Повелителят на сребърния лък

30 НОЩТА НА ПРЕДАТЕЛЯ

ЗА ХЕЛИКАОН ДЕНЯТ СЕ ОКАЗА МНОГО ИЗНЕРВЯЩ. Отиде до двореца да потърси Андромаха, но откри портите затворени. Един орел от стената му извика, че никой няма да бъде допуснат преди мръкване по заповед на Агатон. Затова той се върна в Дома на каменните коне, хвърли един шабрак от леопардова кожа на гърба на коня си и прекоси Скамандър към двореца на Хекуба, с надеждата да намери Андромаха там.

Намери сградата почти изоставена. Най-младият син на царицата, ученолюбивият Парис, седеше в сянката на няколко дървета, гледащи към залива. До него седеше набита млада жена с безлично честно лице и кестенява коса, която разглеждаше някакъв свитък.

- Майка ми спи - каза му Парис и остави собственото си четиво. - Прекара много неспокойна нощ.

- Съжалявам да го чуя. Търсех Андромаха.

- Беше тук вчера заедно с Лаодика. Днес всички са в града и се готвят за пиршеството.

- Но не и ти?

Младежът се усмихна срамежливо.

- Аз не съм поканен. Агатон знае, че не се чувствам добре сред тълпите. Тук ми е много по-добре. - Бледите му очи се спряха на младата жена. - О, извинявай, братовчедке - каза той. - Това е Елена. Тя живее при нас.

- Аз съм Хеликаон - представи се царят.

- Чувала съм за теб - каза тя меко и срещна погледа му. После бързо отклони очи и почервеня.

- Елена споделя интересите ми в историята - каза Парис и изгледа със задоволство.

- Четеш ли? - попита я Хеликаон, опитвайки да бъде учтив.

- Парис ме учи - отвърна тя.

- Тогава няма да ви притеснявам повече. Трябва да се прибера, за да се приготвя за пиршеството.

Парис стана от стола си и изпроводи Хеликаон по коридорите на тихия дворец.

- Не е ли приказна? - попита той възбудено.

Дарданецът се усмихна.

- Струва ми се, че си влюбен.

- Мисля, че съм - отвърна младият мъж щастливо.

- Кога ще се жените?

Парис въздъхна.

- Твърде сложно е. Бащата на Елена е във война с Микена. Не разбирам нищо от битки и стратегии, но Антифон ми каза, че Спарта ще изгуби тази война. Така че баща и или ще бъде убит, или принуден да се закълне във вярност на Агамемнон. И в двата случая Елена ще зависи от волята на микенския цар.

- Тя е спартанка? Парис, приятелю, значи не е за теб.

Младият принц се изпъна.

- Напротив! Тя е всичко за мен!

- Нямах това предвид. - Хеликаон пое дълбоко въздух, за да подреди мислите си. - Спартанският цар няма синове. Ако Спарта падне, Елена ще бъде омъжена за някой от военачалниците на Агамемнон, за да му осигури права над трона. А дори по някакво чудо спартанците да победят, царската щерка ще се омъжи за благороден спартанец, който да бъде обявен за наследник.

Парис изглеждаше съкрушен.

- Ами ако баща ми се намеси?

Хеликаон се поколеба. Той харесваше кроткия млад принц. От всички синове на Приам, Парис най-малко приличаше на баща си. Не се интересуваше нито от битки, нито от политически интриги. Никога не бе участвал в атлетически състезания, нито се бе опитвал да се учи да борави с копие, меч или лък.

- Парис, приятелю, ти сам каза, че не разбираш нищо от стратегии или битки. Който и да се ожени за Елена, ще може да претендира за трона на Спарта. Можеш ли да си представиш Агамемнон да допусне троянски принц на такава позиция? Дори Приам, с цялата си сила, не може да постигне това. Избий си го от главата.

- Не мога. Ние се обичаме.

- Но принцовете не се женят по любов, Парис. Боя се, че те очаква разочарование - каза Хеликаон, хвана бялата грива на коня си и скочи на гърба му. Допря пети до страните на жребеца и потегли към моста на Скамандър.

Разговорът му с принца го обезпокои. Дойде в Троя, убеден, че може да спечели Андромаха, но дали и той не беше просто заслепен от емоциите си? Защо му бе на Приам да позволява такъв съюз? Защо, вместо това, просто не я омъжеше за Агатон? Или да я вкара в собственото си легло?

Последната мисъл го разяри, а от представата му се доповръща. Докато яздеше обратно към града, умът му започна да ражда планове за действие, които ставаха все по-абсурдни. Когато премина през Скейската порта, вече дори обмисляше да отвлече Андромаха и да избяга обратно в Дарданос.

“Не се дръж като идиот!” укори се веднага.

Малката му необучена армия никога нямаше да устои на мощта на Троя. Подобно действие щеше да докара царството му до пълна катастрофа. Той се принуди да мисли разумно и да прецени какво може да предложи на Приам по отношение на богатство и търговия. Унесен в изчисления, премина бавно през града към Дома на каменните коне.

Видя двадесетина войника в двора, а с приближаването забеляза и кръв по камъните.

- Какво става? - обърна се той към един млад тракийски офицер. Мъжът го разпозна.

- Нападнали са някой, господарю Еней - каза той. - Твоят слуга не ни допуска да влезем.

Хеликаон подмина офицера и удари с юмрук по вратата.

- Кой е? - разнесе се гласът на Гершом.

- Хеликаон. Отвори вратата!

Чу отместването на резето и му отвориха. Първото, което видя, бе тялото на пода, покрито с две наметала. Кръвта бе попила в килима под него. Въпреки факта, че лицето бе покрито, Хеликаон веднага разбра, че мъртвецът е Антифон. Никой друг в Троя не беше толкова дебел. Тракийският офицер влезе след него и погледна покрития труп.

- Не знаехме какво да правим, господарю - каза Гершом и се поклони. - Този човек се довлече дотук и попита за теб. После се свлече и умря.

Хеликаон изгледа египтянина внимателно. Никога преди това не го бе виждал да сервилничи, нито някога му се беше кланял. Срещна погледа му и почувства, че има нещо повече. Затова бързо се обърна към офицера.

- Мъртвецът е Антифон, синът на Приам. Предлагам да повикаш каруца, за да отнесеш тялото в двореца.

- Така ще направя - отвърна тракиецът. После се завъртя към Гершом. - Принцът каза ли още нещо, преди да умре?

- Опита се, господарю - отвърна египтянинът със сведена глава. - Не спираше да вика господаря Хеликаон. Казах му, че го няма. Опитах се да спра кървенето, но раните бяха твърде дълбоки. После той умря. Не можах да го спася.

- Защо не ни пусна да влезем? - попита войникът.

- Изплаших се, господарю. Аз съм чужденец в този град. В къщата идва човек, който след това умира, а после и други въоръжени мъже блъскат по вратата. Не знаех какво да сторя.

Отговорът явно задоволи тракиеца.

- Ще наредя да изпратят каруца - каза той на Хеликаон и излезе. Когато вратата се затвори, Гершом коленичи до Антифон и свали най-горното наметало от лицето на мъжа. Очите на Антифон бяха отворени, но Хеликаон го видя да мига. После от една странична стая излезе лечителят Макаон.

- Какво става тук? - попита объркано дарданецът.

Гершом вдигна поглед.

- Нападнали са го тракийски войници, пратени от брат му Агатон - каза той без следа от сервилност в гласа. Макаон също коленичи до Антифон и свали наметалото още по-ниско. Гърдите на принца бяха покрити с кръв и Хеликаон видя няколко шева върху множеството рани. Макаон огледа прорезите, а после постави ръка до сърцето на Антифон.

- Той е силен мъж - каза лечителят. - А и мисля, че тлъстините му са попречили на остриетата да му нанесат смъртоносни удари.

- Защо го е направил Агатон? - обърна се Хеликаон към ранения.

- Бях ужасен глупак. Не видях толкова много неща. Мислех си, че също като мен и Агатон иска да си отмъсти на Приам за обидите и разочарованията. Но той е изгубен в море от омраза. Не само към Приам, но и към всички, които някога са го обидили, поне според него. Тази нощ ще има клане. Хиляда тракийци и двеста микенци ще атакуват двореца. Всички в мегарона трябва да умрат. Всички принцове, съветници и благородници. Всички. Опитах се да го убедя, че това е лудост. Той прати трима убийци след мен. - Антифон се усмихна уморено. - Е, убих ги. Хектор щеше да се гордее с мен, не мислиш ли?

- Щеше, да. Ами жените?

Усмивката на принца се стопи.

- Сестрите ни трябва да са в безопасност. Останалите ще са просто плячка. Не знаех, че таи в себе си толкова много омраза. Бях сляп в яростта си към Приам. Трябва да избягаш от града. Щом баща ни умре, Агатон ще прати убийци след теб.

- Приам още не е мъртъв - каза Хеликаон.

- Не можеш да сториш нищо. Великите порти се пазят от отряд, подчинен на човек на Агатон. Имат заповед да не напускат постовете си и да държат портите затворени до зазоряване. Няма да дойдат на помощ на Приам. А в двореца има само стотина орли. Те не могат да спечелят срещу подобен брой нападатели.

- Ами Андромаха? Тя къде е?

- О, тя също е в списъка с враговете. Тя му отказа, Еней той сподели, че с удоволствие ще гледа как тракийците я изнасилват.

Беше следобедът преди пиршеството и Андромаха стоеше на балкона в покоите си, загледана над зелените хълмове на север от града. Там пасяха овце, а в далечината видя и двама ездачи, прекосяващи един хребет. “Колко ще е хубаво, помисли си тя, да съм свободна от Троя.” Колко прекрасно щеше да бъде да язди безгрижно из хълмовете.

- Днес искаше обикновена бяла дреха - каза Акса и се присъедини до нея на балкона, нарушавайки унеса й. Прислужницата държеше две еднакви роби. Андромаха посочи едната. Акса огледа бродерията, а после въздъхна неодобрително и се затича към кутията с шивашките си пособия. Въоръжена с игла и сребърен конец, тя седна удобно на един стол. Вече се движете по-лесно и Андромаха забеляза, че раните и са избледнели.

- Касандра е в двореца - каза прислужницата, загледана твърде отблизо в работата си. - Върна се вчера. Мълви се, че царицата й е ядосана. Не спирала да повтаря, че Хектор ще се върне от мъртвите. Сигурно е трудно за една майка да има дете с болна душа.

- Душата на Касандра не е болна - каза Андромаха. - Парис ми разказа как едва не е умряла като малко дете. Имала е мозъчен огън.

- Бедното същество - каза Акса. - Моето момче няма да страда от това. Имам амулет. Носи благословията на Персефона. Местарес ми го купи.

При споменаването на името на мъжа й, Акса спря да шие, а простоватото й пълно лице се сгърчи от мъка. Андромаха седна до нея. Нямаше какво да каже. Пристигането на императора бе прекратило всякакви надежда, че Хектор и хората му ще се върнат.

Акса избърса сълзите с мазолестата си длан.

- Няма да стане така. Изобщо няма да стане - каза тя. - Трябва да си хубава за събирането.

- Андромаха!

Вратата се отвори с трясък. Последва дрънчене на завеси по корниз и на прага се появи Касандра. Тъмните й къдрици бяха разбъркани, а синята й рокля се влачеше по пода.

- Искам да отида в градините, а Лаодика не пуска! Постоянно ме връща.

Лаодика се появи зад гърба и.

- Касандра, не тормози Андромаха. Това е време на тъга. Трябва да бъдем тихи и да останем в женските покои.

- Ти не си тъжна. - Синьо-сивите очи на детето се стрелнаха към сестра й. - Сърцето ти пее като птичка. Чувам го.

Лаодика се изчерви и Андромаха й се усмихна незабележимо. Беше се досетила, че в живота на приятелката й се е появил някой. През последните няколко дни бе станала много по-уверена в себе си, а вчера беше толкова щастлива, че на Андромаха й стана хубаво само да я гледа. Надяваше се, че Лаодика ще й се довери, но не я виждаше често, а когато говореха, темата за любовта не беше разисквана. Предполагаше, че принцесата може да е във връзка с някой от войниците и затова да пази тайна.

- Сърцето ми не пее, зло дете такова! - възкликна Лаодика. - Наистина си ужасна! А аз имам толкова много работа. Трябва да посрещна жрицата, а тя е толкова досадна жена.

- Остави Касандра с мен - каза Андромаха. - Компанията й ми е приятна.

Принцесата въздъхна.

- Това е защото не ти се е налагало да я търпиш по-дълго време.

Тя изгледа строго момиченцето, но погледът й се смекчи, защото детето наклони глава на една страна и й се усмихна в отговор.

- Знам че ме обичаш, Лаодика - каза то.

- Нищо не знаеш! - Тя се обърна към Андромаха. - Добре, ще ти я оставя. Но те предупреждавам, че до довечера ще имаш сиви коси и бръчки по лицето.

Когато Лаодика излезе, Андромаха каза:

- Не виждам защо да не се разходим в градините. Акса дай ми роклята. Малко раздърпан подгъв не ме тревожи. Никой няма да ме гледа в краката.

Прислужницата и очевидно не бе щастлива от това решение, но й подаде дрехата. Тя съблече зелената си роба и сложи бялата. Акса й донесе красив колан, украсен със сребърни верижки.

Трите излязоха от стаите на Андромаха и тръгнаха по коридорите на женските покои, а после преминаха през високите дъбови врати, украсени със злато и слонова кост. Отвъд тях имаше стълбище, което се спускаше в мегарона на Приам. Там пък кипеше трескава дейност, докато слугите се подготвяха за голямото пиршество тази нощ. Вече пристигаха гости и Андромаха забеляза Политес и Диос, който й хвърли яростен поглед. Принцът все още й беше сърдит заради случая на плажа и оттогава не й бе казал и една учтива дума.

- Защо хората ядат толкова много готвено месо, когато някой умре? - попита Касандра, гледайки слугите, които носеха огромни подноси печено.

Андромаха сви рамене.

- Просто традиция. Когато герой като Хектор умре, мъжете искат да седнат заедно и да си разказват истории за величието му. Казват, че боговете също участват, така че и те са поканени да ядат и пият в чест на война.

Тя огледа мегарона. Бе идеала тук няколко пъти, но никога не й се бе удавал шанс да го разгледа внимателно. Стените бяха натежали от броня и оръжия. Акса, която сега използваше всеки повод да я зарадва, започна да й разказва за тях.

- Онези там - каза тя, сочейки отсрещната стена, са оръжията на Херкулес. Ето ги копията му, а онова е чукът, който с използвал, за да събори западната стена.

Андромаха вдигна поглед. Над главите им бяха разположени пет щита. Четири бяха лъскави и гладки, но средният - най-старият на вид - бе очукан и изкривен. Широк на върха и стесняващ се надолу, той бе изработен майсторски и покрит с десет кръга бронз. Върху него беше гравирана огромна змия с девет глави и войн, въоръжен с меч и факел. Каишът на щита представляваше друга сребърна змия.

- Невероятен е! - каза тя.

- Това е щитът на Илос, един от великите войни на Троя - обясни с готовност Акса. - Според легендата само най-великият герой може да го свали от стената. Царят го предложи на Хектор, но той отказа. Принц Агатон го поиска миналата година, след като спечели една битка на изток. Но царят каза, че щом Хектор не се смята за достоен да го носи, никой друг не е.

- Сега това може и да се промени - каза Андромаха. - Предполагам, че Агатон ще наследи Приам?

- Не, той ще надживее всичките си синове - каза внезапно Касандра, а високото й гласче зазвуча студено и дистанцирано. Андромаха усети как косъмчетата по ръцете й се изправят, а по гърба й полазват тръпки. Очите на детето внезапно се разшириха от уплаха. - По стените има кръв! - извика тя и избяга нагоре по стълбите към покоите на царицата. Чуваха шляпането на сандалите й по каменните стъпала. Андромаха остави Акса и се затича след бягащото момиче.

Но Касандра беше бърза и заобикаляше слугите, прокарвайки си с лекота път през гъстата тълпа. Андромаха я следваше толкова бързо, колкото й позволяваше приличието. Не можеше просто да запретне дългата до глезените й рокля и да се затича истински, затова просто вървеше, докато не достигна женските покои и собствените си стаи. Вратата се отвори и оттам излезе Касандра, понесла лъка и колчана й със стрели.

- Ще ти трябват - каза тя. - Те идват.

31 ОБСАДАТА ЗАПОЧВА

ДОКАТО АРГУРИОС ВЪРВЕШЕ КЪМ ДВОРЕЦА на Приам задуха студен вятър. Търговците на площада се бореха да спуснат ленените платнища на масите си. Платът се усукваше и едно от покривалата се отскубна и се понесе като платно по вятъра. Няколко мъже се затичаха след него и сред околните минувачи се разнесе силен смях.

Слънцето се спускаше над далечните острови Имброс и Самотраки, а по небето се носеха буреносни облаци.

Блъскан от вятъра, Аргуриос прекоси площада пред Храма на Хермес. Надяваше се да стигне до двореца, преди да е заваляло. Не му се нравеше мисълта да се изправи пред цар Приам целия подгизнал.

