мисля, че става въпрос за доста стари изследвания на дядо. Помня, ти ми каза, че когато си дошъл тук след края на Войната на разлома, си открил писмо от него, в което ти казвал, че ти предава библиотеката. Това, което е взел на Телесан, са копия. Точни копия, така че предполагам, че са магични дубликати, а не преписвани от писари. — Магнус седна. — Може би ако бяхме успели да спасим всички книги и да прегледаме заглавията им, щяхме да добием известна представа защо е отишъл там, след като е напуснал Мидкемия, и какво се е надявал да постигне.

— Магнус, паметта ти е по-силна, отколкото на повечето хора — каза Пъг, — а аз помня поне десетина от книгите, които отделих настрана. Да се опитаме да съставим списък и да го сравним с това, което взехме с нас. Може би ще успеем да разберем какво е заинтригувало Макрос.

Магнус въздъхна и отбеляза:

— Още една причина да ми липсва мама.

Пъг го хвана за ръката и леко я стисна.

— Зная. Има още нещо. Макрос е живял известно време на Телесан и това говори недвусмислено за някаква важна връзка между нашия свят и онзи. Едва ли е случайно, че когато двамата братя са избягали от техния Разпределителен свят, са се озовали в бившата резиденция на Макрос Черния.

— Калкин?

— Кой може да знае какви ги вършат боговете? — отвърна Пъг. — Отдавна съм се примирил, че никога няма да разбера тази борба и дали постигаме нещо в нея.

— Бих казал, че постиженията ви са значителни, макар и без да го осъзнавате — намеси се Амиранта.

— И защо смяташ така? — попита Пъг.

— Твоят приятел Каспар върши забележителни неща в Мубоя. Не помня някога този район да е бил толкова спокоен, а спомените ми се простират над сто години назад във времето. Събрал си тук хора от различни народи, готови да загърбят различията си и да действат в името на всеобщите интереси. Дори аз, Пъг, въпреки мнението на мнозина относно достойнствата ми, съм впрегнат да ви помагам. — Усмихна се. — И това ако не е постижение!

— Може би — съгласи се Пъг — Ще ми се да бях сигурен, че си заслужава цената, която плащаме.

Никой около масата не проговори. Амиранта и Брандос бяха присъствали при смъртта на Миранда, убита злодейски от демон, престорил се на мъртъв.

Брандос пръв наруши мълчанието.

— Ако ми позволите да попитам — какво ще правим сега?

— Ще слезем в Кеш — отвърна Пъг — и ще обследваме онова странно нещо, което строят в Долината на изгубените. Въпреки точното описание на Сандрина нямам никаква представя какво може да се готви там.

— И аз — добави Амиранта. — С Гуламендис обменихме познания за демоните и за новите ни разкрития. — Той поклати учудено глава. — Не ме е срам да призная колко малко съм разбирал всъщност.

Брандос се ухили и тупна стария си приятел по рамото.

— Това е добро начало. — Изправи се и продължи: — Какво пък, щом отново ще потегляме на път, ще ида да прекарам малко време с жена ми. Напоследък се чувства пренебрегната, а това не е добре.

Пъг въздъхна.

Един млад магьосник влезе и каза:

— Пъг, току-що получихме вест, че лорд Каспар ще пристигне до час.

— Добре. Това означава, че можем да тръгнем преди изгрев-слънце. Нуждая се от опита му на военен.

— Аз пък ще ида да потърся Гуламендис — заяви Амиранта. — Ще видя дали му е хрумнало нещо ново. А после ще поотдъхна малко.

Магнус и баща му останаха сами на масата.

— Питам се какво ли прави Ларомендис в Елвандар? — подхвърли Магнус.

— Аз също — отвърна замислено Пъг.

Ларомендис стоеше пред Томас. Макар да знаеше, че този човек се е преобразил във валхеру, Властелин на дракони, благодарение на древна магия, все още не беше сигурен дали да не коленичи пред него почтително, или да побегне ужасен. Чудеше се дали някога ще преодолее това чувство, независимо колко пъти са се срещали.

— Ларомендис — заговори Томас и му показа с жест, че трябва да се настани в креслото до малката масичка в кабинета на кралицата. — Искал си да разговаряш с мен насаме?

— Да, господарю… — Томас вдигна ръка. — Ъ-ъ, Томас. — Ларомендис се засмя. — Никога няма да свикна с това.

Томас се усмихна, показвайки склонност към младежки хумор въпреки суровия си войнствен вид.

— Ларо, не си първият, комуто е трудно да привикне с това. Нали нямаш нищо против да те наричам така? Чух брат ти да използва това обръщение.

