Повелителят на сребърния лък

21 МЪЖЪТ НА ПОРТАТА

АСИРИЕЦЪТ Хабусас седеше на върха на скалата я гледаше към морето. На североизток високият планински остров Самотраки бе окъпан от слънцето, но тук, на малкия Питрос, тежки облаци хвърляха тъмни сенки по скалите и земята под тях. Морето долу бе развълнувано и свирепите ветрове блъскаха вълните. Хабусас вдигна чашата с вино към устните си и отпи. Беше евтино и кисело, но това не го правеше по-малко утоляващо жаждата. Зад гърба си чуваше смеха на децата си - трите момчета се гонеха с дълги пръчки в ръце. Мечове наужким - за войни наужким. “Един ден, мислеше си той гордо, ще плават с мен и мечовете ще са истински.”

Сезонът беше добър и набезите - успешни. Коланос им спечели много победи и Хабусас се върна на зимния остров с огромен чувал плячка. Имаше златни гривни, сребърни брошки и лапис лазули, пръстени с халцедон и смарагди. Да, чудесен сезон… ако се изключеше ужасът в Залива на сините сови. Мнозина добри мъже умряха в онзи ден, изпепелени до кости.

И все пак те си отмъстиха с атаката на Дарданос. Хабусас си спомни удоволствието от това да гледа как младия цар, обгърнат в пламъци, пада с писъци от скалата. Още по-приятно му стана при спомена за царицата. Сексът винаги го радваше, но удоволствието бе неимоверно по-голямо, когато не беше доброволен и жената молеше да я пощадят.

А как само се молеше тогава!

Хабусас присви очи. В далечината на изток се виждаха четири галери, чиито гребла пореха целеустремено вълните. “И по-добре”, помисли си той, защото падаше мрак, а никой не би искал да остане в морето през нощта. Чудеше се защо изобщо са излезли в това опасно време. Сезонът сигурно бе протекъл лошо за тях и капитаните им бяха отчаяни за плячка.

Хабусас се надяваше да са извадили късмет, защото част от богатствата им щяха да дойдат при него. Той притежаваше всички курви на Питрос. Изпълни го огромно удовлетворение. Имаше трима прекрасни сина, жена, която го обичаше, и все по-голямо богатство. В действителност тези чужди богове го бяха благословили. Така и трябваше, мислеше той. Преди всяко пътуване им принасяше жертви - бикове за Зевс, Хера, Посейдон и Арес, агнета за Деметра, Атина, Артемида и Афродита, кози за Хефест, Хермес и Хадес. Дори и по-низшите божества получаваха дарове, защото не искаше Мойрите да го погледнат с лошо око. Хабусас беше много набожен и те го възнаграждаваха.

Най-младият му син Клетис тичаше по ръба на скалата. Той му извика да внимава, а после подкани Балиос да го хване заръка.

- Защо винаги трябва да се грижа за него? - възпротиви се момчето. Той бе на тринадесет, почти мъж, и започваше да къса връзките с детството. - Защо не Паликъл? Той никога не върши нищо.

- Напротив! - отвърна Паликъл. - Помогнах на мама да събере козите, докато ти се криеше в сеното с Ферсия.

- Стига спорове - отсече Хабусас. - Ще правиш каквото съм ти казал, Балиос.

Тринадесетгодишното момче изтича и сграбчи малкия Клетис, който изплака нещастно. Балиос понечи да го удари.

- Да не си го докоснал! - извика Хабусас.

- Но той е толкова дразнещ!

- Той е дете. От тях се очаква да са дразнещи. Аз удрял ли съм те някога?

- Не, татко.

- Тогава следвай примера ми.

Балиос отпраши, влачейки след себе си Клетис.

- И така - прошепна Хабусас на десетгодишния Паликъл Брат ти преследва хубавата Ферсия.

- Няма да му се наложи да я преследва дълго - измърмори момчето. - Тя е по-лоша и от майка си.

Хабусас се засмя.

- Да се надяваме. Майка й е една от най-добрите ми курви.

Паликъл спря да върви и погледна към морето.

- Още кораби, татко.

Асириецът видя, че четирите галери сега са много по-близо до брега, но зад тях идваха още седем.

Събираха се буреносни облаци и морето ставаше все по-сърдито.

От мястото си малко по-напред Балиос извика:

- Още пет, татко! - сочеше на север.

Страхът се заби в него като копие от лед. В този миг той осъзна, че Хеликаон идва, за да дири мъст. Шестнадесет кораба! В най-добрия случай осемстотин вражески бойци. Той остана неподвижен, почти неспособен да приеме онова, което виждаха очите му. Само луд би потеглил с флотата си през Великата зеленина в сезона на бурите. И как се надяваше да избегне гнева на микенците? Хабусас не беше глупак. Той се постави на мястото на Хеликаон и обмисли ситуацията. Единствената надежда на дарданеца да избегне войната беше като не остави никой жив, за да го набеди за нападението.

Той ще трябва да ни избие всички! Хората му ще прекосят острова и ще ни изколят до един.

Хабусас се затича към града и укрепленията, а момчетата тичаха след него.

Когато стигна първите къщи, изкрещя на мъжете наблизо:

- Съберете оръжията си! Нападат ни!

После продължи да тича към собствения си дом, като през целия път не спираше да вика на всеки, когото видеше. От белите сгради излизаха войници и припряно закопчаваха нагръдници или слагаха колани с мечове на кръста си.

Когато стигна къщата си, жена му Вория, чула призивите, го чакаше на прага.

- Донеси ми шлема и брадвата - извика той. - После отведи момчетата в хълмовете и дълбоките пещери. Бързо!

Паниката в гласа му я попари и тя изчезна в къщата. Той я последва и извади нагръдника си от сандъка. Вдигна го над главата си и започна да се закопчава. Малкият Клетис стоеше на прага и плачеше, а зад гърба му Балиос и Паликъл изглеждаха също толкова изплашени.

Жена му се върна и му подаде шлема. Хабусас бързо си го сложи и завърза каишите.

- Вървете с майка си, момчета! - каза той и вдигна двуострата брадва.

- Аз ще се бия до теб, татко - предложи Балиос.

- Не и днес. Остани с майка си и братята си. Вървете в хълмовете.

Искаше да ги прегърне и да им каже, че ги обича, но нямаше време. Избута момчетата и се затича към укреплението. На Питрос имаше над двеста боеспособни мъже и дървената стена бе оборудвана с лъкове и копия. Можеха да удържат цяла армия! Но после надеждите му се изпариха. Дори укреплението не можеше да спре осемстотин добре въоръжени войници.

Той погледна надолу към плажа и видя събиращите се бойци - последни слънчеви лъчи се отразяваха в щитове, шлемове и нагръдници. Строяваха се в дисциплинирани редици. Хабусас се обърна към хълма над града и видя жените и децата, тичащи нагоре към относителната безопасност на пещерите.

- Нека копелетата дойдат! - извика той на струпалите се пирати. - Ще ги нахраним със собствените им вътрешности.

Знаеше, че това е лъжа и видя по лицата на останалите, че и те го знаят. Опреше ли до битка в морето, никой не можеше да се мери с тях. По време на набези леко бронираните пирати можеха да се движат бързо, да удрят лошо и да бягат с плячката. Срещу дисциплинирана армия на земя обаче нямаха никакъв шанс. Хабусас щеше да умре. Той пое дълбоко дъх. Поне синовете му щяха да оцелеят, защото пещерите бяха дълбоки, а Балиос знаеше скришни места под земята, в които никой брониран войник не би посмял да влезе.

- Вижте! - извика един от мъжете, сочейки нагоре към бе гащите жени и деца.

Зад хълма малко над тях се бяха появили войници, които се спуснаха бавно в редица с изравнени копия. Жените и децата се втурнаха обратно към града, в опит да избягат от нападателите.

Отчаянието заля Хабусас. От другата страна на острова явно бяха пристигнали още кораби. Клането щеше да е неизбежно.

- Към укреплението! - извика той на събралите се войни.

Затичаха се по тясната улица и излязоха на открито пред дървената стена. Сега съвсем близо зад тях вражеските войници маршируваха с преплетени щитове и вдигнати копия. Щяха да имат съвсем малко време да вкарат всички мъже и никакво - за жените.

Хабусас достигна укреплението и видя, че всички са се струпали пред входа и блъскат по затворените порти.

- Какво става тук, в името на Хадес? - извика той на хората по парапетите. - Отворете портите! Бързо, бързо!

- И защо ни е да го правим? - попита нечий студен глас. Хабусас зяпна нагоре… в лицето на Хеликаон. Дарданецът не носеше броня и беше облечен като прост моряк - със стара захабена туника. Мъжете с него изглеждаха по същия начин, макар да държаха лъкове с поставени в тетивите стрели.

В гърлото му се надигна злоба. Като се изключеха пировете и събранията, укреплението винаги беше празно. Хеликаон просто бе пристигнал по-рано през деня и бе влязъл в изоставената сграда.

- Това е микенска територия! - каза Хабусас, макар да знаеше, че думите са напразни.

Приближаващите по плажа войници оформиха бойна линия с високо вдигнати щитове и протегнати копия. Жените и децата започнаха да пристигат откъм хълмовете и се струпаха около съпрузите и любимите си. Балиос отиде до баща си и вдигна стар кинжал с изронено острие. Хабусас погледна сина си, сърцето му се късаше. Как можеха боговете да са толкова жестоки?

- Хвърлете оръжията си! - нареди Хеликаон.

Асириецът се вбеси.

- За да можеш да ни изгориш ли, копеле такова? Не, не мисля! Хайде, момчета! Да ги избием всички!

Хабусас се хвърли към приближаващата редица, а хората му затичаха след него с крясъци и предизвикателни бойни викове. Откъм укреплението полетяха стрели и войниците се втурнаха да ги посрещнат. Битката беше кратка и брутална. Леко бронираните микенци нямаха шанс срещу облечените в пълно бойно снаряжение мъже на Хеликаон. Хабусас успя да убие двама дарданци, преди да го пронижат в бедрото. Един щит го удари по главата и той падна.

Когато дойде на себе си, откри, че ръцете му са вързани зад гърба и лежи подпрян на стената на укреплението. Раната в крака му гореше като огън и дрехите му бяха пропита с кръв. Около него, под ярката светлина на луната, лежаха другарите, редом, с които се бе бил в продължение на толкова много години. Никой не беше останал жив. Той се опита да се изправи на колене и оттам на крака, а после се запрепъва в търсене на синовете си. Извика ужасено, когато видя тялото на Балиос. Момчето бе пронизано в гърлото и лежеше по гръб.

- О, синко! - промълви той и очите му се изпълниха със сълзи.

Право пред себе си видя Хеликаон, който говореше с един стар войник. Спомни си го от нападението над Дарданос. Това беше генерал… Павсаний, да, така се казваше. Старецът го видя и направи знак на Хеликаон. После Подпалвачът се обърна към него с отрова в погледа.

- Помня те от Залива на сините сови. Ти стоеше редом с Коланос на скалата. Беше там и по време на битката. Хабусас.

- Ти уби сина ми. Та той беше само момче!

Хеликаон помълча за миг и Хабусас видя омразата в очите му. - Но когато заговори, гласът му бе студен и почти лишен от емоция:.. което само го правеше невъобразимо ужасяващ:

- Нямах време да го напоя с масло и да го хвърля горят някоя скала. Но може би имаш и други синове. Ще трябва да разбера.

Думите разкъсаха Хабусас като огнени камшици.

- Не ги наранявай, Хеликаон! Умолявам те!

- Тя умоляваше ли? - попита дарданецът с неестествено спокоен глас. - Молеше ли царицата за живота на нейния син?

- Моля те! Ще сторя всичко! Синовете ми са моят живот! - Хабусас падна на колене. - Моят живот за техния, Хеликаон. Те не са ти сторили нищо.

- Животът ти вече ми принадлежи. - Златния извади меча си и го допря до гърлото му. - Но ми кажи къде да намеря Коланос и може и да съм милостив към децата ти.

- Тръгна си оттук преди три дни. Очакваме го напролет с петдесет кораба. Не зная къде е сега. Кълна се. Бих ти казал, ако знаех. Питай ме каквото друго пожелаеш. Каквото и да е!

- Много добре. Коланос ли подпали брат ми и го хвърли от скалата?

- Не. Той само даде заповедта.

- Кой го направи?

Хабусас се надигна на крака.

- Ще ти кажа, ако обещаеш да не убиваш семейството ми.

- Само ако повярвам на думите ти.

Асириецът се изпъна до пълната си височина.

- Аз подпалих момчето. Да, и аз изнасилих царицата. Писъците и на двамата ми доставила удоволствие и ми се иска да можех да живея достатъчно дълго, за да се изпикая върху прахта ти.

Хеликаон остана неподвижен и Хабусас видя едно мускулче по челюстта му да трепери. Надяваше се, че ще бъде достатъчно разярен, за да го убие с един удар в гърлото. Но нямаше късмет. Хеликаон отстъпи и прибра меча си.

- Сега ще ме изгориш ли, копеле?

- Не. Ти няма да гориш.

Дарданецът се обърна и извика двама войници. Те изблъскаха Хабусас обратно към портите на укреплението. Срязаха въжето, с което бе вързан. Той веднага вдигна ръце и събори единия войник. Другият го удари по главата с дръжката на копието си. Отслабнал от загубата на кръв, Хабусас залитна. Втори удар го запрати в безсъзнание на земята.

Събуди го изпепеляваща болка, която започваше от китките и стъпалата му, за да продължи в ръцете и краката. Той отвори очи и извика. Беше разпънат и закован за дървените порти. От прободните рани капеше кръв и той усещаше как медните шипове стържат по костите му. Опита се да изпъне крака, за да отслаби напрежението от осакатените си ръце. Заля го агонизираща болка и той изкрещя. Стъпалата му бяха изкривени неестествено и осъзна, че и те са заковани за портите.

Видя, че пред него стои Хеликаон. Всички други войници бяха изчезнали.

- Виждаш ли корабите? - попита дарданецът.

- Виж… виждам ги…

- Утре призори всички жени и деца на този остров ще бъдат там, за да станат роби. Но няма да търся семейството ти, нито ще им отмъщавам. Те ще живеят.

И с тези думи той си тръгна. Надигна се вятър и нежно разлюля дървената порта. Хабусас изстена, когато гвоздеите разкъсаха плътта му. Въртенето на вратата му позволи да види, че някой е преместил телата на хората му. Бяха извлечени до къщите наблизо и заковани за врати и огради. Някой бяха окачени и направо по стените, а други висяха от въжета, провесени от горните прозорци.

После видя тялото на сина си, положено на земята със скръстени на корема ръце. Главата му беше килната на една страна. На ярката лунна светлина Хабусас видя блясъка на блестящ метал по устните на момчето. Някой бе поставил сребърна монета там, за да плати на Лодкаря.

Дори през мъглата на болката Хабусас беше благодарен за това.

Изкривените му крака започнаха да се схващат и това доведе до спазми и нови вълни от агония. Тежестта на тялото изпълваше китките му с огън. Хабусас изкрещя. Опита се да забрави болката. Колко ли време ще ми отнеме да умра, зачуди се той.

По някое време тази нощ? Утре? Или ще изминат дни? Дали лешоядите щяха да се хранят с него, докато още се гърчи? Щеше ли да е принуден да гледа как дивите кучета пируват с плътта на сина му?

После забеляза движение отдясно. Хеликаон се връщаше по открития бряг с меч в ръка.

- Аз не съм Коланос! - каза той.

Мечът изсвистя и прониза сърцето на Хабусас.

И болката се стопи.

22 ФРИГИЙСКИЯТ ЛЪК

ЕСЕННИТЕ МЕСЕЦИ СЕ ВЛАЧЕХА ВБЕСЯВАЩО БАВНО. Мрачните вечно сиви облаци, редуващи се със свирепи бури, успяха да притъпят дори огнения дух на Андромаха. Тя се опитваше да запълва времето си с приятни занимания, но за жените в двореца имаше малко възможности за забавление. Не им се позволяваше да яздят коне или да посещават вечерните събития в града. Нямаше тържества или събирания за песни и танци. С всеки изминал ден Тера й липсваше все повече и повече и тя мечтаете за дивата свобода там.

За известно време скуката й се разсея от пристигането на нова временна нощна слугиня - тракийско момиче на име Алезия. Тя проявяваше желание и бе изпълнителна, но близостта на тялото й в широкото легло само напомняше на Андромаха колко и липсва Калиопа. Когато Алезия се върна към обичайните си задължения, принцесата не почувства липсата й, нито се опита да съблазни заместничката й.

Точно преди края на годината Андромаха се сдоби с фригийски лък от Долния пазар. Оръжието беше чудесно изработено и доста трудно за опъване, така че дори тя успя да го овладее бавно. Беше хитро направен от няколко слоя гъвкава кост и дърво и с него й продадоха защитна гривна от полирана черна кожа.

Андромаха се упражняваше с него сред полята северно от града, където мнозина троянски стрелци тренираха уменията си. Днес бе рядко слънчев ден и тя, облечена в бялата си туника до коленете и с леки сандали, се забавляваше вече цяла сутрин. В началото троянските мъже бяха учтиви, но се държаха покровителствено. Когато видяха умението й с лъка, се струпаха около нея, за да обсъждат качествата на оръжието.

На следващия ден Приам я извика в покоите си. Царят бе ядосан и я укори за появата и сред мъже от низшата прослойка.

- Никоя троянска жена от благородно потекло не би ходила полугола сред селяните.

- Аз още не съм троянка - изтъкна Андромаха, опитвайки се безуспешно да прикрие яда си.

- А може и никога да не станеш! Бих могъл да те изпратя у дома ти опозорена и да настоявам за връщане на зестрата ти.

- И каква трагедия само би било това! - отвърна тя.

Очакваше изблик на ярост. Вместо това царят внезапно се разсмя.

- В името на боговете, жено, напомнят ми на Хекуба - цялата дух и огън. Да, много приличаш на нея. - Погледът му се премести върху гърдите й и надолу по тялото. Изведнъж тънката синя рокля, която носеше, й се стори почти прозрачна. Той пое дълбоко дъх и въздъхна бавно. - Не можеш да нарушаваш обичаите на Троя - продължи след малко, леко изчервен, но с по-спокоен тон. - Жените от двореца носят рокли до земята, когато излизат пред хора. Не стрелят с лъкове. Ти обаче можеш да използваш твоя. Мъжете са били впечатлени, което не е никак лошо. Семействата на управляващите родове винаги трябва да впечатляват.

- Не беше трудно - каза тя. - Лъковете, с които ги снабдяваш, са слаби. Липсва им обхват и сила.

- Преди са ни служили добре.

- Бих се изненадала, ако стрела от троянски лък може да прониже дори кожен нагръдник. А в наши дни все повече и повече войни носят тежко снаряжение.

Царят помълча за момент.

- Добре, Андромаха. Днес следобед ще дойдеш с мен дворцовите градини и ще видим колко добре се справя троянският лък.

Когато се върна в покоите си, гледащи към северните хълмове, откри, че Лаодика я чака там. Напоследък не бе толкова приятелски настроена. Всъщност държанието й се промени след срещата с Хекуба. Андромаха го отдаваше на шока от това да види майка си толкова слаба и болна. Но днес принцесата изглеждаше дори по-тъжна от обичайното. Обикновено бе покрита с бижута, но сега носеше само проста неукрасена рокля в бледозелени тонове. Русата й коса, която носеше преплетена със златни и сребърни нишки, се спускаше свободно по раменете. Всъщност, помисли Андромаха, липсата на екстравагантни скъпоценности правеше Лаодика по-привлекателна. Иначе блестящите украшения само подчертаваха нейната обикновеност. Двете се целунаха по бузите за поздрав и Андромаха й разказа за предизвикателството на Приам.

- Имай предвид, че той иска да те унизи - каза Лаодика тихо.

- Какво имаш предвид?

Младата жена сви рамене.

- Обича да го прави. Да кара хората да изглеждат глупаво. Майка ми е същата. Затова и си подхождаха толкова добре.

Андромаха седна до нея и я прегърна.

- Какво не е наред, Лаодика?

- Добре съм. - Принцесата се усмихна насила. - Чувала ли си вести от Хеликаон?

Андромаха се изненада от въпроса.

- Защо бих получавала вести от него?

- О, не зная. Чудех се дали не е пратил някое съобщение, за което да не съм чула. Никой нищо не ми казва.

- Не. Доколкото зная, от Дардания не са пристигали новини.

Лаодика изглеждаше малко по-щастлива.

- Казват, че е убил двадесетина микенци на площада на храма. Като млад бог. Така чух. Имал е два меча и е избил всички нападатели.

Андромаха също бе чула тези очевидни измислици за постиженията на Хеликаон и докато гледаше отплаващия със зората „Ксантос”, беше изпитала някаква загуба. Погледна към Лаодика и разбра, че младата жена е влюбена в Златния. Това я натъжи. Видя как Хеликаон я поздрави в двореца на Хекуба и в действията му нямаше и следа от привличане към принцесата. Да, беше й направил комплимент, но в думите му нямаше и намек за страст. Тогава осъзна защо Лаодика си мисли, че може да са поддържали връзка. Той не бе скрил копнежа си по нея.

- И какво имаше предвид с това, че баща ти ще иска да ме посрами? - попита Андромаха в опит да смени темата.

- Той непрекъснато си играе с хората. Не зная защо. Не го прави с Креуса и Хектор, но всички други страдат, повече или по-малко.

Андромаха се засмя.

- С лъка не може да ме унижи, Лаодика. Гарантирам ти го.

- Ще устрои състезание - каза принцесата. - Ще видиш. Ще използва Диос или може би Агатон. Те са превъзходни стрелци. А татко ще напълни градините с хора, които да гледат как те побеждава някой от синовете му. Ще видиш - повтори тя.

- Ще трябва да са много, много добри - увери я Андромаха. - А и мен тълпите не ме плашат.

- Иска ми се да бях като теб - въздъхна Лаодика. - Ако бях… - Тя се поколеба, а после се усмихна. - Но както и да е. Не съм, така че няма значение.

Андромаха пое ръцете на другата жена в своите.

- Чуй ме. Каквото и да виждаш в мен, знай, че го носиш в себе си. Ти си прекрасна жена и аз се гордея, че си моя приятелка.

- Аз съм прекрасна жена - повтори Лаодика. - Но съм на двадесет и три и без съпруг. Всичките ми красиви сестри, освен Креуса, се омъжиха.

- О, Лаодика! Нямаш представа колко много си приличаме всъщност. Бях най-безличната в семейството си. Никой не ме искаше. Затова баща ми ме прати на Тера. Чак когато малката ми сестра умря, Приам ме прие за жена на Хектор. А ти не си безлична. Очите ти са красиви, а усмивката - омагьосваща. Лаодика се изчерви. После погледна Андромаха в очите.

- Помня деня, когато Палесте дойде в Троя. Хареса ми, но беше много срамежлива. На баща ми му допадна, но майка ми изобщо не я одобри. Каза, че е недостойна да се омъжи за Хектор. Спомням си как мама обяви, че е била избрана грешната сестра. Дори тогава знаеше за теб.

- Не знаех. Бедната Палесте. Беше много мило момиче.

- Харесваш ли Хеликаон? - попита Лаодика.

Андромаха не искаше да говори за това и се боеше, че истината би развалила приятелството й с принцесата. Но не можеше да излъже.

- Да, харесвам го.

- А той е влюбен в теб. Видях го.

- Мъжете винаги възвеличават онова, което не могат да имат. Аз ще се омъжвам за Хектор, така че нека не позволяваме мислите за мъже да застават помежду ни. Ти си ми приятелка, Лаодика. Обичам те като сестра. И така, ще дойдеш ли с мен в градините? Би ми помогнало, ако имам приятел наблизо.

- Разбира се, че ще дойда. После трябва да ида в Храма на Асклепий. Мама има нужда от опиатите си.

- Ще те изпратя. Имам един малък приятел, който помага там. Казва се Ксандер.

Когато двете жени се появиха в най-голямата от дворцовите градини, беше късен следобед. Лаодика бе познала и вътре се бяха събрали поне сто човека. Андромаха бе срещала много от тях и преди, но дори сега не можеше да си спомни имената на мнозина. Приам седеше на богато украсен стол, поставен на каменен пиедестал. До него стоеше дъщеря му Креуса - чернокоса красавица със стройна и царствена фигура. Очите й, когато погледна Андромаха, бяха студени и излъчваха неприкрито презрение. Изнеженият изгърбен съветник Политес също беше до царя, както и дебелият Антифон и слабият Диос. Андромаха отново бе поразена от приликата му с Хеликаон. До тях имаше и още един мъж, който бе висок, широкоплещест и златокос. Тя не го бе виждала преди.

- Това е полубрат ми Агатон - прошепна Лаодика ти, че ще има състезание.

В другия край на градините, на около шестдесетина крачки, Андромаха видя малка каруца с широки колела. В центъра й, на един висок кол, бе закачена кожена броня. От двете страни на каруцата бяха завързани дълги въжета.

- Стреляла ли си някога по движеща се цел? - попита Лаодика.

- Не.

- Е, днес ще стреляш. Слугите дърпат въжетата и влачат каруцата напред-назад.

Приам се надигна от стола си и разговорът сред тълпата заглъхна. Агатон и слабият Диос взеха лъкове и отидоха до Андромаха. Лаодика се отдръпна на няколко крачки.

- Днес ще наблюдаваме състезание - обяви Приам с дълбокия си глас. - Андромаха от Тива в полите на Плакос вярва, че троянските лъкове са слаби оръжия и затова ще ни забавлява с върховните си умения. Моите генерали Агатон и Деифоб ще защитават честта на троянските стрелци. И разбира се, победителят ще получи прекрасна награда.

Той вдигна ръка и Креуса пристъпи напред, за да му подаде прекрасно изработен боен шлем, гравиран със сребро и с изрисуван на челото бог Аполон, обтегнал лъка си.

Приам го вдигна високо и следобедното слънце се отрази в лъснатия метал.

- Нека Повелителят на Сребърния лък донесе победа на най достояния! - извика царят.

Андромаха се вбесяваше все повече и повече. Това бе войнска награда, мъжка награда, и предлагането й бе дори повече от прикрита обида към жената стрелец.

- Ще ни удостоиш ли с честта да стреляш първа, Андромаха? - попита Приам.

- Не би било редно, цар Приам - отвърна мило тя. - Сигурна съм, че е редно жената да следва мъжа в този мъжки свят.

- Тогава първи ще е Агатон - каза царят и седна обратно на стола си.

Широкоплещестият принц пристъпи напред и сложи стрела на лъка си. По негова заповед слугите в другия край на градината взеха въжетата и бавно затеглиха каруцата наляво. После мъжете отдясно също затеглиха.

Агатон пусна стрелата и тя уцели кожения нагръдник. Надигнаха се окуражителни възгласи. После дойде ред на Диос. Той също улучи целта. И двете стрели паднаха след удара, което показваше, че не са пробили кожата.