Всъщност, ако трябваше да е честен, не му се нравеше мисълта изобщо да се изправя пред него.

Откак се помнеше, Аргуриос се бе чувствал неудобно по време на разговор. Винаги, без изключение казваше нещо, което или обиждаше слушателя или, в най-добрия случай, създаваше погрешни впечатления. Малцина бяха хората, сред които можеше да се отпусне истински. Един от тях бе цар Атрей и той все още тъжеше за него.

Спомняше си онази нощ до огъня на бойното поле. Аргуриос се бе сбил с един от пълководците на царя. После развеселеният Атрей седна с него и го накара да диша дълбоко и да открие спокойствието, като през цялото време се стараеше да не се разсмее. Това само разгневи Аргуриос още повече.

- Не мисля, че има нещо смешно - каза той накрая.

- Естествено, че не мислиш - съгласи се миролюбиво Атрей. - Ти си Аргуриос. За теб нищо не е смешно. Ти си сериозен и отблъскващо искрен.

- Истината трябва да се цени - възрази той.

- Без съмнение е така. Но тя има много лица. Каза на Ростидес, че е идиот, защото е започнал атака срещу позиция, която не е проучил. Каза, че загубите, които са му нанесли, са непростими.

- И това е истина.

- Съгласен съм. Но в действителност аз наредих на Ростидес да поведе атаката. Той само следваше заповедите ми, както е редно за верен войник. Аз идиот ли съм?

- Да - отвърна Аргуриос, - защото ситуацията си остава същата. Не е имало предварително проучване и мъжете се озоваха в капан.

- Напълно прав си, приятелю - отвърна Атрей и усмивката му избледня. - Действах прибързано и в този случай не бях особено мъдър. Ти също действа прибързано като обиди Ростидес, преди да си проучил ситуацията. И ако вярваме на собствените ти аргументи, това те прави идиот. Не е ли така?

- Тогава ще му се извиня.

- Мъдро решение. Знаеш ли, Аргуриос, винаги съм ценял честността ти. И винаги ще я ценя. Царете често се заобикалят с ласкатели. - Внезапно той се разсмя. - Всъщност и аз съм си насъбрал доста. Но винаги трябва да има някой, който да казва истината. Опитай се обаче да запомниш, че не всички мислят като мен.

- Не мога да бъда нищо различно от това, което съм, господарю.

- Зная. Да се надяваме тогава, че и двамата ще живеем дълго, нали?

Атрей умря след две години. Сега Аргуриос разбираше точно какво е имал предвид. Агамемнон не беше като баща си. Той не искаше хора, които да му казват истината.

Ами Приам?

Съмняваше се.

Спря се за миг и погледна към смрачаващото се небе.

- През целия си живот не съм те молил за нищо, татко Зевс - каза той. - Но бъди с мен днес и ме води, за да не изгубя Лаодика.

В далечината изтътна гръмотевица. Аргуриос погледна обратно към морето. На фона н залязващото слънце видя четири галери с тъмни платна, които бавно се приближаваха към далечния плаж. Последните слънчеви лъчи се отразиха по ярките шлемове и щитове на войните на борда им.

Той продължи, опитвайки се да подреди в ума си рента към Приам.

Достигна откритото пространство пред портите и видя няколко скъпо облечени троянски благородници, които говореха с орлите на Приам. Явно имаше кавга.

- Това е недопустимо! - чу да вика някой. - Дори и кинжал? А как ще ядем? Или на пиршеството на Хектор ще има само супа?

Зад портала бяха разположени две дълги маси, покрити с мечове и кинжали.

- Съжалявам, господарю - каза един войник. - Заповедите са много строги. Никой не може да внася оръжие в мегарона. Но ще ви чакат тук на излизане.

Аргуриос разпозна в говорещия Полидорус, войникът, който бе вървял с него до плажа в деня, когато плува с Андромаха. Все така ядосан и мърморещ, гостът хвърли ножа си на масата и влезе. Тъй като светлината намаля твърде много, от двореца на царя излязоха слуги, които запалиха факли и ги разположиха по стените около портата. На пилоните до високите дворцови врати закачиха фенери.

Аргуриос изчака, докато и последният троянски благородник влезе, а после се приближи към Полидорус. Младият войник изглеждаше смутен, но му се усмихна, щом го позна.

- Ще се грижа внимателно за оръжието ти - каза той. - Това ли е мечът, който си използвал в Парта?

- Не. Онзи се счупи отдавна.

Точно тогава чуха трополене на конски копита. Един златен кон се приближи в галоп до портала. От гърба му скочи Хеликаон. Той носеше нагръдник и шлем, а зад раменете му се подаваха дръжките на два меча.

- Къде е офицерът на стражата? - извика той.

Един висок войник излезе от сенките отвъд портала.

- Аз съм Аранес, господарю. Трябва да оставиш оръжията си тук по заповед на принц Агатон.

- А ти трябва да затвориш дворцовите порти, Аранес - каза Хеликаон. - Има предатели, които искат да убият царя. Точно зад мен са. А идва и микенски отряд, който да им помогне. Точно в момента изтеглят корабите си на брега.

- Що за глупост? Да не си пиян?

- Изглеждам ли ти пиян? Принц Антифон е бил намушкан. Агатон е предател и тракийците му идват насам с намерение да убиват. А сега затвори портите или всички ще умрем.

Войникът поклати глава.

- Трябва да попитам висшестоящите. Наредено ни е да държим портите отворени.

Хеликаон постоя неподвижно за миг, а после пристъпи напред и внезапно удари мъжа в челюстта. Аранес се завъртя и падна по лице на земята. Неколцина от орлите се затичаха напред и извадиха мечове.

- Чуйте ме! - извика Хеликаон. - Смъртта идва. Съберете всички, които можете. И в името на боговете, затворете тези порти!

- Изпълнявайте! - извика им Полидорус и се втурна към първата порта. Аргуриос отиде с него и те бавно я затвориха. Останалите войници тръгнаха към втората.

В този миг едно копие се заби в дървото.

От мрака отвъд към тях се затичаха въоръжени мъже, надавайки бойни викове.

А портите бяха все още отворени.

Хеликаон се извъртя, щом копието изсвистя. Към портите тичаха тракийски войници. Някои държаха копия, а други - къси мечове. За част от секундата, с която разполагаше, той видя, че те имат леки кожени нагръдници и кръгли кожени шлемове. Нямаха щитове. Заля го ярост. Дори не бяха се върнали в казармите да си сложат брони, толкова уверени бяха в смъртоносната си мисия. Очакваха да срещнат само няколко орела и стотина невъоръжени мъже, скърбящи за умрял герой.

Хеликаон извади двата си двуостри меча от ножниците на гърба и се затича към струпаните на едно място тракийци. В ума му нямаше мисли за слава. Нямаше и мисли за смърт. Нямаше мисли за нищо, освен дивашко безразсъдно желание да отмъсти на тези предатели, да види как кръвта им да тече и да чуе ужасените им писъци.

Някои от тракийците се бяха хвърлили към портите, за да ги отворят наново. Двадесетината орли от вътрешната страна пък бутаха да ги затворят. Хеликаон се шмугна между двете групи и преряза гърлото на един рус войн, а после заби левия си меч във врата на втори. Атаката му бе внезапна, а оръжията му летяха, за да режат, пронизват и осакатяват. Част от войниците се опитаха да го хванат едновременно, други пък искаха да се измъкнат от мелето, ужасени от скоростта на ударите му. Няколко меча се удариха в бронята му, а едно хвърлено копие отскочи от шлема му.

Вече се намираше точно сред тях. В краката му лежаха тела, а мечовете му блестяха при всяко движение. Но дори и в опиянението от битката той осъзна, че е стигнал твърде далеч. Сега враговете бяха навсякъде около него и не след дълго щяха да го поразят в гръб или да го повалят на земята. В същия миг, в който си го помисли, един едър тракиец скочи върху него и удари бронята му с рамо. Докато падаше, Хеликаон би меч в бузата на мъжа. Нечия ръка го хвана и го задържа в крака. Видя до себе си Аргуриос. Един войник метна копието си срещу микенеца, но той се отдръпна и уби хвърлилия го със свиреп удар, който разби черепа му.

- Избийте ги до един! - изрева Аргуриос с властен глас.

Неколцина от орлите на Приам се хвърлиха в битката - високи и силни мъже с широки рамене. Те бяха тежко бронирани с огромни бронзови щитове, така че атаката им бързо проби тракийските редици. Врагът се отдръпна, за да се прегрупира.

Хеликаон понечи да тръгне след тях.

- Не сега! - извика Аргуриос и го хвана отново. - Обратно към портите!

Червената мъгла на битката се разнесе и Хеликаон се затича с другите. Тракийците твърде късно осъзнаха какво става и се втурнаха да ги преследват.

Хеликаон мина последен през затварящите се порти. В мига, в който се затръшнаха зад гърба му, Полидорус и един друг войник поставиха дългото дървено резе на мястото му.

Сега от двореца излизаха хора.

- Въоръжете се с лъкове! - изкрещя Хеликаон на войниците. - Качете се на стените. Ще дойдат още. - После се обърна към Аргуриос и каза: - Благодаря ти.

- Там имаше само петдесетина - отвърна микенецът. - Сигурно това е първата вълна. Колко са общо тракийците?

- Хиляда.

- А казваш, че има и микенци?

- Такива сведения получих.

- Мисля, че ги видях. Четири галери се приближаваха към брега, докато идвах. Поне двеста войни. Може би и повече. Мислех, че са троянци.

Цар Приам си проби път през тълпата.

- Какво, в името на Хадес, става тук? - обърна се той към Хеликаон. Дъхът му вонеше на неразредено вино и краката му не бяха съвсем стабилни.

- Предателство - отвърна Хеликаон. - Тракийците на Агатон имат заповед да убият всички в двореца. А точно в момента още двеста микенски войни се приближават насам.

Приам потърка очите си и си пое дълбоко дъх.

- Това е лудост - каза той. - Един отряд тракийци? Щом другите гарнизони чуят, ще дойдат с хиляди. А и вече се мръкна. Великите порти са затворени. Микенците няма да бъдат пуснати.

- Грешиш, царю - каза Хеликаон. - Войниците на Скейската порта имат заповед да ги пуснат и да затворят след тях. Другите войски няма да получат достъп. Орлите тук са единствените ти верни хора в Горния град. Сами сме.

За момент Приам не каза нищо, а после се завъртя към най-близкия орел.

- Донеси ми бронята - нареди той. После отново се завъртя към Хеликаон и каза: - Ще ги удържим. И в името на боговете, ще им покажем каква цена се плаща за предателство.

- Няма да удържиш тези стени дълго - каза Аргуриос. - Не са достатъчно високи, а ти нямаш достатъчно мъже. Дори в момента те сигурно вече търсят стълби, каруци и греди… всичко, което ще им помогне да прескочат укрепленията.

- Познавам ли те? - сопна се Приам, примижавайки на светлината на фенерите.

- Аз съм Аргуриос, царю Приам.

- Онзи Аргуриос?

- Същият.

- И ти се биеш за мен?

- Така се оказва, да.

Пияният цар внезапно се разсмя, но в смеха му нямаше веселие.

- Отнеха ми Хектор. Брат му ме иска мъртъв, а градът ми е подложен на атака. А ето, че сега един микенски герой идва да ми помогне. - Той се намръщи. - О, как само ме обичат боговете!

- Споделям чувствата ти - отвърна Аргуриос. - Никога не съм мечтал да се бия за Троя. Но можем да говорим за капризните богове и по друго време. Сега трябва да въоръжим всичките ти гости, с каквито оръжия могат да се намерят в двореца. Ще ни трябват стрелци на всеки балкон, който гледа към този двор. И така обаче шансовете ни са малки.

Приам му се усмихна студено.

- Шансове, подходящи за герой, Аргуриос. Къде ми е проклетата броня?

Той се обърна и се запрепъва в търсене на оръжията си.

На стените горе неколцина орли започнаха да стрелят по струпалите се под тях тракийци.

- Не можем да удържим стените дълго - повтори Аргуриос този път на Хеликаон. - Ще се върнат със стълби и въжета, и куки. Ще пъплят като мравки.

- Зная. - Хеликаон се обърна към Полидорус. - Ти влез вътре. Отведи всички по-стари съветници и слуги в покоите на царицата, надалеч от битката. После барикадирай всички ненужни входове. Увери се, че прозорците са затворени и залостени. Ако намериш сечива, дори ги закови.

Офицерът, когото бе ударил преди малко, вече се бе изправил, но все още изглеждаше замаян.

- Колко мъже има на стража при портата до женските покои? - попита го Хеликаон.

- Няколко - отвърна войникът. - Портите са заключени. Никой не може да влезе.

- Значи врагът ще изкачи стените необезпокояван - извика дарданецът. - Аргуриос, ти остани тук и поеми контрола над защитата. Ти! - Той се обърна към Аранес. - Събери двадесет добри бойци и ме последвай!

В дълбините на двореца Андромаха стоеше пред покоите си, вгледана в сивите очи на Касандра. В тях имаше ужас.

- Кой идва? - попита тя меко.

Момиченцето премигна.

- Кръв по стените. Кръв… навсякъде. Моля те, вземи лъка.

Детето трепереше. Андромаха пристъпи напред и взе оръжието от ръката и. Касандра и подаде и колчана с двадесетте чернопери стрели. Тя го преметна през рамо.

- Ето! Взех лъка! Успокой се, малката. Никой няма да те нарани.

- Не - съгласи се Касандра с въздишка. - Мен никой няма да ме нарани.

Андромаха протегна свободната си ръка и пое дланта на момиченцето.

- Нека слезем долу да послушаме жрицата. Казват, че била много скучна. После двете ще седнем под звездите и ще си поговорим.

- Хеликаон идва за теб - каза Касандра, докато вървяха, хванати, по широкия коридор към общата зала на женските покои.

- А защо му е да го прави? - попита Андромаха.

- Защото те обича - отвърна детето. - Но ти го знаеш, нали?

Тя въздъхна.

- Хеликаон е в Дардания.

Касандра поклати глава.

- Той яздеше златен кон през улиците. Изплашен е за теб. Знае, че кръвта идва. Дебелият му е казал. - Внезапно момиченцето започна да плаче. Андромаха постави лъка на един диван, разположен до стената на коридора, и седна, притегляйки Касандра към себе си. Прегърна я и целуна тъмната й коса, за да я успокой. Бе чувала много истории за странното дете и знаеше, че нищо, което каже, не можеше да разруши илюзиите й. Затова просто зачака сълзите да отминат, като я притискаше плътно до себе си.

Поседяха така известно време.

- Не искам да виждам толкова много - каза Касандра, отдръпна се и седна с гръб към стената. - Мразя това. Понякога не мога да различа сега от после.

- Това тук е сега - отвърна Андромаха. - Двете с теб седим тук.

- Двете с теб - повтори детето. После огледа коридора. - Погледни натам. Какво виждаш?

- Виждам гоблена на стената. Много красива бродерия.

- Не! Пред него.

- Коридора?

Раменете на Касандра се отпуснаха. Андромаха я видя да се усмихва на нищото, а после момиченцето махна с ръка.

- А ти какво виждаш? - попита я жената.

- Няма значение. Делфините ми казаха, че морето се променя. Изплашени са. И аз съм изплашена. Всичко се променя, Андромаха.

- Защо каза, че Хеликаон ме обича? Заради нещо, което е казал ли?

Касандра се усмихна срамежливо.

- Аз го обичам. Преди го гледах как спи. Хеликаон е в сега. Той е Повелителят на сребърния лък.

- Мислиш, че той е Аполон?

- Не, глупаче! Хеликаон е Хеликаон.

Андромаха се усмихна на детето.

- Не разбирам.

- Никой не разбира. Е, или поне никой, който чувства дъжда или горещината на слънцето.

- Това не значи ли всички?

- Трябва да вървим! Дръж лъка си в готовност. Трябва да спасим Лаодика и да я отведем до щитоносеца.

Андромаха не можеше да измисли какво повече да каже на това странно дете, затова двете закрачиха в тишината към залата за ритуали.

Там вече имаше около двадесетина жени, облечени с широки рокли и накичени с бижута от злато и сребро. Сред тях се движеха слуги, а върху подносите в ръцете им имаше златни чаши, пълни с вино. Андромаха видя Лаодика и й помаха. До огромните двойни врати стоеше висока среброкоса жена, която носеше малък церемониален шлем от чисто злато.

- Това е жрицата - прошепна Касандра. - Не я обичам. Предсказанията и са фалшиви.

- Ако е така, хората сигурно щяха да го осъзнаят, когато не се сбъднат - отбеляза Андромаха.

Андромаха последва посоката на протегнатия пръст.

- Не, тя е много умна - отвърна момиченцето. - Миналата година търговецът Паидатес отиде да я попита дали жена му някога ще забременее. Жрицата му отговори, че боговете ще са благосклонни към него, но трябва да бъде търпелив. Каза му, че ще има син, ако не обиди боговете. После корабът му потъна и той се удави, а тя обясни, че е обидил Посейдон.