Ларомендис бе малко объркан, но усмивката на Томас бе подкупваща и той побърза да отвърне:

— Не, разбира се. Поласкан съм. Той е единственият, който ми казва така, но с радост ще го приема и от теб.

— Та защо си искал да разговаряме насаме?

— Не насаме. Сигурен съм, че ще пожелаеш да се посъветваш и с кралицата. Дойдох тук по молба на Пъг.

На лицето на Томас се изписа загриженост.

— Как е той?

— Доста тежко понася смъртта на Миранда. Не зная как е при хората, но аз долавям в него дълбока печал. Напоследък обаче, струва ми се, започва да се отърсва от мрачното си настроение.

— Радвам се да го чуя — отвърна Томас и нагласи бялата си туника. Днес не носеше доспехи, но дори без шлем и златна броня пак имаше внушителен вид. Ларомендис бе едно от малкото същества в обкръжението на Томас, които бяха по-високи от него, но въпреки това изпитваше страхопочитание пред бойния водач на Елвандар.

— На въпроса тогава — рече той. — Пъг пита ще бъдеш ли така любезен да предадеш следното на лорд-регента на Е’бар: Демонският легион може да се появи съвсем скоро. Съгласен ли е да обсъжда обща отбрана?

Томас се разсмя.

— Защо го иска от мен, а не от теб?

— Защото аз не съм в положение да влияя на лорд-регента, а честно казано, ти си единственото същество, към което той изпитва…

— Страх? — попита Томас с едва забележима усмивка.

— Бих казал уважение, милорд.

Томас наклони леко глава, докато обмисляше следващите си думи.

— Вашият лорд-регент е сложна личност. От една страна, проявява уважение към мен и кралицата, от друга, гледа на нас с подозрение.

— Той е горд и преизпълнен с амбиции — за нашия народ и за себе си — отвърна Ларомендис. — Брат ми и аз сме прекарали повече време тук от всеки друг таредел и най-сетне започваме да разбираме колко дълбоки са връзките на еледелите с този свят, с Родния дом. — Помълча малко, после продължи: — Но дори ние не се съмняваме, че нашият клон на общото ни семейство е…

— Висшестоящ? — вметна Томас и присви очи.

— Щях да кажа по-развит. — Той огледа помещението, издълбано в дънера на величествена Звезда, както сънародниците на Ларомендис наричаха тези дървета. — Господарю Томас, ако питаш за мнението ми, тези, които са останали тук, са избрали пътя на истината. Те са съхранили хармонията с природата и най-важните страни на този свят. Ние, които сме избягали от Войните на хаоса, сме взели с нас само толкова, колкото сме можели да носим, и от нищо повече от една обезверена група сме се превърнали в народ, който завладява звездите. — Погледна Томас в очите и продължи: — Може да сме арогантни, но сме заслужили това право.

— Ларомендис, живях като човек, а обличах върху себе си валхеру, прекарах тук повече от столетие редом с поданиците на моята кралица и ще ти кажа само едно: силата сама по себе си не заслужава нито страх, нито уважение, тя просто е сила. Въпросът е как се използва и с какви цели — това възвеличава или принизява този, който я прилага. Когато облека доспехите си, малко са съществата на този свят, които могат да се мерят с мен, може би Пъг е единственият, който би могъл да ме надвие. — Той се усмихна и отново придоби хлапашки вид. — Сигурно е добре, че той е не само мой съюзник, но и най-близкият ми приятел. — Усмивката му се стопи. — Но в ранните дни на съзряването си аз извърших неща, които не беше редно да правя и от които по-късно се срамувах. Неща зли и несправедливи. Казвам ти го, за да подчертая, че макар еледелите да изглеждат примитивни и изостанали в сравнение с твоите сънародници, това изобщо не е така. Магията на Тъкачите на заклинания не е по-слаба от тази на твоите сънародници, които могат да вдигат могъщи градове, като карат камъните да се размекват и втечняват. Твоите братовчеди, елдарите, които живеят сред нас, владеят подобни умения, но не са се опитвали да променят Елвандар, а вместо това са се пригодили към живота в него. — Затвори очи и се усмихна. — А сега да чуем истинската причина, поради която искаш да говоря с лорд-регента, вместо ти да му отнесеш посланието на Пъг.

Ларомендис се разсмя малко насила.

— Както казах, лорд-регентът те уважава. И — което едва ли е от такова значение — презира мен и брат ми. Нашите умения не се ценят високо от моите сънародници… Освен това най-вероятно смята, че двамата с Гуламендис сме загинали, изгубени при битката на Разпределителен свят.