Андромаха взе стрела с черни пера и уви пръсти около тетивата на лъка. Докато гледаше двамата мъже, тя бе преценила времето, което отнемаше за достигане на целта, както и скорост на каруцата. Дори и така обаче й се искаше да бе имала възможност да се упражни няколко пъти. Успокои се и издърпа тетивата. Каруцата се движете пред погледа й. Андромаха се прицели и стреля. Стрелата с черните пера се заби дълбоко в бронята и остана там.

Всеки от стрелците пусна по още шест стрели. Никой не пропусна и накрая бронята приличаше на таралеж. Тълпата вече не внимаваше толкова и скоро последва кратка почивка, докато слугите махаха разкъсаната цел и прибираха стрелите.

Андромаха погледна двамата принцове. Изглеждаха напрегнати и разтревожени. Видя, че Приам говори с някакъв войник, който после се сля с тълпата. Царят стана.

- Тези мижитурки са заговорници - обяви той. - Арестувани са вчера. Упорити предатели, които отказаха да издадат съзаклятниците си.

Андромаха видя затворниците. Бяха в плачевно състояние с подути очи и изцапани с кръв. Тя разбра какво следва и се отдръпна от принцовете. Приам я видя.

- Не ти ли се нрави, момиче? Е, да, това е мъжка работа. - Той отново се обърна към тълпата. - Тези предатели заслужават смърт, но аз съм милостив човек. Въжетата им ще бъдат прерязани. - Царят взе копието на застаналия до него царски орел и го хвърли в тревата на шестдесетина крачки от затворниците. - Ако някой от тях успее да достигне копието, ще бъде прогонен. Пуснете първия! И нека Деифоб да защитава честта ми.

Един войник извади кинжал от колана си и пристъпи към първия затворник - дребен мъж на средна възраст. Той преряза въжето около китките на човека. Мъжът остана неподвижен, загледан с омраза в царя в другия край на градините. После пое дълбоко дъх и се затича несигурно през тревата. Диос вдигна лъка си и тичащият ускори ход. Стрелата го уцели в гърлото и излезе от задната страна на врата му. Той се препъна, а после се килна наляво. Започна да се дави и лицето му стана лилаво. Андромаха извърна поглед, но не можеше да затвори ушите си за гротескните звуци, които умиращият издаваше, докато се бореше за последния си дъх. Накрая дойде и тишината.

- Сега втория! - изрева Приам.

Този затворник беше много едър човек с дълга брада. Той също изгледа царя с омраза. Когато го пуснаха, не се затича, тръгна спокойно през градината. Принц Агатон се прицели. Внезапно мъжът се стрелна вдясно, а после скочи към копието. Агатон пусна стрелата. Тя уцели мъжа в гърдите, но не проби нагръдника. Затворникът не спря да тича. Диос също стреля.

Неговата стрела също намери целта, но мъжът достигна и го вдигна. После се завъртя към Приам и го нападна. Това изненада всички. Един царски орел скочи да препречи пътя му, но затворникът го изблъска с рамо и го събори на земята.

Точно когато достигна царя, една стрела с черни пера се заби в гърба му и прониза сърцето му. Мъжът остана прав за, а после падна настрани. Копието издрънча на каменната настилка.

Андромаха снижи фригийския лък и погледна мъжа, когото бе убила. Агатон се приближи до нея.

- Прекрасен изстрел! Ти спаси царя.

Приам прескочи тялото.

- И сега всички можете да видите защо тази жена бе избрана за съпруга на моя Хектор! - изрева той. - Искам да чуя възгласите ви за Андромаха!

Тълпата послушно започна да вика. Царят направи знак на войниците в далечния край на градините и последният затворник бе отведен.

На следващия месец Андромаха научи, че Приам е поръчал хиляда фригийски лъка за стрелците си.

Следобедът почти бе превалил, когато успя да се измъкне от градината. Авторитетът й, който внезапно се бе повишил след случилото се току-що, я принуди да търпи всички благопожелателни и подмазвачи. Когато накрая й се наложи да се преструва на изморена, откри Лаодика, която я чакаше в покоите й. Приятелката й изтича да я посрещне и я прегърна силно.

- Беше невероятна, Андромаха! Гордея се с теб. Името ти е в устите на всички.

Андромаха я целуна по бузата и се измъкна от прегръдката.

- Кой беше онзи, когото убих?

- Капитан от орлите. Всички го мислеха за герой. Какво ли кара хората да стават предатели, как мислиш?

- Не зная. Но беше смел. Можеше просто да вземе копието и да бъде прогонен. Вместо това избра сигурната смърт щото дори да бе убил Приам, стражите щяха да го надвият и повалят. Нека не говорим повече за това. Имам нужда точно от разходка до храма.

Слънцето все още светеше, макар и в далечината да се виждаха облаци. Двете жени тръгнаха хванати за ръка.

- Мисля, че Агатон бе много впечатлен - каза Лаодика. Не можеше да свали очи от теб.

Андромаха се засмя.

- И той е впечатляващ мъж. Защо не съм го виждала преди?

- Прекарва много от времето си на изток от града. Води тракийските наемници и е почти толкова добър военачалник колкото и Хектор. Двамата са много близки.

- Приличат ли си?

Лаодика се засмя.

- Питаш ме дали Хектор е красив?

- Да.

- Като млад бог е. Косата му е златна, очите - сини, а усмивката му може да спечели всяко сърце.

- И той е най-големият от синовете на Приам?

Принцесата отново се засмя.

- И да, и не. Най-голям е от децата на мама, така че е законен наследник. Но татко е имал двадесет и четири деца, преди да се ожени за нея. А и любовниците му са му родили още. Най-големият беше Троил. Сега щеше да е почти на четиридесет.

- Умрял е?

- Татко го прогони миналата година. Умря в Милет. Някои мислят, че е бил отровен. Подозирам, че са прави.

- Не виждам смисъл в това - каза Андромаха. - Ако Приам го е искал мъртъв, защо не го е убил в Троя?

Лаодика се спря и се обърна към нея.

- Трябва да разбереш, че преди мама да се разболее, градът имаше двама владетели. Тя мразеше Троил. Мисля, че мрази всички синове на царя, които не са от нея. Когато той направи заговор да отхвърли баща ни, царицата смяташе, че трябва да бъде убит на мига. Баща ми отказа. - Тя сви рамене. - И той все пак си умря.

- Хекуба е наредила да го отровят?

- Не зная, Андромаха. Може би е умрял от нещо съвсем друго. Но ще се изненадаш колко много хора са измрели млади скоро след спор с майка ми.

- Значи се радвам, че ме хареса. И колко е голям Хектор?

- Почти на тридесет.

- Никога ли не се е женил?

Лаодика извърна лице.

- О, може би войните и битките са виновни. Питай го, когато си дойде. Ще има много празненства и веселие за победите му.

Андромаха разбра, че крият нещо от нея, но реши да не настоява. Вместо това каза:

- Сигурно наистина е велик войн, ако победите му са очаквани още преди да проведе битките.

- О, Хектор никога не губи - каза Лаодика. - Троянският кон е непобедим.

На Андромаха й се струваше, че подобна сигурност е наивна. Една отклонила се стрела, запратено копие или случаен удар можеха да прекратят живота на всеки боец. Въпреки това не каза нищо и двете продължиха да вървят през пазарите, където се спряха да огледат изложените стоки. Накрая достигнаха лечебниците.

Седнаха в задната градина, където Лаодика прати слугини да намери лечителя Макаон. Друг възрастен слуга им донесе чаши с прясно изстискан сок от различни плодове. Андромаха никога не бе опитвала нещо толкова прекрасно и сладко. Сместа имаше цвят на залез.

- Какво има вътре? - попита тя.

- Дървесни плодове от Египет и Палестина. Имат различни форми и цветове. Някои са златни, други жълти, трети - зелени. Някои са вкусни и поотделно, а други имат толкова остър вкус, че предизвикват сълзи. Но жреците ги смесват с мед. Много е освежаващо.

- В Троя яма толкова много нови неща. Никога не съм виждала такова разнообразие. Роклите на жените, украсата по стените… - Тя се засмя. - Дори напитките са разноцветни.

- Татко казва, че именно търговията кара цивилизациите да растат. Народите се учат едни от други и подобряват взаимно уменията си. Имаме египетски тъкачи. Те започнаха да експериментират с боите от Фригия и Вавилон. Така откриха нови и невероятни цветове. Но не са само дрехите. Хектор донесе коне от Тесалия. Огромни зверове. Шестнадесет педи дълги. Кръстоса ги с нашите кобили и се получиха великолепни бойни жребци. Всички опитни и амбициозни хора идват в Троя. Татко казва, че един ден тя ще стане центърът на велика цивилизация.

Андромаха слушаше безмълвно, докато Лаодика описваше мечтите на Приам. Очевидно тя боготвореше баща си, въпреки че също толкова очевидно той нямаше много време за нея.

Гласът на принцесата заглъхна.

- Мисля, че те отегчавам. Извинявай.

- Нищо подобно. Много е интересно.

- Наистина ли? Или го казваш просто така?

- И защо ми е да го правя? - Андромаха преметна ръка през рамото на Лаодика и я целуна по бузата.

Жрецът лечител Макаон дойде в градината. На Андромаха й се стори ужасно изморен. Лицето му бе пребледняло и по челото му проблясваха капки пот. Въпреки че беше млад, вече губеше косата си, а раменете му бяха изгърбени.

- Добре дошла, принцесо! - каза той. - Винаги е удоволствие да те видя. Както и теб, Андромаха от Тива.

- Как е Ксандер? - попита тя. Младият лечител се усмихна.

- Той е чудесен младеж и е много чувствителен. Дадох му да работи с умиращите. Много е талантлив в това да ги успокоява. Радвам се, че остана с нас. - Макаон се обърна към Лаодика и й подаде малък пакет, увит в плат. - Трябва да й стигнат за около седмица. Имай предвид обаче, че скоро дори тези силни опиати няма да удържат болката.

- Мама казва, че се чувства малко по-добре - отвърна принцесата. - Може би тялото й се лекува.

Той поклати глава.

- Вече е късно за това. Само силата на ума й и смелостта на духа й я задържа в земите на живите. В пакета има малка стъкленица. Затворена е със зелен восък. Когато болката стане нетърпима - а това ще се случи, - счупете печата и смесете съдържанието с вино. После накарай майка си да го изпие.

- И това ще спре болката?

Той се намръщи.

- Да, Лаодика. Ще спре болката. Завинаги.

- Защо тогава не й го дам сега? Нея наистина много я боли.

- Съжалявам, не се изразявам ясно. Стъкленицата трябва да помогне на майка ти накрая. Отпие ли веднъж от нея, ще заспи дълбок сън и ще премине в света отвъд без болка.

- Нима казваш, че това е отрова?

- Точно това казвам. През последните си дни майка ти ще живее в ужасна агония. Болката ще е унищожителна и дори тя няма да може да я преодолее. Разбираш ли ме? Тогава ще й остават само часове живот. Мисля, че е по-добре да й се спести такова страдание. Изборът обаче е твой.

- Не мога да отровя мама! - каза Лаодика ужасена.

- Разбира се, че не можеш - намеси се Андромаха. - Можеш обаче да й кажеш същото, което ни каза скъпият Макаон. И да й дадеш стъкленицата, за да направи избора сама.

- Благодаря ти, господарке! - каза лечителят. - Да, това разбира се е правилното решение.

Той я погледна и сякаш искаше да заговори, но се поколеба.

- Има ли още нещо? - попита го тя.

- Разбирам, че си пътувала с микенския войн Аргуриос.

- Да. Суров мъж и не особено приятен.

- Ах! Тогава няма да те безпокоя с проблема си. Мислех си, че може би сте… приятели.

- Как е възможно един лекар да има проблем с пътуващ войн? - попита Андромаха.

- Нима не си чула? Нападнали са го други микенци. Раните му бяха ужасни. Все още има голяма вероятност да умре от тях. Но не мога да го накарам да почива. Настоява да спечели хляба си и правото да спи тук. Обясних му, че всички разходи са поети от господаря Хеликаон, но това явно само го разяри. Реже дърва, носи вода. Всякакви видове тежки задачи, които даваме на слугите си. Вече на няколко пъти разкъсва шевовете си с тези нежелани занимания, а и с други подобни. Опитах се да му обясня, че тялото му е жестоко увредено. Не може да диша добре и му се вие свят от всяко натоварване. Но въпреки всичко не желае да ме послуша. Боя се, че ще падне мъртъв в тогава господарят Хеликаон няма да е доволен от мен.

- Двете с Лаодика ще поговорим с него - каза Андромаха. - Къде е той?

- Видях го преди малко зад Дома на земята. Опитва се да поправи стара стена. Няма нужда от това. Тя вече не се използва. Но той носи големи камъни и се преуморява.

Макаон ги упъти и двете жени тръгнаха натам. Лаодика не беше доволна.

- Не обичам микенците. И не ме интересува дали ще умре.

- Той помогна на Хеликаон в Залива на сините сови - отвърна Андромаха. - Порази един микенски убиец. Може би затова са го нападнали.

- Сигурна съм, че е имал лоши причини да го направи - каза Лаодика. - При микенците винаги е така.

23 РАНЕНИЯТ ЛЪВ

АРГУРИОС ЕДВА ДИШАШЕ. Сякаш боговете бяха поставили порта на гърдите му и тя не пропускаше въздуха в дробовете му. Пред очите му танцуваха бели светлини и беше толкова замаян, че едва се държеше на крака. Успя да извърви няколко несигурни крачки с пламтящи от тежестта на камъка ръце. Дори краката му трепереха и го боляха, особено около прасците. Той обаче продължи с мрачна решителност и постави камъка в дупката в древната стена. Зави му се свят и се принуди да седне на земята. Загледа се в треперещите си ръце.

Нищо в живота му не го бе подготвило за ужаса, скрит в подобна слабост. Беше виждал другари да падат в битка и други, повалени от унищожителни болести. Но винаги бе оставал силен. Можеше да тича километри в пълно бойно снаряжение и после да води битка. Издръжливостта му беше легендарна. А сега едва успяваше да премести няколко мизерни камъка до разрушена стена.

Потта покапа в очите му, но беше твърде изморен да я избърше.

Погледът му премина през старата градина и се спря на двамата мъже, седнали на сянка, които носеха мечове и кинжали. През няколкото седмици откак бе тук, се опита да ги заговори, но те се отдръпваха, а той нямаше сили да ги преследва. В началото ги мислеше за нови убийци, готови да го ударят, за да получат наградата си от Ерекос. Момчето Ксандер обаче му каза да не се тревожи.

- Кои са те?

Ксандер изглежда се почувства неудобно.

- Не бива да казвам.

- Но вече го направи. Така че ми кажи и останалото.

- Тук са, за да те защитават.

Тогава Аргуриос разбра, че мъжете са наети от Хеликаон. От това откритие му призля.

- Но ти ми каза.., че той се радва, че умирам! - възкликна микенецът.

Момчето изглеждаше покрусено.

- Той ми нареди да ти го кажа. Мислеше си, че това ще те накара да се бориш за живота.

Аргуриос изруга. Светът бе полудял. Приятели и сънародници го искаха мъртъв. Враговете му пък наемаха хора да го пазят жив. Някъде на Олимп боговете сигурно умираха от смях заради тази гротескна шега.

В течение на седмиците, докато състоянието му не се подобряваше, той откри, че му се иска това да бяха микенски убийци. Така поне щеше да приключи живота си в битка.

Над лицето му падна сянка и той погледна нагоре. Пред него стояха две жени, а слънцето светеше зад тях.

- Какво… искате? - попита той сприхаво, смятайки, че са жрици, дошли да го гълчат.

- Един учтив поздрав щеше да е по-приятен - отвърна Андромаха. Аргуриос с усилие се надигна на крака.

- Слънцето беше… в очите ми - каза той, едва поемайки си дъх. - Не те… познах.

В очите й видя колко е шокирана от състоянието му. Беше изгубил доста от теглото си, а очите му бяха хлътнали и с торбички. Краката и ръцете му бяха изтънели.

- Нека седнем - каза Андромаха. - Това е приятелката ми, царската дъщеря Лаодика.

Аргуриос премигна, за да изчисти потта и погледна другата жена. Тя бе висока, с дълга руса коса, а в очите и видя презрение. Той се обърна към Андромаха и попита:

- Защо… защо сте тук?

- Микенците винаги са груби - каза Лаодика. - Отглеждат, без да ги учат на обноски. Да си вървим, Андромаха. Твърде горещо е да стоим тук.

- Да, ти влез вътре - каза й другата жена. - Аз ще остана за малко с този войн.

Лаодика кимна.

- Ще те чакам под онази беседка.

После, без да каже нищо на Аргуриос, тя се отдалечи.

- По-добре… иди с нея - каза той. - Нямаме… за какво… да говорим.

- Седни, преди да си паднал! - нареди му Андромаха и се разположи на каменната стена. Той докуцука до нея, изненадан от това, че и се подчинява. Засрами се. Дори и в това дребно отношение вече не беше мъж. - Зная какво ти трябва - каза тя.

- Какво ми трябва?

- За да станеш отново силен. Когато бях по-млада, баща ми участваше в битка. Един кон падна и го затисна. След това и той, като теб, едва дишаше. Държеше се като старец. Това продължи месеци. После един ден чухме за пътуващ лечител. Той изцеряваше хората в околните селца по пътя си към Египет. Беше асириец. Доведохме го при баща ми.

- И той… го излекува?

- Не. Показа му как да се излекува сам.

Аргуриос избърса потта от очите си и погледна към младата жена. Погледът му бе замъглен, а дишането - накъсано. Но в сърцето му се пробуди надежда.

- Кажи ми.

- Ще ти покажа, Аргуриос. Утре сутрин, каквото и да е времето, ще пратя никой да те вземе. Ще те отведат до скалите над плажа. Вземи и Ксандер, защото искам отново да го видя. А сега те оставям да си свършиш работата.

Тя стана.

- Чакай! - извика той и с усилие се изправи на крака. - Отведи ме… при… царската дъщеря.

Тя вървеше бавно до него. Аргуриос се препъна на два пъти и усети ръката и, преплетена с неговата. Искаше да я отблъсне, но силата и го държеше изправен. Пътят не бе, но когато стигнаха до беседката, той беше капнал. Лаодика седеше на една пейка и микенецът с мъка си пое дъх, за да каже:

- Не всички… от моя народ… са невъзпитани. Изв… извинявам се за… за грубостта си… Винаги… съм се чувствал не… неудобно… в компанията на жени. Особено… красиви жени.

Очакваше груб отговор, но вместо това изражението й смекчи. Тя стана от пейката и отиде при него.

- Приемам извинението ти - каза принцесата. - И аз също се извинявам за поведението си преди малко. Ти си лошо ранен и трябваше да си дам сметка, че страдаш.

Аргуриос не можа да измисли какво да каже и моментът стана неудобен и за двамата, докато тишината се проточваше. Накрая Андромаха заговори:

- Поканих го да дойде с нас утре. Това ще му помогне да оздравее.

Лаодика се засмя.

- Да не би да будуваш нощем, мислейки какво да направиш, за да подразниш баща ми?

На Ксандер му харесваше да работи в Дома на змиите. Чувстваше се полезен и нужен. Хората винаги изглеждаха доволни да го видят и в течение на седмиците научи много за билките и лекарствата, леченията и познаването на болестите. Използването на топли влажни кърпи успокояваше треска, настърганата и стрита на прах кора на някой дървета можеше да премахне болка. Възпалени рани се лекуваха с вино и мед. Нетърпелив да научи още, той следваше Макаон навсякъде и го гледаше как намества счупени кости или лекува кисти и циреи.

Но Въпреки ентусиазма си да се занимава с всякакви медицински неща, беше доволен, че днес е на открито, в широката колесница с Аргуриос. Небето бе схлупено и обещаваше дъжд, но слънцето проблясваше през пролуки в облаците, а въздухът бе свеж и миришеше на море.

Погледна, към Аргуриос. Микенецът изглеждаше зле. Лицето му бе напрегнато и толкова отслабнало, че го караше да изглежда като немощен старец. Тази сутрин Ксандер му бе помогнал да се избръсне, минавайки по бузите му с бръснача, а после подряза брадичката му. Среса дългата му коса и забеляза умножилите се сиви косми по слепоочията. Младежът обаче се стараеше да си спомни коравия като желязо войн, който го бе спасил на „Ксантос”.

Въпреки че от атаката бяха изминали седмици, възстановяването на Аргуриос беше болезнено бавно. Макаон каза на Ксандер, че една от раните е пронизала белия му дроб и е минала опасно близо до сърцето. Имало много вътрешно кървене.

- Но накрая ще се оправи, нали? - попита момчето.

- Може и никога да не си възвърне предишната сила. Дълбоките рани често се влошават и може да се образува тумор.

Ксандер се огледа. Колесницата прекосяваше широкия дървен мост на Скамандър. Зачуди се дали са се насочили към белия дворец, който виждаше на върха на скалите на югозапад. Казваха, че царицата живее в Царска радост, заедно с някои от дъщерите си.

Колесницата мина върху камък и подскочи. Аргуриос изстена.

- Добре ли си? - попита го момчето.

Микенецът кимна. Говореше рядко, но всяка вечер, когато Ксандер го посещаваше, слушаше мълчаливо, докато той му разказваше за работата си сред будните или за откритията и за билките, които е научил. В началото Ксандер си мислеше, че го отегчава.

- Бръщолевя ли много, Аргуриос? - попита го една вечер. - Дядо казва, че не ми спира устата. Да те оставя ли?

Войнът го дари с една от редките си усмивки.

- Приказвай си, момче. Когато ме… отегчиш… ще ти кажа.

Колесницата напусна пътя и зави по една по-тясна пътека, водеща към скалите. Там имаше двама орли, седнали под клоните на изкривено дърво. Слънцето се отразяваше в клоните им от бронз и сребро. Когато новодошлите се появиха те станаха.

- Това са гости на господарката Андромаха - каза гърбавият колар с гъстата бяла брада.

Единият от войниците - висок млад мъж с широки рамене не и бял гребен на шлема си, пристъпи към колесницата.

- Ти сигурно си Ксандер - каза той.

- Да.

Младият войник подмина момчето и изгледа внимателно Аргуриос. После се намръщи.

- В името на боговете, човече, изглеждаш съсипан. Ще ти трябва ли помощ да слезеш до плажа?

- Не.

Микенецът се надигна на крака, а после слезе на земята.

- Не исках да те обиждам - каза войникът. - Аз самият бях ранен преди две години и трябваше другарите ми да ме носят.

Аргуриос го изгледа.

- Къде беше… тази битка?

- В Тракия. Удариха ме с копие в гърдите. Смазаха ми нагръдника и ми счупиха няколко ребра.

- Тракийците са… корави бойци.

- Наистина. Не се огъват. Сега имаме цял техен отряд при нас. - Мъжът се изкикоти. - По-добре да са с мен, отколкото срещу мен.

Аргуриос се отдалечи. Ксандер го последва. Скалната пътека бе стръмна, но доста широка. Въпреки това, ако се спънеше, микенецът щеше да падне от ръба към скалите долу. Младият войник застана до него.

- За мен ще е чест, ако ми позволиш да сляза с теб до плажа, Аргуриос.

Микенецът се изпъна, когато чу името си.

- Ти… ме познаваш?

- Всички войници те познават, човече. Още като момче ми разказваха историята за Моста на Парта. Казват, че си го удържал цяла сутрин.

- Не беше… толкова дълго - отвърна Аргуриос. - Но… в името на боговете… изглеждаше точно толкова. - Той се опомни и погледна към войника. - Нека да… вървим тогава.

Ксандер последва двамата мъже по бавния път надолу. Виждаше, че на пясъка вече има хора и неколцина дори плуват. Зачуди се какво ли търсеха. Може би ловяха раци, помисли си. Но пък оттук му се струваше, че плуват за удоволствие. Нито се гмуркаха надълбоко, нито се връщаха към брега. Още неколцина нагазиха в морето и прозвуча смях.

Под скалите имаше опънати пет жълти навеса, а наблизо бяха разположени маси, покрити с храна и напитки. Платът на навесите бе много ярък, почти толкова златен, колкото и слънцето. Ксандер си спомни как майка му боядисваше тъкани в жълто, използвайки лукови обелки и цветен прашец от минзухар. Но платът никога не постигаше цвета на тези навеси. А и бързо избледняваше.

Малко по-напред Аргуриос се спъна. Троянският войник го хвана за ръката и му помогна да не падне. Ксандер очакваше микенецът да се отдръпне, но той не го стори. Когато достигнаха плажа, троянецът му благодари за честта на компанията му. Аргуриос остана мрачно сериозен.

- Как ти е… името… войнико?

- Полидорус.

- Ще го… запомня.

Ксандер се огледа. Видя Андромаха, която тъкмо се отдръпваше от група жени, за да дойде при тях. Носеше дълга до бедрата бледозелена туника, а червената и коса се спускаше свободно по раменете. На него му се струваше много красива. Тя му се усмихна и той се изчерви.

- Добре дошъл на царския плаж, Ксандер.

- Какво търсят всички тези хора? - попита момчето, сочейки плувците.

- Нищо. Плуват за удоволствие. Ти можеш ли?

- Дядо ми ме научи. Каза, че един моряк трябва да може.

- Е, днес ще плуваш. - Тя се обърна към Аргуриос. - Както и ти, боецо.

- И защо ми е… да плувам? - попита той. - Няма смисъл.

- Което е по-добре, мисля, отколкото да поправят ограда там, където няма двор - отбеляза Андромаха - Ела и поседни за малко, а аз ще ти разкажа за асирийския лечител.

Тя ги отведе под един от навесите. Дишането на Аргуриос бе накъсано и той изглеждаше благодарен за възможността да седне.

- Баща ми не можеше да си поема дълбоко въздух - каза Андромаха. - Лечителят му каза да плува всеки ден. Също така го научи да диша различно.

- По колко… начина може… да се… диша?

- Ще ти обясня. Но първо ще поплуваш малко с Ксандер. Внимателно и спокойно. Не се претоварвай.

- Това е… глупаво. Не биваше… да идвам.

- Но го направи, боецо! - отговори му тя. - И ако искаш отново да бъдеш силен, ще правиш каквото ти казвам.

Ксандер очакваше Аргуриос да се вбеси. Но той не го направи. Вместо това се вгледа в зелените й очи.

- Нуждая се… от силата си - каза накрая.

После се надигна предпазливо на крака и започна да се бори с туниката. Ксандер му помогна, а също така развързан сандалите му. Голото тяло на Аргуриос беше бледо и изпосталяло и момчето видя много белези по раменете, ръцете, гърдите и краката му. Все още зачервените рани от скорошната битка бяха зловещи. От хълбока му капеше кръв и гной, а коричките на другите три не изглеждаха никак добре. Но когато той се обърна и тръгна към морето, Ксандер видя, че по гърба му няма никакви белези.

- Върви с него! - каза Андромаха. - Може да му потрябва помощта ти.

Момчето се съблече, свали си сандалите и настигна Аргуриос точно когато влизаше във водата.

Заплуваха заедно, без да продумат. Микенецът се бореше да си поеме дъх. След малко Андромаха доплува до тях. Тя все още носеше зелената си туника, но сега дрехата беше залепнала тялото й и според Ксандер със същия успех можеше и да е гола. Той се опитваше да не гледа гърдите й и твърдите им зърна - Андромаха се приближи до Аргуриос.