- Може би е така - предположи Андромаха.

- След тази нощ ще казва само истината и пророчествата й ще са истински - каза Касандра. - Но никой няма да ги чуе.

На Андромаха й се струваше, че воденето на разговор с това дете бе подобен на опитите да хванеш пеперуда. Всеки път, когато си мислиш, че ти е в ръцете, тя изпърхва надалеч.

- Тук няма много жени - отбеляза тя. - Хектор нямаше ли приятелки?

- Всички обичаха Хектор - отвърна Касандра. - И много ще се радват, когато се върне у дома. Дръж лъка в готовност.

Лаодика прекоси залата, за да стигне до тях. Носеше ярка жълта рокля и в русата й коса бе вплетена златна нишка.

- Това не е място за демонстрация на стрелба - каза тя и се намръщи.

- Зная. Ще ти обясня по-късно. Виждам, че Креуса я няма.

- Тя винаги закъснява - отвърна Лаодика. - Креуса обича да се появява драматично. Мисля, че ще се разочарова. Толкова малко са дошли. Жените на най-близките съветници на татко, но никоя от приятелките на Хектор. - Тя се наведе по-близо. - О богове, жрицата ще заговори и най-омразната част от вечерта ще започне.

- Няма да говори дълго - прошепна Касандра и отстъпи с пребледняло лице. Внезапно се завъртя и се затича по коридора.

Среброкосата жрица вдигна церемониалния златен шлем над главата си и започна да припява:

- Атина, чуй децата си! Богиньо на мъдростта, чуй последователите си. Нека думите на мъката ни потекат към теб и да ни донесат мир и разбиране в тези дни на скръб.

Точно в този миг двойните врати се отвориха с трясък и в стаята нахлуха тракийски войници с мечове и копия в ръце.

Жените застинаха, шокирани. В техните покои не се допускаха мъже и определено не по време на свещена церемония.

Жрицата се разяри. Тя се втурна към тях, крещейки да напуснат незабавно или да се изправят срещу проклятието на Атина. Онова, което се случи после, втрещи Андромаха. Един едър тракиец замахна към старата жена и я запрати на пода. Церемониалният шлем издрънча и се удари в крака на близката маса. За миг последва страшна тишина. После жрицата посочи към мъжа.

- Нека богинята те порази и да прокълне семейството ти за девет поколения! - изпищя тя.

Мъжът се засмя… а после замахна с меча си. Жрицата вдигна ръка и бронзовото острие се заби в нея. Шурна кръв. Втори удар преряза гърлото й. Жените започнаха да крещят и да тичат. Войниците обаче ги догониха и започнаха да ги дърпат назад.

Тогава Лаодика се затича към война, който още мушкаше гърчещата се жрица с меча си.

- Страхливо куче! - изкрещя му тя.

- И ти ли искаш да кървиш, кучко? - отвърна той и тръгна към нея. Андромаха бързо постави стрела в тетивата и я издърпа до бузата си. Когато войникът достигна Лаодика с високо вдигнат меч, черноперата стрела го прониза в окото. Той се препъна няколко крачки, изпусна меча и се свлече на пода.

- Лаодика! - извика Андромаха.

Младата жена се затича към нея. Един тракиец метна копие и то я уцели в гърба. Принцесата изкрещя и залитна. Андромаха простреля мъжа в гърлото. Още и още войници нахлуваха в общата зала. Лаодика се свлече към приятелката си. Един войн се затича към тях. Андромаха запрати стрела, която прониза кожения му нагръдник и се заби в гърдите му. Той залитна, но после продължи да ги преследва с вдигнат меч. Тя нямаше време да опъне тетивата, затова пристъпи напред да го посрещне, използвайки стрелата като кинжал. Отслабен от предната и атака, войникът замахна твърде вяло. Андромаха парира удара с ръка и заби върха на стрелата във врата му. Той падна със задавен вик.

Тя отново вдигна лъка си и сложи нова стрела на тетивата. Погледна надолу към Лаодика, която бе паднала на пода и се опитваше да изпълзи към коридора. Дългото черно копие все още стоеше забито в гърба и.

Край нея тичаха и други жени. Настана същински хаос.

И тогава изотзад се появиха други войници - царски орли водени от Хеликаон. Те атакуваха тракийците.

Андромаха дотича до мястото, където пълзеше Лаодика. Сграбчи копието и го извади. Принцесата извика, а после се свлече на пода. Андромаха запрати копието настрани и я хвана за ръката, за да я изправи на крака.

- Подпри се на мен - подкани я. - Трябва да се махаме оттук.

В мелето се хвърлиха още орли. Андромаха се затътри към двойните врати, водещи към стълбището до покоите на царицата. Няколко от войниците на Приам вече бяха там. Един от тях напусна поста си, за да вземе Лаодика в ръце.

- Отведи я в безопасност! - нареди Андромаха.

- Тази нощ няма безопасни места - отвърна той мрачно. - Но ще я отнеса горе. Ще задържим онези врати колкото можем по-дълго.

Хеликаон и орлите си проправиха път с бой в общата зала. Троянците до един бяха опитни и се биеха с безкомпромисна ефективност. Имаха добри брони, а също и щитове, и шлемове, така че лесно отблъснаха тракийците обратно към двойните врати, водещи към външната порта. Двадесетимата защитници бяха многократно по-малобройни, но тракийците нямаха щитове и с леките си градски кожени нагръдници и шлемове даваха ужасни жертви. Хеликаон се биеше със студена ярост, а двата му меча поразяваха жертвите му с ужасяваща скорост.

Водещите тракийци отстъпиха хаотично, а после се затичаха право към другарите им, които все още се опитваха да нахлуят. Това увеличи хаоса, в който паникьосани войници се опитваха да си проправят път сред собствените си редици. Орлите продължаваха да ги притискат, забивайки мечове в незащитените им гърбове и вратове. Тракийците се разпръснаха встрани от двойните врати.

Хеликаон даде заповед на войните си да се отдръпнат. Повечето се подчиниха, но четирима мъже, обхванати от бойна ярост, продължиха да преследват врага. Когато се върнаха в залата, Хеликаон нареди да затворят двойните врати. Имаше две дървени скоби за резета, но самото резе не се виждаше. От десетилетия не бе имало нужда от него и очевидно някой го беше махнал. Дарданецът прати двама войници да го намерят. От коридора вече не се чуваха звуци от битка и Хеликаон предположи, че тракийците са убили четиримата си преследвачи. Почти не им оставаше време да залостят вратите. Скоро враговете им щяха да се върнат.

- Съберете онези копия! - извика той, сочейки оръжията на мъртвите тракийци.

Орлите побързаха да изпълнят заповедта и скоро успяха да поставят девет дебели пръта в скобите.

- Това няма да ги задържи за дълго - каза един от тях. Хеликаон се огледа.

Повече от четиридесет тракийци бяха умрели тук, но сред тях се виждаха и телата на осем орела и пет жени, две, от които на преклонна възраст. Още четирима войника бяха ранени.

- Не можем да сторим нищо повече - обяви накрая той и ги поведе обратно към другите двойни врати, водещи към покоите на царицата и мегарона. Тук вече имаше резе и Хеликаон им нареди да затворят и да залостят тежките дъбови врати.

После остави двама орела да пазят входа и се качи по стълбите до покоите на царицата. В по-големите стаи откри оцелелите жени. Някои изглеждаха изплашени, други - шокирани и несигурни. Лаодика лежеше на един диван, заобиколена от Касандра и Андромаха. По изящно украсения плат бе попила кръв. Хеликаон прибра мечовете си и се приближи към тях.

Една жена на средна възраст му препречи пътя.

- Какво става? - попита го тя и сграбчи ръката му. Беше изплашена и трепереше, а лицето и бе неестествено бледо.

- Нападат ни - отвърна той със спокоен глас. - Има ни мъже, които се нуждаят от помощ. А ще има и още. Можеш ли да претърсиш покоите за игли и конец, а също и накъсаш чаршафи за превръзки?

Изражението и се успокои малко.

- Да, мога.

- Добре. Организирай и другите жени, пригответе се да се погрижите за онези, които ще имат нужда от вас.

- Кой стои зад това предателство? - попита тя.

- Агатон.

Жената се намръщи и поклати глава.

- Винаги съм го харесвала - каза след малко.

- Аз също.

Той я заобиколи и коленичи до дивана. Имаше много кръв, а Лаодика сякаш спеше. Той погледна към Андромаха.

- Копие - прошепна тя. - Удари я ниско в гърба. Спрях кървенето, а сърцето й бие силно. Мисля, че ще се възстанови.

Хеликаон се пресегна и нежно отметна кичур коса от челото на Лаодика. Очите и се отвориха.

- Хеликаон! - извика тя с широка усмивка. - Мъртви ли са предателите?

- Още не.

- Те убиха жрицата. Беше ужасно. Пияни ли са били?

- Не, Лаодика. Има заговор за убийството на баща ти.

- Антифон или Диос - каза тя. - Или и двамата.

- Не. Агатон.

- О, не - прошепна тя. - Не, не може да е истина.

- За съжаление обаче е. Той е пратил хора да пронижат Антифон и е наредил всички в двореца да умрат.

- Вие двамата бяхте приятели - каза принцесата. - Не разбирам. Аргуриос тук ли е?

- Да. Той е долу на двора и организира защитата.

- Защитата? - Тя изглеждаше изненадана.

- Тракийците на Агатон са обградили двореца… а на помощ им идва и микенски отряд.

- Ами нашите войски?

- Войниците в града са верни на Агатон. Мисля, че нощта ще бъде дълга.

Лаодика въздъхна, а после примижа от болка.

- Чувствам се така, сякаш ме е ритнал кон - оплака се тя.

- Раните от пронизване са такива - успокой я той. - А сега трябва да вървя. Почивай и събирай силите си.

- Да, ще го сторя. Много съм изморена. Кажи на Аргуриос да внимава. Не искам да му се случи нещо.

- Аргуриос? - Хеликаон я изгледа въпросително.

- Ние ще се оженим - каза тя. - Такава е съдбата ни.

Той се усмихна, а после я целуна по челото.

- Радвам се за вас.

После се изправи и Андромаха стана заедно с него.

- Ела с мен за малко - каза й Хеликаон.

Двамата прекосиха покоите и излязоха в коридор над широкото стълбище, водещо към царския мегарон. Под тях виждаха мъже, които се екипираха с оръжия и щитове от стените.

- Радвам се, че дойде - каза Андромаха.

Хеликаон се вгледа в зелените й очи.

- Дойдох за теб.

- Защо?

- Мисля, че знаеш.

- Може би. Но може и да нямаме време да чуем думите. Той пое ръката й и я вдигна до устните си. Очакваше тя да се възпротиви, но това не стана.

- Обичам те, Андромаха - каза той. - Обичам те от първия миг, в който те видях на плажа в Залива на сините сови. От онази нощ насам ти винаги си в сърцето и ума ми. Ако оцелеем, ще се върнеш ли с мен в Дардания?

- Да - каза тя простичко.

Той я целуна. И когато устните им се срещнаха, мисълта за опасността наоколо изчезна от ума му. Нямаше нищо друго и той знаеше, че този прекрасен момент ще остане запечатан в паметта му до края на живота му.

Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, студената реалност се върна на мястото си.

До края на живота му. Беше много Възможно това да е само тази нощ.

- За какво мислиш? - прошепна тя.

Хеликаон се усмихна.

- Цял живот съм чакал този миг, а не го знаех. Мислех, че предпочитам да съм тук и сега с теб, вместо, където и да било из Великата зеленина.

32 КОПИЯ В НОЩТА

ПОРТИТЕ БЯХА ЗАТВОРЕНИ, ПЪРВАТА БИТКА - приключила, и Аргуриос стоеше на двора пред двореца. По стените над него четиридесетима орли, въоръжени с фригийски лъкове, чакаха следващата атака. Зад гърба си чуваше заповедите, разнасящи се откъм царския мегарон. Стоеше мълчалив и с натежало сърце.

Бе дошъл тук като микенски престъпник, решен да моли Приам да му позволи да се ожени за дъщеря му. Само за да се озове насред граждански война. Мисълта за битката не го тревожеше. Бе прекарал целия си съзнателен живот, калявайки се с бой. Онова, което го безпокоеше, докато чакаше тихо в спокойствието преди клането, бяха приближаващите се микенски войни. Ако Агамемнон се бе съгласил да подкрепи Агатон с малък отряд, той щеше да е съставен от най-добрите бойци в армията му. Аргуриос щеше да е водил битки с повечето от тях, щяха да са празнували победи заедно и да са скърбили за падналите си другари. В ума му заплуваха лицата на Калиадес Високия, Менидес Копиеносеца, Банокъл Едноухия, Ерутрос Шегаджията, Аякс Черепотрошача…

Дали сега те не се приближаваха към цитаделата?

И ако бе така, как можеше той - един микенски войн - да вдигне оръжие срещу тях?

Способен ли бе да прониже високия Калиадес и да го гледа как пада? Или да прати Банокъл в Подземния свят?

И все пак тези мъже идваха да убият бащата на жената, която обичаше. А каква щеше да е нейната съдба, ако успееха? Поне на този въпрос можеше да отговори. Макар самият Аргуриос никога да не бе изнасилвал жена, знаеше, че подобно нещо е често срещано след битка.

Изпълни го гняв, когато си представи подобна съдба за Лаодика. “Не, няма да го допусна, реши той. Ще извадя сърцето на самия Агамемнон, преди да позволя да я наранят.”

Той бързо отиде до укреплението и изкачи двадесетте стъпала до мястото, където Полидорус бе коленичил зад назъбената стена. Аргуриос вдигна глава над парапета и огледа откритото пространство отвъд. Не се виждаха войници, но в сенките виждаше струпвания в тесните улици на осемдесетина крачки разстояние.

- Ще търсят стълби - предупреди Микенецът.

- И ще намерят много - отвърна войникът. - В Троя винаги някой строи нещо.

Самите стени едва надвишаваха височината на двама високи мъже. Ако врагът разположеше каруци до тях, бойците щяха да са в състояние да скочат и да се хванат за ръба. Аргуриос погледна обратно към двореца. Горе и вляво от вратите имаше дълъг балкон с широки прозорци. Ако врагът успееше да отвори портите, можеха да донесат стълбите си до стената на двореца и да нахлуят директно на горните етажи. С достатъчно мъже микенецът щеше да удържи външните стени дни наред. А с триста опитни войни - да защитава двореца от цяла орда. Беше ужасно да имаш подобна крепост и толкова малко войници, които да я бранят. - Ще вляза вътре - каза той на Полидорус. - Трябва да изуча мегарона и да планирам защитата му. Ако ни нападнат, преди да съм се върнал, пратете няколко залпа по тях и задръжте първата атака. Това е жизненоважно.

- Ще ги удържим, Аргуриос - измърмори Полидорус - цяла нощ, ако трябва.

- Няма да е цяла нощ. Ще ти обясня всичко, щом се върна.

Войникът се усмихна.

- Нещо, което да разказвам на децата си, когато пораснат, а? Че съм се бил до Аргуриос.

- Имаш деца?

- Още не. Но човек трябва да мисли в перспектива.

Микенецът слезе на бегом по стълбите до двора. Когато влезе в мегарона, видя, че всички врати, освен главните, са барикадирани. Приам седеше на трона си, облечен в изкусно изработена броня, украсена със злато и сребро. В ръцете си държеше шлем с висок гребен. Навсякъде наоколо имаше въоръжени мъже. Почти бяха оголили стените от щитове и копия. До царя стоеше принц Диос. Той не носеше броня, но имаше меч на колана си.

Аргуриос ги приближи и Приам вдигна поглед.

- Кучетата избягаха ли? - попита той, вече трезвен, Въпреки че очите му бяха зачервени и уморени.

- Не, царю. Събират стълби. Ще дойдат скоро. Трябват ни стрелци на външния балкон над вратите. Тридесет ще ни стигнат. Ще нареди на мъжете по стените да отстъпят до мегарона, когато започне истинската атака.

- А кой си ти, че да раздаваш заповеди? - попита рязко Диос, а очите му заблестяха гневно.

- Той е Аргуриос - каза Приам спокойно. - И се бие на моя страна.

- Трябва да извадим всички на външните стени - възкликна раздразнено принцът. - Можем да ги удържим.

- Ти какво мислиш, Аргуриос? - попита царят.

- Ако имахме триста мъже, бих се съгласил с принц Диос. Но при толкова малко рискуваме да ни обкръжат. Ако минат зад нас, ще ни нарежат на парчета. Трябва да имаме път за отстъпление, който да издържи възможно най-дълго. Планът ми е да удържим стената за първата атака, а после тихо да отстъпим. Когато дойдат отново, ще ги ударим със залпове от стрелците на балкона.

- А после барикадираме вратите? - попита Приам.

- Не, царю. Оставяме ги отворени.

Приам се изненада.

- Обясни ми тази стратегия!

- Врагът може да ни достигане по много начини. През вратата към дворцовите градини, например. Или ако донесат стълби и се изкачат до балкона. Могат да минат и отзад. А ние искаме да ни атакуват там, където сме най-силни. Те няма да са в състояние да устоят на поканата на отворените врати. Ще бъдат привлечени като мухи на конско лайно и ще ги задържим там. Поне докато пристигнат микенците.