— Нима не си съобщил на сънародниците си, че сте живи? — попита учудено Томас.

— Не сме сигурни дали оставането ни зад вражеските линии бе по воля на случая. Всъщност би могло да е преднамерено.

Томас мълчеше.

— Ако ми позволиш да продължа със съветите, в случай че решиш да се вслушаш в молбата на Пъг, ще е от полза, ако предадеш дискретно едно съобщение на Тандареи, мага учен на Събора на регента. От него ще научиш дали можем да се завърнем като оцелели герои от една безнадеждна битка, или ще бъдем екзекутирани за дезертьорство пред лицето на врага.

— Тази информация наистина може да е полезна, преди да покажете физиономиите си в Е’бар — съгласи се Томас. — Дотогава какви са плановете ви?

— Бих искал да се върна при брат ми на Острова на чародея. Той е доста ентусиазиран от идеята да черпи познания от други култури. Трябва да призная, че аз съм много по-скептично настроен, но нещата, които е узнал от своя колега Амиранта, могат да се окажат много интригуващи. И макар моето изкуство да не се рови из дълбините на тъмните мистерии както неговото, винаги съм готов да търся начини да се усъвършенствам.

— Мъдро — каза Томас. — Макар че, ако пожелаеш, ще бъдеш добре дошъл и в Елвандар.

В този момент завесата се отмести и влезе Агларана, кралицата на Елвандар.

— Поздрави, Ларомендис. — Беше облечена със семпла небесносиня туника с позлатени ширити. Единственото й украшение бе тънък златист обръч с рубин отпред, който придържаше кестенявата й коса.

Без да се замисли, Ларомендис скочи, после коленичи и склони глава пред кралицата.

— Истинска радост е за мен да ви видя отново, милейди.

— Стани, ако обичаш — отвърна тя.

Той я послуша, но не посмя да седне. Изпитваше към нея дълбоко благоговение, също както първия път, когато бе дошъл в този двор. Тя притежаваше внушителното излъчване на своя съпруг, но по съвсем различен начин. Томас пробуждаше у него някакъв древен страх и внушаваше страхопочитание — импулси, които едва успяваше да надвива. Агларана заглушаваше тези послания с красотата и величието си. Нямаше нищо предизвикателно във вида й и тъкмо това я правеше неустоима.

— Ако позволите, милейди — заговори тихо магьосникът, — и вие, лорд Томас, бих искал да подчертая, че може би ще е от полза за всички, ако лорд-регентът пристигне на посещение в Елвандар.

— Вече му пратихме покана — отвърна Томас.

— Може би трябва да сте малко по-настойчив, лорд Томас.

Ларомендис не сваляше очи от кралицата; възхищаваше се на уверените й движения, на прекрасната червеникавокафява коса, на фино изваяните й черти. Красотата й бе от тип, който той не харесваше в расата си — според представите на таределите кралицата беше дребна, почти миниатюрна. Ала хубостта й бе нещо, което надхвърляше материалните измерения, преобръщаше наопаки всякаква логика; това бе същата красота, която бе открил, докато крачеше из свещената горичка. Ако Родният дом имаше душа, тя беше в Елвандар, и ако Елвандар можеше да я въплъти в едно тяло, това беше кралицата.

— Надявам се, че ще ме извините, ваше величество и лорд Томас, но ще използвам това хитроумно средство, за да се върна на Острова на чародея.

Кралицата даде съгласието си и магьосникът извади устройството от кесията на пояса си, натисна една ръчка, чу се тихо бръмчене и след миг той изчезна.

Агларана погледна съпруга си и попита:

— Какви вести носеше от Пъг?

— Предупреждение за надвиснала беда и молба да се свържем от негово име с таределите.

Тя стана от креслото и коленичи пред своя съпруг; в движенията й си даваха среща момичешка палавост и женска грациозност. Положи глава на коляното му, както би постъпило дете със своя родител, и рече:

— Какво ще правим с нашите завърнали се наскоро от звездите роднини?

— Това е проблемът, любов моя — отвърна Томас и я погали по косата. — Те не са се завърнали и не мисля, че някога ще го сторят. Подобно на онези, които останаха отвъд океана, те също не изпитват желание да се завърнат тук. Трябва да уважаваме желанието им за независимост и да се опитаме да бъдем приятели.

— Искаш съюз? Долавям в думите ти колебание.

Томас не отговори. Дълбоко в сърцето си знаеше, че Звездните елфи представляват най-голямата заплаха за Елвандар след появата на цуранските нашественици, заплаха по-голяма дори от армията на Изумрудената кралица и на дасатите.