- Изтегни се във водата! - каза му - и аз ще те държа. - Той веднага се подчини. - Сега искам да затвориш очи и да се отпуснеш. После дишай много бавно. Вдишвай, докато преброиш до четири и после задръж дъха си до шест. След това го изпусни много бавно, докато стигнеш до десет. Четири, шест и десет.

Ксандер ги гледа известно време, но после огладня и доплува до плажа, излезе от водата, облече се и отиде до масите с храната. Там имаше смокини, ечемичен хляб и осолен октопод, парчета месо, сирена и различни видове хляб. Имаше още кани с вода и други, пълни с вино. Един висок слуга с присвити рамене го зяпаше.

- Позволено ли ни е да ядем? - попита Ксандер.

- Какво ще желаеш, малки приятелю?

Момчето посочи хляба и помоли за малко сирене и смокини. Мъжът отчупи голям черен комат, а после отряза парче сирене и го сложи на дървен поднос, заедно с шепа смокини.

- Може да ти потрябва нещо, с което да ги прокараш - каза слугата и се усмихна, а после взе глинена чаша и я напълни с някаква златиста течност. - Опитай.

Ксандер отпи. Напитката беше гъста и приятно сладка. Той благодари на човека и се върна под навеса, където седна да яде. Андромаха още плуваше с Аргуриос. Сега по плажа се разхождаха и други хора. От водата излезе тъмнокос мъж. На Ксандер за миг му се стори, че това е Хеликаон, но после видя, че не е. След малко една руса млада жена с червена рокля дойде до момчето и седна.

- Ти сигурно си Ксандер. Андромаха ми е разказвала за теб.

- Да, аз съм. А ти коя си?

- Казвам се Лаодика. Вие с микенеца приятели ли сте?

- Не мисля, че той има приятели.

- Но го харесваш.

- Да. Той ми спаси живота.

- Бих искала да ми разкажеш - помоли жената Ксандер и описа случилото се по време на бурята. Тя го изслуша внимателно, а после се обърна към водата, за да види Андромаха и война.

- Защо, мислиш, е рискувал живота си да те спаси? - попита накрая.

- Не зная. Одисей казва, че героите просто постъпват така. А Аргуриос е герой. Всеки го знае.

- Аз не го знаех - призна тя. - Но пък Троя е пълна с герои. Никой не може да бъде съден, че не ги познава всичките

Андромаха и Аргуриос излязоха от водата. Ксандер стана събра дрехите на микенеца и дотича до морето.

- Как се чувстваш? - попита го той.

- Изморен - отвърна войнът и взе туниката си. Навлече си я през главата и се обърна към Андромаха: - Благодаря ти.

- Изглежда вече дишаш малко по-лесно - отбеляза тя.

- Мисля, че да.

Към тях се приближиха няколко мъже. Ксандер видя и онзи, който приличаше на Хеликаон. Изглеждаше разгневен.

Той се спря пред Андромаха.

- Как смееш да срамиш дома на Приам? - попита я рязко.

За Ксандер моментът бе плашещ. Той се огледа и видя гнева по лицата на мъжете. Андромаха също изглеждаше изненадана и дори несигурна. После изражението й стана строго.

- Не те разбирам, Диос - каза тя.

- Аз съм принц Деифоб. Само равните ми или онези, които смятам за приятели, могат да ме наричат Диос. Ти не си от тях. А този плаж е запазен за царското семейство. Ти си тук като гост и нямаш право да водиш на него непознати. Но дори това невъзпитание бледнее пред курвенската ти показност, която бяхме принудени да гледаме. Всички знаем какви

гнусни извращения практикуват жриците на Тера, но да ги показваш тук е обида, която няма да търпя.

- Аз поканих Аргуриос - намеси се Лаодика, проправяйки и път сред тълпата. Ксандер усети нервността в гласа й и видя, че е свела поглед.

- Не съм изненадан, сестро. Никога не си била най-острата стрела в колчана.

Лаодика сякаш се смали под удара на презрението му. Тогава Аргуриос пристъпи напред и когато заговори, Ксандер видя шока по лицата на всички наоколо.

- Приключи ли, пале? - попита той. Тонът му бе груб и студен, и Диос отстъпи стреснато. Лицето му почервеня. Аргуриос направи втора крачка. - Принц, така ли? Изглежда… изглежда Троя е червива от принцове. Сигурно си… изтърсакът на котилото.

Ксандер зяпна. Въпреки че беше млад, осъзнаваше, че ситуацията внезапно се е влошила много. Диос остана неподвижен за момент, твърде шокиран, за да продума. После присви очи.

- Обидих ли те, пале? - изръмжа Аргуриос. - Тогава донеси мечове и ще ти изтръгна… проклетото троянско сърце!

- Това стигна твърде далече! - разнесе се глас нейде от тълпата. Един висок и широкоплещест млад мъж със златиста коса си проправи път към центъра. - Никой няма да носи мечове! - Той се вгледа в Аргуриос. - Познавам те, микенецо. Ти си войн, но сърцето ти копнее за онова, което силата ти не може да достигне. - Обърна се към Андромаха. - Не познавам обичаите на земята ти, бъдеща моя сестро. Тук, в Троя, благородничките не плуват заедно с мъжете. Смятаме го за… неморално. Ако обаче никой не ти го е обяснил, нямаме право и да те виним. - После мъжът се извъртя към ядосания Диос. - Братко, не се съмнявам, че баща ни ще чуе за това и ще прецени сам какво да предприеме. Нека обаче засега се откажем от битка.

- Тази отрепка ме обиди! - извика Диос.

- Да, така е - съгласи се златокосият помирително. - Както обаче виждаш, той се възстановява от жестоки рани и не е в състояние да се бие. Затова задръж за известно време обидата си. Ако все така искаш да отмъстиш за нея, когато Аргуриос оздравее, сигурен съм, че ще бъдеш добре дошъл.

- Така и ще стане! - натърти Диос. После изгледа микенеца с омраза. - Ще се срещнем отново.

Аргуриос само кимна. Принцът си тръгна, следван от група млади мъже. Тълпата се разпръсна.

- Как е… името ти? - обърна се войнът към златокосия новодошъл.

- Агатон. А сега нека отидем на сянка и да поговорим за нещо по-малко агресивно. Диос лесно се пали, но не е лош по природа. Не бих искал да го видя убит… дори и от велик герой.

На Ксандер му се струваше, че Агатон е най-благородният човек, когото някога е виждал. Приличаше на бог. Очите му бяха дълбоки и сини и той се извисяваше над Аргуриос като планина.

Андромаха положи длан върху рамото на принца.

- Добре изиграно, Агатон!

Те отидоха обратно под навеса и Ксандер ги последва незабелязан. Лаодика целуна Агатон по двете бузи.

- Толкова приличаш на Хектор - каза тя.

- Не си права, сестро, повярвай ми.

Аргуриос се излегна на една черга, опъната на пясъка, и поне привидно се унесе в дрямка. Лаодика седна до Агатон, а Ксандер - до Андромаха. Все още никой не говореше с него.

- Днес пристигнаха новини от Хектор - каза принцът. - Имало е голяма битка на място, наречено Кадеш. Докладите са мъгляви, но изглежда египтяните почти са спечелили. Само атаката на Троянския кон ги е удържала.

- Виждаш ли! Казах ти - възкликна Лаодика и погледна към Андромаха. - Хектор винаги побеждава.

- Приключила ли е битката? - попита Андромаха.

- Не. Не е имало ясен победител. Знаем, че и двете страни са изгубили много хора, но още нямаме подробности.

- Чумата да ги тръшне подробностите - измърмори Лаодика. - Хектор ще победи и ще се върне у дома, за да го посрещнем с шествие.

- Дано си права, сестро. Според един доклад обаче Троянският кон е бил отрязан и преди падането на мрака не е успял да се върне при хетската армия. Трябва да се молим на боговете на войната Хектор да не е сред загиналите.

- Не говори така! - укори го Лаодика. - Не искам да чувам подобни приказки.

Ксандер видя как принцът погледна към Андромаха за момент.

- Ще повървиш ли с мен по брега? Много искам да обсъдя някой неща с теб.

- Стига да не се смята за неморално - отвърна тя и се изправи грациозно на крака.

Ксандер ги гледаше, докато се отдалечаваха. Лаодика изглеждаше натъжена.

- Да ти донеса ли нещо за пиене? - попита я той.

- Не. Не съм жадна. - Тя погледна към Аргуриос. - Много е слаб и цветът на кожата му не е добър. Може би трябва да му вземеш някакъв плодов нектар. Мама казва, че е полезно за кръвта. Той е много безразсъден, нали? - добави Лаодика. - Пое ужасен риск, като ядоса Диос. Брат ми е добър с меча и е много бърз.

- Той е… пале - каза Аргуриос и се надигна до седнало положение. - И си права. Твърде слаб съм.

- Не исках да те обидя - каза Лаодика смутено. - Мислех, че спиш.

- Не си ме обидила. А и напоследък… не мога да спя… легнал. Изглежда изправен дишам по-лесно. - Аргуриос погледна Ксандер. - Онова за нектара звучи добре.

Момчето изтича към масите и донесе чаша гъст златист сок, която подаде на война. Той отпи една дълга глътка.

- Ти си много добър младеж - каза микенецът, докато оставяше празната чаша на пясъка. - Караш ме да се… чудя… защо никога не съм… имал лични… роби… досега.

- Аз не съм ти роб - отвърна Ксандер.

Аргуриос се замисли за миг.

- Прозвуча зле… нямах това… предвид. Разбира се, че… не си. Ти си ми приятел. А това… значи много… за мен.

- Защо никога не си имал личен прислужник? - попита Лаодика. - Не си ли известен герой в собствената си страна.

- Никога… не съм искал. Винаги… съм бил… войник. Веднъж имах щитоносец. Чудесен млад човек. Умря в Тесалия.

- Ами в дома ти?

Той поклати глава.

- Баща ми нямаше богатство. През годините… придобих земи и за тях… се грижат роби. Но ги оставям да се оправят сами. - Изражението му помръкна. - Но те вече не са мои земи. Аз съм прогонен. Извън закона. - Той погледна към морето. - Мисля, че… ще поплувам отново.

После микенецът се надигна с мъка на крака, отиде до водата и съблече избледнялата си от слънцето туника.

- Странен човек - отбеляза Лаодика.

- Каза, че съм му приятел - каза Ксандер щастливо.

- Това е голяма чест. Мъж като него не дава приятелство то си с лекота.

24 ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ВОЙНА

АНДРОМАХА СЕ НАСЛАЖДАВАШЕ НА РАЗХОДКАТА си с Агатон. По някакъв начин той й напомняше за Одисей. Усмихна се при тази мисъл. Царят на Итака беше грозен стар чаровник и щеше да бъде поласкан от сравнението с троянския принц. Но не красотата на Агатон, а свободното му държание предизвикваха желание за сближаване. Тя слушаше, докато той й разказваше колко обича града, и почувства истинска топлина у него. Спряха се до една скала. Облаците над тях се сгъстяваха и небето се смрачаваше. Накрая Агатон замлъкна и се вгледа в морето.

- Сега ще заговорим ли за онова, което ти е на сърцето? - попита го тя.

Той се усмихна криво.

- Да. Ти си остра като меч.

- Просто съм интелигентна. Защо толкова много хора намират това за заплашително?

- Не мога да ти отговоря… макар да признавам, че е така - Той замълча, а после я погледна в очите. - Исках да поговорим за Хектор. Новините са по-лоши, отколкото признах пред Лаодика. Тя е мило момиче, но се възхищава на брат ни и не исках да я плаша. Според докладите Хектор е повел необмислено нападение, за да обърне египтяните. Успял е, но последно са го видели да си пробива път в центъра на вражеските редици. Хетите са били принудени да се отдръпнат. Самият Хектор не се е върнал в лагера им, макар и някой ездачи да са успели. Казали, че той и още петдесетина мъже са отрязан една долина и са обкръжени от хиляди войници.

- Мислиш, че е мъртъв?

- Надявам се да не е. Моля се да не е! Хектор е най-големият ми приятел, а ми е и полубрат. Но има и нещо повече. Той сърцето на Троя. Ако той падне, ще настане хаос. Можеш ли да си го представиш? Всички принцове ще се борят за надмощие. Гражданската война ще ни разкъса.

- Не виждам защо - каза Андромаха. - Приам е силен цар

- О да, той е силен - съгласи се Агатон. - Но го мразят. Малцина са синовете, който не е обидил или унизил публично. Осен това и сред тях има несъгласие. Дълбоки разделения и дори омраза. Единствено Хектор ни пази от разпад. Първо, защото всички го обичаме. - Агатон се усмихна широко. - И второ, защото би убил всеки, който се изправи срещу баща ни.

- Всичко това е много интересно за един чужденец, но по какъв начин засяга годеницата на Хектор? - попита Андромаха. - Ако той е мъртъв, аз ще се върна в Тера при моите приятелки.

- Надявам се да обмислиш и друг път - каза той.

- И защо ми е?

- Аз също нямам жена, Андромаха. И във всичките си двадесет и осем лета не съм виждал жена, която стреля като теб. Така че, освен ако няма някой друг, който да държи сърцето ти, бих те помолил да обмислиш предложението ми да станеш моя съпруга.

Андромаха се усмихна.

- Колко странен град е това, Агатон. Не е морално една жена да плува с мъж, но е допустимо за един мъж да ухажва годеницата на брат си. Наистина ще ми отнеме време да усвоя всички тукашни порядки.

Той въздъхна.

- Това беше добро париране. Но помисли над думите ми. Ако получим вест, че Хектор е умрял, ще помоля баща си за ръката ти.

Преди тя да успее да му отговори, по брега дотича един млад войник.

- Царят те вика, господарю - каза той на Агатон.

- Трябва да вървя. Помисли над онова, което казах.

- О, ще помисля! - увери го тя и остана да го гледа как се отдалечава. Движете се елегантно, но докато го гледаше, в паметта й се появи друг млад принц с тъмна коса и блестящи очи, криещи стаени страсти.

…освен ако няма някой друг, който да държи сърцето ти…

Тя отново си спомни нощта в Залива на сините сови и младия мъж от Златния кораб, който се бе отдръпнал от тълпата. И следващата сутрин, когато стоеше с разбито сърце с отрязаната глава на приятеля си в ръцете. И нещо повече, спомни си ръцете му, които я прегръщаха в двореца на Хекуба.

- О! - прошепна тя и се загледа към широкия син залив. - Ако Хектор е мъртъв, нека златният кораб дойде да ме вземе.

За Хеликаон първите няколко седмици след нападението на Питрос бяха изтощителни и напрегнати. Другарството, на което се радваше сред войниците и администраторите на Дардания, бе заменено от предпазлива студенина, която вонеше на страх.

Той вече не беше Принцът на морето, търговец и човек от народа. Беше се превърнал в Хеликаон Подпалвача, отмъстителят, безмилостният убиец. Слугите отклоняваха очи, когато минаваше край тях. Дори мъже, които познаваше от години - като Ониакус и стария генерал Павсаний - премисляха думите си от предпазливост да не го обидят. Атмосферата в цитаделата бе тревожна и напрегната. Извън крепостта зимните бури бушуваха и озаряваха небето с мълнии, а по земите трещяха гръмотевици.

Навсякъде цареше хаос. Убийството на младия цар бе изплашило всички, особено в провинцията.

Народът на Дардания произлизаше от много и различни култури: пътешественици от Тракия, заселили се по северните брегове, фригийци, мизийци и лидийци, населяващи малки селца в някога празната централна област на изток от столицата. Египетски, аморийски и асирийски търговци бяха изградили търговски центрове на юг, за да се свързват с Троя. Дори и в най-благоприятните условия, когато реколтите бяха добри, а търговията процъфтяваше, хората често си изпускаха нервите и между различните етнически групи възникваха опасни инциденти.

След смъртта на Диомед напрежението бе обхванало всички. Яростна тълпа бе нападнала малко поселище на микенски изгнаници и бе убило петима мъже. В един фригийски град пък бе избухнал бунт заради кражбата на овца. Две жени от мизийско село твърдяха, че са били изнасилени от пътуващи хетски търговци. Малка група ги проследи и в сражението умряха още седем човека.

Дарданските войски бяха разпръснати из хълмовете и долините, както и по голите брегове в опит да възстановят реда. В този хаос се бяха появили и престъпни банди, както и буйстващи групи наемници без работа, които нападаха изолирани села и търговски кервани.

Проблемът бе усложнен от законите, наложени от бащата на Хеликаон, Анхиз. Земята в Дардания принадлежеше на царя и онези, които строяха домове, стопанства и села на нея, бяха просто наематели. Данъците бяха огромни - половината реколта, добитък и печалба от търговията. За да работи тази система, Хеликаон знаеше, че хората се нуждаят от две убеждения. Първо, че царят и войниците му ще ги пазят от бандита, и второ - че ако не се подчиняват на заповедите и законите, ще бъдат бързо и безмилостно наказани.

Нападението над крепостта бе разрушило доверието на народа. Ако войниците не можеха да предпазят дори Диомед царица Халисия, как щяха да осигурят безопасността на населението? А страхът, който Анхиз бе създал у хората, беше избледнял от умереното управление на царицата и нейния генерал Павсаний.

Хеликаон организира събрание с водачите на градовете и ги покани в крепостта. Всички бяха разтревожени, докато се събираха в голямата тронна зала, заобиколени от студените статуи на великите царе на Дардания.

Преди събранието Павсаний го посъветва да бъде милостив.

- Те са добри хора, царю - обърна се той към Хеликаон. - Изплашени са, това е всичко.

Хеликаон харесваше стария военачалник. Мъжът беше безстрашен в битка и бе служил вярно на царица Халисия.

- Това е вярно, Павсаний - каза той, докато стояха на широкия балкон на царските покои и гледаха към морето. - Отговори ми обаче на един въпрос. Когато ти предстои битка, отделяш ли време да помислиш за врага си? Дали войниците имат деца у дома? Дали са добри мъже? Дали каузата им е също толкова достойна, колкото твоята?

- Не, разбира се. Но тези хора не са наши врагове.

- А кое ни е враг?

Генералът изглеждаше объркан. Той се почеса по червената брада.

- Аз… не разбирам какво искаш да кажеш, царю.

- Заплашва ни анархия и онова, което ще се случи днес, или ще започне да обединява народа… или ще разкъса царството от множество малки въстания, а после и масов бунт. Разбери, Павсаний, всички царства оценяват с помощта на Щита и Меча. Народът трябва да вярва, че царският щит ще го предпазва. Трябва и да са сигурни, че ако не се подчиняват, царският меч ще ги порази. Вярата в щита беше разколебана от нападението на крепостта. Страхът от меча също е изгубен. Какво е врагът? Имаме армия от хиляда и петстотин души.

Ако народът вече не ни вярва и не се бои от нас, ще ни отхвърли. Някой бандитски главатар ще събере армия. Някоя чужда сила ще доплава в залива ни. Врагът, Павсаний, се събира в тронната зала.

Старият генерал въздъхна.

- Какво искаш да направя, господарю?

По-късно, след като старият войник излезе от стаята, Хеликаон прати съобщение на царицата, в което молеше да го приеме.

Халисия бе оцеляла след нападението, но все още беше толкова слаба, че не напускаше покоите си. Според слугините си, седяла мълчалива по цял ден, загледана към морето. После жените и помагали да си легне, но тя стояла будна, взряна в сенките по тавана. Хеликаон я посещаваше на три пъти. Тя не продумваше, докато той говореше, а погледът й бе зареян някъде надалеч. Дори не беше сигурен дали осъзнава, че е при нея и дали го чува.

Слугата се върна.

- Прислужницата и ви очаква, господарю - каза той.

Хеликаон го освободи и тръгна по открития коридор към покоите на царицата. Пред вратите имаше двама стражи. Те отстъпиха и той влезе.

Прислужницата - млада и закръглена жена със светлоруса коса - дойде от задната стая да го посрещне.

- Днес изглежда малко по-добре - каза тя. - По бузите и има цвят.

- Говорила ли е?

- Не, господарю.

Той се огледа наоколо и си спомни първия път, когато бе влязъл в тези стаи като млад. Точно се бе върнал у дома след две години на борда на „Пенелопа”. Точно онази нощ - когато се наслаждаваше на пиршеството, устроено му от екипажа за сбогуване - баща му бе убит. Тогава всичко се промени. Царицата, която се боеше за живота си и този на детето си, прати войници да го убият. Павсаний и други верни мъже се опитаха да го защитят. Накрая Хеликаон пое огромен риск. Водачът на онези, изпратени да го убият, беше могъщ войн на име Гарус. Принцът пристъпи към него.

- Двамата с теб ще отидем сами при царицата - каза му той.

- Не, господарю, те ще те убият! - възпротиви се Павсаний.

- Днес няма да има убийства - увери го Хеликаон, въпреки че не беше толкова сигурен, колкото звучеше.

Той направи знак на Гарус да върви пред него и го последва по скалната пътека към крепостта. Видя ръката на войника върху меча му. После едрият мъж се спря и се обърна бавно. Беше огромен, с широки рамене и дебел врат. Очите му бяха пронизващо сини, а лицето - широко и честно.

- Царицата е добра и почтена жена, а малкият Диомед нося радост на всички ни - каза той. - Възнамеряваш ли да ги убиеш?

- Не - каза Хеликаон.

- Имам ли думата ти?

- Да.

- Добре тогава, господарю. Последвай ме.

Те продължиха до отворения балкон към покоите на царицата. Там имаше двама стражи с дълги копия и щитове. Гарус им направи знак да се отдръпнат, а после почука по рамката на вратата.

- Аз съм, Гарус - каза той. - Мога ли да вляза?

- Влез! - разнесе се женски глас.

Войникът отвори вратата, влезе вътре, а после направи път на Хеликаон. Неколцината войници вътре скочиха на крака.

- Успокойте се! - каза им принцът. - С мен няма войни. Той погледна към младата царица и видя в бледите й очи преплетени страх и гордост. До нея имаше малко златокосо момче. То го погледна с наклонена на една страна глава.

- Аз съм твоят брат, Хеликаон - каза той на детето. - А ти си Диомед.

- Аз съм Дио - поправи го момченцето. - Тате не става, Затова няма да закусваме. Нали, мамо?

- Скоро ще закусваме - каза му той и погледна царицата. Когато Анхиз се бе оженил за слабото светлокосо момиче от Зелея, Хеликаон не беше поканен на сватбата. В годината, след като отплава на “Пенелопа”, беше говорил с нея едва няколко пъти, и то само за да разменят любезности.

- Не се познаваме, Халисия - каза той. - Баща ми беше суров и студен човек. Трябваше да ни позволи да говори повече. Може би тогава щяхме да се разбираме по-добре. Тогава щеше да знаеш, че никога не бих устроил смъртта на царя, нито бих убил жена му и сина му. Нямаш причина да се боиш от мен.

- Иска ми се да можех да ти повярвам - прошепна тя.

- Можеш да му вярваш, царице моя - каза Гарус. Хеликаон се изненада, но изражението му остана непроменено.

- Аз сега трябва да помислиш за закуската на сина си. После ще обсъдим подробностите по погребението.

Сега потрепери при този спомен, а после влезе в задната част на покоите. Халисия седеше изгърбена на стола си, наметната с одеяло. Бе отслабнала много и очите й бяха зачервени. Хеликаон придърпа един стол и седна до нея. Слугинята грешеше. Изобщо не изглеждаше по-добре. Той взе ръката й в своята. Кожата й беше студена. Тя сякаш изобщо не осъзнаваше, че я докосва.

Слънцето разкъса облаците и окъпа морето в злато. Хеликаон погледна надолу и видя паница задушено и малко хляб на масата до Халисия.

- Трябва да се храниш - каза й той нежно. - Трябва да си върнеш силата.

Наведе се и взе паницата, а после загреба с лъжицата и я вдигна към устата й.

- Само малко - прикани я. Тя не помръдна.

Хеликаон остави купата на масата и поседя в тишина, гледайки слънчевата светлина, която танцуваше по вълните.

- Иска ми се да го бях взел с мен, когато отплавах - каза той. - Момчето те обичаше. Щеше да се натъжи много, ако можеше да те види сега. - Отново погледна царицата, докато говореше, но в изражението и нямаше промяна. - Не зная къде броди духът ти. Не зная как да те достигна и да те върна у дома.

Той замълча, но не пусна ръката и. В тишината почувства как собствената му мъка се надига като прииждаща река, която напира да пробие стена.

Засрамен от тази слабост, той се опита да се съсредоточи върху проблемите, с които се беше сблъскал. Започна да трепери. Видя младия Диомед, засмян под слънцето, и Зидантас, който се кикоти заедно с него след падането от Златния кон. Видя как Вола вдига момчето и го хвърля високо във въздуха, а после го хваща и се завърта. И стената се пръсна.

Той покри лице с ръце и заплака за мъртвите. За Зидантас, който го бе обичал като син. За Диомед, златното дете, което така и не стана мъж. За сина на асириеца Хабусас, паднал до баща си. И за жената, облечена в синьо и златно, която се бе хвърлила от тези скали преди толкова много години.

Почувства допира на нечия ръка по рамото си и после някой се сведе към него и обгърна главата му. Той се наведе в скута й и тя го целуна по бузата.

После проговори:

- Отнеха ми момченцето. Убиха моя Дио.

- Зная, Халисия. Зная. Съжалявам.

Тя беше толкова крехка, а плътта й бе така студена Въпреки слънцето. Хеликаон я прегърна, притисна я до себе си и те останаха така, докато слънцето потъваше във Великата зеленина.

Андромаха не помнеше никога да е била толкова ядосана. Яростта й се трупаше още от пристигането в тази помийна яма, с армията и от лъжци, подслушвачи, шпиони и подлизурковци. Креуса бе най-лошата от всички, реши тя, с твърдите си метални очи и злия си език, и медената усмивка, която пазеше само за баща си.

Преди една седмица тя покани Андромаха в собствените си покои. Креуса се държеше приятелски и посрещна бъдещата си сестра с прегръдка и целувка по бузата. Стаите бяха точно онова, което Андромаха очакваше от любимата дъщеря на царя - красиво обзаведени със злато, вази, богато украсени мебели, тежки завеси и с два широки балкона. По пода имаше дебели килими, а стените бяха изрисувани с ярки сцени. Креуса носеше бледосиня рокля. Около врата й бе усукана дълга и тънко сплетена сребърна нишка, която се спускаше под гърдите и до тесния й кръст. Лицето й беше зачервено и Андромаха осъзна, че е пила. Принцесата и напълни чаша добави малко вода и й я подаде. Тя отпи. Виното беше силно, под вкуса му разпозна горчивия нюанс на корен от меас. На Тера той се използваше по време на пирове, за да засили чувствителността и да премахне задръжките. Андромаха никога не го бе харесвала, макар Калиопа да го използваше постоянно. Креуса седна близо до нея на широкия диван и докато говореше, се пресегна и хвана ръката и.