- В името на фуриите, татко, как можеш да му вярващ? - извика Диос. - Той също е микенец.

Аргуриос си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

- Така е, принце. Повярвай ми, в момента ми се ще да бях навсякъде другаде, но не и тук. Ако микенците успеят, аз ще бъда убит заедно с всички вас. Имаме много малко време за подготовка и никакво за лични вражди.

Той се обърна към царя.

- Ако имаш по-добър човек от мен, който да оглави защитата, посочи го, за да се отдръпна и да се бия, където ми кажат.

- Аз съм царят - отвърна Приам студено. - Сам ще си оглавя защитата. Да не ме мислиш за слабак? Някаква антика, неспособна да вдигне меч?

- Изобщо не поставям под съмнение силата и уменията ти - каза Аргуриос. - Но ако аз бях начело на нападателите, бих се молил на всички богове да постъпиш именно така. Ако ти умреш, те печелят. Всички до един ще се опитват да те убият. Бронята ти блести като слънцето и всяка атака ще се насочи към теб. Всяка стрела, копие и меч ще те търсят. Мъжете ти ще се бият смело… но само докато има цар, за който да го правят.

В този момент Хеликаон влезе в мегарона и застана до Диос.

- Блокирахме задните входове - каза той, - но няма да издържат дълго. Какви са заповедите ти?

Приам помълча за известно време.

- Аргуриос ме съветва да се оттегля от битката. Какво ще кажеш ти?

- Добър съвет. Този бой няма да бъде само за двореца, но и твоята защита.

- Нека аз застана начело на твое място, татко - помоли Диос.

Приам поклати глава.

- Имаш твърде малко опит, а и, както каза Аргуриос, сега нямаме време за спорове. Мъжете ще те последват, Еней. В това съм сигурен. Самият Аргуриос също е известен сред цялата Велика зеленина като стратег и боец. Какво предлагаш ти?

- Нямам голям опит в обсадите, а още по-малък в микенските бойни тактики - отвърна Хеликаон. - Бих приел водачеството на Аргуриос.

- Така да бъде. - Внезапно Приам се разсмя. - Един микенски приятел начело на защитата на моята цитадела? Харесва ми. Когато спечелим, можеш да ме помолиш за всичко и ще го получиш. Е, на твоите заповеди сме, Аргуриос.

Микенецът се завъртя към Диос.

- Ти ще командваш защитата на горните балкони. Вземи тридесет добри стрелци, както и мъжете с най-малко броня. Стените на балкона ще ги пазят от стрели. Врагът ще донесе стълби. Дръжте ги на разстояние колкото можете по-дълго, а после отстъпете към мегарона и ще се оттеглим в горните сгради отзад.

Лицето на принца бе пребледняло и на него се четеше едва удържана ярост.

- Изпълнявай! - отсече Приам.

- Това е лудост - отвърна Диос, - но ще ти се подчини, татко. Както винаги.

С това той се оттегли.

- Нека огледаме бойното поле - каза Аргуриос и тръгна да обикаля мегарона. Приам и Хеликаон го последваха. Микенецът достигна подножието на стълбите. Бяха достатъчно широки да могат на тях да се бият двама войни, застанали рамо до рамо. После погледна към коридора горе и надясно от стълбището.

- Ще разположим стрелци там. Те ще виждат добре мегарона. Трябват ни колкото се може повече стрели. Копия също, ако имаме достатъчно. Какво има отвъд онзи коридор?

- Покоите на царицата - отвърна Приам. - Те са обширни и просторни.

Аргуриос се качи по стълбите, следван от царя и Хеликаон. В стаите горе видя Лаодика, легнала на напоения с кръв диван, и седналата на пода до нея Андромаха. Мислите за защитата изчезнаха от ума му. Той свали шлема си, отиде при принцесата и взе ръката й в своята. Тя отвори очи и се усмихна широко.

- Какво стана? - попита я микенецът.

- Раниха ме - отвърна Лаодика. - Но не се тревожи. Няма ми нищо. - Тя го погали по лицето. - Радвам се, че си тук. Говори ли с татко?

- Още не. Не мога да остана с теб. Имам твърде много за вършене. Ще се върна веднага, щом мога. Сега почивай.

Той целуна дланта й и стана на крака. Едва когато се върна при царя и Хеликаон, видя шока, изписан по лицето на Приам. Аргуриос ги подмина и тръгна към задното стълбище. После се обърна и прекоси множеството стаи.

- Балконите са недостъпни - каза той. - Така че врагът ще е принуден да дойде през мегарона. Мисля, че можем да удържим тракийците на вратите. Микенците вече са друга работа.

- Можем да отстъпим до стълбите - каза Хеликаон.

- Така и ще направим, но моментът трябва да е много внимателно подбран - отвърна Аргуриос и тръгна към коридора над стълбите. - Трябва да ги държим разгневени, да ги принудим да идват срещу ни. Не бива да им даваме време да спрат и да помислят. Сторят ли го, ще осъзнаят, че този коридор е ключът към победата. Веднъж влязат ли в мегарона, достатъчно е да донесат стълбите си и да се качат там. По този начин ще подминат стълбите и ще ни обкръжат.

- И как мислиш да ги държиш разгневени? - настоя да разбере Приам.

- Щом ме видят, ще тръгнат към мен. Аз ще съм тяхна цел и фокус на атаката им. Ще отстъпим към стълбите, а те ще се втурнат след нас. После сърцата им ще се изпълнят с гордост бойна ярост. Ще стоиш ли до мен, Хеликаон?

- Да.

- Добре, защото колкото и да желаят да ме убият, няма човек, когото да мразят повече от теб. Видят ли ни заедно, това ще ги заслепи и няма да могат да мислят трезво. А сега трябва да се върна на стената.

- Само един момент - намеси се Приам. - Как така дъщеря ми те поздравява с целувка?

Аргуриос видя гнева в очите на царя.

- Ти каза, че ако оцелеем тази нощ, ще изпълниш всяко мое желание. Желанието ми е да се оженя за Лаодика. Обичам я. Но наистина ли сега е времето да обсъждаме това?

Приам се отпусна, а после се усмихна студено.

- Ако утре сутрин все още съм цар, ще го обсъдим надълго я нашироко.

Микенецът замълча за момент. После се обърна към Хеликаон.

- Организирай защитниците в мегарона. После гледайте стените. Трябва да отблъснем първата атака и да им нанесем тежки поражения. Това ще смути наемниците. Когато моментът настъпи, ни елате на помощ.

- Можеш да разчиташ на мен - каза Хеликаон.

- Дано преценката ти е добра, Златни.

И с тези думи той тръгна към двойните врати и двора зад тях.

Полидорус се взираше през пролуката между издатините на парапета. Тракийците се събираха в сенките между сградите. Усети как гневът се плъзва по него, но го удържа. Вчера родителите на Касила най-сетне се бяха съгласили на сватбата им - в немалка степен заради намесата на Лаодика. Тя бе посетила дома им, за да поговори с майката на Касила. Освен това занесла дар на бащата - златен бокал, украсен с червени скъпоценни камъни. Тази здрава връзка с благородниците накрая го спечели. Касила бе преизпълнена от щастие, а Полидорус се смяташе за най-щастливия човек на света.

Сега имаше чувството, че участва в някаква мрачна шега на боговете. Полидорус не беше глупак. Не разполагаха с достатъчно хора да защитят двореца дори от тракийците, а какво оставаше за микенците. Веднъж щом наемниците съберяха достатъчно стълби да щурмуват стените, битката щеше да е практически приключила. Боят щеше да е свиреп и кървав, а орлите щяха да вземат ужасяваща цена от врага, но резултатът бе предрешен. Касила щеше да скърби за него, разбира се, но тя беше млада и баща й щеше да й намери друг ухажор.

Аргуриос се качи на стената и застана до него.

- Някакво движение?

- Събират се. Още не съм видял никакви микенци.

- Те ще дойдат, когато се отворят портите.

- Какъв е бойният ни план? - попита Полидорус.

- Ще ги задържим тук за известно време, а после ще отстъпим в самия дворец.

- Вратите са здрави - отбеляза войникът. - Но няма да издържат дълго.

- Няма и да се наложи - отвърна Аргуриос. - Не възнамерявам да ги затварям. Искам врагът да се концентрира около тези врати. Ще ги ударим отгоре и ще ги задържим в портала.

- Но ако ги залостим, ще имаме още време, нали?

- Да - съгласи се микенецът. - Това също ще намали бойния дух на онези вътре, докато слушат ударите на брадвите по дървото. По-добре да се изправиш срещу врага очи в очи. Баща ми казваше, че стена от мъже е по-здрава от стена от камък. Виждал съм тази истина в много битки.

Полидорус вдигна глава и се вгледа в мрака. Една стрела удари укреплението близо до него и отскочи встрани.

- Всички ще измрете тази нощ! - долетя вик от сенките.

Последваха го пронизителните бойни крясъци на тракийците.

После се чу друг глас:

- Тук ли си, предателю Аргуриос?

- Тук съм, пале! - извика в отговор микенецът.

- Това ме радва! Скоро ще те видя.

- Не и докато държа меч в ръката си, безгръбначен червей. Познавам те, Коланос. Ще се криеш в сенките, докато по-смелите мъже умират заради теб. - Той се наведе към Полидорус. - Приготви се! Идват!

Войникът вдигна фригийския си лък и сложи стрела на тетивата. Орлите по цялата стена го последваха.

Внезапно се разнесе звук от тичащи крака и тракийците отново изпълниха въздуха с бойните си викове.

Орлите се изправиха и запратиха един залп в нападателите. Полидорус стреля втори път и видя как един мъж, влачещ стълба, падна на земята. Другарите му обаче поеха товара. Залп след залп се удряше в тракийците, но стрелците бяха твърде малко, за да спрат атаката. Няколко десетки стълби издрънчаха в стената. Една вражеска стрела отскочи от нагръдника на Полидорус. Друга изсъска край лицето му.

После тракийците започнаха да нападат стените. Той хвърли лъка си, извади листовидния къс меч и вдигна щита си. До него Аргуриос също чакаше с оръжие в ръка.

- Отдръпни се леко - каза той спокойно. - Дай ми повече място за бой.

Полидорус се отдръпна надясно.

Първият тракиец ги достигна. Войникът скочи напред и заби меча си в лицето на мъжа. Врагът отчаяно се опита да се прехвърли от другата страна на стената, но Полидорус го удари отново и той падна. Сега нощта се изпълни от звуците на битката, крясъци от болка и ярост, дрънченето на мечове и щитове. Няколко война прехвърлиха укреплението вдясно от Полидорус. Той ги атакува, забивайки меча си в гърдите на първия. Острието влезе надълбоко и се заклещи. Неспособен да го извади, той блъсна мъжа от стената на двора долу. После засили щита си в лицето на втория. Аргуриос се появи до него, проправяйки си път със смъртоносни удари. Микенецът вдигна един паднал меч и го хвърли на Полидорус, а после извъртя, за да посрещне нов нападател.

По цялата стена тракийците печелеха позиции. Орлите не отстъпваха, а се биеха с неуморима смелост. Полидорус огледа парапета и видя, че около една трета от хората му са падна ли. После Хеликаон и още тридесетина орли дотичаха през двора. Те се качиха по стълбите, за да се включат в боя. Леко бронираните тракийци започнаха да отстъпват. Някой дори скочиха от стените на улицата. Други, вече слизащи по стълбите, също заскачаха. Полидорус остави щита си да падне, грабна лъка и стреля в гърбовете на бягащите.

Обзе го неконтролируема радост. Беше жив и бе победил.

Аргуриос се приближи до него.

- Отведи ранените в мегарона и вземи всички оръжия и брони на мъртвите. Също така събери мечовете и копията на врага. Направи го бързо, защото няма да имаме много време преди следващата атака.

- Ще ги надвием отново - отвърна войникът. - Ние сме орлите и сме неуязвими.

По-възрастният мъж го изгледа отблизо.

- Това беше само първата атака. Сега ще дойдат повече, по-бързо и по-свирепо. Огледай се. Изгубихме четиринадесет мъже, а шестима са ранени. Половината от бойците по стената. Следващия път ще ни пометат. Затова и следващия път няма да бъдем тук. А сега изпълнявай.

Полидорус преодоля възбудата. Той се втурна по стълбите, като раздаваше заповеди по пътя си. Други хора заизлизаха от мегарона, за да помогнат в събирането на оръжията. Аргуриос тръгна по парапета, а от време на време край него прелиташе по някоя стрела…

Вървеше сред останалите по стените защитници. Също така Полидорус, сега и те бяха превъзбудени, защото се бяха сблъскали с противника и го бяха надвили. Духът им бе приповдигнат и Аргуриос не искаше да ги охлажда със студената реалност. Първата атака беше прибързана и недомислена - опит да се пометят укрепленията на широк фронт. По-добре да бяха дошли от двете страни на стената, за да разпръснат защитниците, а после да нахлуят в центъра. Следващата атака щеше да е по-добре планирана.

Но Въпреки това микенецът беше доволен. Първата битка бе окуражила защитниците и изплашила врага. Увереността на тракийците бе накърнена. Водачите им щяха да знаят, че е жизненоважно да спечелят бърза победа, за да поправят това. Сигурно в момента се бяха събрали, а Агатон се опитваше да ги вдъхнови, за да подсили смелостта им за следващата атака. Щеше да ги уверява в победата, да им обещава богатства. Аргуриос извика един войник:

- Иди при принц Диос на балкона. Кажи му, че ще се оттеглим от стената преди следващата атака. Помоли го да задържи стрелците, докато врагът не достигне двора. Той ще се струпа долу и ще е лесна цел. После иди при господаря Хеликаон. Петдесет мъже с щитове трябва да са готови да защитават входа.

Закачайки собствения си щит на гърба си, войникът се спуска по стълбите и през двора.

Аргуриос вдигна глава над парапета. Луната изгряваше и къщите и улиците се къпеха в сребриста светлина. Оттук виждаше застаналите в готовност тракийци, както и движещите се сред тях офицери. Още нямаше и следа от микенците.

Но това можеше да се очаква. Те бяха елитен отряд и нямаше да бъдат използвани толкова рано в битката. “Ще дойдат, когато сме изморени, помисли си той, и ще ударят като чук в сърцето на съпротивата.” Копията и стрелите щяха да са в по-голямата си част безполезни срещу тях. Добре бронирани и с високи извита бронзови щитове, подсилени с волска кожа, въоръжени с тежки копия и мечове, те щяха да настъпят в бойна формация и да принудят защитниците да се огънат. Копията щяха да им дадат предимството на разстоянието пред въоръжените с мечове орли. Единствената им надежда за успех срещу подобна сила беше да разкъсат формацията им. То можеше да стане на открито бойно поле, но не и в пределите на дворцов мегарон. Аргуриос знаеше, че орлите са дисциплинирани и опитни бойци. Дали обаче можеха да удържат срещу най-добрите войни на Микена? Съмняваше се.

Времето минаваше, а тракийците все така не атакуваха.

Полидорус се върна на укреплението, а после от двореца излезе и Хеликаон и се присъедини към тях.

- Кога ще дойдат микенците? - попита той.

- Когато се отворят портите. - Аргуриос се обърна към Полидорус. - Върни се вътре и събери най-високите и силни орли. Не повече от тридесет. Задръж ги настрани от първоначалната битка. Когато микенците дойдат, ще ни трябва най-доброто, с което разполагаме. Освен мечовете им, искам да имат и тежки копия.

- Да, Аргуриос.

Когато войникът тръгна, той вдигна глава над парапета.

- Мисля, че няма да чакат още много.

- Сигурно ти е тежко - каза Хеликаон, когато Аргуриос се отдръпна.

Той усети как го изпълва гняв, но го преглътна. Изгледа младия мъж до себе си.

- Съвсем скоро ще избивам собствените си другари. Ще се бия рамо до рамо с мъж, когото съм се заклел да убия. Тежко не може да опише случващото се тази нощ.

- Има моменти, когато почти можеш да чуеш как се смеят боговете - отвърна Хеликаон меко. - Наистина съжалявам за това, Аргуриос. Иска ми се никога да не те бях молил да ме придружаваш до двореца на Кигон. Ако знаех каква болка щеше причини това, нямаше да го сторя.

Ядът на микенеца отслабна.

- А аз не съжалявам за действията си от онзи ден - каза той. - В резултат на тях срещнах Лаодика. Преди това не бях осъзнавал, че животът ми е бил изпълнен с мрака на вечна зимна нощ. Когато я видях, сякаш слънцето изгря за пръв път. - Той замълча за момент, засрамен от тази емоционалност. Предполагам, че звуча като разлигавен идиот.

- Не. Звучиш като влюбен човек. Имаше ли чувството, че някакъв невидим юмрук е ударил гърдите ти? Езикът ти залепва ли се за небцето?

- Точно! Значи си го преживявал?

- Всеки път, щом видя Андромаха.

И тогава един орел вляво от тях извика:

- Идват!

Аргуриос се изправи на крака.

- Сега вече започва сериозната част - каза той.

Принц Агатон гледаше своите тракийци, докато тичаха към стените. Сега нямаш бойни викове. Само мрачна решителност за убийство и покоряване, за да спечелят богатствата, които им бе предложил. Копнееше да е с тях, да се качи по стълбата и да си проправи с бой път до Приам. Искаше да бъде там, когато царят бъде захвърлен на колене, молейки се за живота си. Но все още не можеше да си го позволи. Смъртта на Приам подсигуряваше успеха му, но ако той умреше в атаката, всички години на планиране и заговори щяха да са били за нищо. Щеше да извърви тъмния път към Хадес с провал в сърцето.

Провал.

В очите на Приам той винаги се бе провалял. Когато Агатон победи хетските бунтовници в Резос, баща му се разяри от загубите, които беше понесъл.

- Хектор щеше да ги смаже с половината от твоите мъже и една десета от убитите.

Нямаше парад за Агатон. Нямаше лаврови венци.

Нима някога е било различно? Когато бе на десет години и се боеше от мрака и тесните тъмни места, баща му го заведе в подземните Пещери на Цербер. Приам му разказа за демоните и чудовищата, обитаващи тези места, и как грешната пътека вещи право към мъченията на Подземния свят. Баща носеше факла. Агатон стоеше близо до него и се паникьосваше все повече и повече. Отиваха все по-надълбоко и по-надълбоко. А после достигнаха подземен поток и царят изгаси факлата в него и се отдръпна от сина си. Агатон изкрещя и го замоли да го хване за ръката.

Тишината се проточи. Той приклекна в мрака и остана парализиран сякаш цяла вечност - хлипащ и ужасен.

После видя светлина. Това беше единадесетгодишният му полубрат Хектор, който също носеше факла.

- Татко изчезна. Демоните го отнесоха - изпищя Агатон.

- Не, той те чака отвън.

- Защо ме е оставил?

- Мисли си, че това ще излекува страха ти от тъмното.

- Можем ли да си вървим?

- Няма как да изляза с теб, Агатон. Татко не знае, че съм дошъл тук. Влязох от южната страна. Ще изгасим факлата и ти ще ме хванеш за ръката. Аз ще те отведа на място, откъдето ще виждаш слънцето. После трябва да излезеш сам.

- Защо той ме мрази толкова, Хектор?

- Не те мрази, просто искала бъдеш силен. Сега ще изгася факлата. Готов ли си?

Хектор бавно го поведе през тунелите, движейки се близо до стените. Тогава Агатон не се боеше, защото усещаше топлината на дланта му и знаеше, че той не би го изоставил. Мракът бавно се вдигна и той видя слънчевата светлина, отразена от скалата.

- Ще се видим по-късно, малки братко - каза Хектор и скочи обратно в мрака.

Агатон излезе и видя баща си, майка си и двадесетина съветници, който стояха под слънцето. Когато го видя, Приам се намръщи.

- В името на боговете, момче, да не би да си плакал? Какъв позор.

Той се отърси от спомена, за да наблюдава как тракийците му прехвърлят стените. Странно, но не се чуваха звуци от битка.

Белокосият Коланос се появи до него.

- Отдръпнали са се в цитаделата.

После прозвучала виковете на ранени и умиращи мъже. Агатон знаеше какво става. Лъконосците обстрелваха струпаните в двора тракийци. Той се завъртя и извика на един от офицерите, командващи подкрепленията.

- Изпрати стрелците! Врагът се е струпал на балкона над вратите. Надупчете ги!

Войникът събра хората си и стотина стрелци се затичаха към стълбите.

Всичко трябваше да е толкова по-просто. Предполагаше се хората на Агатон да влязат в двореца, да надвият малцината стражи и да пуснат микенците да довършат клането. Вместо това портите бяха барикадирани, а защитата - организирана.

Кой би предположил, че Дебелият Антифон ще се пребори с убийците? Агатон не се съмняваше, че е оцелял достатъчно дълго, за да предупреди Хеликаон. Принцът бе чул, че ездач на златен кон е задминал тракийците му, докато марширували към цитаделата. Само Хеликаон имаше такива коне. После дойдоха и новините, че войн с микенска броня е разпръснал хората му, когато са щели да атакуват портите.

Хеликаон и Аргуриос. Двама мъже, които изобщо не присъстваха в първоначалния му план. И двамата - поканени само по молба на Коланос.

В крайна сметка действията им не можеха да сторят нищо, освен да отложат неизбежното, но все пак го вбесяваха.

Портите на двора се разтвориха.

- Приготви бойците си - каза той на Коланос, а после прекоси откритото пространство, за да сграбчи съдбата.

33 ЩИТЪТ НА ИЛИОС

АРГУРИОС ВЛЕЗЕ В МЕГАРОНА И СИ ПРОПРАВИ ПЪТ през трите редици орли, готвещи се да защитават широкия портал. Хеликаон се приближи към него. На гърба си носеше извит щит.

- Провери дали мъжете знаят, че трябва да останат на място - каза Аргуриос. - Ако врагът отстъпи, не бива да има преследване.

- Вече го направих - отвърна дарданецът. - Кога очакваме микенците?

- Скоро.

Аргуриос го остави и прекоси мозаечния под. Трябваше му щит, но стените бяха оголени от всички оръжия и брони. И тогава го видя. Беше древен и красиво изработен, украсен с мед и син емайл. В центъра му имаше бойна сцена с участието на великия герой Херкулес, вкопчен в битка с деветглавата Хидра. Взе за момент копието на един войник, закачи с него каиша на щита и го свали от стената.

После го закачи на гърба си и отиде до мястото, където стояха Полидорус и тридесетима орли - високи и широкоплещести мъже с мрачни лица. Той ги огледа, спря се и на очите им. Не беше сигурен за двама и затова ги прати обратно при Хеликаон на портала. Останалите чакаха заповедите му.

- Когато дойдат микенците, искам да оформите три линии зад защитниците - нареди той. - После, по моя заповед… - Точно тогава отвън се разнесоха писъци и бойни викове - тракийците щурмуваха портала. Орлите стиснаха копията си и наместиха щитовете. - Гледайте ме и слушайте - каза Аргуриос спокойно. - Съвсем скоро ще дойде и вашият ред. Вие трябва да се изправите срещу микенците. Ще дойдат, в здрава формация. Ще атакуват портала с мисълта да разпръснат защитниците с тежестта и силата си. Когато тръгнат напред, Хеликаон ще раздели редиците си наляво и надясно. Ние ще се противопоставим на враговете с наше собствено настъпление. Това ще оформи три страни на квадрат. Нашата цел е да задържим микенците, докато мъжете на Златния ги атакуват по фланговете. Ясно ли е?

- Ясно е - каза Полидорус. - Но колко дълго могат тридесетима да удържат двеста?

- Не зная - призна Аргуриос. - Но така се създават легенди. Ще ни принудят да отстъпим. Трябва да го направим към стълбите, без да спираме да се бием. Няма да разбиваме формацията или да се разпръсваме. Всеки от вас ще стои до другарите си така, сякаш са негови кръвни братя.

Като каза това, той завъртя щита и пъхна лявата си ръка в каиша. Видя как орлите го зяпват шокирани.

- Братя на кръвта - каза Полидорус. - Няма да те провалим, Аргуриос.

- Тогава нека се разположим зад защитниците. Три редици.

Орлите застанаха в позиция с микенеца в центъра на първата линия.

Пред тях Хеликаон и войните му вече се биеха с тракийците.

Аргуриос си пое дълбоко дъх и издиша бавно. Факлите примигваха в скобите си по стените, а звуците на войната ехтяха из мегарона. На стълбите, водещи към балкона над портала, се виждаха ранени мъже, на които помагаха да слязат. Тракийските стрелци започваха да притискат Диос и хората му. Неколцина от орлите с Хеликаон също бяха паднали и ги изтеглиха назад от битката.

Дългата нощ продължаваше.

Андромаха стана от мястото си до спящата Лаодика и се огледа из покоите на царицата. Сега непрестанно им водеха мъже с ужасяващи рани. Главният лечител на Приам, Зеотос, се грижеше за тях. Дългата му бяла роба бе окървавена, а ръцете му бяха поаленели. Възрастният човек бе пристигнал преди малко и веднага отиде при Лаодика.

- Добре е - увери го Андромаха. - Кървенето почти спря и тя спи спокойно.

- Всички ще спим спокойно след тази нощ - отвърна той унило.

Акса и още няколко слугини помагаха на благородничките в превързването на раните и шевовете. Дори и младата Касандра бе заета с нарязване на чаршафи за превръзки. До балкона имаше шест трупа, на който бяха свалили броните и оръжията. Нямаше къде да ги сложат и затова ги бяха наредили един върху друг с преплетени ръце.

Андромаха излезе от покоите към коридора над стълбите. Тук бяха разположени колчани със стрели и купчина метателни копия. Отиде до най-лявата част на парапета и погледна към мегарона. При вратите кипеше битка и тя видя Хеликаон в мелето. Блестящата му бронзова броня беше като златна на светлината на факлите.

Зад защитниците стоеше друга група войни с високи щитове и тежки копия в ръце.

Вдясно видя царя и около дузина от съветниците му. Мнозина бяха стари мъже, но държаха мечове и копия, а няколко имаха и щитове. От мястото, където стоеше, Андромаха виждаше и отвъд бойната линия към двора. Там се бяха струпали стотици тракийци. Струваше й се невъзможно, че толкова малко защитници са удържали толкова дълго време.

Още и още ранени бяха изтеглени от боя. Видя как Приам прави знак на съветниците си и неколцина затичаха напред, за да помогнат на ранените да се изправят на крака и да ги отведат до горе. От раната в гърлото на един по-възрастен войник - може би към четиридесетгодишен - течете кръв. Той залитна към мъжете, които му помагаха, а после се свлече на пода.

Андромаха наблюдаваше как бликащата кръв се забави, а после войникът умря. Почти веднага около него се струпаха хора, който свалиха нагръдника и наколенниците му. Само след миг мъртвият орел бе просто още едно тяло, захвърлено безцеремонно в дъното на залата, за да не пречи на живите. Мъртвецът падна по гръб и главата му се килна на една страна, а празните очи сякаш се впериха в нея. Внезапно й се зави свят и започна да й се струва, че всичко това е нереално. Звуците на битката утихнаха и тя се озова втренчена в очите на трупа, разликата между живота и смъртта бе в един-единствен удар на сърцето. Всички мечти, надежди и амбиции на този човек бяха пометени в един кървав миг.

Устата й пресъхна и тя почувства как ноктите на ужаса се опитват да се впият в стомаха й.

Дали и тя нямаше да е мъртва съвсем скоро?

Дали Хеликаон щеше да падне с прерязано гърло, за да бъде съблечен и захвърлен в ъгъла?

Ръцете й трепереха. Скоро врагът щеше да помете изтощените защитници и да нахлуе в мегарона. Тя си ги представи как тичат към нея с лица, изкривени от ярост и лудост. Странно, но тази мисъл я успокой.

- Аз не съм жертва, чакаща заколение - каза тя високо. - Аз съм Андромаха.

Касандра дотича от покоите на царицата.

- Трябват ни още превръзки - каза детето.

Андромаха протегна ръка.

- Дай ми ножиците.

Момичето я послуша и тя започна да реже дългата си до земята бяла рокля точно над коленете. Касандра плесна с ръце.

- Нека ти помогна! - извика тя, докато Андромаха се мъчеше да завърши кръглия разрез. Детето взе ножиците и бързо го довърши. Долната част на роклята падна.

- И моята! И моята! - извика Касандра.

Андромаха коленичи до нея и бързо разряза плата. Касандра грабна материала и избяга към стаите. Жената я последва в главните покои и намери лъка си. Върна се в коридора и взе колчан със стрели, който преметна през рамо.

- Страхът е от полза на война - бе казвал баща й. - Той е като малък горящ огън. Сгорещява мускулите и ни прави по-силни. Паниката идва, когато огънят излезе от контрол и погълне смелостта и гордостта.

У нея все още имаше страх, докато гледаше битката на портала.

Но паниката беше изчезнала.

Двеста и дванадесетте войни от Микена стояха пред Храма на Хермес и търпеливо чакаха зова на битката. Не бяха особено напрегнати, въпреки далечните звуци на боя и писъците на умиращите, ехтящи из града. Някои се шегуваха, а други си говореха със стари другари. Калиадес Високия вървеше край редицата от статуи до вратите на храма, преметнал високия си щит на гърба, и се възхищаваше на майсторството на скулптурите. “На лунната светлина изглеждат почти като живи”, мислеше си той, загледан в лицето на Хермес, крилатия бог на пътешествениците. Лицето му беше младо, като на момче, а крилата на петите му бяха изваяни невероятно детайлно. Калиадес се пресегна и погали камъка с дебелите си пръсти. Банокъл Едноухия се приближи към него.

- Говори се, че повикали египетски скулптори - каза той. - Имах чичо, който веднъж отиде в Луксор. Казва, че там имали статуи, високи като планини.

Калиадес погледна приятеля си. Банокъл вече си бе сложил шлема, който покриваше лицето му, и дълбокият му глас звучеше приглушено.

- Сигурно се потиш като прасе в това нещо - предположи той.

- Предпочитам да съм подготвен - отвърна Банокъл.

- За какво?

- Не вярвам на троянците. Имат хиляда мъже на Великите стени.

Калиадес се изсмя.

- Никога не си бил доверчив. Но те ни отвориха портите, нали? Служат на новия цар. Не са проблем за нас.

_ Не са проблем ли? Всичко това ти звучи безпроблемно? - възрази приятелят му. - Не се очакваше да има голяма битка. Тракийците трябваше да превземат цитаделата, а ние да разчистим малцината гости на погребалното пиршество. Това не върви на добре, Калиадес.

- Ще го оправим, когато ни повикат. - Той посочи към статуята на жена, държаща житен клас в едната си ръка и меч в другата. - Разпознах повечето богове, но коя е тази?

Банокъл сви рамене.

- Не зная. Сигурно някоя троянска богиня.

Един огромен войн с квадратно подрязана черна брада се появи от близката улица и се приближи към тях.

- Какви новини носиш, Ерутрос? - попита го Едноухия. - Добри и лоши. Портите са отворени - отвърна мъжът. - Няма да чакаме още дълго.

- А лошите?

- Говорих с Коланос. Аргуриос е с троянците.

- В името на Хадес, не мислех, че това е възможно - каза Калиадес. - Когато чух, че е станал предател, не повярвах и за миг.

- Нито пък аз - призна Банокъл.

- Е, надявам се, че не аз ще трябва да го убивам - добави Ерутрос. - Този човек е легенда.

Калиадес се отдръпна от приятелите си. Не се боеше от битката, нито го безпокоеше това, че ще се сражава в чужд град. Струваше му се, че светът е удобно разделен на лъвове и овце. Микенците бяха лъвовете. Всички, които покоряваха, бяха овцете. Това беше естествен ред и Аргуриос го разбираше. Всъщност именно той пръв му бе разяснил тази проста философия.

И сега Аргуриос, Микенският лъв, стоеше с овцете. В това нямаше смисъл. А по-лошото бе, че Калиадес и приятелите му бяха водени от Коланос. Наричаха го Сломителя на сърца, но Отвратителния бе по-близо до истината. За пръв път откак бяха слезли на брега, Калиадес почувства безпокойство.

Беше се бил рамо до рамо с Аргуриос в Парта и Тесалия, а също и в Атинските равнини. Беше нападал села и бе плячкосвал градове с него, и заедно бяха участвали в десетки битки. Аргуриос никога не се беше интересувал от плячка и богатства. Целият му живот бе посветен на служба на царя. Нямаше достатъчно злато на света, което да купи мъж като него. Как бе възможно да е предал микенците и да се съюзи с троянския враг?

Банокъл се приближи до него.

- Орлите удържат тракийците при дворцовите врати. Касапинът Хеликаон е с тях.

Това бяха по-добри новини. Мисълта, че ужасният Подпалвач ще плати за зловещите си престъпления, оправи настроението на Калиадес.

- Ако боговете го позволят, ще му отрежа главата - отвърна той.

- И ще му извадиш очите?

- Разбира се, че не! Да не ме мислиш за дивак и неверник като него? Не, смъртта му ми стига.

Банокъл се засмя.

- Е, ти можеш да гониш Подпалвача. Щом очистим орлите, аз лично ще потърся нещо малко по-меко. Никога не съм опитвал царска щерка преди. Казват, че всички дъщери на Приам са красиви. Големи кръгли цици и дебели задници. Дали ще ми позволят да си прибера една за вкъщи?

- А за какво ти е? - възрази Калиадес. - Със златото, което ни обещаха, можеш да си купиш сто жени.

- Така е, но царската дъщеря е специална. Нещо, с което да се хвалиш.

- Не си спомням, преди да си имал нужда от нещо специално, че да се хвалиш.

Банокъл се засмя с искрено добро настроение.

- Преди си мислех, че съм най-големият самохвалко из Великата зеленина. После срещнах Одисей. Ето това е човек, който умее да се хвали. Кълна се, че е способен да ти разкаже магическа история дори за това как е срал в блато.