- Трябва да бъдем приятелки - каза тя с ярка усмивка. Очите й блестяха, а зениците им бяха разширени. - Имаме толкова много общи… интереси.

- Така ли?

- О, няма нужда от предпазливост, Андромаха - прошепна Креуса и се приближи. - В двореца на царя има малко тайни, които да не зная. Как беше слабата Алезия? Достави ли ти удоволствие? Самата аз ти я избрах.

- И защо ти беше да го правиш? - попита Андромаха, спомняйки си младата тракийска слугиня и колко лесно беше съблазняването й.

- Исках да зная дали нашите… интереси… са наистина общи. Креуса се наведе към нея, а ръката й се плъзна по рамото на Андромаха. Тя обаче хвана китката й и я отдели, а после се изправи. Принцесата също стана. По лицето й се четеше учудване.

- Какво не е наред? - попита тя.

- Всичко е наред, Креуса.

- Ти отхвърляш приятелството ми? - В металните очи проблесна ярост.

- Не приятелството ти - отвърна Андромаха, опитвайки се да не я дразни.

- Тогава бъди с мен! - каза Креуса и се приближи към нея. Андромаха осъзна, че няма дипломатичен начин да прекрати тази среща.

- Ние няма да бъдем любовници. Ти си много красива, но аз не те желая.

- Ти не желаеш мен? Арогантна кучка! Махай се от очите ми!

Андромаха се върна угнетена в покоите си. Не искаше да си създава враг в лицето на принцесата, но знаеше, че ще последват неприятности.

Нищо обаче не можеше да я подготви за измеренията на злобата на Креуса.

Онази, която пострада от отмъщението на Креуса, бе Акса. Дребната слугиня страдаше мълчаливо откак бяха получили новините за изчезването на хората на Хектор. Нейният мъж Местарес, беше щитоносец на Троянския кон и за него също не се знаеше нищо. И сякаш несигурността и страхът за съпруга й не стигаха, Акса роди сина си преди десет дни. Тя го остави при своя роднина в Долния град и денем се връщаше при Андромаха, търсейки упование в задълженията си в двореца.

Вчерашният ден бе започнал като повечето останали дни. С помощта на другата слугини Акса носеше кофа след кофа гореща вода за банята на Андромаха, за да я поръси после с парфюм и розови листенца. Когато обаче Андромаха влезе полугола в помещението, откри слугинята си свита на пода.

Тя коленичи до нея.

- Акса! Какво ти е?

- Съжалявам, господарке. - Слугинята се надигна с усилие. - Малко съм слаба, след като родих сина си. Той е голямо момче. Но вече ми мина. Веднага се хващам на работа.

- Нищо подобно. - Андромаха погледна в лицето й и видя колко сиво и преуморено е то. - Седни за малко и ми разкажи за бебето си. Има ли си име?

- Не, господарке. Съпругът ми трябва да го реши. Когато се върне.

Тогава лицето и се сгърчи от мъка и тя изстена тихо болка, мъка и умора.

- Ела. - Андромаха започна да развързва вълнения колан около кръста на слугинята. - Трябва да си починеш. Стани. - Тя я прегърна през рамото й и помогна да се изправи. После развърза вървите на престилката й и тя падна на пода.

- А сега се измъкни от туниката. Ще се изкъпеш и ще се почувстваш по-добре.

- О не, господарке! - извика Акса изплашено. - Не бива. Ще си имам неприятности. Моля те, не ме карай!

- Глупости - засмя се Андромаха. - Ако просто си срамежлива, влез във ваната с дрехи.

Акса я изгледа умоляващо, но по лицето и разбра, че няма да се откаже и влезе с нежелание в топлата вода. Седна вдървено, а на лицето и бе изписано нещастие.

- Отпусни се и се излегни - каза Андромаха, поставила ръце на раменете й. - Ето, не е ли добре?

Акса се усмихна несигурно и каза:

- Много е странно, господарке. Не е естествено да съм цялата мокра.

Тя доби малко увереност и плесна няколко пъти във водата, за да гледа как се носят розовите листенца.

Андромаха се засмя и погали слугинята си по гъстата кестенява коса.

- Ще трябва да измием и нея, нали знаеш.

Точно тогава се чу звукът от отместване на завеса по корниз и двете се огледаха. На прага стоеше Креуса. Тя не каза нищо, а само се усмихна чаровно и излезе от стаята.

Акса непохватно излезе от ваната, а от туниката й по пода капеше вода.

- Видя ме. Сега ще си имам проблеми - изхлипа тя.

- Глупости - повтори Андромаха. - Няма да допусна някой да ти навреди.

Думите й се оказаха напразни. Когато се събуди на следващия ден, откри до леглото си друга слугиня - кръглолико момиче, което, след много разпитване, и каза, че Акса е била набита с камшик и изхвърлена от двореца на същата сутрин по заповед на царя.

Андромаха незабавно отиде в мегарона, където Приам седеше сред съветниците си. Едва сдържайки гнева си, тя извика:

- Какво си направил със слугинята ми?

Царят махна с ръка на съветниците да се дръпнат и се облегна в трона си. Те се отдалечиха на няколко крачки, но не достатъчно, за да не чуват разговора. Приам я изгледа за момент. Стори и се, че вижда удовлетворение на лицето му, въпреки че говореше кротко.

- Твоята слугиня, Андромаха? Всеки слуга в този дворец е мой. Тези сивобради идиоти с ярките си дрехи и скъпи бижута са мои. Ти си моя.

- Казаха ми… - Андромаха с мъка се принуди да мисли трезво. - Казаха ми, че е била набита и изхвърлена от двореца. Искам да зная защо. Беше добра слугиня и не заслужаваше подобно нещо.

Приам се наведе към нея и тя усети вино в дъха му.

- Една добра слугиня не се плацика гола с дъщерята на цар - изсъска той. - Не лудува в банята с розови листенца по гърдите си.

Сред съветниците се чу развеселен шепот.

- Подвели са те относно лудуването - отвърна Андромаха. - Акса беше изтощена и я болеше. Наредих й да си почине и да се изкъпе.

Лицето на Приам потъмня.

- И реши и ти да се изкъпеш с нея? Стореното - сторено. В бъдеще бъди по-внимателна как се държиш.

- Или това, или да съм сигурна, че не ме следят хора с кофи с лайна, вместо умове - извика Андромаха, а гневът й излезе от контрол. - Онзи, който трябва да бъде бит и изхвърлен, е злата кучка, която…

- Достатъчно! - изрева Приам и скочи на крака. - Ако искаш да молиш за слугинята си, падни на колене!

Андромаха застина. Гордостта й я подтикваше да обърне гръб на този груб и арогантен мъж и да излезе от стаята с изпънат гръб и несломен дух. Но бедната Акса бе бита и на именно заради нея. Самата слугиня я беше предупредила, но гордата Андромаха не я послуша. Да, можеше да запази гордостта си и да излезе от стаята, но какво щеше да запази после тази гордост?

- Бих искала да помоля… - започна.

Тя затвори очи и с пресъхнала уста падна на колене пред царя.

- Тишина! Имам важна работа. Остани там, докато ти кажа да говориш.

Сега унижението бе пълно. Приам събра съветниците си започна да обсъжда с тях проблемите на града. Мина време и коленете започнаха да я болят от позата й на студения каменен под. Но тя не помръдна, нито отвори очи.

Скоро спря дори да слуша разговора им. В един момент усети топлината на слънцето по гърба си и осъзна, че следобедът преваля.

Когато Приам я заговори отново и тя отвори очи, Андромаха видя, че съветниците и писарите са си тръгнали.

- Е? Отправи молбата си.

Тя го погледна. Сега изглеждаше по-изморен и блясъкът в очите му го нямаше.

- За теб вината и невинността нямат ли значение, царю Приам? - попита го с мек глас. - Не си ли ти първият съдник на Троя? Справедливостта не се ли излива от трона ти? Ако бях лудувала, както го наричаш, с моята слугиня, нямаше да го крия. Аз съм това, което съм. И не лъжа. Акса е жена на щитоносеца на Хектор. Само преди няколко дни му роди син. Срещал ли си с твоя дълъг опит жена, която да иска да лудува, след като е родила, при положение, че тялото и е изранено и изтощено, а гърдите й са подути с мляко?

Изражението на Приам се смени. Той се облегна на трона си и потърка с ръце сиво златната си брада.

- Не знаех, че това е жената на Местарес. Стани! Коленичи достатъчно дълго.

Тя се изненада от тази внезапна промяна и се изправи, но не продума.

- Станало е недоразумение - каза царят. - Ще й пратя подарък. Искаш ли я обратно?

- Да, искам я.

Той я изгледа сериозно.

- Не пожела да коленичиш пред мен, когато животът ти можеше и да зависи от това. Но се принизяваш заради някаква слугиня.

- Моята глупост й причини страдание. Аз й наредих да влезе във ваната. Смятах, че това ще я облекчи.

Той кимна.

- Както и мислеше, че ще е добре да плуваш гола с микенски войн на моя плаж? Или да стреляш с войниците ми? Ти си странна жена, Андромаха. - Той потърка очите си, а после се пресегна за чашата с вино и я изпи на един дъх. - Изглежда предизвикваш голяма страст сред всички, които те познават - продължи след малко. - Деифоб иска да те изхвърля от Троя. Креуса настояваше да те набием и унизим. Агатон иска да се ожени за теб. Дори скучната малка Лаодика разцъфтя в твоята компания. Отговори ми на един въпрос, Андромаха от Тива: ако ти бях казал, че единственият начин да спасиш Акса е да дойдеш в леглото ми, щеше ли да го сториш?

- Да, щях - отвърна тя без колебание. - Защо не го направи?

Той поклати глава.

- Добър въпрос, Андромаха, но ще те оставя да си отговориш на него сама.

- Как бих могла? Не познавам мислите ти.

Той стана от трона си и й направи знак да го последва, а после прекоси мегарона и се качи по стълбите към покоите на царицата. Андромаха бе нервна, но не от страх, че може да й посегне. По време на разговора им не беше погледнал нито веднъж гърдите или краката й, а обичайният глад в очите му го нямаше. Царят стигна върха на стълбите и се обърна надясно, а после прекоси коридора до един балкон, високо над царските градини. Тя застана до него.

Под тях се суетяха хора, които говореха тихо. Андромаха видя Агатон и дебелия Антифон, който разговаряха помежду си, а малко по-нататък стояха Лаодика и Креуса. Главата на Лаодика бе сведена, а другата принцеса жестикулираше. Около тях имаше съветници с бели роби и троянски благородници, някои от които водеха дъщерите и жените си.

- Всички, които виждаш там, искат нещо от царя - каза Приам меко. - Но всеки дар към един ще изглежда като обида за друг. Сред тях има и верни на царя хора. Има и предатели. Някои са верни сега, но ще станат предатели. Други биха станали предатели, но един дар от мен ще задържи верността им. Как може един цар да разбере на кого да вярва и кого да убие кого да награди и кого да накаже?

Андромаха бе напрегната и отговори несигурно:

- Не зная.

- Тогава разбери, Андромаха - каза й той. - Защото, ако боговете го пожелаят, един ден ти ще станеш царица на Троя. И в този ден ще погледнеш оттук и ще видиш, че всички хора долу са дошли при теб и мъжа ти. Ще трябва да познаваш мислите и мечтите им, амбициите им. Защото, когато застанат пред теб, верните и неверните ще изглеждат еднакво. Всички ще се смеят, когато се пошегуваш, и ще плачат, когато си тъжна. Ще ти се кълнат в безсмъртна обич. Така че думите им са безсмислени. Освен ако не познаваш мислите зад тези думи.

- И ти познаваш мислите им, така ли, царю Приам?

- Познавам достатъчно от мислите и амбициите им, за да остана жив. - Той се изкикоти. - Един ден обаче някой от тях ще ме изненада. Ще забие кинжал в сърцето ми или сипе отрова в чашата ми, или ще направи преврат, за да ме отхвърли.

- Защо се усмихваш при тази мисъл?

- А защо не? Който и да ме наследи като цар, ще бъде силен и хитър, което го прави подходящ за ролята.

Сега Андромаха се усмихна.

- Или може да е тъп и с късмет.

Приам кимна.

- Ако се окаже така, няма да оцелее дълго. Друг от хитрите ми синове ще го свали. Но нека се върнем на въпроса ти. Защо не поисках тялото ти в отплата? Помисли за това и ще договорим отново. - Той се загледа към тълпата долу. - А сега трябва да позволя на хората - и верните, и предателите - да изложат молбите си пред своя цар.

Андромаха се върна в покоите си и се уви със зеленото наметало. Напусна двореца и се насочи към Долния град и по-бедните квартали, където настаняваха жените на войниците. Попита няколко старици, събрани около кладенец, за посоката и скоро откри жилището на Акса и още три съпруги. Беше малко и претъпкано, а по пода имаше боклук. Акса седеше в дъното на стаята, на сянка, с бебето в ръце. Видя Андромаха и се опита да стане.

- О, седни, моля те! - каза тя и коленичи до нея. - Съжалявам, Акса. Вината беше моя.

- Местарес ще се ядоса много, когато се прибере у дома - каза слугинята. - Аз го посрамих.

- Никого не си посрамила. Видях се с царя. Той знае, че това е било грешка. Ще ти прати дар. И аз искам да се върнеш. О, Акса! Моля те, кажи, че ще се върнеш!

- Естествено, че ще се върна - отвърна другата жена безизразно. - Как иначе ще изхранвам себе си и сина си? Ще дойда утре.

- Можеш ли да ми простиш?

Бебето в ръцете на Акса започна да скимти тихичко. Слугинята разтвори туниката си, разкривайки една тежка гърда, и вдигна детето към нея. То се притисна в нея без особен успех, но после започна да суче по-уверено. Акса въздъхна и погледна Андромаха.

- Какво значение има дали ти прощавам, или не? - попита тя. - Наричат ни слуги, но ние сме роби. Живеем или умираме по нечия прищявка. Набиха ме, защото са ме видели в банята. Теб набиха ли те, защото те видяха с мен?

- Не, но те моля да ми повярваш, че бих предпочела да бяха набили мен вместо теб. Можем ли да бъдем приятелки, Акса?

- Аз съм твоя слугиня. Ще бъда такава, каквато ме искаш.

Андромаха се умълча, докато жената не нахрани бебето и не го подпря на рамото си, тупайки го нежно по гръбчето.

- Много ли те нараниха? - попита накрая.

- Да, нараниха ме - отвърна Акса със сълзи в очите. - Но не с ударите от въжето. Аз съм жената на Местарес, щитоносеца. Той се сражава за царя и Троя вече в десет войни. Сега може да е умрял и аз живея всеки ден в страх от новините. И какво правят те, за да успокоят страданието ми? Пребиват ме и ме изхвърлят от двореца. Никога няма да им го простя.

- Не - каза Андромаха и стана. - Нито пък аз. Ще се видим утре, Акса.

Дребната жена я погледна от пода и изражението й се смекчи.

- Но ти отиде при царя заради мен - каза тя. - На теб ще простя. Обаче без повече бани.

Андромаха се усмихна.

- Без повече бани - съгласи се тя.

Когато се върна в двореца, мина през градините. Там все още имаше около двадесетина души, които се наслаждаваха на сянката и миризмата на цветята. Креуса разговаряше с Агатон в една беседка, разположена в далечния край на стената. Носеше бяла рокля, поръбена със злато, и бе отметнала глава в пародия на безгрижен смях. Вятърът развяваше светлата й коса.

Когато Андромаха се приближи към тях, Агатон я видя и се усмихна сковано. Притеснен е, помисли си тя. Креуса, за сметка на това, изглеждаше ужасно доволна от себе си.

- Как си, красива господарке? - обърна се към Андромаха принцът.

- Добре съм, принце. Тази сутрин се видях с царя. Сигурно си чул за недоразумението със слугинята ми?

- Да - каза той. - Беше ми тъжно да науча това.

- И на мен. За щастие царят я върна на работа и дори й праща дар за извинение. - Тя се извъртя към Креуса. - Мисля, че той разбра как бедната Акса просто е станала жертва на злоба. На някакво жалко, извратено създание, тласкано от омраза и завист.

Креуса стрелка ръка и удари силен плесник на Андромаха. Тя пристъпи напред и стовари юмрук в челюстта й. Принцесата се завъртя и падна тежко на земята. Опита се да стане, но не можа и се свлече. Агатон коленичи до полузамаяната млада жена и й помогна да се надигне. Устната й беше сцепена и от нея течеше кръв, а бялата й рокля бе оцапана с кал.

Андромаха си пое дълбоко дъх и им обърна гръб. Разговорите сред тълпата бяха спрели и тя почувства, че докато върви към двореца, всички очи са вперени в нея.

25 БЕЗМЪЛВНАТА ГЛАВА

ЕВНУХЪТ КТОСИС НОСЕШЕ НАЙ-НОВОТО СИ ТВОРЕНИЕ на събранието, а никой не забеляза. Това си беше почти наглост. Дългата до глезените туника беше блестящо черна и поръбена със сребърна нишка. Изглеждаше великолепно и той си мислеше, че всички ще му завиждат. Никой досега не бе успявал да направи черна боя, която да се задържи за плата. Винаги се появяваха два проблема. Първо, ако се намокреше, боята падаше и цапаше кожата за дни напред. Второ, всички открити до момента смеси бяха толкова силни, че миришеха ужасно, докато дрехата не се измиеше няколко пъти, когато пък избледняваха до безжизнено и грозно сиво.

Ктосис бе прекарал години в усъвършенстване на процеса, за да премахне тези проблеми. Дъбова кора от старите дървета в земите на Мрачното море му осигури източник на по-добра боя, но му коства много голяма част от парите, които имаше. Теченията бяха толкова коварни и силни, че беше почти невъзможно да прекараш кораб от Хелеспонт в Мрачното море, така че търговията там трябваше да се провежда по земя.

И ето го, на едно място с шестдесет от най-влиятелните мъже в Дардания, а никой дори не спомена дрехата. Той се зачуди дали, понеже е египтянин, не е пропуснал да забележи някаква ненавист към черния цвят у тези хора от Северно море. “Е, помисли си, напролет ще пратя плата до Мемфис и Луксор.

„О, не се заблуждавай, глупако, сгълча се той. Те изобщо не са толкова различни. Тук, в Дардания, не режат топките на десетгодишно момче само за да може да се разхожда сред жените в двореца и да им разнася чаши с вино, да им носи дрехите и шапките.” Болката бе всепомитаща, но нищо не можеше да се сравни с осъзнаването, че баща му го е продал да върши това.

Ктосис въздъхна. Дори след петнадесет години още го болеше от това предателство.

Малко прах от статуята бе оцапал ръкава на туниката му. Той го избърса несъзнателно и чуканчето на малкия му пръст се закачи в един разшит конец. Потрепери при спомена за онзи ден, преди три години, когато му бяха отрязали пръста. Ктосис тичаше да прибере някаква дрънкулка, която една принцеса бе забравила в царските градини. Когато зави зад един ъгъл, се сблъска с принц Рамзес и се удари в младия мъж. Принцът реагира с типична за него ярост и го блъсна към един изрисуван стълб. Евнухът очакваше да бъде набит, но Рамзес извади меча си от ножницата и замахна. Ктосис вдигна ръка. Острието отряза единия му пръст и се заби в другия. Той застина, зяпнал отсеченото си кутре. После осъзна, че това не е краят. Рамзес пристъпи напред, притисна върха на меча си в гърдите му и се напрегна, за да го забие.

Смъртта бе на един дъх разстояние, когато нечия могъща ръка дръпна наметалото на принца и го отмести назад.

- Върви си, евнух! - каза принц Ахмос.

Ктосис нямаше нужда от повече увещаване и се затича обратно към женските покои, където една слугиня се погрижи за него и извика царския лечител.

Докато стоеше там, а от съсипаната му ръка капеше кръв, най-сетне шокът от насилието го достигна. Започна да трепери, а после заплака. Когато каза на жените какво е станало, те внезапно се смълчаха и започнаха да гледат нервно към вратите.

Той знаеше, че Рамзес ще прати хора за него, за да довършат започнатото. Ктосис бе ударил принц. Нямаше значение, че е станало случайно. Наказанието щеше да е същото.

Той стоя неподвижно, докато нубийският лечител разбъркваше смолата за чуканчето. Другият ранен пръст беше счупен и щеше да му трябва шина. После жените внезапно се разпръснаха. Ктосис усети сълзи по бузите си. Смъртта отново бе надвиснала над него.

Но в стаята влезе не ужасяващият Рамзес, а могъщият принц Ахмос. Едрият мъж заговори тихо на нубиеца, а после се обърна към Ктосис, който не вдигаше очи от пода. Никой роб нямаше право да гледа принц в очите.

- Освободен си от задълженията си! - каза Ахмос с дълбокия си глас.

Ктосис вдигна очи, без да иска.

- Освободен ли, господарю?

Принцът не беше красив. Лицето му бе несъразмерно, носът му беше твърде дълъг, а брадата - прекалено широка. А и в нея имаше вдлъбнатина, която приличаше на белег. Ала очите му бяха тъмни и величествени.

- По-добре напусни тази нощ - каза меко Ахмос. - Бих те посъветвал да отидеш някъде далеч. - Той постави малка кесия в здравата ръка на евнуха. - Тук има злато и няколко дрънкулки - пръстени и други подобни. Казаха ми, че имат някаква стойност.

После принцът си тръгна.

Кесията съдържаше четиринадесет малки златни слитъка и няколко пръстена със скъпоценни камъни. Имаше и изумруд с размера на гълъбово яйце. С това богатство Ктосис стигна до Дардания.

Крясъците в голямата тронна зала се подновиха и го върнаха в настоящето. Той се огледа. Тук имаше много националности. Видя хети, обути в странните си вълнени панталони, високи и червенокоси фригийци, самотракийци, микенци и лидийци. Всички носеха дрехи, типични за народите си. Трима вавилонци стояха заедно в отсрещния край на мегарона. Брадите им бяха накъдрени с горещи железа. Колко глупаво в този влажен есенен климат! Имаше и троянци - търговци на коне и майстори на колесници, изгубили благоволението на Приам и устроили си дом в Дардания. И те стояха встрани гледаха с презрение шумната тълпа.

- Проклет син на грозно прасе! - извика някой.

Странна обида, помисли Ктосис. Дали ако беше “син красиво прасе”, щеше да е комплимент? Двамата мъже се хвърлиха един към друг. Размениха си удари и паднаха на пода все така вкопчени един в друг.

Евнухът започна да се чуди дали да не си тръгне. Никой нямаше да забележи липсата на един търговец сред толкова много ядосани мъже. Но не го стори. Искаше да види новия цар. Беше чувал много за търговеца Хеликаон и малко за боеца Хеликаон. Но всичко, което знаеше за природата му, се коренеше в историята за това как се отказал от правото си върху трона и го отстъпил на детето Диомед - неговия полубрат. Подобно действие не говореше нито за амбиции, нито за безскрупулност.

А в момента бе нужна именно безскрупулност. Хеликаон трябваше да влезе в този мегарон с броня и пламтящ меч, за да усмири тълпата.

Хората разделиха двамата биещи се и ги изтеглиха на разстояние един от друг, въпреки че те продължиха да крещят.

После големите врати се отвориха и в тронната зала влязоха войници. Носеха бронзови нагръдници и шлемове, а в ръце - дълги копия и големи щитове. Те оформиха две редици и застинаха с гръб към стените. Тълпата утихна и се загледа към вратите. През тях премина слаб млад мъж. Дългата му тъмна коса бе вързана на опашка с проста кожена лента. Туниката му беше бледозелена с леко синкав оттенък. “Вероятно боровинки, помисли Ктосис, и недостатъчно сол в сместа.“

Младият мъж се качи на пиедестала в далечния край на залата и се спря пред дългата маса на него. После се обърна и огледа тълпата. Хората все още си говореха и избухна нов спор. Мъжът вдигна ръка. Войниците веднага започнаха да блъскат копия в бронзовите си щитове. Внезапният шум стресна всички и последва тишина.

- Благодаря ви, че дойдохте! Аз съм Хеликаон, царят - каза младежът.

- Дано си струва губенето на време - извика някой изотзад.

- Нека изясним нещо от самото начало - каза Хеликаон без следа от гняв в гласа. - Когато говоря, няма да има прекъсване. Следващият, чийто глас се чуе заедно с моя, ще съжалява. Ще позволя на всеки от вас да изкаже мислите си и съответно никой няма да прекъсва вас. Само така ще постигнем единство.

- А кой каза, че искаме единство? - извика същият човек.

Хеликаон вдигна ръка. Двама войници излязоха от редиците, сграбчиха обадилия се - червенокос фригиец - и го извлякоха от тронната зала.

- Всички вие сте тук, защото имате някакъв проблем - продължи царят. - Вражди, омрази и несъгласия. Целта ни е да ги прекратим. И за да постигнем това, трябва да ги обсъдим и да ги разрешим. Почти всеки от вас идва от далечни земи. Но когато умрете, телата ви ще легнат в земята на Дардания и ще станат част от нея. Духовете ви ще се пресегнат и ще докоснат децата ви и така те също ще станат част от земята. Те ще бъдат дарданци. Не фригийци, меоници, троянци или лидийци, а дарданци.

Хеликаон замълча и сред тълпата мина войник, хванал малък чувал. Той стигна до пиедестала и зачака. Царят му направи знак да се качи. Мъжът отвори чувала и извади от него отрязана глава. Ктосис примигна, щом я видя. После войникът я остави на масата, откъдето мъртвите очи се взряха в тълпата. От отрязания врат течеше кръв и капеше по пода. Това бе главата на червенокосия мъж, който само преди мигове бяха изхвърлили от тронната зала.

- Ето какво мисля да направим - продължи царят с все така спокоен и приятен глас. - Всеки от вас ще излезе и ще каже какво мисли. Не го правя в някакъв ред на предпочитание и не бива да се чувствате обидени, ако бъдете повикани по-късно. Има ли въпроси?

Всички стояха вцепенени и шокирани, зяпнали главата на масата.

- Добре - каза Хеликаон. - Тогава нека да започнем. Аз ще говоря пръв. Всеки човек тук живее или умира според моето желание. Всички вие живеете на моята земя и сте подчинени на моите закони. Подчинявайте им се и ще преуспявате. Ще бъдете защитени от войниците ми и богатството ви ще нараства. Ще можете да идвате при мен или военачалниците ми и да потърсите помощ, когато ви е нужна. Ако не се подчинявате на законите ми, ще съжалявате горчиво. А какви са тези закони? Прости. Ще ми отдавате дължимото от своите печалби, стада или реколта. Няма да вдигате оръжие срещу мен или онези под моя закрила. Което значи всички, които се подчиняват на законите ми. Няма да има кръвни вражди. Проблемите ще се изнасят пред мен или онези, които съм посочил. Там ще се търси правосъдие и решението ще е крайно. Ако някой извърши убийство, ще загуби живота си, а семейството му ще бъде продадено в робство. Земите, стоките и животните му ще се върнат при мен.