Около тях микенците започнаха да се събират. Калиадес видя Коланос, който вървеше сред хората си.

- Време е да си спечелим плячката - каза чернобрадият Брутрос и си сложи шлема.

Калиадес се върна до мястото, където бе оставил собствената си екипировка. Банокъл го последва. Докато войнът се подготвяше за битка, приятелят му си махна шлема и прокара пръсти през дългата си руса коса.

- Ето сега, когато е време да си сложиш шлема, ти го махаш - изтъкна Калиадес.

- Потя се като прасе - отвърна Банокъл с широка усмивка.

Те се наредиха до другарите си и зачакаха, докато Коланос строяваше хората си.

- Знаете какво се иска от вас, мъже от Микена - извика той. - Дворецът се защитава от неколцина царски стражи. Това е нощ на кръв. Нощ на клане. Напоете копията си. Избийте всички. Нека никой не оцелее!

Телата на мъртвите тракийци бяха струпани на високи купчини около дворцовите врати, а из двора бяха пръснати още десетки трупове, простреляни от балкона. Хеликаон снижи меч, когато оцелелите наемници се оттеглиха към укритието на портите.

Около него орлите се отпуснаха и най-накрая настана тишина. Той се обърна към войните до него.

- Сега ще дойдат микенците. Когато ни атакуват, се разположете вляво и вдясно от вратите.

- Не са останали мнозина от нас - каза един висок войник, оглеждайки се около себе си. На портала стояха не повече от двадесетина орли. Аргуриос и неговите двадесет и осем чакаха на известно разстояние с готови щитове и копия.

- Може би това е добър момент да затворим вратите - предложи друг войн.

- Не - отвърна Хеликаон. - Те няма да издържат повече няколко мига. А и това ще им даде време да преместят телата. В момента настъплението им ще се забави в опита им да ги преодолеят.

- Никога не съм се бил с микенци - каза първият. - Твърди се, че са страхотни бойци.

- Те си мислят, че са най-великите войни на света - отговори му Хеликаон. - Но тази нощ ще научат тъжната истина.

Той се приближи до Аргуриос. Мъжете стояха в три редици. Полидорус се отдръпна вляво, за да пропусне Хеликаон до микенеца.

Никой не проговори и тишината се проточи. После принц Диос дотича от горния балкон, следван от стрелците си.

- Свършиха ни стрелите - каза той.

- Отведи мъжете си до другия балкон - отвърна Аргуриос. - Там има колчани.

- Нямате достатъчно хора, за да ги удържите тук. Нека се бием с вас.

- Не. Твоите хора нямат броня. Ще бъдат изклани. Защитавайте стълбището!

Диос отстъпи, без да каже и дума и войните отново зачакаха. От мястото, където стоеше, Хеликаон виждаше двора. Беше изоставен, ако не се брояха умрелите и умиращите. Толкова много бяха изгубили живота си тази нощ и поне още толкова щяха да извървят тъмния път преди зората. Времето се точеше. Устата му беше пресъхнала.

После чу звук от маршируващи крака.

- Идват! - извика един войн от портала.

В този момент се появи принц Диос, облечен в нагръдник от бронз и сребро и с дълъг щит в ръка. На главата си носеше шлема на орел. На кръста си бе окачил меч, а в ръка държеше тежко копие.

Той се намести до Аргуриос.

- Имаш ли възражения да се биеш редом с изтърсака в котилото? - попита той с напрегната усмивка.

- За мен ще е чест, принц Деифобос - отвърна меко микенецът.

- Наричай ме Диос - каза младият мъж и усмивката му се разшири. - И се опитай да забравиш, че понякога съм претенциозен глупак.

- Всички сме такива - отвърна Аргуриос. После повиши глас, за да се обърне към чакащите войни:

- Не се опитвайте да пронижете телата им. Микенските брони са добре направени и ще отблъснат удара. Целете се в гърлото, прасците или ръцете.

Хеликаон погледна към двора. Микенците бяха формирали стройни редици от по осем души. После започнаха да маршируват към двореца. Когато приближиха, се затичаха.

Орлите на портала се отдръпнаха наляво и надясно. Нашествениците се забавиха, когато достигнаха стената от тракийски трупове.

Аргуриос вдигна копието си.

- За царя и Троя! - изрева той.

И орлите се хвърлиха в атака.

34 ИЗГУБЕНАТА ГРАДИНА

АНДРОМАХА ИЗПИТВАШЕ СЪПРИЧАСТНОСТ КЪМ ТЕЗИ смели мъже. От мястото, където гледаше в горния коридор виждаше колко неравностойна е битката. Тежко бронираните микенци сякаш бяха стотици и се изсипваха със свиреп устрем върху редиците на орлите. Но Въпреки това устремът им се спря, когато войниците от двете страни на портала атакуваха строя им по фланговете.

Никой от стрелците в коридора не можеше да си позволи да стреля, защото ги беше страх, че ще уцелят собствените си хора. Но малко по малко, докато микенците навлизаха все по-навътре в мегарона, някои лъконосци започнаха да запращат стрели към все още струпалите се при вратите войни. Съвсем малка част от стрелите успяха да пронижат тежките щитове, шлемове и нагръдници на нашествениците. Но това ги принуди да вдигнат щитовете си, за да се опазят от новата атака, като по този начин ударите върху защитниците намаляха.

Аргуриос не отстъпваше. Биеше се с безжалостна пестеливост на усилията - копието му се стрелваше в редиците на врага, щитът му бе като стена, която никой не можеше да преодолее. До него Хеликаон също стоеше на място и Андромаха видя как първите микенци умират от копието му. Скоро и към тях се присъединиха и други и битката стана още по-брутална. За всеки повален орел падаха поне по двама микенци.

Но това не беше достатъчно.

Тя сложи чернопера стрела на тетивата, прицели се внимателно и я пусна във въздуха. Ударът й попадна в окото зад процепа на нечий бронзов шлем. Жертвата й изчезна под краката на другарите си.

Битката продължаваше и сега орлите отстъпваха, огънати като лък от плът и кости. Андромаха и останалите стрелци не спираха да стрелят в мелето, но точните им попадения бяха по-малко от едно на двадесет.

Отстъплението на орлите бе съпроводено от постоянен бой, а микенците се опитваха да ги обградят и да им прережат пътя към стълбите. В центъра на троянската линия Аргуриос, Хеликаон и Диос се биеха смело, но войните отстрани падаха по-бързо, отколкото в средата. Всеки миг микенците щяха да обкръжат и да изолират биещите се мъже.

Андромаха видя надвисналата опасност.

- Целете се по фланговете! - извика тя на стрелците около нея. Още по-плътен залп от стрели се заби в микенските редици отляво и те бяха принудени да вдигнат щитовете си и да отстъпят, давайки време на троянската линия да се стабилизира.

В задната част на мелето Андромаха видя белокосия Коланос, който подканяше мъжете си напред, но стоеше надалеч от реалната битка.

И точно тогава някой подръпна подгъва на роклята и. Тя погледна надолу и видя малката Касандра.

- Трябва да дойдеш. Бързо - каза детето.

Андромаха се мъчеше да я чуе през дрънченето на мечове и щитове и крясъците на ранените. Коленичи и придърпа момиченцето до себе си.

- Какво има?

- Лаодика! Тя умира!

- Не, просто си почива - каза Андромаха.

Касандра поклати глава.

- Трябва да дойдеш!

Андромаха позволи на детето да хване ръката й и я последва обратно в покоите на царицата. Сега те бяха претъпкани с ранени мъже. Видя как Акса помага да отнесат един войник до широката маса, където лечителят Зеотос, чиято роба вече бе изцяло напоена с кръв, се опита да го спаси.

Касандра се отдръпна и Андромаха дотича до дивана на Лаодика. Лицето на младата жена бе неестествено бяло и покрито с пот. Устните и клепачите й бяха посинели. Андромаха коленичи до нея и пое ръката й. Пръстите й се сториха дебели и подути, а освен това бяха лишени от цвят.

- Зеотос! - извика тя. Шумът от битката навън сега се беше приближил и Андромаха усети, че скоро всичко ще приключи. В този момент обаче това не я интересуваше. - Зеотос! - изкрещя отново.

Старият лечител дойде до нея. Лицето му издаваше силно изтощение.

- Какво става с нея? - извика Андромаха.

Зеотос побутна Лаодика, обърна я наполовина и използва малък нож, за да разреже роклята й. Когато кожата на гърба й се откри, Андромаха видя широка черна подутина, която се спускаше от рамото на жената до бедрото й.

- Защо не ми каза, че е имала такава рана? - попита лечителят. - Мислех, че само е била одраскана.

- Вярвах, че оздравява - отвърна Андромаха.

- Е, не е така. Тя умира. Мечът или копието явно са успели да пробият някой важен орган. Кърви отвътре.

- Със сигурност можеш да направиш нещо.

Зеотос клюмна.

- Само след няколко мига няма да мога да направя нищо за никого. Изгубени сме. И тя е изгубена. Всички ще умрем.

И с тези думи той се върна до ранения мъж на масата.

Приам се приближи с меч в ръка и погледна повалената си дъщеря.

- Смъртта й ще е милостиво освобождение - каза той и погледна към Андромаха. - Когато дойдат, не се бори. Не им се противи. Много жени са били изнасилвани и преди и са оцелявали. Живей, Андромаха.

После той тръгна към коридора. Малката Касандра излезе иззад скривалището си зад леглото.

- Не исках татко да ме вижда - каза тя. - Сърдит ми е.

- Не ти е сърдит, мъничето ми.

Касандра грабна ръката на Андромаха.

- О, напротив. Откак му казах, че Хектор ще си дойде у дома. Но няма да е сърдит, щом го види. А той ще дойде скоро.

- Касандра… - Жената прегърна момиченцето. - Хектор е мъртъв.

_ Не! - възкликна детето и се отдръпна. - Изслушай ме. И аз мислех, че е мъртъв. Но гласовете ми казаха. После ми показаха.

- Какво ти показаха?

- Как се катери по високи скали. Казаха ми за опасности я приключения. По течението на дълги реки…

- По-бавно! - възкликна Андромаха. - Кажи ми спокойно от самото начало. Какви скали?

Касандра си пое дълбоко въздух.

- Хектор и хората му са били в капан. Било е нощ. Той е знаел, че врагът ще дойде отново на зазоряване, за да го убие, затова си е сменил бронята с един мъртвец. После заедно с мъжете си са изкачили скалите. Хектор е добър катерач. Понякога се катерехме…

- Придържай се към историята - прекъсна я Андромаха. - Какво става, след като се изкачват по скалите?

- Отнело им е много време да достигнат една голяма река, а после да намерят лодка, която да ги откара в морето. Много дълго време. Затова и нямахме вест. Но тази нощ той е тук. Моля те, Андромаха, повярвай ми. Хектор скоро ще дойде тук с много войници. Наистина.

Тогава Лаодика извика и отвори подутите си очи. Видя Андромаха и приятелката й отново бързо я хвана за ръката и я целуна по бузата.

- Почивай, сестро - прошепна тя.

- Мисля, че умирам. О, Андромаха! - Една сълза потече от окото й и тя примигна, за да спре плача. - Не искам да умра!

Зрението на Андромаха се замъгли и тя прехапа устни.

- Съжалявам.

Лаодика въздъхна.

- А всичко щеше да бъде толкова съвършено. Двамата с Аргуриос… щяхме да живеем в дворец над Скамандър. Едва вчера ходих там. Толкова е… красиво… аз… седях в градината… в градината…. - Гласът й заглъхна. После тя заговори отново: - Къде е Аргуриос?

- Бие се. За теб. За всички нас.

- Той ще спечели. Като моя Хектор. Той винаги печели. Много съм жадна.

Касандра изтича да намери вода. Не разполагаха с много и тя се върна с една малка чаша само с няколко глътки.

Андромаха я вдигна към устните на Лаодика. Принцесата отпи малко, а после отново се отпусна.

- Ще го намериш ли заради мен, Андромаха? - попита тя. - Доведи ми го. Аз… не искам да бъда сама, когато… умра.

- Ще го намеря.

Лаодика затвори очи и се усмихна.

- Намери… моя… Аргуриос - прошепна тя.

Аргуриос бе изпълнен с превъзбуда от битката. Всичко се бе получило точно според плана и сега идваше моментът, който бе чакал цяла нощ. Веднъж щом се озова на стълбите с Хеликаон до себе си и Полидорус и Диос зад тях, устремът на врага просто спря. Сега микенците трябваше да ги атакуват по двама, докато останалите им другари се трупаха долу, безпомощни срещу стрелите и копията, с които ги обстрелваха от коридора. Всъщност това отново бе Мостът на Парта - цялата битка се водеше на една тясна линия между сравнително равностойни бойци. Вече нямаше значение, че микенците ги превъзхождат числено, защото в самото стълкновение можеха да се съберат само двама от тях.

Аргуриос удари с щита си следващия си противник и го принуди да се открие. Копието му полетя напред и прониза шлема и плътта под нея. Войнът се свлече на земята. Микенецът изрита мъжа в рамото и го запрати сред другарите му. Друг от тях скочи в битката. Той се препъна в трупа и Хеликаон го уби.

Още воини прииждаха срещу мъжете на стълбите, но те отстъпваха и нападателите плащаха все по-висока цена.

Както се бе надявал Аргуриос, сънародниците му вече не мислеха трезво за целта си. Вместо това се бяха концентрирали в желанието си да избият изправилите се срещу тях войни. Това ги заслепяваше за останалите алтернативи. Аргуриос знаеше какво си мислят. Само един последен натиск и цитаделата щеше да е тяхна. Трябваше само да пометат тези няколко последни бойци на стълбите и победата щеше да им принадлежи.

Сега целият им първоначален устрем бе изчезнал. Аргуриос и Хеликаон, опрели крака в стъпалата и вдигнали високо щитовете си, блокираха пътя със смъртоносните си копия като смъртоносна стена.

В началото микенците бяха помислили, че печелят. Сега обаче бяха възпрени и губеха хора, без да получават нищо в замяна. Силни войни падаха посечени един след друг и враговете изтеглиха телата им, за да не пречат на боя. Аргуриос знаеше, че сега червеите на съмнението са започнали да гризат сърцата им. Това не беше обикновена битка. Нямаше къде да отстъпят, нито безопасен лагер, в който да се върнат, след като приключи денят. Бяха се озовали в не по-малък капан от троянците. Ако не успееха да прочистят цитаделата и да убият царя преди зазоряване, други войски щяха да дойдат на помощ на Приам, при това с хиляди, от фортовете на равнината на Скамандър, или от казармите в Долния град.

Аргуриос се биеше без почивка. Вече не чувстваше умора, всичките му сетива бяха изострени до крайност. Сега се бореше за нещо повече от живота, за нещо повече от честта. Бореше се за любовта си и бе решен нищо да не унищожи шанса му за щастие с Лаодика. Държеше лицето и в ума си, сладостта на усмивката й, лъчезарното и присъствие. Никой микенски войн нямаше да се изкачи по тези стълби.

Едно копие одраска нагръдника му и откъсна още два от бронзовите дискове. Аргуриос се изви надясно и собственото му оръжие намери целта си. Ударът бе слаб, само закачи бронираното рамо на нападателя и го завъртя. В същия миг обаче Хеликаон изрита противника пред себе си в подножието на стълбите, а после се завъртя и прониза гърлото на боеца пред Аргуриос. След това и двамата герои вдигнаха щитовете си, за да спрат следващите нападатели.

Миг по-късно Хеликаон на свой ред бе отблъснат и изгуби равновесие. Аргуриос блокира отвесният удар, който щеше да разкъса гърлото на дарданееца, а после удари щита си в лицето на другия микенец, за да го накара да отстъпи. Хеликаон скочи на крака и продължи битката.

Стълбите сега бяха хлъзгави от кръвта, но боят не спираше. Мъжете и жените от коридора горе вече нямаха стрели и само наблюдаваха безпомощни ставащото под тях.

На върха на стълбите Приам чакаше с меч в ръка и гледаше двамата мъже, които стояха между триумфа и катастрофата. Трудно беше да повярва, че са хора о плът и кръв, защото се биеха като богове - неуморими и непобедими. Царят вече бе повярвал, че битката е изгубена. Сега не бе толкова сигурен. Надеждата вдигна глава. Той се огледа около себе си. Върху всички лица в коридора бе изписана мрачна решителност и някакво усещане за гордост и възхита пред това, на което ставаха свидетели.

За пръв път от много години Приам почувства гордост от сина си Деифобос, застанал зад Аргуриос и готов да заеме мястото му в битката на стълбите.

Премествайки поглед към микенците обаче, видя, че и те не отстъпват. Не бяха нито уплашени, нито обезсърчени. Чакаха търпеливо за шанса си да се изправят срещу бойците на стълбите, а израженията им бяха твърди и неотстъпчиви.

Крехката надежда помръкна в гърдите на царя. Нямаше значение колко смели бяха героите долу. Нищо не можеше да удържи тези кръвожадни варвари. Скоро някой от двамата Хеликаон или Аргуриос - щеше да бъде посечен, и смъртоносното нашествие към горните етажи да започне.