Ктосис слушаше, докато младият мъж продължаваше да говори. Никой не издаде звук. Хеликаон не спомена мъртвеца, нито дори погледна към отрязаната глава. Контрастът между премислените му думи и зловещата гледка бе смразяващ. Когато накрая приключи, той прати да повикат писар. В стаята влезе прегърбен мъж на средна възраст, който нервно отиде при царя. Носеше плетена кошница, пълна с меки глинени плочки. Един войник му донесе стол и той седна тихо в края на масата, колкото можеше по-далеч от отрязаната глава.

- Този човек ще запише вашите оплаквания и аз ще ги прегледам по-късно, за да взема решение - каза царят и посочи към един висок брадат фригиец. - Сега ще започнем обсъждането. Първо си кажи името, а после нека чуем проблема ти.

Мъжът прочисти гърло.

- Господарю, ако говоря, и ти не харесаш чутото, и моята глава ли ще украси масата ти, като тази на бедния ми брат?

- Можеш да говориш свободно. Няма да има наказания. Започни с името си.

- Аз съм Фолус от Фригия и развъждам коне, който продавам в Троя. Ние живеем в малко селище на ден езда от крепостта и имаме права над водата там, дадени ни от царица Халисия. Преди няколко месеца един търговец на добитък докара стадата си в земите ни. Когато брат ми се възпротиви, го набиха с тояги. Животните на търговеца размътиха водата и разровиха бреговете. Как да отглеждам коне без вода?

Ктосис слушаше мълчаливо, докато хората говореха един след друг за проблемите, страховете си и причините за кавгите със съседите си. Царят ги слуша няколко часа, а после обяви почивка и им каза, че ще се срещнат отново утре. После ги покани да се присъединят към него на пиршество в централния двор по-късно и слезе от пиедестала.

Когато мина край Ктосис, се спря.

- Това е чудесна туника, приятелю. Никога не съм виждал подобна. - Той се приближи и я подуши. - Няма миризма от боята. Била ли е прана вече?

- Да, господарю. Три пъти.

- Невероятно. Къде се сдоби с нея?

- Платът е мой, както и боята, господарю.

- Още по-добре. Ще намеря време да поговорим. Катраненочерен плат ще спечели много злато във всяка страна из Великата зеленина.

Той се усмихна на Ктосис и излезе.

Войниците го последваха и вратите се затвориха. За известно време никой не каза нищо. После фригийският коневъд пристъпи към пиедестала, падна на колене и положи ръка върху отрязаната глава.

- Така и не се научи да слушаш, малки братко - каза той. - Но винаги си бил добро момче. Много ще ми липсваш.

Той взе чувала от земята, но несигурно се спря. Ктосис се приближи към него.

- Не мисля, че царят ще възрази да прибереш главата на брат си - каза той.

- Така ли смяташ?

- Сигурен съм.

Мъжът въздъхна.

- Плати тежка цена за няколко необмислени думи.

- Така е.

Ктосис излезе от залата и се озова на двора. Много от дачите вече се бяха събрали там и говореха тихо. Евнухът си проправи път сред групата и се насочи към открита местност, която гледаше към скалната пътека, водеща към портите на крепостта.

През тях влизаше неспирен поток хора, които носеха кошници с храна за пиршеството.

Той ги наблюдаваше незаинтересовано. После изведнъж зяпна. Изпод сянката на портите се появи едър мъж, който носеше овца на раменете си.

Евнухът бързо тръгна към него, очаквайки да е сбъркал. Но когато се приближи, сърцето му заби учестено. Сега мъжът имаше плътна брада, но нямаше как да сбърка тези невероятни очи. Това бе принц Ахмос.

Що за чудо? Вторият по ред наследник на великия фараон работеше като слуга в крепостта на Дардания.

Великанът го видя и се усмихна.

- Изглежда си се справил с живота си, евнух.

Ктосис сведе глава и се поклони.

- О, няма нужда от това! - каза Ахмос. - Както виждаш аз вече не съм внук на фараона. И за моята глава има обявена награда, както и за твоята.

- Съжалявам, господарю. Ти беше толкова благосклонен към мен.

- Няма нужда и от съжаления. Доволен съм. Тук ли служиш?

- Не, господарю. Търговец съм. Правя и продавам платове. За мен ще е чест да ти направя туника.

- Можеш да спреш да ме наричаш господар… Ктосис, нали?

- Да, господарю. О… Извинявам се.

Ахмос се засмя.

- Сега ме знаят като Гершом.

- Колко странно. Отдавна не съм чувал тази дума. Народът ми я използва, за да описва чужденци.

- Затова и я избрах. Значи си от пустинните хора?

- Да… Или по-скоро някога бях. Преди баща ми да ме продаде на двореца.

- Странна раса - каза Гершом. - Както и да е, не мога да стоя тук да си говорим за отминали времена. Има още много работа по пиршеството ви. - Той потупа Ктосис по рамото. - Рамзес побесня, когато откри, че съм те освободил. Струваше ми двеста сребърни таланта и най-добрия ми боен кон.

- Винаги ще съм ти признателен, господарю. Ако някога имаш нужда от нещо…

- Не давай такива обещания, приятелю. Онези, за които се разбере, че са ми помогнали, ги чака свирепо наказание.

- Няма значение. Ако някога имаш нужда от нещо, трябва само да кажеш. Всичко, което имам, е на твое разположение.

Хеликаон напусна събранието и прекоси двореца. Старият генерал Павсаний се опита да го пресрещне, но той поклати глава и го отпрати с махване на ръка. Изкачи се по захабените стълби към стената на укреплението и вдигна глава към небето, поемайки си дълбоко дъх, за да овладее нервите си. Стомахът му започна да се успокоява.

Забеляза, че един страж го гледа, Затова се върна обратно вътре и тръгна към царските покои и стаите от детството си. По пода имаше прах, а входът на балкона бе покрит с паяжини. Той ги разкъса и влезе. Старият люлеещ се стол още бе там, Въпреки че дървото бе избледняло и напукано от слънцето. Хеликаон коленичи и проследи с пръсти гравирания по облегалката кон.

Като дете бе седял именно на този трон - цар на измислен свят, в който всички бяха доволни и нямаше войни. В онези дни никога не бе мечтал за битки и слава. Отдръпна се от стола, облегна се на студения камък и отпусна глава на ниския парапет на балкона. Затвори очи и отново видя отрязаната глава на масата. Тя се сля с главата на Зидантас.

Почти чуваше думите на Вола. Мислиш ли, че онова момче залата трябваше да умре само за да покажеш, че си сериозен? Нямаше ли как да ги спечелиш с убеждението в думите си и силата на ума си? Защо при теб всичко винаги опира до смърт?

Хеликаон зяпна стола, представяйки си малкото момче, което седеше там.

- Понякога подобни неща са нужни - каза му той. - Някога видях как Одисей разряза гърдите на един моряк, за да извади стрела, която се бе забила там. Понякога злото може да бъде единствено отрязано.

Не се самозаблуждавай, каза гласът на Вола. Не оправдавай злото у теб и не търси начин да го изкараш добро. Да, сега всички ще те последват. Да, царството ти е спасено от хаоса. Да, ти си цар. Баща ти би се гордял с теб.

Хеликаон се разгневи. “Не, това не е Вола, каза си той. Това е твоята собствена слабост. Мъжът беше предупреден и избра да не обърне внимание на думите ти. Смъртта му постигна повече в един кървав момент, отколкото цял порой от думи би могъл. И това е истината!”

Истината е курва с много дрехи, разнесе се гласът на Одисей в ума му. Струва ми се, че би предложила на човек добри причини и оправдания за всяко дело, независимо колко е отвратително.

В далечината протътна гръмотевица и над терасата задуха студен вятър.

Хеликаон се надигна на крака и погледна за последен път дома от детството си, а после излезе от стаята и се спусна до по-ниските покои, където се грижеха за ранените хора от екипажа му. Спря да поговори с всеки от тях, след което излезе да търси Атал.

Откри го в една странична градина. Гърдите и раменете му бяха бинтовани. Той седеше сам в сянката на късно разцъфтяло дърво и дялаше парче дърво. Хеликаон се приближи към него.

- Лечителят казва, че си извадил късмет, приятелю. Ножът е пропуснал сърцето ти на косъм.

Атал кимна.

- И ти извади късмет онзи ден - каза той.

- Винаги е от полза да имаш добри приятели наблизо. Изненадах се да те видя там. Ониакус каза, че си решил да напуснеш екипажа.

- И аз се изненадах - призна Атал. Хеликаон седна до него. Дребният мъж продължи да дялка.

- Ако искаш да тръгнеш за Троя, когато се оправиш, ще се погрижа да ти дадат добър кон и кесия злато. Но си добре дошъл да останеш в Дарданос и да се радваш на гостоприемството ми за през зимата.

Атал остави ножа и се изгърби.

- Нищо не ми дължиш.

- Задължен съм на всеки, който е избрал да се бие рамо до рамо с мен, особено когато вече не е член на екипажа ми.

- Аз просто се озовах насред мелето, това е всичко. Имах си мои причини да съм там. - Атал замълча за момент. После погледна към Хеликаон. - Нали осъзнаваш, че нищо не е приключило?

- Да. Убиецът Карпофорус е получил поръчка да ме погуби. Казват, че е най-добрият във Великата зеленина. Именно той е човекът, убил баща ми. Тук, в тази крепост.

- Ониакус ми каза, че никой не знае кой е убил Анхиз.

Хеликаон седна срещу него.

- И аз самият научих наскоро. - Той се загледа към градината. - Това е мирно място. Като дете си играех тук.

Атал не отговори, а продължи да дялка.

- Почини си и си възстанови силата. И ако имаш нужда от нещо, само кажи и ще ти го набавим.

Хеликаон стана, готов да си тръгне.

- Аз не съм добър човек - каза внезапно Атал с почервеняло лице. Всички се отнасят с мен като с добър човек. Това не ми харесва!

Този изблик изненада царя. Морякът винаги изглеждаше спокоен и имаше пълен контрол над себе си. Хеликаон отново седна и го погледна. Сега мъжът срещу него изглеждаше напрегнат, очите му бяха ядосани.

- Никой от нас не е добър - каза той меко. - Днес накарах да убият човек само за да покажа, че съм сериозен. Той може и да е бил добър. Всички сме зли, Атал. Всички носим теглото на делата си. И мисля, че един ден ще отговаряме за тях. Всичко, което знам за теб обаче, е, че ти се оказа верен моряк и смел другар. Зная и че те е наел Зидантас. Вола умееше да преценява бойците. Тук миналото ти няма никакво значение. Само делата на настоящето и бъдещето.

- Минало, настояще и бъдеще, всичко това е едно и също - каза Атал и отново клюмна. - Те са онова, което са. Ние сме това, което сме. Нищо не се променя.

- Не зная дали е така. Животът ми вече се е променял на три пъти. Веднъж, когато бях малко дете и майка ми умря. Втори път, когато Одисей дойде да ме вземе на борда на “Пенелопа”. И после, когато баща ми беше убит. Това все още ме терзае. Напуснах това място като изплашено момче. Баща ми каза, че ме презира. Върнах се като мъж с надеждата да го накарам да се гордее с мен. - Хеликаон замълча, изненадан, че споделя тези мисли с относително непознат човек. Видя, че Атал го гледа. - Обикновено не говоря по този начин - каза той, внезапно смутен.

- Мъж, който казва на детето си, че го презира, не струва дори колкото пикня на плъх - каза Атал с треперещ глас. - Защо тогава те интересува дали е щял да се гордее с теб, или не? - Той прибра кинжала си, хвърли парчето дърво и стана. - Изморен съм. Ще ида да си почина.

Хеликаон остана неподвижен, докато дребният моряк се прибираше в крепостта.

Не струва дори колкото пикня на плъх.

Тази проста истина се вряза в годините като скрита болка. Теглото на съжалението внезапно се вдигна. Анхиз не му беше истински баща и никога не бе изпитвал загриженост към него. Той бе студен и манипулативен човек, прекарал години и в изтезаване на едно изгубено и самотно дете. Атал беше напълно прав.

И тъмната сянка на Анхиз се стопи от ума му като мъгла под слънцето.

26 СКОКЪТ НА АФРОДИТА

ТАЗИ ЕСЕН И ЗИМА В ДАРДАНИЯ БЯХА НАЙ-УЖАСНИТЕ откак хората се помнеха. Свирепи бури брулеха бреговата линия. Реките преливаха от бреговете си и събаряха мостове. Няколко разположени по-ниско села бяха пометени от наводненията. Хаосът се допълваше от бандитските групи и наемниците без работа, които тормозеха населението.

Хеликаон обикаляше из страната начело на войските си, за да ги излови. Преди средата на зимата проведе три битки. Две от тях не постигнаха желания ефект, защото наемниците избягаха в планините. Третата завърши с разгромяването на една банда от около седемстотин мъже. Царят нареди водачите им да бъдат екзекутирани, а стотината оцелели - продадени в робство.

Пратениците от Троя носеха само лоши новини. Хектор още беше в неизвестност, Въпреки че кратката война между Хетската империя и Египет бе приключила. За последен път бяха видели троянския принц да се изправя срещу невъзможен за надвиване враг и без средства за отстъпление. Хеликаон не вярваше, че Хектор е мъртъв. От него просто бликаше живот. Ако отгоре му паднеше планина, той щеше да си прокопае път навън. Ако морето го залееше, щеше да изскочи него като делфин.

Хектор беше неуязвим.

Но Въпреки това седмиците се изнизваха една след другата и съмненията започнаха да го гризат отвътре.

Ами ако немислимото се бе случило?

Мнозина от синовете на Приам и повечето му последователи го мразеха. Ако той бъдеше свален, щеше да избухне гражданска война. Всички стари договори щяха да се стопят. Конфликтът щеше да обхване всички земи по източния бряг, докато враждуващите синове на царя ковяха нови съюзи. Търговията щеше да пострада, потокът от богатства - да секне. Търговци, земеделци и продавачи на добитък - всички щяха да почувстват удара. А ако за стоките им Нямаше пазар, щяха да освободят работниците си. Все повече и повече хора нямаше да имат средствата да си купуват храна. Това пък щеше да доведе до бунтове и още повече престъпност. Агамемнон и микенците щяха да са във възторг. Плановете им щяха да са толкова по-лесни за осъществяване, ако армиите на Изтока водеха кръвопролитни войни една с друга.

Когато първите студени ветрове на зимата повяха от север, Хеликаон се върна в крепостта Дарданос. Царица Халисия се бе възстановила от телесните си рани, но рядко се появяваше пред хора. Новият цар се опита да я върне в центъра на управлението на страната, но тя отказа.

- Всички знаят какво ми причиниха - каза тя. - Виждам го в очите им.

- Народът те обича, Халисия. И би трябвало. Ти си грижовна царица. Делата на злите хора не могат да променят това.

- Всичко е променено. Слънцето вече не ме огрява.

Тогава той я остави, защото стените на съжалението й бяха непробиваеми за думите му. Следобед дойде Павсаний, за да му съобщи, че от Троя е дошъл микенски посланик.

- Да го отпратя ли? - Старият генерал изглеждаше нервен.

- Защо бих искал такова нещо?

- Може да е научил за атаката над Питрос.

- Сигурен съм, че е така.

- Нима не те е страх от война с микенците?

- Доведи ми го, Павсаний, и остани с нас, но не казвай нищо.

Посланикът беше слаб червенокос мъж, който се представи като Ерекос. Той влезе в мегарона, но не се поклони.

- Поздравявам те, цар Хеликаон. Надявам се, че те намирам в добро здраве.

- Така е, Ерекос. Мога ли да ти помогна по някакъв чин?

- Получихме притеснителни новини от остров Питрос царю. Един кораб спрял там наскоро и открил стотици трупове, всички къщи били празни и оплячкосани, а повечето от жените и децата ги нямало.

- Приеми го като дар от мен за цар Агамемнон.

- Дар? Но остров Питрос е микенска земя.

- Така е и такъв си остава - каза Хеликаон. - Но се беше превърнал и в пиратско убежище, а от заливите му бандитските галери нападаха търговски съдове или крайбрежни поселища. Сигурно си чул, че и моята собствена крепост бе нападната, а брат ми - убит. - Хеликаон спря за момент и погледна мъжа. Ерекос отклони очи.

- Да, до нас достигнаха новини за това… зверство. Отвратително. Но не ти дава право да водиш свои войски на микенска земя без първо да получиш разрешение от цар Агамемнон.

- Не си прав, Ерекос. Баща ми Анхиз е имал договор с цар Атрей. В него всеки народ обещава да помага на другия срещу пирата и подобни нашествия. Каква по-голяма подкрепа можех да предложа на сина на Атрей от тази да прогоня пиратите от един микенски остров и да направя Великата зеленина по-безопасна за търговските кораби на царството му?

Ерекос не продума, лицето му беше бледо.

- Искаш да предам на моя цар, че си нахлул в нашите земи като подарък към него?

- А какво друго би могло да бъде? - попита Хеликаон. - Двеста мъртви пирата и остров, върнат на микенската власт. - А можеш и да увериш Агамемнон, че напролет флотата ми ще продължи да лови пирата и да ги избива, където и да се намират.

- Няма повече да нападаш микенски острови, царю Хеликаон.

- Микенски острови? - попита Хеликаон, преструвайки се на изненадан. - В името на боговете, нима пиратите са завладели и други ваши земи? Това е тъжна вест.

- Не е имало завладени територии - отвърна Ерекос, а гласът му стана писклив. Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои. - Онова, което казвам, царю Хеликаон, е, че микенците ще се разправят с всеки пират, който поиска да се скрие из нашите земи.

- А, разбирам - отвърна Хеликаон и кимна. - Въпрос на войнска гордост. Разбирам го и не искам да причинявам неудобство на цар Агамемнон. И без това му се случва толкова често напоследък. Сигурно го изпълва с жлъч.

- Жлъч? Не разбирам.

- Двама от последователите му станаха пирати. Първо Алектруон, за когото чувам, че е бил любимец на царя. А после и Коланос. А, и почти забравих Аргуриос, за когото разбирам, че бил обявен за предател и престъпник. Сега пък научавам, че пиратите са нахлули на микенски остров… - Хеликаон поклати глава и на лицето му се изписа престорена съпричастност. - Сигурно се чуди какви още катастрофи го очакват. Но можеш да го увериш в моята дружба. Ще останеш ли да вечеряш с нас, Ерекос?

- Не, царю Хеликаон… но, да благодаря за гостоприемството. Трябва да се върна в Троя. Има неща, които трябва да свърша.

Когато посланикът излезе, Павсаний се приближи с широка усмивка на лице.

- Това ми достави огромна наслада, царю. Едва се удържах да не се разсмея с глас.

- Агамемнон няма да се смее, когато го чуе.

- Мислиш ли, че ще ни обяви война?

- Съмнявам се. Как може да воюва с приятел, който му е помогнал?

- Но това бяха неговите пирати!

- Така е. Ние го знаем и той го знае, но другите царе из Великата зеленина не подозират. Ако обяви война на Дардания заради нападение над пирати, ще признае, че е отговорен за техните набези.

- Дано си прав, царю.

В нощта на зимното слънцестоене от Троя пристигна друг пратеник. Насик беше млад фригийски писар на работа при един от търговските партньори на Хеликаон. Той носеше свитъци и послания, нужни за предстоящия сезон, както и обобщени сметки от предишната търговска година. Но имаше и още нещо - Насик беше добър разказвач и ужасно обичаше клюките. Хеликаон винаги се радваше на зимните му посещения.

- Какви новини ми носиш, приятелю? - попита той, когато седнаха да се хранят в царските покои.

Слабият фригиец взе малък деликатес от един сребърен поднос - смляно агнешко, обвито в лозово листо. Подуши го, а после отхапа.

- О, богове, има толкова много за разказване. Какво искаш да чуеш първо?

- Кажи ми за Хектор.

- Нито дума. Мнозина от войните на Троянския кон са се върнали в града. Други са около Кадеш с хетските войници, за да го търсят. Но едва ли ще има добри новини. За последно са го видели с около петдесетина от хората му, обкръжени и превъзхождани числено, а е падала нощ.

- Какво е настроението в града?

- Разбунено. Двама от синовете на Приам - Исос и Памон избягаха от града. Доколкото чувам, са щели да ги арестуват.

- Познавам ги. Нямат достатъчно акъл да организират преврат, нито да следват или да разпалят въстание.

- Съгласен съм. Сигурно са служили на някой друг - Дебелият Антифон загуби титлите си и бе прогонен от двореца. Видели го да разговаря скришом с микенския посланик Ерекос.

- Срещнах го - каза Хеликаон. - Студен и неприятен човек. Изненадам съм обаче, че Антифон се е оказал предател. Той се интересува повече от храна, отколкото от власт. Политес е по-вероятен кандидат. Не е войн, но има остър ум.

- А за Приам се мълви, че обича да язди жена му. Според слуховете двамата му сина имат странен произход - техният баща им е и дядо.

Хеликаон се изкикоти и поклати глава.

- Ти наистина си ужасен клюкар, Насик. Срам ме е, че се забавлявам толкова. - Усмивката му избледня. - Но Политес наистина е опасен, а също и Агатон.

- Да, но той винаги е бил верен на Хектор - изтъкна Насик.

- Най-вече заради Хектор. Те са големи приятели. Но Приам не харесва Агатон и никога не го е харесвал. Сравнява го с другия си син. Спомням си как публично обяви, че Агатон и Хектор са като две еднакви статуи, но едната златна, а другата - медна. - Хеликаон изруга. - Царят е проклет човек и винаги намира най-правилната обида, която да пореже най-лошо.

- Има ли някой на висока длъжност, когото Приам да не е обидил? - попита Насик.

- Вероятно не. Нека поговорим за друго. Как е Андромаха?

- О, за нея има невероятни истории! - Насик се поколеба. - Приятел ли си с господарката?

- Какво значение има това за историите?

- Не съм сигурен. Цяла Троя говори за нея… по много причини. Някои добри, други - не.

- Искам да чуя лошите! - каза рязко Хеликаон. Вятърът задуха откъм отворения балкон и пламъкът в лампата угасна. Той стана, затвори вратите и я запали наново. Насик поседя смълчан още няколко мига. После се усмихна кисело.

- Значи има голямо значение.

Хеликаон се отпусна.

- Започвай с разказа.

- Добре. Чул ли си за това, че тя спаси живота на царя?

Хеликаон се шокира, а после се разсмя.

- Има ли някаква чудна и остроумна реплика, с която завърши тази одисейска басня?

- Не, истина е! - настоя Насик. Хеликаон изслуша разказа за турнира по стрелба и как Андромаха простреляла убиеца. - Предателят бе достигнал царя и щеше да го порази, когато стрелата й прониза сърцето му. Приам я похвали пред всички, и каза, че тя наистина е достойна съпруга за Хектор.

- В името на боговете! - прошепна Хеликаон. - Това наистина е жена съкровище.

- Принц Агатон явно е съгласен с теб. Казват, че е помолил Андромаха да се омъжи за него, ако Хектор не се върне.

- Тя… приела ли е?

- Не зная - отвърна Насик. - Разбира се би била глупачка да откаже. Той е млад, богат и… в зависимост от обстоятелствата… може един ден да стане цар.

- Какво друго знаеш за нея?

Пратеникът се засмя.

- Плувала е с гол мъж пред принцовете.

- Това клюка ли е, или истина? - попита Хеликаон, удържайки с мъка гнева си.

- Истина, господарю. Един мой приятел бил на царския плаж в този момент. Царската дъщеря Лаодика поканила ранен микенски войн на плажа. Очевидно е бил кожа и кости. Едва дишал. Андромаха плувала с него.

- Аргуриос.

- Да, така се казва. Твърди се, че е известен.

- Продължавай!

- Когато излезли от водата, принц Деифоб я укорил, а после микенецът го предизвикал. Сигурно е било забавно. Ходещ скелет, който иска меч. Но принцът се изплашил. Агатон го спасил и успокоил останалите. За кого още искаш да чуеш?

- Това ли имаше предвид под “лоши истории”?

Насик се облегна.

- Озовахме се на опасна територия, Златни. Вече ми показа ясно, че Андромаха е твоя приятелка, а сега искаш да чуеш лоши думи за нея. Какво очакваш да ти кажа?

Хеликаон се поколеба, но накрая каза:

- Всичко.

- Когато дойдох тук, слугите си говореха за един мъж, който те обидил при едно скорошно събрание. Казват, че главата била изложена на показ. Аз моята си я харесвам.

- Главата ти е в безопасност. Твърде добър клюкар си, за да те убивам. Зимните ми вечери биха били скучни без теб.

- Добре. Но не забравяй, че ти ме помоли. Креуса твърди, че я открила да лудува гола със слугинята си. Това било докладвано на царя и той заповядал да нашибат момичето и да го прогонят от двореца. Андромаха се разгневила и нападнала Креуса пред хората. Принцесата я зашлевила и тя я ударила с юмрук в лицето. Чудесен удар, както се твърди. Отдолу, според един свидетел. Креуса паднала в безсъзнание и трябвало да я отнесат в леглото й. Всички очаквали Андромаха да бъде опозорена и пратена обратно при баща й. Приам обаче решил да не обръща внимание на инцидента. Може би защото му е спасила живота. Сега дворецът гъмжи от слухове за царя и Андромаха.

- Чух достатъчно - каза сковано Хеликаон. - Как е царица Хекуба?

- Все така вкопчена в живота. Дори приема гости. Най-младата дъщеря на спартанския цар живее в двореца. За пред хората е дошла да си потърси подходящ съпруг. Вярва се обаче, че баща й я е пратил надалеч, за да е в безопасност. Микенските армии се струпват на границите на Спарта. Възможно е напролет да има война. А малката армия на града не може да устои на силите на Агамемнон.

Някой почука на външната врата и в стаята влезе старият генерал Павсаний.

- Извинявам се, че те притеснявам, господарю - каза той. - Трябва да поговорим… насаме.

Насик стана.

- Дворцовите дела винаги са по-важни - каза той и се усмихна на генерала.

После излезе.

- Какво има? - попита Хеликаон.

- Царицата е напуснала покоите си. Прислужница и каза, че са я видели да върви към Скока на Афродита. - Лицето му пребледня. - Съжалявам, царю. Не трябваше да го казвам.

- Ще я намеря - отвърна Хеликаон.

Докато вървеше по стръмната камениста пътека в бледата светлина на зората, Халисия едва различаваше мъглата, която се издигаше от ронещия се ръб под голите й крака, от тъмното було в ума си. Хората говореха за разбити сърца, но грешаха. По някакъв начин разбиването предполагаше нещо завършено. Приключило. Окончателно. Истинското усещане беше за постоянно чупене. Незарастваща възпалена рана, която пронизваше като бронзови нокти меката тъкан на сърцето. Умът ставаше жесток враг, който на момента отблъскваше реалността. Понякога забравяше, че Дио е убит. Гледаше към озареното от слънцето небе и се усмихваше, чудейки се - само за миг - къде ли се е дянал. После истината се забиваше в съзнанието й и бронзовите нокти отново разкъсваха раненото й сърце.

Утринният бриз бе хладен и обещаваше дъжд. Отдавна не беше вървяла по този път. Наричаха го Скока на Афродита, макар името да се нашепваше зад гърба на стария цар. Първата му жена се бе хвърлила от тази скала към камъните на стотици стъпки разстояние. Халисия бе чувала историята много пъти.

Тя отиде до ръба на скалата и се загледа надолу. Морето бе покрито с плътна мъгла и се зачуди какво ли щеше да е просто да се отпусне и да скочи. Да прекрати агонията на живота си.

Спомени от миналото се надигнаха у нея. Спомни си ярките дни от детството си в Зелея, когато заедно с братята яздеха с конните стада през лятото и ги водеха от пасищата на тъмната река Есипос до градовете по брега. Дни наред краката й рядко докосваха земята и тя пътуваше увита в топло одеяло на гърба на внимателната си кобила, вслушана в нощните звуци на равнините.

Дио вече бе станал безстрашен ездач и тя планираше да го заведе на някое нощно пътешествие, за да лагеруват под студените звезди…

Небето изсветляваше, но мъглата в ума й се сгъсти. Тя се препъна и падна на колене, а силата й се оттече от нея като вода от чаша. Стори и се, че чува звук от тичащи крака зад гърба си, но не можеше да помръдне, камо ли да се огледа. Изтормозеното й съзнание отново се върна в миналото към успокояващите мисли за първото й пристигане в Дарданос. Наистина, тогава не бе щастлива. Беше само на седемнадесет, мъчно й бе за дома и се боеше от сивия старец, за когото трябваше да се омъжи. Но после винаги си спомняше за онова време сдобри чувства, защото много бързо забременя с Дио. Анхиз не беше лош съпруг, нито му липсваше грижовност, а щом Еней бе изхвърлен от мислите му, тя се превърна в майката на сина, у когото влагаше всичките си надежди. “Той даде на Дио дървен кон, спомни си царицата с усмивка, който сам бе издялал от светло дърво.” Играчката бе грубовата, защото ръцете му не бяха умели, но Анхиз му сложи златна нишка за грива и опашка, и син лапис лазули за очи.

Тя си спомни сините очи на Гарус - личния й телохранител. Имаше красиви руси мигли, който почиваха нежно на бузите му, докато спеше. Тя обичаше да го буди, за да ги гледа как се разтварят, разкривайки пълните му с любов и почуда очи.

Той падна в последната отчаяна битка с копие, забито в гърдите му и меч в корема, все така опитвайки се да защити нея и сина й. Тя се радваше, че той умря преди всички да я изнасилят. Умря и преди да хвърлят Дио от високите стени.

Чу пронизителен звук. Осъзна, че това е собственият й глас, но не можеше да го спре.

- Халисия! - Друг глас в мъглата. - Халисия!

Спомни си детството си и баща й, който я държеше на ръце и й се усмихваше. Той миришеше на коне и на кожите им, които винаги носеше. Тя се пресягаше и дърпаше мазните къдрици на брадата му. Царят се смееше и я притискаше силно към гърдите си.

Почувства ръцете му около себе си и сега, внимателни и нежни.

- Халисия. Аз съм Еней. Върни се при мен!

Еней. Наричаха го Хеликаон. В ума й имаше много енеевци и хеликаоновци. Там беше изплашеният и смутен младеж, когото почти не бе забелязвала, погълната от обичта към бебето си. Един ден той изчезна на чуждоземен кораб и Анхиз каза, че няма да се върне. Но той се върна в миг на голям ужас. След смъртта на царя тя бе сигурна, че Еней ще поръча да я убият или ще я убие сам, а с нея и сина й. Но той не го стори. Отплава отново само след няколко дни, оставяйки Дио цар, а нея - в безопасност под опеката на Гарус и стария Павсаний. Това бяха най-щастливите й години…

- Халисия, погледни ме. Виж ме!

Тя вдигна глава и откри, че не я държи баща й. Неговите очи бяха кафяви, а тези пред нея - сини. Спомняше си тези сини очи…

- Халисия! - Усети силните ръце да я разтърсват. - Аз съм Еней. Кажи “Еней”!

- Еней. - Тя се намръщи и се огледа, виждайки сякаш за пръв път опасния ръб на скалата и сивото море далеч под краката й. - Какво правиш тук?

- Прислужницата ти те видяла да вървиш насам. Боеше се за живота ти.

- За живота ми? Аз нямам живот. - Той отново я придърпа в ръцете си и тя облегна буза на рамото му. - Синът ми беше моят живот, Еней - каза спокойно. - Без него аз съм мъртва.

- Сега той броди из зелените поля на Елисей - отвърна той. - И с него е твоят телохранител… Гарус?… Който да го държи за ръка.

- Вярваш ли в това? - попита Халисия, търсейки истината в лицето му.

- Да.

- Вярваш ли в силата на сънищата?

- Сънища?

- Докато лежах… мислейки, че умирам… сънувах много, Еней. И всички сънища, освен един бяха ужасяващи. Видях кръв и огън, и пламтящ град. Видях море, пълно с кораби, носещи свирели мъже. Видях война, Еней. Видях падането на царе и смъртта на герои. О… толкова много смърт. - Тя го погледна. - Вярваш ли в силата на сънищата?

Той я поведе настрани от края на скалата и двамата седнаха на една поляна.

- Одисей казва, че има два вида сънища. Някои са родени от силно вино и обилна храна, а други са пратени от боговете. Разбира се, че ще сънуваш кръв и война. Била си нападната от зли хора. Умът ти е бил пълен с видения за жестокост.

Думите му се понесоха около нея и тя се вкопчи в надеждата, че са истина. Поседяха смълчани известно време. После Халисия въздъхна.

- Гарус ме обичаше. Щях да те питам дали би възразил срещу това да се оженим. Онази нощ ми отнеха и двата извора на обич, Еней. Моя Дио и силния Гарус.

- Не знаех. И не, Нямаше да възразя. Той беше добър човек. Но ти още си млада и красива, Халисия. Ако боговете позволят, отново ще намериш любов.

- Любов? Да се надяваме, че не, Еней. Да, това бе единствената ярка и красива част от съня. Но ако то се случи, нима и останалите ми видения за смърт и война няма да се окажат истина?

- Не мога да отговоря на подобни страхове - каза той. - Зная единствено, че ти си царицата на Дардания и народът те обича. Няма да се опитат да те свалят, а докато съм жив, никой никога няма да те застраши отново.

- Обичат ме сега - каза тя с тъга в гласа. - Ще ме обичат ли все още, когато чудовището се роди?

- Какво чудовище?

- Звярът в корема ми - прошепна тя. - То е зло, Еней. Микенско е.

Еней взе дланта й в своята.

- Не знаех, че си бременна. Съжалявам, Халисия. - Той въздъхна. - Но това не е чудовище. То е просто дете, което ще те обича също като Дио.

- Ще бъде момче с тъмна коса и сиви очи. И това видях в съня си.

- Значи ще бъде принц на Дардания. Хората не се раждат зли, Халисия. Не вярвам в това. Независимо как са заченати.

Тя се отпусна в ръцете му.

- Ти си добър човек, Еней.

- Приятелите ми ме наричат Хеликаон. Надявам се, че ти си ми приятел.

- Да, такава съм - каза тя. - И винаги ще бъда.

Той се усмихна.

- Добре. След няколко дни отпътувам за Троя. Искам двамата с Павсаний да продължите да се срещате с водачите и да разрешавате споровете. Те ти вярват, Халисия. И сега, когато са видели моята суровост, ще са още по-открити за мъдростта си. Готова ли си да бъдеш отново царица?

- Ще сторя каквото поискаш. Заради приятелството.

Тогава видението пак се появи, ярко и бляскаво. Хеликаон, застанал пред нея с бяла туника, поръбена със злато, а в ръцете си държи огърлица със скъпоценни камъни.

Тя затвори очи и се замоли на боговете с всичка сила той никога да не й донесе този златен дар.

Младият хетски конник препускаше в галоп през равнината, приведен ниско над врата на коня си, а имперското му наметало на зелени и жълти ивици се носеше зад гърба му.

Той погледна отново към умиращото слънце и видя, че се спуска зад хоризонта. Не можеше да язди след мръкване тази непозната земя, Затова се наведе още по-ниско и пришпори коня да тича по-бързо. Беше решен да достигне преди залез.

Яздеше вече от осем дни и бе изтощил пет коня. В началото ги сменяше всеки ден в имперските гарнизони. Но в този некартографиран западен предел на империята нямаше разположени войски и последният жребец трябваше да издържи до пристигането му в града. Откак напусна Салапа - последния цивилизован град в Хетската империя - бе следвал наизустения маршрут: “Дръж изгряващото слънце зад гърба си, а залязващото - между ушите на коня и след четири дни ще видиш огромна планина на име Ида. Мини край северния й склон и ще достигнеш Троя и морето”.

Пратеникът Хузияс никога не бе виждал морето. Всичките си деветнадесет години беше прекарал в и около столицата Хатусас, дълбоко в сърцето на хетските земи. Това бе първото му важно поръчение като имперски вестоносец и той бе решен да го изпълни бързо и ефективно. Но нямаше търпение да види и морето, когато работата за императора бе приключена. Ръката му постоянно докосваше гърдите, за да опипа нервно хартията, скрита под кожената му туника.

Сега яздеше из зелена равнина. Виждаше пред себе си плато, а слънцето се спускаше право към него. Последната светлина се отразяваше от нещо по върховете на платото. Троя е покрита със злато, бяха му казали, но той им се беше присмял.

- За глупак ли ме взимате? - попита. - Ако покривите й са златни, защо бандитите не идват да ги откраднат?

- Ще в идиш - отговориха му.

Почти бе паднал мрак, когато достигна града. Не виждаше нищо, освен огромните сенчести стени, извисяващи се над него. Внезапно самоувереността му се стопи и той се почувства като малко момче. Слезе от изморения си кон и го поведе по южната стена, както му бяха казали, докато не достигна високи дървени порти. Едната бе леко отворена и там го чакаха шестима ездачи - мълчаливи мъже, носещи шлемове с високи гребени, възседнали големи коне.

Той прочисти гърлото си от прахта на пътуването и им извика чуждоземните думи, на които го бяха научили:

- Идвам от Хатусас. Нося послание за цар Приам!

Поканиха го да влезе и той бавно се приближи до портата. Двама конници го посрещнаха, други двама застанаха от двете му страни, а последните изостанаха зад гърба му. Всички бяха въоръжени и бронирани и не продумаха през целия път из тъмните улици. Хузияс се оглеждаше наоколо си с любопитство, но светлината на факлата не му позволяваше да види много. Малко по малко се изкачиха до цитаделата.

Минаха през дворцовите порти и се спряха пред огромна сграда, оградена с червени колони и озарена от стотици факли. Ездачите слязоха от конете си и изчакаха, докато от двореца не излезе мъж, облечен в дълга бяла роба. Лицето му бе сиво, а очите - зачервени и воднисти. Той се загледа в Хузияс.

- Ти ли си имперският пратеник? - попита рязко.

Хетът с облекчение чу, че мъжът говори родния му език.

- Да - каза той с гордост. - Пътувах ден и нощ, за да донеса важно послание на троянския цар.

- Дай ми го!

Човекът протегна ръка нетърпеливо. Хетът извади безценния свитък. Беше увит около пръчка и запечатан с имперския печат, а после поставен в дървена тръба и запечатан отново от двата края. Хузияс церемониално подаде кутията на мъжа с воднистите очи, който почти я грабна от ръцете му и едва погледна печатите, преди да ги счупи и да развие хартията. След малко се намръщи и Хузияс видя на лицето му разочарование.

- Знаеш ли какво гласи? - обърна се троянецът към младежа.

- Да! - отвърна той важно. - Казва, че императорът идва.

27 ПАДНАЛИЯТ ПРИНЦ

В ДНИТЕ СЛЕД ПЪРВАТА Й СРЕЩА С АРГУРИОС, Лаодика откри, че все по-често мисли за микенския войн. Това беше много странно. Той не изглеждаше добре като Хеликаон или Агатон. Чертите му бяха твърди и резки. Определено не беше чаровен, а не изглеждаше и безпределно интелигентен. И все пак бе започнал да завладява мислите й по особено притесняващ начин.

Докато бяха заедно на плажа, тя усети почти майчински копнеж, желание да му помогне да възвърне физическата си сила, да го гледа как отново се превръща в мъжа, който е бил. Или поне така бе започнало всичко. Сега мислите и бяха по-вманиачени и тя осъзна, че й липсва.

Ксандер и каза за войника, който бе вървял с Аргуриос до брега, и за това как се бе отнасял с огромно уважение към него. Лаодика познаваше Полидорус и го повика при нея един следобед, когато русият мъж не беше на пост и се разхождаше из дворцовите градини.

- Чудесен ден - започна тя. - За това време на годината, де.

- Така е - отвърна той. - Нуждаеш ли се от нещо?

- Не, никак даже. Исках… да ти благодаря за учтивостта към ранения микенец. Момчето Ксандер ми разказа.

Полидорус изглеждаше объркан и тя усети как смущението се надига и в нея.

- Извинявай. Очевидно те бавя. В Долния град ли слизаш?

- Да, ще се срещам с родителите на бъдещата си жена. Но първо трябва да им намеря дар. ‘

- Познавам един търговец на Улицата на Тетида. Занимава се със сребро и прави най-красивите малки статуи на Деметра и малката Персефона, които съм виждала. Казват, че носят късмет.

- Чувал съм за него, но се боя, че не мога да си позволя подобно нещо.

Сега Лаодика вече се чувстваше глупаво. Разбира се, че не можеше. Той беше войник, а не благородник с богати имения или конни стада и кораби. Полидорус зачака и моментът стана неудобен и за двамата. Накрая тя си пое дълбоко въздух.

- Какво знаеш за микенеца?

- Той е велик войн - отвърна Полидорус и се отпусна. - Чух за него още като дете. Участвал е в много битки, а под властта на стария цар на два пъти е бил шампион на Микена. Чувала ли си за моста на Парта?

- Не.

- Микенците отстъпвали. Голяма рядкост! Били прекосили моста, но врагът им ги преследвал. Аргуриос останал там и приканил противниците си да го убият. Те го нападали поединично, но той побеждавал всеки шампион, когото пратели.

- Защо просто не са го атакували вкупом? Един мъж не е можел да ги спре всички, нали?

- Предполагам, че не. Може би са оценявали смелостта му. А може би са искали да се пробват срещу най-добрия. Не зная.

- Благодаря ти, Полидорус - каза тя. - А сега трябва да вървиш за подарък. - Той сведе глава и се обърна. Изведнъж и дойде идея и тя се поддаде на импулса. Пресегна се и го хвана за ръката. Младият войник бе шокиран. - Иди при търговеца - добави Лаодика с усмивка. - И му кажи, че аз съм те пратила. Избери някоя красива статуя и го инструктирай да дойде при мен за заплащането.

- Благодаря ти. Аз… не зная какво да кажа.

- Тогава не казвай нищо, Полидорус.

Този следобед тя слезе до Дома на змиите, привидно, за да вземе още лекарства за Хекуба. Вместо това обаче обиколи територията на лечебницата, докато не откри Аргуриос. Сечеше дърва. Тя поседя в сенките на дърветата, за да го наблюдава. Беше наддал малко и движенията му бяха гладки и изящни, а брадвата се надигаше и спускаше, за да разсече дървото чисто.

Остана така известно време, опитвайки се да измисли какво би могла да му каже. Искаше й се да бе сложила по-красива рокля и може би златната огърлица с големия сапфир. Всички казваха, че е много хубава. После суровата реалност я зашлеви и надеждите й се стопиха. “Ти си безлична, каза си тя. И златото, и бижутата не могат да скрият това. Освен това всеки миг ще се превърнеш в глупачка.”

Тя се завъртя с идеята да се върне в двореца, но не бе направила повече от няколко крачки, когато лечителят Макаон зави иззад един ъгъл и я видя. Поклони се дълбоко.

- Не знаех, че си тук, Лаодика. Да не би състоянието на майка ти да се е влошило?

- Не. Аз просто… се разхождах - отвърна тя и почервеня.

Погледна зад гърба си, към мястото, където Аргуриос още работеше.

- Невероятно възстановяване - каза лечителят. - Дишането му е почти нормално, а и силата му се възвръща с чудесна скорост. Защо ли всичките ми пациента нямаха същата решителност. Как върви, Аргуриос? - провикна се той.

Микенецът заби брадвата в парче дърво и се обърна към Двамата. После прекоси поляната и отиде при тях. Лаодика се опита да говори нормално, но усети, че паниката ще я залее.

- Поздравявам те - каза Аргуриос.

- И аз теб, боецо - отвърна тя. - Виждам, че вече си почти Добре.

- Да, отново усещам сила в себе си.

Тишината се проточи.

- Е - каза Макаон с разбираща усмивка, - аз имам и други пациенти.

Той се поклони отново и си тръгна.

Лаодика стоеше смълчана, без да знае какво да каже. Погледна Аргуриос. Бузите му бяха избръснати, а стърчащата му брадичка - подрязана. Голите му гърди лъщяха от пот.

- Чудесен ден - успя да каже тя. - За това време на годината, де.

Синьото небе бе прорязано от облаци, но в момента слънцето грееше ярко.

- Радвам се, че дойде! - каза той внезапно. - Постоянно мисля за теб - добави после с неудобство и напрежение в погледа.

В този миг нервността на Лаодика се стопи, заменена от усещане за спокойствие. В последвалата тишина тя видя напрежението на Аргуриос.

- Никога не съм можел да говоря другояче, освен направо - каза той.

- Може би ще се съгласиш да се поразходим под слънцето. Макар че ти препоръчвам първо да си сложиш ризата.

Те се разходиха сред градините, а после и в Долния град. Аргуриос не говореше много, но мълчанието бе успокояващо. Накрая седнаха на каменна пейка до кладенец. Лаодика се обърна и видя, че ги следват двама мъже, които сега се бяха облегнали на една стена на известно разстояние.

- Познаваш ли ги? - попита принцесата, сочейки към тях.

Изражението му помрачня.

- Наети са от Хеликаон да ме пазят. Нощем идват други, които стоят под дърветата.

- Много мило от негова страна.

- Мило ли?!

- Защо това те ядосва?

- Хеликаон е мой враг. Не искам да му бъда задължен. - Той погледна двамата телохранители. - Освен това всеки полуобучен микенски войник ще ги попилее за секунди.

- Гордееш се с народа си.

- Ние сме силни. И не се боим от нищо. Да, горд съм. Група жени, които носеха празни кофи, се приближиха до кладенеца. Лаодика и Аргуриос се отдръпнаха и тръгнаха към Скейската порта. Минаха през нея и се изкачиха до терасата на Великата стена, за да се раз ходят край парапета.

- Защо те прогониха? - попита принцесата.

Той сви рамене.

- Лъжи. Разказани и приети за истина. Не виждам смисъл в това. В царския двор има мъже с медени езици. Те пълнят ушите на царя с ласкателства. С баща му можех да говоря. Атрей беше войн. Можеше да седнеш с него до огъня като с всеки друг войник.

Отново се спусна тишина. Лаодика не се разтревожи, защото компанията й харесваше, но Аргуриос ставаше все по-неспокоен.

- Никога не съм знаел как да говоря с жените - каза той с неудобство. - Не ми е известно какво ги вълнува. Сега ми се иска да знаех.

Тя се разсмя.

- Живот - каза му. - Раждане и растеж. Цветя, които цъфтят и вехнат, сезони, които носят слънце или дъжд. Дрехи, които отразяват красотата около нас, синевата на небето, зеленината на тревата, златото на слънцето. Но най-вече ни вълнуват хората. Животът и мечтите им. Имаш ли семейство в Микена?

- Не. Родителите ми умряха преди години.

- А жена у дома?

- Не.

Лаодика остави тишината да продължи. Загледа се към залива. Сега имаше малко кораби и само няколко риболовни лодки.

- Беше много груб с Диос - каза тя.

- Не ми хареса начинът, по който говореше с теб - каза и той и принцесата видя в очите му ново пробудил се гняв.

Слънцето се заспуска по небето и Лаодика се завъртя към микенеца.

- Трябва да се прибирам.

- Ще ме посетиш ли отново?

Нервността му беше очевидна и я изпълни със сигурност, която рядко изпитваше в компанията на мъже.

- Може да дойда утре.

Той се усмихна.

- Надявам се да го сториш.

През следващите десет дни тя идваше всеки ден и те разхождаха заедно по великите стени. Говореха малко, но на нея тези мигове й харесваха повече от всичко друго, което можеше да си спомни. Особено когато се подхлъзна по едно стъпало и ръката му се обви около нея, преди да е паднала. Лаодика се облегна на него, с глава, положена на рамото му. Беше прекрасно и й се искаше да продължи завинаги.

Но на единадесетия ден пристигна императорът и светът й се срина.

Андромаха не помнеше някога да е виждала толкова висок мъж, колкото хетския владетел. Хатусилис бе дори по-висок от Приам, а и на същата възраст, но се изгърбваше, докато ходеше, и Андромаха бе сигурна, че го болят петите, защото ги влачеше леко, сякаш го бе страх да ги вдигне от земята.

Беше кльощав, а косата му бе намазана обилно с масло и пригладена назад, наполовина покрита с малка шапка. Той огледа огромния позлатен мегарон на Приам. Със своите простити, неукрасени кожени дрехи за езда изглеждаше странно, не на място тук. Беше дошъл в града на кон, но Андромаха знаеше, че хетската армия е на стан в равнината на Симоея, докато императорът почива, и че е пътувал през по-голямата част от пътя от столицата си в голяма и удобна колесница.

Хатусилис носеше два извити меча - един на кръста и един в ръката си, изваден от ножницата - и тя се зачуди какви ли напрегнати преговори са се състояли между двете страни от зазоряване насам, че да му го позволят. За него се грижеха група евнуси и съветници, всеки от които облечен с разноцветна пола, пристегната на кръста със златни нишки. Някои имаха ярки шалове, а други бяха гологърди. И разбира се, никой друг не носеше оръжие.

До рамото на императора стоеше един огромен полугол телохранител. Мускулите му бяха толкова много, че изглеждаше по-скоро като украшение, отколкото като реална защита.

Хатусилис III, императорът на хетите, прекоси половината мегарон и спря. Приам, който седеше пред позлатения си трон, пристъпи да го посрещне, придружаван от Политес и Агатон. Последва пауза, докато двамата мъже се гледаха в очите, а после троянският цар се поклони леко. Дали това му се бе случвало някога преди? Андромаха се съмняваше. Единствено тревогата му за Хектор го бе накарала да направи този жест, предполагаше тя, дори и към императора си.

- Поздравявам те - каза Приам на висок глас, но без ентусиазъм. - За нас е чест да те приветстваме в Троя. - Всяка учтива дума сякаш му костваше усилия. Той добави с равен тон: - Народът ни ликува.

Малък плешив мъж, облечен в роба на жълти и зелени ивици, заговори тихо на императора. Андромаха осъзна, че това е преводач.

Хатусилис се усмихна леко и заговори. Дребосъкът преведе:

- Троя е ценно васално царство на Великата Хетска империя. Императорът винаги е загрижен за поданиците си.

Лицето на Приам почервеня от гняв.

- Като васал, за мен е чест да водя битките на императора вместо него. Казаха ни, че Троянският кон е спечелил голяма победа при Кадеш за императора.

- Великата хетска армия смаза амбициите на фараоните за поколения напред - отвърна Хатусилис. - Благодарни сме на Троя за смелите й конници.

Приам не можеше да сдържа повече нетърпението си.

- Синът ми не се върна от Кадеш. Носиш ли ми новини за него?

Императорът подаде голия меч на мускулестия телохранител, а после постави и двете си ръце пред сърцето. Мегаронът утихна. Плешивият преводач каза:

- За наше огромно съжаление Хектор е мъртъв. Умря смело за каузата на Хетската империя. - Императорът заговори отново. - Хектор бе наш добър приятел. Спечелил е много битки за империята. Тъмният му поглед се спря върху поразеното лице на Приам и Андромаха видя там истинско съчувствие. Скърбим за него, сякаш е наш собствен син.

Тя чу тиха въздишка до себе си и прегърна Лаодика, когато младата жена залитна към нея. “Хектор е мъртъв, помисли си тя. Хектор наистина е мъртъв.” Сега умът и бе изпълнен до пръсване от различните възможности, но тя ги отблъсна решително, за да чуе думите на Приам.

Царят погледна право в черните очи на императора.

- Синът ми не може да умре - каза той, но гласът му трепереше.

Хатусилис направи знак на двама невъоръжени хетски войници и те се приближиха бавно с тежък дървен сандък. Императорът кимна и те го отвориха. Капакът издрънча на каменния под.

- Тялото му бе открито заедно с телата на хората му - продължи императорът. - Били са хванати в капан, заобиколени и избита от египтяните. Докато успеем да го намери, тялото се бе разложило, затова ти нося бронята му като доказателство за смъртта му.

Приам пристъпи напред и бръкна в сандъка. Извади огромен бронзов нагръдник, украсен със злато и сребро. От мястото си Андромаха виждаше, че на тях е изрисуван златен кон, тичащ по сребърни вълни.

- Хектор. Това е Хектор - прошепна останалата без дъх Лаодика.

Хатусилис извади от сандъка богато украсена златна урна;

- Почетохме обичая на народа ви - изгорихме тялото и поставихме костите тук.

Той протегна съда. Когато Приам не помръдна, Политес скочи и пое златната урна от ръцете на императора.

Андромаха никога досега не бе изпитвала толкова противоречиви емоции едновременно. Тъжеше за болката на Лаодика от смъртта на брат й, за загубата, изписана по лицата на хората, струпали се в мегарона - войниците, съветници и дворцовите слуги. Тъжеше дори за Приам, който стоеше неподвижно, хванал нагръдника и с изписано неверие на лицето. В очите, с които гледаше урната, се четеше опустошение.

Ала сърцето и бе изпълнено с непреодолима радост. Ръцете и се вкопчиха в гърлото от страх, че ще извика от щастие. Беше свободна!

После Приам обърна гръб на императора и отиде с несигурни крачки до трона си. Там се свлече, все така прегърнал нагръдника. Откъм хетския антураж се разнесоха шокирани възгласи. Никой не седеше в присъствието на императора. Андромаха погледна към Агатон, очаквайки принцът да се намеси, за да успокои напрежението, но той беше почти парализиран, гледащ баща си с изражение, колебаещо се между тъга и шок. Тя му съчувстваше. После тъмнокосият Диос плавно пристъпи напред и се поклони ниско на Хатусилис.

- Моите извинения, велики господарю. Баща ми е преизпълнен с мъка. Не иска да обижда никого. Приам и синовете му са, както винаги, най-верните ти последователи.

Императорът заговори и думите на преводача проехтяха в притихналия мегарон:

- Няма обида. Когато падне велик герой, е редно, мъжете да изразят истински чувствата си. Смелостта на Хектор наистина спечели за нас битката. Не бих очаквал по-малко от него. Затова и сметнах, че е редно самият аз да дойда в този далечен град, така че всички да знаят, че принцът ви е почитан от онези, на които е служил най-героично.

С тези думи императорът се обърна и излезе от мегарона.