“Е, помисли си, ще покажа на тези диваци как умира един цар.”

Хващаики меча си, той тръгна напред, за да застане до последните защитници.

Калиадес изплю кръвта от устата си и притисна плата към бузата си. Копието на Аргуриос бе проникнало под шлема му, за да разкъса лицето. Беше извадил късмет. Върхът пропусна окото му на косъм. След това го изритаха надолу по стълбите и сега се криеше в задната част на портала на мегарона. Банокъл стоеше до него с метнат на гръб щит.

- Поне стрелите им свършиха - отбеляза той и подаде ново парче плат на Калиадес. Сега кръвта течеше свободно. - Мислех, че си приключил - добави.

- Прекалено близо беше - отвърна Калиадес и изплю още кръв.

- Уби Ерутрос. Разпра му гърлото.

- Видях.

Калиадес погледна обратно към стълбите.

- Трябва да отстъпим - каза той. - Да съберем стълбите от стените. После ще ги ударим от няколко страни.

- Не могат да удържат още дълго - каза Банокъл.

- Това е Аргуриос - изтъкна Калиадес. - Може да удържи цяла нощ.

- Ами ясно тогава - ухили се приятелят му. - Когато царят те направи генерал, ще ти нося стълби, когато кажеш. Дотогава обаче мисля да си държа главата ниско.

- Трябват ми шевове, иначе ще си кървя докато умра - измърмори Калиадес.

Заедно двамата се отдръпнаха до главната част на мегарона. Там вече се бяха струпали към четиридесетина ранени микенски войни, за които другарите им се грижеха. Калиадес свали шлема си и седна на трона на Приам. Банокъл също се освободи от своя шлем, а после бръкна в една малка кесия колана си и извади извита игла и малко конец. Опита се да избърше кръвта с плата, но тя течете твърде бързо.

- Гледай на какво си заприличал - отбеляза той. - Голям късмет, че винаги си бил адски грозно копеле.

- Просто го заший - сопна се Калиадес.

Той отметна глава и стисна зъби срещу жилещата игла а опъването на разранената плът. Пръстите на Банокъл постоянно се пързаляха по прясната кръв, бликаща върху тях, но накрая течението се забави.

- Ще си пробваш ли пак късмета с Аргуриос? - попита Банокъл, докато завързваше последния възел.

Калиадес поклати глава.

- Изпълних си дълга. Не искам да съм човекът, убил Аргуриос. Нека някой друг прати духа му по тъмния път. Може и сега да ми е враг, но ще скърбя, когато падне.

- Е, аз пък се връщам. Ако не разчистим пътя, никога няма да мога да обяздя някоя от дъщерите на Приам.

- Нека Арес води копието ти - каза Калиадес.

- Винаги го прави - отвърна Банокъл и си сложи шлема. После едрият мъж взе копието си и тръгна обратно към битката.

Калиадес усети как нещо го притиска. Цялото това начинание се бе объркало напълно. Аргуриос ги бе надхитрил, примамвайки ги точно там, където ги искаше. Коланос бе пълен идиот, щом не бе предвидил стратегията му. Те нямаше да пречупят стария войн. Вместо това нощта щеше бавно да отмине и на сутринта целият град щеше да се нахвърли върху тях.

Някои от ранените отново вдигаха оръжия. Други се бяха лежаха и кръвта им капеше по пода.

Кратка и лесна битка с много плячка. Това им бе обещал Коланос.

Тъкмо докато мислеше за него, той го видя как върви през мегарона с лък в ръка. Коланос нямаше шлем, а бялата му коса се спускаше свободно по раменете.

Мнението на Калиадес за него се влоши още повече. Героите не използваха лъкове. Те се биеха с меч и копие, изправяха се срещу врага очи в очи, ръка срещу ръка.

И тогава в далечината се разнесе зов на рог, който проехтя в нощта. После звукът се повтори отново, а след това пак и пак.

Коланос се спря и се обърна към мястото, където стоеше троянският принц Агатон. Калиадес не можеше да чуе разговора им, но видя, че Агатон е обезпокоен от рога. Лицето му изглеждаше обтегнато и той постоянно хвърляше нервни погледи към вратата.

После Коланос дотича обратно до мястото на битката. Агатон тръгна в обратна посока и Калиадес го видя да изчезва в нощта.

Той остана на място, изгубен в мислите си. Ако знаеше, че ще трябва да се изправи срещу Аргуриос тук, нямаше никога да приеме мисията. Не заради страх от него, тъй като не се боеше от нищо. А просто защото Аргуриос имаше нечовешкото качество никога да не губи.

Проклетият рог не спираше да звучи и сега звучеше по-близо. Калиадес се надигна на крака и излезе в нощта. В двора се мотаеха тракийци и разговаряха притеснено.

- Какво става? - попита той.

- Великите порти са отворени - каза му един войник. - Идват още троянци.

После друг тракиец дотича през вратата и изкрещя:

- Хектор се върна! Принцът е тук! Спасявайте живота си!

Наемниците застинаха за миг. После се втурнаха през портите на двора.

Калиадес прокълна и се затича обратно към мегарона.

35 ОБЕЩАНИЕТО НА ЛЕБЕДА

АРГУРИОС ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА СЕ БИЕ РЕДОМ с Хеликаон. По-възрастният войн започваше да се изморява и знаеше, че скоро ще трябва да отстъпи и да даде мястото си на Диос или Полидорус поне за известно време. Все още не се бе съвзел напълно от опита за убийство от есента и ръцете му започваха да натежават. Задъхваше се.

Той спря удара на нечие копие и удари с щита си война пред него, а после заби собственото си оръжие в шлема на мъжа. Засегна челото му и го отблъсна назад към боеца зад него. И двамата се свлякоха на земята. За миг в боя се отвори пролука, докато микенците се опитваха да се изправят.

И тогава в Аргуриос чу рога в далечината. Той погледна към Хеликаон.

- Това е боен призив - извика дарданецът. - Идват подкрепления!

Хората по коридора горе нададоха радостни възгласи и много от тях започнаха да крещят подигравки и заплахи към микенците.

- Сега сте свършени! - извика един мъж. - Като плъхове в капан!

Но нашествениците не отстъпиха, а вместо това атакуваха отново стълбите. Аргуриос ги посрещна. Върхът на копието му се счупи в щита на човека пред него. Той хвърли оръжието и извади меча си. Врагът му беше едър и се хвърли отгоре му, събаряйки го под себе си. Копието му се стрелна към лицето на Аргуриос. Той се отдръпна от пътя му и изрита мъжа в глезена. Това го забави достатъчно, за да има време да скочи на крака и да забие меча си в бицепса на дясната ръка на другия микенец. Нападателят отскочи назад, но мечът остана заклещен в раната. Принуден да отпусне хватката си, Аргуриос се изпъна и заби крак в бедрото на мъжа. Микенецът падна и други войни започнаха да го прескачат.

- Аргуриос! - извика Полидорус и хвърли собственото си копие към него. Още когато го хвана, той вече се завърташе напред и върхът на оръжието прониза гърлото на новия му нападател, счупвайки врата му.

Микенските войни в подножието на стълбите се отдръпваха през мегарона, за да се изправят срещу пристигналите там нови войски. Аргуриос не можеше да ги види, но чуваше звуците на битка.

После видя Коланос в далечния край на залата, вдигнал лък.

В този миг един микенски войник скочи върху Хеликаон и го събори. Полузамаян, той се опита да се претърколи. Нападателят застана отгоре му и вдигна копие, за да го убие. Аргуриос се завъртя и блокира удара с щита си.

Нещо остро и горещо го прониза в гърдите, преминавайки през ребрата му. Той залитна, надигна се отново и прониза война над Хеликаон с копието си. Докато той падаше, онези под него се обърнаха от стълбите и отстъпиха в мегарона.

Аргуриос се опита да ги последва, но краката му внезапно поддадоха и той се свлече на стълбите. Щитът на Илиос падна от ръката му и той погледна надолу към стрелата, забила се дълбоко в гърдите му. Намираше се точно на ръба на нагръдника му.

Хеликаон и Полидорус го отнесоха до коридора и внимателно го положиха на пода. Сега във вените му гореше огън и той стисна зъби пред свирепата агония. Хеликаон свали шлема му и коленичи до него. После Полидорус хвана стрелата, готов да я извади.

- Не! - каза Аргуриос. - Сега двамата с тази стрела сме братя. Тя ме е убила. Но също така ще ме държи жив още известно време. Ако я извадиш, кръвта ми ще изтече с нея.

- Не! - настоя Полидорус. - Ще повикам лечителя. Той ще намери начин да я извади. Ти ще живееш, Аргуриос! Трябва живееш.

Той се затича към покоите на царицата.

Аргуриос въздъхна и погледна към Хеликаон.

- Момчето не разбира много от рани - каза той. - Но ние разбираме, нали, Златни?

- Да - съгласи се Хеликаон и свали собствения си шлем. - Съжалявам, Аргуриос.

Цар Приам дойде и коленичи вляво от микенеца. За един кратък миг не каза нищо, а после се протегна и сграбчи ръката на Аргуриос.

- Казах, че ще получиш каквото пожелаеш от мен - рече той.

- Не ми остана какво да искам, царю. - Старият войн се усмихна мрачно. - Ако имах силата, щях да сляза долу, за да спася приятелите си и да ги върна в Микена. Разпознах мнозина от тях.

- Мога ли да сторя нещо за теб? Или за семейството ти?

- Нямам семейство. И не се нуждая от нищо.

Приам въздъхна, а после се изправи.

- Благодаря ти, микенецо. Щитът на Илиос ще се върне на славното си място на стената на двореца ми. И от днес ще бъде известен като Щита на Аргуриос. Стореното от теб тук никога няма да бъде забравено.

И с тези думи царят, следван от царските орли, слезе в мегарона.

Полидорус се върна с лечителя Зеотос, който само потвърди онова, което Аргуриос вече знаеше. Стрелата бе влязла твърде дълбоко. Полидорус коленичи до умиращия войн, от очите му бликнаха сълзи.

- Не мога да изразя с думи колко съм горд, че стоях до теб в тази битка, Аргуриос - каза той.

- Задели малко гордост и за себе си, момче. Справи се добре. Сега иди при другарите си и ме остави на спокойствие за малко.

Полидорус се наведе и го целуна по челото. После взе меча си и последва царя по стълбите.

Тогава дойде Андромаха.

- Няма ли да ме оставите на мира? - попита Аргуриос. Лицето й бе напрегнато и той видя следите от сълзи по бузите й.

- Лаодика се нуждае от теб - каза тя.

- Не искам да ме вижда така.

- Не, трябва да дойдеш. Тя… тя също умира, Аргуриос.

- Не! - Той изстена. - Не е възможно!

- Пронизаха я с копие. Трябва да идеш при нея. Аргуриос погледна към Хеликаон.

- Помогни ми да стана.

Дарданецът пое ръката му и го изправи на крака. Той изстена отново, когато върхът на стрелата се раздвижи и запрати вълна от болка по цялото му тяло. Облегна се на стената, но Хеликаон го задържа. Двамата бавно тръгнаха към покоите на царицата. Навсякъде имаше ранени и Аргуриос видя Лаодика, легнала със затворени очи на дивана. Той се изпъна и каза на Хеликаон да го пусне, а после отиде до нея и коленичи на пода. Пресегна се и хвана ръката й. Очите й се отвориха. Лицето й беше бледо, а клепачите - натежали. В този миг Аргуриос осъзна, че никога не е виждал такава красота. Лаодика се усмихна и лицето й заблестя от щастие.

- О, Аргуриос - каза тя. - Аз те сънувах.

- Добър ли беше сънят? - попита я той.

- Да. Всичките ми сънища за теб са прекрасни.

- И какво сънува?

- Нашия дом. Отидох да го видя. Много… ще го харесаш. Има голяма градина и фонтан. Цъфтящи дървета до западната стена. Можем да стоим там вечер, докато слънцето залязва.

- Нямам търпение, обич моя.

- Видя ли татко?

- Да. Всичко е наред, Лаодика.

- Значи няма да ни раздели?

Аргуриос отвори една кесия на колана си и извади смачканото лебедово перо.

- Запазил си го! - прошепна тя.

- Да. Запазих го. Никога няма да бъдем разделени. Дори в смъртта.

Той сложи перото в дланта й и затвори пръстите си около нейните. И последните му сили свършиха и той се отпусна на пода, облегнал глава на гърдите й.

- Толкова съм щастлива, Аргуриос - каза тя. - Мисля че сега ще поспя малко.

- И двамата ще поспим. А като се събудим, можеш да ми покажеш градината.

Калиадес дотича обратно в мегарона, а умът му препускаше като обезумял. Сега, когато вражеските войски идваха зад гьрба им, а пред тях горните етажи още се удържаха от непобедима сила, бунтът беше обречен. Той хвърли един преценяващ поглед из двореца и видя, че нямаше как да бъде защитен за дълго. Мегаронът бе почти сто крачки дълъг и около петдесетина широк. Твърде обширен, за да се удържи срещу превъзхождаща ги сила, както и троянците бяха открили само преди няколко часа. Сега ролите щяха да се сменят… само дето микенците нямаше да могат да отстъпят към по-горните нива. Щяха да бъдат атакувани на два фронта - през големите врати отпред и откъм стълбите отзад. Той огледа стените. Единствената им надежда - макар и съвсем мимолетна - беше да формират стена от щитове.

Навсякъде около него лежаха ранени микенци. Другарите им шиеха раните или ги бинтоваха. Той извика към най-близките.

- Съберете ранените на едно място! Идват още троянци.

Войните незабавно започнаха да помагат на другарите си да се изправят на крака или ги понесоха към убежището на стената. Там започнаха да събират щитове и шлемове. Калиадес изтича към задната част на мегарона, където битката на стълбите още продължаваше. Аргуриос все така се биеше, но Калиадес не го погледна. Вместо това затърси Коланос. Видя генерала в убежището на една висока колона с опънат лък. Стрелата полетя към стълбите. Калиадес отмести поглед наляво и я видя как се забива в гърдите на Аргуриос.

- Пипнах ли те, копеле! - каза Коланос със злобна усмивка.

Другият микенец го достигна.

- Нападат ни троянски подкрепления - каза той. - Градските порти са отворени, а тракийците избягаха.

Видя страха в очите на Коланос.

- Къде е принц Агатон?

Калиадес сви рамене.

- Няма го. Не знам къде отиде. Трябва да направим стена. Наредил съм на другите да вземат щитовете.

- Стена? Аз няма да умра тук!

Коланос хвърли лъка и тръгна през мегарона към отворените врати. Калиадес го последва в очакване на заповеди. Но такива не последваха. Генералът изтича навън в двора. Другият войн се спря на портала, чудейки се какво ли прави той. После осъзна. Коланос се опитваше да избяга от двореца преди врагът да е дошъл. Почти бе достигнал портите, когато се появиха троянските войници. Той се завъртя обратно и дотича до мястото, където чакаше Калиадес, избутвайки го, за да влезе в двореца. Там застина, широко ококорен, с изкривено от ужас лице.

Омразата на Калиадес към този човек стана нетърпима. Той се отдръпна от генерала и затича обратно към групата биещи се на стълбите мъже.

- Назад! Назад! - изрева с цяло гърло. - Предадени сме! Сформирайте стена от щитове! Сега!

Първият, когото видя, беше Банокъл. Приятелят му бе изгубил шлема си и лицето му беше посивяло от болка. Нечий меч бе пронизал ръката му и стърчеше от бицепса му.

- Извади тази гадост! - обърна се той към Калиадес.

Микенецът изтръгна острието. Банокъл прокле шумно

- Стена от щитове! - извика отново Калиадес и гласът му се понесе над битката. Годините сурова дисциплина прерязаха мъглата на бойната ярост и микенците започнаха да се оттеглят от стълбите.

Той вдигна собствения си щит и тръгна о тях. Троянските войници вече се изсипваха през вратите, въоръжени с копия и мечове. Коланос се бе отдръпнал зад двадесетина мъже с щитове и копия, докато останалите микенци тичаха да се присъединят към тях, сформирайки здрава стена около ранените.

Група от седем война се втурна към вратите, за да блокира входа. И тогава Калиадес видя през тях да влиза огромен златокос троянец с два меча в ръцете. Нямаше шлем и носеше обикновен нагръдник. От двете му страни имаше щитоносци които да го пазят от странични атаки. Микенецът очакваше да види как другарите му го помитат. Вместо това той се заби в редицата на седмината, убивайки двама на място и събаряйки третия на пода. Тази нощ имаше много изненади, но тази направо шокира Калиадес. Троянецът не се биеше като мъж, а напредваше като буря - неуязвим и неудържим.

Хората от коридора горе започнаха да надават радостни възгласи. После започнаха да скандират.

- Хектор! Хектор! Хектор!

Калиадес изстина. Потрепери, докато гледаше как великият троянски войн помита микенците пред себе си.