Малко преди мръкване една закачулена и обгърната с наметало фигура се промъкна през Дарданската порта в Долния град. Един от стражите мерна лицето на мъжа и се обърна да сподели нещо с другаря си, но той се намираше по средата на един Добър виц за хет, кон и магаре, така че първият войник се засмя и не каза нищо. В крайна сметка нямаше смисъл да разпитват всеки, който излиза от цитаделата.

Закачуленият се насочи към източната част на града, където инженерите дълбаеха широк защитен ров, предвиден да спира настъпващи коне и колесници. Къщите край него бяха опразнени, за да не пречат обитателите им на работата. Но изкопите бяха разкрили множество погребални делви отпреди много поколения, които сега трябваше да бъдат внимателно изровени и преместени на друго място, югоизточно от града.

На светлината на сивкавия здрач мъжът откри бяла къща с жълт знак като следа от лапа на вратата. Той се огледа и бързо влезе в изоставеното жилище. Зачака в сенките. Не след дълго към него се присъединиха още двамина.

- Тук ли си? - попита тихо мъж с червеникава коса.

Закачуленият излезе от сенките.

- Тук съм, Ерекос.

Гласът на микенския посланик издаваше напрежението му:

- Без имена, принце, моля те.

Другият мъж изсумтя.

- Това скривалище е добре избрано. На сто крачки околовръст няма никой. Боят се, че призраците на умрелите бродят около тази местност.

- Може и да са прави - каза нервно посланикът.

- Нека не губим време в религиозни спорове - отсече третият висок белокос войн. - Смъртта на Хектор е дар от боговете. Трябва да използваме този шанс.

Последва тишина.

- Ами хетите, Коланос? - попита студено закачуленият. - Мислиш ли, че можем да разпалим бунт, докато императора е в Троя? Имаш ли представа какви войски могат да събере синовете му? А те ще пропищят от радост при такава възможност. Независимостта на града зависи от три прости факта. Плащаме огромни данъци, за да финансираме хетските войни, далеч сме от центъра на империята им и пращаме най-добрите си войни да им помагат. Но мнозина гледат на Троя огромна завист и алчност. Не бива да ги обиждаме или да им даваме възможност да поискат погрома ни.

- Всичко това е истина, принце - намеси се Ерекос. - Но дори и да изчакаме оттеглянето на императора, той няма ли да прати мъже на помощ на Приам?

- Не и ако царят е мъртъв - каза закачуленият. - Добре известно е, че Хатусилис не го обича много. Кой ли изобщо го обича? Императорът има много по-важни грижи от домашните проблеми на Троя. Хетската армия си тръгва на разсъмване. Когато Хатусилис чуе, че Приам е умрял, ще пратя вестоносец, който да го увери в моята вярност. Вярвам, че ще я приеме. Трябва да бъдем търпеливи и да изчакаме още девет дни.

- За теб е лесно да си търпелив в двореца си - изсъска Коланос. - Но е далеч по-трудно да криеш четири галери близо до брега толкова дълго време.

- Лесно? - възкликна закачуленият. - Нищо в това начинание няма да бъде лесно. Имам верни войски… но тази вярност ще залинее, когато почнат убийствата. Лесно? Мислиш ли, че е лесно да победи орлите? Всеки от тях е участвал в много битки. Били са повишени заради смелостта и способностите си. Обучавани са от Хектор.

- И ще умрат също като него. Никога преди не са се изправяли срещу микенски войни - отвърна Коланос. - А водя най-добрите с мен. Непобедими. Орлите ще паднат.

- Дано си прав - каза принцът. - Ще имаме и предимството на изненадата. Но Въпреки това е жизненоважно да не се отклоняваме от плана. Ако изключим орлите, единствените хора, които ще умрат, трябва да са онези, които са в мегарона по време на атаката. Приам и онези негови синове и съветници, които са наоколо. Смъртта им трябва да е бърза, а дворецът - превзет преди разсъмване.

- И защо да чакаме девет дни? - попита Ерекос. - Толкова Много ли ти трябва?

- Царят постоянно сменя войските, които пазят Горния град - отвърна принцът. - Трябва ми време, за да съм сигурен, че и двата отряда ще са ми верни.

- С две хиляди войника срещу стотина орли, защо изобщо се тревожиш? - попита Коланос.

- Няма да имам две хиляди войника. Трябва да разбереш сложността на всичко това, Коланос. Моят отряд ще се бие за мен безропотно. Другите троянски войски ще ми служат вярно, щом стана цар. Мъжете, пазещи стените, ще изпълняват заповедите на един от моите хора. Той ще подсигури портите да се затворят и никой да не мърда от поста си. Но дори той може да им нареди да нападнат двореца и да убият царя. Защо ми трябваш ти и хората ти? Защото троянските войски не бива да се използват за убиването на Приам и синовете му. Моят отряд ще задържи двете дворцови порти и стените и ще се пребори с орлите. После, когато царят и последователите му са изолирани в двореца, твоите микенци ще нападнат мегарона и ще избият всички.

- Ами царските дъщери и жените в двореца? - попита Коланос.

- Хората ти могат да се забавляват със слугите. Но не бива да наранявате благородничките по никакъв начин. Забавлявайте се с останалите както намерите за добре. Има обаче една жена на име Андромаха. Висока е, с дълга червена коса и прокълната с твърде много гордост. Сигурен съм, че хората ти ще намерят начин да я смирят. Ще се радвам да я чуя как се моли.

- Така и ще бъде. Обещавам ти - каза Коланос. - Няма нищо толкова сладко след битката, колкото писъците на пленени жени.

- Мислите за изнасилвания трябва да останат за след победата - каза Ерекос. - Кажи ми, принце, какво ще стане с , останалите войски в близост до града? Казармите в Долния град разполагат с огромно количество бойци, а в равнината, Симоея има и конници.

Принцът се усмихна.

- Както казах, портите ще са затворени до съмване. Познавам генералите на другите войски. Те ще ми се закълнат във вярност… ако Приам е мъртъв.

- Мога ли да поискам една услуга? - попита Коланос.

- Разбира се.

- Искам предателят Аргуриос да бъде поканен в мегарона в тази нощ.

- Луд ли си? - извика Ерекос. - Искаш най-великият войн на Микена да стои насреща ни?

Белокосият се засмя.

- Но той ще е невъоръжен. Нали, принце?

- Да. Всички оръжия ще останат при портата. Царят не допуска мечове и кинжали около себе си.

Ала Ерекос не се успокои.

- Той беше невъоръжен и когато надви петима въоръжени убийци. Струва ми се, че рискът не е оправдан. Мнозина от войните край теб все още го уважават много. Моля те, оттегли желанието си, Коланос.

- Цар Агамемнон го иска мъртъв - отвърна микенецът. - Иска го убит от неговите някогашни другари. Наказанието ще е достойно за предателството му. Няма да оттегля желанието си. Какво ще кажеш, принце?

- Съгласен съм с Ерекос. Но ако държиш, ще се погрижа.

- Държа.

- Значи ще бъде сторено.

28 ЗА ДРЕВНИТЕ БОГОВЕ

ГЕРШОМ НИКОГА НЕ БЕ ОБИЧАЛ ДА ЯЗДИ. В Египет конете бяха малки, а движението на хълбоците им - ужасно неудобно за тежък мъж. Освен това се чувстваше и леко смешен с дългите си крака, висящи почти до земята. Но тесалийците отглеждаха коне, които сега можеше да язди с радост. Точно под шестнадесет педи, със златни тела, бяла грива и опашка, животното почти летеше над земята. В пълен галоп гърбът на звяра почти не се движеше и Гершом можеше да се отпусне и да се наслаждава на скорост. Хеликаон яздеше до него. Жребецът му беше близнак на неговия. Заедно профучаха през откритата земя под бледото облачно небе, докато накрая Хеликаон не забави коня си. После го потупа по дългия врат. Гершом спря до него.

- Невероятни животни - каза той.

- Добри са, ако искаш скорост - каза Хеликаон. - Но не стават за война. Твърде игриви са и податливи на паника, когато мечовете задрънчат и полетят стрели. Кръстосвам ги с нашите попита. Може би темпераментът на техните жребчета ще е по-спокоен.

Те обърнаха конете и потеглиха обратно към мястото, където товарното им пони ги чакаше и пасеше спокойно. Хеликаон взе въжето му и двамата тръгнаха на югозапад.

Гершом се радваше, че отново са на път. Крепостта на Дарданос все още му напомняше света, който бе изгубил, въпреки че беше грубо жилище в сравнение с дворците у дома. А и се радваше на компанията на Златния по пътя към Троя.

- Не мисля, че онзи търговец щеше да ме предаде - каза той, докато яздеха.

- Може би не умишлено - отвърна Хеликаон. - Но хората обичат да клюкарстват. Троя е по-голяма и там няма толкова сериозен шанс да те разпознаят.

Гершом огледа безличния пейзаж. Старият генерал Павсаний бе предупредил Хеликаон, че из тези хълмове има бандити, и го бе помолил да вземе отряд войници като лична стража. Царят отказа.

- Обещах да направя тези земи безопасни - каза той. - Водачите сега ме познават. Ако видят царя си да язди през териториите им без въоръжен ескорт, ще почувстват сигурност.

Павсаний не беше убеден. Гершом също не вярваше в това.

Щом потеглиха, той се увери, че Хеликаон просто е имал нужда да се измъкне от Дарданос и капана на задълженията на властта. Но с всяка следваща миля царят ставаше все по-напрегнат. Тази нощ лагеруваха в хълмовете под няколко кипариса.

- Какво те терзае? - попита египтянинът.

Хеликаон не отвърна, а вместо това добави още дърва към малкия огън. После се вгледа в тях. Гершом не повтори въпроса и след малко царят заговори:

- Харесваше ли ти да си принц?

- Да, много… но не толкова, колкото на полубрат ми Рамзес. Той отчаяно желаеше да стане фараон, да води египетската армия в битка, да построи собствени стълбове в Храма в Луксор, да види лицето си издялано върху огромни статуи. Докато аз просто обичах да бъда глезен от красиви жени.

- Не те ли смущаваше това, че те го правят само защото са задължени?

- Защо да ме смущава? Резултатът е същият.

- Само за теб.

Гершом се изкикоти.

- Вие, морските хора, мислите твърде много. Робините в двореца бяха там за мое удоволствие. Това беше целта им. Какво значение има дали са искали да бъдат робини? Когато си гладен и решиш да убиеш овца, спираш ли, за да помислиш какво мисли тя по въпроса?

- Интересно разсъждение - отбеляза Хеликаон. - Ще помисля над него.

- Няма какво да мислиш - възрази Гершом. - То трябваше да приключи спора, не да го разпали.

- Целта на спора е да разучава проблемите, а не да ги прекратява.

- Добре. Тогава нека поспорим за причината на първо началния ти въпрос. Защо ме попита дали ми е харесвало да съм принц?

- Може би просто съм си търсил тема за разговор - отвърна Хеликаон.

- Не. Първата причина беше, за да отклониш въпросите ми за тревогите си. Втората е по-сложна, но пак свързана с тази.

- Е, сега ме заинтригува. Просветли ме.

Гершом поклати глава.

- Трябва ти просветление ли, Златни? Не мисля. В Египет имаше статуи на мистични зверове, които винаги са ме впечатлявали. Създания с глави на орли, тела на лъвове и опашки на змии. Дядо ми казваше, че всъщност представляват хора. Всеки от нас е смесица от много зверове. Има го дивакът, който би откъснал сърцето на врага, за да го изяде сурово. Има го любовникът, който съчинява песни за жената, впримчила душата му. Има го бащата, който държи детето до себе си и би умрял, за да го предпази от злини. Три създания в един човек. А има и други. Във всеки от нас е сбор от всичко, което някога сме били - сърдитото дете, арогантния младеж, безпомощното бебе. Всеки страх от детството се крие някъде вътре. - Той почука слепоочието си. - И всяка героична или страхлива постъпка, всяка щедрост или злоба.

- Това е много интересно - каза Хеликаон. - Но сякаш току-що попаднах в мъгла. Какво всъщност искаше да кажеш?

- Ето какво. Прекарваме живота си, плавайки в мъглата с надеждата никой слънчев лъч да вложи смисъл в битието ни.

- Аз зная кой съм, Гершом.

- Не, не знаеш. Кой си ти? Човекът, който се тревожи за тайните желания на робините, или онзи, който отрязва главата на земеделец, отворил си устата в неподходящ момент? Богът, който спасява дете на Кипър, или лудият, изгорил до смърт петдесет моряка?

- Този разговор изгуби привлекателността си - каза Хеликаон със студен глас.

Гневът се надигна в Гершом.

- Разбирам - каза той. - Значи може да се спори само за неща, които не засягат действията на Златния. Сега вече наистина се превръщаш в цар, Хеликаон. Скоро ще се заобиколиш с лицемери, които ще шепнат похвали за величието ти и няма да те критикуват.

Той извади одеялото си и легна с лице към огъня. Сърцето му биеше учестено. Нощта беше студена, а вятърът носеше миризма на дъжд. Раздразнен беше от собствената си яростна реакция. В действителност той много харесваше младия цар и му се възхищаваше. Хеликаон беше способен на огромна доброта и вярност. Освен това беше смел и се ръководеше от принципи. Тези качества бяха редки, поне доколкото Гершом познаваше хората. Но познаваше и опасностите, с които царят щеше да се сблъска с нарастване на властта си. Не след дълго египтянинът отметна одеялото и стана. Хеликаон седеше облегнат на едно дърво, наметнат с одеяло.

- Съжалявам, приятелю - каза Гершом. - Нямам право да те възпитавам.

- Не, нямаш - отвърна Хеликаон. - Но мислих доста над онова, което каза, и в него има истина. Дядо ти е бил мъдър човек.

- Така е. Знаеш ли историята за Озирис и Сет?

- Египетски богове, които воюват помежду си?

- Да. Озирис е добрият герой - господарят на светлината. Сет е неговият брат - зло и покварено създание. Двамата са в постоянна смъртоносна война. Дядо ми ми разказваше за тях, когато бях млад. Казваше, че всички носим битката на Озирис и Сет в себе си. Всеки от нас е способен на състрадание и любов, или на омраза и ужаси. За съжаление сме способни да изпитваме наслада и от двете.

- Зная, че е така - каза Хеликаон. - Почувствах го, докато онези моряци горяха. Споменът ми носи само срам.

- Дядо ми би казал, че когато си изгорил онези моряци. Сет е доминирал в душата ти. А Озирис е онзи, който се срамува. Затова не ти харесва да си цар, Хеликаон. Подобна власт приближава Сет до пълния контрол. А ти се боиш от човека, който ще станеш, ако Озирисът в теб бъде убит.

Гершом замълча. Хеликаон добави още дърва в огъня, а после отиде до товарното им пони и извади малко хляб и сушено месо. Тишината се проточи, докато двамата се хранеха. После царят се излегна до огъня и се покри с наметалото си.

Египтянинът заклюма за кратко. Нощта стана по-студена и не след дълго проехтя гръмотевица. Небето се озари от мълнии. Хеликаон се събуди и двамата изтичаха до мястото, където бяха вързали конете си. Животните бяха изплашени, с уши, притиснати до главите им. Царят и Гершом ги отведоха на открито, далеч от дърветата.

Започна да вали. В началото дъждът бе слаб, но скоро стана порой.

Отново проблесна светкавица и на нейната светлина Гершом видя пещера малко по-нагоре в хълма. Той повика Хеликаон и двамата поведоха жребците по пътеката. Не беше лесно. Златните коне бяха нервни, точно както царят ги беше описал, и постоянно се опитваха да се отскубнат. Малкото пони с багажа им беше по-спокойно, но и то се дърпаше от въжето, когато изтътнеше някоя гръмотевица. Щом достигнаха пещерата, и двамата мъже бяха изтощени.

Те вкараха конете вътре и ги завързаха. После седнаха на входа, за да гледат как бурята се носи над земята.

- Преди обичах бурите - каза Гершом. - Но след корабокрушението… - Той потрепери при спомена.

- Бързо ще мине - отвърна Хеликаон. После погледна египтянина. - Благодаря ти за откровеността.

Гершом се разсмя.

- Вечното ми проклятие - винаги да казвам каквото мисля. Не мога да си спомня човек, когото да не съм обидил по едно или друго време. Дълго ли мислиш да останеш в Троя?

Хеликаон поклати глава.

- Само ще присъствам на прощалния пир за Хектор. - Внезапно потрепери. - Дори само думите смразяват душата ми.

- Приятели ли бяхте?

- Повече от приятели. Все още не мога да приема, че е мъртъв. - Той се усмихна. - Преди пет години яздех с Хектор. Приам го беше пратил заедно с двеста мъже от Троянския кон в Тракия, да помогне на местния цар срещу някакви нападатели. Преследвахме вражеската сила през горите и те ни устроиха засада. Когато успяхме да си пробием път с бой, осъзнахме, че Хектор не е с нас. После някой си спомни, че е видял как го удрят с камък по главата. Падаше мрак, но ние се върнахме бързо на мястото на битката. Бандитите бяха прибрали телата на своите хора. На земята имаше само шестима от нашите мъртви, но Хектор не бе сред тях. Тогава разбрахме, че са го пленили. За тракийците е известно, че измъчват пленниците си, режат им пръстите или им вадят очите. Пратих съгледвачи и тръгнахме да търсим лагера им. Открихме го точно преди съмване, а когато се промъкнахме наблизо, чухме звуци на веселие. И тогава го видяхме на светлината на огъня - висок, с голяма чаша вино в ръка. Хектор. Забавляваше пияните бандити с неприлични истории, а те умираха от смях. - Хеликаон въздъхна. - Такъв ще го запомня.

- Но имаш и друга причина за това пътуване - каза египтянинът.

- Ти гадател ли си, Гершом?

- Не. Но те видях да говориш с годеницата на Хектор и чух да я наричаш богиня.

Хеликаон се засмя.

- Да, така е. Влюбен съм в нея, Гершом. Ако и тя изпитва същото към мен, искам да я направя своя жена, макар че в замяна вероятно ще трябва да предложа на Приам планина от злато.

- Ако изпитва същото? - повтори египтянинът. - Какво значение има? Купи я, независимо от това.

Хеликаон поклати глава.

- Можеш да купиш злато, ярко като слънцето, и диаманти, бледи като луната. Но не можеш да купиш слънцето. Не можеш да купиш луната.

Когато зората приближи, Лаодика се уви в шала си и излезе от двореца. Улиците бяха тихи и празни, ако се изключеха няколко бездомни кучета, ровещи за отпадъци. Тя обичаше да върви, особено в свежия утринен въздух, и вероятно познаваше града и ежедневния живот в него по-добре от всеки войник или наемник. Знаеше кой пекар прави първите пресни и ароматни самуни още преди пукването на зората. Познаваше проститутките и обичайните им места не по-зле от тези на троянските отряди. Разбираше кога се е родило първото агне в края на зимата, защото Поимен - древният овчар, благословен с четири поколения синове - отваряше единствената си делва с вино за годината и се напиваше до безсъзнание, а после преспиваше на улицата, изгонен от къщи от дребната си, но свирепа жена.

Лаодика излезе от града. Стъпките и я отведоха по моста през новия защитен ров, а после към Скамандър.

Речната долина бе потънала в тежка сива мъгла. Отвъд хълмовете все още бяха окъпани в розово, въпреки че слънцето изгряваше в небето зад гърба и. Не чуваше никакви звуци, освен кукуригането на петлите и блеенето на овце в далечината.

Приближи се към гробницата на Илос, разположена на малък хълм между града и реката. Илос бе нейният прапрадядо и герой на Троя. Хектор често идваше тук, за да говори на предшественика си, когато бе разтревожен. Затова и тя бе дошла, търсейки утеха.

Лаодика се изкачи по ниския склон и седна на ниско подрязаната трева, загледана в града. Тялото и вече не беше заето, затова мъката отново я погълна и в очите и бликнаха сълзи.

Как можеше да е мъртъв? Как можеха боговете да са толкова жестоки?

Тя го виждаше в ума си, заразителната му усмивка повдигаше духа й, докато слънцето блестеше в златото на косата му. “Беше като зората, мислеше си Лаодика. Когато влезете някъде, всичко се разведряваше.” Докато тя бе малка, Хектор винаги беше скалата, при която да дотича, когато е изплашена. И именно той би убедил Приам да позволи на Аргуриос да я вземе за своя жена.

Тогава почувства срам, а с него и тежестта на вината. Заради това, че е отишъл в Елисейските полета ли си тъжна, или мислиш за себе си?

- Съжалявам, Хектор - прошепна тя. После сълзите отново потекоха.

Върху нея падна сянка и тя погледна нагоре. Яркото слънце се намираше зад фигурата и за момент блестящият нагръдник пред подутите и от плач очи я накара да мисли, че духът на брат и е дошъл да я успокои. После той коленичи до нея и тя видя, че това е Аргуриос. Не го беше виждала от пет дни и не му беше изпращала съобщения.

- О, Аргуриос, не мога да спра да плача!

Той я прегърна през рамото.

- Видях същото из града. Трябва да е бил велик човек и съжалявам, че не го познавах.

- Откъде знаеше, че ще съм тук?

- Ти ми каза, че когато си притисната от грижи, обичаш да бродиш из града по зазоряване. Разправяше ми за стар овчар по тези хълмове.

- И как се сети, че днес ще съм тук?

- Не съм. Вече пет дни стоя на Скейската порта по зазоряване.

- Съжалявам, Аргуриос. Не съобразих. Трябваше да ти пратя вестоносец.

Последва мълчание, а после Лаодика попита:

- Къде са телохранителите ти?

Той се усмихна. Нещо рядко при него.

- Сега съм по-силен и по-бърз. Преди няколко дни обикалях града, а после свих рязко и ги пресрещнах. Казах им вече нямам нужда от услугите им и те се съгласиха да ме оставят.

- Просто така? Помоли ги и си тръгнаха?

- Говорих много… твърдо - каза той.

- Тоест си ги изплашил?

- Някои се плашат лесно - отвърна Аргуриос.

Лицето му се намираше на сантиметри от нейното и когато го погледна в очите, болката и тъгата, натрупани през последните няколко дни у Лаодика, намаляха. Това лице се появяваше често в мислите й. Очите му не бяха просто кафяви, каквито ги помнете, а имаха златисти петънца в тях. Веждите му бяха красиво оформени. Гледаше я спокойно и тя сведе очи. Усети топлина в стомаха си и внезапно осъзна много ясно триенето на плата по кожата си.

Почувства докосването му и видя как дланта му нежно я гали. Топлината в стомаха й се засили.

Тя се пресегна и започна да развързва вървите, държащи нагръдника на Аргуриос на място. Силната му ръка я спря.

- Ти си царска дъщеря - напомни й той.

- Не ме ли искаш?

Лицето му почервеня.

- Никога не съм искал нещо по-силно през живота си.

- Царят няма да ни позволи да се оженим, Аргуриос. Той ще те прогони от Троя. Ще отпрати и мен. Не мога да понеса тази мисъл. Но имаме този миг. Това е нашият миг, Аргуриос!

Ръката му се отдръпна. Дори и като дете, тя бе помагала на Хектор да слага и маха бронята си. “Имам малко умения, каза си Лаодика. Но едно от тях определено е това.” Сръчно развърза вървите и Аргуриос вдигна бронята над главата си.

Той свали и колана с меча си и го постави до нагръдника, а после издърпа принцесата край кръга от камъни до гробницата на Илос, където легнаха заедно на тревата. Тогава микенецът я целуна и за известно време не направи нищо повече. Докосването му бе нежно - по-нежно, отколкото й се искаше в момента. Устните й се притиснаха към неговите, устата й изпитваше глад за него. Ръцете му загубиха колебливостта си я издърпаха роклята й над главата. Лаодика вдигна ръце, за да се измъкне от нея. След миг и двамата бяха голи. Принцесата се опиваше от усещането на топлата му кожа, докосваща се до нейната, за твърдите му мускули под пръстите й. Последва кратката болка от проникването и великолепното усещане да се слее с мъжа, когото обичаше.

По-късно лежеше замаяна от радост и удовлетворение. Беше й топло, а умът й бе вихър от срам и щастие. Малко по малко започна да усеща тревата под себе си и неравната земя, притисната в гърба й.

Лежеше с глава, опряна на рамото на Аргуриос. Осъзна, че той не е говорил от известно време. Извъртя глава, за да го погледне. Мислеше, че е заспал, но мъжът гледаше в небето с обичайното си сериозно изражение.

Лаодика внезапно се изпълни с лоши предчувствия. Дали Аргуриос не съжаляваше за постъпката си? Щеше ли сега да я изостави? Той извърна глава и я погледна. Когато видя изражението й, каза:

- Боли ли те? Нараних ли те?

- Не. Беше прекрасно. - Почувства се глупаво, но не можеше да се спре да не добави: - Беше най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Прислужниците ми са ми казвали… - Тя се поколеба.

- Какво са ти казвали?

- Ами.. че е болезнено и неприятно. И наистина болеше малко - призна Лаодика, - но не беше неприятно.

- Не беше неприятно - повтори той и се усмихна леко. После отново я целуна - продължително и нежно.

Тя се излегна спокойна, а всички съмнения в ума й се пиха. Очите му и казваха всичко, което имаше нужда да Никога не се бе чувствала толкова щастлива. Знаеше, че този миг ще я съпровожда до края на живота й.

Внезапно тя седна, а шалът падна от голите й гърди. Посочи на изток.

Голямо ято лебеди се носеше на тихите си бели криле над града и към морето. Лаодика никога не бе виждала повече от един или два и сега бе вцепенена от гледката на стотици от великите птици, летящи над тях. За момент те скриха слънце, то като жив облак.

Двамата наблюдаваха мълчаливо ятото, докато се носеше на запад. Накрая изчезна в сивата мъгла на хоризонта.

Лаодика усети докосване по голия си крак и погледна надолу. Едно меко бяло перо бе паднало върху кожата й, толкова неподвижно, сякаш винаги бе стояло там. Тя го вдигна и го показа на любимия си.

- Това поличба ли е? - зачуди се.

- Птиците винаги са поличба - отвърна той меко.

- Какво ли значи?

- Когато лебедът си намери партньор, това е завинаги - каза Аргуриос и я придърпа към себе си. - Това означава, че никога няма да ни разделят. Ще говоря с баща ти утре.

- Той няма да те приеме, Аргуриос.

- Мисля, че ще го стори. Поканиха ме на прощалното събиране утре вечер.

Лаодика се изненада.

- Защо? Както сам каза, ти не си познавал Хектор.

- Обясних това на пратеника, който дойде в храма преди два дни. Той ми отговори, че принц Агатон е пожелал да присъствам.

- Само това ли каза?

- Не, имаше и предостатъчно ласкателства.

Тя се засмя.

- За това какъв смел войн и герой си и колко би било подходящо да присъстваш?

- Нещо подобно - усмихна се той.

- Поканата е огромна чест. В семейството ми вече има размирици. Баща ми е обидил много от синовете си, които няма да присъстват. Антифон е в немилост, както и Парис. А има и други. - Лаодика въздъхна. - Дори и в такъв момент той пак си играе с чувствата на хората. Мислиш ли, че ще те послуша, Аргуриос?

- Не зная. Нямам какво да предложа, освен меча си. Но мечът на Аргуриос има известна стойност.

Принцесата се облегна на него, а ръката й се плъзна надолу по корема му.

- Мечът на Аргуриос е безценен - каза му тя.

29 КРЪВТА НА ГЕРОИТЕ

АНТИФОН ГЛЕДАШЕ ОТ ЕДИН ВИСОК ПРОЗОРЕЦ, докато посетителят си тръгваше, а стомахът му се бе стегнал от тревога. Обърна се към камината, където се охлаждаше подноса с пушена риба и царевични питки. Отхапа малко от рибата в я прокара с глътка гъсто и сладко, неразредено вино. Страхът му понамаля, но той знаеше, че ще се върне. Беше се озовал впримчен в собствената си мрежа.

Винаги бе харесвал Агатон и му се бе възхищавал. Въпреки че бяха от различни майки, възрастта им бе почти една и съща, а като деца бяха играли заедно. Тогава дори изглеждаха еднакво - руси и синеоки. Тримата най-големи синове на Приам - Хектор, Агатон и Антифон - често бяха бъркани един с друг от гостите на мегарона. Той изтръпна, като си спомни какво казваше царят на такива хора: „Приличат си по външност, но не и като характер. Запомнете ги: Хектор, смелия; Агатон, коварния; и Антифон, глупака.” Посетителите се кискаха учтиво, а царят се усмихваше студено, изучавайки реакциите на трите момчета.

Антифон знаеше, че не е глупав. С изминаване на годините осъзна, че е по-умен от повечето хора, които познава. Именно той пръв осъзна, че е по-добре да внасят вино от Лесбос, вместо да отглеждат лози по северните земи, далеч по-подходящи за развъждане на коне, които после продаваха из цялата Велика зеленина. Това напълни съкровищницата на Приам много повече от търговията с вино. Не друг, а той предложи да реорганизират хазната и да държат богатството на царя под отчет на писмото на хетите, изписано на египетски папирус.

В резултат на това Приам, с типичното си жестоко чувство за хумор, направи Политес свой съветник, а дебелия Антифон - Господар на коня. Знаеше, че хората се смееха, щом чуеха титлата му; малцина се опитваха да го скрият. Бяха минали много години откакто за последен път успя да се качи на кон.

Отново се върна при прозореца и погледна надолу към притихналата улица. За разлика от повечето синове на царя, той предпочиташе да живее в Долния град, близо до пекарите, търговците на вино и магазините за сирене, които обожаваше. Всеки следобед след дрямката си се разхождаше по улиците в разглеждане на различните места за хранене, за да избере от най-добрите смокини и най-вкусните сладкиши. Понякога вървеше бавно надолу към далечния край на града, където млада жена на име Талея предлагаше подправени нарове и орехи с глазура от мед. Усилието да стигне толкова далеч бе голямо, но той не можеше да язди и се боеше от носилките, защото очакваше всеки миг да се счупят под тежестта му. Беше му се случвало веднъж преди две години. Още се срамуваше от това и така и повече не се бе качил на носилка.

Но този срам бе нищо в сравнение с онова, което изпитваше сега.

Когато разбра за заговора за убийството на царя, той се присъедини с плам. Приам беше тирании, а убийството на тирани не можеше да не е почтена мисия. Царят трупаше богатство за себе си за сметка на всички други в града. Антифон познаваше хазната по-добре от всеки и знаеше това най-добре. Децата в Долния град гладуваха през зимата, робите по полетата умираха от преумора през лятото, а съкровищницата на Приам се пръскаше по шевовете от злато и скъпоценни камъни, повечето от които покрити с прах от годините. Хектор казваше в защита на баща си: “Да, царят може да бъде суров, но никога не пести от защитата на Троя”. Ала Антифон знаеше, че това не е вярно. Тракийските наемници получаваха много по-малко, отколкото заслужаваха, а градските инженери, още не бяха получили нареждания за възстановяване на слабата западна стена.

Смъртта на Хектор щеше да унищожи и последните задръжки на алчността на Приам.

Помолиха Антифон да се включи във въстанието, защото Агатон виждаше в него уменията, които щяха да му трябват, за да преустрои администрацията на града, да сключи нов договори със съседните царе и да преустрои защитата. През последните няколко дни той бе планирал трескаво до късна вечер, работейки над мечтите си за едно бъдеще, в което баща му беше мъртъв. Но днешната среща с Агатон бе сринала тези мечти и го бе запратила в отчаяние.

- Тази нощ, братко. Трябва да стоиш далеч от двореца.

- Възнамеряваш да го убиеш след прощалното пиршество?

Агатон поклати глава.

- Не след, а по време на него. Тракийците ми имат заповеди да убият всичките ни врагове тази нощ.

Антифон почувства празнина в гърдите си.

- Всичките ни врагове? Какви врагове? Каза ми, че си наел Карпофорус да убие татко.

Агатон сви рамене.

- Такова беше първоначалното ми намерение, но не можах да го намеря. Обаче помисли, братко. Смъртта на баща ни без друго щеше да е само началото. Диос и мнозина от другите щяха да започнат да заговорничат против нас. Не виждаш ли? Щеше да последва гражданска война. Някои от царете по брега биха се съюзили с нас, но други ще последват Диос. - Той вдигна ръка и бавно я сви в юмрук. - По този начин ще ги смажем до един и Троя ще остане в мир със съседите си.

- Каза всичките ни врагове. Колцина имаш предвид?

- Само онези, които биха се обърнали срещу нас. Онези, които се присмиваха зад гърбовете ни. Стотина души. О, Антифон, нямаш представа колко дълго чакам този момент!

И тогава той погледна Агатон в очите и видя за пръв път мащаба на братовата си злоба.

- Почакай! - каза той отчаяно. - Не можеш да пуснеш тракийците в двореца. Те са варвари! Ами жените?

Агатон се изсмя.

- Жените? Като Андромаха? Студена и презрителна. Знаеш ли какво ми каза? Не мога да се омъжа за теб, Агатон, защото не те обичам. В името на боговете, ще гледам как тракийците я изнасилват. Ще избият всякаква арогантност от главата й. След тази нощ няма да е толкова надменна.

- Не можеш да го допуснеш! Троянските войски не бива да убиват троянски принцове! Как после ще пазят града? Нима убийците на баща ни ще седят в кръчмата и ще разправят как са прерязали гърлото на троянския цар?

- Разбира се, че е така, братко - отвърна Агатон. - Мислиш ли, че не съм се сетил за това? Щом тракийците превземат дворцовите стени, ще дойдат съюзниците ни. Именно те ще избият хората в мегарона.

- Съюзниците ни? За кого говориш?

- По здрач на брега ще слезе микенски отряд. Техните войници ще избият враговете ни.

Антифон остана безмълвен, опитвайки се да възприеме тази нова информация. Баща им говореше, че Агамемнон строи огромни флотилии, и се питаше как ли ще ги използва. Сега вече ставаше ясно. Микенците бяха преметнали Агатон. Той щеше да е цар само на думи. Агамемнон щеше да е истинската сила зад него, използвайки Троя като база за микенското нашествие на изток.

Сега Антифон погледна брат си по нов начин.

- О, братко - прошепна той. - Какво си направил?

- Какво ли? Каквото планирахме. Аз ще бъда цар, а ти - моят съветник. И Троя ще е по-силна отвсякога.

Антифон не каза нищо. Агатон поседя тихо, изучавайки лицето му.

- Все още ли си с мен, братко? - попита той.

- Разбира се - отговори Антифон, но не можа да го погледне в очите. Тишината се проточи. После Агатон се изправи.

- Е, имам още много работа - каза той. - Ще се видим утре. - Той отиде до прага, където се обърна със странно изражение на лицето. - Сбогом, Антифон - каза меко.

Принцът потрепери при този спомен.

Сега улиците бяха тихи, а сенките - издължени. Антифон погледна към стените на Горния град и блестящото злато под избледняващото слънце.

Обзе го отчаяние. Не можеше да стори нищо. Ако пратеше съобщение на Приам, щеше да издаде участието си в заговора, а това щеше да означава смърт за предателство. И дори да приемеше тази съдба, как да достигне царя? Агатон контролираше подстъпите към двореца и кой знаеше колцина войници и офицери му се подчиняват?

Помисли си за онези, които трябваше да умрат тази нощ. Повече от сто души щяха да участват в прощалното пиршество. Политес щеше да е там, а също и Хеликаон и Диос. Пред очите му изплуваха лице след лице. Да, Агатон бе прав - мнозина от тях се бяха подигравали на дебелия Антифон. Мнозина се смееха, когато Приам се подиграваше на Агатон. Но това бяха добри хора, които служеха вярно на Троя.

Той погледна към хълма и двореца на Хеликаон с каменните коне на портите. Не виждаше стражи там, но врявата около входа показваше, че дарданецът е пристигнал.

Антифон пое дълбоко дъх. Собствената му смърт не можеше да се мери с ужаса, който очакваше невинните в двореца. Реши да прати послание на Хеликаон. Той щеше да достигне царя.

Извика на прислужника си Тоас и отиде с тежки крачки до вратата. Отвън видя русокос тракийски войник, приклекнал над тялото на Тоас. Мъжът бършеше окървавен нож в туниката на стария слуга.

А други двама чакаха до прага с мечове в ръце.

Антифон знаеше, че ще умре. В този миг обаче не усещаше бликащия ужас, а сякаш слънчев лъч пронизваше тъмните облаци. През целия си живот бе живял в страх - страх да не разочарова баща си, страх от провал, страх от отхвърляне. Сега нямаше страх.

Очите му срещнаха бледия син поглед на тракийския убиец.

- Той ми беше прислужник - каза меко Антифон и посочи мъртвия Тоас. - Прост човек с добро сърце.

- Ами чудесно - отвърна тракиецът с широка усмивка. - Може би ще ти служи и в Отвъдното, дебелако.

Той стана с плавно движение и се приближи към принца. Беше млад и като повечето тракийски наемници изглеждаше коравосърдечен и жесток. Антифон не помръдна. Войникът се спря.

- Е, при това тегло не можеш да бягаш - каза той. - Искаш ли да молиш за живота си?

- Нищо няма да моля от тракийски любител на кози - отвърна студено Антифон.

Мъжът присви очи, изръмжа ядно и скочи към принца. Той обаче го пресрещна. Огромната му лява ръка блокира ножа, а с дясната заби юмрук в челюстта на нападателя. Тракиецът изгуби почва под краката си, удари глава в стената и се свлече на пода. Другите двама войници извадиха мечове и скочиха към Антифон. Той изрева оглушително и се затича да ги посрещне. Мечът на единия го поряза по рамото и кръвта оплиска надиплената му синя роба. Принцът сграбчи другия и го удари с глава в лицето. Мъжът се отпусна полуприпаднал в ръцете му.

Прониза го болка. Първият тракиец го бе заобиколил, за да забие меча си в гърба му. После убиецът извади острието и вдигна ръка за нов удар. Все така сграбчил зашеметения нападател, Антифон се извъртя и го запрати срещу другаря му. Тракиецът стъпи встрани и принцът скочи напред. Мечът на убиеца се стрелна и го улучи в корема. Антифон обаче заби юмрук в брадичката на мъжа и го запрати към стената, а после падна на едно коляно и вдигна падналия меч. Надигна се с усилие и блокира свиреп удар, след което замахна към гърлото на нападателя. Не уцели момента, защото не беше добър с меча. Острието прониза бузата на мъжа. Проряза кожата и застърга по зъбите, преди да излезе през челюстта. Убиецът изкрещя гърлено и отново го прониза. Антифон отстъпи и заби меча в черепа на тракиеца. Мъжът залитна надясно я ти падна. Принцът го удари още три пъти и последният удар разкъса гърлото му.

Последният тракиец се опитваше да стане. Антифон скочи към него. Обърна късия меч като кинжал в ръката си и го заби в гърдите на мъжа, натискайки с цялата си огромна тежест. Тракиецът изкрещя и падна назад. Мечът бе толкова дълбоко забит, че само дръжката се подаваше от тялото му.

През робата на Антифон бе избила кръв. Виеше му се свят. Върна се бавно до първия тракиец. Грабна кинжала на все още зашеметения мъж и коленичи до него. Сграбчи го за яката и го обърна по гръб. Убиецът изстена и отвори бледите си очи. Антифон опря кинжала в гърлото му.

- Този дебелак е принц на Троя и кръвта във вените му принадлежи на герои и царе - каза той. - Когато идеш в Хадес, можеш да се извиниш на Тоас. Кажи му, че дебелакът е имал високо мнение за него.

Очите на тракиеца се разшириха и той понечи да заговори. Антифон заби кинжала в гърлото му и го разкъса. Наблюдаваше кръвта, бликаща от ужасната рана. След малко пусна ножа и отстъпи към вратата.

“Сбогом, братко”, беше казал Агатон. Антифон знаеше, че е трябвало да разбере значението, скрито в този последен смразяващ поглед. Брат му бе излязъл от къщата, за да прати тракийците си да го убият. И защо не? Повечето от другите му братя бяха белязани да умрат.

Кръвта му продължаваше да тече. Антифон затвори очи. Не се боеше от тъмния път. Всъщност се изненада от спокойствието, което изпитваше. В мислите му се появи Хектор той се усмихна. “Дали щеше да се изненада, ако ме видеше как надвивам трима убийци?”

После отново си спомни заговора срещу Приам, синовете и съветниците му.

С огромно усилие на волята успя да се изправи на крака. Запрепъва се до задната част на къщата и си сложи дълго сиво наметало, което да скрие петната от кръв. После бавно излезе в задните градини, а оттам - в една странична уличка.

Не виждаше ясно камъните на улицата. По тях сякаш лежеше мъгла, като онази над Скамандър по изгрев-слънце. Те трептяха и блуждаеха пред очите му, а с всяка следваща разтърсваща крачка заплашваха да се стопят в мрака.

Антифон се наведе напред и болката в гърба и рамото се удвои, но той само извика тихо и продължи да върви. Крачка след крачка. После нова. И още една.

Кръвта му още течете свободно, но наметалото криеше раните и малцината хора, които го подминаваха, му хвърляха само бегли погледи. Мислеха, че е пиян или твърде дебел, за да върви нормално, така че отместваха поглед, развеселени или засрамени. Не забелязваха кървавите отпечатъци, който оставяше след себе си.

Антифон достигна портата на двореца на Хеликаон и за известно време постоя в сянката на конете. Видя, че някакъв слуга пресича двора към главния вход, и го повика. Мъжът го разпозна и дотича до мястото, където сега се бе облегнал в основата на една от статуите.

- Помогни ми - каза принцът, несигурен дали изговаря думите, или само си ги мисли.

После изпадна в безсъзнание. Нечии ръце се опитваха да го вдигнат. Не можеха. Тежестта бе твърде голяма.

Отвори очи и видя надвесен над него огромен мъж с черна брада и широки рамене.

- Трябва да те внесем вътре - каза той с египетски акцент.

- Хеликаон… Трябва да говоря с… Хеликаон.

- Няма го тук. Подай ми ръка.

Антифон вдигна немощно ръката си и няколко слуги застанаха зад него. После египтянинът се напрегна и го изтегли отново на крака, принцът се облегна тежко на гърба му и те бавно тръгнаха към двореца на Хеликаон. Щом влязоха, краката му поддадоха и египтянинът го спусна на пода.

Мъжът коленичи до него и извади нож.

- Ще ме убиеш ли? - попита Антифон.

- Някой вече се е опитал, приятелю. Не! Пратих за лечител, но трябва да видя раните ти и да спра кървенето. - проряза плата на робата му. - Кой ти причини това?

Антифон имаше чувството, че пада от много високо. Опита се да заговори. Лицето на египтянина заплува пред очите му.

- Предатели - измърмори. - Искат да… избият всички. После мракът го погълна.

Аргуриос седеше смълчан в градината на храма и лъскаше нагръдника си с прокъсан парцал. Бронята беше стара и няколко от застъпващите се бронзови дискове бяха напукани. Два от лявата страна липсваха. Първият падна под удара на брадва. Аргуриос още си го спомняше. Един млад тесалийски войник проби микенските редици и уби двама войни. Мъжът беше висок, широкоплещест и абсолютно безстрашен. Аргуриос го посрещна с високо вдигнат щит и протегнат меч. Тесалиецът реагира брилянтно, падна на едно коляно и удари с брадва изпод щита. Ударът счупи две от ребрата на микенеца и щеше да го изкорми, ако старият му нагръдник не бе толкова качествено изработен. Въпреки изпепеляващата болка Аргуриос продължи битката и накрая рани смъртно врага си. Когато боят приключи, той намери умиращия и постоя с него. Говориха си за живота - за предстоящата жътва и стойността на доброто острие.

Когато кратката война приключи, Аргуриос отпътува до Тесалия и върна брадвата и бронята на семейството на войника в една планинска долина.

Той полираше бавно и методично всеки диск. Тази нощ смяташе да говори с Приам и искаше да изглежда възможно най-добре. Нямаше големи очаквания за успех в това начинание и мисълта да го прогонят от близостта на Лаодика го караше да изпитва паника.

“Какво ще правиш, чудеше се той, ако царят ти откаже?”

В действителност нямаше представа, затова просто отпъди страха.

Когато приключи с нагръдника, Аргуриос се зае с шлема си. Той бе чудесно изработен от един цял бронзов лист. Подарък от цар Атрей. Отвътре бе покрит с кожа, която да поеме почти всеки удар, и му беше служил добре през годините. Докато го гледаше, микенецът не за първи път се удиви от умението на ковача. Сигурно му бе отнело седмици да оформи шлема, да извае купола и извитите предпазители за бузите. Той нежно докосна издатините около темето, в които се поставяше церемониалният гребен от бели конски косми. Беше изкривен и трябваше да се смени. Аргуриос излъска Внимателно шлема. Ако не бе станал войн, щеше с удоволствие да изучи оформянето на бронз. Мечовете трябваше да станат твърди, но без това да ги направи чупливи. За шлемове и брони бе нужен по-мек бронз, който да поддава и да се изкривява, за да поема ударите. За тези различни цели в медта се прибавяха по-големи или по-малки количества калай.

След като приключи и критично огледа блестящия шлем, той го остави до себе си и започна да работи върху наколенниците. Те не бяха много добре изработени. Подарък от цар Агамемнон, който само показваше сигурното изпадане на Аргуриос в немилост.

Все още се занимаваше с тях, когато видя приближаващата се през дърветата Лаодика. Тя носеше слънчевожълта рокля с широк колан, украсен със злато. Светлата и коса се спускаше свободно, а усмивката й, когато го видя, накара сърцето му да забие по-бързо. Той остави наколенниците и се изправи, а тя се спусна в прегръдката му.

- Имам много добро предчувствие за днес - каза принцесата. - Тази сутрин, когато се събудих, всичките ми страхове бяха изчезнали.

Той докосна лицето й и я целуна. За момент останаха неподвижни и без да продумат. После тя сведе поглед към бронята му.

- Тази вечер ще изглеждаш великолепно.

- Иска ми се да можех да се видя през твоите очи. Последния път, когато видях отражението си, от него ме гледаше мъж прехвърлил най-добрите си години, с четвъртито лице и посивяваща коса.

Лаодика го погали по бузата.

- Никога не съм виждала по-красив мъж. Никога. - Тя му се усмихна. - Тук е много топло. Може би трябва да идем в стаята ти, където е по-хладно.

- Ако отидем там, няма да ти е хладно за дълго - отвърна той.

Принцесата се засмя и му помогна да събере въоръжението си. После двамата тръгнаха през градините.

По-късно, докато лежаха голи в тясното легло, тя му разказа за предстоящото пиршество.

- Няма да има жени. Върховната жрица на Атина ще води отделен ритуал в нашите покои. Тя е много стара и безкрайно скучна. Не съм кой знае колко нетърпелива. При теб ще е много по-вълнуващо. Ще има певци, които да пеят за славата на Хектор, както и разказвачи. - Лицето й се сгърчи и тя вдигна ръка до устата си. От очите й бликнаха сълзи. Аргуриос я прегърна. - Още не мога да повярвам, че е мъртъв - прошепна тя.

- Той е бил герой. Боговете са го приветствали с велико пиршество.

Тя се надигна и избърса сълзите от очите си.

- Касандра разстрои всички, като каза, че Хектор ще се върне от мъртвите. Хекуба беше толкова бясна, че я отпрати в двореца на баща и, за да слуша жрицата и да се научи да приема истината. Как мислиш, дали хората наистина се връщат от мъртвите?

- Не познавам някой, който да го е сторил - каза Аргуриос. - Казват, че Орфей е влязъл в Подземния свят, за да помоли да му върнат жената. Но това не станало. Скърбя с теб, Лаодика. Но Хектор е бил войн, а войните умират по този начин. Предполагам, че и той не би искал друго.

Тогава тя се усмихна.

- О, не и Хектор! Той мразеше войната.

Аргуриос седна до нея.

- Но как е възможно това? Всеки мъж из Великата зеленина е чувал за битките, които е печелил.

- Не мога да обясня това противоречие. Хектор е… беше… особен. Мразеше споровете и конфронтациите. Когато беше в Троя, прекарваше повечето време в имението си, отглеждаше коне и прасета. Там има голяма къща, пълна с деца - синове на мъртви троянски войници. Хектор плаща за обучението и прехраната им. Винаги е говорил с омраза за войната. Казваше ми, че дори и победата оставя лош вкус в устата му. Веднъж дори заяви, че всички деца трябва да бъдат принудени да се разходят из някое бойно поле и да видят осакатените мъртви тела. И че може би така няма да израстат изпълнени с мисли за слава.

- Както сама каза, особен човек.

Аргуриос стана от леглото и си сложи туниката. После отвори прозореца и погледна над двора на храма. Пред масите на жреците се бяха струпали тълпи от молители.

- Днес ми се случи нещо странно - каза той. - Слязох в Долния град, за да намеря ковач, който да ми поправи бронята. Там видях тракийски войници. Много от тях пиеха. Бяха шумни и недисциплинирани.

- Да, видях ги на идване. Агатон ще се ядоса много, ако научи.

- Един от тях се довлече до мен и каза: “Ти не трябваше ли да се криеш?” Сигурен съм, че не го познавам. После друг го изтегли встрани и му каза, че е глупак.

- Не зная защо са се върнали толкова скоро - каза Лаодика. - Татко е много внимателен при разместването на отрядите. Но въпреки това тракийците бяха тук едва преди седмица. Не би трябвало да патрулират из града още доста време.

- По-добре се връщай в двореца - смени темата Аргуриос. - Трябва да се подготвя.

Лаодика си сложи роклята, а после отиде до сандъка при отсрещната стена. Върху него бяха поставени меч и ножница, малък кинжал и два запечатани с восък свитъка.

- Писма ли пишеш? - попита принцесата.

- Не. Никога не успях да се науча. Дадоха ми ги в Микена, за да ги предам на посланика Ерекос.

Тя взе единия свитък и счупи печата.

- Какво правиш? - попита той. - Това са писма от царя.

- На теб вече не ти е цар - отвърна тя. - Прогони те, нали помниш? Любопитно ми е за какво пише.

- Вероятно приказки за търговия.

Лаодика разви свитъка и го огледа.

- Да - каза му след малко. - Става дума за доставки на мед и калай, а освен това иска Ерекос да е сигурен, че количествата ще се увеличат. - Продължи да чете. - И нещо за доставка на злато на “приятелите ни”. Много е скучно. - Тя разви втория свитък. - Още от същото. Има и име. Карпофорус. Трябва да му се даде злато за някаква мисия. И благодарности за Ерекос, че е предоставил детайлна информация за смяната на патрулите. - Тя върна писмата върху капака на сандъка. - Царят ти пише много скучни писма. - После прекоси стаята и го целуна. - Тази вечер няма да те видя, но ще те чакам тук утре, за да чуя как е минала срещата ти с баща ми. Не забравяй, че той е много горд човек.

- Както и аз - отвърна Аргуриос.

- Е, опитвай се да не го ядосаш. Ако откаже, само сведи глава и отстъпи. Той не може да направи нищо, което да ни раздели задълго, обич моя. Ако ме отпрати надалеч, ще намеря начин да ти пратя съобщение.

- Радвам се да видя, че добиваш самочувствие.

- Просто вярвам в посланието на лебедите - отвърна тя. А после, след още една продължителна целувка, излезе от стаята.

Аргуриос се върна до прозореца. Слънцето се спускаше към хоризонта.

Той се върна към бронята си и приключи с полирането наколенниците, а после и бронзовите дискове върху старата му кожена бойна пола. Накрая стигна до извитите налакътници, дадени му от войника Калиадес преди две години. Калиадес ги бе свалил от един мъртъв атинянин, а после ги отнесе до мястото, където Аргуриос почиваше след битката.

- Благодаря ти, че ми спаси живота - каза войникът.

Тогава Аргуриос не успя да си спомни.

- Носех шлем със змийска глава за украса - настоя Калиадес. - Събориха ме и един копиеносец щеше да ме прониже през гърлото. Ти скочи върху него и отклони копието с щита си.

- Да, да - сети се Аргуриос. - Радвам се, че си оцелял.

- Донесох ти тези - каза войникът и му предложи налакътниците. Някои от приятелите на Калиадес бяха наблизо, но лазеха почтителна дистанция. Аргуриос разпозна Банокъл Едноухия и Арутрос, който бе известен с грубите си шеги. Имаше и други - нови войници, които не познаваше.

Той прие подаръка и каза:

- Чудесни са. Сега можеш да ме оставиш.

Войниците се отдръпнаха. Спомняйки си този момент, Аргуриос откри, че съжалява, че не е поговорил с тях, за да се сближат и опознаят.

Погледна колана и ножницата си. И те имаха нужда от лъскане, но той не възнамеряваше да носи меч в двореца.

Върху сандъка останаха и папирусите, покрити с неразбираеми символи. Мед и калай за още оръжия и броня. Злато за “приятелите ни”. Тези приятели бяха троянски предатели. А що се отнася до смяната на патрулите, това можеше да означава само отрядите, пазещи града. Аргуриос не можеше да чете, нито можеше сам да си направи броня. Не разбираше от реколти, нито от тъкане на коприна и вълна.

Но онова, което познаваше по-добре от повечето живи хора, бяха стратегията и войната.

Ако Агамемнон искаше да разбере кои отряди ще пазят града по определено време, това означаваше само, че когато някой определен отряд е на пост, той ще има полза от това. Иначе нямаше да има значение кой точно патрулира по стените.

“Ти вече не си стратегосът на царя, сгълча се той. Амбициите на Агамемнон вече не те засягат.”

Освен, разбира се, ако Приам не се съгласи да му даде Лаодика за жена. Тогава, по закон, той щеше да стане царски син и троянец. Колко немислима би му се сторила такава идея, когато за пръв път стъпи на борда на “Ксантос”.

Сенките отвън се издължаваха. Аргуриос си сложи наколенниците, а после и нагръдника, и полата. Накрая затегна каишите на налакътниците си и се изправи.

Отиде до вратата… и се спря. Погледна назад и очите му се спряха на меча и ножницата.

После, следвайки необясним импулс, ги грабна и тръгна към двореца.