Един боец се опита да прониже принца с копието си, но той се отдръпна встрани, а после посече черепа на противника си с меч. Острието се заклещи. Нападнаха го още двама микенци. Единият му щитоносец спря устрема на първия, но троянецът посрещна лично другия. Когато врагът му вдигна щита си, за да удари с копието, Хектор се приближи мълниеносно и заби юмрук в шлема на мъжа. Той иззвънтя като камбана и микенецът отхвърча назад. Останалите бойци се отдръпнаха, за да се присъединят към стената от щитове, тъй като още и още троянци нахлуваха в мегарона.

Калиадес уби един войник и събори друг на пода, а после зае мястото си до Банокъл.

Когато разположиха стената и вдигнаха копията си, противниците им отстъпиха за момент. Държаха се близо до микенците, но не ги атакуваха.

- Значи това е Хектор - отбеляза Банокъл. - Винаги съм се чудел дали е толкова добър, колкото твърдят легендите. Едро копеле, а?

Калиадес не отговори. Сега с тях беше свършено. Бяха им останали по-малко от петдесетима. Наистина щяха да пометат още няколко десетки троянци, но не можеха да се измъкнат с бой от тази бъркотия.

- Дали нещата могат да станат по-зле? - попита Банокъл.

Приятелят му видя цар Приам да излиза в мегарона, обкръжен от своите орли. Гнусният Хеликаон също бе до него. Царят извика името на Хектор и гигантът пристъпи към него и го прегърна. Моментът бе почти като в сън. Микенците щяха да умрат, обкръжени от озлобен враг. И все пак двамата се прегръщаха и се смееха. Троянците продължаваха да скандират.

Златокосият войн вдигна ръце, за да ги поздрави, а после се обърна и изгледа оцелелите микенци със студен поглед.

- Не виждам Аргуриос - отбеляза Банокъл. - Малка утеха. Не бих искал и той да стои редом до Човекоубиеца срещу мен.

- Коланос го простреля с лък.

- Проклятие! Това не е подходяща смърт за един велик герой!

- Нека Зевс чуе думите ти и прокълне Коланос - отвърна Калиадес тихо. - Може би Аргуриос ще ни изчака по тъмния път, за да го извървим заедно.

- Това би ми харесало.

Тогава се разнесе гласът на Коланос:

- Царю Приам, може ли да поговорим под знамето на мира?

Царят се появи иззад сина си и изгледа сурово генерала. После му направи знак да се приближи. Коланос си проправи път сред предните редици и премина през линията на троянците.

- Ако може да ни измъкне оттук с приказки, ще го целуна - каза Банокъл.

- Устните ти ще почернеят - измърмори Калиадес.

36 ЦАРСКАТА МЪДРОСТ

ХЕЛИКАОН ГЛЕДАШЕ С ОМРАЗА КАК МИКЕНЕЦЪТ излиза иззад стената от щитове. Ръката му стисна дръжката на меча и той с мъка удържа яростта, надигаща се в него. Този човек бе измъчвал Зидантас и бе убил младия Диомед. А сега и Аргуриос. Всички инстинкта на дарданеца го подтикваха да пристъпи напред и да му отсече главата.

Ала Коланос беше помолил за мир и го бе получил. Честта постановяваше да му се даде право да говори. “Ще те убия след това”, помисли си Хеликаон.

Микенецът се приближи към царя и се поклони.

- Хората ти се биха добре, царю Приам - каза той.

- Нямаш време за учтивости - отвърна царят. - Говори… а после се върни при мъжете си и се приготви да умреш.

- Ще говоря. Един мъдър човек знае кога късметът му се е изчерпал - отвърна Коланос, задържайки гласа си тих. - Вече не можем да спечелим. Повелителките на съдбата се обърнаха срещу ни. Можем обаче да убием може би още стотина от вас. А аз съм в състояние да го предотвратя. Както и да предложа услугите си на Троя, царю.

Приам остана смълчан за момент, впил поглед в микенеца.

- И как ще попречиш на мъжете си да се бият? - попита накрая. - Те знаят, че са обречени.

- Мога да им кажа, че си се съгласил да ги пуснеш… ако оставят оръжията си. Веднъж обезоръжени, ти ще ги убиеш, без особени загуби за войските ти.

- Благородна постъпка - отвърна Приам с подигравателна усмивка.

- Както сам каза, те така или иначе са обречени. По този начин поне няма да умрат още троянци.

- А и ти ще оживееш.

- Именно. Мога да ти бъда много полезен. Зная всички планове на Агамемнон за източните земи. Зная къде планира да удари и кои царе е спечелил за каузата си. Зная имената на всички съюзници на принц Агатон в Троя, на които щеше да раздаде високопоставени длъжности и да ги привлече във вътрешния си кръг.

- Наистина ценна информация - каза Приам.

- Имам ли думата ти, че ще пощадиш живота ми?

- Гарантирам ти, че никой троянец няма да вдигне оръжие срещу теб.

- Ами дарданците? - попита Коланос, хвърляйки поглед към Хеликаон.

- Никой, който се бие за мен, няма да те нарани - обеща Приам.

- Не! - каза Хеликаон. - Аз не съм обвързан с това обещание. Тази змия заслужава да умре.

- Ти си в моя дворец и ще ми се подчиняваш, Еней! - отсече Приам. - Враждата ти с Коланос може да почака. Няма да изгубя още сто смели мъже заради твоето отмъщение. Имам ли думата ти… или трябва да накарам хората си да те задържат?

Хеликаон погледна в бледите очи на Коланос и го видя да се усмихва. Това му дойде в повече. Мечът му излетя от ножницата. Приам пристъпи между двамата. Двама орли сграбчиха ръцете на дарданеца. Царят се приближи към него.

- Днес се би смело заради мен, Еней, и аз съм ти благодарен. Не позволявай на яростта си да развали всичко. Огледай се. Тук има много млади войници, които само след няколко мига могат да са мъртви или осакатени. Тези младежи имат жени и семейства или любими, или деца. Няма нужда да умират заради твоята вендета.

Хеликаон се отпусна.

- Няма да го убия в двореца ти тази нощ. Само толкова мога да обещая.

- Това ми стига - каза Приам. - Пуснете го.

Хеликаон прибра меча си. Приам обърна гръб на микенеца и каза:

- Много добре, Коланос. Накарай мъжете си да свалят оръжието.

Генералът се поклони и се върна при хората си. Последва известно неразбирателство, когато им каза, че трябва да се обезоръжат. Хеликаон видя един млад мъж с рана на лицето, който подканяше войниците да откажат да се подчинят. Коланос спокойно ги увери, че оръжията ще им бъдат върнати на плажа, преди да се качат на корабите си. Хеликаон виждаше, че мнозина сред войните не харесват това развитие на нещата. Лицата им изразяваха нерешителност. Това бяха бойци, които не оставяха лесно оръжие. Но пък пред тях стоеше техният предводител, който възхваляваше смелостта им и им предлагаше живот. Твърде добро предложение, за да бъде отказано.

Троянските войници се приближиха към микенците и прибраха щитовете, копията, мечовете и шлемовете им. Накрая ги накараха дори да разкопчаят нагръдниците си и всички оръжия и брони бяха струпани в центъра на мегарона на огромна купчина. Съблечени и обезоръжени, микенците вече не бяха ужасяващи - просто група млади мъже, очакващи съдбата си. Коланос се върна при Приам.

Царят даде заповед и троянците обкръжиха врага със спуснати копия. Тогава микенците осъзнаха всичко. Нямаше да има освобождаване и сега, без оръжия и брони, ги очакваше единствено заколение. Приам пристъпи напред.

- Мъже от Микена - каза той студено. - Аз съм Приам цар на Троя, и ви мразя със страст, която не можете да си представите. Дъщеря ми Лаодика лежи мъртва в покоите на царицата. Мнозина от приятелите и верните ми съветници извървяха тъмния път тази нощ. Сега вашият генерал ви продаде за да умрете, беззащитни като овце. Предаде всички ви в замяна на собствената си свобода. - Приам се обърна към Коланос. - Имаш ли някакви последни думи за хората си? Микенецът поклати глава.

Царят огледа мрачните предизвикателни лица на мъжете пред себе си.

- Искам да ме разберете добре. Бих изпитал единствено радост да ви видя изкормени, с прерязани гърла и бликаща кръв. Сърцето ми ще пее при звука на писъците ви. Вместо това обаче, аз ще ви пусна да се върнете на корабите си. Ще ви върна оръжията и вие ще живеете.

Хеликаон видя шока, изписан по лицата им.

- Да, правилно ме чухте - продължи Приам, а гласът му затрепери от гняв. - Ще ви кажа защо сте пощадени. Един велик човек умря тук тази нощ и в последните му мигове аз го попитах дали мога да сторя нещо за него или семейството му. Той каза, че няма семейство, но че ако е имал силата, е щял да се върне в мегарона, за да спаси вас. Вас, неговите другари. Да, вие знаете за кого говоря. Аргуриос искаше вие да живеете. Не си правете илюзии, аз ви искам мъртви. Царят на Троя иска да умрете. Но това е Нощта на Аргуриос. И в тази нощ той е по-велик от всички царе. Затова ще живеете.

Настана тишина, а после Приам се обърна и посочи Коланос.

- Завържете го! - нареди той. Войниците скочиха върху микенския пълководец и извиха ръцете му зад гърба.

- Но ти ми обеща! - изкрещя той.

- Да, така е, и аз ще спазя обещанието си. Никой троянец няма да те докосне. Ти предаде тези смели мъже и ми предложи да предадеш собствения си цар. Да, Коланос, много искам да узная плановете на Агамемнон. Както казах обаче, това е Нощта на Аргуриос. Мисля, че той би желал да се върнеш обратно с хората си. Може би те ще те оставят жив, за да се обясниш пред своя цар. А може би не.

Приам мина през троянските редици и се озова директно пред микенците.

- Кой ви командва сега? - попита той.

- Аз - отговори тъмнокос млад мъж с пронизващи сиви очи. На лицето му имаше грозна назъбена резка, зашита, но все още кървяща. - Аз съм Калиадес.

- Ще изпратя лечители, които да се погрижат за хората ти. Те ще ви чакат на плажа. Войниците ми ще ви отведат дотам и ще отнесат ранените ви.

- Можем и сами да ги носим, царю Приам.

- Така да бъде. Щом се качите на корабите си, ще ви върнем и оръжията. Ще погребем падналите ви другари и ще ги почетем подобаващо.

- Аргуриос беше мой приятел - каза Калиадес. - Той ми направи тази рана и винаги ще ценя белега.

- Ами Коланос?

- Искаш ли да го отведем при Агамемнон, царю Приам?

- Не. Искам да застана на кулата си, докато корабите ви се отдалечават, и да чуя писъците му да се разнасят из цялата Велика зеленина. Искам да знам, че страданията му ще са дълга, болката - унищожителна, а смъртта - сигурна.

- Имаш клетвата ми, царю.

Приам се обърна и застана до Хеликаон.

- Така ще се чувстваш ли отмъстен, Еней?

Той погледна към Коланос. Мъжът бе ужасен.

- Да. Това, което направи, бе наистина велико. Аргуриос би се гордял с теб.

Обкръжени от троянски войници, микенците започнаха да се изнизват от мегарона. Хеликаон отиде до Хектор. Златокосият войн се усмихна широко, разтвори ръце и го придърпа в смазваща прегръдка.

- Този път наистина си мислех, че са те убили - каза Хеликаон.

- Нямаш ли вяра, момче? Мислиш, че няколко египтянина могат да ме довършат? И как мога да не се върна, когато татко с такова усилие ми е намерил жена? - Хектор погледна нагоре към коридора. - Това тя ли е? В името на боговете, дано да е тя!

Хеликаон вдигна поглед към Андромаха. Тя стоеше там в разкъсаната си бяла рокля, с лък в ръка и свободно пусната огнена коса.

- Да - каза той с разбито сърце. - Това е Андромаха.

После се обърна и излезе от двореца.

Последва троянските войници, докато водеха петдесетимата микенци към плажа и чакащите ги кораби. Изморен и телом, и духом, той седна на една обърната лодка и зарея поглед към лечителите, движещи се сред ранените. Коланос седеше сам на плажа, загледан в морето, все така с вързани ръце.

Светлината на зората започна да проблясва на изток.

Няколко каруци се спуснаха по плажа, натрупани с оръжията и броните на микенците.

Сега всичко това му се струваше като сън - цялото кръвопролитие и ужаса, битката в мегарона. Трудно му беше да повярва в тишината и спокойствието на идващата зора, че хора са умирали и съдбата на цяло царство е висяла на ръба. И все пак, въпреки цялата драма и насилие, не мислите за битката тежаха в душата му. Единственото, което виждаше, бяха Андромаха и Хектор. Той беше повече от щастлив, че приятелят му е жив. Във всеки друг момент щеше да умира от радост. Но сега в него бушуваха противоречиви емоции. Завръщането на троянския престолонаследник го бе ограбило от единствената радост, заради която се сражава тази нощ.

Усети в себе си гняв.

- Няма да допусна това - каза на глас и си представи как се връща в двореца за Андромаха. Можеше да види Приам и да му предложи каквото поиска, за да я освободи и да му я даде. После реалността отнесе мислите му като студен вятър. Царят нямаше да я пусне. Беше я представил пред цяла Троя. Тя бе цената на договора с царя на Тива в полите на Плакос.

„Тогава ще я открадна, реши Хеликаон. Ще отплаваме по Великата зеленина и ще заживеем далеч от Троя.”

И така щеше да посрами Хектор, да предизвика война и може би да съсипе Дардания, а освен това да изживее живота си в постоянен страх от отмъщение и смърт.

“Това ли е любовта? - запита се той. На такъв живот ли искаш да обречеш Андромаха? Да стане бегълка, отхвърлена от собственото си семейство, клетвопрестъпничка, мразена и поругана?” Хеликаон имаше чувството, че цялата му сила се оттича от крайниците.

Небето просветна и въздухът се изпълни със звуците на морските птици, носещи се над залива. Пронизителните им писъци бяха изпълнени с глад и жизненост.

На плажа зад него микенците започнаха да се качват на галерите си. Ранените бяха вдигнати на палубите, а после издигнаха и оръжията си с рибарски мрежи. Хеликаон видя как грубо избутват завързания Коланос. Той падна на колене. Един микенски войн го изрита, а после го вдигна на крака.

С пукването на зората галерите бяха избутани във водата и последните членове на екипажите им се качиха на борда. Пред погледа на Хеликаон платната бяха вдигнати, а греблата - извадени. Троянците тръгнаха през плажа към високия хълм и градските порти.

И докато галерите плаваха на запад, по водата долетя пронизителен писък. После агонизиращ вик. И още един. Ужасните звуци продължиха, затихвайки с отдалечаването на корабите от брега.

Хеликаон чу леки стъпки и се завъртя. Андромаха се приближаваше към него, обвита плътно в дългото си зелено наметало. Той стана от обърнатата лодка, разтвори ръце и тя пристъпи в прегръдката му. Хеликаон я целуна по челото.

- Обичам те, Андромаха. Нищо не може да промени това.

- Зная. Животът ни никога няма да ни принадлежи.

Той вдигна ръката й и целуна дланта.

- Радвам се, че дойде. Нямах сили да те търся из двореца Щях да извърша някоя лудост и да обрека всички ни на мъки.

- Не мисля, че щеше - отвърна тя меко. - Лаодика ми каза, че обичаш Хектор като брат. Не си способен да го посрамиш така. Познавам те, Хеликаон. И ти би трябвало да ме познаваш. Никога не бих донесла срам на семейството си. И двамата сме възпитани да вярваме в дълга… над всичко останало.

- Подобен дълг е проклятие! - каза той и гневът му отново се разпали. - Няма нищо на този свят, което да искам повече от това да отплавам нанякъде с теб, да живеем заедно, да сме заедно.

Хеликаон погледна към небето. Издигащото се слънце бе полускрито от облаци, озарени в алено и златно, но над морето на запад небето бе яркосиньо и чисто.

- Трябва да вървя - каза Андромаха.

- Още малко - помоли я той и отново хвана ръката й.

- Не - отвърна тя с тъга в гласа. - С всеки изминал миг решителността ми отслабва. - После издърпа ръката си и добави: - Нека боговете те дарят с голямо щастие, любов моя.

- Те вече го сториха, като ми позволиха да те познавам. Повече, отколкото заслужавах.

- Ще дойдеш ли пак напролет, за сватбата ми?

- Искаш ли да дойда?

Тогава тя заплака и той видя усилията й да запази присъствие на духа.

- Винаги ще те искам близо до себе си, Хеликаон.

- Значи ще дойда.

Андромаха се обърна и се загледа към морето.

- Лаодика и Аргуриос умряха, хванати за ръка. Мислиш ли, че сега са заедно? Завинаги?

- Надявам се. С цялото си сърце.

Тя се загърна по-плътно с наметалото си и го погледна в очите.

- Тогава сбогом, цар Еней - каза и му обърна гръб.

- Сбогом, богиньо - прошепна той.

Андромаха го чу и Хеликаон видя как се спира за миг. После продължи, без да се обръща. Той остана загледан в нея, докато тя не достигна високата порта.

Така и не погледна назад.